„Храбрата българска войска да встъпи в борба с вековния враг”
Турция обявява война на България и на Балканския съюз на 3 октомври 1912 г.
За да изпреварят завършването на турските военни приготовления, балканските държави правят всичко възможно за скорошното започване на вече неизбежните бойни действия. Черна гора е поощрена първа да ги започне (вж. Свързани текстове), на 26 септември (всички дати по-долу са по стар стил) черногорската войска навлиза на османска територия. Не съм съвсем убеден, че тая точно дата трябва да се смята за начало на Балканската война - и преди и след нея доброволчески чети от съюзните държави влизат и излизат безброй пъти от Турция.
Същевременно продължава дипломатическата дейност на съюзните балкански държави. На 30 септември е връчена колективна нота за бързо решаване на въпроса за автономията на европейските владения на Турция според чл. 23 от Берлинския договор, които се предвижда да бъдат управлявани от "швейцарец или белгиец". Тази нота остава без отговор, на 3 октомври Турция скъсва дипломатическите си отношения със съюзните държави и им обявява война поради "зачестилите нарушения на границата с Турция от българска и сръбска страна". Както е видно, мощният черногорски щурм, плащан от България с по 750 хиляди лева месечно, май остава незабелязан в Цариград, та затуй изглежда началото на войната ще трябва наистина да се смята според официалното й обявяване - от Турция, на 3 октомври.
Това обявяване става малко прибързано, според плановете на турския генерален щаб подготовката за войната, очевидно неизбежна и за Великата порта, трябва да завърши чак към 22 октомври. И едно друго съдбоносно за Османската империя забавяне - разработките на турския генерален щаб включват всякакви варианти за воденето на бъдещите военни действия, но не и в случай на война с България, Сърбия, Черна гора и Гърция едновременно. Наистина такъв документ е започнат под името "план №5", но към началото на Балканската война от него е известна само една таблица и нищо друго. Поради това Турция почва войната по нейния си "план №1", т.е. само срещу България, съставен още през 1909 г. Този план предвижда основните военни действия да се водят в Тракия. Впрочем военните разработки на всички воюващи държави предвиждат същото. В случай на главен удар в Македония, турската войска се предвижда да нахлуе в Южна България. В последния момент изглежда е решено да бъде издадена съвсем нереалистична заповед, още на 3 октомври, за "общо настъпление" в Тракия и в Североизточна Македония, но само срещу силните в Балканския съюз - България и Сърбия, слабите гръцки и черногорски сили е трябвало само да бъдат сдържани.
След мащабна и сериозна проучвателска работа на българския Генерален щаб още от Съединението насетне са разработени
няколко плана за война с Турция
с множество варианти. Освен освобождаване на българите в Тракия и Македония, в тях се предвижда "завладяване на северните брегове на Бяло море като условие, крайно необходимо за нормалното развитие и съществуване на българската държава". Главните военни действия в предстоящата война българската войска трябваше да води в Тракия. За освобождаване на българите в Македония се предвижда воденето на ограничени бойни действия, но най-вече се разчита на честната дума на съюзниците, които да спазят предварителните уговорки. И според военните планове България трябваше да изнесе главната тежест на съдбоносната война с Турция.
След подписване на компромисно военно споразумение между българския и сръбския генерален щаб на 15 септември, Сърбия изобщо не успява да състави в писмен вид какъвто и да е план на военните действия. Главна цел на сръбската войска, огласена само устно, е, по същество, заемане на нови земи, преди всичко на Новопазарския санджак и Северна Македония, при опазване на живата сила на сръбската войска, като всячески се избягват големи сражения. В хода на войната стана ясно, че повече от половината сръбска войска бе отделена за завземане и устройване на нови земи при избягване на големи кръвопролитни сражения с иначе слабата турска Вардарска войска.
Гръцките военни планове включват завладяване на Солун и на Южна Македония, а гръцкият флот да установи господство в Бяло море. Понеже турският флот бе изтеглен от Бяло море, а не бяха предвидени и никакви сериозни войскови части срещу настъпващата гръцка войска, Гърция на практика запази изцяло войсковите си съединения, които използва следващата година с пълна сила срещу България.
