Бугарски Културен Клуб

Ве молиме пријавете (login) или зачленете се (register).

Пријавете се со корисничко име, лозинка и должина на сесија
Напредно пребарување  

Новости:

Автор Тема: Българската средновековна дипломация  (Прочитано 3212 пати)

MacedonBG

  • Hero Member
  • *****
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 762
    • Погледај го Профилот
    • Българският националистически форум


Един от основните белези, по които може да познаете гражданите на новосъздадените от Коминтерна нацийки е тоталната липса на познания по водещи исторически категории като "международно право", "държавнотворни традиции" и целият набор от механизми и институции, които обуславят съществуването на една суверена държава. Това естествено се дължи на липсата на история!

Българската дипломация през средните векове се характеризира с динамичност и разнообразност на прилаганите похвати. За българите сключването на даден договор и неговото спазване е придобивало сакрален характер, което подтиква Византия да се стреми към договорни отношения именно с тях. Условно българската средновековна дипломация се разделя на два периода:

Към първия период спадат всички договори, предхождащи създаването на Дунавска България.

Една от първите дипломатически договорености на Древна България е с първата в света християнска държава Армения. От съчиненията на Мойсей Хоренски научаваме за Българо-Арменски военен договор от 450г. за обща борба срещу Персия и нейните стремежи да ликвидира в зародиш християнството. От 480г. пък датира първия "Българо-Византийски съюзен договор" за общи военни действия срещу остготите. Менеандър Протектор в своя труд "Пратеничеството" ни дава ценна информация за сключването на още два Българо-Византийски договора между Сандилх и Юстиан Велики и между Заберган и Юстин II. Михаил Сирийски описва Българо-Византийски договор между Булгарис и Маврикий според който на около 10 000 българи се разрешава да се заселят в Горна и Долна Мизия. Велика България поддържа постоянни дипломатически отношения с Византия. През 619г. кан Органа посещава Константинопол заедно с племенника си Кубрат, който през 635г сключва с кръстника си Император Ираклий Българо-Византийски договор за мир. Кан Кубрат е удостоен с титлата "Патриций".

В Българската канцелария са налице длъжности като "самсис" или "сампсис", което ще рече писар, четец, летописец или най-общо казано секретар по договорите. Ще подчертая, че в този период е било изключителна рядкост дори и за Византия сключването на писмени договори!

Към втория период се отнасят всички договори на Дунавска България с заобикалящия я свят.

До началото на VIII век държавите в Европа са само няколко, а до края на X век те са по-малко от десет. България има договорни отношения с Византия, Папската Държава, Франкската държава, Свещената Римска Империя, Унгария, Сърбия, Хърватия, Киевска Рус, Волжка България и др.

От Първото Българско царство са ни известни 38 междудържавни договори (от тях 23 са с Византия), а от Второто Българско царство 78 с 24 държави. Тук не включвам преписките предхождащи сключването на всеки един отделен договор или пък официалната кореспонденция, която е известна на историческата наука, но не е довела до сключването на международни договори, по една или друга причина! В Средновековното законодателство има основно четири вида международни договори:

1. За прекратяване на дадена война: Такива са Българо-Византийски Договор от 733г. между Кан Телериг и Константин V Копроним и Българо-Сръбски Договор между Цар Симеон и Петър Гойникович 917г. По своя характер тези договори са най-редки и нетрайни!

2. Мирни договори: Мирен Българо-Византийски договор от 681г. между Кан Аспарух и Константин Погонат, договор за "дълбок" 30-годишен мир от 814г. между кан Омуртаг и Лъв V Арменец и договор за "дълбок мир" между кан Борис и Михаил III от 863г.

3. Договор за мир и сътрудничество: Българо-Византийски Договор от 705г. между кан Тервел и Юстиниан II и Българо-Византийски договор от 927г. между цар Петър и Роман Лакапин.

4. Търговски договори: Българо-Византийски договор от 716г. между Кан Тервел и Теодосий Атрамитец.


