Бугарски Културен Клуб

Култура и уметност => Литература, книги, изданија => Тема започната од: MacedonBG на Февруари 07, 2010, 03:15:24 pm

Наслов: Книги за България и ВМРО
Поставена од: MacedonBG на Февруари 07, 2010, 03:15:24 pm

       Книги за България и ВМРО             
  « Една страница от гръцкиятъ варваризъмъ в XX в. над българите въ Македония и Тракия (http://www.kroraina.com/knigi/nch/main.html) - Н. Чалъков

 » В страната на мъчениците (http://www.kroraina.com/knigi/ar/Rapoport.html) - спомени на А. Рапопорт, ген. консул на Австро-Унгария в Македония

 » Странстванията на един учител (http://www.kroraina.com/knigi/kn/index.html) - спомени на Коста Николов

 » Освободителните борби на Македония, том I (http://www.kroraina.com/knigi/obm1/index.html) - Хр. Силянов (в Unicode, изисква шрифт Palаtino Linotype)

 » Освободителните борби на Македония, том II (http://www.kroraina.com/knigi/obm2/index.html) - Хр. Силянов (в Unicode, изисква шрифт Palаtino Linotype)

 » Българската гилотина. Тайните механизми на Народния съд (http://www.kroraina.com/knigi/pm/index.html) - П. Мешкова, Д. Шарланов

 » История на Охридската Архиепископия, том I (http://www.kroraina.com/knigi/is/index.html) - И. Снегаров (в Unicode, изисква шрифт Palаtino Linotype)

 » Празниците на българите с легенди и предания (http://www.kroraina.com/knigi/bg_folklore/index.htm) - Н. Ников (на български, английски, немски, руски, френски)

 » Стара Българска Литература — Апокрифи (http://www.kroraina.com/knigi/bg_ap/index.html) - съст. и ред. Д. Петканова

 » Русско-турецкая война 1877-1878 г. (http://www.kroraina.com/knigi/rtv/index.html) - А. Широкорад

 » Из историята на нашето езиково строителство (http://www.kroraina.com/knigi/la/index.html) - Л. Андрейчин

 » МАКЕДОНИЯ 1941. Възкресението (http://www.kroraina.com/knigi/bugarash/mac1941/index.html) - С. Нанев [любезно предоставенa от Бугараш]

 » Обречено родолюбие. ВМРО в Пиринско 1919-1934 (http://www.kroraina.com/knigi/dt/index.html) - Д. Тюлеков

 » Българската народност през XV век, Демографско и етнографско изследване (http://www.kroraina.com/knigi/hg/index.html) - Хр. Гандев

 » За Балканскими фронтами Первой мировой войны (http://www.kroraina.com/knigi/zbf_ww1/index.html) - Отв. ред. В.Н. Виноградов

 » България в балканския съюз срещу Османската империя, 1912-1913 г. (http://www.kroraina.com/knigi/gm_bw1/index.html) - Г. Марков

 » България и Антантата през Първата световна война (http://www.kroraina.com/knigi/ii_ww1/index.html) - И. Илчев

 » Александр Великий - в восточных легендах и исследованиях (http://www.kroraina.com/knigi/aleks_v/index.html)

 » Чипровското въстание 1688 г. (http://www.kroraina.com/knigi/chipr/index.html) - П. Чолов

 » Църква и църковен живот в Македония (http://www.kroraina.com/knigi/pp_ht/index.html) - Проф. д.и.н. Петър Петров, ст. н.с. д-р Христо Темелски

 » България и Беломорието (X. 1940 - 9.IX. 1944 г.), Военнополитически аспекти (http://www.kroraina.com/knigi/dj/index.html) - Димитър Йончев

 » ДА СЕ СПАСИШ КАТО ЗАГИНЕШ - Непубликувани Спомени, Дневници и Материали (http://www.kroraina.com/knigi/im2/index.html) - Иван Михайлов

 » ИВАН МИХАЙЛОВ – СТАТИИ (http://www.kroraina.com/knigi/im_statii/index.html)

 » НАЦИОНАЛНООСВОБОДИТЕЛНАТА БОРБА В МАКЕДОНИЯ, 1919 - 1941 г. (http://www.kroraina.com/knigi/mni/mni4.html) - колектив на МНИ, София

 » МАКЕДОНСКИТЕ БЕЖАНЦИ В БЪЛГАРИЯ - УЧАСТНИЦИ В НЕЙНИЯ ПОЛИТИЧЕСКИ И КУЛТУРЕН ЖИВОТ (http://www.kroraina.com/knigi/ks/index.html) - Камен Станев, ВМРО-МО (“Заличена”)

 » ПИСМА И ИЗПОВЕДИ НА ЕДИН ЧЕТНИК - СПОМЕНИ ОТ СТРАНДЖА - ОТ ВИТОША ДО ГРАМОС (http://www.kroraina.com/knigi/hs/index.html) - Христо Силянов

 » СЪЮЗЪТ НА БЪЛГАРСКИТЕ УЧЕНИ, ПИСАТЕЛИ И ХУДОЖНИЦИ (1917–1918) (http://www.kroraina.com/knigi/vg/index.html) - проф. д-р Величко Георгиев

 » БАЛКАНСКИТЕ ДЪРЖАВИ И МАКЕДОНСКИЯТ ВЪПРОС (http://www.kroraina.com/knigi/ag/index.html) - Антони Гиза

 » Животът на АЛЕКСАНДЪР, ЦАР НА МАКЕДОНЦИТЕ (http://www.kroraina.com/knigi/aleks/index.html) - неизвестен византийски автор, пр. от старогръцки Н. Генова

 » КОНСТАНТИН КИРИЛ - Денница на славянския род (http://www.kroraina.com/knigi/dp/index.html) - Донка Петканова

 » ДИМИТЪР И КОНСТАНТИН МИЛАДИНОВИ - Документален разказ за братя Миладинови и тяхната епоха (http://www.kroraina.com/knigi/dr/index.html) - Димитър Райков

 » Пътувания из славянските провинции на Европейска Турция (http://www.kroraina.com/knigi/gm_ai/index.html) - Дж. Макензи & А. Ърби, 1866 г.

 » Родопа през Илинденско-Преображенското въстание (http://www.kroraina.com/knigi/hk/index.html) - Христо Караманджуков

 » Македонския въпрос, България, Балканите и Общността на Народите (http://www.kroraina.com/knigi/ht/index.html) - Д-р Христо Татарчев

 » ЖИВОТООПИСАНИЕТО МИ (http://www.kroraina.com/knigi/nb/index.html) - Никола Бацаров

 » Българите и съседните народи в публицистиката на П.К.Яворов (http://www.kroraina.com/knigi/pj/index.htm)

 » Поклоннически слова за Македония (http://www.kroraina.com/knigi/poklon/index.html) - Иван Снегаров, Михаил Арнаудов, Иван Дуйчев, Петър Мутафчиев и др.

 » КАРПОШОВОТО ВЪСТАНИЕ 1689 г. (http://www.kroraina.com/knigi/pp/index.htm) - Проф. д-р Петър Петров

 » МОИТЕ СПОМЕНИ (http://www.kroraina.com/knigi/gb/index.html) - Георги Баждаров, 1929 г.

 » ДОКЛАД НА МЕЖДУНАРОДНАТА КОМИСИЯ за разследване причините и провеждането на БАЛКАНСКИТЕ ВОЙНИ (http://www.kroraina.com/knigi/karnegi/index.html) - Карнегиева фондация за международен мир 1914 г.

 » СТАТИИ ОТ АЛЕКСАНДЪР БОНЕВ (http://www.kroraina.com/knigi/ab/index.html) - Македонско Дело, Скопjе

 » СТАТИИ ОТ "МАКЕДОНСКО ДЕЛО", СКОПЈЕ (http://www.kroraina.com/knigi/md/index.html)

 » БРЕГАЛНИЦА (http://www.kroraina.com/knigi/mk/index.htm) - Михаил Кремен

 » СРЪБСКИЯТ РЕЖИМ И РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА В МАКЕДОНИЯ, 1912 - 1915 г. (http://www.kroraina.com/knigi/prl/index.html) - Кирил Пърличев

 » ТРИМА АПОСТОЛИ НА СРЪБСКИЯ ШОВИНИЗЪМ (http://www.kroraina.com/knigi/srbi/index.html)

 » ТЕРИТОРИАЛНИТЕ ПРОМЕНИ В ИСТОРИЯТА НА СЪВРЕМЕННА БЪЛГАРИЯ (http://www.kroraina.com/knigi/gr/index.html) - Пламен С.Цветков

 » НОВАТА НАЦИОНАЛНО-ОСВОБОДИТЕЛНА БОРБА ВЪВ ВАРДАРСКА МАКЕДОНИЯ, 1944-1991г. (http://www.kroraina.com/knigi/44/index.html) - доц. д-р Димитър Гоцев

 » КУЛТУРНО-ПРОСВЕТНАТА ПОЛИТИКА НА БЪЛГАРИЯ ВЪВ ВАРДАРСКА МАКЕДОНИЯ, 1941-1944 г. (http://www.kroraina.com/knigi/st/index.html) - инж. Спас Ташев

 » ОТ ДРУГАТА СТРАНА НА МЕДАЛА (ГЕНОЦИДЪТ НАД МАКЕДОНСКИТЕ БЪЛГАРИ В ТИТОВА ЮГОСЛАВИЯ) (http://www.kroraina.com/knigi/ai/index.html) - Д-р Аспарух поп Исаков

 » ВОЙНАТА СЕ ВРЪЩА (http://www.kroraina.com/knigi/hp/index.html) - Анри Пози

 » МАКЕДОНИЯ - ПРОБЛЕМЫ ИСТОРИИ И КУЛЬТУРЫ (http://www.kroraina.com/knigi/is_ran/index.html) - Институт славяноведения, РАН, 1999

 » МАКЕДОНИЗМЪТ И СЪПРОТИВАТА НА МАКЕДОНИЯ СРЕЩУ НЕГО (http://www.kroraina.com/knigi/kc/index.html) - Коста Църнушанов

 » ЕТНОГРАФИЯ НА МАКЕДОНИЯ (http://www.kroraina.com/knigi/gw/gw_index.html) - Густав Вайганд

 » АТЕНТАТЪТ В МАРСИЛИЯ (http://www.kroraina.com/knigi/ms/ms_index.html) - Митре Стаменов

 » РАННИ СПОМЕНИ (http://www.kroraina.com/knigi/sr1/sr1_index.html) - Симеон Радев

 » ТОВА, КОЕТО ВИДЯХ ОТ БАЛКАНСКАТА ВОЙНА (http://www.kroraina.com/knigi/sr2/index.html) - Симеон Радев

 » ЕСЕТА, "БЕДИ НИШТОЖНОСТ", etc. (http://www.kroraina.com/knigi/ms2/index.html) - Младен Сърбиновски [любезно предоставено от Милен Радев]

 » СЪЧИНЯВАНЕТО НА Т.НАР. МАКЕДОНСКИ КНИЖОВЕН ЕЗИК (http://www.kroraina.com/knigi/ik/ik_index.html) - И. Кочев, И. Александров, О. Кронщайнер

 » ГОЦЕ ДЕЛЧЕВ (http://www.kroraina.com/knigi/gd/index.html) - Пейо Яворов

 » БЪЛГАРИТЕ И СЪСЕДНИТЕ НАРОДИ В ПУБЛИЦИСТИКАТА НА РАКОВСКИ, КАРАВЕЛОВ, БОТЕВ И ЯВОРОВ (http://www.kroraina.com/knigi/publ/index.html) - Иван Николов

 » КУЛТУРНО-ИСТОРИЧЕСКО РАЗВИТИЕ НА ДУНАВСКАТА РАВНИНА (http://www.kroraina.com/knigi/dm/index.html) - Димитрина Митова-Джонова

 » ЕПОХА, ЗЕМЯ И ХОРА (http://www.kroraina.com/knigi/cm/index.html) - Царевна Миладинова-Алексиева

 » В МАКЕДОНИЯ ПОД РОБСТВО (http://www.kroraina.com/knigi/ps/index.html) - Павел Шатев

 » ЗАПИСКИ НА ХРИСТО МАКЕДОНСКИ (1852-1877) (http://www.kroraina.com/knigi/hm/Index2.htm)

 » ИЗПОВЕДТА НА ЕДИН МАКЕДОНСКИ ЧЕТНИК (http://www.kroraina.com/knigi/as/index.html) - Алберт Сониксен

 » ГРИГОР ПЪРЛИЧЕВ - АВТОБИОГРАФИЯ, ПОЕМИ (http://www.kroraina.com/knigi/gp/index.html)

 » СПОМЕНИ ОТ МАКЕДОНИЯ (http://www.kroraina.com/knigi/as2/index.html) - Артър Смит

 » СПОМЕНИ (http://www.kroraina.com/knigi/ak/index.html) - Арсени Костенцев

 » СПОМЕНИ ОТ МОЕТО МИНАЛО (http://www.kroraina.com/knigi/tn/index.html) - Тома Николов

 » СКОПСКАТА ИКОНА БЛАЖЕ КОНЕСКИ (http://www.kroraina.com/knigi/dd/index.html) - Драгни Драгнев

 » QUO VADIS, BULGARIA? (http://www.kroraina.com/knigi/im/imih_ind.htm) - Иван Михайлов

 » А.М. СЕЛИЩЕВ - СЛАВИСТ-БАЛКАНИСТ (http://www.kroraina.com/knigi/as3/seli_ind.htm) - С. Б. Бернштейн

 » ИДЕЯТА ЗА АВТОНОМИЯ В МАКЕДОНИЯ И ОДРИНСКО (http://www.kroraina.com/knigi/dg/dgoc_ind.htm) - Димитър Гоцев

 » МАКЕДОНИЯ ПОД СРЪБСКО ИГО, 1913-1941г. (http://www.kroraina.com/knigi/sb/index.html) - Стоян Бояджиев

 » ПРИКРИВАЩО ПИЯНСТВО В НЬОЙ (http://www.kroraina.com/knigi/zt/index.html) - Зденка Тодорова

 » ОСМАН НУРИ ЕФЕНДИ - ГОЛЕМИЯ ПОМАК НА БЪЛГАРИТЕ (http://www.kroraina.com/knigi/tb/index.html) - Тодор Балкански

 » БАНАТСКИТЕ БЪЛГАРИ (http://www.kroraina.com/knigi/banat/index.html)

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: disidente на Февруари 07, 2010, 03:32:25 pm

МНОГУ УБАВА ЛЕКТИРА ЗА korisnik И PERDIKA ! БРАВО MakedonBG !  ;)  ;)  ;)

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Октомври 18, 2011, 01:37:45 pm

http://www.angelfire.com/super2/vmro-istorija/index.html

http://www.angelfire.com/super2/vmro-istorija/knigi.html

Спомени - Иван Хаџи Николов

http://www.angelfire.com/super2/vmro-istorija/Knigi/spomih.html

,,Имав околу 10 години, кога за прв пат почнав да учам бугарска историја од учебникот на Д.В. Манчов. При учењето од таа историја си велев: „Значи ние сме си имале царство ама ни го зеле Турците". Од истава историја дознав дека некогаш и Тесалија била населена со Бугари, кои Грците ги погрчиле. И тогаш пак си велев: „Значи и Грците се наши непријатели. Па, зошто нашите татковци не се дигнат да си го земат царството од Турците и да си ја вратат погрчената Тесалија? По средината на бугарските земји се протега Стара Планина. Тука можат да се соберат сите останали Бугари и од таму да тргнат кон Цариград, Солун и Тесалија". Од Библијата (Битиписанието) пак дознав, дека Мојсеј кога видел како еден Еегипќанин тепа еден Израелит, го оттргнал Израелитот и го убил Египќанинот. Тогаш си реков: „...ако видам некој од друг народ или друговерец да тепа Бугарин, ќе го одбранам последниот а првиот ќе го натепам“. И вистина, ми се случи тоа брзо да го применам. Еден ден во нашето маало видов како две Турчиња тепаат едно Бугарче, Се спуштив, го оттргнав Бугарчето и ги натепав Турчињата. Од тогаш тие Турчиња не ги напаѓаа Бугарчињата во нашето маало.“

,,Пораснат како човек што се движи во чаршијата, можев да го сфатам лошото однесување на возрасните Турци, на административните и судски чиновници, како и на лошите Турци кон Бугарите, кои често без вина си страдаа. Сите тие впечатоци се натрупуваа во мојата памет и душа и на таков начин во мене зрееше идејата за бунт против Турците-потисници, така што кога во април 1875 г. прочитав во в. „Зорница" дека во Босна и Херцеговина букнало востание против Турците, возбуден си реков: „Е сега е време сите Бугари да се дигнеме и заедно со востанатите Бошњаци и Херцеговци да ги протераме Турците од Старопланинскиот Полуостров и повторно да го образуваат своето царство што ќе граничи со трите мориња: Црно, Бело и Јадранско". Заседната веќе таа мисла во мојата душа и свест, почнав да размислувам како ние од Кукуш можеме да востанеме. И така дојдов до јасно сознание за тоа што треба да правиме, а имено дека треба да се создаде една револуционерна организација што ќе го подготви народот за востание.“

,,Кога ќе го завладееме градот, со турските топови нема да допуштиме да дојдат какви и да се бродови, додека пак со пушките на разоружаните турски војници ќе бидат вооружени сите Бугари од Солун.“

,,Пред да го напуштам селото, ги собрав учениците, им дадов упатни совети и им подвлеков дека никогаш не треба да ги заборават другите поробени бугарски земји, што треба да ги милуваат, како што ја милуваат слободна Бугарија.“

,,Токму во тоа време, додека водев преговори да се главам за учител во Клисура, од Цариград пристигна Кузман Шапкарев, мојот бивш учител во Кукуш, и кога се сретнавме ми кажа дека дошол од страна на Егзархијата да бара учители за солунските бугарски училишта...“

,,Да, ние признаваме дека сме Бугари.“

,,Во 1885/1886 г. бев назначен за учител во Лерин. Во тој град гркоманите беа прилично силни. На 6 јануари 1886 г. кај мојот стопан дојдоа на гости околу 20 мина млади луѓе, гркомани, на чело со нивниот водач некој си Иванче. Стопанката ме замоли да ги примам во мојата одаја, и јас се согласив. Уште со влегувањето тие почнаа да пеат бугарски песни. Огкако испеаја неколку песни, Иванче ми се обрна, велејќи ми:

- Г-н учителе. како што гледаш и ние сме Бугари!

- Каква полза од тоа што признавате дека сте Бугари, кога одите во грчка црква, во која слушате да се чати апостолот и евангелието на грчки, без да можете да разберете нешто, а не доаѓате во нашата, за да разберете сe.

- Ами ако сакам, јас можам да го читам апостолот на бугарски и во грчката црква.

- Нема да ви дозволат.

- Како нема да ми дозволат. Јас ќе речам дека сакам на мојот именден да го прочитам апостолот на бугарски, и толку.

- Ќе ти кажат, ако сакаш да чатиш апостол на бугарски, оди во бугарската црква, и таму чати го. Тука е грчка црква.“


,,Хранејќи се заедно бев сведок на нивните постојани префрлувања на сметка на македонските Бугари, обвинувајќи ги за слаб патриотизам. Јас им ја истакнував борбата на македонските Бугари против туѓите пропаганди, која борба е поинтензивна и поголема одошто е борбата на Бугарите од другите бугарски географски области, Добруџа, Мизија и Тракија.“

,,Знаејќи дека во Македонија нема Срби, ваквата активност на српските агенти многу ме лутеше. Во барањето на средство за спротивставување на таа пропаганда, дојдов до заклучокот, дека само една тајна револуционерна организација ќе може да го пресече патот на туѓите пропаганди во Македонија, и дека таа ќе обезбеди основа за запазувањето на бугарштината во Македонија.“

„Дали гледате? Нашите браќа од Бугарија се готовни да ни дојдат на помош кога ќе востанеме. Поради тоа треба што поскоро да се подготвиме за востание".

,,А ако Грците и Србите војуваат заедно со Бугарија против Турција, тие ќе бараат делови од Македонија: тие ќе бидат за распарчувањето на Микедонија. А ние сакаме Македонија да ја запазиме цела во нејзините гсографски граници, што може да биде остварено преку бараната од нас автономија. Така ослободена Македонија ќе претставува една втора Бугарија, иако неприклучена кон мајката татковина.“

,,По изборувањето на автономијата на Македонија може да се работи во прв ред на нејзиното федерирање со Бугарија ...“

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Октомври 24, 2011, 06:49:42 pm

http://www.angelfire.com/super2/vmro-istorija/Knigi/spomdg.html

Спомени - Даме Груев

18 јануари 1905 г.

,,Роден сум во 1871 год. во с. Смилево (Битолско). Татко ми се викаше Јован, а дедо ми - Грујо. Татко ми беше ѕидар. Најпрвин учев во селото, во кое имаше основно бугарско училиште.“

,,Отворивме празнично училиште, во кое се оддржуваа предавања со чисто револуционерна тенденција, како на пр.: „обединувањето на Италија“, „американското востание“, биографии на револуционери како Гарибалди, Мацини и слично, „обединувањето на двете Бугарии“, и др.“

,,Многу селани србомани, кога ќе чуеја за доближувањето на бугарската чета, од страв (често без причини) и од чувството на самозапазување ја известуваа турската власт за четата: потоа од страна на месните органи на Организацијата доаѓа до одмазда. Последниве откако видоа дека српската националистичка пропаганда води кон меѓусебно непријателство и раскол во народот, му го одвлекува вниманието од политичките цели на Организацијата, предизвикува предавство и репресалии од страна на Турците - под влијание на месното општествено мислење (мнозинството се Бугари) се насочија против српската пропаганда.“

,,Како што гледате јас не ги оправдувам нашите, а само ја објаснувам генезата за појавувањето и развојот на меѓусебното непријателство помеѓу Србите и Бугарите, што создаде опасна атмосфера за меѓусебна недоверба и лошо однесување, состојба на меѓусебна омраза и искоренување. Ви зборувам сосема искрено, поводот за создавањето на ваквата ужасна атмосфера го дадоа Србите; Бугарите во Македонија се однесуваат полојално отколку Грците и Србите, тоа можеби затоа што нашите таму се мнозинство и ние под своите нозе чувствуваме солидна морална почва.“

,,Но второстепените агенти на српската пропаганда како резултат на својата примитивност и морална неразвиеност не се гнасат од шпионирање. Да го земеме како пример случајот со убиствата во с. Кокошине... Убиствата овде беа извршени од бугарската чета поради доносништво, меѓутоа морален виновник за овој однос (поради што минатото лето турската војска ликвидира една цела бугарска чета) беше српскиот архиерејски заменик во Куманово поп Ташко.“

,,Но... доколку Србите не ги ограничат своите невозможни амбиции, не прекинат со испраќањето на чети од Кралството, со помошта на кои со насилија, убиства и шпионирање го шират србизмот, тогаш ние тешко ќе можеме да ја спречиме катастрофата. Вие знаете дека е можно општо колење на Србите во Македонија. Во градовите, паланките и големите села бројот на сознателните Бугари е многу поголемо...“

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Октомври 25, 2011, 12:00:25 pm

Спомени - Христо Татарчев

http://www.angelfire.com/super2/vmro-istorija/Knigi/spomht.html

http://www.youtube.com/watch?v=NgvTk4K7Gto

,,Со основно образование се здобив во Ресен, на бугарски.“

,,Ние бевме првите Бугари што полагавме на колоквиум.“

,,Во Солун ја затеков бугарската јавност поделена на два лагера од претходните борби...“

,,Во текот на распустот во 1893 год. решив да обиколам еден дел од Македонија, што не ја познавав, со цел да ја проучам положбата на земјата и главно на бугарштината.“

,,Бугарското население, како тоа од градот така и она што доаѓаше однадвор, оставаше тежок впечаток со својот измачен изглед на страдалник. “

,,Од друга страна контрастот меѓу положбата на Бугаринот и положбата на Турците, Грците и Евреите, уште повеќе го засилуваше моето негодување од таквата положба на нештата.“

,,Насекаде низ бугарските центри на преден план се истакнуваше истата борба меѓу општините и Егзархијата.“

,,Не помина многу време, и Груев наново ме посети и овој пат веќе поотворено заприкажавме за дејноста, што ни претстои како на Бугари, за да се подобри политичката состојба на нашиот народ.“

,,Долго расправавме за целта на таа организација, и најпосле се задржавме врз автономија на Македонија со предимство на бугарскиот елемент. Не можевме да го прифатиме ставот за „директно присоединување на Македонија кон Бугарија“, затоа што увидувавме дека тоа ќе сретне големи тешкотии, поради спротивставувањето на големите сили и аспирациите на соседните мали држави и на Турција. Ни поминуваше низ мислата дека една автономна Македонија потем би можела полесно да се обедини со Бугарија...“

,,Истата таа 1894 год., на 15 август, стана осветувањето на новоизградената бугарска црква во Ресен од владиката Григориј, и таму се одржа првиот револуционерен конгрес...“

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Ноември 10, 2011, 12:15:24 am

http://www.angelfire.com/super2/vmro-istorija/Knigi/spomsa.html

Славейко Арсов - СПОМЕНИ

,,Во Поречието села со бугарски училишта имаше 4: Локвица. Вир, Суходол, Сланско; во Рабетинкол: Орланци, Свето-Враче. Вранештица, Карбуница, Кладник. Белица, Козица, Извор, Лаштани, Ехловец, Јаголдоленци, Бигордоленци и Пречистенски манастир.“

,,Синот на полјакот беше страшен крвопиец; тој имаше отепано до 15 души Бугари...“

,,Самите Турци гледаа дека Турците се убиваат, дека турските чети гинат, дека бугарското население почна поодважно да се однесува...“

,,Кога Петров дошол во селото Герман (гркоманско село со 150 куќи, 50-тина куќи се отцепиле и преминале во егзархијата), по покана од бугарскиот учител Велјан Илиев (родум од Смилево) направил собрание со селаните, на кое бил и кметот. Им се објаснувало делото како општо за сите, а не само бугарско...“

,,Ние намерно пуштивме глас дека имало случаи на труење од тутунот-качарма. Тоа се одрази и во градовите каде исто така престанаа да пушат контрабанда тутун. Тоа лошо се одрази по кесињата на Турците, произведувачи на тутун, поради што компанијата го плаќаше по 3-4 гроша оката. Поради тоа се внесе голема омраза меѓу Турците и Бугарите.“

,,Ние не се решивме во текот на денот да излеземе од Јанковец, кое има 200 куќи (најголемо бугарско село во Ресенско)...“

,,На анџијата (Бугарин) пред тоа му било кажано дека ќе има напад.“

,,Оттука Кокарев со неколку четници отишол во Слимница, ги собрал четите од Слимница, Претор и Рајца - вкупно околу 70-80 пушки и го нападнал турското село Асамати, напуштено од Турците на 20, и го запалија, вклучувајќи и дел од селаните од Асамати кај што покрај 20-те турски, има и 4 бугарски куќи.“

,,Патот минуваше покрај селото Лавци (турско-бугарско село).“

,,На 18 август, околу 100-тина души башибозук, од градот и околните села, дошле со 40-50 коли во покрвенското поле да ги соберат сноповите од бугарските ниви.“

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Ноември 10, 2011, 10:06:45 pm

http://www.angelfire.com/super2/vmro-istorija/Knigi/spompk.html

Пандо Кляшев - СПОМЕНИ

,,Роден сум во селото Смрдеш (Костурско), на 29 септември, 1882 година. Татко ми беше ѕидар, родум од Смрдеш, а мајка ми од блиското село Брезница. Во своето село учев од прво до четврто одделение, во бугарско училиште.“

,,Борбата меѓу гркоманите и Бугарите беше жестока, а во Костенаријата селата и сега се гркомански, под патријаршијата. Првите никулци на Организацијата ги донесе Апостол Димитров, родум од Д'мбени, учел во Солун (исклучен во шестиот клас). Кога се разгоруваше борбата меѓу гркоманите и Бугарите, Димитров како учител во Смрдеш не можеше многу да направи. Тој беше учител уште јас кога бев прво одделение - околу 1890-1891 година. Со пропагирање почна во октомври 1895; во почетокот привлекол неколкумина, 2-3 од Смрдеш и Д'мбени и ги вклучил во делото. До 1895 година Димитров работеше само за бугаршината, против Грците.“

,,Апостол Димитров отиде од Смрдеш за главен учител во Костур. Таму тој повеќе настојуваше да ги групира Бугарите, да привлече некои селани кон егзархијата...“

,,Григор Бејдов, егзархиски свештеник, беше претседател на општината во Костур и пред доаѓањето на Димитров во овој крај, прилично помогна за закрепнувањето на бугарштината.“

,,Во истата 1898 година Кузо Стефов беше назначен во селото Хрупишта (Бугари и Власи)...“

,,Такви дерикожи беа и Нуредин-бег и Абедин-бег од Костур. Последниот беше блудник, кој немаше оставено намира убава жена во бугарските села во околината на Костур.“

,,Чакаларов на грчките трговци кои тргувале со пушки на браќата Малзиниоту во Атина, им кажал дека е родум од Јанина. Со нив зборувал полу грчки, полу арнаутски. Едниот од браќата рекол: знај, ако разбереме дека си Бугарин, не само што ќе престанеме да ви даваме пушки, но и ќе се одмаздиме. И илјада драхми да ни давате за пушка, ако е за бугарскиот комитет нема за продавање.“

,,Под влијание на владиката, Турците не ги тормозеа гркоманите и сета вина паѓаше врз Бугарите-егзархисти. Кога гркоманите видоа дека се привилегирани кај власта, почнаа сосема да се отуѓуваат од Организацијата, а пред тоа не беше така и Организацијата не правеше разлика меѓу гркомани и егзархисти. Оттогаш во Костурско се внесе недоверба меѓу гркоманите и Организацијата. Грчкиот владика. поддржан од Турците, одеше до таму, што без негова согласност власта не им даваше пасоши на Бугарите-егзархисти.“

,,Во тоа време, околу 28 септември, дел од војската отишла кон Бапчор да бара комити. Го фатиле бугарскиот учител Јане Карајанев, родум од Велес (сега е во Плевенско).“

,, Тие требаше да го казнат предавникот, гркоманот Васил како и гркоманскиот поп, кој набеден од владиката, со негови пари поткупил двајца Турци да го убијат бугарскиот свештеник Динко во ова село.“

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Ноември 16, 2011, 10:59:40 pm

Войната се връща  -  Анри Пози
френски журналист
http://www.kroraina.com/knigi/hp/index.html

,,Трябва да сте били там. където анкетирах - в тази населена с българи Македония, тръпнеща от без­силна ярост под ботуша. който я смазва; в това Хърватско, където хората. които са едни от най-просветените в Европа, са обрани, поробени, убивани от техните "расови братя"; в тази Унгария, която бе буквално разпъната в името на правдата - за да узнаете какво направиха известни хора, известни народи с пожертването на нашите мъртви.“

,,Покровителство на етническите малцинства? Признаване и поддържане на техните политически. икономически и културни права? Съблюдаване на гаранци­ите за правда и свобода, тържествено вписани в Сен-Жерменския договор и отредени да запазят победените от възможността за всяко потисничество, насилие или произволи от страна на техните нови господари?!

Ще се види по-нататък какво стана с всичко това. За да се затрият формалните задължения, които бяха подписали, достатъчно беше за правителствата, на които те спъваха империалистичните цели, да кръстят етническите малцинства "възвърнати сънародници". По този начин постъпи Сърбия в Македония спрямо българското население. което тя си присвои.“ ,,С такива именно граници, предложени от такива хора, великите победители, чието незнание и доверчивост бяха поразителни, поделиха безапелационно земи и народи в Централна Европа и на Балканите! Благода­рение на подобни изигравания 400 000-те сърби, засе­лени в унгарския Банат, "сърбизираха" - в името на правдата и чрез прилагане принципа на националности­те - 600 000 унгарци и 400 000 немци; два милиона и половина румънци в Трансилвания "румънизираха" около три милиона нерумънци, от които две трети бяха унгарци; около шест милиона чехи станаха господари на повече от седем милиона нечехи, от които една пета бяха унгарци; и чрез простото твърдение на Пашич, че там са сърби, една страна, два пъти по-голяма от Белгия — Македония — и нейните два милиона и поло­вина българи, бе дадена на Сърбия, която те мразеха и от която се отвращаваха.“

,,Духовно, благодарение на дълбокото чувство. кое­то беше добило за своята солидарност и своето етническо единство, цялото българско население, разположено на Балканския полуостров от Черно море до Албания и от Дунава до Егейско море, образуваше един сплотен, единствен народ.“ ,,В сърцето на Балканския полуостров, от Охридското езеро, което достига до албанската граница, до Драма на Егейско море, от Солун до Шар планина – на обор от Скопие, има една страна с 64 000 км. повърхнина, т.е. два пъти по-голяма от Белгия, обита­вана от 2 500 000 души, говорещи един език, с еднаква култура, почти всички с еднаква религия. От този народ 70 % са чисти българи.“

,,- Ние поддържаме, че македонците са българи в грамадното си болшинство, най – малко 3/4 от тях са българи по произход, по обичаи, по език. И всички географи, всички филолози, били те немци, руси, фран­цузи, швейцарци или англичани, всички са на същото мнение. Преди 50 г. всички сръбски специалисти бяха на това мнение.“

- "Македония - пише в 1917 г. в "Панславизмът френските интереси" прочутият ориенталист и историк D. Leger, професор в College de France, когото учените от цял свят признават за свои учител по славянските въпроси. - Македония е почти изключително е населена с българи.“

,,- Нашите свещеници бяха изгонени, нашите учи­тели – също; децата ни нямат право да говорят родния си език, да носят собственото си име, защото то е българско! Те са заставени да си прибавят сръбско окончание! Цял народ трябва да говори, да мисли, да се моли само така, както господарите му желаят, не може да отиде без позволение от едно село в друго, не може да излиза вечер, цял народ е смазан от данъци и реквизиции, не може да очаква никаква справедливост от съда, не може да протестира срещу престъпленията на администраторите и полицаите, на които е подчи­нен.“

ПРЕД ТЕЛЕНИТЕ МРЕЖИ

,,Представете си една стена, изплетена от тел, висока 1.75 м, дебела 2, чиито телове са толкова гъсти, усукани, толкова обтегнати от железните колове, ко­ито я поддържат от самата повърхност на земята до върха й, че едно куче не може да се провре.

На всеки два метра по средата на тази стена кръгли ями, широки един метър, дълбоки - два, полузакрити с изсъхнали шубраци. В центъра на всяка острието на един железен кол. Нещастник ще бъде този, който се опита да се провре между тия телове! Преди шест седмици близо до Гюешево една жена, след като била бита и изнасилена и се е опитала да мине, агонизирала два дни с разкъсан корем върху един подобен кол.

Зад телените мрежи шест, седем, осем паралелни реда дупки.

Опряна на телените мрежи, една стена от кръстосани изострени железа, висока един метър, широка метър и половина.“

Аз видях гробища, разделени на две... Нещо повече: гробове! Главата на мъртвеца е между телените мре­жи, краката извън. Вълчите ями са изкопани върху ковчезите. Аз видях български майки, гробовете на чиито деца са на югославска земя, да идат и плачат на няколко метра от скъпите им гробове, понеже им е забранено да се приближат. Те са все пак щастливи, че докато е копана някоя вълча яма, не са изхвърлени върху насипа костите на нещастните малки мъртви – както видях при Извор.

Какво може да се очаква от мира. когато победи­телите го разбират така!

Всеки – бил той старец, жена или дете – получава един куршум, щом се приближи до телените мрежи, за да види отдалеч, без да може да им говори, своите приятели, родители, деца, своя мъж, останал или забяг­нал в България. куршумите не правят никаква разлика на пол, нито на възраст.“

,,Днес те държат в затвор един народ.

Никакво съобщение днес не е възможно, действи­телно, между населението от една и съща народност, с еднакъв език, с еднаква култура, което живее от двете страни на границата и на което трактатите на мира са наложили двама господари.“

,,Телените мрежи са били поставени по затворената граница най-напред, за да се спре изселването на поробеното население, доведено до отчаяние от насилия и гонения, след туй най – вече за да се позволи на сръбската администра­ция да върши свободно и без риск от опасни любопит­ства всичко за методичното изтребване на българския елемент w Южна Сърбия.“

,,Вярно е също – за нещастие – че телените мрежи превърнаха Македония w огромен затвор, в неописуем ад на насилие и мизерия, откъдето никой не може да излезе, където никой не може да влезе, ни да се движи, без специално позволение от югославските власти, и където палачите не дават сметка никому за това, което вършат....“

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Ноември 17, 2011, 12:04:36 am

http://www.kroraina.com/knigi/ps/index.html

В  МАКЕДОНИЯ  ПОД  РОБСТВО - Павел Шатев

,,От градовете в Македония, които имат значение за запазването на българския дух и традиции от тъмните епохи на духовното и политическо робство, една завидна роля се пада и на старинния град Кратово.“

,,През Първото и Второто българско царство от кратовските рудници, или както в днешно време ги наричат рупи, се добивало мед, желязо, сяра, сребро и злато.“

,,От останалите по разни библиотеки, музеи, паметници всеки може да се убеди, че в Кратово се е култивирал българският дух в оная далечна епоха с една ревност, присъща само на призвани за висока мисия духовници, народни труженици.“

,,Кратово и околията имаше 23 030 души население, от, което 3850 турци, 55 власи, 210 цигани, а останалите българи. Околията има 72 села, от, които само 2 бяха турски (Стрисовци и Рудари), а останалите са български.“

,,Сега след толкова преживени събития за всички е ясно, че ако в 1912 година вместо дележ на Македония беше се усвоил от съюзниците автономният принцип, то нямаше да бъдем днес свидетели на нейната разпокъсаност, на нейното обезличаване и на безкрайните страдания на македонските българи.“

,,ВМРО беше вече напълно обхванала почти цялата страна със своите тайни конспиративни мрежи. Във всеки град или село, където имаше по-компактно българско население, съществуваха вече тайни конспиративни комитети или групи.“

,,Турската власт гледаше на солунската българска гимназия като на едно образцово училище.“

,,Българите в Солун имаха една гимназия с пансион, в която се възпитаваха младежи от всичките краища на Македония, тъй като в града българите бяха съвсем малко... Обаче болшинството от християнското население в Македония бе българско. Патриаршията наистина държеше под свое влияние много български села и почти цялото население смяташе за гърци, обаче то бе българско, говореше български и почти нищо не разбираше от гръцките молитви. Патриаршията всъщност се крепеше на невежествената и фанатизирана маса. Българската гимназия в Солун беше отлично уредена...“

,,Знае се, че българските манастири, пръснати по разните български земи, са играли извънредно голяма народно-просветна роля още откак християнството проникна в България. Те са били не само места за молитва, за отдих и мир, но и народни училища, народни библиотеки, прибежища на писатели и учени хора, огнища на българската образованост, пазилища на българската народност.

Между българските манастири ония в Македония се отличаваха със своята родолюбива дейност още от времета на св. св. Климента и Наума. Манастирите "Св. Наум" (Охрид), "Св. йоан Предтеча" – Бигор, Хилендарският и Зографският манастир (в Света гора), "Св. Атанас Лешовски", "Св. Прохор Пчински", "Св. Яким Осоговски", "Св. Гаврил Лесновски" и др. са люлки не само на българската просвета в Македония, но и такива на борбата на македонските българи за свобода.“

,,Битоля като по-малък град, населен с по-компактно българско население, животът там ще да е по-приятен и по-интересен, отколкото в Солун...“

,,За най-целесъобразно се намерило да бъде склад на българската печатница, където се печаташе екзархийският орган в. "Новини". Печатницата бе притежание на Калчо Стоянов, българин, родом от гр. Ресен...“

,,За миг пред моето въображение възкръснаха величествените силуети на нашите предци, които в тоя метох са водили величава борба с гръцката патриаршия по възраждането на българския народ.“

,,-Предавам ти един българин – отговори полицаят.“
– Как си българине? – попита ме Нури баба.“

,,Разбира се, че турските полицаи даже и не можеха да си помислят, че българските комити, които им бяха сега в ръцете, са се занимавали с прокопаването на един канал под Банк отоман, за да хвърлят цялото здание във въздуха.“

,,Ние, като арестанти, бяхме изолирани и останали без всякакви връзки с близки наши българи в града, бяхме почти изгубени.“

,,Излязох от стаята и един гардиенин ме заведе вътре в затворническите килии. Още с влизането ми един от персонала на затвора извика с висок глас:
– Ето още един българин!“

,,В скопския привременен затвор престоях една седмица.
Затворът беше на два етажа. В долния етаж и в двете продълговати стаи (съвършено тъмни) бяха настанени всички българи, политически затворници, които имаха вече присъди.“

,,В затвора имаше две групи българи, осъдени по две отделни афери – щипската и кумановската.“

,,Вследствие на това постоянно имаше голям шум, нечистотии, плач и викове и всичко това се извършваше над главите на осъдените българи, които трябваше да отидат на заточение на 3, 5, 10, 15 и повече години.“

,,Животът на българите в Скопие не приличаше като тоя на българите в Солун, Велес, Щип, Куманово, Гевгели...“

,,По това време книжарниците, аптеките, някои магазинии, хотели бяха местата, където по-будните българи се срещаха...“

,,Главният учител уведоми митрополията, взе нейното съгласие и аз бях назначен доброволен учител. Възложиха ми да преподавам български и френски език...“

,,...аз като преподавател по български език имах в себе си един-два листа от стихотворенията на Хр. Ботев и всеки час в I и II клас диктувах по няколко реда от някое стихотворение, за да могат учениците да ги научат наизуст като отбрани стихотворения, написани на хубав български език и главно с идейно патриотическо съдържание..“

,,Националното чувство на българите в Македония беше много развито и толкова чисто, че с право от мнозина се считаше, че в тази духовна сила на народа е източникът на всяка дейност и прогрес в Македония.“

,,Настаних се в една квартира близо до българската черква "Св. Кирил и Методий".“

,,В купето бяхме само трима души: един евреин, полицаят и аз. През пътуването, когато полицаят за момент излезе вън от купето, евреинът с голямо състрадание и интимност ми зададе въпрос: "Евреин ли си?" Отговорих му, че съм българин.“

,,Дойде редът на един българин, 40 – 45-годишен, който съвсем не знаеше турски. Запитаха го как се казва и какъв е по народност, а той високо и свободно каза: "Динов – българин".

,,Имаше българи от Тиквешко, Серско и Гевгелийско.“

,,...мнозинството от затворниците смяташе, че не е далеч денят, когато Македония ще се присъедини към България.“

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Ноември 18, 2011, 10:57:31 pm

http://www.kroraina.com/knigi/sr2/index.html

Това, което видях от Балканската война
 
Симеон Радев

,,За всички бе ясно, че мобилизацията значеше война и още с обявяването  й се появи идеята да се създаде едно Македоно-Одринско опълчение от доброволци, в което да влязат неслужившите членове на емиграцията. Аз чаках то да се образува , за да се запиша в него.“

,,По пътя беше селото Булгаркьой...Булгаркьой взе участие в борбите по черковния въпрос. Той е дал хора на българската интелигенция.“

,,От Малгара тръгнах обратно на 4 декември. Примирието бе обявено и временната демаркационна линия бе определена на 1 декември от една турско-българска комисия, в която от българска страна участвувал майор Дървингов, началник-шабът на Македоно-Одринското опълчение.“

,,В началото на декември цялото Македоно-Одринско опълчение (трите бригади) беше събрано край Мраморно море. Командир на Втора бригада беше полковник Пчеларов, директор на Картографическия институт. Командир на Трета бригада беше Протогеров.“

Боят се водеше на широк фронт. Турците настъпваха откъм Шаркьой. Дружините на Македоно-Одринското опълчение и частите на българската войска, действуващи заедно с тях, заемаха височините.“

,,Нашата дружина влезе в село Хераклица на брега на Мраморното море, пет-шест километра от Шаркьой. Народът и тук ни посрещна като освободители...“

,,Големият бой на Македоно-Одринското опълчение бе на 26 януари, бой кървав, както свидетелствуват загубите. Когато турците стоварваха своите войски при Шаркьой, в града имаше две дружини от опълчението – Скопска и Битолска. Битолска дружина даде 44 убити, 34 ранени; Скопска – 51 убити, 31 ранени.“

,,Аз бях видял Атанасов в бой и познавах храбростта му. Сега при гарнизонния живот, който бе настъпил за дружината, можех да видя и другите му качества на военен началник. Той бдеше над дружината като над своя челяд. Често пъти го чувах да казва: "Това са децата на България и тя нам ги е поверила."

,,Щом влязъл с четата си в Мехомия , той накарал да запалят конака. Данаил Крапчев, също член на четата, се завтекъл разгневен. "Какво си направил?" Ляпов, седнал на един стол, с цигара в ръка, му посочил пламъците, които вече се издигали. "Каквото виждаш. Гледам как гори Турция."

,,В Струмица отпразнувахме Св. св. Кирил и Методий. Преди да се премести през 1906 г. в София, брат ми Владимир беше тук училищен инспектор. От него знаех за пламенния български дух, смелостта, енергията на струмишкия митрополит Гервасий. Отидох да му изразя почитанията си. Като него ние имахме и други владици в Македония, смели борци за българщината.“

,,Чаулев поиска да ме види и като ме посвети в тайната на своята мисия, ми каза: "Щом обявим въстанието, ние ще образуваме временно правителство. То ще прогласи съединението на Македония с България.“

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Ноември 23, 2011, 10:48:07 pm

http://www.kroraina.com/knigi/kc2/index.htm

19 години въ сръбскитѣ затвори - Спомени
Коце Ципушевъ

,,Радовишъ е разположенъ въ политѣ на Плачковица планина и е срѣдище на плодородна земедѣлска околия. Той е малъкъ, но буденъ градъ, съ смѣсено българско и турско население, но съ ясно очертанъ български ликъ. Околията е сѫщо преобладаваще българска, съ старинни, чисто български села, като Дѣдино, Гарванъ, Инево, Воиславци и др.“

,,Баща ми бѣ твърдъ българинъ, трудолюбивъ и любозначителенъ, съ будно българско съзнание.“

,,Майка ми Мария бѣ дъщеря на родолюбивъ български свещеникъ.“

,,Още тогава азъ другарувахъ съ неговия синъ Тодоръ Александровъ, който бѣ интелигентно и живо българско момче;“

,,Като завършихъ основното си образование въ Радовишъ, баща ми ме изпрати въ Скопие, кѫдето следвахъ до 4-тия класъ, а следъ това отидохъ да продължа учението си въ Солунската българска гимназия...“

,,Градъ Щипъ стана едно бунтовническо огнище, което даде на българската борба нѣкои отъ най-голѣмитѣ нейни водачи.“

,,1896 година е незабравима за мене. Съ увлѣчението на младежъ, азъ не само изпитвахъ радостьта да работя въ великото българско дѣло за освобождението на Македония, но имахъ и щастието да влѣза въ непосрѣдственъ контактъ съ първитѣ хора на Вѫтрешната революционна организация и съ много другари, които впоследствие прославиха името си като български борци.“

,,Въ последнитѣ години на миналото столѣтие Солунъ живѣеше въ треската на българската борба.Въ геополитическата столица на Македония се изграждаше сѫщинска българска крепость. Българскиятъ елементъ все повече се увеличаваше...“

,,Въ Солунъ се издигаха две български черкви. Имаше и три български основни училища.“

,,Въ столицата на младото Княжество България всички мислѣха за своитѣ поробени братя и копнѣеха да се борятъ и умратъ за тѣхъ.“

,,Тогава той се обърна къмъ Екатерина и я запита, желае ли да ме следва въ трудния пѫть на революционера, на което тя твърдо отговори: „Азъ съмъ българка отъ Македония и трѣбва да дамъ своята дань на освободителното дѣло”. Гоце се развълнува много, стана на крака и ни каза: „Отъ сега нататъкъ вие сте сгодени”.

,,На този подготвителенъ разговоръ-разпитъ присѫтствуваше и Жико Стояновичъ, радовишки полицейски приставъ. За него имахъ сведения отъ нашата разузнавателна служба, че билъ суровъ човѣкъ и голѣмъ насилникъ. Той бѣ едъръ шумадиецъ, тлъстъ, съ подпухнало лице отъ продължително употрѣбяване на силни спиртни напитки, съ малки очи, неприятни и коварни. Когато дошелъ въ Радовишъ, билъ съ опинци и изтъркани дрехи, но успѣлъ въ кѫсо време да се облѣче като елегантенъ господинъ, на гърба на българското население. Знае се, че сръбската администрация позволяваше ограбването на българитѣ, за да ги потиска и изнемощява.“

,,...при изричането на присѫдата, се опредѣля кои трѣбва да бѫдатъ оковани въ тежки вериги, 8 до 10 кгр., и кои въ леки — 3 до 5 кгр. Обаче, полицията, въ своето престараване, поставяше по-тежки окови — даже до 20 килограма.“

,,Въ Щипъ ни натикаха въ една малка стаичка, кѫдето бѣхме, наистина, като сардели въ кутия. Другитѣ три стаи на затвора бѣха сѫщо така препълнени съ наши българи.“

„Помнете добре, че сърбитѣ съ тия си звѣрства и беззакония ще възбудятъ още повече съпротивата на македонския българинъ.“

,,Въ нѣколко дни, се изкова една обща воля да бѫдемъ твърди и да запазимъ честьта на своето българско име.“

,,презъ времето на сръбския режимъ отъ 1913 до 1915 год. само въ Радовишъ и околията сѫ били избити 108 души българи”.

,,искахъ да направя всички възможни възражения; да се възпротивя на сръбския сѫдъ, който бѣ предъ мене, — като олицетворение на сръбската тирания надъ българския народъ. Трѣбваше да запазя своята българска честь.“

,,„Нѣма сила или право, които да ме осѫдятъ за това, че съмъ работилъ въ полза на своя народъ и държава, нито пъкъ да ме заставятъ да работя за чуждъ народъ. Повтарямъ, българинъ съмъ и всичко, което съмъ направилъ, е било направено отъ мене съзнателно, въ полза на българския народъ”.

,,Моята просвѣтна и революционна дейность въ Македония презъ турския режимъ би трѣбвало да ми се признае като активъ, защото голѣмитѣ жертви, които ние, българитѣ, понесохме въ Македония, сѫ причина за отстраняването на полумесеца отъ македонската земя.“

,,...той ми предложи да стана тѣхенъ човѣкъ, следъ което ще последва пълна амнистия и освобождение. За награда щѣли да ме назначатъ окрѫженъ управитель или училищенъ инспекторъ въ Куманово или Тетово, т. е. въ отдалечени мѣста отъ Щипския окрѫгъ, а, на това отгоре, щѣли да ми дадатъ и много пари. Нито помислихъ, а отговорихъ веднага: „Българинъ съм и ще си остана такъвъ. Моето чело е бѣло и не ща да го зачернямъ. Предпочитамъ гроба, отколкото да стана измѣнникъ на своя народъ”.

,,Следъ това се доближи до мене и тихо ми прошепна: „Мисли му добре. Вмѣсто мѫки и страшна смърть, очаква те разкошъ и голѣмъ чинъ”. — „Що да му мисля? Зная си моето, господинъ инспекторе. Оставете ме, съ чиста съвѣсть да влѣза въ гроба.
Съ тия думи се раздѣлихме съ високитѣ господа. Като излѣзли на двора, единиятъ отъ тѣхъ казалъ: „Коравъ българинъ, брей”!“

,,Влакътъ бавно пъплѣше нагоре по течението на любимата българска рѣка, Вардара.“

,,Сърбинътъ ме погледна, и дръзко ме запита: „Па що си ти”? Отговорихъ му: „Азъ съмъ българинъ отъ Радовишъ, Скопския виляетъ.“

,,„Кои сѫ тѣзи злосторници, оковани въ двойни вериги и свързани съ синджири”? — „Тѣ сѫ българи отъ Македония”.

,,...по това време всички сръбски зандани бѣха препълнени съ българи, повечето — отъ нашата Революционна Организация.“

,,Преди всичко, и надъ всичко, стоеше моятъ идеалъ и правата кауза на многострадалния български народъ.“

,,Изтъкнахъ, че всички научни книги за Македония, писани отъ европейски автори, признаватъ, че тя е старинна българска земя и населението ѝ е българско, въ своето болшинство, както по произходъ, така и по народностно съзнание.“

,,Трѣбваше ли да го питамъ, какво бѣ виновенъ баща ми или зеть ми, та ги убиха, както и неизброимитѣ скромни и мирни македонски българи, единствениятъ грѣхъ на които бѣ, че знаеха своя родъ и езикъ и искаха да си останатъ българи!“

,,Единиятъ отъ тѣзи господа ме запита направо: „Какъ се казвате”? Отговорихъ му сухо: „Азъ се казвамъ Константинъ Ципушевъ”. — А защо на табелката на килията Ви пише „Ципушевичъ”? — Почувствувахъ, какъ ме обхваща упорство. Отговорихъ му: Кога това е написано и отъ кого, не зная. Още на времето, когато ме писаха Ципушевичъ, азъ протестирахъ, защото всичкитѣ ми документи, включително и Женевската ми диплома, сѫ на действителното ми име — Ципушевъ. Постоянно съмъ билъ българинъ — отъ самото си рождение.“

,,Отговорътъ ми бѣше готовъ: Не искамъ милость отъ тѣзи, които опропастиха моя животъ и съсипаха моитѣ сънародници. Догдето въ Югославия се гони всичко българско, азъ не мога да бѫда проводникъ на единъ такъвъ насилнически режимъ. Съгласенъ съмъ да живѣя въ Македония, само при следнитѣ условия — да се възвърнатъ на българитѣ правата, поне такива, каквито ги имахме до 1913 година, т. е. презъ турското управление; а това значи, да ни се възвърнатъ всички заграбени училища и църкви и българинътъ да бѫде равноправенъ предъ законитѣ на страната; да се даде предварително една всеобща политическа амнистия на всички осѫдени българи отъ Македония.Решенъ съмъ да изпия горчивата чаша до дъното, безъ да давамъ ангажименти никому”.

,,Де, бре Васо, ти се отчая, защото си осѫденъ на четири години и тукъ живѣеше като дере-бей, а какво да каже българинътъ Ципушевъ, който преживѣ досега повече отъ седемнадесета години въ разнитѣ сръбски зандани, въ най-тежки страдания, и, както виждашъ, съ вирната глава, не казва ни „охъ!”

,,Слаби сте, Драгиша, вие, сърбитѣ, да смажете до кракъ българския народъ, защото вие сте малобройни, пъкъ и ние, българитѣ, имаме добри спомени отъ миналото, отъ 1885 година, а и отъ всички по-сетнешни войни. На бойното поле ние винаги сме ви побеждавали. Освенъ това, при една нова война между насъ, хървати, словенци, българи, пъкъ и всички инородни елементи въ Югославия ще бѫдатъ на наша страна.Зная какво ви боли. Ябълката за раздора между насъ е Македония, презъ която мечтаете да излѣзнете на Солунъ. Но тя е вѣковна българска земя и излазъ можете да получите само търговски, и то презъ една приятелска България”.

,,Въ 1913 година, вие, сърбитѣ, измѣнихте на сключения съюзъ, сдружихте се съ гърцитѣ и незаслужено дойдохте въ Македония, кѫдето никой не ви искаше, а следъ това подложихте на нечуванъ тероръ всичко по-будно българско.“

,,Господине, азъ съмъ българинъ и следъ 19 мѫченически години въ сръбскитѣ затвори, се завръщамъ въ моята земя.“

,,Когато стигнахме на; гара Драгоманъ, азъ слѣзнахъ отъ вагона и колѣничихъ съ трепетъ и смирение на светата българска земя, която е откърмила моитѣ дѣди и безброй български борци, паднали за свободата на нашия народъ. Това бѣ на 5 априлъ 1937 година, къмъ 4 часа следъ обѣдъ. Не мога да изразя съ думи чувствата, които вълнуваха измѫчената ми душа въ тѣзи моменти, — на своя земя, свободенъ, спасенъ отъ рѫцетѣ на враговетѣ и мѫчители; тѣ могатъ само да се преживѣятъ. Цѣлунахъ скѫпата българска земя и казахъ въ душата си: „Господи, една педя да се придаде на България, готовъ съмъ да се върна още двадесеть години въ сръбскитѣ затвори, макаръ и да не видя жена си и детето си.“

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Ноември 26, 2011, 10:18:32 pm

http://www.kroraina.com/knigi/prl/index.html

Кирил Пърличев - СРЪБСКИЯТ РЕЖИМ и РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА В МАКЕДОНИЯ
( 1912 - 1915 година )

,,Но още при влизането си в Македония сърбите не скриха своето неприязнено настроение спрямо българското население в страната.“

,,Разбира се, това не се хареса никак на сърбитe, които навсякъде задаваха въпроса: „шта си ти"? - на който получаваха все същия отговор: „българин".

,,..когато сърбите се настаниха вече в Македония, тяхната неприязън спрямо новите им поданници взе заплашителен характер. Те почват вече явно да негодуват и побесняват при всяко свободно проявление на българско чувство, българска реч, българско име. И от сега нататък в Македония не трябва да има вече нищо българско. Градовете добиват сръбски имена; улиците въ градовете се именуват по сръбски, надписите на магазините са задължително сръбски, всеки ще окачи на името си окоичание "ич", свещенникът в черквата ще служи на сръбски, владиката ще споменава само името на Крала Петра, богомолецът ще се мили на сръбски, учителят ще преподава на сръбски, ученикът става "дjak" и всеки ден ще заявява: „я сам прави србин". С една дума, работата, за която се запретнаха сърбите, беше работа сериозна, защото предстоеше, българска Македония да се превърне на здрава част от „Велика Србиjа".

,,Скопяни още в първите дни от безпрепятственното влизане на сърбите в предалия се техен град бидоха поразени от думите на сръбския престолонаследник към българския митрополит Неофит: "Владико, да служим молебен в Цар-Душановата църква" - думи предизвикателни и злокобни, защото сега в Скопйе имаше само българска църква, а в миналото Скопйе бе и българска столица.“

,,Кумановчани сa стреснати от неудържимия шовинизъм на сърбите, които са поразени от факта, че при посрещането им се явяват повече от 900 български ученика.“

,,На Нова година сърбите строго забраняват на българските ученици да ходят и суровакат из града, както си е обичай, защото тоя обичай е свързан с български песни и български благопожелания по случай новата година.“

,,А в края на месец декември същата 1912 годна пратиха по-пълно изложение и до Царя на Българите, подкрепено с печатите на 20 градски еснафа, печата на Българското Музикално-Просветително Дружество „Самообразовапие", печата на "Българска Матица", на юнашкото дружество "Гоце Делчев" и подписано саморъчно от всички  градски свещенници и 10 души първенци от града.“

До Негово Величеcтво
Фердинанд I, Цар на Българите
в Cm.Cофия.

,,...Погледите на всички българи от тия краища винаги са били обърнати към едноплеменния свой брат в младото Българско Царство и към Неговия Велик и Мъдър Вожд и дълбоко са вярвали, че той ще бъде техният избавител от тежките мъки и страданиа...Тая вяра е крепила неосвободения българин през всичкото време, от когато съществува Българската държава...Такива също чувства са вълнували и сьрдцата на грамадното българско население от важната и скъпа за всички ни Скопска епархия...това население от незапомнени времена се е считало за българско...В Скопйе и епархията му наедно с Дебърско най-свето се е пазила в църквите и училищата, до колкото ги имало, старобългарската книга, завещана им от Солунските братя "Св.Св. Кирил ц Методи"...Скопйе и епархията му първи измежду всички епархии в пространното ни отечество още през първата половина на миналото столетие са поискали българин митрополит, вместо грък...Във фермана за съграждането на Скопската катедрална църква (1835г.) изрично е казано, че тая черква е за българите...И това българско население е пазило своите български нрави и обичай и самоотвержено е защищавало своето българско име...И на това грамадно българско население в епархията ни, както бe забeлязано, винаги, Ваше Величество, погледите му са били обърнати към своите еднокръвни братя оттатък Рила, като са вярвали дълбоко, че в щастливия час, когато се сломи тежкото турско иго, и те ще съставят част от целокупното ни българско отечество...
ние, пълномощниците на българското население в Скопската епархия, счетохме за свой непременен дълг да донесем до знанието на Ваше Величество всичко гореизложено и да Ви помолим най-покорно в името на общобългарските висши интереси да излеете милостта си и към тукашния български край населен с чисто българско население, като упражните всичкото си влияние, щото и тоя чисто български кът да се впише в пределите на Царство България, за да бъде напълно постигнат идеала ни за една целокупна велика България...Нека по тоя начин, Ваше Величество, се даде възможност и на тая част от българското население, което до сега е живяло с идеала да влезе в пределите на Велика България и е пазило най-свето тоя идеал, нека, казваме, му се даде възможност да извика то наедно с всичките верноподанни българи открито и велегласно: Да живее Негово Величество Фердинанд I, Царят на България!
Скопски митрополит:  Неофит
Пълномощници на българското население от Скопската Епархия

,,За българщината в Македония настъпиха черни дни, които по своята грозота надминаха и най-мрачния период от стария и нов режим на султаните. Българският език в Македония бе руган заедно с българското племе, българските училища и черкви бяха разрушени, учителите, свещениците и владиците, гражданите, селяните и търговците - псувани, унизявани, бити, затваряни, изгонени, заточени, убивани.“

,,Митрополит Борис бе брутално екстерниран от Охрид веднага след обявяване на междусъюзнишката война, а във българската митрополия се настани сръбския митрополит Варнава, отявлен враг на всичко българско...“

,,Гражданите и свещенниците са били заставяни да носят сръбски шапки, дюкянжиите - да поставят сръбски надписи с окончание „ич", ново родените трябвало да възприемат сръбско име по даден на свещениците списък.“

,,В гр. Галичник и околията - привидните освободители сърби дойдоха на 3-й ноември с.г. Народа ги посреща със съюзнишка радост, но, уви, той бе излъган в чуствата си. Още при идването си те питали, „па шта си ти" - "Българин"!

,,За по-силен ефект и с цел да сломят българския дух, сръбските власти бяха хвърлили пред очите на арестуваните в Крушово граждани отрязаната глава на убития български четник Иван Котев, случай констатиран и от Карнегиевата анкетна комисия.“

,,Дебър и Дебърско са представлявали грозна картина на сръбското опустошение. Градът е бил почти разрушен. Селата опожарени и обезлюдени, имотите разграбени, - всичко е било обърнато на пепелище.“

,,В Щип, това българско огнище и люлка на революцията в Македония, сръбската пропаганда никога не се бе похвалила на времето си с какъв-год успех.“

,,Сърбите прибрали от българските черкви всичките кннги под предлог да ги заменят с нови. Черковното пение на български се забранило абсолютно; а по липса на сръбски псалтове, сръбските офицери и чиноввици са пеели на сръбски. Населснието трябвало на сила да посещава богослужението, за да слуша проповедите държани против България.“

,,След Букурешкия договор някои от забягналите българи са се върнали по домовете си, но тежко са си патили от „Черната ръка", която е избивала най-будните между тях и безмилостно ги е изтребявала.“

,,В Cкопйе още първите дни сърбите, зле шокирани от факта, че при посрещането им от всякъде трябваше да чуват само българското „ура" вместо очакваното „живио" проявиха своите чувства на неприязан спрямо българското население. Те с угроза заставят българите да свалят българските знамена, с които бе укичен града.“

,,Всички български фирми даже и надписът на камбаната в черквата Св. Димитър, били заменени със сръбски.“

,,Българските училища били закрити, учителите пропъдени, учениците насилствено събирани, бащите глобявани и изтезавани, ако не ги пращат на сръбско училище.“

,,Освeн основните училища сърбите открили тук и неделни и вечерни училща:. възрастните също трябвало да учат сръбски.“

,,Сръбският престолонаследник среща един ден при Каменншя мост на Вардара момиченцето Васка Зойчева, което запитал, от каква народност е, то му отговаря наивно, че е българче; тогава бъдещият крал го напсува по сръбски и му лепва няколко плесника.“

,,Сръбската власт поканва всички градски български свещенници и първенците от гражданите в двора на черквата "Св. Димитър" и поканва всеки българин да подпише, че се признава за сърбин.“

,,В Kриворечна-Паланка сърбитe веднага с дохождането си изхвърлили българския надпис над общинското управление, запретили да се споменава името на Царя на Българите, затворили, за търговците българската граница, обрали и сринали всички турски къщи в града, като изпратили всички взети ценности в Сърбия. На всички стоки, донесени от България или останали от турско време, наложили контрибуция в злато сто на сто. Задължили всички граждани и по-видни селяни да получават сръбски вестници, а българските конфискували, обложили населението с тежки данъци и накарали търговците да водят книжата си на сръбски.“

,,На четвъртия мeсец слeд идването на сръбските войски в Крива Паланка започна се посърбяването на българите под терора на "Черната ръка", ръководена тук от Майор Вулович.“

,,Във Велес, тоя голям град с население пропито с бодър български дух, сърбите не пропуснаха нито едно от своите средства за угнетяване и денационализиране.“

,,Затвориха се българските училища, за да се отвори сръбско, велешани предпочитаха да плащат глоби, но не и да пращат там децата си, а децата, на които бащите не били в състояние да плащат глобите, принудени да се запишат в сръбското училище, често са изпълвали училищните стени с виковете „ура" и с песни, като „Шуми Марица" и други, за което са си привличали наказанията от страна на разядосаните си учители.“

,,Екзекутори са били членовете на грозната ,,Черна ръка".
,,Сърбите просто изтребяваха българи.“

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Декември 06, 2011, 02:41:36 pm

,,През лятото на 1904 г. А. Сониксен идва в България като кореспондент на различни вестници с цел по-отблизо да се запознае и да даде по-подробно описание на борбите в Македония и Одринско. В началото на 1906 г. той влиза в Македония, където се включва в революционна чета и престоява като нелегален в разстояние на няколко месеца. През това време чрез писма и дописки той се стреми да осветлява западноевропейската и американската общественост за действителния характер на водената в Македония борба. По-късно издава впечатленията и преживяванията си в отделна книга под заглавие "Изповедта на един македонски четник" (издадена на български през 1927, 1968 и 1983 г.).“

http://www.kroraina.com/knigi/as/index.html

 Алберт Сониксен -  ИЗПОВЕДТА НА ЕДИН МАКЕДОНСКИ ЧЕТНИК

,,Същата нощ  в Солун били арестувани няколкостотин българи, между които и целият Централен комичет. На първо място Дамян Груев, първият организатор на движението, д-р Хр. Татарчев, виден лекар...“

,,От държанието на хазаина разбрах, че позна в мое лице американеца, който бе дигнал толкова шум във Воден, но не зададе никакви въпроси по това. Не считаше, че е негова работа какво търся аз сред българските комити.

,,Лука, войвода на българска чета
до каймакама на Караферия
1/14 март 1906 г.

Господине,
Гръцка чета, съставена от селяни от различни села на Караферийска каза на 28 февруари ст. ст. нападна българското село Св. Марина...“

,,На следващия ден гръцка чета нападнала българското село Голишани, близо до Негуш...“

,,Лука Иванов и Апостол със своите подвойводи се срещнаха и взеха решение за бърза наказателна мярка срешу Ниси, което беше известно като главен център на гръцката чета. Предния ден те бяха приготвили обръщения към консулите, че след две години на въздържане те не могат повече да търпят гръцките действия и занапред българите трябва да защищават своята кауза пред европейското мнение, което досега не е обръщало внимание на безчислените влашки и български села, изгорени от гръцки чети.“

,,Нападенията на гръцки чети срещу български села и отделни селяни обаче продължават и през следващите месеци. В едиа кореспондеция от Солун, публикувана в броя на в. "Таймс" от 20 юни 1906 г., са изброени 14 български села, нападнати от гърци в разстояние само на три месеца. В същото време турските войски, които с настървение преследват и унищожават българските чети, всячески се стараят да отбягват срещи с гръцките чети.“

,,По време на борбата за самостоятелна българска църква през ХIХ в. в българските земи проникват чужди религиозни пропаганди – униятска (католишка) и протестантска, подкрепяни от западните държави. Протестантската пропаганда се извършва от американски мисионери. В Македония тя има влияние в Разложко и Битолско. В Битоля съществува девическо училище. Пропагандата на мисионерите сред българите се води на български език. Техният орган в Цариград в. "Зорница" излиза на български и често застава на страната на българите в борбата им срещу Гръцката патриаршия.“

,,В Княжество България има 50 000 македонски емигранти, повечето от които са политически бежанци, потърсили убежище през границата между свои кръвни родственици, защото по своя произход българите и македонците са едно.“

,,Вечеряхме заедно. Орела хвърли няколко закачки на момичетата, които прислужваха. Това развесели хазяина ни Ташко. Разговорите се водеха на български език.“

,,По улицата имаше жени и деца, но всички бяха българи.“
 

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Декември 10, 2011, 12:43:16 am

,,Артър Дъглас Смит (1887–1945) е  американски журналист, който пребивава в Македония с четата на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Той идва в София през есента на 1907 г. и още с пристигането си се свързва с представители на освободителното движение и настоява да бъде изпратен във вътрешността, където се води борбата срещу поробителя. Така той попада в четата на Петър Милев, войвода в Неврокопска революционна околия (дн. Гоцеделчевско), която тъкмо тогава трябвало да влезе в своя район. Във вътрешността Смит престоява около два месеца (от септември до ноември 1907 в.). Посещава отделни села, наблюдава живота на населението и организаторската работа на четата, участвува в походи и сражения, като споделя всички несгоди на четническия живот наравно с останалите четници. Наблюденията си описва в редица кореспонденции до нюйоркския в. "Ивнинг пост", а след това, допълнени и разширени, издава в отделна книга, отпечатана в края на 1908 г. едновременно в Ню Йорк и Лондон.“

http://www.kroraina.com/knigi/as2/index.html

Артър Смит - Спомени от Македония

,,Трябва да се помни, че няма обособена македонска нация. Те могат да бъдат причислени към която и да е нация от Източна Европа или Западна Азия, както е в действителност. Македонският българин – това е българинът от същинска България, Княжеството, което обяви своята независимост от Турция през октомври 1908 г. в Търново. По външен вид и по говор те не се различават, а до голяма степен и мислят еднакво. Накратко, те са от един род. Между двете родови линии няма никаква разлика, освен че македонските българи в резултат на положението им под турска власт имат по-ниска култура и образование от своите северни братя.“

,,Няколко групи от делегати, тръгнали натам от различни окръзи в Битолски вилает, югозападната част на Македония, били издебнати и избити от турските войски. Даже Дамян Груев, най-големият български комита, бе предателски убит на път за този конгрес. Името на Груев ще живее в песните и разказите дълго, след като турците бъдат изгонени от Европа.“

,,Беше типичен български войник, добре сложен и напет, облечен в прилепнала към тялото тъмнозелена униформа и кръгла, черна хусарска шапка с български лъв отпред.“

,,Милев стигна до едното, посегна към една дупка в дънера и извади оттам парче желязо, усукано по странен начин. Той го постави в дънера на второто дърво. Това бе таен сигнал за местните българи, че до този момент четата се е придвижвала безопасно.“

,,Тези македонски четници са особен тип хора. Млади, смели и умни – те са цветът на българския род.“

,,След като виното бе изпито, освободиха място в центъра на стаята и шестимата най-добри образуваха кръг и заиграха хоро – българския национален танц.“

,,Изправяйки се отново отпред, Милев постави ръце около устата си и отправи гръмогласен повик сред пустоша под нас. "Ботев – извика той – Ботев." Зовът кънтеше сред горския покой, заглушаващ звука на птиците.
Христо Ботев е един от националните герои на българите.“

,,Берлинският договор даде на българите от България толкова демократични свободи, колкото притежаваше всяка друга европейска нация. Бяха осигурени образованието, прогресът и постепенното изграждане на националната култура. Но какво получиха техните братя от другата страна на Родопите – двата милиона и половина от Македония, какво получи третото разклонение от дървото на нацията в Източна Румелия?“

,,Но какво стана с македонските българи? Какво извършиха те? Как се развиха през този четвърт век, в който техните събратя се превръщаха в една поне умерена сила сред европейските народи? Как усъвършенствуваха познанията си? Направиха ли необходимото за подобрението на света като цяло? Написаха ли книги, които си струва да бъдат прочетени? Дали извършиха нещо от нещата, които един просветен народ счита за чест да направи?“

,,Тихо, без да се стараят особено да привличат вниманието, гръцки и сръбски чети започнаха да проникват през македонската граница. Откъдето и да минеха, те оставяха кървава диря и разруха след себе си. Тези, които убиваха, рядко бяха турци, а къщите, които палеха рядко биваха мохамедански. Не. Те преследваха българите.“

,,През по-голямата част от времето трите страни се нахвърляха срещу тази, която се биеше сама – българите.“

,,Ако погледнем безпристрастно, най-вероятният наследник на Македония е Българня, отчасти защото болшинството от населението е българско.“

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Декември 14, 2011, 07:32:24 pm

http://www.kroraina.com/knigi/ar/Rapoport.html

http://www.kroraina.com/knigi/ar/Biography.html

http://www.austro-hungarian-army.co.uk/biog/Rappaport.htm

http://www.kroraina.com/knigi/ar/pics1.html

Документални фотографии
от оригиналното издание
http://www.kroraina.com/knigi/ar/pics2.html

В нашето по-близко и по-далечно минало има предостатъчно събития, които не са осветени от фара на истината. Сред тях важно място заемат борбите на македонските българи от началото на XX век, които представляват една от най-драматичните страници на българската история.

 
Книгата „В страната на мъчениците" от австро-унгарския консул в Македония Алфред Рапопорт е сред най-важните свидетелства за онова неповторимо време.
Изданието се посвещава
на мъченически загиналите герои
от Македония и Тракия през 1903 г.
 за общото ни Отечество.


Алфред Рапапорт - В СТРАНАТА НА МЪЧЕНИЦИТЕ
Спомени
на генералния консул на Австро-Унгария
в Македония
(1904-1909)

,,В началото на XX век целият световен печат пише възторжено и състрадателно за борбите на македонските българи. Даже отвличането на американската мисионерка Елена Стоун в Пирин планина не помрачава този възторг, а напротив - засилва го. Елена Стоун става най-ревностната пропагандаторка на тези борби.“

,,Именно интересът на Русия изисква, въпреки значителния брой на българското население в Тракия - тогава несравнимо по-многобройно от това, което е сега - тази област от Европейска Турция да остане в голямата си част османска. Руснаците искаха да оставят на Константинопол неговия хинтерланд, защото макар за момента да се бяха отказали да заменят с кръст полумесеца над „Света София", те си оставаха с намерение да завладеят по-късно Стамбул и се въздържаха да намаляват близките около него територии.“

,,Македония представлява значителна част от българските земи - може би повече дори и от Дунавска България. Македония е изиграла решаваща роля за Възраждането на българския народ и следователно е съвсем естествено тази страна да бъде присъединена изцяло към българското княжество, предвидено в Санстефанския договор.“

,,Най-жестокият удар, нанесен на българската кауза, беше че Македония - люлката на българския национализъм, родината на Паисий и на множество други борци за тази идея, трябваше да остане под турска власт.“

,,Ако беше осъществена България от Санстефанския договор Македонският въпрос би бил разрешен отдавна. Причините, поради които Берлинският конгрес поиска да запази Европейска Турция и не прие обединението на всички българи, са очевидни и не могат да бъдат отречени. Но тази политика беше прокарана за сметка на един народ-мъченик. „Много хора още ще пролеят кръвта си, преди да бъде освободена Македония!"

,,Охрид, старата резиденция на българските царе и патриарси, чието живописно разположение на брега на едноименното езеро от туристическа гледна точка е може би едно от най-интересните на Балканите.“

,,Именно от Костур потеглихме да видим развалините на много български села (Мокрени, Загоричани и др.), сполетени от горчивата съдба да бъда разрушени по време на славното Илинденско въстание.“

,,Но няма никаква причина да се изключват и българите, защото именно те са мнозинството в почти всяка област между Прилеп и Костур. Българските средища Охрид, Крушово, Прилеп и манастирът Св. Наум, старо светилище на тази нация, имат същия облик, както и другите градчета.“

,,Като се изкачва по долината на Вардар, след като е минал през дефилето на Демиркапия, железният път се приближава до двата главни града в Северна Македония. Единият е т. н. от турците „Кьопрюлю" - поради моста (кьопрю), съединяващ кварталите от двете страни на реката, докато българите са запазили историческото му име Велес.“

,,Трийсетина километра по на север, преди моста, под който Треска се влива във Вардара, се издига друг град, разположен срещу планината Каршияка. Името му се мени според езика. Официалното турско наименование беше Искюп, на което съответства българското Скопие.“

,,Всичко това се случваше в страна, която по своя произход беше българска.“

,,От дълго време се канех да изкача планината Каршияка, намираща се срещу Скопие, но от работа не можех да отделя време. Все пак един августовски ден на 1906-а капитан Павлос дойде да ми съобщи, че двама български селяни били убити близо до село Горно Водно.“

,,Няколко месеца по-късно - след Новата 1907 година един турчин дойде в консулството по нареждане на валията и ми показа снимката на мъртвец. Ставаше дума за известен ми вече факт; по Коледа трима българи „комитаджии" бяха убити близо до село Русиново. След като телата били погребани от селяните, властите надушили, че единият от тримата убити бил известният Даме Груев - душата на Илинденското въстание през 1903-а.“

,,На 9 май 1907 г. телеграфирах на моето правителство, че в горепосоченото населено място седем български селяни са били заклани и други двама ранени. Местните власти и съобразно с тяхното мнение валията предположиха, че престъплението е извършено от сръбска банда; но комендантът Закария, офицер-реорганизатор в Кочани, беше съобщил на полковник Гойгингер, военен адютант на Австро-Унгария, че ранените приписвали деянието на банда, съставена от дванайсет мюсюлмани, сред които имало пет или шест турски войници. Бандитите сами се били обявили за турски „комитаджии".

,,На връщане след нашата анкета се спряхме в град Щип, за да видим бойния театър, където преди месец се бяха сблъскали османска войска и българската чета на войводата Развигоров.“

,,По-късно минавах много често по същия маршрут, но всеки път, когато пресичах романтичното дефиле Демир капия или българския град Велес, който се простира надалече по двата бряга на Вардара, си спомнях за първото ми пътуване през тази Македония, на която трябваше да опозная мъките и страданията.“

,,За българите Македония е бащината земя на техните съотечественици от юг и запад, и освен това е постоянен идеал на цялата нация. Колкото до определяне на границите между българи и гърци, няма никакво съмнение за линията, която отделя чисто гръцката територия от онази, където мнозинството от населението са българи - макар и понякога смесени в една или друга степен с мюсюлмански емигранти или ренегати. Тази линия почти съвпада с определената от Санстефанския мирен договор като южна граница на България.“

,,А сред тях най-силно впечатление прави фактът, че до Берлинския договор жителите на Пирот и други области, предадени тогава на Сърбия, бяха известни като българи и сами се обявяваха за българи.“

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Декември 20, 2011, 12:19:43 am

http://www.kroraina.com/knigi/kn/index.html

Спомени на Коста Николов
СТРАНСТВАНИЯТА НА ЕДИН УЧИТЕЛ

,,Когато имахме служба на свети Атанас, или когато роднините ни идеха на вечеря, чичо Бойче, брат на дядо Янко, пееше много хубави Кралимарковски песни, при което слушах думите „Марко жолти богарино" - Марко жълти българино.“

,,Училището ни беше дълго, широко и високо едноетажно здание с високи и широки прозорци, разделено с дъсчена преграда на две. Едната половина служеше за българско училище, а другата - за гръцко.“

,,Трайко Китанчев за Македония:

От връх Пирин планина
отчаян глас се чува.
Македония плаче,
ридае и проклина,
 Европа цяла псува:
— Проклета и триклета
да бъдеш ти, Европо –
блуднице Вавилонска.
И родом съм славянска
земя со злато пълна,
затуй завиждаш толкоз.
Към вази, мили братя,
вий българи свободни,
ръцете си простирам
и на помощ ви викам
 и на помощ ви чакам!“

,,В Охрид се съхранява плащеница, подарена от византийския император на Охридския архиепископ, в която на гръцки е написано: „Пастирю на българите, спомни си в молитвите за мен.“

,,В Препаранцията следвахме четирима души българи...В университета бяхме 10-15 души българи.“

,,Велешката епархия във фермана на Екзархията е посочена като чисто българска епархия.“

,,Питайте мене да Ви кажа колко души увиснаха на бесилка, когато сърбите дойдоха в Ниш и Пирот, задето като българи не искаха да кажат, че са сърби. В Ниш и Пирот имаше български владици и повече български учители, отколкото в София".

,,Сърбите си служеха с убийства и в Македония. В Солун те убиха учителя от българската гимназия Ганев. В Тетово убиха Серо Петрова - най-заможния и най-влиятелния гражданин. Те щяха да убият и мене в Гевгели...След Нишкото въстание през 1851 год. френското правителство изпратило в Ниш бележития учен Адолф Бланки, който, като видял грамадата от кости и черепи на въстаналите българи, се провикнал: „Ще дойде ден, когато българите ще въздигнат паметник на тия мъченици". Тоя ден не дойде. Вместо това сърбите издигнаха в Ниш бесилки за нови българи!“

,,От Прилеп е Владимир Кусев, председател на Обединените македонски братства в София - Македонски национален комитет. Прекрасната книга „Македонските славяни са българи" е издадена от Прилепското братство.“

,,От Прилеп е и Димитър Талев, който написа книгите „Железният светилник", „Преспанските камбани" и „Илинден". В тия книги той с живи картини възкреси българския дух на Македония.“

,,В 1815 година бащата на сегашния литературен сърбохърватски език Вук Караджич е казал, че на Балканския полуостров се говори освен на сръбски език и на български език и издал „български" песни и приказки от Банско. По тия песни и приказки той, в своя „Додатък" към руската енциклопедия, е посочил главните основи на българската граматика.“

,,В черквата „Св. Богородица" един от певците беше снажният и добър щипянин Павлов. Със своя звучен глас той крепеше народния дух. За тази черква скопската певица и артистка Лена Каталакова Костова ми разправяше следното: „Касиерът на скопския валия - хаджи Трайко - сънувал, че на едно место в училищния двор имало заровена икона на св. Богородица. Тя му казала, че желае да се построи на това място черква за нея. Той разказал съня си на валията, а той наредил на свои хора да разкопаят местото. Там намерили икона на света Богородица. Валията се загрижил и издействал ферман за построяване на черквата „Св. Богородица" за българския народ в Скопие към 1831 година".

,,Докато учителствах в Скопие, руски консул беше Машков, сърбофил. Една година няколко учители отидохме в Руското консулство да честитим именния ден на руския цар Николай. Пристигнаха и сръбски учители. Машков каза: „Радвам се, че в моя дом се срещат българските и сръбските учители". Възразих му: „Вместо да се радвате, трябва да скърбите, че във вашия дом пристигнаха тия, които рушат нашия български дом. Доказателство за това е книгата на игумена на Лешовския манастир Кирил Пейчинович „Огледало", издадена на „препростейши болгарский язик" в 1816 г. и черквата „Св. Богородица" в Скопие, за която към 1831 г. е издаден ферман за черква на българския народ „булгар малети".

,,Солунският атентат - вдигането във въздуха на Отоманската банка - е гордост за македонския българин.“

,,В своята история българският народ има две неща, с които може да се гордее: дал е на всички славяни книга да четат и се е бил, проливал е кръв за свободата на своите братя, за свободата на поробените си земи.“

,,За учебната 1911-1912 година бях преместен в Солунската гимназия „Св.св. Кирил и Методий". Радвах се, че ставам учител в родния град на нашите просветители Методий и Кирил, съставителите на нашата славянска старобългарска азбука. „И ний сме дали нещо на света - на вси славяни книга да четат".

,,Киркович, на когото жената бе българка от Охрид, е виждал, че македонският българин не може лесно да се посьрби и за да го съвсем отделят от другите българи, той и приятелите му замислят да се създаде нов народ - македонски с македонски език! И почват да го създават!“

,,Българите, след като между тях се настаниха гърци и сърби, не можеха вече да се наричат българи, както от векове се наричаха! Сложиха им нови сръбски и гръцки окови, много по-тежки и по-непоносими от турските! Много от тях бяха принудени да напуснат любимите си вековни огнища и да намерят подслон под покрива на майка България!“

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Декември 26, 2011, 06:38:12 pm

http://www.kroraina.com/knigi/im/imih_ind.htm

ИВАН МИХАЙЛОВ - ,,QUO VADIS, BULGARIA?“

,,Къде вървиш, Българио? Забрави ли кръвта на стотиците хиляди свои синове, които загинаха по бойните полета на Македония, Тракия и Добруджа, за да извоюват по-добри дни за поробените българи? Забрави ли вековната си история, за да продължаваш политиката на биене робски чела в конски копитата, която те е довела до вътрешнс разпокъсаност, външно обезличаване и която те е изправила пред пропаст? Докога българските войници и българските стражари ще охраняват сръбските интереси в България? До кога ще ставаш съучастница в позорната и антибългарска политика на съседните ти държави? До кога ше подържаш конспирацията на мълчанието, в което Белград и неговите съюзници искат да задушат всеки македонски протест, всяко македонско мъченичество, всяка проява на македонско борчество? “

,,...сръбските войски винаги са воювали за поробването на България. Югославия представлява една неспокойна, терористична държава, която е насочила всичкото си внимание към асимилиране на поробените в нея народи и към запазване на собствените граници.“

,,За всеки човек, който се е интересувал през последните 50 години от близко-източната проблема е известно, че в центъра на този прблем стои македонския въпрос. Освобождението на Македония и останалите поробени българи от турско робство бе основният идеал, в който се възпитаваха българските поколения. Гордият дух и безпримерната готовност за жертви от страна на македонското население, държаха вечно буден македонския въпрос. В продължение само на едно  десетилетие България води три войни за освобождение на Македония. Ако има нещо вярно в казаните думи от Клемансо при връчването на българската делегация на условията за мир, че “войната бе продължена с две години с намесата на България на страната на Централните сили”, тогава трябва да се приеме, че световната война е била продължена с две години поради неправилното разрешение на македонския въпрос. Защото за всекиго е ясно, че България отиде през 1915 год. на страната на Централните сили единствено за Македония. Стотици хиляди жертви даде Македония в непрекъснатите и славни революционни борби за своето освобождение. За същата цел се даваха нови стотици хиляди жертви и от свободния български народ. Но въпреки всичко, Ньойският договор за мир и потвърди разпокъсването на Македония и остави нейното население в робство. Това бе една от най-крещящите неправди, които се извършиха след световната война. “

,,Новото робство на Македония не бе прието от нейното население като последна дума на историята. То не можеше да  измени на своето минало и на елементарното национално достойнство. И старото знаме биде отново развято от Тодор Александров, който в скоро време успя да възкреси надеждите и да накара света да говори за Македония. Така се поде борбата срещу облагодетелствуваните от войната държави, които не мислеха да отстъпват педя земя от заграбените чужди територии.“

,,Най-силната и най-облагодателствуваната държава на Балканския полуостров бе краството на сърби, хървати и словенци, прекръстено в последствие Югославия. Господствуващия елемент в него бе сръбският, за когото съществуваха всички привилегии на държавата и който гледаше на нея като на велика Сърбия. И най-заинтересованото правителство за подържане установеното статукво с договорите за мир в юго-източна Европа бе сръбското. На справедливите протести на македонското население срещу асимилаторската политика на Белград и Атина и за признаване на елементарните му културни и национални права, гарантирани с самия договор за мир, сръбските и гръцки правителства отговаряха с жестокости.“

,,Белград отлично съзнаваше, че погубването на Македония предполагаше унищожение на три фронта - тоя на поробеното население в самата Македония; фронта на македонската емиграция в България и на българския народ, чийто симпатии непрекъснато обкръжаваха поробените му братя и техните усилия да запазят своя национален характер и 3. фронта на македонската емиграция в Америка, която водеше и води енергична дейност с хърватската емиграция. Сръбските атаки бяха насочени по всички тия посоки, от където можеше да се чува гласът на Македония и правото за свобода. Но главно, сръбските усилия се съсредоточиха към асимилация на поробеното население и към насаждане на сърбоманство в България.“

,,Иван Михайлов беше грозният демон за сърбите, а от там и за технитие слуги в България. Той имаше великия грях, че работи с най-голям идеализъм и енергия с своя учител Тодор Александров; че по волята на Организацията и поради своите качества, замести последния  след неговата трагична смърт; че с фанатизъм и с всички сили бранеше българското име в Родината си и издигаше високо идеала за свободна и независима Македония. Белград не можеше да му прости този велик негов грях и като не можеше да убие него, уби жестоко при моста на Отиня, в Щип, стария му баща Мише и неговия брат Христо.“

,,Но истината не може вечно да стои погребана. Тя може да бъде разпъвяна на кръст, но часът на нейното възкресение неминуемо ще дойде.“

,,И не бяха тези морални нищожества, които можеха да затъмнят нравствения образ на една Организация, която, посветила себе си на принципите на свободата, е изградена с най-чистата кръв на хиляди знайни и незнайни македонски мъченици. Тя ще продължи да служи вярно на своето Отечество, докато се изпълни народната воля.“

,,Убийството на сръбския крал в Марсилия предизвика паника в звенарската власт. Гръм падна от ясно небе и разпръсна нечестивите пълчища...Културният свят осъжда по принцип убийствата, но той оцени правилно събитието от 9 октомврий, станало в Марсилия. Той не искаше да види в него само обикновено убийство, а потърси причините и заключи: Александър обяви диктатура в Юголсавия и управляваше страната с насилие. Неговата династия е  в кръв родена и той в кръв потопи поробените народи, които се бореха за своята свобода и самосъхранение. Христос още беше казал: “който нож вади, от нож загива”.

,,Преди години списанието “Отец Паисий” публикува прекрасната сказка на професора по история Мутафчиев, държана в Софийския военен клуб от името на общобългарската организация “Отец Паисий”. В нея се изнасяха поразителни данни за непрекъснатата асимилация, на която са били изложени българите в продължение на векове. Турци, ромъни, сърби, гърци, са откъсвали части от българската нация и са ги претопявали в своя национален казан. Може ли свободната държава да отблъсква съзнателно от себе си поробените българи, които искат да се борят за запазване на своята национална принадлежност?“

,,А всеки съзнателен човек има върховния дълг да прави всичко, за да запази духовната общност на нацията, независимо от политическите граници, които ги разделят. Защото това е първото и основно начало за самото съществуване на тая нация.“

,,Ако Берлинският договор за мир не беше разкъсал Сан-Стефанска България, македонският въпрос нямаше да съществува.“

,,Българската делегация в Ньой заяви публично пред света, че е готова да отстъпи Петричкия окръг, стига това да направят и останалите две балкански държави с частите от Македония, които се намират в тяхна територия, за да се създаде самостоятелна държава от нея. Българското обществено мнение и обективните люде в чужбина оприличиха България на майката от Соломоновата притча, която е поискала детето да бъде живо, въпреки, че ще се даде на друга. Идеята за самостоятелност на Македония бе реална за канцелариите на всички европейски държави.“

,,Сърбите са решили да не признават съществуването на никакъв елемент в Македония и да постигнат нейната пълна асимилация.“

,,Нито една от българските делегации, които посещават Югославия, не се допуска в Македония. Обикалят Ниш, Белград, непременно Опленац; обикалят враждебно настроените към сърбите хърватски земи, за да се манифестира “сръбско-българското братство”; отиват в Словения и Черна гора, но на юг от Ристовац не могат да прескочат.“

,,...в Македония сърбите не допускат българска реч и работят за нейното посърбяване.“

,,Българските книги и вестници не се допускат в Югославия, въпреки всички истерични крясъци за “братство” и “пълно разбирателство” и въпреки всички резолюции на пен клубове, лекарски, зъболекарски и др. организации, за опознаване съответната българска и сръбска литература. Вестниците “Утро” и “Мир”, които бяха допуснати за три дни в Скопие, сега са спряни. В Щип, Велес, Прилеп и Битоля има пребити младежи, които са били неблагоразумни да четат български вестник.“

,,Преди всичко, херметическото затваряне на сръбската граница откъм България с телени мрежи, вълчи ями, блокхаузи и пр. е едно варварство в днешните междудържавни отношения, което никъде по света не съществува.“

,,За откриването на заграбените български черкви и училища и за гарантирането на елементарните национални и граждански права на македонските българи, предвидени в самите договори за малцинствата, излишно е да споменаваме.“

,,Сърбите държат жестоко по затворите онези десетки български патриоти от Македония, единствената вина на които е, че са манифестирали открито своята българска национална принадлежност. Константин Ципушев, родом от Радовиш, лежи 18 години в сръбски затвор, 6 години от които в тежки окови. Канд. инженера Димитър Чкатров, родом от гр. Прилеп, лежи 9 години и 8 месеци при най-страшни условия. Тежко болен и в настоящия момент, той е с две счупени ребра, повредено ухо, повредено гърло, разкъсани от безчовечен побой крака, само защото не е искал да подпише декларация, че е сърбин и че осъжда борбата за свобода на своето отечество. Затворите на Битоля, Скопйе, Ниш, Сремска Митровица, Леша глава и др. сръбски градове познават писъците на македонските страдалци, издавани от побоищата в същия момент, когато се лее шампанско и се разправят приказки за сръбско-българско сближение.“

“Но няма защо да търсим чужди примери, за да укрепим българската вяра в себе си. Културната и военна история на българската нация разкрива блестящи страници на подвиг и величие, които могат да възгордеят всяко сърце. Нека в България престанат да обучават децата си, че тя е малка, слаба и немощна, че тя се нуждае от подкрепата на своите съседи, които са големи, силни и щастливи. Ще дойде ден, когато и България ше бъде силна и щастлива. Но за това е нужна работа и пазене на националното достойнство. Хранейки почит към добродетелите и културните придобивки на другите народи, нека никой българин не се срамува от добродетелите на собствения си народ. Този корав, и храбър народ, е достоен за по-добро бъдеще”.

,,Що се отнася до поробеното македонски население и до македонската емиграция от целия свят може с положителност да се каже, че те ще продължат борбата. Ще я продължат с всички средства и по всички пътища, които им налага положението на Македония и които им посочва правото и човешката история. В тая борба те не са изолирани, не са единствени. В нея те вървят рамо до рамо с братския хърватски народ и с всички останали онеправдани народи, които отхвърлят днешните срамни договори за мир. В нея те разчитат на широката подкрепа на еднокръвния и еднороден български народ, изворите за дух на когото са били винаго край бреговете на Вардар, Струма и Места. В жилите на днешното македонско поколение тече същата кръв, която течеше в жилите на онези, които създадоха “Илинден”, “Ножот” и хиляди други имена, които греят в душата на всеки син на героична Македония. Ние сме братя на Владо Черноземски, на Мара Бунева и Екатерина Симидчиева, на Орцето и Методи Патчев и на оная безкрайна фаланга от храбри борци, които загинаха славно в борбата. Ние имаме пълното съзнание за нашето право и за нашия човешки и национален дълг. Македония не ще се забрави. Свещената земя на Св. св. Кирил и Методий, на Отца Паисия и Св. Климента, на Братя Миладинови и Пейчинович, не ще бъде изоставена. Който от нас е изморен от тежкия път, по който вървим - нека си почине; който може да спи в тая бурна нощ, която иска да погуби нашия народ - нека спи. Всичко будно, всичко живо и всичко съзнателно държи високо знамето на своето окървавено Отечество и ще работи. Ще работи с всички сили ио енергия, с пълна готовност за жертви, докато Македония извоюва своята свобода и независимост. Това е наш дълг и ние ще го изпълним до край.“

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Декември 28, 2011, 04:45:47 pm

http://www.kroraina.com/knigi/im2/index.html

ИВАН МИХАЙЛОВ
.
ДА СЕ СПАСИШ КАТО ЗАГИНЕШ
(Непубликувани Спомени, Дневници и Материали)

,,Щом додоха в Македония, сърбите подканиха сички ученици, под страх от големи глоби за бащите, да учат в сръбските училища, както и учителите канеха да заемат учителски места в Шумадия. След дълги препирни с баща си, който е смятал, че синът му може да учи в сръбско училище и да си остане пак твърд българин, Михайлов постъпва в Скопската сръбска гимназия - в седмия клас. Усвоява отлично сръбския език и се ползува със симпатиите на учителите. Като ученик в Скопската гимназия, заедно с учениците на седмия клас, пътувал до Шумадия на екскурзия, която е била нарочно устроена за младите „нови сърби" - ученици, за да може да им повлияе в сръбски дух. Михайлов не е забравил, че във Врънячка баня, курортно място в Шумадия, е срещнал сегашния сръбски крал, тогава престолонаследник, Александър. Последният е бил заедно със сръбския поет Драгутин Илич. Всички ученици от Македония, участници в тази екскурзия, са помислили, че престолонаследникът не случайно се е обадил на тях и е разменил по няколко думи: целта била все една - да се спечелят сърцата на младите хора.“

,,Под турска власт българската народност в Македония бе признавана неизменно до 1912 година. Тя имаше свои черкви, училища, читалища, спортни дружества, притежаваше крепки еснафски сдружения и зачитани от властта духовни съдилища (народна черковно-общинска власт). Тя изпращаше и в парламента свои депутации. Значи, в Македония, до 1912 година се развиваше българска история.“

,,Македонските българи, направиха много опити за легално проявление под сръбска и гръцка власт, но тия опити биваха задушавани от държавните закони много по-строго отколкото чисто революционните прояви. Да се наречеш българин - това е, под сръбска и гръцка власт най-преследваната революционна проява.“

,,Като нямаше друга възможност, прибягна се до революционния метод. Дадоха се жертви наистина, но врагът и без това избиваше, изгонваше всичко по-будно измежду българите по села и градове.

Така, чрез борба и жертви, българската история в Македония продължи своите страници. Македонският въпрос биде измъкнат изпод развалините и заблудите, поставен биде наново върху политическата сцена на Европа.“

,,Днес българското име трябва по-твърдо да се брани, защото - за разлика от турската власт, както казахме и другаде - сръбската и гръцка власт води борба тъкмо против това име, него иска да погребва в Македония.“

,,Сърбите наричат легалните ни организации „комитаджийски" още от деня на създаването им - 1919. Покойният Ив. Каранджулов постоянно бе титулуван от сръбската преса „злогласни преседник македонских комитета". Същото е казано за всеки председател на Националния комитет. Уместно бе че г. Ал. Божинов изрисува известната карикатура на покойния проф. Никола Милев с надпис: „най-страшния македонски комита". Прозрачна е сръбската цел. За тях гласът на легалните организации и личности е еднакво опасен, както и гласът на ВМРО, защото е глас на Македония, глас против тяхната тирания.“

,,За всеки, който иска да помисли честно и правилно е ясно, че всеки македонец логически следва да е един въстаник в резерва, готов и с оръжие да се бори за поробеното си отечество, така както са запасни войници всички легални граждани във всяка свободна държава и които взимат оръжие в ръка в случай на опасност. А робството е постоянна опасност. Войната за Македония не се е свършила. Тя непрестанно дава жертви за свободата си; дава ги из своите редове даже и емиграцията.“

,,Сърбите треперят от името „Македония", било защото на съвестта им режат много престъпления спрямо нея, било защото под това име историята и настоящата съвременност познават една земя съвсем чужда на сръбската нация.“

,,Вярно е, че идеите на освободителната организация са близки до сърцето на българина. Вярно е, че Македония е скъпа и за българската нация. Това го знае цял свят и никому не идва на ум да напакостява на свободните българи заради тези им чувства.“

,,Всичко това вършеше в името на някакво „югославянство" за оправдание на сръбската тирания в Македония, дори направи неподобяващо за културата му сравнение между кърджалийските турци и македонците. Кой не знае, че тия турци имат джамии, ходжи, училища и учители? Имат ли македонците свои черкви и училища? Тия турци си остават в България турци. Но на македонеца позволено ли е да се нарича българин? Тия турци имат свои представители в българския парламент. Но имат ли свои депутати македонските поробени българи?“

,,ВМРО е представена, главно от пропагандата на държавите поробителки, като институт крайно жесток и влюбен в тероризма. Нищо по-лъжливо от това твърдение! За всички ВМРО би могла да се покаже удивително човеколюбива - каквато всякога се е стремила да бъде - стига да можеше.

Публиката знае само наложените от ВМРО наказания. Тя не знае колко хора е помилвала, поправила, спечелила, колко прегрешили личности е превърнала в герои.

Публиката лесно забравя, а не винаги знае колко предупреждения, молби, опити за изправяне е правила спрямо провинените към ВМРО.

Революционната организация се бори против терора, който се упражнява над поробения македонец. Ето защо, тя повече от всеки друг желае да не се погубват хора, а особено българи и съотечественици.

Но тя си остава организация революционна, която не се ръководи от повелението „ударят ли те от една страна, обърни и другата страна на лицето си - да те ударят и по нея". Напротив, за ВМРО и по-назидателен факта, че сам Спасителят Христос е взел камшик и с него изгонил нечестивите люде от храма Божи.

Към ВМРО половин век обръща измъчения си поглед потиснатият брат, от нея търси възмездие за тирани и предатели, в нея вижда опора и защита на народната чест и достойнство, с нея свързва упованията си за по-добри дни.“

,,Друга клевета е тази за сепаратизма на македонските българи. Истината е, че македонските българи никога не са имали сепаратизъм към останалите българи. И едните и другите, имат един и същ език, еднакви обичаи и вярвания. Духовно българите, където и да живеят са единни, защото са били единни в течение на вековете. Друг е въпроса за политическата програма на македонските българи. Нея ние изяснихме преди и лозунга за независима Македония днес е единствена възможност, приемлив от международно гледище за постигането траен мир на Балканите и за спасението от погибел хиляди българи, които живеят в поробена Македония под сръбско и гръцко робство.“

,,С пълно право можем да отправим позив към ония свободни българи, които са заблудени:

Свестете се докато е време! Отворете си очите! Много стана вече. Боим се да не се изчерпи и македонското дълго търпение. Не създавайте повече омерзение в македонската душа.

Вие забравяте Македония, но знайте, че не ще мине много време и сърбите ще започнат да говорят за „югославяни" в България. Ще почнат, може би, и ноти да дават в тяхна защита, макар и България да не посмя да даде нито една нота в защита на потиснатия си македонски брат. Пораженството в България ще роди в нейна територия югославяни и сърби и ще отвори на сърбите пътя за нови завоевания на български земи.“

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Декември 28, 2011, 10:15:30 pm

http://www.kroraina.com/knigi/im_statii/im_s1.html

ИВАН МИХАЙЛОВ
Статии

ИЗКОРИСТВАНАТА “СВЕЩЕНА ПРОСТОТА

,,Освен чрез насилието, което и днес е налице под форма на тотално безправие, в Титославия пропагандата най- старателно се опитва да използва непросветеността на много хора. Действително, не са малко на брой хората в тая държава, които нямат просвета, или имат в слаб размер; а главно  има мнозина, които са получили “просвета” тъкмо чрез училищата, в които бе наложена от 1945година една сърбокомунистическа програма. Преди всичко, в тези училища не се преподава честно и точно историята; вместо история там се преподава пропаганда. Забранени са, запрещени са всякакви пътища, за да може хората да четат и чужда литература по редица въпроси. А са принудени да изучават каквото им се поднесе от държавната власт. И затова ще срещнете лица от Югославия, чиито познания по редица исторически, политически, национални въпроси, ви карат просто да ги съжалявате.“

,,Там се намират лица, които вярват, че всяка отделна “република” имала право да се отцепи от Югославия - стига да пожелае. Те не знаят, че всеки подобен опит би откарал авторите му не само в затвора, но даже и пред бесилката.“

,,Пак в тая македонска област се крещи по всички посоки, за заблуждаване на неуките, че някаква “македонска народност“ от векове насам била потискана от някои други; и че едвам сега откакто е на власт Тито, тая народност за пръв път се показвала пред света. Този пункт е даже станал като “ централна позиция “ в титовата пропаганда.“

,,Никога не е съществувала македонска народност в миналото; и затова тя не се е проявявала с нищо, не се е показвала изобщо пред хората. А никой не я е потискал - щом като не е съществувала.“

,,Безброй са свидетелствата от други народи, които говорят, че в Македония е имало само български славяни, и нищо друго; и то - от много векове насам. Тук не ще се спираме на тия неизчерпаеми свидетелства. Но изтъкваме само някои изолирани доводи, на които титовци няма да са в състояние да дават каквото и да било обяснение.

    Питаме: защо Охридският Архиепископ Теофилакт, наскоро преди смъртта на Цар Самуил, в началото на 11 век, изрично пише, че живее всред българи в Охридско, които миришели на овчи кожи? Ако тамошното население беше от македонска народност каква причина имаше Теофилакт да го нарича българско?

    Питаме: защо Отец Паисий от Банско “Македония“ се провикна преди повече от двеста години, че сме българи и не бива да забравяме народното си име и да се наричаме гърци? Ако беше македонец по народност - защо не би отправил своя знаменит позив към “македонците“?

    Питаме: защо Император Василий Втори, след като победи при Беласица Цар Самуил, се нарече “ Българоубиец “ - и така стои името му във всички истории дори и до днес? Защо не се нарече “Македоноубиец“, ако Самуил и войската му бяха от македонска народност?

    Питаме: защо всички гръцки стари сведения гласят, че Петър Делян подигна в Скопие българско въстание през 1040 година? Ако населението беше от македонска народност - защо гръцките историци го посочват за българско?

    Друг въпрос: Защо Йоаким Кърчовски и Кирил Пейчинович издават книжки още преди 150 години и изрично отбелязват, че книгите им са писани на български език, за да ги разберел и простия българин? Самите тия двама автори са българи. Кой ги е заставял да се наричат така? И кой би им попречил в онова време да се нарекат “македонци“ по народност, ако са били наистина такива?

    Друг въпрос: Кое караше Григор Пърличев открито да заявява в Атина пред толкова учени хора там, че е българин?

    Пак въпрос: Кое накара братя Миладинови да обявят книгата си с народни песни под наименованието “ Български народни песни “? И кое ги е карало да се наричат сами българи, за което и умряха?

    Питам пак: Защо Великите сили в 1876 г. В Цариград, събрани на известната Конференция заедно с Турция, определят Македония като втора автономна област “с мнозинство българско население“, като я включват под управата на главен град София? А за източната българска автономна област, пак под суверенитета на Султана, определиха град Търново. Нима самата Турция и великите сили не знаеха, че славяните в Македония са българи и че сами така се наричат? Или Турция и великите сили е трябвало да чакат да се яви някой като днешния ренегат Лазо Колишевски, за да ги просвети и осъзнае?

    Продължаваме да питаме: Нима Русия не знаеше в 1878 година, че в Македония има българи, когато включваше в границите на Сан-Стефанска българска държава и Македония.

    Нима Гоце Делчев, Дамян Груев, Мише Развигоров, Христо Узунов, Георги Сугарев, Лазар  поп Трайков, Васил Чакаларов, Петър Ацев, Ефрем Чучков, Васил Аджаларски, и цял легион борци - водачи, не знаеха, че са българи? Защо те не се нарекоха “македонци“ по народност - кой им пречеше?

    Защо подир 1908 година, когато в Македония “ Серско“ Сандански и Димитър Влахов си обявиха своя легална партийка под име “федеративна“, се наричаха българи? Те пишеха и говореха все на български литературен език.

    Защо Димитър Влахов, когато беше депутат в цариградския Парламент, отиде там като българин, представител на българското население от южна Македония? Това население не е било повлиявано от никаква пропаганда в България. То се намираше вън от границите на българската държава отпреди 500 години, както и самата България бе с векове покорена от турците. Запазени са в турските архиви в Цариград сведения, че депутатът Димитър Влахов е бил българин и е представлявал именно българско население. Защо институтът за фалшификации в Скопие, който си е прикачил име “Институт за национална история“, не изпрати свои хора в Цариград, за да проучат в архивите какви речи е произнесъл Влахов все в защита на българското население в Македония? Щом за него толкова много пишат скопските ренегати - защо не проучат и тази му дейност? Никъде в Турция Влахов не е отбелязан като нещо друго освен като българин.


Защо сръбските вестници толкова хвалби написаха за македонските българи, когато се водеше борба миналия век за извоюване на българска национална църква в Македония?

