Бугарски Културен Клуб

Ве молиме пријавете (login) или зачленете се (register).

Пријавете се со корисничко име, лозинка и должина на сесија
Напредно пребарување  

Новости:

Прикажи ги пораките

Овој оддел овозможува да ги гледате сите пораки оставени од овој член. Но внимавај можеш да ги видиш истите само од делови на форумот каде имаш пристап.

Теми - bagain

Страници: [1] 2
1


Счита се, че Крум произхожда от Куберовия клон на рода Дулои е нов човек в Плиска дошъл от карпатските крайгранични аваро-български области където е имал силни позиции. Факт е, че веднага след своето възкачване той се отправя към тях и в 803-805 г. те са присъединени към държавата, а следващите му походи са в направлениеМакедония към Куберова БългарияКрум я достига и в 808 г. атакува Сяр. Двете Българии обаче са разделени от силната крепост Средец държана от Византия, Крум упорито я атакува, превзема я в март 809 г.и отваря пътя към обединението което приключва при хан Пресиян в 837 г.
 
Първи години от управлението на Крум

Началотo на неговото управление 803 г. съвпада с това на франкския император Карл Велики, коронясан на връх Коледа през 800 г. от папа Лъв III за „император на римляните“. Две години след разгрома на Аварския хаганат в 803 от Карл Велики, Крум покорява остатъците от някога могъщото варварско военно-племенно обединение в 803-805 и границата с франките установена на Дунав при българският град Пеща. За тази победа на българите научаваме благодарение на кратко известие в лексикона „Свидас“ от X век. България и Франкската империя стават непосредствени съседи по Средния Дунав. Новопридобитата Трансилвания, поради залежите на сребро и каменна сол и успешната експлоатация на солниците, осигурява на българите важно международно търговско положение.
През 807 г. византийският император Никифор I Геник започва поход срещу България с цел да я покори. Това е продиктувано именно от завладяването на Трансилвания. Освен това той смята, че българският владетел може да изпрати помощ на наскоро разбунтувалите се славяни в Пелопонес. Походът стига само до Одрин, след което Никифор трябва да се завърне в Константинопол поради слухове за готвен преврат в столицата. Това дава възможност на Крум да поеме инициативата. През 808 г. той нахлува по поречието на Струма и напада византийските военни части там. В резултат на това в хазната постъпват заплатите на местните войници, възлизащи на 1100 литри злато. След това след тежка обсада през 809 г. Крум завладява Сердика. Градът има важно икономическо и стратегическо значение, защото през него минават много важни търговски пътища за Константинопол, и защото от там може лесно да се атакува Македония. В Константинопол разбират какви са намеренията на българския владетел и предприемат ответни действия. Първо Никифор изпраща военни отряди, които да възстановят властта му в града. Този опит се оказва неуспешен, тъй като изпратените ромеи се разбунтували. Друга превантивна мярка е изселването на славяните от Средна Струма в Мала Азия и настаняването на гръцко население в тези земи. Целта е да се засили гръцкото влияние в района, за сметка на славянското. Това решение също се оказва неуспешно, тъй като новото гръцко население също се разбунтувало. Това кара константинополския владетел да предприеме нови действия.

Византийски поход от 811 година [редактиране]

През 811 г. Никифор събира многобройна елитна войска край крепостта Маркели и поема на нов поход срещу България. Уверен в успеха си, императорът води със себе си сина си Ставракий и много ромейски аристократи. Крум разбира, че не може да мери сили с такава армия и предлага мир, но Никифор отказва, „заслепен от собственото си зломислие и от внушенията на своите съветници“ (Теофан). Това кара владетелят да напусне Плиска, оставяйки около 12 000 души да защитават столицата. Според „Анонимния ватикански разказ“ византийците преминават Стара планина и след това превземат столицата без особени проблеми. Всички хронисти критикуват нехристиянското поведение на императора след победата. Той нарежда да се ограби владетелския дворец и да се опожарят складовете. Поголовно е избивано и мирното население. След завладяването на столицата, Крум прави второ предложение за мир, но Никифор отново отказва, тъй като смята, че е в позицията на по-силния. Императорът дори замисля да премине с армията си през цяла Мизия и тогава да се завърне в Константинопол. Крум, който е запазил по-голямата част от войската си непокътната, нарежда да бъде свикано цялото българо-славянско опълчение въоръжени всички способни да носят оръжие, включително и жените, формирани са и няколко аварски отряда. Преградени близките старопланински проходи Върбишки, Тревненски и пр. с дървени прегради и укрепления, насипи и ровове, а на българите е наредено да чакат в засада.
Никифор усеща опасността и побързва да се отправи към Константинопол директно през старопланинските проходи — Тревненски, Върбишки, и др. Византийците разтеглят отрядите си на огромни разстояния. Все пак с главните сили императорът решава да пренощува във Върбишкия проход. Призори на 26 юли войските на Крум ограждат византийците. Когато императорът се събужда и разбира нерадостното си положение, казва: „И крилати да станем, никой да не се надява, че ще избегнем гибелта.“ Започва битка, в която българите засипват византийците с дъжд от камъни и стрели. Императорът загива веднага. Част от обградените слизат от конете си, за да преминат стената на ограждението, което им пречело да избегнат смъртта. За тяхна изненада зад него има гибелен ров. Спасяват се малцина. Това е вторият случай, когато византийски император е убит от „варвари“. Главата на Никифор стои набодена на копие за известно време „за показ на идващите при Крум племена и за наш позор“ (Теофан). След това, според легендата, е наредено от главата да бъде направена чаша за владетеля, обкована със сребро. По този начин, според прабългарските вярвания, той си присвоявал орендата (силата) на убития враг.
Въпреки окончателната победа българската войска има нужда от почивка. Освен това Плиска е опожарена, а владетелят трябва да затвърди властта си в завладените територии.[източник?] Поради тези причини Крум не предприема никакви други военни действия през 811 г.
Синът на Никифор — Ставракий е тежко ранен в боевете във Върбишкия проход. След завръщането си в Цариград той се възкачва на византийския престол, но е свален от Михаил I Рангаве, а по-късно умира от раните си в манастир.



Крум пирува след победата над император Никифор

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D1%80%D1%83%D0%BC


1200 години от победата на кан Крум над Никифор
http://vbox7.com/play:2b19b09dd1

За славният и справедлив владетел Крум, обединил двете Български държави и голяма част от българските земи .....
 

http://www.google.bg/#hl=en&gs_nf=1&cp=8&gs_id=3&xhr=t&q=%D0%BA%D0%B0%D0%BD+%D0%BA%D1%80%D1%83%D0%BC&pf=p&output=search&sclient=psy-ab&pbx=1&oq=%D0%BA%D0%B0%D0%BD+%D0%BA%D1%80%D1%83%D0%BC&aq=0L&aqi=g-L1&aql=&gs_sm=&gs_upl=&bav=on.2,or.r_gc.r_pw.r_qf.,cf.osb&fp=49f5090703664f8c&biw=1366&bih=641

2
Возрожденци / Йоаким Кърчовски
« на: Септември 13, 2011, 11:19:40  »
Сведенията за живота и дейността на Йоаким Кърчовски, достиг­нали до нас, са твърде оскъдни. Днес ние разполагаме само със заглав­ните страници на книгите му. Отделни биографични данни могат да се почерпят от народни предания. Предполага се, че той е роден към средата на XVIII в. в Кичевско или Кичево. Вероятно учи в Цариград, а през 80-те години на века започва дейността си на свещеник и учител. През по-голяма част от живота си е свещеник в Крива паланка и в околните села, учител в Кратово, а може би и в манастира ,,Св. Йоан" край Дебър и на други места. Учителската му дейност в Кратово се отличава с някои нови моменти — той поставя начало на смесените учи­лища у нас. Както е посочено в заглавия на негови книги, през 1814 г. Й. Кърчовски е хаджия и даскал, а по-късно — монах (1817 г.) и йеро­монах (1819 г.). Заедно със синовете си пътува по села и градове (главно в областта от Щип до Кюстендил и Самоков), за да проповяд­ва по черкви и параклиси и да просвещава народа. По време на едно от пътуванията си (около 1820 г.) умира...................................








