Бугарски Културен Клуб

Ве молиме пријавете (login) или зачленете се (register).

Пријавете се со корисничко име, лозинка и должина на сесија
Напредно пребарување  

Новости:

Автор Тема: Защо Вапцаров  (Прочитано 638 пати)

disidente

  • Global Moderator
  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 5398
    • Погледај го Профилот
Защо Вапцаров
« на: Декември 07, 2009, 02:31:57 »

Защо Вапцаров

http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=305130

Поучават ме:

"Гениите не умират". Вярно, закърмени сме с "Тоз, който падне...". Но в България гениите ги убиват. И чак след това не умират.

И още: "Не пипай героя". Прекрасно, но кой герой? И за кого герой? Саможертвеният Вапцаров ли е по-ценен или жертвата на властта и съда? Кой? Саможертвеният, разбира се. Избралият пътя на присъединяване към актуалната световна битка със злото. Човекът с ясното съзнание за чакащата го жестокост на властта. Но избрал и тръгнал. Народът обикна саможертвения Вапцаров. И презря насилническия съд. Не го намрази, презря го заради палачеството над народен избраник. Да, аз исках народът да отмени присъдата му, защото той вече го е сторил. И някой трябваше само формално да потвърди отмяната. Не стана заради все още опасното ни скудоумие.

Кого обича обичаният от Вапцаров народ? Истинския Вапцаров! Обича обикновеността, която не се преструва. Нито на обикновена, нито на необикновена. И така подчертава необикновеността на стиховете му и на саможертвения избор. Обича заразителната му непосредственост. Обича "обикновената" гениалност. Приема го като естествен изразител на своите необикновени същностни праведни мисли. Които българинът чака да открие у другите. И като ги открие, чувства другия като част от себе си. Така народът обича Вапцаров - като част от себе си. Не само го съзнава като значимост. А и го обича народът негов.

Народът го разпозна и обикна и за още нещо - от Вапцаров струи свободата. Не свободолюбието, а свободата. Не мисълта за борба в името на нещо, а свободата, която той иска да споделя с всички. Свободата да назовава света в същинските му несъвършени измерения. Свободата да избира в името на другите. Да влиза в най-опасното като в благословено място. Свободата да обича другите и когато е анонимник и далеч от показа. Без да иска общественият термометър всеки ден да отмерва обичта му.

Избирам Вапцаров, защото той е възел и на съвременната българска проблематика. Възел в историята, който трябва да разплетем. Възел в литературата, който трябва да развържем. Възел в нравствеността, който трябва да спрем да усукваме. Моряшкият възел и на днешното време.

Несправедливостта към Вапцаров сякаш предхожда рождението му и има някаква родова обремененост. Негов прадядо - Марко Теодорович, е спомоществовател и на първия в нашето образование буквар - Буквар за сърби и българи, излязъл още в 1792 г. в Белград, предхождащ с 32 години Рибния буквар на Петър Берон. Историографията се разсейва за съществуванието на този факт. Сякаш го няма. В рода му рано си отиват най-чувствителните и поетично надарените. Като историческа българска притча е съпоставянето на бащата Йонко със сина Никола. Бащата след едно десетилетие националреволюционна дейност цял живот събира дивидентите й. Синът става жертва на властта, преди да е влязъл в истинска схватка с нея. Властта и обществото приемат навсякъде благосклонно бащата до степен на събуждане на парвенюто у него. Същите подминават сина въпреки блестящите литературни изяви и щедростта и красотата на личността. И в последната година и половина от живота му го дебнат и преследват.

Народът отдавна обича сина и защото го осъзнава като част от българската гениалност. Преминала през изпитания, докато излезе от ъгъла, дето са я разстрелвали, дето са искали да бъде неизвестна, дето са се опитвали да я направят срамно известна. Дето прекалено много са се опитвали да я свържат с подвиг и време...

На нас вече ни трябва истината за неговата талантливост, истината за времето, истината за нас самите чрез него, пък и не само чрез него. Народът днес иска да я има силата на българската гениалност и дух. За да й повярва отново. За да си повярва. За да бъде народ. Но той вярва, че тази гениалност е моделирана от неговите представи: гениалността е или се придружава от непосредственост, жертвеност, любов и свобода. Каквито са те у Вапцаров.

Йордан КАМЕНОВ
Сочувана
Тодор Александров е БОГ , а "Спомените" на Ванче Михайлов се БИБЛИЯТА на нашата РЕЛИГИЯ !