Бугарски Културен Клуб

Ве молиме пријавете (login) или зачленете се (register).

Пријавете се со корисничко име, лозинка и должина на сесија
Напредно пребарување  

Новости:

Прикажи ги пораките

Овој оддел овозможува да ги гледате сите пораки оставени од овој член. Но внимавај можеш да ги видиш истите само од делови на форумот каде имаш пристап.

Пораки - опълченец

Страници: 1 ... 213 214 [215] 216 217
3211
Competent, аз съм българин от старите територии. Няма външни българи! Има само Български територии които не са в границите на България. Принадлежността към нацията няма нищо общо с местопребиваването. Това е какво носиш в сърцето си. Няма значение кой отговаря за българите извън границите на майка България. Важно е да не забравяме нито един българин, където и да се намира той.

3212
Ще дочакаме ли времето когато историческите факти ще се четат и тълкуват спокойно от балканските народи? Дано това време дойде по-скоро!

3213
Фолклор / Одг: Български фолкорни групи.
« на: Февруари 08, 2011, 05:09:45  »
Песен за Радон войвода

Глуха е доба потайна,
месец йе грейнал над село,
де джиди санце айдушко,
де джиди санце айдушко.

От друм дружина минува
край село кротко, заспало,
де джиди село комитско,
де джиди село комитско.

Жална им баба насрешча мило си пита дружина:
Кам ви, дружина, млад Радон, дека, баби, остана моето чедо перинско ?
Млад Радон, бабо, остана горе ми горе на Рила, на Годлевската плaнина.
Кам му, дружина, чепето, три годин го баба четила, милото чепе комитско ?
Остана, бабо, остана горе ми горе на Рила, на дива коза легало.
Кам му, дружина, пушката, пушката, баби, дружката, дружина мила на баба ?
Остана, бабо, остана, горе ми горе на Рила, на бор столетен, вековен.
Кам му дружина сабята, сабята чичовaта му, дружина мила на баба ?
Остана, бабо, остана, горе ми горе на Рила, низ тия диви пържари, де джиди зрели ягоди.

Жална ми бабо, послушай,
кога нощ страшна настане,
завият влъци, лисици,
забухат птици злокобни,
бухайте птици кръвнишки !
когато ревне гората,
ой горо, море, зелена,
Радон от гробо излазе,
откача пушка от боро,
препасва сабя френджия,
намета чепе комитско,
по гори броди самотен,
чичо си Благо да траси.

Кам ви, дружина, млад Радон,
млад Радон, ваша войвода,
моето чедо перинско,
моето чедо перинско.


