Тема: Книги за България и ВМРО (Прочитано 143058 пати)

тиквешанка

ХРИСТО СМИРНЕНСКИ от Кукуш, Македония

http://www.strumski.com/biblioteka/?id=185

http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=50&LangID=1

ЛЕВСКИ
"Срещу дебелите стени на робството, градени с векове, не е достатъчен само един вихрен удар. Непрекъсната енергия, упорита работа и вседневни щурмове — и тогава пред нас не може да устои най-здравата крепост на тираните.
Малцина са борците, които неуморно могат да отправят своята духовна мощ върху подкопаваната скала. Левски бе един от тях. Редом с бурния копнеж за свобода в него имаше и отмереното спокойствие на вечно бдящия борец. И от село на село, от град на град вървеше той и сплиташе огнената мрежа на бунта, в която да бъде уловено и обезсилено чудовището на тиранията. От дом на дом, от кръстопът на кръстопът спираше той и хвърляше светлите семена на свободата — пламтящи искри от сърцето си. И в черната нощ на робството и отчаянието като рубинени звезди пламваха революционните комитети. Из сбутаните селца на Балкана, из полетата на Северна България, в Тракия, чак до Скопско отиваше той и зовеше народа към бунт. Апостол, истински апостол на свободата.
Весело, бледо лице, озарено от лъчите на пламтяща душа. Синкави очи, горящи в мисли и напрежения. И ведно със звънките песни на бодрия веселяк като тътен на вулкан се носи тежкият, бурен зов на вожда, който зове задрямалите войници за утрешния бой. В задимените кафенета на малките занаятчийски градчета, прихлупените балкански колиби, по седенки и читалища — навред гърми неговото слово. Навред отворени обятия, навред предателски очи и низамски потери.
Пред смаяните очи на своите приятели той върви непоколебим до зиналата уста на гибелта. Всеки миг — опасност, всяка стъпка — риск. Но Апостолът има велика смелост.
В Цариград той е търговец на коприна, в Ловеч е калугер и просяк. В Сопот полицията залавя палтото му ведно с някои книжа и обръща камъните, за да го намери, а в същото това време по стръмния Шипченски проход бързат трима души: старец и две калугерки. Под смирената калугерска дреха гори бунтовното сърце на Левски. Другата калугерка е леля му Христина.
В Никопол Левски е прегърбен, с превързана глава слуга. От Карлово за Пловдив той спокойно язди редом с потерята на хаджи Исмаил, която току-що е претърсила цялото Карлово заради този неуловим фантом. И ведно със смелостта в сърцето му цъфти благородно презрение и спокойствие.
В учителската стая в Сопот има комитетско тайно събрание.
Неочаквано една полицейска хрътка се вмъква, за да шпионира. Шепот и трепет между всички присъствуващи.
— Вън, подлец! Аз съм Левски! Иди ме предай на полицията.
Плесница еква в стаята и предателят се измъква, смазан от нечуваната смелост...
И все тъй самоотвержен и горд, спокоен и неуморим, върви Апостолът и пръска в черните бразди на робските души своите живи огнени семена. Пред старци и младежи, пред учени и прости, пред селяни и граждани — навред разлиства той великата книга на революцията, революция, която няма за цел да освободи народа само от властта на султана. „Не ни трябва нов султан, а човешка свобода и равенство...“
Бедните знаят какво иска Левски, но и чорбаджиите знаят, че този „чапкънин“ съвсем не е техен приятел. Като турски ходжа се промъква Левски с една четица от 15 души при хаджи Мустафа в село Асакърово и с револвер в ръка напомня на бея да не мъчи селяните. Като български поп — при чорбаджи Стефан в Търново, за да му посочи стоманеното острие на камата си.
Няма предел неговата смелост, няма удар, който да съкруши неговата воля и твърдост. И когато, предаден, ранен и изправен пред съда в софийския конак, Левски вижда книжа и портрети, когато узнава предателството, той все пак остава хладен като гранит.
„Аз съм Левски, аз върших всичко, по моя заповед бяха политическите убийства. Никого от тези не познавам...“
На 22 февр. 1873 год. край софийските казарми се тълпеше любопитен народ. В зимния предутрен здрач се мяркаше черният силует на бесилката. Студеният вятър свиреше в комините, провираше се през тълпата и поклащаше въжето. Ето колата. Турци, селяни, цигани — всички очакват любопитното зрелище. Жените и децата се приповдигат на пръсти. Но от колата измъкват полумъртъв човек. Левски, неуморимият бунтовник, гордият апостол на свободата, не пожела да достави със смъртта си удоволствие на властниците. В тъмната февруарска нощ той жестоко разби главата си в дебелите хладни стени на затвора — сякаш те бяха същите стени на грамадния затвор, който цял живот той руши, сякаш това бяха железните пръчки на клетката, върху които настръхнал се удряше затворен, обезкрилен орел..."

тиквешанка

Сборник Илинден 1903 - 1926

http://www.strumski.com/biblioteka/?id=381

Ил. Иванов: "Македонското освободително движение, почнало като организация отъ 1892 г., достигнало върха си на 20 юлий 1903 г. и продължило развоя си по-нататъкъ, не е дело общо на македонските народности, а е само на една отъ тяхъ - б ъ л г а р с к а т а . Другите народи или са подпомагали, или му се противопоставяли. Македонското освободително движение съ своя геройски върхъ - Илиндень е чисто българско дело, защото: само отъ 20. III. 1898 г. до 20.VII. 1903 г., български четници на брой 4080 се бориха и паднаха въ 122 сражения по-вече отъ 400 души. Не говоримъ за невинните български жертви избити по гори и друмища, изклани въ тъмни зандани и оставили кости въ пясъците на М. Азия и Африка. Български къщи и български души погинаха и се опустошиха само за 3 месеци, отъ 20.VII до 20.X 1903 г.: Въ Битолския окръгъ 91 български села бяха изравнени съ земята; 9830 души избити; 2302 български майки и сестри обезчестени, 60000 българи останаха безъ подслонъ. А затваряните, битите, изтезаваните!...Безкръстните гробове по чукарите и долищата на Македония, изровени отъ турския ятаганъ, са български.
Български е 20 юлий - Илиндень!"

Н. Томалевски - Ракитнишката афера
Селото Ракитница отстои приблизително на 10 килом. югозападно отъ Крушово. Селото брои 35 - 40 къщи, едноетажни и повечето покрити съ слама. Населението е чисто българско. Има българска черква и българско училище...Аферата въ Ракитница е тесно свързана съ афера въ града, при която много граждани бяха арестувани и бити, а други забегнаха въ гората и намериха убежище въ четата. Въ Крушово наредъ съ мюдюрина имаше единъ полицейски приставъ Али-ефенди - жестокъ и развратенъ турчинъ. Вънъ отъ бруталното му държане, главно спрямо българите, Али-ефенди беше посегналъ по насилственъ начинъ върху честьта на едно 14 годишно момиче на име З. Илкова отъ българската махала "Нова черква". Гражданите се оплакаха съ едно колективно заявление въ Битоля. По-високата царска власть изпраща анкетна комисия въ съставъ: Сайт-ефенди, Мюратъ-ефенди, Арифъ Колджия и самия обвиняемъ Али-ефенди. Анкетата почна съ много обиски, арести и побоища. Биха много българския първенецъ и виденъ членъ въ организацията Тома Николовъ, осемдесетьгодишния сляпъ старецъ Кръсте Дойчиновъ, бременната жена на Т. Караевъ и мнозина още отъ арестуваните. Анкетата имала за цель разкриването съ тероръ революционната мрежа, а не злодеянията на Али-ефенди...Властьта се нахвърли съ остървение върху българите..."

Вл. Д. Карамфиловъ: "Презъ учебната 1896-1897 год. бяхъ ученикъ въ VI кл. на Солунската гимназия и живеехъ въ пансиона. Въ гимназията имаше революционна група, въ която влизаха ученици отъ VI и VII класове. Задачата на групата беше да подържа въ учениците патриотиченъ духъ, да развива самопожертвованость и да подготвя бъдещите ръководители на революционната организация. Даме Груевъ напълно съзнаваше тежката отговорность, която поема съ организиране на учениците въ гимназията въ революционна група, за това голями грижи полагаше всичко на здрави основи да се постави. Той твърде често викаше при себе си някои отъ по-първите ученици, за да ги възпитава въ точно определенъ пътъ, предначертанъ отъ самата революционна организация. За постигане на цельта, групата съ средства събирани измежду насъ, доставяше книги отъ България съ патриотично съдържание. Къмъ края на учебната година се даде една вечеринка въ пансиона, на която присъствуваха и учителите, та съ събраните няколко лири се увеличи библиотеката на групата. По-голямата часть отъ програмата се изпълни отъ членовете на групата. Лазаръ п. Трайковъ прочете свой трудъ, Стоянъ Мълчанковъ издекламира стихотворение отъ Ботева...

Учениците, които се числеха въ групата, почти всички, следъ завършване на гимназията, взеха живо участие въ революционната организация. Те бяха ръководители въ различни градове и села изъ Македония, будеха народния духъ, готвеха Илинденското възстание и самите те взеха участие въ него. Едни гниеха въ затворите и въ заточение съ тежки присъди, други бродеха балканите съ храбри юнаци. Солунската гимназия възпита достойни синове и разпръстна светлина по цела Македония. Днесъ гърците разполагатъ съ нея, но не е далечъ деньтъ, когато тя пакъ ще бъде българска."

Хр. Коцевъ: "Следъ "хюриета" смъртната присъда се въведе пакъ въ Турция. Младотурците почнаха да бесятъ и застрелватъ българите, но комитите не се свършиха. Те не са се свършили и няма да се свършатъ въ Сърбия и Гърция, които следъ последната европейска война си поделиха Македония, където българите са поставени вънъ отъ законите и смъртната присъда имъ е прочетена още съ договорите въ Версайлъ и Ньой. Изведнъжъ следъ договорите те станаха въ Гърция - гърци, а въ Сърбия - сърби. На дело те пакъ са българи, помежду си те тържествуватъ, когато чуятъ, че някой комита премахналъ някое сръбско и гръцко мекере, или хвърлилъ бомба и изтребилъ 15-20 души сръбски или гръцки паликарета..."

В. Трифоновъ: "Нередъ е голямо българско село въ леринско. Брои надъ 400 къщи. Населението е чисто българско..."

Г. Баждаровъ: "Януарий 1903 г. Окръжниятъ комитетъ, по заповедь на Централния, разпорежда да съберемъ точни сведения за разполагаемото оръжие въ района ни. Въ писмото изрично се упоменава да се направи описъ не само на кримките, мартинките, игленките пушки, но и на евзалийките и кременачките, на калъчките и дори големите касапски ножове. Окръжниятъ комитетъ иска още списъкъ на годните за оръжие членове въ околията ни. Що означава това? Централниятъ комитетъ не прави ли общъ прегледъ на наличното оръжие и на бойните сили въ Организацията? Очевидно така е. Не предстои ли възстание, та се събиратъ сведения за това що има, и за това, що липсва?

Но какъ ще питаме членовете за кременачки и евзалийки? Няма ли това да се схване като слабость на Организацията? Няма ли да обезсърдчимъ селяните? Какво ще си кажатъ те? Срещу бързометките маузери на войската ние най-примитивните ли пушки ще противопоставимъ? Въ агитацията си, отъ няколко години насамъ, ние какви ли не аргументи трябваше да измисляме, за да насърдчимъ едно население сандърдисвано съ векове, да подигнемъ духа на това население, да импулсираме волята за свободенъ животъ у примирените съ робството, да заместимъ унинието съ бодрость, да направимъ отъ покорната рая бунтовници. И най-простите селяни съ здравия си смисъль, примерваха евентуалните сили на възстаниците съ силата на една голяма империя, разполагаща съ многобройна редовна войска, добре въоръжена, снабдена изобилно съ модерни пушки, картечници, топове, муниции. Политическото тегло, икономическия гнетъ, постоянните неправди се съзнаваха отлично отъ всички. Злото се чувствуваше, страданията бяха трудно поносими - всичко това създаваше благоприятна почва за агитацията на апостолите - революционери, но за да постигнатъ цельта си техните проповеди, трябваше да се вдъхне вяра въ успеха на бъдещето възстание. И тази вяра вече е създадена. И когато вече е достигната тази най-голяма победа, победата надъ страха у роба, няма ли да всеемъ разочарование въ могъществото на Организацията, няма ли да вмъкнемъ пакъ червея на съмнението въ душите на хората ако разбератъ, че и съ кременачки, съ евзалийки ще се биятъ?

Първите дни на февруарий 1903 год. Гоце Делчевъ пристигналъ въ Кара-кьой (Неврокопско). Вика ни за среща тамъ и съ нашата Демиръ-Хисарската чета. Приятна новина. Дядо Илия отдавна не е виждалъ Делчева и се радва. Пъкъ ще има и да му се оплаче, че малко нещо е сторено за въоръжаването на нашата околия. Азъ не съмъ видялъ Делчева точно отпреди година, и азъ се радвамъ. Вървяхме цяла нощь. Студено е, но поне е сухо. Товарътъ ни тежи, както всякога впрочемъ. По-дълго не можемъ да почиваме на едно място поради студа. Почиваме по-често, та по-малко. Наближава да се съмне, но и ние наближаваме Кара-кьой. Призори сме въ селото. То е чисто българско..."

тиквешанка

Сборник "Илинден 1903-1953" - МПО в САЩ, Канада, Австралия, Нова Зеландия и Южна Америка

http://www.strumski.com/biblioteka/?id=214

Иванъ Михайловъ: "Протекоха петдесеть години отъ Илиндень. Неговото име не само не избледнява, но расте въ все по-голямо сияние. Кои са причините за Илиндень? Те са същите основни причини, поради които се появи ВМРО. ВМРО, която навършва вече шестдесеть години, подготви Илиндень. А тя бе поникнала поради турското робство, чието проучване е поучителна тема за всеки нашъ борецъ. То е дълговековно потисничество въ много отношения - политическо, културно, икономическо, социално; въ национално отношение потисничеството идваше отъ гръцката патриаршия...

Възстанието бе неудържима проява, най-рязъкъ изразъ на едно духовно състояние, което продължаваше отъ няколко десетилетия и вървеше къмъ все по-голямо напрежение. Гърмежите на Илиндень бяха ехо на дълголетните наши стремления отъ миналото...Големиятъ тласъкъ къмъ организиране и залавяне на оръжие идва въ Македония като последица отъ освобождението на България. Въ непосредствено съседство македонските българи имаха вече българска държава. Свободните братя проявяваха голяма загриженость къмъ съдбата на поробените. Свидетелствата за това бяха безброй, ежедневни. Затвърдяваше се убеждението, че при нужда България ще се притече на помощь. А и не можеха македонските българи да забравятъ, че формално - по Сантъ Стефанския договоръ - те бяха вече освободени, но няколко месеци по-късно върнати наново къмъ робство. Напредъкътъ на България въ просвета, стопанство, строителство, свободата на мнения, на печата, на избори - съ една дума нейните бързи крачки къмъ културни завоевания будеха не само гордость у македонските българи, но съ всеки день засилваха нетърпението имъ, подготвайки ги за бунтъ срещу тиранията...

Що се отнася до възстанала на Илиндень Македония, какво виждаме? Тя се е надявала на България, и въ това няма нищо чудно. Но оръжието възстаниците са си набавили предимно съ свои средства и предимно отъ други страни. Обърнали са се до великите сили за европейска намеса и за въвеждане на автономенъ режимъ. Военната намеса на българската държава, върху която са разчитали и която възстаническиятъ щабъ е искалъ, е отъ морално гледище напълно оправдана. България, обаче, не обяви война, както Гърция бе обявила въ 1897 при възстанието въ Критъ. България не предяви и никакви свои претенции върху Македония. Това е истината. И въпреки нея, отъ гръцка и сръбска страна се пише изопачено по свързаните съ македонската българщина събития и въ особеность по Илинденското възстание...

Не само борящиятъ се народъ, но и водачите са очаквали България да обяви война. Разчитали са на някакви неофициални обещания. Впрочемъ, Борисъ Сарафовъ, Матовъ и Пере Тошевъ са давали уверение въ този смисълъ, основавайки се на изявления на български политически личности. Населението е било изненадано повече поради мируването на България, а не толкова поради бездействието на европейската дипломация. Очевидно, България не е била военно приготвена и не е смятала момента политически сгоденъ за война. Но, незаинтересованостьта на официална България се е показала преголема, както отбелязватъ съвременниците. Тя не е даже протестирала срещу вършените зверства надъ борящия се народъ. Подобно държание е въ пъленъ противовесъ и съ чувствата на свободните българи, които бяха изцяло на страната на потиснатите братя и чакаха деня за разплата съ Турция.

Жертвите и разрушенията на Илиндень не отидоха напраздно. Какво бихме били безъ Илиндень и безъ Възраждането? Исторически, национално и духовно сигурно бихме останали по-бедни. Много възстания и средъ други народи са свършвали безъ да постигнатъ въ момента поставената си задача. Съ неуспехъ свършиха и старите възстания въ Македония презъ 11 векъ противъ византийското иго. Идеята, която ги въодушевляваше, бе осъществена единъ векъ по-късно. Но те завинаги оставатъ достоинствена украса въ образа на нашата народность...