Скопските ренегати разправят, че братя Миладинови, Григор Пърличев, Гоце Делчев, и въобще всичките наши възрожденци - българи от Македония не са се били още “осъзнали “ национално докато бяха живи. С други думи, всички тези велики българи, според скопско - белградската пропаганда, били македонци по народност. Но ако те, и самия наш народ в Македония бяха от македонска народност, пита се: защо турския Султан, - в своя ферман по създаването на Екзархията - говори за откриване на Велешка българска Екзархия? И защо същият Султан позволи да бъдат открити и българските епархии Битолска, Охридска, Струмишка, Неврокопска, Скопска, Дебърска? Или Султанът трябваше да чака щото Блаже Конески да се роди, та да му посочи какви народности има в Империята му?

Всички първенци на нашия народ в Македония отправиха до великите сили мемоар, за да искат щото в общата българска държава, в 1878 г. да влезне и Македония. Първенците тогава хиляда пъти по- добре изразяваха чувствата и интересите на народа ни, отколкото днешните сръбски трагикомични парламенти. Оригиналният мемоар на нашите тогавашни македонски първенци е запазен в един наш музей в България.

А какво ще ни кажат скопските изменници за плочата, която и сега стои в Битоля, на която Цар Иван Владислав е написал, че е българин? Той е внук на Цар Самуил.

Титовците от Скопие няма да отговорят на поставените по- горе въпроси, защото се боят народа да не узнае истината.

Всички борци във ВМРО са били само българи. Но те правеха жертва и приемат Македония да стане независима държава, с равни права на народностите, които в Македония живееха от векове, и които целия свят признава. Който отрича тези народности и ги преследва, той е противник на независима Македония.“

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Декември 30, 2011, 01:30:37 pm

http://www.kroraina.com/knigi/im_statii/index.html

Иван Михайлов
Статии

Общността на езика като един от характерните белези на нацията

,,А що се отнася до българския език, той е общ за цялата българска нация. Той е един и същ по своя строеж, по словно богатство и граматика. Само сръбската официална наука се е опитала в по-ново време да „доказва", че езикът на македонските българи не е бил български; допреди няколко десетилетия обаче и сред сърбите никой не се е осмелявал да твърди подобно нещо. Славянският говор в Средна и Североизточна Македония е почти съвсем еднакъв с българското наречие, което се говори в сегашната Югозападна България, т.е. в окръзите Софийски и Кюстендилски. Говорът по долината на река Места, т.е. в Източна Македония, пък е почти еднакъв с тоя, който се говори в Северна България, предимно в Търновския окръг, т.е. с наречието, което е легнало в основата на съвременния литературен български език.“

,,Впрочем, за всеки среден познавач на славянските езици е лесно да установи, че езикът на македонските славяни е български. Между другото той има и най-характерните белези, чрез които изобщо българският език се отличава от останалите славянски езици, а именно:

а) и в Македония всички употребяват член за съществителните имена, какъвто не притежава никой друг славянски език освен българският;
б) не съществува падежна форма;
в) сравнителна и превъзходна степен се образува с частиците ПО и НАЙ;
г) не съществува инфинитив (неопределително наклонение);
д) употребява се двойно лично местоимение, например: тебе те, мене ме и пр.;
е) бъдещето време на глаголите се образува с помощ на думичката ЩЕ, КЕ и т.н., и т.н.

И понеже езикът на македонските славяни е български, следва, според горното определение на Сталин, че македонските българи притежават най- важния белег — именно общността на езика, който ги прави част от българската нация.

Не е излишно да изтъкнем, че още в IX век сл. Христа тъкмо този език на македонските българи е бил наложен от св. св. Кирил и Методий и техните ученици като църковно-книжовен език на цялото славянство, и то за дълги векове. Старобългарската книга и просвета е достигнала голям разцвет в Охрид (Македония) и Преслав все на тоя език. След покръстването на руси и сърби той е преминал и при тях. По-късно вече книжовният език и при другите славянски народи, както и при самите българи се усъвършенствува.

Ако запитате и днес народа из всяко кътче на Македония, той ще ви отговори, че приказва на български език. Другите националности там — турци, гърци, албанци, аромъни — ако ги запитате какъв е този език, ще ви отговорят също най-категорично, че това е български език. Съществува една стара турска пословица, която гласи: „Истанболун тюркчеси, Янянън угумджеси, Тиквешън булгарджеси" — което значи, че в Цариград се говори най-типично турски, в Янина — гръцки, а в Тиквеш — български. Знае се, че Тиквеш се намира точно в центъра на Македония.“

Общността на територията — втори характерен белег на нацията

,,Българската нация повече от 12 века живее на Балканския полуостров върху една неделима територия, включена между Дунава и Егейско море, между Черно море и Албания. В тази териториална цялост влизат областите Мизия с Добруджа, Тракия и Македония, а допреди шестдесет години и Поморавия.“

,,След 1918 г. се случи, щото Македония, по трасето на старата българо-турска граница, да бъде вече отделена от България чрез телени мрежи, чрез изкопаване на вълчи ями, построяване множество гранични бетонни крепости и пр.; всичко това създаваше сръбската власт, за да раздели един от други членове на една и съща нация.“

,,Значи, българщината в Македония, като част от целия български народ, притежава и втория важен белег, за да се счита принадлежаща към българската нация — общност на територията.“

Общността в стопанския живот — трети характерен белег за нацията

,,собено през последните петстотин години, докато българските земи се намираха под турска власт, целият български стопански бит спокойно се е развивал с една и съща бързина, в една и съща посока; никакви събития, никакви войни, никакви нови граници не са повлиявали, щото из българските земи различно да настъпват нови стопански форми, да се създават тук или там заселен стопански бит. Появяването на споменатата вече граница в 1878 г. между България и Македония никак не измени това положение, защото и търговията между двете български страни не бе възпрепятствувана от турската власт. А сръбско - гръцкият режим, наложен в Македония след 1912 г., няма никакво значение за изменение на националната същина на македонските славяни на стопанско основание. Сърбия и Гърция създадоха стопански прегради спрямо България, но чрез това българското съзнание в Македония бе засегнато само във вреда на страните поробителки, а не във вреда на собствената българска националност.“

общност на културата — четвърти характерен белег за нацията

,,Никакви природни стихии, никакво пространство, никакви религиозни деления или вътрешни политически борби не са никога разделяли части на българския народ една от друга. Те са живели компактно повече от хиляда години върху една и съща територия, както вече е споменато, при едни и същи стопански и изобщо жизнени условия. Така у тях са се затвърдили едни и същи народни характерни черти, едни и същи психически свойства, а оттам се е изградила една и съща общобългарска култура, в която имат особено голям дял българите
от Македония.“

,,В продължение на повече от 12 века македонските българи са посочвали своята националност.До момента, в който в Македония се установи болшевишки режим...“

,,От XIV в. са открити във Венеция — както вече споменахме — редица актове за продадени по гръцките острови роби, които са били задигнати от турците при идването им в Македония; всички  тия заробени хора — на въпроса за националността им — до един са отговорили, че са българи. Снимки от тези документи има обнародвани в списанието „Македонски преглед" в София.“

,,От средата на XVIII век, а особено от началото на XIX век са отбелязани повече факти, говорещи, че славяните в Македония сами се посочват за българи. Нека преди всичко не забравяме големия факт, че Българското национално възраждане започна за пръв път в Македония в 1830 г. То бе една същинска духовна и национална революция за българите. To — изрично трябва да подчертаем — между другото точно показа докъде на Балканите се простираше в началото на XIX в. българската нация. Всички българи по това време се намираха под турска власт. Значи, нямаше налице никаква българска държава, за да кажат някои, че тя е подклаждала изкуствено някакво българско движение в Македония.“

,,Към края на миналото столетие закипя голяма революционна борба в Македония за достигане политическа свобода и тя не е спряла.Всички документи, които в безкрайно изобилие са запазени за тази революционна борба, сочат все един и същ факт — че македонските славяни се борят за своето освобождение като българи. Всички писма на малки и големи водачи, всички разпоредби във връзка с борбата; позивите за голямото въстание, избухнало на Илинден 1903 г., и пр., и пр. — всичко това, налага се и тук да бъде изтъкнато, написано е на български език и от българи от Македония.Като доброволци в редовете на македонската революционна организация идваха от България и жертвуваха живота си множество българи.Тъкмо защото борбата бе борба на българщината в Македония, в нейните редове не отиде нито един доброволец от Сърбия или от Гърция.“

,,След Илинденското въстание в 1903 г. принудени бяха да се изселят в Америка няколко хиляди души измежду борците или членове на пострадали семейства. Тези хора никога не са стъпвали в България, а направо отидоха зад океана. Те и сега се намират в Америка, без да престанат да развиват там политическа и осведомителна дейност в полза на Македония. Всеки може да провери какво национално съзнание имат те, т.е. да ги пита от каква народност са. Те са такива корави българи, каквито рядко се срещат в самата свободна България. За да запазят българското си име, дух и традиции, завещани от бащите им, те отделят от залъка си, събират десетки хиляди долари и си построяват български черкви.“

,,В 1912 г. се почна война от страна на християнските държави срещу Турция. От страна на македонските славяни се появи един отред от 15 000 души доброволци, включени в редовете на българската армия.Доброволчески отред от македонски българи се би срещу сърбите още при Сливница в 1885 г.“

Какво мислят за националността на македонските славяни другите националности, живущи в Македония

,,Поставя се въпрос: ако войските на цар Самуила, вербувани предимно в Македония, не се състоеха от българи войници; ако това славянско царство в Македония не бе считано за българско и народът там, значи, за български; ако самият цар Самуил не бе считан за български цар, откъде-накъде гърците ще дадат на своя победител император титлата „Българоубиец"?

,,Като български са посочени от гръцките летописци и двете големи въстания в Македония, повдигнати срещу византийската власт в 1040 и в 1070 г.“

,,Нека изтъкнем първо, че и един сръбски крал, при това най-славният в сръбската история — крал Душан, — ни дава неоспоримо царствено свидетелство, което потвърждава българския характер на славяните в Македония.  Докато Душан не беше прострял границите на държавата си южно от Морава и от Шар планина, неговата титла бе „крал сръбски". След като той обаче навлезе в Македония, към титлата си прибави и названието „крал Българом".

,,Към 1860 г. сръбското правителство подпомага босненеца Стефан Веркович да замине в Турция, за да направи проучвания за славяните в Македония. Там Веркович е останал около двадесет години. За проучванията си обнародвал книги, в които е дал най-подробни статистики относно броя на населението в страната, като се е спирал на всяко село и град поотделно. В нито едно населено място той не е посочил славянските жители като сърби или някаква друга славянска националност; навсякъде ги сочи само като българи. Веркович е съставил и една голяма сбирка от народни песни, събрани в различни околии. Книгата е гитулувана „Песни на македонските българи". Тази книга е печатана в Белград.“

,,Ако може да се надникне пък в турските държавни архиви, още по- нагледно е се разбере, че откак турската власт се е появила  Македония в XIV в., тя не е престанала да отбелязва македонските славяни единствено като българи.“

Как е гледала някога Русия на Македония и нейното население

,,В 1878 г. пък възкръсна българската държава вследствие нанесеното от Русия военно поражение на Турция. Русия тогава бе с намерение да включи всички българи в една държава.Защо Русия включваше тогава македонските славяни в границите на България, ако те не бяха българи?В границите на тъй наречена Санстефанска България се включваше цяла Македония като страна с преобладаващо българско население.“

Мненията на разни пътешественици и учени за населението в Македония

,,Пътешественици от целия свят са писали книги с многобройни сведения за македонската българщина. Измежду по-известните имена нека споменем французите Ами Буйе и Лежан — първият е пътувал през Македония към 1836 г., а вторият през 1857-1858 г. Заслужават внимание и данните, които са оставили пътешественичките англичанки Макензи и Ирби от 1862-1863 г.“

,,Измежду многото славянски и неславянски учени, които са потвърдили, че славяните в Македония са българи, е и големият чешки историк и етнограф Шафарик; той още в 1826 г. е писал, че българският език се говори в България и Македония. На същото мнение, още по-обосновано, е и големият професор Нидерле. Споменаваме имената още само на следните учени и пътешественици — немци, чехи, французи, англичани, руси и други: Брайлсфорд, братята Бъкстон, Джеймс, Баучер, Жюстен Годар, Жорж Десбон, полк. Ламуш, Бен Райли, Р. Х. Маркъм, Р. Дейвис, проф. Карл Щруп, проф. Милюков, Иречек, Пукевил, Вайганд и много други.“

Как сега болшевиките в Македония тъпчат националните права на македонските българи

,,В 1913 г., с установяването на сръбското владичество, в Македония бяха затворени 641 български чилища, 761 черкви. Учителите, на брой 1013 души, и свещениците, на брой 833, бяха изгонени от сръбската власт.“

,,Болшевиките се заемат да създават за македонските българи един нов книжовен език от българския диалект, който се говори в най- северо-западния кът на страната, към Скопско - Тетовско Кичевско. Примесват в този диалект безброй сръбски книжовни думи.“

,,Никаква българска книга не може да се печати  Македония, никакъв български вестник там не се издава. Няма съмнение — както сръбската власт по- рано, така и болшевишката днес ще се възпротиви там, ако някой рече например и Светото евангелие да притежава на български език. При това предприето е генерално фалшифициране на цялата вековна история на българската нация в Македония.“

,,Останалите националности в Македония са признати от болшевишкия режим такива, каквито си бяха и по-рано — турци, албанци и пр. Болшевишкият режим полага специални грижи, за да осъзнае в Македония и циганите като нация; устройва курсове по езика им, готов е да им отвори училища. Горко само на оногова, който пожелае да се нарече българин. А тъй очевидно е, че името македонец може да бъде и е всъщност само едно географско понятие.“

,,Всеки, който в Македония подигне глас за нейното отцепване от Югославия, трябва да очаква куршум от страна на болшевиките.“

,,В Кремъл са се замислили как по- ефикасно да намалят съпротивителната сила на българската нация, на нейния национален дух. Опитът за разкол чрез прогласяване на нова македонска народност е може би най-крупното от средствата, които болшевишката централа е пуснала досега.“

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Април 07, 2012, 08:02:19 pm

Революционната борба в Гевгелийско по спомените на Илия Докторов

Автор Кирил Пърличев


Илия Костадинов Докторов е роден през 1874 г. в гр. Гевгели, Македония. През 1895 г. става член на ВМРО и е един от основателите на революционния комитет в родния си град.
През 1901 г. е арестуван от турците и изпратен на заточение в Подрумкале, Мала Азия. Амнистиран е през март 1903 г. и се завръща в родния си край. Като учител в гр. Гевгели Илия Докторов е ръководител на Околийския комитет на ВМРО от септември 1903 г. до август 1905 г.
През Балканската война (1912- 1913) е доброволец в Македоно- одринското опълчение. След войните за национално обединение се установява да живее в България, където продължава активно да работи в редовете на ВМРО за освобождението на Македония. Илия Докторов е съвременник и близък съратник на Гоце Делчев и Даме Груев, което прави неговите спомени изключително ценен източник за историята на революционните борби на българите в Македония.
Съставителят на книгата Кирил Пърличев е правнук на големия възрожденец от гр. Охрид Григор Пърличев. Дядото на съставителя Кирил Пърличев, в чийто архив са запазени публикуваните в настоящата книга спомени е също виден деец на ВМРО и дългогодишен член на Задграничното представителство на Организацията.

"Не много време след създаването на ВМОРО през 1893 г. до провъзгласяването на прословутия „Хуриет“, па и след него, българският народ в робска Македония прекара много мрачни дни. Не могат да се опишат мъките и страданията, които понесе българинът и безбройните човешки и материални жертви, които даде. Всичко това българският народ в тоя кратък период, през който трябваше да води борба със заробителите си и с техните верни съюзници гърците и сърбите, безропотно понесе и още продължава да понася, за да извоюва по революционен път със страданията и с кръвта на свидни бащи, братя и синове свободата си и да заживее свободен човешки живот."

"На 19 февруари 1878 г.при сключването на мира между Русия и Турция и при подписването на мирния договор в Сан Стефано победителката Русия в тая мирна конференция бе очертала точните граници на тъй наречената Санстефанска България.
Още същата година дипломатите представители на Великите сили,събрали се в България,за да окастрят придобивките на руската победа,като в тая конференция създали вместо целокупна Санстефанска България две Българии,Северна като княжество и то васално на султана, и Южна Тракия,наречена Румелийска област,с автономно управление с губернатор,назначаван от султана и третата част пак под властта на султана,като се постараха да приспят новозаробените българи в Македония,като се задължиха да се въведат в тая област задоволителни реформи,като за целта създадоха в тоя Берлински договор чл.23.
В тая конференция тия представители - дипломати на великите сили,не само че нанесоха голям удар на победителката Русия,но извършиха и най-голямата неправда спрямо българщината и най-вече спрямо новозаробените българи в Македония.
Тази извършена неправда в Берлин даде повод на Македония на тия българи да се създаде в тях бунтарският дух.
Разрушителите на Санстефанска България,изплашени от руската опасност на Балканите,прекарани със своите предначертани  планове,без обаче да се държи сметка,че македонските българи не ще се помирят  с новосъздалото се положение,защото по-учените,по-умните и по-съобразителните знаейки,че турският монарх,хитрият и лукав дипломат султан Абдул Хамид,ще остави този чл.23 в мъртво положение,написано само на книга и ще съумее да не го приложи.
След това последваха въстанията в Горноджумайско и Разложко.Всички тия въстания с голяма жестокост са били потушавани,но новозаробеният български народ даде на цивилизована Европа да разбере,че не може да търпи създадената неправда в Берлин."

"Вследствие станалите атентати в Солун на 15,16,17 и 18 април с парахода "Гвадалкивир" и Банк-Отоман" и и вследствие извършените от турците кланета и нечувани жестокости над българите както от Солун,така и от Гевгели,обявиха се за нелегални сума младежи,числящи се във ВМРО.Вследствие тия атентати в Солун започна се безогледно преследване и арестуване на по-видни българи по всички околии в Солунския вилает."

"Два дена преди да ме нападнат,получих последно предупредително писмо от Гръцко-турския комитет,с което ми се съобщаваше ,че ако не се отегля веднага от поста,който заемам в организациятя,щял съмда бъда убит.Околийското ръководно тяло и те намериха за добре да го дам да го прочете руският офицер в Гевгели подполковник Иван Флоров.С мен наедно дойдоха дядо Георги Баялцалиев и Христо Елимов,защото и те през същото време бяха получили заплашителни писма.Първият като стълб на българщината в града...Няколко дена след това нападнаха българският свещеник Тома Ташов.След него нападнаха и стреляха върху един добър български организационен член Христо Делъов."

"На 23 март сутринта каймакаминът повика при себе си председателя на Гевгелийската българска църковна община архимандрит Кирил Рилски и му каза да нареди от своя страна да се прибере трупът на Иванче и да се погребе по християнския обичай.От правителствения дом трупът биде прибран и донесен в българската черква "Св.Св. Кирил и Методий".След като се извърши опелото,при стечение на доста народ трупът биде погребан в българските гробища."

"На другия ден,29 август,понеделник,на самия ден Св.Иван Осаний сутринта паднал убит от андартите кметът на с.Богданци Мицо Пейков,един от видните българи и член на ВМРО."

"Като интелигентна сила, Аргир Манасиев в революционно отношение много допринесе по това време в тоя край.Организира и сплоти селяните във всички български и влашки села."

"През 1909 г.избухна голямата турска афера в тоя край,предизвикана умишлено от самите турски управници,отличила се с убийства над мирни граждани и селяни,изпълвала затворите с българи,изпращане на цели семейства на заточение,побоища до смърт..."

"Не изминал се още един месец,Въндо Гошев бил арестуван заедно със сина си Георги в Енидже-Вардар,а оттам откарани в Солун в Еди-кулле,само защото не приел предложението на гръцкия полкови командир да носи името гръцки андартин и загдето същия Въндо гордо му заявил:"Аз съм българин и българин ще умра."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Април 14, 2012, 09:30:44 pm

.Данаил Крапчев и в. “Зора”. Незабравимото
(Интервюта, писма,  документи)

Цвета Трифонова: Създателят на българския “Таймс”

"Данаил Крапчев (роден на 15 декември 1880 г. в град Прилеп, Македония, убит на 10 септември 1944 г. в Горна Джумая) е сред най-значимите публични имена в периода между двете световни войни и без колебание може да бъде определен като човек-институция в политическата и културната историята на България. Фигура, която със своя независим дух и забележително публицистично творчество запълва четвърт век от историята на родната журналистика и от живота на българската държава. Той е бащата, създателят, творецът на вестник “Зора”, който е излизал цели 25 години, от 1919 до 1944 г."

"Големият Крапчев род произхожда от село Крапа в Македония и е датиран назад до началото на 18 век - 1705 г., когато негови клонки, с имената на Йовче и Ристе се преселват в близкия град Прилеп.В града и досега съществува фамилията “Крапчев”, а в далечното минало една улица е носела името на Данаиловия баща - “Васил Крапчев”, поборник за църковна независимост и национално самоопределение на българите в Македония. Ако в прилепското възрожденско училище са се трудили сеятели и будители като Димитър Миладинов, Григор Пърличев, Кузман Шапкарев, Йордан Хаджиконстантинов-Джинот, то е разбираемо защо старите хроники да свидетелстват, че Прилеп е бил най-яката твърдина на българското самосъзнание в рамките на Македония."

"След като завършва история в Софийския университет и специализира в Швейцария, той бързо намира призванието си на културното поприще и след младотурския преврат /1908 г./ и започва да издава в Солун вестници със звучни имена - “Илинден”, “Родина”, “Вардар”, Струма”, “Места”, “Брегалница”, ” Марица”, “Българин”, “Отечество” и пр."

"Темата за вините и грешките в нашата история и за личната позиция на Крапчев е наистина неизчерпаема, но може да се каже и само в едно изречение, изречено от Матей Бончев - Бръшлян пред VІ състав на народния съд през 1945 г.. Когато го разпитват за отношението на неговия патрон към оста Рим- Берлин – Токио, стремейки се да скълъпят обвиненията си във “фашизъм” спрямо един от стожерите на българската демокрация, подсъдимият отговаря в прав текст “Данаил Крапчев държеше само на една ос - оста Прилеп - София.”


Живко Крапчев – син на Д. Крапчев

"По македонския въпрос смяташе, че духовното родство с българите в Македония няма защо да се отрича и няма защо да се отхвърля.Смяташе го чисто и просто като национално качество.Това е негова дума, негов израз. Както виждате , сега пак тази теза се намира в колебание. Той желаеше да се допуска там, в Македония, българска книжнина. Знаеше, че никой няма да тръгне против целостта на Югославия, но искаше там македонските българи да се оформят като културно малцинство, което в пределите на Югославия да устоява своите права, пък когато му дойде времето ще предяват и правото си на самоопределение, макар и като българска малцинствена група в пределите на кралството."

Любен Крапчев

"Аз си спомням много често, когато чуеше от тебе да се обаждаш за убийство по македенските улици, той грабваше каскета и бастуна си, тръскаше вратата и казваше: ” Мен ме няма в редакцията, не ме търсете, не ме интересува какво ще пишете…Аман от тия убийства! Това са луди или полулуди хора!” Такава беше остра, енергична реакцията на Данаил Крапчев. Отрицателна. Обаче се чувстваше безпомощен. Негодуванието му беше много силно. Убийствата му създаваха лошо настроение, което траеше с дни. Разбира се, Крапчев познаваше, беше във връзка, в течение, връстници и близки му бяха мнозина от ръководителите на двата лагера."

" Добре. Ти беше засегнал неговото отношение към македонския въпрос. Ами то датира много отдавна. В 1903 г. той беше четник заедно с Йонко Вапцаров, бащата на поета Вапцаров.
- Яворов в същата чета ли е бил?
- Да. Обаче като минава границата оттатък Рила - Банско тогава е било в Турско - понеже е бил слаб, физически, несгодите на четничеството, войводата и другарите му видяли, че той ще бъде в тежест, може и излишна жертва да стане, а те го ценеха, защото го знаеха като журналист, редактор на нелегалния в. “Дело”, който издавали двамата с Яворов, върнали го, придружен от четник, по каналите обратно в България. Но неговото силно желание било да се бори с пушка в ръка за свободата на македонските българи."

Христо Д. Бръзицов

"Крапчев казваше така:” Христо, аз не съм съгласен със системата на Хитлер, на това еднопартийнон управление - само една партия да управлява Германия, терористична, диктаторска партия. Но нека свърши войната. Сега сме съюзници, не можем да си позволяваме луксове. Свърши ли войната и станем ли голяма държава, десет партии ще има в България. Както си е било. България ще бъде демокрация."

"Данаил Крапчев стана жертва не на авантюри, нито на гешефтарски сделки, а на своя идеализъм и на беззаветната си обич към общата майка България. Дори да е грешал в търсенето и прилагането на методите, това не може да му се вмени в грях, защото не беше користно и злоумишлено. Понякога и най-добрите родители с някоя своя постъпка, от много обич към детето си, могат неволно да му напакостят. Данаил Крапчев остава едно име, с което българинът може да се гордее, независимо от печалната му съдба, а може би тъкмо поради нея… "


Васил Сеизов

“Д. Крапчев трепереше просто над националните интереси на българщината.Той мечтаеше за единството на всички българи.”

"Мен ме завари Балканската война ученик в трети прогимназиален клас в родния ми град Кавадарци. Веднага след завземането на тая част от Македония от сръбската войска бяха затворени българските училища, забрани се българската литература, вестници, списания, каквито се получаваха от София, обявиха ни за сърби и накрая на фамилните ни имена поставиха по едно “ич”. От Васил Сеизов аз станах “Сеизович”. Преследваше се по всички линии всяка проява на българско съзнание."

"Крапчев се интересуваше извънредно много от българските национални проблеми. Той просто имаше възрожденско отношение към нашия национален проблем. Той беше напълно на ясни позиции, що се касае до обединението на всички българи в една държава. Идеята за независима автономна Македония той я приемаше както и мнозина от македонските дейци като етап към обединението при тогавашните условия. Вече не можеше да се говори за присъединението на Македония към България, затова идеята за автономна Македония се явяваше по-реалистична, по-достъпна, можеха да се намерят повече подръжници на тази идея. Но както отбелязах вече, той я приемаше само като етап към обединението на всички българи. Неговото схващане се покриваше напълно със становището на първите основатели на ВМРО."

"Крапчев ми каза, че “Зора” има голям дял и заслуги за сменяването на Цанков с Ляпчев. Дори така съм го запомнил, той каза: “Три четвърти от делото за смъкването на Цанков е дело на “Зора”, и с това той се гордееше. Защото – допълваше – с идването на Ляпчев на власт положението в България коренно се промени – престанаха сътресенията, настъпи известно спокойствие."

"Той си беше за единството на българския народ и никога не е приемал като постоянна, крайна цел идеята за автономна Македония, за него автономията можеше да бъде само етап към обединението на всички българи в една държава."


Димо Казасов

"Македонска нация не съществува, Македония е географско понятие и в нейната теротория живеят различни нации – гърци, турци, евреи, сърби. Всички те са македонци. Редом с тях в Македония живеят и българи. И не можем с термина “македонец” да покрием цялото население, особено българското население, което представлява най-големия и най-ценен елемент. Както имаме българи-тракийци, българи-добужанци, българи-мизийци, ние трябва открито да кажем, че имаме и българи-македонци. Македония, македонец обозначава територия, в която живеят българите, но в никакъв случай не може да обозначават тяхната етнографска принадлежност."


Марин Петков

"Това, дето лансират, че се обесил, е вятър работа. По-късно аз случайно срещнах една другарка, с която случайно се събрахме да работим във “Всестранни услуги”. Като се заприказвахме един ден кой къде е работил, тя ми каза:
- Крапчев го убиха под моя прозорец. Живеехме в партера, къщата се намираше на две улици. Като го видели, няколко души бяха се спуснали към него и почнаха да го линчуват с камъни и дървета. Чух го само да казва:
- Народе, народе, български народе, осъзнай се!
Като се струполи на земята, две еврейчета го простреляха с пистолетите си…"


Симеон Радев до Д. Крапчев, Лондон, 5 юни 1936 год.

"Освен на твоето здраво съждение и на историческата ти култура, която ти позволява да поставиш всяко историческо явление в неговата рамка и всеки човек в неговата категория, твоят мироглед, тъй ярко очертан, се дължи на това, че си българин от Македония. Хората от нашето поколение, родени и възпиштани в Македония по времето на големите бърби за народност, свобода, са синове и внуци на хора, които предеи нас бяха водили старите борби /ако не за свобода, то за народност/. Ние сме, въпреки възрастта си, от епохата на Възраждането. Ние я продължаваме. Тя определя нашето място в живота на българския народ. Тя ни дава една мисия за изпълнение. Чрез “Зора” ти служиш на тая мисия като никой друг. Ти си, поради това единственият българин, чието място бих желал да имам."

Леон Ламуш (френски историк) до Д. Крапчев, Париж, 6 VІІ. 36 г.

" Искам първо да Ви поздравя като македонец, родом този красив град Прилеп, гнездо на народолюбиви чисти българи и огнище на българско народно чувство.
Аз Ви поздравявам за Вашето дълго журналистическо деяние и за Вашите важни услуги за народната българска кауза. Трябва особено да Ви благодаря за редовното изпращане на Вашия толко интересен вестник “Зора”, който чета винаги с най-голяма грижа и с удоволствие и от който често пъти задържам статии, отнасящи се до важните въпроси на българския живот..."

Георги Николов до Д. Крапчев, 9 юни 1936,Детроит, Мичиган, САЩ

" Македония даде на България между всичко друго и много даровити журналисти. Едни от тях се посветиха на политиката, други самоотвержено загинаха в борба с тъмните сили на нашия обществен живот и само малцина останаха да бранят със своето огнено перо здравите основи на българската държава и националните идеали на българщината. Между малцината пръв бе и ще остане българинът от Прилеп – Данаил Крапчев."

http://www.kroraina.com/knigi/ct/index.html

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Април 23, 2012, 12:39:01 am

Димитар Галев - Белиот Терор во Југоисточна Македонија 1910-1941

Македонија под српска окупација
 
 
МЕРКИ НА ЗАСИЛЕН ТЕРОР ВО ЈУГОИСТОЧНА МАКЕДОНИЈА ОД КРАЈОТ НА 1913 ДО СЕПТЕМВРИ 1914 ГОДИНА
 
Во септември 1913 г. крал Петар Караѓорѓевиќ издал Указ со кој било прокламирано присоединувањето на новозазеимените области кон Кралството Србија. По овој свечен чин, Србија се здобила со право да регрутира војници и од Македоиија, Косово и од други „новоослободени” краеви на земјата. Од овој момент, па се до средината на март 1914 г. воените власти на новите окрузи започнале да изготвуваат списоци за регрутирање на младинци од Македонија.Првата генерација регруги од територијата на југоисточна Македонија кренала од своите домови кон касарните на 23 март 1914 г. Во Крагуевац младите регрути, околу 1.200 на број, биле распоредени во т.н. „23 Брегалнички полк, составен од 4 дружини (баталјони) со по 300 војници.По извршениот распоред по единици секој од војниците добил готов текст на заклетвата, со задача да ја научат напамет за денот кога требало да се полага заклетвата.На 10 април 1914 г. во кругот на I и II баталјон била подигната бина за свеченоста по повод давањето на заклетвата. На свеченоста биле поканети гости од земјата и странски претставници во Србија, како и целото граѓанство на Крагуевац.По изведената наредба за „став мирно”, почнала да свири воената музика, а потоа со крената десна рака по архимандритот (црковно лице), војниците требало збор по збор да положат заклетва во името на Бога, дека верно ќе му служат на српскиот крал Петар Караѓорѓевиќ. "Свештенииот почна збор по збор да ја чита заклетвата, но никој од нас не го следеше. Старешините почнаа да не подбуткаат и да ни викаат. Ние молчевме. Одеднаш од средината се чу силен глас „УРА”, не сме Срби, се колнеме на Фердинанд. Во нашиот круг стана голема бркотница. Не опколија српски вооружени војници, а старешините почнаа да не тепаат. Тешко можеше да се воспостави ред."За овој бунт се расправало и во бугарокото Народно собрание. На 2 јуни 1914 г. во бугарскиот весник „Балканска трибуна” била објавена статијата: „Ѕверствата во Крагуевац”, во која се наведува дека 22 војници учесници во бунтот биле затворени, тепани до смрт поради што и подлегнале на раните”.Еве што се зборува во еден српски извор за бунтот од 10 април 1914 г.: Регрутите од градовите Кочани и Штип при примањето на заклетвата во градот Крагуевац покажале отворен отпор и антисрпско расположение. Таков однос покажале и регрутите од Прилеп и Стар град Варош, Марковиот град.
 
Проширувањето на теророт, денационализаторскиот притисок врз населението во Македонија, како и грабежите, посегањата врз честа и достоинството на македонската жена од страна на големосрпската окупаторска власт биле не само главна причина, туку во нив се крие и директниот повод за избувнувањето на војнички бунтови во април и септември 1914—1915 г.
 
Во летото 1914 г. во нашето село Карбинци (Штипско ) дојде Јован Бабунски со толема група четници кои бараа да го предадеме сокриеното оружје, да ги потскажеме јатаците на комитите, дезертерите и бегалците во Бугарија. Сите молчевме. Тогаш, од насобраните селанибеа издвоени: Маца Панева Георгиева, Цилка (Цика) дедо Ефремова, Доие Ефрамов, поп Панче Прналивв од Штнп, Стојан Кицоров, Коце Петров Дамбев, Мите Наков, Атанас Манолев и Михаил Балабанов од Штип (на прекар го викаа ефенди Михаил). Најпрво беше тепана тетка Маца П. Георгиева.Ја тепаа со дрва и спрострена лежеше на земјата. Четворица бевме што ја носевме на раце од турската кула до дома. На ист начин со дрва ја тепаа и Цилка. И неа ја носеа на раце блиските родниии. Во моментот не умреа. Лежеа 2—3 месеца во постела, нозете и грбот почнаа да им гнијат, им паѓаше месо од раните и така испоумреа. Братот на Цилка, Доне Ефремов го поведоа со нив и не се врати, исчезна беследно. Додека останатите цели три дена и три ноќи ги измачуваа во турската кула. Соседите слушале како офкаат кога ги боделе со бајонетите. На третиот ден во вечерните часови ги одвлекле од кулата во непознат правец. Блиските роднини од селото и од Штип ги бараа насекаде цела една година, но не пронајдоа ни трага од нив.Едно овчарче , случајно со своето стадо се нашло во месноста „Мртвите”, се скрило во една грмушка и гледало и слушало се што им правеле на нашите селани.Еве што ни раскажа овчарчето по една година од злосторството: „Оние што не можеа да одат ги влечеа за рацете и нозете, а оние што беа на нозе ги бодеа со штикови  во грбот. Устите им беа изврзани, не можеа да викаат, туку само хрчеа. Ископаа дупка во орманот и живи ги закопаа. Јас се тресев во грмушката. Штоам тие си кренаа, ги потерав овците и си дојдов, но не можев да спијам ниту тогаш, ниту сега”. Штом разбравме за тоа , отидовме на местото и ги откопавме. Навистина живи биле закопани. На сите рацете им беа полни со коса, а забите им беа стегнати.”
 
Уште попотресни случаи се одиграле во штипските села Лесковица и Пиперево.Се случи во 1914 година кога српските жандарми и четници со сила ги мобилизираа нашите во српската војска.Една група од 7—8 души мажи на брзина ги одведоа во српската војска. Дојдоа по други, но ниту еден  не сакаше да прифати покана за војска.Србите го испратија во нашите села Јован Бабунски со неговите четници и жандарми. И во двете села дојдоа со описок во рацете и почнаа да ги апсат селаните што беа запишани во книгата: Петра Аргова Данчева, Миладин Манев Миладинов, Коце Јанев, Ефтим Ив. Илков, Гиго Василев Камчев, Тоце Јанев Шалев, Петруш Димов Томев, Христо Јовев, Стојан Димов, Богатин Георгиев, Коста Јовев, Тасе Лазаров, Стојан Миладинов, Јосиф Милев, Гуна Гелева и Миса Стефкова. Последните четворица така жестоко беа тепани, што повеќе би се рекло дека им ги кршеа ребрата, рацете, нозете, главите… Другите тринаесетмина ги изхмачуваа во просторгште на поранешниот уќумат на турскиот мудир. Бидејќи ги измачуваа во близина на училиштето, иако учителот ги терал децата да пеат песни за да не ги слушаат писоците на мачениците, сепак, деца како деца виделе се што им прават, а ги распознавале и писоците на своите блиски. Во врска со овој потресен настан ученикот Стојанчо Тр. Лазаров забележал: „Штом четниците на Јован Бабунски почнаа да ги тепаат нашите, учителот ни заповеда да пееме песни и викаше гласно: пејте посилно! Заедно со нас пееше и тој, но свпак гласовите на нашите мајки и татковци што ги мачеа во турскиот каракол, беа посилни од нашите. Едновремено учителот забележа дека сме исплашени и почна да мрмори нешто, но не се разбираше што зборува. Тој се сврте кон прозорецот, а истото го сторивме и ние. Тогаш видовме како им коват спици под ноктите, на некои од затворениците им ги сечеа прстите, а потоа искрвавените раце и нозе им ги ставаа во котел со врела вода. Сите беа раскрвавени и не се препознаваа."
 
На сличен и овиреп начин во месноста „Дабје” на Плачковица, четниците на Јован Бабунски и жандармите од станицата во с. Почивало погубиле, односно живи ги закопале вкупно 20те невини селани.Четниците на Јован Бабунски потпомогнати од српските жандарми и од војниците, имаат извршено повеќе злосторства и во населените места во Малеш, во Пијанец, во Кочансковиничкиот регион. Од бележникот — опомените на монахињата баба Кирикија може да се види како четниците и жандармите на Јован Бабунски крваво се пресметале со една група осомничени граѓани од Берово и од селата, во август 1914 година. Еве како е опишан овој настан: „Групата беше поголема. Во манастирските конаци беа затворени и чувани со удвоена стража. Жандармите во вечерните часови ги избираа жртвите и ги водеа во црквата „Света Богородица” каде што ги мачеле и убивале, а потоа мртвите трупови исчезнувале без трага.Овие затвореници биле изложени на толку морничави измачувања, кои и денес, по толку изминати години потресно дејствуваат и се пренесуваат од постарите на помладите поколенија.
 
Српските четници и жандармите со посебна жед заодмазда се пресметувале особено со свештевиците и учителите кои живееле во пограничните краеви спрема Бугарија. И во с. Бладимирово во 1914 г. еден крвав настан е познат под името „клање на поповите”. Имено,во 1914 г. е заклан поп Јован Мирчев. Тој е сечен на парчиња, а деловите се собрани во вреќа и така е погребан.На ист начин е убиен и поп Јован Зрлев и питропите Лазар Бакалски и Наце Крстев, потоа Мите Кушов (Кушето)и Мите Крланоки.Додека во врска со масакрирањето на свештениците: поп Димитри (поп Ефтнм) од с. Мачево, поп Георги Чепарков, Петре Поп — Георгиев, поп Атанас Пантев од с. Митрашинци, поп Костадин Ковачев, поп Манасие, Илија Георгиев, Коста Поп — Ефтимов, Иван Христов, Коле Христов, Стојан Митев и Спиро Митев, сведокот баба Господинка Ковачева  раскажала: „Откако ги затворија не можев ниту да спијам ниту да јадам. Седев и размислував, што толку згрешиле за така да им прават. Писоци и офкање како од под земјата слушав до доцна во ноќта. По едно време ги извлежоа од црквата во дворот и ги натераа да копаат дупка. Сфатив оти гробот си го копаат.
 
По наредба на командантот на „Црната рака” Воин Поповиќ, четниците на Јован Бабунски, жандармеријата и специјалните воени единици во Малеш и Пијанец во пролетта и летото на 1914 година убиле, претепале и уапсиле неколку стотици мажи, жени, деца и старци. Така :на пример, во втората половина ва август 1914 г. во Каменичкиот крај, во селата: Каменица, Саса, Дулица, Моштица, Луковица, Тодорово, Цера, Бигла, Илиово, Костин Дол, Драимче, Главовица, Косевица и други, српските потерџии, најблаго речено, му отвориле незванична војна на населението. Само во оваа хајка биле тепани, затворени иубиени повеќе од 200 души, мажи, жени и деца.
 
Во август 1914 година, поради зачествните атентати на железничката линија Велес — Гевгелија, од една, и се помасовното дезертирање на воените обврзници, од друга страна, големи четнички, жандармериски и специјални воени единици вршеле масовен тарор над населението во Гевгелиска, Валандовска и во Дојранска околија. Само од с. Богданци во летото 1914 т. биле тепани и уапсени 70 души меѓу кои имало и неколку жени, кои лежале во затворите. Слична судбина доживеале и селата: Стојаково и Палурци, додека пак с. Богородица било нападнато во вечерните часови, а селаните биле изложени на разни измачувања. Меѓу другото, од Богородица присилно биле мобилизирани околу 40—50 души во српската армија.
 
Како непосреден повод за избувнувањето на војничкиот бунт во Овче Поле есента 1915 година, се смета крајно свирепиот и бруталеноднос на српските четници, жандарми и војници за време на опсадите и пресметките со семејствата на воените дезертери и бегалци од селата: Долно и Горно ЦрнилиштеМечкуевци, Арбасанци, Богославец, Неманци, Кнежје, Гузомелци, Горно и Долно Трогерци и други, сите од подрачјето на Овчеполска и Штипска околија.Најголема хајка за моблизација на војници во српската армија од реоните на Овчеполието, Повардаријето, од Штипско, Кратовско и од другите реони на Областа, била опроведена меѓу 28 август и 1 септември 1915 г. Во тие денови присилно било мобилизирано целокупното машко население од с. Павлешвнци, Неманци, Мечкуевци, Ерџелија, Мустафино, Сарчиево, Сарамзалино и други од Штипска и Светиниколока околија. Само од селата Неманци, Павлешенци, Мечкуевци и Ранченци присилно биле мобилизирани над 200 мажи меѓу кои имало и стари луѓе над 60годишна возраст како и деца од 16—17 години.
 
По избувнувањето на војничкиот бунт во Крагуевац, напнатоста и нетрпеливоста меѓу носителите на големосрпската власт, од една, и четите на ВМРО и народните маси од југоисточна Македокија, од друга страна, се изостриле.Војниците кои успеале да побегнат од казармата во Крагуевац, во ситници за се ја информирале ВМРО, на какви се притисоци биле изложувани  во затворите и во кругот на казармата. Реонските војводи, преку месните раководители за теророт во Крагуевац, ги известиле родителите на војниците, и на тој начин не само нив, туку и нивните блиски и пријатели цврсто ги приврзале за каузата на Организацијата. Од месец мај—јуни 1914 г. ВМРО преминала во Фронтална идејна, организациона и оружена акција на целиот простор на југоисточна Македонија. На идеен план, преку Т.Н. Комитети за дезертирање (кои всушност претставуваат продолжение на претходните комитети за евакуација), ВМРО развивала сестрана пропаганда за саботирање на мерките на српските власти за регрутирање на воени обврзници од Македонија.За таа цел, ВМРО организирала канали и пунктови преку кои се префрлувани и прифаќани сите воени дезертери.Веднаш по дигањето на бунтот во Овче Поле, четите на ВМОРО ги засилуваат своите дејства. Само во реонот на Велешка околија, во близина на р. Бабуна, четите убиле околу 60 српски војници и еден офицер.На 26 август 1914 т., четата на велешкиот војвода Владимир Сланков во близина на с. Скаченци — Велешко, испотепала 20 души српски жандарми.Познато е дека, пред и после избувнувањето на Овчеполскиот бунт (августсептември 1915 т.), четите на ВМРО извршиле неколку атентати на железничката линија Велес — Гевгелија и тоа: на 16 август меѓу Велес и Градско, на 25 август на местото на Вардар кај с. Смоквица, Гевгелиско, на 27 август е минирано депото на железничката линија во с. Миравци.
 
Бегството на воените обврзници од Злетовскиот крај меѓу 1913 и 1915 г. било секојдневна појава. Во тој период од Кратовска околија во Бугарија, во четите на ВМРО и во планините побегнале 1.174 души. Бидејќи скоро од сите населени места имало бегалци и дезертери, српските жандарми и четниците постојано крстосувале низ Злетовскиот крај и вршеле насилства врз членовите на потесните семејства на бегалците.Само во Кратовско се уапсени 653 души од кои над 30 умреле од тепање, а останатите се жестоко измачувани. Началникот на обезоружителната акција мајор Ранковиќ отворено изјавил пред  бугарските првенци во Кратово дека најмалку 50 души од затворените ќе бидат осудени на смрт.
 
Илинденци, кои еднаш се заколнале на верност предзнамето на ТМОРО, тешко било сега да се заколнуваат и ветуваат дека верно ќе му служат на српскиот крал. Вотоа се крие и главната причина што војниците на 23 Брегалнички полк во Крагуевац одбиле да дадат заклетва.
 
Ополченците, за да не служат во српската војска дезертираа, а останатите, кои исто така требаше да служат во војска, побегнаа во Струмица.
 
„Ваквиот однос на нашите војници: (да дезертираат, доброволно да одат во пленство, да бегаат во Бугарија и сл.) страшно ги разлутуваше српските власти. Војници, жандарми и четници ги сардисаа нашите села Стар и Нов Истевник, Панчарево, Разловци, Тработивиште и другите, извршија страотен помор над мирното население. Прво го фатија поп Атанас, на кого му ја кубеа брадата и косата, а потоа со вжештено железо го „стругаа” по лицето и главата. Тоа му го сторија поради тоа што неговите синови: Серафим и Георги Попови побегнале во Бугарија. Поп Атанас умре. Не можеше да се препознае дека е тоа неговиот труп, зашто беше многу унакажан. Потоа го фатија поп Ефтим и го одвлекоа со нив. Подоцна разбравме дека жив бил закопан во месноста „Шамак”, во близина на с. Тработивиште. Заедно со него бил уапсен и поп Анастас Караџов од с. Панчарево, во месноста „Лути Дол”, денес позната под името „Крстот”. Познат е убиецот на попот од Панчарево. Тоа е српскиот четник Младен, кој во пијана состојба си мрморел, како поп Анастас офкал кога му ставал (бутал) во устата нечистотии и кал. Но тие не се задоволија само со крвта на свештениците, туку тепаа и измачуваа и други луѓе: Панте Василев, Пешо Крмаров, Зујца Ангелова, Стојменка Ангелова, Захариј Колев, Величко Захариев, Анастас Аралампов. Мажите беа истепани, не се вратија повеќе, додека двете жени Зуица и Стојменка Ангелови беа интернирани во Царево Село. Пред крајот на окупацијата, српските војници одвлекоа од нашето село 20 души, кои повеќе не се вратија. Разбравме дека во околината на Велес сите биле избодени со бајонети.”
 
Во знак на одмазда за дезертерите, во септември 1914 г., во селото  Горни Балван дошле српските четници и жандарми, безмилосно измачувајќи ги сите селани, а 9 души биле одведени во непознат правец и биле искасапени.
 
Како и во претходната 1913 година, Неготинокиот крај во 1914 и 1915 година дал голем број жртви. Така на пример, од Неготино, во Првата светска војна загинале 26 души, од с. Стрмашево 7, од Страгово 16, од село Рожден и 33 итн. Паралелно со жртвите на фронтот, многу свет пострадал и од четниците, жандармите и војниците.
 
с. Сулудурци-Србите беа многу лути на мајките, татковците и жените чии што синови, односно мажи бегаа во Струмица. Со свои очи видов како четниците и жандармите ја тепаа Ана Ефтимова, ја содробија од ќотек. Неколку жандарми (мислам тројца беа), ја фрлија во купот на сокршените како заклана овца, а едниот од нив рече сите тие да се фрлат во дупката (полна) со вар. Еден човек, не се сеќавам како се викаше, а беше од село Војславци рече: не ја фрлајте во варта, таа е жива. Го рече тоа и ја извлече од купот на сокршените луѓе. Жандармите од неа бараа да каже каде се кријат мажот и и Костадин Ефтимов и синовите Коле и Јован. Таа не кажуваше оти се во Струмица, а не проговори и никој друг од присутните. Во Струмица побегнаа исто така и Моне Николов, Лазар Манев, Костадин Николов, Мане Николов и многу други. Заедно со дада Ана го тепаа и Ефтим Николов. Од тепање тој не можеше да стои и го товарија на магаре како заклан. Веднаш потоа чичо Ефтим умре."
 
На територијата на Македонија во тоа време, иако Србија била во војна со АвстроУнгарија, држела под оружје над 100 илјади војници и над 10 илјади жандарми и четници. Бројот на војниците, жандармите и четниците уште повеќе бил зголемен по избувнувањето на големиот Овчеполски бунт во септември 1915 г.
 
Како одличен познавач на приликите во Македонија (од 1904 до 191 2г. бил главен полициски инспектор со седиште во Солун), Хилми Паша во едно интервју пред приврзаници на паролата за автономна Македонија во Виена, меѓу другото, подвлекува: „Никогаш не дозволував Македонија да постане српска, а Солун грчки, зашто населението во Македонија во своето мнозинство е бугарско.По него, по број се Турците и сосема малку Грци. Срби во Македонија нема . . . за слободата на оваа страна (Македонија ) се бореа и се жртвуваа само Бугарите. Револуционерната борба и војната (мисли на Балканската — б.а.) тоа беше чисто само бугарско дело.[/b]

http://belteror.wordpress.com/page/2/

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Август 24, 2012, 06:20:11 pm

Каков е тоа блог?

"Секој македонец од една страна има право, а од друга и мора да си ја знае историjата на државата, затоа што народ без минато нема иднина. Едно се учи на училиште, има премногу книги, документи, интернет страници, и секаде се шири една или друга вистина, една или друга пропаганда. Македонската влада последните години се наклонува кон античката историjа, некои ги сакаат наjмногу средните векови или преродбениците, и така натаму. Околните земји си водат своја политика, и не е толко лесно да се види вистината за минатото. А тоа најдобро се учи од прва рака, од учесниците кои jа напишале историjата. Тоа е добро, ама како е можно тоа, кога сите личности веќе се починати? Е има еден верен и наjдобар начин – кога ќе се види што тие самите напишале за себе, за нивното време и дела. Ова е едноставно објективно представување на вистинската историjа од прва рака. Иако нема сочувани книги од Александар и Самоил, од поново време има премногу. Поголем броj од нашите преродбеници и револуционери си ги оставиле своите спомени, документи, писма и весници, коишто ги издавале, и секоj може слободно да ги чита, за да знае како-што било. Историjата е точна наука, доколку работи со факти, и така може да се добие подобра представа за македонската историја, наместо да се зема наготово мнението на некои историчари, политичари или други, кои го фалсификуваат или наjмалку преиначуваат минатото, за да им одговара на денешната потреба за повеќе власт, пари или други интереси."

Сите книги од поредицата ќе ги наjдете и овде, во фејсбук група 100 за Македониjа:
http://www.facebook.com/groups/144277675708112/

или на сајтот:
http://100formacedonia.blog.com/

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Февруари 02, 2013, 11:58:42 pm

ИЗПОВЕД ОТ ТИТОВИЯ "РАЙ" - БЛАГА БОЖИНОВА

"Това беше геноцид - последствие на политиката, която Югославия тогава водеше спрямо България. Тези, които приемаха югославско поданство, се ползуваха от всички блага, включително и от международната помощ. А онези, които оставаха верни на родината си, загиваха по лагерите. В Съветския съюз, Сталин изби стотици български емигранти заради политическите им убеждения. В Югославия те загиваха само заради това, че са българи и искат да останат такива. Щом си българин и не искаш да станеш югославянин, значи си враг..."

http://macedonia-history.blogspot.com/2010/01/izpoved-ot-titovia-rai.html

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Март 10, 2013, 08:35:51 pm

Македония въ образи   —   La Macédoine illustrée
Комитетътъ за изучаване българскитѣ земи, 1919   —   Le comité pour l’étude des terres bulgares, 1919

I.
,,Въ този албумъ читательтъ ще види в образи областьта на югозападната половина на Балканския полуостровъ, която се нарича Македония и въ която мнозинството на населението, достигаще до 2,500,000, е българско, заемайки едно пространство отъ приблизително 65 хиляди квадратни километра, както се вижда и отъ приложената въ края на албума  е т н о г р а ф и ч н а  к а р т а  на Македония.
 
Македонцитѣ сѫ най културноспособното българско племе. Тѣ сѫ надъхани съ силно народно съзнание, поради което се чувствуватъ нераздѣлна часть отъ българския народъ; борили сѫ се и много страдали заради българската си народна идея и сѫ дали безброй жертви и доказателства отъ безпримѣренъ героизъмъ и идеализъмъ въ стремежа си за народно обединение. Съ международни политически актове: султанския ферманъ отъ 1870 год., съ който се учрѣдява българската Екзархия, рѣшението на Цариградската конференция 1876 г. и Санстефанския миренъ договоръ отъ 1878 год. — биде признатъ  б ъ л г а р с к и я т ъ  х а р а к т е р ъ  на славянското население на Македония, ала въпрѣки това и за зла честь на Берлинския конгресъ Македония биде откѫсната отъ общото ѝ отечество България. Отъ тая фатална дата започва сѫщинската  м а к е д о н с к а  к ъ р в а в а  т р а г е д и я,  която още не е завършена. Нито 30-годишната революционна борба на македонцитѣ, нито три войни поредъ, водени отъ България, не стигнаха да се изкупи избавлението на поробена Македония, да се разбиятъ кознитѣ на алчнитѣ ѝ съсѣди отъ сѣверъ и отъ югъ, които сѫ се  з а к л е л и  д а  я  з а в л а д ѣ я т ъ  к а т о  я  п о д ѣ л я т ъ  п о м е ж д у  с и.  Завоевателнитѣ си стремежи сърбитѣ и гърцитѣ за лице прикриватъ отричайки на македонцитѣ българската имъ народность. Не е имало въ новата история на Европа такава безогледна фалсификация на истината отъ тоя родъ! Какъ е било възможно да става такова нѣщо въ края на XIX. и въ началото на XX. вѣкъ, затова историцитѣ тепърва ще има да разправятъ за чудо и приказъ на бѫдещитѣ поколѣния.
 
За жалость, поради това изопачаване на дѣйствителностьта, което намѣри и още намира кредитъ по свѣта дори и срѣдъ най-просвѣтенитѣ народи, Македония продължава да изнемогва подъ тежестьта на опустошителни военни дѣйствия, подъ терора на тежкото чуждо иго.
 
При все това истината и правдата единъ день трѣбва да възтържествуватъ.
 
Кое е истината?
 
Каза се вече, че  М а к е д о н и я  е  б ъ л г а р с к а  с т р а н а,  а  т а к а в а  е  б и л а  в и н а г и  о т ъ  н а й – с т а р о  в р ѣ м е  д о  н а ш и  д н и..."

http://www.kroraina.com/knigi/rami/am/am_predgovor.htm

http://www.kroraina.com/knigi/rami/am/index.html
 

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Март 10, 2013, 08:41:38 pm

Македония въ образи   —   La Macédoine illustrée
Комитетътъ за изучаване българскитѣ земи, 1919   —   Le comité pour l’étude des terres bulgares, 1919

II.
,,Историческото изслѣдване доказа надъ всѣко съмнѣние, че славянскитѣ племена, които до VII. столѣтие окончателно се настаниха въ Македония, сѫ били близко сродни съ славянскитѣ племена, които едноврѣменно засѣднаха въ източната половина на Балканския полуостровъ.  О т ъ  т ѣ з и  д в ѣ  п л е м е н н и  г р у п и  с е т н ѣ  с е  о б р а з у в а  б ъ л г а р с к а т а  н а р о д н о с т ь.  Заселението на сръбскитѣ племена, завършено тъй сѫщо въ VII. столѣтие, нито тогава, нито кога да е по-сетнѣ, на къмъ югъ  н е  е  п р ѣ к р а ч и л о  г о л ѣ м и я  м а с и в ъ  н а  Ш а р ъ – п л а н и н а.
 
Забѣлѣжително е, че и день днешенъ Шаръ прѣдставлява раздѣлна стѣна между българи и сърби, проточила се отъ албанскитѣ планини къмъ изтокъ до Моравско- Вардарската долина.  С л а в я н и т ѣ  в ъ  М а к е д о н и я  о т ъ  Ш а р ъ – п л а н и н а  н а  ю г ъ  с е   н а р и ч а т ъ  и  н а п ъ л н о  с е  ч у в с т в у в а т ъ  б ъ л г а р и.

Цѣлата история на Македония обяснява, че това  б ъ л г а р с к о  народно съзнание на македонскитѣ славяни се дължи на споменатото първоначално сродство на племената, които слѣдъ първитѣ три вѣка задруженъ политически и културенъ животъ на Балканския полуостровъ се слѣха и обособиха въ една народность подъ общо народно име  б ъ л г а р и.
 
Прѣди всичко трѣбва да се изтъкне епохалниятъ фактъ,   п р ѣ в о д ъ т ъ  н а  С в е т о т о  П и с а н и е  в ъ IХ. вѣкъ отъ двамата братя-апостоли Кирилъ и Методий на едно  б ъ л г а р с к о – м а к е д о н с к о  нарѣчие, което сега служи като основа за историческо изучване на всичкитѣ славянски езици и което въ науката се нарича  с т а р о – б ъ л г а р с к и  езикъ. На сѫщитѣ Свети Братя се отдава и изнамѣрването на  д в ѣ т ѣ  с л а в я н с к и  а з б у к и  — глаголическата и кирилската. Съ това Македония още въ IX. вѣкъ бѣ станала  л ю л к а  н а  с т а р о б ъ л г а р с к а т а  п и с м е н о с т ь.
 
Дѣлото на Свети Кирила и Методия въ Македония продължиха тѣхнитѣ ученици, между които най-много заслуги си е спечелилъ съ плодовита духовно-просвѣтна дѣйность  С в.  К л и м е н т ъ,  Охридски арихепископъ. Той и сега се слави и почита като основатель на българското народно образование въ цѣла Македония и България. Особено сѫ живи споменитѣ за него, подържани по прѣдание у самото българско население въ Охридъ, гдѣто Св. Климентъ най-много е дѣйствувалъ и гдѣто е и починалъ на 916 год. Отпразднуването на 1000-годишнината отъ смъртьта на Св. Климента, което стана. прѣзъ Августъ 1916 год., бѣ въ цѣла Македония истинско народно тържество, а главно въ Охридъ, гдѣто сѫществува отъ старобългарско врѣме и черква на името на Св. Климента, въ която се пазятъ и неговитѣ мощи. Изобщо въ Охридъ, който въ X. в. прѣзъ царуването на българския царь Самуилъ бѣше и царска столица, старобългарскитѣ прѣдания сѫ извънредно живо спазени.
 
И въ най-ново врѣме  о т ъ  М а к е д о н и я  д о й д е  п ъ р в и я  п о т и к ъ  з а  н а р о д н о т о  в ъ з р а ж д а н е  н а  б ъ л г а р щ и н а т а.  Първиятъ български историописецъ Паисий, който прѣзъ втората половина на XVIII. в. възпламени народното съзнание, бѣше родомъ македонецъ. Първата българска печатница въ XIX. в. се отвори пакъ въ Македония, именно въ Солунъ. Македонскитѣ българи взеха живо участие въ българския Черковенъ въпросъ, който въ 1870 г. се завърши съ учрѣдяването на самостоятелна черковна управа, Екзархията. При най-неблагоприятни условия цѣлото българско население на Македония показа изобщо удивителна народна издържливость, което не по-малко се прояви и въ послѣднята му тридесетгодишна освободителна борба.
 
Н а в р е д ъ  б ъ л г а р с к о т о  у ч и л и щ н о  д ѣ л о  в ъ  М а к е д о н и я  бѣше до сръбската окупация почти тъй високо развито, както и въ самото царство България; почти всички български села въ Македония имаха свои народни училища, главно издържани отъ самитѣ селски общини. Когато въ 1912 г. Сърбия окупира Македония, дори и въ сръбския печатъ се изтъкна, че сърбитѣ въ народно-просвѣтно отношение би трѣбвало да взематъ примѣръ отъ македонцитѣ, защото въ Сърбия едвамъ на 4—5 села се падаше по едно народно училище. И градскитѣ училища въ Сърбия стоятъ по-назадъ отъ съотвѣтнитѣ български училища въ Македония.
 
Голѣмото македонско въстание, наречено Битолско или Илинденско, въ 1903 год., което бѣше подготвено отъ Вѫтрѣшната революционна организация, погълна много човѣшки жертви и стана причина да бѫдатъ съвършено опожарени стотини български села главно въ Битолско, Охридско и Костурско. При все това революционната борба на македонцитѣ съ голѣма самопожертвователность продължи и прѣзъ слѣднитѣ години. Младотурцитѣ, виждайки че една автономия за Македония ще се наложи на Турция, провъзгласиха на 1908 год. конституционно управление за цѣла Турция. Македонскитѣ революционни чети тогава врѣменно прѣустановиха борбата и открито влѣзоха въ градоветѣ и дори се братимѣха съ турцитѣ. Ала когато .oва революционната борба про-
..рцитѣ пакъ се поднови, понеже
..итѣ отъ тѣхъ права останаха само
..е, послѣдваха кървави борби, а
..рска страна и масови кланета
въ Шипъ, Кочани и въ Гюришкия манастиръ (1911—1912 г.). Тия събития повлѣкоха България да обяви освободителната война прѣзъ октомври 1912 год. Въ тази война взеха участие повече отъ 15 хиляди македонски българи, които формираха отдѣлна доброволческа „Македонска опълченска” дивизия. Освѣнъ това, въ вѫтрѣшностьта на Македония хиляди македонски българи, членове на
.. макед. револ. организация, се
.. рамо до рамо съ тогавашнитѣ
..ци на България, Сърбия и Гърция,
.. вѣрвайки, че се борятъ за своето българско дѣло. Ала когато въ последствие сърбитѣ скѫсаха договора отъ 1912 год., съ който бѣха признали Македония за българска, и явно казаха, че иматъ намѣрение заедно съ гърцитѣ да я задържатъ за себе си, България се оказа въ положение на самоотбрана и бѣ
..на на 1913 год. да води война съ бившитѣ си съюзници. Тѣ бѣха под-
.. войната още когато българската армия стоеше на Чаталджа: тогава, именно прѣзъ м. май 1913 год. бѣ сключенъ
.. Сърбия и Гърция извѣстниятъ тѣхенъ съюзъ противъ съюзницата имъ България. И въ тая война македонското опълчение геройски се бори до край. Фаталниятъ изходъ на войната лиши България отъ плодоветѣ на побѣдата, а Македония хвърли въ ново робство подъ сърби и гърци, по-тежко отъ турското.
 
Сърбитѣ и гърцитѣ веднага заработватъ съ всички възможни срѣдства да
..тъ македонската си плячка, да
..и в а т ъ  македонцитѣ. Всички по-об-
..и бидоха хвърлени въ затворъ, а
..во и убити. Българскитѣ училища бѣха затворени, българскитѣ книги въ училищнитѣ библиотеки унищожени, българскитѣ владици, свещеници и учители изгонени. Подъ най-тежко наказание бѣ запрѣтено на македонцитѣ да се наричатъ българи, а въ цѣла Македония се прокламира продължително военно положение.
 
Новото плачевно положение на Македония силно възбуждаше духоветѣ и въ Македония и въ България. Особено трѣбва да се изтъкне, че въ България има и една силна македонска емиграция, която заедно съ населението вѫтрѣ въ Македония непрѣкѫснато е взимала участие въ освободителната революционна борба на македонцитѣ до 1912 год. Нека споменемъ, че докато вѫтрѣ въ Македония се образува къмъ 1894 год. Вѫтр. Революц. Организация, почти сѫщеврѣменно и македонската емиграция въ България се организира съ сѫщата цѣль, като основа така наречения Върховенъ Македонски Комитетъ. За първи основатели на Вѫтрѣшната Организация се считатъ революлионеритѣ Дамянъ Груевъ, родомъ отъ Смилево (Битолско) и Гоце Дѣлчевъ, родомъ отъ Кукушъ, а въ срѣдата на емиграцията се изтъкна като първъ водитель Трайко Китанчевъ, родомъ отъ Рѣсенъ (Битолско). Катастрофата, която постигна Македония въ 1913 г., особено засили численостьта на емиграцията въ България. Борбата въ самата Македония между туй не утихна: въпрѣки сръбския и гръцки тероръ революционни български чети дѣйствуваха и прѣзъ 1913—1915 год.
При това положение явно бѣше, че ако България би се рѣшила да води още една война, че тя би се водила само за освобождението на Македония, както и войнитѣ прѣзъ 1912 и 1913 год. главно се обявиха заради Македония. Така се и сбѫдна. Много кръвь се пролѣ, българскиятъ народъ всичко даде за постигането на единъ висшъ свой идеалъ — народното обединение. Краятъ обаче още е неизвѣстенъ, и тѫжна Македония съ скръстени рѫцѣ чака съ трепетъ на душата, какво ще ѝ присѫди човѣшката правда..."

http://www.kroraina.com/knigi/rami/am/am_predgovor.htm

http://www.kroraina.com/knigi/rami/am/index.html

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Март 10, 2013, 08:45:26 pm

Македония въ образи   —   La Macédoine illustrée
Комитетътъ за изучаване българскитѣ земи, 1919   —   Le comité pour l’étude des terres bulgares, 1919

III.
,,Ето за тази българска Македония настоящиятъ албумъ дава на читателя едно понятие, за да може да си въобрази, какъ изглежда страната, — градоветѣ и селата, въ които живѣятъ македонскитѣ българи, които тъй самоотвержено сѫсе застъпвали и още се застѫпятъ за културнитѣ и политически интереси на своя народъ, на своята родина. Тукъ се виждатъ стари и по-нови македонски дѣйци, които сѫ работили като общественици, като архиереи, свещеници, учители и революционери. Фотографията и особено несъвършената репродукция слабо прѣдаватъ истинския изразъ на лицата, но при все това наблюдателното око все ще долови и характерни черти, които отразяватъ вѫтрѣшния свещенъ пламъкъ, що е сгрѣвалъ и въодушевявалъ дѣйцитѣ, та тъй охотно сѫ слагали въ жертва и самия си животъ. По тѣзи образи ще може негли да се сѫди и за културностьта на македонцитѣ. Народнитѣ носии даватъ понятие за народното изкуство, проявено въ везоветѣ на женскитѣ носии, които откъмъ тая страна сѫ първи въ цѣлото славянство по богатството на мотивитѣ въ орнамента и по хармонията на боитѣ. Не по-малко забѣлѣжително мѣсто държи рѣзбарското искуство въ Македония. Галичникъ и неговата околия сѫ центърътъ на онази школа, която създаде най-хубавитѣ паметници на рѣзбарството, що красятъ много черкви въ Македония и България.
 
Съ малки изключения всичкитѣ изнесени тукъ портрети въ главната, първа часть на албума (оть стр. 1 до 111) прѣдставяватъ вече умрѣли народни дѣйци отъ ново врѣме. Разбира се, че тѣ сѫ само по-виднитѣ и не всички, по невъзможность да се намѣрятъ фотографии на мнозина, които наравно заслужваха да се вмѣстятъ въ албума. Въ края, отъ 111 до 120 стр., донасяме въ групи портретитѣ на българскитѣ македонски владици, които въ 1913 год. бидоха изгонени отъ епархиитѣ си отъ сърбитѣ; на два народни македонски конгреса; на македонски делегати, изпращани въ странство; въ едно голѣмо табло на по-виднитѣ революционери и най-сетнѣ на военоначалницитѣ на македонското опълчение, взело участие въ освободителната война 1912 год. Повечето и отъ тѣзи дѣйци сега сѫ вече покойници ; най-многото отъ тѣхъ сѫ паднали въ полето на честьта.

За да се осѫществи идеята за този македонски албумъ, много се дължи на усърдието, съ което нашиятъ сънародникъ г-нъ Георги Палашевъ, родомъ отъ гр. Велесъ, още прѣзъ 1916 год. се бѣ заловилъ да събира фотографии на видни по-стари дѣйци и други забѣлѣжителности въ Македония. Въ тази работа сетнѣ му е помагалъ и видниятъ македонски дѣецъ г-нъ Христо Матовъ, родомъ отъ Струга, г-нъ А. Томалевски, родомъ отъ гр. Крушево, е събралъ фотографии относително Крушево. Отъ друга страна фотографътъ г-нъ Трайче Благоевъ, родомъ отъ с. Берово (Малешевско), изпратенъ съ сѫщата цѣль отъ Задграничното Прѣдставителство на Макед. Организация, е правилъ снимки по Македония. Къмъ събранитѣ по този начинъ фотографии се прибавиха 120 мои снимки, които съмъ правилъ на пѫтуването си по Македония прѣзъ лѣтото на 1916 год. Нѣкои фотографии се намѣриха най-сетнѣ и тукъ въ София, между емиграцията. Така се събраха фотографиитѣ за цѣла Македония, разпрѣдѣлени въ албума споредъ околията, къмъ която се отнасятъ. За жалость въпрѣки най-старателно търсене не можахме да се сдобиемъ ни съ една фотография на гр. Леринъ и на гр. Енидже (Вардарско). Изобщо поради условията, при които сѫ правени снимкитѣ и събирани фотографиитѣ, южна Македония, която по природнитѣ си хубости и мощниятъ народенъ духъ на своето българско население е една отъ най-скѫпитѣ български покрайнини, за жалость слабо е прѣдставена въ албума.
 
Репродукциитѣ на фотографиитѣ, а така сѫщо и печатането на цѣлия албумъ включително съ външната корица се извършиха тукъ въ София по нѣмане възможность да се направи това по другъ, по-съвършенъ способъ въ чужбина. Затова и не можаха да се избѣгнатъ много несъвършенства отъ техническо естество.
 
София, май 1919 г.
 
Проф. Д-ръ Л. Милетичъ.
Прѣдседатель на Комитета за изучване бълг. земи"

http://www.kroraina.com/knigi/rami/am/am_predgovor.htm

http://www.kroraina.com/knigi/rami/am/index.html

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Март 19, 2013, 01:19:15 pm

КОСТА ЦЪРНУШАНОВ - ,,Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него"

,,БЪЛГАРОМРАЗИЕТО Е ОТЦЕРУГАТЕЛСТВО"
 
ПОЧИТ
в-к "Македония", брой 28, 15 юли 1998 г.
 
,,Големият наш историк, пиател, учен и публицист Коста Църнушанов получи посмъртно високото отличие на Р Хърватия - ордена "Ред на Даница Хърватска с лика на Марко Марулич".
Това беше поводът на 13 юли т.г. в посолството на Р Хърватия да се състои затрогващо тържество. Негово превъзходителство посланикът на Р Хърватия Мате Мещерович връчи високия орден на сина на г0н Църнушанов - д-р Пантелей Църнушанов. (Словата поместваме отделно.)
Радостно е, че след толкова политически и идеологически блокади и прегради двата народа - българския и хърватският, отново преоткриват себе си така, както е било през вековете. И принос за това дружеско и съзидателно преоткриване без съмнение има и покойният Коста Църнушанов.
Остава открит въпросът - кога България ще "забележи" необозримото творческо наследство на Коста Църнушанов и ще му даде заслужена почит! "

Слово на Негово превъзходителство посланика на Р Хърватия г-н Мате Мещрович
София, 13 юли 1998 година...

http://www.promacedonia.org/v_mak/1998/K_cyrn3.html


Съпротива на македонските българи срещу въоръжените пропаганди
 
- Борбата на ВМОРО срещу сръбската и гръцката пропаганда
 
,,Опитите на отделните агенти на македонизма, изобретен в Белград, не оставиха никакви следи в поробена Македония. Всичко, което се кроеше в тая насока, намираше само единични изяви вън от нея – в Сърбия, България, Русия и Цариград. Това явно говори за чуждестранния произход на македонизма, без почва в самата Македония, където революционната организация стоеше на поста си като страж на българщината. Затова както сърбите, така и гърците създадоха специални четнически организации за борба с тая българщина, която не познаваше никакъв македонизъм. Гърците издигнаха лозунга "Вулгарос нами мини!" ("Българин да не остане") и извършиха жестоки изстъпления над невинното българско население в Костурско, Леринско, Битолско, Марийово. Kакто андартите, така и сърбоманските чети бяха в съюз с турците и се бореха срещу Революционната организация при взаимодействие, борбата стана особено кървава на три фронта. Организацията бе принудена да се бори срещу всички тези нашественици по планини и поля, по села и градове, в защита на българщината."
 
- Българското национално дело през време на Хуриета
 
,,Следващите три години през време на турския Хуриет (1908 – 1910) дават простор за мощна проява на българщината в Македония. Революционната организация се е легализирала и цялата българска общественост в Македония се организира в две политически формации: Съюз на българските конституционни клубове (с дясна идеология) и Българска народна федеративна партия (с лява идеология). Въпреки техните идеологически различия неизменното в двете е българското родолюбие, грижата за единството на българската народност.
 
 В Устава на Българските конституционни клубове четем:
"Българският конституционен клуб има за цел:.
а) да даде гражданско и политическо възпитание на българския народ в духа на конституционните свободи – областно самоуправление на Македония и Одринско;
б) да пази и развива българската народна култура."
 
В правилника на Българската федеративна партия пише:
"Член на българскаща секция на Народната федеративна партия може да бъде всеки българин, отомански гражданин, навършил 20 години..."
 
Всички те се обявиха категорично срещу македонизма непосредствено след Първата световна война, подчертавайки изрично българското си народностно съзнание."
 
-  Македоно-Одринското Опълчение - връх на саможертвата за българското име
 
 
,,Както е известно, младотурският преврат, т.нар. Хуриет, завърши с най-фанатични гонения на българщината в Македония. След две години избухна Балканската война за освобождението на Македония, които всъщност доведе до нейната най-голяма трагедия. Главен израз на родолюбието на македонския българин тогава цял свят видя в делото на Македоно-Одринското опълчение. Никога македонският българин не се е надигал така спонтанно да служи на народното дело, както в тия велики дни на народна радост. Към Българии от цял свят са се стичали емигрирали македонски българи със стотици и хиляди, като изоставяли всичко свое в чуждата страна, някои дори децата си, само по-скоро да се присъединят към борбата с вековния български враг. Това са били хора от различен социален произход: учители, търговци, занаятчии, прости работници – предимно бедни хора, които нямали пари дори да си купят дрехи, обувки и калпаци, но горели от желание да се поставят на разположение на военното ръководство. Повечето от тях не са били служили във войската и не са знаели да боравят с оръжие, но имали пламенни сърца. Развели българския трицвет, с бойни песни на уста и с пламък в очите, те бързали към сборните пунктове, нетърпеливи, развълнувани, сякаш отивали на сватба. Ентусиазмът им е бил равен на оня на шипченските опълченци, доказан след това в боевете. Главното им оръжие, водещо към победа, било тяхното високо българско родолюбие и готовност за саможертва за великото дело на освобождението и обединението на българския народ.
Величието на подвига на Македоно–Одринското опълчение през Балканската и Междусъюзническа война е изразено и в данните за кървавите жертви: те възлизат на 3631 души или 25% от неговия състав. Ако към тази цифра прибавим и ония македонски българи, които са служили в българската армия като войници и офицери, ще имаме всичко 46 844 души бойци от Македония, дали своя принос за нейното освобождение. Това говори за висотата на българското съзнание и жертвоготовността за българското национално дело."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Март 19, 2013, 01:22:11 pm

КОСТА ЦЪРНУШАНОВ - ,,Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него"

- Въстанието на българщината в Тиквешко и Охридско срещу сръбския гнет
 
,, Всички български училища бяха веднага закрити, българските учители и свещеници – погнати, от храмовете се прогони българската книга и киижовна реч, училищните и читалищните библиотеки бяха разтурени, българските владици поставени под домашен арест.Още със стъпването си в села и градове сръбските офицери и войници поставяха натрапчиво на всеки срещнат местен жител един и същ въпрос: "Ща си ти?" И при всеки отговор – "Българин!" кипваха от злоба."
 
,,За дивия шовинизъм на престолонаследника Александър красноречиво говори още един факт, на който е свидетел пишещият тези редове. Още в първите дни след влизането на сръбските войски в Прилеп (24 октомври ст.ст. 1912 г.) той тръгва да се разхожда по главната улица на града и при площада "Таксимите" вижда българския надпис на фирмата на единствената в града сладкарница. Принцът кипва: "Скините то! (Свалете това). "Сладкарница" – то йе бугарски. Пишите "ПОСЛАСТИЧАРНИЦА". И почва свалянето на всички фирми с български надписи по цялата чаршия."
 
,,На 5 декември ст.ст., срещу Никулден, новата сръбска власт, състояща се от офицери, поканва около 45 видни граждани на банкет по случай рождения ден на сръбския престолонаследник Александър. Между поканените е и учителят Анастас Лютвиев. Същевременно на банкета са събрани и около 50 души сърби. Тържеството става в кафенето на Бомболовци.  След вечерята, след като се пило вино и бира, започват тостове от страна на сърбите в чест на сръбския кралски дом и победоносната сръбска войска. За българите – съюзници нито дума. Тогава става Анастас Лютвиев и държи тост и за българското победоносно оръжие в Тракия. Мълнии започват да излизат от очите на сърбите. Речта свършва, гражданите ръкопляскат, Лютвиев сяда на мястото си. Настава тих шепот между сръбските офицери. След десетина минути те стават и под звуците на музиката започват хоро. Един път правят кръг около масите в салона, втория път извиват хорото покрай Лютвиев, накарват го любезно да се хване на хорото при тях и продължават играта. От двете страни на учителя подскачат двама офицери, здраво стискайки ръцете му. Хорото обикаля един – два пъти в салона и след това хороводителят – офицер, го извежда навън, в тъмната нощ, и там да поиграят. Никой нищо не подозира. След малко хорото се връща, но без неколцина играчи сърби; няма го и Лютвиев. А ето какво станало: в тъмната нощ една част от хорото се откъсва заедно с Лютвиев. Двамата здравеняци офицери го хващат под мишца, трети с кърпа му запушва устата и така го отвличат към сръбското училище, недалеч от кафенето. Там го удушват и го изгарят във фурната на училището. Това е било около полунощ.
Гражданите почват да се тревожат и да питат за учителя. Но офицерите се преструват, че нищо не знаят. Още рано сутринта настава тревога в целия град. Обезумялата майка на Лютвиев го търси навред: властта вдига рамене, преструва се, че нищо не знае. Търсят и в сръбското училище. Там в мазите намират само един дръвник, облят от кръв. Най-после сръбският агент Никола Хаджиойовка прошепва на доверени хора истината за съдбата на учителя. Тъй Прилеп пръв даде кървава жертва за българското име в дните, когато очакваше български войски и постоянно питаше пристигащите сръбски войски: "Къде са българите?"
 
,,Когато избухна Междусъюзническата война, борбата започна да се води на живот и смърт за българското име, език и култура. В това отношение забележителни са одобено две масови прояви – Тиквешкото и Охридското въстание. При започването на Междусъюзническата война (16 юни ст.ст. 1913 г.) българското население в Тиквешко, предвождано от организираните чети, грабна оръжието и изгони сръбската власт, установи временно управление и зачака настъпващите български войски. Но обратът във военните събития доведе обратно сръбските войски, които с огън и меч наложиха своята власт върху хекатомбата от 331 кървави жертви на българите в Неготинско и 136 в Кавадарско (Тиквешията)."
 
,,Два месеца след подписването на Букурещкия мирен договор в Дебърско, Стружко и Охридско започнаха въстанишки действия срещу сръбската насилническа власт. Албанци и българи в Дебърско въстанаха първи и прогониха сръбските държавни органи и военни части, след това в Струга и околията се вдигна цялото българско население под водачеството на стружанеца Милан Матов, Петър Чаулев (охридчанин), Павел Христов (битолчанин) и Антон Шибаков (от с. Велгощи, Охридско). Те пропъдиха цялата сръбска администрация и войскови части от Струга и Охрид и установиха българска революционна власт с избрано от народа ръководство: Лев Огненов, Иван Групчев, Лев Кацков, Павел, Христов, Петър Хилев и др. Образуван бе фронт по планините Петрино и Буково на 15 км. от Охрид. Започна четиридневно сражение с редовната сръбска войска, която с огромното си надмощие успя да потуши въстанието и се отдаде на жестокости. Първо пострада с. Велгощи, родното място на войводата Антон Шибаков. Избити бяха по един на всеки пет възрастни мъже. След това в Охрид бяха избити учители, свещеници и редица граждани, които не бяха успели да избягат с лодки в Албания. Огромен брой други бяха хвърлени в затвора. Най-много убийства се извършиха в Дебърско. Самият Дебър бе наполовина разрушен."
 
,,Най-преследвани бяха българските учители, свещеници и революционери, взели участие в борбата срещу турската тирания. Затова огромната част от учителите бяха екстернирани в България, а една част избити. Същото стана и със свещениците и калугерите, от които едни бяха избити, а други арестувани и изтезавани.
Всичко това бе започнало да се върши още в първите дни на влизането на съюзническите войски в Македония, за да стигне кулминацията през и след Междусъюзническата война.
Тези факти, дадени в най-сумарен вид, говорят, че в Македония през тия вълнуващи години се е умирало или страдало за българското име и че помен от някакъв македонизъм не е имало."
 

- Подвигът на българските новобранци в Крагуевац
 
 
,,В тези години готовността да се гине за българското име е особено силно изразена в отказа на българската младеж от Македония да служи в редовете на сръбската армия. Неявяването в армията или дезертиранията от нея бяха масово явление. Младежите или се криеха по градовете и селата, или избягваха в четите на възстановената революционна организация, или пък прибягваха в България, за да се поставят на разположение на българската армия като доброволци и да попълват новоорганизираните революционни чети, изчакващи събитията, за да тръгнат в авангарда на българските войски в очакваната война. Ония пък, които не успели да избягат и да се укрият или били заловени, бързо били разпратени по сръбските полкове."
 
,,Най-внушаваща по своето българско родолюбие проява на македонските младежи – новобранци, е случаят в сръбския град Крагуевац. Неуспели да се укрият или забегнат, няколкостотин младежи от Щипско, Радовишко, Кочанеко, Св. Никола, Пехчевско и Тиквешко били под конвой откарани към казармите в Сърбия. На 21 март 1914 г. те се озовали на гарата във Велес, пред влаковата композиция, която ще ги отвлече в непозната посока. Видели се в такъв внушителен брой от няколкостотин души, младежите запели "Шуми Марица". Никой не бил в съатояние да ги спре. Когато били подканенн да влязат във вагоните, те единодушно заявили: "Не искаме да служим в сръбската армия! Ние сме българи!" Докараната войска от гарнизона обсадила гарата и ги принудила да влязат във вагоните. На 23 март заранта в Крагуевац пристигнали и щипяни, а на 25 март – радовишани и тиквешани. За да се получи някакъв ефект на благосклонност към тях, властта наредила тържествено посрещане с топовни салюти, музика, хор и празнично облечено гражданство, любопитно да види "новоосвободените сърби". Но младежите при маршировката слисали народа с българските си песни: "Край Босфора шум се вдига... Ето Симеон пристига..." и "Тих, бял Дунав се вълнува."
 
 ,,На 15 април заранта всички новобранци били построени в казармення двор. В присъствието на граждани от Крагуевац и цялото духовенство начело с митрополита, с музика и знамето на полка дадена била заповед войниците да оставят пушките ои и да се построят в кръг. Свещеникът между войниците е готов да почне клетвата и когато офицери и граждани – всички със затаен дъх, чакат новобранците да повтарят клетвата, която той произнася, отвсякъде се чуват гласове: "Ние сме се клели вече, втори път не се кълнем!" Всред настъпилото между офицерите и присъстващите недоумение из гърлата на новобранците се изтръгва продължително "Ура!"...Свещеникът едва изговаря името на крал Петър, а новобранците го заглушават с непрекъснато ура" и "да живее България!" Тогава обезумелите от яд офицери се залавят за голите си шашки, втурват се срещу новобранците и започват да удрят кой къде завърне. Но и новобранците изкарват ножовете от пушките си и са готови за самоотбрана. Посред настъпилата паника... посред звънтенето на изпотрошени шашки и капеща кръв, по заповед на полковия командир Данаило Калафатович туря се край на тая кървава саморазправа. В тоя момент майор Божидар Загорич тича от един новобранец на друг и с треперяш от яд и злоба глас пита всекиго: "Ти приемаш ли?", на което всеки отговаря: "Не!" – Последва отделянето на селяните новобранци от гражданите."
 
,,Търсили агитаторите между тях, за да бъдат изпратени в България. Десетдневен нечовешки арест не е установил никакви агитатори. Тогава сърбите изкарали арестуваните граждани от Радовиш на отделно мяето и им предложили: "Който иска да иде в България, да излезе 5 крачки напред". Пръв излиза Христо Кошевец, който, козирувайки, казал: "Аз съм българнн и искам да ида в България". След него същото направили и Ангел Андреев, Мильо Спиров, Коце Клисаров, Кирил Сарамандов, Иван Темкин. Останалите воички извикали задружно, че са българи.. Първите шестима били отделени, след което веднага изпратени на военен съд в Ниш, а всички други били подложени на казармени наказания. Така постъпили сърбите и с новобранците от другите места: гражданите и по-будните селяни – в тежък арест, а останалите – на казармени изтезания. Патилата на затворниците били грозни. Всеки затворник бил поставен в отделна килия, в която не е било възможно нито да се лежи, нито да се седи. За храна им се давало на 2 дни по малко хляб и вода, Ежедневно е идвал в затвора офицер, който е запитвал всеки затворник: "Ще се кълнеш ли?" И ежедневно е бил даван все краткият отговор: "Не!" Това е продължило 18 дена...Това е самата истина. Македония копнееше за пълно обединение с България."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Март 19, 2013, 01:26:04 pm

КОСТА ЦЪРНУШАНОВ - ,,Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него"

- Военният принос на македонските българи през Първата световна война
 
,,Според данни от Министерството на войната през септември 1918 г. броят на тези македонски българи, служещи в различните дивизии, е следният:
 
1. Софийска дивизионна                         2313
2. Тракийска                                         2219
3. Балканска                                         2025
4. Преславска                                       1433
5. Дунавска                                          1332
6. Бдинска                                            1462
7. Рилска                                              2253
8. Тунджанска                                       2301
9. Плевенска                                         1093
10. Беломорска Планинската дивизия       2014
__________________________________________
Всичко .......                                        22 445
 
В тия цифри не влизат  полкове от дивизията, както и без 31-ви пехотен полк.
 
Македонската дивизия                                   33 764
Другите дивизии                                            22 445
Планинската дружина от Моравската
областна военна инспекция                                942
____________________________________________
Всичко .......                                                   57 151
 
,,Ако се вземат предвид и ония войници, заселени от по-рано в България, смята се, че във войната са участвували около осемдесет хиляди долни чинове и 755 офицери македонски българи."
 
,,С вяра в успеха на освободителното дело дивизията тръгва към родна Македония, вършейки редица подвизи по бойния си път – от мястото на съсредоточението си в района на Брезник – Радомир до гръцката граница към Гевгели и Дойран. Сърбите биват очистени за кратко време по цялата област до Вардар и Шар, след което се натъкват на първите френски полкове от десанта им и Солун през първите дни на октомври 1915 г. Първият контакт с тия войски става на 14 октомври, когато биват спрени в движението им към Валандово и отблъснати с големи загуби. Почти веднага след това започват епичните боеве при Криволак, които траят от 17 октомври до 21 ноември 1915 година. В тия боеве се поставя на изпитание силата на духа на македонските доброволци. Пред нея е стоял многоброен враг, най-модерно въоръжен с бойни самолети и огромни запаси от храни, облекло и материали. Срещу тая сила се изправили главно железните гърди на македонските бойци. В трикратните си пристъпи срещу противника на 17, 21 и 23 октомври офицери и войници в надпревара и неудържим устрем, под ураганен огън дават тежки жертви. Колко голяма е била смелостта и пожертвувателността на тия герои, предвождани от своите командири, говорят следните цифри за загубите: те са 1229 убити и ранени, от които 40% офицери, 35% подофицери и 18% войници. Значи командирите вървели начело на атакуващите колони!"
 
,,След основно проучване на противниковите сили и тактика и в сътрудничество с другите бойни части преминали на десния бряг на Вардара. Пети македонски полк, командуван от легендарния Борис Дрангов, превзема на 20 ноември главната позиция при Криволак и на 21 ноември преследва по петите отстъпващия враг; заедно с други части води непрекъснати боеве при Градец, долината на р. Кулудере, височината 510, превзема с. Богданци и Гявато и на 30 ноември стига гръцката граница. Там дивизията заема окончателно положение по линията Гевгели – Дойран с гръб към Беласица."
 
,,В тези подвизи македонският българин показа колко скъпо му е българското име и с колко кръв са го осветили, за да няма ни помисъл за сепаратизъм и македонизъм. В тези дни кадрите на ВМОРО в помощ на българската армия също показаха колко скъпо им е единството на българския народ. И ако след това минаха към старата идея на ВМОРО за автономия, не сториха това от сърце, а по неволя и с цел да се спаси каквото може от българската кауза в Македония."
 
АВТОНОМИЯТА КАТО БЪЛГАРСКА ИДЕЯ
 
,,Към идеята за автономията основателите на ВМОРО са прибягнали по неволя, тъй като още тогава е било ясно, че обединението с България е невъзможно. Опитите чрез Кресненско–Разложкото въстание, както и чрез Охридско – Прилепското съзаклятие 1881 година показаха, че мирният договор в Берлин, гарантиран от Великите сили, включително и от освободителката Русия, е непоклатим и борбата за свобода трябва да вземе нова форма. Но основавайки революционната организация, македонските дейци веднага са определили нейния национален характер в самото й название "Български македоно-одрински революционни комитети", имащи за цел "придобиване пълна политическа автономия на Македония и Одринско" и с определение, че неин член може да бъде "всеки българин, без разлика на пол, вяра и убеждение".  И тъй като за автономията се бореше само българското население, само по себе си следва, че тя е българска идея.
 
,,Впрочем няма нужда да се доказва, че всичките дейци на ВМОРО  са били убедени българи и български деятели в просветата: български учители, директори на гимназии, писатели, журиалисти, книгоиздатели и войводи. Езикът, с който си служили, е бил българският книжовен език. На него са издадени всички организационни документи и печатни органи. Борбата, която ВМОРО е водела, била в защита преди всичко на българското население. Това е подчертано в борбата й срещу гръцката и сръбската пропаганда. Пък и всички сръбски и гръцки документи (доклади на пълномощни министри, консули, владици и пр.) говорят за организацията като БЪЛГАРСКИ КОМИТЕТ. Затова срещу идеята за автономията са се надигнали с всички сили особено сърбите, а в изпълнение на волята им – и днешните скопски македонисти начело с Колишевски."
 
,,Изложението на Временното представителство на обединената бивша Вътрешна революционна организация до членовете на българското правителетво относно съдбата на Македония при сключването на мирния договор от 30.V.1919 г. повтаря този род мисли:
"Въпросът е може ли, трябва ли и необходимо ли е да се спаси българското племе от чуждо политическо владичество? На този въпрос македонските българи отговарят утвърдително и намират, че единственият изход за това е създаването на една самостойна Македония в нейните естествени географски очертания, с равенство на всички населения без разлика на численост... Тоя глас на македонските българи, който същевременно е и зов към българското правителство да изпълни своя дълг към племето, ние го отправяме към него, като свидетелствуваме, че това е гласът, това е зовът на Македония и на всичко, което носи в нея българско име и българско съзнание... Така мисли Македония, така мислят македонските българи... "
,,Общите усилия на целокупния български народ през време на духовното му възраждане до половината на ХIX век имаха за резултат освобождението му от гръцката духовна йерархия, като се извоюва самостоятелна българска църква – Екзархията, а в политическо отношение биде признато единството на българската народност в нейните етнографски граници, първом чрез решението на Цариградската конференция (1877), а по-сетне в по-пълно признание на тия граници чрез Санстефанския договор..."
 
Съпротивата на възстановената ВМРО след Първата световна война
 
,,В Македония под сръбска и гръцка власт се води въоръжена борба в защита на българското име и народност от всякакви посегателства, следователно и от македонизма. Това става под ръководството на възстановената ВМРО. Революционните чети, които тя организира като въоръжена съпротива срещу новото робство, подкрепяни от цялото население, водят сражения с поробителите, извършват атентати срещу органи на властта и железопътните линии и подготвят населението за въстание."
,,Апогея си двубоят между сръбската тиранична власт и българското население достига на 6 октомври 1927 г., когато бива убит в Щип сръбският генерал Ковачевич от двамата щипски младежи Илия Лилинков и Ипократ Развигоров. Виждайки в тоя акт съпротивата на българското население, органите на "Удруженье против бугарских бандита" извършва следните жестокости: затворени бяха около 400 граждани и селяни , изгорени бяха за отмъщение много села, без присъда бяха избити 200 лица, осъдени бяха около 39 лица на 458 годин затвор ."

http://www.promacedonia.org/kc/index.html

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Март 19, 2013, 01:31:24 pm

КОСТА ЦЪРНУШАНОВ - ,,Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него"

-,,Скопският студентски процес през 1927 година и събитията около него"

Ролята на
ММТРО ( Македонската младежка тайна революционна организация)  и на
ТКПОМБ (Тайната културно-просветна организация на македонските българки)
 
,,Към края на май и през юни 1927 г. в Югославия започват арести сред македонската студентска младеж, следваща в университетите на Скопйе, Белград, Загреб и Любляна с обвинение, че арестуваните са били членове на новоразкрита Македонска тайна младежка революционна организация, която имала за цел да се бори за освобождението на Македония от сръбско и гръцко аго и за обединението й в една отделна, независима държава."
 
,,Успоредно с ММТРО бе започнала да съществува и Тайна женска организация под името "Тайна културно-просветна организация на македонските българки", основана била през есента на 1926 година като спомагателна организация на общото революционно дело в контакт с ръководството на ММТРО – централната група в Скопйе."
 
Устав на Тайната културно-просветна организация на македонските българки
 
Чл. 1 – Македонските българки, гдето и да се намират те, се организират в дружби с цел:  а) да запазят своята и на децата си българска народност от сърбизиране, погърчване или всяко друго претопяване;  б) да поддържат винаги будна своята и на близките си любов към разпокъсаната и поробена родина.
 
Чл. 2 – Членка на Тайната културно-просветна организация може да бъде всяка пълнолетна грамотна българка македонка – девица или майка, която милее за народността си и знае да пази тайна.
 
Чл. 3 – При постъпването си в организацията всяка членка дава следната клетва: "Заклевам се в името на Бога и отечеството, в честта и съвестта си да работя за запазването на българската народност в Македония под гръцко и сръбско владичество..."
 
Чл. 4  – Във всяко населено място македонските българки се организират в седмочленни дружби. Членките на всяка дружба се наричат една друга сестри...
 
Чл. 5  – Три членки в едно населено място могат да турят начало на дружба...
 
Чл. 6  – На главните дружби в окръжните градове са подчинени главните дружби в другите градове на окръга.
 
Чл. 7  – Главните дружби в Битоля, Скопйе и Солун са централни...
 
Чл. 8  – Всяка членка е длъжна да поддържа съзнанието и чувството за принадлежност към българския народ на всяка македонска българка.
 
Чл. 9  – Всяка членка трябва да се стреми да бъде все по-добра и по-добра възпитателка на своите и чуждите деца българчета в национален дух, като внушава да се говори вкъщи на български език – местно наречие или литературно.
 
Чл. 10  – ... За тая цел членките запознават децата с българско писмо и четмо и разпространяват букварчета, читанки и подходящи детски книжки. Те разказват на децата народни приказки и ги учат да пеят български народни и литературни песни, както и да декламират стихотворения от българските поети.
 
Чл. 11 – Членките разправят на децата за събития из българските черковни и революционни борби, като им разказват за делата, заслугите и страданията на видни местни деятели.
 
Чл. 12 – Девиците – членки не бива да встъпват в брак с гърци или сърби, а в случай че се омъжат за небългарин, длъжни са децата си да запазят за своя български народ.
 
Чл. 13 – Всяка членка е длъжна да пази народните обичаи и обреди...
 
Чл. 14 – Изобщо всяка членка е длъжна да изпълнява всичко, което заповядва нейната сестра учителка, за запазване на българската ни народност.
 
Чл. 15 – Сестрата – учителка – ръководителка – освен задълженията на всички членки има следните специални за нея:
- да държи беседи върху българската история, особено от Възраждането насам;
-  да запознава сестрите – членки с делата и заслугите на бележити македонкн в борбите за български черкви и училища и в освободителните борби;
-  изобщо да подпомага със съвети и дело своите сестри – членки и ги усъвършенствува в служба на българската народност;
-  с държанието си, с преданата работа за българщина учителката – ръководителка трябва да се стреми да бъде гордост на съгражданнте си и да всее у всички чувство на гордост, че са добри българки.
Българските майки, съпрузи и дъщери има с какво да се гордеят в историята ни. Да бъдем достойни за македонските българки в миналото! Както се вижда, това е цяла една национална програма за поддържане и възпитаване на българския дух на Македония, възникнал в нея още през времето на Климент Охридски. Тая програма мобилизира много будни македонски българки в служба на народното дело. През ръцете на жените минаха всички скрити български книги, достъпни за обикновения читател, и просветляваха духовете. Една дейност, пълна с рискове."
 
,, ТКПОМБ - Тайната женска организация започнала с едно енергично ядро, състоящо се от една четворка на деятелки на Скопйе. Това са:
Гена Велева – от Скопйе, девойка със завършено педагогическо образование и произхождаща от патриотично народно семейство;
Роза Койзеклиева - гимназиална учителка, родом от Щип, историчка (поминала мъченически в македонския затвор Идризово, Скопско);
Стойна Стефкова – бивша българска учителка в турско време, скопянка, от българския квартал Чаир
Донка Иванова – от Скопйе, по-сетне съпруга на народния мъченик Димитър Гюзелов, братовчедка на народния герой Лазар Дивлянски, скопски войвода
 
,,Всяка от тези организаторки създала около себе си свои дружби, постененно попълвани до седморка. От Скопйе организацията преминала във Велес, Щип и др. Броят на членките нараствал постепенно. Трябва особено да се подчертае, че тая женска организация остана докрай неразкрита от властта и продължи да живее до пропадането на кралска Югославия."
 
,,В признанията си студенти не криели, че главният подтик за членуването им в ММТРО е българското им народностно чувство, което ги е карало да спасяват народа си от посърбяване. Процесът привлече вниманието на цялата европейска общественост. Присъствуваха чуждестранни журналисти, между които немският кореснондент Брел, американският Маркъм и др. Световният печат отрази всички тия събития в много статии, в които бе изнесено тежкото положение на македонските българи. Македонската емиграция в България и Америка от своя страна даде израз на възмущението си от сръбската тирания и повсеместни протести и митинги, както и в редица мемоари и апели до ОН и правителствата на Великите сили. Протестираха и разни хуманитарни сдружения на Запад и в Америка. Самата поробена Македония бе обхваната от необикновено вълнение. Специално в Скопйе това вълнение се изразило в задръстване на улиците около съдебната сграда и по ония, през които били воденн подсъдимите. Населението е аплодирало по най-различен начин тяхното дело; възгласи срещу властта се носели от всички страни."
 
,,При такава обстановка съдът се принуди да освободи като невинни 11 души, а осъди 9, както следва:
 
1. Димитър Гюзелов се осъжда на 30 години каторжна работа за няколко деяния, но понеже максималният брой години на затвор според закона е бил 20, той се осъжда на 20 години тежък тъмничен затвор.
2. Иван Шопов по същите причини се осъжда на 20 години тежък затвор.
3. Димитър Нецев – на 15 години строг тъмничен затвор (каторжна работа)
4. Димитър Чкатров – на 10 години каторжна работа.
5. Харалампи Фукаров – на 5 години каторжна работа.
6. Тодор Гичев – също на 5 години каторжна работа.
7. Борис Андреев – също на 5 години каторжна работа.
8. Щерьо Боздов – също на 5 години 
9. Борис Светиев – също на 5 години каторжна работа

http://www.promacedonia.org/kc/index.html

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Март 19, 2013, 01:35:53 pm

КОСТА ЦЪРНУШАНОВ -,,Скопският студентски процес през 1927 година и събитията около него"

Събитията непосредствено след Студентския процес
 
,, Скопският студентски процес се явява като първо и голямо изпитание в дейността на българската родолюбива младеж в поробена Македония. Но тоя процес не е край, а начало на неподозирани изпитания, които вземат все по-кървав характер. Преди всичко властта, виждайки неподозирания ефект от процеса сред световното обществено мнение, става все по-бдителна към всички прояви на младежта в Македония. Колкото повече световното обществено мнение сочело Скопския студентски процес като аргумент на български дух на млада Македония и за провала на сръбската кауза, толкова акциите на властниците стават по-коварни."
 
,,Два дена след произнасянето на присъдата в Скопйе на улицата в Струмица бива застрелян членът на ММТРО Тома Куюмджиев (12.ХII.1927). На 29 декември същата година в Неготино в ранни зори бива застрелян младежът Георги Ангюшев, също член на ММТРО. Един месец след това, на 31 януари 1928 г. в Тетово на улицата с три изстрела бива убит местният млад адвокат Борис Стоянов Андрейчин, проявен и уважаван българин в града. През декември 1928 година в затвора е направен опит да бъде убит осъденият на 10 години студент Димитър Чкатров, един от героите на Студентския проиес. Затворник албанец бива натоварен от полицията да убие с нож тоя студент. Той се опитва да извърши това, но успява само да го нарани в гърдите пред спокойно наблюдаващнте стражари. Обаче притеклите се на помощ другари Нецев и Андреев обезоръжили убиеца и той не успял да довърши пъкленото си дело... Властта обявила албанеца за невменяем и с това инцидентът приключил."
 
,,През есента на същата 1928 година (20 октомври) е убит при гара Йесенице (Словения) студентътКирил Ципушев от Радовиш, член на ММТРО и продължител на организационното дело след осъждане на неговите другари. Следващата година (13 август 1929 г.) Щип бива потресен от подобно злодеяние: убит е в мазата на полицейския участък студентът Благой Монев, един от освободените в Скопския процес. След освобождението продължил следването си в Белград, но бил извикан в родния си град Щип "за справка", изтезаван в полицията от известния Каламатиевич и след това заклан."
 
,,По-късно в Дойран бива застрелян  младежът Кольо Чакъров, също активен член на ММТРО, а през декември 1931 г. в Гевгели е убит пламенният Трайко Попов, също член на ММТРО, заедно с баща му Теохар Попов и верния му другар Илия Иванов  Димов, член също на младежката организация.
 
,,Като реакция срещу всички издевателства на сръбската власт около аферата със студентите ВМРО извърши няколко въоръжени акции, най-внушителните от които са две: убийството на генерал Ковачевич сред Щип, посред бял ден, от младежите Развигоров и Лилинков, през октомври 1927 г., и убийството на мъчителя на студентите Велимир Прелич, главен префект при Бановината, извършено от героинята Мара Бунева (януари 1928 г.) на улицата на Скопйе, покрай Вардара. Цял свят разбра, че този атентат бе заслужено наказание за един от злодеите над македонската младеж. След това обаче се заредиха нови репресии от сръбска страна и цяла Македония настръхна."
 
,,Сръбските власти съвсем изгубиха равновесие и почнаха да избиват по улиците на градовете съвсем невинни, но отявлени българи, като например аптекаря в Скопйе Милан Генов (застрелян от органи на властта в аптеката му посред бял ден на 15.II.1928 г.), прилепския търговец Иван Бояджиев (на 31.III.1928 г.), Георги Николов от Кичево (на 3.IV.1928 г.), Александър Шекеринов от Щип (на 22.V.1928 г.); сред Щип (Ново село), край р. Отиня биват застреляни от засада баща и син Мише и Христо Гавраилови (29.XI.1927 г.), в Марийово кметът на с. Бач, Битолско, Мицко Ташков Солаков (21.III.1928 г.) и ред други, в различно време и в различни селища, като Йоше Гламбичкиот с. Глобочица, Преспата, Тасе Ангелов, Иван Стоянов, Никола Христов, Гьоше Инчов – всички от с. Саса, Кочанско – всички жертва в изпълнение на заканата на жупана полковник Наумович; "За око – глава, за зъб – челюст" – избивани като кучета по улиците."
 
,,В духа на цялата тази терористична политика на властта няма съмнение, че младежта е била подложена на най-строг контрол. Особена мярка е взета срещу учащата се младеж в гимназиите. С изключение на Скопйе в цялата останала Македония гимназиите били закрити. Който иска да се учи, да върви в Сърбия, в специалните интернати, където ще бъде подложен на влиянието на чисто сръбската среда. Учени хора от Македония не им трябват на сърбите, защото ще умеят да мислят и да се борят със съвременни средства."
 
,,Членката на Тайната културно-просветна организация на македонските българки Гена Велева с нейния "Апел до европейското обществено мнение и световната съвест", подаден в Женева на 12 декември 1930 година. Организиран от неоткритите членоне на ММТРО в Скопйе, включително и от неоткритата женска организация, този апел представлява документ за високо българско народностно съзнание на македонската будна младеж. Апелът е публикуван напълно или отчасти в много вестници и списания в Европа.Тук ще цитираме от неговото изложение, възлизащо на 11 стандартни страници, само два пасажа – от уводната и заключителната му част, колкото за илюстрация на казаното:
 
"... Избавила се от тормоза на югославските власти и стъпила на свободна европейска земи, ... аз излизам днес в изпълнение на един дълг и на едно обещание, дадено на моите другари и сестри, които със смъртна болка понасят гоненията и изтребленията на своите бащи, братя и съпрузи – да апелирам пред хуманното обществено мнение и специално пред женските организации за морална подкрепа и за една благородна намеса с цел да се тури край на жестокия режим, въведен в моята родина от сърбите...
...Моята цел не е тук да излагам вековннте страдания на моя народ под чуждо иго, нито да описвам картината на националното робство в цялата страна. Достатъчно е да изтъкна примера на моя роден град Скопйе, гдето днес няма нито едно българско училище, макар до идването на сърбите да имаше повече от десет основни български училища с няколко хиляди ученици, една педагогическа мъжка гимназия, една девическа педагогическа гимназия, духовна семинария, женско стопанско училище, няколко черкви, българска митрополия, търговски и промишлени дружества, юнашко дружество, библиотеки, читалища, печатници и пр., и пр. културни придобивки на българския дух, от които днес не е останало нито помен – за да се разбере трагедията на македонския българин..."
 
,,В цялата гореописана обстановка настървението на властта се изрази в засилен терор, който доведе до разкрития на тайна революционна дейност и сред по-възрастните родолюбци. Заредиха се нови съдебни процеси. Особено сензационни бяха те в Скопйе и Битоля (Ресен), на които бяха изправени видни българи – обшественици. В Скопйе разкритията хвърлиха в затвора голяма група българи начело със скопския помощник-кмет Димитър Шалев, юрист и общественик, а в Ресен (Битоля) голяма група конспиратори начело с д-р Асен Татарчев, племенник на основателя на ВМОРО д-р Христо Татарчев."
 
,,След излежаването на наказанието им – строг тъмничен затвор, те последователно напуснаха страната и в Женева подадоха  от името на македонските българи. С Димитър Шалев бяха още двама адвокати Григор Анастасов от Кавадарци и Димитър Илиев от Прилеп. Тяхната петиция носи дата "Скопие, декември 1929 г.". Значението на тяхната петиция и нейната тежест пред световната обшественост може да се разбере и от факта, че един от тримата – Григор Анастасов, е бивш народен представител от Кавадарци, вторият – Димитър Шалев е (както се каза) пръв помощник-кмет в Скопйе, а третият – Димитър Илиев – съдия и адвокат. Първите двама са широко известни в цяла Югославия обшественици. Тяхната акция е резултат от дълги тайни съвещания на плеяда български обшественици и видни дейци в градовете и носи колективен характер. Ще цитираме малки откъси от петицията, за да се види нейният родолюби в български характер:
 
"В преследване на своята политика за унищожение на българщината в Македония югославско правителство прибягна дори към мерки, които навсякъде се считат като пълно отрицание на съвременната цивилизация и елементарните понятия за свобода:

а) Въпреки чл. 7 от Сенжерменския договор то ни забрани да си служим по улиците с нашия майчин български език... без да става дума за употребяването на български език в публикации и в печат...
б) Нашите имена бяха насилствено променени със сръбски окончания...
в) Четенето на български книги и български вестници е забранено под страх на най-тежко наказание...
г) Пеенето на български народни песни се счита за престъпление...
Българското население в Македония има дълбока вяра към великата мисия на ОН и иска да вярва, че то бди над точното прилагане на международните договори... Затова... българското население в Македония, организирано в своите национални организации, реши да ни изпрати в Женева в качеството на негови законни представители, за да отправим до ОН тая петиция и да искаме неговата протекция в качеството ни на национално малцинство в Югославия... От името на българското население в Македония под сръбско иго... " (подписи).
 