http://www.kroraina.com/knigi/bugarash/prerodbenici/Joakim/Joakim.html


http://www.youtube.com/watch?v=sExucgU-GYE&feature=related


3
Нека всеки който има отношение към нашата държава и нашият народ да пише тук.
Защото днес е голям ден - 1330 години България на Балканите.(Да не забравяме обаче че Балкани е Българска дума)-БЪЛГАРСКИ КАН.12 09 681година.
http://www.btv.bg/shows/neka-govoriat/videos/video/1569591796-1330_g_ot_sazdavaneto_na_Balgarskata_darjava.html


https://sites.google.com/site/rodolubiebg/



1330 години България. Време е да я опознаем

http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=889628

Четете братя и Сестри и не забравяйте своят род.
http://www.google.bg/search?aq=2&oq=1330+&sourceid=chrome&ie=UTF-8&q=1330+%D0%B3%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%B8+%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F

4

Кракра е български велможа и военачалник, живял през втората половина на 10 и началото на 11 век. По време на войните на Самуил с Византия Кракра отбранява Пернишката крепост и нанася две поражения на византийския император Василий II, който се мъчи да я превземе.
Първата обсада на Перник е през 1004 година, когато Кракра отбива както пристъпите срещу крепостта, така и опитите на императора да го привлече на своя страна. Втората обсада е през 1016 година и продължава близо три месеца със същия резултат - византийците са принудени да отстъпят, след като претърпяват сериозни загуби. При последния владетел на Първото българско царство, Иван Владислав, Кракра управлява обширна област, включваща 35 крепости. През 1017 година, докато византийците опустошават южните предели на държавата (Югозападна Македония) пернишкият военачалник подготвя контранастъпление от север. Планът му е осуетен, тъй като печенегите, населяващи земите на север от Дунав, отказват да се присъединят към българската войска.
Скоро след гибелта на цар Иван Владислав през февруари 1018 година Кракра се подчинява на Василий II заедно с подвластните си градове и в замяна на това е удостоен с титлата патриций.

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D1%80%D0%B0%D0%BA%D1%80%D0%B0_%D0%9F%D0%B5%D1%80%D0%BD%D0%B8%D1%88%D0%BA%D0%B8

Предполагам че има хора които не са чували за легендарният Бъллгарски Болярин на Цар Самуил-КРАКРА ПЕРНИШКИ.Войводата който в онези славни години през 11 век е размазал на два пъти Византииската армия на император Василии ІІ МАКЕДОНЕЦ наречен в последствие БЪЛГАРОУБИЕЦ.
Двете големи битки на Кракра с Василии ІІ МАКЕДОНЕЦ-БЪЛГАРОУБИЕЦ,са се състояли през 1004г. и 1016г.През 1016г. Кракра удържа 88 дневна обсада на гр.Перник,като нанася жестоки поръжения на Византииската армия и Василии ІІ Македонец - Българоубиец е принуден безславно да се оттегли.Легендата разказва че сечта върху Ромеите е била толкова жестока ,че кръвта на византииските воини стояла със седмици след сражението и обагрила всичко на около в червено.Години на ред всичко  около крепоста изглеждало червено ,за това местните Българи нарекли местноста около крепоста КЪРВАВОТО,така я наричат и до днес.
 




http://bulgariatravel.tv/landmark/get/191/

За него Византииските летописци Скилица и Кедрин ще кажат:"мъж,праведен и отличен във военното дело"
http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%B5%D1%80%D0%BD%D0%B8%D0%BA

И още за славния Болярин Кракра клал византииските нашественици.
http://www.google.bg/search?rlz=1C1AVSX_enBG396BG396&aq=f&sourceid=chrome&ie=UTF-8&q=%D0%BA%D1%80%D0%B0%D0%BA%D1%80%D0%B0#sclient=psy&hl=en&rlz=1C1AVSX_enBG396BG396&source=hp&q=%D0%BA%D1%80%D0%B0%D0%BA%D1%80%D0%B0+%D0%BF%D0%B5%D1%80%D0%BD%D0%B8%D1%88%D0%BA%D0%B8&pbx=1&oq=%D0%BA%D1%80%D0%B0%D0%BA%D1%80%D0%B0+%D0%BF%D0%B5%D1%80%D0%BD%D0%B8%D1%88%D0%BA%D0%B8&aq=f&aqi=&aql=&gs_sm=e&gs_upl=212l5333l1l6479l5l5l0l0l0l0l954l1531l0.3.6-1l4l0&bav=on.2,or.r_gc.r_pw.&fp=51a7b1b6f333811b&biw=1024&bih=707


5

Цитат
Жинзифов е роден през 1839 г. във Велес (тогава в Османската империя, днес в Република Македония) с името Ксенофонт Дзиндзифи, което по-късно българизира по настояване на Димитър Миладинов и Георги Раковски. Отначало учи гръцки език в Прилеп, в училището на баща си Иван Жинзифов, родом от Битоля. През 1856 г. става помощник-учител в Прилеп при Димитър Миладинов. След това учителства в Кукуш.
През 1858 г. отива в Русия с помощта на Димитър Миладинов, записва се в Херсонската гимназия в Одеса (1857), заминава в края на 1858 г. за Москва и в 1864 г. завършва Историко-филологическия факултет на Московския университет със степен кандидат. През 1863 г. издава книгата си „Новобългарска сбирка“, в която са включени оригинални и преводни стихотворения. Живее в средата на младата българска емиграция в Москва и заедно с Любен Каравелов, Нешо Бончев, Константин Миладинов, Константин Станишев, Васил Попович и др. започва да издава списание „Братски труд“. През 1866 г. се връща в България. Учителства две години в Битоля.[1] Отново заминава за Русия и приема руско поданство.[2]
Близък до кръга на славянофилите, Жинзифов развива огромна публицистична дейност в руския периодичен печат за запознаването на руската общественост с тежкото положение на българския народ. Сътрудничи и на българските вестници „Дунавска зора“, „Македония“, „Свобода“, „Българска пчела“, „Век“, „Време“, в списанията „Читалище“, „Периодическо списание“, „Български книжици“ и др., в които публикува статии, стихотворения, народни песни, един разказ. Много от чертите на поетическото му творчество го определят като поет-романтик. Умира на рождения си ден през 1877 г.
„Гусляр в собор“, „Охрид“ и „Жалба“ са отпечатани в „Братски труд“, кн. 4, 1862 г.; „До българската майка“ — в „Дунавска зора“, г. 1868, бр. 21–2; „Кървава кошуля“ е отпечатана в Браила, 1870 г.
Автор е на "Новобългарска сбирка" / Слово за полкът Игорев, превод от староруский язик. Краледворска ръкопис. Превод от чешский язик. Гусляр Тараса Шевченка, превод малоруско наречие. Новобългарска гусла./ Москва, в книгопечатницата на Бахметева, 1863
http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A0%D0%B0%D0%B9%D0%BA%D0%BE_%D0%96%D0%B8%D0%BD%D0%B7%D0%B8%D1%84%D0%BE%D0%B2
За любознателните съфорумци които искат да се запознаят с творчеството на Райко Жинзифов, нека да видят това:







Една от великите творби на големият Български възрожденец Райко Жинзифов:

Цитат
Из "Новобългарска гусла" (сп. Братски труд, кн. 4, 1862)


"O, гърци, гърци, чуйте нас,
чуйте наш народен глас!
Знайме ми, разбираме ми
злобна цел, коя криете ви.
Досега не погърчихте нас,
занапред храбро чекаме вас.
Време ет дошло, не ет далеч,
с остро ли перо, с остър ли меч
ке делим, ке ся караме ми
в сегашни дни и в подирни дни,
в широко поле,- в планина
за народност и за правина,
за бащина, за майчин язик...
Охрид и Търнов веч дали вик.
Македония, чудна страна,
нема да бидит гърчка она!
Шума и гора, и планина,
самий камен на тая страна,
птица и риба в Вардар река,
живо, мъртво на свои крака
ке станат и ке дадат ответ
на цела Европа, на цел свет:
 
Я българка сум. българин сум я,
българе живеят в тая страна!"
Так ся кълнат, гласи вишат
сложно, дружно старци, момци.
И казаха да запишат
тие думи за потомци.
А невинните девойки
заиграха си народно,
накитени глави с вейки,
с цвете полско, домородно.
Из них една македонка,
хубавица милолика,
светлокоса, чърноока,
с снага стройна, белолика,
запеяла,загукала -
- исто славей, малка птица,
запрусала, заиграла
како полска яребица.
 