http://www.youtube.com/watch?v=fkpNzwrlyGk

3214
04 февруари 

1923 година, ВМРО извършва атентат срещу Александър Стамболийски водач на Българския земеделски народен съюз (БЗНС). Министър-председател на България в 40-то правителство (1919-1923). Народен представител в XIV-то, XVI-то, XVII-то, XVIII-то, XIX-то, XX-то ОНС и в V-то ВНС. Роден през 1879 г. в с. Славовица, Пазарджишко. Завършил Лозаро-винарското училище в Плевен. Ученик на основателя на Българския земеделски съюз (БЗС) Янко Забунов. Учил философия в Хале и агрономство в Мюнхен. Участва в учредителния конгрес на БЗС (1899). Фактически водач на БЗНС - под негово влияние съюзът е преобразуван от съсловна организация в политическа партия. Противопоставя се на промените в Търновската конституция (1911) и на участието на България в Първата световна война, за което през 1915 г. е отстранен от парламента и осъден на доживотен затвор. По време на Войнишкото въстание (1918) е освободен и изпратен да преговаря с въстаниците за мирно разрешаване на конфликта. Под влияние на своя сътрудник Райко Даскалов, той оглавява въстанието и е провъзгласен за председател на така наречената Радомирска република. След неуспеха на бунта се укрива, но през 1918 г. е амнистиран. През 1919 г. се включва в коалиционното правителство на Теодор Теодоров. Участва в преговорите за сключване на мирен договор на Парижката конференция. След отказа на Теодоров да приеме наложените условия, той оглавява правителството и на 27 ноември 1919 г. подписва Ньойския договор. След парламентарните избори през 1920 г. правителството е съставено само от представители на БЗНС. Правителството на Стамболийски се опитва да изведе страната от международната изолация след Първата световна война чрез активно участие в дейността на Обществото на народите и установяване на приятелски отношения с Югославия. Във вътрешен план то провежда някои реформи, като ограничаване размера на поземлената собственост, въвеждане на трудова повинност, опростяване на правописа. Наложено е авторитарно управление. През 1922 г. е проведен референдум за съдене на виновниците за националните катастрофи. По-късно се провеждат репресии срещу БКП и срещу буржоазната опозиция. Основен инструмент на репресиите е Оранжевата гвардия. В началото на 1923 г. режимът на Стамболийски губи напълно подкрепа, извън средите на българското селячество. Срещу него е цялата българска интелигенция - лява и дясна, македонските емигрантски организации, военните. На 9 юни 1923 г. срещу правителството на Стамболийски е извършен военен преврат, организиран от Военния съюз, с подкрепата на буржоазните партии и царя. Оранжевата гвардия е обезоръжена. Междувременно, в страната избухват стихийни селски вълнения които в крайна сметка са потушени. Стамболийски е заловен край родното си село и убит по особено жесток начин на 14 юни 1923 г.

3215
01 феруари

1870 година в Крушево е роден Иван Николов Иванов - български духовник и революционер. Завършва 5 клас на българската гимназия в Солун и става учител в Кичевския манастир „Света Богородица Пречиста“. В 1888 година се замонашва, а в 1890 става дякон. Събира народни умотворения и ги публикува във вестник „Новини“.
Още в 1894 година е привлечен в революционната организация от Атанас Лозанчев. Той е първият ѝ деец в Кичевско и организатор на революционно движение. В 1896 година основава и оглавява първия околийски комитет в Кичево. Спомага организирането на първата чета на ВМОРО в района на Дуко Тасев през октомври 1897 година. В 1899 година властите го арестуват и затварят за година и един месец. Връща се в Крушево и става член на околийския комитет.

3216
01.февруари

1834 г. е роден е Кузман Анастасов Шапкарев - български възрожденски книжовник, фолклорист. Кузман е роден в град Охрид. Първоначално образование получава в родния си град при вуйчо си Янаки Стрезов. През 1854 заедно с него открива частно училище. Работи като учител по гръцки и български език в Струга (1856 - 1859), Охрид (1859 - 1860), Прилеп (1861 - 1865, 1872 - 1873), Кукуш (1865 - 1872), Битоля (1873 - 1874).
Редовен член на БДК (1900 г.). Основава мъжка и девическа гимназия в Солун. Учителства в Кукуш (1881 г., 1882 г.), след което се установява в Солун. През 1884 г. е в Пловдив, нотариус в Окръжния съд в Сливен (1887 г.) и Стара Загора, мирови съдия във Враца и Орхание (дн. Ботевград, 1888-1892 г.). Сътрудничи на в-к “Македония”, “Право”, на сп. “Читалище” и други периодични издания. Вещ познавач на миналото, нравите, обичаите, езика и бита на своя роден край. От значение за работата му като фолклорист е и сродяването му с Д. Миладинов - през 1863 г. се жени за най-голямата му дъщеря. Най-значителният му труд е сборник “Български народни умотворения” (ч. I-III, 1891-1894 г.), който съдържа 1 300 песни, 280 приказки, описания на народни обичаи и облекла. За нуждите на просветното дело издава няколко учебни помагала. Автор на ценни материали за делото на братя Миладинови. Някои съчинения: “Българский буквар” (1866 г.), “Кратко землеописание за малички детца …” (1868 г.), “Материали за животоописанието на братя Х. Миладинови, Димитрия и Константина. С прибавление нещо и за живота на Нака С. Станишев” (1884 г.), “Русалки” (1884 г.), “Сборник от народни старини” (1885 г.) и др. Умира на 18 март 1909 г. София.