,,В този дух е и петицията на д-р Асен Татарчев, който след четиригодишен строг тъмничен затвор успя да напусне Югославия заедно със съпругата си Марта, швейцарка, и двете си невъзрастни деца. През есента на 1932 г. двамата съпрузи подадоха петицията в Женева и развиха агитационна дейност в полза на поробена Македония. Забележителни са думите на Марта д-р Асен Татарчева, казани пред Македонския събор в Горна Джумая (Благоевград) на 12 февруари 1933 г.:
 
"Швейцарка по рождение, моята съдба се свърза с македонски българин. Седем години живях в Ресен и там, както и при другите си обиколки в Македония, се убедих, че там живеят българи. Това могат да отричат само хора, които не желаят да видят истината. Моят мъж и аз отидохме в Женева, за да защитим Македония... Моят мъж лежа 4 години в затвора, но аз като майка на две деца заявявам с гордост, че съм готова винаги да възпитавам своите деца в любов към Македония и към нейната борба за освобождение..."
 
,,След известно спотайване оцелелите сили на ММТРО, подпомагани и от малкото, но енергични кадри на женската тайна организация, отново надигнаха глава. Условията наложиха те да изменят тактиката, като вземат най-активно участие в легалната съпротива срещу поробителя. Тогава се създаде и открит съюз с хърватските борци за свобода, особено с радичевците и левите земеделци. Младежки делегации начело с освободения от затвора Димитър Гюзелов ходиха в Загреб и уговориха братско сътрудничество срещу сръбските сатрапи."
 
,,Борбата за българското име, които значеше и съпротива срещу всеки опит да се прокрадва идея за отделна македонска народност, не означаваше и борба срещу името "македонец". То си оставаше название за принадлежност към географската област Македония. Но дойдеше ли да се определи кой какъв е по народност от дадени жители на тая Македония, турчинът, албанецът, гъркът, куцовлахът, българинът, евреинът ясно именуваха както себе си, така и другите: никога турчинът нямаше да сбърка да не каже: аз съм турчин, ти – българин, но никога – македонец."

http://www.promacedonia.org/kc/index.html

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Март 19, 2013, 01:38:29 pm

КОСТА ЦЪРНУШАНОВ - ,,Българският дух на Македония при разгрома на Югославия"

Образуване на Български Акционни Комитети 1941 г.
 
,,Още в първите дни на разгрома на кралска Югославия във всички градове на Македония под бившата сръбска югославска власт спонтанно и масово започна изграждането на ,,Български акционни комитети". Това беше открита манифестация на българския народностен дух на Македония. Пръв почин за такъв комитет е направен в Тетово. Начело  застанал местният адвокат Никола Павлов Бутика, бивш член на ММТРО и водач на местните българи. По примера на Тетово започва образуването на български акционни комитети в останалите градове с център Скопйе, който се оформя като български централен акционен комитет за Македония още на 13 април 1941 г."
 
Блажо Гавазов, Скопие - ,,"След капитулацията (на Югославия, б.н.) тук трябваше да дойде българска власт. Ние, които се чувствувахме българи, пеехме песента "Гордей се, майко Българийо", а когато дойдоха германците, някои от нас изтъкнаха български знамена на къщите. ..Около организирането (на посрещането, б.н.) тичахме всички ние, които се чувствувахме българи. Така всички събрани отидохме до Кумановската "трошарина"   с български ленти и цветя, за да посрещнем българските войски, които смятахме за освободители..."
 
Струга, 1941 г. -  ,,Протокол No 1 на учредителното събрание на местния български акционен комитет за град Струга и околията. При стечение на много българи от град Струга на 21 април т.г. (1941) след разисквания, станали с небивал ентусиазъм и възторг, в град Струга се основа  МЕСТЕН БЪЛГАРСКИ АКЦИОНЕН КОМИТЕТ за град Струга и околията... "  -  Този протокол е исторически документ за българщината в един град. "
 
Битоля. 1941 г. - ,,Що се отнася до другите градове на Македония, заслужава да отбележим състава на Битолския български акционен комитет, както го намираме публикуван във в. "Зора" бр. 6566 от 6 май 1941. В него са влезли представители на стари видни български семейства и на заслужили в революционните борби дейци, 43-ма на брой. Ще изредим някои от тях, познати на цяла Македония, още повече, че след изтеглянето на българските власти от Македония през септемири 1944 г. почти всички отидоха в затвора и бяха осъдени на тежки наказания и дори някои и на смърт:
Д-р Борис Светиев – председател, Петър Пецаков – подпредседател, търговец, Сотир Тренчев – адвокат, секретар, Стефан Трайков – търговец, касиер, и Стефан Светиев – подсекретар. Съветници: Ахил Димитров Чальовски – аптекар, С. Козарев – земеделец, Благой Давков – търговец, Михаил Франгов – аптекар, д-р Кочо Ангелаки Робев, Тома Кьосе-Димитров – съдебен чиновник, Давид Коларов – колар, Тръпко Тръпчея – чиновник в общината, Петър Михайлов, Боне Нечев – общински чиновник, Владо Ризов, Христо Ризов, Зафир Ошавков, Бойко Секулов и др. – търговци, на брой 43 души."
 
,,Имената на председателите на българските акционни комитети и в другите градове, както следва: "Във Велес – Лазар Кръстев, в  Ресен - Кръсте Трайков, стар войвода, почитан в цяла Преспа, в Битоля – Борис Светиев, в Кочани - поп Глигор, в Щип – Димитър Хаджиглигоров, в Прилеп – Милан Небреклиев и пр."
 
 
Посрещането на българските войски
 
,,Пристигането на българските войски в освободена Македония е свързано с една поредица от триумфални събития, които говорят за силата на българското чувство у македонския българин, потискано с десетилетия и надигащо се бързо, като стихия. Всеки македонски българии зад паравана на събитията виждаше България и именно към нея изразяваше обичта си чрез старата войнишка песен от Първата световна война, посветена на Борис Дрангов: "Гордей се, майко Българийо, със своите синове герои!".
 
Спиро Китинчев - "Известно време след идването на германските войски беше съобщено, че ще дойдат войските на България. Още по-рано се говореше, че ще пристигнат българските войски, но точно кога не се знаеше. Самият час на тяхното пристигане ми беше съобщен много късно, почти половин час преди тяхното пристигане. Веднага наредих да бие барабанът и когато аз заминах да посрещам българските войски при Военната болница, там вече се бе събрал народ. Първите части от войската дойдоха с камиони. Беше то някаква войска за охрана на жп линии. Народът поиска те да влязат в Скопйе пеша. Аз ги посрещнах на площада и ги поздравих."
 
,,Войниците били окичени с цветя, мъже, жени са ги прегръщали и целували и непрекъснато "ура" огласявало улиците, по които минавало шествието на войски и народ. Хората се поздравявали помежду си с "Христос възкресе", "Вечна да ни е свободата" и се целували, изпаднали в умиление."
 
,,Веднага след това скопският акционен комитет в разширения си състав решава да издава вестник "Македония", на който директор става адвокатът на скопските студенти (1927) Стефан Янакиев Стефанов, а редактори - бившият член на ММТРО Васил Хаджикимов и д-р Борислав Благоев, стопановед и юрист, потомък на родолюбивото българско семейство на просветния деятел Иван Благоев от Емборе. Още в първия брой на вестника бива поместена следната ДЕКЛАРАЦИЯ:
 
"Българи! Македония е свободна! Свободна е Македония на вечни времена! Настъпи краят на робството, под което Македония изнемогваше до преди няколко дни само. Вековното македонско робство – гръцко, турско и сръбско, духовно и политическо, а в 20-и век и икономическо и социално, изчезна завинаги. Един велик идеал – свободата, за които Македония водеше духовни борби с безпримерен стоицизъм и безбройни саможертви, е вече действителност... Македония е вече свободна и вече общобългарска собственост... "
 
Кавадарци 1941 г. - "Кавадарци е опиянено от радост и възторг. Още в началото на града нас ни обгражда хилядно множество и се образува невиждано дотогава шествие. Другарят ни Сеизов, родом от Кавадарци и всепознат в тамошния край, е предмет на трогателни овации.
Ние обаче не сме първите гости от свободна България. Два дни преди нас в Кавадарци са гостували 5 наши войници от жп част. Кавадарчани се блъскали помежду си кой да носи на ръце тия войници. Един от войниците помислил, че вече е уморен носещият го кавадарчанин, и в миг ловко скача на земята. Кавадарчанинът обаче бързо го грабва и клекнал му вика: "Качи се на гърба ми, бре, до Прилеп ке те носам".
 
Смилево - ,,Сутринта тръгнахме за Смилево. Обаче преди нас, още в ранни зори, тръгнали за селото смилевчани-пазарджии, които след като узнали, че ще вървим за селото им, побързали да ни изпреварят и да предупредят своите. Спряхме пред бурната река на село Обедник (турско село). Колата ни не можа да я мине и остана да ни чака. Смилевчани предвидили това и ни чакаха с коне. Наближихме селото. Още при първите завои на пътя по нагорнището за селото чухме да отеква камбаната. Току стигнахме на височината и откъм първата улица се зададе огромна маса народ с широко разтегнат български трибагреник. Гръмко "ура" се разнесе наоколо и започнаха братски прегръдки и целувания. Селяните, облечени великденски, се стичаха отвред. Ей го начело на нова група бавно се приближава престарелият водач на въстанието Георги Чуранов, баща на нашия другар Козма Георгиев. Прегръдки, плач... Една след друга се нареждат сестрите и братята на Козмата за поздрав. Възгласи "Да ни е вечна свободата!" се разнасят едно след друго. Цялото множество ликува, а камбаните бият ли, бият! И тъй до късно. Козмата държи реч на своите съселяни, младо и старо в гъста маса го обкръжава, носи на ръце и т.н. – докато най-после тръгнахме обратно за Битоля. Изпратени от целия народ до края на селото с викове "ура"!"
 
,,Българските акционни комитети начело с централния комитет в Скопйе се проявиха като масова общонародна българска патриотична организация в периода на междуцарствието – от пропадането на кралска Югославия до идването на българските войски. Тая организация беше облечена с доверието на македонското население да го представя пред германските и италианските власти."
 
Българският дух на Охрид в най-усилните дни
- Раздялата
 
,,След погрома на германците при Сталинград в началото на 1943 г. Македония изведнъж бе почувствувала, че дните на нейната свобода са преброени. Всеки ден ставаше все по-ясно, че робството отново се връща с помощта на оръжието на големите световни сили. Илюзиите, че крайното зло – връщането на омразната Югославия, ще бъде избегнато по някакъв начин, изчезваха. Тревогата на българщината постепенно мина в отчаяние, което достигна апогей в първите дни на септември 1944 година. Народната мъка в Македония започна с изтеглянето на нашите войска оттам."
 
Охрид - ,,На другия ден, 7 септември 1944 г., в 6 часа сутринта тръгнахме от флотските казарми. На площада пред пристанището спряхме, за да се посъбере колоната, която се беше поразтеглила.  Не можехме сега да запеем, не можехме да минем и с маршировка. Тръгнахме със спокойна, смесена, твърда крачка. Известно смущение ни обхвана и така несигурно колоната продължи. Когато се изравнихме някъде при Чинара, заблъскаха се големите дървени дворни врати на къщите, покрай които минавахме, и от всички домове заприиждаха хора, цели семейства. Притокът беше неудържим. Някаква стихия постепенно се развихряше. Изненадани в първия момент, ние спряхме, но след това и да искахме, не можехме да продължим. Бяхме блокирани.  Прииждаха все нови и нови вълни от по-далечните махали. Всички тичаха запъхтени и в надпревара, неспокойни, развълнувани, както никога не е било, цели семейства със старите и болни хора, с малките деца на ръце.  Но ... нямаше възторжения вик, както при среща, а сподавени стонове и възгласи "Златните...", Милите...", "Ох, нашите момчета, отиват си!" И пак страшните непускащи прегръдки на болката от раздялата и рукнали сълзи на неизмерима мъка. Сподавените стонове вече не се въздържаха и потискаха. Болката се изля открито. Никой не можеше да въздържа ни плач, ни сълзи. Ние бяхме вцепенени, смазани от безсилие..Покрусата беше масова..".На кого ни оставяте?" - това беше запитването на всички." 

http://www.promacedonia.org/kc/index.html

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јуни 08, 2013, 09:34:16 pm

СПОМЕНИ ОТ МОЕТО МИНАЛО - Тома Николов
с псевдоним Златоуст ( 1863 - 1946) от с. Вранещица, Кичевско - български революционер, духовник и просветител, деец на българското възраждане в Македония

"Злободневният въпрос в кичевските села беще, че народът не иска гръцки владика, а иска свой – български. В това време един глашатай на име Гего, от близкото до манастира село Попължани, обикаляше манастира и викаше колкото може: "Кой е бугарин да не отива при гръцкия владика", Аз всичко това слушах и наблюдавах с детско любопитство, а владиката, колкото беше черен, от яд стана още по-черен."

"Националният дух в гр. Прилеп тогава беше в своята апогея, стари и млади бяха проникнати от висок патриотизъм и пееха песни от Руско-турската война и Ботевите. По сватби, било други веселия и народни тържества, се слушаха песните "Жив е той, жив е" и "Войници се записват на Софийско поле".

"В един неделен ден през Великите пости дойде в манастира да се черкува Васил Крапчев, баща на Данаил Крапчев, който тогава беше председател на училищното настоятелство.Тоя благороден и трудолюбив българин се заинтересува за мене и почна да ме разпитва откъде съм, къде съм се учил и същевременно ми даваше бащински и любвеобилни наставления да се трудя и уча, за да бъда полезен не само на себе си, но и на родината."

"Учителят Атанас Бадев състави хор от 60 души, избрани от всички ученици от гимназията с най-добрите гласове: той имаше тънък музикален слух и съставеният от него хор беше голяма гордост за българското общество в Солун. В неделен ден, когато отивахме на църква или на разходка в редици по двама с униформено облекло, пред нас вървяха двама гавази с фустанели, а отзад и встрани вървяха учителите: така наредени, като минавахме по улицата край морето, всички се спираха да ни гледат, и това повишаваше духа на българите, а беше и една демонстрация срещу гърците."

"Паметна беше датата 6 април 1885 г. – хилядагодишнината от смъртта на свети Методий. Понеже църквата "Св. Кирил и Методий" едва побра гражданите, учениците останаха в двора. След свършване на службата научихме, че валията изпратил свой адютант, за да ни съобщи, че забранява процесията да мине по улиците. Това известие ни изненада много и попари всички българи като с вряла вода. Голямото въодушевление, което беше обхванало всички българи по случай празника, след тази случка се замести с голямо озлобление срещу гърците, защото знаехме, че това е дело на гръцкия владика."

"Главната наша опора, където живееха болшинството от българите, бяха махалите. Ени махале, Баир махале, Бела чешма, Арнаут махале и Драгор махале. В 1891 г. за Охрид през Битоля мина митрополит Синесий. В Битоля му се направи царско посрещане от целия български народ. Престоя два-три дена, представи се пред валията и завери фермана. В един неделен ден той извърши първа архиерейска служба в българската черква "Света Богородица". Тоя ден беше истински празник за българите, защото допринесе за повдигането на националния дух."

"Като нови затворници и с пресни сили, върху нас затворническият живот не беше сложил още своя печат. Затова групата в нашето отделение, състояща се от: Коста Георгиев, Евгени п. Симеонов, Никола Кусото, Яне Скайов и други битолчани, всяка вечер се събирахме наедно и се веселяхме с песни. Когато пък Коста Георгиев със своя мощен глас запееше "Маро ле, бяла българко", целият затвор гърмеше и песента се слушаше чак в съседните турски кауши и в махалата."

"Българското население тогава в Битоля ликуваше, портите на къщите цяла нощ бяха отворени и хората постоянно сновяха по улиците от къща на къща, за да се виждат с войводите и четите, на които не можаха да им се нарадват. Българското население в Кичево, което до Хуриета дълги години беше притиснато от властта и турското население, след това се почувствува свободно, особено когато видяха четите начело с войводите в пълно наряжение. Радостта беше неописуема и цялата нощ в християнските махали имаше движение, а в някои къщи се чуваха песни и гайди. Народът смяташе, че турската власт се замества от българска под покровигелството на въоръжени чети и милиция."

"Конгресът на конституционните клубове се откри тържествено в театър "Еден" с подобаващ за случая молебен от духовенството начело с управляващия тогава епархията архимандрит Никодим, отпосле тивериополски епископ в Одрин. Имаше делегати от всички околии на Македония и те бяха елитът на македонските българи. Солун беше добил български колорит. Хотелите и локалите бяха препълнени с българи и навсякъде по улиците и чаршията се слушаше българска реч, Даже народности: турци, гърци и евреи се стараеха да говорят български."

"Българското население се занимаваше главно с риболовство, градинарство, бубарство, а през зимата с плетене на рогозки от тръстика на Ениджевардарското блато. Българите бяха много трудолюбиви, всички работеха неуморно и затова в града нямаше бедни семейства."

"Когато по това време в Солун всичко българско беше подложено на огън и меч и никой не смееше да проговори една дума на български, имаше една жена, която беше останала в тоя град да обнадеждава българите. Това беше Захария Шумлянска заедно със съпруга си Юлиан, сега покойници, тя беше останала в Солун заедно със съпруга си. Като австрийски поданик той не беше екстерниран от гръцките власти. Захария Шумлянска, възползувана от това положение на своя съпруг, със своето родолюбие застана начело на благотворителното женско дружество, останало още от турско време, и подпомогната от смелите и неустрашими кукушани, тя почна да събира помощи за затворниците и ги изпращаше в затвора. С тези помощи от свестни продукти, дрехи, пари и др., тя значително облекчи страданията на бедните затворници. Това повдигна техния дух и възкреси вярата, че българското население в града не е забравило своите сънародници в затвора."

http://www.promacedonia.com/tn/index.html

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јуни 08, 2013, 09:42:20 pm

"ЗАПАДНА МАКЕДОНИЯ" - 1925 г.,автори Христо Шалдев ( български революционер, деец на ВМОРО), К. Рачев и Т. Благоев (български общественик, просветен деец и революционер, деец на ВМОРО и ВМОК)

"Прилеп е стар български град. В Турско време Прилеп броеше 26 000 жители, от които 18 500 българи, 7 000 турци, а останалите цигани и власи. Прилеп беше една от крепостите на здраво укрепения триъгълник на българщината в Македония: Прилеп - Велес - Щип. Още от 1869 г. в Прилеп имаше българска община, която подържаше училищата с помоща на еснафската организация. Прилепчани се особено отличиха във време на черковния въпрос, когато отхвърлиха гръцката опека, отвориха си българско училище и си образуваха черковна община."

"Град Кайляри е център на околия с турско - българско население. Тук се намира голямото българско село Емборе, дето в турско време имаше българска прогимназия."

"Костур - Градът е много стар. В голямата му околия има много български села с твърде развито и трудолюбиво население Градът е населен с българи, турци и гърци."

"Охрид има голяма историческа важност за българския народ. Във времето на Бориса и Симеона Охрид е станал книжовно-просветен център. Във тоя град е живял и работил Св. Климент, дето в катедралния храм и сега се намират мощите на бележития български просветител и учител. Във времето на цар Самуила станал политически и духовен център на българите, и Македония се наричала България. Охридската българска архиепископия е траяла не-прекъснато от 1019 г. до закриването и в 1767 г. Тази архиепископия е закрепила българския народ в Македония."

"Струга - Градът е населен с българи и малко арнаути."

"Кичево - Населението се състои от турци, българи, албанци и помаци. Тук отдавна съществуваха български училища."

"Дебър - Населен е с българи и албанци. Дребната търговия и занаятите са в ръцете на българите и затова на пазаря се говори български. Селата в околността са повечето български и помашки."

http://macedonia-history.blogspot.com/2010/02/zapadna-makedonija.html

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јуни 08, 2013, 09:53:33 pm

Павелъ П. Шатевъ - Солунскиятъ атентатъ и заточеницитѣ въ Фезанъ

"Чаршията се затвори. Тогава турцитѣ се наежиха и почнаха да колятъ когото срещнатъ по улицитѣ, българи, гъркомани и други въ Вардарската махала. Миланъ Арсовъ е билъ свидетель, когато носили труповетѣ на българскитѣ гробища. Още въ зори на 17 полицията се разпореди да се арестуватъ всички българи (по-възрастни мѫже) въ Солунъ. Отъ кѫщитѣ и отъ ханищата ги довеждаха въ правителствения домъ съ бой, тамъ имъ взимаха само имената бърже-бърже. По 20-тина души, записали ги, препращаха въ единъ съседенъ дворъ. Докато да минатъ презъ коридоритѣ, за да дойдатъ въ двора, въ едно каре наредената въ коридоритѣ войска всѣкиго удря по глава съ прикладитѣ на пушкитѣ и съ цепеници. Всички българи пристигаха въ двора съ голѣми викове и писъци, съ разцепени глави, кой повече кой по-малко. Азъ бѣхъ тогава арестуванъ въ полицейския домъ, бѣхъ очевидецъ на тая покъртителна сцена и ми бѣше много тежко, че азъ бѣхъ тъй сѫщо отъ виновнитѣ. Единъ старецъ предъ масата на полицейския, когато го запитаха, какъ се казва, уплашено отговори на български, и полицейскиятъ, разяренъ, че отговори на български, толкова силно го удари нѣколко пѫти по лицето, че той падна въ несвесть и тѣ съ ритници предъ моитѣ очи го умрътвиха. "

"Презъ това време въстанието въ Македония бѣше въ разгара си, а солунскиятъ централ. затворъ—препълненъ съ арестанти. Въ него имаше повече отъ 1800 души, отъ които повече отъ 1200 българи, всички осѫдени или обвинени въ политически престѫпления. Всѣкидневно пристигаха все нови и нови групи отъ всичкитѣ краища на вилаета, отъ Сѣрско, Кукушко, Гевгелийско, Струмишко и пр."

"Презъ 1904 година мес. априлий се даде обща амнистия та до 600 души българи се пустнаха. Ние само останахме, изпраздни се затворътъ, глухо стана. Струваше ни се ужасно, скука ни обзе и тежко ни бѣше, че останахме съ престѫпницитѣ, катилитѣ турци и българи, а нѣмаше надежда, че скоро ще се случи пакъ поводъ за амнистия. Бѣхме въ Фезанъ до 50 души българи — отъ Битолско, Скопско и Солунско — все политически заточеници."

"Българитѣ, преследвани, угнетявани вънъ, чувствуваха се „спокойни” само въ затворитѣ. Хора познати, приятели отъ детинство, другари по идеи и борба, раздѣлени отъ живота, срѣщаха се въ тѣзи епруветки. Затворитѣ по тоя начинъ бѣха мѣста, гдето българитѣ можеха „свободно” да се срѣщатъ, да размѣняватъ мисли да укрепватъ въ своитѣ надежди, съ една дума мѣста, гдето по-скоро отиваха на поклонение, отколкото за поправка. Турската власть, за да потъпче националното съзнание на българина, за да усмири възбунтувалата се обществена съвесть, потърси „ефикасни” срѣдства. Най-напредъ тя опита ятагана, но като не сполучи, прибѣгна къмъ бесилкитѣ и най-сетне къмъ заточението."

"Една дълга, стройна редица отъ 156 души, всич-китѣ въ окови, весело и шумно минавахме презъ солунските улици, гръмогласно пѣейки бунтовнически пѣсни. Ние бѣхме при самия брѣгъ. Тамъ почнахме:
„Живъ е той, живъ е ...”

"На 23 юний, късно презъ нощьта, единъ по единъ ни изваждаха отъ затвора, за да ни поставятъ синджира на вратоветѣ. Ръждясалия синджиръ прекарвахме презъ халкитѣ на желѣзнитѣ ни гривни, по една отъ които на всѣкиго поставяше на врата самиятъ директоръ, щомъ нѣкой излѣзе отъ входнитѣ врата на затвора. Ние бѣхме 51 българи, 2 арменци, 1 турчинъ и 1 арабинъ."

http://www.promacedonia.org/bugarash/ps/index.html

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јуни 11, 2013, 04:51:51 pm

Андон Кьосето - СПОМЕНИ

СПОМЕНИ - Андон Лазов Янев (1855 - 1953), наричан Кьосето, е български революционер, терорист, войвода на ВМОРО, от с. Голозинци, Велешко.

"Родом съм от с. Голозинци, Велешко. Майка ми се казваше Мария. Тя беше родом от с.Лисиче, Велешко.То е под с. Дреново, и беше населено с българи, турци и арнаути."

"Турците са ме търсили във Велес. Тук те подмамили моя по-възрастен брат, ката му обещали нещо и научават, че съм в Солун. Доведат турците моя брат в Солун и започват да ме търсят. В Солун по това време имаше един учител на име Пейчинович: после той стана директор на сръбското училище. Същият бе и оръдие на турците. Турците го запознават с моя брат и двамата започват да ме търсят. Но вместо да ме заловят те, аз залових брат ми и го подкарах у Татарчев, в зимника, гдето го държах през деня. За станалото съобщих на Дамян Груев. Както Дамян Груев, така и д-р Татарчев, които влизаха в Централния комитет, не можеха да си позволят да дадат нареждане за премахване на брая ми. Поради това аз им предложих, че сам ще го премахна. Те се съгласиха с мен и казаха: "Прави това, което намериш за добре!" Изградихме план. "Вземи тези три лири и ги предай на майка, когато стигнеш във Велес."- казах му аз. Изпратихме го скромно, под вниманието на други хора. Облекли го бяха в нови дрехи. Казали му:"Хайде, ще те водим на друго място." След убийството веднага съобщават на Даме и той започна да ми се извинява. Аз му отговорих:"Какво, за един човек ли да скръбя, че се изгубил? Ако аз съм вреден и мен ще трябва да убиете!"

"Възложено ми бе да убия Пейчинович. Казаха ми, че макар и да е бавна подготовката, но да е внимателна, без да те заловят или пък убият. Аз им рекох:"Това не е ваша работа". Купих си една ловджийска пушка, извадих си на чуждо име билет и станах ловджия и започнах да се движа по селата и да агитирам за български училища. Движех се уж като ловджия, пък в някои села събирах по-видните хора и им внушавах да отварят български училища. През пролетта другарувах с Иванчо Карасулски и Митре от Дудуларе, близо до Солун. Казах им:"Ние с вас ще вършим една работа.
Започнахме да следим Пейчинович. Една вечер го чакаме към сръбското училище. Махалата се казваше "Керим Ефенди", до морето. Срещнахме Пейчинович, който се движеше пеша към училището. Той вървеше много бързо. Митре го настигна преди той да влезе в училището. Настигайки го, Пейчинович си обърнал главата и куршумът му отнесе ченето. Ние завъртяхме и избягахме към "Пиргите". Вечерта аз си отидох у д-р Татарчев. На сутринта властите свикаха всички доктори в Солун. Татарчев нареди да впрегна коня. Качи се докторът на файтона и аз завъртях точно пред портата, където стреляхме. Татарчев слезе от файтона и се качи горе в сградата, за да прегледа и той Пейчинович. По това време турските власти поддържаха сръбското училище. Пристигнаха също и други лекари. Бавиха се около един час и после излязоха всички вкупом. Ние с Татарчев поехме обратен път. Запитах доктора дали ще го бъде "моя приятел". Няма да го бъде. Сърбите вдигнаха Пейчинович и го откараха в Белград, но из пътя той починал."

"В Гевгелия имаше един Цицо. В продължение на две години наред бяха изпращани хора да го убият, но не можеха да сполучат. Той правеше много пакости. Каже ли някой да бъде обесен - обесваха го. Във връзка с тоя случай, аз се бях много амбицирал. Предложих на Даме - Как така две години време да не може да се премахне, цяла околия да пищи! Аз ще отида и ще го премахна!" Аз познавах Цицо, той бе цинцарин, гръкоманин. Директор бе на гръцкото училище. Беше голям туркофил. Намерих едно момче от Кукуш на име Ицо Джорлев. Дръпнах го настрана и му говоря:"Аз имам вяра в тебе и ти ще дойдеш с мен, за да свършим една работа. Може и убийство да запланувам, съгласен ли си?" Ицо даде своето съгласие. Дадох му кама и пищов и отпътувахме за Гевгелия. Трябваше да направим среща с Аргир Манасиев, учител с когото се познавах от по-рано. Отидохме при Аргира. В продължение на два дни търсихме Цицо. След като пристигна влакът, пътуващ от Велес за Солун, забелязахме Цицо по улицата заедно с каймакамина и един юзбашия. Ние тръгнахме подир тях. Тъкмо сме на един ачиклък пред българското училище. Извадих револвера и извиках:" Давранма"! Стрелях и той падна на гърб. Обаче остана ми мерак, защо да не го ухапя още веднъж и направих го. Говорех нарочно по турски, за да не разберат, че сме българи. Избягахме."

"Същата нощ преминахме Вардара и се отбихме в с.Миравци, Гевгелийско. Тук имаше раздор между гръкомани и българи. Ние отидохме у българския поп. В селото имаше два попа. Като дойде празник единият чете на български, а другият на гръцки. Веднъж попа бе предупреден от страна на легалния комитет. Предупреден бе също и от нас, обаче той не иска да се помири. Отидохме при българския поп. Планът ни бе вечерта да заловим гръцкия поп."

http://macedonia-history.blogspot.com/2006/11/blog-post_116330617213130660.html

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јуни 13, 2013, 11:04:55 am

Христо Матовъ - Писма за Македония

Писма за Македония. Отговоръ на г. Я. Сакѫзовъ -  Написа Христо Матовъ  (Скопйе, Октоврий 1909 г.)

ПИСМО II.

Камбана, 30 Априль: „До
като трае този великъ възобнови-
телень процесъ, ние сме длъжни да
имаме само едно отношение къмъ
него, само една политика, която се
диктува не отъ любовь или отъ
умраза къмъ него, а отъ най-жиз-
нения интересъ на българската нация”

"Тукъ очевидно прѣдлаганата политика изхожда „отъ най-жизнения интересъ на българската нация”. Отлично. За насъ тоявъзгледъ е старъ; мнозинството отъ христианитѣ въ Македония сѫ българи, а тѣ сѫ угнетенитѣ и тѣ сѫ борцитѣ. За едно българско правителство  не може да не бѫде така, разбира се à priori сѫдено, безъ огледъ къмъ даденъ съставъ.

Щомъ дойдемъ у дома, ще видимъ, че „този великъ възобновителенъ процесъ” на Турция не само недопринася нѣщо повече въ полза на българската нация отколкото стария разрушителенъ процесъ, ами наопаку дори:

А „въ интереса на българската нация” ли сѫ едни обществени мѣрки и закони на „възобновителния процесъ” като слѣднитѣ:

1) „Да ти дадатъ за цѣла Македония и Одринско само четирима българи депутати; да ти дадатъ въ Битолския санджакъ самоединъ депутатъ българинъ, когато прѣди 32 гедини въ 1870 год. (Хамидово врѣме) си ималъ оттамъ двама депутати българи (Дим. Робевъ отъ Битоля и Г. Чакаровъ отъ Струга);

2) „Да се дава прѣднина и насърдчение на гьрци и сърби (покрай друго, младотурския комитетъ избра сърби депутати отъ Скопйе и отъ Битоля и то еднакво число съ българскитѣ депутати);

3) „Да се всѣва и поддържа разцѣпление между българския елементъ и да се дава насърдчение и материална помощь на слабата страна;

4) „Да се довеждатъ въ Македония мухаджири отъ Босна, а да се не допускатъ българи — бѣжанци отъ Одринско; на оние даимъ се купува земя и кѫщи, а на тѣзи да имъ се отнима стоката, и маса свѣтъ мѣстни българи — чифлигари да се оставатъ да гладуватъ;

5) „Да се издаде законъ за бой и тоя бой да е главно за българи и арменци (споредъ думитѣ дори наединъ арменски депутатъ въ самия парламентъ.)..."

http://www.kroraina.com/knigi/persone/hm/matov_pisma.htm

Сканове

http://www.kroraina.com/knigi/persone/hm/matov_sk.htm

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јуни 16, 2013, 07:12:53 pm

„Илюстрация Илинден“

„Илюстрация Илинден“ е илюстровано издание на Илинденската организация. Излиза в София преди Втората световна война. от април 1927 до май 1944 година в 10 книжки годишно. Тиражът му варира от 1400 до 5000 броя. Поставя си за задача да бъде архив на национално-освободителните борби на македонските българи. Отпечатва статии за исторически събития, спомени, биографични справки за загинали борци, училищни и църковни деятели, етнографски статии, документи..."

„Илюстрация Илинден“ - година 6, книга 3, януарий 1934 год

Единъ именитъ юбиляръ

"На 24 декемврий 1933 г. българските учени, българската академическа младежъ и македонската емиграция чествуваха 70 г. отъ рождението и 50 г. научна дейностъ на г. проф. Любомиръ Милетичъ.

Юбилейното тържество стана преди обедъ въ големия салонъ на Академията на науките, на коетоприсъствуваха: Н.В. Князъ Кирилъ, Н.В.Преосвещенство заместникъ председателя на Св.Синодъ Видинскиятъ митрополитъ г. Неофитъ, г-да професорите отъ университета, множество учени, представители македонските емигрантски организации и много студенти.

Юбилейното тържество се откри отъ председателя на юбилейния комитетъ г.проф.Н.Стояновъ, директоръ на държавните дългове, който последователно даде думата на г.проф.Диновъ, Ив.Пеевъ-Плочковъ и Хр.Силяновъ, които всестранно изложиха дейностьта и заслугите на юбиляра общо къмъ науката и частно къмъ поробените българи, а следъ това бидоха прочетени и поднесени адреси отъ г. д-ръ Ф.Маноловъ, главенъ секретаръ на Министерството на Народното просвещение, отъ името на последното, като съобщи, че по ходотайство на г. министра на Народното просвещение Н.В.Царьтъ награждава юбиляра съ най-високия орденъ за гражданска заслуга, отъ г.Г.Кондовъ, председатель на Националния комитетъ на македонските братства въ Царството, въ които се изтъкватъ големите заслуги на юбиляра къмъ македонското освободително движение и отъ председателя на Щипското благотворително братство, като следъ това се прочетоха и изброиха стотици писма и телеграми отъ царството и странство, съ които иностранни академии на науките, учени и почитатели поздравляватъ юбиляра и му пожелаватъ крепко здраве, за да продължи своето просветно- обществено дело за благото на науката и любимата му родина. Накрай именитиятъ юбиляръ, трогнатъ до просълзване, благодари на юбилейния комитетъ и присъствуващите за направената му честъ и изрази надежда, че Всевишниятъ ще запази здравето и силите му, за да довърши замисленото отъ него още едно дело.

Вечерьта въ салона "България" бе дадена вечеря, при която се изказаха интимни приветствия и въ която именитиятъ юбиляръ разказа спомени изъ своето детинство и обществена дейностъ.

Юбилеятъ на г.проф. Л.Милетичъ представляваше избликъ на спонтанно чувство на общностъ на учени и обществени, на стари и млади, защото чествуваниятъ юбиляръ презъ своята 50 г. дейность е, и големъ ученъ, и големъ педагогъ, и големъ общественикъ, и големъ патриотъ. Той е написалъ до сега повече отъ 380 студии и статии, пръстнати изъ наши и чужди списания; стотици студенти, сега вече педагози, общественици и учени, слушали съ неговите лекции напътствувания въ семинара по славянска филология, като съ усвоили метода на научно изследвание и изложение; стотици съ неговите ученици, които по напътствие на големия ученъ беззабавно съ обикнали и обичатъ своята родина, както беззаветно я обича и проф.Л.Милетичъ.

Обаянието отъ личностьта на юбиляра се състои главно въ неговата непреклонна воля, въ неговото феноменално трудолюбие въ неговата продуктивна литературна работа и въ неговата беззаветна любовь къмъ родината - къмъ освобождението и обединението на българското племе.

Роденъ на 13 януарий 1863 г.въ Щипъ и синъ на интелигентни родители - учители, Любомиръ Милетичъ, впечатлителенъ и възприемчивъ, още отъ малъкъ, обикаляйки македонските градове, въ които баща му е учителствувалъ и виждайки красотите и богатствата на Македония, както и теглото на народа и, обиква своята родина, на която съ перо въ ръка всецело се отдава, излагайки тежкото политическо тегло на македонските българи и демаскирайки квазиучените трудове на сръбски, гръцки и др. учени, отричащи етническия ликъ на тази класическа българска земя. Тая негова любовь към родината му - Македония и къмъ научната истина застава проф.Л.Милетичъ заедно съ други македонски учени да основе Македонския наученъ институтъ и да стане редакторъ на строго научното списание "Македонски прегледъ", което се ползува съ име и средъ външния ученъ светъ. Само този, който е прелистилъ списанието, може да има ясна представа за полагания отъ проф. Л.Милетичъ трудъ и време за благото на науката и македонската кауза.

Илинденци отъ своя страна иматъ и специални основания да изразатъ своята почитъ и уважение къмъ именития юбиляръ г.проф. Л.Милетичъ,който, паралелно съ своите чисто научни изследвания по славянска филология и македонския въпросъ, следа Илинденското въстание, когато въ София пристигатъ хиляди бежанци и видни македонски дейци, ръководители на освободителното движение и илинденското въстание, той е единствения нашъ ученъ, който записва спомените на тези дейци и въ редъ издадени книги представя на бъдещия историкъ сурови материали за написване историята на македонското освободително движение. И което е още важно, то е, че той, - подобно на всички илинденци, - вярва въ благоприятния край на освободителното движение, защото народъ, който е родилъ Кирила и Методия, Климента Охридски, Паисия Хилендарски, братя Миладинови, Шапкаревъ и др., който е допринесълъ твърде много на общочовешката култура, - тоя народъ има право на свободно съществуване на тоя божи святъ.

Илинденци пожелаватъ на г.проф.д-ръ Л.Милетичъ здраве и дълъгъ животъ, за да дочака да види своята Родина свободна."

Хр. Шалдевъ

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јуни 16, 2013, 07:15:02 pm

„Илюстрация Илинден“ - година 6, книга 3, януарий 1934 год.

Подвигътъ на Мара Бунева

"Подвигътъ на Мара Бунева е великъ по замисъль, геройски по изпълнение и саможертва и чутовенъ по своя ефектъ между поробените и далечъ въ чужбина. Мара Бунева - младата тетовчанка, бе израстнала въ полите на грандиозния Шаръ, при шумния Вардаръ. Тя бе закърмена съ млекото на майка българка, която отъ люлката и разправяла за великото дело на Кирила Пейчиновича, за подвизите на стари и млади за запазването на българското име и честъ, и на българската речъ отъ похитителя. Когато Мара Бунева порастна, виде, че Родината и Македония, макаръ и подъ турско иго, съ големи усилия бе напреднала въ духовно отношение. Въ цяла Македония нямаше селище, малко или големо, безъ училище и черква. Тя виждаше, че на всякъде изъ страдалната и Родина се носеше бунтовната песен на българина.

Дойде време, когато българското племе реши съ върховни усилия да сломи тежкото робство. Сърби и гърци въ съюз, обаче, не позволиха на тоя българинъ да се радва на своите усилия за свобода, Македония по Букурещкия миръ бе заграбена, поделена между новите поробители - сърби и гърци.
Настанаха страшни времена. Сърбите още въ първо време изпадиха всичко будно - учители, свещеници и пр.

Така Мара Бунева бе принудена, поради тежките политически условия, да напустне роденъ кътъ, бащино огнище, да се раздели съ свои близки и познати и да дойде тукъ въ България. Като бежанка тя не престана да се интересува отъ съдбата на брата робъ. Нейното сърдце бе съкрушено отъ страшните злодейства, вършени отъ сръбската властъ надъ българското население. Една прекрасна сутринь, тя реши да се върне при своите близки въ Тетово и Скопие, за да споделя съ тяхъ тежката съдба на робъ и тежнения за свобода.

Въ Скопие Мара Бунева виде, че вече не се позволява българска речь, - нямаше български училища и черкви. Всеки, който си позволи да говори на български, се смята за престъпникъ и се хвърля въ затворъ. Тя виде затворите пълни съ студенти, стари и млади, граждани и селяни. Това всичко подействува съкрушително върху нейното отзивчино сърдце. Въ душата и силно заговори чувството на любовъ за Родината и чувството за мъстъ срещу похитителя на свободата.

Единъ прекрасенъ день, на 13 януарий 1928 г., Мара Бунева съ револверъ въ ръка напада Прелича край Вардара, убива го и при самозастрелването си, казва: ,,Азъ обичамъ, обичамъ своето Отечество".

Преличъ бе единъ отъ потисниците на народа ни. Съ убийството на Прелича тя високо заяви, че протестира отъ името на своя народъ противъ страшното и непоносимо сръбско иго.

Горда по духъ, Мара Бунева има сила да надвие живота и смъртъта. Споменътъ за делото и ще се носи отъ уста на уста между младите и ще имъ служи за импулсъ и назидание, какъ се умира за родъ и родина. Мара Бунева отдавна не е между живите, но духътъ и победи живота, победи и смъртьта.
Вечна паметъ на големата македонска героиня!"

Л. Томовъ - „Илюстрация Илинден“ - година 6, книга 3, януарий 1934 год. стр. 2,3 и 4

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јуни 16, 2013, 07:16:55 pm

„Илюстрация Илинден“ - година 6, книга 3, януарий 1934 год.

КУЗМАНЪ ШАПКАРЕВЪ
1834 - 1909 - 1934 г. ( По случай 100 години отъ рождението и 25 г. отъ смъртьта му)
- автор Петър Шапкарев - български учен икономист, математик, председател на Македонския научен институт, член на студентското дружество „Вардар“ (1920-1934), главен редактор на списанието „Македонски преглед“,.син на учителя и революционер Климент Шапкарев, внук на видния български етнограф и фолклорист Кузман Шапкарев.

"Българската културна мисъль и по специално македонските българи на 21 декемврий 1933 г. чествуваха 100-годишнината отъ раждането и 25 г. отъ смъртьта на многозаслужилия народенъ просветитель и бележить книжовникъ и фолклористъ Кузманъ А.Шапкаревъ.

Роденъ е на 1 февруарий 1834 г. въ престолния градъ на славянската писменость - гр. Охридъ, отъ много бедни родители. Въ родния си градъ той получилъ минимално образование- и то на гръцки езикъ и започналъ да учи занаятъ - кожухарство.Това занятие, обаче, не увлича ученолюбивия юноша и ние го виждаме презъ 1850 г.,едва 16 годишенъ, да се услови учитель съ 250 гроша за половинъ година въ едно отъ кварталните училища на Охридъ. Но Кузманъ Шпкаревъ има за учителството едно особно високо схващане и се почувствувалъ недостатъчно подготвенъ да заеме това звание, та следващата година започва наново кожухарството. Следъ две годишно колебание и борба съ немотията, по съветите на вуйка си Янаки Стрезовъ,той успева да отиде въ Битоля при известния тогава учитель по взаимо-учителската метода Атанасъ Анести. Тукъ за първи пъть среща и се опознава съ братята Димитъръ и Константитнъ Миладинови. Следъ няколко месеца се връща въ родния си градъ Охридъ и презъ 1854 г.,вече подготвенъ, се отдава на учителското поприще, което съ малки прекъсвания продължава до 1884 г. въ градовете: Битоля, Струга, Прилепъ, Кукушъ, Солунъ и др.Първите три г. Кузманъ Шапкаревъ преподава на гръцки езикъ. Но презъ 1857 г.случайно се запознава съ славянската писменостъ и почва да преподава на соя глава смесено - гръцки и български (седемь години) и най-после съвършено изоставя гръцкия езикъ.

Презъ 1885 г.Кузманъ Шапкаревъ идва въ България и за кратко време чиновничествува въ съдебното ведомство, а отъ 1892 г. се настанява въ София, където го намира и смъртьта - 18 мартъ 1909 г.

Неуморенъ ратникъ за националното и културното повдигане на своя народъ Кузманъ А.Шапкаревъ презъ време на дългата си учителска дейность изъ разните градове на Македония издава една цяла серия отъ учебници, две сбирки отъ неделни апостолскии евангелски четения, въвежда българския езикъ въ училищата и църквите и винаги застава начело на народните борби за самостойна българска църква.

Презъ това време той грижливо записва и систематизира много народни песни, приказки, вярвания, обичаи, пословици и др. фолклорни национални ценности, които презъ 1891/92 г.издава въ деветь големи тома -"Сборници отъ народни умотворения".

Презъ 1885 г.той издава още "Материали за животописанието на братя Миладинови", "Русалиите" - единъ стариненъ обичай отъ Солунско, Енидже-Вардарско и Кукушко, "Животописни бележки за Нано Д.Станишевъ" и др.

Още презъ 1850 г.започва да сътрудничи на всички почти български вестници, като дава редовно сведения за хода на народната църковна борба за въвеждане на българския език въ училищата и църквите и пр.

Въ размирните за турската империя години Екзархията възлага на К.Шапкаревъ специални мисии въ Македония, където я представлява предъ разни анкетьори и комисии въ Солунъ и други градове.

През 1880 г. К.Шапкаревъ идва въ Пловдивъ и, посъветванъ отъ митрополитъ Методи Кусевичъ, отива въ София и Цариградъ, дето представя единъ обстоенъ планъ за организацията на учебното дело въ Македония и предлага откриването на мъжка и девическа гимназии съ пансиони въ гр. Солунъ. Следь дълга борба и пословична упоритость, наистина, той успя презъ 1880 г. да постави основите на този фаръ на националните духовни и политически борби на македонските българи.

Въ София Кузманъ Шапкаревъ се отдава на научна дейность изъ областьта на фолклора и етнографията. Редовно сътрудничи въ периодическото списание на Българското книжовно дружество (сега Академия на науките), което го избира за дописенъ членъ въ сборниците на Министерството на народното просвещение, въ "Български прегледъ" и др.

Проф. Д-р Ив.Шишмановъ въ една характеристики за К.Шапкаревъ, пише следното:
,,И наистина, да се издигнешъ съ собствени усилия отъ синъ на бедни родители, отъ човекъ съ четирикласно образование ( и то получено въ гръцко училище), самоукъ въ матерния си езикъ и книжнина - до значението на единъ отъ най-заслужилите за своя народъ деецъ и до висотата на дописенъ членъ на една Академия на науките, комуто видни европейски учени признаватъ заслужена компетентность въ областьта на македонския и общо-български фолклоръ, това граничи почти съ чудо".

Да бъде веченъ примерътъ и делото на нашия бележитъ юбиляръ.
Петър Шапкарев"

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јуни 16, 2013, 07:24:57 pm

„Илюстрация Илинден“ - година 6, книга 3, януарий 1934 год.

"Пандилъ Шишковъ е роденъ на 20 декемврий 1874 г. въ с.Върбени (Екши-су), Леринско. Баща му Христо Ил.Шишковъ беше здравъ, красивъ, юначенъ и благороденъ българинъ..."

"Пандилъ е въ тайни връзки съ италянския жандармерийски поручникъ Касталди, на когото дава ценни сведения за отношенията на турската властъ и младотурския комитетъ и легалните и нелегални банди на гръцката пропаганда спрема българското население..."

"Турското правителство и водителите на младотурския комитетъ почнаха да пеятъ старата песенъ на преследване на бивши нелегални дейци и видни българи..."

"Но не се мина много време, когато съюзниците се показаха разбойници, претендирайки, че земята, която окупираха, е техна: за гърците - гръцка, а за сърбите - сръбска, почнаха да преследват всички, които се именуваха българи."

"През световната война, когато България се определя на страната на централните сили и есеньта 1915 г. обявява война на Сърбия, Пандилъ съ петима свои другари върви като авангардъ предъ победоносните български войски, а когато последните стигатъ въ гр. Прилепъ, той не може да се стърпи, избързва напредъ, нахлува въ леринско..."

"След превзимането на Битоля Пандилъ бива извиканъ при щаба на армията и му се поверява разузнавателна служба, въ която той е много полезенъ. По-късно, той бива назначенъ полицейски приставъ въ града..."

Автор на статията - Сребрен Поппетров Попдимитров - активен сътрудник на „Илюстрация Илинден“., български революционер, общественик и политик, учител, училищен инспектор и директор в Струмица, Скопие, Тетово, Солун и Сяр.
http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D1%80%D0%B5%D0%B1%D1%80%D0%B5%D0%BD_%D0%9F%D0%BE%D0%BF%D0%BF%D0%B5%D1%82%D1%80%D0%BE%D0%B2

Марко Христов Шишков или Пандил Шишков - български революционер, деец на ВМОРО
http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%B0%D0%BD%D0%B4%D0%B8%D0%BB_%D0%A8%D0%B8%D1%88%D0%BA%D0%BE%D0%B2

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%BB%D1%8E%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B0%D1%86%D0%B8%D1%8F_%D0%98%D0%BB%D0%B8%D0%BD%D0%B4%D0%B5%D0%BD

http://www.kroraina.com/knigi/podporuchik/il_il/il.html

http://www.scribd.com/collections/2345458/Illustration-Ilinden

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јуни 16, 2013, 07:35:53 pm

„Илюстрация Илинден“ - година 6, книга 1- 2, ноемврий - декември 1933 г.

Осмиятъ редовенъ конгресъ на Илинденската организация - 26, 27 и 28 ноемврий 1933 г. въ София, Председател - Кирилъ Христовъ от Битоля

"Конгресътъ бе откритъ отъ председателя на Ръководното тяло г. Кирилъ Христовъ съ подходяща и вдъхновена речь, въ която между другото каза: ,,Илинденската организация, малка по своята численостъ, е една отъ най-идеалистичните и филантропични организации. Тя продължава да поддържа духа добъръ у македонския българинъ въ борбата му за извоюване свободата на измъчената ни Родина..." - стр.1,2 и 3

Н.К.Майски - Изъ спомените ми за Пере Тошевъ
"Есеньта на 1895 г. постъпихъ на учение въ 2-ия класъ на Битолската мъжка гимназия. Някои отъ учителите бяха същевременно и надзиратели въ пансиона. Един отъ тяхъ беше и Пере Тошевъ отъ Прилепъ...Задоволенъ въ последствие отъ отговорите ми. даде ми биографията на Василъ Левски съ поръчение да я прочета на саме някъде изъ ъглите на сградата или двора. Съ тая книжка започнахъ да чета революционната литература..." - стр. 6,7 и 8

"Ние, македонските българи, не за пръвъ пъть сега прегръщаме революционната идея, не за пръвъ път сега бродимъ въоръжени изъ македонските планини и воюваме съ поробителите за свободата на родината. Маса българи, преди много години взеха активно, живо участие въ гръцките и сръбски въстания, целещи освобождението на тия страни отъ турското робство, сметайки, че следъ освобождението на тия страни, Турция ще отслабне и не ще може да окаже сериозна съпротива при едно въстание на българите въ Македония, Тракия, Мизия, Добруджа и Поморавия за освобождението на тия български земи отъ турско робство. А когато следъ духовната пробуда на българското племе, първите искри на която се появиха въ Македония и то - отъ българи македонци, започна борбата за извоюване и на политическа свобода, много българи отъ Македония взеха активно, живо участие въ революционните български комитети въ Романия и Сърбия, преди освобождението на България...
Революционно движение се появи въ Македония веднага следъ Берлинския конгресъ, когато става явно, че Санъ-Стефанска България е осуетена и разчленена и че Македония е оставена пакъ подъ турско робство...На чело на движението въ прилепската кааза бе войводата Спиро Църне, който формирува чети и водеше агитация между българското население за въстание....Борческиятъ духъ у македонския българинъ за извоюване свободата на Македония не престана..."
- Изъ живота на четите - Климент Шокевъ - стр.8, 9 и 10


Аврамъ Саревъ Кузмановъ от Дебър - Какъ Р.О. въ Солунъ се снабдявала съ пушки и патрони

"Годините 1900, 1901, 1902 и първата половина отъ 1903 г. са едни отъ най-дейните въ подготовката на Р.О. по отношение снабдяването и съ оръжие и подготовката на кадрите въ бойно отношение. Дейноста на отделните членове на тая мощна организация, а това е цялото българско население - мъжко и женско, въ това отношение е изумителна....А възражданието на българщината, придошла отъ разните крайща на Македония, подпомогна, щото Р.О. чрезъ нея и учебните заведения да засили своята дейностъ до големи размери...

Дълги години проживехъ въ Солунъ и като така съвременникъ съмъ на всички събития по възраждането на българщината и бехъ се опозналъ не само съ всички наши дебрани, които въ първите времена образуваха, само те, една голема българска колония....

Солунските атентати презъ 1903 г. исплашиха не само гърци и турци, но и властъта. Преследването на българите беше големо...

През 1913 г. между-съюзническата война, гърците менъ задигнаха отъ къщи, отделиха ме отъ семейството ( жена и 6 деца), което оставихъ на произвола на съдбата, изпратиха ме съ една група отъ 70-80 души българи отъ разните места на Македония въ островъ Трикери...Едно нека остане за знамение въ историята на тия страдания, че българинътъ, макаръ и изпадналъ въ такива бедствия, не загуби своя духъ." стр.17, 18, 19 и 20

ОТЧЕТЪ за дейностьта на Ръководното тяло на Илинденската организация за времето отъ 1.10.1932 до 1.10.1933 г.

"Нека тукъ подчертаемънашата голема радостъ за благополучния край, що като съ магическа пръчка настана, и нека изразимъ надеждата, че занапредъ тези крайно нежелателни, тези ужасно осъдителни начини на действие няма вече да се повтарят за честъта, за името и за бъдещето на Македония и за заздравяване нанесените рани върху организъма на целокупния български народъ....

Нека изразимъ нашата надежда, че Националниятъ комитетъ при удобенъ случай ще употреби своите усилия за устройване, за да види и почувствува българското общество и външниятъ святъ извършения отъ македонския българинъ подвигъ, за да възвеличи, да се възгордее по тоя начинъ душата на българския народъ...

По решение на 7 конгресъ на Ръководното тело бе възложено да издаде единъ сборникъ и апотеозъ на илинденското въстание, очертаващи всичките етапи на освободителните борби и чисто българския характеръ на тези борби...

Преди всичко политическата конюнктура, при която е поставена майката - отечество, е съвършенно по-друга отъ практикуваната досега всеобща опозиция на близко и далечно, отъ униженията и оскърбленията, които се сипеха съ целъ да се унизи, да се убие достоинството у българина, да се сломи неговото желание за борба. Трезвиятъ, силниятъ, обаче, български духъ, намери достатъчно сили въ себе си и превъзмогна всички трудности...

Дойде редъ да се вземе мнението, да се чуе думата и на българския народъ. Окастренъ отъ всички страни въ своите териториални постижения, обранъ и лишенъ отъ своя коравъ залакъ хлебъ, но великъ по своя духъ и въ постигналите го нещастия, гордъ, че единственъ отъ всички народи води война не завоевателна, а война освободителна, война свещена, война за свободата на потиснатия братъ робъ, който цели 40 г.употреби нечовешки усилия за своето освобождение.

Сега, обществото може да види въ висините на своята съвестъ величието на българския духъ и ужасната неправда, извършена спрямо българския родъ и специално спрямо Македония, за която безумци като Венизелосъ и Пашичъ смятаха, че въ 10-15 г. на югъ тя ще стане чисто гръцка, а на северъ-чисто сръбска страна и че всичко българско ще изчезне, ще се претопи. Македонскиятъ българинъ, който създаде илинденската епопея и възвиси величието на българския духъ, стои здраво на своите позиции..." стр. 25 - 32

http://www.scribd.com/collections/2345458/Illustration-Ilinden

http://www.kroraina.com/knigi/podporuchik/il_il/il.html

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јуни 19, 2013, 03:02:04 pm

Истината по положението въ Македония - 1908 г., Антонъ Страшимировъ
 (1872 - 1937), родум от семейство на преселници от Разлог, Пиринска Македония - български писател, драматург, публицист и политик

"Прѣзъ послѣднитѣ години въ Македония, особено е озлобено населението — и турци, и българи — отъ слѣднитѣ нови данъци: „имдатъ пара” (помощь за царя), „кула пара” (помощь за военни стражища) и „мостъ пара” (помощь за мостове по стратегичнитѣ мѣста)...Ето основнитѣ елементи на разорителство, които тласкатъ населението въ Македония къмъ нелегална и жестока борба противъ държавния строй въ Турция."

" Отъ това става ясно и положението на християнитѣ: тѣ и днесъ се чувствуватъ като плѣнници въ единъ необятенъ турски воененъ лагеръ. Християнинътъ въ Македония е длъженъ да носи непрѣмено фесъ и непрѣмено безъ пискюлъ, а и по възможность вѣхтъ. Християнинътъ не може да носи чадъръ (за бастунъ не става и дума). Директорътъ на българското класно училище въ Тетово е стрѣлянъ на чаршията, защото излѣзълъ съ чадъръ. А директорътъ на българското училище въ Дебъръ веднажъ е билъ поканенъ отъ стара туркиня, да ѝ занесе тѣстото за хлѣбъ на фурната; защото директорътъ не се подчинилъ, излѣзълъ турчинътъ съ орѫжие и го заставилъ да му слугува — да му слугува тоя директоръ, който е слѣдвалъ по химия въ Парижъ!"

" Ето прочие кѫдѣ е смѣшната магия, съ която Християнскитѣ поселища въ Турция днесь сѫ български, а утрѣ по чудо гръцки или сръбски. Естествено е, че при такъва гавра на държавата съ християнскитѣ ѝ поданници, тия изцѣло се отдаватъ на революционната организация. А тъй като християнската маса по болшинство се чувствува българска и отваря български основни училища, то властьта покровителствува гръцката и сръбска пропаганди, разрѣшава тѣмъ да си откриватъ училища, а закрива българскитѣ, съ което пъкъ наострува революционната органинизация противъ пропагандитѣ."

" Революционизираното население въ Макеіония, изгубило надежда за сѫщественни реформи при турското владичество, се хвърли въ рѫцѣтѣ на своитѣ съплеменници отъ съсѣднитѣ княжества. А тъй като македонското население въ огромното си болшинство е българско, на сцената се яви България, която въ послѣднитѣ години се прѣвърна буквално на воененъ лагеръ. Едни поставятъ ясно и категорично дилемата: въ Македония срѣщу насъ се опълчватъ Турция, Гърция и Сърбия; тѣ виждатъ въ насъ пионеритѣ на България, а и правятъ ни такива подъ страхъ на поголовно изтрѣбление; прочие нѣма врѣме за умуване: България трѣбва да се застѫпи за насъ и ние — за България. Война — или ние загинваме."

"А твърдѣ благоприятна държавнишка платформа имаше въ Битолско веднага слѣдъ възстанието прѣзъ 1903 год. Появяването на европейската жандармерия разведри сгѫстената отъ кръвопролитията атмосфера, населението се подчини на властитѣ, то даже напълно прѣдаде орѫжието си и се устрѣми при новия редъ да задоволи своитѣ въжделения: опожаренитѣ села се възобновиха и работнитѣ рѫцѣ се пръснаха по печалба, за да откупятъ заграбенитѣ отъ турскитѣ бегове земи. Десятки хиляди вчерашни революционери, които бѣха опожарили всичкитѣ чифлици въ Битолско и бѣха изравнили съ земята кулитѣ имъ, се озоваха сега далечъ въ Америка, на работа. Отъ три години европейската поща въ Солунъ всѣки мѣсецъ внася въ Битолско срѣдньо 25 000 доларя, изпратени отъ българскитѣ работници въ Америка. Но Хилми паша се намѣси и тукъ: той видѣ въ емигрирането на българитѣ само турска шовинистична изгода."

" Близката задача на организацията ще бѫде мирна гражданска революция. Въ единъ прѣкрасенъ день — и туй ще бѫде скоро — цѣла источна Македония ще осъмне съ слѣдующия нагледъ незначителенъ фактъ: по градоветѣ и селата българитѣ ще тръгнатъ съ калпаци. То ще бѫде единъ жестъ, който — при създаденото вече укротяване на завоевателната свирѣпость у турцитѣ и при европейската жандармерия — ще се прѣтърпи отъ властьта сигурно безъ най-малки инциденти,"

"Съ отпадането на четничеството, ще прѣстане само по себе и гръцкото андартство, като изгубило reson d’etr. То сѫществува само срѣщу бъларскитѣ чети и съ подкрѣпата на Хилми паша въ райони чисто български. Ако андартството се оттегли въ гръцката крайморска полоса или въ Янинскиятъ вилаятъ, ще трѣбва да заработи като революционната организация и, значи, ще трѣбва съ врѣме да дойде до сѫщиятъ изходъ — емансипиране отъ четничеството. — Смѣтката на андартството да погърчи Македония, за да се използува 3 членъ отъ Мюрщегскитѣ реформи, бѣше само поводъ за гръцкитѣ злодѣяния, а сѫщностьта бѣ въ политиката на Хилми паша: да омаломощи населението и да заличи резултатитѣ отъ революцията.
 
Съ сръбската четнишка пропаганда въпросътъ е по-сложенъ. Тя нѣма да спрѣ и слѣдъ като революционната организация се отърси отъ четничеството. Защото сърбоманството се загнѣзди въ Скопската Черногория, въ Поречето, въ Азотъ (Велешко) не като наложено съ орѫжие, а почисто колтурно-икономическа зависимость на населението отъ Сърбия: тия кътове сѫ планински, населението отъ половинъ вѣкъ се прѣпитава съ гурбетчийство въ Сърбия и е посърбено. Чисто българското Велешко село Богомила, което е дало единъ отъ водителитѣ ни революционната организация, днесъ е цѣло посърбено. Засилването на революционната организация въ страната притиска тия сърбомански оазиси, налага имъ се, увлича ги, сѫщото което става и съ гъркоманскитѣ такива. Тогава сръбскитѣ попъ и учитель въ селото, които като пропагандисти сѫ въ общение съ сръбскитѣ търговски агенти, ставатъ опасени, защото се опиратъ на течението и издателствуватъ. И за да се избавятъ отъ тѣхъ, селенитѣ или ги изгонватъ или ги убиватъ съ помощьта на революционната терористична група. — Ето звѣното, о което се държи сръбската четнишка пропаганда. Сърбитѣ най-искрено — и най-справедливо — заявяватъ, че не може да се откажатъ отъ четничеството си, защото „българитѣ убиватъ”. Но българитѣ не сѫ криви за това и Българското правителство може да има само тоя шовинистиченъ мотивъ въ своята политика по македонския въпросъ: да наложи на Сърбия помиряване съ горното положение т. е. да ѝ наложи да се откаже отъ завоевателната си политика спрямо Македония."

http://www.kroraina.com/knigi/persone/as/strashimirov_istinata.htm

Сканове  http://www.kroraina.com/knigi/persone/as/as_sk.htm

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јуни 19, 2013, 03:04:33 pm

„ТИКВЕШКИ СБОРНИК”
И НЕГОВОТО МЯСТО В БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА

http://www.scribd.com/doc/135762591/Medieval-Bulgarian-Literature-Tikvesh-Collection

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јуни 20, 2013, 07:56:01 pm

Стефанъ K. Салгънджиевъ - ЛИЧНИ ДѢЛА И СПОМЕНИ по възраждането на Солунскитѣ и Сѣрски Българи или 12-годишна жестока неравна борба съ грьцката пропаганда -1906 г.

Часть I. СОЛУНЪ

"Погърчванието изобщо на Македонскитѣ българи и частно на Солунскитѣ, е започнало слѣдъ покорението на Балканския Полуостровъ отъ турцитѣ, повикани отъ гьрцитѣ да ги спасаватъ отъбългаритѣ.Въ цѣла Македония включително и въ Солунъ, Турцитѣ, съ малки изключения, завоеваха само българи. Съ други думи: покориха страна чисто българска подъ Византийско владичество."

"Македония въ III—VII вѣкове е била цѣлата населена съ славяни, които около XI в. носили вече названието: „българи”, съ собственна писменность и литература. Това е вече исторически доказано. А щомъ цѣла Македония по това врѣме е била заселена съ Българи, естественно следствие е, че и въ Солунъ съ живѣли голѣма маса Българи, изъ срѣдата на която изгрѣ свѣтлината на българскиянародъ; отъ нея се разнесе чрѣзъ св. св. братия — Кирилъ и Методий пьрвото на български язикъ писменно слово: Въ начáлѣ бѣ Слóво ..., съ което озариха рода си, поднесоха му въ прѣводъ Благовѣстието Христово и го упътиха въ пѫтя на истината."

"Послѣдния тоя центръ — Каламарийский, населенъ както вече казахъ, повечето отъ Дебърскибългари, които, така да се каже, имѣющи прѣимуществото, че съжителствуватъ всички въ единъ и сѫщъ районъ, взелъ изгледъ на чистъ български кварталъ, прѣзъ който когато прьвъ пѫть минахъ, именно прѣзъ главната улица, която го дѣлѣше на двѣ половини, стори ми се че се намѣрвамъ въ нѣкой чисто български градъ. Отъ самата улица, отъ дюкенитѣ, кафенетата и магазиитѣ на двѣтѣ ѝ страни, до слуха ми достигаше само българския говоръ по нарѣчието на Дебърчанина — Бръсякъ. Освѣнь това въ тоя кварталъ азъ заварихъ и оставихъ правитѣ и обичаитѣ въ пълната имъ битность прѣнесена отъ Дебърско."

"На Бѫдний вечерь азъ имахъ честьта да бѫда гостъ въ домътъ на дѣдо Христа Гугушъ, единъ доста оригиналенъ и доста веселъ старецъ, въ кѫщата на когото щомъ стѫпихъ, пьрвото нѣщо, което обърна вниманието ни, бѣ свѣтналото огнище, въ което буйно и съ прѫщене горѣше бѫдника — единъ грамаденъ горунь напомнящъ древнебългарския язически обичай на прадѣдитѣ ни — безапелационенъ протестъ противъ грьцкитѣ домогвания да считатъ Македонския българинъ за грькъ. На сватба и други лични дни забѣлѣжвахъ, че се съблюдаваха сѫщитѣ обичаи и обряди, които се вършатъ отъ българитѣ въ Сѣверна и Южна България. Същото се вършѣше отъ Българитѣ и въ Вардарския кварталъ Благодарение на компактностьта на българитѣ въ описанитѣ два квартала — Гелемерийский и Вардарский, особито на българитѣ отъ пьрвия, които послужиха за опора на грьцкитѣ домогвания да ги погърчатъ — въ Солунъ отдавна е била положена основата."

"Като южнаци гьрцитѣ, иматъ жежъкъ тежпераментъ, който ги прави въ всичко бързи; щомъ видѣли въ Солунъ такова внушително множество българи, рѣшили, какъ-какъ, да ги погърчатъ и по тоя начинъ да затворятъ една рана, която въ бѫдѫще би се обърнала на гибелна за еллинизма; тѣ се залавятъ за работа.
 Пьрвия опитъ на пропагандата, състояща се отъ грьцкото духовенство на чело съ мѣстния митрополитъ и грьцкия консулъ, се състоялъ въ прѣнуждване българитѣ да променятъ облеклото си, което ги отличавало отъ грьцитѣ и ако съ това се несполучи, да се употрѣби сплашване съ афоресване и отлъчване отъ цьрква.
 Опитътъ за промѣнение облеклото, недалъ очакванния резултатъ, макаръ и да се е употрѣбилъ начинътъ — сплашване съ турцитѣ, които, говорили гьрцитѣ, ужъ гледали на българитѣ като на падишахъ душманѫ и като такива готвели се единъ день да ги изколятъ до единъ. Това непослушане и българско твърдоглавство, заставили тръпката пропаганда да прѣдприеме послѣднето срѣдство — афоресването, отлъчването отъ църква и непозволяването на българитѣ да закопаватъ мъртвитѣ си въ общитѣ  гробища. Ала нашата история съ гордостъ трѣба да отбѣлѣжи отрадното явление у Солунския българинъ, които въ тоя случай проявилъ черти на българско постоянство и твьрдость. Тази чьрта на постоянство и упорство на Солунскитѣ наши еднородци проявена противъ общия врагъ на народностьта ни, въ врѣме когато тя не бѣ още проявена у братята имъ въ по събуденитѣ градове въ Македония, въ Севѣрна и Южна България, дала на подлия еллинизъмъ да разбере, че Македонския българинъ е такава натура, колкото повече го насилватъ, толковъ повече го заинатяватъ и го правятъ неотстѫпчивъ.

Ала, трѣба да признаемъ, че по отношение на облеклото, Солунскитѣ българи печелѣха, а не губѣха; защото тѣхната стара носия — мѫжка и женска — отъ каквато материя и кройка се състоеше, никакъ не съотвѣтствуваше въ здравословно отношение на Солунскитѣ климатически условия и азъ, ако се коснахъ до тоя въпросъ, направихъ го съ единственната цѣль да покажа до какви низки дори смѣшни срѣдства сѫ прибѣгвали грьцитѣ въ прѣслѣдването на българитѣ за да ги обезличаватъ, което е интересното за поколѣнието — за историята."

"Между българетѣ започнаха да се явяватъ знакове на незадоволство отъ фанариотското духовенство въ българскитѣ епархии, което на всѣкѫдѣ почти плуеше въ развратъ, сѣеше го и между паството си, гонѣше язика му и го замѣняваше съ грьцкия, изтрѣбваше книгитѣ му чрѣзъ изгаряние и всячески се стараеше да го дьржи въ дълбоко невѣжество, за да може по лесно да го обезличи."

"Въ Скопие, Ловечь, Търново, Пловдивъ българитѣ отидоха до тамъ щото да искатъ отъ властитѣ вдигането на грьцкитѣ владици отъ сѣдалищата имъ; замѣняването въ цьрквитѣ и училищата натрапениятъ имъ грьцки язикъ съ българскиятъ, и въ края на краищата въпроса за язика се замѣни съ въпроса за самостоятелна духовна независимость, благодарение на неотстѫпването на Фенеръ на пьрвоначалното справедливо искане на българитѣ. Борбата, както вече знаемъ, отъ частна, стана обща борба на българский народъ противъ Фенеръ и подъ знамето съ девизъ: „Духовна самостоятелность на цѣлокупния български народъ”, се стекоха всички Българи отъ Видинъ до Цариградъ; отъ Варна до Охридъ и въ скоро врѣме грьцкия язикъ въ българскитѣучилища и цьркви се очисти и замѣни съ българскиятъ.И дѣйствително Фенеръ, тази люлка на мракобѣсието, рухна подъ мощнитѣ удари на сплотенитѣ сили на българина."

"Пьрвия брой на вѣстника излѣзе едва въ послѣднитѣ дни на 1868-а година. Около това врѣме излѣзоха и двата проекта на В. Порта за разрѣшаването на черковната ни разпра съ Фенеръ. Трѣба да забѣлѣжа, че на гьрцитѣ никакъ не имъ бѣше по кефа дѣто въ Вилаетския вѣстникъ, редомъ съ турския и грьцкия язици, стоеше и българския, защото въ това тѣ съглеждаха официалното припознаване отъ властьта сѫществуването на български народъ въ Солунския Вилаетъ, който по това врѣме състоеше отъ днешнитѣ три Вилаета: Солунский, Битолски и Скопския."

"Вечерьта, около стотина българи повечето Дебренци, се бѣха стекли на събранието, открито отъ Иосифъ Якововъ. Той посочи на нуждата да се избератъ 12 души отъ присътствующитѣ, които да съставятъ община, която да се грижи за напрѣдъка на училището и да прѣдставлява Солунскитѣбългари, въ учебно и черковно отношение прѣдъ св. бъл. Синодъ и Българското Читалище въ Цариградъ."

http://www.kroraina.com/knigi/bdobr/ss/index.htm

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јуни 20, 2013, 07:57:54 pm

Стефанъ K. Салгънджиевъ - ЛИЧНИ ДѢЛА И СПОМЕНИ по възраждането на Солунскитѣ и Сѣрски Българи или 12-годишна жестока неравна борба съ грьцката пропаганда -1906 г.

Часть II. СѢРЪ (СЯР)

"Християнското население въ Сѣръ е българско. Чистогрьцки сѣмейства въ Сѣръ има само 7 и словомъ седемь, пришелци отъ разни грьцки поселения.За осилването грьцкия язикъ неждубългарското и куцовлашското население, грьцкото духовенство се заловило да работи; то започнало да замѣнява килиитѣ съ училища за пьрвоначално обучавание на малолѣтнитѣ ученици и, трикласни наричани народни училища — за свьршившитѣ пьрвоначалнитѣ; свьршившитѣ послѣднитѣ, излизали изъ тѣхъ чистокръвни еллини. Други пъкъ — синоветѣ на заможни Сѣрчане и прѣпорѫчанитѣ отъ грьцкото духовенство бѣдни, но благонадеждни ученици, се пращали въ свободна Грьция да довьршватъ учението си, отъ дѣто се завръщали освѣнъ фанатязирани грькомани мегалоидеисти, но още и грьцки подданици. При всичките тия проповѣди, напъвания на еллинствующитѣ хондрокефаловци за да се покажатъ по еллини отъ самитѣ еллини, и при всичкитѣ имъ старания да наложатъ грьцкия язикъ на домашнитѣ си и изобщо на бъл. население въ Сѣръ и околностьта му дѣто били пръснати за учители-агитатори тия нови свѣтила, Сѣрскитѣ българи все още продължавали да си служатъ съ родния сѫ язикъ. Инъче и не може, понеже язикъ, усвоенъ на майчинитѣ гърди, не тъй лесно и скоро изчезва."

"Слѣдъ два дни Късъровъ ме посѣти вторий пѫть и ми каза че ще ме води въ една българска кѫща, гдѣто ме чакали нѣколко българи. Събранитѣ въ Златановата кѫща българи обѣщаха да се възвърнат въ народностьта си и да ме поддьржатъ въ миссията ми. Тукъ ни чакаха нѣколко бахчовани ото махалитѣ Горня и Долня Каменица; и тѣ се обявиха за българи и обѣщаха да поддьржатъ българското дѣло въ града си. Тъкмо когато ставаше всичко това, азъ получихъ писмо отъ настоятелството на Българското Читалище въ Цариградъ, съ което се питамъ: още ли ще го държа въ неизвѣстность и не е ли настаналъ деньтъ да го зарадвамъ съ извѣстието, че съмъ вече успѣлъ да отворя училище, или пъкъ че съмъ убѣдилъ населението да не прибере въ нѣкое отъ махаленскитѣ грьцки училища, отъ което да съмъ очистѣлъ грьцкия язикъ и да съмъ го заменилъ събългарския?"

"Около 30 души българи ми заявиха, че сѫ българи и ме приемать за учитель на дѣцата си. Прѣписъ отъ това заявление, приложено въ едно прошение отъ тѣхна страна прѣдадоха на Мутесарифина за свѣдение. Тия 30 души българи азъ свикахъ на засѣдание въ кѫщата на дѣда Ангелъ балѫкчията, единъ много добръ старецъ остарѣлъ въ Сѣръ, ала нито той, нито баба Ангелица, нито дѣцата имъ знаеха грьцки. Съ тия 30 души дойдоха и други още десетина и се пристѫпи къмъ избиранье членове за община. Честьта да бѫдатъ членове въ първата Сѣрска българска общинападна на слѣдующитѣ лица: Илия Ив. Късъровъ, Коста Златановъ, Ангелъ Ивановъ Балакчи, Костадинъ Стояновъ папукчи, дѣдо Ичо Куллели чифтчия, Панайотъ А. Мечкаровъ, Иванчо Велезлията кафтанджия, Фиданъ Калфа марангозчия, Атанасъ Вишенли чифтчия и Андонъ Василевъ бояджия. Тоя послѣдний слѣдъ нѣколко дни се отказа и биде замѣстенъ отъ Ангелъ Сапунджиятъ."

"Пьрвата работа на общината бѣше — да намѣри кѫща за училището. За помѣщение на училището се нае кѫщата на хаджи Аргиръ Куллелията. Въ тая кѫща прѣдлѣжеше да започне сѫществоването сѫ пьрвото българско училище.  Щомъ се разнесе слуха, че и въ Сѣръ се съставила българскаобщина и отворило българско училище, фанатизмътъ на новитѣ „еллини” въ тоя градъ на учителитѣ имъ, на лѣкаритѣ имъ и прч.; на грьцкото духовенство, на цѣлата грьцка пропаганда изкипя като лава изъ нѣкой вулканъ, застрашающа да опожари всичко прѣдъ себе си. Заканванията, заплашванията съ убийство и изтрѣбване на всичко българско, се започнаха открито."

"Въ Сѣрската епархия най-голѣмото село и населено исключително отъ българи е селото Горни Бродъ. То брои около 3500 жители съ едно училище и една цьрква до моето идване въ Сѣръ. Въ това село народното съзнание по-отрано се било пробудило и благодарение на учителя му Георгий Любяховски, които по край грьцкия, въвелъ въ училището, отчасти и въ цьрквата, и българскияязикъ. По-рано отъ това, за въвеждането българския язикъ въ училищата и цьрквитѣ изъ Неврокопскитѣ села г. Любяховски е работилъ съ съученицитѣ на Неофита Рилский. Когато азъ пристигнахъ въ Сѣръ, въ селото Горни Бродъ, сѫщата учебна година (1871—1872), учителското мѣсто се заемаше отъ учителя Никола Падаревъ, родомъ отъ Неврокопското село Гайтаннново; Г-нъ Падаревъ бѣ въвелъ напълно българския язикъ въ училището, въ цьрквата обаче — една до тогава — отдѣсно се четеше български, а отъ лѣво — грьцки, не че имаше искатели да се чете на грьцки, ада да се не осѫждатъ българитѣ въ прѣкаленостъ, каквато гьрцитѣ проявяваха спрямобългарския язикъ."

"Въ Неврокопската кааза заварихъ че бѣ на скоро организирана каазалиска българска община съ сѣдалище въ Неврокопъ, която бѣ обявила селата отъ тая кааза за отказавши се отъ духовната власть на грьцкия патриархъ и присъединението имъ къмъ Българската Екзархия. За да се спратъ золумитѣ и насилията на грьцкия владика върху Неврокопскитѣ български села, българскатаобщина въ Неврокопъ бѣше се отнесла до Екзархията чрѣзъ своя прѣдставитель при послѣднята и я молѣше да ходатайствува прѣдъ В. Порта за припознаването Неврокопската кааза за отцѣпена отъ Драмската епархия и отъ Драмския грьцки владика и да се счита за присъединена къмъ Екзархията, която сѫ признали за свое духовно началство. Сѫщото бѣха направили и нѣкои села отъ Мелничката епархия и отъ Драмската кааза, именно отъ Мелничката епархия селата Ормани, Калиманци, Елешница и Рибница; и отъ Драмската кааза селото Плѣвня."

"Подиръ сключването Санстефанския договоръ между Турция и Россия, който създаваше еднаБългария въ естественнитѣ ѝ граници, гьрцитѣ вдигнаха врява че, създаванието на едно автономноБългарско княжество въ очьртанитѣ въ договора граници, тѣмъ се отнѣмали една цѣла область и части отъ други, които въ етнографическо, старинно и географичесво отношения принадлежѣли изключително тѣмъ (sic). Въ тази дива врява грьцитѣ, подпомогнати и отъ извѣстни неблагоприятствующи на една велика България велики сили и отъ самото турско правителство, заработиха протести, които като изкълѫпиха — поднесоха ги на прѣдставителитѣ на Великитѣ сили въ Цариградъ, на Турското Правителство и, по късно, чрѣзъ грьцкия делегатъ — на самия Берлински конгрессъ. Сега именно моето прѣбиване въ Сѣръ бѣ отъ най голѣма нужда, и, като разбирахъ това твьрдѣ добрѣ, азъ продължавахъ да се дьржа и да работя за умаловажаването на тия грьцки протести. Колкото се касаеше до двата Санджака, азъ се заловихъ да подготвя контра протести, каквито въ другитѣ Санджаци въ Македония се приготовляваха отъ страна на българитѣ."

http://www.kroraina.com/knigi/bdobr/ss/index.htm

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јуни 20, 2013, 08:02:46 pm

„Читалище“ - 1874 г.- Издава ся от Българското читалище въ Цариградъ
„Читалище“ е списание от времето на българското Възраждане, Списание на Българското Книжевно Дружество, излизало в Цариград 2 пъти в месеца от 1870 до 1875 г. Абонатите му достигат внушителния за онова време брой 1700.
Кн. 1-24 (1870-1871)

http://books.google.mk/books?id=0GHvAAAAMAAJ&dq=%D1%81%D0%B0%D0%BF%D1%83%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B0&pg=PA1&redir_esc=y#v=onepage&q=%D1%81%D0%B0%D0%BF%D1%83%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B0&f=false

Редактори са Марко Балабанов, Лазар Йовчев, Тодор Икономов, Петко Славейков и Стефан Бобчев. На списанието сътрудничат още Иван Вазов, Гаврил Кръстевич, Кръстьо Пишурка, Тодор Шишков, Кузман Шапкарев, Григор Пърличев, Райко Жинзифов, Атанас Илиев, Добри Войников, Марин Дринов, Димо Хранов и др.

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A4%D0%B0%D0%B9%D0%BB:Perushtitsa-history-museum-Chitalishte-magazine-1874.jpg

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јуни 21, 2013, 06:26:29 pm

Коста Църнушанов - СЪРБИЗИРАНЕ НА МАКЕДОНСКИЯ КАЗИОНЕН “ЛИТЕРАТУРЕН ЕЗИК”

(ЧАСТ ПЪРВА.)

"Доказана истина е, че от момента, когато българският народ след упорита борба отбелязва първата си национална победа със създаването на българска независима църква чрез историческия ферман на султан Азис от 28 февруари 1870 г., започва и първата официална стъпка на Сърбия срещу възхода на българския народ. Още в навечерието на официалния акт за учредяване наБългарската екзархия сръбското правителство изпраща специално напътствие до своя пълномощник в Цариград да се бори срещу даване права на Екзархията над всички епархии в Турция, в които преобладават българите, т.е. в Мизия, Тракия и Македония."

"За по-нататък Гарашанин подготвя почва чрез пропагандата на своите емисари в българскитеземи. за да убеждават българите в спасителната за тях роля на Сърбия. Един от тия емисари е и прочутият у нас фолклорист Стеван Веркович, който обаче, виждайки силата на българския елемент в Македония, застава на страната на българската кауза."

"Обаче създаването на Българската екзархия препречи пътя на сръбската експанзия. Затова сръбската пропаганда се активизира, и то най-първо чрез изпращане на книги в Македония и откриване на училища, които не дадоха плод, защото вълните на сръбското културно нашествие срещнаха гигантския вълнолом на възродения български народ."

"Сръбското поражение през Сръбско-българската война от 1885 г. още повече разяри Сърбия да открие боен фронт в Македония с огън и меч. Началната му форма бе: открито убеждаване на македонските българи, че те са сърби. Всичко това обаче не давеше никакъв резултат.Българският челичен дух в Македония отбиваше с лекота тези сръбски напъни. Дори за целта той си създаде и революционна организация с първична мисъл: борба срещу сръбската пропаганда."

Иван Хаджиниколов - основател на организацията:
"„От 1888 година сръбската пропаганда в Македония засили своята дейност и почна да атакува даже и Солунската гимназия... Знаейки, че в Македония няма сърби, тая дейност на сръбските агенти много ме възмущаваше. И в търсенето на средство за противодействие на тая пропаганда дойдох до заключението, че една тайна революционна организация ще може да пресече пътя на чуждите пропаганди в Македония и тя ще е най-сигурната опора за запазването на българщината в Македония.”

"Стоян Новакович, за да разбие отвътре непревзимаемата отвън българска крепост, развива теорията за отделна македонска народност. В качеството си на сръбски пълномощен министър в Цариград той формулира тая теория в един свой доклад до своето правителство:
„Понеже българската идея, както е известно на всички, е хванала дълбоки корени в Македония, аз смятам, че е почти невъзможно съвсем да се разколебае тя, като й се противопостави само сръбската идея. Тази идея, страхувам се, не би била в състояние като чиста и гола противоположност да изтласка българската идея. На сръбската идея е необходима помощ от някой съюзник, който би застанал рязко срещу българщината и който би съдържал в себе си елементите, които биха могли да повлекат със себе си народа и народното чувство, отцепвайки го от българщината. Тоя съюзник аз виждам в македонизма или в култивирането в мъдри граници на македонския диалект и на македонската обособеност.”

"Тъй се създава теорията за македонизма като изключително средство за успеха на сръбската кауза. “Защото - заключава Новакович - убеден съм, че при това ни най-малко не бива да се страхуваме от някаква вреда за сръбската идея, тъй като има ги много и никога няма да изчезнат ония, които изключително работят за сръбска сметка и които винаги ще държат високо идеята за сръбството.”

"Главно средство на македонизма ще бъде сърбизирането на македонския диалект. „В интерес на сръбството - разсъждава Новакович - трябва да се тръгне по същия път, но търпеливо, солидно и систематично, с оригинални средства, като при това се използува всичко, което може да намали разликата между сръбския език и македонския диалект.”

Новакович дава следната обосновка:
„В този момент Ви обръщам вниманието върху необходимостта от един специален македонски буквар за училищата в Македония, който би трябвало специално да се приготви за ширене на сръбската писменост и сръбския език в Македония... В това направление, струва ми се, като най-необходимо е съставянето на един специален буквар на македонски диалект за Македония. В тоя буквар би трябвало с македонския да се спои и сръбският буквар, но така, че македонският да бъде две третини, а сръбският една третина, при това във втората половина. Букварът би трябвало да се напише със сръбския правопис...”

"И тъй, македонски буквар за ширене на сръбската писменост и сръбския език! Да запомним това, защото то е квинтесенцията на македонизма като средство за посърбяване на Македония.
И наистина букварът бива написан при посочената директива. След много опити и колебания той бива окончателно изработен от Милойко Веселинович, бъдещия секретар на скопския сръбски консул, върху основата на сръбския буквар на Стеван Чутурило. Разпространител на това изобретение става организираното от Новакович в Цариград „Друштво сърбо-македонаца”, чиято програма в основата си представлява същността на македонизма, провеждан в широк мащаб днес, със следните принципни положения:
1. Политическа част:
 - Да повдигне църковния въпрос за отказване на македонците от българския екзарх
 - да развива най-енергична пропаганда за изгонването на българските владици и учители от Македония
2. Филологическа част:
а) Да се пише на чисто македонски език, но тъй като македонският език не е книжовно изработен, да се изхвърли всеки български израз и да се въвежда сръбски
б) Да се вземе сръбската азбука като най-удобна за македонския език и при писането да се придържа към сръбската граматика...”

"След Първата световна война, както и в навечерието на Втората, та дори и през нея, титовизмът най-изрично застана зад тези теории на Новакович, Цвиич, Туцович и Попович. Сега вече със силата на оръжието се наложи македонизмът във Вардарска Македония. Вярвайки в тая сила, Тито бе казал на члена на ЦК на БКП и председател на Съюза на македонските културно-просветни дружества в България Христо Калайджиев следното:
„Дайте ги на мен (българите в Пиринския край - б.н.), аз ще ги направя за две години македонци”
И почва оръжието да шествува по цяла Вардарска Македония, създавайки изкуствено македонска нация. И всичко това се върши буквално според принципите, оформени шест десетилетия преди това от Новакович."

"Посърбяването на езика на македонските българи бе задача номер едно на Новакович при организирания от него поход на сръбската пропаганда в Македония, защото езикът е душата на един народ. Когато тая душа бъде поразена, победата ще бъде пълна.
И ето на какво сме свидетели днес в СР Македония; посърбяването на езика там носи следните форми:
1. В областта на азбуката и фонетиката (звуковете).
2. В областта на морфологията и лексиката:
а) Вмъкване в речника на безброй сръбски думи.
б) Създаване на сърбизми („помакедончени” сръбски думи) чрез прибавяне на българско окончание или с промяна на основни гласни.
в) Избягване на български окончания, характерни за книжовния български език (останали от старобългарски), и приемане на сръбски окончания.
г) Употреба на чужди, предимно на френски думи в сръбски облик.
д) Сръбски форми на познати названия от чужд или домашен произход.
е) Сръбски научни и технически термини.
ж) Пренебрегване на съществуващи народни думи и приемане на съответни сръбски думи и изрази.
3. В областта на синтаксиса (строежа на изречението):
а) Сръбски строеж на изречението чрез съответни съюзи.
б) Сръбски строеж на изречението чрез употреба на съответни предлози и др."

"Както е известно, в СР Македония е въведена сръбската азбука на Вук Караджич. Във връзка с това се е водела упорита борба. Просръбски настроените елементи начело с Блаже Конески са настоявали за сръбската кирилица, като се изхвърлят българските писмени знаци Й, Ъ, Ь, Щ,  (е двойно), Ю, Я, и се приемат сръбските знаци Ј, Љ, Њ, Џ."

"Прегледаме ли “Речник на македонския литературен език”, ще видим, че е препълнен със сръбски думи от всякакъв род. Бяга се от българския книжовен език, който е изграждан както от старите македонски възрожденци като Йоаким Кърчовски, Неофит Рилски, Кузман Шапкарев, Константин Миладинов, Партений Зографски, Райко Жинзифов, Йосиф Ковачев и др., така и от по-новите писатели по произход от Македония, каквито са Петко Р. Славейков, Иван Вазов, Любен Каравелов, Антон Страшимиров, и от още по-новите - Людмил Стоянов, Теодор Траянов, Димитър Талев, Венко Марковски и пр., и пр. А това е езикът, с който си служи и ВМОРО начело с Даме Груев, Гоце Делчев, Гьорче Петров, Пере Тошев и ред други революционни писатели. Но скопските езиковеди, точно според предписанията на Стоян Новакович, черпят от готовия сръбски език хиляди думи и термини както за всички абстрактни понятия, така и за научните и техническите термини, които липсват в народните говори."
а) Чисто сръбски думи
б) „Помакедончени” сръбски думи
в) Избягване на български книжовни окончания, останаи от старобългарския език, и приемане на сръбски
г) Употреба на чужди, предимно френски думи в сръбска редакция
д) Сръбски форми на познати названия на страни, и личности
е) Сръбски научни и технически термини
ж) Пренебрегване на съществуващи народни думи и приемане на съответни сръбски думи и изрази
з) Разпространение на сръбски лични имена

"Няма съмнение, че с всичко това македонският казионен „език” става все по-чужд за народа. Той трябва да бъде изучаван от самите македонски българи със същите усилия, с които се изучава един чужд славянски език. Върху това красноречиво говори и следният анекдот. В Гевгели имало родителско-учителска среща. Учителят е говорил върху възпитанието на децата, докладвал за мерките на училището и подчертал дълга на родителите във връзка с това. Обаче неговият македонистки. т.е. сърбомакедонски „език” не е бил разбран и родителите стоели в недоумение какво им е говорено. Тогава учителят казал: „Я да ви го кажа на гевгелийски, та да се разбереме по човечки”.

http://www.kroraina.com/knigi/statii/mp_1991_1_tsyrnushanov.html

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јуни 21, 2013, 06:29:52 pm

Коста Църнушанов - СЪРБИЗИРАНЕ НА МАКЕДОНСКИЯ КАЗИОНЕН “ЛИТЕРАТУРЕН ЕЗИК”

(ЧАСТ ВТОРА)

"Отявлени защитници на сърбизирането на македонските говори

Защитници на това състояние на езика на македонските българи са една група българоненавистници начело с Лазар Колишевски, Блаже Конески, Харалампие Поленакович и Васил Ильоски. Кои са те?

Лазар Колишевски е всеобщо известен проводник на сръбската кауза в Македония. Родом е от малката паланка Свети Николе. Баща му е загинал на солунския фронт през Първата световна война. Като сирак от войната Лазар бива възпитан в сръбските сиропиталища, завършил в Крагуевац (Шумадия) пиротехническо уличище и като работник в арсенала в тоя град става активист на сръбската комунистическа партия. Забравил родния си език, той напълно възприема сръбския дух в партията. През втората световна война се проявява като борец срещу ръководството на Македонската комунистическа партия начело с Методий Шаторов поради неговата ориентация към БКП като българи. Арестуван от властта, бива осъден на смърт, помилван и изпратен в плевенския затвор, където остава до 9 септември 1944 г. Прибрал се в Скопие, той става върховен разпоредител със съдбата на всички проявени българи, които подлага на сеч, на първо място на Шаторовите другари. Оттогава той стои начело на най-висшите държавни институти: става дори за една година държавен глава на Югославия.

Блаже Конески е бивш председател на Македонската академия на науките и изкуствата. Роден е в с. Небрегово, Прилепско, като издънка на родоотстъпническото семейство Лямевци. Братов син е на най-големия родоотстъпник в Македония, предан орган на сръбската пропаганда Глигур Соколович-Ляме. Бивш върховистки четник, тоя Ляме след Илинденското въстание се продава на сърбите. Загнездва се в планинските места на родния си край Азот и Поречията, води война с БМОРО и успява от засада да убие трима прекрасни войводи - Стефан Димитров и Панчо Константинов, ръководители във Велешко, и Георги (Гога) Ацев - в Прилепско. Неговият престъпен образ е изрисуван от Димитър Талев в романа “Гласовете ви чувам”, в лицето на Йосиф от Рапа.
Блаже Конески използува тъмната слава на своя чичо и бива удостоен с кралска стипендия за следване първо в шумадийския град Крагуевац заедно с прословутия Лазар Мойсов, а след това като студент по сръбска филология - в Белградския университет. Катастрофата на кралска Югославия го заварва още като начинаещ студент и той се записва в Софийския университет под името Благой Конев, българин, пак стипендиант. След 9 септември 1944 г. става Блаже Конески и застава начело на сърбизаторската акция на македонския говор. Той налага сръбската азбука, написва и граматиката на тоя език и неговата история, фалшифицирайки готовите съответни български научни трудове. Той вилнее и в историята на Българското възраждане, като фалшифицира делото на всички български възрожденци в Македония. Той е цялостен апологет на македонизма върху основата на научните прегрешения на прословутия Кърсте Мисирков.

Харалампие Поленакович е македонски куцовлах (цинцар) от Гостивар. Той бе и първият секретар на Македонската академия на науките и действуваше рамо до рамо с Конески. Цялото му житие-битие представлява дейност в сръбски дух. Женен за сръбкиня, следва сръбски език и литература в Скопския факултет, после бързо става асистент на своя професор по сръбска литература и взема най-активно участие в сръбските шовинистични списания в Скопие: „Южни преглед”, „Скопски гласник” и „Гласник скопског ученог друштва”. Там обнародва статии, в които народните песни от Македония представя като стари сръбски (виж статията му „Скоплье у народним песмама”). След катастрофата на кралска Югославия бяга в Белград, където става асистент в университета. Същевременно развива активна дейност сред заварените в Белград македонски печалбари, прибира около себе си и разни сърбомани и образува „Друштво южносърбиянаца-избеглица”. Скоро обаче бива порицан поради злоупотреби.
Изчакал края на войната, връща се в Скопие заедно със сръбската власт и при основаването на днешния скопски университет се настанява за извънреден професор по „стара македонска и южнославянска литература” и „македонска литература от XIX век”. Не изпуска обаче и лекции по югославска литература, за да поддържа сръбски огън в македонското висше просветно огнище. Особено е старателен да издирва и посочва връзките на македонските културни дейци през Възраждането със сръбски културни среди и да ги тълкува като сръбски ориентирани. Забележителна е неговата спекулация специално с Йордан Хаджиконстантинов Джинот. Той е най-проявеният тълкувател на делото на македонските възрожденци като противобългарско, като сепаратистко. По всички славистически конгреси воюва в това направление и предизвиква скандали с ония, които не се съгласяват с него и подържат общопризнатите истини за Македония.

Васил Ильоски е също македонски куцовлах (цинцар), родом от Крушево, но живеещ в Куманово. Това е известният  кралска Югославия Василие Илич, автор на драматически опити на сръбски език. Завършва скопския университет по сръбска литература и в навечерието на Втората световна война пише по подражание на сръбския писател Стеван Сремац на местен кумановски говор драмата „Ленче кумановче”. С това той става един вид основател на днешната македонистка драма, макар и творбите му да имат само водевилен характер.
След създаването на СР Македония той се впуска да пише нови драми на македонски говор и като единствен дотогава драматически писател заживява със съзнанието, че е строител и на македонския литературен език и с това е „велик” деятел. За награда бива избран и за член на Македонската академия на науките. Заедно със сънародника си Поленакович и с Блаже Конески става защитник на македонизма. Той дири корените на македонския „език” далече в миналото и представя сички македонски възрожденци като македонисти, борци срещу „натрапвания им” български език.

Тези четирима корифеи на македонизма са типични образи на вредители в областта на македонските говори. Разбира се. те не са самотни - техни ученици са no-млади филолози от рода на Тодор Димитровски, Трайко Стаматовски, Божо Видоевски, Блаже Ристовски и др. Но тъй като те повтарят идеологията на своите учители, излишно е да се занимаваме с тях. Ще се спрем само на Колишевски и Ильоски, които в речите и писанията си най-безцеремонно защищават посърбяването на македонския казионен език.

Както видяхме, главният идеолог на този замисъл бе някогашният сръбски държавник и учен Стоян Новакович. Той бе начертал за целта и програма с двойна директива, която вече цитирахме, но ще я повторим:
1. „Да се използува всичко, което може да намали разликата между сръбския език и македонския диалект”;
2. „Да се изхвърли всеки български израз и да се въвежда сръбски”.

Видяхме също, че цели 60 години тая директива стоя погребана още в първите дни на нейното формулиране. Защото неколкократните опити за приложението й претърпяха провал пред вековната крепост на българския дух в Македония, така че - както цитирахме - самият й автор се отказа от по-нататъшни опити да създава отделен македонски език под прикритието на лъжеидеята за отделна македонска народност.
Но бацилът на тая идея биде запазен жив, макар и в латентно състояние, от сръбските социалисти, за да бъде по-късно - при края на Втората световна война - задействуван от техния приемник - титовизма.
При стеклите се извънредни обстоятелства за българския народ титовизмът безнаказано обезвреди съпротивата на безброй будни деятели на българщината във Вардарска Македония. Прогонена или унищожена бе българската книга и се наложи в училищата и в останалите просветни, културни и други обществени институции един език в сърбизирана форма точно според директивата на Новакович. Нейната разработка от днешните скопски строители на македонския казионен „литературен език” посочихме в подробности в нашето изложение.

Всичко е в ръцете на будните синове на Македония, които живеят със съзнанието за тежката опасност. Има ли ги много? Тревожните гласове, които чухме, говорят, че в Македония се надигат скрити жизнени сили, които народният инстинкт е съхранил н недрата си, на какво могат да се опрат те? Вряваме, че това ще става, вървейки по пътя на възрожденските просветни дейци на Македония от рода на братя Миладинови, Райко Жинзифов, Неофит Рилски, Кузман Шапкарев - път на връщане към народните езикови извори."

http://www.kroraina.com/knigi/statii/mp_1991_2_tsyrnushanov.html

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јуни 23, 2013, 01:27:34 pm

ЕТНОГРАФИЯ НА МАКЕДОНИЯ - 1924 г., Проф. Др. Густав Вайнганд

"Густав Вайганд (1860-1930) е роден в Дуисбург. Следва и специализира романска филология и се насочва към проучване на източнорооманските езици и етнографията на аромъните в Македония. Получава научна степен "доктор" и през 1894 г. става директор на Института за румънски език в Лайпциг, а през 1896 г. е избран за професор по романско и балканско езикознание и етнография в Лайпцигския университет.Преди да започне изследванията си в Македония, Густав Вайганд предварително проучва всички научни трудове и овладява езиците, говорени от населението под османска власт - албански, аромънски, български с двата основни диалекта - западният и източният, гръцки, сръбски, турски и дори шпаньолски. Научната критика оценява високо резултатите, постигнати в непосредствен допир с местното население, с които ученият разговаря без преводачи и посредници. Последните изследвания, посветени на Македония, публикува през 1924 г. под заглавието "Етнография на Македония".

"С разпространението на християнството старобългарският език и писменост се разпространяват благодарение на славянските апостоли Кирил и Методи най-напред в Моравия, след това, когато били прогонени оттам, и сред българите и останалите православни славяни, а също и сред власите на Балканите, които при по-късното си преселение на север пренесли със себе си православните обреди и българския църковен език. При русите и румънците старобългарският език се въвежда не само като църковен, но и като литературен и административен и това забележително обстоятелство се запазва до най-ново време като в Румъния народният език съвсем бавно се въвежда в църквата и администрацията едва в ХVI и ХVII век, в Русия – едва в края на ХVIII век. И така виждаме, че македонският български е носител и посредник на разпространението на християнството в православна Югоизточна Европа."

" Десет години по-късно България попаднала под византийско робство, а в същото време в Македония възникнало ново българско царство, което под могъщата власт на мъдрия цар Самуил (980 – 1014) постигнало бърз, но краткотраен разцвет. Не само Македония, но и голяма част от Албания и Сърбия, а също и Западна България до Искър попаднали под негова власт. Прилеп, след това Преспа и накрая Охрид станали негови седалища.
Царуването на Симеон и Самуил е периодът, в който Македония напълно се българизира и то така, че и до днес българското национално самосъзнание се е запазило по-добре отколкото в самата България, където турското и гръцкото робство почти напълно го задушили. Тогава областите в Западна Албания били слабо населени с българи, но в Средна Албания, особено около Томор и териториите около Томорица и Опар, многобройните български имена на местности доказват, че някои райони тук са били по-плътно заселени с българи."

"Във лицето на византийския император Василий той имал много упорит противник, който не се успокоил докато не постигнал пълна победа над българите. През 1014 г. българската войска била напълно разбита при Кимпалонга на Струмица. С голяма мъка Самуил успял да спаси живота си. 15 000 пленници били ослепени и изпратени в Прилеп на царя. Когато видял нещастниците царят получил сърдечен удар. Въпреки отчаяната съпротива на болярите, Македония била поробена и през 1019 г при тържественото си влизане в Константинопол император Василий ликувал като покорител на страшните българи. Така Македония попаднала отново под властта на Византия. Само Охридската българска патриаршия се запазила като самостоятелна институция (след 1020 г.) и обхванала не само Македония, по и Епир, Тесалия, а също на север цялата, завладяиа някога от Самуил, територия чак до Белград, Сърбия, дори Дунавска България от времето на Второто българско царство, когато Търново става не само политическа, но и духовна столица. Впрочем за Охридски патриарси скоро започнали да избират само гръцки епископи, а тяхната грижа била единствено да запазят автокефалния характер на българската патриаршия."

"Гърците, които виждали в лицето на българите най-опасния си съперник, поддържали със сърбите приятелски отношения за обща борба срещу тях."

" В 1878 г. се освобождава само Дунавска България. Определените от Сан-Стефанския мирен договор граници, които биха осигурили на страната пълно национално обединение, са отхвърлени от Великите сили на Берлинския конгрес. Източна Румелия се освобождава в 1885 г., Македония и части от Тракия в 1913 г. с Букурещкия мирен договор, чиято цел съвсем не е да донесе траен мир, защото с него се наранява дълбоко националното чувство на живеещите в Македония народи; насилствено и несправедливо се разделя Македония между гърци и сърби, без да се държи никаква сметка за българите, албанците и турците, които са преобладаващата част от населението й."

"Основната маса на населението в Македония е съставена от бьлгари, чиято територия започва от старите политически граници на България, на запад до Преспа и Охридското езеро, на север до Шар планина, а на юг достига до морето при устието на река Вардар. Редом с българите, турците са най-значителният по численост елемент."

"По време на турското робство религията била почти единственият фактор за разделяне на населението, което се състояло само от мохамедани и християни. Представител на християните бил патриархът в Константинопол. С пробудено национално самосъзнание и стремеж към национален суверенитет българите се освободили от гръцката опека и на дневен ред възникнала необходимостта да се създаде висше църковно духовенство, а именно Екзархията, чиито привърженици били наречени екзархисти."

"Между Солун, Серес и Дойран се простира леко хълмиста местност, която се обработва добре и е населена с турци и българи.  В околностите на Воден, равнината е населена с българи и турци, а на югозапад с гърци (всъщност голямата част от тях са отдавна гърцизирани българи). В най-югозападната част на Македония се простира равнината около Костурското езеро, която не е толкова плодородна колкото споменатите по-горе и е населена предимно с българи. Най-голямата равнина в Македония е така наречената "пелагонийска" при Монастир, която се простира от Баница до Прилеп на около 70 км дължина при средна ширина 15 км. Населението е силно смесено: българи, турци и албанци-мохамедани живеят заедно, само на север равнината е почти чисто българска. Равнината на Дибра (Дебър), която някога е имала българско население, вече е силно албанизирана."

" С Ньойския договор северната част на Македония беше дадена на Сърбия, а южната й част на Гърция, докато България остана с празни ръце. И макар че преди да избухне Балканската войиа самата Сърбия призна, че цяла Македония е българска, по волята на руския император тя бе дадена на Сърбия. В резултат на договора между Гърция и Турция се разселиха големи маси от хора: турското население в Македония и Тракия се размени с гръцкото от Мала Азия. В 1923 г. 150 000 гърци бяха доведени от Мала Азия в Европа, голяма част от които се заселиха в Солун, останалите в Тракия. Същият брой турци бяха прехвърлени в Мала Азия. Българите, или поне част от тях, също побягнаха към България за да се спасят от потисничеството на гръцките власти.  В последно време обаче гърците се държат безогледно, за да прогонят българския елемент. Без отклик остава обаче зовът за помощ на македонските българи, които ще бъдат принудени да напуснат родината си. В тази част от Македония, която е под сръбска власт, са настъпили незначителни изменения, въпреки че броят на българските бежанци възлиза на десетки хиляди, които ще трябва да бъдат изхранвани от българското правителство. Всички те очакват с копнеж времето когато отново ще се възстанови свободата на езика,  на училището и църквата. Селското население, което е свързано с родната земя, е оставено беззащитно на гнета на сръбското чиновничество и особено на жандармерията; и макар че е потъпкано, съзнанието му за принадлежност към българския народ е непоклатимо."

"Брой на българите
- С оглед на гъстотата на населението, се дава следният списък на македонските окръзи (кази): Малешово 97 %, Разлог 96 %, Тиквеш 92 %, Крива Паланка 88 %, Кратово 82 %, Воден 82 %, Прилеп 80 %, Неврокоп 80 %, Горна-Джумая 80 %, Кичево 79 %,  Енидже-Вардар 76 %, Прешово 74%, Река 73 %, Охрид 73 %, Куманово 71 %, Петрич 69 %, Костур 68 %, Велес 66 %, Мелник 63 %, Лерин 63 %, Демир-Хисар 61 %, Битоля 60 %, Кочани 58 %, Струмица 57 %, Скопие 55 %, Кукуш 50 %, Дебър 48 %, Щип 45 %, Радовиш 45 %, Гевгели 42 %, Тетово 40 % и т.н.

Сред българите естествено има разделение на патриархисти, екзархисти и помаци. Последните живеят главно в Родопите (източно от Мехомия и Неврокоп), в Меглен (северно от Воден), в Дебър, при Кичево, западно от Тетово, южно от Кавадарци, между Черна и Вардар.

- Каза Куманово наброява 81 български села с 3562 къщи и 19 албански села със 718 къщи
- Каза Прешово има 73 български села с 3837 къщи, 9 села със смесено българо-албанско население с 860 къщи общо, чисто албански села 13 с 906 къщи - 13 870 албанци; 26 700 българи
- Каза Качаник (Орхание) може да се счита за чисто албанска
- Каза Тетово -  град Тетово наброява 1800 турски, 1000 български, 200 албански къщи.  Има 65 албански села с 3825 къши, 47 български с 1838 къщи, 4 села на български помаци с 298 къщи и 43 села с 4268 къщи смесени – албанци, българи и турци.
- каза Гостивар има 12 500 албанци, 10 500 българи, 7200 турци и 500 цигани
- каза Галичник -  10 650 православни българи, 5862 българи-мохамедани, 2900 албанци
- Дебърска каза - 11 000 православни българи, 11 000 българи мохамедани, 8500 турци, 6000 албанци
- В каза Струга - 12 000 албанци, 16 000 българи, 1200 аромъни
- Охридска каза - 25 000 българи, 1500 албанци, останалите са аромъни, турци, цигани
- Ресенска каза - 17 500 българи, 4500 турци, 1500 албанци, 1000 аромъни"

"Македония се населява от различни националности, които по численост се нареждат както следва: българи, турци, албанци, гърци, аромъни, шпаньоли. Останалите, включително и сърбите, са толкова малко на брой, че остават извън вниманието ни. Но с Ньойския договор беше наложено страната да се раздели между Гърция и Сърбия, така че по-малката част, тази на юг, се падна на Гърция, по-голямата, т.е. северната, беше присъдена на Сърбия. Следователно Сърбия, която е представена с толкова незначително население в Македония, че изобщо не си струва коментар, по политически мотиви получи лъвския пай."

