Штампај

Ве молиме пријавете (login) или зачленете се (register).
1 час 1 ден 1 недела 1 месец Засекогаш
Пријавете се со корисничко име, лозинка и должина на сесија

[MacedonBG]

       Кратка биография на Иван Вазов

    Иван Вазов е роден на 9 юли (27 юни стар стил) 1850 г. в Сопот в семейството на заможния търговец Минчо Вазов и жена му Съба Вазова. За израстването му като поет изключителна роля играе неговата майка – любознателна, добре образована за времето си, енергична и дейна натура, тя го насърчава в първите му творчески опити и до края на живота си подкрепя своя първороден син.
Малкият Иван започва образованието си на 7 години в сопотското взаимно, а след това и в класното училище. По това време учители в града са били Йордан Ненов, Партений Белчев и други. За тях Вазов си спомня в мемоарния си разказ ”Даскалите”. През 1865/66 г. е “подидаскал” (помощник-учител) в Калофер при Даскал Ботьо Петков, през 1866/67 г. учи в Епархийското училище в Пловдив при Йоаким Груев. Тъй като бащата е искал да направи от сина си търговец го праща в Румъния при чичо му Кирко да изучава занаят, но вместо това младият Вазов се запознава с българските емигранти там и продължава да пише стихотворения.
За една учебна година Вазов учителства в Мустафа паша (Свиленград), работи като преводач на френските инженери по строящата се железница София-Кюстендил. Преди избухването на Априлското въстание отново е в родния си град. Става член на местния революционен комитет. През 1876/77 г. е емигрант в Букурещ, работи като секретар на Българското централно благотворително общество. Тук издава първите си стихосбирки – “Пряпорец и гусла” (1876) и “Тъгите на България” (1877).
След Освобождението за кратко е чиновник в канцеларията на свищовския, а по-късно и на русенския губернатор. За да подобри здравословното си състояние заминава за Берковица, където е председател на Окръжния съд. Пише поемата “Грамада”, чиито сюжет се основава на случай от служебната му практика.
Пловдивският му период (1880 – 1886г.) е изключително благотворен за поета. Публикува стихосбирките “Гусла” и “Поля и гори”, в които влиза цикълът “Епопея на забравените”, повестите “Митрофан и Дормидолски”, “Немили-недраги”, “Чичовци”, разкази. Работи като общественик и публицист. Заедно с Константин Величков редактират в. “Народний глас”, сп. “Наука” и сп. “Зора”, издават първата литературна христоматия, изявяват се и като театрални дейци.
Политическата обстановка в България го принуждава отново да е извън пределите на родината. По време на престоя си в Одеса, подтикван от носталгия, започва да пише своята най-известна творба – романът “Под игото”, който и до днес най-превежданата българска книга по света.
От 1889г. се установява в София. Отдава се изцяло на литературна дейност. Редактира сп. “Денница”; създава голяма част от своите разкази, събрани в “Драски и шарки”, “Пъстър свят”, “Утро в Банки”; пише романите “Нова земя” и “Казаларската царица”, публикува стихосбирките “Скитнишки песни”, “Под нашето небе”, “Легенди при Царевец”, “Под гръма на победите”, “Песни за Македония”, “Нови екове”, “Юлска китка”, “Люлека ми замириса” и “Не ще загине”.
Официално се честват два Вазови юбилея. През 1895 бива отбелязана 25-годишнината на писателска му дейност, като му е подарена известната сребърна лира. През 1920г. се навършват 70 години от неговото рождение и 50 от началото на литературната му кариера. По време на тържествата в негова чест Иван Вазов е награден с високи отличия, но може би най-добре признанието към него се проявява във факта, че той е единственият български поет и писател, признат още приживе като НАРОДЕН ПОЕТ. Иван Вазов умира на 22 септември 1921г.   

[Competent]

ПРОГОНЕНИТЕ „ПЕСНИ ЗА МАКЕДОНИЯ”

http://liternet.bg/publish2/vchernokozhev/progonenite.htm

[Competent]

159 години от раждането на Вазов
Патриархът на литературата ни твори в две епохи

http://www.vsekiden.com/?p=54358

[MacedonBG]

"От Батак съм чичо"
художник Ангел Гарабитов

От Батак съм, чичо. Знаеш ли Батак?
Хе, там зад горите... много е далече,
нямам татко, майка: ази съм сирак,
и треперя малко, зима дойде вече.
Ти Батак не си чул, а аз съм оттам:
помня го клането и страшното време.
Бяхме девет братя, а останах сам.
Ако ти разкажа, страх ще те съземе.

Като ги изклаха, чичо, аз видях...
С топор ги сечеха, ей тъй... на дръвника;
а пък ази плачех, па ме беше страх.
Само бачо Пеню с голям глас извика...
И издъхна бачо... А един хайдук
баба ми закла я под вехтата стряха
и кръвта потече из наший капчук...
А ази бях малък и мен не заклаха.

Татко ми излезе из къщи тогаз
с брадвата в ръцете и нещо продума...
Но те бяха много: пушнаха завчас
и той падна възнак, уби го куршума.
А мама изскочи, откъде; не знам,
и над татка фана да вика, да плаче...
Но нея скълцаха с един нож голям,
затова съм, чичо, аз сега сираче.

А бе много страшно там да бъдеш ти.
Не знам що не щяха и мен да заколат:
но плевнята пламна и взе да пращи,
и страшно мучеха кравата и волът.
Тогава побягнах плачешком навън.
Но после, когато страшното замина -
казаха, че в оня големи огън
изгорял и вуйчо, и дядо, и стрина.

И черквата наша, чичо, изгоря,
и школото пламна, и девойки двесте
станаха на въглен - някой ги запря...
Та и много още дяца и невести
А кака и леля, и други жени
мъчиха ги два дни, та па ги затриха.
Още слушам, чичо, как пискат они!
и детенца много на маждрак набиха.

Всичкий свят затриха! Как не бе ги грях?
Само дядо Ангел оживя, сюрмаха.
Той пари с котела сбираше за тях;
но поп Трендафила с гвоздеи коваха!
И уж беше страшно, пък не бе ме страх,
аз треперех само, но не плачех веки.
Мен и други дяца отведоха с тях
и гъжви съдрани увиха на всеки.

Във помашко село, не знам кое бе,
мене ме запряха нейде под земята.
Аз из дупка гледах синьото небе
и всеки ден плачех за мама, за тата.
По-добре умирвах, но не ставах турка!
Като ни пуснаха, пак в Батак живях...
Подир две години посрещнахме Гурка!

Тогаз лошо време и за тях наста:
клахме ги и ние, както те ни клаха;
но нашето село, чичо, запустя,
и татко, и мама веки не станаха.
Ти, чичо, не си чул заради Батак?
А аз съм оттамо... много е далече...
Два дни тук гладувам, щото съм сирак,
и треперя малко: зима дойде вече.

Пловдив, 1881