Следъ прогонването на турската власть, ние, наистина, можемъ да кажемъ, че бе подгоненъ заяка, а изкарахме вълка. Идеалътъ за автономията бе отминатъ отъ големите държави въ 1903 г.; изигранъ бе отъ младотурците въ 1908 г.; пренебрегнатъ и отъ балканските държави въ 1912 г. Великите сили досега са спасявали само тираническите режими въ Македония, но не самия народъ. Техните съревнования много продължаватъ въ връзка съ нашето отечество...

Илиндень е плодъ на своето време и на дадени личности. Кой отъ тия фактори е главниятъ неговъ творецъ? Еднакво и двата. Ако Груевъ и Делчевъ се бяха явили сто години по-рано, нямаше да успеятъ да създадатъ такава широка революционна организация, а може би и изобщо не биха раздвижили народа. Но ако въ 1893 г. не се бяха явили Груевци и Делчевци, и то тъкмо съ апостолската вяра и полетъ на Даме и Гоце, съ техните правилни позиции - пакъ не би изникнала ВМРО такава, каквато я знаемъ, и сигурно не би се дошло до възстание като Илинденското. Безъ Даме и Гоце - и техните другари - твърде е възможно мисъльта за масово революционизиране на народа да закъснееше въ Македония или да не се възприемеше...

Въ всеки случай, поробениятъ народъ съ всеки месецъ възмъжаваше подиръ освобождението на България. Следъ като нашите апостоли посяха революционната мисълъ, тя връзваше плодъ и между камъните. Виждаме, че възстанието става неудържимо, даже когато вече и самъ Делчевъ е противъ него. Даме, който го смята прибързано, по силата на обстоятелствата, застава начело на главния възстанически щабъ. А Гьорче Петровъ, най-големиятъ противникъ на възстанието, бърза отъ България съ чета въ помощь. Тъй мощно бе успяла техната революционна проповедъ. Те дадоха на македонската борба оня устремъ и дълбочина, които си останаха неинъ специфиченъ белегъ. Тяхната идея бе идея - двигатель тогава, такава е днесъ, а и за бъдеще остава да движи нашето общество. Мисъльта имъ стана народна вяра. И туй именно го прави исторически личности съ неувяхващо значение...

Верни къмъ заветите на Илиндень - това значи да бъдемъ верни на първо място къмъ неговите идеи и цели; значи и честно отнасяне къмъ паметьта на героите и мъчениците му. Днешните поробители на Македония са се показвали врагове на нашето движение и на македонската свобода, а и като съюзници на некогашните ни потисници - още по времето на Илиндень. Спрямо днешното положение, въ което те поставиха Македония, изглеждало би като успехъ онова положение, срещу което на Илиндень се опълчи народътъ - особено отъ гледище социално и национално. Ако тогава селянинътъ се дигна срещу управлението - всеки може да си представи какво е днешното му недоволство.

Но ето, и въ Скопие днесъ си позволяватъ да говорятъ за Илиндень, да го "чествуватъ"...Същите хора отдавна си служатъ фалшиво и съ името на ВМРО, знаейки, че тия имена са внедрени въ душата на народа. Чрезъ "чествуване" се цели да се изкриви съдържанието на Илиндень, да се оскверни заветътъ му. Казва се по някоя похвала за мъртвите герои, колкото да се изопачи мисъльта и делото имъ. И се избиватъ живите техни последователи, които са останали верни и на изминалите наши петдесеть поколения.

Илиндень е най-изразителниятъ моментъ отъ една епоха за нашия народъ, която още продължава - епохата на освободителната борба. Значи, той е едно живо, незавършено дело. Каквото искаше и мечтаеше илинденското поколение, мечтае и го иска и днешното поколение. И сега сме предъ събития, може би по-съдбоносни отколкото преди възстанието. Не само отъ насъ зависи решението на македонския въпросъ. Но да не забравимъ никога, че само отъ насъ зависи да го държимъ откритъ до неговото правилно уреждане. По-единни от всякога, по-фанатични от всякога - това нека е нашето обещание предъ Илиндень, отъ който извира непобедима морална сила въ помощъ на нашия народъ."

тиквешанка

Старобългарска граматика с упражнения, образци из старобългарските паметници и речник - 1906 г., Любомир Милетич от Щип, Македония

http://www.strumski.com/biblioteka/?id=436

http://www.rodopskistarini.com/2011/03/1906.html

"Старобългарската граматика учи, какъвъ е билъ езикътъ, на който въ половината на IX столетие светите братя Кирилъ и Методий преведоха свещеното писание и други богослужебни книги. Този езикъ, запазенъ и до днесъ въ най-старите ни писмени паметници, наричаме с т а р о б ъ л г а р с к и, защото е билъ езикъ на тогавашните български словени въ Македония, отечеството на Кирила и Методий.

Старобългарскиятъ езикъ не е останалъ дълго време въ народния говоръ все такъвъ, какъвто е билъ въ IX столетие. Подъ влиянието на живия езикъ неосетно се изменявалъ и книжовниятъ, ако и писателите да се стараели точно да запазватъ езика на първите кирило-методиевски книги. Имаме преписи, отъ които най-старите са писани 100 до 200 години следъ дейностьта на Кирила и Методия. Ала и въ тези най-стари преписи се забелязватъ казаните промени, станали въ народния езикъ. Презъ XII столетие народниятъ старобългарски езикъ почналъ още повече да се отдалечава отъ езика на IX столетие, а така се е изменявалъ и презъ следните векове, докато въ началото на XVI столетие той се явява вече твърде преобразуванъ, въ видъ не много различенъ отъ днешния ни езикъ - новобългарския. Всичко това се вижда отъ писмените паметници, които са писани въ България между XII и XVI столетие...

Понеже българскиятъ езикъ така постепенно се е изменявалъ отъ IX столетие насамъ, затова той има своя история. Главната задача на историята на българския езикъ е да определи колкото е възможно по-точно, кога какви промени са ставали въ него, като излиза отъ стария му периодъ - старобългарския (IX - XI стол.) и следи развитието му презъ средния (XII - XV стол.) и новия му период (отъ XVI стол. насамъ).

Едни отъ старобългарските паметници са писани съ кирилско, а други съ глаголическо писмо. И двете азбуки, кирилицата и глаголицата, се употребяли въ стария периодъ на българската писменость. Приема се, че глаголицата е по-стара и че кирилицата е почнала наскоро следъ дейностьта на светите братя да се разпространява въ България и д заместя глаголицата. Името "кирилица" показва, че са считали св. Кирила за неинъ изобретатель. Глаголицата презъ XII - XIII столетие вече окончателно е отстъпила предъ по-обичната кирилица и се подържала само още некое време тукъ-тамъ като редка старина...Чрезъ влиянието на глаголическата върху кирилската писменость се обяснява, защо кирилицата има неколко букви, които са еднакви съ съответните тямъ глаголически; те са все букви, които означаватъ досущъ старобългарски звукове, несвойствени на гръцкия езикъ.

Вероятно е, че глаголицата се е разпространила въ Хърватско, заедно съ първите старобългарски черковни книги още тогава, когато св. Кирилъ и Методий действували въ Панония, където са отишли по желанието на моравския князъ Ростиславъ да основатъ славянско богослужение и писменость. Знае се, че светите братя са минали и презъ Хърватско, когато са пътували въ Римъ, гдето св. Кирилъ е починалъ. Намериха се и паметници, които показватъ, че тогава глаголицата е била употребявана и въ Моравия.

Най-важните старобългарски паметници са:
Глаголически:
1. Клоцовъ паметникъ
2. Зографско четверо-евангелие
3. Марийнско четверо-евангелие
4. Асеманово или ватиканско изборно (неделно) евангелие
5. Синайски требник
6. Синайски псалтирь
7. Охридско евангелие
Кирилски:
1. Супрасълски паметникъ
2. Савино изборно евангелие или Савина книга
3. Остромирово изборно евангелие
4. Ундолско евангелие
Всичките старобългарски паметници са писани на кожена книга (пергаментъ) презъ X - XI стол.
Старобългарскиятъ езикъ е миналъ заедно съ черковните книги въ Сърбия и въ Русия, когато се въвело въ тия страни християнството. Тукъ той е станалъ черковенъ и книжовенъ езикъ и е ималъ големо влияние, особено въ Русия, върху развитието на сетнешната писменость въ тия страни...Следъ падането на България подъ турците настанали съвсемъ несгодни времена за преуспяването на книжовностьта, така че отслабнало и преписването на старите български книги, даже и на най-потребните - богослужебните...

Както глаголическите така и кирилските букви са служили и като числени знакове. Числената стойностъ на първите се определя правилно отъ реда имъ въ азбуката...Въ старите паметници годините се броятъ отъ сътворението на света, като се взематъ 5508 години до Рожд. Христово. И въ двете азбуки има по неколко букви, които означаватъ единъ и същи звукъ, а се употребятъ ту една ту друга по правописни правила...

Старобългарскиятъ езикъ е ималъ 11 гласни. Отъ тези гласни първите петь се произнасяли приблизително тъй, както се произнасятъ въ сегашния български книжовенъ езикъ...ъ и ь са най-забележителни между старобългарските гласни. Те гласели тъмно, поради което се наричатъ и тъмни гласни. Поради тази особность на гласежа си ъ и ь се наричатъ още и съ не дотамъ сгодно име "полугласни". Въ IX столетие и двата ера се произнасяли навредъ, гдето се пишатъ въ старите паметници, а именно било въ средата било въ края на думите. ъ и ь добре се различавали единъ отъ другъ по гласежъ, поради което първите писатели не са ги смесвали. Ала не е било вече тъй къмъ края на X и презъ XI стол., когато са писани достигналите до насъ най-стари паметници...

Доказателства, че е имало носовки въ старобългарския езикъ, се намериха освенъ въ живите славянски езици най-много и въ днешните български наречия, и то както въ югозападна така и въ югоизточна Македония...Подобни доказателства има и въ византийските книги, гдето се споменуватъ неколко старобългарски думи, които са съдържали носовка...

Степенуване на коренните гласни. Въ думите, които иматъ единъ и същъ коренъ, не е коренната гласна постоянно еднаква, а различно се заменява съ други гласни по известни правила, които наричаме степенуване...Степенуването е свойствено на всичките славянски и на другите темъ сродни езици. То е прастаро наследство отъ онова време, когато славянските заедно съ сродните имъ езици са били единъ езикъ...

Изчезване на съгласните въ края на думите. Всички старобългарски думи окончаватъ на гласна. Тази особностъ се е запазила въ старобългарския езикъ отъ онова време, когато славянските езици са били единъ езикъ. Още тогава се е явилъ звуковъ законъ, споредъ който всички крайни съгласни изчезнали...

Въ старобългарския езикъ се скланятъ: съществителните, прилагателните и числителните имена, причастията и местоименията. Старобългарското склонение има три числа: единствено, двойствено и множествено, и три рода: мъжки, женски и среденъ...

Няма съмнение, че и презъ казаните периоди целокупниятъ български езикъ е билъ разделенъ на наречия и поднаречия. Затова дори въ езика на старобългарските и още повече на среднобългарските паметници не намираме все еднакви отличия. Въ техъ често пъти се отразяватъ покрай общите свойства на съвременния имъ български езикъ още и особености на известно наречие..."

тиквешанка

История на 24-и Пехотен Черноморски на Н.В. Царица Елеонора Полк - Йордан Венедиков от с. Баня, Разложко, Пиринска Македония

http://www.strumski.com/biblioteka/?id=536

http://www2.burglib.org/modules/news/article.php?storyid=534

http://www.boiniznamena.com/?action=article&id=57

"На светлата паметь на борците отъ 24-и пех. черноморски на Неино Величество Царица Елеонора полкъ, които проляха кръвьта си за обединението на българския народъ презъ войните 1912 - 1913 и 1915 - 1918 год. посвещаватъ тази книга младите черноморци

Въ края на 1888 г. българската войска навърши своето 10 годишно съществуване. Числото на преминалите обучението въ редовете на армията бе вече двойно по-голямо отъ предвиденото за полковете, по щатовете за военно време. Поради това се прие законъ, споредъ който числото на съществуващите до тогава части се увеличава до толкова, че да може при мобилизация да се включатъ въ състава на действуващата армия всички мъже, преминали презъ казармата. За привеждане закона въ изпълнение бе издаденъ указъ No 11 който уреждаше службите въ пехотата...Споредъ приложената къмъ указа ведомостъ, 24-и полк се попълваше отъ бургазкото военно окръжие, което се състоеше отъ Бургазката, Анхиалската (Поморийската), Айтоската и Карнобатската административни околии. Съ заповедъ по военното ведомство No 84 отъ 17 февруарий с. г. 3-а и 4-а дружини отъ 11-и полкъ се отделиха и формираха 24-и полкъ, като се преименуваха въ 1-а и 2-а дружини...

Полкътъ, въ своя 22 годишенъ мирновремененъ животъ се е отличавалъ съ примерно поведение и усърдно обучение. За тия му добродетели, Негово Величество Царь Фердинандъ, съ Височайша заповедь No 327 благоволи да назначи за шефъ на полка Своята Августейша съпруга, Нейно Величество Царица Елеонора...

17 септемврий. Бургазъ, въ щаба на 1-а бригада отъ 3-а Балканска дивизия се получава шифрована телеграма. При войнственото настроение, обзело населението, тая телеграма се очакваше съ несдържано нетърпение. Тя бе кратка и веднага дешифрирана:"Обща мобилизация и реквизиция обявена съ указъ No 5, начало 12 ч. Министръ на войната генералъ Никифоровъ."...

Новината, че е обявена обща мобилизация, се пръсна въ града и въ околностьта съ невероятна бързина. Тя предизвика неописуемъ възторгъ въ душата на всички въ Бургазъ и околиите. Опиянението е общо, настъпилъ е великия моментъ - освобождаването на Тракия и Македония. Невижданъ ентусиазмъ. Единъ народъ - едва вкусилъ отъ свободата, но скоро разпокъсанъ, долавяше че е дошълъ часътъ да се види отново обединенъ. Всеки вярваше дълбоко, че е настанало времето за осъществяване на надеждите лелеяни отъ много поколения. Въ по-възрастните не бе угасналъ още спомена отъ славните победи при Шипка и Сливница...

Следъ като се изпратиха въ допълняющата дружина, слаботелесните и излишните войници, полкътъ окончателно попълненъ бе въ съставъ: 46 офицери, 4776 подофицери и войници, 468 коня и 40 кола, безъ парковия взводъ. На 24-и после обядъ, всички останали части отъ 24-и полкъ тръгнаха по железницата както следва: въ 3 ч. 15 м. - щаба на полка, картечната рота, телефонната и санитарната команди, и музикантския взводъ; въ 5 ч. 16 м. - 4-а дружина; въ 7 ч. 37 м. - парковия взводъ; въ 9 ч. 57 м. - нестроевата рота...

Най-сетне и войната е обявена. Мощно "ура" цепи въздуха. Неизказано ентусиазирани са и войниците отъ 24-и п. Черноморски полкъ. Великата идея - свобода на поробения братъ, ги прави горди и нетърпеливи въ желанието по-скоро да стигнатъ родната земя подъ чужда власть. Минаватъ границата. "Ура" се носи и отеква по планини и долини. Това бойно "ура" е мощно и бурно...

24-и полкъ настъпи въ три походни колони: 2-а дружина въ дясно, край шосето, 4-а въ ляво, а картечната рота - между тяхъ. 3-а дружина бе назначена въ бригадна поддръжка и настъпи следъ 2-а. Бригадата, следъ преминаването на Константиново, се развърна въ боенъ редъ. Командирътъ на 24-и полкъ назначи въ бойна часть 2-а дружина, а 13-а рота изпрати въ лява странична стража по гребена, успоредно на Тунджа. Останалите три роти отъ 4-а дружина и картечната рота остави въ полкова поддръжка. Неописуемъ възторгъ обвзе войниците, когато въ 12 ч. и 10 м. преминаха границата. Неволно войниците уголемиха крачките и някои гласно молеха началниците да ускорятъ настъплението. Тържественъ моментъ, който бяха чакали толкова години...

Предъ 24-и полкъ нямаше противникъ. Той настъпваше успоредно съ 11-и полкъ, обаче бойната часть на полка се отклони въ ляво, където се бяха показали неприятелски групи и между нея и 11-и полкъ се образува праздно пространство. 3/24-а дружина, която бе въ бригаденъ резервъ, настъпваше задъ това праздно пространство. При общото желание да се върви напредъ, дружината се възползува отъ това, че предъ нея няма части, излезе напредъ и се подравни съ бойната часть на 11-и полкъ. Когато веригите достигнаха 400 крачки отъ турските окопи, командирътъ на 11-и полкъ даде сигналъ за атака. 11-и полкъ подъ звуковете на "Шуми Марица" се понесе на ножъ. Заедно съ него настъпи и 3/24-а дружина. Поколебани отъ безспирното настъпление на българите, турците не дочакаха удара и отстъпиха въ безредие на югъ...

Командирътъ на 1-а Черноморска дружина, когато получи заповедьта за общо настъпление, беше привлекълъ вече дружинната подръжка - 4-а рота, на линията на предните роти и стремително се хвърли на ножъ съ викъ "ура". Хвърли се на ножъ и цялата бригада. Напраздно някои турски части се опитваха да подкрепятъ веригите си съ резервите. Последните бяха пръснати отъ българската артилерия, която бе взела надмощие надъ турската. Всички турски части предъ 1/5 и 2/5 бригади, обърнаха гръбъ и се предадоха на позорно бягство. И така, калената въ боя 1-а дружина отъ 24 пех. Черноморски полкъ, взема живо участие въ знаменитата битка при Бунаръ - Хисаръ. Тя се нахвърли въ боя съ нестихващъ устремъ. Деньтъ 18-и октомврий ще остане записанъ съ златни букви въ историята на Черноморци. Отъ всички роти на дружината, най-щастлива бе 1-а рота. Тя плени едно турско военно знаме, което и до днесъ се пази въ военния музей въ гр. Бургазъ...