"Я сум млада бугарка,
име ми ет Милкана,
я сум чиста славянка,
в Бугария родена
от бугарски род
и бугарски плод.
 
Майка ми ет бугарка,
керка на чист бугарин,
имам кума бугарка.
вуйко им ет бугарин
от бугарски род
и бугарски плод.
 
 
Любам я бугарина,
юнака я милувам,
свършена за Драгана
и ке да ся омажам.
Гърк за мене враг
а бугарин - драг.
 
На мой род ке придадам
неколку си синчиня,
ке кърстам, ке израстам
вси чисти славянчиня.
от бугарски род
и бугарски плод.
 
Тежко се закълнувам,
ке ги кърстам бугарски,
с иминя ке назовам
не гърчки, не немечки.
Гърк за мене враг.
а бугарин - драг.
 
Име нека ет Боян.
Здраве, Драган ил' Стоян.
а не гърчко Ксенофон
или друго - Демофон.
Чуждо за чужд род,
свое за свой род -
 
При моя умирачка
клетва я ке оставам,
при земна ми отлъчка
сину си ке зарачам
от бугарски род
да оставит плод."
 
А млади не мълчат и младите пеят
и нихното сърдце се распламенило, .
и нихните чувства веч не немеят,
българско слово в них мисли оживило.
И гледаят они, че безплодна ет нива,
пълна сос троскот, она със търнйе расла,
при диво оранйе, при работа дива
зърно мъртвеяло и сила му гасла.
И видеха на дедови им слепенйе
и нихно страданье, глупаво търпенйе,
че стари години, златното време
мина с съдни мъки и с тежко бреме.
Пак сос гуслярът заедно грмогласно
песън запеаха, та песня последна,
и ръци ои дали сложно, согласно
ся кълнат с душа за свобода жедна.
 
"С руйно вино домородно
нек наполним до три чаши,
братя редом, братя, сложно
нек ги земим в ръци наши.
 
Сме славяне как московци.
сърби, чехи и поляци,
чърногорци, ерцеговци
и хървати, и бощняци.
 
Братя, вече дошла доба,
да испием първа чаша
не за завист, не за злоба,
но за братство, дружба наша.
 
Треба вера, твърда клетва.
да сме верни ми до гроба,
да сме чисти като жертва.
като в майчина утроба.
 
Нек испием втора чаша,
че време ет пак наново
да загърмит в земля наша
матерно ни, живо слово.
 
Нек ся ширит, ся раздава
в България горна, долна.
от Вардара до Дунава
дума свободна, народна.
 
Айде сега трета чаша
нек испием ми до капка,
нрави ни, народност наша
да не газит нога вражска.
 
Гологлави! В ръци шапки!
Обърнете дно на чаши!
Как що капат тие капки.
так да капнат врази наши!"

За творчеството на Райко Жинзифов вижте този линк

http://www.kroraina.com/knigi/bugarash/prerodbenici/Rajko/rajko.html







6


Йордан Хаджиконстантинов е роден през 1818 година в град Велес. Първоначално учи в местното килийно училище, а по-късно продължава образованието си в Солун и Самоков. Около 1840 г. започва да преподава като частен, а около 1845 г. — и като общински учител в родния си град. По това време пропагандира необходимостта от новобългарска просвета в македонските земи и влиза в остър конфликт с местното гръцко духовенство. През 1848-1854 г. е учител в българското училище в Скопие и си спечелва голяма популярност както с новаторските си методи на преподаване, така и с множеството дописки, които публикува в Цариградски вестник. Отстранен е от общинското училище поради конфликтите му с митрополита на Скопие, а през януари 1857 г. е принуден от местните турски власти да напусне града завинаги.
При посещението на великия везир във Велес през 1861 г. битолск
ият владика Венедикт обвинява Джинот, че е сръбски агент и че съхранява в библиотеката си книги и вестници, публикувани от Георги Раковски. В резултат Джинот e заточен в Айдън (Мала Азия), а при изтезанията по пътя изгубва едното си око, поради което започват да го наричат Джѝнот. Освободен след застъпничеството на цариградските български първенци[1], той се завръща Велес през 1863 г. и се отдава изцяло на просветна дейност.
През 50-те години на 19 век Йордан Хаджиконстантинов влиза в близки контакти със Сръбското дружество за словесност в Белград (бъдещата Сръбска академия на науките и изкуствата) и публикува в Гласника (списанието на Дружеството) някои материали за българската средновековна история и литература. Така например, на 23 януари 1854 г. той изпраща от Скопие в Белград препис от т.нар. Разказ за възстановяването на Българската патриаршия през 1235 г., който до този момент изобщо не е познат на науката (текстът е отпечатан в Т. VII на Гласника през 1855). Йордан Хаджиконстантинов открива и публикува за пръв път (в Т. VIII на Гласника през 1856) и неизвестното дотогава старобългарско произведение от XII в. Солунска легенда ("Слово на Кирил Философ как покръсти българите").
"Нека служим роду моему, ако е и за крива Бога. Не е честно мене Болгарину да отчаявам и да вракям зло за зло. Болгарин прави и верни и благородни човек, Болгарин е любитель всякое добро, Болгарин е срамота да се отричува от своя род и язык, той Болгарин, който родо свой си хули името му е ни ден ни нощ. Аз сам Болгарин, плачем за нашите изгубени болгаре, които са во Долна Мисия, затова сдолжни сме да ся жертвуваме за бракята наши пресладкии болгари. многоревностнии Юрдан х. Константинов" (Цариградски вестник, бр. 44 от 1855 г.)










http://www.kroraina.com/knigi/bugarash/prerodbenici/dzhinot/dzhinot.html

"ОБИЧАИ В ДОЛНОЙ МИСИИ ИЛИ ЗАПАДНОЙ БОЛ ГАРИИ
  („Цариградски вестник”, бр. 93-94-95-96 от 1852)
  [ Бележки на Ив. Радев ]
 
— Имаят ли славянски обичаи, защо от това они ще се докажат да се болгаре, ако да се внетре и во Франций?
 