3217
01.февруари

1882 г. в село Фролош е роден  един от най-известните български художници Владимир Димитров Поппетров, познат повече под псевдонима Майстора. Владимир е син на бежанци от македонското влашко село Магарево. През 1889 г. семейството му се преселва в Кюстендил, където Майстора завършва началното си образование и прогимназия.

http://www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=3581631

3218
28 Януари 2011 г.

Оценъчната група за Шенген отложи приемането на двата технически доклада за България, съобщи агенция Медиафакс. По време на днешната си среща членовете на групата приеха техническия доклад за присъединяването на Румъния към Шенгенската зона.
Двата доклада за България ще бъдат обсъдени отново по време на следващата среща на Шенгенската оценъчна група, съобщи Мариан Тутилеску, ръководител на отдела за Шенген към румънското вътрешно министерство. По време на днешното заседание френският представител е оттеглил своите опасения относно прилагането на Шенгенската информационна система в Румъния.
Тутилеску заяви, че за Букурещ етапът на техническите изисквания е приключил и докладът за Румъния ще бъде поставен на гласуване в Европарламента. Според него двата доклада за България, които не бяха приети, ще засегнат и Румъния, тъй като двете страни трябва заедно да се присъединят към Шенген. По думите на Тутилеску вариантът за частично присъединяване на Румъния и България е приложим и има такъв прецедент на европейско ниво.
Франция и Германия обаче смятат, че Румъния и България би трябвало да бъдат приети в Шенген, само ако регистрират напредък в борбата срещу корупцията и в съдебната реформа.
На неформална среща в Унгария на 20 януари, унгарският вътрешен министър Шандор Пинтер поиска от германския си колега Томас де Мезиер да дефинира опасенията на Германия относно присъединяването на двете страни към Шенген. По-късно към съпротивата на Германия и Франция се присъедини и Финландия.

http://www.moreto.net/novini.php?n=118876

3219
Интелигентен и умен млад мъж. Дава отговори без да засегне щекотливия въпрос. Само с едно не съм съгласен:
 "Имам мнение само за случая македонец, живеещ в България. За обратната ситуация нищо не мога да кажа, защото нямам контакт с българи в Македония."
  - Как да нямаш контакт с българи? Само с шиптъри ли контактуваш?