При Цар Симеон Велики Българската Средновековна Дипломация се превръща в истинско изкуство. На три пъти чрез водене на официални преписки с Византия той подготвя подписването на мирен договор. Това става през 895-896г. с византийския пратеник Лъв Хиросфакт, в периода от 912-925г., с Патриарх Николай Мистик, и накрая в периода 925-927г. с Император Роман Лакапин. Трите преписки се водят общо седемнадесет години. В преписката си с Лъв Хиросфакт Цар Симеон постига целите си и успява да протака преговорите с Византийското пратеничество, до мига в който вече се е справил с маджарите! Той блестящо прилага известният от древната философия "софизъм на крокодила"! В преписката си с Патриарх Николай Мистик, когото съвременните византолози наричат "византийският Ришельо", Цар Симеон отново проявява перфектно владеене на дипломатическите средства и средновековното право! Известният френски византинист Луи Брейе счита дипломатическата преписка (продължила 13 години) между Цар Симеон Велики и Патриарх Николай Мистик за своеобразен апогей в дипломатическото изкуство!!! Третата си преписка с Император Роман Лакапин Цар Симеон Велики води с тайният съветник на византийския император Теодор Дофнапат. Причината се крие във факта, че Роман Лакапин е бил неграмотен! В нея цар Симеон цели признаване на българските териториалните придобивки и императорска титла от Византия. Териториалните придобивки са официално признати, но за императорската титла Византия увърта. Това е и причината да не се стигне до подписването на мирен договор. В своята официална кореспонденция Цар Симеон Велик се титулува "Симеон в Христа Василевс на Ромеите", "На Миротворния Василевс многая лета", "На Симеон Василевс многая лета", "Симеон Василевс и Миротворец". "Миротворец" означава "създател на нов свят". Симеон официално е искал от Византия да признае Божественият произход на Българският владетел и правото му да управлява Византийската империя. През 913г. на Цар Симеон е била призната титлата "Цар на Българите", но целта към която се е стремял е била титлата "Император на целия християнски свят". Това което не успява цар Симеон Велики го постига неговият син - цар Петър. Византия а и целият християнски свят официално ще признаят императорската титла на Българският владетел и патриаршеското достойнство на Българската Православна Църква. Сърбия ще получи подобно признание (което е много относително и непризнато от Византия) 300 години по-късно и то само за десетина години . Русия ще "позакъснее" около 500 години и ще добие "подобна слава" връз руините на Византия, която приживе никога не ще и окаже тази чест.

Ще спра до тук, защото Българското Средновековно Право и Договорните Взаимоотношения на България с останалия свят е една огромна тема. Само през Второто Българско Царство е събрана информация за участието на България в 116 международни договора.

В средновековна Европа е имало много добре изградена система от международно право. Дипломацията и тогава както и днес си е много фин междудържавен инструмент за отрегулиране на международните проблеми. Именно базирайки се на международното признание на България и Българският владетел през Средновековието, Фердинанд с основание се титулува "Цар на Българите". Другите Балкански владетели са крале... Наистина много жалко, че огромното богатство което се е съхранявало в библиотеките на Велики Преслав, Константинопол и Царевград Търново е безмилостно унищожено от Османските завоеватели!

Недостатъчно изследвана е и дипломатическата история на Куберова и Волжка България. Напоследък упорито се работи и в тази насока така, че първите резултати вече са налице.
   
Владимир Васев - Родово Наследство.
Сочувана
Българският националистически форум http://www.forum.bg-nacionalisti.org/index.php
Facebook account - Kaloian Ivanov Macedonbg

Karev

  • Jr. Member
  • **
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 75
    • Погледај го Профилот
Одг: Българската средновековна дипломация
« Одговори #1 на: Март 27, 2009, 08:32:58 »

КНИГАТА НА ШАРЛ ДЮКАНЖ -
ЕДНО ЧУДЕСНО ЧЕТИВО ЗА ВСИЧКИ, КОИТО СЕ ИНТЕРЕСУВАТ
ОТ СРЕДНОВЕКОВНАТА НИ ИСТОРИЯ.

ОСОБЕНО ЩЕ Е ОТ ПОЛЗА НА  МАКЕДОНИСТИТЕ !


Сочувана

lady

  • Jr. Member
  • **
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 57
    • Погледај го Профилот
Одг: Българската средновековна дипломация
« Одговори #2 на: Март 27, 2009, 09:01:38 »

Имали шанс некаде да се намери тази книга и од каде..

Искрени поздрави пријателе
Сочувана

Karev

  • Jr. Member
  • **
  • Отсутен Отсутен
  • Пораки: 75
    • Погледај го Профилот
Одг: Българската средновековна дипломация
« Одговори #3 на: Март 27, 2009, 08:03:11 »

Да може да се намери.
А ето накратко за автора и самата книга:

"ИСТОРИЧЕСКИ РОДОСЛОВЕН СПИСЪК НА КРАЛЕТЕ НА БЪЛГАРИЯ"
"ВИЗАНТИЙСКА ИСТОРИЯ"

Шарл Дюканж

За автора на книгата:

Шарл Дюфрен Дюканж е роден на 18 декември 1610 г. в град Амиен, Франция.
Произхожда от благородническата фамилия Дюфрен.
Баща му е бил чиновник и човек с висока култура.
Заедно с двамата си братя завършва иезуитския колеж в Амиен,
а после следва право в гр. Орлеан.
Адвокатската кариера не го привлича и въпреки че е назначен за адвокат в Париж,
се завръща в родния си град, където се отдава на книжовна дейност.
По-късно, прогонен от епидемия в Амиен, той се премества да живее в Париж,
където умира на 23 октомври 1688 г.