— Та това е перво и до днеска во Велес, Тиквеш, Щип, Скопие и всичка западна Болгария. Служби имаят (т.е. светковини) — Св. Петка, Митровден, Св. Архангел, Пречиста (ввдение), Св. Георгий (обновление храма иже в Киев), Св. Варвара, Богата Сава (тако го зоват Св. Сава), Св. Никола (три дни), Св. Атанас. Овий служби се прават во граде, вон по селата: Гюргиовден, Спасовден, Атанасовден, Св. Никола, Св. Константин и Елени, Духовден, Св. Троица, Св. Илия, Св. Пантелея и пр. По овий градски и селски служби големо количество се троши и во една година що ся гощаваят тии пари да се соберат, можат две прекрасни училища да направат и на четирмина учители да платат во един град.
"

Голяма част от творчеството на големият Български възрожденец Йордан Хаджиконстантинов-Джинот ,може да прочете :

http://www.kroraina.com/knigi/bmark/jhk/index.htm


7
Возрожденци / Григор Пърличев
« на: Јуни 23, 2011, 12:32:43  »
Григор Пърличев



............И така, големият просветен и културен деец, поет, писател и преводач Григор Ставрев Пърличев е роден на 18.01.1930/1931 година в Охрид в бедно занаятчийско семейство. Той рано остава без баща и е отгледан от майка си и дядо си. Учи първоначално в килийно гръцко училище в родния си град, а по-късно при Димитър Миладинов – друг бележит български възрожденец от Македония. През 1850–1851 следва медицина в Атина, но прекъсва поради финансови затруднения. Учител е в с. Белица, Охридско, в Прилеп и в Охрид. От 1858 г. продължава следването си в Медицинския факултет в Атина, а през 1860 се прехвърля във Филологическия факултет.

Подобно на немалка част от дейците на Възражзането, през първите десетилетия от живота си Григор Пърличев изпитва силното културно влияние на елинизма. През 1860 г. той участва в ежегодния поетичен кункурс в Атина с поемата си „Арматолос” (Войводата, Сердарят), посветена на Кузман капитан, спечелва първа награда и почетния лавров венец. Комисията и литературната общественост наричат лауреата като „втори Омир”. Още по-голяма е изненадата на професор Рангавис когато запитва „втория Омир”, какъв е по народност и получава отговора „българин”. На победителя предлагат стипендия за университетите в Оксфорд или Берлин да работи за гръцката култура, след като е написал толкова хубави стихове на гръцки език. Григор Пърличев заявява: „Обичам народността си повече от живота си…Ако спечелих лавров венец, спечелих го геройски, без да тропам по ничия врата … Българин съм... Не се отказвам от своята народност!”
На следващата година отново се готви да участва в поетичния конкурс с поемата „Скендер бей”, също написана на гръцки (преведена на български в проза чак през 1967 г., а в стихове през 1970 г.), но се отказва след арестуването на братя Миладинови, предизвикало обрат в творческите и обществените му възгледи.

Напуска Атина след вестта за смъртта на братя Миладинови, които стават жертва на интригите на гръцкото духовенство. Тогава Пърличев окончателно се дистанцира от елинизма и продължава борбата им за въвеждане на български език в училището и в черквата. От 1862 г. е учител в Охрид и той е водачът на българското население срещу гърцизма и негова е основната роля за въвеждането на българския език в училищата и църквите в Охрид. Първото му слово на български език е „Чувай ся себе си”, произнесено на годишните изпити през 1866 г.

По донос на гръцкия митрополит в града през 1868 г. е арестуван и хвърлен в охридската тъмница, по-късно е откаран в дебърския затвор. Освободен благодарение на застъпничеството на охридчани, Григор Пърличев продължава педагогическата и обществената си дейност. По негова инициатива през 1869 г. в Охрид е създадено първото читалище, наречено „Св. Климент“.

През следващите години Григор Пърличев продължава да се занимава с просветна и обществена дейност. Написва своята „Автобиография”, която разкрива нови страни от самобитния му талант на повествовател, народопсихолог, филолог и историк. Учителства в различни градове на Македония или освободена България – Струга, Габрово, Битоля, Охрид. Известно време е учител и в новооткритата Солунска българска мъжка гимназия.

След пенсионирането си живее в родния Охрид, заобиколен от семейството си и признателните си съграждани.
Като общественик Пърличев постига висок връх на българско и лично удовлетворение, като спасява Охридско от гърцизма и от фанариотската власт и като изгражда новобългарската просвета.

Иска ми се да вярвам, че много от нас, във всеки един момент могат да кажат и казват, така, както Пърличев е казал:
"Българин съм... Не се отказвам от своята народност!''

http://frognews.bg/news_30867/Zabravenite_vazrojdentsi_%E2%80%93_Grigor_Parlichev/

ГРИГОР ПЪРЛИЧЕВ
 
("Избрани произведения", Бълг. писател, София, 1970)
 

 

 АВТОБИОГРАФИЯ
 

 "ВОЙВОДАТА" - превел Андрей Германов
 

 Мечта на един Старец - в. "Балкан", 28 април 1883 г.
 
 


http://webcache.googleusercontent.com/search?q=cache:WPqO-bagvj8J:www.kroraina.com/knigi/gp/index.html+%D0%93%D0%A0%D0%98%D0%93%D0%9E%D0%A0+%D0%9F%D0%AA%D0%A0%D0%9B%D0%98%D0%A7%D0%95%D0%92&cd=2&hl=en&ct=clnk&gl=bg&source=www.google.bg



Пърличев на стари години



http://www.google.bg/search?aq=f&sourceid=chrome&ie=UTF-8&q=%D0%93%D0%A0%D0%98%D0%93%D0%9E%D0%A0+%D0%9F%D0%AA%D0%A0%D0%9B%D0%98%D0%A7%D0%95%D0%92

8
Преди повече от 1140 години,Българският владетел св.Цар Борис Михайл Покръстител,започва изпълнението на великия държавнически план ,за пребъдването на Българският народ през вековете.С приемането на християнството като официална държавна религия през 865г България се приобщава  за винаги към Европейското културно и цивилизационно пространство.Нека не забравяме ,че по онова време България е велика сила - простираща се от Будапеща до Одрин и от устието на Днепър до Драч-днешният Дурас на адриатическото крайбрежие.
Цитат
През 879 г. на патриаршеския престол в Константинопол сяда за втори път патриарх Фотий и свиква нов църковен събор. На 24 декември 879 г. Фотиевият събор постановява, че Константинополската патриаршия повече няма да ръкополага в България дори да бъде отправена подобна молба. На практика това означава, че Българската църква става автокефална (самостоятелна). Начело на българската църква застава Йосиф I, архиепископ и първи български патриарх, който провежда прославянската политика на Борис и по-късно на Симеон
По същото време Борис приема радушно учениците на Кирил и Методий - Наум, Ангеларий и Климент, изпращайки Климент Охридски като епископ в Охрид със задачата да създаде книжовна школа в областта Кутмичевица. През 893 г. Климент е заменен в Охрид от Наум. Борис, както и Симеон, следят за насаждането на славянския църковен елемент и в Охрид. С тяхната поддръжка българските епископи в Македония разпространяват там славянската писменост без спънки от страна на официалните гръцки предстоятели.
След продължително 36-годишно управление, през 889 г. княз Борис се отказва доброволно от престола и се оттегля в манастир. Борис има четирима сина: Владимир-Расате, Гавраил, Симеон и Яков. За свой наследник посочва първородния си син Владимир-Расате.
[2] Неумелата антивизантийска политика на княз Владимир-Расате, съпроводена с опит за възстановяване на езичеството принуждава княз Борис I да напусне манастира и да предприеме решителни мерки. Той сваля Владимир-Расате от престола, ослепява го и го хвърля в тъмница. Непосредствено след това свиква народен събор, на който оповестява че поставя Симеон на престола и преместването на столицата от Плиска във Велики Преслав.

Икона на Свети цар Борис

Ктиторски портрет на Борис I (852-889) в манастира "Св. Наум" край Охрид, фреска от 1806 година

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%81_I


Въпреки че мечът в ръцете ни се е пречупвал на двапъти ,винаги са се намирали хора като хилендарският монах Паисий които благодарение на светото дело на св.Цар Брис-Михаил ,светите братя св.,св.Кирил и Методий и техните ученици св.Климент, св.Наум,св.Сава, св.Горазд и св. Ангеларий са  започвали своето Будителско дело и извиквайки на висок глас “О неразумний и Йуроде поради что се срамиш да се наречеш Болгарин“,са запалвали искрата на разбуждането и възраждането на нашият народ.