"Македония е историческа, стопанска, политическа и географска единица, в която всички народи биха живели много добре, ако на всички националности в една автономна Македония се даде пълна свобода за културно развитие. Тогава и техните сънародници извън границите на Македония: гърци, българи, албанци, турци и румънци ше бъдат спокойни за съдбата на едноезичните си събратя. Нали в Швейцария четири националности живеят в мир. Същото може да стане и в Македония. Една автономна Македония между Бистрица и Дрин на запад и Места на изток, до Шар планина и Карадаг на север би била най-щастливото решение за благополучието на македонците и за избягване на кървави бунтове в бъдеше. То би било единственото справедливо и разумно; единствено възможното решение на македонския проблем."

http://www.kroraina.com/knigi/gw/gw_index.html

Инфо за Проф. Др. Густав Вайнганд http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D1%83%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%B2_%D0%92%D0%B0%D0%B9%D0%B3%D0%B0%D0%BD%D0%B4
 
Книгата я има и в каталог на германската (немска) национална библиотека  https://portal.dnb.de/opac.htm?query=Woe%3D119052679&method=simpleSearch

 снимка: Етнографска карта на Югозападните Балкани на Вайганд 1890 г.
http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A4%D0%B0%D0%B9%D0%BB:Southwestern_Balkans_1890.JPG

сканове  http://www.scribd.com/doc/125934130/ethnographie

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јуни 25, 2013, 03:43:52 pm

MACEDONIA: ITS RACES AND THEIR FUTURE - H. N. Brailsford (Methuen & Co., London, 1906)

Македония. Нейните народи и тяхното бъдеще -1906 г. Хенри Ноел Брейлсфърд

- Хенри Ноел Брейлсфърд, британски журналист, водещ автор на Дейли Нюз,в 1903 г. оглавява британска хуманитарна мисия в Македония след разгрома на Илинденското въстание, член на Карнегиева Комисия ( Международната комисия за разследване причините и провеждането на балканските войни) в 1913 - 1914 г.


"Прекарах пет месеца през зимата на 1903-4 в Битолския вилает след Българското въстание, представлявайки заедно с Лейди Томпсън, г-ца Дърам и моята жена Британския фонд за подпомагане."

"В ранните дни на декември 1903 г. отидох в Костур, за да установя какъв вид и размер помощи бяха необходими на изгорените и опустошени села в гъсто населения български район."

"Българското движение е национално съзаклятие и би било трудно в Македония да се намерят сто проявени българи, които не са допринесли доброволно или другояче за неговия напредък. Да се предлага изпращането в изгнание на главите на движението както правеше Хилми паша, беше престъпление срещу правата на човека."

"Македония е населена предимно от българи...Неведнъж изненадващо посещавах села, където младежите стояха на групи, облечени в техните въстанически униформи. Чекаларов и няколко други български войводи още шетаха наоколо със своите избраници от есенния набор."

"През зимата на 1903–1904 г. Македония не бе толкова една завоювана област, колкото пустиня, пометена от един човешки ураган. Именно в такива условия бе израсло българското въстаническо движение, една съзидателна организация, противопоставяща се на една отрицателна и разрушителна сила. Управлението на Турция е, в зависимост от това как някой избере да го разглежда, нещо поучително, достойно да се изучава, или нещо развеселяващо и забавно. Селянинът в по-светлите моменти на своето битие може да го види в неговия хумористичен аспект и в сбирките с български народни песни могат да се намерят някои весели сатири за турската некомпетентност. От всички народности българите са найнепоклатими и търпеливи; те изглеждат безчувствени към болка и неподатливи на паника."

" Като резултат на несигурността на пътищата пътуването в Македония е сведено до минимум  Градските жители от по-имотните класи съвсем рядко се осмеляват да ходят на село. Познавах един българин от Охрид, един старец, който притежаваше няколко чифлика на няколко километра от града, който никога в живота си не ги беше посещавал. Един българин от Ресен, който по време на въстанието имаше голям имот на около десет километра от града, беше много заинтересован да разбере колко е ощетен и макар наистина да не беше плашлив човек, позволи да минат поне девет месеца, без да го види. Селяните са практически роби, без свобода, сигурност или права. Съществуват, грубо казано, около 80 дена в годината, в които добрият християнин българин не ще върши повече работа на собствените си ниви, а именно през неделите и на църковните празници."

"Един възрастен мъж, добре сложен, но облечен в дрипи, които всички тия селяни носят, дойде при мене тъкмо когато напусках селото. Мислейки си, че е възможно да притежавам някакви медицински умения, той заголи своята ръка и ми показа гнусна рана, която беше почнала да гноясва. Преди два дена той си работел на нивата, когато турчинът от съседната нива го привикал с нетърпящ възражение тон да дойде и да му помогне. Българинът не можел да остави това, което правел в момента и му предложил да дойде след пет минути. Турчинът,усещайки тази демонстрация на независимост, се втурнал към него и го пробол с ножа си. Тази сутрин българинът тръгнал към Ускюб да превърже раната си, но турчинът го срещнал на пътя и го върнал обратно в селото.Това беше само един малък случай на всекидневието в Треска."

"Най-приятният тип човек измежду тях, с когото се запознах, бе българският митрополит на Битоля Григорий, любезен старец с толкова невинен вкус, колкото може да е отглеждането на цветя. Когато българите пожелаха да подчертаят факта, че те са отделна народност от гърците, единствената възможна процедура бе да направят схизматична Църква, която би им дала право да искат признаване като милет, понеже гърците отказваха да признаят техния език или да назначават български епископи."

"Селското население просто ще ви каже, че дадено албанско село е било направено преди около осемдесет години, или че някое село, което притежавало земята си и било населено само от българи, е минало под ярема на някой албански главатар преди петдесетина години. Цялата провинция (вилает) с център Битоля е осеяна с албански селища. Човек ги открива в удобно разположение, обкръжени от три-четири български села, върху които албанците упражняват вид полуфеодален тероризъм."

"Последният удар бил нанесен от император Василий Българоубиец, за когото се казва, че убил 15 000 българи само в една битка...Заведох ги до руините на крепостта на българския цар, която се извисява над езерото.Хората в Охрид са несъмнено българи."

"Докато българите работят за автономията на Македония, сърбите и гърците преследват само нейната анексия към своята държава. Резултатът е,че тяхната дейност се вижда да е само за ползата на собствената им страна, докато българите без съмнение създават един дух на местен македонски патриотизъм. Сръбското движение представлява чисто политическа агитация, ръководена и финансирана от Белград."

"Първите впечатления на пътешественика за македонските българи рядко са благоприятни. Оставя те да си изградиш такова мнения за него, каквото ти е угодно, и се представя само в сивотата на обичайната си ежедневна носия. не притежава думи, които отключват сърцето на чужденеца, няма да те посети неповикан в твоя хотел. сдържан и недружелюбен,твърде зает с избягването на шпионите, понеже опитът го е научил да вижда във всеки член на чуждоземно племе възможен враг. При все това, както си течеше зимата, една жалостна мелодия почна да долита от мрачния фон на потиснатостта. Аз не ѝ обръщах почти някакво внимание, преди да я чуя една вечер при огнището на едно българско семейство. Тази жалостна песен донесе огън в очите им, звънливост в гласовете им и червенина на флегматичните им бузи. Това бе песен на бунта. Тя призоваваше младите хора в планината, възпяваше един по един войводите, които се бяха били и загинали през есента, и пророкуваше за едно свободно бъдеще От онази вечер нататък песента беше постоянно в ушите ми. В нея беше, най-после, същинският ритъм на българското сърце. Едва ли има село, което да не е влязло в организацията. В по-големите градове като Битоля само малцина българи не са активни и изпълнени с готовност членове."

"В 1893 г. една група влиятелни македонски българи, които поддържали тези възгледи, се събрали в една къща в Ресен и основали „Вътрешната организация“. Двама от тях са все още водачи на движението – Дамян Груев, учител в Солун, който изоставил една сигурна кариера със завиден приход, за да стане човек извън закона и конспиратор, и Христо Татарчев, преди доктор в Солун, чиито изтънчени маниери и познаване на света са го произвели в дипломат на Комитета. Отличителна черта на българския характер е това, че Комитетът е съставил план не за едно незабавно въстание, което сигурно би се провалило, а за един дълъг период на организиране и приготовление. Младото поколение от образовани македонски българи е крайно недоверчиво спрямо Русия, от чиито амбиции то се бои повече, отколкото от разлагащото се могъщество на Турция."

"За два месеца едно истинско царство на терора стъпка целия Скопски вилает. Претърсвания за скрито оръжие бяха проведени във всяко българско село и турците, обзети от лудост, извираща отчасти от паника, а отчасти от гняв, се отдадоха на жестокости, надминаващи обичайните. Мъчения и насилства бяха използвани свободно и най-жестоко пострадаха именно интелектуалните водачи на народа – свещениците, систематични гонения срещу българските училища. Над петстотин привърженици на Комитета в Скопския вилает бяха хвърлени в затвора, а около триста забегнаха в България.Това бе жесток удар срещу Вътрешната организация. Гърците избраха да представят българските учители и свещеници пред турците като подстрекатели на въстание. Българите отговориха по същия начин. Единствената разлика беше, че гърците убиваха чрез посредник, а българите със собствените си ръце. Вярно е, че българите се бореха за свобода, докато гърците се бяха съюзили с тиранина. Моментът, за който се подготвяше българското население, дойде на празника Св. Илия – неделя вечерта на 2 август 1903 г."

"Колкото по-добре човек опознава българите в Македония, толкова повече започва да уважава техния патриотизъм. Тези добродетели не са външно бляскави и живописни: те са израсли на почвата на робството сред едно сдържано и лишено от въображение племе. Те са в съгласие с компромиса и благоразумието. Има нещо почти скришно в техните прояви. И все пак, когато българинът изглежда в найголяма степен опортюнист и раболепен, той все още пази вярата си в бъдещето на своя народ и все още работи за неговото осъществяване.Той не парадира със своята националност, както гъркът, но под което и да е прикритие в сърцата си те упорито остават българи. Без тази твърда и непоколебима способност да страдат, без тоя бъхтещ се, макар и ялов, патриотизъм и без тази донякъде пасивна храброст, българите никога не биха могли да съградят своя Комитет.Още едно качество бе необходимо – преданост – а него те също притежават.Най-чудна от всичко е лекотата, с която ръководителите на революцията могат да пътуват невредими от единия до другия край на Македония. Селянинът, хващал ръката на Сарафов, ще разказва после за великото си преживяване, както някой член на шотландски клан би се хвалил, че е виждал принц Чарли. През цялата зима след въстанието Дамян Груев, председателят
на Върховния македонски комитет, истинският началник на движението и организатор на борбата,зимуваше в едно село. Тази тайна трябва да е била общо достояние на хиляди, но нито един от тях изглежда не е помислил да я продаде. За македонските българи трябва да се съди не според стандартите на морал и цивилизованост, които те са постигнали, а по техния кураж и решимостта им да се борят за нещо по-добро. Историята на десетгодишната им борба им дава право да се ползват от нашите симпатии. Българинът се е държал за вярата, завещана му от вековете."

http://www.promacedonia.org/hb/index.htm

http://promacedonia.com/en/hb/

Снимки http://promacedonia.com/en/hb/hb_photo.html

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јуни 27, 2013, 10:34:49 pm

Българете въ Македония - 1915 г. - Йорданъ Ивановъ

Академик Йордан Иванов Николов (1872 - 1947) роден в Кюстендил, в занаятчийско семейство от Кратово, Македония. - български литературен историк, археолог, фолклорист, един от основоположниците на Българското археологическо дружество (1901) и на Българския археологически институт; член на Управителния съвет на БАИ (1920 -1942), oткривател на първообраза (оригинала) на "История славянобългарска" на Паисий, през 1906 г., член-учредител е на Македонския научен институт: професор и титуляр на Катедрата по българска литература, член на Славянския институт в Прага. по случай 50-годишната научна дейност  е награден с орден "За заслуга" II степен и с грамота. През 1944 г. е провъзгласен за почетен гражданин на град Кюстендил.

"През последните 100 г. на своя петвековенъ робски животъ българете въ Македония почнаха да се съвзематъ духовно и национално и все повече да крепнатъ въ надежди за посветли дни. Техното трудолюбие и напредъкъ бидоха справедливо оценени отъ великите европейски народи въ дипломатически постъпки, конференции и дори войни, признаха правото на македонските българе да се сдобиятъ съ посносенъ политически животъ. И когато, отъ две-три десетилетия насамъ, очакването на българския народъ се приближаваше къмъ своето осъществяване, тъкмо тогава му се противопоставиха политически замисли, идещи отъ Гърция и Сърбия. Те си поставиха за цел да отчуждатъ македонското население отъ българската му народностъ. Изпадиха се българските митрополити, свещеници, учители, затвориха се множество български училища, заграбиха се българските църкви и монастири. По-събудените българе бидоха изтребени, на други отнети имотите. Българщината въ Македония е тамъ отъ векове и Българската екзархия е била дело преди всичко на македонския българинъ."

"Политическите и етнографски промени, които въ течение на вековете засегнали земите на Балканския полуостровъ,докарали промяна и въ простора на българското етнографско землище. Въ тия борби българскиятъ народъ е излязълъ ощетенъ наистина въ своите краища, но е съумялъ да запази своята средина, въ Дунавска България, Македония и Тракия."

"Северните делове на Епиръ и Тесалия, съ цела почти Албания, бидейки подъ българска власт при царете Симеона, Петра, Самуила, Асеня 2, тяхното гъсто славянско население възприе, вместо племенните си названия - общото име българе. В 1040 г. цяла Македония дигна големо българско въстание  съ Петра Деляна. Презъ 1067 г. се дигна друго възтание на западните българе въ Тесалия. Войвода им станалъ Николица. През 1071 г. стана третото големо възтание на македонските българе. Възтанието бе замислено  от българските велможи в Скопие, на чело со Георгия Войтехъ.  В 1336 г. византийскиятъ императоръ Андроникъ 3 говори въ една своя грамота за българете въ Тесалия. През 1423 г. българете около Лариса се биятъ срещу турците."

"Четири са главните етнички елемента, които са били въ борба с българското ядро въ Македония през течение на вековете: гръцкиятъ, сръбскиятъ, турскиятъ и албанскиятъ"

"Гръцко-българската етничка борба въ Македония е била многовековна и силна.Тя не е завършена и въ наши дни. Македония първа почва борбите съ гърците за български църковни правдини. Поробениятъ подъ гръцкото духовенство български народъ се бори 40 г. докато да извоюва правото да се моли Богу на свой матеренъ езикъ и да има архипастире отъ свой български родъ. Тая борба, която закрепни българската национална свестъ и даде единство на българската мисъль, която роди Българската екзархия, се захвана пак въ Македония. През 19 в. захвана изобщо възраждането на българския народъ. Първи беха българските еснафи въ Солунъ, които още около 1830 г. се загрижиха за българско келийно училище. Въ Солунъ се отвори първа българска печатница въ 1838 г. В 1865 г. се отвори и девическо българско училище. Солунъ броеше 10 000 българско население."

"Въ южна Македония българскиятъ елементъ достига до южната линия - Грамосъ, Бистрица, Бяло Море, Снежникъ планина, Островското езеро, Енидженското блато, устието на Вардаръ, Солунски заливъ, Лагадинско езеро до Бук на Места. На северо-изтокъ българското население на Македония се слива съ свои  еднородци въ България преко Осогово, Рила, Родопите. Българското население въ Македония по численостъ спрямо другите етнички групи взети заедно, има абсолютен превесъ, въпреки големите изселвания въ България. То брои около 1 100 000 души."

"Известни са обстоятелствата при които славянското население въ  Македония свърза съдбините си съ своите мизийски тракийски едноплеменници и заживе съ ново национално име "българе".Благодарение на расовото и езиковно единство на славянете въ Мизия, Тракия и Македония, благодарение на общата имъ държава, вера, книжнина, обще-българското национално съзнание така закрепна у техъ, че след вековни патила, нищо не бе въ сила да съкруши това съзнание. Напротивъ, то стана лостъ които подигна българщината, възроди я, като я подготви да даде най-милите си жертви, за да изкупи и уздрави своята свобода. Тая българска национална свестъ се е изказвала въ течение на единадесет века въ най-разновидни прояви въ живота на македонския българинъ: въ езика, въ политическия, воененъ и общественъ животъ, въ духовното и училищно дело. Тия прояви са най-явният белег за българщината."

"На 19 февруари 1878 г. се сключи Санстефанския миръ. И тамъ, подобно на Цариградската конференция, руското правителство призна вековните права и желания на българското население въ Македония.- единение съ мизийските и тракийски свои събратя, въ една обща държава."

"За българския духъ на македонците говорят и известните на всички политически и четнишки движения въ Македония през последните десетилетия. От тех ще припомним за големото Илинденско възтание и за 20 000-во Опълчение през 1912-13 г., което взе участие въ войните за защита на общебългарските интереси против турци, сърби и гърци."

"През 1910-11 уч. г. броят на българските училища,учители и ученици въ Македония бе следният: училища 1081, учители  1763, ученици  56 440. По сведения отъ  1910 г. въ Македония българете имаха 1139 църкви, 155 параклиси, 62 монастира, 1132 свещеника, 7 архиереи."

"Македония презъ 1912 г. е била населена отъ 2 300 000 души отъ които 1 100 000 българе, 540 000 турци, 253 000 гърци, 184 000 албанци, 77 000 власи и др."

http://www.promacedonia.org/pdf/ivanov_bylgarete_v_makedonija.html

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јуни 28, 2013, 06:21:48 pm

Български старини из Македония - 1908 г. - Йорданъ Ивановъ

Академик Йордан Иванов Николов (1872 - 1947) роден в Кюстендил, в занаятчийско семейство от Кратово, Македония. - български литературен историк, археолог, фолклорист, един от основоположниците на Българското археологическо дружество (1901) и на Българския археологически институт; член на Управителния съвет на БАИ (1920 -1942), oткривател на първообраза (оригинала) на "История славянобългарска" на Паисий, през 1906 г., член-учредител е на Македонския научен институт: професор и титуляр на Катедрата по българска литература, член на Славянския институт в Прага. по случай 50-годишната научна дейност е награден с орден "За заслуга" II степен и с грамота. През 1944 г. е провъзгласен за почетен гражданин на град Кюстендил.

"От октомври 1906 г. до марта 1908 г. пътувах изъ Македония съ целъ да се запозная съ бита на тамошните българе и съ уцелелите останки на миналото имъ. Времената беха крайно размирни и непригодни за научни издирваня: черковните вражди, всекидневните кървави разправи между чети и войска, подозрението и пречките на властите. Каквото ми се удаде ново да обдиря или известно вече да проверя, събрахъ, следъ точенъ препис или фотографска снимка, въ предлагания сборникъ отъ литературни, исторически и етнографски паметници на българското население въ Македония."

http://www.scribd.com/doc/88352394/%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D1%81%D1%82%D0%B0%D1%80%D0%B8%D0%BD%D0%B8-%D0%B8%D0%B7-%D0%9C%D0%B0%D0%BA%D0%B5%D0%B4%D0%BE%D0%BD%D0%B8%D1%8F-pdf

http://www.youtube.com/watch?v=TWz86oe2KH4

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јуни 29, 2013, 01:55:01 pm

Населението в югоизточна Македония (Серско, Драмско и Кавалско) - 1917 г.- Йордан Иванов

Академик Йордан Иванов Николов (1872 - 1947) роден в Кюстендил, в занаятчийско семейство от Кратово, Македония. - български литературен историк, археолог, фолклорист, един от основоположниците на Българското археологическо дружество (1901) и на Българския археологически институт; член на Управителния съвет на БАИ (1920 -1942), oткривател на първообраза (оригинала) на "История славянобългарска" на Паисий, през 1906 г., член-учредител е на Македонския научен институт: професор и титуляр на Катедрата по българска литература, член на Славянския институт в Прага. по случай 50-годишната научна дейност  е награден с орден "За заслуга" II степен и с грамота. През 1944 г. е провъзгласен за почетен гражданин на град Кюстендил.

"Югоизточна Македония наричаме областта между южния Пирин, Струма, Бяло море и Места. Югоизточна Македония влизаше след Букурешкия договор от 1913 г. в гръцкото кралство. Тя има пространство около 7500 кв клм. В етнографско отношение представя три отделни целини: северната, населена главно с българско население, югозападната, предимно гръцка, и югоизточната,турска."

"Погърчени българи сега съставят силната гръцка покрайнина в югоизточна Македония. Следите на българщината в тях личат освен в местните имена, още и в някои отделни махали, които още говорят български, както ги има напр. в селата: Витачища, Ангиста, Кюткьой, Доксат, Едирнеджик и пр."

"До преди петдесет години в Драма не е имало никакви гърци. Покрай тамошното турско население, имало власи и българи."

"Струмският край запазил тьй будно своето племенно обособление и през византийското робство, тьй че когато през 1195 г. българските войски на Асеня и Петра се явили в Серско, изведнъж целият край се отметнал от Византия, защото бил заселен с българи. За това ни разказва византийският историк Никита Хоният. След половин век, когато тия краища били пак завладени от Византия, струмци дигнали в 1255 г. прочутото възтание на Драгота в Рупелските теснини. Въстанието успело, защото всичкото селско население било българско."

"Българщината не е могла да изчезне и в другата силна крепост, Сер. Българското население в Сер е било тьй значително през средните векове, че то е оставило дори своите имена на градските махали - Горня Каменица, Долня Каменица, както и на двата градски потока - Клокотица и Серовица."

"От края на 8 век е известен един старобългарски надпис, намерен при Филипи. В него се говори за български завоевания в областа на смолените. Около 1199 - 1201 г. в родопско-беломорските и смоленски краища става открито народно движение за присъединение към България. Когато през 1255 г. избухнала война между Византия и България, същите краища веднага преминали към българите, защото населението било българско, както разказва византийският писател Акрополит."

"В инвентара на Хилендарският монастир за монастирски земи по долна Струма през 14 век срещаме бележки за неколко села и за тяхното население. От тоя паметник (обнародван в Споменик 3) виждаме, че най-южните струмски краища около Тахино, българският елемент през 14 век, преди идването на турците, е бил добре запазен. Там са поменати села: Куцово, Крушево, Градеца, Кумица, Кондогрица, Мунзени, Лужец, Каменица и местностите: Слано, Каменна земя, Падище и др. Тия български главно имена посочват, че там по-рано се били заселили масово българи и дали своя топонимия. За българското име население обаче и през 14 век свидетелствуват личните имена в същия списък: Драгана, Доброта, Добромир, Вълкона, Георги, Врана, Стана, Белян, Драгоча, Богдан и др. Когато в края на 14 век турците завладели югоизточна Македония, те заварили там българско население, заседнало от векове. Турското завоевание в югоизточна Македония направи дълбоки етнографски промени.""

"В пътеписа на френския консул Кузинери, от преди 100 години, който дълго време е живел в Солун, и често посещавал Серско, срещаме такива свидетелства за етнографията по долна Струма:"Още в 10 век, всичкото Струмишко поле и цялата страна към Керкинската планина, са били заселени, както са и днес, с българи. Старата част на Сер се нарича варош, населена с гърци, българи и няколко еврейски семейства."

"Санстефанският договор не можа да се осъществи, но българското население в югоизточна Македония продължаваше да крепне в национално съзнание, и да се отделя постепенно от гръцката духовна опека. С изключение на Кавала, във всички други градове и много села, се откриха български училища. В старите черкви взе да се чете на роден език. Националното съзнание се закрепваше и чрез революционното българско движение, в което участвуваше целото българско население."

СТАТИСТИКА 1912 г.
българи - 109 330, турци - 65 650, гърци - 51 960, власи 8 500, албанци 12 175, цигани - 9 780

"През 1913 г. много пострадаха българските села, едни от гърците, други от турците. Част от населението избяга към България. друга част се пръсна из горите или бе избита. През 1916-1917 г. избягалото българско население взе да се връща заедно със заемането на югоизточна Македония от българските войски."

"Югоизточната македонска област географски принадлежи към българските земи. От средните векове насам основното население на областта са били българите."

http://macedonia-history.blogspot.com/2006/10/blog-post_116227375630877965.html

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јули 01, 2013, 03:33:40 pm

Северна Македония - 1906 г. - Йорданъ Ивановъ

Академик Йордан Иванов Николов (1872 - 1947) роден в Кюстендил, в занаятчийско семейство от Кратово, Македония. - български литературен историк, археолог, фолклорист, един от основоположниците на Българското археологическо дружество (1901) и на Българския археологически институт; член на Управителния съвет на БАИ (1920 -1942), oткривател на първообраза (оригинала) на "История славянобългарска" на Паисий, през 1906 г., член-учредител е на Македонския научен институт: професор и титуляр на Катедрата по българска литература, член на Славянския институт в Прага. по случай 50-годишната научна дейност  е награден с орден "За заслуга" II степен и с грамота. През 1944 г. е провъзгласен за почетен гражданин на град Кюстендил.

"Историческа горна Македония представя изобщо еднородна целина по езикъ, обичаи, носии и антропометрия. Сегашната, турско-българска граница е изкуствена въ всеко отношение: тя сече на две целото население, тя премахна духовните традиции, тя прекрати общението,търговията..."

"Констатираното големо езиковно единство между Кюстендилско, Дупнишко, Джумаиско, Пиянешко, Кочанско и Щипско, които краища съставятъ ядрото на централните български говори, прострени отъ Стара-планина, презъ Рила и Осогово, та по средния Вардаръ и Прилепско."

"Кюстендилският санджакъ билъ единъ отъ най-големите и богатите.Той обхващалъ казите: Кюстендилъ, Радомиръ, Дупница, Петричъ, Мелникъ, Дойранъ, Тиквешъ, Велесъ, Струмица, Радовишъ, Щипъ, Кратово, Враня, по-късно (1634 г) и новия градец Паланка... Главниятъ пъть Самоковъ - Кюстендилъ - Скопье е частъ отъ големото и старо съобщение между Цариградъ и Синьо море, право отъ изтокъ къмъ западъ."

"Робството на българина ни най-малко не бе му отнело отъ християнското благочестие. Кюстендилецътъ българинъ съ голема охота и съ душевно удоволствие постеше на редъ всичките презъ годината постни дни. Когато пъкъ се засилила борбата между гърци и българе, къмъ средата на 19 в., българете се организирали въ официална българска община, наричана и черковна, ратувала за народното пробужданье изобщо, докато най-сетне презъ 1869 г., било отворено първото въ града светско "Българско читалище". Душа на българското общество са били учителите, некои отъ владиците, както и по-заможните граждане и първенци."

"Съ хайдушкия животъ въ Кюстендилско са свързани имената на Ильо войвода и Румена войвода. Ильо войвода, като човекъ и хайдутинъ, е живъ изразъ на планинците малешевци по горня Брегалница. Няма българска малешевска къща, която да не е пращала свой стопанинъ, братъ или синъ да хайдутствува по Малешката планина, по Голакъ, по Пиринъ, Плачковица, Осогово и Рила, няма между българете по-гордъ и свободолюбивъ край отъ Малешевския. Презъ 1861 г. Ильо войвода, заедно съ Раковски и Иван Кулинъ, обучава българските доброволци и се готви за българското възтание. Революционното българско движение сполучило да пусне коренъ и въ северна Македония...При освобождението на Кюстендилъ взеха участие 4- 5 000 души войска и големата българска доброволческа чета на дедо Ильо войвода."

"Кюстендилци обявили, че искать да имъ дойде стариятъ владика българинъ Авксенти и се солидаризирали съ исканьата на останалите българе - да се отхвърли гръцкото духовенство. За тая цель те дали просба презъ 1860 г. до турското правителство и си избрали представитель въ Цариградъ своя съотечественикъ д-ръ Захария Струмски. Тази черковна борба сдушила българското население и го научила да брани своята народностъ. Презъ 1862 г. българската община излиза съ свой печатъ... Още когато бе избранъ, Иларионъ беше стар на 70 г. Презъ първите години на владичествуваньето си въ Кюстендилъ, той обикаля няколко пъти изъ широката епархия: Кюстендилско, Радомирско, Пиянецъ, Кратовско, Щипско...Отъ писмата разменени между екзархията и дядо Илариона, се вижда, че последниятъ е бил постояно въ финансови затруднения. Неутихналата борба съ гъркоманете, народните политически движения и възтания, войните - спирали правилния вървежъ и на черковните работи. Презъ юни 1873 г. Иларионъ пише отъ гр. Кочани на екзарха: "От всяка страна имаме спънкьи. Гръцкия агентинъ сее раздори като казва на народа: аз ще ви владикувамъ без пари. Поради непълното събиранье на данъци, настрадали и училищата. За да види училищата на епархията си каквито той е желаелъ, назначилъ Йосифа Ковачевъ, единъ отъ учените тогава българе съ университетско образование, за главенъ инспекторъ и ръководитель на училищата въ кюстендилската епархия."

"Берлинскиятъ договоръ раздели кюстендилската епархия на две половини: южната, съ Щипъ и Кратово, остана подъ Турция и биде присъединена къмъ скопската екзархийска епархия, а северната, съ Кюстендилъ и Радомиръ, просъществува до 1884 г., когато следъ смъртьта на нейния митрополитъ, биде присъединена, като малка по опсегъ, къмъ софийската. В кюстендилската епархия, през 19 в. е имало 97 черкви и монастири."

"Хаджи Мишо Кушевъ  се е училъ въ Велесъ на българска книга още около 1750 г. Въ двете части на Велесъ е имало частни български учители. Някои отъ останалите живи стари велесчане помнятъ името на учителя попъ Наумъ, който е билъ родомъ отъ Велесъ и е учителствувал 1815-20 г. Презъ 1810-20 г. учителствува въ Кратово прочутиятъ даскалъ Хаджи Якимъ Кърчовски и издава своите сборници на български език."

"Градъ Щипъ ( съ Ново-село) е билъ единъ отъ събудените български градове през всичко турско царуванье. Около 1830 г. въ Щипъ е билъ учителъ - даскалъ Трайко Клисаровъ. Неговото училище е било общо, народно, учениците достигнали до 150 души. Имало и друго щипско училище. Въ него билъ учителъ Хаджи Георги отъ Щипъ. Презъ 1846 г. гръцкиятъ владика Захари докаралъ въ Щипъ двамина гръцки даскали, но будните щипяне сполучи да пропъдятъ проповедниците на гърцизма.Откакъ се помни, училищниятъ и черковенъ езикъ въ Щипъ е билъ се българскиятъ. Прочутиятъ македонски учител Йордан х. Константиновъ бележи презъ 1852 г. за Щипъ въ "Цариградския вестникъ":"Щипъ е градъ български и въ църквите му се служи български".

"Между българските градове, дето славянската книжнина и писмо не са спирали презъ турската епоха, трябва на първо място следъ София да поставимъ Кратово. Заслугата на Хаджи Якима е голема, не само за северна Македония, но особито тя е ценна за новобългарската книжнина. Хаджи Якимъ, съ своите книги на новобългарски езикъ отъ 1814, 1817 и 1819 г., и тетовецътъ Кирилъ Пейчиновичъ, който въ 1816 г. напечаталъ своето "Огледало", са първите писатели които се гласиха отъ северна Македония съ свои простонароденъ общедостъпенъ и говоримъ български езикъ - първи будители за българска народностъ и езикъ. Ако прибавимъ още че и първите български печатници и щампи на даскалъ Камче въ с. Ватоша(Тиквешко), на Хаджи Теодосия въ Солунъ и на Никола Карастояновъ въ Самоковъ, трябва да кажемъ че както древнята, тъй и новата българска просвета са просияли отъ македонските краища."

http://www.kroraina.com/knigi/pdf/ivanov_severna_makedonija.html

http://www.archive.org/stream/sievernamakedon00ivangoog#page/n9/mode/1up

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јули 02, 2013, 12:26:52 pm

La Turquie d'Europe; observations sur la geographie, la géologie, l'histoire naturelle, la statistique, les moeurs, les coutumes, l'achéologie, l'agriculture, l'industrie, le commerce, les gouvernements divers, le clergé, l'histoire et l'etat de cet empire II, Paris: - 1840 г. - Ами Буе (на френски: Ami Boué) - френски геолог

Т. II. на ЕВРОПЕЙСКА ТУРЦИЯ - 1840 г.- Ами Буе публикува следната таблица за числения състав на населението от различните народности, населяващи европейските владения на Турската империя:

— власи (във Влашко и Молдова) 3 821132
— сърби 886 000
— сърби-мохамедани 10 000
— босненци 700 000
— херцеговци 500 000
— хървати 200 000
— черногорци 100 000
— българи 4 500 000
— албанци 1 600 000
— гърци 900 000
— цинцари 300 000
— арменци 100 000
— турци 700 000
— евреи 250 000
— цигани 150 000
— европейци (от различни европейски народности) 60 000
ОБЩО: 14 577 552
(Вж.: Ami Boue. La Turquie d’Europe. T. II. Paris, 1840, р. 32)

http://archive.org/stream/laturquiedeurop03bougoog#page/n40/mode/2up

http://en.wikipedia.org/wiki/Ami_Bou%C3%A9

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јули 02, 2013, 12:32:25 pm

Буквар от 1792 г. от "болгара родомъ изъ Разлога"

"Марко Хаджитодоров Везьов е роден около 1760 година в Банско. Занимава се с търговия. През 1792 издава църковнославянски буквар, отпечатан в печатницата на сърбина Стефан Новакович във Виена. В буквара e отбелязано, че е на славянски език и е предназначен за сръбските деца във Виена, но на корицата му е посочено, че издателят е „българин, родом из Разлог“. Букварът е използван и по българските земи. Той заема особено място в усилията за изграждането на модерна българска просветна система, защото е първото печатно учебно пособие, в което църковнославянските текстове се редуват с гражданска кирилска азбука и новобългарска лексика и въвежда елементи на светската система на обучение. Освен с издаването на буквара, Марко Везьов се заема и с неговото разпространение, като изпраща екземпляри до училища из района на днешна югозападна България и части от днешна Сърбия. Дарява съгражданите си с машинни части за дарак и банциг.
Марко Теодорович дарява пари за изграждане на училище и на църквата „Света Троица“ в Банско."

http://www.libsu.uni-sofia.bg/slavica/bukvar.html

http://macedonian-library.com/library.php?sec=1&cid=1&album=29&pid=38

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B0%D1%80%D0%BA%D0%BE_%D0%A2%D0%B5%D0%BE%D0%B4%D0%BE%D1%80%D0%BE%D0%B2%D0%B8%D1%87

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јули 03, 2013, 11:44:22 pm

МАРИОВО - 1923 г. - Георги Трайчев от Прилеп - български просветен деец и революционер, деец на ВМОРО


"В годините на последната световна война, оградните планини на Мариово, добиха ореола на свещенни за българското племе, понеже кръвта и костите на храбрите български синове ни ги осветиха. И ако, при все това, Мариово бе останало и до световната война почти съвсем непознато за всички ни, то причините се крият в нашата слаба българска любознателност и твърде малкия интерес към изучване българските земи."

"Реката Черна, лакатуши живописно през средата на мариовската котловина, от запад към изток и дели страната на северно и южно Мариово. Първото още се нарича Прилепско Мариово, или “Големо”, а последното— Битолско Мариово, или “Малко”. Там, при “Малкото Мариово, е легендарния „Завой на Черна”, историческа местност на безброй незнайни гробове наши и вражески, дето днес стърчат изпотрошени части от дървени кръстове, а в недалечно бъдеще, когато страната наноно се освободи от вражески крак, великолепни паметници отдалеч ще сочат на поколението българската военна слава."

"Областта е дебила названието си от владетелката й Мара, сестра на последния български цар Шишман Търновски, който я дал за жена на Султан Мурада I. Преданието разправя, че тя живела неколко години под името Тала-Мара и още Тамар-Мара, като явно изповедвала християнската си вера и възпитавала децата си във християнски истини. Мюсюлманското духовенство, обаче, не могло да гледа Султанка тържествено да посещава черквите и явно да прибира в султанските палати свещенството и там да й се извършват христианските треби. Поради това негодувание и още по политически съображения, Султана предлага на Мара да приеме мохамеданската вера, но тя, по най-категоричен начин отказва да се потурчи. Тая случка се потвърдява и от следнята местна песен:

“Цар Мурат Мари думаше :
Маро ле, бела българке,
ла се, Маро, потурчи,
ела ханъмка да станеш и т. н...”

След като Мара не склонила на султанското предложение да си промени верата, и понеже Султана я много обичал, та не желаел да й пакости, предложил й: Да иска от него, каквото ще, но да се махне негде далече. Мара се съгласила и поискала да й се даде във владение гористата област между Прилеп, Битоля, Воден и Демиръ-Капия, която била част от неговото собствено владение. Султана обещава, снабдява я с нужния ферман за това и я изпраща в определената област. Мара избира за седалище хубавото село Витолища, дето издигнала великолепни палати, а покрай реката Черна сградила нов манастир, по име Чебренски — св. Димитър. От тогава тази област добила името Мариово. След Марийната смърт, областта Мариово отново влиза в състава на Турската империя и Марийните палати, заедно с великолепния Чебренски манастир, турците разрушили, за да не остане спомен от Мариовската самостоятелност. Останки от Марийните дворци и до днес стърчат край с. Витолища. Като владение на Мара-Султанка, тази област се ползувала с известни привилегии. Населението било освободено от големи данъци. Също към привилегиите се отнасяло и запрещението на турци да се заселват в тая област. Ето защо тук нема нито педа турска земя. Чифлици на българи има, но турски липсват."

"Голема отговорност, за това невежество на мариовеца, се пада на черковно-училищните власти (прилепската черк -учил. община, пелагонийската митрополия и Екзархията). Пълна незаинтересованост от страна на тия органи цареше по отношение културо-просветата на тоя забравен край. Требваше гръцката пропаганда, насърдчавана от турската власт, да засили своите агитации чрез агентите си: учители, учителки, доктори, четници, подкупи; требваше да сме неми свидетели на погърчаването на тоя чисто български край, требваше да мине година време, за да си отворим очите и спасим страната с контра-мерки. Сега вече (1909 г.) сторихме всичко за да наваксаме загубата и дедо владика взе по-често да посещава тоя край и училища отворихме в много от селата."

"А не беха редки и случаите на насилствено потурчване. Всеко лето свидетели бехме на неколко потурчвания. Често пъти тези насилия даваха повод за конфликти между двете вери — мохамеданска и християнска. Помня, дете малко бех, когато за едно такова потурчване стана на крак целото българско население от града и по най-демонстративен начин искаше предаването от властта на насила потурчената мариовска мома. Разбунтувалия се народ се умири само, когато се предаде момата в ръцете на родителите й."

"Село Живоо брои 27 къщи и е родно место на мариевския български войвода Зойката."

http://macedonia-history.blogspot.com/2006/10/blog-post_116212582216700163.html

http://www.promacedonia.org/rami/trajchev_mariovo.html

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8_%D0%A2%D1%80%D0%B0%D0%B9%D1%87%D0%B5%D0%B2

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јули 03, 2013, 11:50:57 pm

СПОМЕНИ - НИКОЛА ПЕТРОВ РУСИНСКИ


1901/1902/1903 г.

"В намиращите се при това положение две чисто български села, Големо и Мало Церско, не можеше да се влезе за организационна работа с малка чета, затуй направихме събрание с голема охрана в с. Големо Церско."

"С ред примери из живота на българите под игото на турците и духовното робство под гърците, послужи си, за да обрисува политическото положение...С това искаше да каже, че под режима на султан Хамид, при създадените вече закони и традиции, не може да има благоденствие. За да се изменят тия закони и традиции, нужни са революционни сили, възпитани в духа на българските първоапостоли Раковски, Каравелов, Левски, Ботев и др."

"Аз съм български възпитаник, майка ми, която ме е родила, доила, пеяла или плакала, говорила ми е на същия език, на който говоря и сега: той е български. Но аз работя за свободата на робуваща от много векове Македония...Аз съм горещ привързаник за свободата на целокупния в Македония и Одринско народ, без разлика на вера и народност. Аз не искам да угасне нито едно небългарско огнище, ние всички сме синове  на една и съща робска земя. Днес след петстотин години султанската власт е раздадена на множество катили като напр. Ислям Чауш, Таир Толя, Шевкет, Зулко и множество други катили, чийто права и действия над християните, особенно над българите са неограничени."

"Помаците са запазили своя расов произход и ония, чийто произход е български, понеже са били и са в постоянно съприкосновение със сънародниците си непотурчени българи, са запазили своя език, нрави и обичаи. В Мъгленията аз плаках от възхищение, когато слушах да се пеят по нивите, старонародните песни на чисто български език - Самоковско наречие. Също и само преди неколко дена, тук чух помаците от с. Пластница и Дедино как пееха български песни на Тиквешко българско наречие."

"Македония от Шар планина на юг е населена с турци, албанци, българи, власи, гърци, евреи, цигани, но не и от сърби, които живеят на север. Идеята която внасяме ние: Македония за македонците, може да ни гарантира живота в пределите на една силна балканска държава."

"Слезоха по край езерото и през турската махала, с маршрут монастиря "Св. Петка" и към с. Велгощи. През турската махала видоха по стени на некои къщи позиви на турски, гърцки и български езици, с които се канеше турското  население да пирува, че християнския народ възстава само против царската власт, че свободата ще бъде обща за всички."

"Селото Лавци беше турски бейски чифлик, разположен на десния бряг на р. Шевница, близо до шосето за Кичево. Селото Облаково беше чисто българско. Близо над нас е голямото село Гонеш, а близо към реката две малки български села Стрежово и Свилища."

" Щом обявяваме въстанието,  Гърция и Сърбия ще се нахвърлят върху нашите позиции (селата) зад настъпващите турски войски, ще деморализират населението, ще използуват терора и насилията от турските власти и ще искат да накарат нашите хора да декларират, че са сърби, че са гърци и по този начин да бъдат закриляни пред властите. След въстанието не ще имаме революционно дело, а българският елемент ще бъде подложен на преследване и претопяване."

"Току-що бе приет правилникът от делегатите, и куриер пристигна от Битоля с писма. Дописникът от Битоля не знаеше за падналите 15 души младежи в Цапари с оръжие в ръка, той очакваше селяните от Цапари и др. да се оплачат пред европейските консули за злодеянията на турците. Прилаганата дотогава мярка „бий и плачи” не можеше да се приложи, а трябваше да чакаме добрата воля на самите турци да спрат да не прилагат действията си спрямо другите, както в Цапари. Предполагахме, че и турците са излъгани, че в селото е имало българска чета, и за туй са нападнали — щом спряха акцията си само с него. Турците измениха само начина на действие в разстояние на няколко дена, а не отмениха решението си да убиват християнското население, главно българското. По този повод консулите в Битоля бяха направили въпрос пред валията. В какъв смисъл се е говорело, не зная. В Битоля не последваха други убити, но по шосето Битоля, Прилеп, Прилеп—Кичево, Битоля—Кичево, по нивите, където си работеха хората, в продължение на 10 дена до 1 май зарегистрирах в дневника си 117 убийства, заедно с ония в с. Цапари и Битоля. От разни места се получаваха съобщения за нападения и убийства.
Даме като глава на революционната организация оказа слабост и извика „по-добре ужасен край, отколкото ужас без край!”

http://www.kroraina.com/knigi/ilpr1968/ilpr1968_a1.html

http://macedonia-history.blogspot.com/2006/10/nikola-rusinski.html

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јули 05, 2013, 07:42:44 pm

Преспанското езеро - 1924 г., Георги Трайчев, български просветен деец и революционер, деец на ВМОРО


"Преспанското езеро е образуваноп от две езера: Голямо и Малко. Във водната маса на Голямото и Малкото езеро се издигат малки скалисти острови. Два от тях са в Голямото езеро: "Голям град" и "Малък град". "Голям град" е дълъг около километър, разкошно със своите сливи, буреняци и разорени черкви и палати. Тук цар Самуил е почивал подир дългите борби със старите неприятели на българщината. Сега никой не живее на това живописно место. Същият остров, през време на Илинденското възстание, със своите пещери и мъчно достъпни скали представляваше най-отдалеченото место на околното българско население от съседните села." В Малкото езеро стърчи историческия остров Ахил, дето личат остатъци от патриаршеската катедрала Св. Ахил, издигната от цар Бориса. В памет на победата, що издържал Самуил над един Тесалийски княз, от където задигнал и мощите на Св. Ахил, нарекъл е Св. Ахил. Той е най-големият остров, има изглед на човешка стъпка."

"Оттук, през Бигла, проникнаха първите разезди от кавалерията на полковник Мархолев. Оттук, след 500 годишно робство, историческа Преспа на 21 ноемврий 1915 г. биде поздравена с гръмогласно ура от българския воин, оттук българския знаменосец поклон изпрати с развяващия се пряпорец към старата Преспанска столица на славния и силния цар Самуил! Колко славни и честити бяха тези дни! Колко мили спомени възкръсват в паметта ни за недавнашното туй величие! Но, колкото скъпи и мили ни бяха спомените за славното туй величие, дваж по-тъжно ни става на душата при мисълта, че същата тая Бигла планина няма свидетелка бе със своя "Черни връх" на разгрома, що сполетя нашата армия! Свидетелка на новото черно иго за тоя край! Свидетелка бе на тежките охкания, на горещите и кървави сълзи що течеха като порой от очите на бъдещото население. Преди три години, при посрещането на победоносните войски, тук бяха сълзи от радост. Днес при отстъплението на същите войски, леят се пак сълзи, но не вече от радост, а от печал и тъга!"

"Фанариотинът бе унищожил всички стари паметници, що можеха да будат спомени за славното наше минало в тоя край, турчина бе преобърнал Самуиловите потомци на слаби безнадежни роби, арнаутина бе унищожил всичкото благосъстояние на тоя благословен кът от Бога и бе довел народа до най-голяма сиромащия, а днешните натрапници - владетели сърби и гърци се мъчат да доизсмучат и последната капка българска кръв на македонеца - роб!...Зла съдба, тежка орисия!..."

"Три прохода съединяват Преспанската котловина с Охридската.  Единият е между Галичица и Суха гора, близо при с. Лесковец, за да излезе насреща при Охридското езеро. Тоя път е пътнишки и доста висок. Посещава се само от поклонници за историческия български манастир Св. Наум. Тук бе фронта на нашите войски в тъй наречения между-езерен участък до последното отстъпление. Вторият път върви през Петрино планина. През тук е било най-старото съобщение на двете котловини. Тук е минал византийският император Василий Българоубиеца."

http://macedonia-history.blogspot.com/2008/10/prespanskoto-ezero-ot-georgi-traichev.html

Инфо за Георги Трайчев от Прилеп  

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8_%D0%A2%D1%80%D0%B0%D0%B9%D1%87%D0%B5%D0%B2http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8_%D0%A2%D1%80%D0%B0%D0%B9%D1%87%D0%B5%D0%B2

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јули 05, 2013, 08:00:43 pm

Духовните качества на македонските българи - 1928 г., Георги Трайчев от Прилеп, български просветен деец и революционер, деец на ВМОРО


"За да разберат нашите врази и заинтересованите чужденци, кои са и какви са македонците, събрах по-важни доказателства от наши и чужди учени и от мои лични наблюдения, които говорят за духовните заложби на македонските българи."

"Създателите на славяно-българската азбука, апостолите Кирил и Методи, родени в Солун, и епохалният факт, превода на св. Писание в IX в. от двамата солунски братия, е извършен на едно българо-македонско наречие, което сега служи като основа за изучване на всички славянски езици и което в науката се нарича старобългарски език. Характерни остатъци от този език срещаме и до днес в говора около Солунско, Преспата и Костурско. Така, Македония още в IX в. бе станала люлка на старобългарската писменост. Делото на св. Кирил и Методи в Македония продължиха техните ученици, между които най-много заслуга е принесъл с плодовита просветна дейност св. Климент, Охридски архиепископ. Св. Климент направил от Охрид главен просветителен център, отгдето се пръскала светлина по целата българска земя."

"Цар Самуил (976—1014 г.) обединил отново българския народ и 38 години наред се борил, за да запази целостта на българската държава. Македонска България, била по-войнствена, по-феодална, с по-силно национално чувство, по-антигръцка от тази България, на която Великия Преслав бил столица. Охрид бил седалище на учредената от Самуила българска патриаршия, която просъществува с името Българска архиепископия до 1767 г. Против византийското владичество възстават първи македонските българи (1040 г.) под водителството на цар Самуиловия внук Петър Делян. Център на това възстание е бил гр. Скопие. Тридесет години след това възстание, избухнало второ, пак от Скопие, начело с българските скопски боляри и техния главатар Георги Войтех."

"Македония е запазила най-старите паметници на българското племе. Те са: светогорския (980 г.); надгробната плоча от цар Самуил (993 г.), поставена над семейната царска гробница в с. Герман (Преспанско) и Варошкия надпис (996 г.) над манастира св. Арахангел в с. Варош (Прилепско)."

"От Македония дойде първия потик за народно възраждане на българщината. Първият български историописец, Отец Пайсии, който през втората половина на 18 -ти век възпламени народното съзнание, се е родил в 1721 год. в северо-македонските предели. В 1741 г. Христофор Жефарович, родом от гр. Дойран, издал във Виена своята “Стематография" с гербовете на България и българските светци. Македонец бе и Хаджи Яким Кърчовски (от с. Осломево — Кичевско)-първия български писател, който започнал да печати книги на новобългарско наречие още от 1814 г. От северозападна Македония (с. Теарци — Тетовско) е бил Кирил Пейчинович, който продължи въвеждането на простонародния български език в книжнината. Неофит Рилски, баща на българските педагози и филолози, автор на първата българска граматика, е също македонец (от с. Банско, Разложко). Първата българска   печатница   в XIX в. е била открита  пак в Македония — в Солун от Хаджи поп Теодоси, от Дойран. Македония роди и първите  фолклористи на българския народ, братята Димитър и Константин Миладинови от Струга."

"С пълно право професор А. Теодоров— Балан твърди, че всички по-главни културни начинания на нашето племе идат от Македония. Християнството, писмеността, възраждането, новобългарската книга, първата българска печатница — идат от юг — от Македония и се ширят на север. Това твърдение на професора се подкрепя и от новоиздадената книга на нашия учен фолклорист А. П. Стоилов — „Български книжовници от Македония", където покрай гореизброените дейци се редят и безсмъртните имена на: Митрополит Натанаил — Охридско-пловдивски (от с. Кучевища, Скопско), митрополит Партени (от с. Галичник, Дебърско), Иордан х. Константинов-Джинот от Велес, Григор Пърличев от Охрид, Йосиф Ковачев от Щип, Ксенофонт- Райко Жинзифов от Велес и др. Всичко 15 мирски и 12 духовни книжовници до 1878 г."

"Пръв български владика виде Македония. Македония първа започна борбата с  гърците  за   свободата на българската църква. Скопие  даде  сигнал  за гонене  гръцките владици още в 1828 г.  Разрешението на   българския черковен въпрос се затегнало от  постоянните  клевети и интриги на патриаршията пред турската власт. Нужен бил нов тласък;  той  дошъл  пак  от Македония. В 1858 г.  Кукушките българи въвели  националния   език  в черквата и поискали български владика за   епархията.   На оглушките патриаршески, кукушани на   22 юлий 1859 г. отправили до Папа Пий IX  молба да искат  български   епископ при известни условия, като признаят унията. Тоя епизод най-добре характеризира македонските българи в техната упорита борба за своя черква и училище, за свой език и народност. Тая постъпка на кукушани смутила фенер, та патриаршията, за да предотврати унията, назначила първия български владика за кукушката епархия Партения Зографски в 1859 г. Така, Кукуш, жертвувайки своите религиозни убеждения, за да спаси националното си самосъхранение, пръв извоюва български владика, при вратите на Солун. Не са малко и македонските градове, гдето не помнят гръцко четмо и писмо. Велес, Прилеп и др. градове и манастири из Македония служеха си в черквите и училищата само на български език."

"Македонските българи във възраждането на българския народ и закрепването на българската държава и българската култура са вложили не само ум, средства и усилия, а и кръвта на най-добрите си синове. В четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа в 1868 г. участвуваха българи от Куманово, Велес, Прилеп, Кукушко, Воден, Скопско, Горна-Джумая. В четата на Христо Ботев срещаме революционери от Велес, Тетово, Неврокопско, Крива-Паланка, Охрид, Серско.  След избухването на възстанието в Тракия (19 априлъ1876 г.) повдигнаха се и българите в Македония. В руско-турската война (1877—78 г,) между доброволците българи, които   образуваха   6  опълченски дружини и които покриха със слава Самарското знаме, при Шипка, има не малко македонци. Те са 411 души от разни краища на  Македония. В сръбско-българската война, взеха участие и много македонски доброволци, вън от тези, що бяха извикани под знамената като редовни  войници и офицери. Тяхният брой (на доброволците) е повече от 500."

"Македония е дала на България: 8 министри, 20 дипломати, 70 депутати, 10 митрополити, 15 университетски професори, около 100 учени писатели и публицисти, 35 художници, скулптори, музикални сили, оперни певци, артисти; 30 висши чиновници по народното просвещение; 150 магистрати и по-видни съдии и адвокати; около 100 по-висши административни чиновници, 80 по-известни лекари; 40 по-видни инжинери и архитекти, 800 офицери, измежду които 8 генерали, 31 полковници, 56 подполковници. Освен туй в училищата има 1568 учители, 200 духовни лица и около 5000 други чиновници."

"Възмущението на българите в Македония от делото в Берлин се разрази във въоръжен конфликт. През есента на 1878 г. избухна формено масово възстание в долината на Струма, с център с. Кресна, и в разложката котловина с център с. Банско... Всички македонци, които беха приели българско поданство и беха минали казармата, се наредиха под полковите си знамена в редовната армия. А онези, що не фигурираха в наборните списъци, побързаха да се запишат доброволци и образуваха тъй нареченото Македоно-Одринско опълчение, броят на което беше 14,670 души. Необучени, необлечени и невъоръжени, поради липса на оръжие и облекло, те гореха от нетърпение да влезнат в бой с вековния враг.Четите пък на Вътрешната организация, със своите акции разтроиха тила на турската армия.  Когато се обяви мобилизацията на българската армия, македонците емигранти се явиха масово и образуваха една голема доброволческа армия. Тази армия на 16 септемврий 1915 год. броеше 33 764 души."

"Може ли сега такъв народ, който е дал велики хора в далечното и близко минало и който през най-мрачните и безнадеждни времена не е престанал да има будна съвест; да има хора с извънредни дарования, с безкрайна любов към родината и народа и с воля да жертвува за тех сили и живот? Може ли такъв народ да загине? Една област, която има такива заслуги към българската и. славянска култура; едно население, което прояви такива обществени добродетели, такава жизнеспособност и такива дарби за напредък и развитие, не заслужава ли повече уважение от всички и по-добра участ?"

"Не, една страна, която е дала живот на синове, като: св. Кирил и Методи, св. Климент, св. Наум, Отец Паисий, Братя Миладинови, Гоце Делчев, Даме Груев, Пере Тошев, Мара Бунева и още цела плеада достойни чада ; Македония, която и сега продължава да дава живот на самоотвержени синове, не може да бъде одушена и загубена. Македония е жива и не е далеч часа, когато наново ще изгрее слънцето на свободата за тоя край. Тогава и македонските българи ще добият възможност да прояват и развият напълно своите високи дарби и да внесат своята дан в съкровищницата на българската и общочовешка култура."

http://www.promacedonia.org/rami/gt/index.html

Заглавна страница
http://www.promacedonia.org/rami/gt/gt_zagl.html

Инфо за Георги Трайчев от Прилеп 

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8_%D0%A2%D1%80%D0%B0%D0%B9%D1%87%D0%B5%D0%B2

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јули 09, 2013, 11:26:37 pm

ДНЕВНИК 1901-1903 г. - ВАСИЛ ЧЕКАЛАРОВ

1901-1903 г.

"Вечерта се прибрахме у Ристо Рачов. Подиган е въпроса за църквата и борчовете и смесване на селските народни въпроси во селото. Гъркоманите не искаха да се повдига църковния въпрос, да не би да влезнат българите в църквата."

"В часа 6 през нощта стигна и Марковата чета от Прекопана. В 8 часа гръцкия владика служи во черквата со условие да освободи черквата на българите в 10 часа."

" Костурския хюкумет  извести на апоскепския български свещеник и коджабашията и им предаде Христо да го погребат."

"Ходих в Солунската градина. Бях минал при станцията гдето българите имаха увеселение по случай 25 годишнината на Българския Екзарх Йосиф I. Тук имах случай да видя солунския валия, който дойде да посети градината и честити празника. Държа една реч, която приличаше на хамалска разправия, со която искаше да каже, ето какви широки права се дават на българите во Турция."

"Аз и Кляшев останахме в селото, а момчетата в планината. Решихме да пишеме на Аристотел писмо, в което да му изложиме причините за гдето го освободихме толкоз скоро. Повикахме Пенчо Попхристов от Косинец, за да ни преведе писмото на гръцкия език. Вечерта дойде Пенчо и съставихме писмото, едно на гръцки и едно на български. Още от зори Пенчо си замина за Косинец. Аз преписах писмото на гръцки, а другото на български Дичо Андонов от Лобаница, веднага замина Кирияко Търповски за Костур и занесе писмото на Андон Лумборо, а той го предаде на Аристотели. В книжата ми се намира копие от писмото на гръцки, а на български се намира у Кляшев. Те са еднообразни."

"Писмото беше от Лазар Киселинчев, ни пишеше че е в Атина, страшно преследват нашенците, имало арестувани. Самия Киселинчев и брат му Христо, Ламбро Ралото, Митрето Узунче, Христо Юмбруков, Нумо Рука и още некой. Лазо моли, да се застъпиме пред костурския владика, за да пише в Атина в министерството, за да освободели арестуваните. Известих на Смърдеш на Косинец и на Лобаница. да изпратят по двама-трима гъркомани до владиката, да го помолят и в краен случай да го изплашат, ако не се освободят арестуваните българи ще се откажат всички села от него."

"Макар и да бяхме казали да бъдем тайничко, но всички ни узнаха даже и гъркоманския поп Герман, поиска да доди при нас. Позволихме му и доде. Тоя брат дотам се е погърчил, щото почна да ни говори една българска две гърцки. Подигнахме въпроса за народността му, той се помъчи всячески да ни докаже, че ние сме гърци! Като не можа да изложи факти, които му поискахме, почна да развива историята за великия Александър Македонски, че не сме нито гърци, нито българи, а сме македонци, без да помисли, че во Македония има и турци и евреи и от много други нации. Човек, който не разбира от история и да почни да ти проповедва со нея, това е много смешно! Ние не искахме да влизаме в повече разпри с него и затова го зарезахме"

"Пандо ни каза, че дошло от Костур некакъв ферман, написан на турски и на български, в който се казвало на българите, всички, които имали пушки, да ги предадат на правителството в разстояние на петнадесет дена и да не слушат Сарафов и Марков, тия нехранимайковци, които подбуждали българите да възстават против Царя Султана, с когото сме прекарали пет века като братя. В случай, че не представят оръжието ще ги преберат с барут и огън, тежко на българското  население."

"От Гърция стигна Насо Поптръндов и ни разправи, че там от ден на ден положението на работите взимат по-сериозни размери. Затворите все се пълнят от българи, мнозина бягат от Гърция. Насо разправи че къде Желево, имало силно движение и бегане на селяните по планините."

"Ех, какъв народ не признателен сме ние българите! Да се бие, да се мъчи, да умира човек за техно добро, наместо да благодарят на борците, още неосвободени, почнаха да нападат и да развиват партизанство!... Но нема как ще търпим, ще победим, ще се борим, ще спечелим до край, па кой каквото прави ще намери! Ние ще се надяваме на бъдещето и на делата ни, да ни оправдаят и ни отдадат заслуженото."

"Герман е чисто българско село с 150 къщи, първа чета влезнала на войводата Петров, тая била посрещната от няколко селяни от средна ръка, които симпатизирали на българщината и които поискали да си имат учител, да се учат децата на своя роден език, обаче, 4-5 върли гъркомани (и до ден днешен са) и чорбаджии, станали компания и намерили за добре (след като дали клетва) обадили всичко на правителството, от това последва арестуването на неколко нещастни, които симпатизираха на българщината и които от сърце приели идеята за борба против Турция."

"Смилево е село чисто българско с 350 къщи."

"От Битоля пристигна писмо от Лука Джеров, пишеше следното: В Солун - Отоманската-банка е хвърлена на въздуха со динамит, низ града се хвърлени бомби и са избити неколко германци, има клане на българи, един французки параход е потопен пак от наши работници."

"На това от горе дойде известие от Битоля че там има клане на българите, имало около 15-20 души. Повод на това дали турците, види се турците обидени от Солунската случка, предумислено това го направили. Ето как ни разправиха:
„Полицейските подгонили две българчета и като не се предаваха гърмели по момчетата, едното се отвърнало и застреляло един от полицейските, тогава още повече се разярили турците и като не можели да заловят същото момче, почнали да нападат на млекарите, касапите и разните работници българи.”

"Писах на леринци да доведат четите и да ни определят място за среща, за да нападнем предателя Вангел Геле Сребренеца. Тоя предател со помощта на владиката, почнал да прибира около него разни елементи и да преследва нашите чети. Преди неколко дена, владиката заедно со аскер и Геле отишли в Зелениче; строшил вратата на българската черква и после я запечатали."

"Се сближихме до монастира и изпратихме 5-6 момчета да влизат да вземат игумена и го доведат при нас. Казахме на войводата и на всичките момчета, да не говорят никак български, а само да си мълчат, само тия, които знаят добре гръцки да говорят, но и те по-малко, да му се представим за гърцка чета... Стария чернокапец и белобрадец унесен от разговора ни, най-малко не се сещаше да ме разгледа и ме познае по облеклото, че не съм гърцки паликаре, а съм български комита!"

"- Ами вие не слушате що работи и какво прави комитета. Не се ли погоди един свестен човек между вас да ни потърси и да се разберем? Но изглежда, че е изчезнал тоя юначен едновремешен гръцки народ, вие останахте калпазаните и угодниците на турците. Вие ни наричате убийци на гръцкия народ, но ние не сме такива, защото до сега не сме убили никой невинен, истински грък, а сме убивали гъркомани, които прелъстени от гръцкия владика, стават предатели и ни предават. Вие това го знаете от отдавна и нито еднаж не сте протестирали. Но както и да е, ето ние не сме убийци на Македония, а убиваме турци, както виждате. Но знаете, че свободата ако дойде тя ще бъде за всички ни, но за вас не ще бъде така сладка както за нас българите, защото свободата е сладка, когато се сдобие со кръв и не подарена."

http://promacedonia.org/bmark/vch/index.htm

Картичка на Васил Чекаларов подписана от дъщеря му Екатерина: „Тези очи са били отправени към родния край! Всички българи са били неговото семейство! Вич е бил неговия вечен дом! Спи спокойно, след теб идва твойто поколение! Любящата те дъщеря: Екатерина“

http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/5/5f/Vasil_Chekalarov_postdcard_signed_by_his_doughter.jpg

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јули 10, 2013, 09:25:21 pm

"ОТРЯЗАНАТА ГЛАВА 9 юлий 1913 г.", 1928 г., - Васил Иванов, български революционер от с. Неред, Леринско, автор на книгата, описваща смъртта на Васил Чекаларов и съдбата на четниците му

ЧАСТ ПЪРВА

"С поклон на светлата памет на войводата Васил Чекаларов и падналите за него за Родината 31 четници през зловещата 1913 г. и на живите си другари четници посвещавам тия си спомени"

"Злетово е дало големи жертви за опазване на българщината в този край."

"Щабът на Македоно-одринското опълчение, в тая междусъюзнишка война беше отдало големо значение и на четите, които, познаващи отлично Македония, можеха да принасат твърде големи услуги на българската армия, като нахлуят във вътрешността и подигнат българското население, което в тил на сърби и гърци, да я подпомогне в нейния победоносен марш."

"Възмущението спремо зверствата на гърците извиква душата към внезапно избухване и желание да окъпем ръцете си в кръвта на тия звърове в човешки образ, които така безмилостно беха заклеймени като българоубийци от анкетната комисия на великия англичанин Карнеги."

"След Илинденското възстание и неговото жестоко потушване, след преврата в Турция през 1908 г., бойната тръба, останала ни като свято наследство от деди, екна и извика българското племе, към бой с вековния угнетител, османлията. Но, тръбния зов, след като растърси китните Балкани и моря та чак отвъд океана, дето хиляди българи чуха неговия зов. Тия които напуснаха работата потекоха като река към редовете на българската армия. През 1912 г. се завърнах от Америка...Слана попари душите на всички български синове, когато узнаха демонската игра на Пашич и Венизелос, които събрани в Белград през месец май 1913 г. решили да раздълят Македония като плячка на две. За нас беше вече ясно, че Македония наново губи свободата си, която уж придоби след толкова много жертви. В Дойран заварих Чекаларов, Цветков, Димушев, Иванов, Лазаров, Чкатров, Чаулев, и др., около 260 души се стари "ветерани", калени борци. Научих се, че целта е била да минат вътре, да скъсат съобщенията между Сърбия и Гърция, да подготвят българското население да възстане и да удари в гърб новите поробители и да улеснят настъплението на българската армия в Македония."

"Чекаларов слезна от коня си и заповяда да му доведат по-близо власите и на чисто гръцки им каза: - Ние сме както виждате български офицери и войници, авангард сме на настъпващата многохилядна българска армия. Още утре или другиден тук ще почернее от българска войска, и ако некой от вас посмее да гръмне само един куршум, семето ще ви го изкоренат. Аз имам сведения, че вие и в турско сте предавали български чети, но за това никой нема да ви закача, само ако ги посръшнете добре. Иначе ще унищожим колибите."- Това беше на 2 срещу 3 юлий ст стил."

"Един ден, 5 юлий месеца, ние се спуснахме от височините, заловихме двама жетвари с булките им. Отначало жетварите изпищяха, но щом разбраха че сме българи, се скротиха. Дадоха хлеба си и половина бъкъла с вода."

"Заловихме един дедо от с. Лаген, стар добър българин, който носеше голем бъкъл с вода..."

"Минават трима, въоръжени от глава до пети, идат от към воденицата за с. Крапещина. След като изминаха по пътя и се потълих в тъмнината, станахме да продължим наново пътя си за с. Неред. В Нередско землище сме вече. Вървим посред друма, тук всека долчинка, пътечка, дръвце, нива, ливада, всичко, всичко ми е познато. Аз съм вече в родното си место, което много отдавна виждах. Сълзи напълниха очите ми. И как идех сега в родното си место? Не! Аз не бех нито крадец, нито разбойник! Моето родно мъчно е откраднато и мен не ми позволяват да се ползвам от неговото слънце, от неговия въздух...аз сега идех като враг...за такъв ме смятаха, тия които заграбиха всичко най-мило на света - бащиното огнище...домът дето за пръв път съм видел божия ден, за пръв път съм получил майчината целувка, домът в който за пръв път се научих да говоря и се моля на бащиния си език - български език..."

"Много е изтезавано семейството на българския свещеник Димитър Божинов Крапешлиев..."

"Целата чета е разбита и около 25 души са изловени, затвора е пълен със затворници и ежедневно изпращат останалите на заточение българи. Осъдените българи по гръцките острови за да изкупят греховете си само за това че са българи."

"Съдба! Зла съдба, каквато никой не е предполагал...пет държави пред очите на покварена и садитска Европа да нападнат България, да я разпъват на кръст и да се допуща това мръсно и гадно гръцко племе да унижава, осквернява и избива българския народ който се простира до вратите на Атина."

"Яни Зиси Папа от Лерин, най-влиятелния пред гръцката власт в миналото човек, който заедно с турската власт беше най-голем враг на българизма като затваряше българските училища и църкви. Кир врагът на българщината беше познат на мало и големо с прозвището Яне Шпионо. По пътя за Лерин, требваше да мина през българската махала, край българската църква и училище..."

"Научи ли гръцки на остров Крит, и как успя да избегаш от острова? Аз се направих, че не му разбирам на гръцки и той заповеда да доведат преводчикът даскал Тодораки, който еднакво владееше гръцки и български и който беше вече разпитал всичките четници от Чекаларовата чета, сега набутани в избите на коменданството."

"Българските вестници се получаваха чрез добрия патриот Васил Трифонов от Екши-су, в чували със стока които се донасяха чрез леринските търговци българи в черковно училищната българска община, където бай Васил беше секретаря. В тия вестници се съобщаваше че Фердинандъ 1 не е само цар на България, а и на българите, и се поръчваше на българина в Македония да не отпада духом. В "Беяз Куле" заварих опасните за гърцизма българи: Милан Щерев от с. Екши-су който е казал че цар Фердинанд  ще владее тук; Спас Саракинов от Саракиново, Воденско който е направил изложение от българите във Воден; Стефо Настев Гьошев от Церешово, Леринско; Доре Митрев Бисерин от с. Сорович Леринско, затова че бил добър българин...всичко 14 души българи. Отчаяниено не трае дълго, особено това е за българина, който и при щастие и при нещастие намира  сили за утеха в песента. Когато в това мрачно подземие набързо импровизирания хор от 14 души запява:"Жив е той жив е, там на Балкана..." старата кула се тресеше. Песента иде в душата на българина като буина лава. Прангите с които бехме оковани, беха турски, с които са оковавали хиляди непокорни българи."

ЧАСТ ПЪРВА

http://macedonia-history.blogspot.com/2008/01/9-1911.html

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A4%D0%B0%D0%B9%D0%BB:Vasil_Ivanov_1914_IMARO.JPG

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јули 11, 2013, 05:21:53 pm

"ОТРЯЗАНАТА ГЛАВА 9 юлий 1913 г.", 1928 г., - Васил Иванов, български революционер от с. Неред, Леринско, автор на книгата, описваща смъртта на Васил Чекаларов и съдбата на четниците му

ЧАСТ ВТОРА

"Капитана на парахода поискал от нас писмена молба в която изрично да го молим да не ни стоварят на остров Крит, а да ни отведе във Фуме, понеже сме интернирани от гръцките власти от Солун в Крит, дето много българи са били заточени, обаче нито един не се е връщал в своя си край жив."

"На банкета присъствуваха всички първенци на гр. Валона, при влизането ни в залата музиката засвири Българския национален марш - Шуми Марица окървавена, а след това албанския. Като електрически ток преминаха познатите мили звуци на народния хим и душата ми се застига от вътрешна буря, искаше ми се да заридая...Кмета ни посрещна с хубава и мила реч, която бързаше да ни превежда г-н Цилка на български:"Във вашето лице ние не чествуваме бегълците от остров Крит, а чествуваме храбрия български народ. Чрез вас ние чествуваме мощна и човечна България. Ние скоро ще ви изпратим да заминете за вашето любимо отечество България и там ще предадете нашите почитания на добрия и мил нам български народ." - Неговите думи не беха нищо друго, освен възторжна ода за целия български народ. От наша страна отговори Спас Саракинов от с. Саракиново. Той благодареше от името на отървалите се от смърта, благодареше от името на българския народ. Въведоха ни в салона, който беше окичен с български и албански знамена."

"Македония има много "Голготи", но височината "Лакото" ще остане паметна не само за борбите водени в Леринско и Костурско, а и за тия, водени за свободата на многострадална Македония. Новата голгота, на която загина страшилището на патриаршията, опасния враг на Елада - Васил Чекаларов, продължава да бъде светиня за българщината в Леринско и Костурско. На височината "Лакото" при "Студената вода", между селата Бел Камен и Невеска, Чекаларов със своята  група дава последното решително сражение...На тоя черен ден, девети юлий беше фатален ден за многострадална Македония, в тоя ден при многото неизкупими жертви падна и най-скъпата жертва - Цильо."

"Доколко е била голема радостта на гърците от убиването на Чекаларова се вижда от това, че веднага отрезаната му глава се понася из леринските улици, едно да сплашат населението, друго да се похвалят, че са успели да се справят с най-върлия си враг.Тия, които разнасяли главата се спирали пред българските магазини и къщи и открито викали:"Нема Чекаларов! Нема Македония! Унищожихме Чекаларов и заедно с него всички Чекаларовци!" Не стига на гърците тая гавра с главата на убития легендарен македонски син, но те се приготвиха да образуват една срамна процесия, която може да се допусне още за човекоядците, но е срамна за 20 век и гнусна за нацията, която адмирират толкова много европейските любители на античната Елада. Главата на Чекаларов беше забита на кол, нас ни изведоха и наредиха. Една торба готвеха да окачат на шията на Илия Димушев, даваха му забитата глава и долната част на кола. Така обкичен, Илия Димушев требваше да върви след същия на бел кон комендант на града и да предвожда процесията. В душите ни кипеше злоба и желание за мъст и чувствувайки се безсилни, защото въжетата се врязваха дълбоко в нашите меса, ние не можехме нищо друго да направим. освен да стискаме устни и набраните от мъка сълзи  и да мълчим....Най-после гаврите свършиха. Отрязаната  глава  предадоха на епитропа на българската църква Св. Пантелеймон, който я погребал в българските гробища."

"Само Илия Димушев сметаха да вържат отделно, като беха приготвили една торба с пръст около 50 килограми, за да му я окачат на врата и като го развеждат из улиците да викат:"Земя сакаше да вземеш? На ти земя!" Най-отявления българин, враг на гърците и гъркоманите през турското робство беше той."

"Майката на Андон Юруков беше пристигнала на парахода да види своя син. Беше придружена от адвоката  Илия Бижота. Очудени и яростни от това посещение на тая добра майка, която беше направила всичко възможно за да се види със своето чадо и то, когато всички бехме изгубили всяка надежда. Тя го прегръща и плаче и в това време успева да му постави в джеба една мушамена кесия с 120 турски лири злато. Тя предварително ги натопила във восък, за да не се чува и най-малкия звън. На какъв риск се беше изложила баба Велика, за да подсигури живота не само на своя син, а и тоя на всички негови другари."

"Андон Юруков и Хр. Цветков в едно кюше се заловиха с написване на молбата, след което започна подписването и от всички ни.

До Негово Превъзходителство Руския консул, защитник на българските интереси в Солун.

МОЛБА

от 26 български редовни войници от Макед. Одринско Опълчение, обвинени като вътрешни метежници и бунтовници от гръцкия В.П.Съд в Солун арестувани и изтезавани в парахода "София"

Ваше Превъзходителство,
Като защитник на българските интереси, пред гръцкото правителство и държава, заедно с настоящата молба ние Ви изпращаме и един екземпляр от обвинителния акт с който гръцкия В.П.Съд  ни третира като метежници, вместо като пленници и редовни войници. От заловената наша военна архива, която е към делото в съда е явно, че ние сме военна команда изпратена по заповед на върховното командуване на Македоно-Одринското-Опълчение. Ние сме доброволци от същото опълчение, признати от Н.В.Царя на Българите за редовни войници от българската армия с Царски указ No 13.

При изпълнението на нашата войнишка клетва, по заповед от нашите началници, ние след неколко сражения бехме пленени и сега на 3 август ще бъдем изправени пред воения подвижен съд в Солун да отговаряме за престъпления от военен характер и извършени във време на редовни сражения и нападения от редовна гръцка войска.

Нашият живот е в справедливото ваше застъпничество и това на вашите колеги представители на хуманна и културна Европа, на която молим да се изпрати настоящата ни молба в препис и се помолят да направят зависящото от тех в подкрепа на Вашите постъпки за да бъдем освободени от всекаква отговорност и третирани като пленници, а не като бунтовници и метежници.

Уверени Ваше Превъзходителство, във Вашата готовност да ни спасите от жестокостите на една вече явна подсигурена смъртна присъда каквато ще издаде В.П.Съд в Солун, против нас."

"Пълномощника на консулското тело цитира членове от белгийския военно-наказателен закон и добави, че ние сме доброволци в българската армия, признати от Н.В.Царя на Българите за редовни войници и като такива не бива да бъдат третирани за разбойници - понеже престъпленията, за които ги съдите, са извършени през  време на война и в време на законна самоотбрана. - Той припомни и за международните традиции за обнасяне с пленниците и че нас трябва да ни третират само като пленници. Съда осъди 23 на по 101 година затвор. Съобщиха че ни водят в затвора Еди Куле."

"На 5 август 1913 г. Илия Димушев и Хр. Цветков били повикани в дирекцията на затвора, за да се срещнат  със сестра Августина, игуменката от католическата болница- приют в Солун. При все че не знаеше български, тя водеше със себе си сестри-българки, за да и превеждат. Гърците страхуваха се от европейските консули и не посмеха да откажат грижите и за нас. Тя покъсно издействува специално разрешение да идва при нас всека среда и петък. По нея изпратихме заявления до министерството на войната, до щаба на М.О.О. в София, до Народното Събрание и молехме застъпничеството на българското правителство да действува за нашето освобождаване, понеже сме български войници. Сестра Августина беше наистина една голема героина. Така изминаха 7 месеца. Директора на Еди Куле донасяше за всички тия посещения на солунския комендант, който решава да ни премести в атинския затвор. Това беше нов удар върху нас. Едва ли има затвор като Кентрики Еноматия дето мъченията върху живи хора да надминава представата която искал да ни даде Данте в своя "Ад". Христо Цветков облегнат до влажната стена запя:"В душата ми лежат спомени тежки, злобна ги памет често повтаря..." Скоро се понесе гърлестия глас на Никола Козинчев:"Жив е той жив е, там на Балкана..."

"Нашите молби и донесения чрез сестра Августина и австрийския консул до разните министерства, до Двореца, до Щаба на М.О.О., не останаха глас в пустиня. Българското правителство през 1914 г. направило енергични постъпки пред гръцкото в Атина и става дипломатически скандал. Гърците отричали, че има в неговите затвори подобни затворници. Карнегиевата анкета беше вече станала известна на целия свят. А знаеше се вече и положението на заточениците българи из островите, знаеше се и за нас. Най-после, гръцкият крал притиснат, благоволи да издаде кралски указ на 1 април 1914 г. и ни помилва, а на 2 април бехме освободени. Така се свършиха нашите мъчения. На пристанището не можехме да се стърпим и да не запеем "Жив е той жив е, там на Балкана..." В Цариград ни срещна българския консул, отведе ни в българската болница в Шишли. От Цариград ни взема българския параход Фердинанд 1 и ни откара по бурното Черно море в Бургаз. Престояхме един ден и ни отправиха за София."

ЧАСТ ВТОРА
http://macedonia-history.blogspot.com/2008/01/blog-post.html

Всички илюстрации към книгата:
https://plus.google.com/photos/115584893650666416799/albums/5139822608796832177?banner=pwa

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јули 12, 2013, 02:56:47 pm

Македония под сръбско иго, 1913-1941 - Стоян Бояджиев, роден в Горна Джумая през 1915 година в бежанско семейство от Долни Порой, Егейска Македония

"Темата "сръбско робство" е табу. Властниците в Народна република Македония до пропадането на ФНР Югославия не допускаха изнасянето на бял свят на многобройните документи, останали от сръбската власт, за кървавия режим на поробителите сърби. Голяма част от останалите документи бяха унищожени или засекретени от просръбски настроените нови сегашни управници на Република Македония."

"Още с влизането си в Македония през октомври и ноември 1912 г., противно на очакванията и надеждите на българското население, сръбските власти се проявяват не като съюзници и освободители, а като завоеватели. В разискванията в Скупщината се приема решение Македония да се управлява според един декрет, с който се установява военна диктатура. Този зловещ декрет от 31 параграфа, издаден в Белград на 21.IХ.1913 г. от крал Петър и посрещнат с възмущение от европейската общественост, е типичен колониален акт.
Чл. 2. "Всеки опит за бунт срещу властта се наказва със затвор до 5 години. Решението на полицейските власти е достатъчно доказателство за извършване на престъпното деяние.
Всяко набедено лице, ако не се предаде в 10-дневен срок от началото на издирването му, може да бъде убито от гражданските или военните органи."
Чл. 4. "Ако в този срок лицето не се предаде, властите могат да депортират семейството му. Също така собствениците на къщите, в които се е укривало лицето, подлежат на изселване."
Чл. 16. "Всеки един, който знае за такова лице и не го съобщи на властите, се наказва с 5 години затвор."
Чл. 18. "Всеки акт на съпротива било със слово или с дело... се наказва с 10 години затвор... без оглед значимостта на деянието."
Най-скандален е чл. 26, който дава право на префектите (управителите на населеното място) да обявят по тяхна преценка кои действия са наказуеми и да определят наказания по тяхно усмотрение.
С този член се дава законодателна власт на местните органи на власста и с това те стават едновременно съдебна и изпълнителна власт. Пълна и тотална колониална диктатура."

"Първите атаки се насочват към българските митрополити, назначени със султански фермани. Към 1912 г. в Македония имало седем български митрополии: Охрид, Дебър, Битоля, Скопие, Велес, Струмица и Неврокоп, а в Солун, Воден, Костур, Лерин, Кукуш, Сер, Драма, Мелник - има епископии.
С побоища, арести и заплахи българските владици за дни, а някъде и за часове, са изгонени от Македония. Сръбският патриарх Варнава дал нареждане всички свещеници да заявят от амвона, че са "прави срби", в противен случай да бъдат уволнени и изгонени в България, което е извършено за няколко месеца. Под предлог, че искат да поправят старите храмове, сърбите започнали да ги измазват. Под новата мазилка изчезват българските надписи на ктитори и светии. В църквите са поставени именници със сръбски имена, по които да се кръщават децата. Забранено е честването на "имен ден". Вместо него се нарежда всеки дом да си избере името на един сръбски светец, който трябва да се слави според сръбския календар. "Где ие Слава - ту ие србин."

Избиването на видни и проявени българи в Македония е официална сръбска държавна политика. Още с първоначалното си настаняване в Македония (ноември 1912 г. - март 1913 г.) сръбските власти организират редица убийства на видни дейци и войводи на ВМОРО. Убити са следните войводи - битолският войвода Петър Облачето, леринският войвода Кръстю Леонтев, ресенският войвода Кръстю Трайков, кичевският войвода Стефан Атанасов, охридският войвода Лешански, прилепският учител и революционен деец Анастас Лютвиев и др. Убийството на Анастас Лютвиев става на 5.XII.1912 г., когато по случай рождения ден на сръбския престолонаследник официалните сръбски власти поканват на банкет и някои по-видни прилепски граждани. След тостове за сръбската войска и княз, Анастас Лютвиев вдигнал тост в чест на българската войска и цар. След няколко минути 3 сръбски офицери поканват Лютвиев да излезе от банкетната зала. Навън го удушават и изгарят в една фурна. За да сплашат населението в Битоля, на 17 юни 1913 г. е избито цялото семейство Стамболджиеви (8 души), като труповете биват поставени всред града. Същия ден са избити българските първенци Никола Кузев, Вангел Църномаров, Илия Йосифов и Петър Стойков.

"Политическите убийства в Македония под сръбско иго са включени в самата система на управление и са неразделна част от управлението на сръбската администрация. На прицел са по-видните и будни българи, съпротивляващи се на посърбяването. За период от 10 години (1919-1929 г.) са убити над 1400 по-изявени граждани и селяни.
По-масови акции на избивания
1. През 1919 г. контрачетниците на ренегата и национален предател Бабунски вилнеят в Тиквешко, Велешко и Брегалнишко.
2. През 1922 г. - избивания в Кратовско и Кочанско.
3. През 1923 г. - избивания в Щинско, Кочанско, Радовишко и Струмишко.
Тази година се запомня с избиването в с. Гарван, Радовишко, на 3 март, ръководено от самия щипски велик жупан Добрица Маткович. С картечници били избити събраните 28 селяни, между които и четири непълнолетни момчета. Митко Здравев (19 г.), Константин Здравев (18 г.), Атанас Колев (13 г.) и Моне Василев (12 г.).
4. През 1925 г. - избивания в Кочанско, Кратовско и Щипско.
5. През 1927 г. - избивания в цяла Македония - над 270 души, а само в Брегалнишко - над 160 души. Опожарени си 14 села и над 100 други отделни къщи. Връхна точка на политическите убийства става в периода октомири 1927 - октомври 1928 г. Избиванията започват с убийството на 31.Х.1927 г. в Щип на Мише Гаврилов и сина му Христо - баща и брат на вожда на ВМРО Иван Михайлов"

"1. К. Развигоров, брат на Хипократ Развигоров. Задържан в затвора в Щип и там заклан. Както е известно, Хипократ Развигоров, внук на големия македонски революционер Мише Развигоров, се е самоубил с бомба след 20-часова борба с огромна сръбска потеря, след извършения от него, Илия Милинков и Благой Кралев атентат срещу генерал Ковачевич.
2. Двамата братя Пано и Лазо Кралеви от с. Неокази, Кратовско.
3. Георги Ангюшев от Неготин.
4. Лазар Бунев, войник от санитарния полк в Битоля, е изведен от казармата и убит. Той е брат на Мара Бунева. Националната героиня Мара Бунева на 13.I.1928 г. убива посред бял ден в Скопие юрисконсулта на жупанството Велимир Прелич, ръководител на изтезанията над македонски студенти в известния студентски процес.
Мара Бунева се самоубива веднага след възмездната акция срещу Прелич.
5. На 31.I.1928 г. в Тетово е убит още един роднина на Мара Бунева. Това е младият адвокат Борис Андреев.
6. Видният скопски гражданин аптекарят Милан Генов бил убит на 15.II.1928 г. В неговия дом са гостували цар Фердинанд и престолонаследникът принц Борис III, както и генерал Протогеров.
7. Пано Лилинков, 70-годишен от Щип, баща на революционера Илия Лилинков.
8. Свещеник Алексо Петров от църквата "Св. Николе" - убит на 19.III.1928 г.
9. Кирил Кр. Ципушев, студент от Радовиш.
10. Иван Бояджиев от Прилеп, убит на 31.III.1928 г. пред очите на наблюдаващ униформен полицай.
11. Арсений Леков от с. Б. бърдо, жена му и сина му - февруари 1928 г.
12. Георги Николов, кмет на Кичево - 3.IV.1928 г.
13. Ката и Петър Георгиеви и двегодишният им син Стоян Георгиев - 2.III.1928 г. от с. Добри лаки.
14. Благой Монев, студент от Щип, отвлечен през нощта от дома му от сръбска полиция.
15. Митко Домозетов, студент от Щип, осъден на затвор, убит при инсцениран "опит за бягство".
16. Траян Иванов Лакавички от с. Чифлик, Щипско, прославен войвода.
17. Шарен Амно от с. Дулица, Царевоселско, прославен комита.
Това са имена на известни избити само в период от 1 година, за които има данни."

"По официални данни на самите власти, които притежаваме, само за една година(1927-1928 г.) са проведени 16 процеса със 171 обвиняеми. В този едногодишен период са издадени 9 смъртни присъди. Раздадени са по същото време 463 години затвор на 62 души.

- Първо място заема процесът срещу македонските студенти, обвинени, че са членове на Македонската младежка тайна революционна организация (ММТРО). Арестувани са 20 души студенти и младежи на възраст от 21 до 27 години. Задържани са следните лица: Димитьр Гюзелев от Дойран, Борис Андреев от Велес, Щерю Боздов от Крушево, Димитър Чкатров от Прилеп, Харалампи Фукаров от Прилеп,Петьр х. Панзов от Щип, Борис Светиев от Битоля, Кирил Караджов от Щип,Кирил Кузманов от Прилеп, Мано Чунков от Щип, Благой Монев от Щип, Тодор Христов от Щип, Страхил Иванов от Щип, Йордан Сапунждиев от Скопие, Христо х. Кимов от Щип, Димитьр Нецев от Струмица, Иван Шопов от Гевгели. Всички са били подложени на мъчения.  Осъдени са 9 души на общо 90 години строг тъмничен затвор.

- В Битоля бил заведен продес на 27.II.1928 г  Обвинението е, че са поддържали връзки с ВМРО. Осъдени са били д-р Асен Татарчев, Наум Начев, Христо Ангелкови Димитьр Гошев по на 5 години строг тъмничен затвор; Илия Ляпев, Тале Цветков, Христо Лазаров-Попето, Кръсте Ангелов и Иван Н. Гоцев - по на 5 години, а свещениците Софроний Андреев и Никола Андреев - по на 3 години. Допълнително Н. Начев и Д. Гошев получават още по 5 години, или общо по 11 години затвор. На 21 юни 1928 г. са разстреляни Васил Липитков, Фидан Мойсов, Ник. Абдурахманов, Павле Стоинов и Димитър Тодоров.

- Масов процес на 5.III.1928 г. в Щип На смърт са осъдени Благой Кралев, Дончо Живадинов, Коле Делипетров, Панчо Бърдаров. На затвор - Илия Велков - 60 години, Тр. Кунев - 20 години, Стаменко Донев и Георги Златков - 15 години, Анг. Стаменков, Ал. Рашков, Мих. Барутчиев - 12 години, Ката Нушева - 5 години, Янка Донева - 4 месеца,:

- На 26 март 1928 г. в Скопие започва процес срещу Димитър Шалев, адвокат и бивш помощник кмет на Скопие, Христо Трайков - български народен представител, Тома Петров - студент, Борис Петров - негов брат, Милан х. Панзов, Георги Гьорчев и още 8 души, между които и две жени.Всички са обвинени, че през 1923 г. са основали в Скопие и Велес организация на ВМРО и поддържали връзка с Иван Михайлов и ген. Протогеров.

- На 14.V.1928 г. в Скопие започнал процес... След като били в затвора 6 месеца, пребити от бой са осъдени, както следва: Стоил Здравков, пом.-кмет в с. Сушица - 10 години, Пандил Косев, Палад Кръстев, Митар Блажев и Коце Блажев - 8 години, Мито Марков - 3 години."

"Всички тези процеси са предшестваии и съпътствани от масови арести на селяни и граждани. През 1923-1928 г. са арестувани при масови акции, както следва: Брегалнишко - 400 души; Струмишко - 200 души; Кочановско и Щипско - 150 души; Струмишко и Валидовско - 250 души, и още други 100 души. Щипско - още 100 души допълнително през октомври, ноември и декември; Струмишко и Гевгелийско - 12 души; Кумановско - 50 души, Скопско - 50 души. За цялото десетилетие (1918-1929 г.) във Вардарска Македоиии са арестувани, задържани и бити в затвора повече от 25 000 души. В много случаи органите на властта, недоволни от съдебните присъди, са издавали свои допълнителни присъди върху затворниците, изтърпяващи наказанието си. Така Косаре Развигоров,(октомври 1928 г.), е бил заклан в килията си от пазачите в затвора. По едно чудо осъденият Димитьр Чкатров е успял да осуети опита да бъде убит в килията си."

"В Македония е била дислоцирана по гарнизоните 40 000-на редовна сръбска армия. Жандармерийският корпус е в състав от 11-12 000 души. Избиването на хората става по т.нар. "църни списъци", изработвани от разни сръбски полуофициални организации като "Ориуна" ("Организация югословенских националиста"), "СРНАО" ("Сръбска национална омладина"), "Ядранска стража", "Народна Одбрана", "Сокол", "Бела рука", и най-вече "Удружение против бугарских бандита". Целият този репресивен апарат грабел, биел, убивал, плячкосвал имуществото на селяните. За център на обучение на жандармеристите била създадена голяма школа във Валандово, най-голямата в Югославия. По протежение на жп линии на всеки 5 км са иззидани караулни постове.  От 1920-1934 г. се води една перманентна война, в която, от една страна, са войската, жандармерията, потерите, а от друга, малочислените чети на ВМРО. В Македония под сръбско иго всичко е подчинено на войската и полицията, Те са властни да правят обиск, когато и където намерят за добре, денем или нощем. Те са всесилни и си присвояват правата на общинските власти, живеят и се хранят за сметка на населението."

"Като се тръгва от разбирането да се създаде зона, която да раздели Македония от България, колонистите били насочвани повече към околиите, съседни на българската граница.
До 1940 г. в Гевгелийско са настанени 425 колонистки семейства, идващи от Сърбия, Черна гора, Далмация, Босна. В Овче поле и Щипско са създадени 22 колонии с 608 семейства. В Струмишко и Радовишко са заселени 480 семейства, като само в Радовишко са 270. В Кочанско, Царевоселско, Злетовско и Малешевско са заселени 131 семейства, като само в Пехчево са 74. Общо само в Югозападна Македония са настанени 50% от всички колонисти. До 1940 г. във Вардарска Македония са създадени 280 колонии с 4167 семейства, разпределени в 23 околии. Тези заселници са опора на властта - очи и уши на репресивните органи."

" Македония посрещна деня на сгромолясването на тиранична и поробителска Югославия на в април 1941 г. с неописуема радост и с вяра в бъдещето. В мрачното кърваво сръбско робство тя показа силата на българския дух и волята си за свобода! Македония не можа да се нарадва на свободата си. Наложен й бе един нов, колкото кървав, толкова и коварен перфиден режим. Жертвите от този сърбомано-болшевишки режим, установен в Народна република Македония, се изравниха с тези от шовинистичния южносръбски режим във Вардарска Бановина. И двата режима имаха една и съща крайна цел: унищожаване на българщината в Македония. Накрая припомням безсмъртните слова на поета:
"Тирани, всуе се морите!
Не се гаси туй, що не гасне!"

http://www.kroraina.com/knigi/sb/index.html

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јули 13, 2013, 01:52:24 pm

Съществува ли македонската нация - Стоян Бояджиев, роден в Горна Джумая през 1915 година в бежанско семейство от Долни Порой, Егейска Македония

"Нацията е съвкупност от биологически, битови и културно-исторически елементи, поставена на основата на изтъканата от съзнание, воля и чувство солидарност."

"Народ е повече формално, политическо понятие, а народност (нация) е социологическо, обществено - етническо. Сравнително по-рано въпроса е бил поставен научно още от италианеца Манчини. За него "нацията е едно общество от хора, които са свързани поради общността на земята, на произхода, езика, обичаите и съзнанието за социална общност".

"Езикът е най-същественият белег който свидетелства за съществуването на една нация. Езикът е едно от средствата чрез които хората влизат във връзка по между си и така се създава солидарност. Всяка държава която включва в границите си чужда народностна група и желае да я денационализира, си служи с най-строги забрани за употреба на езика. Eднаквостта между българския език и езика на македонските българи е неоспоравана от никой филолог. На обикновения човек може би правят впечатление диалектичните особености между говора на македонския българин и този от Тракия на пр., но те са неизбежни. Пишещият се е намирал в невъзможност да се справи с познанията си по немски език с един селянин от Бавария, както и с такъв от северна Германия и все пак никому не е хрумвало да твърди и оспорва че баварецът и прусакът не говорят немски език. Същото е и с българския език. Богатството на един език се познава по броя на диалектите, които са познати по употребата му. Македонския диалект притежава всички родови прилики присъщи на българския език.Филологическата наука никога не е считала като нещо отделно от българския език диалектите на македонските българи.
- в никой славянски език не се срещат голямата и малката носовки - он (ън) и ен. А в българския език и македонския диалект ги има
- единствен от всички славянски езици българският език употребява член
- докато всички останали славянски езици имат падежи, българският употребява предлози
- българският език единствен между славянските по собствен начин степените за сравнение с прибавяне частиците по и най пред думата
- българският език единствен познава липсата на неопределено наклонение и затова си служи със съюза да

"Религията със сближението което създава между последователите и, създава една благотворна среда, която има всички изгледи при благоприятно стечение на разни допълнителни условия, да се оформи в една нация. Нейното значение е твърде голямо и в миналите епохи е била от грамадно значение за формирането на нациите. Принадлежността на българите към национална църква е факт, комуто се дължи в голяма степен оформянето на българската нация. От тук е ясно грамадното значение което има българската национална църква тъй като нейната компетентност надхвърля границите на сегашната държава и обхваща българите живущи в чужбина. Голямо е значението на религията за подържане националното съзнание на дадена народност. Тя е най-силното оръжие срещу опити за денационализация."

"Българската национална принадлежност на македонските славяни не е била оспорвана от никой и е била явно демонстрирана от самото население. Ако има една нация вече създадена до толкоз, че дори и другите вече я считат за такава, то положително е че съществуват посочените белези. Понеже в тази посока свидетелствуват множество указания и документи, които говорят за българския национален характер на македонските славяни. От към 1878 г. сърбите обаче започват да изявяват права върху това население по външно-политически причини, след като претенциите им на север към Босна и Херцеговина се сблъскаха със същите на Австроунгарска империя, която също желаеше да ги има. Тогава сърбите започнаха да обръщат внимание на Македония...
На 13 юли 1878 г. в  Крагуевац, в едно заседание на Скупщината, тогавашният сръбски министър на външните работи, Иван Ристич, дава следните обяснения:"Препоръчано ни е от страна на Русия (относно желанието на Австрия, да не предприемаме нищо от страна на река Дрин) да не я провокираме. Когато запитахме Австрия коя е сферата на нейните интереси, тя ни отговори, че те граничат с реките Дрин и Лим. Следователно минавайки тези две реки, ние ще накърним интересите и, и ще бъдем в конфликт с нея. Ето защо ние не трябва да мислим да преминем тези две реки, както през време на войната. Ние се въздържахме да ги преминем, но ние потърсихме нова политическа граница...

- На 9.11.1936 г. в София бе създадена македонската студентска корпорация "Шар". Това име беше избрано, за да се обозначи северната граница на българщината в кралска Югославия. Съдбата на книжката бе доста бурна. Само един месец след излизането и на българското външно министерство бе връчена нота от Югославия. ЦК на РМС и  БКП създадоха  специален център за борба срещу активистите на 'Шар".Създадена бе специална антигрупа за пропагандиране на македонизма. Така възприетата Коминтерновска линия по македонския въпрос стана официална държавна политика след 9.09.1944 г. с всичките фатални последици. Решенията на десетия пленум на ЦК на БКП от 1946 г. и Бледските споразумения от 1947 г. са върха на предателството на тази партия. Фалшифицираното насилствено преброяване на населението в Пиринския край и неговото обявяване за 'небългарско" създава непреодолими мъчнотии при защитата на националната кауза. Македония повече от 1000 години е била и днес е българска земя със българско културно-историческо битие, населена предимно с българи и неделимо свързана със съдбата на българския народ. Близо 80 години в С.Р.Македония никой няма право да се нарече българин. Само в периода от 1945 до 1960 г. там бяха убити без съд над 16 000 души затова, че са се проявили като българи. С.Р.Македония е държава създадена на основа на официално практикуван геноцид."

"Не съществува никаква разлика между българите в свободната част от отечеството ни и тези, които отстояват честта на нацията ни оттатък границите, няма македонска нация защото понятието "македонец" е географско, а не народностно, така както са добруджанец, тракиец и пр. И ако в неугасналия си стремеж към свобода македонските българи посочват на пътища за освобождение, то тези пътища са политически средства за достигане на свободата. Но никой не може да се съмнява върху националната принадлежност на тази част от българщината, която записа бляскави културни и героични дела. Защото с отстояването на своята национална принадлежност, македонските българи са най-предната крепост на фронта за запазване българския народ и свободната българска държава. И затова върши престъпление към единството на българщината, този който дръзва да хвърли сянка от съмнение върху чувствата на македонските българи към свободните си братя. Македонските българи остават фанатично и до гроб верни на духовното единство  между освободени и поробени и че ако им е съдено да загинат славно в борбата, ще умират с тези последни думи на уста:"Едно сме, умираме за себе си и за вас!"

http://macedonia-history.blogspot.com/2010/01/sushtestvuva-li-makedonska-nacija.html

"СТОЯН Г. БОЯДЖИЕВ е роден в Горна Джумая през 1915 година в бежанско семейство от Долни Порой, Егейска Македония. Завършва право в СУ "Св. Климент Охридски" в София и Консулския отдел в Свободния университет. Един от основателите на Македонската студентска корпорация "Шар". В 1940 година излиза книгата му "Съществува ли македонската нация", която е изгорена след 9.IХ.1944 година. Редактира вестник "Целокупна България" (Скопие, 1941). Специализира международно право в чужбина, а след 1944 година е лишен от възможността да адвокатствува и е изпратен няколко пъти в лагери. За идейните си убеждения е репресирван и осъждан на затвор. Участвува във възстановяването на Съюза на Македонските дружества в България след 1989 година.Три години е Председател, понастоящем Почетен председател на ВМРО-СМД. Ръководи делегация на международните конференции на СССЕ в Копенхаген (1991), Женева (1992), Москва (1993), където поставя въпроса за българите в Македония и погазването на човешките им права."

http://www.kroraina.com/knigi/sb/stojan_b.html

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јули 16, 2013, 08:09:38 pm

Градъ Прилепъ в българското възраждане (1838 - 1878) - 1916 г. Христо Шалдевъ, от Гумендже, Егейска Македония, директор на българските училища в Прилеп

"Преди Балканската война Прилепъ броеше кръгло 24 000 жители, отъ които 15 000 българи, 7 000 турци, 1200 цигани, 80 власи и 60 гърчеещи се власи."

"Тук възродителната идея се е появила много рано, развивала се съ големъ жаръ и е дело на местните условия и здравия националенъ инстинктъ на българското население, което, съзнавайки и чувствувайки се българско се заело съ уреждането на общината и училищата и подпомагало общата борба за извоюване самостоятелна национална църква. Сегашниятъ гр. Прилепъ е единъ отъ новите български градове, който въ продължение на няколко века успял да увеличи жителите си на неколко десетки хиляди и да добие чисто българска физиономия."

"Положението на българите било несносно въ продължение на много години. Съгражданите им турци, ги третирали много зле. Все българинъ билъ дълженъ да има свой покровителъ турчинъ, комуто вършил ангария. На българите не се позволявало да строят хубави и големи къщи, дукяни и да търгуватъ явно въ чаршията. На българите не било позволено да имат свой молитвенъ домъ, свой храмъ. Към двайсетъте години на миналия векъ българите се решили да си построят тайно църква. Обаче, щом узнали това, турците спрели работата и разрушили основите. Скоро след това в Прилеп пристигнал некакъв си висш чиновникъ отъ Цариградъ който обещал да ходатайствува за издаване ферманъ за построяване църква. Чрез съдействието на поменатия чиновникъ бил издаден царски ферманъ за построяване на църква, която била съградена презъ 1838 г. Съ съграждането на църквата въ Прилепъ се образувала първата църковна община."

"През 1843 г. общината се сдобила съ разрешение за построяване училищно помещение въ двора на църквата, масивно двуетажно здание. Първите учители в българското народно училище били даскалите: Ристе, Коте, Наумче, п. Костадин, п. Смичко. От тогава Прилепъ станал важен църковно-просветен център на българите в западна Македония."

"Представител на българите отъ града и околията предъ правителствените и духовни власти билъ Хаджи Христо Логотетъ. Хаджи Христо е първия възродител на Прилепъ и веренъ стражъ на българското име, език и писменост. Той билъ първиятъ българинъ който пред правителствените власти назвалъ раята съ името българи и се помъчил да сдобие последните с нещо свое - българско. Върху тая идея е почивало намерението му да изходатайствува султански ферманъ за построяване на българска църква и българско училище въ града. Църквата била именувана "Св.Благовещение".  В църквата се служило на славянски от самото начало. Когато по-късно пелагонийските митрополити се мъчили да я погърчат, х. Христо говорил:"Крепете българското, оти овия сакат да ни стопат." Когато пък митрополитите служили и от десния клир пели по гръцки, х. Христо им отговарял от левия по славянски."

"В Прилепъ отъ край време се е учило по български. В това ни убеждават преданието и надписите в църквите, монастирите, надгробните плочи и кръстове, които са исключително български. Проводници на елинизма въ Прилепъ се явили куцо-власите, които се заселили тук след разрушаването на гр. Мосхопол. Всички тогавашни грамотни хора били възпитаници на частните училища и умели да четат и пишат само български. Духовенството не допускало да загине у народа българското писмо. Преписката на общината още в началото на образуването и се водила на български, духовенството и първенците въ града и околията не знаели друго писмо, освен българското...Българите заявили, че както църквата, така и училището принадлежат на българите, защото като се изкарат неколкото куцовлашки семейства, останалото християнско население въ града коренно е българско. Поради туй правителството требва да се съгласи, щото и за напред служенето въ църквата и обучението въ училището да става на български. За Цариград заминала и българската депутация. Но понеже въпросътъ билъ отъ вероизповеденъ характеръ, Високата Порта го препратила в патриаршията и тя го решила според искането на куцо-власите, т.е. половината отъ църквата и половината отъ училището да се служи и обучава и по гръцки."

"Монастирътъ "Трескавецъ", варашките килийни и градските частни училища били места, дето отъ памтивека се учило на българска книга. С българското писмо си служили и духовници и търговци."

"1869 г., 25 Мартъ, прилепските първенци и еснафлии избрали нови членове на общината на брой 12 души, а общината именували:"Прилепска българска община". Решението на това народно събрание е отбелезано на първия лист на книгата Кормчия, която се пази въ архивата на общината и гласи:"1869 г., 25 Мартъ Прилепската окружностъ отфърли гръцкото иго и побара грабнатата отъ проклетите фанариоти преди единъ векъ народната ни архиепископия, 20 юний,1767 г....Имената на членовете са: х.п.Костадин, Мирче Бомбол, х.Ангеле х.Илиев, М.Крапчев, Спиро Попев, Тошов, Ропотоец, х.Наумче, Протоколев, Пиперков, Гезов, Пешков и Биолчев. Отъ тогава въ богуслужението престанало да се споменува името на гръцкия митрополитъ и се пеяло:"болгарскому священоначаству и прѣосвященнейшимъ и богоизбраннымъ архипастирямъ всечестной болгарской церкви, всечестнныхъ екзарховъ, составляющихъ собора всея Болгарiй, нашимъ же отцамъ и архипастирямъ, многая лѣта“

"След издаването на султанския ферманъ за учредяване на българската Екзархия, още презъ 1870 г., общината приготвила ново прошение до Високата Порта отъ страна на целото българско население въ града и околията, подписано и подпечатано отъ свещениците и кметовете на града и 110 села, които молят да бъдатъ причислени към ведомството на българската Екзархия.и да им се разреши да имат свой български владика.Съдържанието на това прошение:"....в нашата Пелагонийска епархия има повече от 12000 фамилии, които е известно на В. Величество, по свое собствено желание и добра воля, желят да минат под ведомството на Българската екзархия. Ето защо, понеже според фермана това число надминава две трети от християнското население на епархията ни, най-смирено Ви молим, щото въз основа на същия ферман да ни ощасливите и зарадвате като ни причислите към духовното ведомство на Българската екзархия..."

"Общината употребила големи усилия и направила големи материални жертви за подобрението и засилването на учебното дело въ града като търсила подготвени учители: Кюрдалев, Ганчев, Ковачев, Шапкаров и др. Отворила ново основно училище въ Варошката махала, открила девическо и класно при централното. Главни дейци презъ тоя период били: Т .Ив. Кусевъ, Методи Кусевъ, Диме Биолчевъ, Диме Бибата, Марко Цепенковъ, Д.Ачковъ, Хр. Фукарата, Неделя Петкова,  Палашева,  А Зографовъ, Гр. Алексиевъ, С. П. Драндаровъ, Орловъ, Войновъ, Бояджиевъ, Шумковъ"

"Целият български народъ бе обхванатъ съзнателно или инстинктивно от жаждата за просвещение като пръв и необходимъ етапъ на духовното, а после и на политическото си освобождение. Едното и другото той сполучи да добие, благодарение на словото и общите усилия които той положи въ борбата съ гръцката патриаршия и турското правителство. Презъ 1870 г. българският народъ се сдоби съ самостоятелна църква, а презъ 1878 г. след руско-турската война, въ С.- Стефано бидоха начертани границите. Тази държава обгръщаше всички български земи, но нейните граници бидоха твърде много стеснени въ Берлинъ. Македония остана още за дълго да изпитва турското владичество и коварствата на Фенеръ. За Прилепъ и за другите цветущи български градове въ Македония настъпиха още по-тежки дни след Балканската война, когато сърбите съ своя бесен шовинизъм се опитаха не само да затрият всички следи отъ борбата за българска народностъ и духовна свобода, но и да убиятъ непобедимия духъ на българщината в нейните вековни крепости."

http://www.virtualnabiblioteka.com/load_book/book_25.html

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јули 19, 2013, 06:16:40 pm

Освободителнитѣ борби на Македония, том I Илинденското възстание - 1933 г. Христо Силянов

"Въ Берлинъ се извърши една жестокость и една провокация спрямо българщината, освободена и новопоробена. Но разкѫсанъ физически отъ дипломатическия ножъ,българскиять народъ остана съ единна душа, която, окървавена и кипяща отъ негодувание, замечта още отъ първия моментъ да премахне извършената неправда. Берлинското решение се оказа еднакво сѫдбоносно за новообразуваната българска държава, както и за новопоробената Македония. Подъ неговия знакъ се формира единъ политически манталитеть и единъ националенъ моралъ въ княжеството. Подъ неговия знакъ се заражда въ Македония единъ духъ на конспирация и на бунтъ, който крепне постепенно, добива конкретни очертания и се изправя застрашително дързъкъ предъ всички мѣстни и външни фактори, които се опитватъ да го приспятъ или оковатъ въ вериги. Всичкиятъ безкраенъ драматизъмъ на събитията, които по-нататъкъ ще последватъ отъ дветѣ страни на новата турско-българска граница, има своя зародишъ въ берлинската провокация."