През целия си живот Дюканж работи неуморно в областта на филологията, историята, богословието и правото.
Едва ли би могло да се даде по-точно определение за тази личност от това, което пише Волтер:
"Човек се плаши от огромните му познания и трудове..."
Името му е свързано с разцвета на литературата, науката и изкуствата във Франция през ХVІІ в.
Това е векът на Луи ХІІІ и Луи ХІV, на кардинал Мазарини и Колбер,
на Хуманизма и Класицизма, като често пъти е наричан "век на ерудицията".

Няколко причини определят интереса на Западна Европа към византийския свят.
От една страна, постоянната заплаха от утвърденатана изток държава на османците,
а от друга, трагичното състояние на подчинените на Високата порта гърци,
които в очите на хуманистите са създатели и наследници на древна култура и изповядват Христовата вяра.
След Реформата на Лутер започват да се застъпват две гледища за Византия;
Протестантите са привлечени от мисълта да докажат, че православният свят е по-близък до тяхното учение.
Германските хуманисти търсели да обосноват императорската власт чрез тази на Византия.
Според тях гръцката църква следвала изцяло евангелската традиция,
която била по-стара от тази на Римската църква.
Лутер нарича гърците "католици, не схизматици"
Католиците от своя страна се стремели да пропагандират византийската патристична литература,
чрез която да докажат авторитета на църковните отци.

Още през ХVІ в. изучаването на гръцкия език и интересът към византийските извори
се разпространяват във всички страни на Западна Европа.
Онези византийски автори, които са налице в библиотеките оше от ХV в.
/ Йоан Зонара, Никифор Григора, Никита Хониат, Георги Пахимер /
тогава са превеждани изцяло или широко използвани в историографията.
Издирването, издаването и ползването на византийските ръкописи
става част от държавната политика на Франция.

По препоръка на министър Жан-Батист Колбер, основател на Petite Academie
и насърчител на византистиката и ориенталистиката във Франция,
Дюканж се включва в дейността на "Corpus du Louvre" /преводачески корпус/
При работата си в тази сфера той е имал възможност да ползва византийски,
латински и други ръкописи от Кралската библиотека.
По това време тя съхранявала разнородни документи,
донесени по кралско нареждане от мисионери и посланици на Изтока.
Благодарение на приноса на Дюканж в края на ХVІІ в. в Западна Европа
са издадени голяма част от по-важните византийски хронисти.


През 1657 г. излиза от печат
"Histoire de Constantinople..."

През 1680 г. в "Corpus Parisinum" излиза
"Historia Byzantina".
В посвещението и , адресирано до м-р Жан-Батист Колбер,
се изтъкват причините за написване на този труд.
Авторът обяснява, че Западната империя, с чиято история Французите са пряко свързани,
по нищо не отстъпва на източната. Той подчертава заслугите на Крал Луи ХІV,
насърчител на хуманитарните науки във Франция по това време, за написването на тази книга.
Споменава и за богатата му библиотека, от която се е възползвал при работата си.

"Historia Bizantina" обхваща два дяла:

Първият съдържа списъци на византийските императори от Константин Велики
до Палеолозите и Кантакузите.

Във втория дял са включени списъци на дворцовите фамилии
в Далмация, Хърватско, Сърбия и България,
както и турските султани, съвременници на Византийската империя.
Тук има две глави, посветени на Българското царство.

Като Дюканжов списък е известен един списък от предстоятелите на
Охридската архиепископия от ХІІ в.,
когато на чело на тази архиепископия застават византийски духовници.
Той е запазен в препис от ХІІІ в. и за първи път е издаден от Дюканж.
/ Кирило-Методиевска енциклопедия. Т.1.1985, 627 - 629/
към "Historia Bizantina".

Дюканж не е много известен на българския читател.
Но през последните години в българската научна литература
все повече се обръща внимание на неговите трудове.
Най-напред е използвана информацията му за българския герб от трите издания на "Historia Bizantina".
По-късно Проф. Н. Генчев в монографията "Франция и българското духовно възраждане"
дава накратко по-важните сведения за българите, съдържащи се в тези издания.