За черногорците е предвидено само превземане на Шкодра и съединяване със сръбските войски в Новопазарско, задача подходяща за малката планинска държавица на крал Никола.
* * *
Плановете са важно нещо, но същинските бойни действия се различават винаги. На 5 октомври цар Фердинанд подписва Манифест към българския народ, с който обявява началото на Балканската война. Същия ден е издадена и заповед на разположения в Стара Загора Щаб на главното командване, с която се заповядва направо: "Храбрата българска войска да премине границата и да встъпи в борба с вековния враг."
(следва)
Извори
"След многовековни страдания бяхме честити да доживеем радостния ден - да видим Ваше величество в главния град на Македония [Солун, на 5 (18) декември 1912 г.]. Крайната цел на въстаническата борба, която бе организирана от нашите населения в Македония и Одринско, бе освобождението на поробената ни родина, за да може българският народ целокупно да заживее мирен и културен живот. Нашата мечта - мечтата на българския народ, ето вече се сбъдва - и няма да има по-щастливи от нас, ако зарята на свободата огрее всички кътове на етнографическа България под българско знаме ...
... [Страшна е мисълта], че почнатото освободително дело може би да се завърши с частично политическо разпокъсване на скъпото ни отечество Македония ... Въпреки големите мъчнотии, с които вътрешната организация трябваше да се бори тук и вън, тя неотклонно преследваше все една и съща свещена цел - да се спаси българска Македония за българския народ целокупна, неразделна. Предвид на очевидните грабителски замисли на околните държави и мъчното прямо освобождение на целокупна Македония с помощта само на българската военна сила вътрешната организация се спря на идеята за първо време да действа само за автономия на Македония, именно за да я спаси от разпокъсване ... Както целият български народ, така също и ние тук с възхищение посрещнахме новия [Балкански] съюз ... Без да прави разлика между съюзниците, нашата организация подпомагаше с всички средства и на сърби, и на гърци. Ала за голяма наша жалост, едвам що се свърши окупирането на наши български земи от сръбската и гръцката армия и вече се явиха признаци, които ни вдъхват страх за нашето национално бъдеще. Сръбски власти почнаха открито да съветват българина да се отрече от своето име, от своя род. Правят се приготовления, които сочат, че чуждата окупация в нашите области не е само временна ... Радостта почва да се смесва с отчаяние и мисълта, че денят на успокоение, на мирна културна работа, който ни се пристори тъй близко, няма скоро да настъпи в нашата злочеста Македония ..."
Из Меморандум на Централния комитет на Вътрешната македоно-одринска революционна организация до цар Фердинанд, декември 1912 г.
Свързани текстове:
http://www.segabg.com/article.php?id=585566http://www.segabg.com/article.php?id=586451http://www.segabg.com/article.php?id=600899 http://www.segabg.com/article.php?id=618508„Българите можеха да стигнат Цариград преди отоманската войска”Първият етап на Балканската война завършва с примирието между България и Турция от 20 ноември 1912 г.
Съюзните балкански войски започват бойните действия в хармоничен многоглас, в пълно съответствие с генералщабните си планове и предварителните си договорености, поне в първия етап на Балканската война. България обявява война на Турция на 5 октомври (навсякъде по-долу по стар стил). Още същия ден в 7.00 ч. сутринта българските войски преминават в настъпление. Първите сражения обаче са чак на 9 октомври, дотогава българските Първа и Трета войска успяват да заемат позиции срещу турската Източна войска по линията Лозенград-Одрин.
Трета българска войска превзема Лозенград на 11 октомври, след като става ясно, че голяма част от турския гарнизон вече не е в крепостта. От общо 350 оръдия в български ръце попадат 46. Източната турска войска е обхваната от паника и отстъпва безредно. Чуждите наблюдатели на тези събития с възхита описват атаките "на нож" и нечувания героизъм на българските войници и офицери, за всичко това ще се говори още дълго.