3220
 28 януари

1913 г. Българската армия спира турскате контраатаки. По време на Балканската война (1912-1913 г.) в периода 26 - 28 януари османските войски контраатакуват при Булаир, но са отблъснати от 7. Рилска дивизия. Турска контраатака при Чаталджа е провалена от 1. и 3. Българска армия и е подновена без успех в средата на февруари.
 Балканската война (1912-1913 г.) е война на България, Сърбия, Гърция и Черна гора (държавите от Балканския съюз – 1912-1913 г.) против Османската империя. Предизвиква се от нерешения национален въпрос на Балканите през последната четвърт на XIX и началото на ХХ в. По волята на западните европейски велики сили значителни части от полуострова, населени с българско, гръцко, сръбско и албанско население, остава в пределите на империята след Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.). Неговото по-нататъшно обществено-икономическо и културно развитие се спъва както от съществуващите феодални порядки в Османската империя, така и от упражнявания национален и религиозен гнет. Безуспешният край на националноосвободителните борби в европейските предели на Османската империя и половинчатият характер на Младотурската революция (1908 г.) налагат да се търсят други пътища за разрешаване на националния въпрос на Балканите. Този път инициативата е взета от управляващите върхушки в балканските държави, които не виждат друг изход за неговото решаване освен войната. В продължение на няколко десетилетия всяка една от тях се готви за бъдещия военен конфликт с Турция и при евентуален успех - да разшири своите територии за нейна сметка. Докато българските управници се стремят към излаз на Бяло море и присъединяване на Македония и Одринско, населени предимно с българско население, то Сърбия търси излаз на Адриатика, но не скрива своите апетити и към Вардарска Македония (макар мнозинството от живеещото в нея християнско население да е българско) и към някои части на Албания. Гърция също предявява искания за области в Албания, за редица егейски острови, намиращи се във владение на Османската империя, както и за част от Южна Македония. На свой ред и малката Черна гора настоява за разширение по посока на Шкодра и пр. Но техните намерения се натъкват не само на силното противодействие на Високата порта, но и на някои от западните европейски велики сили и по-специално на Австро-Унгария и Германия, които, държейки за своето влияние на полуострова, се обявяват против изтласкването на Османската империя от нейните европейски владения. От своя страна Русия с мълчаливото съгласие на Англия и Франция, изхождайки от свои политически съображения, подтиква балканските държави към съюз за борба против империята, без обаче това да означава насърчаване на непосредствени военни действия. Против войнолюбивите планове на балканските управляващи върхушки се обявяват социалдемократите в техните страни. За разрешение на сложния национален въпрос на Балканите те издигат лозунга за Балканска федеративна република, обоснован теоретически от Димитър Благоев и приет на Първата балканска социалдемократическа конференция, състояла се в Белград през 1909 г. Но поради своята малобройност и твърде мъглявото съдържание на този лозунг балканските социалдемократически партии не успели да го наложат като начин за уреждането на националния въпрос. Непосредствен тласък за активизиране подготовката на Балканската война дава военният конфликт между Италия и Османската империя, избухнал през септември 1911 г. Правителствата на четирите балкански държави пристъпват незабавно към дипломатически и военнотехнически приготовления. Това предизвиква известен смут сред Великите сили. Обособени в две групировки - Антанта и Троен съюз, те се намират пред прага на бъдещия световен конфликт и, страхувайки се от евентуални изненади, които биха объркали предварителните им планове, те не желаят усложняване на обстановката на Балканския полуостров. Към правителствата на България, Сърбия и Гърция са отправени от двете групировки апели за въздържане от каквито и да е военни действия против Османската империя. Балканските правителства обаче са решени да воюват на всяка цена. На тяхна страна са не само различните политически партии (без социалдемократическите), но и огромната част от народните маси, които открито изразяват желание да се бият за освобождението на своите поробени братя. Конкретен повод за войната дават кланетата над българското население в Щип (ноември 1911 г.) и Кочани (юли 1912 г.). В отговор на жестокостите на османските власти правителствата на България, Гърция, Сърбия и Черна гора отправят до Високата порта искане за административни реформи в европейските предели на империята и след последвалия категоричен отказ от нейна страна те