"Македонскиятъ въпросъ получи своето зачатие на 1878 година въ Берлинъ. До тогава той не сѫществува като отдѣленъ въпросъ, понеже и за Западна Европа и за Русия сѫдбата на Македония е нераздѣлно свързана съ еволюцията на  б ъ л г а р с к и я  в ъ п р о с ъ."

"При единъ извънредно сполучливо подбиранъ преподавателски персоналъ, въ който твърде често попадатъ и най-видни български педагози, писатели, поети и политически деятели, солунската гимназия изхвърля всѣка година по една двойна реколта гимназисти и педагогисти и става идеенъ и духовенъ центъръ на българщината въ Македония. Най-голѣмитѣ имена, сѫ учителствували или учили въ тая гимназия. Всрѣдъ нейнитѣ стени и всрѣдъ стенитѣ на нейнитѣ пансиони се оформи и закали оня духъ, който завладѣ цѣлата българщина и разтърси империята на султанитѣ."

"Въ съзнанието на инициаторитѣ бѫдещата организация се рисува като българска по съставъ: неинъ членъ, споредъ първия уставъ, може да бѫде „всѣки българинъ”. Въ първо време само българскиятъ елементъ имъ се вижда надежденъ. По-после тѣ охотно даватъ достѫпъ на всички македонски християни, които съчувствуватъ и могатъ да бѫдатъ полезни на освободителното дѣло изобщо. По отношение на състава, организацията е чужда на всѣки тѣсногръденъ национализъмъ. Това личи и отъ промѣнитѣ, които по-после се внасятъ въ устава и правилника ѝ... Организацията разрушава вече всѣка бариера между българитѣ и другитѣ народности въ Македония и си поставя за цель да обедини усилията на всички недоволни елементи и да ги ангажира въ борба противъ общия врагъ — турския режимъ."

"Изборътъ на Смилево за мѣсто на Окрѫжния битолски кoнгресъ съвсемъ не бѣ случаенъ. Смилево е преди всичко географически центъръ на отвѫдвардарска Македония, почти еднакво отдалеченъ отъ всички гранични райони на окрѫга. Прикѫтано въ гостоприемната Бигла и снабдено съ здрави каменни сгради, то имаше всички преимущества, отъ гледище на сигурность и на удобства. Но нѣщо по-сигурно отъ стратегичнитѣ позиции на селото представляваха самитѣ негови жители. Безъ преувеличение, смилевци спадатъ къмъ най-хубавия  типъ  добродетели на македонската българщина, безъ които би билъ немислимъ илинденския подвигъ."

"Какво значеха тия зарева надъ обширната Пелагония и по политѣ на Нидже, на Вичъ, на Петрино, на Илийна, на Галичица? Защо звънѣха като на Великдень камбанитѣ на Крушово и на стотици селски църквици? Каква бѣ тая хиля дозвучна музика отъ трѣсъци, пукотъ, камбаненъ звънъ и ура?
 - Това бѣ гласътъ на първата клетва, положена преди десеть години отъ Дамянъ Груева въ Солунъ и израсла въ всенародно съзаклятие:
 - Безумно дързъкъ боенъ зовъ къмъ империята на султанитѣ;
 - Зовъ за братска помощь къмъ освободенитѣ оттатъкъ Рила и Родопитѣ;
 - Зовъ за човѣшко съчувствие и за правда къмъ цѣлия цивилизованъ свѣтъ"

"Когато пламъцитѣ осветиха Смилево, стопанинътъ на подпаления домъ, Георги Чурановъ, изрази поривитѣ си въ тоя сюблименъ моментъ, като запѣ отъ една съседна кѫща, гдето бѣше заелъ позиция:
Нещеме ний богатство,
Нещеме ний пари,
Но искаме свобода,
Човѣшки правдини."

"На изтокъ руменѣеше вече зората, когато единъ необикновено силенъ гьрмежъ заглуши всички други пукоти. Гърмежътъ дойде откъмъ Енияда: фарътъ при това пристанище полетѣ въ въздуха отъ динамитенъ взривъ.
Това бе поздравъ къмъ борцитѣ въ Битолско отъ възстаналитѣ техни братя въ Странджа."

" Брой на сраженията, атентатитѣ и убититѣ борци презъ Илинденския периодъ въ Македония и Одринско
-  Б и т о л с к а   о к о л и я —  най-много сражения — 70, паднаха най-много възстаници — 378
-  К о с т у р с к а  о к о л и я — 17 сражения, загинаха 83 възстаници
- Л е р и н с к а   о к о л и я  — 22 сражения, паднаха 74 възстаници
- О х р и д с к а   о к о л и я  — 31 сражения, загинаха 118 възстаници
- К и ч е в с к а   о к о л и я  —  10 сражения, загинаха 64 възстаници
- О д р и н с к и   в и л а е т —  36  сражения,  паднаха  46  възстаници
- С о л у н с к и  в и л а е т — 38  сражения, паднаха  109  четници
- С к о п с к и   в и л а е т  — 15  сражения,  паднаха  93  четници

 Динамитни атентати  през  цѣлото възстание - 14, а презъ цѣлата 1903 г. — 21.
Презъ цѣлия Илинденски периодъ въ Македония и Одринско станаха 239 сражения, въ които паднаха 994 възстаници.
201 села бѣха изцѣло или отчасти опожарени, 12,440 кѫщи въ тия села бѣха изпепелени, 4,694 души бѣха избити, изклани и живи изгорени. 3,122 жени и моми бѣха обезчестени, 176 жени и моми бѣха пленени, 70,835 души бѣха обездомени, 30,000 души избѣгаха въ България."

"Илиндень е великъ подвигъ,  защото е мѣрило на бързината, съ която македонскитѣ българи узряха за организирано масово възстание. Илиндень е страшниятъ екзаменъ, на който биде извиканъ македонскиятъ българинъ следъ десеть годишенъ революционно-възпитателски трудъ. Неговото трайно и неуведаемо значение се опредѣля само спроти мѣстото, което то заема между най-мощнитѣ прояви на българския националенъ духъ, а именно: наредъ съ Шипка, Сливница, Люле Бургасъ, Одринъ, Тутраканъ. Въ пламъцитѣ на опожаренитѣ села не изгорѣ духътъ, който сътвори Илиндень. Тоя духъ възобнови разорената область и възстанови съ удивителна бързина моралнитѣ  сили на македонскитѣ българи, за да посрѣщнатъ и победятъ нови страшни напасти и разочарования. Тоя духъ и днесъ крепи надеждата на Македония за по-добри дни.
 Тоя духъ — безсмъртно наследие на Илинденския подвигъ — е най-скѫпия приносъ на Македония въ общата национална история на българитѣ."

http://www.promacedonia.org/obm1/index.html

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јули 26, 2013, 05:32:19 pm

Освободителнитѣ борби на Македония, том II Следъ Илинденското възстание - 1943 г. Христо Силянов

"Какво завариха тѣзи хора въ „селата си”, какви нови напасти ги сполетѣха и съ какви мѫки можаха тѣ да прекаратъ тази ужасна зима, това съставя една отъ най-жестокитѣ повести, каквито българинътъ презъ своето многотегловно историческо битие е позналъ. Друга една маса отъ прокудени домочадия, броеща надъ 20,000 души — главно отъ одринско и разложко — прекараха сѫщата зима като бѣжанци. И тѣхната трагедия бѣше жестока. Но тѣ бѣха поне приютени въ свободна страна — сигурни за главитѣ си  обкрѫжени отъ братски съчувствия и грижи."

" Раздаването на българската помощь трѣбваше да става, колкото е възможно, по-незабелязано. Валията открито заяви на българския търговски агентъ, че тази помощь „не е желателна”. Битолскитѣ консули пъкъ му обясниха, защо турцитѣ я смѣтатъ за нежелателна: защото „действувала насърдчително върху българитѣ”

"Пѫтувайки въ Македония презъ 1904 година, непосрѣдствено следъ възстанието, азъ можахъ да констатирамъ опустошенията, пожарищата и грабежитѣ, претърпѣни отъ вашитѣ съотечественици, можахъ лично да чуя разказа за тѣхното мѫченичество. Не за една праздна дума тоя доблестенъ народъ понесе тѣзи жестокости. Той не би могълъ да ги понесе, ако не носѣше въ себе си неукротимото съзнание за своята българска народность”  Въ Охридъ, кѫдето крайната сиромашия и тиранията на албанцитѣ сѫ направили българскитѣ селяни особено убити духомъ, невинни и унижени, азъ съмъ чувалъ доста стари хора да заявяватъ, че ако комитетътъ издаде заповѣдъ за нова борба презъ лѣтото, тѣ безъ колебание ще се подчинятъ на заповѣдьта.- началникъ на английската помощна мисия, Х. Н. Брайлсфордъ."

"И не бѣше мѫчно да се обясни това тѣхно поведение. Вѣковни угнетения сѫ приучили българитѣ да страдатъ. Тѣ сѫ престанали да разсѫждаватъ и да размишляватъ. Колкото по-добре познава човѣкъ македонскитѣ българи, толкова повече той уважава тѣхния патриотизъмъ и куражъ. Тѣзи добродетели не се проявяватъ въ външенъ блѣсъкъ и въ парадиране. Тѣ сѫ израсли върху една робска почва, между едно племе, сдържано и чуждо на мечтателностьта.”

"Българитѣ отъ усмирената область не бѣха оставени да изживѣятъ спокойно страданията си. Мѫкитѣ на населението отъ пожара и глада сѫ неописуеми, но тѣ би били още поносими, ако можеше да се спре ходенето на военни отдѣления и жандарми по селата и пепелищата, за да биятъ и дирятъ пушки."

"Несериозностьта на султанската амнистия и на султанскитѣ реформи не се изразяваха само въ побоища за укрити пушки. Докато властьта и консулитѣ увещаваха възстаницитѣ да се предадатъ, извънредниятъ сѫдъ въ Битоля развиваше трескава дейность. Разглеждаха се, заведени преди месеци, дѣла за укривателство и за услужване на чети и се издаваха сурови присѫди, единични и масови. Такава една масова присѫда надъ 138 души отъ Горна-Дебърца бѣ произнесена въ началото на ноемврий. Днесъ съ пощенския тренъ бидоха изпратени на заточение за азиатскитѣ брѣгове 104 души българи, а за утре или други день се тъкми още една партида отъ 93 души."

" П. Тошевъ, който бѣ единъ отъ вдъхновителитѣ на битолското решение, възстана противъ Гьорчевата теза съ прямолинейностьта, която му бѣ присѫща и съ всичката жарь на своето българско сърдце. Той не можеше да си представи, че организацията, която се роди като българска и въвлѣче българското население въ една толкова кървава и страшна борба за освобождение, може да бездействува, когато българщината се атакува отъ северъ и отъ югъ, за да бѫде разпокѫсана, омаломощена и обезличена. Какво би останало тогава отъ организацията и кому би била тя вече нуждна? Българщината е коренътъ, който поддържа съ жизненитѣ си сокове дървото — организацията."

"Единъ въпросъ, който изигра твърде важна роля за да се разшири до незапълнимость пропастьта между турската държава и българщината, е така наречениятъ въпросъ за църквитѣ. Съ поведението си по него Турция при Абдулъ Хамида и при Хилми паша почерни една отъ малкото свѣтли страници на своето минало — вѣротърпимостьта, и лепна неизлѣчимо петно. Но пакостьта, която тя си нанесе, не е само морална. Съ поведението си по този въпросъ тя даде и на най-лоялно и добронамѣрено къмъ нея настроенитѣ българи да почувствуватъ, че тѣхната народность е най-злепоставената въ предѣлитѣ на империята, и да се убедятъ окончателно, че борбата на животъ или смърть остава единствено срѣдство за разчистване на вѣковнитѣ смѣтки между дветѣ раси."

"Султанскиятъ ферманъ отъ 9 февруарий 1870 г. е държавниятъ актъ, на който отоманскитѣ българи основаватъ своитѣ искания за пълно народностно самоопредѣление и за безпрепятствено развитие въкултурно-просвѣтната область.Ползувайки се отъ членъ 10 на фермана, българитѣ отъ Скопската и Охридската епархии, поискаха свои владици и ги получиха съ султански берати, издадени на 23 мартъ 1874 г., следъ произведенъ плебисцитъ, който установи, че християнското население и въ дветѣ епархии се изказа за Екзархията."

"Гръцкитѣ владици въ Битолския вилаетъ, придружени отъ войска и отъ гръцки паликари, обикаляха отъ село въ село, биеха и обиждаха български свещеници и първенци, присвояваха църкви, като качваха на стрѣхитѣ хора да ги разкриятъ и влѣзнатъ вѫтре, да строшатъ ключалкитѣ и отварятъ църковнитѣ врати. Въ български свещени сгради тия владици устройваха угощения и се веселѣха и тържествуваха, задигаха славянски богослужебни книги и църковни одежди, трошеха икони. Незадоволени отъ това, тѣ, чрезъ мѣстнитѣ власти, пращаха българскитѣ свещеници въ затворъ и поставяха на мѣстата имъ гръцки; съ разни клевети и набедявания предъ властитѣ, затваряха българитѣ, които по законенъ редъ бранѣха и отстояваха църквитѣ и духовно-народнитѣ си правдини срещу тия насилия и посегателства”

"Хилми паша посрѣща катъ свои съюзници гръцкитѣ и сръбскитѣ терористически чети, които презъ следващитѣ години нахлуватъ въ Македония, за да превръщатъ, чрезъ силата на орѫжието вече, македонскитѣ българи въ гърци и сърби."

"Зеленишката кървава сватба е най-звѣрското андартско деяние въ Македония презъ 1904 година. Предприето безъ никакъвъ конкретенъ поводъ — просто за да се демонстрира андартската сила подиръ загубата на Меласъ, като се очистятъ нѣкои и други българи, па макаръ и веселещи се сватбари — то потресе европейското обществено мнение и цѣлия български свѣтъ."

1906 г. - "Най-голѣма изненада не само въ консулскитѣ, но и въ българскитѣ срѣди въ Битоля, предизвика нападението на Смилево. Отдалечено отъ андартскитѣ бази въ битолско, това село, смѣташе се, че се намира вънъ отъ обсега на андартскитѣ действия. Сега Груевото село не бѣше нѣкогашното голѣмо и цвѣтущо Смилево. Следъ възстанието по-голѣмата часть отъ жителитѣ се изселиха въ Битоля и въ селото останаха само около 150 семейства.Тѣ изживѣваха още последицитѣ на възстанието. На 27 августъ вечерьта, Гудасъ, съ 180 души обкрѫжи родното село на българския башъ-комита Дамянъ Груевъ, а съ другата половина на бандата си нахлу ненадейно вѫтре. Всрѣдъ паниката, предизвикана отъ пушечна стрелба и пукотъ на бомби, андарти и турци се по Консулската анкета, извършена на другия день, констатира: убити 15 души, отъ които 3 жени, ранени трима, отъ които една жена, десетина кѫщи изгорени и множество повредени и ограбени. Турската власть положи всички усилия за да прикрие участието на турци, но напраздно. Озлочестеното село биде посетено и отъ кореспондента на „Times”, Джемъ Баучеръ, който плака предъ страшната картина на труповетѣ и на новитѣ димящи пепелища въ Смилево.дадоха на палежъ, убийства и грабежъ."

"Единъ сѫботенъ день презъ втората половина на септемврий 1906 год., между другитѣ пазарджии, влѣзоха въ Солунъ и група селяни отъ с. Коритенъ, съ стадо овци за продань. Между овчаритѣ имаше още двама нелегални. Единиятъ отъ тѣхъ бѣше Дамянъ Груевъ, а другиятъ — четникътъ Карчо. Облѣченъ въ селска носия отъ солунско, лишенъ отъ хубавата си брада и подкаралъ, съ кривакъ въ рѫка, стадо овци на пазара, Даме бѣше неузнаваемъ. Неузнаваемъ бѣше и съ говора си на типичното българско наречие отъ солунско. Само по кръшния смѣхъ и по звънливия тембъръ на гласа му можеха неговитѣ стари познати въ Солунъ да се досѣтятъ за нѣкогашния училищенъ инспекторъ.Не току тъй Груевъ се бѣше решилъ на такъвъ рискъ. Положението на българитѣ и състоянието на Организацията въ Солунъ и околията бѣха, по това време, неимовѣрно влошени. Солунъ и околията страдаха преди всичко отъ андартитѣ.Българщината въ града и околията се разяждаше. Хората, които бѣха заели опраздненитѣ рѫководни мѣста, се чувствуваха така безпомощни,че очакваха съ нетърпение идването на нѣкое авторитетно лице, което да имъ пооправи работитѣ. Съ тази именно задача се зае Груевъ.Първата грижа на Груева бѣ да постегне организационнитѣ редове. Както всѣкѫде другаде, и тукъ самото му присѫтствие ободри духътъ на работницитѣ. „Ние очаквахме неговото пристигане, както децата очакватъ своя любимъ баща и когато дойде, изказахме предъ него болкитѣ си като предъ опитенъ лѣкарь, отъ когото искахме съвети и цѣръ”, — пише въ запискитѣ си Божинъ Дим. Продановъ. Груевъ  престоя тамъ близу месецъ и половина, срещна се съ разни лица, занима се съ всѣкакви въпроси и свърши добра работа, безъ да бѫде подушенъ отъ полицията...Груевъ, преоблѣченъ пакъ като селянинъ пазарджия, напустна Солунъ, оставяйки ободрени приятелитѣ си, доволенъ и самъ отъ извършената работа.Груевъ смѣташе да измине колкото е възможно по-скоро разстоянието до българската граница, за да се намѣри на опредѣлената дата, 15 декемврий, въ сборния пунктъ на делегатитѣ, избрани за втория конгресъ. Той бързаше, допущайки само такива отклонения отъ правата линия, които, и при най-голѣмо бързане, сѫ неизбѣжни въ четнишкитѣ походи. Отъ възстанието насамъ Груевъ бѣ свикналъ на такива физически напрежения, ала тоя обратенъ пѫть до България му навѣваше, още въ Солунъ, странно безпокойство. Добре познатитѣ му инакъ македонски планини до границата смущаваха го съ своитѣ тъмни силуети. Плашеше го особено Бѣласица съ своитѣ стръмнини, снѣгове и виелици. Съ страха отъ очакващитѣ го физически мѫки не прикриваше ли той други свои смътни предчувствия? Бѣласица не се показа враждебна — тя бѣ благополучно прехвърлена. Сѫдбата бѣ избрала друга планина, по на северъ, за да скѫси пѫтя му, — и похода му за освобождението на Македония."

http://www.promacedonia.org/obm2/index.html

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јули 26, 2013, 05:38:04 pm

Писма и изповеди на един четник, 1902 г. - ХРИСТО СИЛЯНОВ

 "На светлата памет на Георги Иванов Геройски  Марко и загиналите другари в 1902 год."

"Крадешком хвърлям поглед и към Марко. Ти си слушала за него. Той е леринският цар за българите, Марко паша за турците. Четата му е идеалът на другите райони — четнишка школа, гдето се изпращат интелигентни младежи, кандидати за войводи. Тоя Марко сега е пред мене. Хвърля се веднага в очи, че едничък той е пристегнат напълно, с препасани паласки и с калпак на главата — готов при първия тревожен знак да скочи на крака в пълно въоръжение."

"Ракитяни никак не са очаквали да прекарат Водици и Ивановден с такива редки и желани гости. Редки, защото селото им се пада настрана и не се посещава често от леринската чета. Желани, защото само мили и желани гости могат да се посрещат така, както сме посрещнати ние. Ракита и още няколко села представят малко българско островче посред турско море. Те спадат между най-събудените и ученолюбивите — съща крепост на самата граница на българското племе, която гърците всуе се мъчат да разбият."

"Ботевата „Не плачи, майко, не тъжи” се изпя в хор, с пламнали очи и буйни жестове, Кице и Дине просто се надвикваха. В хор се изпя и „Жив е той, жив е..." При куплета „Тоз, който падне в бой за свобода” въодушевлението стигна до самозабрава. Тогава и Марко се присъедини със своя бас. В тая минута всеки от нас би посрещнал с радост една изненада от турските потери и би погинал за свободата като истински герой. „Би посрещнал с презрение и би победил смъртта” — както ни бе казал Гоце."

"Ние получаваме често поздрави от тоя чех, за когото са комити всички по-събудени българи. Затова той си служи безогледно с всички. Най-много той поздравява Кице, Дине Клюсов и Абдурамана, които познава и лично, още като легални. Ние полюбопитствувахме да видим лицето на тоя обър чех, който тъй често си спомня за нас, и както ни уверяват, твърде често подигравал в лицето им турците и ги плашел с комитите."

"Марко искаше да довърши обиколката си, да посети и югозападната част на района. И ни замъкна към Кайлярско. Емборе е първо българско село в Кайлярско и се слави с ученолюбието на жителите си и с добре уредено трикласно училище. Между всички села то е дало най-много учители. Емборе и няколко още съседни села са изолирано българско островче посред турско море."

"В  селото се явява Марко с невиждана дотогаз въоръжена комитетска сила...Но още преди да настъпи нощта, Пътеле е вече блокирано. Нови прииждащи войски заливат околността. Верните пътелейци и първите му другари сега го молят да спасява хората си, догде е време... Хиляди огнеблъвни цеви са насочени към оградите и гърмят в мярналите се там човешки сенки. По гладката площ на езерото още не се е носил такъв пукот. Пътелейското небе не се е осветявало от толкова зарева....Сутринта донесе на победителя едно разочарование. Тръгнал да обходи извътре каменните огради, първият му патрул се стъписва пред един човек, подпрял с гърба си каменната стена. Той е навел умислено глава и виковете теслим не го смущават. Низамите пристъпват плахо, а той ги гледа гневно с белите си недвижни очи, гледа ги и не продумва. Струя кръв е избликнала от гърдите му и се е съсирила по сивопепелявата куртка. Брадата, погледът и облеклото издават комита. Но от въоръжението му не е останало нищо: то е сигурно прибрано от другарите.  Кой е той?  Извиканите от победителя селяни приближават седналата до стената фигура, стъписват се в ужаса пред белите заканително разтворени очи, но след първото поокопитване произнасят все същото име:
— Марко войвода!
Победителят ги поглежда недоверчиво...Трупът е само един, но струва колкото стотини и хиляди живи комити.
...Търсьенските ужаси и загубата на Кице бяха само начало: моите тревоги не бяха напразни. Нещо много по-страшно е потопило в мрачно униние леринския край. Какво са преживените вече мъки и изцеримите рани по снагите на търсяни, какво значат стотина загубени пушки, които могат да се доставят пак, какво е Кице пред загубата на човека, който бе духът, вярата и силата на Леринско?"

"Врагът тържествува, уверен, че е обезглавил и сломил организацията. Нужно е да му се даде да почувствува, че има работа с многоглаво чудовище, с хидра като лернейската, у която никнат по две глави вместо отсечена една. Това трябва да почувствуват и да потреперят и всички маловерници и малодушници, всички изменници, които са се поддали на заблуждението, че в Пътеле е погребано заедно с Марко и цялото народно дело. Кому остава да помисли и да постигне тая велика задача, ако не на мене? Смъртта на Марко може ли да остане неотмъстена? В главата ми се зароди мисълта за един ненадеен удар там, гдето тържествуващите врази съвсем не го очакват. Концентрираната в Пътеле войска скоро ще се пръсне по разни посоки, за да се върне всеки отряд там, отгдето е дошел. Аз ще наредя да се заследи някой от ония отряди."

"Турското царство е старо, изнемогнало дърво с проядени корени и нищо не ще го спаси от загинване. Ние сме млад дъб, пуснал достатъчно дълбоки корени, и никакви бури не могат вече го сломи. Времето работи за нас. Винишката афера в 1898 г. временно разнебити няколко околии, но не уби организацията. Нови хора заеха местата на загиналите, затворените и заточените, нови околии се заразиха от бунтовнишки дух и образуваха малки жизнеспособни и сплотени царства в държавата на султана. Съседното Костурско миналата година преживя изпитни, не по-малко страшни от нашите, но бурята мина и районът се изправи на краката си с още по-внушителна сила. И подир смъртта на Марко Леринско ще намеои своите хора и пак ще процъфти."

"Въстанието от 1895 година, макар импровизирано и злополучно със своя видим резултат, имаше за Марко значението на пръв въоръжен протест на неосвободените българи — протест, който не ще заглъхне безответно, — а сегашното революционно движение у нас бе за него протест естествен и неизбежен, продължение на оная обща народна борба, която не се завърши с освобождението на България. Тая концепция и борческият темперамент го бяха завели в Доспат и на Сливница, те го бяха довели и в Леринско. Веднаж Марко разви такава теория върху героизма и страха:
"Герой може да бъде само оня, който е успял да победи в себе си страха от смъртта. Физическата слабост или сила не играят решителна роля. Когато постигането на една цел е свързано с риск за живота, човек може да успее само ако е решил или да я постигне, или да умре. Защо българският войник победи на Сливница? Защото беше твърдо решен или да изтика неприятеля от земята си, или да умре."

"Свободната родина на Хаджи Димитра откъсва от сърцето си и ни дарява най-скъпите свои рожби — ония, в които се е въплътила живата й тъга по нашето настояще, страдалческо като нейното минало. Марковци са най-благоуханните цветя от нейната пъстра градина. В тях се е преродила несломимата вяра на Левски, отекнало се е копнението на Ботева и е оживял немирният дух на Раковски. Комитетски хора, които добре познавали някогашния знаменосец от 1895 година, се обърнали един ден към него и му казали:
— Иди там! Робите имат нужда от тебе!
Те му споменали Леринско, за което едва ли е бил чувал. И той дойде, както би отишел във всеки друг непознат край, обитаван от поробени българи. Народът в Леринско, сред който се яви, не знаеше за него нищо друго освен това, че е дошел от свободната братска страна, но повярва в него като в месия, който му сочи спасението, и тръгна подире му. Той се питаше: кой е този човек, който се яви между нас като паднал от небето? Марко няма ли презиме? Няма ли той жена, деца, майка, свои? Как само той не намери никога думи, за да се оплаче от студ, умора, изпитания? Защо той не желае да хвърли своите дрипи, когато ние можем да го позлатим?
Герой и мъченик - той бе успял да вледени своето сърце за всички залъгалки на живота и да запази силата и горещината му цяла за народното дело."

http://www.promacedonia.org/hs/index.html

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јули 27, 2013, 05:46:59 pm

СПОМЕНИ ОТ СТРАНДЖА - 1903 г. - ХРИСТО СИЛЯНОВ

"Вечерта нощувахме при един яз, недалеч от село Текендже, а на другия ден бяхме вече под самата граница, на половин час от българския пограничен пост. Тук ни чакаше четата на Лазар Маджаров, от тридесетина души. Преди няколко дена те бяха минали от Лозенградско, за да се присъединят към нас и да се прехвърлят в Малкотърновско.И наистина, имаше защо. Маджаров почна своето революционно поприще в Лозенградско. Тук той пръв пося семето на борбата, в която вложи нервите, кръвта и бляновете на най-хубавите си години и успя да създаде от тоя цветущ и богат български край един образцово организиран революционен район."

"Стори ми се, че все тъй случайно и някак на шега минахме границата и сега. Само че сега представлявахме от себе си доста внушителна сила от 130 добре въоръжени хора, предвождани от сигурни куриери и влизахме в една страна и приятелска и неприятелска в същото време: там ни чакаше с открити обятия едно население, готово да се самопожертвува за нас и с насочени към нас щикове — аскерът и мюсюлманските поданици на султана. Който е минавал турската граница с пушка в ръка, проникнат от великата идея, той не може да не е изпитал величавостта на тоя рядък момент. Възторг, умиление и смътна тревога вълнуват душата, сърцето бие до пръсване в разширените гърди и усещаш, че не в тъмната долина на мрака и скръбта стъпва кракът ти, а в някаква вълшебна и обетована земя... Поехме склоновете на планината, по селски и кози пътеки, под разлистени арки, през които едва се вижда затъмненото небе и при непрекъснато бучение на шумни потоци, обилно излизащи от недрата на майката си — Странджа планина

При теб сме пак, о родино света.
Далеч от теб, ний с тебе сме живели —
със твоите тегла и идеали
и въздух, и лъчи, и широта.
Добро ли, зло ли... Само господ знай
какво те чака. Ний сме и смутени
и от свещена вяра окрилени,
че ти за нас обетован си край

Стори ми се, че днешният ден е непосредствено продължение от моите незабравими лерински и костурски дни. Странджа, Вич и Нидже се сляха в един колос, който посреща бащински синовете си, нуждаещи се от неговата закрила. А тия добри и гостоприемни селяни не бяха одринци, костурци или леринци, а само раи, които обитават кървавото турско царство и готвят от единия до другия край неговата гибел."

"На 27 юний вечерта ние бяхме вече на Петрова нива, над село Стоилово, където ни чакаха конгресистите. Тук, ведно с четниците и делегатите, пристигнали от България под водителството на Кръстю Българията и с местните районни чети от Малкотърновско, Лозенградско и Бунар Хисарско, станахме около 250 души...Сега на Петрова нива не ни предстоеше да решим, дали да въставаме, или не — това бе вече решено от битолския конгрес в Смилево през миналия април, значи, предрешено за нас, — а да обсъдим само плана на предстоящето въстание в Странджа. В 2 часа следобед Мишел откри конгреса в присъствието на 47 души делегати. След като се прочетоха имената на всички участвуващи в конгреса, пристъпи се към избор на бюро, което да ръководи заседанията. Избраха се: Васил Пасков — председател, Велко Думев — подпредседател, Хр. Силянов и А. Разбойников, секретари.   Главно ръководно тяло от три члена: Мих. Герджиков, Стамо Икономов и Лазар Маджаров.  Председателят покани с няколко прочувствени думи членовете на конгреса да почетат паметта на първия, най-скромния и най-много заслужилия революционер-организатор Гоце Делчев със ставане на крака. Всички станаха..."

"На 9 и 10 август ние можехме да бъдем вече напълно спокойни. От всички участъци, дори и от най-малко надеждните, пристигаха благоприятни известия. Всички нападнати през нощта срещу Преображение турски гарнизони — разбити или неразбити — напуснали казармите си и бягали към Лозенград и М. Търново. На 10 август по цялото продължение на Лозенградския санджак турско-българска граница вече не съществуваше. На юг от Малко Търново се простираше участъкът на Георги Кондолов, който обхващаше селата: Мокрешово, Паспалово, Курудере, Едига и др. И по своето местоположение, и по въстаническите си сили — около 200 въоръжени хора — този участък беше един от най-важните и най-надеждните. В него имаше да се извършат през първата нощ три акции: да се скъсат телеграфните линии М. Търново — Дерекьой и Дерекьой — Лозенград; да се нападне и унищожи турското село Сазара, известно по кръвожадността и разбойнишкия дух на своите жители; да се разбие турският гарнизон в Паспалово.Човек-планина, всякога важен и мълчалив,Георги Кондолов — дядо Жечо, както го наричаше населението в Странджа — се чувствуваше горд със своето минало: войвода на доброволческа дружина в Кърджали през Сръбско-българската война и революционен деец в М. Търновско до въстанието. Разчитайки на неговата опитност, конгресът на Петрова нива му повери тоя важен участък...В едно от нападенията намери своя гроб самият Георги Кондолов. При нас се яви един въстаник и покани войводата да го разведе при позициите на селяните, защото някои били уж напуснати. Водачът спрял пред къщата на селския бакалин грък, откъдето се дали три изстрела и Кондолов паднал пронизан в корема. Предателят веднага получи заслуженото, но войводата не можеше вече да се държи на краката си и бяхме принудени да го пренесем на Паспаловска могила. Целия ден аз прекарах там с него и бях свидетел на неговите ужасни страдания, които се чувствувам безсилен да опиша. Целия ден той непрекъснато се гърчеше от болки. Сутринта го погребахме на същата могила. Умря той и потопи всички ни в неизразима скръб...Навръх Паспаловската могила, между двете буки, наполовин заровена в земята, личи каменна плоча  с надпис: Г. Д. К. Тая малка каменна плоча е паметникът на паспаловския герой Георги Кондолов, издигнат над самата му глава. Тоя изравнен със земята гроб, привлича днес самотните обитатели на съседните полусрутени колиби. За тях тоя гроб е светилище и спомен за малкото ония славни свободни дни..."

"Сияе в кърви небосвода,
земята тътне и ехти:
днес робът своята свобода
с куршум и бомба възвести!
Поля, усои и балкани
гърмят днес: „Смърт на вси тирани!”,
юнаци падат, кръв се лей
и знаме кърваво се вей!
Но не над покрива селяшки
тоз адски пламък днес гори,
не са туй писъци сирашки
на наште майки и сестри!
Злодеят днес, на съд пред роба,
гори и мре, в безсилна злоба
ил в подъл бяг, от страх примрял,
днес жъне туй, що е посял!

Въстана робът, о тирани,
и в тоз очакван, грозен час
разби бесилки и зандани,
хомот, омразна всяка власт!
А бъде ли подемът славен
в потоци мъжка кръв удавен —
не под несносен, чер ярем,
във бой — свободни — ний ще мрем!"

"He подлежи на съмнение, че турските генерали са имали наставления от Цариград да горят наред селата във въстаналата област и да избиват българското население, без разлика на възраст и пол. И ако въпреки плана от Цариград масовите избивания не засегнаха всички български села до едно, затова има да се благодари колкото на гористата Странджа и на близостта на българската граница, толкова и на бавното движение и на тромавщината на самите турци. Пострадаха най-много ония, които по-късно потеглиха към границата, ония, които се бяха откъснали от главната бежанска маса и които на своя глава по-сетне се връщаха на групи в Турско, за да приберат по нещо от покъщнината си, скрита из горите. Тия групи дадоха най-много жертви в хора, изтезания и отвличания на жени по турски хареми и войнишки чадъри.  Въстанието в Странджа струва сравнително повече жертви, отколкото в Македония. От 92 християнски села 66 бяха изцяло или отчасти опожарени. От 17 754 християнски къщи изгоряха 2610. Изклани и избити — 2565 души (в Битолския вилает — 1779). Обезчестени жени и моми 920, пленени 135. Обездомени 12 880 души. Избягали в България 20 000 души."

http://www.promacedonia.org/hs/index.html

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јули 30, 2013, 01:13:15 pm

ОТ ВИТОША ДО ГРАМОС - ХРИСТО СИЛЯНОВ

Походът на една чета през Освободителната война - 1912 г. (I. изд. Костурско благотворително братство — София, 1920)

"До загъмжалия от комити двор на едно основно училище, в което заседаваше Освободителният комитет, ме срещнаха познатите ми от Костурско другари — войводи Васил Чекаларов и Ив. Попов.
— Ние ще заминем за Костурско, колкото и да е далеко и трудно. И решихме, че и ти трябва да дойдеш с нас. Бил си там, познават те хората и сега трябва непременно да дойдеш. Ако ние не отидем, този край остава без никаква чета — казаха ми те.

Планът за образуване четици от по десетина души не очарова никого. Всеки имаше амбицията да поведе по-внушителна сила, способна за по-крупни дела и за отбрана. Особено за отбрана. Турция също мобилизираше и границата се представляваше, дори във въображението на стари войводи, които десетки пъти са я минавали, препасана от кордон турска войска. Всички почти вярваха, че сблъскванията ще почнат от самата граница. А кому се иска, в такова славно време, да загине още на границата, без да види нищо? Ето защо някои дори открито предлагаха да се сгрупираме наедно много чети и да минем оттатък денски, на юруш...Имахме да минем и втора, още по-мъчна граница — реката Вардар."

"Братя! Това са последните таксилдари, които ви идат в селото, последните данъци, които плащате на турчина. А ние сме последната чета, която посрещате, гощавате и прикривате със страх. Подир нас иде българската войска. Ние сме предтечите, куриерите на българската войска. Тя иде. Нея ще посрещнете не нощя, тайно и треперейки от страх. Тя ще дойде открито, посред бял ден и нейното тържествено шествие ще ви бъде известено с трясък и гръм. Пригответе се да я посрещнете достойно, с китки и хляб."

"Със своя мощно издигнат масив и с хаоса от върхове, забулени в сняг и черни мъгли Грамос има мрачен и суров вид, като албанщината, която се крие зад него. Предназначена за гранична линия между българи и албанци, тая колосална преграда е бивала в разни времена прехвърляна ту от едните, ту от другите: около и оттатък Грамос много села и местности носят още славянски названия. Но днес българщината е вече почти изтикана насам, дори Деволското поле поалбанчено. Хубавите думи Папратско, Гърлени, Зеленград. Божиград и пр. са имена на села, обитавани днес от турци, албанци или българи-помаци. Българщината се е свила между планините и при полите им."

"Вечерта И з л о ж е н и е т о  д о  щ а б а  н а  б ъ л г а р с к и т е  в о й с к и  п р и  Б и т о л я беше готово и преписано в няколко екземпляра. В него описахме подробно досегашните действия на четата, завареното положение в Костурско, състоянието на българския дух, безнадеждното положение на гръцките военни сили и заключавахме:
"Народът тук непрекъснато лелее надеждата, че българската победоносна армия, след като покори Битоля, ще се яви и в нашия край, за да нанесе на турците последния съкрушителен удар и да освободи Костурско. При това положение на нещата тук и в Леринско ние считаме, че и тактически, и национални, и политически съображения налагат, щото незабавно след падането на Битоля да се потегли към Лерин, като се извести предварително за това намиращата се някъде към Кайляри или Кожани пета гръцка дивизия. А щом падне и Лерин, един български отряд (поне една дружина) заедно с нас, с въоръжени наши селяни и със стоящия при Лепчища гръцки отряд, ще се справят твърде лесно с трихилядната турска войска в Костурско и околностите и ще заприщят пътя на отстъпващата от Битоля турска армия към Корча и Албания.
Появяването на български войници в Костурско ще окрили духа на населението, което като един човек ще застане под нашите знамена. А обстоятелството, че спасението на българския елемент и на гръцката войска от неблагоприятното положение, в което е изпаднала, се дължи на българска военна подкрепа, ще има, несъмнено, грамадно значение за престижа на България тук, ще повлияе за ограничаване на гръцките претенции, както и за бъдещата политическа съдба на тоя български край.
Брезница 3.XI. 912.
Подпоручик Ив. Попов
В. Чекаларов, Хр. Силянов"

""Статица.
Името на това неголямо наше село е много популярно в Гърция. Тук преди пет години е загинал първият организатор на противобългарското андартско движение поручикът от гръцката армия Павлос Мелас.
Събитието ме интересуваше. Веднага подир селското събрание разпитах за подробностите неколцина статичени, зрители на самото сражение. Статичени ни заведоха в къщата, дето се завързала схватката, показаха ни и плевнята, в която издъхнал Мелас.

Четата на Мелас дошла в Статица и селяните трябвало да я настанят на квартири. Няколко видни българи, между които учителят и свещеникът на село Прекопана, били преди това екзекутирани от хората на Мелас. Статичени, уверени, че и в тяхното село има да се пролее българска кръв, за да се обяви патриаршийско, се събрали и обмислили по какъв начин да предотвратят опасността. Знаейки добре, че турците и андартите са съюзници, те прибягнали до такава хитрост: накарали кмета да съобщи с писмо до аскера, че в тия и тия къщи на селото им квартирува четата на българския войвода Митре Влаха. Известието било веднага протелеграфирано в Костур и Лерин и от всички страни се отправила към Статица войска, доволна, че ще успее най-после да премахне прочутия български баш комита. Селото било блокирано и се започнали яростни пристъпи. Напразно заградените викали с всичкия си глас, че не са комити, давали разни сигнали със свирки и хвърляли пушките си от прозорците. Аскерът в увлечението си не спирал огъня. Осем души андарти се предали. Чак тогава станало явно недоразумението. Но било вече късно: водителят Мелас, смъртоносно ранен, се опитал в разгара на турските атаки да избяга през вратата, но едвам успял да се промъкне до една съседна плевня, където и издъхнал. Другарите откъснали и отнесли главата му. По-после дошли гърци от Костур и пренесли в града и обезглавения труп."

"Щом наближихме местността Топлица, четата замарширува под звуковете на „Жив е той жив е”. Гръмко ура процепи въздуха. Вън от града чакаха със знамена и венци учениците, учителите и всички костурски българи, с управляващия епархията начело. Архимандрит Панарет в своята приветствена реч обсипа „борците за свобода” и „храбрите войводи” с такива ласкателни думи, че се почувствувахме немалко стеснени. На края родолюбивият отец акламира българския цар — „главнокомандуващия на всички съюзени балкански армии”.

"Солун се намира в гръцки ръце. Един ден после влязла и една българска дивизия. Българите превзели Серес и други градове и сега обсаждат Одрин.  Българската войска стигнала до Чаталджa.  В Солун гърците оставили само една-две дивизии, а останалите, около четири, потеглили към Битоля, вървели непрекъснато и едвам снощи кавалерията им стигнала в Лерин и го окупирала...
— Ами какви войски действуват в Битоля? — запитахме ние боязливо и с разтуптени сърца.
— В Битоля — сърбите.
— Само сърбите?
— Само сърбите.
Ние се спогледахме смутени, но все пак счетохме за нужно да се уверим напълно:
— Не знаете ли дали заедно със сърбите не действува и някой български отряд?
— Казахме, в Битоля действуват сърбите. Българите са между Солун и Цариград.
 Гърците схванаха смущението ни. Ние изгубихме всяка охота за други новини и стояхме някое време като истукани. Радостта ни, че пространството от Солун до Чаталджа се намира в български ръце и че гордият Цариград стои покорно пред краката на нашата войска, биде отровена.Всички мълчаха. Момчетата вече знаеха причината на нашата тъга. С какъв трепет са чакали те да се прегърнат с български войници в своите родни села! "

http://www.promacedonia.org/hs/index.html

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Август 01, 2013, 02:37:44 am

„Македония и Одринско (1893 - 1903). Мемоар на Вътрешната организация“ - 1904 г.

"Македонския въпросъ изпъкна на политическата сцена незабавно следъ Берлинския конгресъ, защото е негова нещастна рожба. Покрай многото мотиви които накараха некои западни държави да искатъ урегулирането на руско-турските отношения следъ войната чрезъ специален европейски трактатъ бе и тоя ( ако не и най-важния), да попречатъ за създаването на Балканския полуостровъ на оная България каквато С-Стефанския договоръ начерта и границите на която почваха отъ Дунава и Черното море и свършваха съ Архипелага. Въ проектираната велика България, европейската дипломация виждаше една опасност за своето надмощие и своите интереси на Балканския полуостров. Тия съображения накараха западната дипломация да употреби всичките си усилия за да разтрои създаденото въ С.-Стефано. И сполучи! Решенията на Берлинския конгресъ предизвикаха великъ потресъ. Ударътъ бе тъй силенъ и шеметенъ, розовите надежди тъй разбити...След всеки душевенъ потресъ  настъпва и реакция...Почна да се заражда великата идея за въоръжена саморазправа - за массова революция. Тая нова идея намери своя изразъ въ основанието на Вътрешната революционна организация."

"Историята ни учи, че начело на всички обществени движения за политическо равноправие или економическа независимост, съ стоели винаги най-събудените и най-прогресивните елементи отъ широките народни масси които съ притежавали най-висока култура, най-развитъ умъ...Тия елементи съ ставали апостоли на новата идея и съ своята дейност, агитация и пропаганда, съ давали постепенно массовъ характеръ на обществените движения. И интелигентния светъ застана начело на новото движение. Вътрешната революционна организация пое браздите на това движение. Когато турчинътъ открие, когато некой чорбаджия предъ страданията на своите братя предпочете хюкюматските почести, когато некой шпионинъ съ интриги или  предателства разорява цели къщи, махли и села, съ какво може да отплати една революционна организация? - Единъ е съдътъ, една е присъдата! Съдиите не могат да бъдатъ милосърдни, защото сами съ вънъ отъ човешките закони!"

"Появяването на революционната организация не можеше да остане тайна за турската властъ и външния светъ, тая организация се яви като реакция на тия фактори, които не можеха или не искаха да извършат онова, за което тя бе предназначена. В скоро време целата страна се покри съ гъста мрежа отъ революционни комитети, въ редовете на които влезоха всички измъчени, онеправдани, потиснати, изстрадани - всички на които живота бе ад. Виничката афера нанесе чувствителенъ ударъ на революционната организация. Тя ознаменува съ себе и едно явление отъ важенъ характеръ: тя повдигна таинственото було, което покриваше съществуването на организацията и разкъса завесата на разкапалия турски режим - и светътъ виде страховитото явление: как потиснатия съ векове, дълго лъганъ в надеждите се организира въ революционно ядро, за да се добере до свободата чрез въоръжен протест. Въ това се състои есенцията на Виничката афера. Жертвите на аферата са 218 убити, бити и изтезавани (5 убити, 5 умрели от изтезания, 111 бити, 85 изтезавани, 13 жени и мъже обезчестени); 528 арестувани в казалийските затвори и в Скопие; 300 забегнали в България 300. По-голямата част от пострадалите са селяни, но пострадва значително и българската интелигенция - изтезавани са 27 учители и 13 свещеници; арестуваните учители са 30, духовни лица - 12; управители на училища - 3; избягалите учители са 10, свещениците - 11. През 1898 г. 8 души са осъдени на доживотен затвор и заточени в Бодрум кале в Мала Азия. Мерките които турското правителство взе, за да погуби революционното движение, беха крайне разнообразни: гнетъ духовен, гнетъ економически, гнетъ физически и правителственъ тероръ.  Измежду всички европейски виляети, най-много афери станаха въ Солунски виляетъ: Валандовска, Енидже-Вардарска, Солунска, Гевгелийска, Кукушка, Дойранска, Струмишка, Тиквешка, Мисс-Стонъ, Баничка, Балдевска, но най-голема измежду всички бе Солунската."

"Сраженията, които тая борба предизвика, са най-ярката илюстрация за бурната революционна деятелност на революционната организация за периода отъ 1898 до средата на 1903 г. Въ тех четите всекога държеха отбранително положение. Презъ тоя периодъ организацията требваше да изнесе на плещите 132 сражения и да изгуби 512 отлични четнишки сили. Кървавите събития които трескаво се развиваха в Македония и Одринско, не можеха да не обърнат сериозното внимание на Великите сили, чиито агенти въ Турция, очевидци на тия събития, въ обстоятелни рапорти, рисуваха всичката грозота на положението и всичкия ужасъ отъ наближающата революционна буря. Една дипломатическа намеса бе неминуема."

"Новите и чудовищно тешки условия, които "реформаторската деятелност" на Хилми паша създаде въ Македония и Одринско следъ солунските атентати, поставиха революционната организация, въ извънредно трудно положение. Съ една бруталностъ, присъща на времето, тия условия издигнаха пред нея оня съдбоносенъ въпросъ: или да обрече своето дело на бавно но сигурно погубвание, или да прибегне къмъ последните средства за самозащита. На централния Македоно- Одрински конгресъ въ Солунско, свикан да се произнесе върху съдбоносния въпросъ, взе се решение да се направи массово възстание."

"Илинъ-денъ - 20 юлий 1903 г. - Всредъ тържественната полунощна тишина, когато целата природа почива въ непробуденъ и безгриженъ сънъ, гръмовенъ екъ процепи югозападна Македония...Възстанието бе прогласено, кървавата саморазправа започна!

Общите възстанишки действия въ Одрински виляетъ започнаха 15 дена по-късно отъ тия въ Битолски виляетъ по чисто тактически съображения. На 5 августъ, следъ полунощъ, срещу Преображение, започнаха възстанишките действия и въ 12 те участъци на тая местностъ по която се разтила величественната и гориста Странджа планина.

Презъ м.юлий въ Македония и Одринско станаха 76 сражения и то само за 10 дена.
Месец августъ - 101 сражения.
Месец септемврий - 49 сражения.
Презъ м. октомврий - 12.
Общия сборъ на сблъсканите сили въ Македония и Одринско презъ целия възстанишки периодъ е чудовищно грамаденъ, характеризира грандиозностъта на борбата."


"Четнишкото движение въ Солунския и Скопски виляети започна почти едновременно съ възстанишкото движение в Битолския и Одринския, согласно решението на централния конгрессъ, за да държатъ въ постоянна тревога турското правителство.

Презъ бурната 1903 г. въ Македония и Одринско станаха повече отъ двайсединамитни атентати насочени противъ железно-пътното съобщение, улесниха възстанишкото движение и предизвикаха у турските правителственни кръгове неописуема тревога."

"По своята грандиозностъ и епичностъ, възстанието презъ 1903 г. извоюва за Македония и Одринско една светла страница въ сесветската история. Въ историята на македоно-одринското освободително движение то ще заеме най-почетното место и ще служи за градущите поколения вдъхновителъ въ борбата за правата кауза."

"Илинденското възстание бе една велика изненада за светътъ.Първата възстанишка пушка страховито одекна въ цела Европа и внесе неописуема тревога въ всички кръгове. Едно жестоко измъчено и вечно лъгано население, след четвъртъ-вековни надежди, бе прегърнало революцията и бе тръгнало безъ страхъ срещу смъртъта. Потресающите ужаси надъ мирното население, които започнаха почти едновременно съ възстанишкото движение, предизвикаха у целия христиански светъ болезненно състрадание.Общ и енергиченъ повикъ се вдигна противъ Турция."

"Четвъртъ столетие Македоно-Одринския въпросъ стои отворенъ и очаква своето разрешение. Нещастна рожба на Берлинския конгресъ, той преживява днесъ всички съдбоносни фази и кървави перипетии, които мъртвородения 23 ти членъ съ математическа точностъ бе му насочилъ."

http://www.scribd.com/doc/22442382/Makedonija-i-Odrinsko-1893-1903

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Август 02, 2013, 02:21:12 pm

Революционната дейность въ Демирхисаръ (битолско) по спомени на Алексо Стефановъ - 1931 г.

"Роденъ съмъ въ 1869 година въ село Радово, то е три часа далече отъ гр. Крушово. Бѣхъ буенъ; постоянно се биехъ съ децата и съ турчетата отъ съседното село Прибилци. Азъ не знаехъ, че турцитѣ сѫ били господари на раята и се биехъ безразлично и съ турчета и съ българчета... Азъ отидохъ въ Битоля. Работѣхъ въ една фурна на „Широкъ сокакъ”. Презъ това време започваха борбитѣ между българи и гърци. Българскиятъ владика Григорий бѣ дошелъ наскоро. Имаше и гръцки такъвъ. Фурната се намираше въ гръцка махала.  Майсторътъ ми се казваше Спиро. По това време умрѣ една дъщеря на Петко Топало отъ с. Мраморецъ, Охридско. Погребаха я въ Буковския параклисъ. Тогава и българитѣ погребваха тамъ своитѣ, а сѫщо така гърци биваха погребвани въ Св. Недѣла. Зависѣше, кои гробища бѣха по-близо. Махалата, въ която живѣеше Петко Топало, бѣше населена само съ гърци фанатици и той бѣше много ненавижданъ като българинъ. Гърцитѣ решиха да изхвърлятъ трупа на неговата дъщеря отъ гроба, тъй като Топало не пожела да стане гръкъ. Петко вдигна смъртнитѣ останки и ги погреба въ Св. Недѣля. На другия день умира единъ гръкъ и го носятъ на Св. Недѣля. Азъ тогава продавахъ симиди и гевреци изъ селата, въ града, предъ Св. Недѣля и другаде. На таблитѣ носѣхме по едно дърво (чомага), което ни служеше за орѫжие. Петко Топало бѣше майсторъ фурнаджия отъ нашия еснафъ. Тогава нѣмаше коли за мъртавци, носѣха ги на рѫце. Каго наближи погребалното шествие до Св. Недѣля, ние симиджиитѣ, които стоехме тамъ предъ таблитѣ си, взехме чомагитѣ и започнахме да биемъ поповетѣ по глава и очи, а така сѫщо и всички, които придружаваха мрътвеца. После взехме мрътвеца и го захвърлихме въ една локва каль. Всички се разбѣгаха, кѫде очи имъ гледатъ. Дойде полиция, взе трупа и го погреба въ Буковския параклисъ. Отъ тогава вече започнаха българитѣ да закопаватъ въ Св. Недѣля, а гърцитѣ въ Буковския параклисъ."

"Единъ день Шефкия отива въ с. Могила, родното село на Могилчето. Той имаше тукъ чифликъ.Шевкия бѣ турчинъ янкеседжия, награждаванъ отъ султана съ орденъ за храбрость. Презъ това време въ селото се намиралъ и Димко Могилчето заедно съ своята чета отъ седемь души. Селенитѣ, като се научаватъ за намѣрението на Шефкия, отиватъ при Димка и му съобщаватъ всичко. Димко ги запитва, за пѫтя по който ще минатъ турцитѣ, за да отидатъ въ ливадитѣ, защото два бѣха пѫтищата, които водѣха на тамъ. Шефкия попада въ капана. Шефкия билъ се опиталъ само да отвори спусъка на манлихерата си, но издъхналъ моментално. Тая пушка той бѣ я взелъ отъ наша чета. Това стана презъ 1906 г..."

Пѣсень за убийството на Шефкия въ с. Могила

"Айде, Македонио, земя поробена,
Земя поробена, ама много похвална и отхвърлена.
Гърци хемъ българи много противъ ходятъ.
Много противъ ходятъ всѣки день се биятъ.
Единъ българинъ пада, а петь гъркомана.
Тирани ми седатъ, само сеиръ гледатъ,
Само сеиръ гледатъ, газети ми пишатъ,
Газети ми пишатъ, во Цариградъ ги пращатъ.
Време не отиде тирани се ужалиха.
Богъ да го убие Димко Могилчето,
Та що ми го удари той качакъ Шефкия.
Той качакъ Шефкия, царо Македонски,
А Богъ да го пази Димко Могилчето,
Та що ми го кладе две добри пусии.
Първата пусия Димко Могилчето,
Втората пусия Йонъ Пашата.
Първа пушка пукна отъ Йонъ Пашата,
Та що ми го удари право во гърдитѣ;
Втора пушка пукна отъ Мише Старшията,
Та ми го удари во лѣвата рѫка.
Тогашъ ми извика Димко Могилчето,
Нозетѣ ме болятъ по тебъ шетайкимъ,
Сгоденъ случай барайкимъ,
Стига сумъ го носилъ народното шапче,
Чекай да го турамъ твоятъ тежокъ пискюлъ,
Стига сумъ го носилъ народното гунче,
Чекай да го облѣча твоятъ сърменъ чепкенъ,
Стига си я носилъ тънката манлихерка,
Стига си я носилъ българи си биелъ,
Сега язъ ке я носа тирани да бия."

"Въ моя районъ имаше една воденица, която се именуваше Чатлакой. Тя бѣше турска, воденичарьтъ бѣше българинъ. Дошли турцитѣ и заклали воденичаря, като на негово мѣсто поставили трима въорѫжени турци. Това стана презъ 1906 г. Отидохъ въ с. Жванъ, то бѣше близо до воденицата, и се научихъ за станалото. Отидохме и отбихме водата отъ яза, да можемъ да избиемъ турцитѣ, когато дойдатъ да взематъ водата обратно за въ яза..."

"Въ нашия районъ имаше единъ гръцки манастиръ, казваше се „Топлишки Св. Никола”. Дълги години гърцитѣ го имаха като чифликъ. Въ наше време за игуменъ на манастира дойде единъ гръкъ отъ Мала-Азия. Той не знаеше да говори български, служеше си съ терджуманинъ. Манастирътъ бѣше въ центъра на моя районъ, именно поради това единъ день азъ отидохъ, да го организирамъ. Обаче егуменътъ започна да крие при себе си турци, за да могатъ да ни унищожатъ по-лесно. Започна да следи нашата чета и ни създаваше много неприятности. Доведе при себе си гръцкия войвода Гуда, сѫщия, който презъ 1906 година изгорѣ село Смилево. Повика го при себе си, за да погърчи нашитѣ села. Една вечерь взехъ моята чета и се опѫтихъ къмъ манастира, за да го горя..."

"Къмъ пладне отъ Битоля пристигна Миланъ Матовъ. Той бѣше обкиченъ съ дълга българска трикольорна лента. Въ Битоля вѣрваха, че азъ нѣма да слѣза въ града и че по такъвъ начинъ ще имъ разваля хубавия хуриетъ.Когато узна за моитѣ намѣрения, т. е. че се канѣхъ да слизамъ въ града, М. Матовъ се зарадва много. На другия день потеглихме за града, азъ съ моята чета отъ 30 души вървѣхъ напредъ, а подиръ менъ вървѣше четата на Йонче Чукалевъ. Отъ тукъ се опѫтихме къмъ българската гимназия... Младотурцитѣ на нѣкакво свое събрание бѣха решили, да започнатъ да избиватъ нѣкои отъ войводитѣ. Следъ нѣколко дни турцитѣ започнаха да убиватъ. Следъ това азъ заедно съ 7 души четници станахъ пакъ нелегаленъ. Писмото  което изпратихъ до валията бѣ написано на български. Валията знаеше добре български: "Още като убихте Мицо и овчаря, разбра се какъвъ ще бѫде хуриетътъ. Намъ никой не може да ни гарантира живота. Да убивате насъ имате право, но защо убивате пазарджии? Кога отъ мъска рожба, тогава отъ турчинъ свобода. Какви сѫ тѣзи ваши закони: турчинъ, който не убие гяуринъ, нѣма да влѣзе въ рая!”

"Въ България престояхъ отъ 1910 до 1912 г...Преди обявяването на балканската война, Тодоръ Александровъ ме повика и ми съобщи да се готвя, защото наскоро щѣло да има война съ турцитѣ. Образувахме чета и съ други такива тръгнахме за Македония..."

"Сърбитѣ изпратиха една потера отъ 30 души за да ме убиятъ, гдето ме намѣрятъ, като се оправдаятъ после, че погрѣшно сѫ ме взели за нѣкой турчинъ. Пейко ми съобщи заповѣдьта на сръбскитѣ власти за моето премахване и ме предупреди да не казвамъ никому името си. Каза ми да отида въ Битоля и съ приятели да търся начинъ да избѣгамъ. Пристигнахъ въ Солунъ и отъ тукъ съ трена въ Сѣрски Демирхисаръ, а отъ тамъ право въ София.Всички наши войводи и четници отъ Битолско по нареждане на Алекс. Протогеровъ, следъ като се превзе Македония, отидоха въ с. Малгара, Одринско, за да не дразнѣли сърбитѣ та по такъвъ начинъ да не се разтурѣлъ договорътъ. Азъ не отидохъ тамъ и стояхъ въ София до обявяването на междусъюзническата война презъ 1913 г. Като се обяви сръбско-българската война отидохъ въ Кочани и постѫпихъ въ 6-та охридска дружина...Съ сърбитѣ се бихме непрекѫснато при Султанъ-тепе, Рѣдки-буки, надъ Кочани, Калиманско поле, Царево-поле.... Получи се заповѣдь да не настѫпваме отъ Калиманско поле — примирието бѣше сключено. И ние се върнахме дълбоко огорчени отъ новото робство."

http://www.promacedonia.org/bugarash/as/index.html

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Август 06, 2013, 03:19:00 pm

РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА В БИТОЛСКИЯ ОКРЪГ - Спомени на Георги Попхристов

"Роден съм през 1876 година в село Кръстофор, Битолско. Селото е разположено южно от Битоля, на разстояние не повече от час. Състои се от 30 къщи, чисто български.Нашето село, наверно защото беше малко, нямаше черква, за такава служеше на селяните черквата в монастира Св. Христофория, не далеч от селото. При откриването на българското училище, една от манастирските стаи служеше за училищна класна стая. Там ходихме да се учим. При отказване на селото от патриаршията, гръцкият владика от Битоля, на основание на някакаво патриаршеско право върху манастирите, дадено от турските султани, присвои ни черквата и монастира и затвори и училището. Така селото остана без черква и без училище. Около шест години се черкувахме в черквата на близкото село Бистрица, което едновременно с нашето село се беше отказало от Патриаршията, а за училищно здание бе наета една празна селска къща."

"На другата 1895/96 г. бях вече напълно посветен в делото и бях причислен и аз в ученическия таен кръжок. Даде ми се да прочета устава, който беше изработен през 1893г. в Солун от първия революционен комитет. Тогава прочетох биографията на Левски, на Ботев, “Под игото” от Вазов и други революционни брошури."

"През 1899/1900г. бях назначен за учител в с. Вощарани, Леринско. Същевременно, по препоръка на Организацията, бях определен за ръководител в Леринско. Вощарани имаше 360 къщи, смесено турци и българи. Най-напред образувах ръководно тяло в село Вощарани. При една обиколка по околията организирах комитети и назначавах ръководни тела."

"Тъкмо когато бях при Щаба, ставаше въпрос кого да изпратят в Леринско да замести Папанчев. Тогава аз им казах: “Никой друг, аз ще замина. Вие знаете, че този район ми е добре познат, там съм работил една година като ръководител. После, най-горещото ми желание е там да ме завари въстанието, защото там ми се вижда по-голямо поле за дейност, отколкото тук. И друго: смятам, че в Леринско, гдето съм действал като легален ръководител, най-добре ще си изпълня дълга”. Щабните – Даме, Сарафов, Лозанчев приеха тоя мой жест на драго сърце. Те ми казаха: “Не остава друго, стъкми се и пътувай!"

" На другия ден с Христо Настев слезнахме в селото Арменско и що да видим – ужасна картина. Дворове, улици и тремове пълни с трупове на жени, старци, деца, изклани от турците най-безобразно и най-жестоко. Цялото село опожарено и ограбено, жива душа няма, всички, които могли да се спасят избягали в гората. Кучетата вият и търсят своите господари. Всичко обърнато на прах и пепел. Тогава веднага се разпоредихме да се върнат от гората всички забегнали и да приберат убитите и ранените. Прибраха се всички трупове и ранените в двора на манастирчето, което единствено беше пощадено от пожарищата благодарение на това, че е малко всрани от селото. Като видях събраните трупове просто косите на главата ми настръхнаха. Бяха 120 трупа и 33 ранени – кой от кой по безобразно и по-зверски убити, заклани с нож, други мушкани с щик, трети наполовина изгорели. Неописуема картина. Имаше около 15 жени, обезчестени и след това заклани.  При това положение от Лерин дойде гръцкия владика с едно отделение войска.  Тъкмо в този огън и ужас той вместо да се притече на помощ като един Христов наместник да каже някоя утешителна дума, да ги подкрепи в този скръбен момент, той намери повод да злорадства с нещастието на българите. Селяните, възмутени до дън душа заслужено му отговориха: Ние умираме, а ти какво искаш? Гледай си работата, свети владико, ние имаме нужда от живот засега, нищо друго. Той се върна обратно. Ето как бяха заблуждавани нещастните българи от тези турски съдружници. Селяните на разправиха как гръцкият свещеник увещавал селяните да не бягат от селото, а да излезат  пред войската, като кажат, че са гърци, нямало нищо да им сторят турците..."

" Един ден през месец октомври бяхме се настанили на бивак в близката гъста гора на село Негован. Вечерта дойде при нас куриерът Христо от селото, за да ни донесе храна. Тогава аз го запитах какво друго има в селото.Той ми отговори:"При поп Атанас има гости, от Лерин е дошъл Лаки Дивидков, който се жени за нашата учителка."  Като чух това име Лаки Дивидков просто подскочих от радост.Лаки беше гъркоманин и формен шпионин на турците в Лерин. Той беше същият, който ме гонеше и предаде един път на полицията в града, когато аз бях ръководител на делото през 1900г. Той мразеше и преследваше българите от фанатизъм, особено посветените в делото.  Веднага тогава разпоредих да отидат в селото 5-6 момчета, заедно с Христо и да доведат Лаки тук в гората... Запалих свещ да се видим. Пред мен стоеше същият Лаки Дивитков, когото съм дирил, така да се каже по земя и небо. Щом ме видя, позна ме, разбира се, и замръзна от страх, защото знаеше какво го очаква. Аз се обръщам към него и му казвам: Е, Лаки, сега какво ще правим? Какво мислеше ти едно време в града, че няма да дойде такъв един случай да ни паднеш в ръцете? Хайде сега нека те спаси тази Турция, която ти подкрепяше със своите предателства."

" Павле беше по млад и по смел човек. И той беше силно убеден в истинността на делото ни и често повтаряше: ”За мен свободата е дошла, щом видях наши братя въоръжени и щом нашия страх отиде у турците”. Никога той не търпеше да се приказва лошо за делото и за ония, които се бореха. За него борците бяха „светци”, така ги наричаше той и ги уважаваше. По късно, когато гръцката въоръжена пропаганда се засили с подкрепата на турските власти, когато гръцки чети влезнаха в Буково като гъркоманско село, само той единствен се противопостави на гърците и в очите на евзонския капитан казал открито: „Вие не сте дошли за свобода, вие сте кокошкари, подли и страхливци, щом работите с турците”. Нашите чети и комитет хвалил пред тях. От яд гърците са го убили най зверски. Просто жив са го одрали само да признае, че е грък, а не българин."

"Тук оставих четниците да прекарат зимата, понеже Буково е голямо село, а сам предрешен, влязох в Битоля. Преди мен беше дошъл и Христо Узунов в града. Той беше предрешен като поп. И в града не можехме да живеем спокойно, понеже ставаха чести обиски на цели квартали. От друга страна, гърците бяха се засили с терористически нападения и убийства на българи.Те с пари създадоха терористи, за да нападат и убиват наши хора. Гърци от една страна и сърби от друга с подкупи и рушвети започнаха да превземат села и черкви, разбира се - подпомагани от властта. Убийствата зачеcтиха навред. И тъй, вместо един неприятел, родиха се още два, по-опасни за делото, с които организацията трябваше да се справя.  Всичко се дирижираше от Битоля, от техните консули и владици."

"В солунския затвор „Еди куле” ни държаха две седмици.В Цариград ни държаха около две седмици. Една заран тикнаха ни в една затворническа кола, собствено наблъскаха ни по шест души в колата като стока и ни откараха в парахода. През целия  път ни наблюдаваха пътници европейци, чудеха се и искаха да разберат що за хора сме така оковани във вериги. Разбрахме сме по френски, че сме българи и политически затворници от Македония."

"Четирите балкански държави България, Сърбия, Гърция и Черна Гора, съюзени и окуражени от Русия и други обявиха война на на Турция. Ние тогава всички знаехме и вярвахме, че войната ще бъде освободителна. Аз най-първо се въоръжих със своята чета и заедно с онези на Алексо Стефанов, Павел Христов, Марко Иванов, Алеко Джорлев (всички около 60 души) заминах за Битолско. Минахме границата преди да се обяви войната. Сръбската войска имаше около 60 000 души. След като сърбите станаха господари на положение, започнаха да ни обезоръжават един по един, взеха да ни подозират в неблагонадеждност и прочие. Започнаха да ни третират не вече като съюзници. Започнаха да се проявяват като владетели и грабители, сърбите започнаха да се заканват, да ни преследват и даже да ни убиват. Македонското опълчение, което беше организирано в три бригради, беше далеч от Македония. Изпратено бе в Тракия в помощ на българската армия. Оставихме сърби и гърци свободно да се разполагат, да вилнеят и грабят българското население."

"На 16 юни 1913 година при втората, Междусъюзническата война, пак заминах в опълчението, в трета бригада, при Александър Протогеров. Зачислих се в Десета Прилепска дружина...Първата световна война се обяви през 1914 г.  Веднага се обяви мобилизацията. Аз бях записан като войник в македонската дивизия, І полк, ІІ дружинса, І рота. Произведен бях старши подофицер."

"Всички вървяхме като гръмнати и ударени в главата от грозната катстрофа, която сполетя Родината ни и изобщо цялото българско племе. Още не подписан мирът през 1919г. измежду емиграцията се яви едно течение,че тъкмо сега е бил момента да се иска присъединяване на Македония към България. Подръжници на това течение бяха професорите Милев, Георгиев, Тодор Александров, Александър Протогеров и др."

http://www.promacedonia.org/gph/index.html

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Август 06, 2013, 03:26:46 pm

Кръстю Лазаров Иванов или Кръстю Кумановски е български революционер, кумановски войвода на ВМОРО, участва в Илинденско - Преображенското въстание, Балканската война, Междусъюзническата война, Първата световна война... През септември 1944 г. славния войвода е жив закопан от партизаните (комунистите). Лидерът на ВМРО Иван Михайлов ( Спомени II. стр. 141 - 142) пише за Лазаров:
"Една истинска жива легенда бе и ще остане името на Кръсто Лазаров, кумановския войвода; легенда, каквато не се среща така често... и множество българи не биха повярвали, че в техната среда е живял подобен герой - колкото недостижим по храброст и преданост, толкова самозаличен по скромност. Към четиридесет и седем сражения бе изнесъл Кръсто против турци и сърби; половината от тях над десет часа всяко... А историята на нашето движение ще му отдели достойно място, за да четат поколенията и укрепват националната си гордост чрез подвизите, вярата и предаността на Кръсто към нацията и свободата. Този българин бе изваян сякаш от гранит..."

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D1%80%D1%8A%D1%81%D1%82%D1%8E_%D0%9B%D0%B0%D0%B7%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B2

http://www.promacedonia.org/rami/k_lazarov_spomeni.html

http://www.youtube.com/watch?v=6F7DTfGwOr8


Революционната дейност в Кумановско - Кръстю Лазаров

"Сръбските чети можаха да бъдат обградени. Но след възстанието организацията отслабна, пък и от друга страна, не се отдаваше такова голямо значение на тая пропаганда. Като се появи първата сръбска чета всички наши чети в околията беха към село Байловци. Тук, беха Атанас Бабата, Боби Стойчев, Петър Ангелов, Милан Шуманов и Байчев. Тогава аз се намирах в Куманово. След убийството на Нункова, четата на Байчев се прибра в България и околията остана без чета. Сега вече сърбите свободно нахлуха в селата. Нашите, обаче все продължаваха да не обръщат внимание на засилващата се пропаганда. По това време, в България от село Ора пристигнаха селяни, за да молят за пушки. Сърбите разполагаха с пет - шест групи в един район, който започваше от Прешово, в посока към Враня и допираше до Босилевград. Поради този терор в Куманово забегнаха 50-60 семейства, все упорити българи, които не искаха да се посърбят. Със своите нападения сърбите почнаха през 1904 г. и продължиха до пролетта на 1905 г. Обаче, слизайки вече към полето те срещнаха голям отпор, както в село Младо Нагоричани, така и в Облавци, където не можаха безпрепятствено да влезат. Тук, нападаха те много често, но беха отблъсквани от селската милиция. Селата разполагаха с достатъчно пушки, пък и ръководителите беха упорити хора. В Нагоричани имаше около 40 пушки, а в Облавци около 30. Ако граничните села разполагаха с пушки, както балканските, лесно щеха да отблъснат сръбските нападения.На сърбите в Паланечко не им бе оказана съпротива и по десния бряг на Крива река посърбиха всички села, с изключение на Джядилово, Търново и Градец.  Начело имаше и сръбски офицери, които ги именуваха войводи. Нашите чети се срещнаха на няколко пъти с четите на пропагандата, на сръбските чети помагаше и самата турска власт. За забелязване беше, когато ще нападат някое село, турците предварително предприемаха обиск по селата и смело може да се твърди, че те биваха предварително известявани за кроените нападения от страна на пропагандата. Имаше дори случаи-днес турците правят обиск в дадено село, а вечерта сърбоманите го нападат."

" Годините 1905 -1906 беха за нас години на високо напрежение, аз обикалях моя район и всички български села на брой около 40-45. Сърбите през 1906-1907 г.палеха, задигаха стада и пр. Така например, село Ора нападнаха повече от 20 пъти. Нападението вършеха нощно време и задигаха всичко, каквото можеха, и се изтегляха в гората, или планината, като турските потери не ги преследваха. Сръбските чети броеха по 20-30 души. В завзетите от тях села обикновено се явяваше сръбски офицер в униформа, който събираше селяните и им държеше слово и след това си отиваше. Това сърбите правеха систематически и го използваха като средство за агитация. Български и сърбомански села, които беха свързани роднински, преустановиха своите взаимни посещения. Посърбяването стана силом с палежи и грабежи и пр. Селата: Свиланци, Челопек. Койнци, Канарево и Ора бидоха на нова сметка посърбени и сърбите тук окончателно се затвърдиха; а в селата Облавци и Ругинци те не успеха да влезат. Тези села се намират от към Козяка и до днес си останаха първи българи. През 1906 г. сърбите се опитаха да упражнят натиск и над Куманово. Посърби ли се някой веднага започваха да пазаруват от него. Селяните от сърбоманските села пазаруваха само от сърбомани и пропагандата чрез този си бойкот искаше да посърби целия еснаф в гр. Куманово. Упорстваше ли някой от селяните да се посърби, издебваха случай и го убиваха. Ние, от Наша страна, започнахме да поставяме засади на по-видните сърбомани. През 1907 г. Никола Канаревски-Чорбаджийски бе заклан от сръбските чети, когато последните започнаха да действат в нашия край. Сръбските чети успеха да посърбят целото село Канарево, но неговото семейство, което броеше около 30 члена си остана българско до край. Това положение трая близо две години - до хуриета."

" Докато бех в Куманово, сърбите не извършиха убийство над българи. Конфликт с тях произлезе по отпразнуването на Водици (Богоявление). Тогава в Куманово имаше около 10000 души сръбска войска. Сърбите пожелаха хвърлянето на кръста да стане общо, в реката. Българите пък, от своя страна, настояха кръстът да се хвърли в църквата. От това свое искане те не отстъпиха. През тази година кръстът бе хвърлен на две места. И оттук вече възниква конфликт. Замислено беше да се изпрати молба - протест до цар Фердинанд, в която да се иска да останем под българско. Подобен протест - искане било изпратено и от Тетово и от Гостивар - все от тъй наречената тогава спорна зона. Протестът на кумановци, подпечатан с множество градски и селски мухюри, бе изпратен в София по Райна Траянова. По-рано за същата цел за София бе заминал и един свещеник. Наскоро всичко това бе изнесено в софийската преса, във вестник "Мир", а именно, че е пристигнала делегация от спорната зона в София. Тогава ние в Куманово четехме български вестници и като се научиха за това Ранко Трифунович, окръжен управител, ме повика и ме запита: "Кои са тези, които са отишли в София да протестират против тукашния режим?"

"Като се обяви Общоевропейската война, аз с Лазар Дивлянец, заедно с групите отидохме до Кратовско, за да изпроводим бежанци за България... Една вечер старшията на групата бегълци дава писмо на едного от бегълците с поръчение да го донесе при нас. Местността, в която се намирахме, се казваше Бислим, та представляваше дефиле. Но, между бегълците е имало някакви недоразумения и беглецът, вместо да предаде писмото на нас отива в селото и го предава на сърбите. На сутринта, осъмнахме обсадени; обсадено беше целото дефиле, обсадени беха и бегълците, които се намираха на около километър от нас. Войската, която ни бе обсадила разполагаше и с артилерия. Щом блесна слънцето ние се изкачихме по скалите и отдалеч забелязахме, че предателят водеше сърбите точно при нас. Намирахме се в местността Орловец.Започна да ни обстрелва артилерията и цялото дефиле се изпълни с адски рев...Бях ранен на десет места и се чувствах много изтощен. Най-тежко бях ударен в ръката. В крака бях ударен от паничка на граната. По глазата също имах много рани, следствие на рекушети. Очите ми бяха пълни с кръв...Сражението започна на 27 август 1915 г. и на обяд на 29  бе привършено.  В групата общо бяхме 15 души четници и 24 души бегълци - от с. с. Добрашени, Орашец и Пчиня. От всичко 39 души се спасихме 16  души."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Август 08, 2013, 09:34:26 pm

Отъ Пловдивъ и София къмъ Цариградъ и Скопие - 1903 г. Петър Дървинговъ

Петър Георгиев Дървингов - родум от Кукуш, Македония - български офицер (полковник), революционер - войвода на Върховния македоно-одрински комитет и военен историк, член-кореспондент на Българската академия на науките от 1932 г., участва в Горноджумайското въстание, Илинденско Преображенското въстание, Балканската война, Първата световна война, почетен председател на Дружеството на македоно-одринските опълченци, на Дружеството на българските публицисти и на Дружеството на военните писатели.

http://www.scribd.com/doc/22439429/Petyr-Durvingov-Ot-Plovdiv-i-Sofia-kum-Carigrad-i-Skopje-Paralel-na-voennite-sili-Sofija-1903-148


http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9F%D0%B5%D1%82%D1%8A%D1%80_%D0%94%D1%8A%D1%80%D0%B2%D0%B8%D0%BD%D0%B3%D0%BE%D0%B2


"Отдавна, съ молитви на устните, македонските българи копнеят и бленуват новата освободителна война, която единственна е въ състояние да разруши оковите на позорното мюсюлманско робство. Съ ентусиазъмъ който омайва светътъ, съ храбростъ, която нигде и никога не е проявена, съ вера, която нищо не може да съкруши и съ постоянство, което го характеризира, като най-жизненъ елементъ, съ не сериозни познания по военното дело, плътъ от българската плътъ и духъ, се бори днесъ, както ще се бори и утре. Що повече можемъ да искаме отъ него?! - Неговото окончателно изтребление ли?!

"Възъ основите на една организация, въ Македония отъ година насамъ се води една ожесточена борба съ турската тирания. Въ тая борба най-голема роля играе тайната войска, разпръсната по цела Европейска Турция, въ чети и четици, силата на които варира съобразно местото, времето и нуждата. Да се каже нещо върху тая дребна армия не ще бъде безъ полза, защото тя ще прояви огромно влияние върху ходътъ на операциите въ една турско-българска война и съдбата на самата империя. Ръководимъ отъ това и въодушевенъ отъ пълната вера, че македонските българи ще взематъ поголовно участие въ такъва една война. Броятъ на четата варира. Съставътъ и е най-разнообразенъ, въ нея ще срещнете и офицера, и учителя, и попа, и търговеца, и земледелеца. Изгледа на четата въ походъ, люде движущи се съ бързина къмъ смъртъта - навежда зрителя - българинъ къмъ тъга, радостъ и разсъждения за величието на българската душа, за силата на освободителната идея. При тия условия, да се боришъ, значи да притежавашъ единъ несъкрушимъ съ олово духъ и една храброст, която поразява противника."

"Преди 150 години ние българите, въ ногтите на патриаршията ний бехме обезличени съвсемъ, оставаше ни само единъ езикъ, който несъзнателно ни свързваше. Отъ тогазъ до днесъ, тоя народъ почва своето възраждание съ една трогателна постепенностъ. Българското битие въ морална или интелектуална посока почва да закрепва и закрепва до окончателното му кристализиране. Целъ векъ кървава борба водихме и нашите сънародници умираха по полесраженията. Същото виждаме и днесъ въ Македония, където страданията са много по-големи отколкото при една война - гинатъ, безъ да се асимилиратъ, търпятъ, безъ да се предадатъ. Въ това, както и въ всичко българско, се забелязва едно упорство, което се изражда въ инатъ, специфичност на психологията на българина."

"Недоучени въ военната техника, неосветлени въ тайните на военната метафизика, проникнати само отъ единъ шеметенъ патриотизъмъ - първите шестъ опълченски дружини, съ своя героизъм, презрение на смъртъта, съ своите подвизи, съ своите атаки и дивни отбрани, кристализираха въ съзнанието на целия светъ величието на българската колективна единица."

"Турскиятъ народъ въ по-големата си частъ, особенно въ Мала-Азия, гдето той населява компактни маси, земледелчески народъ. Въ Европа, се срещат едри земледелци, наречени "чифлици", населени съ раи-българи. Тенденцията да изчезнатъ чифлиците, като минаватъ въ ръцете на българите, отдавна се забелязва. Масовиятъ моралъ на турската армия е страхътъ, който при що годе съпротивление се преобръща въ паника, който се доказва отъ всички боеве и войни.

Българските възстаници представляватъ нещо тъкмо противното на турците. Техната  масова психология може да се изрази съ две думи: храбър въ дружината, герой въ големия отрядъ, пасивен въ отделностъ. Сраженията въ Македония даватъ богатейши материал за да можемъ да релиефираме масовия моралъ на нашите възстанници: единъ пътъ щомъ смъртъта е вероятна и нуждна за свободата на народа, борбата става приятна, силите удвоени. Отъ това духовно становище до героизма има само половина стъпка. А героизмътъ е способенъ на всичко. Сражението при "Чавките" гдето 2000 души, споредъ признаванието на турците, са били разпръснати, показва колко голем е билъ масовия моралъ на една чета отъ 30 българи. Важно явление въ психологията на отделния възстаникъ е да не се предава живъ, предъ видъ страхътъ отъ турската жестокостъ. Това е много ценно забългарската колективна психология, защото жестокостъта на турците винаги ще дава положителенъ тонъ на нашия духъ. Въ тоя духъ въ нашите казарми съзнателно се работи с големо постоянство. А такава армия е непобедима. Масовата психология на българската армия има за свои специфични елементи: упорство, стойностъ, активностъ и въ отбраната даже, и едно ценно качество "ударъ на щикъ", което само най-храбрите армии притежаватъ."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Август 11, 2013, 11:25:21 pm

Петър Георгиев Дървингов - родум от Кукуш, Македония - български офицер (полковник), революционер - войвода на Върховния македоно-одрински комитет и военен историк, член-кореспондент на Българската академия на науките от 1932 г., участва в Горноджумайското въстание, Илинденско Преображенското въстание, Балканската война, Първата световна война, почетен председател на Дружеството на македоно-одринските опълченци, на Дружеството на българските публицисти и на Дружеството на военните писатели.

История на Македоно-одринското опълчение - том 2, 1925 г. Петър Дървинговъ

 Съ 57 скици и 192 снимки - История на Македоно-одринското опълчение - том 2, 1925 г. Петър Дървинговъ - скенирано в НУБ “Св. Климент Оxридски“ - Скопие

http://www.dlib.mk:8080/jspui/handle/68275/61#.Ugf_FtI3Co2

"До когато военните действия срещу турците въ Македония се развиваха, многобройните български чети беха тогава посрещани и гледани отъ сърбските и гърцките военни власти като най-полезни съратници за усигуряване победата. Когато, обаче, тукъ тая война се завърши, съюзниците на България не само не виждаха никаква полза отъ четите, но и самото присъствие на на тия чети в Македония имъ се виждаше несъвместимо съ техните съкровенни планове и намерения. Месецъ ноемврий 1912 година е началото когато и сърби и гърци, като че ли по взаимно съгласие, почнаха да обезоръжаватъ четите и населението и системно съ разтяще постоянство да преследватъ всички, които можаха да играятъ и най-малката ролъ въ живота на българите въ Македония. А къмъ средата на същия месецъ, както едните така и другите, съ официални наредби отъ административните имъ власти открито и просто предложиха на четите да напуснатъ окупираните отъ сърби и гърци земи. По-нататъшното стоение на четите на Македония въ тия краища безъ въоръжени стълкновения  беше невъзможно, а това наложи едни отъ техъ да постъпатъ въ дружините на опълчението ( 13-а Кукушка, 14-а Воденска и 15-а Щипска), а други да се обяватъ за нелегални. Но, съ това не се завършва трогателната съдба, да гледатъ като неми зрители Родината си, заета отъ балканските съюзници, и себе си напълно пренебрегнати. Тъй, настъпилата 1913 година завари Македония лишена отъ своите верни и деятелни синове, които наистина беха добре устроени въ единъ петнадесетъ хиляденъ доброволчески корпусъ, нареченъ Македоно-Одринско опълчение. Дългите революционни борби на българите въ Македония, които съставляваха презъ предшедствующите 20 години постоянния дневенъ въпросъ въ Европа, беха възвисили до толко много високо съзнанието въ своето право, че те сега нито за минута можаха да допуснатъ, че техната героична родна земя место свобода ще получи едно ново робство, много по-тежко отъ турското и много по-срамно за техъ. Докато българите харчеха своите национални сили въ изтощителни борби при Одринъ, Чаталджа и Булаиръ, сърбите и гърците планомерно и непрекъснато ковеха въ самата Македония оковите на новото робство и не само държаха всичките свои военни сили тукъ, но систематично и усилено укрепяваха пространни позиции и стягаха своите редове, безъ да има срещу техъ какъвто и да е неприятелъ, освенъ българското население. "

" Градовете и селата на Македония посрещаха частите отъ опълчението съ неописуемъ възторгъ и умиление. Старци, жени и деца излизаха на пътищата и съ часове очакваха пристигането на своите родни братя и герои...За М.-О. опълчение, сърбите беха неприятели не отъ момента когато се почна войната съ турците, а десятки години по-рано, когато тия нахални съседи на българското племе, следъ като беха разбити при Сливница, обърнаха усилията си къмъ Македония. На собствения си гърбъ беха изпитали ударите на сърбите, които въ миналото беха играли ролята на съюзници и шпиони на турците. Виждането на тоя врагъ да господствува въ собствената им родина, беше достатъчно да събуди въ душата и на последния опълченецъ чувството на омраза. Македоно-Одринските опълченци усещаха, че времето за разплата наближаваше."

"Войната съ Турция беше завършена още на 13 мартъ съ падането на Одринъ, формално, обаче, тя се прекрати на 17 май, когато въ Лондонъ се подписа договора за миръ между балканските съюзници и отоманската империя. България излизаше отъ тая война съ единъ престижъ, победите на българската армия будеха само чувства на възторгъ и почитание. Българското име бе станало въ света синонимъ на себеотрицание, доблестъ и мъжество."

"Коварството на сърбите не се завършва само съ нарушаване на договора въ неговите териториални постановления. Безподобната подлостъ на сърбите по въпросите отъ чисто етнически и общочовешки характеръ е неописуема. Задъ сърбските постове, Македония недоумеваше и изнемогваше подъ единъ страшенъ тероръ. Тая Македония въ която по-рано имаше петъ български владици въ Охридъ, Битоля, Дебъръ, Велесъ, Скопие и повече отъ 800 български училища съ 25 000 ученици, повтаряме тая българска Македония беше подложена на безпощадно денационализиране. Българските общини сега беха непризнавани, оскърбявани и печатите им събрани и унищожени. Българските книги, дето и да се намереха, се събираха и се унищожаваха. Български вестници не се допущаха и българинътъ се преследваше само защото е българинъ. Македония която въ 1903 година бе дала Илинденското възстание, Македония въ която всеки връхъ крие по една борческа епопея и всеки чукаръ по единъ гробъ на герой българинъ, тая Македония преживяваше въ страшно недоумение тежките дни на едно безподобно робство."

"Опълчението броеше 15 дружини, 12 батареи, 2 картечни роти, 1 пионерска рота, 1 техническа частъ, 1/2 ескадронъ пеша и конна джандармерия и всички тилови служби. Неговата реална сила се изразяваше въ повече отъ 10 000 пушки, 8 картечници, 54 оръдия, при 22 317 артил. снаряди и 2 279 120 патрони."

"Презъ дългите месеци, когато българската армия се бореше на Чаталджа, Одринъ, Булаиръ и Шаркьой, сърбите беха построили въ окупираната отъ техъ територия цели системи укрепени линии и упорни пунктове. Задъ първата укрепена линия, която почваше отъ границата и следваше презъ Султанъ-тепе, Карадагъ, Богословъ за Криволакъ, при Страцинъ и Градище, сърбите беха укрепили една централна позиция за едно генерално сражение. Ешалонираните сърбски части между Криволакъ и Гевгелий имаха за задача да пазятъ железницата и да свързватъ сърбската съ гърцката армии. Това стратегическо завръщане на сърбската армия се налага отъ нуждата тая армия да бъде по-близо до гърцката, която и беше съюзница."

"Зоната на Опълчението, т.е. зоната между Егри-Паланка, Кочане и Кратово е съвършено планинска. Населението е българско и живее въ малки селца и колиби. На горните височини се намиратъ и влашки колиби. Българите въ миналото са били добри работници на революционната организация. Щипскиятъ и Кочанскиятъ погроми, извършени отъ страна на турците, не беха убили силния български духъ въ тоя чисто български край. Редко е имало войска въ военно време толкова обширно осветлявана за неприятеля, както бе осветлявана българската армия. Цела Македония беше се впрегнала да наблюдава, да разузнава, да подслушва, какво правятъ и как са разпределени силите на гърците и сърбите. Въ архивата на опълчението се намира едно огромно количество донесения, съобщения и осветления отъ разузнавателните пунктове, въ които се бележатъ сведения за сърбите."

17 юний - "Срещу главния върхъ на Емиришките висоти настъпила 3-а Солунска дружина и две роти отъ 13-а Кукушка дружина съ командира. Солунската и Кукушката дружини атакували на ножъ и завладели самия върхъ Емирица, малко следъ като Битолската дружина беше завладела източните две Емиришки висоти... Действията срещу Румена-бука, участие въ борбата взиматъ 12 Лозенградска дружина, 6-а батарея на Битолската дружина, 10-а Прилепска дружина и Щипската дружина...2-а Скопската дружина се спуснала въ Злетовската река, почнала да настъпва къмъ Чаталъ-чешме, влезла въ прикосновение съ неприятеля и заела Скалистия върхъ...Дружините действуващи срещу в.Парадли: 4-а Битолска, 14-а Воденска и 5-а Одринска...18 юний - "Кумановската дружина настъпила на изтокъ отъ Скалистия върхъ, между Дебърската и Охридската дружини...В дола на Злетовската река и по висотите на с. Мушково, пламтеше почти адски артилерийски огънъ. Скопската дружина настъпваше къмъ върха по десния брегъ на реката. 4-а Битолска дружина - по избраната посока за атакуване кота 1758, Костурска дружина  заела позиция северно отъ Кормино, 14-а дружина заела позиция северно отъ Пониква. 12-а Лозенградска дружина и 2-а рота отъ Щипската дружина на висотата при Качаник. 3-а бригада заемаше Лопенския-рид. Рилската дивизия и Преславската бригада заемаха височините отъ с.Баня и Нивичане. 14-и п. Македонски полк настъпваше къмъ с. Дулица. 24-и п. Черноморски полк съ 12-а батарея заел в. Говедарникъ...При с. Сборско въ Кожухъ се намиратъ четите на Чекаларов, Ив. Попов, Дяконъ Евстатий, Димушевъ, Цветковъ. Близо до р. Черна се намиратъ четите на М.Матовъ, Пирчевъ, още по-на северъ къмъ Неготино и Криволакъ се намиратъ четите на Гюрлюковъ, Пав.Христовъ, Методи Стойчевъ, П. Чаулевъ. Четите на Чернопеевъ и Зографовъ къмъ Радовишъ..."

"На 28 юлий се получи телеграма No 7149 която набелезваше нещастния за насъ край на междусъюзнишката война, и телеграма No 7155 че мира билъ подписанъ, че заповедь за отвеждане войските къмъ гарнизоните имъ ще последва. Въ първата телеграма се казваше, че по частни сведения отъ София границата по Букурешкия миръ минавала по вододела между Струма и Брегалница, по Беласица до Рупелския проходъ при с. Тополница, южно отъ с. Пиринъ, и после по река Места до Бело море.Така съдбата на Македония биде решена по най-трагиченъ, най-несправедливъ и най-неустойчивъ начинъ...

- Сърбия държеше мобилизирани срещу България 200 др., 80 бат. и 30 еск. на обща численостъ 340 000 души...
- Гърция държеше мобилизирани 88 др., 40 бат. и 13 ескадрона...
- Ромъния мобилизира 132 др., 110 бат.и 72 ескадрона, 300 000 души...
- Турция - 162 др., 54 бат.и 24 еск. - държеше своята армия на Чаталджа и при Галиполи, въпреки Лондонския миръ недемобилизирана.
- България въ войната съ съюзниците имаше 297 др., 186 бат. и 48 ескадрони, общо 350 000 бойци."

"Войната е завършена. Въ Букурещъ на България бе наложено откъсването на Добруджа, отнимането на Щипъ, Кочане, Царевосело, Кукушъ, Дойранъ, Серъ, Демирхисаръ, Крушево, Броди, Драма, Кавала, и цела източна Тракия. Македония, за която българскиятъ народъ поведе войната, падна подъ игото на сърбите и гърците. Така завърши тая злополучна война за освобождение на Македония. Въ изпълнение заповедъ, сутриньта на 2 августъ частите отъ опълчението съ горчевина на душата, която трудно може да се опише, потеглиха за границата на България. Съкрушени въ най-свещените мечти, за които българското племе проля толкова много кърви по бойните полета, отъ Вардаръ до Мраморно-море и отъ Родопите до Бело море, опълченците вървеха съ разбито сърдце, безъ възторгъ и безъ гласъ. Въ дълги колони, дружините на Македония се движеха по хълмистите склонове на Осоговската планина, Плачковица, Голакъ и Повиенъ беха въ облаци и надъ дружините вече се лееше ситенъ гъстъ дъждъ. Македония окъпваше съ последните си сълзи своите верни синове."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Август 11, 2013, 11:40:00 pm

ГОРНО БРОДИ - 1929 г. Георги Баждаров, родум от Горно Броди, Македония, български революционер, учител и журналист, деец на ВМОРО

http://macedonia-history.blogspot.com/2007/03/gorno-brodi-ano-vrondu-ano-vrondou.html

https://plus.google.com/photos/115584893650666416799/albums/5041916105388017009?banner=pwa

"Горно Броди представляваше сама по себе си, една малка селска република.Населено само от българи, доста далеч от Сер, Неврокоп и Драма, сгушена всред планински лабиринти, до него се отиваше по конски пътеки. Горно Броди бе незасегнато почти от турското държавно управление."

"Горно Броди е старо селище. Местото което заема Горно Броди, е действително брод, но между планини, непроходими високи места. От това е произлязло името на селото Броди, а се нарича Горно, за разлика от по-малкото село източно от него - Долно Броди, през което също минава път за Сер. Съседни на Горно Броди села са: Долно Броди, Каракьой, Търлис, Кърчово, Баница, Лакос. Те всички са големи планински села: според В. Кънчев с. Кърчово броеше в 1899 год. 1150 жит. българи; с. Долно Броди 1570 жители, от които 800 българи и 770 турци; Каракьой 1400 - всички българи; с. Търлис 1500 българи, 220 турци, 24 власи; с. Баница 840 жители всички българи и с. Лакос - 400 жители българи. Горно Броди имаше в 1899 год., според Кънчева, 6100 жители, всички българи."

"Пътят на походите, които са предприемали българските владетели Борис, Симеон, Самуил, Асеновци към Серес е минавал през Горно Броди. Чисто българското население тук е служело за главна опора на походите против византийските укрепени градове."

"През първата половина на 19 век в Горно Броди се учело на гръцки в килийно училище. В 1868 год. Хаджи Димко иска да въведе в училището да се учи на български език и дири учител, който да знае да преподава и на български. С даскал Георги е бил сключен договор за три години. Той тури начало на българско четмо и писмо в Горно Броди, години преди разрешаването на Черковния въпрос. В 1869 година било отворено за първи път българско училище и в с. Гайтаниново, Неврокопско. По инициативата на Хаджи Димко се събрали в Гайтаниново същата 1869 година 10 декемврий първенците и решили народа да се откаже от патриката. Почва се агитация за това между българите в Серско, Неврокопско, Демир Хисарско, Мелнишко."

"От 1871/72 до 1875/76 година е златна епоха на българското възраждане в Серския санджак. Хаджи Димко бива избран за председател на българската община в Сер. Той и негови съселяни взимат в заем 100 лири турски за да купят место за български параклис в града. По-после те сами плащали неколко години дълга. Първата служба в българския параклис в Сер е била извършената на Петровден 1875 година от поп Ангел Заровалия. Параклисът се  намирал в Горна Каменица, гдето имало 145 български екзархийски къщи."

"В 1876 година, поради възстанието българите губят доверието на турците и фанариотските владици взимат своя реванш. Възстанията в България ожесточили турците и дали криле на потайващите се гъркомани, които са се поставили в услуга на гръцкия владика и с помоща на турската власт училището и черквите са били предадени на гъркоманите. Наново бил въведен гръцкия език в тех. Българскиятучител и българските първенци са били арестувани. Българските книги били изгорени, а на иконата Св. Св. Кирил и Методий били чепкани очите...Събранието се охранявало от жандари. Възбудената тълпа, обаче, набила нахалните гъркомани. Полицейската стража донесла в Сер, че българите възстанали. Тука властта отнема печата на кмета и ги предава на петимата гъркомани. Горноброждени протестирали в Сер, Солун и дори в Цариград, ала напразно. Избухването на априлското възстание отежнило положението на българите."

"В смутните времена на българските възстания, потушаването им и последвалата ги Руско-турска война, при възбудената свирепост у турците, развихрената ярост у гърците, избуялото озлобление у гъркомани, мнозина са напуснали Горно Броди. Някои от тях, са се намерили в освободена България, и с възпламенена омраза към гърци, турци и гъркомани, които станали съюзници, взели оръжие и потеглили към родните си места за отмъщение... Коста Кукото се явил на следната 1879 година с чета в Серско.В 1880 година Георги Зимбилев се явява съ своя голяма чета в Серско. Славата на Зимбил войвода като борец против турци и гърци се разпространила из цяла източна Македония - от Бяло море до върховете на Рила. Подвизите насърдчиха българското население тук в един момент на разочарование, пропаднали надежди и униние след Руско-турската война и Берлинския конгрес."

"В главното българско село Броди, което брои 800 къщи български, сам кумандир-паша ходи и каза на селяните, че правителството гони все що е българско, че който не се подчинява на патриаршията, той е комита и ще се наказва като бунтовник на царството, да не се молят Богу на български, защото езика на българите бил комитски."

"Българите - екзархисти, въпреки всички гонения и страдания, не се отчайвали. Като се почне от 1880 -та, те почти всека година, подавали молба до турската власт да им се разреши да устроят своя община в селото и да им се позволи да имат свое училище било в къща, било в плевня, но да имат училище...През летото на 1884 год. Петър Сарафов бе успел да отвори наново българското училище в Сер. Гъркоманите наклеветили Петър Сарафов, че разправя на селаните, как тука ще стане българско, и че Атанас, условеният за Броди български учител, бил в сношение с комитите. Учителите в Сер били арестувани и на 6 февруарий 1885 година изпратени всички на заточение...През 1886 година, българите подават ново прошение за учение на български...В 1887/88 година българите се засилват. Марко Маламинов и Георги Гърнев, и двамата от Либяхово, дохождат за учители в Горно Броди. Те донасят със себе си и буквари за децата. Ала не за дълго трае това. Поради натиска на гръцкия владика в Сер пред турската власт, учителите биват изпратени от где са дошли. Цялата 1888/89 год. минала в постоянни оплаквания до Екзархията и правителството."

"Черкуването пък ставаше с редуване, една неделя за българите, друга за гъркоманите. По едно време, когато бе обща голямата черква, от едната страна се пееше на гръцки, от другата - на български. Най-после в 1894 год. българите получиха голямата черква Св. Димитър, а на гъркоманите бе оставена Св. Богородица на Камара. В същата година Неврокопската епархия се сдоби с български владика.Българската община бе призната официално в 1896 год."

"Каквото бе Хаджи Димко за Горно Броди и съседните села от Серско, Неврокопско, Мелнишко през 60-те, 70-те години на 19 век, това бе за революционното дело, пък и за втория етап на националното възраждане, Атанас Г. Ников за целия Серски санджак. В 1886 год. отваря свой дюкян в Сер. Поръчва книжки за българските ученици от книжарницата на К. Г. Самарджиев в Солун. Дюкянът се превръща в книжарница - първата българска книжарница в Сер...В 1894 год. Ников дава клетва да служи за освобождението на Македония, става постоянен член на Окръжния комитет. Той е възела, гдето идат всички нишки на революционната мрежа. Неговата книжарница е местото, гдето се получава и от гдето изхожда шифрованата коресподенция."

"В тези борби на българщината с гръцката пропаганда, Горно Броди игра първенствующа роля в Серския окръг. През време на Балканските войни с турците и после със съюзниците, Горно Броди даде значително число доброволци. Една част от тях, оставиха костите си при Лахна и Кукуш, други се върнаха, но и върналите се не можаха да видят родното си место. На 13 юлий пълчищата на Константин Българоубиеца нападнаха Горно Броди и го обстрелваха с топове и картечен огън. Евзоните още с влизането си в селото започнали да палят къщите и изгорили почти целото село. Подир големата война, по силата на гръцко-българската конвенция за "доброволно преселване", бяха пропъдени и останалите семейства от Горно Броди. Около 180 неизгорели къщи са дадени от гръцката власт на караманлии от Мала Азия, които говорят турски. Жителите на Горно Броди са пръснати из цяла България. Тази обич към родното место старите ще предават на децата си и един ден то ще приеме пак истинските си стопани."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Август 16, 2013, 04:38:27 pm

ПРОФЕСОР СТЙЕПАН АНТОЛЯК ДОБРЕ СЕ ИЗМЪКНА - 1969 г. Иван Михайлов (Радко Деяновъ)

http://www.promacedonia.org/im_statii/im_s3.html

http://www.scribd.com/doc/104840552/1969-mpo-book

"Господин Ст. Антоляк, хърватин, преподава история в скопския университет.Тамошните власти решиха да отпечатат “История на македонския народ”. Видехме я. Тя е — общо взето — приповторение на ония фалшификации, извъртания и безосновни приказки които от двадесет и пет години насам четем в сърбо-комунистическите вестници. За да придадат повече убедителност на писаното, възложили са на г. Стйепан Антоляк да я състави."

"Хърватските историци от по-далечно и от по-близко минало напълно ясно са казали думата си относно царството на Самуила. Но ще споменем първо за всеизвестния между хърватите народен техен поет и писател Андрия Качич—Миошич, който е писал възторжено за българския цар Самуил преди двесте и петдесет години.Вйекослав Клаич и Рудолф Хорват, хърватски историци от по-ново време, са на същото мнение, което подържат и другите познати историци в света почвайки от византийските и стигайки до твърде добре известният французки историкъ Л. Г. Шльомберже. За всички тях Самуил е български цар, една измежду най-крупните фигури на първото българско царство."

"Тук ще цитираме какво казва хърватският историк г. Фердо Шишич, проявен през настоящето столетие. Да вземем първо изданието на неговата история, отпечатана през 1925 година в Загреб под заглавие ”Повйест хървата и врийеме народних владара”. В указателя на имената, към края на книгата, е отбелязано името “Самуил,български цар”.
В страници 465 и 466 г. Шишич описва как в Македония, която той нарича западна България, четиримата братя (Давид, Мойсей, Арон и Самуил) застават начело на управлението по време на надигналата се опасност за източна България, завладяна вече от византийския император Иван Цимисхий. Описва как Самуил остава на края да управлява самичък тая българска държава. Описва как Самуил е възстановил в Охрид българската автокефална Патриаршия, която Цимисхий бъше премахнал в 971 година.
На страница 467 г. Шишич изтъква, че в 990 Самуил е обновил българското царство така пространно, както е било при цар Симеон, без областите около Пловдив и Одрин.
Цялата война на Самуил срещу Византия историкът Шишич я нарича “българо-византийска война”.
На страница 472 той изрично говори за македонски българи, към които причислява и опоменатите четирима братя, между които е и Самуил.
На страница 478 пак се спира върху борбата на византийския император Василий Втори срещу българския цар Самуил.
А на страница 480 подробно говори за битката при Беласица, за наследилите Самуила български царе Гаврил—Радомир и Иван Владислав; и казва: “Така, в 1018 година изчезна национално независимата българска държава.”
На страници 480 и 481 г. Шишич е изтъкнал, че българският Патриарх в Охрид, Иван, трябвало да се задоволи с титлата Архиепископ подир победата на Византия, но и по- нататък оставал автокефален, независим от цариградския Патриарх.
В страници 494 и 495 разказва за възстанието на българите под водачеството на Петър Делян, което тежко е било победено от византийците в 1041 година. Известно е, че главният център на това възстание беше град Скопие.
На страница 532 описва как българите в Македония са се дигнали на възстание и в 1072 година, начело със скопските боляри, между които за главатар се издига Георги Войтех..."

"От хърватския историк Стиепан Сръкул е написана “Новийест хървата, сърба и словенаца”. Издадена е в Загреб от Ст. Кугли — книжарница на кралския университет и югославянската академия, през 1921 г. На страница 48 четем следното:"Сръбската тежест се е преместила от Рашка в Пряморието. И Дукля се е старала да събере около себе си преди всичко приморските държавици. На този й стремеж е попречил българския цар Самуил..." И държавната югославска Енциклопедия, издадена през 1955 г. от Лексикографския Институт в Загреб, в том втори, Свети Климент Охридски е посочен като български просветител; че богомилството е означено като част от българската история; че Вътрешната Македонска Революционна Организация е показана също като част от българската национална история."

"Нека се запитаме сега: как, по кой начин г. Стйепан Антоляк се е постарал да направи удоволствие на титовци и на техните агенти в Скопие пишейки главата за Цар Самуил в посочената “История на македонския народ”? Постарал се е, но опитът му е чудноват и само потвърждава познатата истина, че не е съществувало македонско царство във времето на Самуила и че самия Самуил е български цар.Не би могъл г-н Антоляк да задоволи титовци и чрез пропускането да отбелжи името на българската Патриаршия, която се намираше по това време в Охрид. За да стане драго именно на титовци, той е нарекъл тази Патриаршия с друго име — Архиепископия, което ще й бъде дадено малко по-късно, когато Василий Втори ще покори българската държава. В случая, малко шеговито казано — ако е позволено — г. Антоляк е влезнал в ролята на император Василий Втори по отношение на българската Патриаршия."

"На стр. 131 г. Антоляк казва, че “във Византия, а и в другия свят, владеело мнението, че това царство е просто продължение на онова пропаднало първо българско царство”. И веднага добавя следната къса фраза: “Все пак, това е нова държавна творба”...Новото при Самуила е преди всичко, че има на престолл нов цар — самият Самуил. Ново е и това, че българската държава се заздравява, става наново мощна, обратно на надеждите на Византия. Ново е също и туй, че тая българска държава  си възвръща областите дори до северна Добруджа и южно от Варна, които бяха заграбени от руския Княз Светослава и от византийците. А като новост може да се вземе и обстоятелството, че България сравнително добре се затвърдява в гръцките области близо до Атина и на Адриатическия бряг, към южна Албания и Епир. Нова е и столицата — Охрид. Значи, имаме на лице пак България, а не нещо друго, което няма име или чието име трябва да се премълчава, както е сторил г-н Антоляк. Не са дадени и не съществуват никакви данни, от които да се заключава, че Самуиловата държава не е България. Нито режимът, нито социалните условия, пък нито външната политика на Самуила докарват никакво особено различие с дотогавашната по-широка териториално българска държава, нападната от изток и от север. Що се отнася изрично до външната политика, Самуил остана неотстъпно върху същата позиция, т. е. продължи в течение на четиридесет години отбраната на България срещу Византия.
А що се отнася до традициите в държавата на Самуила, до народния говор, до книжовния език, славянската писменост, както и до основните стремежи и интереси на държавата, — разлика въобще не съществува. Затова считаме, че ако случайно г. Антоляк, със своята съвсем лишена от съдържание фраза, е искал да внесе макар само един грам конфузия в главите на младите му читатели, извършил е нещо, което в себе си няма нищо научно; а би могло мнозина да наведе на съмнения, от които тъкмо един истински учен трябва старателно да се предпазва."

"Г-н Антоляк признава на същата страница 117, че бащата на четиримата братя се е казвал Никола, че е бил княз и “е бил много мощен и верен на своя господар цар Петър.” От тези думи става ясно, че фамилията на Никола е била здраво привързана към българската държава, която Самуил цели четири десетилетия отбранява с безподобна упоритост срещу Византия, нанасяйки на последната големи поражения."