Сутриньта на 22-и октомврий времето бе студено и ветровито, но на стана на Черноморци бе весело. Музиката свиреше и войниците играяха кръшни хора и ръченици. Духътъ на полка беше на завидна висота. Черноморци бяха пожънали една блескава победа - те записаха една златна страница въ историята на българската войска...На следващия день 23 октомврий къмъ 11 ч. пр. пл. пристигна и 1-а дружина. Полкътъ се построи безъ оръжие, съ музиката на чело и посрещна своите другари по оръжие съ възторжени викове "ура". Съ същите бойни викове отговори и 1-а дружина. Така, на завладяната позиция, се събраха ония, които най-много допринесоха за разбиването на турците при Бунаръ - Хисаръ и въ братска прегръдка отпразднуваха така желаната победа. Те радостно ликуваха, защото бяха герои на една и съща голема драма. Името имъ ще остане навеки записано въ историята. Голямото сражение при Бунаръ - Хисаръ, сложи за винаги край на турското господство въ Европа, разклати изъ основи турската империя и записа въ военната летопись на народите, една небивала до сега победа - златна страница, съ възхвала за победоносното българско оръжие...

Отъ поражението при Лозенградъ и Люле-Бургазъ - Бунаръ-Хисаръ, турците бяха уплашени и съкрушени духомъ. Едновременно съ укрепяването на Чаталджа, те правеха постъпки за миръ, било чрезъ великите сили, било направо до българското правителство или направо до Главнокомандуващия - Н. В. Царя. Но, българите, като предполагаха, че това са турски маневри за печелене на време, отхвърлиха турските предложения и бързаха да атакуватъ...

Следъ като се съкруши опита на турците да преминатъ въ настъпление откъмъ Галиполи, българското командуване засили войските подъ Одринъ. Съ приближаването на пролетьта, когато времето ще позволи действия въ големъ размеръ, реши да атакува и превземе Одринъ. На 26-и февруарий, Главнокомандуващиятъ заповяда: часть отъ общия резервъ да се премести по-близу къмъ Одринъ - Баба-Ески. Пръвъ започна да се превозва 24-и полкъ, като се натовари въ три ешалона. Ешалоните тръгнаха на 28-и февруарий и презъ нощьта се разтовариха въ Баба-Ески...

На 10-и мартъ вечерьта, Главнокомандуващиятъ даде заповедъ на 2-а армия да атакува крепостьта Одринъ. За да не могатъ турците да откриятъ къде ще се нанесе решителния ударъ, трябваше да настъпятъ и атакуватъ всички сектори. Решителната атака обаче, трябваше да се нанесе въ източния секторъ. Тамъ бяха съсредоточени 50 дружини, 55 картечници и около 240 полски и обсадни оръдия. Задъ лявия флангъ на тия сили, въ състава на бригадата при Хавса, се намираше и 24-и полкъ...Както нарежданията за атаката, така и артилерийската подготовка бяха образцови. Изобщо, действията на българската войска около Одринъ, бяха съвършенни: те правятъ честь, както на командуването, така и на изпълнителите, и могатъ да служатъ за примеръ на поколенията...

1913 г.
Докато българските войски бяха заети съ турците при Чаталджа и Булаиръ, гърците и сърбите, нямайки никакъвъ противникъ насреща си, съсредоточиха войските си въ Македония и постепенно, съ бой, изтикаха слабите български отряди, като подхвърлиха на жестоки преследвания населението, заради неговото българско чувство. Поради това, българското правителство прие предложението на русите и въ Лондонъ се събра втори пътъ конференция за сключване на миръ...Въ същото време, въ конференцията въ Лондонъ, сърбите и гърците нарочно протакаха преговорите и отлагаха подписването на мира, за да държатъ нашите войски заети съ турците при Чаталджа и Булаиръ. Цельта имъ бе да се изтощава, колкото се може повече, българската войска...

Ние два пъти се опитахме да обединимъ нашия народъ; не успяхме, но се калихме. България излезе все пакъ благополучно отъ такъвъ катаклизъмъ, какъвто бе световната война, въ която рухнаха грамадните Руска, Германска, Австро - Унгарска и Турска империи. Това показва, че ние сме необходими за свта и че съдбата ни готви за велики дела. Нека се задоволимъ съ опитностьта, която придобихме и славата, която спечелихме. Враговете ни отнеха земите и другите материални придобивки, които рано или късно, ние пакъ ще си вземемъ, но кой може да отнеме победата на 24-и Черноморски на Н. В. Царица Елеонора полкъ при Бунар-хисаръ - 1912 г., при Щипъ - 1913 г., при Скопие и Качаникъ - 1915 г., въ Мъгленско, Сборско, Караджа и Рупите - 1917 - 1918 г.?"

тиквешанка

Неофит Рилски. Избрани съчинения - Марко Григоров от с. Тресонче, Дебърско, Македония, 1926 г.

http://www.strumski.com/biblioteka/?id=556

http://strumski.com/biblioteka/?id=164

http://strumski.com/biblioteka/?id=301

Описание болгарскаго священнаго монастира Рилскаго - 1860 год. месяца Априлия 20.
"Отъ такива святи места е едно и священний монастирь Рилский, който се намерува въ пределите македонски, въ великата рилска пустиня, отъ която е приелъ именованието си и който е освященъ съ вишеестественното и равноангелно постническо житие и съ великите и многочислени чудодействия преподобнаго и богоноснаго отца нашего Иоанна пустиножителя рилскаго чудотворца и единъ е въ всичката Болгария и достоинъ най паче за вниманието и знанието на единоплеменните наши братя Болгари, които съ единъ токмо таковъ монастирь се хвалятъ и красятъ предъ другите народи. Но ще да рече някой, малко ли и други монастире има въ Болгарията, та го наричате да е само той единъ. Като напр. въ Софийската само епархия има дванадесеть, негли и по много, монастире. Въ Терновската паки толко си, и въ други места, толко си и многочислени и какво е само той единъ въ Болгарията? Така е истина, има и други толко си монастире въ Болгарията, но между него и между такива монастире велико е различието! Защото той е украшенъ со всичките ония дарби, които собствено приличатъ на единъ царски патриаршеский монастирь. Той е единъ совершенно подобенъ на царските и патриаршеските святогорски монастири со всичките темъ принадлежащи чинни устроения, сиречь честенъ, е за своята древность, почитаемъ за своето пустинно положение, достохваленъ за своятъ великий основатель, чудимъ отъ всяхъ за своето известно правило церковно и за всичкото внутренно благоустроиство, похваляемъ и за внешното негово благолепие и за множеството иночествующихъ въ него най пачеже и за ползата, която е производилъ отъ толко векове на своятъ единоплеменни родъ болгарский со своето наставление и поучение въ най-лютите времена, каквото и до днесъ еще производи. За които всичките предречени дарби, които нематъ другите Болгарски монастире, праведно го наричатъ самите наши братя болгаре, защо той е единъ въ Болгарията, сиречь той е единъ достоинъ за тяхното внимание и уважение, като не презиратъ и другите. И затова всичките желаятъ равно, колкото и за Божи гробъ, и за свята Гора, да дойдатъ на поклонение и на това святое място и единственно болгарско чтилище (чествование), за да се поклонятъ целокупнимъ и целбоподателнимъ мощамъ преподобнаго отца нашего Иоанна рилскаго чудотворца за освящение души и тела и за исцеление отъ различнихъ недуговъ (болезней) душевнихъ и телеснихъ, което и вскоре и независтно приемлютъ споредъ несамнената своя вяра, като що е речено: "по вярей вашей будетъ вамъ".

А защо не е имало такова описание до днесъ? Защото и болгарете немаха до днесъ това любопитство което иматъ днесъ и което въ малко време придобиха и надеждно е, че ще да подражаятъ за напредъ просвещените народи во всичко, отъ което зависи и всичкото имъ благополучие, а ми като имъ желаеме отъ души преспеяние во всяко добро и народополезно дело, напоминаме имъ да промишляватъ и надзираватъ и такива священи места (монастири) болгарски и да ги содержаватъ въ по добро състояние, отъ което иматъ на сегашните времена за похвала и утверждение на всичкото во обще християнство, а собственно на своятъ единоплеменний народъ болгарский."

Болгарска грамматика - 1835 г.
сега перво сочинена отъ Неофита П. П. сущаго изъ священньия обители Рьилския, за употребление на славеноболгарските училища, а и на святъ издана отъ любородньите предстоятели за Болгарското просвещение Г. братя Мустакови
"Понапредъ да се напечататъ на нашиатъ Болгарски язикъ и потребните за учението книги, а после ветхий и новий заветъ. Защото кой е виделъ некаде да се работи кое било художество безъ потребните и приличните му орудиа? Или може ковачо безъ чукъ и безъ наковалня да искове и да направи нещо? Което е най просто телесно художество, требува да се работи съ потребните и приличните му орудия; дека се е видело училище безъ училищни въ него книги? И може ли да се нарече училище онова, въ което се не предава поне грамматическо учение, ако не други по високи науки? Познали са отъ части и нашите единоплеменни тая погрешность, сиречь, защо са потребни и училищата равно колкото и церквите. И направиха се доволно училища по Болгарията, но още не можатъ сиромасите да познаятъ, защо псалтирете и часословите не са школски книги, но церковни, а не за учение во училищата...

Примите, прочее, тихимъ окомъ и благосклоннимъ сердцемъ сей малий мой трудъ по вашему благому желанию, когото сочинихъ съ вашето предстояние и приносимъ го вамъ и на сичките наши любезни единоплеменни болгари, да се не осудимъ съ ленивиатъ евангелский онъ рабъ, щото е закопалъ таланти господина своего въ землю...

Есть прочее любопитное совзискание и изследование между некои любословци (филологи), които начинатъ да събиратъ и да слагатъ (да сочиняватъ) таквая грамматика въ кояли убо страна въ Болгариата да се говори и произноси най-чисто и приискренно болгарский язикъ и секой е свободенъ и беззазоренъ да даде право своето мнение за това дело, а по томъ по многихъ и различнихъ мненияхъ да се употреби замисленное дело и да се воведе действително во употребление въ нашето новоначално на просвещението отечество. Азъ мислимъ, ако да не грешимъ, защо Болгарский язикъ ако би се очистилъ отъ чуждеязичните речи, отъ греческите и турските, които са се вкрали въ него неощутително, заради спребиванието и смешението съ тия два народи, и ако би се согласилъ некогашъ въ многоразличните членове, и въ глаголите, да е най-ближенъ и приискренъ до славенскиатъ отъ сичките язици, които са произишли отъ него. И защо може да се найде совершенъ безъ никаковъ недостатокъ по сичката Болгариа распръснатъ. А никой да не може да се похвали, защо въ една или въ друга страна да се говори и произноси най-чисто и приискренно Болгарский язикъ...

До кога сонъ глубокий! Стига толкова спавание, що е спавала нашата Болгария доволни векове. Собудете се поне отъ тука на тамо. Подражайте вси добрий примери на тия родолюбци, що настояватъ за просвещението своихъ единоплеменнихъ и прилежаватъ за напечатанието на потребните книги съ които требува да буде началото. Тяхното намерение не е да се устрои токмо едно училище и да се внесе учението токмо въ нихното отечество, но иматъ велико любородие да се распостре и по сичката Болгария това добро дело."

тиквешанка

Къде се губим ние българите - Милан Матов от Струга

http://strumski.com/biblioteka/?id=509

"През 1906 г., като окръжен ръководител в Битоля, разговарях с един костурски четник - Танас, който между другото ми разправи: "През пролетта ме изпратиха войводите с двама други селяни, като знаещи гръцки езикъ, да отидем в град Кожани по покупки, като на най-незабелезано место от полицията. Стигнахме късно вечерта, а на мен не ми се спеше. Заранта рано излезнах в близката чаршия, да се разходя. Не минах неколко магазина, пред мен се изпречи една фирма: "Аделфи Говедаридис". Изпърво, останах учуден. Нали това си рекох е гръцки град, що търсят братя Говедарови тук и почнах да надниквам в самия голем колониален магазин, в единия ъгъл със заграден джамлък одайче, гдето си пиеше кафето един старец - средна възраст, очилат. Втренчените му очи в мене ме изплашиха. Обаче не мина една секунда, той вдигна ръка и замаха като ме канеше да влеза при него. Учуден и гузен, аз влезнах и се забърках. Казах му "Добро утро" вместо "Калимера", поправих казаното и малко побледнех, а той се изсме и покани ме на български да седна с думите:
- Знам, че си бугарин!
Още повече се учудих от тези му думи и поведохме разговор, като му изповедах, че ми направи впечатление неговата фирма "Говедаридис". Той взе да ми обяснява, че преди неколко години имал жив по-стар брат, комуто даскалите и поповете настоявали да измени и погърчи презимето си, а той се заинатил и направил нова, много по-голема фирма. Питах го има ли и други, които да знаят в града български. Отговори ми: "Всички на моя възраст - от 60 години нагоре говорят български, сал нашите млади се срамуват и ни се подиграват, че сме говорили на тоя "варварски език" - отговори с болка старецът.

Излезнах и заедно с другарите правихме покупки, а следобед си тръгнахме обратно. Излизайки от града и накрая имаше седнал един побелял просяк, а пред нозете му торбичка, та който мине, да му хвърли по нещичко. Имахме баят хлеб още от дома, слезнах от коня и викам на стареца по гръцки: "Вземи вместо пари малко хлеб!" А той грубо ми отвърна: "Що не кажеш на булгарски, ами си кривиш устата на гръцки!" Аз учудено го изгледах и запитах на български:
- От деа си бе, чичо?
- От туа съм, от гдее ке бидем - троснато ми отговори старецът.

Един ден запитах моя приятел Христо Мицков, който от 1910 до 1914 г. се бе подвизавал със своя занаят - бакърджилък, между Негуш, Бер, Воден, та чак надоле и до Олимп, има ли български села около река Бистрица. С видимо задоволство Мицков отговори:
- Отсам Бистрица, с изключение на неколко гъркомански и гръцки села покрай морето, всички други са български. На десет-шестнайсет клм оттатък Бистрица, близо до височините, се намира с. Треклино и на един час западно се намира с. Свинища. Първото е около четирийсет къщи, а второто - около шейсет. Над Треклино във височините се намират около трийсет колиби, гдето живеят семейства и се викат Трикливски колиби. Също във височините над Свинища се намира монастирът Свинишки, много богат, притежаващ десет хиляди декара земя, неколко хиляди овце, неколкостотин говеда и други, като всичко това се управлява от свинищани. Както по селата, така и в монастиря се говори с великолепно българско - мъгленско - наречие. А що се отнася за Негуш и Бер и селата около тех, всички старци са си говорили на български език, въпреки че не е могло да проникне екзархийско училище. Но в Солун, Серес, Драма простолюдието говори половината думи гръцки, половината български. А сега какво става с тех, не знам - завърши с болка на душата Христо.

А моят приятел, покойният Благо Тодев, родом от Банско и умрел преди 3 години на 76 години, стар ерген, разправи ми следната случка:
- Тъкмо преди турско-гръцката война, 1896-97 г., пътувах от Солун през Одрин за България. Когато влакът тръгваше от Одрин за България, понеже купетата се изпразниха, останахме малцина, забелезах в едно купе към шейсетгодишен мъж, висок, красив и облечен в чисто гръцка бела носия с малка фустанела ресачка, обувки с пискюли, с красиви дисаги и едно малко куфарче. Любопитен, завъртех се около него. Но понеже не знаех тогава добре гръцки, особено се задоволих с любопитно гледане. Не се мина много и в нашето купе влезна български акцизен пристав. Бехме навлезли границата. И за обща изненада човекът стана, прегърна пристава, почна да го целува и плаче, като го пита:
- Вие българин ли сте?
Аз останах зачуден откъде-накъде тоя "грък" да целува и да се радва като дете на българска униформа, но това не беше нищо. При спиране на гара Любимец, той слезе от влака, целуна земята и първия офицер, когото виде, го отрупа с целувки, прегръщайки го с плач. Но понеже тренът стоя една-две минути, върнахме се обратно в купето и продължихме за София. Запитах новия гост откъде е и какъв е. Отговори, че бил от Волос.

Аз още по-учуден останах, защото знаех, че Волос е чисто гръцки град. Научих, че се казва Никола и че е имало още една махала, гдето имало като него сираци, говорили български, а само младежите, които учили в училища, се срамували да говорят на майчиния си език. А за неговото пътуване каза ми, че идва в България да се поклони и целуне българска земя и да си вземе една торбичка земя, та когато умре, да му я хвърлели в гроба. От тази негова искрена изповед моето любопитство всека минута растеше.

Дойдохме в София, настаних го в хотел "Ботев" и на другия ден отидох при него, за да го изведа на разходка. Минавайки по "Цар Освободител", минаваше тогавашният княз Фердинанд със свитата си откъм Народното събрание за към двореца и то пеша. Дедо Никола, като му казах, че това е кнезът, почна да прави метани на колене и да целува пред него земята, с което обърна вниманието на всички околни, като един от адютантите се доближи до мене и запита кой е този човек. Отговорих му, че е българин от Волос и Фердинанд нареди да го извикат в двореца през задната врата, гдето го разпитаха подробно. Заинтересоваха се и в Министерство на войната, гдето на другия ден го викаха и разпитваха. Дедо Никола гостува десетина дни в София и се върна през Одрин, Солун за Волос, горд, че е доживел да стъпи на българска земя.