 [/color]
Цитат
История на празника [редактиране]

Първите известни свидетелства за честването на празника са открити в арменска летопис от 1813 г., където се споменава за честване на светите братя на 22 май 1803 г. в Шумен. За първи път на 11 май 1851 г. в епархийското училище „Св. св. Кирил и Методий“ в гр. Пловдив по инициатива на Найден Геров се организира празник на Кирил и Методий — създатели на глаголицата. Денят 11 май не е случайно избран от Найден Геров — това е общият църковен празник на двамата светии. Във възрожденската ни книжнина първите известия за празнуването на Кирил и Методий на 11 май, се срещат в "Христоматия славянского язъка" от 1852 г. на Неофит Рилски.
През 1857 година денят на "светите братя" е почетен в българската църква "Св. Стефан" в Цариград, заедно със служба и за Св. Иван Рилски. На следващата година, 1858 г. този ден е отпразнуван и в Пловдив с тържествена служба в църквата "Света Богородица", а след това учителят Йоаким Груев произнася вълнуващо слово за живота и делото на Кирил и Методий. Празникът започва редовно да се отбелязва в Шумен и Лом, а от 1860 г. и в Скопие. От 1863 г. 11 май се установява като църковен празник на светите равноапостоли Кирил и Методий. В София празникът бил организиран от учителя Сава Филаретов.
По време на борбите за църковна независимост от началото на 18-ти век историческото дело на Кирил и Методий е не само стимул, но и казус против гръцката Вселенска патриаршия. Превръща се в символ на бъдещата независимост, както отбелязва в една от статиите си Христо Ботев. Празникът надхвърля църковно-училищните рамки на своето отбелязване и се превръща в общонароден празник. След 1878 г. празнуването на Кирил и Методий се развива в две посоки. В свободна България той се ограничава до училищен празник. В Македония и Одринско обаче същият запазва функциите си и на демонстрация на българщината в борбата ѝ против турското управление, както и против асимилаторските домогвания на сръбската и гръцката пропаганда. Особено значение празникът на Кирил и Методий придобива след Първата световна война.
С въвеждането на григорианския календар през 1916 г. празникът, отбелязван от държавата и църквата, се чества на един ден - 24 май. След 1969 г. се провежда секуларизация чрез отделяне на църковния от светския календар, затова днес съществуват два празника - църковен (11 май) и светски (24 май). За официален празник на Народна Република България 24 май е обявен с решение на Деветото Народно събрание на 30 март 1990 година, а от 15 ноември 1990 г. е официален празник на Република България, когато Народна република България е преименувана на Република България.
Най-ранните данни за отбелязване на 11 май като ден на Светите равноапостоли и просветители Кирил и Методий датират от XII век, като те са признати за светци още в края на IX век. Поотделно паметта на св. Кирил се отбелязва на 14 февруари, а на св. Методий — на 6 април (дните на тяхната смърт). Всеруският Синод по повод празнуването хилядогодишнината на Моравската мисия на Св. св. Кирил и Методий взема следното решение: „За спомен на хилядолетието, откакто първоначално бе осветен нашият бащин език чрез Евангелието и Христовата вяра, да се установи ежегодно, започвайки от тази 1863 г. 11 май като църковен празник на преподобните Кирил и Методий!“ След това празникът се чества във всички православни славянски страни.
Общият празник на Св. св. Кирил и Методий се чества и от българската църква и през следващите векове, а през Възраждането се превръща и в училищен празник на буквите. Празникът на Св. св. Кирил и Методий се отбелязва през Възраждането не само в българските земи, но и зад граница — сред възрожденската имиграция в Румъния и Русия, сред българските студенти в чужбина, сред българите, заточени в Диарбекир.
През 1856 г. Йоаким Груев предлага денят на Св. св. Кирил и Методий да бъде празнуван като празник на българските ученици.
На 11 май се чества от правосланта църква като празник на св. св. Кирил и Методий, докато 24 май се е утвърдил като празник на славянската писменост, на българската просвета и култура.
http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B5%D0%BD_%D0%BD%D0%B0_%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0_%D0%BF%D1%80%D0%BE%D1%81%D0%B2%D0%B5%D1%82%D0%B0_%D0%B8_%D0%BA%D1%83%D0%BB%D1%82%D1%83%D1%80%D0%B0_%D0%B8_%D0%BD%D0%B0_%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2%D1%8F%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0_%D0%BF%D0%B8%D1%81%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82
[/size][/b]

9
Средновековна историја / Иван Владислав
« на: Март 10, 2011, 10:04:33  »
Йоа̀н Владисла̀в (Иван Владислав) е български цар в периода 1015-1018 г., последният общоприет от владетелите на Първото българско царство.
Син на Арон и племенник на Самуил, Йоан Владислав е единственият оцелял след нареждането на Самуил да бъде избито Ароновото семейство. Спасен е от братовчед си Гавраил Радомир (987 г.[1]). По внушение на византийския император Василий II се стреми да отстрани от престола Самуиловите наследници. През август 1015 година става цар, след като (според Дуклянския презвитер[2][3]) убива Гавраил Радомир по време на лов. Според едно сведение убива жената на Гавраил Радомир и ослепява сина му.[4] Убива и сръбския княз Йоан Владимир, васал и зет на цар Самуил. Опитва се да спре с всякакви средства византийското нашествие и през есента на 1015 г., след превземането на Охрид от византийците, избира Битоля за главен град. По нареждане на Йоан Владислав е изсечен Битолският надпис (1015-1016), в който той се зове "българин по род" и "самодържец български" ("блъгарінъ родомь" и "самодрьжъцемь блъгарьскомь"). Предприема поход, за да върне Драч в пределите на България (1015-1016). Обединява силите си с Кракра Пернишки за поход в Североизточна България, но идеята пропада заради неуспешен опит да привлече печенегите като съюзници (1017). През есента на 1017 г. търпи поражение от Василий II в битката при Сетина. През февруари 1018 г. обсажда крепостта Драч, където е убит в бой с византийците, а по други сведения - от ръцете на заговорници. Скоро след смъртта на Йоан Владислав България пада окончателно под византийска власт. Според някои сведения за цар е коронясан синът му Пресиян II, но не всички историци ги приемат. Роднините и потомците му са изселени в Мала Азия и Армения


http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%92%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2
Този Български владетел ни е оставил един много интересен и уникален писмен паметник.
Така нареченият Битолски надпис.

Битолският надпис - Намерен е през декември 1956 година в р. Македония при събарянето на Чауш джамия в гр. Битоля, която вероятно е градена с камъни от Битолската крепост. В него владетелят съобщава за обновяването на Битолската крепост и упоменава, че е цар на България и "българин по род".
Ето какво гласи самият надпис:
"† Въ лѣто Ѕ ҃Ф ҃К ҃Г ҃ отъ створенїа мира обнови сѧ съ градь зидаемъ и дѣлаемъ Їѡаном самодрьжъцемъ блъгарьскомь и помощїѫ и молїтвамї прѣс ҃тыѧ влад ҃чицѧ нашеѧ Б ҃чѧ ї въз()стѫпенїе І ҃В ҃ i връховънюю ап ҃лъсъ же градь дѣлань бысть на ѹбѣжище и на сп҃сенѥ ї на жизнь бльгаромъ начѧть же бысть градь сь Битола м ҃ца окто ҃вра въ К ҃. Конъчѣ же сѧ м ҃ца ... исходѧща съ самодрьжъць быстъ бльгарїнь родомь ѹнѹкъ Николы же ї Риѱимиѧ благовѣрьнѹ сынь Арона Самоила же брата сѫща ц ҃рѣ самодрьжавьнаго ꙗже i разбїсте въ Щїпонѣ грьчьскѫ воїскѫ ц ҃рѣ Васїлїа кде же взѧто бы злато ... фоѧ съжев ... ц҃рь разбїенъ бы ц҃рѣмь Васїлїемь Ѕ ҃Ф ҃К ҃В ҃ г. лтѣ оть створенїѧ мира ... їѹ съп() лѣтѹ семѹ и сходѧщѹ"