" На страница 130 е казано и следното: “Познато е, че във втората половина на 10 и 11 век византийските автори вече не употребяват наименованието “словени”. Те сега дават по- определени имена на славянските народи, като например сърби, хървати и прочее. Затова е разбираемо, че поданиците на Самуиловата държава ги наричат българи”. Дължим да поясним, че в Македония напълно преобладаваше по онова време славянско население, от българската група; с други думи население, което по език и други много етнографски белези и до ден днешен е съвсем еднакво със славяните от Мизия и Тракия. Очевидно е, че византийците не са могли да наричат това население нито с име хървати, нито с име сърби. И понеже самите византийци нийде и никога не са дали на славянското население в Македония име “македонци”, ясно е — както и господин Антоляк изтъква, че не са ги нарекли нито “словени”, а направо са ги поставяли вече под названието българи."

"Ето защо трябва да заключим с похвала за г-н професор Стйепан Антоляк, че е съумял успешно да се измъкне от капана, който титовци са му поставили, надявайки се, че той ще фалшифицира всеизвестните исторически данни относно българското царство на Самуил; и че ще опровергава — единствено за свое лично компрометиране — всички хърватски историци преди него. Той е успял да покаже това, което е най- неприятно за титовци, а именно, че Самуил е български цар и неговото царство българско."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Август 16, 2013, 04:47:52 pm

Спомени - 1927 г. Гьорчо Петровъ

http://promacedonia.com/bugarash/gp/index.html

http://promacedonia.com/bugarash/gp/gp_korica.htm

"Веднага подиръ сръбско-българската война вече се почна сръбската пропаганда въ Македония, сърбитѣ вече имаха консули въ Скопье, Битоля и Солунъ и развиваха дейность. Ние, учителитѣ, доста живо се занимавахме съ въпроса да се противодействува на пропагандитѣ."

"...Тогава стана освещението на черквата въ Цариградъ. Дойдоха сума гости отъ София...Тамъ Величковъ ме препорѫча на единъ хотель. Бѣхъ съ голѣма брада, зле облѣченъ. Слугата подозрително ме изгледа. Тогава имаше силно преследване противъ арменцитѣ. Съобразихъ, повикахъ господаря: „Ще те направя резилъ предъ единъ твой приятель, прати ме тукъ Величко ефенди, твой приятель, а ти си ми далъ такава лоша стая”. Щомъ разбраха, че съмъ българинъ и пр., заинтересува се оня гъркъ-спекулантъ, попита, ще ли дойдатъ много българи за освещението на черквата. Той взе да ме моли да му доведа българи мющерии и ми даде по-добра стая и храна. Куртулисахъ. Величковъ бѣше тогава министъръ..."

"Презъ 1894 уч. година, по мое настояване и на директора Наследниковъ, Пере Тошевъ биде отъ Скопье премѣстенъ въ Битоля. Съ познати отъ младежитѣ П. Тошевъ образува първия революционенъ крѫжокъ тамъ. Даме Груевъ въ това време бѣше въ Солунъ. Въ този крѫжокъ следъ единъ месецъ и азъ формално влѣзохъ като членъ. Презъ ваканцията 1894 г. Пере и Даме направиха обиколка по селата да основаватъ дружества. Скоро мрежата на крѫжока се прострѣ въ Ресенъ, Охридъ и Прилепъ. Първото ни желание главно бѣше да образуваме по възможность колкото повече можемъ крѫжоци, чисто „конспиративни”, между близки другари, които си вѣрватъ единъ други— по градоветѣ и по селата та да предприемемъ нѣщо съ „бомби” противъ Турция. Че въ „бомбаджилъка” е била надеждата ни, се вижда отъ това, че подиръ движението отъ 1895 г. на чело съ Сарафова първата ни грижа бѣше да си доставимъ отъ България бомби. Още въ първитѣ времена на агитацията въ Битоля почнахъ да издавамъ хектографиранъ вестникъ „На орѫжие!” Излѣзоха 9 броя. Разпращахме го въ 30—40 екземпляра. Решихме вече да почнемъ да купуваме орѫжие, най-напредъ револвери. Паралелно съ тая дейность въ Битолско подобна дейность се е развивала въ Солунъ. Турятъ се така основи въ Кукушъ, Щипъ, Воденъ, Велесъ и Гевгелия. Сама по себе си се яви нужда да има взаимни връзки и нѣкакъ формално да се обедини тая отдѣлна работа на комитетитѣ.Тогава се дадоха псевдоними на по-главнитѣ деятели напр. Марко = Гьорче, Лефтеръ = Пере и пр."

"Презъ 1895 г., подиръ въстанието, бѣше вече нареденъ начинъ за вноска на материяли чакъ отъ България: презъ границата се носѣше материялъ отъ селяни (нелегални) до Кочани, Виница, Щипъ (бомби, револвери, пушки). Презъ това време Дѣлчевъ бѣше въ Щипъ. Въ Битоля пристигнаха 8 бомби отъ щипския комитетъ — отъ Кочани. Втора пратка стигна 4 бомби. Кираджията Доне, организационенъ човѣкъ, при влизането въ Битоля го заловиха. Бомбитѣ бѣха турени въ чували съ оризъ. Колджиитѣ съ шишове бъркатъ за тютюнъ; шишътъ удря въ желѣзото и се заповѣдва скоро да се растоварятъ чувалитѣ. Доне търтилъ да бѣга, хванаха го. Опита се съ подкупъ — не сполучи; отнесоха го като великъ престѫпникъ. Насъ обхвана ужасъ — пръвъ пѫть стълкновение съ властьта. Валията Абдулъ Кязимъ паша наредилъ бомбитѣ на масата си и вика консулитѣ да имъ ги показва, какво правятъ българитѣ. Доне биде много изтезаванъ; горенъ по гърба съ желѣзо, битъ, но остана до край твърдъ — съ отговоритѣ си „не знамъ нищо, другъ ги е турилъ безъ да ме е питалъ.” Осѫдиха го на 101 година и лежа въ Битоля, а после биде амнистиранъ."

"Въ първитѣ времена при започване на дѣлото недѣлнитѣ училища послужиха за агитационно срѣдство за групирване и възбуждане по-интелигентната младежь. По инициатива на младежитѣ и съ съучастие на първитѣ работници на дѣлото недѣлни училища бѣха открити въ повечето чисто български градове въ страната... Въ едно по-предишно идване въ София, офицеритѣ ме запознаха съ единъ чехь, който имаше на булевардъ Патриархъ Евтимий желѣзарска работилница. Наредихме тогава да му дамъ пари (150—200 лири) да си нареди калъпи и леярницата съ условие да изучи нѣкое наше момче да лѣе бомби. Изучихме тогава Димитъръ Зографовъ, телеграфистъ (прилепчанинъ) и го изпратихме после въ Радовишкото село Дѣдино за да лѣе на мѣстото бомби (въ 1896 г.презъ ваканцията)."

"Аферата Мисъ Стонъ бѣше вече станала. Залавянето ѝ стана безъ наше знание. Ние знаехме, че се крои да се залови друго лице на Долноджумайския панаиръ, — Сѣрско. Като не сполучихме, разложката чета на чело съ Сандански, на връщане въ Разлогъ, скроила на бързо новъ планъ та заловили Мисъ Стонъ заедно съ Цилка...Правителството бѣше сериозно загрижено да залови Сандански; срамно имъ бѣше, че българското име се позори въ Европа и Америка."

"Азъ бѣхъ твърдо решенъ отъ тука да премина Вардара и да сложа главата си, ако стане нужда, въ Битолско, гдето съмъ посѣялъ първото семе. Всички момчета желаеха сѫщото, защото си бѣха отъ тамъ...Разбрахъ добре, че тукъ  всички чакатъ пушки отъ България... По цѣлия пѫть презъ кратовска и кумановска каза останахъ съ впечатлението, че  тукъ нѣма никаква организация и просто трѣбваше да си пробиваме пѫть презъ селата, всичката имъ задача бѣше да ни посрѣщатъ и изпращатъ. Всички очакваха отъ България..."

"Пръвъ пѫть тамъ решаватъ окрѫжниятъ комитетъ въ името на организацията да се разпореди до битолскитѣ войводи да обърнатъ гъркоманскитѣ села въ български като отпоръ на проявенитѣ тенденции на гръцкитѣ владици и консули да използуватъ катастрофата въ полза на гръцката пропаганда. Мотивътъ на окрѫжното бѣше да се предприеме контра-действие за да се парализува ужъ, а въ сѫщность то бѣше вече упадъкъ на революционната дейность и наклонность, безсъзнателна може би, у Дамета да бѫде приятенъ на официалния български свѣтъ."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Август 18, 2013, 10:56:05 am

ПРОФЕСОР СТЙЕПАН АНТОЛЯК ДОБРЕ СЕ ИЗМЪКНА - 1969 г. Иван Михайлов ( Радко Деяновъ)

http://www.promacedonia.org/im_statii/im_s3.html

http://www.scribd.com/doc/104840552/1969-mpo-book

"Господин Ст. Антоляк, хърватин, преподава история в скопския университет.Тамошните власти решиха да отпечатат “История на македонския народ”. Видехме я. Тя е — общо взето — приповторение на ония фалшификации, извъртания и безосновни приказки които от двадесет и пет години насам четем в сърбо-комунистическите вестници. За да придадат повече убедителност на писаното, възложили са на г. Стйепан Антоляк да я състави."

"Хърватските историци от по-далечно и от по-близко минало напълно ясно са казали думата си относно царството на Самуила. Но ще споменем първо за всеизвестния между хърватите народен техен поет и писател Андрия Качич—Миошич, който е писал възторжено за българския цар Самуил преди двесте и петдесет години. Вйекослав Клаич и Рудолф Хорват, хърватски историци от по-ново време, са на същото мнение, което подържат и другите познати историци в света почвайки от византийските и стигайки до твърде добре известният французки историкъ Л. Г. Шльомберже. За всички тях Самуил е български цар, една измежду най-крупните фигури на първото българско царство."

"Тук ще цитираме какво казва хърватският историк г. Фердо Шишич, проявен през настоящето столетие. Да вземем първо изданието на неговата история, отпечатана през 1925 година в Загреб под заглавие ”Повйест хървата и врийеме народних владара”. В указателя на имената, към края на книгата, е отбелязано името “Самуил, български цар”.
В страници 465 и 466 г. Шишич описва как в Македония, която той нарича западна България, четиримата братя (Давид, Мойсей, Арон и Самуил) застават начело на управлението по време на надигналата се опасност за източна България, завладяна вече от византийския император Иван Цимисхий. Описва как Самуил остава на края да управлява самичък тая българска държава. Описва как Самуил е възстановил в Охрид българската автокефална Патриаршия, която Цимисхий бъше премахнал в 971 година.
На страница 467 г. Шишич изтъква, че в 990 Самуил е обновил българското царство така пространно, както е било при цар Симеон, без областите около Пловдив и Одрин.
Цялата война на Самуил срещу Византия историкът Шишич я нарича “българо-византийска война”.
На страница 472 той изрично говори за македонски българи, към които причислява и опоменатите четирима братя, между които е и Самуил.
На страница 478 пак се спира върху борбата на византийския император Василий Втори срещу българския цар Самуил.
А на страница 480 подробно говори за битката при Беласица, за наследилите Самуила български царе Гаврил—Радомир и Иван Владислав; и казва: “Така, в 1018 година изчезна национално независимата българска държава.”
На страници 480 и 481 г. Шишич е изтъкнал, че българският Патриарх в Охрид, Иван, трябвало да се задоволи с титлата Архиепископ подир победата на Византия, но и по- нататък оставал автокефален, независим от цариградския Патриарх.
В страници 494 и 495 разказва за възстанието на българите под водачеството на Петър Делян, което тежко е било победено от византийците в 1041 година. Известно е, че главният център на това възстание беше град Скопие.
На страница 532 описва как българите в Македония са се дигнали на възстание и в 1072 година, начело със скопските боляри, между които за главатар се издига Георги Войтех..."

"От хърватския историк Стиепан Сръкул е написана “Новийест хървата, сърба и словенаца”. Издадена е в Загреб от Ст. Кугли — книжарница на кралския университет и югославянската академия, през 1921 г. На страница 48 четем следното:"Сръбската тежест се е преместила от Рашка в Пряморието. И Дукля се е старала да събере около себе си преди всичко приморските държавици. На този й стремеж е попречил българския цар Самуил..." И държавната югославска Енциклопедия, издадена през 1955 г. от Лексикографския Институт в Загреб, в том втори, Свети Климент Охридски е посочен като български просветител; че богомилството е означено като част от българската история; че Вътрешната Македонска Революционна Организация е показана също като част от българската национална история."

"Нека се запитаме сега: как, по кой начин г. Стйепан Антоляк се е постарал да направи удоволствие на титовци и на техните агенти в Скопие пишейки главата за Цар Самуил в посочената “История на македонския народ”? Постарал се е, но опитът му е чудноват и само потвърждава познатата истина, че не е съществувало македонско царство във времето на Самуила и че самия Самуил е български цар.Не би могъл г-н Антоляк да задоволи титовци и чрез пропускането да отбелжи името на българската Патриаршия, която се намираше по това време в Охрид. За да стане драго именно на титовци, той е нарекъл тази Патриаршия с друго име — Архиепископия, което ще й бъде дадено малко по-късно, когато Василий Втори ще покори българската държава. В случая, малко шеговито казано — ако е позволено — г. Антоляк е влезнал в ролята на император Василий Втори по отношение на българската Патриаршия."

"На стр. 131 г. Антоляк казва, че “във Византия, а и в другия свят, владеело мнението, че това царство е просто продължение на онова пропаднало първо българско царство”. И веднага добавя следната къса фраза: “Все пак, това е нова държавна творба”...Новото при Самуила е преди всичко, че има на престолл нов цар — самият Самуил. Ново е и това, че българската държава се заздравява, става наново мощна, обратно на надеждите на Византия. Ново е също и туй, че тая българска държава  си възвръща областите дори до северна Добруджа и южно от Варна, които бяха заграбени от руския Княз Светослава и от византийците. А като новост може да се вземе и обстоятелството, че България сравнително добре се затвърдява в гръцките области близо до Атина и на Адриатическия бряг, към южна Албания и Епир. Нова е и столицата — Охрид. Значи, имаме на лице пак България, а не нещо друго, което няма име или чието име трябва да се премълчава, както е сторил г-н Антоляк. Не са дадени и не съществуват никакви данни, от които да се заключава, че Самуиловата държава не е България. Нито режимът, нито социалните условия, пък нито външната политика на Самуила докарват никакво особено различие с дотогавашната по-широка териториално българска държава, нападната от изток и от север. Що се отнася изрично до външната политика, Самуил остана неотстъпно върху същата позиция, т. е. продължи в течение на четиридесет години отбраната на България срещу Византия.
А що се отнася до традициите в държавата на Самуила, до народния говор, до книжовния език, славянската писменост, както и до основните стремежи и интереси на държавата, — разлика въобще не съществува. Затова считаме, че ако случайно г. Антоляк, със своята съвсем лишена от съдържание фраза, е искал да внесе макар само един грам конфузия в главите на младите му читатели, извършил е нещо, което в себе си няма нищо научно; а би могло мнозина да наведе на съмнения, от които тъкмо един истински учен трябва старателно да се предпазва."

"Г-н Антоляк признава на същата страница 117, че бащата на четиримата братя се е казвал Никола, че е бил княз и “е бил много мощен и верен на своя господар цар Петър.” От тези думи става ясно, че фамилията на Никола е била здраво привързана към българската държава, която Самуил цели четири десетилетия отбранява с безподобна упоритост срещу Византия, нанасяйки на последната големи поражения."

" На страница 130 е казано и следното: “Познато е, че във втората половина на 10 и 11 век византийските автори вече не употребяват наименованието “словени”. Те сега дават по- определени имена на славянските народи, като например сърби, хървати и прочее. Затова е разбираемо, че поданиците на Самуиловата държава ги наричат българи. Дължим да поясним, че в Македония напълно преобладаваше по онова време славянско население, от българската група; с други думи население, което по език и други много етнографски белези и до ден днешен е съвсем еднакво със славяните от Мизия и Тракия. Очевидно е, че византийците не са могли да наричат това население нито с име хървати, нито с име сърби. И понеже самите византийци нийде и никога не са дали на славянското население в Македония име “македонци”, ясно е — както и господин Антоляк изтъква, че не са ги нарекли нито “словени”, а направо са ги поставяли вече под названието българи."

"Ето защо трябва да заключим с похвала за г-н професор Стйепан Антоляк, че е съумял успешно да се измъкне от капана, който титовци са му поставили, надявайки се, че той ще фалшифицира всеизвестните исторически данни относно българското царство на Самуил; и че ще опровергава — единствено за свое лично компрометиране — всички хърватски историци преди него. Той е успял да покаже това, което е най- неприятно за титовци, а именно, че Самуил е български цар и неговото царство българско."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Август 18, 2013, 07:53:56 pm

СПОМЕНИ - Константин Кондов

http://strela.net/kondov/Kondov.htm

"Роден съм на 24.11.1874г.в гр. Прилеп (Македония) от родители чисти българи.Баща ми Никола К. Кондов е син на Костадин Илиев Стоянов... А майка ми Елисавета е дъщеря на Димитър (Диме) Лепавцов, който е заемал живо участие в черковно- училищните борби на Прилепската община с гръцките владици и е бил делегат на народния събор в Цариград през 1870г. при учредяването на Българската Екзархия. Големи заслуги има баща ми към своя роден град по време на въстанията в Босна, в Херцеговина и в България, през 1875 г,1876 г.и 1877 г. В тия страшни и съдбоносни за българското племе години, когато под закрилата на самата власт свирепите и диви арнаутски пълчища и турски башибозук безпрепятствено подлагали на изтребление всичко, що е българско, благодарение на своето служебно и обществено положение, благодарение на голямото доверие и влияние, което е имал пред турската власт и пред силните на деня, баща ми успял да запази гр. Прилеп и околията от от сеч, пожари, насилия и грабежи...В къщи ние имахме лика на Раковски. Баща ми купи и неговата биография, която няколко пъти препрочитах с жадност. Тогава научих и стихотворенията "Раковски" и "Паисий" от Иван Вазов."

"Софийското македонско благотворително дружество издаваше свой седмичен вестник под име "Македонски глас", който вестник се списваше на български и френски от редакционен комитет. В тоя редакционен комитет влизаха Гр. Китанчев, Д. Ризов, Д. Петков, Зах. Стоянов, а също така секретаря и касиера на дружеството Йордан Иванов и А. Карагюлев.Статиите на френски език се пишеха от г-жа Доктор А. Головина (рускиня), Софийска градска лекарка и съпруга на тогавашния частен секретар на Княз Александър.
Във вестник "Македонски глас" срещаме преинтересни статии, които и до днес, след 45 години, са запазили всичката сила и правота на оная сурова действителност, която ние, българите преживяваме."

"Бях ученик в IV отделение, когато през април 1885г. празнувахме хилядо- годишнината от смъртта на двамата Солунски братя просветители славянски Св. Св. Кирил и Методии. За това голямо всенародно празненство готвехме се повече от два месеца.В деня на хилядо- годишнината ученици и ученички минавахме край Княз Александър, първия български княз, комуто целувахме ръка, а той собственоръчно раздаваше всекиму юбилейна книжка и по една кеневирена малка цветна торбичка, пълна с бонбони, карамели и шоколад. Когато нашето отделение се доближи до княза, последният кротко и мило ме запита, как се именувам и от къде съм родом. Бърже аз снех знамето при нозе и издекламирах популярното стихотворение от Ив. Вазов:
- За Македония бе дума, за тая българска страна!. . .
Не бях свършил декламацията и адютантът на княза Капитан Маринов ме грабна из редицата, издигна ме високо и Княз Александър ме целуна. Същият капитан записа името ми и ме запита желая ли да стана офицер, на който въпрос отговорих утвърдително."

"На следната 1889г.родителите ме изпратиха да се уча в Солунската българска гимназия. Макар да бяхме от разни краища, възрасти и класове, пансионът обаче беше ни еманципирал и ние, пансионерите, съставлявахме едно голямо семейство, в което отношенията бяха чисти и братствени. Към мен лично другарите проявяваха особено внимание, види се, защото бях пристигнал от свободна България. Нашата група четеше предимно книги с революционно съдържание, които по коледната и голямата ваканция аз донасях от София, като за тази цел бях приспособил куфара си с двойно дъно. Нямаше наш другар, който да не е чел съчиненията на Любен Каравелов, "Горски пътник" на Раковски, тия на Христо Ботев, Васил Друмев, Стоян Заимов, Захари Стоянов, Иван Вазов, Константин Величков, Блъсков, Войников, Българското опълчение от полковник Депрерадович и Турските жестокости от Мак-Гахан. През време на почивка далеч и далеч се разнасяха нашите дружни песни Жив е той, жив е! , Стани стани юнак балкански! , Българио мила майко, ще ли още ти да спиш? , Тих бял Дунав, Шуми Марица и пр. А когато в неделни и празнични дни ни извеждаха в редици вън от града, към Пиргите, Бешинчар или Чаушманастир, нашата група за благовременно взимаше предпазни мерки и бе готова да се справи с всекиго в защита на българското име и на българската чест."

"По онова време турското правителство бе поставило вън от законите българското население в Македония и Одринско и чрез най- крути мерки, затваряния и осъждания се домогващи да преобърне българските народни (екзархски) училища и черкви в частни, та когато и да пожелае, да може да ги затваря. По повод на тия пъклени турски замисли в България станаха повсеместни митинги и се чакаше, щото българското правителство да се намеси в тая неравна борба и предотврати грозящата опасност за българското народно дело. Може би поменатите големи военни маневри беха една внушителна демонстрация, насочена открито против Турция. И наистина, тия маневри произведоха, дето трябва, желания ефект. В Македония и в Одринско повея друг вятър. Турското правителство стана по- отстъпчиво и се отказа веднъж за всекога да преобръща българските черкви и училища в частни. В добавък и за удовлетворение на справедливите български искания, Българския Екзарх получи пет берати за владици в Охрид, Скопие, Битоля, Дебър и Велес."

"Македония се обърна на една своеобразна скотобойна, на мъчилище, по- страшно от въображаемия Дантев Ад и от испанската инквизиция. С хиляди българи от всички съсловия в Солун, Битоля, Скопие, Серес и други градове бидоха арестувани и подведени под отговорност за бунт и държавна измяна. Между задържаните попаднаха почти всички членове на Солунския Централен Революционен Комитет.
В Солун повечето от консулите открито са помагали на турската полиция в предприетата хайка против българщината."

"А работите в Македония и Одринско от ден на ден ставаха се по- обезпокоителни.Българското население в тия области отдавна бе поставено от властта вън от законите. Поради това, търпението у на рода бе изчерпано. Сред тоя гнет народен, гнет духовен, гнет физически и гнет икономически, предприеман системно от страна на турската власт против всичко що бе българско,- чувството за щастлив и спокоен живот за себе си и за близките си,- всичко това отдавна бе престанало да съществува за македонския българин. И всред тоя ужас от непоносим робски живот, у същия вихрено бе пламнало отчаянието. Едно само се изпречваше, в едно само  вярваше и в едно намираше своето спасение. Това бе въстанието. Думата възстание имаше магическо влияние върху ума, душата и сърцето на македонския българин. И магически стана промяната. Вчерашният безропотен роб изведнъж се изправи на краката си и бе готов да жертвува богатство, семейство и живот. Той самият бе готов да убива, да гори, да унищожава. Психологията между властелина турчин и робабългарин коренно се промени."

"А животът на българското население в Македония и Одринско от ден на ден ставаше по непоносим и дори невъзможен. Не остана български свещеник, учител, буден гражданин или селянин, който да не бъде безпричинно преследван, гонен, арестуван, съден и при удобен случай убиван. Ден не минаваше, турската власт да не предизвика в някой български център в Македония някоя афера и да вкара в затвора цвета на българщината."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Август 19, 2013, 08:33:55 pm

Българските народни говори и единството на българския език - 1968 г. Коста Църнушанов

http://www.scribd.com/doc/50537194/%D0%9A-%D0%A6%D1%8A%D1%80%D0%BD%D1%83%D1%88%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2-%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8%D1%82%D0%B5-%D0%BD%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B4%D0%BD%D0%B8-%D0%B3%D0%BE%D0%B2%D0%BE%D1%80%D0%B8-1968

"Езикът е най-мощното средство, чрез което хората общуват помежду си, като изразяват своите мисли, чувства и желания, а чрез писмените знаци за звуковете и техните съчетания в думи съхраняват за вечни времена постиженията на своя дух. Колкото контактът между членовете на дадена общност е бил почест, толкова по-голямо единство е имало в техния език, и обратно - колкото по-изолирано са живеели частите на тая общност, толкова повече разлики са се явявали в езика им по звукове, граматични форми и строеж на изреченията. Причините са от най-различно естетство:
1.географски - пресечеността на терена от високи планински вериги
2.политически - преселения под натиска на други народи
3.търговски - общуване със съседни народи
4.исторически - племенна раздробеност
5.смешения с други народи като завоеватели
6.икономически - единство на пазарите и свобода на групиране

Българският език е бил също под силното влияние на всички споменати причини.Големи планински вериги пресичат българската земя надлъж и шир и стоят като високи прегради между частите на един и същ народ. Исторически погледнато пък, през българската земя са минавали много народи, развивали се големи исторически събития, ставали са големи размествания на населението под натиска и българското население от отделни области напускало родните огнища за да се спаси от заколение. Особено бежанците от Тракия и Македония в свободна България, на брой със стотици хиляди...Край нас или между нас са живеели турци, гърци, власи, албанци и др. и също са влияли върху езика ни. Но въпреки всичко това моща на българския език е била толкова голяма и силата на духовното наследство от миналите велики времена толкова внушителна, че духовното единство на нашия народ е останало незасегнато в основите си. Не случайно българската народностна култура имала най-голям авторитет сред южните и източните славяни от средата на 9 до 14 в. и нашето народностно възраждане през 19 в., се опря на нейната безсмъртна традиция. И само така може да се обясни цялостното историческо развитие на българския език в единен път върху целия простор на българската земя. Еволюцията е била поразителна по своето единство и се вършела в предели, които езикът ни е отбелязал с един строг печат, покриващ се в най-общи линии с историческите граници, в които се развивал държавният ни живот в древноста. И което е най-удивително, закономерното развитие на езика ни е вървяло неизменно и през вековете на робството под турците, така че, когато възроденият български народ постепенно се освободи от черковнославянската книжовна традиция, се видя с единен език в едни здрави рамки, които днес обединяват всички отделни говори от разните български краища. Това говори, че в нашия народ е живял единен дух."

1. Българският език единствен от всички славянски езици е изгубил склонението на имената (падежните форми).
2. Българският език единствен от всички славянски езици е развил членна форма, отделна за трите рода и двете числа на имената.
3. Докато всички други славянски езици имат неопределителна глаголна форма (инфинитив), българският език се освободил от нея и я заместил с аналитични форми за отделните времена.
4. Аналитично образуване на степените за сравнение на прилагателните чрез частиците по-  и най- пред думата. В другите славянски езици това явление в такъв размер е непознато.
5. Бъдеще време българският език образува също по аналитичен път - с помоща на частицата ЩЕ.
6. Българският език единствен си служи с двойното лично место-имение или с удвояване на обекта.
7. Преизказното наклонение, което предствавява голямо богатство от изразни средства, е присъщо само на българския език.

С тези си особености българският език е очертал в общи линии следните свои географски граници: на север р. Дунав от Тимок до Черно море, на изток - Черно море, на юг - недалеч от Бяло море, а на запад и югозапад приблизително линията, която научно са установили авторитетните учени: Стефан Веркович - сръбски фолклорист и етнограф, и професор А. Селищев - голям руски славист, лингвист - високите вериги на Горуша, Грамос, Шар, Скопска Черна гора, Качаник, р. Морава."

"В българската диалектология се говори за една класификация въз основа на географските области, т.н. териториални диалекти:
1.източни говори - мизийски, балкански и рупски, всеки с подговори
2.западни говори - северозападни, югозападни и преходни

- .най-общо деление - по ятовия изговор т.е. по изговора на старо-българския ЯТ
- .говори според застъпването на голямата старобългарска носовка
- говори според изменението (прегласа) на старите ерови гласни ь Ь
- говори според употребата на съгласната Х
- говори според употребата на съгласната Ф
- говори според редукцията на неударени гласни
- говори според изговора на съчетанията ЪЛ -ЛЪ и ЪР - РЪ
- говори според ударението
- говори според членната форма на имената
- говори според окончанието на 1 л. ед. число сег. време на глаголите
- говори според окончанието на 1 л. единствено число минало несвършено време на глаголите
- говори според употребата на личното местоимение за 3 л.
- употребата на частицата за бъдеще време"

"Над всички разновидности стои книжовният български език със своите общи господствуващи особености, чрез които той присъствува във всеки отделен говор. Чрез творчеството на майсторите на словото той се обогатява от тях и става мощно средство за изграждане на духовното единство на всички българи от изток и запад, от север и юг. Затова дълг е на всеки българин да го овладява до съвършенство. Докато отделният диалект ни свързва с родното място - с неговия бит, нрави, обичаи, песни, приказки и мили спомени, книжовният език със своите многостранни богатства ни изважда от тесния езиков простор, като ни дава крила за полет под широкото родно небе. По тоя начин пътят от диалекта, с който сме закърмени, към книжовния език, с който сме се възвисили, е път към народностното ни безсмъртие."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Август 22, 2013, 08:34:01 am

Полог и его болгарское население - 1929 г., Афанасий Селишчев

http://promacedonia.org/seli_polog/index.htm

Этнографическая карта Полога
http://promacedonia.org/seli_polog/as_polog_karta.htm

Скенирано и при НУБ “Св. Климент Оxридски“ - Скопје
http://www.dlib.mk:8080/jspui/handle/68275/168#.UhWw5dKmiim


Полог и его болгарское население Исторические, этнографические и диалектологические очерки северо-западной Македонии - 1929 г. - Афанасий Матвеевич Селишчев (на руски Афанасий Селищев) е виден руски езиковед, специалист в областта на славянските езици, и славянската (включително българската) диалектология, член-кореспондент на Българската академия на науките  и  Руската академия на науките.

"К югу и востоку от горной цепи Шар-планины (древний Scardus), по верховью Вардара, расположена роскошная долина Полога, Дольнего и Горнего. Со всех сторон Полог ограничен горами и возвышенностями. На сев.-западе возвышается величественная Шар-планина с ее высотами Люботеном (Люботрном) и Кобилицей. На востоке и юго-востоке — Жеден-планина и голые цепи Сухой Горы (Суа или Сува Гора). На юге — невысокая цепь Влахиница (Влаиница) и склоны Буковика. Главное значение получил проход-путь между Сухой Горой и Жедном, — путь, связывавший Скопье с Тетовом и далее с Кичевским и Дебрским краями."

"В этнографическом и диалектологическом отношениах Полог представляет 2 района: Дольний Полог и Горний Полог. Общее количество населения Полога к концу 1912 г. было 97.850: в Д. Пологе — 63.980, в Г. Пологе — 33.870. Как видно, количество населения и в 20-х гг. XX в. оставалось в общем такое же, какое было накануне войны 1912—1913 г. Но в этническом отношении в период 1913—1924 г. г. произошли несомненно изменения в области Полога : произошло выселение части албанского, турецкого, а также болгарского населения в зависимости отъ условий национальнополитической жизни в стране. Славянское (болгарское) население Полога представляет 2 группы: дольнеположскую и горнеположскую. Среди славянского населения Полога имеется небольшое количество славян-мусульман. Этих потурченцев славяне-христиане зовут торбешами.

- этнический состав Полога
болгар 32.940 (в Д. Пологе — 22.640, в Г. Пологе — 10.300);
турок 20.885 (в Д. П. — 13.750, в Г. П. 7.135);
албанцев 43.230 (в Д. П. — 27.230, в Г. П. — 16.000);
цыган 720 (в Д. П. — 320, в Г. П. — 400);
влахов 60 (в Д. П. — 25, в Г. П. — 35);
греков 5 (в Д. П.);
разных 10.

"Полог издавна представлял важное значение в экономическом и политическом отношениях... В 70-х гг. XIX в., по данным австрийского генерального консула Липпиха (Lippich), в Тетовском округе было около 81.000 жителей : ок. 29.000 болгар и ок. 55.000 албанцевъ. .В Тетове издавна имеются две чаршии (два рынка): мусульманская в верхней части города и христианско-болгарская — в нижней..."

"Другой пункт Полога — небольшой городок Гостивар (Костово), на юге положской долины. В конце XIX-го в. и в начале ХХ-го там было числилось 3.735. Из этого числа болгар было 310, влахов 25, цыган 200, турок 3100 и албанцев-мусульман 100. человек населения. Большая часть населения города не христианская-славянская, а мусульманская, албанская и, может быть, в небольшом числе турецкая.1916 г. население в Гостиваре — 4965, больше, чем показывали статистические данныя предшествующего времени. Из этого числа: „турок” 4000, албанцев 30, цыган 470 и болгар 465. Христиане не могут выходить на улицу и за город. Арнауты хватают каждого, бьют, держат в заточении и  и пускают лишь после большого выкупа. На арнаутское засилие жаловалось болгарское население и раньше. Начиная с Тетова разговор другой, и тот же разговор я слышала потом в Гостиваре, в Кичеве, в Охриде, в Корче, словом везде, где болгары живут вместе с албанцами — мусульманами. Грабежи, разбои, убийства со стороны мусульман, оскорбление христианской веры, поругание святыни и т. д., вот о чем они станут вам расказывать и жаловаться, что все это делается среди белого дня и остается безнаказанным, болгары переселяются или в Тетово или уходят в другие места.  Ее замечания об албано-болгарских отношениях мы сообщим несколько ниже. Здесь представим ее заметки о пребывании в Гостиваре в доме священника-болгарина Трифона, — заметки, рисующие некоторые детали гостиварской жизни того времени."

" Мы располагаем описанием Болгарии, которое составлено было в 1867—1868 г. поручиком Скалоном по данным, собранным им в бытность членом экспедиции по градусному измерению   Описание (рукописное) находится в Архиве Военно-Топографического отдела в Москве, № 579 (папка № 37). Это описание заключает в себе между прочим перечень сел Тетовского края с указанием числа домов в каждом селе и принадлежности их болгарам или албанцам. Этот перечень составлен на основании сведений, полученных Скалоном из русского консульства в Битоле. По тому списку значатся такие между прочими чистые болгарские села: Сетоле — 60болг. домов, Джепчишта — 10 болг. домов, Ратай —  15 болг. домов, Егуновцы — 16 болг. домов , Полатица — 15 болг. домов , Озормишта — 16 болг. домов , Валиш (Фалиша) Гор. — 22 болг. домов, Валиш Долно — 30 болг. домов , Пожарац (Пожаране) — 60  болг. домов, Дебреше — 20 болг. домов , Дух — 40 болг. домов , Жеровяны — 16 болг. домов , Вруток — 30 болг. домов , Тено (Теново) — 18 болг. домов , Милегино — 20 болг. домов , Турчани — 30 болг. домов , Баница — 15 болг. домов .Теперь эти села смешанные: там живут болгары и албанцы."

"Житейские обстоятельства заставляли положеских болгар вступать в общение с албанцами, водворившимися в Пологе. Как результат этих общений многие болгары владеют албанским языком, а многие албанцы хорошо говорят по-болгарски."

"Первые будители болгарского народа вышли из монастырей. Монастырская среда, в лице ее лучших представителей, в темные времена турецкого и фанариотского гнета поддерживала едва тлевшуюся славянскую письменность. Отсюда вышли первые попытки писать не на высоком, хотя и исковерканном русско-церковно-славянском языке, а на языке „препростейшем болгарском”. Первые болгарские печатные книги, появившиеся после „Недельника” еп. Софрония, принадлежали двум беззаветним труженикам в Македонии — хаджи Иоакиму даскалу Крчовскому и его младшему современнику иеромонаху Кириллу Пейчиновичу."

"Район деятельности х. Иоакима — Крчево, а затем Кратовская область. Он обучает грамоте мальчиков и девочек, составляет поучительные книжки на языке, доступном пониманию простого болгарского народа. и печатает их в Будиме. В 1814 г. там была напечатана его „Повѣсть” о страшном суде. Может быть, ему же принадлежало „Слóво и̑скáзаное зарадѝ оу̑мирáніе”, вышедшее в том же году. В 1817 г. там же были напечатаны другие две книги Иоакима: „Мытарства” и „Чудеса пр. Богородицы,” в 1819 г. последняя: „Различна поучителна наставленїѧ”. Эти книги находили себе горячий отклик в народной среде."

"Также дороги были для народа и две книжки, составленные иеромонахом Кириллом Пейчиновичем: „Огледало” (Будим, 1816) и „Книга глагóлемаѧ оутѣшенїе грѣшнымъ” (Солунь, 1840). Около 50 лет неустанно трудился он на пользу просвещения славянского населения в глухой северо-западной области „Нижней Мизии” (Долнїѧ Мѵссїи). Писания К. Пейчиновича представляют весьма ценный материал в различных отношениях:
 1) в диалектологическом отношении
 2) в отношении истории болгарского литературного языка
 3) в культурно-историческом
 4) в этнографическом отношении"

"Мѫжското облѣкло на тетовскитѣ българи е твърдѣ различно и непостоянно. Най-често то се състои отъ  единъ доволно голѣмъ поясъ и едно „фермене” — късичка горня, безрѫкавна дрѣха, нашарена съ много гайтанъ  и „люлка” — къса горня дрѣха, съ къси рѫкави и голѣма яка, която въ лошо време служи за качулка. Женско облѣкло се състои: отъ едни „чинтелии”,  единъ „минтанъ” и единъ „елекъ” — и двата много тѣсни и къси; едно „джубе” — дълга, безрѫкавна горня дрѣха съ широки поли; поясъ за кърста и фесъ за главата. Праздничното облѣкло на тукашната българка е много раскошно: чинтелитѣ и елека се правятъ отъ коприненъ платъ, минтана отъ хубаво малиново или зелено кадифе, а джубето отъ хубаво червено сукно; всичкитѣ сѫ богато нашарени съ златенъ шевъ и златоткани ширити. Джубето се носи въ студено време и когато е то облѣчено, отпрѣдъ се опасва съ завиачка — т. е. пристилка. На главата си тетовкитѣ най-често носятъ фесове съ златоткани пюскюли и редъ жълтици около челото. Съ редове жълтици сѫ покрити и гърдитѣ на младитѣ тетовки."

"Поют под звуки гайды тетовские болгарки :

Що ви̑дов, мамо, що ви́дов,
Три луди млади мóмчиня:
Едното, мамо, едното, —
Едното бѣше влáинче;
Другото, мамо, другото,
Другото бѣше гъркинче;
Третйото, мамо, третйото,
Третйото бѣше бýгарче.
Влáинче, мамо, влáинче,
Влáинче мощне рубайлио;
Гъркинче, мамо, гъркинче,
Гъркинче мощне парайлио;
Бýгарче, мамо, бýгарче,
Бýгарче яко сéвдайлио.
Рубата, мамо, рубата,
Рубата ке се искине;
Пáритѣ, мамо, пáритѣ
Пáритѣ ке се изарча;
Сéвдата, мамо, сéвдата,
Сéвдата сѣди до вѣка."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Август 23, 2013, 08:47:49 am

Град Велес. Учебното дело и революционните борби - 1929 г., Христо Чочков

http://promacedonia.com/rami/hch/index.html

 Печат на Велешкото Българско училище 1845 г
http://upload.wikimedia.org/wikipedia/bg/0/01/Seal_Veles.jpg

"Когато турците се убедили, че не в интереса им да потурчат целото население, защото не ще има, кой да работи земите им, тогава чак станало възможно на нашите останали живи книжници, да се приберат при митрополиите, черквите и монастирите и да подноват и продължат учението, с което да подкрепят и поддържат свещениците и калугерите. Всичко това се извършвало частно, тайно и прикрито от турците. Това частно преподаване се извършвало по килиите на черквите и на монастирите, затова се нарекло „килийно учение”, дето единични грамотни лица, са учели ограничено число деца, на прочит и на писане по славянски и български (XVI и XVII век). През XVIII век, освен в горните места, частни „даскали” започнали и по домовете си да преподават на деца от двата пола. В тези частни училища постоянно се е развивал и новобългарският език."

"Велес, като град разделен по средата от р. Вардар, е образувал отделни две купчини — две големи махали от българи, които съставлявали две отделни български общини, със свои черкви, монастири и училища, независими една от друга. Едната е на изток, наречена „Бързоречка”,а другата — на запад, наречена „Спротивска”. Всека община сама за себе си и на свои средства се е грижила за своите общински, черковни и училищни заведения от най-старо време, та до около 1870 година, когато се обединиха в една община. В средата на Бързоречката община, от старо време има един параклис Св. Георгия Самописца. Черквата му е построена на площ от 8 метра широка и 14 метра дълга.Около черквата има 3—4 къщи, които в последствие служели за главни мъжки и женски училища, а взаимното училище е построено в 1837 година. На западната страна — Спротивската, тоже има две здания, които в последствие послужили за училища. Тия две заведения на двете страни са общински и останали още от старо време завещани от некои родолюбиви българи. Населението ги нарича вакъфи (посветени), а в по-ново времо започнаха да ги наричат „метохи”. За двата гореупоменати метохи, се знае че не са метохи на монастири, а прикрити градски училища, защото турците не оставяли българите свободно да се учат на книга. Те служили и като седалища и гостоприемници на разни книжовници и народни хора: калугери, калугерки, учители, проповедници, черковни певци, училища частни за учение на книга, за преписване на стари черковни и летописни книги, за учение псалтикия, за черковно пеение."

"Около 1810 година, се настанил в Бързорък, даскал Митре или Митре Българмицев, родом от с. Нагоричино, Кумановско. Той е бил един от най-добрите и примерни даскали и сладкогласен певец в черквата. Той е учителствувал във Велес около 45 години.... Ангелко Палашев, който се учил в Авсгрия, завзел се да на­реди в една училищна стая библиотека. Покрай многото черковни книги, ръкописи на пергамент, имало и разни печатни книги: на славянски, на български, печатени в Солун, Българско евангелие, печатено Солун, книги печатени в Москополе, особено един речник на 4 езика, гръцки, български, латински и албански; 1—2 книги печатани в Ватоша; друга, печатена в Самоков; гръцки, печатени в Мелник и пр."

"В 1837 година, училищното настоятелство условило младия учител Иордан х. Константинов — Джинот, родом от гр. Велес, за главен общински учител в Бързоречката страна. Семейното положение на Джинот — се състояло: от баща му Хаджи Константин, добър българин и дългогодишен клисар (черковно-служител) в черквата Св. Спас на източната страна на града; майка му — Милица; братята му Хаджи Петруш и Хаджи Георги и сестра му Маца (Мария), богоязливи, трудолюбиви и честни българи на града. Джинот първоначално се е учил при прочутия за времето си във Велес — учител — Митре, във велешкото българско училище Св. Георги. В 1836/7 учебна година Джинот е отворил частно свое българско училище във Велес, а в 1840 година става вече народен български учител в училището Св. Георги.Той се явява както обновител и реформатор на българските училища и учебни програми във Велес, Скопие, Прилеп и другаде в Македония. Частното училище на Джинот е било посещавано от много ученици, на които е било преподавано: граматика, география, история, сметане, пение и краснописание. Тук са дохождали мнозина от пробудените граждани — българи, разбира се в свободното време на учителя, на които Джинот е разправял, че българите са народ със славно минало, имали са свое царство и царе и са нанасяли големи победи на гърците и на другите врагове на България. Дошло е време, говорел той, българинът да се събуди от вековния си робски сън, да се освободи църковно и политически и да заживее свободно и да върви в пътя на прогреса. Джинот през летните ваканционни дни обикалял по разните градове и села в Македония, където е проповядвал национално-политическа пробуда на българския народ. В 1848 година Джинот е бил повикан от скопските първенци Хаджи Георги и Хаджи Христо Попови за народен учител, където с готовност е заминал и станал български народен учител в Скопие.Тук той е заварил българското народно училище много неуредено.Джинот е наредил веднага българско народно училище по образеца на велешкото.Той в празднични дни е държал в черквата проповеди, с които е канел населението към борба срещу гръцките владици, които се стремели всячески да одушат всичко българско. Говорил и за славното минало на българския народ и държава, за онеправданата с нищо национално-политическа заспалост на бьлгарите и пр."

"Имали по-съкрушителен аргумент против всички безчестни шарлатании, които от десетолетия се вършат от страна на сърбите за сметка на езика, народността и съзнанието на македонските българи?  В това време, българският народ не притежаваше още ни черковна ни политическа самостоятелност. Не съществува никакво официално учреждение, което да се грижи за просветата на българите и да ръководи техното национално пробуждание. На всекъде, където е успел да проникне лъчец от светлина — възгласите на Паисия Хилиндарски, българските книжлета на Софрония Вратчански, проповедите на Миладинови, на Неофита Илариона — навсекъде в България, Тракия и Македония, изникват като от земята пламенни проповедници, любящи своя български род и почват да работят за неговото пробуждание и засилвание. Това става едновременно във всичките части на българското отечество. Навсекъде, където националното чувство е задремало и заспало дълбок сън, като българско, в отдалечените робски времена, навсекъде то почва да се събужда пак като българско. Миладинови, Пейчинович и Жинзифов, рожби на Македония, но просветители на целия български народ и работници за общото българско национално дело, не могат да бъдат рожби или последователи на Неофита и Илариона, защото се явяват съвсем самостоятелно, а по време не по-късно, даже по-рано от последните. Да не говори, че предвестника на българското пробуждане Паисий Хилендарски е тоже син на Македония.Плод на искуствена пропаганда ли са тия първи признаци на събудена българска национална свяст, в едно време, когато българското съзнание в по-голема част от тракийските и мизииските българи още спи, а в Скопие, Велес, Щип, Прилеп и Охрид са горди вече със своите български училища и със своята българщина? България тогава немаше, ни Екзархия. Между виновниците за създавание на Екзархия на първо место личат Скопие, Велес и Охрид; това са три от първите български градове, които се сдобиха със свой владици не чрез бератина, официална България или чрез молби и постъпки на българската Екзархия — нито едната, нито другата, тогава не съществуваха — а чрез своята жива борба за българска черковна независимост. Те се събудиха само като българи, бореха се в първите редове с българите от Мизия и Тракия, считани от всички за един и същ народ,"

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Август 25, 2013, 09:48:09 am

Моитѣ спомени отъ войнитѣ 1912—1918 - 1923 г., Отонъ Барбаръ

http://promacedonia.com/ob/index.html

http://www.youtube.com/watch?v=BSzahO3FWEg

"Прекаралъ всичкитѣ войни, които България води отъ 1912 г. до края на 1918 г., все въ 6-и пехотенъ Търновски полкъ и то изключително на строеви длъжности — взводенъ, ротенъ и дружиненъ командиръ — и участвалъ въ всичкитъ походи и боеве все въ този полкъ, менъ ми се падна да преживѣя всредъ българскитѣ войници, всички хубави и лоши дни, които България преживя презъ това време. Като полякъ по народность, за мене представляваше голѣмъ интересь да наблюдавамъ борческия духъ на българина, когато той съ оръжие въ рѫка отстояваше правата на България срещу многобройнитѣ ѝ врагове, славяни и неславяни. 6-и пехотенъ Търновски полкъ е единъ отъ тия български полкове, които взеха най-активно участие въ описанитѣ войни. Знамето му побѣдоносно се развѣваше надъ Чаталджа, на брѣговетѣ на Мряморно море, надъ Битоля, на брѣговетѣ на Морава, надъ Прищина, въ улицитѣ на Нишъ, Букурещъ и Плоещъ и на брѣговетѣ на Арджешъ, Бѫзау и Серетъ."

"Редъ години преди годината 1912 вече се чувствуваше, че България стои предъ война съ Турция. Въ училищата при разни случаи, въ вестницитѣ и списанията, както и въ казармитѣ при повикване запаснитѣ на обучение и маневри, личеше си отъ речитѣ на рѫководнитѣ лица, че България се готви за неминуема и близка война. На 17 септември 1912 г. се обяви общата мобилизация. Азъ, като запасенъ подпоручикъ, имахъ мобилизационно назначение младши офицеръ въ 6-и пех. Търновски полкъ. Още сѫщия день се облѣкохъ въ военна форма и се представихъ на ротния си командиръ капитанъ Б., дружинния командиръ подполковникъ Мурджевъ и полковия командиръ полковникъ Бърневъ. Въ казармения дворъ на полка вече кипеше живота. Запасни офицери и войници идеха на групи; всѣкой търсеше ротата си; всички бързаха да бѫдатъ по мѣстата си. Мобилизацията вървеше бързо. Всички началствующи лица, действующи и запасни офицери и подофицери работеха трѣскаво, за да може всичко да бѫде часъ по-скоро готово за походъ. На осмия день отъ обявяването на мобилизацията полкътъ беше вече готовъ.Едно проявление на високъ духъ презъ време на мобилизацията бѣше появяване на доброволци. Обаче нѣкои младежи използуваха и доброволчеството. Така напр. нѣкои младежи отъ 36-и наборъ, който наборъ подлежеше на повикване чакъ презъ ноемврий, побързаха и постѫпиха „доброволци” още презъ мобилизацията, т. е. презъ септемврий, та изпревариха набора си и се настаниха нѣкои въ гвардейския коненъ полкъ, други като санитари или на други тилови служби. Между тия „доброволци” имаше синове на нѣкои видни Софийски семейства.На 25. IX. по пладне полкътъ се построи за напѫтственъ молебенъ...Изобщо взето настроението на войницитѣ бѣше добро; отъ казармитѣ до гарата тѣ постоянно викаха ура — тѣ вѣрваха въ побѣдата."

"Но единъ день: на 1 октомврий бѣше — всички офицери отъ бригадата — защото тука въ Паша-кйой квартирувахме двата полка: 1. пѣхотенъ Софийски и 6. пѣхотенъ Търновски, — бѣхме събрани, по заповѣдь, предъ училищното здание на беседа. Беседата се държа отъ началникъ щаба на бригадата майоръ Дранговъ. Този офицеръ имаше голѣмъ ораторски даръ, беше познатъ между офицеритѣ като много добъръ генералъ-щабанъ офицеръ, писатель и голѣмъ ентузиастъ. Темата му беше върху предстоящата ни задача, върху необходимостьта непременно да спечелимъ войната, непременно първитѣ боеве да сѫ наша решителна побѣда. Той говореше съ жарь, вдъхновенъ отъ идеята да види освободено отечеството си Македония, горещо вѣрващь въ правотата на нашето дѣло и въ несъмнения нашъ успѣхъ. Още съ първитѣ си нѣколко думи, той прикова вниманието на всички ни и като че сега за пръвъ пѫть всички се опознахме и разбрахме. Беседата се свърши съ громко ура отъ всички ни."

"Къмъ средата на м. юни единъ день следъ пладне дойде отъ щаба на полка заповѣдь, че всички отпуски се отмѣняватъ, а на 19. VI. ни се съобщи, че войната между България и Сърбия е започнала. Ний офицеритѣ се стараехме чрезъ беседи да обяснимъ на войницитѣ голѣмата неправда, която сърбитѣ искатъ да нанесатъ на България с неспазването на подписания отъ тѣхъ договоръ, като искатъ да отнематъ въ Македониа чисто български области. Изглеждаше, като че ли войницитѣ разбираха, че се правятъ последни и върховни усилия, че се върши нѣщо много важно, че има нѣщо много опасно и че трѣбва да се спасява нѣщо много скѫпо и мило; и затова тѣ понясаха мълчешкомъ и съ търпение всичко: и жегитѣ презъ деня, и нощния студъ, и кальта, и дъжда, и глада."

"Гърцитѣ бѣха предъ насъ много близо, на около 60 крачки, но малко по-ниско и ако да бѣха многобройни и ешалонирани въ дълбочина на близки растояния, тѣ не се решаваха да се хвърлятъ срещу насъ на ножъ. Ний нѣмахме интересъ при това положение, съ откритъ лѣвъ флангъ да се нахвърляме на ножъ, когато бѣхме рота срещу дружина, а удивителното бѣше, че гърцитѣ не се решаваха да ни атакуватъ, тѣ цѣлиятъ день прекараха залегнали предъ насъ, окопали се, безъ да си повдигнатъ главитѣ. Имайки предъ видъ лекитѣ минали успѣхи на действуващия сега срещу насъ неприятель мислехъ, че той сигурно ще ни атакува и затова искахъ да ми се изпрати подкрепление. Това ми бѣше необходимо още повече че до 10 часа преди пладне отъ ротата ми, която броеше 210 строеви войници и подофицери излезоха отъ строя 17 убити и 79 ранени. Въ днешния бой забелѣзшме, че гърцитѣ си служеха съ сѫщо такива патрони, както и турцитѣ въ боя при с. Елбасанъ на 12. III. Обвивката на тия куршмии се пръскаше понѣкога въ въздуха съ шумно плякане и добиваше съвършено разкѫсана и неправилна форма. Азъ си запазихъ единъ такъвъ куршумъ, който удари въ едно камъче до мене. Вечерно време при пукването си въ въздуха тия куршуми свѣткаха, като свѣтулки. Дружинниятъ лекарь въ нашия полкъ, германецътъ Д-ръ Майеръ, ми разказваше, че при ранитѣ отъ такива куршуми ранениятъ мускулъ се съвършено деформира, избръща и разкѫсва, защото ризката на куршума се разкъсвала вътре въ мускула и така разкъсана излизала, при което ранения чувствувалъ страшни болки. Тия куршуми бѣха „думъ-думъ”."

"На 27.VII нашата дружина смѣни отъ позиция 1-а дружина, а следъ три дни се получи съобщение, че мирътъ е подписанъ въ Букурещъ и че бригадата ни ще тръгне въ походъ за София. Обаче нашата дружина (4) бѣше оставена на демаркационната линия, като гранична до като мине комисия да установи границата.  Отъ дружиния командиръ ми се предаде изрично, че нашето оставяне на това мѣсто е само за 2—3 дена и това обстоятелство непременно да се съобщи на войницитѣ. На командуваната отъ менъ рота се даде участъкъ отъ около 15 клм. отъ р. Струма, южно отъ гр. Горна Джумая до надъ Бакъръ-баиръ. Презъ тия дни взехъ една команда войници отъ демаркационната линия, отидохме на мѣстото гдето бѣше боя на 4. VII. и поставихме кръстове на гробоветѣ на нашитѣ войници паднали въ тоя бой, а самитѣ гробове поправихме.На 9. VIII. кѫсно презъ нощьта ме събуди заповѣдьта да събера постоветѣ и потегля съ ротата си за гр. Горна Джумая, кѫдето бѣше назначено сборното мѣсто на дружината..."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Август 26, 2013, 06:35:45 pm

Роден съм българин - Ефрем Каранов от Кратово, Македония, български фолклорист, историк и преводач, революционер

http://promacedonia.com/ek/index.html

"Роден съм от родители българе в стръмния планински, със средновековен характер по множеството си каменни мостове, кули, стари здания, тесни, криви улици, както и по живота град Кратово в Северна Македония. Градът Кратово се пресича с много реки, над които има 13 каменни мостове, стари; един от мостовете се нарича «Радин», че го е правил некой юнак Радe. Тоя мост подпират пет високи кули. Градът е богат с много кули, стари къщи, подземни ходове. Къщи 1000; жители 7000 — половина турци, половина българе. На източната страна от Кратово: Злетово — Има стара кула, 100 къщи, турци и българе, стари и нови църкви...Въобще езикът е български с некои си провинциализми.
- На западната страна:«Средоречки», понеже се намират между реките Пчиня и Крива река: Карпино с монастир «Св. Богородица», Дреняк, Осича, Дейловци, Желювино, Брешка, Халинци, Цвиланци, Байловци, Драгоманци, Канарево, Добрача, Врачевци, Степанци, Жегняне, Цветишенци, Буковляне, Пузайка, Арбанашко, Враготурци, Пелинци, Макриш, Войник, Облавци, Стерзовци, Орах, Страцин, Пендаки, Кулица, Беляновци, Ругинци с конюхски некакви развалини. Всичките тие села са населени изключително с българе. На югоизток са следните щипски по Брегалница: Пуздерци, Дреняк с турци и българе...

- Кумановски села са: Гòрно Койнàре (арнаути и българе), Дòлно Койнаре (арнаути и българе), Карабѝчино, Млàдо Нагорѝчино, Стàро Нагорѝчино, Слàтино (бълг. и турци), Шунлѝ кàмен, Вàксенци, Тъ̀рново, Бояново, Црèшово (арн.), Биляча (бълг. и арн), Читѝрци, Мирàтовци (арн.) Табàновци. Слъбчани (арн.), Беланòвци (бълг. и арн.), Думàновци, Бреза (арн.), Стрима (арн. и бълг.), Оризаре (арн. и бълг.), Линково, Рональци (арн.) Матèиза (арн.), Отля (арн.), Вѝщица (арн.), Никущàк (арн.), Длъга нива (турци), Оное (арн. и бълг.), Лопати (бълг. и арн.), Бедѝня, Рỳгинци (арн.), Грубче, Прòевци, Биляновци, Добрешàни, Бислим, Ишѝня, Свилàнци (арн.) Кумановско, заедно с града, има 103 населенн пункта, от които 10 са смес, българи и арнаути, 3 — българе и турци, 12 — арнаути, 2 — турци, останалите 76 са населени само с българе."

"Кратовската каза е разположена в горнята страна между реките Брегалница и Крива. Кратово и в селата му има и досега много стари кули от 4—5 ката с железни врати. Горите са богати с различни минерали; рудните жили токо пресичат реките и горите в различни страни и се лъщят отгоре, на повърхността; водите токо менат вкуса си според горите: биват топли, кисели — червеникави, блудкави, солени и пречисти; бакър, железо, каменни въглища, гипс, вар са главното имущество на страната, но имущество забравено.От върха на гората Плавица се виждат долините: Брегалнишка, Злетовска, Кратовска и Криворечка с множество села. Народонаселението се състои от българе и турци."

"Горите са били постоянно пълни с чети, повечето български, редко турски. Четите са се укривали в непристъпните вътрешности на горите, а са правили нападенията си по главните пътища между градищата, по оконечностите на Осоговските планини. Всяка чета си имаше войвода, след него байрактар. По-известни воеводи на четите са били: Стоимен Терзията от Панчарево, пиянечко село, заедно с жена си Каймак Стойна; Митре от Бистрица, на река Бистрица в Каменица; дедо Ильо от Берово в Пиянец; Трайчо от кратовското село Барбарево, Румена войвода от каменишкото село Гюешево при Девебагър, Димитър и Костадин поп Георгиеви от селото Разловци в Малешево; Марко и Кольо, двама братя от Секулица, кратовско село, Цвета войвода, Гуга войвода..."

"Важен е хаджи Йоаким, че в края на онова столетие и през началото на туй смело се е провъзгласявал заедно с децата си, че бил от Българско произхождение и още повече, че при началото на българското възраждане издава три книги на български език. Хаджи Йоаким издава своите книги в Будин, като му помагат при отпечатванието българските търговци, които са живели или имали работа в Австрия, а събира спомоществователи по селата и градищата на Източна и Западна България. Хаджи Йоаким и синовете му тържествено са заевявали, че били българе. Хаджи Йоаким съзнава своето произхождение, както и всичките негови спомоществователи тогава, когато българете не проявляваха никакво народно движение, когато не е съществувал никакъв български въпрос."

"Писмо на Ефрем Каранов
до Иван Шишманов за резултатите му от научната обиколка в Северна Македония, разрастване на сръбската пропаганда и предложение за вземане на мерки от българското правителство за противодействие
29 авг. 1890 г.
Господин Шишманов,

С настоящето си ида да Ви съобщя, че аз благополучно направих една разходка из некои места в Северна Македония през миналата ваканция, оттам се завърнах на 23-й август. Посетих монастирите: Осоговски, Лесновски, Пчински и Карпински. Събирах некои други сведения, свивах се и правих политика на каймаками, кадии, беглери и пр. Срещу гърците в тези места немаше що да се прави, понеже гръцка агитация в Северна Македония не съществува, но срещу сърбите требваше много да се говори, защото те пращат учители, дават по училищата книги даром, имат си агитатори, от селата прибират деца стипендианти и ги провождат в Белград, подкупуват с по някоя лира свещениците. Разбира се, българщината е много напреднала, но все-туку сърбите посеват разврат и раздор измежду неразвитото население. Аз ще се помъча да приведа в ред сведенията за онези места, които обиколих, щото да излезе една статия за «Сборника».

Сега ще Ви помоля за едно нещо, което ако направите, ще стане голема услуга за Северна Македония. Яким Игнатиев лани свърши солунската гимназия с отличие и през миналата година беше учител в одринското екзархийско училище със заплата 60 лири. Сега желай да следва във Висшето училище, ако може да вземи стипендия, за което и трябва да е дал вече прошение. От него може да стане добър учител. Иван Златков, има свидетелство от VII клас на солунската гимназия, но не атестат. Той е две години учителствувал в Кратово, гдето е оказал голяма полза, тъй като е изкусен пред турците. Той става великолепен агитатор. И той желае да следва във Висшето училище, ако може да успее да вземе стипендия. Той е вече дал прошение. Иван Златков е бил устно подканван от сръбския консул в Скопье да иди да следва в Белград, но той се отказва, тъй като нямало що да научи в «Велику школу». Сега през лятото Иван Златков получи две писма от Карича, сръбския консул в Скопие, с които го подканва да стане сръбски агитатор в Скопско, като му дава 80 лири за годината. Златков даде прошение за във Висшето училище в София. Туй нещо от нас е скроено за парализиранье сръбската деятелност, сега нека остане това втайне помежду ни. Единствената надежда за успеха на българщината в Македония е на младите.  Във Висшето училище у нас има само едно кратовче — Чукчуков, аз мисля, че не ще бъде много, ако се притурят още двама, като се има предвид такъва усилена деятелност на българщината в Македония. Баща им Игнат Бояджия е «аза» в Кратово; той е най-силният поддържател на българщината в Кратовско, той не е беден, но не ей толкози богат, за да поддържа децата си във Висшето училище. Сърбите взимат деца на по-богати и влиятелни хора и то повече от селата.

 Ваш приятел: Ефрем Каранов"

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Август 27, 2013, 11:44:37 pm

Сръбските претенции в Западна България - 1897 г. Дримколов - Христо Матов от Струга, Македония - български революционер, член на Централния комитет и задгранично представителство на ВМОРО

http://www.promacedonia.org/slavek/drimk/index.html

"Въ тая статия искам да споделя съ читателите неколко мисли за претенциите, които въ най-ново време поддигнаха сърбите върху оная наша страна, която етнографски се нарича Западна България, а археологически е позната подъ име Македония. Фактъ е, констатиранъ вече, че Македонските Българи са захванали да се събуждатъ по-рано отъ Мизийските и Тракийските. Докато Мизия ни е дала царье въ старо време, Македония ни е дала умствено пробуждание въ старо време и въ ново време. Безъ Кирилъ-Методиевото дело не щехме да имаме нито великъ Симеонъ, нито просветенъ Климентъ Охридский, нито тогавашниятъ златенъ векъ на българската книжнина. Безъ делото на единъ Паисий, Богъ знае още колко време дремка ще дремехме. Ето що дължиме на Македония.Но за жалъ Македония е, безъ съмнение, най-злочестата българска страна. Кой е за това най-вече кривъ? Нейните хубости, нейното географическо положение, нейното икономическо значение, на чело съ главниятъ и градъ Солунъ, прави естественно, народите да бъдатъ живо заинтересувани съ нейната съдба. За гърците безъ Македония нема мегали идеа, нема велика Елада. И за сърбите безъ нея нема велика Сърбия."

"Преди всичко требва добре да се помни, че претенциите на сърбите въ Македония датиратъ отъ 1878 година, а именно отъ Берлинскиятъ Конгресъ. Отъ тогава насамъ сърбите се явиха открити наши непримириви врагове. Ще покажа накъсо, какъ сръбските писатели отъ възражданието до 1878 год. не са нито намислювали за сърби на истокъ отъ Българска Морава и на югъ отъ Шаръ-Планина. Ще захвана отъ Вука Караджичъ...Той е първиятъ, който извади на видело въ 1822 г. неколко (27) български песни отъ Юго-Источна Македония (Разлогъ). Пакъ той първъ посочи характерните черти на българскиятъ езикъ, и то възъ основание на тие именно разлошки песни и на Мосхополскиятъ тетраглосъ (отъ 1770 г.) въ който българската частъ е писана на охридско-битолски говоръ... Раичъ, татко на сръбската история, счита изрично Косово-Поле за граница между Стара Сърбия и България. Г.Хаджич е напечаталъ една политическо-общественна "Речъ у свое време", гдето за делидбена линия поставя Българска Морава, Шаръ-Планина, Призренъ.Верковичовите "Народне песме македонских бугара" са печатани въ 1860 г. въ белградската държавна печатница.Важно е за насъ обстоятелството, че и видните днешни сърби, които сега търсатъ сръбство вънъ отъ означените граници, преди години не са нито помислювали за подобно нещо."

"Ще покажа само какъ сръбските царье и сръбските патриарси когато владеели Македония или частъ отъ нея, знаели и казвали, че владеятъ страна, населена съ българи.Ще видимъ още че и сръбските писатели и летописци считат Македония за българска страна.Силниятъ царь Душанъ съ право се титулира царь сръблемъ и блъгаромъ, защото владеелъ надъ западните (македонските) българи. Че Душанъ считалъ подвластното население за българско и че именно поради това той се наричалъ царь и блъгарома, вижда се още по-ясно отъ едно негово писмо до Венецианскиятъ дожь Андрей Дандоло, писано въ Серъ 1345 г. В това писмо Душанъ се титулира точно:"владетелъ на немалка часть отъ българското царство". Въ единъ сръбски летописъ на сръбските царье четемъ:"краль Стефанъ въ 1330 г. подчини Кюстендилските българи". Сръбските Ипекски Патриарси се титулиратъ патриарси сръблемъ и блъгаромъ, защото подъ нивно духовно ведомство се намирали северозападните български градове: Нишъ, Куманово, Скопье и др.Иеротей Рачанинъ, сърбин, иеромонах на манастира Рача, въ своето "Путашаствие кь граду Йерусалиму въ лето отъ рождь. Христова 1704" пише:"дойдосмо на Бугарску Мораву", и по-надолу:"И паки дойдосмо у Велес градъ бугарскьй". Михаилъ Константиновичъ отъ Островица, нарича Македония въ своите записки българско царство и българска земя. Титулира Крали Марка прилепски български князь. Старите пътувачи наричатъ го: comita Bulgariae, despota Bulgariae, rex Bulgariae, Prince of Bulgaria, Signor di Bulgaria.

"Не търсете Велика България, ами търсете целокупна България... Пътувачите отъ 15 в. насамъ изрично казватъ:"Морава дели България отъ Сърбия. Пресно ни е сетне въ паметъта какъ въ Нишъ, Лесковецъ и другите околни градове българщината цъвтеше до 1878 г. Нишката епархия е една отъ оние епархии, що най-рано се сдобиха съ български владици. Епископъ Викторъ Нишкий бе още въ времето на българскиятъ екзархъ Антима, а известниятъ дебранинъ Партений Зографский умре въ 1876 г. като български епископъ въ Пиротъ. Ще-ли види отсега белъ денъ българщината въ тая българска покраина?"

"Татко на сръбските претенции е именно Милоевичъ.До 1878 г. той съ своята теория е билъ токо-речи символъ за шовинизъмъ у самите сърби. Научни основания нема. Всичко се върши отъ държавни интереси. Очекваше се съединение съ сърбите въ Босна и Ерцеговина, за да излезнатъ оттамъ на Адриатическо Море. Въ 1878 г. тие две области минаха въ яки ръце, и те тогава обърнаха погледите си къмъ Бело Море. Едно нещо сърбите още се надяват да сполучатъ: то е - да направатъ отъ македонските българи особена македонска народностъ, та така поне да осуетатъ целокупностъта на България, която и ги плаши. Днесъ Македония не е лишена и отъ такъвъ родъ сръбска пропаганда. Население което вложило въ българската история - Кирила и Матодия, Климента, Наума и другите седмочисленници, Ивана Рилский, столица Охридъ, Охридска Патриаршия, първа искра на възражданието на българскиятъ народъ, първа печатница, първа книга на простонароденъ езикъ, едно глаголско азбуке, едно кирилско азбуке, единъ преводъ на светите книги, който има общославянско значение, богомилство, което има европейско значение - население което вложило всичко това въ българската история, било е и ще си остане каменъ на българщината."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Август 30, 2013, 08:15:03 am

Пътувания из славянските провинции на Европейска Турция - 1867 г. Макензи - Ърби

http://archive.org/stream/travelsinslavoni01mack#page/n8/mode/1up

http://promacedonia.com/gm_ai/index.html


"Изолацията на нещастниците — резултат до голяма степен от географското положение, е само една от бедите които славяните в Турция трябва да търпят. Те изнемогват от други, далеч по-големи, една от които може да се смята за изключителна. Нямаме предвид бедственото- им материално положение, нито дори политическото, подтисничество, защото те не са били, а и не са по-тежки от условията в някои християнски страни на Европа. Голямото нещастие на тези покорени народи се заключава в характера на техния покорител, в тъпото варварство на турчина-мохамеданин и тенденцията с управлението си да превръща във варвари и поданиците си. Славяните в Турция сега са управлявани от турци и гърци и са управлявани лошо — за съжаление фактите за това са очевидни. Поради географското си положение те са били на топа на устата на турското нашествие и все още са тъпкани от този османлия, за когото поговорката казва, че „където стъпи кракът му, никога не покарва стръкче трева".

"Вече споменахме че по географско разположеше Солун е български град. С други думи, той е едно от пристанищата на страната с население, говорещо славянски език, която се простира от Егейско море до река Дунав. Действително самият Солун е върхът на етнографската граница, която в тази част на Европейска Турция отделя славянското от гръцкото население. До известна степен тази граница съвпада със стария римски път между Солун и Охридското езеро. Въпреки това населената с българи земя се простира и на няколко мили южно от Виа Егнация, а гръцки колонии има и на север от него. В градовете населението е смесено, като част от него са османски турци. Другите гранични градове са Битоля, Воден и Енидже Вардар. Във всеки от тях живеят малко или въобще не живеят гърци. Обработването на земята е в ръцете на българите. Грижата на турския господар е само да заграби половината от добива, а откупвачьт на данъците е главният враг на трудолюбието."

"Енндже Вардар наброява около шест хиляди къщи - половината български, половината турски.Единствените гърци са учителят и владиката. Колкото до католическата пропаганда, двама български свещеници-униати сега служат в една стая, но се строи нова църква. Съзнавайки това, гръцкият владика прави всичко възможно, за да попречи на довършването на строежа. От Енидже Вардар до Воден имаше около шест часа път.Спряхме в хана на малкото селце Свети Георги, населено с българи, но с гръцко училище...Скоро стигнахме до място, засенчено от могъщи чинари, където се сбираха водите на няколко потока, и спряхме да се полюбуваме на гледката. Отгоре на скалата, в началото на водопадите, стоеше Воден, българският „град на водите".

"Охрид— не само необикновено красиво място, но и необикновено интересно за нас като града на „стоте моста" на стара България. Тук към края на Х век българският цар Самуил установил столицата на една наистина страшна монархия като предизвикателство срещу тогавашния византийски император.Няма да разказваме историята на тези походи, които накрая спечелили на Василий II зловещото име „българоубиец". След този бегъл поглед към българското минало, ще се върнем към днешното турско настояще, когато Охрид далеч не е толкова важен град като седалището на военния гарнизон — Битоля. Гърците, които не живеят нито в града, нито в селата, кроят планове да използуват богатите и лукави цинцари като защитници на интересите и езика им. Лукавият, досаден и раболепен характер на цинцарите в Турция отнема уважението, което иначе човек изпитва към тяхната проницателност и трудолюбие, докато добрината и честността на угнетените българи печелят съчувствие. В покрайнините на Битоля минахме покрай една църква, наскоро построена от българите. На половината път между Битоля и Прилеп обаче се пресича Черна река и с всяка стъпка на отвъдната страна гръко-цинцарският елемент отслабва, а българите все повече и повече вземат връх и в църквата, и в училището."

"Прилеп е град с шест-седем хиляди души население и място на голям ежегоден панаир. Ето защо той е най-процъфтяващият град в Южна България....Въпросното място е замъкът на Марко Кралевити, т. е. на кралския син Марко. Той се издига над град Прилеп и е една от редките по-големи старини от феодални времена, които могат да се намерят в тази част на Турция На върха на тази грамада лежат останките от стая, наричана от местните хора „Марковия кьошк", където според българските легенди Марко е седял и виждал отдалече всички — гости или врагове — наближаващи замъка му. Населението на града и селата близо до него е българско. Писмо от английския консул в Битоля ни осигури радушен прием в дома на. богат български търговец, където ни бяха предоставени две стаи.  Търговецът и семейството му търгуваха с тютюн, който расте в изобилие в Прилепското поле. Сериозният, едър стопанин на къщата са членове на едно семейство от петима братя, които ядат на една маса с жените и децата си, живеят в къщи с един общ двор под закрилата на една висока стена. Тези семейни сдружавания или задруги са нещо обикновено в България и сигурно облекчават християните при беззаконния режим на турчина. В Прилеп има три християнски училища — едно на цинцарите търговци, които предпочитат децата им да учат гръцки, другите две — на българите, които сами ги управляват и в които се занимават четиристотин ученици. Българските книги идват от различни места — Пловдив, Пеща, Виена..."

"Велес е изцяло български град. От четири хиляди къщи само хиляда са на турците и цинцарите.При такива благоприятни обстоятелства българите във Велес дълго след турското завладяване имали възможност да бъдат пазители на част от националното познание. Говореше се, че в един от манастирите са скрити ценни ръкописи. Изглежда, че за кратко време в града е имало българска печатница. Всичко това още веднъж потвърждава факта, който по-близкото опознаване на християните в Европейска Турция разкрива пред пътешественика, а именно, че най-ранните години на турското подтисничество не са били във всички отношения най-лошите и че за българите най-жестокото изпитание на издържливостта им са последните деветдесет години. Преди пет или шест години българското движение във Велес набрало достатъчно сили, за да заплаши със сериозни вълнения. Накрая по думите на самите хора „властите видяха, че българите никога няма да станат гърци и че никога няма да се споразумеят с гърците, така че успяхме да привлечен някои от консулите на наша страна, за да се запази спокойствието в областта. Оттогава ни разрешават да имаме църковна служба на нашия роден език и да отваряме наши училища." Главният учител на училището във Велес е свещеник, известен сред народа с учеността си. Бяхме донесли за него едно лично писмо, така че той дойде да ни види и ни разказа много за българското движение. Тук има и любопитен малък български манастир, за който се говори, че си заслужава да се види.Те заявиха, че в цинцарското училище имало тридесет—четиридесет ученици, а в двете български — около петстотин. Сред книгите, които пласирахме във Велес, беше и преводът на Стария завет на български език. Този превод е плод на усилията на американеца д-р Ригс. По инициатива на едно протестантско дружество преводът на Новия завет на български беше поет от Неофит Рилски, сегашния игумен на Рилския манастир."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Септември 06, 2013, 04:55:17 pm

Революционни борби въ Азоть (Велешко) и Порѣчието - 1929 г., Стефанъ Аврамовъ

http://promacedonia.com/bmark/sa/index.html

"До учредяването на Екзархията Сърбия не бѣ подигала въпросъ за националностьта на македонския българинъ, а тъкмо напротивъ: мнозина нейни писатели възпѣваха Македония като чисто българска страна и населена съ българи. Следъ като Сърбия презъ 1877—78 година анексира Мoравската область и набързо съ огънь и мечь направи българитѣ въ тоя край „прави сърби”, стана по-алчна и обърна погледъ къмъ Македония. Отъ тогава именно тя почна тукъ да търси база за своята пропаганда."

"Планинската котловина, образувана отъ низкитѣ хълмове, които излизатъ отъ главната верига на Бабуна планина и пълнятъ коритото на рѣка Бабуна и отчасти това на рѣка Тополка, се нарича Азотъ (Азъ Коли или Бабунията). Азотъ се състои отъ следнитѣ села: Орѣше, Папрадище, Нежилово, Црешново, Капиново, Богомила, Теово, Бистрица, Оморани, Мокрени, Ораовъ долъ, Габровникъ, Мартулци, Поменово, Степанци и Согле.

Населеиието въ тѣзи села произхожда отъ старото славяно-българско племе „бързяци”, съ изключение на селата Орѣше и Папрадище, населението на които е отъ славяно-българското племе „мияци”; Согле — албанци, нарочно заселени отпосле, за да тормозятъ населението; а Мелница (както с. с. Горно и Долно Врановци — Велешко) сѫ „торбеши”. Торбешитѣ — днесъ помохамеданчени — сѫ сѫщо били богомили отъ племето „бързяци” преди похамеданчването имъ, което ще да е станало ррезъ XIV или XV вѣкъ. Въ противовесъ на родопскитѣ помаци, торбешитѣ признаватъ, че сѫ потурчени българи и сѫ запазили не само родния си езикъ, но и много богомилски, религиозни и др. нрави и обичаи."

"При все че тоя край е залесенъ, обаче поради липсата на удобни пѫтища и несигурностьта на търговскитѣ сношения населението не може да използува горитѣ и тъне въ непоносима сиромашия. Тази е и една отъ най-главнитѣ причини че населението почти отъ всички села на Азотъ ходи на гурбетъ въ България. Но най-голѣма емиграция даватъ селата Орѣше и Папрадище, отъ които почти цѣлото мѫжко население, годно за тежка физическа работа, дохожда въ България и се занимава изключително съ строителство на здания. Тѣ сѫ извънредно способни строители, на които този занаятъ е останалъ по наследство отъ тѣхнитѣ прадѣди — дебрани. Освенъ това пъкъ цѣли семейства отъ Орѣше и Папрадище, подгонени и заплашвани отъ сръбската пропаганда, напустнаха за винаги своитѣ бащини огнища и емигрираха въ България на постоянно мѣстожителство. Тѣхната колония въ София се обособи въ отдѣлно „Папрадишко-Орѣшко Миячко благотворително братство”, което функционира отдѣлно отъ велешкото братство."

"Почти въ всички села на Азотъ и останалитѣ села на велешката околия имаше основни училища и черкви, издържани отъ населението и подпомагани отъ Екзархията. Мнозина учители и свещеници въ борбата съ пропагандата за запазване народа отъ посърбяване, паднаха убити отъ агенти на пропагандата. Следъ войната, щомъ сърбитѣ се настаниха и станаха пълновластни господари на Македония, въ всички български училища и черкви се настаниха сръбски учители и свещеници и почнаха насилствено да учатъ и млади и стари да говорятъ и се черкуватъ на сръбски езикъ. Следъ Илинденското въстание, особено въ 1904 г,, когато въ тоя край се загнѣзди нелегалната сила на пропагандата, Азотъ стана символъ на смъртьта и гробница на стотици буйни ентусиазирани младежи придошли отъ всички краища, гдето се чува българска речь, да се борятъ срещу домогванията на пропагандата, която се силѣше чрезъ злато и куршумъ да прави населението „прави сърби”.Въ борбата съ четитѣ на пропагандата и нейния естественъ съюзникъ, турската войска, Бабунията стана Голгота за стотици беззаветено предани борци, които са изкачваха по стръмния ѝ пѫть и намираха своя жизненъ край. Едни падаха, други прииждаха, но всички умираха съ една единствена мисъль, какъ по-скоро да се унищожи сръбската пропаганда."

"Презъ 1902 година Сърбия, подкрепена дипломатически отъ Австрия и Русия, съ съгласието на Високата Порта поиска отъ последнята ферманъ за сръбски владика въ Скопье. Поради това дръзко сръбско искане, българскиятъ народъ отъ Македония и Княжеството единодушно изрази своето възмущение въ редъ митинги противъ фаворизацията на Сърбия. Тия протести останаха гласъ въ пустинята, защото така диктуваха интереситѣ на Австрия и Русия. Последнята, съ една остра нота предъ правителството на Д-ръ Данева го принуди да разтуря македонскитѣ братства и комитети въ Княжеството, заплашвайки го съ репресии. Въ знакъ на покорность къмъ Русия това нейно искане се изпълни. Съ рѫкополагането на Фирмилияна въ Скопье, гдето нѣмаше никакво сръбско население, се нанесе чувствителенъ ударъ върху българщината въ тоя край."

"Нелегалната сила на сръбската пропаганда напълно използува момента, когато Стефанъ Димитровъ и Иванъ Наумовъ Алябака бѣха въ много обтегнати отношения и по единъ смѣлъ начинъ се настани необезпокоявана отъ никого. Порѣчието съ своитѣ буйни гори и балкани стана добъръ приютъ за Григоръ Соколовъ и другаритѣ му, които отъ него създадоха главна база на пропагандата. Последнята поради невежеството на селската маса, намѣри почва въ тоя край, обаче хищниятъ погледъ на Григоръ Соколова се бѣ спрѣлъ на Бабуна планина. Азотъ стана прицелната точка на пропагандата. Последнята, за да постигне своитѣ цели, почна да предлага на учителитѣ, свещеницитѣ и по-влиятелнитѣ селяни въ тоя край месечни заплати за да станатъ нейни агенти. Мнозина отъ по-буднитѣ организационни деятели се намѣриха предъ алтернативата, или да приематъ, срещу злато да станатъ агенти на пропагандата, или да останатъ непокварени членове на ВМРО и умратъ, като македонски българи.Тѣ съ твърдость и достойнство запазиха своята честь и име и, впоследствие паднаха отъ куршумитѣ на пропагандата.Пропагандата безспирно пръскаше въ изобилие злато за посърбване на българското население въ Азотъ. При това, пъкъ като се вземе въ съображение, че една малка Сърбия тогава не можеше да пръска такива грамадни суми за пропагандата си, които надминаваха редовния ѝ бюджетъ, то по всичко личеше, че тукъ майсторски пипаше „любвеобилната” напѫтствена рѫка на леля Австрия, която тикаше стремглаво Сърбия къмъ Вардарската долина, съ единствената цель да отклони последнята отъ претенциитѣ ѝ за Босна и Хърватско."

 
"Въ октомврий 1912 година сръбскитѣ войски окупираха града Велесъ и околията. Още въ медения месецъ тѣ почватъ да се проявяватъ като завоеватели, даже и по-груби и по-жестоки отъ турцитѣ. Сръбскитѣ офицери и военни власти, влизайки въ сношения съ гражданитѣ на Велесъ, виждатъ, че тѣ се чувствуватъ съ високо национално българско съзнание и че проявяватъ националнитѣ си чувства безъ ни най-малко да се плашатъ отъ окупационнитѣ сръбски войски. Това никакъ не се харесва на сръбскитѣ военни власти, а особено на сръбския майоръ Воинъ Поповичъ. Военнитѣ власти започватъ да викатъ на групи гражданитѣ и да имь се заканватъ, че скоро ще дойде време, когато не ще могатъ да проявяватъ своята националность, защото въ близко време ще трѣбва да станатъ чисти сърби. Обаче, всички тия закани на военнитѣ се посрѣщатъ съ негодование отъ гражданитѣ. Но при все това, голѣма часть отъ гражданитѣ, особено мислещата интелигенция, виждайки, че сърбитѣ се загнѣздватъ въ Велесъ, схванаха, че тая война ще ги освободи отъ турското робство за да подпаднатъ подъ ново и много по-тежко робство. И открито почва да се говори между гражданитѣ, че е по-добре турцитѣ да ни владѣятъ отъ колкото брачата сърби."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Септември 07, 2013, 11:32:40 am

Спомени на Д-ръ Христо Татарчевъ - 1928 г.

http://promacedonia.com/bugarash/mg_ht/index.html

"Роденъ съмъ въ Ресенъ на 1869 г., 16 декемврий, отъ родители Никола Татарчевъ и Костадина. Първоначално образование получихъ въ Ресенъ на български...Отъ Берлинъ заминахме право за Цариградъ, гдето издържахме колоквиумъ. Съ съдействието на лѣкаря на султанъ Хамида, съ когото случайно се запознахме, бѣхме на селямлъка, гдето се случи и Стамболовъ. Следъ триседмично стоене издържахме въ университета при професори, повече гърци, сериозенъ колоквиумъ — издържахме на французки и на нѣмски почти по всички предмети съ изключение на естественитѣ предмети. Изпитътъ трая на всѣкиго повече отъ 3 часа. Не остана предметъ, по който да не ни изпитваха. Ние бѣхме първитѣ българи които държахме колоквиумъ."

"Въ Солунъ намѣрихъ българското общество раздѣлено на два лагера отъ предишнитѣ борби, които се бѣха водили на чело съ Величкова — противъ и за екзархията, главно противъ нейния стремежъ да централизира черковно-общинскитѣ работи въ свои рѫце... На 1893 год. презъ ваканцията се решихъ да обиколя една часть отъ Македония, съ цель да изуча положението на страната и главно на българщината...Българското население, било градско, било това, що идваше отъ вънъ, произвеждаше тягостно впечатление съ простотата си и съ измѫчения си видъ на страдалецъ. Животътъ му бѣше много беденъ безъ необходимитѣ минимални условия за да се подържа народното здраве. Отъ друга страна контрастътъ между положението на българина и положението на турцитѣ, гърцитѣ и евреитѣ още повече усилваше негодуването ми отъ тоя редъ на нѣщата. Това ме принуди да пожелая да излѣза да обиколя страната, за да изуча по-непосрѣдствено истинското състояние на народа ни въ Македония."

"Тръгнахъ за Гевгели (презъ лѣтото 1893 г.), гдето престояхъ два дена, оттамъ въ Дойранъ, сетне въ Костурско, Струмица, Радовишъ, Щипъ, манастира Св. Пантелеймонъ, Кочани, Кратово, Куманово, Скопье, Велесъ и обратно въ Солунъ. Обиколката трая около три недѣли.Икономическото положение на по-виднитѣ бѣ сносно, но народната маса се указа бедна. Гръцкото население още на пръвъ погледъ засѣняваше българщината, разбира се, въ центроветѣ, гдето имеше гърци."

" Не следъ много изново Груевъ ме посети и този пѫть вече по-прямо заговорихме за дейностьта, която ни предстои като на българи за да се подобри политическото състояние на народа ни. Стана дума вече да се привлѣкатъ и други другари, като се сондиратъ по тия въпроси. Груевъ се натовари да стори това. На 23 октомврий 1893 год. става първата среща на тоя по-широкъ крѫгъ хора въ стаята на книжарина Иванъ Хаджи Николовъ въ ул. Челеби-бакалъ. Присѫтствувахме азъ, Груевъ, Попъ Арсовъ, Хаджи Николовъ, Андонъ Димитровъ, Христо Бостанджиевъ (отъ Гумендже, тогава учитель въ първоначалното училище, сетне секретарь въ митрополията; той загина заедно съ архимандрита Евлогия въ 1913, хвърленъ отъ гърцитѣ въ морето.). Само тѣзи шестима се бѣхме събрали. Тукъ вече се размѣниха мисли върху бѫдещата политическа работа, като всѣки единъ отъ насъ ще се старае да влияе върху други лица и да ги привлича, да се подготви една организирана обществена дейность."

"Въ началото на 1904 год. презъ праздницитѣ пакъ казанитѣ шестима души се събрахме преди Богоявление въ стаята на Андонъ Димитровъ (срещу кѫщата сега на братя Дамянови, бившия български пансионъ), за да туримъ вече началото на една революционна организация. Разисква се на дълго върху цельта на тая организация и по-сетне се спрѣхме върху автономията на Македония съ предимство на българския елементъ. Не можехме да възприемемъ гледището „прямо присъединение на Македония съ България”, защото виждахме, че туй ще срещне голѣми мѫчнотии поради противодействието на великитѣ сили и аспирациитѣ на съседнитѣ малки държави и на Турция. Минаваше ни презъ ума, че една автономна Македония сетне би могла по-лесно да се съедини съ България. Като се установихме върху цельта на нашата организация, въ сѫщата среща се заловихме да изработимъ устава на организацията. Имахме на рѫка единъ томъ на „Запискитѣ” на Захария Стояновъ и отъ тѣхъ взехме за образецъ устава на „Българския революционенъ комитетъ.” Натоварихме Попъ Арсова възъ основа на тоя уставъ да изработи проектъ за нашия уставъ. Тогава вече се конституира съгласно съ приетия уставъ първиятъ Централенъ комитетъ, като избрзха мене за председатель, а Дамяна Груева за секретарь и касиерь."

"Презъ сѫщата 1904 г. на 15 августъ стана освещаването на новопостроената българска църква въ Ресенъ отъ владиката Григорий и тамъ стана първиятъ революционенъ конгресъ, гдето бѣха дошли 12 до 15 души делегати отъ мѣстнитѣ комитети. Тамъ бѣхме азъ, Груевъ, Пере Тошевъ, Лозанчевъ, Георги Пешковъ, Александъръ Чакъровъ и др. Три дена подъ редъ въ нашата кѫща се продължиха заседанията. Делегатитѣ дадоха отчетъ за състоянието на организацията. Следъ конгреса Централниятъ комитетъ усѣти нужда да се изработи и единъ вѫтрешенъ правилникъ за рѫководство на мѣстнитѣ революционни комитети. На Хаджи Николова се възложи да съчини правилника, който до края на сѫщата година биде приетъ отъ централния комитетъ, все въ сѫщия съставъ на шестимата, въ окончателенъ видъ."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Септември 09, 2013, 07:24:06 pm

От другата страна на медала - Геноцидът над македонските българи в Титова Югославия, Д-р Аспарух поп Исаков, български общественик, седми по ред президент на централния комитет на Македонската патриотична организация

http://promacedonia.com/ai/index.html

Сканове  http://www.scribd.com/doc/29422015/%D0%9E%D1%82-%D0%B4%D1%80%D1%83%D0%B3%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%81%D1%82%D1%80%D0%B0%D0%BD%D0%B0-%D0%BD%D0%B0-%D0%BC%D0%B5%D0%B4%D0%B0%D0%BB%D0%B0-%D0%94-%D1%80-%D0%90%D1%81%D0%BF%D0%B0%D1%80%D1%83%D1%85-%D0%BF%D0%BE%D0%BF-%D0%98%D1%81%D0%B0%D0%BA%D0%BE%D0%B2-1979

http://www.macedonian.org/About/history_isakov.asp


"Нашето семейство отдавна е живяло в Емборе, Кайлярско, южна Македония. Когато идва края на многовековното турско владичество в 1913 год., целият наш край е очаквал да настъпи свобода. Но вместо туй, установи се ново по-тежко робство - гръцкото. Започва известното на всички ни прогонване на местното българско население, на първо место неговата интелигенция и духовенство. Когато в нашето градче са се зачули гърмежите от към близкото село Палеор, нашите са разбрали, че опасността е вече съвсем близка и сериозна. В Палеор е била нападната къщата на българския учител Киров от четата на гръцкия капитан Фуфа.  Баща ми, учител, бе решил семейно да напусне родното место. Пристигат в България, където от 1913 до 1930 год. живее цялото ми семейство, в село Махалата, Плевенско. Там аз съм роден на 12 януари 1914 год., останалите мои братя и сестра са родени в Емборе. Когато голяма част от Македония бе вече под българска власт в 1941 г., заминах на общинска служба в гр. Прилеп. Към края на 1943 г. бях назначен за секретар на градската община в Прилеп. А след една година, при установяване на комунистическата власт, насила искаха да прибавя към фамилното ми име окончанието СКИ, но аз решително отказах.Виждайки, че трудно се работи при комунистическото управление, което допускаше и много несправедливости - вън от липсата на разбиране по редица въпроси - реших да замина за Загреб."

"В Югославия останах до 22 септември 1958 г.На книга държавата е разделена на шест републики. Но и без да притежавате наблюдателно око, лесно се схваща, че се върви към все по-голяма централизация. Старанието е уж да се нарича югославизъм това централизиране. Обаче всъщност сърбизмът се чувствува най-задоволен от това положение; той най-вече успява, заздравявайки привелигированото си положение в цялата държава.  Като метод на управление първо место държи терора. Впрочем, вън от него и не се вижда нищо друго; защото всичко почива на базата на насилието, което е въведено в система от партията и - бих казал - научно се прилага във всички области на обществения и човешкия живот. Без насилието, без терора, всичко в Югославия би рухнало в 24 часа.  Комунистическата партия полага много старания, за да подготви младежи с концепции за обща югославска държава. Тези младежи са отравяни с пропаганда. И в македонската област на тях се дават редица улеснения за летуване, за обучение и пр. И до сега още титовци самохвално говорят: "У нас народите имат даже право да се отделят от общата държава, стига да искат това". Но Бог да е на помощ на оня, който би се осмелил даже да помисли за отделяне..Все в духа на насилието бивахме вдигани и ние, студентите, да градим железопътни линии, да посещаваме разни събрания и конференции, митинги, паради, демонстрации и безброй други "народни прояви". Това ни участие бе таксувано като "доброволно". Лично съм участвал в градежа на линията "Бръчко - Брановичи". Работихме без почивка под бдителното око на старателни комунисти. Под "народна власт" те означаваха себе си и тайната полиция (УДБА)."

"В така наречената Вардарска Македония фактически командва Белград. Партизаните, които слезнаха от планините подир оттеглянето на българската войска, имаха силно желание да се представят като освободители. Но всъщност само те и ограничен брой техни близки вярваха в думите им; защото всекиму бе ясно, че те действат заедно със сърбите, които не мислят доброто на Македония. Освободители не започват с убийства, а само завоеватели. Онова, което най-много смущава и най-много мразят "народните вождове" Тито - Ранкович - Темпо - Лазо е българщината в Македония. В Прилеп с "процес" бяха осъдени на смърт и екзекутирани петима души, между които "Мамин Кольо" и стария заслужил войвода Милан Гюрлюков, който пред титовия съд е казал, че ако трябва да умре, ще умре като българин. На 10 години бяха осъдени: Стефан Танчев и търговците Сапунджиев, Борис Попев, Зойчев, Методи Кьофкаров и др. За Ресен и Велес се знае, че там са убити - и на двете места - по около четиридесет и пет души граждани. Чухме за избивания в Куманово, Скопие. Едва ли има околия, където да не са извършени убийства от "освободителите". Но затворените хора бяха навсякъде много. Изпратените в концентрационни лагери - още повече, с хиляди."

"От началото и до сега най-набелязаното държавно учреждение в цяла Югославия, но особено в Македония, е УДБ-а, тоест тайната полиция. Тя е всъщност всичко. В Югославия тя е абсолютен господар, безотговорен тиранин. По общо признание, тя се проявява най-жестоко в Щип. Може би това се обяснява със старата белградска политика на смазване на българщината в Македония. Главната задача на титовата власт е да преследва българщината. Новоскалъпения език постоянно се сърбизира. В Скопйе и Куманово вие слушате по улицата много хора да говорят сръбски; това са главно пришълци от Сърбия - чиновници, офицери и сърбомани от миналото. Властите това търпят с удоволствие, докато биха закарали в полицията всекиго, който - от местните хора - си позволи да приказва на български книжовен език. На места някои чиновници чисто и просто заповядват на хората да говорят сръбски в учрежденията. Когато някой направи забележка, че в казармите, пък и в училищата, често се употребява сръбски език, таксуван е като "шовинист", "рушител на братството и единството". Специално офицерството в Македония, състоящо се от черногорци и сърби в мнозинството си, е разсадник на сръбския език. Всички сърби продължават да гледат на Македония като на южна Сърбия. За никого не е тайна, че се гони българската народност. Всеки знае, че титовата "македонска" република е само тактическа мярка за посърбяване на народа ни."

"Един измежду онези, които систематически се стараят да вмъкват в езика ни сръбски думи е Корубин, чието име често се среща във вестник "Нова Македония". Грижите на властта, както вече споменах, са насочени предимно към младежта. Затова и шпионажа е доста бдителен в средата на ученици и студенти. Много процеси на ученици ставаха из Македония - обвинявани предимно като ВМРО-висти. Много младежи биваха смазвани от бой; други лежаха с месеци из затворите. Разните "народни" манифестации се устройват главно за заблуждаване на външния свят. В Македония и децата знаят, че народа е против властта. Когато някой ми казваше, че "македонска нация" е съществувала от всякога, аз изваждах от джоба си вестник "Нова Македония", излизащ в Скопие, и посочвах печатани там статии от комуниста Димитър Влахов, в които той говори, че македонския въпрос се е появил на сцената едва след Берлинския конгрес, тоест след 1878 г. и че до тогава е бил на лице само общия български въпрос. Забраната на българската книга в Македония сме си тълкували като проява на познатия сръбски шовинизъм, който е променял боята на козината си, може до нейде и кожата си, но характера му е останал стария. Тоя шовинизъм е станал по-еластичен в тактиката си, като е запазил напълно целите си. Против България много се пропагандира, специално в Македония. Твърде много се е коментирало избиването на петимата студенти в Струмица от УДБА. Никой не вярва, че били избити при бягство. Избила ги е направо УДБА. Знаехме, че на УДБА изобщо не е приятно хора от Македония да отиват към Загреб. Драго и е ако се отива в Белград. Знаехме, че и Лазо Колишевски, както и други негови приятели, са били сръбски възпитаници от времето на Жика Лазич."

"На 21 април 1951 г. и аз бях арестуван. Помолих ги да ми дадат писмения документ, с който се нарежда моето арестуване. Показаха ми един лист, на който видях своето име, а по-доле и четирите букви В. М. Р. О. Друго не можах да погледна, а и не трябваше. Направиха ми най-подробен обиск и след като отделиха от моя багаж един куп книги, повечето от които на български (книжовен, бел. на изд.) език, но без никакво противоюгославско съдържание, наредиха ми за тръгване. Стигнахме до канцеларията.  Вписаха ме в приемната книга и ме предадоха на един много висок. Последният, след като ми даде едно одеало, една лъжица и едно канче за храна, ме отведе на първия етаж и ми посочи една килия за сам човек. Когато влязох в нея, той бързо и със страшен шум удари вратата и я заключи.Още първия или втория ден бях повикан на разпит...Бях веднага върнат в килията, където в продължение на 90 дни ми сервираха най-различни "уроци по искреност и превъзпитание". Косата ми бързо побеляваше и опадаше. Физическите сили вече ме напускаха и аз лежах по цели дни в полусънно състояние. Онова, което още съм чувствал в полусънното ми състояние е било мъчителния глад и болезненото очакване да чуя отключването на желязната врата в ходника. Усилията на изследователите бяха насочени към това: да ме заставят да призная точно така всичко, както те са го нагласили. Аз им давах обяснения по всяка точка от обвинението, чрез които падаше самото обвинение. Но всичко това не се харесваше на удбашкия референт, който гневно ставаше от своя стол и викаше: "ВМРО-вист, бандит", ме изблъскваше с юмруци по главата чак до вратата, където нареждаше на ключаря да ме отведе, посочвайки с пръст към карцера. Мизерната храна, липсата на въздух, постоянната тъмнина и безсъние сломиха и последните ми сили. Отечеността на тялото ми, особено на колената и стъпалата ми, се увеличиха толкоз, че и широките ми туристически обувки бяха станали тесни. Аз бях почти полумъртъв и единственото, което ме утешаваше, бе че по-нататък каквото и да се случи, сигурно ще бъде по-добро от настоящето... След шест месечно следствие получих обвинителния акт...Съдебният процес бе определен за 18 октомври 1951 г. В полицията поискаха да запишат името ми с окончание на "... ски". Възпротивих се. Никой от нас, впрочем, не бе питан като какъв иска да се запише по народност - в съда и при следствието. Те направо ни записваха като "македонци по народност". Също както не бяха питали и народа, а го записваха по тяхно усмотрение "македонски".От разпитите ни, от побоищата, от обвинителни актове и пр. става очевидно до каква степен титовата власт се бои от идеята за независима Македония. Мен осъдиха на година и осем месеца строг затвор. Отведоха ме в "пролазната соба" - стая, в която биваха събирани затворниците преди непосредственото им заминаване за определените им затвори във вътрешността. През нощта бяхме строени в малкия двор на затвора. Вързаха ни двама по двама със синджири, наблъскаха ни в "черната марица" (голяма удбашка черна кола без прозорци) и ни отведоха на гарата, където бяхме натоварени в определен вагон. Още същата нощ пристигнахме в Окучани, от където колоната от тридесетина души в снежната и студена януарска нощ се отправи към новото ни, може би още по-грозно местожителство - Стара Градишка."

"Сега, бидейки на свобода, радвайки се на благородно гостоприемство и приют, който ми даде Америка, мога с по-спокоен поглед да направя една обща оценка на положението в тази страхотна тъмница на народите, наречена Югославия. Още със стъпването ми на свободна американска земя, като вливам своите скромни сили и познания към силите народни на този континент, присъединявайки се към МПО, за да се води общонародно борбата, всеки ден, всеки час, всяка минута - до последна, пълна победа. Нека всеки новодошъл, без разлика какви страдания е преживял, огледа насаме собствената си съвест, разчовърка душата си и се запита дали е дал всичко, което може: сили, енергия, труд и пожертвувания за народното ни свято дело. И ако не го е дал, ако има съвест, сърце и съчувствие, да не чака да бъде повикан, а да работи не за един - два дни, а всекидневно, всекичасно, всекиминутно, тъй да се каже, за най-великия идеал на човека: свободата."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Септември 12, 2013, 07:15:52 pm

МОИТЕ СПОМЕНИ - 1929 г., ГЕОРГИ БАЖДАРОВ

http://promacedonia.com/gb/index.html

"Роден съм бил на 8 февруари 1881 г., в с. Горно Броди, Серско...Обичам да отивам на училище. И понеже нямаше българско училище, след въстанията турците и гърците в Сяр го бяха затворили,  отивах един месец в гръцко. Научих азбуката, запомних няколко гръцки думи папагалски, без да зная що значат. Отвори се обаче българското училище пак и отидох там. Свърших с отличие. Свидетел бях като ученик в началното училище на борбите между екзархисти и гъркомани за владение на черквите и училището, за въвеждане църковно-славянските и български книги в черквата. В Сяр, в четвъртокласното училище, по-ясни спомени и със значение ми оставиха Д. Т. Страшимиров, който ми бе директор една година, и ни четше една вечер в пансиона стихотворения от Христо Ботев, като правеше и характеристика на поезията му; Христо Матов ни преподаваше по български език."

"От Струга се върнахме в Охрид на чунове по езерото. В Струга гостувахме у Матови, в Охрид у Иван Групчев, в Ресен у Казепови. В екскурзията участвахме М. Матов, Хр. Силянов, Георги Тодоров, Андрей Казепов и моя милост. Отлично впечатление ми направи българското население с високото си национално съзнание и с природната си интелигентност, събуден народ. След това вече не ми се отдаде да отида в Охрид, тази общобългарска светиня, старините на която ми направиха силно впечатление, и най-много черквата "Св. Климент" с плащеницата от Андроника Палеолога."

"Назначен бях учител в с. Крушово, Демирхисарско...Село Крушово бе доста голямо - около 500 къщи, от който 5-6 турски, 5-6 влашки, стотина гъркомански - българи патриаршисти, и останалите - около 400 българи екзархисти."

"Нищо по-скръбно и по-пакостно от това, синовете на една поробена земя, тези, които са се обрекли в жертва за нейното освобождение, да се делят на лагери! Не споделих радостта на някои от другарите за победата. Тежко ми беше, тъжах за погиналите - те можеха да се пожертват в борба с поробителя на Македония, а не в борба с македонски революционери. Не бе първо това дело на братоубийство. Вече бяха станали подобни сражения между върховистски чети и чети на Вътрешната революционна организация в Джумайско, Петричко и Малешевско. Печални страници в историята на македонското освободително движение, страници на взаимно изтребвление се записаха с кръв по полята и горите на родната земя. Сякаш зъл демон си бе поставил за цел да наостри братя срещу братя, еднакво готови да се пренесат в жертва пред олтаря на отечеството. Този зъл демон, използвайки широко клеветата, уличните клюки, човешките страсти и слабости, толкоз по-големи, колкото е по-ниско културното развитие на един народ, използвайки и неосведомеността на мнозина добри родолюбци в България върху онова, което е направено и което се върши в самата Македония, може би потрива ръце при разгарящата се вражда и пролятата кръв..."

"Отидохме в Лехово, голямо, чисто българско село. Твърд и здрав народ. Ръководител е свещеник Стоян, интелигентен, млад, патриот."

"Баща ми бе много кротък човек, истински християнин, зло никому не бе сторил и не желаеше да стори. Като стане от сън, ще се измие и право пред иконата, да си направи молитвата. Вечер, преди лягане, същото. Преди всяко ядене и след ядене - кръст и молитва. Той имаше лошо мнение за комитите като харамии и разбойници. Разбира се, той знаеше, че неговият син, с когото се гордееше още когато той бе дете, защото казваше апостола в черквата, не ще да е от хайдуците. Заплака, като ме видя - препасан с патрондаш, с пушка, револвер, кама. Какво си каза горкият ми баща: "Аз на него да се надявах да прекарам леки старини, пък той взел пушка с царщината да се бори, а следователно всеки ден изложен на опастност да бъде убит!" Оставих да си поплаче и после му дръпнах една проповед, че ние се борим за вяра и народност, за християния и българщина и че който от нас падне убит, той става светец. Нали и светците са се удостоили с Божието благословение за подобни подвизи. Там му напипах гъдела: Баща ми се утеши и даже ми даде благословията си, та какво даде Бог."

"Илинденското въстание бе удавено в кръв и задушено с огън. Сам лично не веднъж съм се намирал в мъчителни, тежки, опасни положения. Но този ден аз плаках горчиво. Плаках не за погиналите през въстанията и войните, те изпълниха геройски дълга си, те оставиха на поколенията един нетленен и ненакърним с нищо морален капитал, проявата на най-възвишения патриотизъм, на най-голяма обич, до саможертва спрямо близките си, т.е. спрямо сънародниците си, братята си от българската фамилия, българската нация. Българската нация е българската фамилия за човечеството. Плаках за тези, които бяха дигнали оръжие срещу своите, когато врагът нахлуваше в земите, населени с българи; плаках и за тези, които изпитваха вече всичкия ужас на победените; плаках и за бъдещето на този през вековете народ-мъченик. Vae victis! Горко на победените! Те самите, честта им, имотът им, животът им, здравето им, всичко тяхно са на милостта на победителя. И ако той остане в завладяната земя години, векове понякога трае положението на морална униженост, на материален гнет, на политическо насилие за победените...за тях аз плаках в този ден - 29 септември 1918 година. Други ще кажат в бъдеще, след основни изучвания на историческия материал, дали трябваше да се сключи това примирие, което обрече на плен почти цялата българска армия, без да бъде сразена. Новият погром бе по-голям от този след междусъюзнишката война. Първата постъпка, която направихме, бе да се яви една комисия  пред г-н Мърфи, управляващ легацията на Северноамериканските Съединени Щати, и да го моли да се застъпи пред правителството за Македония. Понеже сърби и гърци оспорват, че болшинството от македонското население е българско, казахме да се окупира страната от войски на незаинтересовани държави и да се направи плебисцит. Изслуша ни човекът с внимание, каза че ще рапотира за исканията ни, но ни се видя като че сам не вярва в успеха на акцията ни."

"В 1913 г. Сърбия и Гърция изгониха всички учители, свещеници, лекари, адвокати, а това значи цялата българска интелигенция. Народът остана без ръководители. Народ без интелигенция е като труп без глава. След погрома от 1918 г. положението в това отношение се влоши. Избягаха и малкото останали по-рано интелигентни лица в Македония под гръцко и сръбско владичество и всичко по-будно бе избито или се спаси с бягство в България. Пак значи народът бе обезглавен, пак имахме членове на ВМРО, но не бяха споени те чрез местни, околийски и окръжни комитети в организационна мрежа. Оцелелите войводи и четници бяха избягали в България...Видя се, че въпреки принципите на Уилсона не ще се позволи политическото обединение на българския народ и се връщаме към автономията. Искрено, защо не? Щом този е начинът да се запази българската народност, пък и другите народности в Македония и щом при автономията все пак ще могат да се развиват по-безпрепятствено културно и политически, отколкото под чуждо владичество, разбира се, че най-искрено приемаме автономията. А за присъединение на Македония към България бяха и Н. Юруков, който бе подписал в 1913 г. една петиция до българското правителство заедно с други костурци за присъединение към България и д-р Хр. Татарчев, който в една своя реч в Крушово, по случай 15-годишнината на Илинденското въстание  2 август 1918 г., се бе изразил, че автономията била като етап за присъединение. За присъединение бяха и Антон Димитров, и Славчо Ковачев, и Иван Снегаров..."