А старите костурчани - като Никола Каранджов, дедо Ристе от с. Шестеево и други от тая възраст разправяха, че допреди 60-70 години в градовете Гребена, Кожани, Селефдже, Сачища и селата им се е говорило на българо-гръцки. Само фанатизмът на младите и владиците са докарали чрез смъртта на старците да умре и езикът.

През 1913 г., когато аз се връщах от Битоля през Солун за София, Гьорче Петров, тогава председател на Постоянната комисия в Серес, взе ме на гости със себе си. В Серес първата визита ме заведе у кмета на града, който след като ми се препоръча, започна да ми обяснява, че той бил българин, майка му била от Габрово, село в Драмско, а баща му от Правища, но че той се учил и свършил университета в Атина, затова и едвам говори на развален български език. На излизане на мойта закачка към Гьорче за кмета, отвърна ми:
- В кратко време всички гъркомани като настоящия кмет ще си намерят своето родословие и нема да закъснеят да научат чистия си майчин български език.

Ето едно широко поле за просветна работа, където апостолите на българската култура могат да изиграят голема роля.
София. 21.V.1941 г."

тиквешанка

"Даме Груев, живот и дело" - Йордан Бадев от Битоля, Македония

http://strumski.com/biblioteka/?id=253

"Още къмъ 80-тата година на миналия векъ въ Смилево има първоначално българско училище, въ което учителствува единъ отъ стълбовете на големото ресенско семейство Башеви, издънки отъ което са пръснати до днесъ по разни културни, просветни и съдийски служби изъ цяла България. Даме завършва първото училище съ отличие, което насърдчава родителите му да го изпратятъ въ града за по-високо учение. Като ученикъ въ класовете, той проявява интересъ вече къмъ четиво извънъ задължителните училищни занятия. Груевъ чете жадно и поглъща всичко, което се отнася до българска история география и въ душата му се заражда и расте интересъ, който носи въ себе си зародиша на бъдещия народенъ апостолъ...

Съ усилия на ученолюбивия баща и съ съдействието на близки люде Даме, следъ като завършва Битолското IV класно училище, заминава за Солунъ, дето постъпва въ V класъ на българската гимназия. Тукъ, въ Солунъ, Груевъ намира по-удобни условия да разшири знанията си и да задълбочи интереса си къмъ съдбините на българския народъ въ миналото и настоящето му. Като ученикъ въ V и особено въ последния VI кл., на гимназията, чете най-усърдно, събира данни и води оживени спорове за ролята на единичните и най-личните апостоли на българските освободителни движения - Раковски, Каравеловъ, Ботевъ, Левски, Бенковски и др...

Прилепъ, градътъ на знаменития владика Методи Кусевъ, който като лъвъ се бори най-напредъ за пропъждане на гръцкото духовенство отъ родния му градъ, после за достойно място въ църковния съборъ въ Цариградъ и, най-после, за намеса на европейската съвесть въ всебългарските страдания следъ Априлското възстание, приема новия учитель съ доверие и внимание. Прилепчани са много ученолюбиви и, разбира се, за училищата си залагатъ още въ най-ранния периодъ отъ народностното пробуждане на Македония. Редомъ съ ученолюбието си прилепчани показватъ и едно кораво родолюбие. Груевъ добре е преценявалъ тая добродетель на прилепчани. Знаелъ е готовностьта имъ за жертви въ името на народните въжделения и нагодил проповедническото си дело въ тоя градъ на корави българи...Както въ всяка българска провинция по онуй време, пъкъ и сега, около всякой гостенинъ-пришелецъ се създава бърже особенъ интересъ кой е, отъ къде е, какъвъ е и пр. Издирва е родословието, качествата и недостатъците му. Разбира се, и Груевъ не е можалъ да избегне въ Прилепъ тая слабость на любознателната българска провинция...

Стяга куфарчето си младиятъ апостолъ и се отправя за Неготинъ - Кавадарци - една область край Вардарско, истинска крепость на българщината. Въ сръбско време, тукъ сръбските съдилища имаха най-често работа съ "бугарашко" твърдоглавство. Духъ на българщина се усеща тукъ не само въ хубавия, звучния и чистия български езикъ на населението, ами и въ борческата му традиция. Не е, разбира се, само това обстоятелство, което притегля тъй рано вниманието на Груева върху тоя край. Тамъ, въ Неготинъ, той има вече познати, които са показали готовность за сътрудничество въ великото начинание. Тамъ е Минджовъ, посветенъ още въ Солунъ, наверно между тримата отъ последния класъ на гимназията. Чрезъ него Груевъ влиза въ връзка съ други по-първи люде отъ градчето - Иванчо Недковъ, Пане Ивановъ, Янаки Илиевъ, и съ техъ образува по уставните предписания, т.е. съ клетва, първата организационна ядка вънъ отъ средищната въ Солунъ. Остава имъ преписъ отъ устава, дава имъ съответни напътствия, и поема апостолския пъть въ други посоки...

Успоредно съ тая тайна революционна работа, Груевъ е вършилъ и по-широка народо-възпитателна, разбира се, въ общия духъ на освободителната борба, чрезъ неделни и вечерни народни четения и съ усърдното дейно сътрудничество на цялата учителска колегия въ Щипъ. На тия четения обикновено лекторите са запознавали многобройните си слушатели съ българска история и география, съ по-именитите строители на нова България, съ популярна наука и пр. По примера на градската интелигенция и особено на учителството въ Българските градове преди освобождението, Груевъ урежда съ сътрудничеството на колегите си и на други просветени граждани театрални представления, съ които цели едновременно масови морални и политически въздействия и приходъ за комитетската каса. И подбира споредъ това пиеси, които иматъ въ основата си някаква борба за народностно самосъхранение. Груевъ е правилъ истински съзаклятнически събрания, въ които е разгъвалъ своята революционна проповедъ и утвърждавалъ преданностьта на заклетите работници къмъ великото дело. Тия репетиции са свързвали най-благотворно полезното съ приятното - революционните внушения се поемали презъ песни и шеги...

Въ Битоля Груевъ престоява около година и половина и развива трескава организационна дейность. Тайно обикаля най-близките български селища и, дето няма, урежда комитети. Така въ целия окръгъ, благодарение на личната намеса на Груева, закипява трескава революционна работа. Еснафите, които и въ време на борбите за българска църква и училище показаха дейна преданность къмъ идеалите на българщината, сега съ мъдра предпазливость, поединечно се вливаха въодушевени въ редиците на революционното движение...Чрезъ неделно училище и чрезъ частични тайни събрания съ посветени работници, те поддържатъ непрекъснатъ досегъ съ народа и го просвещаватъ и го подготвятъ за големото дело. Програмата на неделното училище следва общия духъ на известната вече програма въ Щипъ: елементарни знания по българска история и география, история на български и чужди освободителни движения, биография на знаменити българи, предимно борци за народностни правдини и пр...

Това решение на Ц. К. на чело съ Ив. Гарвановъ въ Солунъ, бе предметъ на много възражения, преди да бъде изпълнено, и на много критики и укори подиръ изпълнението, т.е. подиръ Илинденското възстание. Мнозина виждаха въ него прибързаность и недомислие; други го сочеха като авантюризъмъ; имаше и трети, които допускаха намеса, съ цель да се предизвика една война, отъ която да произлезе освобождението на Македония и обединението на българския народъ...

Въ същия день - на Гьоргьовденското башибозушко нападение - отъ Битоля се емна аскеръ къмъ хубавото чисто българско и борческо село при полите на Пелистеръ - Цапари, съ цель да го претърси "основателно" и да прибере оръжието му. При претърсването му, обаче, се натъква на въоръжена съпротива и се завързва лютъ бой. Битолскиятъ войвода Георги Сугаревъ, на когото бе възложена охраната на Смилевския конгресъ, съ една засилена чета и няколко войводи се притича на помощь на цапарци и успява да отбие удара на турците и да осуети намерението имъ да обезоръжаватъ. Няма никакво съмнение, че тия кървави събития, тоя отпушенъ потокъ на озлобение и мъсть и тия мерки на властьта са въ близка връзка съ атентатите въ Солунъ и съ предчувствия и очакване на всенароденъ български бунтъ въ Македония...

Дълбока скръбъ заседна въ сърдцата на всички българи. Скърбеше особено Македония, чието велико дело осироте. Въ редиците на борците зина празнота, която никой не можеше да запълни - Груевъ беше наистина незаменимъ. И въ скръбьта за загиналия можеше най-ясно да се види стойностьта на живия Даме. Когато наближи конгресътъ, отъ който се очакваше да поправи грешките на Рилския конгресъ и да възстанови единството, оказа се, че липсва достойното лице за тая роля. Даме беше загиналъ. Сега всички почуствувахме отсъствието му, защото само той бе въ състояние да обединява и да създава търпимость между деятелите въ организацията. Неговото отсъствие осуети конгреса.

Цяла Македония оплака достойния си синъ, оплака го и братска България и на тая всебългарска скръбь достоенъ изразъ даде най-великиятъ отъ българите - Иванъ Вазовъ:
"О, Македонио, ти губишъ своя Левски,
Най-верния си синъ, най-силния си мечъ!"

тиквешанка

Ичко Бойчев - Горноджумайският войвода - Христо Григоров, внук на ВМОРО войводата

http://strumski.com/biblioteka/?id=376

"В изпълнената с героизъм история за самоутвърждаване, народностно оцеляване и освобождение от петвековната турска тирания на нашия народ важно място заемат освободителните борби на българското население в Македония и Одринска Тракия след Берлинския конгрес, от лятото на 1878 г. В тези борби израстват величави фигури на големи български патриоти и революционери, сред които е и Ичко (Христо) Димов Бойчев. Ичко войвода е класически образец на революционер и борец за освобождението на българското население в Македония от вековното османско иго. Няма комитско сборище, харамийско кладенче, комитска поляна или друга подобна местност в Горно-джумайска околия, които да не са свързани с името и делото на легендарния войвода...

Ичко Бойчев е роден през 1883 г. в Гюмендже, Енидже-вардарско, в Беломорска Македония. През втората половина на XIX век градецът Гюмендже е едно от най-големите, чисти в етническо отношение селища в околията. В края на миналия век тук живеят около 3150 българи. Родолюбивото българско население на Гюмендже взима живо участие в борбите за ново българско училище и за църковна независимост. То с болка и възмущение посреща неправдата, извършена с Берлинския конгрес през лятото на 1878 г., когато Македония и Одринско остават под властта на Абдул Хамид. Положението в Македония, включително и в Гюмендже, остава такова, каквото е било до Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.), дори отчасти се утежнява, тъй като турските власти гледат на българското население със злоба и ненавист, като на виновници за злополучната за тях война...

Детските години на Ичко Бойчев преминават в условия, обвеяни от романтизма на Възраждането, при които водещата идея в живота на македонските българи е идеята за национална свобода и за премахване на османската деспотична система. Тази идея Ичко засуква с майчиното мляко и й остава верен до края на живота си...Вярно на борческите традиции от времето на училищната и църковната борба, Гюмендже, населено с относително издигнати в политическо отношение българи, заема достойно място в започналото организирано национално-освободително движение, ръководено от ВМОРО, след създаването й през есента на 1893 г...

През 1894 г. той завършва двукласното българско училище в Гюмендже с отличен успех. В желанието си да учи, будният юноша се отправя към тогавашната най-висша школа в Македония - Солунската българска гимназия. По онова време, Солунската българска гимназия приютява най-будните български младежи от всички краища на Македония. Трайното идейно оформяне на Ичко Бойчев се извършва именно през годините, прекарани в Солунската гимназия. Негови учители са изтъкнати български просветни и културни дейци, чийто борчески дух и висока образованост вдъхновяват умовете и душите на своите възпитаници...След всичко това у Ичко Бойчев трайно узрява убеждението, че революционната борба против османското владичество е единственото средство, което може да донесе, свободата на българите в Македония и Одринска Тракия...

През лятото на 1904 г. Кукушката чета на Христо Чернопеев, в чийто състав е и Ичко Бойчев, очиства района от гръцки андарти и турски шайки и се превръща в истинска опора за страдащото българско население в този край. Най-прочутата съвместна бойна акция на Христо Чернопеев, Ичко Бойчев и четата на Андон Кьосето е сражението при селската река на с. Попчево, Струмишка околия, станало през юли 1904 г. Друга прочута бойна акция с участието на Ичко Бойчев е бомбеният атентат на железопътния мост при с. Аматово, Кукушко, през септември 1904 г. Тази акция респектира гръцките андартски банди, вилнеещи над българското население в този район...

Към средата на август 1905 г. Ичко Бойчев приема революционния пост - Горноджумайски войвода. Така на 23-годишна възраст той става войвода в един изключително важен за организацията район и на този пост остава до младотурския преврат през юли 1908 г. Документите сочат, че много бързо Ичко войвода се налага като авторитарен ръководител на организацията сред местното население в Горноджумайска околия. В негово лице българското население намира свой водител, покровител и защитник от насилията на турския аскер и власти...

Като околийски войвода Ичко Бойчев проявява качества на безстрашен революционер и талантлив оратор. Думите му са мощно оръжие, с което за кратко време той успява да спечели нови привърженици на народното дело. Турците немеели пред храбростта на юначния българин и неговата чета. Те не знаели нищо за нейната численост. Турската власт търси под дърво и камък неуловимия Ичко войвода. Но народът обича легендарния войвода и го укрива от враговете...

Започва Балканската война през 1912 г. Понеже войната се води главно за освобождението на българите в Македония и Одринска Тракия и за националното ни обединение, България решава нашата армия да воюва сама в Тракия срещу основните турски сили. В Македония главното командване на българската армия изпраща само VII-ма рилска дивизия, действаща по долината на р. Струма и от лявата страна на Вардар. Освен нея, в Македония действат и около 100 чети на ВМОРО...В тази огромна битка за освобождението на българите в Македония от турско робство горноджумайският войвода Ичко Бойчев изпълнява своя отечествен дълг по героичен начин...

Ичко Войвода взима дейно участие със своята чета в Междусъюзническата война, в състава на Македоно-Одринското опълчение, което е също на първа боева линия срещу враговете на България. Прославеният войвода участва с четата си в няколко ожесточени акции срещу сръбския окупатор при Султан-тепе, Кочанско и при местността "Говедарци", близо до с. Каменица, Царевоселско, където на противника е нанесен съкрушителен удар. Политическите и военните събития по това време обаче се развиват във вреда на българския народ. Обградена от всички страни, нанесла съкрушителни удари на сръбската и гръцката армия, без да бъде бита във военно отношение, България е принудена да капитулира. По силата на Букурещкия договор от 10 август 1913 г. България е ограбена от всички страни. Вардарска Македония е дадена на Кралство Сърбия, а Егейска Македония - на Кралство Гърция. Само Пиринският край от Македония, в района на Струмица, получава с векове жадуваната свобода, като влиза в пределите на българската държава. Още на другия ден след решения на Букурещ ЦК на ВМОРО изпраща обширен меморандум до правителствата на великите сили, в който най-решително протестира против Букурещкия договор, това петно на цивилизацията в Европа, което обрича българите в Македония на едно по-тежко робство от турското...

Конфликтът между Ичко Бойчев и новите власти настъпва поради погрешната политика на БКП по македонския въпрос. Както е известно, след Втората световна война, БКП и Отечественият фронт възприемат великосръбската политика на ЮКП по отношение на българската националност и култура на населението в Македония и това става не само във Вардарска Македония. Правителството на ОФ допуска дори в пиринския край и в цяла България македонските българи да бъдат насилствено обявени за македонци с отделна история, език и пр. Емисари на Белград и Скопие, необезпокоявани от българските власти, полагат неимоверни усилия да подчинят и използват за своите великосръбски и антибългарски цели бежанските организации в България и да "македонизират" българското население в Пиринския край.

Срещу тази великосръбска националистическа и хегемонистична политика, както и срещу грешките на БКП по македонския въпрос, оказват силна съпротива някои от старите дейци на ВМОРО. Между тях са А. Томов, П. Делирадев, Хр. Ампов, Ичко Бойчев и др. Те намират кураж публично и решително да отхвърлят тезата на Ст. Новакович за "македонизма" и аргументирано доказват, че славянското население в Македония е българско, че идеята за македонска нация е хитра политическа уловка на сърбизма, с цел да се затрие българщината в Македония.

В подкрепа на твърде вредната антибългарска политика по македонския въпрос се извършва и преброяването на населението в България през 1946 г. Директивата на партията е: българите - бежанци от Вардарска и Егейска Македония в България, както и българското население в Пиринския край, по административен път да бъдат записани, дори и насилствено, като "македонци" по народност. Но реакцията на българите от Пиринска Македония, а също и сред бежанските среди в България, е открита, т.е. самите българи не желаят да се отричат от българското си име и оказват упорита съпротива срещу сръбския "македонизъм".

В спомените си Венета Бойчева разказва, че по време на това преброяване, в техния дом идват представители на властта и на ГК на ОФ с празни анкетни листа и настояват те да ги попълнят, за да запишат Ичко Бойчев и членовете на неговото семейство като "македонци" по народност. Ичко им заявява, че той е достатъчно грамотен, за да може сам да попълни анкетния лист. Той го попълва и в графата, където пише: по народност той пише и подчертава - българин. Когато хората от ОФ реагират остроя, Ичко им заявява:"Аз съм македонски българин и не мисля да отричам своята националност пред когото и да било."