През годината 6523 (1015-1016) от сътворението на света обнови се тази крепост, зидана и правена от Йоан, самодържец български, с помощта и с молитвите на пресветата Владичица, наша Богородица, и чрез застъпничеството на дванадесетте върховните апостоли. Тази крепост бе направена за убежище и за спасение и за живота на българите. Започната бе крепостта Битоля през месец октомври, в 20 ден, и се завърши в месец (…) в края. Този самодържец беше българин по род, внук на Никола и на Рипсимия благоверните, син на Арон, който е брат на Самуил, царя самодържавен, и които двамата разбиха в Щипон гръцката войска на цар Василий, където бе взето злато (…) а този в (…) разбит биде от цар Василий в годината 6522 (1014) от сътворението на света в Ключ и почина в края на лятото.
Ето я и самата плоча:


http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D0%B8%D1%82%D0%BE%D0%BB%D1%81%D0%BA%D0%B8_%D0%BD%D0%B0%D0%B4%D0%BF%D0%B8%D1%81


10
Докато се ровех в нета попаднах на нещо интересно ,един македонски блог ,със заглавие
“ОВНЕШКАТА БИТКА МЕГУ ВОЛЖСКА БУГАРИJА И МОНГОЛИТЕ ПРЕЗ 1223 Г.”

http://antiseparatist.blog.mk/2011/01/03/ovneshkata-bitka-megu-volzhska-bugarija-i-mongolite-prez-1223-g/
Това ме подтикна да отворя тази тема която може би не е много позната за мнозина.
А именно за първото и страшно поражение на армията на татарите предвождани от Чингиз Хан,нанесено от войската на Българите от Волжка България.

Цитат
Тамошните българи са първите в света, който нанасят поражение на Монголската Империя още докато е жив Чингиз Хан. Години по Късно, Волжка България е покорена, а Дунавска България героично воюва с монголите под водачеството на Цар Ивайло
По ирония на съдбата, днес народът на Волжка България, е именован по името на поробителя си... татари(оригинално значение - паплач, пълчище), а в училищата там се учи за "героичното" завоевание на Волжка България от монголците. За съпротивата на предците им, не е отделен нито един урок. Затова и днес, всеки знае за Битката при Калка, в която монголците победили, но никой не е чувал за Битката при Самарската Луга, където погинал цвета на монголската мощ...
..И тези жители на Болгар, нанесли през 1223 г. съкрушително поражение на непобеждаваните до този момент монголи
Ибн Ал Хасир


Когато човек отгърне книгата "история на ТАССР(Татарска Съветска република), от 1973, той прочита следното "Поздней осенью 1223г. булгары вышли навстречу монголам, устроили в нескольких местах засады, и когда монголы прошли засады, булгары окружили их со всех сторон и почти всех перебили. Лишь немногие, спасшись бегством………дошли до ставки Чингис хана..." - В превод, "Есента на 1223, булгарите се изправили срещу монголите, устроили на няколко места засади, и когато монголците влезли в засадите, българите ги обкръжили от всички страни, и почти всички изтребили".....
 

Гробницата-Мавзолей на Кан Габдула Челбир, единственият владетел побеждавал и унизил Чингис Хан се намира в днешният археологически комплекс на град Болгар по поречието на Волга. Този велик Български Кан е останал незаслужено в страни от учебниците и историята, а малко хора знаят че в ранните си години той разширява Волжка България до Азовско море, и води рецица успешни битки. По времето на Челбир, Волжка България преживява Златен век, който за жалост твърде скоро угасва под ботуша на поробителите.
Цитат
През май 1223, Армиите на Чингиз Хан победили Киевска Рус в битката при Калка. Узнали за това, българите водени от Кан Габдула Челбир, започнали да се готвят за война. По стар български обичай, решили да използват тактиката на отстъпващата войска, докато не се вкара вегаът в капана. Мястото на битката не е случайно избрано - самарската луга и Жигулеевските възвишения до нея. Построявайки редица заграждения, българите сътворили истински капан принуждаващ монголите или да умрат от български меч, или да се издавят в Волга.....
 
.....Монголската армия била водена от Бахадир Субадай- най изтъкнатият пълководец на монголците. До този момент, той не познавал поражение. Стигайки южната граница на Волжка България с около 50 000 война, той се изправил пред на пръв поглед малобройна българска войска. След като набързо я обърнал в бягство, той влязъл в капана на българите. От настаналото клане според Джагфар Тарихи оцелели 4000 души, а според Китайските източници - нямало оцелели. Пак според спорният български летопис българите решили да не продават монголците в робство, а ги разменили за сметка на Овни. Така Чингис Хан дал 4000 овце на българите, за да получи обратно свойте воини. През 1223 битката "разстърсила вселената", и е документирана като първото и последно поражение на Чингиз Хан, докато е бил жив.


http://samoistina.com/2/ovchabitka.htm

Тук има още много за славната победа на Българската армия:
http://www.google.bg/search?hl=en&rlz=1C1AVSX_enBG396BG396&q=%D0%BE%D0%B2%D0%BD%D0%B5%D1%88%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0+%D0%B1%D0%B8%D1%82%D0%BA%D0%B0&btnG=Search&aq=f&aqi=&aql=&oq=






11

Михаил Герджиков е виден деец от Вътрешното Македоно-Одринско  революционно движение, организатор и главен войвода на Преображенското въстание. Извисил се като исполин на гребена на революционната вълна на национално – освободителното движение в Тракия, с осанката на поет и революционер, тракийският Ботев – Михаил Герджиков влага целия си талант, разум и умение, знания и яснота в организиране и провеждане на Преображенското въстание.
Роден на 26 януари 1877 г. в гр. Пловдив, още като ученик ръководи таен македонски революционен комитет. Следва в Лозана и Женева, където се свързва с революционната емиграция. През 1899 г. се завръща в България и учителства в Битоля. Тук, като член наВМОРО се сближава с Гоце Делчев и става негов постоянен съратник. През 1900 г. е разкрит и преминава в нелегалност, отначало като четник в четата на Хр. Чернопеев, а след това сам ръководещ чета в Гевгелийския район.
На съвещанието, наречено Конгрес на ВМОРО в гр. Пловдив през април 1902 г. Михаил Герджиков, като член на подвижния Централен комитет, е определен за ревизор на Източно – Одринската инспекционна област.       
            Непознат за този район, Михаил Герджиков в скоро време спечелва сърцата, любовта и доверието на войводите и четниците, на цялото население в Тракия и успява да изгради комитети и “смъртни дружини” в почти всички села с чисто българско и смесено население..........................

http://www.meridian27.com/trakia/v3.htm

http://www.meridian27.com/trakia/history.htm
Цитат
.........................През обиколката ми в Одринско към края на 1902 г., като бях в с. Каракоч (до Лозенград), получих писмо от ЦК, с което ме канеше на конгрес в Солун за разискване въпроса за вдигане въстание. В писмото се казваше, че ако сам не мога да ида, да упълномощя някого да ме представлява. Маджаров отказа да иде под предлог, че не иска да се разправя с даскали, както обичаше да се изразява той, и защото по-добре му било всякога да стой между народа. Писах тогава в същото село на Велко Думев, гимназиален учител в Одрин и председател на Окръжния революционен комитет, че го упълномощавам да иде в Солун, като му изложих и; гледището си по въпроса за въстанието, както и мнението ми за терористичните акции и тактика.В Солун обаче той не изрази моето схващане, а гласува за въстание. ЦК използува това му държание и писа на Г. Делчев, че и Одринско се присъединява към мнението за въстание, с цел да спечели на своя страна тоя голям деец на революционното движение. Делчев се изненадал от това писмо на ЦК и писал на Д. Стефанов, казал и на П. К. Яворов, при една среща с него, както и на Хаджи Димов, който бе с Делчев до смъртта му, думите: Неужели и Мишел ме оставиха да се боря с тези хора, които искат въстание?”...............


http://www.promacedonia.org/ilpr1968/ilpr1968_b7.html


12
Цитат
Щеше ли днес да има Европейски съюз без ТЕРВЕЛ?