"Есента 1922 г. предстоеше да се свика конференция в Лозана с представители на Великите сили победителки и на воюващите страни, за да се замени Севърския договор за мир с нов. Понеже в тази конференция ще се решаваха и балкански въпроси - Централният комитет изпрати един меморандум до министър-председателите на Великите сили. Меморандумът бе написан от мене: "...Македония в своите естествени географски граници - на изток р. Места и Родопите; на север Рилският масив, Осоговските планини, Скопска Черна Гора и Шар планина; на запад Албанските планини и р. Черни Дрин; на юг р. Бистрица и Бяло море - има население 2 301 767 души. Тя е населена с разни народности, както следва: българи - 1 095 355 или 48 % от цялото население, турци - 541 615 или 23 %, гърци - 253 366 или 11 %, албанци - 184 315 или 8 %, власи - 77 365 или 3.4 %, цигани - 43 370 или 1.6 % и евреи /с разни други/ - 106 360 или 5 %..."  Меморандумът през декември бе публикуван изцяло в излизащия в Женева вестник “Z’Action Radikale”. Към този меморандум имаше приложено едно изложение върху положението в Македония след Букурещкия и Ньойския договори за мир. Част от това приложение е поместено във в. “Македония”, бр. 270 от 13.12.1922 г."

"Гърците и сърбите още през първата година на владичеството им, 1914 г., закриха всички български училища, за да сърбизират и погърчват децата в Македония чрез свои сръбски и гръцки училища. В тях беше им най-голямата надежда, за да денационализират Македония. За да спасим младежта от това зло, да подпомогнем родителите, простички хора в това отношение, решихме да образуваме от учениците в горните гимназиални класове и от студентите от вътрешността - Македонска Младежка Тайна Революционна Организация. Пръв дадох за това идеята аз. Писах на Т. Александров за това и той одобри мисълта ми. Приготвих и устав на ММТРО, който също пратих за утвърждение от Централния комитет. Уставът бе съставен и утвърден през зимата на 1922 г. и оттогаз  си води началото ММТРО."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Септември 14, 2013, 04:54:28 pm

ИЛИНДЕНЬ 1903 г. - Лазар Томовъ от Годлево, Пиринска Македония, Юний 1941 г.

http://www.scribd.com/doc/26998679/Illustration-Ilinden-1941-Book-6-Godina-XIII-July

"На 1893 г. група буйни, млади хора се събрали въ Солунъ, скришомъ, уединени и подъ закрити врата турили основата на В.М.О.Р.О., като дали помежду си обещание да бъдатъ верни и да работятъ за свободата на Македония и Одринско. Само 10-години беха достатъчни идеята за свободата да обхване всички краища на страдалната ни родина. Като най-могъщъ изразъ на тази подготовка къмъ бунтъ срещу тиранията бе илинденското възстание 1903 г. възвестено съ позивъ къмъ населението отъ щаба въ с. Смилево (Битолско). По подвизи и жертви по героизъмъ и упоритость Илинденската епопея няма равна на себе си въ историята на освободителните борби.

Изминаха се вече 38 години отъ този великъ подвигъ на македонските и тракийски българи, но споменътъ за него е все тъй пресенъ, все тъй ободряващъ и въ моменти на радостъ или скръбъ ще си спомняме съ гордость и големъ възторгъ за най-големото дело на своя духъ, на своята воля и енергия.

Илиндень - това е една славна приказна история; Илиндень - лъчезарна звезда, която високо надъ насъ блести и посочва пътя по който трябва да вървимъ, за да служимъ на своя родъ и родина. Илиндень не е дело на шепа луди глави, а на целъ народъ - мъже, жени и деди, богати и бедни, прости и учени, въодушевени отъ единъ идеалъ - свободата на родината.

Въ цела Македония и Одринско робътъ вдигна оръжие срещу вековното турско иго и реши да се бори и да извоюва по-сносенъ животъ. Всички краища взеха участие. Тамъ въ Странджа планина, тамъ по дивния Пиринъ, тамъ въ Беласица, Шаръ и Плачковица единъ зовъ се слушаше - свобода или смърть.

Най-главното огнище на борба беха югозападните покрайнини на Македония. Сигналътъ се даде въ Смилево, но съ страшна сила се прояви въ Крушово, Битолско, Охридско и др.
Ето фактите що говорятъ:
1.Битолската область - отъ 2 августъ до 23 окт. станали 150 сражения, паднали - 746 възстаници.
2.Въ Солунската область -  отъ 2 августъ до 23 окт. станали 38 сражения, паднали 109 борци.
3.Въ Скопската область - за същото време станали 15 сражения, паднали 93 възстаници.
4.Въ Одринската область за времето отъ 6 августъ (Преображение) до 28 октомврий - 36 сражения, убити 56 възстаници, но много повече  избити отъ мирното население - жени, деца и мъже.

Презъ целия периодъ на възстанието извършени са 14 атентати, взели участие въ борбата 20 хиляди борци въ 239 сражения срещу 150 хилядна султанска армия въ цялата революционна область. Къмъ края на ноемврий възстанието бе потушено. Населението бе оставено на произвола на съдбата.

Но за слава и честь на борящия се български народъ, духомъ той не отпадна, не прокля своите водачи, а ги приюти и запази. Даме Груевъ остана съ своите другари между народа и съ него сподели скърби и радости презъ тежката настъпила зима. Свободата не дойде, но делото на Илинденци продължи, борбата за свобода не угасна.

Свободните братя не останаха глухи на тази величава и продължителна борба и въ войните отъ 1912 и 1915 г. дадоха хиляди свидни чада въ жертва за освобождението на своите братя - роби. Краятъ на войните бе фаталенъ за българския народъ, въпреки тежките жертви. Въ Букурещъ и Ньои той бе разпокъсанъ и ограбенъ. Но следъ 25 години на тежки изпитания и унижения правдата възкръсна - Македония и Тракия са вече свободни. Делото на илинденци не угасна. То бе предвестникъ на получената свобода. Дадените жертви, изобилно пролятата кръвь бе залогъ, бе веченъ протестъ срещу похитителите на свободата ни сърби и гърци.

Илинденци, останалите живи борци, въ продължение на 1/4 векъ упорито и ясно се бореха и повтаряха песеньта на героите за свобода, за сносенъ животъ и за по-светли дни.

Вечна слава на всички паднали борци въ героичните борби за освоб. на китната ни родина.
Вечна слава на падналите германски и италиански чада въ войната които счупиха веригите на робството и лъчите на свободата озариха нашите братя, които 25 години пъшкаха подъ най-тежко иго.
Да бъде вечна свободата. Всички дружно, единни да градимъ велика и обединена България."
Л.Томовъ

Лазар Томов Крайнов - български общественик и революционер, деец на ВМОРО, председател на Серския окръжен комитет,от 1930 година е подпредседател на Илинденската организация, а между 1939-1944 година е неин председател, участва в дейността на македонските братства, в 1925 г. влиза в редакцията на „Илинден",публикува статии в "Илюстрация Илинден", участва в подготвянето и издаването на Албум-алманах „Македония“...

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9B%D0%B0%D0%B7%D0%B0%D1%80_%D0%A2%D0%BE%D0%BC%D0%BE%D0%B2

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Септември 14, 2013, 06:49:17 pm

ГОЦЕ ДЕЛЧЕВЪ, АПОСТОЛЪТЪ НА СВОБОДАТА
по случай 40 годишнината отъ смъртьта му - Лазар Томовъ от Годлево, Пиринска Македония, априлъ 1943 г.

http://www.scribd.com/doc/26998455/Illustration-Ilinden-1943-Book-4-Godina-XV-April

"Изтекоха 40 години отъ героичната смърть на легендарния македонски революционеръ и апостолъ Гоце Делчевъ. На 4 май 1903 г. падна убитъ при с.Баница, Серско, той - любимецътъ на македонския робъ - и вестьта се разнесе по всички краища на многострадалната родна земя.

И последната колиба пророни сълзи за преждевременната смърть на твореца на македонската революционна организация.

Чакахме го изъ дебрите на Пирина да се завърне следъ свиждането му съ най-близкия му другарь - волята на македонското дело, Даме, току що завърналъ се отъ заточение - за да разменимъ мисли за бъдещата дейность на организацията и предстоящето илинденско възстание.

Въ неравна борба съ врага Гоце падна, но делото му още повече се възвиси.С неговата смърть духътъ на борческия български народъ нарастна, и съ несъкрушима сила се прояви едва 3 месеца следъ това.

Години изминаха отъ тогава - години на светли надежди и тежки разочарования, на нови подеми, на смели подвизи, на скъпи жертви и народни страдания.

Македонскиятъ българинъ употреби гигантски усилия, за да се сдобие съ скъпата свобода на своята родина, идеалътъ му се постигна заедно съ разгромлението на враговете.

Делото на Гоце не угасва, и многобройните му приятели и последователи не престанаха да творятъ сила и мощъ за устояване интересите на всички българи.

До последния моментъ Гоце вярваше въ скритите сили на своя героиченъ народъ и той е живъ въ сърдцата и душите на всички.

И ще пребъде на веки съ великите си подвизи, съ чистата си мисъль и безкористна любовь къмъ угнетените. "Въ неговия общъ видъ имаше нещо извънредно меко и същевременно упорито, нещо извънредно нежно и същевременно заповедническо, нещо кой знае какъ мечтателно победно. Въ този общъ видъ беше Гоце - въ своята мисъль, въ своето чувство, въ своето дело - въ целия свой животъ..." както се изразява творецътъ на Гоцевата биография - П.К.Яворовъ.

Съ своята правда и широко значение за бъдещите поколения, идеите на Гоце са вечни и несъкрушими.

Вечна слава на великия апостолъ на македонската революция Гоце Делчевъ, който падна убитъ за свободата на целокупния български народъ. Да пребъде делото му въ вековете.

По инициативата на Илинденската организация на 2 май - неделя ще се уредятъ повсеместно панахиди и възпоменателни утра, за да възкръсне великиятъ образъ на скъпия за родината и милъ за народа ни апостолъ - Гоце.

На самото му лобно место илинденци ще иматъ случай да се поклонятъ и да засвидетелствуватъ високата почитъ, която хранятъ къмъ него.
Л.Томовъ"

Лазар Томов Крайнов - български общественик и революционер, деец на ВМОРО, председател на Серския окръжен комитет,от 1930 година е подпредседател на Илинденската организация, а между 1939-1944 година е неин председател, участва в дейността на македонските братства, в 1925 г. влиза в редакцията на „Илинден",публикува статии в "Илюстрация Илинден", участва в подготвянето и издаването на Албум-алманах „Македония“...

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9B%D0%B0%D0%B7%D0%B0%D1%80_%D0%A2%D0%BE%D0%BC%D0%BE%D0%B2

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Септември 15, 2013, 02:48:50 pm

ВЕСТНИКЪ ДЕБЪРЪ - Юлий 1905 г.- "ЕДНО ОТЪ НАЙ-ГРОЗНИТЕ СРЕДСТВА ЗА ИЗТРЕБЛЕНИЕ НА БЪЛГАРИТЕ ВЪ ДЕБЪРСКО"

http://www.scribd.com/doc/76678506/Debar-2-July-1905

"Следъ като засвоиха гори, пасища, ниви и въобще всички имоти на дебряни, арнаутите прибегнаха къмъ убийства за пари съ заплашвание. Но въ скоро време и на това се наситиха: те видеха, че напълно не испълниха султановата воля: окончателно истребление, защото дебралиите станаха промишленици, занаятчии и тръгнаха по четирите краища на света да печалятъ пари, за да плащатъ непоносимидаждия за отнетите имъ имоти отъ една страна и отъ друга да плащатъ много по-големъ наложенъ данъкъ отъ разбойнически банди - банди, каквито въ дебърско ги има много.

Люциферъ въ своите безкрайни зли мисли втълпилъ на арнаутите, галените деца на падишаха, че не могатъ да истребватъ българизма, до когато не почнатъ хващанието на роби или апсове, както се казватъ по насъ.

 Резултатите са ужасни. Унищожението бързо върви напредъ. Унищожи се всичко имотно, всичко трудолюбиво и всичко честно. Горите са отнети и обсебени отъ арнаутите. Нивите също са засвоени. Ливади и пазбища за българските села и селяни са дума, непонятна. Селата се разредеха и се подпълниха съ пришелци арнаути отъ Матъ, Люра и Люзиния. Оставаше тукъ тамъ по некое прикрито заможно семейство.

Това е вече за нетърпение.Заможно българско семейство, макаръ и прикрито, това е вече връхъ на връховете, това е светотатство.

Арнаутите не могатъ да търпятъ подобни шеги: за това решиха, да му се отнематъ имотите. Но това семейство имотъ вече няма, трябва да му се вземе добитъка. Но и това няма. Да му се оберътъ парите. Но и те не се знаятъ, где са и какви са.

Тогава!?...
Тогава!...Тогава да се зароби единъ отъ най-младите, най-интелигентните, а може би и най-потребните членове на домакинството.

Целта е постигната. Упостошението за това семейство е и пълно и сигурно.

Колко имоти или пари може да има това семейство въ предположение, най-много? Задаватъ си въпроси арнаутите.

50 лири. Добре.
80 лири ще даде това семейство, за да се пустне на свобода отвлечения робъ въ арнаутските села, подвластни на любимия Султанъ, съ когото сключватъ съглашения българските правителства.

Фактътъ си е фактъ. Отвлечения робъ стои въ горите и въ околните заграбени села, вързанъ и окованъ въ вериги.

Семейството на нещастния знае, где се намира апса и отива на молби за намаление откупа, а отъ друга страна продава и последната си покривка, взима пари съ 60 % годишна сложна лихва и то ако има кой да даде. Обикновено турци даватъ пари подъ лихва.

Човекътъ трябва да се откупи. инъкъ ще бъде убитъ.И то убитъ не като зверъ или животно, а мъченъ най-ужасно. Най-напредъ ще му извадятъ зъбите. Следъ туй ще му отрежатъ ушите. А сетне ще му отсекътъ ръцете. И най-сетне ще бъде гюлетиранъ.

Една частъ (за знакъ) отъ телото му ще бъде испратена на роднините въ семейството за бъдащи назидания.  Тази жестокостъ е необходима на кръвниците, за да плашатъ хората и да получаватъ откупи по-леко.

Но, няма ли властъ - ще кажете Вие, които четете горното.

Да, властъ има, но тоя е властьта, който прави и това. Ония, които отвличатъ, са нейните агенти - ужасни средства за искореняванието на българите въ Дебъръ.

За да не бъдемъ голословни, ние ще се помъчимъ да илюстроваме горното съ грамадна редица на факти въ ближните броеве на в. "Дебъръ". Тогава нека видятъ и разбератъ нашите братя въ България и Тракия ужасните тегла и непоносимите ни неволи, на които сме обречени, ние, нещастни страдалци и скиталци по светътъ - не мили - не драги.

Не за помощъ пишеме горното, защото за помощъ е вече късно, а при това и няма кой да си развали рахатлъка за насъ, но за да се знае и да служи за свидетелство предъ бъдещето ни потомство."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Септември 16, 2013, 07:38:35 am

ВЕСТНИКЪ ДЕБЪРЪ - Августъ 1905 г. - "ДЕБЪРЪ И НЕГОВАТА ОКОЛНОСТЪ"

"Въ стари времена, сегашния Дебъръ е бил едно големичко село, и жителите му се занимавали съ занаяти, а особенно съ кираджийство. Като пътували по лошите и стръмни пътища конете имъ са се много уморявали, особенно когато са били натоварени. Уморените коне кираджиите са ги така карали: "ди-бре?" Отъ това започна и селото да се нарича "дибре", и съ време това име му останало постоянно. Когато по-после селото се уголемило и станало градъ, жителите му запазили неговото име. Градътъ Дебъръ самите жители българи го наричатъ сега Дебъръ, а арнаутите Дибра..."

"Къщите въ градътъ са каменни и за по-голема сигурностъ са построени една до друга. Къщите на богатите арнаути са големи и отъ вънка доста добре украсени, когато пакъ тия на българите са просто изработени по причина на страхъ отъ арнаутите. Случвало се е някой българинъ дебралия да украси отъ вънъ къщата си, но такива къщи всекогашъ отдалечъ са били стреляни отъ арнаутите..."

"Градътъ Дебъръ е населенъ отъ три народности, а околностьта му отъ две. Арнаути (албанци), българи и цигани живеятъ въ градътъ, а въ околностьта само арнаути и българи. Има и малко цинцари (куцо-власи), но те са преселници отъ Битолско. Съ занаятите и търговията се занимаватъ главно дебряните, българите и арнаути християни, когато пъкъ арнаутите мюслюмани повече съ разбойничество. Пазарния день е Неделя. Този день е определенъ затова, защото въ този день арнаутите християни и българите не работятъ...Българите въ Дебърско говорятъ на единъ отъ македонските диалекти..."

"Почти всичките села са бедни понеже всяка година редовно се обиратъ отъ арнаутите. Тежко на тази къща на която арнаутина зачука и не му се отвори. Тогава всички мъжки членове отъ къщата са изложени на опасностъ. Всичко каквото види арнаутина у българина хубаво взима му го, като казва:"това не е за гяурина". Българинътъ не смее да има особено хубаво оръжие. Обикновено българинътъ трябва да бъде скроменъ и просто облеченъ. Въ смесените села където живеятъ арнаути и българи, животътъ на българинътъ е малко по-опасенъ. Въобще българинътъ  въ Дебърско принуденъ е да живее въ приятелство съ арнаутинътъ, въ съгласие съ арнаутите и да търсятъ техната помощъ въ случай, че бъдатъ нападнати отъ някой арнаутинъ. Зло би било за българите, ако всички арнаути се отнасятъ лошо спрямо тяхъ, понеже и за най-малката обида арнаутина употребява оръжието..."

цяла статия:
http://www.scribd.com/doc/76679029/Debar-6-Avgust-1905

Вестникът е орган на българските емигранти от Дебър и Дебърско. Публикува статии за състоянието на българското население в Македония и за насилията на властите.

http://www.scribd.com/collections/3408590/Newspaper-Debar

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Септември 17, 2013, 10:38:30 am

Исторически албум на град Струга - 1930 г. Иван Ан. Миладинов отъ Струга

http://www.scribd.com/doc/81805344/%D0%98%D1%81%D1%82%D0%BE%D1%80%D0%B8%D1%87%D0%B5%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%B0%D0%BB%D0%B1%D1%83%D0%BC-%D0%BD%D0%B0-%D0%B3%D1%80%D0%B0%D0%B4-%D0%A1%D1%82%D1%80%D1%83%D0%B3%D0%B0-%D0%B8%D0%B7%D0%B4%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%BD-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B7-1930-%D0%B3-%D0%BE%D1%82-%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD-%D0%90%D0%BD-%D0%9C%D0%B8%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%B2-%D0%BE%D1%82-%D0%A1%D1%82%D1%80%D1%83%D0%B3%D0%B0

"Който е споходилъ и виделъ веднъж Струга, едно само не забравя да каже за нея:"Като Струга - няма друга". Да, и ний ще кажем "че няма друга", защото тукъ са се родили преди 120 год. двата народни труженици, Миладиновци, символъ на българщината, не само за Македония, но и за най-затънтените кътища, гдето се чува родното и звучно българско слово. За нейния националенъ обликъ, като чисто българска и като български паметници на миналото сведочатъ многото названия на местности, села, реки и др. съ които тя е обкръжена...Да не говоримъ тукъ и за Бр. Миладинови като национално културни ратници, за Хр. Матовъ и за безчислените революционери, които е дала Струга за Българщината."

"СТРУГА Е БЪЛГАРСКА

Тамъ, где Черни Дримъ бистри тихо изтича,
И далечъ въ Адриатика се втича,
Тамъ е основанъ нявга Струга - възпялъ градъ,
Що пъшка и страда днесъ отъ коваренъ "братъ".

О, съдбо, що неумолима си била,
Тамъ, гдето майка два сина е родила,
Тозъ крайъгълникъ чистъ на българизма,
Днесъ се сиверни отъ хора на шовинизма.

Отдавна, преди половинъ векъ бе,
Що отъ Струга гласъ се чу за пробуда,
И просвета - на двата Миладина,
Димитрий и по-младий Константина.

Възпитаници ярки на елинизма,
По кръвъ и плъть - рожба на славянизма:
- "Чуйте ли, вий бащи, майки и братя,
Писменостъ наша, що Солунските братя,

Нам дариха преди десетъ столетия,
Фанариота затри - ахъ, проклетия.
На нея се учете, нея милейте,
Тя е наша, съ нея се гордейте."

И тръгватъ те изъ Македония еднички,
Учители на българското слово,
Въ времена страшни и самички,
Учатъ народа на матерно слово.

Що бяха за тяхъ тъмница, отрови,
Македония дава още жертви нови.
И въ нощъ януарска - студена и мрачна
Два братя издъхватъ при мъка ужасна.

Семето, що посяха, изникна богато,
Народътъ се сепна, кат' чу словото свето,
Отъ гръцизма се онъ погнуси, отвърна,
И Българската си народностъ пакъ прегърна.

За туй ли, Българио, юнаци твои,
Кости сложиха, та Миладинова Струга,
Що по кръвь и плътъ не можъ да е друга,
Да губи днесъ майчинъ езикъ свой?

О, Българино герой, ще ли търпишъ ти,
Писменостьта на славянските светци,
Да се тъпче, ругае и безчести,
Отъ съюзници коварни - безъ судъ чести?

Не, това не допускамъ, че ти, който
На всъде срази врага силни съ свойте:
"Напредъ на ножъ" и при Струга кръвъ проля,
Ще му простишъ що съ подлостъ я завладя."

"Ала нищо тъй силно не привлича погледа, както оня край отъ Охридското езеро, където то неможейки другаде да намери изходъ за немирните си води, се излива въ буйна и пенлива река, която бърза да занесе водите му тамъ, където има по-големъ просторъ и свобода. И тази река носи зловещото име "Черни-Дринъ".А тя е тъй бистра, тъй хубава! По двата и брега и край самото езеро се диплятъ къщите на гиздавия Български градъ Струга."Като Струга няма друга" - казва поетътъ. И наистина, достатъчно е да види човекъ този хубавъ кътъ отъ нашето отечество, за да се увери въ това. Струга, заедно съ своя по-голямъ съседъ Охридъ са вярни стражи на българщината въ най-далечния край на нашата татковина. Българското име и вяра, отъ начало до сега са господствували тамъ. Нека си спомнимъ за братя Миладинови, за Климентъ Охридски, за да се гордеемъ, че сме българи."

"Сърбите беха решили всичко българско да унищожатъ и да го заместятъ съ сръбско. Тежко заживеха българите тамъ, съ надеждата, че техните братя отъ Стара България няма да ги забравятъ..."

"Колко много са страдали, каква голема мъка са чувствували отъ грозната непозната на българина поквара, отъ безнравствения и нетрезвенъ животъ, когото сърбите имъ посочиха. Съ бесния си сърбизъмъ, както се запретнаха, бързо да преобразятъ българска Македония и да я представятъ на света за сръбска - те скоро отклониха и нараниха сърдцата на българите. - "Какъ ми е мило, казваше дядо Чакъровъ - Лондра, 75 годишенъ старецъ, "какъ ми е мило като виждаме българската войска, като слушаме хубави военни песни. Плакалъ съмъ, като слушахъ сръбски офицери, ей тукъ, подъ прозореца ми, да се бавятъ цяли сахати и да учатъ децата ни на сръбски песни." А знаете ли, че песните са замествали въ тази робска страна и журналите, и политическите речи и всичко. Те са крепели съзнанието поддържали духа у българина - робъ. Презъ всичкото ни стоене въ Струга виждаме всяка вечерь млади цивилни момчета, Стружани, да ходятъ изъ улиците и да пеятъ патриотичните песни на Ботева, не можеха като че ли да се наситятъ на българските хубави мелодии, те просто като че ни правеха овации. Старите казваха:"Баримъ това да бяха ни позволили сърбите."

"На първия Коледенъ день е имениятъ день на полковия командиръ. Сутриньта, следъ циркуването, всички офицери са въ квартирата му. Прииждатъ и гражданите да го поздравятъ по случая. Тяхъ е драго, като гледатъ българската искреностъ и задушевностъ. "Мило ни е, заговори единъ гражданинъ, "като ви гледаме и слушаме да разговаряте на познатъ и хубавъ нашъ български езикъ. Канеха ни и сърбите и отивахме, но стоехме, като при чужденци, не смеяхме дума да кажемъ, защото ни се караха, като не говоримъ сръбски - ние си знаемъ само български."

"На 6-й презъ деня една депутация отъ видни първенци - граждани, последвана отъ големо множество народъ, отиватъ и се спиратъ предъ квартирата на полковия командиръ, по случайъ отпътуването на полка, дошли са да изкажатъ благодарностьта на Струга за извоюваната и свобода. Депутацията е вътре въ двора, а отвънъ улиците са препълнени съ граждани."

"Цельта на предлагаемия Албумъ е въ картини да увековечи паметьта на народни труженици, родени въ Струга, и чрезъ техния примеръ на самоотверженостъ, честъ и родолюбие да пробуди въ нарастващата младежь любовь, къмъ свобода, къмъ роденъ край, и да възпламени въ техните млади сърдца огъня на борбата противъ тежка тирания."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Септември 20, 2013, 02:33:27 pm

"МАКЕДОНИЯ" - 1903 г. - М. Грашевъ отъ Прилеп

http://www.scribd.com/doc/49075706/Macedonia-Magazine-1903-1904-1-10

"Въ Прилепъ следъ като дошелъ "низама" отъ Гиляни и Прешово въ петь дни междина, убити са повече отъ 19 души. Българите затварятъ и така затворената чаршия, събиратъ се въ двора на училището, решили и пратили 30 души първенци да търсятъ отъ валията въ Битоля да поправи тяхната участъ и положение..."

"Въ с. Дъмбени намиратъ убитъ турчинъ.Дохажда потера и търси убийците Хваща и връзва пакъ българи..."

"Църкви и училища днесь въ Македония няма. Те са затворени и ключовете са дадени на властьта. Българина не може да се черкува безъ да живее. Въ Прилепската, Ресенската, Енидже-Вардарската, Охридската, Леринската, Костурската каази, училища и църкви са затворени. Българина не може да мисли за културенъ напредъкъ когато цялъ виси само на единъ косъмъ..."

"Балканската пушка и и революционната песенъ скоро ще се чуе по гори и букаци, по долини и поляни и тогава дипломацията ще види, че и българина въ Македония и Одринъ е способенъ самъ да управлява съдбините си и да държи бъдещето си..."

"Тодоръ Саевъ, героятъ въ есенното възстание и победителя при "Чавка" е роденъ въ с. Белица, Разложко. Това имице нема онъзи широка, повсебългарска известностъ, каквато обладава единъ витезь на словото. Това е името на най-великия синъ на България, въ последне време! Това е името на Тодоръ Саева - на мичмана Саева - на храбрия и неустрашимия войвода - на оня величестванъ хъшъ който удиви света съ своите смели начинания съ геройските си подвизи при с. Железница, при с. Белица, при Чавките, при Гяволски долъ, при Цапарево.
Тодоръ Саевъ загина.
Но той загина за да живее.
Масса знатности ще изчезнатъ изъ паметьта на на българския народъ. Но въ Пантеона на Българщината - това имице - Тодоръ Саевъ ще свети, дълговековно. Да, грядущите български поколения ще превъзнасятъ и въспеватъ многолюбимия този юнакъ, който въ една епоха на диво безволие и на мрътвешка безличностъ, вдигна байрака на пресвещенната освободителна борба. Младийтъ Тодор Саевъ бе разбралъ че добре живее, че разумно и плодотворно живее само оня, който е готовъ повсечасно да положи себе си - съ всичките си душевни и физически сили, съ всичките си пориви и стремления върху жертвенника на отечественното освобождение и преражданье.
И за това Саевъ бе великанъ - и за това ний го поставяме наредъ, съ ония достославни борци които създадоха българската бащиния, въскръсиха българското слово, усилиха българския гений, наложиха на Европа българската правдина."

"Македонския въпросъ стремително се развива и силно върви въ непредвижданъ отъ никого край. Разкази за характера и тактиката на възстанието сполучливо се разбъркватъ и хранятъ любопитството на Европа и света. Хора отъ разни и разнородни течения загрижено подготвятъ себе си и публиката къмъ възможно некое разрешение на македонския въпросъ. Насякъде изъ Европа покланятъ се предъ мощьта на българина - революционеръ и симпатиите и обликътъ що получава той тамъ са много по-лестни и китни за храбростьта и патриотизма му. Българина - революционеръ на сякъде вънъ отъ нашите предели се гледа съ идеала на каленъ и самоотверженъ характеръ, съ изразна картинность на нечуванъ патриотизъмъ и похватна смелостъ. Женевецъ Лярди държалъ е съ най-големъ успех сказка въ Лозана (Швецария), изтъкналъ физиономията, образа и мощьта на този възстаникъ и мъченикъ. "Българина, казалъ Д-ръ Лярди, ни се явява толкова по-симпатиченъ, колкото той вънъ отъ борбата съ господствуващия турски елементъ, е преинуденъ да бъде също така юнакъ и срещу сръбската и гръцка пропаганди." Така се рисува и явява българина - революционеръ въ Европа и предъ западниятъ светъ. Тамъ хвалятъ или нападатъ революцията, говорятъ само за българина и българскиятъ животъ."

"Българската интелигенция въ Македония е голема и възпитана е добре въ националенъ духъ. Училищата са влели жизнени сокове. Омразата къмъ околните народности се е развила подъ влиянието на ония условия, що клокотатъ въ Македония. Сръбска, гръцка, влашка пропаганди - не се спираха предъ нищо. Подкупите и шпионствата на тези пропаганди прекъсаха каквото-годе морална и местна връзка на тия народности съ българина. Непоносливите тия условия създадоха друга психологична и физична почва, на която се опре и опира днесъ българина. Българинътъ, който е високо-интелигентенъ, Българинътъ, който има въ училищата си 3 000 учители и 45 000 ученици, е сила въ Македония."

"Адска неопределеностъ и паника, която царува днесъ въ Македония, била изпитана една нощь въ Солунъ. Консулите поискали гарнизони да ги пазятъ. Три нощи наредъ, посредъ запалениятъ и потресенъ градъ биели се и се сражавали възстаници. Претърсили всички български къщи и черкви, разтурили всичко съмнително и исклали цела махала българска (кукушката). Турците знаятъ че това е начало и сигнал за големи още страхове. Българинътъ ще прибегне къмъ всичко. Всичко ще се разтресе отъ дъно..."

"Българскиятъ народъ въ Македония е възстаналъ и се бори. Той е безъ домъ, къща и семейство. Синове, жена и щерки - той не е виждалъ. Тикнатъ въ тъмница или борецъ въ планината, той няма мило-драго. Кътъ и огнище на татко и дедо - за българина въ Македония са само огънъ въ сърдце, въ гръди. Той страда съ идеала и за идеала. Той не пада като овца, той пада съ оръжие въ ръка. Въ срещата съ българина - революционеръ турчинътъ нередко изпитва неговия гневъ и щикъ...То е борба, арена...Ако турската политика не схване моментите и не даде на българина рамки, достойни само за неговия духъ, тогава българскиятъ войникъ съ жизненостьта на младенецъ и съ щика на пушката си ще намери границите на царството си при Самуила и Асена ||. "

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Септември 21, 2013, 12:27:37 am

"МАКЕДОНИЯ" - 1904 г. - М. Грашевъ отъ Прилеп

http://www.scribd.com/doc/49469556/Macedonia-Magazine-1903-1904-11-16

"На 26 мартъ тъзи година между Турция и България подписа се актъ съ твърде големо значение за съдбините на нашия народъ... Акта отъ 26 мартъ насъ ни задира до толкова, до колко той ще се отнесе до Македония и нейните свободи...Насъ ни радва "съглашението"...Султанътъ знае, че всички бельи за Империята са и са били работа на неговите поданици - българи, които той е обиждалъ и мачкалъ. Българинътъ е въ сила и мощъ да продължава и извиква тия нещастия за Империята въ секи моментъ и до безконечностъ. Внимателностьта на Султана къмъ българския народъ се налага отъ уроците на миналото и отъ страхотиите на бъдещето...
Това ни кара да се надяваме че досегашните золуми и произволи на властите въ Турция ще се отсекатъ съ една заповедъ отъ Цариградъ, че редътъ и живота на българите изъ всички вилаети ще бъде усигуренъ...Българинътъ ще се прибере въ огнищата на дедите си, и гарантиранъ отъ властьта би могълъ да помисли за работа, животъ...Българинътъ трябва да бъде неприкосновенъ въ училищата и църквата. Турция и така припознава якостьта и силата на българския елементъ. България съ нищо не е обвързана да стои зрителка предъ пожара и пламъците. Тя не може да задържва революционните души, ако Турция иска да боди гърдите на българина тамъ..."


Българските идеали въ Македония и Одринъ

"Преходните времена са най-вратоломни...Такива времена преживява днесъ българския цялокупенъ народъ...Политическите и етнографически институции въ Македония и Одринъ са твърде разклатени. Най-потребните наши учреждения и фактори са опасно подозрени отъ владетеля и вънкашни хора. Общини, училища, църкви, корпорации и културно-просветни сдружавания едва ли дишатъ подъ новата атмосфера и условия. Хората и плещите които ги държаха и носеха са прогонени или пребити. Революциите донесоха следъ себе - като река своя пясъкъ - много бедствия...Синовете на тая страна са разбегали по гори и чужбина. Народътъ тамъ е останалъ безъ кадри и дейци. Нравствената ослабленостъ, която тревожи днесъ Македония и Одринъ, храни и радва чуждите пропаганди и тирана..."

"Екзархията - най-високото наше църковно-училищно учреждение - е огнището на българската енергия. Тя трябва да дирижира развитието на поробения народъ. Трябва да се подигне материялната и морална мощъ на този най-високъ олтаръ на българската свестъ. Екзархътъ е стоялъ трезво и патриотично и въ други такива времена и вярваме, че и днешните моменти са схващатъ добре отъ Н.Блаженство. Българинътъ въ Македония и Одринъ има нужда отъ разбрани и достойни пътеводители. Надяваме се, че Екзархията ще обърне най-сериозно внимание. Последните катастрофи въ Македония са затворили и разрушили много училища и църкви. Всички тия храмове на просвета и религия бързо трябва да се отворатъ и въздигнатъ. Националните борби въ Македония и Одринъ не са завършени...Третата революция ще се обуслови, която вероятно ще бъде последня и фатална за държавата на Халифа. Гладътъ и жестокостите на които се подвъргнати някои кътове на нашата родина диктуватъ дързостъ и правятъ положението най-тежко и тажно. Ако българите и сега не се удовлетворятъ, те иматъ право на последня защита и национална самоотбрана."

"Целиятъ ли български въпросъ въ Македония се върти около 10-15 000 бежанци, навъртващи се сега въ България? Ами те ли са огромното число и мнозинство, което трябва да поглъща всичките наши грижи и внимателностъ, за български братъ и страдалецъ? Те ли са цялата и възможната наша българщина въ Македония и Одринъ? Не! Ние не можемъ да бъдемъ остри спрямо останалите и оставащите. Тия избегали отъ огнищата си хора, са много малка дробъ отъ ония, които са останали тамъ, завити само съ една черга. Избегалите тукъ зимата прекараха въ свободна България, топли посредъ грижите и старанията на брата и разни благодетелни комисии. А ония оттатъкъ!...Въ с. Церъ (Битолско) селяните отъ 300 къщи са се побрали само въ осталите отъ пожара и бесния вихъръ - 30 къщи. Българинътъ е роденъ да страда и надвива. Емиграцията не трябва да се успокоява тукъ, въ свободна България и да забравя гробовете на борците и дедите си..."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Септември 22, 2013, 12:24:44 am

"МАКЕДОНСКА ЗОРА" - 1904 г.

http://www.scribd.com/doc/49469556/Macedonia-Magazine-1903-1904-11-16

Националната политика и българската култура въ Македония и Одринско

"Македония и Одринъ стоятъ връзъ една вулканическа почва която е пълна съ приятности но и изненади. Македония и Одринско живеятъ подъ слънцето и са нишанъ на всички балкански и чужди погледи. Техната съдба и редъ се слага не само подъ влиянието на оня напънъ що крие въ себе си тамошната българска душа, а и подъ условията, що се създаватъ подъ натискътъ на шовинистичните засилвания на близките нации и влиянията могъщи на цяла Европа, или нейни пълномощници - Австрия съ своята ловка дипломация, Сърбия съ своите разбойнически чети съ сръбски знамена надъ техъ и коварни комюникета, Гърция съ своите паликарета, владици, патриарси и мюзеверлици, Германия съ любезностите си, Русия и дори Америка съ своите мисии. Въ това вънкашно положение на Европейска Турция съ злочестите нейни християнски провинции на какво би се съветвала сама?

Турция може да намери осъта около която да се върти и да се огрева вънкашно и международно. Тя така би се сближила съ България, призната и предимна покровителка и застъпница на Македония и Одринско. Въ България Султана може да намери помощъ и улеснения въ всички високи държавнически задачи и реформаторски кроежи, безъ да се излага предъ дипломатическите втурвания на В.Сили и национално-амбициозните ламтежи на околните народи. Ама турците не искатъ да живеятъ съ българите. Турция не може да игнорира единъ елементъ - свободенъ и несвободенъ - въ държавните си планове. Българинътъ, казва Шублие, е миренъ и не би искалъ никога да се закача, но турчинътъ го кара и принуждава не само на патриотична смелостъ, ами и на дързостъ. А съ какво не безпокои турцкия държавникъ българина? Съ всичко. Съ затварянията на училищата, Турция само извиква още по-жадна нужда за техъ: съ терора - безстрашие и презрение къмъ него: съ пропагандите - управия дорде е турско никой пътъ не ще има. Амнистира всички и наново залавя всички...

То, българското население системно и най-здраво се организирва. Новите наредби и положения въ революционната задруга са методично желязна насока, вдъхната само отъ отчаянието и неверието вече въ Османската властъ: новите устави на революцията въ М. и О-ско са секира за изтощения турски държавенъ организъмъ и лекове за най-тънките нужди на поробения български народъ. Народътъ вътрешно се уздравява и стега се кораво. Сека зима носи нови планове за пролетьта въ Македония и Одринъ.

България и едно патриотично умно правителство би могло да разведрява вънкашния образъ на създаденото вече положение въ вътрешния строй. То не трябва да се обвързва съ "сближения" и "побратимства". Въ вънкашното изяснение на македонския въпросъ то не трябва да се сдрубва съ никого другъ, освенъ себе си, да не прави другиго тълковникъ на дълбоките чувства на македонското българско население. Сърби, гърци и турци не могатъ да разбиратъ революционните и политически желания на 'нетехенъ" братъ."

Сръбската пропаганда

"Гърците днесъ не представятъ оная опасностъ която представиха преди години. Отъ позорното си бягство предъ турските топове те изгубиха секакъвъ авторитетъ и уважение предъ европейския светъ. А гнъсното имъ поведение презъ възстанието, когато безсрамно целуваха полумесеца и благославиха турското оръжие, което погубваше немилостиво христолюбивия народъ, бе последния ударъ погуби съвсемъ гърцизма. Не така стои въпроса съ сръбската пропаганда. Опасностьта отъ сърбите е несравнено по-голема. Докато гърците водятъ борбата въ Македония не отъ некоя необходимостъ, ами отъ пусти каприции, отъ суетно желание да лапнатъ нещо на чужди гръбъ, и отъ вкоренена вековна омраза къмъ славянството, сърбите смятатъ делото си за свято. Те заявяватъ, че се боратъ на животъ и смъртъ, затуй не ще пожалятъ нищо, за да се добератъ до онова, което имъ е нужно за битие. Ама чуждо било онова, което имъ е требно и което ще грабятъ. - Не важи!...А българите ще спасятъ Македония или по некое чудо, или съ още една Сливница. И затуй сръбската пропаганда не е престанала, ами гледа да се усили. Никакви конвенции не спиратъ сърбите отъ копнежите имъ за солунското имъ пристанище.

Сърбите зеха урокъ отъ гърците и сега работятъ по-тактично. Те видеха, че да се креска и да се псува българския народъ, оня народъ, частъ отъ когото искашъ да заграбишъ, е по-вече отъ глупаво. Първата стъпка къмъ придобивка беше - да мълчатъ презъ възстанието: втората - да привлекатъ симпатиите на видни дейци, третата - да тръбятъ чрезъ печата за солидарностъ за братска любовъ, за взаимно подпомагане...Официално се отпуснаха милионъ динара за увеличене фонда на пропагандата. Пропагандистите най-лукаво гледатъ да скомпрометиратъ предъ населението досегашни българи водачи. Да влизатъ да се биятъ съ турците - ги пазилъ Богъ! Не, те отиватъ да убиватъ българите, що би оказали отпоръ! Не турците са опасни за сърбите, а българите. А че тия чети само съ турско съгласие могатъ да ходятъ отъ село на село, между враждебно настроено българско население, а пъкъ властьта не зима никакви оплаквания предъ видъ, е повече отъ очевидно. Кичевско, дето искатъ сега за сега сърбите да се загнездуватъ, е станало арена, по която толкозъ невинна българска кръвъ се проля това лято! Кичевско! - това е гробницата на много български синове паднали безгрешно отъ вражеския сръбски куршумъ. И на гробовете имъ цъвти отровния татулъ на сръбската злоба и коварство.

Фактъ е, че до сега нито едно българско село подъ ведомството на Екзархията, не е могло да бъде привлечено отъ сърбите. Те ударятъ келепири въ гръкоманските села. И понеже днеска най-много такива български села се отказватъ отъ патриаршията, сърбите употребятъ огромни парични средства, заплашвания и терора.Желанието имъ да произвеждатъ анархия по виляетите и съ това да пречатъ на сегашните ничтожни реформи, е еднакво съ гръцкото. Другото, да накаратъ европейците да мислятъ, че въ Македония се водятъ непрекъснати национални вражди, че се борятъ разните нации, които по численостъ са еднакви.

Нека сяка педя отъ нашето отечество костува за кървавите ни врази техния животъ. Не е сръбската и гръцка пропаганда злото, което не можемъ да надвиемъ и смажемъ. Искатъ се само бързи действия, планомерни постъпки и повече енергия. Иска се зорко следене и готовностъ за сяка случайностъ."

Димитъръ Матлиевъ

"Тоя герой, за когото приятели и познати не могатъ освенъ съ благоговяние да си спомнюватъ, е роденъ презъ 1875 г. въ западната столица на българското царство и патриаршия, въ старославния Охридъ...Заминалъ да учителствува въ с. Зашле (Битолско). И учителствувалъ той на децата, а на възрастните размятвалъ мозъка съ революционните проповеди. Обикнали го отъ сърце селяните, обикнали го като братъ, като свой, толкова имъ станалъ приятенъ. И го слушали за сичко, щото имъ каже, а имъ казвалъ той много славни работи, рисувалъ имъ величието на българинътъ и ги обнадеждвалъ за честити дни. Кога някоя чета наминела край село, той събиралъ момците и ги водилъ при нея, да се пообучатъ на оръжие. Следъ година му е била поверена голяма частъ отъ Демиръ - Хисарския районъ. Миналата година става самъ войвода на чета отъ свои възпитаници. Зла съдба го е преследвала. На 5 окт. той е билъ заграденъ съ цялата си чета въ с. Брезово. Единайсетъ часа непрекъснато се е водило кърваво сражение. Квечеромъ турците докарали топъ, та бомбардирали селото. И подъ развалините пронизанъ е починалъ доблестния войвода съ повечето си другари."

Българскиятъ животъ и чуждите ламтежи на Полуострова

"Безшумно българинътъ "оре и сее". Той оре и сее отъ "Бялъ Дунавъ" до "Бяло море". Ножъ стои надъ главата му и топъ срещу гръдите му, той се не смущава. Башибузука още гризе черепа на българина, а Султана пие неговата кръвъ. Разхвърленъ по реките и планините на Македония и Одринъ, българинътъ носи култура и идеали. Той се примирява съ ятагана, но комари и мухи не оставатъ раните му чисти. Съседи близки и далечни пръскатъ ядъ и отрова около неговия животъ и надежди. Сърби и гърци въвиратъ се явно или скрито въ светините и народните хранилища. Направляватъ срещу му секакви оръдия, християнски и безчовечни: съ опивание и вероломства, съ козни и заплахи, съ злато и развратъ, те смятатъ да направятъ отъ българинътъ въ несвободните краища на неговото Отечество стока за секи пазаръ. Сърби и гърци съ напрегнати нерви и бюджети търсятъ въ чужди разсадници съкровища..."


http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B0%D0%BA%D0%B5%D0%B4%D0%BE%D0%BD%D0%B8%D1%8F_(1903_-_1904)

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Септември 25, 2013, 10:35:59 pm

ОБРЕЧЕНО РОДОЛЮБИЕ Създаване и дейност на ВМРО в Пиринска Македония (1919-1924) - Димитър Тюлеков

http://www.kroraina.com/knigi/dt/index.html

"В продължение на 40 години от 1893 до 1934 г. легендарната Вътрешна македоно-одринска революционна организация (ВМОРО, ВМРО) носи ореола на полюсната емоционална обагреност. Борческата народна организация е надежден щит за изстрадалото българско население от Македония и Одринска Тракия. Нейният бунтовен заряд, провокиран от несправедливо очертаните държавни граници след 1878 г. и от всебългарското желание за целокупен живот в бленуваното обединено Отечество, подхранва съпротивата срещу османските власти, а по-късно и против окупаторските сръбски и гръцки обезродяващи режими."

 "В края на Първата световна война и в следващите години селата и градовете на пограничния окръг са сред първите в страната, които дават подслон на многохилядния бежански поток от Македония. Според непълни данни на Стою Хаджиев, председател на Окръжната постоянна комисия в Петрич, броят на бежанците към декември 1923 г. по околии е следният: Неврокопско – 4 788, Мелнишко – 3 564, Горноджумайско – 2 968, Мехомийско – 277. Общият брой на заселените семейства е над 4 500, на които е раздадена повече от 180 000 дка земя. В Пиринския край се настаняват прокудени от родните си домове, неможещи и неискащи да забравят произхода си българи, напуснали родните огнища с надежда да намерят братски грижи в майка България."

"В обществената атмосфера на България през есента на 1919 г. преобладава унинието и апатията. Известно е, че след дълги обсъждания Изпълнителният комитет на възстановените македонски братства в България и ЦК на ВМРО през пролетта на 1919 г. молят дипломатите в Париж да съдействат за присъединяване на “Македония, цяла и неделима, към общото отечество – майка България”, а ако това не стане, да се застъпят за “една независима, самостоятелна Македония... На 3 февруари 1920 г. пред разширено заседание на свои привърженици Т. Александров и Ал. Протогеров излагат план за възстановяване на четническата дейност във Вардарска и Егейска Македония. Тодор Александров, о. з. ген. Александър Протогеров и Петър Чаулев, тримата видни дейци на българското освободително движение в Македония, съзнавайки ясно последиците от очертаващата се трагична развръзка още далеч преди сключването на “мирните договори”, поемат задълженията си като членове на ЦК на ВМРО. Вземат се мерки за набавяне на оръжие, което се препраща в пограничните пунктове Неврокоп, Петрич, Горна Джумая и Кюстендил. Ръководителите и кадрите на възстановяващата се организация започват системна дейност в национално подтиснатите части от Македония през пролетта на 1920 г."

"Наред с предприетото “най-тясно сближение с Кралството на сърби, хървати и словенци”, земеделската държавна администрация полага разнообразни усилия, за да установи контрол над организираното движение. Освен репресивните мерки в Пиринския край, правителството прави опит да атакува директно влиянието на ВМРО в България. Окръжният управител е за разумен подход към ВМРО, но правителството бърза да докаже пред съседите и Великите сили, че наистина е решило да пресече от корен четническите нападения от българска територия. Затова министърът на вътрешните работи д-р Р. Даскалов настоява за брутално унищожение на създадената организация. Особено безогледни са действията на администрацията в Неврокопско. Предприето е масово обезоръжаване на населението и преследване на главните привърженици на ВМРО. Мнозина потърсени от властта дейци минават в нелегалност, а близките им са интернирани."

"Възникването и преустройството на ВМРО в пограничния район обективно съвпада с целите и поощрява онази част от българското общество, която е готова на всяка цена да воюва срещу оранжевото тоталитарно управление. Но в тази посока ВМРО залага главно на конспиративни форми на действие. Вярно е, че раждането на спомагателната организация е предизвикано от конфликтните отношения между ВМРО и правителството на БЗНС. Наистина са положени основите на “държава в държавата”, на “царство в царството” и на “власт във властта”. По идея на Т. Александров и организационните съветници се изгражда класическа мрежа от комитети, характерни за предвоенната ВМРО. За кратко време нелегалните групи са преобразувани в околийски и местни ръководни тела на организацията."

"Ожесточението е подсилено и от противобългарската същност на сключената в Ниш българо – югославска спогодба, предвиждаща ликвидиране базите на ВМРО в Петричко. Освен това, военното положение в окръга, твърдият правителствен курс срещу ВМРО от март 1923 г., както и безкомпромисната позиция на Организацията, допълнително нажежават обстановката. С подписаната Нишка спогодба се утвърждава вярата на сръбския премиер Никола Пашич и неговото правителство в искрените намерения на българските земеделски управници да предприемат наказателни мерки в пограничните райони. Всички са убедени, че най-после комитетските гнезда от двете страни на границата ще бъдат разрушени. В средите на ВМРО спогодбата е оценена като удар в гърба, който “развързва ръцете на Н. Пашич откъм България, откъдето той е очаквал, изглежда, най-голямо противодействие за прилагане на своя опасен план за посърбяване на Македония”.

"В Петричко арестите започват още от началото на май 1923 г. Войската заема важните стратегически пунктове в окръга. Но главните боеви сили на ВМРО са разположени в окръга по цялото протежение на българо-югославската граница, а Т. Александров изпраща заплашителни писма до местните административни управници и иска оставката им... Населението не желае да нарушава дадената клетва пред ВМРО... На 4 юни 1923 г. министърът на вътрешните работи Хр. Стоянов обявява заплашителните писма на Т. Александров срещу новоназначените околийски началници. Поставен е акцент върху съобщението, че терористи на ВМРО ще ликвидират Ал. Стамболийски, Хр. Стоянов, К.Муравиев и други земеделски водачи. Поводът е използван за нови атаки срещу ВМРО. До последните дни на земеделското управление погрешно се смята, че главната опасност за него идва от организациите на македонските българи."

Извършеният на 9 юни 1923 г. държавен преврат от офицерите – съзаклятници, членове на Военния съюз, е важно събитие в новата ни политическа история. В научната литература В. Василев убедително защитава тезата за участието на ВМРО в преврата, но този въпрос все още продължава да бъде спорен в професионалните среди... В помощ на допълнително привлечените войскови подразделения се оказват четите на ВМРО и така въстаническите действия са преустановени...Ръководните центрове и в Пиринския край, и в София, действат в една посока както по време на подготовката, така и за победния завършек на преврата. Те оказват подръжка и при началните плахи стъпки на новата изпълнителна власт. При подготовката и хода на преврата се прилагат конспиративните форми на участие, а след 9 юни ВМРО залага на нелегалните си въоръжени групи, селски чети и милиция, които под маската на доброволци пряко участвуват в стабилизирането на извънредното правителство. Независимо от колосалните трудности след Първата световна война, възстановената ВМРО обаче има непосилната амбиция да бъде самостоятелен политически фактор при решаване на македонския въпрос не само в България, но и на Балканите. Постигнатото в тази посока се дължи както на организационната традиция, така и на невероятната енергия, стоманена воля и революционен талант, присъщи на Т. Александров. Водената от него организация участвува тайно в държавния преврат по своя воля и мотиви и като самостоятелен политически субект. Същото е в сила и за спомагателната организация, която е родена и се развива в обстановка на постоянен конфликт със земеделската власт в Пиринска Македония."

"Главната цел на БКП в хода на преговорите с ВМРО е не да разцепи и овладее организацията чрез създаването на прокомунистическа фракция в нея, а да постигне нейния неутралитет. Нещо, което никак не е малко и тя успява да го стори...През септември 1923 г. ВМРО не може да бъде безучастна, когато “местните комунисти доказват, че поставят по-високо целите на международния комунизъм, отколкото тия на Македония. Организацията, с цел “защита на държавата от комунистите”, е автор на политически убийства... За да запази базата в Петричко и позициите в България, ВМРО е принудена да съобразява програмните си цели и тактика с Цанковото правителство. Но пред него са изправени същите обективни международни условия, които формират външнополитическа позиция, сходна с тази на премахнатото чрез преврат земеделско управление. Независимо от опитите на Великите сили и особено на Великобритания да предотвратят югославската агресия срещу България, най-невралгичният пункт между двете съседни страни продължава да бъде ВМРО и въпросът за правата на подтиснатите българи. Властите в Белград диктуват на София не само ликвидиране на ВМРО, но и “забрана” българската общественост да мисли за страдалческата съдба на сънародниците си и да оказва подкрепа на освободителната им кауза. Организацията на македонските българи, която има самочувствието на независим политически ръководител в освободителното движение, не може да се съобразява с това становище. Конфликтът с правителството е неизбежен."

"Целите на Коминтерна съвпадат с тези на федералистите. Доказателство за това е един доклад, съставен от Т. Паница и изпратен на 6 януари 1924 г. до Задграничното бюро на ЦК на БКП и до съветския агент във Виена. Видният федералист, който не е чужд на идеята да осребри богато новото си политическо “верую”, определя серската група на ВМОРО за “родоначалник на революционното федеративно движение в Македония” и с високопарно самочувствие заявява: “Ние винаги сме смятали, че между нас, федералистите и лъжеавтономистите, не може да има никакво обединение и примирение и че само борбата до пълно унищожение на лъжеавтономистките оръдия на българската анексионистична политика може да разчисти пътя на истинското освободително революционно македонско движение”. Излагайки крайно изопачено положението в България, водейки се от зле прикрит стремеж за вдигане на акциите си пред богатите покровители, Т. Паница определя като най-близка задача в България македонците – комунисти да влязат в бежанските братства, да изградят нелегални бойни групи против националреволюционерите. Срещу ВМРО в Пиринска Македония той предлага “организиране и прехвърляне от сръбска и гръцка Македония” на чети, които да поведат “ унищожителна борба срещу терористическите ядра на Т. Александров”.

 "Показателен факт за еволюцията в идейните разбирания на Т. Александров, Ал. Протогеров и П. Чаулев е отношението им към Съветска Русия... Виенските преговори и подписаният на 6 май 1924 г. от Ал. Протогеров и П. Чаулев манифест, разкриват “новата ориентация” на освободителното движение... В отсъствието на Т. Александров, който от Виена през Базел заминава за Лондон, водещи фигури на ВМРО са Ал. Протогеров, Ал. Василев и Г. Атанасов. Те са сближени от желанието да се противопоставят срещу лидерството и единовластието на Т. Александров в движението. След близо двумесечно отсъствие, на 5 юни 1924 г. Т. Александров се завръща в България. Веднага са предприети усилия за ограничаване последиците от злополучните за ВМРО преговори във Виена...В началото на юли 1924 г. първите кадри на ВМРО узнават за комунистическото раздвижване в окръга. Около годишнината от Илинденското въстание са разпространени комунистически позиви до емиграцията за единния фронт, а в Горноджумайско е занесена брошура на Д. Хаджидимов...Настоятелното искане на Т. Александров за бързи предохранителни мерки срещу евентуалното комунистическо надигане и на 10 август бива подписано окръжно писмо с предупреждението “да не бъдем изненадани и да не позволим повторно да злоупотребяват с името и престижа на ВМРО, както стана през септември миналата година”.

"Смъртта на Т. Александров е желана еднакво силно не само в Петрич и София, но и в Атина, Белград, Виена и Москва. Не е случайно, че именно на Щ. Влахов е възложено извършването на престъпното деяние. Горноджумайският околийски войвода е в остър конфликт с Т. Александров.  В заговора са посветени все лица от обкръжението на Ал. Василев – Динчо Вретенаров, мелнишки околийски войвода и невъоръжените куриери Динчо Балкански и Динчо Сугарски. Подготвено старателно, злощастното убийство е извършено безупречно. На път за конгреса на Серски революционен окръг, близо до с. Лопово Т. Александров е убит от Щ. Влахов и Д. Вретенаров. Злокобната дата е 31 август... Внушителните панихиди и искрено оплакване определят заслуженото място на Т. Александров като легендарен революционен водач на българското освободително движение в Македония."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Септември 26, 2013, 11:53:04 pm

ОБРЕЧЕНО РОДОЛЮБИЕ - Държавата на ВМРО в Българския Югозапад (1925-1928) - Димитър Тюлеков

http://www.kroraina.com/knigi/dt/index.html

"Горноджумайските събития са бойно кръщение за новото попълнение в редиците на ВМРО. С организаторския си и конспиративен талант като естествен негов водач се налага Ив. Михайлов, избраник и ученик в революционното дело на убития Т. Александров. Наказателните групи на ВМРО в окръга екзекутират и всички приближени дейци на Ал. Василев, злоупотребили с “народните пари”, компрометирали освободителните идеи и взели участие в подготовката и убийството на Т. Александров. На 25 декември 1924 г. книгата “Заговорът против Тодор Александров по данни на ВМРО” е готова. С неговото публикуване се цели да бъдат посочени виновниците за убийството на Т. Александров – БКП и Коминтерна, а обществото да приеме и оправдае последвалата кървава отмъстителност на младите следовници. Кризисният процес във ВМРО достига до естествен резултат – организационното обособяване на нова прокомунистическа и просъветска формация – ВМРО (обединена). Нейната анемична дейност в Петричко е най-добрият критерий за политическата дееспособност на т. нар. левица в македонското революционно движение.Злополучният край на преговорите с коминтерновските дейци отбеляза началото на неотклонно провежданата антикомунистическа линия във ВМРО. Сред управляващия елит от революционни дейци се формира убеждението, че неотклонната проява на антикомунистическата им позиция превръща организацията във фактор за вътрешната сигурност на България. Михайлов подробно излага мнението си за вътрешното македонско революционно движение, което е възможно само като надпартийна, надкласова борба, която става борба на целия народ срещу поробителя. Самата организация е тайна и в това е мистериозната сила на движението, а ВМРО е екстериториална. Организацията е нещо изключително, създадено от извънредните обстоятелства, при които е принуден да живее македонският българин. Македонското революционно дело е “ултраидеалистическо, то е една религия и диша чрез вярата си, от която произлиза предаността, затова революционера е самоотречено същество."

"От 9 до 12 февруари 1925 г. в с. Сърбиново (дн. Брежани), ВМРО провежда своя Шести конгрес. С конгресните разисквания в с. Брежани започва идейният процес на анализиране и оценяване на резултатите от македонското освободително движение през периода 1908 -1924 г. Процес, който намира израз в преутвърждаването, уточняването и най-вече в търсенето на нови пътища за постигане на бленувания общобългарски национален идеал – освобождението на национално потиснатите българи и тяхното обединение със свободната Родина."

"Амбициозният и енергичен Михайлов задвижва организационния механизъм на високи обороти...След като първата грижа на Ив. Михайлов да се намерят и впрегнат в работа най-подходящи другари за важните и отговорни служби е изпълнена, до назначените околийски тела в Пиринския край е изпратено строго поверително  инструктивно писмо. Заложените в него основополагащи идеи обогатяват приетата наредба и са ценно ръководство за действие. Документът е значим извор, осветляващ управленческия стил и качества, мотивите и възгледите на Ив. Михайлов. Становището на Ив. Михайлов спрямо официална България е конкретизирано в четири основни тези: “Възможно по-далече от нея”, “Щом не ни закачат – с никого не се закачаме”, “Винаги ще поддържаме своите гледища по големите въпроси, без оглед ще харесат ли те, или не на дадени български управници” и “Ще се интересуваме за положението на нашите бежанци в България”. Убеждението на Ив. Михайлов е, че когато се касае “за защита на Организацията”, не бива да остане ненаказана нито една пакостна постъпка, без да ни мига окото от нищо”. Изключено е всякакво застъпничество за виновниците."

"Антикомунизмът е част от типичния идеен облик на ВМРО след 31 август 1924 г. и априлския софийски атентат от 1925 г. Един от доверените журналисти на ВМРО Кр. Велянов, съмишленик на Ив. Михайлов, пише по темата “Комунизмът и национализмът” следното: “Днес болшевиките се представят за най-революционните поддръжници на всички национални движения. Но това е от съображение на корист, а не от искрено съчувствие към тези движения...Белград и Москва са срещу Македония. Те са в един странен фронт против македонското движение, едните защото не могат да го сломят, другите защото не успяват да го подчинят”. Идейната революционност се аргументира, а нейното приложение с куршуми и смърт се оправдава, с липсата на минимални политически свободи в Македония. А убеждението, че на оръжието трябва да се отвърне с оръжие има немалко поддръжници в тогавашния свят. Неслучайно във в. “Македония” проф. д-р Л. Милетич заявява: “Македонските българи са принудени със сила да се защитават от насилието. Това е свещено право на всички угнетени народи”.

"Законите” на ВМРО са универсални за всички нейни членове, независимо от длъжностното им положение.  Когато е налице “противопоставяне и рушене на организацията, укриване и съдействие на нейни врагове, въоръжена съпротива, разбойничество и контрабанда”, наказанието е смърт. С бой от 10 до 50 тояги и глоби от 500 до 50 000 лв. се наказват извършителите на кражби, изнудване, подкуп, повреда на имот, “злоупотреба с влиянието на организацията за уреждане на лични и др. частни сметки и спорове”. Преследват се и “развратът и пиянството”. С бой, глоба, обезоръжаване, извънреден караул, или смърт, се наказват още нарушенията и неизпълнението на разпоредбите при носене на караулна служба, неявяването на определено място по заповед на районен началник, невнасянето навреме на посочения налог, или глоба, както и недобросъвестността при разхвърляне и събиране на налози."

"Средства от организационната хазна са насочени за бедствуващите, около 8 000 души в Огражден и Каршиака през лятото и есента на 1927 г.,отпуска месечни помощи за семействата на убити четници и войводи и средства за строителство на техни домове, издържа студенти от поробена Македония в чужбина, дадени са хранителни продукти на обща стойност 300 000 лв. на изнемогващото население от общините Игуменец, Яково, Добри лаки, Гореме, Горна Рибница, Цапарево, горноджумайските села Сухострел, Дебочица, Габрово, Лешница, Клисура, Лисия и др. Безплатно са раздадени 600 000 кг зърнени храни..."

"Продължава да се набавя оръжие и боеприпаси за въоръжените формирования на ВМРО. Начините за тяхното осигуряване са най-разнообразни. От името на борческа Македония на 22 юни 1925 г. Ив. Михайлов благодари на Борис Зафиров и на офицерите във Велико Търново подполк. Р. Атанасов и майор С. Бакърджиев за доставените от тях бойни материали в подкрепа на освободителното дело. На 15 юли 1925 г. Михайлов подписва разписка за прибраното през 1923 г. оръжие – пушки манлихери 284 бр., карабини манлихери 289 бр., манлихерови ножове 489 и др. Околийските чети са екипирани с всичко най-необходимо – от пушки манлихери до компас, цианкалий и термометри. Обикновено четниците са въоръжени с къси карабини, пистолет, бомби, патрондаш. Облечени са в специална комитска униформа: кожена шапка с форма “Хан Аспарух” с куршумче в средата, извито назад, палто и панталони, наподобяващи войнишките, кожен силях, гуна (пелерина), вълнена наметка, която служи за завивка. На краката – калцуни, обвити с гайтан. Обути са с цървули."

"При изследването на храбрата народна съпротива в Българския Югозапад от октомври 1925 г. трябва да се отчита стремежът на ВМРО да прикрива боевото си участие... През 1925 г. Б. Бунев е подвижният боеви инструктор на ВМРО. От януари 1926 г. той е на отчет към Петричка околия. В Светиврачко е Стефан Карайорданов. От януари до април 1926 г. за Разложко в боево отношение отговаря Александър Зографов, а след това е назначен Костадин Василев. Боевият инструктор на Неврокопско е с псевдоним Боров [Б. Бунев] и той получава месечна издръжка 3 000 лв. до май 1926 г...За Ив. Михайлов най-важното дело след първия окръжен конгрес е съставянето на военен устав на спомагателната организация. Той получава необходимите бележки от назначените боеви инструктори, написва своя проект...В бойния устав ударението се поставя върху четническата тактика, основана на гъвкави действия и голяма подвижност на групите. Разчита се на просветителски беседи, които “повдигат съзнанието, закрепват духа и възпитават добродетели “. Авторите на бойната инструкция смятат, че недостатъците в техниката и обучението могат да бъдат допълнени чрез смислени и пламенни беседи с достойни примери от миналото и настоящето на македонското освободително движение – четите на Христо Узунов и Методи Патчев, подвига на Солунските атентатори и Менча Кърничева. Бойците на ВМРО са призвани да бъдат готови с беззаветна самоотверженост да изпълнят дълга си към родината. Освен с предаността си към организацията, да проявяват и общочовешки добродетели – честност, скромност и искреност. Внушава се да няма страх от неизбежната смърт, защото по-важното е “дали достойно ще умреш!”

"До януари 1926 г. ВМРО разполага с 6714 души, 310 558 патрони, 1651 местни четници и 8 107 мъже, годни за оръжие. Вземайки предвид преброяването през 1920 г. , според което населението в окръга възлиза на 160 000 души, Ив. Михайлов разсъждава: “от тях могат да се мобилизират 16 000 души. В тиловите и другите специални служби ако се ангажират 4 000 души, остават 12 000 годни да носят оръжие.” Замислено е за тази своебразна войскова част да се намерят още пушки. Но общата преценка за личното въоръжение е задоволителна, защото по-важно е наличните пушки да бъдат в “здрави хора, подготвени бойно и въодушевени от идеите на организацията.”

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Септември 29, 2013, 08:02:51 am

ЗАПИСКИ НА ХРИСТО НИКОЛОВ МАКЕДОНСКИ - 1896 г. - от Горни Тодорак, Кукушко, един от хъшовете на четата на Караджата

http://www.promacedonia.org/hm/index.htm

"По ония времена, пък даже и сега в Македония думата "хайдутин" не само не се считаше за нещо позорно и въобще лошо, но хайдутството се смяташе като съвършено почтено, възвишено занятие. Делата на хайдутина или по-добре целите, които той си е определял да преследва, бяха оморализирали тая дума. Притиснатите и съсипани материално и морално българи, особено по селата, ограбвани от разни паши, местните султани, бегове и даже от всеки бездарен, глупав и за нищо некадърен ага, не можеха да гледат на тия хайдути с лошо око, защото тяхната цел беше да убиват лошите и золумджии мюсюлмани и въобще да гонят турците, тия мъчители на християните. Всичката деятелност следователно на тия хайдути се е считала като българско народно отмъщение против една друговерна владееща нация, която не държи сметка за всичко, що върши над беззащитната рая и не знае предел на безобразията и безчовечните си дела против българите. Българските хайдути бяха една юзда за развилнялата власт и турско население; те поддържаха духа на нашия народ и всяка вяра в неговата мощ, а неговата численост, в неговото право. По тия причини българското население винаги е помагало на тия хайдути, почитало ги, възпявало ги и ги е приравнявало в безгрешността им със светците на нашата църква. Хайдутинът беше человек, който се занимаваше с "народните работи", за които беше посветил живота си. Хайдутството е имало действително национални, но тесни местни цели, отмъщението за нанесени обиди, грабежи, обезчестявания, убивания на родители, братя, сестри и пр. Но отпосле хайдутинът, при изпъкването, благодарение на народното самосъзнание на мисълта за един по-честит и по-свободен живот, се, е метаморфозирал, в бунтовник с широки национални цели, строго определени искания против турското владичество в полза на българския народ."

"Говорихме, разправяхме, тълкувахме и най-сетне се разделихме със съвет един към други, че трябва до някое време да се предпазваме от опръсканите турци. И наистина, дивите тия аги счели случайно туй опръскване за кръвна обида и решили жестоко да отмъщават. За такива нищо и никакви случки и днес българите в Македония се бият и убиват от турците... Родното село ми се виждаше като пъкъл и тежко ми беше да гледам смирената българска рая да работи денонощно за грабителите си, без да бъде сигурна за живота си и имота си. Пирин и Рила е мойто отечество, казвах, повтарях и потретвах на себе си, там аз ще се намеря поне една минута на волност и ще се броя господар на себе си. И пред въображението ми преминаха величествените върхове на тия планини, непристъпните гори и канари, където безопасно и свободно се разхождат юнаците на Илю войвода и Стоимен войвода, и за където душата ми вече копнее. Нямаше друг изход, не ми оставаше вече друга кариера. Аз се усещах толкова чувствителен от всяка и най-малка даже обида, щото мислех, че ще се пръсна, ако още днес не се махна от селото и не стана волен планински гражданин и верен поданик на един от войводите. Върнах се у дома аз късно, развълнуван и умислен. Разправих накратко на домашните си за втория обир и без да чакам мъмренията и гълчанията на майка си и братята си, ако действително те са ме мислили да ме мъмрят и гълчат, стегнах се на две на три, грабнах бащиното си сливенско шишане, което той кътал като антика, шопнах в пояса си два пищова, взех от майка си няколко гроша, изревах едно отчаяно “сбогом” на всички в къщи и припнах у Манол Наков в Долни Тодорак.
- Аз вече не мога да търпя, бай Маноле, стягай се да вървим.
И Манол Наков беше действително готов за всяка минута. Аз го намерих в лозята. Още вечерта се обявихме ние свободни планински юнаци и в тъмното оставихме селото и неговите жители да се валят в своите тъги и неволи. Сбогом Тодорак, сбогом роден край - тия бяха последните ни думи, когато излязохме от селото и се опътихме да търсим войводата Илю или Стоиме, за да се запишем в една от тия две чети.
Ето как станах хайдутин."

"Приготовляваха се две чети: едната под воеводството на Хаджи Димитър, а другата - под това на Стефан Караджата. Двете тия чети се предполагаше да тръгнат заедно, да преминат Дунава и щом стигнат Стара планина, да се разделят и да се упътят по две направления. Няма нужда да се казва, че целта на тия чети беше да дадат сигнал, за да въстане народът против турските золуми, против турските злоупотребления, против турската власт и въобще, да поиска един свободен и по-честит човешки живот. Ние искахме свобода и правдиниза народа и мислехме, че ще ги извоюваме. И по мое мнение последствията, които видяхме, оправдават тая наша вяра, макар това утвърждание и да се вижда на някои парадоксално. Хайдушките чети не посбутаха ли народа да огледа себе си и да подири защита от всички нанесени му пакости в себе си? Четите на Караджата и Хаджи Димитър не прокламираха ли исканията и нуждите на българския народ и не засвидетелствуваха ли, че народът е готов с най-скъпи жертви да извоюва правата си? Тия чети не са ли поне нравствено съдействували и повлияли за вдигането на въстанието по-после, резултатът на което бе освобождението на България? Разбира се, че за нашето освобождение трябва да се взимат под внимание и други фактори, като например Руско-турската война и пр., но за да можеше да стане тва, трябваше народът ни да прояви своето национално съзнание, а това направиха най-добре четити на Хаджи Димитър и Стефан Караджата, въстанието, а също и нашата периодическа преса тогава.
Целта прочее беше патриотична, чсна и определена: тя е формулирана и в прокламацията, която нашите войводи отпечатаха още в Букурещ и която ние замъкнахме със себе си, за да я пръснем из Българско. Ето съдържанието на тая прокламация:
"Братя българи!
Теглилата, причинение на нас от турското правителство, станах вече несносни. То, вместо да облекчава нашето състояние, от ден на ден го прави по-нетърпимо; от всичко това няма друго спасение, освен да станем и с оръжие в ръка да дирим своите права и свободи.
Ето ние ви показахме пресвят пример за това, като се хващаме за оръжие: след. последвайте ни, ще бъдете достойни потомци на нашите славни прадеди: Крума, Бориса, Симеона и др., които никак не търпят чуждото срамно и низко за человека иго.
Не надявайте се никому да дойде да ви освободи седящи със сгънати ръце! Не слушайте ничии съвети, а само и само надеждата ви да бъде основана на вашите юнашки ръце, защото те са истински и верни ваши приятели и помощници, които ще ви помогнат и избавят.
Братя! Времето е дошло и ни вика да си дирим нашите права. Нека го послушаме и се покажем пред света народ, достоен за свобода.
На всякого, бил от каква и да е народност, па и на самия турчин, седящ мирно, ще бъде почетена както: честта му, имота му, тъй също и неговата вяра, намерението ни е да изгоним несносното злоупотребление и да си добием народните права и свободата.
Братя, златогривий лъв реве из балкана и ни вика! Нека всички се притечем под неговия препорец и съгласно с едни уста извикаме: "Свобода или смърт!"
Стара планина. Привременното правителство."
Тая прокламация взимам от в."Дунавска зора", брой 35, 1868 година, където редакцията бележи, че я публикува без никакви поправки, тъй както си е била."

ПРИ ГЪБЕНИ
"Беше привечер, едва ли имаше един час до мръкване. След като изпразнихме по няколко пъти пушките си из позициите и понеже турците настъпваха решително към нас, ние изскочихме из позициите си и се впуснахме срещу неприятеля. Боят беше ужасен, защото не ни оставаше друго, освен да извадим сабите и да се бием с хладно оръжие. Като всеки началник Караджата вървеше напред толкова решително, като че излиза на сцената на някой Парижки театър. Така захласнати Караджата навлезе в стана на неприятеля. Но турската сган многочислена! Едни от турците се разбягаха, други се впуснаха да се бият с нашите, с трети взеха мерки да обкръжат цялото отделение на Караджата и да ни изловят. Никога не съм видял по-грозно и по-рисковано сражение. Само гласът на сабите се чуваше. Офицерът, който командваше падна убит, а турците още повече се разяриха. Войската се биеше също решително и в скоро време сполучи да ни обсади от трите страни. Оставаше ни свободен само тилът, откъдето другото отделение ни вардеше що-годе и се биеше на другата страна с друга войска и башибозуци. Веднага взехме да отстъпваме, за да избегнем обсадата. Само Караджата не можа да отстъпи навреме, защото беше вече толкова пронизан и нашарен от куршуми, щото не можеше да се бие и да върви. Войниците се спуснаха върху му и го завлякоха в стана си. Уловиха един полумъртъв човек. Това стана пред очите на всички ни, но нямаше как да му помогнем. И турците разбраха, че хванаха един от войводите ни и престанаха нападенията си срещу нас, но взеха мерки да ни задържат в обсада. Нашето положение ставаше критично, затова решихме че е нужно час по-скоро да си пробием път..."

"Беше 18 юни 1876, когато тръгнах с 200 момчета. Началник на 200 души - това беше за мен най-голямото желание. От прост редовой в четата на Караджата и Хаджи Димитър, аз сега се въздигнах на войвода...Тук трябва да спомена, че и знаменосецът се държа мъжествено; той беше Стефан Митров, родом от щипските села. На 22 юни тръгнах с четата си за Кадъ-Боаз. Със себе си замъкнахме и двата топа, които имаха всички потребности, заедно с топчиите. Отивахме да се бием, а пък момчетата весели, пееха и се радваха, като че да отиваха някое хоро да му друснат. Никакви бъдещи опасности и страдания не ни безпокоеха и наум даже не ни дохождаха...Когато пристигнахме на Кадъ-Боаз, другите български чети бяха направили и свършили вече сражението и отстъпваха назад. Щом приближих аз с четата си с тая на Найден поп Нилов, нашите ни забеляха, спряха да отстъпват и удариха турците отново; турците уплашени, види се, от това, че на противника иде помощ, която не знаеха, разбира се, колко е голяма, започнаха да отстъпват. Това отстъпление се продължи до там, щото нашите пак завзеха и запазиха първите си позиции на Кадъ-Боаз.

Щом стигнахме на Бабина Глава, събрахме се всички войводи на Пандирало и поискахме да се обясним и да определим по-добре нашето положение и деятелност. Събрахме се: Панайот Хитов, Симо Соколов, Филип Тотю, дядо Илю, Найден поп Нилов и аз...На Чипровските планини се събрахме всичките войводи и там определихме нашата бъдеща деятелност. След дълги съвещания ние решихме тъй: аз с четата си да замина за Пиротско, а другите войводи за Белоградчишко и Берковско. Нашата цел беше да вдигнем българския народ от тия краища на оръжие и по тоя начин да усложним още повече влошеното вече положение на турците и да извоюваме своите правдини..."

" В едно от сраженията Хаджи Димитровият брат Тодор Асенов беше зле ранен. Когато стана нужда да вървим, трябваше да го оставим, защото нямаше възможност да го носим, едно от преследването на потерите, а друго, че той беше твърде зле ранен, почти полумъртъв, надежда за спасение нямаше. Тогава решихме, вместо да го оставим в ръцете на турците, да го предадем на някои овчари да го пазят и щом умре да го погребят; така и направихме; отнесохме нещастния Тодор при овчарите в същата местност, опростихме се всички, като го целунахме в челото и тръгнахме. От казаното става повече от ясно, че заровеното в местността Кадрафил лице е Хад. Димитровият брат Тодор и че изровените после оттам кости като мои, от роднините и приятелите на Хад. Димитра, са кости на Хаджи Димитрова брата Тодора. Нека това да се знае от всички сливенски родолюбци, както и от приятелите, роднините и майката на Хаджи Димитра, че под издигнатия скромен паметник в черквата "св. никола" в гр. Сливен лежат не моите кости, а костите на нейното мило чадо Тодор и да му отдадат всички приличната почит и заслужающата памят.
Вечна ти памят, незабравимий другарю и съратниче Тодоре! Бог да го прости!"

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A5%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE_%D0%9C%D0%B0%D0%BA%D0%B5%D0%B4%D0%BE%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B8

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Октомври 04, 2013, 09:49:04 am

МАКЕДОНСКИЯТЪ ВЪПРОСЪ ЧАКА СВОЕТО РАЗРЕШЕНИЕ - в. "МАКЕДОНИЯ" бр.1, 1926 г. - Иван Георговъ от Велес

http://www.scribd.com/doc/33508099/Macedonia-Newspaper-1926-1934-1-to-18

http://www.scribd.com/collections/2512233/Macedonia-Newspaper-1926-1934

"Баснословната птица Фениксъ е изкарала въ старини въ гнездото си, но отъ нейната пепелъ се е появявалъ винаги единъ по-чуденъ Фениксъ. Македонскиятъ въпросъ много прилича на тая легендарна птица. Едвамъ се бе произнесла въ Парижъ, последната присъда надъ Македония отъ ония, които преди беха публично дали едвали не клетва, че не ще решаватъ съдбата на никой народъ, безъ предварително да узнаятъ неговата воля, и тоя Фениксъ изново прояви предъ очудения светъ своята несломена сила, която новите му потисници мислеха, че са окончателно пречупили. Наистина това бе дело на единъ гений, каквито вековете раждатъ наредко, но и той гений не щеше да може извика къмъ нова борба своя народъ, ако той не бе намерилъ въ него вечно живия неговъ националенъ духъ.

И ние виждаме какъ, въпреки грубото насилие на новите поробители на Македония, все повече си пробива пътъ въ чужбина чувството, че е извършена голема неправда спрямо Македония, и че трябва вече да се помисли за премахването на тая нечувана неправда.

Това съзнание взема да си пробива пътъ и да намира военъ изразъ дори и всредъ ръководни отговорни фактори.Така видниятъ белгийски общественикъ и държавникъ Вандервельде, който днесъ ръководи външната политика на своето отечество, преди две години, въ своето пътуване по балканските земи, съ своя бистъръ умъ ясно бе разбралъ истината и решително бе посочилъ единствения, споредъ него, при дадените условия възможенъ правиленъ изходъ отъ създаденото въ Македония нетърпимо положение. Той намира тоя изходъ въ една областна автономия, подобна на оная, каквато искатъ хървати и словенци, и е на мнение, че само такова  едно решение може да тури край на всекъкви незадоволства въ Македония, като прекрати тия постоянни покраични случки и установи истински миръ.

Но още по-утешително е, дето и единъ големъ днешенъ приятелъ и близъкъ съюзникъ на Югославия, чешкиятъ ръководителъ на външната политика, макаръ и още прикрито, както е естествено при неговото положение, изказва публично същото мнение. Известно е на нашето общество, че г. Бенешъ преди няколко месеца бе засегналъ въ редица свои статии, обнародвани въ чешкото списание "Slovansky prehled" и македонския  въпрос. Въ тия статии той между друго бе изтъкналъ, някои отъ рецептите на сръбската държавна политика за "окончателното" разрешение на македонския  въпрос. Засягайки съ това чувствително дълбокото национално съзнание на македонските българи, тая постапка намери тогава заслужена осъда всредъ македонските кръгове.

Но ние мислимъ, че не по-малко внимание заслужва и другата страна на тия статии. Ние сме убедени, че г. Бенешъ, който много добре познава етнографическото състояние въ Македония, защото то е тъй добре изучено и осветлено отъ видни негови учени съотечественици, и е добре осведоменъ върху дълбокото национално съзнание на македонските българи и върху редкия борчески духъ, който съ такава енергия и решителностъ се проявява особено отъ половинъ векъ насамъ, разбира че при тоя националенъ духъ, не така лесно ще бъде за сръбските държавници да дочакатъ благоприятния резултатъ на своите рецепти, противни на днешното време. Той, вярваме, не се съмнява, че едничкиятъ заслуженъ отговоръ, който целиятъ български народъ може да даде на подобни съвети, не може да бъде другъ, освенъ гордиятъ чешки отказъ!

Ето защо г. Бенешъ въ своите статии изтъква и втората възможностъ за разрешението на тоя въпросъ. А тя е "автономията" на Македония. Знаменателно е и обстоятелството, че г. Бенешъ, говори все за Македония, когато неговите съюзници не искатъ и да чуятъ тая дума.

Тоя съвпадежъ въ схващанията на двама отъ най-видните днешни държавници, които и като членове въ съвета на Обществото на народите, взематъ деятелно участие въ разрешението на сериозните въпроси на днешното време, може още повече да ни закрепи въ нашите непоколебими надежди, че не е далечъ денътъ, когато нашето народно дело напълно ще възтържествува."

Иван Георговъ

"През есента на 1926 година Централния комитет, Задграничното представителство и Висшият организационен съвет на ВМРО взимат решение за издаване на единен ежедневник, който да отразява македонската тематика - така седмичните вестници „Независима Македония“, „Илинден“ и „Устрем“, съответно печатни органи на Съюза на македонските културно-просветни и благотворителни братства, Илинденската организация и Македонския младежки съюз се обединяват. Издаването им е преустановено и на тяхно място излиза вестник „Македония“. Решено е директор на вестника да е Георги Кулишев, главен редактор Йордан Бадев и редактори Кръстьо Велянов, Никола Джеров, Васил Пундев..."

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B0%D0%BA%D0%B5%D0%B4%D0%BE%D0%BD%D0%B8%D1%8F_(1926_-_1934) 

Автор на статията - Иван Андреев Георгов от Велес, Македония - български учен философ-идеалист, педагог, академик на Българската академия на науките, председател и член-учредител на Македонския научен институт.
http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%93%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%BE%D0%B2

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Октомври 07, 2013, 11:34:42 pm

РОЛЯТА НА МАКЕДОНСКИТЕ БЪЛГАРИ ПРЕЗЪ ЕПОХАТА НА ВЪЗРАЖДАНЕТО - в. МАКЕДОНИЯ, бр.63, 1926 г.

http://www.scribd.com/doc/34171576/Macedonia-Newspaper-1926-1934-43-to-69

http://www.scribd.com/collections/2512233/Macedonia-Newspaper-1926-1934

Архим. д-ръ Антимъ

"Историята е великъ учителъ. Всекога историческото минало може да послужи на хората за урокъ, за поука на настоящето и насърдчение за въ бъдещето. Само сърбите и гърците, които са поробили Македония, не желаятъ да се поучатъ отъ историята. Нещо повече, те се стараятъ да фалшифициратъ тая история, когато тя е противъ техъ и техните асимилаторски планове и стремежи.

Ние няма да говоримъ за отдавнашното историческо минало, нито ще се спираме на времената на културенъ български разцветъ, когато Преславъ и Охридъ са си съперничили, или на времето на Самуилъ.

За насъ е важно, въ случая, да се подчертае, че когато въ миналия векъ Гърция и Сърбия съществували вече като отделни политически единици, а България още не е била освободена, въ Македония се започва възраждането на народа ни на местна почва, безъ никакво външно влияние. Първите двигатели на българското съзнание и на борба противъ Фенеръ въ Македония са били синове на самата страна. Повечето отъ техъ са се учили въ Гърция. Никой отъ техъ не е билъ въ България. Едва по-сетне, когато борбата на българите се оформява въ общия църковенъ въпросъ, ръководена отъ Илариона Макариополски и неговите сподвижници отъ Цариградъ и тогава македонските дейци вече се нареждатъ подъ общото знаме на църковната борба.

Ролята на Македония въ епохата на българското възраждание е много важна за всеки историкъ. Възраждането започна въ Македония по импулсъ на самото население, защото това възраждане въ страната, която сърби и гърци днесъ са заробили, е възкръсяване на една стара традиция, одухотворена отъ новото време.

До колко е било силно българското национално чувство въ Македония показва факта, че тамъ се откриватъ най-старите български книжарници. Народътъ е билъ ученолюбивъ. Неговите водители се обръщатъ съ молби до българските църковни дейци въ Цариградъ да имъ се изпращатъ книги на роденъ езикъ, да имъ се откриватъ български училища и да имъ се открие въ Македония българска книжарница.

Въ това отношение, интересно е за насъ едно писмо на Надзирателството на Народната българска църква отъ м. мартъ 1860 г. писано отъ Илариона Макариополски, изпратено въ гр. Дойранъ, до Св. Полянинския Еп. Партения. Ето буквални текстъ на това писмо, оригинала на което пазимъ у насъ:

"Ваше преосвященство въ Поляминъ,

Молитвеното нашего Преосвященство писано отъ 15 февруари временно получихме, съ удоволствие ви отговарамъ. Като смислимъ какъ е било Духовенството ни преди десетина години трябва на днешното да се благодаримъ и радваме.

Не се надяваме никакъ да чуемъ отъ васъ думата оставка, когато всичката ни надежда за образованието и укрепление въ Вярата на нашите братя въ Епархията ни е на ваше Преосвященство. Ако Ваше Боголюбйе си дадете оставката по каква да е причина, помислете колко скръбъ ще нанесете на Народа, и най-вече на Братята наши у Епархията ни, въ какво състояние ще бъдатъ, тъжно е да говоримъ за такива неща.

Съ жалостъ гледаме че въ Епархията ни въ повечето църкви си служило по гръцки, но уверени въ вашата деятелностъ утешяваме се защо знаемъ, че ваше Боголюбйе, съгласно съ народа полагате нуждното старание за въвеждането Слав. Българский язикъ въ цръквите, така щото следъ малко време да приемемъ отъ ваше Преосвященство известие, че въ повечето цръкви, никакъ по гръцки не се служи.

За отварането на една книгопродавница въ Солунъ или другаде, що думате, то е добро. Приносяме благодарностъта си, за неуморното трудене, що помагате за отваранье на училища и изучването на Свещениците по Българский. Радоваме се, желаемъ напредъкъ на новооткритите училища за момчета и Девическото. Това ваше Богоугодно дело и за народа полезно не ще се изглади отъ памятъта на всеки българинъ. Завистящите завистъта ний ще ги пояде.

Ний ви молимъ, да си не оставяте това душеспасително дело. Учението е най-нуждното и най-вярното средство за образуванието на нашия народъ и се утвърди православната наша пречиста Вяра и въ преданостъта къмъ правителството.

Желаехме да проводимъ по-заскоро 220 книги които бележите и целта ни е да улесняваме единородците си, отнасящи за образованието народно и за вярата ни, и за напредванието на нашия народъ въ изучването Славяно-Болгарски язикъ. - Познавате, ваше Боголюбйе, състоянието на цръквата ни, тя нужда голема отъ сребро има, особено сега като ще се начне строенето и. При това много добре ще сторите да внесете пари за да покупимъ книгите що искате. Колкото за купуването имъ, ний ще се стараемъ, колкото е възможно, по-евтино да ги земимъ и испратимъ, както е по-добре и по-сигурно. За последъ като се улесни Цръквата, тогава известно е, че ще начнемъ да провеждаме такива книги, на вънкашните цръкви и въ даръ.

Изъ Москва проводили тука 15 тела книги подъ заглавйе "Братски трудъ" за ваше Преосвященство.

Просимъ благословите на Ваше Преосвященство и оставаме искрений.

Цариградъ,
19 мартъ, 1860 г."

Надзир. Народ. Българ. Церквъи

Това писмо говори красноречиво за културното дело на българите въ Македония преди основаването още на Екзархията и за българското съзнание на населението въ тая злочеста страна, за което сърби и гърци се осмеляватъ сега да говорятъ, че било безформена маса и безъ да се е самоопределило. Каква гавра съ историята и съ истината, която протестира предъ културния светъ и апелира за съвестъ и човещина у новите заробители на Македония, които са въвели единъ кървавъ режимъ на тирания и насилие противъ цялата българщина тамъ."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Октомври 10, 2013, 08:11:53 pm

СВОБОДА ИЛИ СМЪРТЬ - бр. 1 - 10 декемврий 1924 г.

http://www.scribd.com/doc/22742989/%D0%A0%D0%B5%D0%B2%D0%BE%D0%BB%D1%8E%D1%86%D0%B8%D0%BE%D0%BD%D0%B5%D0%BD%D1%8A-%D0%BB%D0%B8%D1%81%D1%82%D1%8A-%D0%B3%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%B0-1-%D0%B1%D1%80%D0%BE%D0%B9-1

"Въ историята на обществените движения няма девизъ толкова късъ и съ толкова големъ активъ. Тридесетъ години той стърчи неизменно на знамето на В.М.Р.О. Той не е партийна програма, която групира борци за властъ и която се мени споредь ловкостъта на този-онзи политически мъдрецъ. Той не е наборъ отъ обещания за подмамка на съчувственици избиратели. Не, девизътъ на В.М.Р.О. е едно неотменно и свещено повеление, което сочи подвига на себеотрицанието и въ него се затвърдява и което между двете крайности - свобода и смъртъ - не признава никакъвъ компромисъ.

Богатъ и беденъ, ученъ и неукъ, младъ и старъ, еднакво могатъ да намерятъ место подъ тоя девизъ, стига само да се проникнатъ отъ неговия духъ, който постави свободата надъ всички земни достояния, надъ самия животъ.

Любовъ къмъ Македония, любовъ безкористна и беззаветна, и готовностъ да се жертвувашъ за нея - това съ качествата необходими, за да се подредишъ достойно подъ тоя девизъ - качества съвместими съ всека идея и всеко социално положение и несъвместими съ никакъвъ кариеризъмъ и никакво партизанство

Подъ девиза "Свобода или смърть" нашата борба е станала една религия. Нещо повече, тя е  една религия, която обединява душите по-плътно отъ всички други религии. Защото въ нейния храмъ свещенодействуватъ служители, които въ текущия животъ се молятъ предъ различни богове. Тя обединява враждебни въ миналото нации и вери, враждебни родове и съсловия, противоположни възрасти. Подъ нейното широко и могъщо крило се събиратъ на верна и братска служба и българинъ, и влахъ, и турчинъ, и албанецъ; и социалистъ и анархистъ и царистъ; и майсторъ, и чиракъ; и капиталистъ, и работникъ;  и беловласъ старикъ, и голобрадо дете. Тя сближава пропасти, заличава различия, сплотява, сродява и налага общия духъ на себепожертвуванието, въ името на свещената идея. Колкото е широко, обаче, крилото на нашия девизъ за всички, които са готови да дадатъ себе си за идеята, толкова е тесно то за ония, които искатъ да използуватъ идеята за себе си. Подъ девиза "Свобода или смърть" има место за всички, преданни свободолюбци и нито за единъ кариеристъ и партизанинъ. Това е било въ миналото, това е и днесъ същностьта на програмата на В.М.Р.О.  изразена въ нейния късъ, ясенъ и повелителенъ девиз -  "Свобода или смърть".

„Свобода или смърт“ с подзаглавие ВМРО. Революционен лист е български вестник, нелегален орган на Вътрешната македонска революционна организация, излизал през 1924 - 1934 година.

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Октомври 11, 2013, 11:08:39 pm

СРЪБСКИ И ХЪРВАТСКИ СВИДЕТЕЛСТВА ЗА БЪЛГАРСКАТА НАРОДНОСТ В МАКЕДОНИЯ - КОСТА ЦЪРНУШАНОВ

http://www.bgemigration.com/store/bookstore/bulgarian/36/36.html

http://macedonian-library.com/library.php?sec=1&cid=1&album=151&pid=846

http://www.svobodata.com/page.php?pid=1508&rid=35

"В своята хилядолетна история българският народ е пре­живял много превратности на съдбата. Едно зло обаче не го бе постигало до началото на неговото освобождение от петвековното османско робство: да бъде отричана българската народностна принадлежност, на която и да е негова част. Но в дните, когато започна неговото освобождение от духов­ното иго на гърците и политическото на турците, това се слу­чи с оная част от българския народ, която населява Македо­ния, в днешните й географски граници. Дотогава не се е на­мирал било отговорен държавник, било някой учен, който да оспори българската народностна принадлежност на ней­ното славянско население. Напротив, през цяло едно хилядо­летие всички чуждестранни летописци или историци, които са писали за Македония, както и всички съответни историчес­ки паметници или документи, житиепиеци или друг род писатели, пътешественици или учени изследователи (историци, географи, езиковеди и др.) единодушно са потвърждавали ед­на и съща истина, че това население в тая географска област е част от българския народ по произход, бит, език, кул­тура и държавни стремежи.

Нещо повече, тази истина не са оспорвали и съседните народи и тогава, когато са били политически владетели на Македония. В това отношение особено внимание заслужава времето на многовековното робство на балканските народи под османска власт. Заживели под един и същ поробител, под един и същ държавен покрив на поро­бителя и с едни и същи копнежи за свобода, тия народи са се опознали още по-добре и са си подавали ръка за братско съ­трудничество в борбата с общия враг. Историята е отбелязала светли страници на това сътрудничество, особено между бъл­гари и сърби и българи и гърци както през XVIII, така и през седемте десетилетия на XIX век. Тогава тия народи съвсем безпогрешно са знаели докъде се простира тяхната земи и кой живее в съседство или съвместно с тях. Тази истина е от­разена в огромен брой документи с изключителна стойност. Те ни говорят например, че сърбинът никога не е отъждествявал българина със себе си, макар и да е виждал в него свой близък, а още по-малко е могъл да сбърка в това отно­шение гъркът.

Но така е вървяло до оня исторически момент, когато на целокупния български народ бива официално призната от по­робителя неговата национална обособеност, потвърдена в Македония и чрез плебисцит. Това е моментът на създаването на Българската екзархия през 1870 г., постигнато чрез уси­лията на българите от всички краища на българската земя. Тогава започват първите признаци на тревога в известни сре­ди на българските славянски съседи — сърбите, че „най-голе­мият клон на славянския народ в Турция" (според израза на големия сръбски държавник Илия Гарашанин) се обособява като независим и, както в миналото, започва да става полити­чески фактор на Балканите. Това настроение намира реален израз при създаването на свободна българска държава през 1878 г. Именно във връзка е тия два исторически момента (през 1870 и 1878 г.) се заражда идеята за присвояване на балканския средец — Македония, като възел на важни ико­номически пътища. В резултат на това се измислиха и пре­вратни теории за народността на населението й. В това от­ношение твърде активни се показаха управляващите, буржоаз­ни среди на двете балкански държави Гърция и Сърбия, претендиращи да бъдат главни наследници на европейската част на Турската империя след освобождението на България.

Но докато младата гръцка буржоазия можа да измисли само абсурда, че македонските славяни са всъщност „българогласни елини", сръбската млада буржоазия прибягна по­следователно до две съвсем произволни теории: едната — че македонските славяни са „стари сърби" и затова земята им трябва да принадлежи на Сърбия, и другата, служеща за параван на първата - че те не са нито сърби, нито българи, а отделен народ — „само македонци". Първата теория стана главно оръжие на сръбската буржоазия за оправдание на всички нейни деяния в Македония и на участието й в че­тирите войни на Балканите през нашия век. Но тя претърпя пълен крах при създаването на днешна Югославия. Прогре­сивната сръбска интелигенция и трудовият сръбски народ признаха, че македонските славяни не са сърби.

Остана обаче да съществува вторият вариант на сръбска­та теория: че македонците не са сърби, но не са и българи, а отделна народност. За да бъде оправдана тази теория, се пристъпи към тенденциозно тълкуване на историческите факти, като се стига а до безогледно прекрояване на българската история дари в най-далечните й векове.

А историческата истина е ярко застъпена в безброй ис­торически свидетелства на разни езици и от различни време­на. Разгледаме ли ги по същество, веднага ще установим, че те могат да се разделят на две най-общи категории: до­машни (от самата Македония) и чужди. В първите самите македонски българи са казали за себе си какви са по на­родност; във вторите — чужденци от най-различни народно­сти и разни векове дават неопровержими данни в пълно съг­ласие с ония, които идват от чисто домашен източник. Ци­тирането на всички тия свидетелства би изпълнило цели то­мове. Ние обаче намираме, че днес специално значение имат свидетелствата от сръбски или хърватски, източници, и то по­ради това, че свидетелствата срещу една невярна теза придо­биват подчертана обективност и убедителност, когато идват от представителите на оная среда, в която е измислена тази теза. Сръбските свидетелства отпреди основаването на Ек­зархията притежават именно тази особеност. Те са получили първостепенна убедителност преди всичко сред македонска­та интелигенция, която нарасна под пълното въздействие на сръбското училище от момента, когато бе унищожено бъл­гарското учебно дело в заетата от сърби и гърци най-голяма част на Македония непосредствено след Балканската война.

За да бъде добро разбрано всичко това, необходимо е да кажем и нещо за съдбата на тая интелигенция. Авторът на то­зи труд принадлежи изцяло към нея и може да свидетелствува за всички нейни преживявания при диренето на на­родностния път под чужда власт.

Започнало своя живот в годините около Илинденското въ­стание, неговото поколение още от ранните си години пре­живя както ужасите в навечерието на Балканската война, така и копнежите за свобода, които горяха в душите на по-възрастните с отражение и у малките. Следователно то ви­дя края на турското владичество в Македония, преживя ща­стливите мигновения при очакването на български освободи­телни войски и разочарованието, когато то не се осъществи. Нещо повече, наскоро стана свидетел на закриването на българските училища, в които се учеше, на изпъждането на българските учители и свещеници от народните училища и черкви. Когато международните събития стихнаха оконча­телно, това поколение се видя застанало с наведена глава пред срутините на българското просветно дело. То бе създа­дено да постъпи в училищата на новия владетел на родния му кът. Там трябваше да слуша най-различни доводи, че то не принадлежи към българския народ, че българското народностно име, с което е известно на чужди и свои, е само натрапено от Българската екзархия, от българската пропа­ганда.

Но това поколение беше стигнало вече възраст, когато изживяното оставя дълбоки следи. То добре разбираше, че с него се прави всичко, за да ослепее народностното му съзнание. Упорито поддържаната забрана на българското име в същност му подсказваше, че новият властник знае истината какъв е славянският народ в Македония.

Това стана особено очевидно, когато мнозина млади ин­телигенти от това поколение се записаха да изучават исто­рия, етнография и славистика в сръбския философски фа­култет в Скопие. Тук те имаха възможността да изследват историческите документи по сръбските библиотеки и архи­ви... И се стигна до удивително откритие: неопровержима­та истина за българската принадлежност на македонските славяни се намери тъкмо в сръбските документи и в писа­нията на по-старите сръбски учени, писатели и общественици от времето, когато не е имало вражда между сръбския и българския народ, а братска обич и сътрудничество между най-будните синове на двата народа в борбата им срещу ос­манския поробител. Защото тъкмо под неговия ярем поробе­ните са осъзнали истината, че разединението, враждата и алчността за чуждото са вечните пътища към пропастта.

Вероятно съзнанието за тази истина е станало основа на всички по-сетнешни писания на сръбските просветени хора през няколко столетия: да казват истината за своя поробен събрат.

Тъй постепенно бяха издирени редица сръбски и хърват­ски свидетелства за българите в Македония. Оказа се, че най-първите хора на сръбския народ в науката, литература­та и политиката от XIV до седемдесетте години на XIX в. са били единодушни в установяването на истината, че в Маке­дония живее български народ.

Трябва обаче дебело да се подчертае, че интелигенцията в Македония от споменатото поколение беше напълно про­гресивна и в контакт с прогресивните среди на сърби, хър­вати и черногорци. Тя разчиташе на старото братство меж­ду българи и сърби и хранеше голяма надежда, че чрез истината и правдата, които те откриха в сръбските писания за българите, ще бъдат спечелени съвременните прогресивни среди в полза на Македония. Методът на убеждаване в то­ва отношение почиваше върху следното ръководно начало: ако днес синовете, внуците и правнуците се намират в спор за миналото, висш нравствен дълг е да се обърнат към ба­щите, дедите и прадедите като към арбитри, свидетели и съ­дии. Ефектът от тази акция постепенно се очертаваше в благосклонните, изказвания на сръбски, хърватски, и черно­горски дейци за повече справедливост в Македония. Накрая самата Югославска комунистическа партия на Третата си (Белградска) конференция от януари 1924 година отбеляза, че в Македония живеят българи.

В началната, си фаза настоящият труд съдържаше откъ­си от единични сръбски и хърватски документи. Но посте­пенно техният брой нарастваше. По-сетне тази преписвана документация се обогати и от изобилни чуждестранни свиде­телства, на които се натъкнаха младите изследователи от Ма­кедония, пръснати по университетите в Скопие, Белград, Загреб. Любляна и на Запад. Книгите на Вайганд, на Лавис и Рамбо, на Нидерле, Сис, Дезбон, Карл Щруп, Державин, Милюков, Григорович, Облак, Брайлсфорд, Макензи и Ир-би, Леон Ламуш, Ягич и др. дават обилни данни за бълга­рите в Македония.

Така се роди този труд, обогатяван с течение на времето с новооткривани документи в разни източници от най-старо до най-ново време. Той обхваща свидетелства предимно от сръбски произход. Но значителен е броят и на хърватските източници. Те са особено ценни, тъй като в тях се чувствува пълна отзивчивост за справедливост и славянско доброжелателство без всякакво пристрастие. Тяхното значение се увеличава и с това, че хърватите са непосредствени съседи на сърбите, съвсем близки на тях по език, а от края на Първата световна война са и техни съжители в една и съща държава - Югославия. Те никога не са били равнодушни към съдбата на населението в Македония и техният принос за изграждане на истински братски отношения с българския народ трябва да се цени високо.

По естество цитираните сръбски и хърватски свидетелства представляват най-различен род писания: летописи, приписки, вестници, списания, биографии, истории, земеописания, географски карти, пътеписи, държавни документи, научни трудове и статии и пр. В тях единодушно и изрично се подчертава българският народностен характер на македонските славяни. Привлечени са цитати и от писанията на активни дейци на сръбската пропаганда. Независимо от целите, които са преследвали авторите им, в тях под дискретна форма се признава същата истина.

Всички цитирани пасажи са предадени точно и коректно, без допълнения и промени, със съответния научен апарат. Необходимо е да се посочи, че в някои от цитираните съчинения има остарели фактологически подробности, които не отговарят на съвременното ниво. Обаче за да не се наруши достоверноста на свидетелствата, те са цитирани без обяснения, тъй като не са пряко свързани със задачите на книгата."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Октомври 15, 2013, 01:36:20 pm

ОБЕЗБЪЛГАРЯВАНЕТО НА МАКЕДОНИЯ - ХРИСТО МАТОВЪ, в. Вардаръ, 1911 г.

http://www.scribd.com/doc/59194864/Vardar-1911-1912-5-8

"Ще изтребят ли турците българския елементъ? Въ продължение на петъ века турците са клали или потурчвали цвета на българския народъ. Загива ли той отъ това?" Така пита г. д-ръ Н.Генадиевъ въ речъта си, която държа оня денъ въ Народното Събрание. - Не загива, ще отговоримъ и ние заедно съ него. Но пък нека той отъ своя страна ни отговори на следните по-определено зададени въпроси: Не се ли потурчиха маса българи въ Мизия, Тракия и Македония и не се ли считатъ турци и денъ днешенъ? Не се ли разреди българския елементъ? Или ако говоримъ специално за Македония: благодарение на турската политика, не е ли днесъ Македония по-малко българска страна, отколкото преди 33 години?

В Скопие има целъ единъ големъ кварталъ отъ мухаджири, настанени наскоро следъ освобождението на България. Въ Битоля също такъвъ и толкавъ кварталъ. Мухаджири са настанени въ Струмица, въ Сяръ, Солунъ и каде не. Въ това число не влизатъ новите хуриетски мухаджири, те са ново зло. Сетне, до преди време сърбомани въ Македония нямаше, сега ги има. Както виждате, Македония днесъ е по-малко българска страна и това се дължи на турските власти: те доведоха мухаджирите, те отваряха пътъ на сърбите.

А трябва да знаете, че до преди 1877 г. Македония бе най-чистата българска страна, по-българска отколкото освободените области Мизия и Тракия. Защото източна Мизия бе турска, юго-източна Тракия, особено градовете, бе гръцки... Въ Цариградската европейска конференция отъ 1876 г. делегатъ обръща вниманието на другите делегати да не онеправдават Македония, като страна населена съ компактна българска маса; колкото за източна Мизия, бидейки населена съ турци, могло и да не се настойва - тя могла да се остави подъ цариградска властъ.

Но г. Генадиевъ като говори тъй за турската политика, навярно иска да го обезкуражи българския елементъ въ Македония. Излишна ревностъ. Българскиятъ елементъ тамъ е докажалъ своята жизнеспособностъ и жилавостъ, въпреки големото му разочарование отъ братска България въ критически и удобни моменти. Турците пъкъ, си са много закъсняли за новото време, че не разбиратъ отъ дума. Па и ако има някой, скитайки по Европа, да се е донекъде поевропейчилъ, щомъ се върне въ Цариградъ, и щомъ се види принуденъ да води сметка за политиката на турската маса, пакъ си се потурчва. Мамите се, г. Генадиевъ, ако действително вярвате, че турците ще разбератъ отъ дума. "...ако управлението бъде въ ръцете на партията на Шериф паша, истински просветенъ турчинъ..." Сега Шериф паша е по-другъ, защото е въ Парижъ, както бе по-другъ и Ахмедъ Риза и сички негови другари - младотурци, но докато бяха въ Европа. И както те, щомъ се върнаха у дома, се потурчиха, така ще се потурчи и Шериф паша, и то много по-сигурно, защото той бе посланикъ въ Стокхолмъ на султанъ Хамида и защото не е никакъ просветенъ турчинъ. Партия няма, тя е само на кориците на списанието му, което се списва не отъ него, повечето отъ жена му, египетска милионерка. И що пише въ неговата програма? Прочетете програмата му и ще се уверите...Да не се доверяваме тъй лесно на турски лакърдии. Даже и Сабахъ, прословутия проповедникъ на личната свобода и децентрализацията, преди две години въ Македония, едно е говорилъ въ Солунъ, друго - въ Битоля, а сигурни бъдете, че трето и съвсемъ друго ще говори и ще върши, ако бъде въ Цариградъ въ управлението. Да се говори така за Шериф паша, както говори г. Генадиевъ, предъ турци или въ турската камара, още може да има смисълъ, може да се счете като тактика и да се принуждава къмъ отстъпки. Но да се говори така на българската камара, особенно пък когато очевидно тоя начинъ на говорене е съвсемъ несходенъ съ политиката която се препоръчва да възприеме България.

Да се обърнемъ сега къмъ правителствените депутати г. Х. Тодорова, Бурова и Списаревски. Те твърдятъ въ речите си, че обезбългаряването на Македония се дължело главно на агресивната политика която националистическите правителства водели спрямо Турция:"едно продължително практикуване на миролюбива политика" би спечелило доверието на турците и би настъпило по-добре третиране на тамошните българи...Ще се постараемъ съ факти на ръка да докажемъ че турците, безъ огледъ къмъ политиката на България, са гледали да разредятъ компактната българска маса и че даже най-големи пакости са и нанясали именно тогава, когато са били сигурни, че България не ще издигне гласъ.