тиквешанка

"Заговорът против Тодор Александров. По данни на Вътрешната Македонска Революционна Организация" - Йордан Бадев от Битоля, Македония, 1924 г.

http://strumski.com/biblioteka/?id=527

"На 31 августъ т. г. двама подставени злодеи окървавиха ръцете си въ едно престъпление, предъ което изтръпнаха като предъ страшна и нечакана беда и Македония, и цялото българско племе, и всичките му приятели въ чужбина. По една стръмна и тъмна пътека на Пирина двамата убийци простреляха като безценица една глава, която отъ петнадесеть години насамъ стърчеше като знаме и като фаръ на македонската освободителна борба. Нима те въ своите малки, слепи и престъпни души можеха да обгърнатъ размера на своето злодеяние? Нима те подозираха, че смъртьта на Т. Александровъ, за радость на всички врагове на Македония, може да бъде начало на една безпътица въ македонското освободително движение, или че върху неговия гробъ може да се развихри вихъра на една безкрайна междуособица или най-после, че отъ светата му кръвь може да избликнатъ пламъци, въ които и те, мъничките, и всичките техни по-големи подсторници могатъ да изгорятъ?

Кому въ същность беше потребна смъртьта на единъ борецъ, който преживя съ гордо примирение всичките превратности на македонската съдба безъ да помръкне вярата му въ свободата на Македония, безъ да се прекърши волята му за борба? Отъ първите му младенчески революционни стъпки предъ страховитата осанка на Скопския Хафъзъ паша презъ 1897 г., до последния му фаталенъ възходъ къмъ предателската примка на Петричкия Алеко паша на 31. VIII. 1924 г., борческия пъть на Александрова не показва нито едно прекъсване, нито единъ завой на колебание или измяна. Любовьта къмъ родната земя и борбата за нейното освобождение отъ чуждо потисничество за него беше единъ мирогледъ и една религия, на която той служеше съ фанатизма, упоритостьта и себеотрицанието на християнските пустинници. "Ако въ легалната обществена борба, казваше той, са необходими високъ моралъ и личенъ примеръ, дважъ са по-необходими те въ революционната, защото психологическия материялъ на революционната борба е единъ експлозивъ извънредно чувствителенъ къмъ най-малкия жестъ на водача - малъкъ или големъ все едно." Водимъ отъ това съзнание Т. Александровъ не допусна въ своя личенъ животъ нито единъ отъ пороците, които погълнаха въ своята мътна вълна стотици пионери на освободителната борба. Делото на Македония той схващаше само като дългъ и жертва и настръхваше при най-малките опити да се изкористи то. Между дългата редица отъ водители на македонското освободително движение малцина са, върху паметьта на които да не пада сянката на някой личенъ гряхъ - Т. Ал. е между последните...Не е обаче, само високия му личенъ моралъ, който определя цената и мястото на Т. Ал. въ македонското освободително движение. До върховното ръководство на това движение той се издигна и се задържа достойно въ продължение на 15 г. чрезъ други две ценни качества на своята личность: единъ тънъкъ обемистъ и прозорливъ умъ и една стоманена воля...

Прозвището "Старио", съ което назоваваха едва 40 годишния Т. Ал. изразяваше любовь и почить къмъ безкористния и беззаветенъ глава на освободителното движение. Предъ неговата поява замлъкваха сума страсти, пречупваха се сума амбиции, защото той олицетворяваше вече и морала и ума и волята на свещената македонска борба. Кому беше нуждна неговата смърть, въ единъ моментъ когато неговия животъ беше толкова необходимъ на Македония? Разбира се, на враговете на Македония: на ония, които са имали основание да се боятъ, че престъпленията имъ прехвърлятъ границата на тайната и търпимостьта и въ голямата съвестъ на Т. Ал. ще получатъ своята заслужена оценка...

Убийците
Алеко Василевъ
Веднага следъ катастрофата, възползуванъ отъ неуредиците въ вътрешностьта на България и на границите, Алеко устройва една малка въоръжена група, съ която извършва няколко обирнически набези презъ границата. Постепенно отъ разбойничеството си създава занаятъ...Скритъ задъ авторитета на В.М.Р.О. той дава ходъ на своите престъпни склонности въ много по-широкъ размеръ. Защото носеше разбойника дълбоко въ тъмната си душа. Като факторъ въ организацията дадоха му пълна възможность да изкористи авторитета на организацията предъ местното население, да използува връзките и хората й за едно бързо забогатяване и впоследно време да стигне до положението да бъде милионеръ...Той се титулува вече "Алеко паша", и захваща да пашува въ пълния смисълъ на думата. На всички писмени и устни предупреждения на Ц.К. на В.М.Р.О., че неговото дело тамъ въ своя старъ видъ е единъ анахронизъмъ и даже едно зло отъ гледище на статутите на организацията, Алеко си прави оглушки и отговаря съ разни смутолевки и отклонения. Облегнатъ на съзнанието си, че е големецъ, че е силенъ, той захваща да отклонява изричните заповеди на Ц. К. да отиде тамъ, където кипи борба съ враждебна власть, тамъ където роба изнемогва подъ песницата и бича на господаря. Алеко подъ разни претексти бавеше или отклоняваше изпълнението на тия заповеди, защото предпочиташе пашалъка предъ революционерството. И защо не, революционерството носеше рискъ за главата, а пашалъка - само удоволствия и приходи. Предъ всички несгоди, бедствия и лишения на революционерството, Алеко паша предпочита богатите угощения за сметка на населението и всякога прикрито отъ надзора на Ц. К. на В.М.Р.О. Всичкото му време се е поглъщало отъ следните грижи: да си създаде солидно състояние, да се огради съ ортаци, които да улесняватъ приходите му и едновременно съ това да прикриватъ престъпленията му и да позира съ една колкото бабаитска толкова просташка външность. И ето въ цифри откритите до сега резултати отъ "революционерството" на Алеко Паша. Веднага следъ смъртьта му въ чантата му е намерена влогова книжка на негово лично име, съ скромната сума 4,300,000 лева вложени въ Народната Банка по сметка No 201; единъ неговъ довереникъ самъ предаде на В.М.Р.О. Алекови 2,990 турски лири и наполеони оставени му на тайно хранение отъ Алеко и много ценности: златни обетци, верижки, гривни и пр. Източниците му? Ето:
1) Купувалъ тютюни съ организационни пари и ги складиралъ въ с. Долни Орманъ...
2) Чрезъ същите лица е взималъ лично за себе си по 10 % отъ продажбата на безстопанствени имоти
3) Станалъ е ортакъ въ печалбите отъ мандрите на някой си влахъ Колата...
4) Съдружничи съ Г. Пенковъ и Г. Манолевъ въ разни чаркове, като злоупотребява презглава съ народните гори
5) Ортаклъкъ съ някой си гръкъ именуванъ Яко за износа на добитъкъ презъ гръцката граница
6) Взелъ е значителенъ процентъ отъ продажбата на чифлика въ Янево - процентътъ възлиза на около 500,000 лв.
7) Налагалъ е специални налози отъ глоби безъ всекакви формални книжа и всекога съ предупреждение "никому да не се казва"...

Георги Атанасовъ
Втората по-голема фигура въ престъплението отъ 31 Августъ т.г. е Георги Атанасовъ. Той постъпи въ редовете на В.М.Р.О. въ 1922 г. До тогава е билъ вънъ отъ кадрите на македонското освободително движение. Презъ четири месечното си стоене въ вътрешностьта на Македония обаче, той показа качества несъвместими съ делото на революционера: сприхавость на характера, прекалено заповедничество, амбициозность и една непоправима графомания - бележки, проекти, планове за било и не било, а знае се че 90 % отъ аферите въ макед. освободително движение се дължатъ именно на манията да се води непотребна преписка...Едва влязълъ въ редовете на борбата, той се почувствува като билъ и пребилъ въ нея, забленува за големство, за факторство, и захвана да се завглежда съ ревность, която не можеше да скрие, къмъ върховете, до които бе се издигналъ вече Тодоръ Александровъ чрезъ една двадесеть и петь годишна неуморна, непрекъсната и пълна съ рискове и отговорности работа. И ето, преди да има какво да е узаконено положение въ ръководните среди на организацията, Г.Атанасовъ прави опити да дели мегданъ съ Т. Александровъ: пише на своя глава окръжни, инструкции и преиздава и поправя правилници, изобщо влиза въ изключителните компетенции на Ц.К. на В.М.Р.О...Амбицията на Г. Атанасова расте отъ день на день. Името и грамадниятъ авторитетъ на Тодора му будятъ злоба и зависть. Той има нужда отъ съчуствие и съдействие за удовлетворение на тая амбиция. И прилепва твърдо къмъ Алеко Василевъ, като двамата взаимно се съгласяватъ: Атанасовъ да премълчава и маскира негодностьта и престъпленията на Алеко, Алеко отъ своя страна да подържа и пропагандира правото на Атанасова за лично място въ върховното ръководство на В.М.Р.О. И двамата се настаняватъ по пашовски да "революционерствуватъ" въ Петричкия окръгъ като обръщатъ "революционерството" въ доходно и забавно занятие...Той е вече ималъ въ едно частно кредитно учреждение въ София, петь текущи сметки на истински и фиктивни имена (Атанасовъ, Моровъ, П. А. Петровъ, П. В. Петровъ са се негови имена), на обща сума надъ 2,000,000 лв. и е вече търсилъ, споредъ една собствена негова бележка, английско кредитно учреждение, за да си вложи икономиите.

Алеко и Атанасовъ бяха повели напоследъкъ кампания противъ Т. А. съ изричното заявление, че въ техни ръце е силата на организацията... Атанасовъ, който разбираше отъ комунизъмъ толкова, колкото Алеко отъ революция, се "ориентира на ляво" и на 4 Августъ, значи 2 дни следъ декларацията на Ц.К. на В.М.Р.О противъ познатата виенска мистификация съ манифеста, и единъ месецъ преди убийството на Т. Ал., предъ едно събрание отъ организационни ръководители заявява: "Ако интересите на организацията го изискватъ ("Декларацията" беше вече определила дали го изискватъ или не) ние ще тръгнемъ и съ комунистите."...Ето върху каква нравствена и умствена почва Москва пустна своето интригантско семе, отъ което се роди чудовищното злодеяние отъ 31 Августъ т.г.

Съдейници и съдружници
Една отъ грижите на Алеко е била да си създаде тайфа отъ съдружници съ следните цели: да улесни и засили приходите си, да замаскира чрезъ ортаците по-лесно престъпленията си и най-после да си има верни хора, които биха му служили за лична охрана. Разбира се, не му е било много трудно да намери такива въ лицето на неколцина гешефтари и разбойници, и чрезъ общи кражби и гешефти да ги ангажира на животъ и смърть.

За уредникъ на финансиите си Алеко е назначилъ известниятъ въ целия край В. П. Стояновъ, който отъ обикновенъ сергиджия въ Петричъ, въ продължение само на една година е станалъ милионеръ. За да улесни сделките му, въ които Алеко участвува съ половинъ печалби, назначава го за окръженъ организационенъ касиеръ. И по тоя начинъ му дава възможность да търгува съ организационни пари. Търгувалъ е съ тютюни и приходите делелъ съ Алеко паша...

Други по-крупни ортаци въ гешефтите на Алеко и близки приятели негови и на Г. Атанасовъ са двамата типични дърмоеди отъ Мелнишко: Гоце Манолевъ и П. Говедаровъ. Алеко е снабдилъ и двамата съ широки пълномощия за участие при ликвидирането на старите турски имоти. И разбира се, не е трудно да се досети човекъ какъ са участвували въ качеството на организац. ръководители, какви проценти зимали и къде ги депозирали. П. Говедаровъ, въ качеството на пълномощникъ на Алеко, следователно силенъ на деня, налагалъ произволно и патриотически данъкъ и глоби, и всякога съ предупреждение до нещастните жертви никому нищо да не обаждатъ, иначе "килватъ имъ главата"...

Третата подобна особа е Хр. Медникаровъ назначенъ пакъ направо отъ Алеко за Петрички окръженъ ръководитель. Отъ голтакъ той е успялъ съ мощната подкрепа на Алеко да купи въ Петричъ дюкяни за всичките си братя и една къща съ 6 стаи за себе си. Алеко му е далъ за разработване 500,000 лв. организационни пари.

Къмъ тая тайфа отъ приятели - съдружници трябва да отнесемъ и още тримата "революционери", най-близки и лично преданни на Алеко: Ангелъ Коларовъ, Динчо Вретенаровъ и Щерю Влаховъ...Това са въ бегли черти главните фигури отъ бандата на Алеко, съ които той е смяталъ да реализира "единния фронтъ" и грандиозния планъ за ориентиране на организацията въ ляво. Те са и "мощните" пипала, чрезъ които Алеко искаше да потули престъпленията си, Г. Атанасовъ да задоволи амбицията си, а третия интернационалъ да превземе В.М.Р.О...

Несполучливиятъ опитъ на Москва да болшевизира В.М.Р.О. я накара да потърси и наистина намери други незаконни представители на организацията за своите цели въ лицето на Алеко Василевъ и Г. Атанасовъ. Болшевиците влизатъ въ връзка съ последните посредствомъ члена на Ц.К. на Б.К.П. - Д. х. Димовъ. На тия влияния се подадоха и някои членове на Илинденската организация - Занковъ и Арс. Иовковъ. Лозунгътъ на комунистите въ тоя моментъ беше: навлизане на всички комунисти въ редовете на В.М.Р.О...

Когато партията изгуби всички надежди за успехъ, обърна погледите си къмъ В.М.Р.О., която искаше да завладее и използува за своите цели. Връзките между В.М.Р.О. и партията следъ много усилия и средства се създадоха като Алеко е успялъ да влезе въ сношения съ Д. х. Димовъ като представител на Б.К.П. Понеже х. Димовъ се страхуваше отъ властьта да дойде въ окръга, където бе каненъ отъ Алеко, последния презъ м. Юни т.г. замина за София и устрои среща. Втората среща е станала презъ м. Юли. Въ техъ е говорено за новата насока на организацията. Трета среща става въ Лъджени въ присъствие на Алеко, Г. Атанасовъ, Кантарджиевъ и др. Касаеше се да се вземе окончателно решение за пълната ориентировка на Алеко и хората му въ ляво въ противовесъ на Ц.К. на В.М.Р.О. Последната среща бе определена да стане следъ 20 Августъ къмъ Банско, въ която трябваше да се подпишатъ условията за взаимно действие между Б.К.П и В.М.Р.О., представлявана отъ Ал. Василевъ и Г. Атанасовъ...х. Димовъ твърде добре знаеше, че Алеко е само едно тромо туловище, една праздна глава, и все пакъ до него прибегна за "преговори". Защото все таки Алеко имаше едно качество: той таеше тъмна и кървава помисъль срещу Т. Александровъ. А тъкмо това и само това беше потребно за нуждите на х. Димовъ и на далечните му патрони."

тиквешанка

Иван Михайлов - "Спомени III - Освободителна Борба 1924 - 1934", Льовен, Белгия, 1967 г.

http://strumski.com/biblioteka/?id=610

"Въ историята на македонското освободително движение няма злодеяние по-голямо отъ убийството на Тодоръ Александровъ.Кои въ сжщность са виновниците и защо посегнаха върху живота на легендарния борецъ? Този въпросъ 6е на устата на всеки нашъ родолюбецъ тогава, както и на всички, които проявяваха интересъ къмънародната ни кауза. И до днесъ за мнозина той не е напълно разясненъ,защото до тяхъ не сж стигнали нужните подробности.Нашето общество, особено пъкъ утрешните общественици и борцина Македония, които ще черпятъ поука отъ миналото, требва да бждатъ изчерпателно осведомени.Въ края на втората книга съ мои спомени е казано, че чужди централи са желаели да отслабне, да загине македонското движение, илида бжде поставено подъ тяхна команда. И затова сж търсели подъдърво и камъкъ орждия. Имамъ предъ видъ чужди среди, вънъ отънепосредствените поробители на Македония.Казано е тамъ съвсемъ накратко, че Александъръ Протогеровъ,който беше колега на Тодоръ Александровъ въ Централния Комитетъна ВМРО, най-много е услужилъ на тия чужди централи...