Човешките взаимоотношения са много сложна материя. С тях се занимават няколко научни дисциплини и тук те не ще се обсъждат, още повече, че авторът не претендира да е вещ по тях. Споменавам този проблем, защото човешките взаимоотношения са свързани до голяма степен с междудържавните и много държавни въпроси се решават със субективни чувства (според настроението на владетеля). Например: Вождът е обиден и заповядва наказателен поход..., или помогнали на императора да си върне престола и той подарява цяла област, освен даровете в злато, сребро и ценни вещи. Минават година-две, забравил добрините и той решава да си вземе обратно даровете и земите. А това са войни с хиляди жертви. Или пък женска история: хубавата Елена става причина за най-тежката древна трагедия - Троянската война и гибелта на дузина тракийски вождове и десетки хиляди войници, разоряване на градове, изгнание на Еней.....................
Цитат
И още по-лошо - сега в тази мащабна експанзия вероятно е бил заложен стратегически план за ликвидация на Християнството и завладяване на Европа. Потвърждава се от факта, че "...по същото време арабският владетел Маслама нахлул от Мала Азия в Тракия със силна войска и опустошил напълно цялата провинция, след това се насочил към град Константинопол и като се укрепил близо до градските стени, започнал пълна обсада на града откъм сушата; Сюлейман, командир на могъща флота от три хиляди кораба, навлязъл в Босфора и обсадил Константинопол откъм морето."

"Целта била двете ислямски армии - от запад, откъм Испания, и от Изток, откъм Константинопол - да нападнат едновременно от двете страни и вкопчвайки Европа в ислямски клещи, да я задушат и да я превземат.
Вече трета година арабите стягали безмилостно смъртния обръч около вечния град, птичка не можела да прехвръкне, било въпрос на месец-два да го превземат..."

Настанал глад, мизерия и болести сред обсаждащите войски на арабите и още по-страшни в обсадения град.

След неколкократни молби от императора, Тервел решил да спаси Византия. Той забавил (за известно време) удара си - вероятно, за да събере и подготви достатъчна войска, да извърши добро разузнаване на противника и по някои тактически съображения (например да заблуди арабите, че ще бъде неутрален, нали Византия е била постоянен враг на българите и то много коварен през последните години).
Цитат
Най-после Тервел се включва във войната: "Била ранната утрин на 15 август 718 година, черното нощно небе едва-едва просветлявало и звездите по него започнали да оредяват - най-сънният час, тогава над спящите араби се извило торнадо от отровни стрели, след стрелите върху тях връхлетял черният грохотен облак на конницата, мечовете бляскали като къси светкавици - ..."
Константинопол бил спасен за векове напред. А с него Балканите и Европа. Векове по-късно Европа ще оцени заслугите на Тервел за спасяване на Западна Европа и Западната християнска цивилизация. Поема от 600 стр. ще бъде написана за него. Естествено след още някой век (България е била вече под турско робство) ще се забрави за Тервел и за България до появата на историите на Блазиус Клайнер и Паисий Хилендарски.

"Дали Тервел е виждал толкова далече, за да предвиди, че опасността, която се задава от изток е по-страшна от коварствата на византийските императори, не знам, но той спасил не само Константинопол, спасил не само Византия - на 15 август 718 година владетелят на българите кесарят хан Тервел, мъж могъществен, без да е християнин, спасил християнска Европа.

Това за хронистите било толкова невероятно и необяснимо, че те "покръстили" Тервеля - повечето от тях, включително и нашият Паисий Хилендарски, пишат, че бил възприел християнската вяра в лето Господне 713 и че извършил този подвиг, подтикнат към отмъщение от християнски чувства (Мавро Орбини).
Но след като чувствата му не били християнски - какви са били? Мечтаният Константинопол - безпомощен и отчаян - бил на колене пред него, бил в краката му, достатъчно е било да почука с меча си по Златната порта - защо не го е превзел?

Що за варварско благородство, непонятно нам?!"

Мъдрост и проницателност в бъдещето, наследени от древните предци (от траки, итилци, памирци и други славни клонове и клончета на българите).
Пак ще цитирам Ст. Цанев.

"Не знам дали си представяш, скъпи читателю, какво би станало, ако арабите бяха превзели Константинопол през 718 година - щеше да се случи най-малко това, което се случи след седем века, когато го превзеха турците.
Има и по-скептични прогнози - английският историк Едуард Гибън бил казал, че ако арабите бяха успели да съединят силите си от изток със силите си на запад, днес в Кембридж и Оксфорд студентите щели да сричат корана, а от кулата в центъра на Лондон вместо звъна на големия часовник щял да се чува гласът на ходжата........................
http://www.bulgarite.info/node/5

Ето още за славният Български владетел спасил християнска Европа

http://www.google.bg/search?rlz=1C1AVSX_enBG396BG396&aq=f&sourceid=chrome&ie=UTF-8&q=%D0%BA%D0%B0%D0%BD+%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B2%D0%B5%D0%BB




13
Уважаеми съфоромци позволявам си да открия тази тема за нашият произход и нашата история.
Всеки народ има своето начало и своята история, нашата Българската започва в дълбока древност преди повече от 2500 години,на територията на нашата прародина Балхара.
Цитат
Българска експедиция откри "двойник" на Мадарския конник в Северен Афганистан.
Едно от шокиращите открития е, че конникът се нарича Мадара. В Афганистан имало и местности Шумен и Варна, а учените са записали легенди за героя Ходжа Болгар. Над 800 думи с еднакво звучене и значение са открити в българския и фарси, официалния език на Иран. И до днес в региона за красавиците се казвало, че "са хубави като българки", а фолклористите чертаели паралели между местните ритми и българската народна музика.

Цитат
Петър Добрев
Сага за древните българи
Прародина и странствания


http://chitanka.info/lib/text/8270/11

Тук може да прочете още за нашата история
http://www.google.bg/search?q=%D0%B1%D0%B0%D0%BB%D1%85%D0%B0%D1%80%D0%B0&hl=en&rlz=1C1AVSX_enBG396BG396&prmd=ivns&ei=j5BvTZDENsbusgaM7ICEDw&start=10&sa=N

Ето и една много интересна експедиция до местата на прародината на Българите заснета и излъчена по
Българската национална телевизия.
"Експедиция Прародина"
http://www.google.bg/search?q=%D0%B5%D0%BA%D1%81%D0%BF%D0%B5%D0%B4%D0%B8%D1%86%D0%B8%D1%8F+%D0%BF%D1%80%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%B0&hl=en&rlz=1C1AVSX_enBG396BG396&prmd=ivns&source=univ&tbs=vid:1&tbo=u&sa=X&ei=XMBvTY3WFouLswbfg4CIDw&ved=0CEkQqwQ

Тук има нещо интересно относно приликите във фолклора
Бактрикски - Български Mix
 
http://www.vbox7.com/play:16baaa87&al=1&vid=1261157

Иска ми се да споделя и легендата за великият Български владетел Авитохол.
Неговото име е първо в списъка на Именник на Българските Канове
Цитат
Именник на българските канове
от Уикипедия, свободната енциклопедия


Московски (синодален) препис на именника
Именникът на българските канове или както е по-известен Именник на българските ханове е кратък летопис, съдържащ имената и родовете на няколко ранни български владетели. В него са посочени също и датите на възкачването им на престола и продължителността на тяхното управление, която включва и времето когато са били съвладетели или в гражданска война. Интересното е, че титлата хан/кан не се споменава при нито едно от изброените имена. Единствената спомената титла е „княз“, с която са наречени Аспарух и петимата му предшественици.
Именникът е открит през 1861 г. от руския учен Александър Попов при изследването на руски летописи. Тогава са открити три руски преписа на документа: най-ранният от тях — Уваровият, е от края на 15 век, а другите два — Погодинов и Московски, са от 16 век. Между трите преписа има някои различия в транскрипцията на имената на владетелите. Текстът на творбата е вмъкнат в книгата „Елински и римски летописец“: между първата част — Четвърта книга на царете, и третата — Хрониката на Георги Амартол, без да бъде отделен от тях.
http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D0%BD%D0%B8%D0%BA_%D0%BD%D0%B0_%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5_%D0%BA%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B5

А ето и самата легенда

АВИТОХОЛ – СИНЪТ НА СЪРНАТА

Много, много отдавна , далеч на изток, в съседство с най-високите планини на света, които някога се казвали Имеон и Имай, а сега се наричат Хималаи, имало едно старо и велико царство на име Балхара.