Преди Дюканж цялостна и пълна история на кръстоносните походи
и латинската империя в Константинопол не е написана.

Още в първата глава под година 1205 авторът се спира на връзките между французите и Асеневци.
Той прави едно отстъпление , с което издава конкретните си познания и интереси към българската история.
Пояснява какъв е този народ, с който "гърците" търсят съюз срещу французите.

Дюканж започва с произхода на българите, които по-рано били наричани оногундури
и живеели на север от река Волга.
В случая Дюканж се е позовал на първоизворите Никифор и Теофан.

По-нататък се разказва за идването на българите на Балканите.
Интересното тук е, че за седалище на българското царство
се посочва Юстиниана прима, отъждествена с "българската",
т.е. с Охридската архиепископия.

Главното, което той посочва, е непрестанната разпра между българите и империята
до времето на Василий, който успял да ги разбие и получил "славното" прозвище "Българоубиец".
Явно авторът не е изпитвал особено приятни чувства към българите,
но достатъчно точно е предал развитието на събитията по времета на Асеневци:
повода за въстанието, разделянето на властта и издигането на Калоян на царския престол.
На него отделя най-много място, защото прави връзка с общуванията му с французите.
Подробно е изложена цялата му политическа дейност.
Калоян е наречен Жан или, както казвал Вилардуен - Йоаница.
Следвайки информацията от папската кореспонденция на Инокентий ІІІ,
Дюканж описва постъпките на този български владетел,
който според него е бил на прав път, като е предложил съюз на французите.
Той преценява Калояновата постъпка за разумна, тъй като е бил носител на Светия кръст.

По-нататък Дюканж стига до събитията при Адрианопол/1205г/
Изложението му е много подробно. Обяснява какво е било състоянието на френската и венециансаа войска
и как се е стигнало до разгрома им.
При този разказ авторът съобщава съвсем накратко за пленничеството на френския император,
но без да уточнява по-нататъшната му съдба.

За регенството на Анри се казва, че най-напред имал много смели намерения,
включително превземането на Солун и разгрома на българския владетел.
Навсякъде, където се говори за Калоян,
авторът е категоричен в превъзходството му пред византийската войска.

По традиция от византийската хроника Дюканж нарича на места българите "варвари".
Те принуждавали ромеите да търсят помощ от френските кръстоносци.

По-нататък Дюканж е отделил място и за наследника на Калоян Борил.
Казва, че император Анри го победил в сражение и отнел част от земите му,
а Йоан Асен го изместил на Търновския престол.

Интересен е анализът на Дюканж за фамилните връзки всред българските царе.
Той опровергава твърдението например, че Борил бил женен за дъщерята на Пиер граф Д,Оксер.
За този български владетел, който обикновено не се ползва със симпатиите на хронистите,
той заключава с приятно чувство, че по всяка вероятност е бил склонен да се подчини на Светия престол.
Описвайки смъртта на Анри, Дюканж допуска, че императорът не бил починал от естествена смърт,
а бил отровен от жена си, дъщерята на Цар Калоян.
При разказа за идването на власт в Константинопол на френския император Робер,
Дюканж изяснява общуването му с гръцките владетели Йоан Ватаци и Теодор Комнин.
Въпреки, че Ватаци се страхувал от Йоан Асен, той желаел подкрепата и съюза му.

Дюканж признава, че оттеглянето на французите от сключения с него договор
е било акт на лукавство и нечестност.
Както Калоян, така и Йоан Асен е окачествен като силен и войнствен владетел,
от когото имало причина французите да се страхуват. Нещо повече;
От изложението на автора става ясно, че българската държава има безспорен авторитет на Балканите.

Доста обективно са предадени връзките между Теодор Комнин
и Йоан Асен ІІ и по-специално битката при Клокотница.
Съюзът между Ватаци и Асен,както и военните им действия срещу французите в Константинопол са предадени подробно.
Авторът е отделил много малко внимание на малолетния син на Йоан Асен ІІ, Каломан,
както и на Михаил Асен и Георги Тертер.

Първата глава, посветена на българите,
обхваща периода до началото на ХІ в. когато пада държавната власт.
Тя е озаглавена "Исторически и родословен списък на кралете на България".

Втората глава , "Втори списък на кралете на България след възстановяването на кралството"
съдържа историята на втората българска държава.
« Последно менување: Март 28, 2009, 08:11:52 Karev »
Сочувана