Въ стаята влиза Кирилъ Дранговъ. Атанасовъ преди това, обаче,билъ излезналъ и отишелъ въ нёкоя отъ съседните стаи. Алеко веднага пита Дрангова кжде е Иванъ Михайловъ. Пристигналия обяснява, че Михайловъ не може да дойде поради заболяване. Възмутенъ, Алеко заканително казва : "Да не мисли той да се налага надъ насъ! Защо не дойде да обвинява илинденци? Дай да видимъ какви обвинения е изпратилъ противъ техъ”. Дранговъ обяснява, че не носи никакви обвинения и че не е кривъ за неидването на Михайловъ; те могатъ да го повикатъ, макаръ да е боленъ, да дойде. Алеко потупалъ Дрангова по рамото и тръгналъ да излиза, а Кирилъ учтиво му далъ пжть да мине. И още когато прекрачвалъ прага, обърнатъ вече съ гръбъ къмъ Кирила, последниятъ измъкналъ парабела си и теглилъ въ тила на Алеко, който се струполилъ предъ вратата. Нейде отъ отсрещните стаи Атанасовъ започналъ да стреля. Другарите отговорили отъ тяхната стая и откъмъ стълбата. Неколко минути продължила тая престрелка въ кжщата, докато четирмата другари успели, едни презъ стълбата, други скачайки презъ прозорците, да се измъкнатъ, а и револверътъ на Атанасовъ не се чувалъ вече. Презъ туй време групата на Иванъ Караджовъ е била наоколо и е стреляла въ въздуха; събрала се сетне около четирмата. Преди да се разтича войска или да се яви некой другъ, всичко е било свършено. Следъ като е падналъ Алеко, Дранговъ не е могълъ да удържи яда си, хваналъ за яката Протогерова и целъ разтреперанъ, съ револвера още въ ржката си, неколко пжти му отправилъ презъ зжби въпроса : "Казвай, кой уби Тодора?" Протогеровъ останалъ безъ душа отъ страхъ, умолително плачелъ и повтарялъ некакви несвързани думи, отъ които Кирилъ бе запомнилъ само това : "Приятели сме били съ баща ти"... Все пакъ, Кирилъ точно изпълни нареждането да не се посега върху живота на Протогерова. Презъ тая нощь и на другия день зараньта паднаха въ Горна-Джумая още двама-трима Алекови другари, между които и подполковникъ Атанасовъ. Той е билъ откритъ въ единъ дворъ отъ седемнадесеть-годишенъ членъ на организацията, бежанецъ отъ Скопйе, сърдцатъ момъкъ. Подполковникътъ презъ нощьта е прескачалъ презъ много огради и дворища, безъ да знае какво става и безъ да може да се измъкне вънъ отъ града. Когато младежътъ го е забелязалъ и му е извикалъ да се предаде, Атанасовъ много смутенъ взелъ да мърмори :"Не бойте се, не бойте се". Треперящъ е държалъ револвера си въ ржка, безъ да се опита да се защищава. Младиятъ момъкъ го подкаралъ предъ себе си и не можеше да се начуди какъ е било възможно този,известенъ ужъ като храбрецъ офицеръ, да изпадне до положение на най-окаянъ треперко. Съмнение не може да има, че въ случая е наложило своя печатъ вжтрешното смущение, разкаяние и безпжтица; те са сковали Атанасова, следъ като е виделъ безжизненото туловище на Алеко, задъ което се скриваше, и следъ като е почувствувалъ, че е заобиколенъ навсякъде вече отъ неминуемата отплата за извършеното подло и велико престжпление. Той няма възможность да види каква буря отъ възмущение обхвана обществото, когато се узна какво е станало съ Тодора. Атанасовъ требваше да остане живъ, за да съобщи и най-малкитe подробности относно заговора на тройката ; да поразправи на кои министри и офицери сж разчитали въ София, а какъ отъ друга страна гласиха конспирация съ комунистите. Но мярналъ се наблизо Асенъ Даскаловъ и, безъ много да му мисли, теглилъ въ челото му единъ куршумъ.Така, на 12 септемврий 1924 година бе спасено всичко, което можеше да се спаси следъ страшното зло, нанесено на 31 августъ на македонската освободителна кауза съ убийството на Тодоръ Александровъ...

Общъ конгресъ не бе свикванъ презъ целия периодъ на войните,т.е. близо четиринадесеть години. Налагаха се — по мнението на мнозина деятели — некой промени главно въ Правилника на ВМРО,изискуеми отъ обстоятелствата...За свикването на общия конгресъ се определи месецъ февруарий 1925 г. На некой отъ окржжните конгреси присжствувахъ. Деятелитеотъ Скопския окржгъ ми дадоха доверие да бжда техенъ делегатъвъ общия конгресъ.Шестиятъ конгресъ на ВМРО се свика въ Пирина, въ село Сърбиново. За охраната на конгреса и други технически приготовления бенатоваренъ Петъръ Станчевъ, който се бе завърналъ отъ Скопско,следъ като бе чулъ убийството на Александровъ...Възприе се отъ записаните говорители да не се докосватъ довиновностьта на Протогерова. Двама отъ техъ, обаче, не се въздържаха и го нападнаха недвусмислено. Единиятъ бе Петъръ Шандановъ,делегатъ на Битолския окржгъ. Той екзалтирано заяви, че всичкивиновници за смъртьта на Тодора ще се преследватъ до край ; и чеако некой отъ присжтствуващитё чувствува себе си виновенъ въ нещоспремо Тодора, доблестьта му диктува да се дигне тука и да признаевината си, като очаква следъ туй думата на конгреса. Споредъ мене,каза Шандановъ, виновници за Тодоровата гибель се намиратъ въ таязала. Изговаряйки подобни фрази, Шандановъ настръхналъ гледашекъмъ Протогеровъ, готовъ секашъ да го нападне физически...Още по-невъздържанъ отъ Шандановъ бе прилепския войводаПетъръ Костовъ Пашата, който бе буденъ, макаръ безъ особено образование. На кратко се спре той върху други неща и гръмогласно заяви : "Братя, Протогеровъ е тукъ и требва да отговаря за смъртьта наТодора. Да ни каже какъ и защо биде убитъ нашия народенъ водачъ!" Повече и не продължи; седна на местото си, излжчвайки отъ очитеси мълнии срещу смазания Протогеровъ...Относно убийството на Тодора се гласува специална резолюция въсмисъль: вменява се въ дългъ на Централния Комитетъ и на членовете на ВМРО да събиратъ всички възможни сведения, за да се доразкриятъ виновниците по това злодеяние и да получатъ наказанието си.Тая резолюция обвързваше морално всички тогавашни и бждещичленове на движението; важеше като единъ заветъ на тогавашнотоборческо поколение...

Както бе заявилъ и Тодоръ Александровъ, ВМРО требваше да еготова да се откаже отъ революционните си методи за борба въ случай,че Белградъ и Атина възвърнеха правата на българското население и на другите народности въ Македония — албанци, власи и пр.Но немаше никакви изгледи, че нашиятъ народъ би получилъ отъгръцките и югославянски власти поне онова, което имаше при режимана Абдулъ Хамидъ, даже когато той бе най-жестоко критикуванъ отъцелия светъ. Още по-малко можехме да се надеваме на привилегии,каквито народностите притежаваха въ австро-унгарската империянекога, или немското население имаше подъ италианска власть въюжния Тиролъ.Ето защо спасяването на нашата народность се явяваше за ВМРОтолкова голема цель, колкото и стремежа къмъ независима Македония.И въ миналото — специално за насъ и аромъните — борбата е билапреди всичко национална ; но еднакво въ полза на всички народностивъ Македония. Сега тази характеристика на македонското движениеставаше по-подчертана и по-неизбежна. Който не бе въ състояние да разбере и си обясни това, той не би проникналъ въ смисъла и съдържаниетона борбата ни. И последниятъ неукъ човекъ въ Македония чувствуваше,че ние имаме нужда преди всичко отъ национално освобождение, отъспасяване на народностьта ни.Сърбия (Югославия) и Гърция искатъ да посърбятъ и погърчатънашия народъ. Гърция се стреми и да го изгони отъ родните му огнища.Не се спиратъ предъ никакви средства.Кого въ сжщность обявяваха за „ виновенъ ” въ Македония Б ел градъ и Атина ? Виновенъ е за техъ всеки, който се счита българинъ...

Важна задача бе да се държи македонския въпросъ откритъ предъсветовната съвесть. Това и въ миналото се е постигало по два начина— чрезъ бойни акции срещу потисника и чрезъ пропаганда въ чужбина...Очевидно, ние можехме и при други методи, а не обязателно съмасово организиране на народа въ революционни групи, да насочвамевниманието на външния светъ къмъ Македония.За да се подържа бодъръ духътъ на поробените ни братя, кактои тоя на емиграцията ни — въпросъ, който е свързанъ съ задачата зазапазване на българщината ни — нуждно бе да се вижда издигнатознамето на борбата. Заедно съ туй, народътъ да чувствува, че нашатадесница може при нужда да застрашава потисника. Но и това не изисквамасово организаране подъ клетва.Съ собствени сили ние не бихме могли да срушимъ държавата напотисниците ни. Но можехме да я подяждаме вжтрешно и да я компрометираме, малко или много, предъ чуждия светъ. Така и подържахмеоткритъ нашия въпросъ...

Друга сжществена нужда бе: да се засили дейностьта средъмладежьта въ поробена Македония; да се обърне особено вниманиевърху студентите тамъ и върху ония, които отиваха на учение въ чужбина, макаръ и малко на брой.Времето диктуваше известни по-основни грижи за по-младото поколение въ града. Въ турско нашата младежь бе подъ влияние самона нашето българско общество. Турската власть, казармата, училищетонемаха никакъвъ допиръ съ народа ни; не можеха съ нищо да влияятъвъ образованието или възпитанието му. Сега, обаче, гръцката и сръбскавласть имаха като главенъ обектъ за въздействие младежьта ни, ауспоредно съ това целеха да повлияятъ особено на града чрезъ многосредства — църква, вестници, училища, танцувални дружества, театрални представления, военни паради, "певачици" и пр.Нашиятъ гражданинъ съ вёкове бе разделенъ отъ турския духовенъ животъ. А сега той бе и чрезъ полицията заставянъ да се приближава често до пропагандните капани на поробителя. Децата пъкъ —и въ селата, кждето имаше училища — отъ сутринь до вечерь бехаподъ натиска на чужди идеи — неколко часа подъ редъ въ училището,а въ другите часове принудени да четатъ у дома, пакъ на гръцки илисръбски, за да приготвятъ уроците си.Очевидно бе, че ако не чрезъ стегане на революционни групи помахали и улици, то по другъ некакъвъ начинъ въ града бе необходимода се освежаватъ струите на българския духъ...

Моето убеждение бе, че требва да се усвои по-еластична тактикаотъ страна на ВМРО, като се мине и къмъ повече конспиративность. Подобна тактика, новъ планъ за работа можеше да се приложи постепенно. И вярвахъ, че ще се получи туй, което искаме — както отъгледище на нашата обществена психология, така и отъ гледище наефектъ въ чужбина. Пощадена би била много повече и народната нашамаса.Смятахъ, че ще можемъ така по-сериозно да озадачимъ поробителя; да го заставимъ да харчи много повече милиони, за да подържавойски и жандармерия и въ други предали на държавата му; да засегнемъ чувствително нервите му; да бъде повече дискредитиранъ въчужбина; — и при това да бждатъ на лице все по-малко формални, "законни" улики, които биха донасяли несгоди за народа.Така биха се окопитили наново и хората, засегнати отъ повсеместния тероръ на ренегати и сръбски потери; би се съвзелъ духътъ нацелото наше общество, който не можеше да не е пониженъ следъзагубата на Тодоръ Александровъ...

Македонскиятъ въпросъ сжществуваше — въ самата Македония— подъ форма на мжченичество и жертви. А въ чужбина вражескитенамъ централи го представяха подъ форма на изопачения и клеветничества. Саможертвата на нашите борци бе представяна за „ бандитство ”, а за рицари посочвани онези, които газеха чуждата свобода.Насилие въ Македония, но и лъжи въ света — това бе правилотона Атина и БЪлградъ. На лъжата требва да противопоставимъ истината. Нашите финансови средства беха малки въ сравнение съ тезина противника. Но всичко възможно требва да се стори, за да ориентираме правилно света по македонския въпросъ.Намираха се въ чужбина подходящи, просветени синове на Македония, които можеха да се заематъ сериозно съ тази задача. Нужднобе само да бждатъ по-настойчиво подкрепени отъ нашето общество...

Вънъ отъ четническите проявления, които имаха своя ефектъ и занарода, и за поробителя, наложително бе да получатъ наказаниетоси главните изменници, които — посрамотявайки себе си — искаха дауязвятъ освободителното дело; беха се продали на фактори най-живозаинтересовани — едни да смажатъ това дело, други — да го взематъвъ ржката си за свои цели. Петъръ Чаулевъ — изменилиятъ членъна Централния Комитетъ на ВМРО, разхождащъ се по Европа, на издръж ка отъ виенската комунистическа централа; Стоянъ Мишевъ,заелъ се съ тероризиране и изтребване на всичко по-будно българско въ Брегалнишката область, като официаленъ органъ на Белградъ; Тодоръ Паница — поставилъ се едновременно на служба на комунистическата централа и на сръбско-гръцките полицаи за разтройването намакедонското дело, — тези бёха най-очертаните народни врагове иизменници...

Убедена, че по възможность най-големъ брой македонски българи,а сжщо така и хора отъ другите народности въ страната, требва даучаствуватъ въ подържане на македонския въпросъ откритъ, ВМРО евнушавала, че и емиграцията ни требва добре да се стегне.Още преди смъртьта на Т. Александровъ, вънъ отъ братствата, въБългария проникнаха и други организации.Съ пълно насърдчение отстрана на ВМРО се създадоха редицадружества на старите борци, обединени въ обща организация подъ име "Илиндень".Създаде се и постепенно се засилваше младежкия македонски съюзъвъ България. И тамъ ВМРО е подпомагала морално и всекакъ.Инициативата за създаване на "Македонски Наученъ Институтъ" биде искрено поздравена отъ ВМРО. Безъ нейната помощь не би моглода излиза прекрасното списание "Македонски прегледъ", така сериознооценено и въ чужбина всредъ научния светъ.По съответни пжтища, ВМРО насърдчаваше сжществуването намакедонския студентски съюзъ въ чужбина. Въ Парижъ студентитеиздаваха на френски списание "Ла Жйонъ Маседоанъ".Печатният и органъ на емиграцията въ България требваше да бжде подобренъ като ежедневникъ. Пакъ се намериха начини той дабжде материално подпомаганъ, чрезъ съответни мерки отстрана наблизки на ВМРО хора.Македонските жени въ България не требваше да сгоятъ настранаотъ общото емигрантско движение. Създаде се Македонски ЖенскиСъюзъ, а и Задруга на македонските девойки. Инициативата бе даденаоткъмъ ВМРО.Парламентарната македонска група въ България, за чието значение другаде стана дума, продължаваше да сжществува докато България не се нареди въ фронта на македонските поробители презъ1934 година.Появи се идея всредъ емигрантите да се издигнатъ два паметника— единъ за незнайния четникъ въ Горна-Джумая, другъ за Т. Александровъ въ Кюстендилъ. По-голямата часть отъ необходимите материалнисредства се набавиха отъ ВМРО...

Въ Хърватско постепенно обществото започваше да узнава какъ Македония е потискана отъ сръбските узурпатори: създаде се симпатия къмъ нея. Впрочемъ, хърватите и безъ туй знаеха, че на югоизтокъ живее другъ единъ славянски народъ, българския, който не е обичанъ отъ сърбите. Още имаше живи хора въ Загребъ, които помнеха и разказва ха за бурното посрещане на българските юнаци къмъ края на миналото столетие. Нескончаеми сж били виковете на радость и братско въодушевление тогава. — Посрещахме въ техно лице победителите на Сливница, прибавяха като по правило моите събеседници въ Загребъ, съ които не веднажъ съмъ разговарялъ презъ втората световна война. Силно е било у техъ впечатлението отъ плесницата, която сърбите заслужено добиха отъ подло нападнатите българи...

Дванадесеть или тринадесеть години по-късно имахъ случай да сесрещна съ едного отъ тeзи видни албанци, може да се каже най-попу-лярниятъ между техъ — Хасанъ Бей Прищина. Той е билъ — кактовече съмъ посочилъ — председатель на Косовския Комитетъ; известенъе като общественикъ още отъ турския режимъ; бивалъ е въ Албанияминистъръ-председатель и пр.Пристигналъ бе въ София, ако добре помня, презъ 1933 г.; потърсилъ наши приятели, които ми известиха, че желаелъ да се срещнемъ...Той настоя да се постигне по-тясно сътрудничество между тритенай-застрашени народности въ Югославия — македонски българи, хървати и албанци. Говори ми въ духа на следното споразумение, което ихървати настояваха да възприемемъ като база за една обща по-ефикасна борба..."

тиквешанка

Въздушни Боеве - Тома Чилев от Крушево, Македония

http://strumski.com/biblioteka/?id=604

http://history.rodenkrai.com/new/bylgarska_aviaciq/pyrviqt_bylgarski_diplomiran_pilot.html

http://www.authorstream.com/Presentation/antoineta-254988-education-ppt-powerpoint/

СЪ "БЛЕРИО" НАДЪ ОДРИНЪ
"Снягъ беше покрилъ земята. Небето този день беше облачно. Слънцето се подаваше между бялите облаци и огряваше заснежените минарета на джамията Султанъ-Селимъ. Зимата настъпваше и Одринъ подъ бялата покривка изглеждаше мъртавъ градъ. Турците се бяха укрепили въ него и го считаха за непревзимаема крепость. Победоносната българска армия очакваше заповедъ да го превземе. Разузнавателната ни служба се бе добрала до сведения отъ пленници, че турците готвятъ излавъ. Трябваше да се проверятъ сведенията, но какъ?

Задъ фронта, всредъ импровизираното летище, българските орли Топракчиевъ, Калиновъ, Попкръстевъ, Милковъ, Таракчиевъ, Симеонъ Петровъ и Секиларовъ, водеха сериозенъ и оживенъ разговоръ предъ крилата на единъ бипланъ, система "Блерио". По лицата на всички беше изписана радость. Единъ отъ тяхъ, най-красивиятъ и най-смелиятъ, изкочи предъ всички и веселъ, бодъръ и спокоенъ, каза:
- Днесъ трябва да разузнаемъ отъ птичи полетъ Одринъ. Пръвъ ще летя азъ.
И когато поручикътъ, при тези думи, съ лекъ скокъ, влезе въ самолета, другарите му летци, видяха приятната усмивка, която се появи по устните му.