Успешната Лозенградска операция на българските войски обаче не е последвана от логичното си продължение - бързо унищожаване на турските съединения или поне предотвратяване на прегрупирането им на нова позиция. Турският генерал Шериф паша по-късно ще напише: " . . . те [българите] можеха [след превземането на Лозенград] да унищожат отоманската войска или най-малко, като не й оставят време да се прегрупира, да стигнат в Цариград преди нея. . ." (генерал Шериф паша, 1915 г.).
Заедно с новопристигнали свежи сили Източната турска войска се укрепява на нова позиция по линията Люлебургаз-Бунархисар. Тя вече наброява почти 130 хиляди бойци с 300 оръдия. Българските Първа и Трета войска имат в същото време едва 108 хиляди войници с 360 оръдия. Въпреки отчаяната съпротива на Източната войска българският резервен 56-и полк с оглушително "ура" и героичното "на нож" пробива турската отбрана на 17 октомври при Туркбей. Скоро е превзет и Люлебургаз. Поради бързото отдалечаване на българските войски от Главното командване цар Фердинанд обединява Първа и Трета войска под командването на ген. Радко Димитриев. На 18 октомври под неудържимия български напор османската войска започва оттегляне и от Бунархисар в посока на Виза.
В тези боеве османската войска дава над 40 хиляди убити и ранени,
изоставя още 50 оръдия, често изпада според чуждестранните наблюдатели и кореспонденти в паника и пълен безпорядък - навсякъде се виждали войници без офицери и офицери без войска. Българската войска губи 2536 убити и 17 хиляди ранени.
В същото време Втора българска войска обсажда Одрин, а редица по-малки български съединения напредват в мощен щурм в Родопите. В Родопския и в Хасковския отряд участват и много доброволци. До средата на ноември българските бойни съединения и части на Македоно-одринското опълчение освобождават Родопите и достигат до бреговете на Бяло море. На 14 ноември около Мерхамлъ (дн. Пеплос) корпусът на Явер паша е обкръжен, пленени са 8879 войници и техните 252 офицери.
Победният български марш към бреговете на Мраморно море и в крайна сметка към самия Цариград принуждава султан Мехмед V да замине за Бруса (дн. Бурса), а България става основен играч в разрешаване на въпроса за Проливите. Започват тежки дипломатически игри за сключване на примирие под дулата на бойните кораби, пратени от така наречените велики сили да охраняват интересите им по тези земи.
Турското командване с неимоверни усилия и с прехвърляне на войски от Мала Азия подготвя последен отпор при Чаталджа, чиято укрепена линия прегражда Цариградския полуостров в опит да бъде спасена имперската столица. На 4 ноември след ожесточени спорове в българското командване е дадена заповед за атака на укрепленията при Чаталджа. Въпреки героизма на българските войници и офицери двудневните боеве завършват с неуспех, прибързаната заповед на Фердинанд струва загубата на 12 012 български войници и офицери, от които 1482 убити, а в добавка и тежки усложнения на по-сетнешните преговори за сключване на примирие.
Светкавичното настъпление, при което само за месец българската войска достига до теснините преди Цариград и до Беломорското крайбрежие, може да изглежда ненадейно, но сигурно ще трябва да се напомни, че по тези места българският войник достига многократно и по-рано, понякога ги завзема с бой, понякога ги разорява за сплашване на противника, понякога само минава оттук. В зората на българската държава оттук преминават победоносните войски на великия господар Тервел, на великия господар Крум, на цар Симеон Велики. Тук, на подстъпите към Цариград, често минава южната българска граница, а Одрин е граничен град ту от българската, ту от византийската страна през цялото Второ българско царство, "от Одрин започва България", твърдят убедено средновековните и възрожденските пътеписи. И не на последно място, българската войска по целия си път в Източна Тракия по време на Балканската война освобождава български селища, населени предимно с българи са и земите наоколо.
* * *
Ненапразно много повече място бе отделено тук за бойните действия на българската войска в Източна Тракия, не може да има съмнение, че именно България понася огромната тежест от битките до първото примирие между воюващите, при това точно на подстъпите към Цариград.