пристъпват към обща мобилизация на войските си. Първа започва военните действия Черна гора. В края на септември 1912 г. нейните войски нахлуват в Северна Албания. Това довежда до скъсване на дипломатическите отношения между Османската империя и четирите балкански правителства, като на 4 октомври тя им обявява война. На свой ред на 5 октомври България и Гърция също обявяват война на Турция. На 7 октомври към тях се присъединява и Сърбия. При започване на войната балканските съюзнички разполагат общо с 645 000 души войска и 1412 оръдия, а армията на Османската империя възлизала на 420 000 души и 930 оръдия. Те обаче не съумяват да се възползват максимално от преимуществата си, тъй като всяка една от тях преследвала свои цели. Това попречва за изготвянето на общ военен план и създаването на общо военно командване. В резултат главната тежест на войната пада върху България. Нейната армия възлиза на 350 000 бойци, което съставлява повече от половината войски на всички държави от Балканския съюз. В същото време тя трябва да поеме и главния удар на турската армия, която определя за свой главен боен театър района на Източна Тракия. Тук османското правителство съсредоточава по-голямата част от армията си, но и разполага с крупни войскови сили в Одрин, Лозенград и пр. Войските на съюзничките на България се приготвят за действия в района на Македония и Албания, където империята разполага със значително по-малобройни войскови части. Тези на пръв поглед дребни факти довеждат до сериозни последици както в хода на войната, така и след нейното приключване. Независимо от това обявяването на войната против Османската империя се посреща с голяма радост от населението на балканските държави. Особено ярко е въодушевлението на българския народ, на цялата българска общественост. Войниците са изпращани на фронта с радост и музика. Желанието да се освободи поробеното българско население в Македония и Одринско, останало под властта на Високата порта по силата на решенията на Берлинския конгрес (1878 г.), е всеобщо. Това повдига бойния дух на българската армия. Бойните действия започват по предварително изготвените оперативни планове. Българските армии навлизат в Източна Тракия и само за няколко дни изтласкват османските войски на линията Одрин-Лозенград. Намиращите се противникови части при Гечкенли, Селиолу, Ескиполос, Петра и др. са разбити. Те не издържат точния огън на българската артилерия и устремните атаки "на нож" на пехотата. Бързо минават в отстъпление, оставяйки на полесражението голямо количество оръдия и друга бойна техника; много турски войници попадат в плен. Настъпилата паника в османската армия не позволява на коменданта на Одринската крепост Шукри паша да я предпази от обкръжаване от българските войски. Малко преди това без съпротива се предава и Лозенградската крепост. След тези неочаквани и бързи успехи на българските войски османската армия е силно разстроена и това създава изключително благоприятни условия за нейното окончателно разбиване. По вина на цар Фердинанд I, който се обявява за главнокомандващ на българската войска, преследването на отстъпващите без всякакъв ред османски войници се преустановява за известно време. Това позволява на последните да заемат нова позиция на линията Люлебургас-Караагач-Бунархисар. Водят се кръвопролитни боеве. И този път победители излизат българите. Османската армия се принуждава да отстъпи към Чаталджа и столицата Цариград. В същото време успешно се водят сраженията между българските и турските войски и в района на Беломорието. На 18 октомври Родопският отряд разбива противниковите войски в Разлог, Неврокоп (днес гр. Гоце Делчев) и Тъмръшкия клин. На 8 ноември Кърджалийският отряд завладява Гюмюрджина. В следващите няколко дни този отряд заедно с Родопския и Сборната конна бригада обкръжават и пленяват войските на Явер паша в района на Дедеагач - Фере. Свой принос за бързите победи на българските войски дава и българският военноморски флот в Черно море. На 7 срещу 8 ноември миноносците "Дръзки", "Летящи", "Смели" и "Строги" влизат в открит бой с крайцера "Хамидие" и успяват да го торпилират. Турското командване вдига морската блокада на българския черноморски бряг. Отстранява се опасността от евентуални атаки срещу фланговете на българските войски в Източна Тракия. За пръв път в хода на военните действия от българска страна се използва авиацията. Български самолети извършват разузнавателни полети над противниковите позиции и донасят ценни сведения за тяхното месторазположение. Освен това те обстрелват и някои от турските позиции. Успехите на българските войски в Източна Тракия и Беломорието облекчават до голяма степен действията на армиите на останалите съюзни държави. Сръбската армия, действаща