Следъ малко моторътъ забуча и бялата птица полетя къмъ Одринъ и запя своята мелодична песень. Силенъ вятъръ зашиба лицето на хубавия поручикъ. Подъ големите очила, две пламтящи очи устремиха погледъ напредъ къмъ града и добиха стоманенъ цвятъ. Две здрави ръце стискаха кормилото, а самолетътъ пореше въздуха. Турските картечници засвириха около апарата своята злокобна песенъ, но летецътъ беше въ захласъ отъ хубавата песень на мотора. Даже не трепна, не се боеше той. Младиятъ офицеръ е готовъ да умре за родината. Той наведе напредъ кормилото и самолетътъ покорно се спусна стръмно надолу...

Видяха го низко надъ града и изтръпнаха. Чуха грохота на картечниците и се обезпокоиха за участьта му. Дали е улученъ? При тези думи се свиха и замряха много сърдца. Но той не падна. Само следъ мигъ самолетътъ изви и полете високо къмъ слънцето, а следъ няколко минути храбрецътъ завърши рапорта си предъ главнокомандующия, всредъ мощно и френетично "ура". Тържество беше за родината, гордость за България: Малката България, първа въ света, приложи самолета като бойно средство. Тя показа на врагове своите първи крила. Неспокойниятъ духъ и буйниятъ темпераментъ на храбрия летецъ - първите крила на България не бяха доволни - те жадуваха за полетъ и той повтори още много пъти подобни летения надъ противника.

Единъ хубавъ день, когато отново го видяха надъ Одринъ съ надупчени крила, всички останаха смаяни. А когато го видеха да се спуска много низко, лошо предчувствие обзе всички. И нещастието не закъсня. Изведнъжъ, крилата на могъщата птица се свиха...самолетътъ трепна...изгуби цвятъ...черенъ облакъ го обви.Следъ славната смърть на първия орелъ - Поручикъ Топракчиевъ, останалите живи български орли, негови другари, пролетяха много пъти надъ Одринъ и създадоха крилата на България. Снягътъ се стопи. Небето надъ Одринъ отново се проясни. Минаретата на джамията Султанъ-Селимъ святнаха огряти отъ пролетното слънце. Одринъ беше въ български ръце."

ИЗВАДКИ ИЗЪ ДНЕВНИКА НА ЗАГИНАЛИЯ ЛЕТЕЦЪ - ПОРУЧИКЪ ПАЧЕВЪ
13. III. 1918
"Времето е чудесно. Изкачваме се на 2000 м. надъ Вардара. Предъ насъ въ облаци е исполинътъ Кожухъ-планина. Увеличаваме височината 3000...4000...4500...Долу е пролеть, а горе - ужасенъ студъ. Ръцете, краката и носътъ - вкоченасяли. Подъ насъ блещи Дойранското езеро. Летимъ къмъ него. Минаваме надъ разрушениятъ Дойранъ. Подъ и надъ насъ бяли и черни шрапнелни облачета: неприятелската артилерия ни обстрелва. До като се мъча да открия позицията на артилерията, пилотътъ ми даде знакъ и посочи неприятелски аероплани идещи отъ къмъ Арджанското езеро. Веднага се обърнахъ и ги видяхъ. Единиятъ отъ тяхъ взимаше височина съ голяма скоростъ. Но не е страшно, те са още много далечъ.

Артилерията продължи да пъстри небето съ шрапнели. Тя стреляше точно. Минаваме надъ с. Сневча - Кукушко. Фотографирахъ неприятелските биваци. Неприятелскиятъ аеропланъ не успя да ни настигне и се върна. Завиваме на северъ. Правя снимки на биваци около река Тодорова. Задачата е завършена. Дадохъ знакъ на пилота и аеропланътъ се спусна бързо надолу. Чувствувамъ силни болки въ измръзналите ръце и крака. Слизаме на земята. Направихъ донесенията."

ВЪЗДУШЕНЪ БОЙ НАДЪ СОФИЯ
30 септемврий 1916 г.
Хубавъ, ясенъ септемврийски день. Небето беше чисто. Слънцето огряваше върховете на Витоша, а топлите му лъчи бяха съживили столичани. Всички бързаха, и движението изъ улиците беше оживено: животътъ кипеше, при все че беше война.
- Аллло! Аллло!...Аллло!...Свържете ни по-бърже съ летище Божурище!...съ София!...предавайте!...французки самолетъ лети къмъ София!
Този тревоженъ викъ се разнесе по телефона отъ летището Белица на 30 септемврий 1916 г., когато надъ него, на 3000 м. височина мина французкиятъ самолетъ. Идващъ отъ Солунъ, той отиваше къмъ София съ задача да я бомбардира.

Каква ли смелость имаха тези неприятелски летци. Да минатъ нашите позиции, да прилетятъ надъ нашите летища, за да посетятъ София? И при това съ какъвъ самолетъ? - Съ тежъкъ двуместенъ, система "Фарманъ", при наличностьта на наши и германски "Фокери" и "Роланди". Тази имъ смелость не граничеше ли съ безумие? Жребие ли имъ се беше паднало, по заповедь, или на своя глава бяха предприели тази военна авантюра? Ако останатъ живи, то ще бъде чудо! Двама млади смелчаци: пилотътъ, французинъ-фелдфебелъ, и наблюдательтъ - сърбинъ, летяха къмъ София, решени да хвърлятъ бомби, да рушатъ, да палятъ. За връщане или съвсемъ не са мислили, или пъкъ са предполагали, че столицата е безъ каквато и да е противовъздушна отбрана...

Тези приятели, като че съвсемъ бяха забравили,че близо до фронта има наши летища и ако бъдатъ забелязани, биха били свалени или изгорени като факли въ въздуха. Но, за тяхно щастие македонското небе този день беше покрито съ гъсти черни облаци, а до софийското поле, както всяка есень, обикновено беше покрито съ гъста мъгла, която не се беше дигала отъ два дена.

- Аллло! Аллло!...Аллооо!...- продължаваше да крещи по телефона поручикътъ-летецъ, който пръвъ, въпреки височината позна по бръмченето, че това е французки самолетъ, но последниятъ се бе доста отдалечилъ, а тогава леки апарати въ летището нямаше, за да го догонятъ.
- Да не се шегувате? - питаше единъ капитанъ, който случайно бе влязълъ въ връзка по телефона съ поручика и безъ да дочака потвърждение, тъй като нямаше време за губене, се затича къмъ хангара. Той беше позналъ по гласа поручика, знаеше, че е сериозенъ и че не обича да се шегува. Веднага даде нареждане на войниците, крещейки:
- Бърже!...Изкарайте аеропланите!...
Въ летището настъпи голема бъркотия. Всички тичаха, всички крещеха. Тревожно заби сигналътъ за наприятелско нападение. Вестьта за пристигането на неприятелски самолетъ се разнесе по телефона изъ столицата още преди той да е пристигналъ....Въ този тревоженъ часъ, фокерите - предназначени за отбрана на София, огряни отъ слънцето светкаха и кръстосваха небесните висини, търсейки неприятеля. Моторите имъ бръмчаха горе изъ небето и шумътъ се сливаше съ този на сирените, долу на земята.

Когато неприятелскиятъ самолетъ се зададе откъмъ северо-източната часть на София, червено-боядисаната перка на "Фармана" описваше големи огнени кръгове, които светеха отъ слънцето. Червено-синкавите кръгове по крилата му френски трикольорни знаци се виждаха ясно. Противосамолетната артилерия започна да го обстрелва, и бяли облачета прошариха небето и го следваха изъ пътя. Първата работа на неприятелския самолетъ, когато беше вече надъ София да хвърли бомбите. И той не закъсня да стори това. Страшни трясъци се разнесоха. Черенъ димъ и прахъ се дигна отъ земята. Прозорците на близките къщи се изпотрошиха. Първата бомба падна близо до Царския манежъ, втората при паметника на Царъ Освободителя, а третата при "Лъвовия мостъ"...

Въ кипежа и бъркотията нашите фокери, които въ тоя моментъ бяха вече доста високо на небето, забелязаха неприятелския самолетъ и се насочиха къмъ него...Когато фокерите бяха вече доста близо до "Фармана", нашите летци изведнажъ откриха стрелба и го отминаха, като че искаха да му пресекат пътя и да го накаратъ да се върне обратно...Започна страшно гонене изъ въздуха. Имаше моменти, когато се чуваше само тракането на картечниците, а не можеше да се различи и да се види, кой отъ двата фокера атакува, защото атакуваха ту отпредъ, ту отстрани, ту отдолу, ту откъмъ опашката - почти отъ всички страни едновременно..."Фарманътъ" се виде въ чудо и търсеше спасение, правейки зигзаци. Попадналъ подъ кръстосания огънь на двата фокера, неприятелскиятъ самолетъ усили бегството. Това бясно гонене изъ въздуха трая около 15-20 минути...

"Фарманътъ" летеше на северъ, но...моторътъ спря...Той едва се крепеше въ въздуха. Скоро неприятелскиятъ самолетъ започна да пада. Нашите фокери, като схванаха безизходното положение на неприятелския самолетъ, прекратиха стрелбата,за да не убиятъ летците и само се виеха надъ него.Те вървеха по петите му, убедени, че самолетътъ е вече обезвреденъ, и че летците скоро ще бъдатъ пленници. Следъ няколко минути, като бледа сянка, преди малко могъщата птица, мина низко надъ Искъра и безъ да може да се задържи на слабите и изтощени крила, използувайки въздушното течение, направи няколко боязливи скокове и кацна до Курило. Това беше победениятъ неприятелски самолетъ...Родната авиация записа още една победа въ въздуха.Славата за този подвигъ на българските орли бързо се разнесе изъ цяла България."

тиквешанка

"Македония в хърватско-българските взаимоотношения през вековете" - Коста Църнушанов от Прилеп, Македония

http://strumski.com/biblioteka/?id=614

"От края на VII век (когато се поставят основите - 681) до началните десетилетия на X век (когато тая държава достига първия си най-висок връх - 927 г.,времето на цар Симеон) България се оформя от Черно море до устието на р. Сава в Дунав (т.е. до Белград, наричан тогава Българска Бяла, латински Алба Булгарика) и от Дунава до Адриатика и Егея. Каквито и промени да са ствали по периферията на запад и юг, остават трайно пределите на нашия народ от Черно море до Тимок и Велика Морава и от Дунав до Шар, Охрид и р. Бистрица на запад, а на юг - до голяма част от крайбрежието на Бяло море. Дори когато османският потоп облял целия Балкански полуостров и стигнал чак до Виена поробвайки всички населяващи полуострова народи, неговото българско сърце останало да тупти в тези предели и граници...

През 1253 г. бил сключен договор между Дубровник и България за внос на стоки, особено на манифактура. Същевременно бил сключен между двете страни и военен съюз срещу сърбите по молба на Дубровник. който бил във война със сръбския крал Урош I. Поданиците на двете страни - според договора - добивали право на свободна и безмитна търговия. България се задължавала да даде сухопътна войска, а Дубровник - флот. Съюзът имал нападателен и отбранителен характер. Българите стигнали с войските си до р. Лим в Сърбия и помогнали да се премахне опасността за Дубровник от страна на Сърбия, а самите дубровничани подкрепили усилията на българите да си възвърнат изгубени български земи. В случая важното е, че се създали отлични връзки между двете страни, което имало значение за в бъдеще, когато настъпила турската опасност и България и другите балкански страни изгубили независимостта си...

Дубровник окончателно уредил отношенията си с новия господар на Балканите през XV век, като срещу голям данък осигурил привилегиите си в турската империя. Във фермана на султан Мурад II от 1442 г. се намират данни и за България, посещавана от дубровнишките търговци, които си създали в нея цяла мрежа кантори. Чрез тях се ширело хърватското благотворно влияние сред българите. Главен център на търговията им в България била София като кръстопът на големия търговски друм. Но търговски кантори имало и в Скопие, Кратово, Русе, Одрин, Видин, Варна, Добрич и пр. - предимно в крайдунавските и черноморските градове. Контактът им с местното българско население бил многостранен...

Най-забележителен за нас, българите, обаче е известният дубровнишки монах бенедиктинец Мавро Орбини, използуван изобилно от нашия велик възрожденец отец Паисий Хилендарски под името Маврубир. В своята книга "Царството на славяните" (Ил реньо дельи слави - писано на италиански и обнародвано през 1601 г.) като по научен път прави бегъл преглед на историята на отделните славянски народи. За българската история той е отделил много страници, в които говори за историческата слава на нашия народ. Особено внимание е отделил за героичното дело на цар Самуил, когото навсякъде именува с титлата "Краля на българите", за сина му Радомира и братовчеда му Иван Владислава, за Охрид - "столицата на българското кралство, където била хазната на всички български царе" - както текстуално пише Орбини. По нататък разказва за Петър Делян, който "станал главен вожд на цялата българска войска" и пр.

Пряк последовател на Орбини е духовникът и проповедник в Дубровник Бартол Кашич (1575 - 1650). Обходил чрез дубровнишките търговци българските градове Русе, Силистра, Пловдив, Одрин, София и др. и се запознал с българите...В същия дух е действувал и хърватският историк, поет, лексикограф, граматик и просветител, Павао Ритер - Витезович (1652 - 1713). У нас той е прочут със своята "Стематография" (1701), в която е дал гравюрите на гербовете на всички славянски области, включително и българските. 40 г. по-късно от нея се възползувал нашият възрожденец Христофор Жефарович в своята едноименна "Стематография" (1741) като продължение и допълнение.Творчеството на споменатите хърватски историци е подготвило духовните основи на хърватско-българското взаимодействие, изразило се както в политическата, така и в чисто духовната област. У хърватите се изградило братско отношение къмъ българския народ...

Всички знаем голямото дело на Щросмайер в полза на българския народ във връзка с делото на Братя Миладинови. Още преди контакта си с Братя Миладинови той е носел в сърцето си чувството на благоговение към българския народ. Това той собственоръчно е писал в едно писмо до Славянска беседа, в отговор на българските възторзи пред неговото дело, свързано със Стружките братя. "Вие ми напомнихте любовта ми и привързаността ми към българския народ и изтъкнахте как едно време, когато вие не бяхте дори сънували за свободата и спасението на вашия народ, любезно и приятелски съм приел вашия славен сънародник Миладинов в своя дом, и как не само съм одобрил, но и издал със собствени средства неговото хубаво и славно дело - "поезията на българския народ"...

От хората на науката на първо място е стоял големият хърватски патриот Франьо Рачки (1828 - 1894), най-изтъкнатата личност на целия XIX век в цялата южнославянска историография. Рачки обичал българския народ и още повече го възлюбил. В своето най-голямо съчинение "Борбата на южните славяни за държавна независимост през XI век е посветил много страници на българската история и по-специално на героичните борби на цар Самуил, на българските въстания, повдигнати от Петър Делян (1040) и Георги Войтех (1071) в долината на Вардара и трайно предпазил българската история от това време от фалшификации. Само един цитат от класическото му съчинение за Самуиловото време е достатъчен да ни покаже историческата заслуга на Рачки за нашата история:"Този юначен владетел възвърна на България славните времена на Крума и Симеона...Българското царство се простирало от Дунава през Преслав до Тракия, през Охрид до Адриатика, през Мелник, Серес и Бер до Архипелага, през Лариса до Термопилите...Той възстанови и българската патриаршия...Никой не ще престане да се удивлява на онази упоритост на българския цар в извоюването на свободата и независимостта на българския народ, на онази трайна привързаност към светата земя на своите деди, каквато Самуил е засвидетелствувал на дело в продължение на 38 години..."

Друга крупна фигура около Щросмайер е бил великият жупан на Загреб Иван Кукульевич Сакцински (1816 - 1889), поет, учен и политик, с големи заслуги за Хърватско, един от главните национални възрожденци, борец и победител в борбата за въвеждането на хърватския език в общественият живот вместо дотогавашният латински език. Между него и Константин Миладинов се завързало сърдечно приятелство. Като проявен приятел на българския народ Кукульевич следял с радост развитието на съществуващата тогава българска литература и писал за нея отзиви с най-топли пожелания, изразени в следните му думи:"Дано в скоро време се сложи край на всички неблагоприятни условия, които пречат за духовния напредък на българите и в полето на славянската книжнина българският народ отново да стане това, което след смъртта на Кирил и Методий е бил за дълги векове."

Път към засилване на взаимните симпатии между хърватите и македонските българи отваря самият вожд на Македонското освободително движение Тодор Александров. Знаменито е неговото дълго писмо до Стйепан Радич от края на август 1924 г., не много дни преди трагичната смърт на самия Александров:"Вътрешната македонска революционна организация е желала искрено да поддържа връзки със Селската републиканска хърватска партия, основавайки се на честното чувство и вяра, че борбата против белградската хегемония трябва да бъде водена заедно с всички народи, недоволни от кървавата и груба диктатура на Белград...Че ВМРО е била винаги коректна в отношенията си със Селската републиканска хърватска партия се вижда от факта, че Вие се изразихте във вестника Ви и пред представителите на ВМРО по най-ласкав начин спрямо моите декларации в чуждата преса и че Вие даже ги публикувахте наново във в. "Слободан Дом". Както в миналото, и сега ВМРО гледа на освободителното движение на братския хърватски народ - така изпълнено с идеализъм и хуманизъм - с най-големи симпатии и адмирации...даже и хърватите на Радич ще се убедят, че със сръбските управници не може другояче да се говори освен с пушка, нож и бомби." Радич остана верен на легалната борба и въпреки това биде убит посред ден в самия парламент в Белград на 8 август 1928 г. С това за хърватите стана напълно убедителна предупредителната истина, посочена от Тодор Александров, че със сърбите може да се разговаря само с оръжие в ръка...