Сръбската войска, в която се включват 108 хиляди души, разбива на 11 октомври слабата 54-хилядна турска Вардарска войска при Куманово в Македония. Нова победа сърбите отбелязват при Битоля, но без да преследват разбития противник, който необезпокояван се оттегля към Лерин, а после - към Албания. Същевременно е завзета и областта Метохия, а сръбските войски се съединяват в подножието на планината Пелистер (на юг от Битоля), сръбски части стигат и до бреговете на Синьо море при Драч. В Македония български доброволчески чети, събрани предимно от преобладаващото в областта българско население, улесняват настъплението на сръбските войски както чрез усърдни партизански действия, така и чрез доставяне на обилни разузнавателни сведения.
Съюзната Втора войска, съставена от българската Седма пехотна Рилска дивизия и от сръбската Тимошка дивизия, настъпва по р. Струма и в посока Крива паланка-Щип-Велес. На 21 октомври е превзет Рупелският пролом. С мощен щурм Седма дивизия продължава на юг, като на 27 октомври въпреки забавянето може би умишлено, по вина на сръбското командване, достига Солун, който само ден по-рано се е предал вече на гръцката войска.
Лишена от сериозна съпротива, гръцката войска и беломорският й фронт с лекота осъществяват предварителните си планове, като съхраняват напълно силите си. Според плановете черногорската войска трябвало да завземе Шкодра, но не успява, поради което само обсажда крепостта.
Извори
". . . Нашият край [Леринска околия] е и си остава до последен час в грамадното си болшинство български. На едно население от 60 027 души, ние, българите екзархисти, наброяваме 32 140 души. Патриаршистите, на брой 12 075 души, са разнородна маса: 6897 българи, 2130 власи, 3020 албанци. . . И такъв цветущ български край, който е водил геройски борби за своето самонационално съзнание,. . . днес, когато мислеше, че постига своята въжделена вековна мечта - присъединение към свободния брат отвъд Рила, - вижда се в ръцете на една [гръцка окупационна] власт, макар съюзническа на България, но всъщност надъхана с ненавист и злоба към всичко българско. . .
Лерин, 20 януари 1913 г."
". . .Тогава, когато храбрата българска армия разбиваше главните турски сили на източния театър на войната [в Тракия през 1912 г.] и държеше сигурен гърба на съюзните войски, последните леко и без големи жертви завладяха цяла Западна Македония. В това няма нищо обезпокоително в една съюзна война, ако нямаше други признаци, които ни карат да се запитваме с тревога: освободени ли сме ние, или сме прехвърлени на ново робство? Поведението на сръбските и гръцките войски, както и поведението на административните сръбски и гръцки органи ни създават сериозни опасения за бъдещето. И едните, и другите се отнасят към нас като завоеватели, не като освободители. Цялото българско население, особено селското, е ограбено: съюзните армии нигде нито плащат, нито дават реквизационни разписки. Предмети и стоки, ненужни за продоволствие на самата армия, се отвличат в Сърбия и Гърция; опустошават се безцелно български имоти и български къщи . . .
Битоля, 22 януари 1913 г."
"Нашият край [Скопско и Кумановско] е неразделна част от останалата българска Македония и . . . следователно през настоящата [Балканска] война, с която се преследва освобождението на българските земи под турско владичество, не може да се забрави и нашият край и да се остави под ново чуждо владичество . . . Сръбските власти у нас се настаняват като че ли завинаги, те като че ли от Скопие правят втора сръбска столица . . .
Скопие, януари 1913 г."
Из писма на българите в Македония до българския министър-председател Ив. Ев. Гешов в София
По сведения на Л. Милетич, 1929
Свързани текстове:
http://www.segabg.com/article.php?id=585566http://www.segabg.com/article.php?id=586451http://www.segabg.com/article.php?id=600899http://www.segabg.com/article.php?id=618508 http://www.segabg.com/article.php?id=619375
Автор
Тема: Европа и САД за историјата на Македониjа (Прочитано 291929 пати)