в района на Куманово и Битоля, разбива намиращите се там войски и ги принуждава да се оттеглят от територията на Вардарска Македония. В помощ на сръбската армия се явява и българската 7. пехотна рилска дивизия, която още на 5 октомври настъпва към Кочани, Царево село (днес Делчево) и Горна Джумая (днес Благоевград). След триседмични тежки сражения с османските войски в Кресненското и Рупелското дефиле тя успява да ги изтласка на юг и на 27 октомври стига до Солун. Гръцката армия води боеве при Еласона и при прохода Сарандапоро и в резултат на успешните си действия изтласква османските войски на изток. На 26 октомври тя влиза в Солун, а отделни нейни части се насочват към Епир. Междувременно на гръцкото командване се удава да обсади и гр. Янина. Колкото и да е малобройна, армията на Черна гора също постига успехи против османските войски. Тя ги изтласква от Новопазарския санджак и се насочва към крепостта Шкодра, която обсажда. Изправена пред пълен военен погром, Високата порта отправя молба до българското правителство за примирие. Цар Фердинанд I обаче скрива това предложение от съюзниците си и нарежда на българските войски да атакуват противниковите позиции на Чаталджанските възвишения. Решен на всяка цена да влезе в Цариград, за което е тайно подстрекаван от Виена и Берлин, той не се съобразява с умората, настъпила сред българските войници, и с обстоятелството, че те са лишени от достатъчна и сигурна подкрепа в своя тил. А междувременно в редовете на българската армия пламва холера, която започва масово да коси изтощените войници. При тези обстоятелства атаките на българските войски, които струват огромни човешки жертви, не довеждат до успешен край. Едва след това положение цар Фердинанд I дава съгласието си за преговори. Със своята безразсъдна авантюра при Чаталджа той обаче пропуска най-благоприятния момент за водене на преговори с Високата порта. След неуспеха на чаталджанската акция Османската империя, макар и да приема исканията на съюзените балкански държави за отстъпване на земите на запад от линията Мидия-Енос, след подписване на примирието от 20 ноември започва да протака преговорите за мир, които трябвало да започнат в Лондон. През януари 1913 г. в Цариград се извършва държавен преврат и дошлите на власт прогермански управляващи преустановяват преговорите в английската столица и нареждат на османската армия да предприеме незабавни атаки срещу българските войски при Чаталджа, Шаркьой и Булаир. Тези атаки обаче не довеждат до положителен резултат. Напротив, последват нови военни успехи на балканските съюзнички. Един от най-големите измежду тях е превземането на Одринската крепост от българските войски. След ожесточена нощна атака на 13 март българската армия, подсилена от две сръбски дивизии, овладява крепостта. Шукри паша се предава с целия свой щаб. Пленени са около 80 000 турски войници и 524 оръдия. В ръцете на балканските съюзнички падат и крепостите Янина и Шкодра. При това положение османското правителство се принуждава отново да поиска примирие. Със съдействието на Великите сили неговото предложение се приема с уговорката, че то ще удовлетвори проявените по-рано към империята искания за земите, намиращи се на запад от линията Мидия-Енос. Преговорите започват отново в Лондон и приключват на 17 май 1913 г. с подписването на мирен договор. С този акт се слага официално край на войната (Лондонски мирен договор – 1913 г.). Въпреки недостатъците в дипломатическата и военнотехническата подготовка на четирите балкански държави, войната завършва с победа за тях. Турция се лишава в значителна степен от балканските си владения. Премахва се османският гнет над българското население в Македония и Одринско. В този смисъл Балканската война е истинско продължение на Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.), обстоятелство, което обуславя и нейния освободителен характер. Друг съществен резултат от Балканската война е предоставянето на независимост на Албания. Резултатите от войната обаче се оказват нетрайни. Поради избухналите спорове между балканските съюзнички обстановката на полуострова отново се нажежава. В спора се намесва и Румъния, която не скрива своите искания за компенсация от България за сметка на разширяването й на юг. Страстите между отделните балкански държави се раздухват в не малка степен и от заинтересованите западни велики сили и по-специално от Австро-Унгария и Германия. Виена и Берлин гледат с враждебно око на Балканския съюз още от първия ден на съществуването му и желаят по-скоро неговото ликвидиране. В резултат на всичко това скоро след подписването на мирния договор избухват пламъците на нова война, този път между самите балкански съюзнички (Междусъюзническа война – 1913 г.).