От средата на споменатите крайни хърватски родолюбци се излъчиха правни защитници на българските младежи особено при споменатия Скопски студентски процес от 1927 г. Най-известен от тях е д-р Анте Павелич - хърватски народен представител в Скупщината и реномиран адвокат. Той смело защити каузата на подсъдимите студенти от ММТРО. Знаменити ще останат особено следните откъси от защитната му реч, произнесена на 8 декември 1927 г.:"Обстоятелството, че някой се чувствува българин, не може да бъде причина да представи организацията тъй, както прави обвинението, и още пък да ги осъди за това. Тук живеят и българи, тогава те трябва да притежават всички права. Щом са тук, трябва да живеят..." Ефектът от тази реч е изключителен - и то преди всичко за отбраната на българската кауза и косвено, и пряко изрично. Това става за пръв път пред сръбски съд, и то от авторитетен хърватин. Трябва да отбележим, че делото на д-р Анте Павелич бе предварително уговорено с членовете на ММТРО в Загреб и Скопие...Тогава Павелич дал да се разбере, че за адвокатската си защита не иска никакъв хонорар и ще направи от себе си всичко, за да се излезне достойно от процеса...

На 20 април 1929 г. в София пристигат на гости на Националния комитет на македонската емиграция пратениците на борческо Хърватско д-р Анте Павелич и Густав Перчец. Идващи инкогнито, те случайно биват открити от членове на младежката организация и по техен сигнал многохилядна македонска емиграция се стича на софийската гара. След тържествени речи и възклицания многохилядното множество ги поема на ръце и вместо на приготвените автомобили ги повежда тържествено пеша към центъра на града, пеейки набързо заучения национален хърватски химн "Льепа наша домовино"...

Така вървейки по този път най-после се стигна до върха: изстрелите на незабравимия герой на ВМРО Владо Черноземски на 9 октомври 1934 г. в Марсилия в духа на хърватско-македонския боен съюз поставиха начало на нова епоха, като измениха насоката на събитията в кралска Югославия..."

тиквешанка

"На Даме Груевъ" - в-к "Известник", 1907 г., Васил Пасков от с. Осиково, Неврокопско, Пиринска Македония

http://strumski.com/biblioteka/?id=613

http://catalog.libvar.bg/view/show_article.pl?id=10886&SC=id&RC=1&SRV=true&LANG=bg&SA=10886

"Когато целиятъ християнски святъ празднуваше и се веселеше на светлото Възкресение Христово, цяла Македония бе въ трауръ, потънала въ скръбъ и плаче за скъпата загуба на загиналиятъ тогава - на Въскресение Христово - Полковникъ Янковъ, който расплака и трогна сърцата на всички българи - малко и голямо - въ робска Македония и на всички познати и непознати въ свободна България. На великиятъ християнски праздникъ тогава въ робска Македония само скрито отъ тираните турци и шпионите гърци се проливаха горчиви сълзи за Полковникъ Янковъ, а въ свободна България панахиди се отслужваха въ всички църкви за упокоение душата на великиятъ герой. И не остана уста, която да не говори за него, не остана вестникъ, който не писа за него. Сега, когато, целиятъ християнски светъ се готвеше да посрещне радостно и светлите праздници Рождество Христово и новата 1907 г., македонскиятъ българинъ и ние свободните българи, трябваше да се готвимъ за новъ трауръ, за новъ плачъ и скръбъ, а печата да заговори за нова загуба, незаменима съ никого за македонското дело. Следъ геройската смърть на Полковникъ Янкова, дойде тая на Даме Груевъ, който съ нечуванъ героизмъ загина на върхътъ "Петлецъ", като е свалилъ 19 души войници, единъ милязъмъ и единъ чаушъ. Така загина най-скъпиятъ и най-милиятъ синъ на робска Македония.

Но кой беше Дамянъ Груевъ?
Той бе една отъ най-дивните рожби на революционната епоха, на която бе и най-типичниятъ представитель. Съ своята блага душа, съ своето нежно сърдце, той пленяваше, безъ да иска, всекиго, който се сближаваше съ него. Подобенъ нему приятель и другарь е голяма редкость; той не делеше това, което имаше - той даваше всичко на поставения въ нужда другарь, и бе готовъ да се жертвува за него.

Когато говореше съ своя сладъкъ гласъ въ неделните училища, въ събранията, когато, седналъ между занаятчии или селяни, агитираше, той не убеждаваше - той вливаше тихъ ентусиазъмъ, вливаше борчески духъ въ всички сърдца, и от нерешителните, плашливите и невярващи въ себе си роби, неусетно той създаваше съзнателни граждани, създаваше борци: той омайваше всички и ги завличаше въ Революционната организация. Успехътъ на неговата агитация всякога бе изумителенъ. Другъ агитаторъ подобенъ нему Македония не е родила.

Той имаше чудна способностъ да познава при първа среща съ кого има работа и да определи кой за какво е годенъ...Той е едва ли не едничкиятъ отъ най-видните дейци на Организацията, който никога не се увлече въ безполезни теоретически мъдрувания, който отдаваше значение само на практическите резултати и който никога не измени своето гледище къмъ освободителното дело.

Неговата безаветна преданность, неговата несъкрушима вяра въ освободителното дело му даваха оная свърхчовешка енергия, която до последния часъ на живота му не го напустна. Той всички ни поразяваше. Когато бе учитель въ Битолската гимназия, често му се случваше за една нощь да прочете повече отъ двадесетъ шифровани писма и да имъ отговори. И на другия день ние го виждахме да се явява пакъ се тъй бодъръ и засмянъ предъ другари и ученици. Напоследъкъ, няколко дни преди да загине, изложенъ на лишения, презъ труднопроходими места, покрити съ дебели снегове, цяла неделя наредъ по 14 часа пъть въ денонощието, макаръ следъ като бе раненъ преди 2 години въ краката, да се оплакваше, че не може вече да издържа по-дълъгъ пъть.

Въ Македония не остана място, дето той да не е ходилъ; нямаше български диалектъ, на който той да не може да говори; той познаваше тъй добре своята родна страна, както никой другъ не я познава. Той бе първиятъ и най-главенъ на Вътрешната революционна организация: той игра първостепенна роля въ всички фази на нейното развитие; на него и на ония, които той подготви се дължи Илинденското възстание; по ония грамадни заслуги, които той принесе на освободителното дело, никой не може да се сравни съ него - и въпреки това неговата скромность бе безподобна. Съ нея той очудваше всички - и когато стоеше на чело на най-големия и най-добре организувания революционенъ окръгъ, и когато бе шефъ на възстанишкия щабъ, и когато стана най-крупната и най-влиятелната личностъ въ цялата организация - неговата скромность всякога бе поразителна. Мнозина отъ най-близките му другари считаха това негово качество за важенъ недостатъкъ.

Няма другъ отъ ратниците за освобождението на Македония и Одринско, който да е страдалъ повече отъ него. Намиращъ се подъ вечно подозрение отъ страна на властите, изложенъ на постоянни разпити и обиски, преследванъ и екстерниранъ отъ единъ вилаетъ въ другъ, държанъ подъ строгъ полицейски надзоръ, интерниранъ въ родното село, чието изгаряне и опустошаване бе му съдено, да преживее два пъти наредъ, затварянъ, осъденъ, изпратенъ на заточение въ Подрумъ, дето прекара повече отъ две години: следъ това изложенъ на всички несгоди на четнишкия животъ, изложенъ на ония тежки морални изпитни следъ възстанието - защото той едничекъ отъ най-видните ръководители на възстанието не дойде въ България, а остана между съсипаното, отчаяно и убито население да страда заедно съ него, да отрива сълзите му, да го подкрепи и да му вдъхва нови надежди и нова вяра въ неравната борба - има ли другъ, който да е преживялъ всичко онова, което тоя истински рядъкъ мъченикъ е преживелъ! Само човекъ съ такава вяра въ освободителното дело, съ такова дълбоко чувство на дългъ, съ такава беззаветна любовъ къмъ страдащия народъ - само човекъ съ такава велика душа можеше да понесе, да изтърпи всичко онова, което той въ единъ периодъ отъ толкова дълги години е преживелъ.

За свободата на своята родна страна той принесе всичко въ жертва, и младостъ, и сили, и щастие, - той жертвува не само живота си, а и мислите си, защото тоя безподобенъ, несравняемъ по своята безкористностъ и кристална чистота синъ на Македония не мислеше за нищо друго освенъ за нейното освобождение.

Хилми-паша, изтребительтъ на българското население, ликува - най-опасниятъ врагъ на тиранията не е вече между живите. Напусто! Тоя султански представитель не съзнава напълно какво губимъ ние въ лицето на Даме Груевъ, той не е въ състояние дори и да си представи колко тежка е за насъ тая загуба; но пакъ, безосновно е неговото тържество: Даме Груевъ - защо да го отричаме - е незаменимъ, но той е създалъ цяло поколение отъ свои възпитаници, които, макаръ че въ много отношения не ще могатъ никога да стигнатъ своя великъ учитель, съ самоотвержени като него и като него готови са да умратъ за освобождението на своята родна страна. Печалната весть за неговата смърть ще бъде новъ мощенъ позивъ за нова борба.

Даме Груевъ вярваше въ своя народъ и го обожаваше. Само за него той живя, за него работи денонощно безъ почивка и отдихъ, за него страда, за него всичко жертвува и за него умря. И сега въ нещастната осиротелата родна страна няма място, няма колиба, дето при съкрушителната весть за неговата ранна трагична смърть да не се изтръгне дълбока въздишка, да не се пролеятъ искренни, топли сълзи. Дано да не почувствува родната страна всичката неизмерима, безкрайна загуба въ лицето на тоя свой непрежалимъ синъ великанъ!"

тиквешанка

Албумъ Битоля, България - 1903 - 1915 - 1918 - 1941

https://plus.google.com/photos/115584893650666416799/albums/5164784215416419185?banner=pwa

"Битоля е вториятъ по големина градъ, следъ Скопие, въ Македония и е единъ отъ най-старите градове въ България. Презъ града минава река Драгоръ, като разделя града на две части. Въ северо-източната частъ на града се намира Ени-махле, или нареченъ още "Малка София", поради родолюбивото българско население въ този кварталъ...

Градъ Битоля има едно славно историческо минало. Презъ годините на турското и сръбско робство градътъ е билъ средище на големи духовни и революционни борби за освобождение и духовна независимостъ. Кулминационната точка на тези борби и неудържимъ стремежъ за свобода имаме въ историческото Илинденско възстание. По-късно презъ сръбското робство населението на града е указвало енергична съпротива на асимилаторските шовинистични похвати на сърбите. Особенно забележителенъ въ това отношение е билъ кварталътъ "Ени махле", въ който погански кракъ не е стъпвалъ, толкова големъ е билъ страхътъ отъ жителите на този кварталъ. Въ "Ени махле" са се пяли свободно български народни и патриотични песни. Тукъ са се крили четници и бунтовници.

Градъ Битоля и неговите близки села са откърмили видни революционери, общественици и духовни възрожденци, чиито имена са отбелязани подчертано въ страниците на историята ни. На първо място трябва да поставимъ най-видната личностъ въ този край - Дамянъ Груевъ, душата и сърдцето на Илинденското възстание, неговъ вдъхновителъ, организаторъ и негова най-скъпа жертва. Негови първи помощници и самоотвержени борци са: Георги Сугаревъ, Парашкевъ Цветковъ, Александъръ Турунджовъ, Павелъ Христовъ, Спиро Джировъ, Георги Петковъ, Димко Могилчето, Методи Патчевъ, Блаже Биринчето, Александъръ Ефтимовъ...

Героизъмътъ на борците отъ Илинденската епопея, техниятъ идеализъмъ и жажда за култура и общественъ прогресъ, създаде цяла школа за граждански добродетели презъ която минаха няколко поколения и оставиха свои видни представители въ българскиятъ общественъ животъ. Между тяхъ на първо място стоятъ: Никола Генадиевъ - общественикъ, публицистъ, виденъ юристъ и бившъ министъръ; Павелъ Генадиевъ - общественикъ; Никола Робевъ - виденъ борецъ за черковна независимостъ; Д-ръ Ал. Радевъ - бившъ министъръ и виденъ общественикъ; Димитъръ Ризовъ - виденъ общественикъ и публицистъ; Димитъръ А. Робевъ - деецъ въ черковните борби, български депутатъ отъ Битоля въ турскиятъ парламентъ презъ 1876 г.; Петъръ Д. Радевъ - борецъ за черковна независимостъ; Митрополитъ Григорий - първиятъ български митрополитъ въ Битоля, избранъ въ 1890 г., оставилъ дебела бразда по културно-просветното поле и единъ незабравимъ духовенъ архипастиръ въ Битоля. Той се е ползвалъ съ голямъ авторитетъ средъ населението, което го обичало много, заради неговото чувство за справедливостъ и самоотвержена защита; Архимандрит Евлогий - роденъ въ Битоля презъ 1878 г., управлявалъ Солунската епархия до 1912 г. Въ 1913 г. билъ арестуванъ отъ гърците и хвърленъ по-късно въ морето дето намерилъ мъченичката си смърть...

Главниятъ поминъкъ на Битолчани е билъ и си остава занаятчийството и търговията. Напоследъкъ броятъ на занаятчийските фирми въ града е достигналъ 1200, а този на търговските - до 500. И този занаятчийски характеръ на града е билъ и най-здравата упора на българското национално съзнание...

Битоля
"Едно славно име, свързано съ епичните борби за църковна независимостъ и политическа свобода на нашия народъ, градъ който въ всяко българско сърдце буди чувство на възторгъ къмъ подвизите на великите борци дали живота си за целокупното българско отечество.

Кой българинъ не изпитва трепетъ като произнася името на този исторически градъ надъ който витаятъ духовете на хиляди български офицери и войници паднали геройски на Пелистеръ, Червената стена, Завоя на Черна, Кота 1050, Каймакчаланъ и другаде, като истински храбреци и достойни синове на единъ великъ народъ!

Битоля, сърдцето на Илинденската епопея, е единъ символъ на най-чисто национално съзнание и една крепостъ, въ която са култивирани достойни за адмирация граждански добродетели. Този градъ трябва да бъде опознатъ отъ всеки българинъ, за да бъде обикнатъ така както заслужава. Битоля трябва да се превърне въ български Ерусалимъ - място за поклонение и изворъ на ентусиазъмъ за народностно и държавно съзнание.

Въ желанието си да улесни едно таково духовно общение, Битолската община издава настоящиятъ албумъ - указатель - който представлява едно практично и удобно ръководство за всеки посетитель на града. Прочие, ние се надяваме, че тези наши усилия ще бъдатъ посрещнати благосклонно и се ласкаемъ отъ мисъльта, че ако не сме постигнали едно съвършенно ръководство, то поне сме поставили едно щастливо начало."
Кметъ на гр. Битоля Илия Ненчевъ

с. Смилево - съ чисто българско население, съ високо патриотиченъ и родолюбивъ духъ. Тамъ е роденъ Дамянъ Груевъ. Селото е разположено въ пазвите на Бигла планина. Въ село Смилево бе разположенъ щаба на Вътрешната Македонска Революционерна Организация, която подготви и проведе Илинденското възстание. Обкръжени отъ турците, смилевчани се бориха цялъ месецъ, като преди това спасиха жените и децата си съ бягство. Село Смилево ще остане за винаги най-светлиятъ споменъ въ съзнанието на македонскиятъ българинъ...

Незаличими паметници на българската военна слава
Гр. Битоля е обкръженъ отъ единъ планински пръстенъ върху който светлеятъ съ неотслабваща сила най-скъпите брилянти на българската военна слава. Около Битоля българскиятъ борчески духъ създава редица епопеи, жертвите отъ които ще напомнятъ на всички поколения, колко скъпо България е извоювала своята свобода.
Червената стена - намира се на 6 клм. отъ града въ подножието на върха Пелистеръ. Тукъ са били разположени българските и френски позиции презъ Световната война. Окопите, съ остатъци отъ военно снаряжение личатъ и днесъ още...
Завоя на р. Черна - гробница на хиляди скъпи български чеда, които съ живота и страданията си противостояха на вражескиятъ пристъпъ...
Чеганъ и Кота 1050 допълватъ този нанизъ отъ брилянти на българската военна слава..."

Бугарски Културен Клуб

Новости:

Автор Тема: Книги за България и ВМРО (Прочитано 143058 пати)

тиквешанка

Одг: Книги за България и ВМРО

тиквешанка

Одг: Книги за България и ВМРО

тиквешанка

Одг: Книги за България и ВМРО

тиквешанка

Одг: Книги за България и ВМРО

тиквешанка

Одг: Книги за България и ВМРО

тиквешанка

Одг: Книги за България и ВМРО

тиквешанка

Одг: Книги за България и ВМРО

тиквешанка

Одг: Книги за България и ВМРО

тиквешанка

Одг: Книги за България и ВМРО

тиквешанка

Одг: Книги за България и ВМРО

тиквешанка

Одг: Книги за България и ВМРО

тиквешанка

Одг: Книги за България и ВМРО

тиквешанка

Одг: Книги за България и ВМРО

тиквешанка

Одг: Книги за България и ВМРО

тиквешанка

Одг: Книги за България и ВМРО