Някога в това царство лоши хора отвлекли едно малко дете от неговата люлка. Понесли злодеите детето към своята пещера, но по пътя то толкова силно пищяло, че те се ядосали и го захвърлили сам – самичко в гората. Дни и нощи плакало изоставеното и никой не идвал да го спаси. Ала не щеш ли, отнякъде се явила една чудна сърна – сякаш небето я пратило да му помогне.

Тя дотичала при детето и го накърмила като родна майка. Дивно и вълшебно било млякото на добрата сърна. От него детето започнало да расте с часове и накрая се превърнало в голям и непобедим юнак! Очите му били кротки и благи като на елен, а ръцете му били силни и яки като ствола на горски дъб. Нарекли го АВИТОХОЛ . Никой не можел да пребори приказния юнак, а и той никога не закачал добрите хора. Гонел само злите разбойници, защото от тях идвали всичките беди на земята. Чуел ли, че някъде се е появил злодей, намирал го свърталището му и повече никой не го виждал вече . Пропищели всите злодеи по земята, едни побягнали, а други вдън земя се скрили. А когато прокудил и последния злодей от гората, Авитохол излязъл от тъмната гора и се оженил за най – красивата девойка на света.

Така се събрали в едно най – голямата доброта и най – голямата красота на земята! И от тях се народили чудно красиви деца – с кротки еленови очи и силни добри ръце.

Множал се родът на Авитохол. Но все още си нямал име. А синовете му все питали: “Татко, как да наричаме нашия род?”

И преди да умре събрал Авитохол синовете си и внуците си и рекъл:

“ Деца мои, помнете, вашето име ще е най-чудното и най-трудното име на света! Него никой друг народ не ще може да го изговори като вас. И така то ще се запази завинаги чисто! НАРИЧАЙТЕ СЕ БЪЛГАРИ! Оставям ви това име , за да можете да се разпознавате по земята!

За това , пазете го и помнете, че българинът е роден де живее по еленовия закон. А той казва:

“ДОБРОТО БЕЗ СИЛА НЕ МОЖЕ, КАКТО И СИЛАТА БЕЗ ДОБРОТО НЕ МОЖЕ! “

“Ето от този юнак сме произлезли ние българите”, казвали някога хората от Балхара, а когато се раждало дете, го учели: ”Жабите се раждат, за да се крият в тинята, вълците, за да търсят плячка, а ти живей гордо и красиво като елена!”

Дълги векове се предавала от уста на уста легендата за Авитохол, а защо българите го наричали така не е никак трудно да се отговори:

На изток край древния град Балх – столицата на някогашната Балхара/древна България/–думата “АВИ” значи елен, а “ТОХОЛ” значи потомък, син. Много обичали българите този приказен юнак. За това разказвали, че той живял необикновено дълго – цели 300 години. Древните вярвали , че млякото от сърна има вълшебна сила и който засуче от него ще живее векове. Там, където живеели тези българи и до днес се виждат скални рисунки на елени, които днешните хора наричат “еленовите камъни”. А над елените са нарисувани малки слънца. Говорело,че това са небесни елени, които са пратени на света от най-великия бог Тангра – богът на слънцето.

И когато българите преди 1200 за първи път описали своята история , те сложили най-отпред неговото име – АВИТОХОЛ – Синът на сърната.


14
Фолклор / Легенди за БАБА МАРТА!
« на: Март 03, 2011, 09:43:52  »
Честита Баба Марта
Да сте живи здрави Бели и Цървени :-* :-* :-* :-*


А ето и малко повече за този Български обичай.
Цитат
Мартениците са разбпространени в част от пред-зороастрииският ирански свят. Днес те са видоизменени от зороастризма в обряда Кощи... Единствено у малкото племе на Калашите живеещо в непостредствена близост до центъра на страната Бактрия, мартениците са запазени и до днес. Според български етнографи... "най-интересният обичай е правенето и киченето с мартеници. Вечерта срещу Първи Март или рано сутринта на самия ден най-възрастната жена в дома, която трябва да бъде чиста, усуква червена и бяла вълнена прежда.Мартениците се връзват по ръцете и вратлетата на децата, по плитките на момите, по хурките на бабите, по плодните дръвчета, на малките кончета, телета, агънца."

Именно по плитките на момите всеки Март, Калашите връзват мартеници...

На снимката - момиче от племето Калаши със мартница на плитка коса

http://samoistina.com/2/martenitsa.htm

15
Цитат
Македоно-Одринското опълчение


На 17 септември 1912 г. е обявена обща мобилизация на въоръжените сили на Царство България. Мобилизационните пунктове се препълват с редовно призованите и с много доброволци на българи от Тракия и Македония. На 23 септември е обявен специален правилник „Положение за формиране на доброволческите отряди“. Според него в състава на доброволческите отряди се приемат всички българи и чужденци, които са изразили желание, независимо от тяхното поданство. Доброволческите отряди имат статут на самостоятелни части от българската армия, но при необходимост се използват и за попълване на войскови части от нейния състав. Както целият личен състав на българската армия и доброволците чужденци „се подчиняват на българските закони и са длъжни да изпълняват всичките заповеди и разпореждания на началствующите лица, под чиято власт те бъдат назначени“. Според изискванията на закона те остават на служба, „догдето трае военното време“ и могат да бъдат освободени от нея само със съгласието и по усмотрението на своите началници. Опълченците се приемат при строг подбор, тъй като броят на кандидатите достига около 25 000 души, което далеч надвишава възможностите за въоръжаването и екипирането им. При подбора критериите за приемане на военна служба са същите, каквито са установени от Закона за въоръжените сили на Царство България.
На 25 септември 1912 г. за командир на Македоно-Одринското опълчение е назначен началника на Девета дивизионна област генерал-майор Никола Генев, участник в Руско-турската война от 1877-1878 г. /доброволец от Българското опълчение/ и в Сръбско-българската война 1885 г. За негов помощник е назначен българинът от Охрид, подполковника от българската армияАлександър Протогеров, а за началник-щаб майорПетър Дървингов, българин от Кукуш.
....................................
http://www.militarymuseum.bg/Izdania/Polkove/opalchenie.html



А ето и свидетелството в цветен вид на Илия Дилберов

http://picasaweb.google.com/macedonianhistory/

http://macedonia-history.blogspot.com/

Знакът на Македоно-Одринските опълченци

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B0%D0%BA%D0%B5%D0%B4%D0%BE%D0%BD%D0%BE-%D0%BE%D0%B4%D1%80%D0%B8%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%BE_%D0%BE%D0%BF%D1%8A%D0%BB%D1%87%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D0%B5

Знамена на дружините в Македоно-Одринското опълчение
http://www.boiniznamena.com/?action=cat&id=13







Страници: [1] 2