3221
27 януари

1887 година в Мелникич (дн. Гърция) е роден революционерът и деец на ВМОРО Тома Попстоянов. През 1902 година влиза във ВМОРО. От 1907 до 1908 година е председател на Струмишкия околийски революционен комитет, докато е учител в града. В 1908 година е четник на Христо Чернопеев. При избухването на Балканската война е доброво...лец в Македоно-одринското опълчение и е секретар на четата на Георги Занков. По-късно служи в 11-а серска дружина. През Първата световна война служи в 65 пехотен полк.

3222
27 януари

1881 г. Българското правителство отправя нота до Великите сили за подобряване положението на българите в европейските вилаети на Турция и за прилагане на чл. 23 и 62 от Берлинския договор. На 21 февруари нота в този дух е отправена до Портата, която скъсва дипломатически отношения с Княжеството, възстановени през ноември 1882 г.
Според чл. 23 и чл. 62 на Берлинския договор султанът е задължен да проведе референдуми и да даде по-голяма религиозна и общинска самостоятелност на християнското население в Македония.

3223
През втората половина на XVII в. наред с икономическото активизиране на българския народ, Паисий Хилендарски написва книга "История славянобългарска" и поставя началото на Българското възраждане. Преподобния Паисий изтъкнал, че възстановяването на независимата Българска църква, равнозначно на признаване от османците на българското население за отделна от гърците народност, за българска нация, било първата и безусловно необходима предпоставка за възтановяването на независимата българската държава. Силен тласък към осъществяване на тази идея дала просветната дейност на епископ Софроний Врачански. Когато тя била възприета и усвоена от различните слоеве на българския народ, избухнала борбата потив гръцката духовна власт за възтановяване независимата Българска църква. В продължение на три-четири десетилетия българското население от Мизия, Тракия и Македония се сплотило и спонтанно обединило в тази борба, в живо етническо цяло. Формирало се ясно народностно съзнание, създадена била българската нация. През 1870 г. със султански ферман турското правителство въстановило незаконно унищожената някога от него Българска патриаршия с титул "Българска екзархия". То включило в нейния диоцез, съгласно чл. 10 на фермана, всички български области. Така завоевателите официално признали пред света българската нация и меродавно определили нейните етнически граници. Българската църква постигнала международно правно признание на тая нация пред света и я консолидирала етнически, духовно, културно-исторически, териториално и до известна степен и политически.
През 1871 г. се състоял голям Църковнонароден събор от представители на епархиите в Северна България, Тракия и Македония. На него участвали 12 духовници, 5 архиереи и 36 миряни. Изработен бил Устав на Българската екзархия. Както съборът, така и Уставът били проникнати дълбоко от съборното начало. Уставът установил за централното управление на Църквата два върховни органа: Свети Синод, състоящ се само от архиереи, с компетенция върху чисто духовните дела, и Върховен мирски екзархийски съвет, състоящ се от 6 души миряни под председателството на Екзарха, с компетенция върху недуховни дела; за епархийското управление - архиерей и смесен съвет от 3 клирици и 5-7 миряни; за архиерейското намесничество /духовна околия/ - архиерейски намесник и смесен съвет от 3 клирици и 5-7 миряни; за енорията - енорийския свещеник със съдействие на цялата църковна община. Уставът провеждал последователно изборното начало: съответните основни органи на църковното управление заемали местата си само чрез избор /от епископа, клира и народа/. Той задължавал тези органи освен с пряката им църковна работа още и с училищно-ръководна, културно-просветна и социално-етична дейност, която те действително развили в голям мащаб.
Освободена от всякаква външна зависимост, Българската екзархия се отдала изцяло на народополезно служение. Тя всъщност дала и първото политическо възпитание на българския народ в дух на дълбок патриотизъм. Нейния диоцез станал критерий на великите сили за определяне етническите граници на българския народ непосредствено след Априлското въстание /1876 г./. До 1913 г. тя ръководела многобройни епархии, разположени на територията на Северна и Южна България, Македония и Одринска Тракия. Само в Македония и Одринска Тракия Българската екзархия завеждала до това време 7 епархии с архиереи и 8 временно управляващи ги председатели с 38 архиерейски намесничества, 1218 енории и църкви, 1212 енорийски свещеника, 64 манастира и 202 параклиса, а така също 1373 училища с 2266 учители и 78 854 ученици.

3224
23 януари 
 
през 1872 в Кукуш е роден Гоце Делчев. Завършва прогимназия в родния си град, след което продължава образованието си в Солунската българска мъжка гимназия „Свети Свети Кирил и Методий“. През 1891 г. постъпва във Военното училище в София, но заради участието му в социалистически кръжок е изключен и от 1894 година е учител в Щип, където учителства Дамян Груев, един от основателите на организацията Български македоно-одрински революционни комитети, прекръстена впоследствие на вътрешна Македоно-Одринска революционна организация. Гоце Делчев е привлечен в организацията от Даме Груев и по-късно се превръща в неин фактически ръководител. Основната идея на ВМОРО, е освобождението на Македония и Одринско чрез общо въоръжено въстание. Като своя първоначална цел организацията си поставя автономията на Македония и Одринско в рамките на Османската империя.
През 1895 година Гоце Делчев напуска учителството и се отдава изцяло на революционна дейност. Той е един от първите организатори на пограничните пунктове на организацията в Пиринска Македония — Кочериново, Рила, Кюстендил, Дупница и др. и на нелегалните канали към вътрешността на Македония. През 1896 участва в работата на Солунския конгрес на ВМОРО и заедно с Гьорче Петров изработва програмата и устава на организацията, който предвижда изграждането ѝ на демократични основи. След конгреса Гоце Делчев е избран за задграничен представител, подвижен член на ЦК на ВМОРО. Той полага големи усилия за изграждане на революционната мрежа, както и за снабдяването на организацията с оръжие.
През 1899 година по инициатива на Гоце Делчев се пристъпва към изграждането на четническия институт на ВМОРО, който изиграва изключително важна роля за по-нататъшното ѝ масовизиране и революционизиране. Като главен ревизор на четите Гоце Делчев предприема няколко обиколки из Македония и Одринска Тракия. През 1902 година заедно с Гьорче Петров участва в изработването новата програма и устава на организацията. Тя вече си поставя за цел привличането и сплотяването „на всички недоволни елементи в Македония и Одринско, без разлика на народност“ и за извоюване на пълна политическа автономия. По това време името на организацията е Тайна македоно-одринска революционна организация. Въпреки постигнатите успехи в организационното ѝ изграждане Г. Делчев все още не е убеден, че тя е готова да пристъпи към въоръжено въстание, поради което се противопоставя на взетото в негово отсъствие решение от Солунския конгрес от 1903, за вдигане на въстание в Македония и Одринско през пролетта на същата година. Заедно с Даме Груев и други революционни дейци успяват да отложат обявяването на въстанието за през лятото на 1903 година, както и за превръщането му от повсеместно в стратегично, т. е. да се обяви главно в планинските и полупланинските райони и в него да вземат повече участие сформираните за тази цел въоръжени чети.
През март 1903 година четата на Гоце Делчев взривява моста на река Ангиста - на железопътната линия Солун - Одрин. В началото на май същата година, на път за среща с водителите на Серски революционен окръг четата му попадна в обкръжение в село Баница, Серско, и след еднодневно сражение с превъзхождащата ги потеря Гоце Делчев пада убит. Гибелта му се възприема от съвременниците и от историците като една от най-тежките загуби за ВМОРО.
На Гоце Делчев са кръстени град Неврокоп и село Ново Делчево в Пиринска Македония и Царево село във Вардарска, хребета Делчев (Delchev Ridge), връх Делчев (Delchev Peak) на остров Ливингстън, Антарктида, както и най-високият връх на планината Славянка - Гоцев връх. Името на героя носят още улици и квартали в много български градове.

http://video.filestube.com/watch,87721f4f2a10f7d903e9/%D0%93%D0%BE%D1%86%D0%B5-%D0%94%D0%B5%D0%BB%D1%87%D0%B5%D0%B2-%D0%9F%D1%80%D0%B0%D0%B2%D0%B5%D0%B4%D0%BD%D0%B8%D0%BA-%D1%81-%D0%BA%D0%B0%D0%BC%D0%B0-%D0%B2-%D0%BF%D0%BE%D1%8F%D1%81%D0%B0-1-of-3.html

3225
22 януари

1873 година със специална султанска заповед на Абдул Азис е потвърдена смъртната присъда на Васил Левски.

http://society.actualno.com/news_281023.html

Страници: 1 ... 213 214 [215] 216 217