Мухаджирските квартали въ Скопие и въ Битоля, мухаджирите въ другите градове и села на Македония, не са отъ 15 - на години насамъ, отъ когато има въ Македония революционно движение и отъ когато се обвинява България за агресивна политика спрямо Турция, ами са отъ преди това време. Емигрирането отъ Македония става както въ последните 10-15 години, така и по-преди, и ако погледнете статистиката, ще се уверите че македонската емиграция която надойде въ България презъ първите 15 на години следъ освобождението е по-многобройна. И трябва да знаемъ, че емигрирането на българите отъ турско, въпреки вашето и нашето желание, няма да се спре, докато са такива политическите и икономическите условия за животъ. Но най-чудновато ще ви се види, като кажа, че най-големите пакости за българщината въ Македония са нанесени отъ турците именно тогава, когато те са били сигурни, че България ще си мирува и не ще издигне гласъ на протестъ.

Така сръбската пропаганда се загнезди на дело въ 1891-1892 г., въ време на Стамболова...Стамболов водеше политика угодна на турците, политика турко-филска. Тъкмо тогава турските власти помогнаха на сърбите да се загнездатъ въ Македония и да се простратъ чакъ до Малешевско, околия далечъ отъ територията на Сърбия. Тогава нямаше никакво революционно движение. То се роди две и три години следъ успехътъ отъ сръбската пропаганда и тъкмо тия успехи са една отъ причините да се зароди революционното движение.

Въ времето на г. Данева (и то преди да стане Джумайското възстанишко движение) турците издадоха ферманъ за сръбски владика въ Скопие. Миналата 1910 г. демократите възприеха турко-филска политика и царя на българите заведоха на поклонение въ Цариградъ. Тъкмо отъ тогава започватъ и продължаватъ най-големите пакости на българщината въ Македония. На другия денъ следъ заминаването на Фердинанда отъ Цариградъ, замина за Дебъръ новъ сръбски владика Варнава. Тогава турските власти погазиха екзархийските църковно-училищни привилегии, тогава затвориха българското училище въ Дебъръ. Скоро подиръ това отнеха отъ българите трите най-големи манастири въ Прилепско и ги дадоха на сърбите. Тогава мухаджирската политика на младотурците доби най-широко приложение. Презъ мартъ настъпиха въ Енидженско първите грозни изтезания...

Тая година, т.е. откато България какъ завика за миролюбива турско-филска политика, изново зеха да се нижатъ предизвикателствата на турците. По границата убиватъ български офицери.Десетки фамилии отъ Одринско преди месецъ и полъ бидоха принудени да се изселятъ въ България. Стотици и хиляди млади българи бягатъ отъ Турско...

Какви по-очебиещи факти искате, за да се уверите че турците не разбиратъ отъ мирна искрена политика? Те считатъ България за неприятелъ, и то за първъ неприятелъ, толкова видни турци и младотурци са го декларирали. Сяка миролюбива политика на България те я схващатъ като нейна слабостъ. Дановъ - миролюбецъ, но Дановъ е руски човекъ. Стамболовъ, макаръ да водеше политика добра за турците, решително никакви отстъпки не можа да издействува за Екзархията и за българите въ Турско. За да изтръгне ферманъ за владици, трябваше истински натискъ, чрезъ оня прочута телеграма. Трябваше единъ способенъ дипломатически агентъ, какъвто бе покойния Марковъ, на свой рискъ, да заплаши турските министри, и то тъкмо кога са на засъдание, за да може да отскубне какви-год отстъпки.

И тъй, въ 33 години турците сички усилия положиха за да направятъ Македония по-малко българска страна. Колкото стои подъ Цариградска властъ, неминуемо се повече и повече ще я обезбългаряватъ. Никаква миролюбива политика не е въ състояние да ги вразуми. Такава политика имъ дава възможностъ по-безшумно и по-безопасно да прилагатъ своята политика на сардисване на сичко, що е българско."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Октомври 29, 2013, 10:40:02 pm

ЕПОХА, ЗЕМЯ И ХОРА - Из българското минало - Царевна Миладинова-Алексиева

http://www.promacedonia.org/cm/index.html

"Спомням си, бях дете над осем години, когато битолският руски консул посети родния ни град. Причината за посещението на Хитрово в Струга е била оплакването на населението от похожденията на тогавашния охридски гръцки владика, който без особени основания преследвал местните българи, като, подбутван от няколко гъркомани-цинцари, съдействувал на турската власт да арестува по-събудените граждани.Това бе към началото на лятото на 1864 година."

"Ние, останалите българки от Фундуклеевската гимназия и Левашовския пансион от мое време,се завърнахме и настанихме още през 1873 – 1874 година по разните краища на българските земи.
Но през осемте руски години, от 1866 до 1874, аз бях в кореспонденция с близките ми в родния град. Описвах им руския живот и запитвах за работите в нашия прелестен край, живо съхраняван във въображението ми и дълбоко включен в сърцето ми."

"Доста е да си спомним само как цяла генерация българки от средата на миналия век до първите години на Освобождението, подхранвани от силна народна обич и предани на намиращото се в усилено развитие учебно дело, се посветиха да му служат честно и с всички сили. Взети само моите съвременнички, като по-добре образовани българки, се наброяват десетки. Ние се познавахме почти всички лично една с друга, от Охрид до Тулча. Ние се взаимно уважавахме и не се преследвахме, както често четем, че се прави днес между нашата интелигенция. Ние се търсехме от единия край на българските земи до другия."

"Мария Ламанска!
Тя не бе само възпитателка на българските девици в Киев. Тя бе им покровителка и майка, Нейната обич, преданостъа й, грижите й за нас, българките, бяха безкрайни. Още първия ден тя показа най-голямо внимание към мен, бедното полуизмръзнало от суровата руска зима българско дете. Тя ме скоро стопли в пазвите си. Уми ръцете и лицето ми. Даде ми чисти дрешки. Направи ме да забравя изеднъж патилата на безкрайния път."

"Там, под ръководството на тази мила, доста стара, благородна жена, започнах да уча руски език. Помня, един ден сам Игнатиев ни завари в градината с книга в ръце и запита първата ми учителка по руски дали съм вече достатъчно напреднала, а към мене, стараещ се да подражава на нашия народен български говор, отправи въпроса, защо се казвам Царевна. Отговорих, че баща ми, какт често ми е казвала майка, поискал това, като сменил първоначалното ми гръцко име Василка с българското име Царева."

"Българки намерих в Киев скоро след това в подготвителния клас, в който Райна Ранова и мене бяха поставили да изправим езика си, а също да учим френски и немски.
Отсега натъй ние бяхме вече в средата и на наши съотечественички. Това бе за мен истинска радост. Макар и деца по на десет-дванадесет години, ние с радост и пълнис мили спомени за нашите български земи се сдушихме още с първото свиждане. Първа поред от българките, с която се запознах, бе Магдалина Царачинска от Самоков. Друга българка бе Желязова от Тулча. Умна, сдържана, малко приказлива, тя бе една от симпатичните. Може би тя се представяше на мен такава и поради обстоятелството, че ние двете произхождаме от двата най-отдалечени един от други краища на българските земи – Тулча и от Струга!"

"Помня веднъж при нас, в Левашовския пансион, дойде да посети сръбкините тогавашният белградски митрополит Михаил. Нему Мария Николаевна Ламанска представи и нас, българките. Като дойде моят ред, тя каза: "Миладинова от Струга". Старият сръбски митрополит отговори на руски, че често слушал за баща ми и стрико ми Димитър и Константин Миладинови, че му била известна печалната участ на тия "двама добри българи". Запита ме освен това имам ли известия от нашия край и дали малкото гърци още пакостят на българското население в Македония.Такива бяха правдиви отношенията на мнозина от видните сърби тогава към нас,българите от Македония."

"С Киев се простих с мъка – поради доброто сърце на тази типична рускиня Мария Николаевна Ламанска, поради майчинските й грижи към нас, българките; а поради безкрайната й преданост, с която денонощно обсипваше нас, бедните българчета, ние й дължахме и й дължим вечна признателност, както дължим вечна призвателност на всички други наши учители, учителки и възпитателки от Киев."

"Към средата на месец юни 1874 година ние, няколко българки, завършили образованието си в Киев, бяхме на път през Одеса за Цариград...На Благоева отговаряше вторият наш съпътник, за когото чухме, че бил Трайко Китанчев от Ресен. Колкото този втор наш спътник бе слаб и сух, толкова той ни направи впечатлението на смел защитник на здравите български убеждения. За него проповедите за руския нихилизъм нямаха никакво значение. Китанчев забравяше и Русия, забравяше и целия свят. Нему не влизаха в работа вътрешните раздори сред руското общество. Той не искаше да знае нито за крутите мерки, които взимаха руските управници против разпространяващия се руски нихилизъм, нито за страданията на эаточениците в Сибир. Трайко Китанчев говореше само за освобождението на българския народ в Мизия, Тракия и Македония – трите географически понятия, трите големи български области, съдбата на които по онова време вълнуваше нашата просветена младеж; доколкото я имаше и доколкото тя влизаше в контакт с руската мисъл и с руските намерения да се помогне за освобождението на българския народ. Но ние не скривахме, че сме на страната на Китанчева. С желанията и стремежите си той бе толкова близък до идеалите на целокупния български народ, до болките му, до нуждите му. Пък той бе и по-внимателен към нас, присъствувашите млади българки.Слава богу, Одеса тури край на споровете на двамата млади българи."

"Трябва.да призная, за мене, като чадо на далечния български Охрид и на омайната българска Струга, и като жена вече на такава преклонна възраст, копнееща да видя, докато съм жива, и своя роден край свободен, една подобна тема би била най-близка до сърцето ми, защото поне ние, българите от македонския край, знаем, че Преслав и Шумен са двойни за българския народ. Техните. образи, тяхното минало, силата на народния им дух са отразени и непрекъснато се отражават в тихите води на Преспа, на Охрида и на Дрима при Струга!"

"Моето първо и непосредно задължение и моята първа грижа бяха уреждането и откриването на девическото класно училище. В Солун дотогава временно е съществувало едно скромно първоначално българско училище, в останало от баба Неделя, която отсетне се прибра тука, в свободна България. А преди нея учителката Славка Държилова била открила за деца на солунски българи училище в собствении си дом...Родителите на всички тези будни чада на българския народги бяха изпратили от провинцията за учение в Солун още с първата вест, че там се открива българско девическо класно училище с пансион...Докато бяха при нас, в Солун, те бяха умми, кротки, трудолюбиви деца. По техен собствен почин класното училище, отсетне девическа гимназия, прие името "Благовещение". То заживя дълъг живот – от ония години до нещастната за българския народ междубалканска война, когато през лятото на 1913 година за един миг всички гимназии и пансиони бяха ограбени и разрушени, богатите им библиотеки задигнати, българската книга изгорена и многохилядното българско население в тоя хубав крайморски град биде оставено без даже едно първоначално училище."

"Преди годините на нещастните за нашия народ войни Солун бе истинска гордост и насъще светило за българщината и за славянството.Още в седемдесетте години на миналия век там в пълна красота цъфтяха всички хубави цветя на българската градина, всички добродетели на българската душа, всички трайни заложби на българското сърце и на българския "прост ум", както често обичаме да се самонападаме. Оттогава още в Солун имаше няколко български църкви, подпалени и изцяло унищожени през войните. Имаше наша централна духовна и училищна община, която бе съсредоточила в себе си сложния ипарат на общирен административен живот на цялата обкръжаваща тоя град българска област. Имаше цели български квартали в града: първо – център, с две мъжки гимназии и многостотин местни и провинциални ученици; второ, една девическа гимназия с повече от двеста отбор български моми от Охрид до Одрин и от Скопие до Костур; в тези гимназии преподаваха най-добрите наши учители, които правеха и правят чест на българския народ; в тези гимназии имаше богати библиотеки със скъпи и ценни книги; имаше още по-богати физически и химически кабинети и лаборатории, както научаваме, преместени в музеите на някои съседни балкански столици. С тези физически и химически кабинети на солунските български гимназии понякога си служеха френски, италиански и други чужди колежи и училища в града – такава бе повелята на българското гостоприемствo , на по-високата култура, на българската душа, на македонската столица в града на светите солунски братя Кирил и Методия, творители на българската писменост.Този център на български  учебни заведения бе действителният център на стария град. Всичко това будеше любов в сърцата на нашите български деца към старината, към природата и красотата, към географията, към безкрайна обич на родната стряха за хиляди и хиляди българи солунски граждани."

"Наблюдавала съм българската учеша се младеж генерации подред. Тя бе будна, действително будна младеж. Умни деца. Деца на златното бъдеще на българския народ, който нищо друго не искаше и не иска, освен това да живее и свободно да се развива.Такъв бе българският център в Солун. В него имаше повече от триста български къщи, триста многочленни български семейства, от майстора и печатарския работник до учителя и директора на гимназиите.
Имаше и църква – "Св. Кирил и Методий". Друг един български квартал, с много стотини български къщи, бе кацнал недалече от полите на Хортач в новите части на града, между Хортач и морето. Този български квартал, наречен "Пирги", имаше си също своя българска църква "Св. Георги", свои първоначални училища. Майсторите зидари, които живееха в този квартал, бяха трудолюбиви българи и скоро забогатяха. Те си плащаха учителите, та децата им да не отиват далече по другите български училища в другите квартали. Тези майстори в споразумение с централната българска община бяха си избрали добри ръководители, които нарекоха този нов български квартал отвъд Сухата река Трансваал. Недалече от българския Трансваал в Солун, горе, зад високите баири на север, се намираха селата Киречкьой и Капуджилар. В първото от тези села се говореше тогава, говори се и сега, на хубав български език със старобългарски примеси в говора. Селянките му носят някакви чудновати и много красиви старобългарски носии. Оттук, от Трансваал, който бе най-източната част на града, където имаше общирни марсови полета за игри и където хилядите учещи се от българските училища на Солун привечер правеха своите излети, се виждаха далече през слабата мъгла на залива, посят с мачти и корабни комини, българските квартали на Вардарията, а в дъното на тази прелест отвъд полето – туловищата на легендарните български планини Кожух и Паяк. Най-добре наредените търговски кантори на големи и монументални сгради и пасажи на френската махала бяха тези на българските търговци, които имаха зад гърба си едно близо двадесетхилядно будно българско местно население. Тези български търговци, тъй добре познати и във вътрешностъа на страната, и далече в задморските страни, трябва да се смятат като истинска гордост за българския народ."

"Не знаем как е за младите поколения. Но за нашето, най-старо поколение, Солун не е и не може да бъде изгубен и в културно отношение. Нашият народ от хиляда години, от епохата на св. св. солунски братя, е органически свързал името си на просветен народ с името на Солун. И другите славяни на Балканите трябва да разберат, че без българската културна работа, без българското постоянство, без бълтарския труд и българската издръжливост това светло дело – Солун, би било изгубено и за тях.Солун за нас е синоним на българска и на славянска култура. Солун бе и си остава едно естествено хилядогодишно културно придобитие за българския народ, не само защото преди повече от десет века е дало първоучителите на нашата писменост, и не защото в стените му преди един век Т. Синаитски е печатал първите български книги на новото време, а още защото Солун бе и веднага може да стане пак, стига светът да поиска да заживее в мир и в напредък, един от най-богатите и най-трудолюбивите кошери за българския просветителен нектар."

"Учители, родители и особено ученичките на тия първи български образователни институти, с настъпването на всяка пролет, от самото основаване на девическото класно училище, чествуваха своя празник – празника на македонската българка. С идването на всяко ново благовестие на божията майка забиваха камбаните на четирите български църкви в града ("Св. Кирил и Методий", "Св. Димитър", "Св. Георги" на Пиргите и "Св. Павел"), и всички богомолци-българи се отправяха за двора на девическата гимназия. С празника те искаха за вечни времена да припомнят на бъдещите поколения колко българският народ дължи на първите и на следващите възпитанички на Солунската девическа гимназия като възпитанички, учителки и майки на същия този народ."

"Към Охрид и Струга потеглихме през лятото на 1889 година от Солун...Ето, навътре в квартала, на отсрещната страна, се очертават хубавите линии на светиклиментовата църква, на тая българска светиня от деветия век насам...От Поградец до "Св. Наум" водният път е сравнително кратък. Ние се временно отдалечаваме навътре в езерните простори и скоро стигаме бреговете на един удобен залив. Над него отдалече се виждат изправени белите кули и куполи на светинаумовата обител – този горд паметник на хилядогодишната народна и църковна българска история от епохата на Кирило-Методиевите ученици до наши дни. Тука, в тази обител и при тази среща, ние почувствувахме цялата сила на оная естествена простота на хората от епохата на Българското втзраждане и техните по-далечни ученици. Ясно бе, че времето на нашите непосредствени учители, сравнено със сегашното бурно и сложно време, бе истинско успокоение на душата, бе време на народните будители и народните апостоли, крепени от един дух, лелеяни в едни и същи идеали, като истински апостоли – винаги скромни, винаги доволни, винаги мъжествени, подобно на старите българи. Излишно е да се казва, че като мене и сега са стотици и стотици хора, по природата на своя български характер и на своето българско име обучени в духа на една света клетва – да обичаме до болка своя роден край, да мислим и да действуваме за него. Това е право, това е задължение за всеки просветен българин, за всеки просветен човек, гдето и да се намира той."

"Така и тука, в Солун, се бяха стекли двадесетте хиляди българи през онези паметни майски дни на 1913 година, за да възнесат хвалебствия за славата на първоучителите св. св. Кирила и Методия, които по повеля божия просветиха своя български народ, просветиха и други славянски народи. На тези тържества, през тази паметна 1913 година, присъствуваше и българската войска! Българскатавойска в стените на стария Солун! Този всебългарски празник в Солун ни издигаше пред очите на целия свят. Чужденци, иноверци и друговерци почетваха с присъствието на свои официални представители паметта на светите солунски братя. На водосвета в двора на българската гимназия "Св. Кирил и Методий" в Солун бяха представителите на тогавашната власт, бяха и тези на френската, гръцката, еврейската общини.
Ние, българите, се чувствувахме горди. Целият наш трудолюбив, добродушен и твърд народ от града на всебългарските и всеславянски отци в ония паметни дни на последното празнуване паметта на Кирила и Методия излъчваше несломима вяра в бъдещото си, в бъдещето на българската духовна мощ, която ще трябва да преживее превратностите на съдбата, за да отведе българския кораб на спасителния бряг, както е било винаги в миналото.
На първите страници на сборника "Български народни песни" от моя приснопаметен баща Димитър Миладинов и от приснопаметния мой чичо Константин Миладинов, с посвещение за техния велик хърватски покровител, епископ Щросмайер, приблизително чета: "При благородните стремления на Ваша Превъзвишеност, Вие благоволихте да обърнете внимание и на най-южните от всички южни славянски народи – българите, и да покажете великодушно участие в издигането им..."

"Спомняйки си за последното празнуване на деня на св. Кирила и Методия в Солун през 1913 година, малко преди нещастния край на Освободителната война, като българка и като стара класна учителка аз наистина повече вярвам в силата на доброто, отколкото в силата на злото – в доброто и в светлото име на една стара култура, каквато е българската, която ще пребъде. Тя ще пребъде в името на просветителите на българския народ – Кирила и Методия."

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A6%D0%B0%D1%80%D0%B5%D0%B2%D0%BD%D0%B0_%D0%9C%D0%B8%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D0%BD%D0%BE%D0%B2%D0%B0

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Ноември 03, 2013, 08:52:08 pm

МИНАЛО - 1909 г. Георги Баласчевъ от Охрид

Дигитална библиотека при НУБ “Св. Климент Оxридски“ - Скопје

http://www.dlib.mk:8080/jspui/handle/68275/52#.UnaosXBJOik

http://www.scribd.com/doc/76681006/Minalo-Macedono-Bulgarian-Magazine-1909

"Научните вести върху миналото на целокупното българско отечество постояно се увеличаватъ. Предлаганото отъ насъ списание има за целъ да обнародва непознати паметници, да дава въ строго научна форма студии, които въ бъдеще ще могатъ да легнатъ въ основата на историята на българските земи, а същевремено и компилятивни, съобразно последните научни издирвания въ странство и у насъ..."

"Още презъ 1900 г. когато пътувахме съ научна цель изъ западна Македония и средна Албания, ни се удаде да се снабдимъ съ единъ крупенъ гръцки ръкописъ, писанъ презъ началото на 15 векъ въ диоцезата на Охридската архиепископия. Въ този кодексъ между другото се съдържа и кореспонденция между Цариградския патриархъ и Охридския архиепископъ, отъ началото на 15 векъ, за която имахме случай да съобщимъ още презъ 1901 г. Нашия кодексъ биде описанъ доста подробно отъ приснопаметния, заслужилъ на македонските българи проф. Д-р Heinrich Gelzer въ известията на историко-филологическото отделение на кралското саксонско дружество на науките въ Лайпцигъ презъ 1903 г. Кодексътъ съдържа 164 листа. Първата частъ съдържа религиозни слова и поучения, проповеди на епископа Неофита Гребенски, подведомственъ на Охридския архиепископъ. Втората частъ представлява писмовникъ, сбирка отъ писма до Вселенския патриархъ, до архиепископа на България, до космографа, харачаръ на великия султанъ..."

"Нъ понеже е доказано и общеприето вече, че османските султани въ началото на завладяванието на европейските държавици строго са запазвали християнския държавенъ строй. Турските привилегии дадени на българите, иматъ големо значение за българския народъ не само като облекчителни политико-економически средства, а повече за туй, че чрезъ тези привилегии се сгрупирвало българското население въ по-видни центрове, където се поддържали спомените за миналото и се подкрепялъ духътъ и надеждата за по-добро бъдеще. Въобще на привилегиите твърде много се дължи за запазването на българския народъ презъ турското ни робство. Нъ за да се прецени по-точно значението на тези привилегии треба безъ друго да се знае най-прецизно техния размеръ у насъ, т.е. къде се простирали те между българите и колко било околии или градове, села обхващали. А всичко туй  ще се узнае следъ публикуването на редъ още неизвестни турски документи, които се намиратъ въ изобилие по насъ."

"Името на Братя Миладинови е доста популярно у насъ, поне между що-годе по-образованите българи. Животътъ и дейностьта на братя Миладинови заслужва да се знаятъ по-добре. Те са едни отъ първите жертви, що даде нашиятъ народъ за своето национално свестяване и духовно освобождение. Доста се е писало за тези именити събиратели на нашето народно творчество и горещи дейци по събуждането на българския духъ въ Македония...Презъ 1857/58 г. Димитъръ Миладиновъ и Райко Жинзифовъ били поканени за учители въ Кукушъ. Тукъ и двамата се запретнали съ всичката си енергия и ревностъ да насадятъ учение въ училището на роденъ български езикъ...Въ Струга станалъ учителъ отъ началото на уч. 1859 г. Презъ месецъ декемврий същата година избухнала борбата въ Охридската епархия за български митрополитъ. Писали се две-три молби до патриаршията, за да изпрати български митропопитъ. Патриаршията не обърнала никакво внимание на това. Затова пъкъ писала въ Охридъ, че изпраща своя великъ архимандритъ, Мелетия, та той да разклати единодушието на българите въ Охридъ.Това страшно огорчило и ядосало охридчани. Протестирали съ 12 хил. подписа и 500 печата - че не искатъ Мелетия. Нищо не помогнало. Главенъ борецъ тукъ билъ Димитъръ Миладиновъ...Същата година Миладинову била възложена отъ Царигр. бълг. община много важна работа - да обиколи Македония съ цель да събира помощи за новостроещата се въ Цариградъ българска църква. Всеки може да си представи, съ каква ревностъ ще да е изпълнилъ тая си мисия пламенниятъ патриотъ..."

"Тези са главните, основни отлики между българския езикъ отъ една страна и сръбския или другите словенски езици отъ друга:

1. Българскиятъ езикъ единственъ измежду всички словенски езици употребява задпоставенъ членъ при съществителни имена, прилагателни, числителни, местоимения и причастия. Сръбскиятъ езикъ не познава никакъ тази особеностъ.
2. Българскиятъ езикъ единственъ измежду другите словенски езици е изгубилъ изобщо склонението и падежите. Сърбите наопаки, държатъ пълно склонение съ по 7 падежа въ единствено и въ множествено число.
3. Българскиятъ езикъ единственъ измежду словенски езици няма неопределено наклонение. Сръбскиятъ езикъ го употребява редовно.
4. Българскиятъ езикъ знае ударение надъ гласовете въ думите. Сръбскиятъ езикъ има и квантитетъ т.е. удължени гласни.
5. Българското ударение изобщо е подвижно и може да стои на 1-а, 2-а, 3-а и пр. сричка отъ края на думата. Няма сръбска дума съ ударение на първата сричка.

Тези петъ главни делителни признаци между българския езикъ и сръбския се повтарятъ въ разгледваните северозападни македонски говори изобщо тъй, че последните вървятъ се въ сговоръ съ българския езикъ и съставятъ, следователно, неотделна частъ отъ неговата западна половина."

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%93%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8_%D0%91%D0%B0%D0%BB%D0%B0%D1%81%D1%87%D0%B5%D0%B2

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B8%D0%BD%D0%B0%D0%BB%D0%BE_(1910_-_1920)

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Ноември 05, 2013, 09:22:21 pm

"МЕЧТА НА ЕДИН СТАРЕЦ" - ГРИГОР ПЪРЛИЧЕВ, в. "Балкан", 28 април 1883 г.

http://www.promacedonia.org/gp/mechta.html

"Като чух за свещеното ви предприятие, не могох да удържа гръмко едно възклицание: вървим напред! Ежечасни са горещите ми молитви за успех на делото ви; но не ги пиша, да не некой каже: "и ... е многоглаголив."

Канението ви да участвувам в издаванието на в. "Балкан", колкото и да беше скокотливо за мене, дълго време обаче се борих с волята си: да приема ли, или не? Слабите ми сили не отговарят на горещата ми ревност. Лишен от всекакъв български словар, оригинален по язика, стародревен по правописанието, почти съвършено лишен от периодически списания, незнаком с течението на работите, несвободен да посетя селата, дето бих намерил богат за книжнината материал, естествено слаб телом, а още повече ослабел от дългогодишното и безплодно елинско учение, от денонощни трудове, от съдилищни прения с несвещени свещеноначалници, от ужасни тъмници, от тяжестта на годините и на веригите, огорчен от груба критика, изнурен от развалений въздух на зле стградени и зле поддържани училища, а при това презадоволен от учителската си плата, грижен за напредъка на 117 ученика, занят по пет часа на ден от занятието си, занятие по моему много по-сериозно от всекое друго (само един добър свещеник, просвещен от св[етаго] духа, може да се сравни с учителя по полезността на званието си) – имах право, или по-добре да кажа, длъжен бех да се отрека.

Наистина първото изявление на волята ми беше едно твърдо, непреложно, свободно от всекакво колебание решение – да не приема позива. Но, според Омира, други дух ме препна; българский гений ми се представи; взорът му беше смутен, печален.

– Дух мой, посещението твое ме ужасява, разтреперява; биенията на сърцето ми стават чести, недугави; креч овладева нервите ми и мишците ми; зная че си дошъл да ми наложиш нещо. Но защо си се така погрубил, нахмурил? Дали некако разгневил съм те? Каква ли дължност не съм изпълнил? В какво ли можеш да ме прокудиш? Колко ласкателно ти ми се представи в Атина, когато пред университета минаха к вечеру костурските работници и си се разговаряха по матерния, по свещения, по българския язик. Помниш како студентите, като чуха българския язик, презреха говора и говорителите и казаха "Ето минуват воловете."

Тога колко ласково ти ме потрепа по плещите и ми каза: отмъсти им! отмъсти им за Костур и за целия български народ! – Помниш, че с тебе заедно беше и оний, крилатий, величествений тръбач, когото сега не ми представяш, защото знаеш, че той нема вече за мене никаква очарователност. И аз, с упование на младостта си, бех ти всесърдечно послушен, оставих богатата си сгоденица, Панахия, и себе целаго тебе предадох, и с помощта твоя отвърнах им, поразих ги как едного мъжа. Остави ме да говоря и не хмури се; 3ная, че крастава е хвалбата; но тя е свойство на старостта и на всекоя слабост. А ти, мой дух, тако ти Вишняго, който те пратил, не ли повече от мене се израдва и в награда на жъртвата ми венец от неземни цветя положил си на главата ми? Не ли ти, проводен от благородните юноши, съставляющи тогашното българско цариградско Читалище, ми връчи писмо изявително на сърдечните им благодарения, дето в чуждо племе аз не заборавих майка си, ако и да бех от младости възпитан в язик нейзи съвършено незнаком. Помня аз; колко тога ходът твой беше личен; колко челото ти беше величествено, очите твои какъв блесък издаваха, а говорът твой колко сановит! – Прийми благодаренията на целия български народ и бъди във веки благословен, мой верний! Не си ме заборавил, нема да те заборавя: ще разглася името твое на далечни страни; ще пронеса мълва, пред която има да трепне от радости всекое славянско сърце – и съвременно кивна на оногова крилатия, веселия и пленителния под девическия образ призрак, който, облечен в светла как сълнце дреха, в левицата си държеше венец, а в десницата – дълга тръба. И призракът, незабавно послушен, затръби звучно, оглушително: В  г ъ р ц к а т а  с т о л и ц а  с е  п р о с л а в и  б ъ л г а р с к о т о  и м е.

– Такъв ти бил си некога към мене; а сега защо тъй мрачен? Помниш ли, когато "Дунавский Лебед" гръмко извести в Атина смъртта на братия Миладинови, колко решително аз оставих там всичкото украшение на живота си и търгнах за в отечеството си да му служа даром, да умирам заедно с умирающиите си съграждани, да им покажа правия път към напредъка, да изкореня елинския язик от църкви и училища, след четири века на варваризъм да въдворя изново звучния славянизъм, и за народния напредък и отмъщение за смъртта на учителите си да претърпя неизказани мъки? Не ли сам ти беше, що ме подканяше на такива жъртви и подвиги? Отде сега ти толкова гневен? Защо си нахмурен?

И духът звучно и сърдито ми отговори:
– Как да не бъда нахмурен? Какъв българин си ти, когато за гърците си списал непрезрени списания, а за еднородците си ни един ред? Ако би да си бил и от Матусаля по-стар, и от Терсита по-слаб, и от Гладстона по-занят, и от Раковски по-оригинален, и от Бисмарка по-критикуван; ако би си живял и в африканските пустини, лишен от всекое сношение с человеческия род; ако би да си бил уверен, че критиката ще угорчи живота ти, ще те убие; дължен си да представиш българскому народу каквото и да е твое творение.

Тъй каза духа с громък глас и укорителен тон; а аз вироглаво му отговорих: – Аз не писах за гърците, освен по твоя заповед. Същий, който ми наложил .едно дело, може ли да ме кори за извършванието му? Ти знаеш причините, ради които отдавна не съм писал по български. Ако тия не стигат да те убедат, явно е, че ти си несносен мой тиран и че си сбеснел от слепата ми послушност. Ако ти си се опитал да ме уплашиш, зле си излъган: не се плаши, който дванадесет пъти се борил със смъртта, и то по твоя заповед. Немам причина да се боя ни от тебе, ни от светиите, ни от самаго бога. Изпълнил съм, чини ми се, всичките си дължности към бога, към господаря и към народа; а сега желая да си се поуспокоя. Щеш ли да ме заставиш на старости да грача като гарван, когато на младости съм пеял хубавичко? Сега ти скимнало да бъдеш неотлъчен от мене и да ме вълнуваш с части посещения, мой мъчителю! А когато аз ради късогледието си не можех да добия нигде приятел; когато вървех по пътя сгърбен, без да внимавам никак на личностите, що минуват; когато знаменити мъже минуваха пред мене и недоумеваха, защо аз в земята гледам и никого не приветствувам – тогда где беше ти да ми доставиш поне очила? Но да почнем отначало. Когато аз след троегодишно учителствувание добих 1200 гроша, и с них още маловърстен и неопитен се готвих да търгна за в Атина, да се уча на Омира и Иродота, де беше ти? Как тогава не ми се яви, да ме отбиеш от тоя път и да ми посочиш Киев или Прага? Как сега ме нудиш да пиша по български, когато не си ми доставил ни един, поне един български словар?

– Отличните мъже, които те удостоиха да им бъдеш сътрудник, и много други достойни синове на младата България, чрез списанията си ще произведат словар; от вас зависи това; чуеш ли?
– Чуя.
– Следователно, дей, пиши.
– Ми омързна пишението откогато три мои статии по пътя се изгубиха.
– Отсега нема да се тубят.
– Не знаеш ли ти, че ако дързна да пройда селата, за да събера материал, ненаситний албанец ще ме отведе как пленник по горите и ще ми търси триста лири откуп?
– Не иди по селата; пиши каквото ти скимне. Твой материал искам аз сега, а селския ми е обезпечен.
– Мразя необразованата критика; лавровий мой венец беше прежде свеже-зелен, неувядаем; грубата критика се обви около него като змия, изле ядът си на листието му и тия овенаха, изсъхнха.
– Грубата критика ще онемее, бъди уверен.
– Но за сребро ли, или за празнословие да потъпча под нозе спокойствието си и напредъка на учениците си?
– Нито за туй, нито за онуй; в полза на България ще пожъртвоваш тъкмо минутите на почивката си, без да пренебрегнеш ни една йота от учителските си дължности.
– И тъй кратки и редки има да бъдат моите драскания върху девствената хартия! ... Но, което е най-главно, действуваш ли за изправление на земледелието ни и на скотовъдството ни, за експлоатирани на земята ни, за затваряние на кръчмите ни?
– Аз съм безсънен, и действията ми неуморни; но такива чудеса наведнъж не се вършат.
– А от драсканията ми каква полза?
– Още ли пререкания? Аз обичам всекое драсколение на многострадалните македонци, именно затоаа, че в нихното наречие намирам много първобитни форми.
– Но како щеме насърчиш на труд, докле не вида монумента на учителите си, братия Миладинови?
– Нихний монумент е на небеси; слушай!
– Готов.
– Докле България е още бедна, трудете се. Ваший труд (задружний труд е Божие благословение), какъвто и да е, тя ще го приеме с благодарение. Дейте! Времето лети: дръпнете лоза коса. "Сега! Сега! Докле България е още умилена, докле възпоминанието на робството й е още живо, требва да се появят добрите й синове. В идушия век България ще стане по-честита; но страх ми е да не самото й благоденствие опие чадата й. Чел ли си?

– Много с мала полза. Омир ме научи да бъда буйно безстрашен, а Иродот – да се съмневам в истинността на историите.
– Слушай! Франция, докле беше още бедна, роди ония велики синове, които в царствованието на Лудвика ХIV се прославиха; а после, колкото Франция ставаше по-честита, толкова числото на великите й мъже се умаляваше. Защо лицето ти се измени? Това явление чудно ли, непонятно ли ти се види?
– Да!
– Но няма да се чудиш, когато помислиш, че то е следствие на злоупотреблението на свободата. Бог даром не дава, но продава всекое земно благо и го продава за труд. Народи с трескава деятелност достигнали до недосегаема степен на слава и величие и станали трепет на земята и я застазили да мълкне пред ними; а в час, като се вдали на леността, се разрушили, и разрушението им колко бързо и шумно! Трудът е здравие; трудът е трезвеност. Кой се труди, е весел; а без веселие нема здравие. В истина се намират по лицето на черната земя гении, блажени смъртници, на които разумът, отривък на всеведущия Божия разум, достига до небесата, отдето му е произхождението; но тие, както безценните камъни, са твърде редки. Най-големото число за улесненията на мъченическия человечески живот го дължим на труда. Кой е по-велик? Палмерстон ли, който с пиянство скрати живота си, или Гладстон, който с безпределни трудове преведе седем пъти Омира! Труд искам от тебе: труд! труд! докле сме трезвени. Аз зная, че силите ти са слаби; но зло ли ти е да бъдеш сътрудник с толкова знаменитости? Зло ли е, ти седяк, да се водиш с цветущи юноши и да дъхаш същия въздух, когото тие дъхат? Не ли ти доставям единственото средство да се подмладиш? На толкова твои пререкания аз бих те оставил без никакво двоеумие; аз, както тебе, така и мнозина съм турил в трудове и подвиги и опасности, от които малцина, окаянник аз! могъл съм да спася. При все това настоявам пред тебе с благата надежда, че възрастта твоя ще насърчи, ще въодушеви младите твои сътрудници. О, каква чест! Когато ти, посред них, ще привикнуваш със старческия, но звучния свой глас: "Напред, момчета! изправете падналата в кал мъченица наша майка или гинете!" О, какъв ризик! Когато съннаго от трудове сътрудника ще побудиш с отечески укор: "Стани, стани, ленивче! Младостта да ти имам, сърцето да ти немам!"

– Ах! да бех бил млад както в Атина, когато в многошумно тържество аз, в сражения съвсем неопитен, преборих и величествено спружих под нозете си едного след другиго, сам и там разпрострени, двадесет и седъм статни борци, от мъже и жени пърстом показвани; да бех бил такъв, не бих имал нужда от вашата помощ; едната ми десница би ощастливила милата ми майка! Но сега аз, както видите, слаб!
– В какъв-пламен ще закипят сърцата на юношите, когато ти, обелел, изнеможенен седяк ще ги предводителствуваш в полето на честта; когато ще им провикнуваш с гърления свой глас: "Напред, юноши! честен живот или честна смърт." Какъв възторг! когато ти, угнетен от пъргави и силни врагове, ще извикаш на своите: "Бедствувам, чада! Кой ще спаси седините ми? Нема ли във вас юнак от юнашка майка роден?" О! тогай и най-робските българи ще ти [се] притекат на помощ, ще развеят най-плотните редове на неприятелската фаланга, ще убият най-силните ти угнетители и ще въздадат хвала на родителите си и на бога, че ги удостоил да бъдат участници в сражението на тоя исторически ден и избавители на живота ти.

– Како знаеш ти да уговаряш, мой дух. Победата е неотлъчен твой друг; твоите очи са нейния престол; но бъди мало милостив към слабостта?
– Още ли търторения?
– Победил си ме: слухът ми не може да пренесе широкогърмящия твой глъч; но знай поне, че моите драсколения ще бъдат редки и кратки.
– И тъй нека бъде ако ти често драсколиш, първий аз ще кажа, че уважаваш среброто, както всичките заматорели.
– Побеждаваш! Че кога ти не си победил?

Тогава духът благостно се усмихна и тоз час се измени, преобрази: бърчките на лицето му изчезнаха. Светъл венец окръжи лицето му; очите му блеснаха като слънце.
– Смърт или живот ти носиш?
– Аз съм подател на живот, но не земний.
– Ако некога съм те послушал, послушай ме.
– Готов,
– Отстъпи, моля ти се: слабата ми плот изгоре под пламените лучи на очите ти.
И в един миг он провея над мене низ единичкия прозорец на стаята ми и я остави пълна с тиха светлина и свещено благовоние."
Охрид, 27 март 1883.

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Ноември 06, 2013, 09:33:14 pm

Пере Тошевъ (личность и дѣло) - Свѣтозаръ Тошевъ, 1942 г.

http://promacedonia.org/bmark/pt/gal/index.html

http://www.promacedonia.org/bmark/pt/pere_toshev.htm

"Въ североизточната часть на китното Пелагонийско поле, прочуто още отъ римско време поради своето плодородие, почти въ подножието на възпѣваната Бабуна и легендарната Селечка планини, се гуши стариятъ и прочутиятъ български градъ Прилепъ. Близостьта на високитѣ планини и богатството на полето създаватъ отъ прилепчани борци. Срѣдище на пѫтищата, които водятъ отъ най-западнитѣ и южнитѣ български краища къмъ срѣдищнитѣ български земи, гр. Прилепъ още отъ най-древни времена, взема живо участие въ сѫдбинитѣ на българския народъ..."

"Легенди и повѣрия говорятъ, че тукъ сѫ били последнитѣ дни на най-борческия и епиченъ български царь Самуилъ. Старци разказватъ, че тукъ Самуилъ е видѣлъ безбожно ослѣпенитѣ свои войски и въ скръбьта си, като не е могълъ да понесе тежката загуба, склопилъ за винаги очи..."

"Старитѣ манастири въ околностьта и черквитѣ въ с. Варошъ (стариятъ гр. Прилепъ) сѫ огнищата, кѫдето се е пазела българската вѣра и писменость. Въ тѣхъ българската вѣра и писменость не сѫ загасвали нито за единъ мигъ презъ тежкитѣ дни на петвѣковното двойно робство. Кога по-силно, кога по-слабо, искритѣ на тѣзи огнища сѫ освѣтявали на народа пѫтя къмъ свобода и щастливи бѫднини..."

"Градъ Прилепъ е първиятъ македонски градъ, кѫдето копнежътъ на македонскитѣ българи за свобода добива своя организиранъ видъ. Тукъ Пере Тошевъ основава първиятъ революционенъ комитетъ и поставя началото на В. М. Р. О. презъ 1893 год. — годината — начало на кървата революционна борба..."

"По-изобилни и точни сведения има за дейностьта му въ Битоля презъ 1894/95 год. Тукъ Тошевъ продължава да сѣе семето на революцията заедно съ Гьорче Петровъ сѫщо отъ Прилепъ. Съ право А. Страшимировъ нарича Пере Тошевъ съвестьта на организацията, а Гьорче Петровъ — разумътъ. Отъ тукъ Тошевъ и Петровъ ставатъ нераздѣлни. Въ последвалитѣ идейни борби Гьорче винаги подкрепя и допълва идейнитѣ насоки на Пере. Тѣ оставатъ приятели до последния день на Пере."

"Следъ Битоля Пере Тошевъ учителсгвува въ Солунъ. Навредъ той е учитель и революционеръ, който се проявява като даровитъ организаторъ и прикрива твърде умѣло своята революционна дейность. Идеалистъ и мечтатель, малко затворенъ въ себе си, Пере Тошевъ спечелва дълбоката обичь на населението съ горещата си душа и чрезъ нея решава всички недоразумения, възникнали въ организацията. На освободителното дѣло, той служи съ нечувана преданость, готовъ всѣки мигъ на изкупителна саможертва. Влюбенъ въ дѣлото до фанатизъмъ, той издига добруването на македонскитѣ българи въ свое рѫководно начало въ по-нататъшния си животъ..."

"Той стига късно на Смилевския конгресъ и го заварва при взети вече решения, когато конгреса приключва дейностьта си. Пере Тошевъ не заема оставеното му мѣсто въ централния щабъ на възстанието. Прилепско, Велешко, Кичевско и Тиквешко сподѣлятъ Перевитѣ разбирания и взематъ участие въ Илинденското възстание само съ партизански отряди. Това тѣ сторватъ за да помогнатъ на възстаналитѣ братя и да докажатъ, че поставятъ единството на организацията надъ личнитѣ разбирания. Веднажъ, правилно или не, взето решението за възстание, тѣ му се подчиняватъ въ името на единството на организацията. Въпрѣки, че отказва да заеме мѣстото си въ централния щабъ Пере Тошевъ взема участие въ възстанието, като рѫководи действията на въорѫженитѣ чети на Мариовския революционенъ районъ. Тошевъ се сражава храбро като старъ боецъ. Въ другитѣ революционни райони, най-вече въ Битолския, възстанието избухва масово, и въпрѣки героизма, саможертвата, пепелищатата и потоцитѣ отъ кръвь, не донася дългоблѣнуваната свобода. Подобно сладостенъ сънь, свободата обвива въ топлитѣ си прегръдки за повече отъ три месеци възстаналитѣ роби, за да ги остави, съ идването на зимата, гладни, голи и боси — безъ подслонъ и безъ хлѣбъ. Все пакъ Илиндень остава най-свѣтлиятъ, най-възторжениятъ, най-легендарниятъ епизодъ въ борбата на македонскитѣ българи за свобода и човѣшки правдини. На Илиндень македонскитѣ българи доказватъ, че сѫ готови да изгорятъ въ пламъка на собственитѣ си домове, но да живѣятъ свободни!"

"Младотурскиять преврать е безспорно една военна революция, рожба на накипѣли вѫтрешни сили за разкѫсване на вѫтрешния чифлигарски строежъ на Турция и за представянето ѝ външно, като модерна държава. Но за това велико дѣло е нуженъ широкия размахъ на великъ, гениаленъ реформаторъ.Турската интелигенция, сплотена около организацията „Обединение и Напредъкъ”, се оказва безсилна за голѣмото дѣло, което започва. Колеблива и консервативна, тя скоро създава отъ младотурската власть още по-опасенъ врагъ за българското население въ Македония. Ужаситѣ на султанския абсолютизъмъ се повтарятъ..."

"Преди младотурскитѣ гонения Пере Тошевъ е въ Солунъ, кѫдето заедно съ писателя А. Страшимировъ и Гьорче Петровъ издаватъ в „Конституционна заря” и в. „Културно единство”. Презъ 1910/11 год. Пере Тошевъ става училищенъ инспекторъ. Денонощниятъ му трудъ ясно свидетелствува за неговитѣ здрави просвѣтни схващания и голѣмата му загриженость за българщината въ Македония. Многобройнитѣ му доклади до Екзарха доказватъ, по непоколебимъ начинъ, че нему сѫ еднакво скѫпи учителската писалка и „българската манлихера”.

"По пѫтя изъ Дрѣнова клисура двамина вървятъ и спокойно разговарятъ. Само хлопатарътъ на кроткото добиче разнася монотоненъ напѣвъ всрѣдъ заспиващата природа..... Мисъльта, че скоро ще стигнатъ любимия бащинъ чифликъ край с. Фаришъ, скѫсява пѫтя и го прави лекъ и приятенъ. Нищо не предвестава страшната драма. Задъ една скала, току надъ пѫтя, турски чети сѫ устроили засада. Тѣ сѫ заели удобно мѣсто и очакватъ своитѣ жертви. Въ мигъ зловещъ залпъ отеква въ околнитѣ височини и замира изъ гориститѣ върхове на Селечка. Пере Тошевъ и другарьтъ му падатъ тежко ранени.. Следъ това неприятелитѣ ги завличатъ и доубиватъ въ близката воденица. Заравятъ труповетѣ имъ край пѫтя, отъ кѫдето, следъ петь дни потомцитѣ на Пере Тошевъ, го пренасятъ и погребватъ въ черковния дворъ на с. Фаришъ..."

"Тъй завършва мѫченически на 21 априлъ ст. стилъ 1912 год. земния си пѫть апостолътъ, революционерътъ и просвѣтникътъ Пере Тошевъ. Скроменъ зиданъ гробъ въ черковния дворъ сега напомня на поклонника за земното му жилище. Прекоси ли човѣкъ, обаче, Дрѣнова Клисура, Никодинска планина, Бабуна, загледа ли се въ тѣхнитѣ скалисти хребети, или се услуша въ пѣсеньта на хайдушкитѣ гори, ще чуе споменъ или легенда за този безсмъртникъ—герой, свѣтълъ и недостижимъ образъ на скромность и стоицизъмъ."

"Крайно време е, величието на неговото безсмъртно дѣло да бѫде представено въ истинска свѣтлина, а името му да се носи навредъ изъ Българската земя.. Та тѣ сѫ истинскитѣ—велики българи. Предъ тия български герои — мѫченици, азъ смирено се прекланямъ! Нека бѫде свето името имъ и дѣлото, на което тѣ служеха и и за което дадоха живота си. Азъ зная, че тукъ въ Македония земята е изпила много българска кръвь. Зная, че тукъ, на всѣка чука, всѣки ридъ и доль има безкръстни гробове, потънали въ бурени и забрава. . . . . Отъ многото разкази, които събрахъ, разбрахъ,че друго по-заслужило лице—герой—мѫченикъ за честь и свобода и за учебно дѣло отъ Пере Тошевъ нѣма. Затова решихъ да изкажа, макаръ и съвсемъ малката си признателность и отплата, а същевременно да подсетя да сторятъ това и други, като кръстимъ—наименоваме училището на тоя безсмъртенъ герой „Пере Тошевъ.” Това е най-хубавия, незиданъ паметникъ, който ще мине презъ сърдцата и душитѣ на поколѣнията. Тѣ ще произнасятъ името му съ почить и благоговение и ще повтарятъ думитѣ на поета: „Той не умира!”

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Ноември 11, 2013, 07:50:08 am

Животопис на св. Климента, български архиепископ - От Теофилакта Охридски архиепископъ - превел Димитър Матов от Велес 1896 г.

http://www.scribd.com/doc/90311940/%D0%94%D0%B8%D0%BC%D0%B8%D1%82%D1%8A%D1%80-%D0%9C%D0%B0%D1%82%D0%BE%D0%B2-%D0%BE%D1%82-%D0%92%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D1%81-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B2%D0%BE%D0%B4-%D0%BD%D0%B0-%D0%B6%D0%B8%D1%82%D0%B8%D0%B5%D1%82%D0%BE-%D0%BD%D0%B0-%D0%A1%D0%B2-%D0%9A%D0%BB%D0%B8%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D1%82-%D0%BE%D1%82-%D0%A2%D0%B5%D0%BE%D1%84%D0%B8%D0%BB%D0%B0%D0%BA%D1%82-%D0%9E%D1%85%D1%80%D0%B8%D0%B4%D1%81%D0%BA%D0%B8-1896-%D0%9F%D0%BB%D0%BE%D0%B2%D0%B4%D0%B8%D0%B2

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%94%D0%B8%D0%BC%D0%B8%D1%82%D1%8A%D1%80_%D0%9C%D0%B0%D1%82%D0%BE%D0%B2

"Божието величие и благостъ се показаха въ България чрезъ живота на благочестиви мъже, които се отрекоха отъ всичко що е земно и тленно и се подвизаваха за народната просвета. Тия проповедници на Божието учение са Методи, който бе Моравски архиепископъ и просвети Панонската архиепископия, и Кирилъ, великъ по своята мъдростъ, и въ Божи работи и въ световни. Те и двамата живеха благочестиво и непорочно, сееха Божието слово, което се проповедваше на гръцки, и покръстиха мнозина езичници.

Славянскиятъ народъ, т.е. българскиятъ, не разбираше Светото Писание на гръцки езикъ, и двамата свети мъже сматряха това за голема злочестина. Безутешна скърбь ги обзе за това, гдето светлината на Писанието не сияе въ Българската страна. Тогава се обърнаха съ молитва къмъ Христа да имъ помогне да изнамерятъ букви, пригодни за българския езикъ, да преведатъ божественото Писание на тоя езикъ.

Като изнамериха славянските букви, и като преведоха боговдъхновените писания, нашите първоучители залегнаха да предадатъ на най-усърдните си ученици божественото учение, и немалцина го възприеха и се приготвиха за проповедници. Най-отборни отъ техъ беха Гораздъ, Климентъ, Наумъ, Ангеларъ и Сава.

Сетне свв. Кирилъ и Методи показаха на Папата българскиятъ преводъ на Светото Писание. Папата не знаеше, какво да стори отъ радостъ, похвали ги за подвига и ги насърдчи. Подиръ това взе преведените книги, донесе ги предъ олтаря, и ги посвети Богу като даръ. А свв. Кирила и Методия той прогласи въ черквата за апостоли, тъй като те беха извършили подвигъ, равенъ на Павловия...

Като знаеха, че Господъ е заповедалъ на гонените отъ единъ градъ да бегатъ въ другъ, Христовите изповедници се стремеха въ България, за България мислеха, и надееха се, че тя ще имъ даде успокоение...Климентъ взе съ себе си Наума и Ангелара, и тръгнаха накъмъ Дунава...Като дойдоха при Бориса, той ги прие съ почетъ прилична за техъ, па ги разпита за приключенията имъ... Борисъ не престаяше да мисли, какъ да даде на светите мъже леснина, за да вършатъ Божието дело. Така Климентъ биде пратенъ като учителъ на Кутмичевица и биде заречано на всички жители на тая страна да приематъ светеца съ усърдие. Но най-достопохвално бе това, где то сам Борисъ подари на блажения Климентъ три прекрасни къщи въ Деволъ...Така въ тия страни той проповедваше непрестанно на народа за спасението Божие.

Въ всека енория той имаше по неколцина мъже, и то немалцина, защото брояха до три хиляди и петстотинъ души. Съ техъ, той приказваше и имъ развещаваше по-дълбоките места изъ писанията. На едни посочваше, какъ се пишатъ буквите, на други обясняваше смисъла на писаното, или се предаваше на молитва, или пишеше книги. И разбира се, неговите ученици беха най-отлични по своя нравственъ животъ и учение. По всека енория поръчваше делата на триста-мина ученици, които безъ да взиматъ заплата и да плащатъ на княза данъкъ, служеха Богу...Ето що извърши Климентъ презъ цели седемъ години...

Настъпи осма година отъ неговото учителуванье, която беше последня отъ живота на Михаилъ-Борисъ, освещенъ князъ български. Правлението му наследи неговиятъ синъ Владимиръ, който князува четири години, и се помина отъ тоя светъ. Наследникъ стана братъ му Симеонъ. Той като баща си Бориса, беше забележителенъ съ християнския си животъ, имаше гореща вера и усърдие за черковни дела. Затова той продължи бащините начинания и уголеми Божията проповедъ, като съгради по всекъде църкви, та утвърди православието и отвори широкъ и гладъкъ пътъ за Божия законъ...Тогава царятъ повика при себе си светеца...Климентъ биде назначенъ за епископъ на Дрембица или Велика, и така стана пръвъ епископъ на българския народъ...

Той виде, че народътъ е простъ, за да отбира свещените писания, и че мнозина български свещеници знаятъ само да четатъ гръцките книги, но не ги разбиратъ, та затова са непросветени. Той захвана да мисли, па съ своите старания събори преградите на незнанието. За по всички праздници, той състави поучения, които беха прости и ясни, каквото да може ги разбра и най-простиятъ българинъ. Всички тия съчинения на български езикъ се пазътъ у трудолюбиви людье. Всичко каквото се отнася до черквата, съ каквото се украсява паметьта на Господа и светците Му и съ каквото се възбуждатъ душите, всичко това Климентъ даде намъ на българите...Климентъ гледаше какъ и какъ да изпъди изпомежду българитенерадението спрямо божествени работи, да ги събира наедно, привличайки ги съ хубави сгради, и изобщо да смегчава техните диви и корави сърдца...

Щомъ се завърна, налегна го болестъ, и като предузна, за смъртьта си, той даде последенъ даръ на българските черкви, именно прибави къмъ Триода това, що му не достигаше. Тогава той преведе всичко, що се пее отъ Томина неделя до Петдесетница. Отъ това може човекъ да види, какъ треба да е работилъ, когато е билъ здравъ, оня, който и презъ боледуваньето си се съсипа съ такива трудове.

Следъ като прекара живота си така и украси дадения нему отъ Бога тронъ, па завърши своя подвигъ достойно, както го бе почналъ, Климентъ се пресели при Господа. Светото му тяло, равно съ душата по честъ, следъ като биде опято и почетено, биде турнато въ същата обителъ, въ направения отъ негови ръце гробъ, отдесно на трапезата. Това стана на 27 юли, въ дните на българския царъ Симеона, на 916 година...

Чрезъ св. Климента цяла Българска земя позна Бога. Чрезъ него се обогатиха черквите съ песни и псалми, чрезъ него иноците се ръководътъ къмъ подвизи по житията на светите, а свещениците се учатъ да живеятъ по черковните правила. Св. Климентъ е още по-силенъ сега, като предстои предъ Бога, отколкото по-преди, докато беше въ тялото си. Затова, нека му се молимъ, да варди страната ни отъ всекакви злини и да запази въ народа непокътната отечествената вера."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Ноември 22, 2013, 10:23:14 am

История на българите - 1878 г. Константин Иречек (Konstantin Josef Jireček)

http://archive.org/stream/istoriiabolgarso00jire#page/n5/mode/2up

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%BE%D0%BD%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D0%BD_%D0%98%D1%80%D0%B5%D1%87%D0%B5%D0%BA

"Konstantin Jireček (24. června 1854 Vídeň – 10. ledna 1918 Vídeň) byl český politik, diplomat a historik, zakladatel české balkanologie a byzantologie..."
http://cs.wikipedia.org/wiki/Konstantin_Jire%C4%8Dek

"Българските жилища обхващат старите области Мизия, Тракия и Македония или според последната турска терминология вилаетите: Дунавски, Одрински, Солунски и Битолски, освен това и част от Бесарабия. Те заемат значи изцяло една територия приблизително от 4000 кв. мили. Граничната линия на областта, населена с говорещи български език, съвпада на север с Долния Дунав — от устията му до Видин; оттам минава по сухо към Тимок, върви по сръбската граница, оттатък която рядко минава, и завива на юг чак при Прокупле на Топлица. Отивайки надлъж височините по левия край на Моравската долина, обхожда гр. Враня, достига Черна гора, върви край Шар планина, обхваща горни Дебър и свършва на източния бряг на Охридското езеро при с. Лина. Областта на юг от Охридското и Преспанското езеро, Корчанската долина и долината на р. Девол имат смесено население (албанци, българи и власи). По-нататък границата върви от Девол през Костурското езеро, градовете Влашка Клисура, Негош, Солун, Серес, обхваща околностите на Драма, достига до южните родопски склонове, а оттам отива към Димотика, Узункюприя, Бунархисар (при Къркклисе, който по български се нарича Лозен) и Малки Самоков до Черно море. Освен това българските селища все повече се приближават в нашия век (XIX) до столицата (Цариград). Изолирани български села се намират вече и при Родосто, Сарай и Чорлу,. а особено при Деркос. В самия Цариград живеят много българи."

"Българската държава достигнала при Симеон такива размери, каквито по-късно никога нямала -  по-голяма част от Тракия, македонските крайбрежни области недалеч от стените на Солун, Северна Тесалия с градовете Петра при Олимп и Стаг при Пеней, Епир с Янина, Бутротон и Химера до околностите на Артенския залив и адриатическото крайбрежие от устието на Калама срещу Корфу до устието на Дрин освен Драч, който си оставал постоянно византийски. Раса (Нови пазар), Прищина, Липлян на Косово поле, Ниш, Браничево (древният Viminatium при Пожаревац) и Белград се намирали тогава под българско владичество. Отвъд Дунав и Сава към българската държава принадлежали Срем (Сирмия) и преди нахлуването на маджарите още Влашко и части от Унгария и Трансилвания."

"Западното българско царство обгръщало вътрешните части на полуострова, главно Македония, Албания, Северния Епир и Северна Тесалия, Моравската долина околностите на Видин и София... Войната почнала с обсадата на пограничната крепост Серес. Българската войска се командувала от по-младия брат на Давид, Мойсей, който обаче скоро загинал, като бил ударен с камък, хвърлен от градската стена. Българите не превзели крепостта...Цар Самуил, който взел в ръце управлението около 977 г., не само продължавал войната с енергия, но дори до смъртта си постоянно бил зает с нея."

"Император Василий бил твърде много зает с работите на Изток, та не бил в състояние да се противи на Самуиловите успехи. Едва на десетата година от своето царуване (986 г.) той предприел един поход, чийто подробности ние добре знаем от гръцки, арменски и арабски извори. От Пловдив императорът преминал през тесни и стръмни пътеки до древните Succi (Траянови врата), оттам до Сердика, ще рече, в един край, който 177 години не бил виждал византийска войска. Започнали обсадата на града, ала машините действували без успех, от ден на ден снабдяването на войската с храна ставало все по-мъчно, тя почнала да изпитва глад; научили по слухове, че Самуил се приближил с войски от цялата западна страна. След 20 дни византийците снели обсадата и бърже отстъпили назад. На първа дневна почивка войската спряла в един горист кът при вододелната линия между Дунав и Егейско море (при Вакарел). Войниците били смутени от мрачни предчувствия. На следния ден 17 август 986 г. достигнали до гористата ихтиманска котловина и след като минали покрай кулата Стопонион [у Кедрин] или Щипоня (сега Ихтиман), изкачили се между клисури и в непроходима гора до висините на прохода Траянови врата. Когато бързали да се промъкнат през най-дълбокото място на котловината, тъжната дотогава тишина на гората била внезапно нарушена от шум на оръжие и военни викове.Българската войска от две страни се подала от дъното на гората и с ужасен град стрели се хвърлила срещу изтръпналите от страх ромеи. Целият обоз, обсадните машини, императорските палатки и стотини прекрасни коне паднали в ръцете на победителите. „Стрелите на мизийците тържествуваха над копията на авзоните.” Повечето от войниците, които един ден преди това минавали покрай алпийските ихтимански ливади, паднали под мечовете и боздуганите на българите. Императорът дължал спасението си на отреда арменски пехотинци, които, като го взели в средата си, след това „agmirie quadrato” успели да се измъкнат на открито поле. Това било прочутото сражение в Българския проход (ἐν τῇ Βουλγαρικῇ κλείσει); така се наричали тогава Succi у византийците."

"През следните три години Василий дотолкова бил зает с бунтовете в Мала Азия, с похода на русите срещу Корсун, със сицилийските и африканските араби и с импертора Отон II, че не можел да мисли за война, с която да отмъсти на българите. Едва след като било потушено въстанието на Варда Фока (987— 989 г.), Василий II имал възможност да се опълчи повторно против българите. В 991 г. той се упътил през Тракия и Македония за Солун и воювал с българите четири години. Оттогава император Василий си поставил за главна цел на живота не само да се бори систематично с българите, но и да ги пороби напълно. Неговият характер се проявил напълно в изтребителната 28-годишна борба с българите."

"След 11-годишни приготовления в 1014 г. почнала последната война. Самуил изпратил храбрия Несторица да обсади Солун, а сам потеглил към Стримон. Докато Несторица бил разбит при Солун от пълководеца Теофилакт Вотаниат, императорът напусто се мъчел да превземе с пристъп засеките на Самуил в проломите на Клидион и Кимпулунг, близо до Струмица. На 29 юли 1014 г. Никифор Ксифий, бърже обходил планината Беласица южно от проходите и нападнал българите в тил. След една отчаяна съпротива българската войска била унищожена. Самуил с мъка се спасил в Прилеп. Когато след това един отряд гръцка войска достигнал до Вардар при крепостта Мацукион, Теофилакт, солунският победител, бил изпратен към Струмица, обаче в един пролом българите го срещнали с такъв град от камъни и стрели, че сам той и по-голямата част от войската му загинали. Страшна съдба сполетяла 15 000 [14 000 у Кекавмен] българи, пленени в битката при Беласица. Василий II заповядал всички да ги ослепят, като оставят на всеки сто души по един едноок да ги води и в такъв вид ги изпратил при царя им в Прилеп. Когато Самуил ги видял така безчовечно осакатени, паднал в несвяст. Като дошъл на себе си, той поискал вода, но щом изпил няколко глътки, усетил конвулсии в сърцето (καρδιαγμός) и след два дни, на 15 септември 1014 г., починал след 38-годишно царуване."

"Самуил дори на смъртния одър тържествувал над своя противник, бездушния Василий; очите му се замъглили при вида на хиляди озлочестени съратници. Дори гърците, негови врагове, никога не говорят, че той набождал някого на кол или заповядвал да го ослепят, докато Василий често налагал такива смъртни наказания. Самуил се явява енергичен, мъжествен и хуманен господар, който, като успял с победи да издигне българското царство отново на оная висота, която то достигнало при Симеон, подир цели 24 г. се държал мъжествено срещу превъзходните сили на византийците в нещастна борба с тях. Отслабналото българско царство просъществувало всичко четири години след смъртта на Самуил...Василий принесъл благодарствена молитва за победата. Като прекарал зимата в Атина, той в началото на 1019 г. влязъл с триумф в Цариград. С необикновено тържество гърците празнували възвръщането на императора, който достигнал целта си, бидейки 64-годишен старец, и който заслужено получил прякора Българоубиец (ὁ Βουλγαροκτόνος)."

"Българската църква останала също тъй автономна; само нейният глава не трябвало да се именува патриарх, ами архиепископ. Патриарх Давид бил свален, при всичко, че тъкмо той след покоряването водел преговори за новите отношения набългарската църква. Вместо него, Йоан, игумен от Дебър, бил назначен за самостоен архиепископ на българите; местопребиваването му било в Охрид...Тия права, гарантирани с привилегии и грамоти, били впрочем скоро нарушени, особено след смъртта на император Василий II. Естествено е, че недоволството на българите от византийското управление трябвало да се проявява и те не закъснели да се възползуват от случая, който им се представил за въстание..."

"Иван Асен II, „сьінъ стараго Асѣнѣ царѣ”, най-великият от Асеновци, без сам да е завоевател, разширил границите на царството си, прието от него в разнебитен вид, до такива размери, каквито вече от няколко века не е имало, па до каквито и по-после никога вече не с достигало. Иван Асен, великият и благочестив цар, син на стария цар Асен, със силна любов към бога въздигнал българското царство повече, отколкото всички други предишни царе. От Самуилово време българските славяни сега пак са обединени под един скиптър. Асеновото царство се умивало от три морета. Освен Дунавска България сега в състава му влизат още : Браничево и Белград, Ниш и Велбъжд (Кюстендил), Тракия с Дидимотихон и Одрин, цяла Македония, а именно окръзите : Серски, Скопски, Прилепски, Деволски и Охридски, а по-нататък Албания с Елбасан до Драч. Мирът, зацарувал по българските земи през времето на Асен II. Оживил се и църковният живот. Асен II дал големи дарове на манастирите : тъй например Рилския манастир и атонските манастири „Лаврата” и „Протатон”, а особено българския Зографски манастир, които оцелели от опустошението, извършено на светия полуостров от разбойнишкия латински епископ Севастски."

"За да заличат българите от списъка на европейските народи, действували не само косвено, чрез въвеждане на гръцкия език, но и пряко, чрез преследване на българския. Славянският език, който по тяхно мнение в основата си е език варварски, звучал неприятно сам по себе си за фанариотите. Но и това било малко. Историята на фанариотския клир в България е запетнена с дела, достойни само за вандали. Български ръкописи, оцелели с векове от войни, пожари, мишки, молци и гниене, били навсякъде изгаряни и унищожавани от гърците. Българите не трябвало да узнаят, че те имат славно минало, стара литература и че техният език е имал някога собствено писмо..."

"Едно от най-важните явления в новата българска история е възстановяването на старата национална църква след повече от 30-годишни борби. Неизвестните и забравени до неотдавна българи с това придобиха ново значение на Изток. Това не бе догматически спор, а борба за запазване на народността против панелинистичните стремежи... Най-главният борец в Македония за българските интереси бил пламенният Димитър Миладинов от Струга. След като получил образованието си в гръцкия лицей в Янина, той учителствувал в много македонски градове и неуморно залягал сред постоянни преследвания да се въведе български и църковнославянски език в училищата и в черквите на родината му."

"Всички тези събития накарали цариградските турци да станат по-отстъпчиви; в добавък и руският посланик граф Игнатиев настоял щото Портата да туря край на църковния въпрос. Фуад (поч. 11 февруари 1869 г. по нив стил) наред с Али, най-влиятелния държавник, завещал на Портата да изолира гърците колкото се може повече и преди всичко да им отнеме духовната власт над българите. В събота вечерта на 28 февруари 1870 г. Али свикал при себе си гръцките и българските представители и им връчил султанския ферман от 8 зилхидже 1286 г. (27 февруари). Султанът заповядвал да се учреди български екзархат, който да обхваща епархиите : Русенска, Силистренска, Шуменска, Търновска, Софийска, Ловчанска, Врачанска, Видинска, Нишка, Пиротска, Самоковска, Кюстендилска, Велешка, Сливенска, Созополска, Пловдивска."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Ноември 24, 2013, 07:15:48 pm

КАК ПИШЕХА НАШИТЕ НАРОДНИ БУДИТЕЛИ И ГЕРОИ - ИВАН МИХАЙЛОВ 1956 г.

http://www.promacedonia.org/im_statii/kakpisheha.html

"Как пишеха нашите народни будители и герои" - Издателство: ЦК на МПО
Място и дата на издаване: Индианаполис, САЩ, 1956 г.

http://bgemigration.org/store/bookstore/bulgarian/15/15.html

"Държавите, които поробиха Македония - Югославия и Гърция - са си поставили като главна задача да изопачат миналото, езика и писмеността на нашата народност, за да заличат по този начин нейната българска принадлежност. Кралска Сърбия и Югославия прилагаха една категория насилия и фалшификации в Македония; комунистическа Югославия прилага същите насилия и донякъде променени методи във фалшификацията. Целта, обаче, остава непроменена.

Властта на Тито побърза да изхвърли букви от азбуката ни, които отлично подхождат на нашето произношение. Тези букви са характерни в кирило-методиевската азбука, с която най-много ние между славянските народи имаме право да се гордеем. Желанието на белградската власт е да ни приближи и чрез азбуката до сърбизма. Със същото намерение тя внася в езика ни постоянно сръбски думи. Тя не иска да остави книгите на нашите заслужили народни будители да бъдат четени така, както са написани от авторите им; превежда ги на един новостъкмен в Белград език, който може да се нарече сърбо-комунистически, но в никой случай не е наш език.

Същата власт фалшифицирва даже съдържанието на писаните от нашите народни будители книги, изкривява и биографиите на самите писатели. Измежду многото факти тук споменаваме само тоя: титовата власт премълчава, че Григор Пърличев бе увенчан с лавров венец в Атина, като автор па поемата  “О Арматолос“, през месец Февруарий 1860 г. Гърция му предложи стипендия, за да учи в чужбина; разбира се, ако се обяви за грък. Пърличев публично заяви там, че е българин и отказа всякаква стипендия. Този знаменит жест на Пърличева, както и всичко друго, което в творчеството и живота му свидетелствува за неговото светло българско съзнание, титовата власт го изхвърля, прикрива го.

Настоящата книжка е сама по себе си ценен спомен за големите наши борци от най-славната епоха на новата ни история. Когато ние желаем да останем верни на техните завети, това значи, че оставаме верни на народните идеали, чийто носители бяха те; тези идеали нямат нищо общо с Югославия. Но това значи също, че оставаме верни на езика и писмеността на народа ни, чийто горди изразители бяха безсмъртните наши учители и водачи. Най- скъпи до техните сърца са били езикът и писмеността, с които те си служеха, заедно с цялото наше общество.
Изнесените тук документи са фотографирани, а някои дадени и в препис, на същият български език, на който са били писани от авторите, и точно както са били написани. Те бяха разбираеми за народа ни, когато авторите бяха живи. И днес отлично са разбираеми. Нашият език и писменост са тези, с които си служеха Даме Груев, Гоце Делчев, Христо Узунов, Пере Тошев, Тодор Александров, братя Миладинови, Григор Пърличев, с една дума всички верни синове на нашата народност.
Напразно Югославия (или Гърция) ни налага свой език, писменост и идеи. Нашият идеал остава свободна, обединена и независима Македония, с равноправие на всички живущи в нея народности — по образеца на Швейцария."

"Измежду най- заслужилите синове на българската нация, които загинаха мъченически за нейното възраждане, са братята Константин и Димитър Миладинови, от Струга. В 1862 г. те бяха отровени в една цариградска тъмница, чрез подкупени от гръцката Патриаршия тъмничари.
И двамата братя са сбирали български народни песни, които бяха публикувани в Загреб през 1861 г. с подкрепата на хърватския епископ Щросмайер. За затварянето и отравянето на двамата братя сръбските вестници на времето поместваха верни информации. Сръбският вестник “Световид” писа тогава:
“Върху Миладинов турците поискаха да излеят своя гняв по най-суров и безчовечен начин, защото знаеха, че той е най- популярен и има най- голямо влияние врху македонските българи”. Турците действуваха по внушения на гръцките владици. Горните думи за Димитър Миладинов сръбския вестник писа, естествено, на сръбски език.

В литературата на нашия народ има писани работи и на диалект, било поезия, било проза. Но нашите писатели не са покварявали народния ни език, а са го пазели чист; те не са вмъквали в него сръбски думи, както днес Белград прави в Македония.

Константин Миладинов никак не се е срамувал да употребява нашите стари и много подходящи за езика ни букви Й, Щ, Ъ, Ь, Ю, Я, Ж (носовка), завещани ни от Свети Кирил и Методий. От тях се срамуват белградските слуги, които напоследък приближиха азбуката ни до сръбската, за да помогнат на Белград по- лесно да прокарва сърбизъм в Македония.

Сръбската лъжа, че българската Екзархия била създала българи в Македония, се повтаря и от титовци. Истината е, че българската народност в нашата родина с големи борби и жертви успя да получи своя национална църква, като се откъсна от гръцката. Плод именно на тази българска народна борба е Екзархията. Българската народна борба в Македония за своя църква е славна; за нея големи похвали на времето пишеха и сръбските вестници от Белград и Нови Сад. През 1870 г., тоест, осем години преди да има българска държава, турският Султан с ферман позволи създаването на българската Екзархия. По този начин се увенча с успех борбата на българския народ, започната първо в град Скопие през 1830 г., срещу гръцката църква."

"През турският режим в Македония имахме наши, български печатници и книжарници. Книгите ни се печатаха на български език. Ако народът ни не ги разбираше, или не ги желаеше, щяха да бъдат печатани на друг език. Но се печатаха на български език, защото народът ни е български."

"През 1912-1913 г. бидоха заграбени български църкви и училища както следва:
а) В Македония под сръбско (сетне югославско) робство: 761 църкви и 641 училища; прогонени насила 833 български свещеници с 6 владици, и 1013 български учители — всички родени в Македония;
б) В Македония под гръцка власт заграбени 378 църкви и 340 училища, а прогонени 300 свещеници и 750 учители — всички българи, родени в Македония."

"През 1912-1913 г. когато Белград заграби една част от Македония, неговите власти и войска — които и сега се хвалят, че “освободили” Македония — извършиха страшни насилия. Десетки хиляди хора подложиха на изтезания, особено по селата, а много хора избиха. Причина нямаше никаква. Целта бе да се всее страх у народа, за да приеме сръбската власт. Най-голям брой от пострадалите бяха българи. Ето някои цифри само за убитите по околии: В Кочанско — убити 321 души; в Радовишко — 184 души; в Неготинско — 324 души; в Кавадарско — 191 души; в Свети-Николско — 11 души; в Малашевско- 143 души; в Царево-селско — 207 души; в Кумановско — 11 души; в Кратовско — 4 души; в Прилепско — 2 души; в Кичевско — 30 души; в Тетовско — 592 души; в Гостиварско — 72 души; в Галичко — 3 души; в Дебърско — 206 души; в Скопско — 200 души от разни околии, избити като затворници; в Щипско — 174 души ; в Паланечко — 15 души; във Велешко — 3 души; в Крушовско — 5 души. Име по име се знаят убитите.
Вън от това бяха извършени хиляди грабежи, изгорени маса къщи.
От 1918 г. до 1941 г. в Македония под югославска власт бидоха бити над тридесет хиляди души; избити бидоха и други стотици българи.

Под титова власт пострадаха и още страдат множество българи. Извършиха се и масови убийства, като например, във  Велес; а хиляди хора минаха през затворите и концентрационните лагери. Целият народ живее като в тъмница — с погазени човешки права; без свобода на съвест, на печат, на събрания, на политически партии и прочее. До скоро и цялата земя на селяните бе ограбена от титовата партия и държава, които се хвалят - също като сърбите в 1912 г. - че освободили Македония... А ВМРО още в турско време успя да даде земята в ръцете на селянина.
Казаното тук е съвсем малка част от онова, което може да се изреди за тиранията, на която българите под югославско робство са подложени. Нищо чудно, значи, че нашият народ не желае да чуе и името на Югославия и на Сърбия.
ПО ВСИЧКИ ТЕЗИ ИСТИНИ В ТИТОВА ЮГОСЛАВИЯ Е ЗАБРАНЕНО ДА СЕ ПИШЕ И ГОВОРИ"

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Ноември 27, 2013, 12:08:57 am

АВТОБИОГРАФИЯ - Марко Цепенков 1896 г.

http://www.promacedonia.org/bmark/cepenkov/bio/cepenkov.html

http://www.promacedonia.org/bmark/cepenkov/1892/gal/index.html

"Баш во тоа време, кога напредуаф, се почна у нас църковната работа (вопросот) и училищата, да се делиме со гьрманите (власите). Караницата помегьу бугари и власи со първо се почна од Методиа Кусев...Ха, забораиф, требаше първо да кажам за книгьите, що ги добифме от покойнио Раковскьи, едната мислам се велеше „Царстфеник", а другата — „Горцкьи патник". Кога ги добифме тие книгьи, мислам да беше околу 1850—8, цели нокьи сме седеле да ги пеиме со приятелите, що имафме една мисла: за доброто на народо.

Раковскьи не престрами да се викаме помегьу си „господине"; Раковскьи не престрами да не се страмиме, оти сме бугари; Раковскьи не престраши да се откажуаме од гърчкьите владици. Откога се настрояфме од негоите поучениа, неколцина почнафме да проповедуаме помегьу народот, да го изтераме владиката, да го замениме гьрчкото учение со бугарцкото; да ги замениме училиштните и църковните епитропи со бугарскьи, и друзи народни работи. Навистина малцина я заватифме църковната работа и од най-сиромаси, ама големо чудо напраифме со изтеруаньето гърчкьио владика и осфоуаньето църкфата и училищата. Ете, що рекле стари, од една искра се праи пламен. (За църковнио вопрос имам особно писано) Яз ги намразиф гъркома­ните поекье от турците, докрай достояф и видоф со очи да се сфърши църковната работа, да се изтера гърчкьио владика, воместо него да си имаме община и яз да бидам баегьи годинье общинар, църковен, училищен настоятел, комисиа. Откога го изтерафме владиката и си наредифме църковните работи и училиштните под нашата повела под българска власт, многу се радуаф, оти видоа очите мой спасението църковно, да се откьиниме од еден пастир наемник, що се трудеше да ни сотри язико и да не погърчи. Осфем тоа, гьрчкьите владици безбожно ни ограбуаа народот и го слечуаа во името ристянцко."

"Първото желание го добиф со изтеруаньето гърчкьио владика и видоф наш владика, ако не Пелагонискьио, видоф Велешкьио и Оридцкьио. Видоф наша община и църковни и училиштни настоятели и видоф първио работник по църковнио вопросТоде Кусев, сега именуеми Методиа, Архипастир Старозагорскьи. Толку що видоф — доста ми е, чункьи душата ми е радостна и спокойна за трудот, що се трудеф, не ми би напразно. Со радост кье умрам вистина за от таа страна и се надевам, Господ да ми прости многу греои, защо работеф безплатно и си опустиф работата, само и само да помагам според силата, со сите сотрудници за църковнио вопрос.

Ами втората радост, що имам во моята душа, кой можи да ми биди дру­гар? Никой не кье можи друг да ми биди другар, отколку той, що е завземен по сбираньето на народните ни работи (народни умотфорениа) и ги печатил, за да видат бел сфет. Той можи само да познай слачта на тие работи, а не секой, и той другар кье ми бидит. Казаф и по-напред, оти себепо беше за сбиранье народни приказни и др. от покойнио Д. Миладина и од негоио сборник, що ми стоеше дома, како второ вангьелие, и трето, саканьето приказни и друзи работи от К. Шапкарева и насърчението од владиката Методиа, да пишуам, що да чуям, и да се учам прао да пишуам. Приказни, обичаи, песни, преданиа за места и др. сума беф напишал и на-бърго си ги погледуаф и си ги препеваф. Кога кье ги препееф пословиците, голема радост и лезет усетуаф. „Две ильади и осумстотини пословици имам запишани — си велеф сам со себе, — ами друзи работи, що имам пишани, пак сума имам. Е, що дека имам — пак си велеф, — кога не кье можам да напечатам; да имам пари.."

"Откога излезе първио сборник и видоф напечатели моите од многу години собрани приказни и друзи работи, „слава тебе, Господи, слава тебе" — си рекоф сам со себе, оти от четиридесет години пишани приказни и друзи работи, що не сум се надевал да се напечатат, ете се напечатиа и желанието ми се изполни сега. Радостта, що я имаф от първо видуанье на сборнико, не можев да я чуам само у мене, ами я делиф и со сите мой приятели тукашни и во Прилеп пратиф книга, и му кажаф како стана моята работа со сбиркьите - знаиш како велаат филолозите од Европо? „Прияхме сборнико Ви, паметнико на бугарската книжнина и друго".

"Седум месеци работиф во Народното Собрание по статистика на народно­то население, по 120 лева. Три месеци работиф во Финансовотдел по емльако, 6-7 месеци пак во Финансов отдел по емльак и друго, 8 месеци бидоф админист­ратор во печатницата у братя поп Спиркови, при К. Шахова, и занапред да ви­дам, Господ що кье ми кажит.
Тука векье яз се лишиф од десното ми око од многуто напрегнауанье да пишу­ам приказни и друзи народни работи, денье — от печатницата, а нокье — од народните работи. Ете до най-после сум со едно око (левото) — и тоа не толку да гледам.

Смили се ти, о, Господи,                                 Мед и восок по горите,

Виделото поврати ми                                       И го носат в кошарите.

На моите две мили очи,                                   Сите да [г]и напечатам,

Дай ми здравйе, изцели ме,                             Вечен спомен да остаам

За да гледам како напре,                             На мой мил народ бугарскъи,

Да допишам приказните,                                  Да [г]и пей и ми вели:

Приказните и песните,                                     — Бог да прости деда Марка,

И многуто друзи сбиркьи,                                Що [г]и пишал тие неща,

Що сум сбирал од годинье,                              Од нашите предедои

Како що берат пчелите                                     И за сега да се знаи.

Марко К. Цепенков
1896, стол. Софиа."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Ноември 30, 2013, 09:42:47 am

Македония подъ иго 1919-1929 - VERITAS - псевдоним на Иван Хаджов от Струга

http://www.scribd.com/doc/76973070/1929-Macedonia-Veritas

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD_%D0%A5%D0%B0%D0%B4%D0%B6%D0%BE%D0%B2


"Настоящето изложение е само единъ погледъ върху положението въ Македония подъ сръбско и гръцко иго. И то върху положението на българското население въ тая частъ, тъй като то е най-многобройното, най-онеправданото, най-угнетеното. Неговото положение ще даде на четеца представа за положението и на другите несръбски и негръцки населения въ досежната частъ отъ Македония подъ сръбска властъ и подъ гръцка които населения въ народностно отношение не са поставени кой знае колко по-добре отъ българите тамъ. Защото културните, граждански и политически права и свободи на така наречените отъ договорите за миръ малцинства въ Македония подъ сръбско и гръцко иго, които всички заедно образуватъ големото мнозинство отъ населението, и спрямо които вкупомъ сърбите въ Македония са само шепа пришелци, се определятъ отъ една официална политика на гръцката държава и на сръбската къмъ негръцките и несръбски туземни населения въ Македония: политиката на насилствено обезнародностяване. Отъ това, общо положението на тези населения, що се отнася до техните културни, граждански и политически свободи, признати и гарантирани имъ отъ договорите за миръ, може да се определи само съ две думи: безправие и насилие, за да се затрие техниятъ народностенъ ликъ, та да се претопятъ те въ господствуващата владееща народностъ.

Нашето изложение осветява положението на българското население въ Македония подъ сръбско и гръцко иго за едно време отъ 10 години ( 1919-1929 г.). Тези 10 години бяха достатъчни за Сърбия и Гърция при нестихналите още отъ войната чувства, страсти и настроения да продължатъ подъ знака на сключените договори за миръ войната съ българите и другите инородни населения въ Македония подъ сръбска и гръцка властъ. И да създадатъ за българите въ тая Македония едно положение, което кара последните да съжаляватъ за не по-малко омразното имъ на времето турско владичество. Защото, както ще се види отъ изложението ни, турците зачитаха и пазеха народностните права на поробените християни въ Македония - главно на българите,които въ нея образуваха, образуватъ и днесъ - въ Македония подъ сръбска властъ - едно мнозинство и които свободно можеха да си служатъ навсекъде съ своя езикъ, да се молятъ Богу на него, да иматъ своите училища, черкви, книги, читалища, печатници и други - изобщо да разполагатъ съ всекакви културнопросветни институти, изразители на техното народностно име, разсадници на техното съзнание и чувство.

Всичко това е сега само споменъ.
Въ тези 10 години сърби и гърци създадоха и затвърдиха спрямо българите въ Македония подъ техно иго една система на управление, на някои отъ похватите на която има да позавиди и средновековната инквизиция. Тая система се чувствува толкова по-тежка, защото стои въ тъй крещящо противоречие съ все по-мощно будещата се съвестъ на съвременото человечество и съ засилващата се у него воля за миръ между народите, обаче миръ, изграденъ върху свободата, върху правото на всеки народъ да твори своята индивидуалностъ въ пътя на общочовешкия напредъкъ и култура за благото на целокупното человечество.

Що се отнася до оная частъ отъ Македония, която попадна въ границите на СХС държава, съ декрета отъ 3 окт. 1929 г. отъ диктатора-краль преименувана на Югославия, ние постоянно употребяваме израза "Македония подъ сръбска властъ", защото гнетътъ и насилието въ тая Македония се теоретизиратъ и прилагатъ всекъде отъ сърбите. Въ СХС държава или Югославия техни носители, изразители и проповедници са само сърби отъ шумадийска Сърбия и техни оръдия. Това отнасяне къмъ несръбските народи въ цялата държава е същественъ моментъ отъ държавническата идеология, изповедвана и следвана отъ Белградъ. А това е чисто сръбска шовинистичномилитаристична идеология, изработена отъ сръбската интелигенция, подържана, защитавана и прокарвана отъ нея. Това е една идеология, която, за да заблуди света, се кръщава съ примамливото име югославянска. А въ своята същностъ тя е великосръбска: отъ всички южни славяни (засега сърби, хървати и словенци), съ най-разнообразните средства на насилие, гнетъ, тероръ, тя иска да създаде единъ народъ, на когото да наложи всичко сръбско: езикъ, култура, душа, а, ако това се постигне, следъ време и име. Тая същностъ на белградската великосръбска "югославянска" идеология се разкрива ясно кристализирана въ факта, изнесенъ отъ Густавъ Перчецъ, виденъ хърватски емигрантъ, седъмъ години секретаръ на разтурената отъ кралската диктатура хърватска партия на правото, въ едни свои изявления подъ надсловъ "Революцията на духовете въ Хърватско е достигнала своя връхъ", поместени въ унгарския седмичникъ "Елойорсъ" No 43 отъ 1929 г.

За оная частъ отъ Македония, останала въ пределите на гръцката държава, ние си служимъ съ израза Македония подъ гръцко робство (иго), защото местното негръцко население въ нея наистина се третираше като робско. Турското и българско население, което образуваше въ нея огромно мнозинство, съ средствата на единъ поробителъ биде заставено въ по-големата си частъ да напусне родно огнище и да се изсели. Онези българи и турци които са останали още, са напълно обезправени и оставени на милостъта на гърците.

Що се отнася до Македония подъ сръбска властъ, нашето изложение се ограничава най-вече до 6 януарий 1929 г. - денътъ, въ който въ СХС държава се унищожи единъ прогнилъ и компрометиранъ парламентаренъ режимъ и се създаде прецедентъ, какъвто вторъ нема въ световната история: единъ кралъ самъ унищожава конституцията, въ чието създаване има свой делъ и въ която се е клелъ тържествено, че ще я пази. Тогава се въведе една мрачна кралсковоенна диктатура съ крайна целъ: въ единна държава да създаде единъ народъ съ едно име. Тоя народъ изпърво има да се нарича югославянски, за да може следъ време по-лесно да се нарече сръбски.

Върху положението въ Македония подъ сръбско иго следъ въвеждането на кралсковоенната диктатура (6 ян.1929 г.)ние само тукъ-таме хвърляме погледъ. Защото до 6 януарий 1929 г. въ Македония вече беха се сложили основите на оная управителна система, която диктатурата въплъщава въ нейния завършенъ кристализиранъ видъ, съ определена идеология, съ определени цели и задачи, съ изработени и изпитани методи и средства. Тая диктатура разпростре главно върху несръбските области въ целата държава онези цели, методи и похвати на управление, които вече сърбите отъ 10 години прилагаха и изпитваха въ Македония подъ техна влстъ. Методите и похватите на тая управителна система диктатурата попълни съ елементи и прояви, които са присъщи на всека диктатура изобщо, както и съ елементи и прояви, които пъкъ отделно са характерни за кралсковоенната диктатура въ Белградъ. За нея бледа представа дава шведската писателка Каринъ Михаелисъ въ своята статия "Въ името на краля".

Също така що годе представа за същностъта на тая диктатура дава видниятъ английски либераленъ в. "Manchester guardian" отъ 17 октомврий 1929 г. въ статията си "Сръбските угнетители".
"Оня, който би поискалъ да напише книга върху диктатурата, може да вземе, като типиченъ примеръ, диктатурата, която бе провъзгласена въ Югославия въ началото на тази година. Въ своя произходъ, въ целото си развитие, и дори въ своите случайности, тя е класическа по своето съвършенство. Френскиятъ историкъ Боасие веднъжъ въ единъ прочутъ пасажъ характеризира есенцията на всички диктатури, като си послужи съ диктатурата на Римъ при цезарите. Всека дума, която той казва, е верна за днешна Югославия.

Едно отъ средствата, които всека диктатура използува въ една или друга форма, е терорътъ. Твърде малко сведения за онова, що става въ границите на Югославия, се оставятъ да проникнатъ навънъ, но ние днесъ обнародваме единъ кратъкъ списъкъ отъ жестокости, извършени подъ сръбския гнетъ - жестокости, за които са станали известни некои положителни подробности, за да поставятъ главниятъ фактъ въ техъ извънъ всеко съмнение.

Да се арестува единъ подозренъ, да се застрела и после да се каже, че е застрелянъ "при опитъ за бегство" е обикнатъ похватъ на терористичните полицейски агенти или войници въ всички страни, където те съществуватъ. Но да се арестува единъ подозренъ, да се отведе въ затвора, и после да се обяви, че е извършилъ самоубийство, е единъ доста новъ похватъ, практикуванъ днесъ въ Югославия. Случаите, споменати въ нашия списъкъ, са само една частица отъ същинското цело.

Повечето отъ жертвите са комунисти. Почти всеки, който е арестуванъ отъ сръбската полиция, може да се нарече комунистъ, защото властите са заинтересувани да създадатъ въ чужбина впечатлението, че въ Югославия има "болшевишка опасностъ" и че затова диктатурата е необходима. Тази опасностъ, разбира се, не съществува."

А сръбската и милитаристична същностъ на тая "класическа по своето съвършенство" диктатура, както я нарича същиятъ вестникъ, се разкрива твърде нагледно отъ следната частъ изъ една дописка въ гръцкия в. Катимерини:

"Югославия се управлява само отъ военни отъ единия край до другия. Тамъ нема народъ, а има само войска въ която се среща само сръбски елементъ. Както армията е покорила народа до пълно обезличаване, така и сърбите въ армията са подчинили напълно всички други племена въ Югославия до пълно обезличаване. Югославия - равно армия, а армия - равно сръбски офицери.

Положението се рисува точно така. Превратътъ отъ 6 януарий (1929 г., когато се въведе диктатурата въ С.Х.С. кралство) се извърши само за да могатъ да поематъ властъта въ ръцете си военните и да се опитатъ да посърбятъ всички несръбски народности въ страната. Армията се именува 'югославянска" наистина, защото материалътъ и произлиза отъ всички земи на Югославия и отъ всички племена, що населяватъ тази държава. Кадрите на тази армия са чисто сръбски и всички офицери, които заематъ началнически постове, поверителни длъжности, отговорни места, са исключително отъ стара Сърбия. Начело на самото правителство стои генералъ, също изъ стара Сърбия, повиканъ на най-високото стапало, не толкова заради неговите способности и добродетели, но поради връзките му съ краля, и поради влиянието му надъ всеизвестната "Бела ръка", както се нарича съюзътъ на офицерите отъ стара Сърбия.

Отъ този превратъ милитаризмътъ въ Югославия гледа съ всички сили да извлече колкото може повече изгоди за себе си, както и да осуети по всекакъвъ начинъ или да унищожи всеко предприемано съединение между разните части на страната, които тъкмо затова са обявени за автономни и самоуправителни. Съ други думи, военната диктатура полага неимоверни усилия да попречи да се промъкне хърватскиятъ елементъ въ армейските кадри, както и да образуватъ антисръбски ядра.

По този начинъ се извършва прословутото "единство" между народите въ Югославия. Това единство не е нито политическо, нито етническо, а е военно. Тъкмо поради това армията поглъща всички грижи на правителството и всички жизнени сокове на държавния бюджетъ. Югославия днесъ харчи за армията си грамадни суми. Въ мирно време армията на Югославия се състои отъ 18 пехотни дивизии, а Италия, чието население възлиза на 42 милиона души (Югославия има около 13,200,000 жители) има само 30 пехотни дивизии. Тези 18 югославянски пехотни дивизии образуватъ 5 армейски корпуса: офицерите имъ на действующа служба са 8 хиляди души, подофицерите - 10 хиляди, войниците 100 хиляди. Къмъ тези числа требва да се прибави жандармерията, която има 20 хиляди души, 5 хиляди души погранична стража и 8 хиляди души морски работници. Също така има около 5 хиляди души ученици въ подофицерските школи и 1500 души въ офицерските. Требва да се спомене, че въ Югославия никой не се освобождава отъ военна служба. И куцо, и слепо, дето се казва, и всички сакати, изслужватъ тегобата си въ нестроени части. Въ военно време Югославия е длъжна да има въоръжение и военни припаси за армия на първа линия отъ 1,200,000 души. Ясно е, прочее, какви грамадни суми требва да се изразходватъ всека година за поддържането на такава огромна армия. Югославия за текущата година предвижда 2,428,000,000 динара. Тази цифра говори сама по себе си твърде много, та нема защо да се коментира. Ето такова е положението въ Югославия, която постоянно заявява, че желае да живее въ миръ и добро съседство съ всички свои съседи."

Правнополитическото действие на диктатурата спрямо другите несръбски народи и области въ СХС държава, днесъ Югославия, накъсо може да се определи така: македонизиране: всички несръбски народности (хървати, маджари, немци, словаци, власи и др.), области (Хърватско и Словения, Банатъ, Войводина и др.) са поставени подъ гнета на безправието, произвола, насилието, както туй се изнася вече за Хърватско (а то важи и за останалите области), отъ именити европейци, като спомената вече шведска писателка Каринъ Михаелисъ, отъ хървати-неутралисти, или пъкъ се разкрива въ немалкото вече противохърватски процеси, станали достояние на световното обществено мнение. Тези методи на управление, сърбите почнаха да прилагатъ въ Македония още отъ първия денъ, въ който се почувствуваха господари въ тая страна. Тоя терминъ "македонизиране" (на една страна или на некой народъ),вече все повече добива право на гражданство и се налага, за да охарактеризува едно непознато въ историята на робството на народите, положение на народностно безправие и потисничество, което крие въ себе си смъртна опасностъ за световния миръ. Съдържанието на тоя терминъ се конкретизира и разкрива напълно отъ нашето по-нататъшно изложение.

Формите въ които се проявява робството въ Македония подъ сръбско иго и гръцко, не се различаватъ по своето същество. Ако има разлика, тя е само въ размерите. Въ Македония подъ гръцко иго напр., нема онова множество политически процеси и убийства, защото, благодарение на така наречената конвенция за "доброволно" изселване, голема частъ отъ българското и турско население биде прогонена. При това масово изселване - изгонване се проявява действието на гръцката администрация и на свързаните съ нея неотговорни фактори. Ето защо въ съответните глави на нашето изложение и на свидетелствата и документите може на некои места нашето изложение да бъде съответно по-обстойно или по-бегло, свидетелствата и документите по-изобилни или по-оскъдни. Това ще зависи отъ обстоятелството, дали дадената форма на робството въ Македония подъ сръбско или гръцко иго е имала причини да бъде по-силно или по-слабо застапена."

"Отъ старото кралство Сърбия, която до преди Балканската война отъ 1912 г. броеше 48,303 клм. кв. съ 2,800,000 жители, се създаде една нова държава наречена изпърво Кралство на сърби, хървати и словени (СХС), а отъ 6 януарий 1929 г. преименувана на Югослвия съ около 262,320 клм.кв. и съ около 13 милиона жители. Големото мнозинство (3/4 споредъ изложението на г.г. Григоръ Анастасовъ и Димитъръ Шалевъ, представители на българите въ Македония подъ сръбско иго, предъ едно събрание въ Лондонъ въ началото на януарий 1931 г.) отъ техъ образуватъ несръбски народи: хървати, словенци, българи, албанци, турци, немци, маджари, власи, словаци и други. Въ така уголемената държава същинските сърби изброяватъ къмъ 4 милиона души, срещу които стоятъ останалите 9 милиона несърби."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Декември 02, 2013, 02:40:21 pm

Йордан Иванов

Академик Йордан Иванов Николов (1872 - 1947) роден в Кюстендил, в занаятчийско семейство от Кратово, Македония. - български литературен историк, археолог, фолклорист, един от основоположниците на Българското археологическо дружество (1901) и на Българския археологически институт; член на Управителния съвет на БАИ (1920 -1942), oткривател на първообраза (оригинала) на "История славянобългарска" на Паисий, през 1906 г., член-учредител е на Македонския научен институт: професор и титуляр на Катедрата по българска литература, член на Славянския институт в Прага. по случай 50-годишната научна дейност е награден с орден "За заслуга" II степен и с грамота. През 1944 г. е провъзгласен за почетен гражданин на град Кюстендил.

- „Un parler bulgare archaique (Един стар български говор) - Зарово, Висока и Сухо - Солунско, 1922 г.
"През време на Балканската война (1912/1913 год.) проф. Йор. Иванов, като войник в VII Рилска дивизия, известно време е престоял в Зарово, Висока и Сухо и е изучвал говорите им. В резултат на това изучване появи се статията му на френски език „Un parler bulgare archaique (Един стар български говор). В тази статия, разделена на три части, в първата част дава исторически бележки за Богданско и населението му, във втората прави бележки по някои звукове на Заровско-висошкия и сушкия говор и списък на думи в изрази с носов изговор на старобългарските носовки Ѫ и Ѧ в Зарово, Висока и Сухо и в третата част навежда образци по говора на трите села."
http://www.persee.fr/web/revues/home/prescript/article/slave_0080-2557_1922_num_2_1_1029

- Българете въ Македония - 1915 г.
http://www.promacedonia.org/pdf/ivanov_bylgarete_v_makedonija.html

- Българите в Солунско 1934 г.
http://macedonia-history.blogspot.com/2006/10/blog-post_29.html

- Старобългарски разкази - 1935 г.
http://www.libsu.uni-sofia.bg/slavica/IvanovJ.html

- Български старини изъ Македония - 1908 г.
http://www.scribd.com/doc/88352394/%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D1%81%D1%82%D0%B0%D1%80%D0%B8%D0%BD%D0%B8-%D0%B8%D0%B7-%D0%9C%D0%B0%D0%BA%D0%B5%D0%B4%D0%BE%D0%BD%D0%B8%D1%8F-pdf//www.scribd.com/doc/88352394/%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D1%81%D1%82%D0%B0%D1%80%D0%B8%D0%BD%D0%B8-%D0%B8%D0%B7-%D0%9C%D0%B0%D0%BA%D0%B5%D0%B4%D0%BE%D0%BD%D0%B8%D1%8F-pdf

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%99%D0%BE%D1%80%D0%B4%D0%B0%D0%BD_%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Декември 05, 2013, 12:08:49 am

Научна експедиция в Македония и Поморавието 1916 г.

НАУЧНИ ДОКЛАДИ НА УЧАСТНИЦИТЕ В ЕКСПЕДИЦИЯТА

Проф. Йордан Иванов -  ЗАПАДНИТЕ КРАИЩА НА МАКЕДОНИЯ В ЕТНОГРАФИЧЕСКО ОТНОШЕНИЕ

http://www.bulgari-istoria-2010.com/booksBG/BG_EUSPEDICIJA_1916.pdf

http://www.promacedonia.org/bg_1916/index.htm

"... Сегашната западна граница на българското племе спрямо албанското върви по една линия, която опира на север от Шар, върви през Дебърско, Охридско, по Горни Девол, та до Грамос и Горуша планина на запад от Костурско. Доскоро в науката и политиката, щом дойдеше въпрос за северозападната етнографска граница на българското племе, всички се спираха на Шар планина. Сега обаче, откакто шарските пазви станаха по-достъпни за наблюдение, разкри се цяла задшарска българска покрайнина. Думата ми е за областта Гора, разположена между Шар, Рудока и Коритник, по притоците на Люма, Плава, Млака и др. Цялата тая котловина се обитава от старо българско население горани, горалии, които неотколе през XVI-XVII век били насилени да приемат мохамеданството. Те са известни и с името торбеши, давано им обикновено от околните българи; горалиите обаче сами се зоват турци, ако и в интимен разговор да признават, че ги викат торбеши и че са местни стари жители от български род, приели мохамеданството. Горанските торбеши говорят у дома си чисто български. Техният говор е продължение от същото онова наречие, което се говори в скопското поле и отчасти в Тетовско. Сега в Гора се говори български в селата: Брод, Ресталица, Зли поток, Крушово, Глобочица, Диканци, Борйе, Црънольево, Забол, Напиша, Вранища, Кръстец Горни, Кръстец Долни, Врапча, Драгач, Любоища, Кукаляне, Лещане, Радеша, Млика, Кошарище, Очикле, Ново село, Оргоста, Орешак, Шищевец и др. Расовото и езиково единство с православните българи, въпреки религиозната разница, се чувствува твърде у горани. Българското правителство ще трябва да обърне внимание на горани и с умение и кротост да ги привърже към родното племе дори и без да посяга на религиозната им свобода. А преди това българските държавници ще трябва да поправят една голяма грешка — да присъединят Гора към българските земи, защото незная поради какви причини Българска Гора е била предадена на австрийците. Горани сега са отделени от пазарните за тях центрове в Тетово и Призрен, които са български; те желаят да се присъединят към България не само поради икономически нужди, но и затова, защото се чувствуват чужди по език и навици на своите съседи грабливци от Люма, както и на своите нови господари от Австрия. Писачът на тоя доклад лично е проверил от горани горните техни тежнения. Гора дава доказателство за това и със своите бежанци, които се прехвърлят в Тетово, Скопие и др...

От Врацата на юг гребенът на Рудока служи за граница между българи и албанци именно по линията: Враца, върхът кота 1550, височината над Мавровските ханове (сега вече значителна махала от българското село Маврово). Следователно, спусъците на същинската Шар са заети главно от българско население и гребенът на тая планина не бива да се смята за граница на българското племе, което прескача на север от гребена на Сиреничката българска покрайнина и на запад от него в гореописаната местност Гора...

В Дебърско българския елемент е групиран в местностите: Мала Река, Поле (Дебърско), Жупа, Дрим кол, Голо бърдо, следвайки по двете страни на Черни Дрин, с централно място гр. Дебър. В Дебърско се намира и една от най-значителните българо-помашки групи, наричани тук торбеши. Още се знаят помашки села, в които преди 40-50 години имало и християнски къщи, а сега са изцяло мохамедански. Особено поучителна в случая се явява кондиката на манастира „Св. Иван Бигор” в Дебърско. Тая кондика била почната през XVIII век и сетне допълвана и през началото на XIX век, когато манастирът бил възобновен. В тоя паметник имената на манастирските дарители от Дебърско и Източна Албания са разпределени по местожителство, по градове и села. От селата с българско християнско население преди стотина години, записани в кондиката, сега половината вече са или чисто мохамедански, или са останали с по-малък брой християнски къщи. Кондиката с тези си данни е твърде ценен паметник за българщината в Дебърско, та заслужава да се издаде цялата; от нея ще научим не само каква е била българската ономастика в Дебърско преди 100-200 години, но главно ще знаем кои са били тогава българските селища, сега помашки, двуезични (български и албански) или вече албанизирани, но в населението на които тече българска кръв...

Крайната западна граница на българското племе в Дебърско, в която се включват и няколко полуалбанизирани български села заедно с помашките, които говорят български, е следната: от при Мавровските ханове, при кота 1550, границата слиза на юг по гребена на планината и от кота 1500 отива право на запад през долината на р. Радика, като оставя в българската област помашкото с. Жерноница, пресича билото на Дешат планина и на запад стига р. Дрин по хълма Кенок. От Кенок линията върви по р. Дрин на юг до срещу Дебър, минава западно от същата река и от притока и Вида Звезда се възкачва на юг по хълма Грюка Маде (Голяма Река), кота 1214, 1195, завина по гребена на Голо бърдо и включва в българския дял следните села: Търново, Косовец, Себища, Борово, Стеблово, па стига при върховете кота 2312, 2282 над с. Ябланица. От тия върхове границата следва на юг по гребена на Ябланската планина и включва в българския дял целия Дрин кол, чиито села всички са български...

Целият току-речи Охридски басейн изоколо е заселен с чисто българско население с изключение на югозападния бряг на езерото, зает от албански села. Западната българска етнографска граница върви по гребена на Ябланската планина, коти 2282, 2210, 1980, и стига до прохода Кяфа Тане, кота 1019, дето пътят от Охридско преваля долината на Шкумбия. На изток от тая линия са българските села, на запад — албанските... В гореспоменатата кондика на „Св. Иван Бигор” част от жителите на Старово са означени като българи християни. Знае се и за село Тушемица, че преди 40 години там е имало българи, част от които се преселили в Солун, а друга в Охрид. Сега манастирът „Св. Наум” със село Любанища съставят здрава ограда на българщината...

Костурско със своите покрайни Пополе, Кореща, Костенария и Нестрам е добре известно със своята корава и изпитана българщина. Границата между българското племе и албанското минава по следната линия, вървейки от Билица на юг, с крайни български села: Лабаница, Косинец, Кърчища, Ново село, Папратско, Тръстика, Гърляни, Калевища, Пиклади, Сливница, Яновени, Омотско, Горни и Долни Нестрам, Забърдени, Скомско, Езерец; оттук завива на изток и като обхваща българските села Видолуща, Жиковица, Лебешево, Нестиме, Бяла църква, които подпалят под Лапчишката околия, линията отива на стратегическия мост на р. Бистрица, наричан Смикси. На тоя югозападен ъгъл на българското племе се издига височината Грамос и Горуша планина, северно чело на Пинд, при коти 1536, 1500. На юг от Горуша, именно от височината Одра границата на българщината завива на изток...

Долината на Черния Дрин на юг се явява като най-естествена държавна граница на България. От хълма Кенок на юг преобладава вече българското население по десния бряг на Дрин, а от гр. Дебър на юг и двата бряга на Дрин, цялата долина на реката, са населени главно с българи. От голямо значение би било, ако границата, като върви от Черни Дрин, се отдели по р. Вида Звезда, съвпада с етнографския граничен пункт, а именно Грамос. За щастие този пункт е и географически предел, пък и в стратегическо отношение задоволителен. Тая граница е била възприета не само на Санстефанския договор, но и от Цариградската конференция на Великите сили...

Българщината там бе се проявила силно и в културно отношение. Още през IX в. при Борис християнството се ширеше в Албания до Адриатика, проповядвано на български език. Св. Климент Охридски учителствуваше там на деца и на възрастни на своята родна реч. Град Главница при Валона беше едно от любимите свърталища на Климент, който там бе въздигнал и каменни колони с надписи за това, как българското племе приело Христовата вяра и как благочестието се ширело из българската земя..."


Антон П. Стоилов, етнограф

"Откак победоносните ни войски разбиха вражеските войски от похитените български земи в Македония и Моравско, както и от албански земи, постепенно можах, благодарение на съдействието на Щаба, да посетя с научна цел следните градове и манастири: Паланка, Осоговския манастир, Куманово, Скопие, Феризович, Призрен, Дяково, Дечанския манастир, Велес, Кавадарци, Неготин, Ваташа, Моклошкия манастир, Дреновския манастир, Прилеп, Трескавския манастир, Битоля, Ресен, Охрид, Струга, Дойран, Струмица със селата Водоча и Велуса, Петрич...

От 25 до 31 октомври т.г. прегледах архивите и библиотеките в гр. Велес...Интересна е архивата на инспектората на Брегалничката област. В тях има преписки по дейността на сръбската училищна власт, как да се пропагандира сръбският език между българското население...Намерих шест гръцки ръкописа от първата половина на XIX век, повечето от които писани от известния български учител Йор. X. Константинов (Джинот) във Велес. Само в един от тях има три страници на български език. От гръцката църква прибрах едно евангелие със среднобългарска редакция от 1512 г., писано от монах Макарий. Между тях намерих и ценната първопечатна книга в Солунската първа българска печатница на Хаджи поп архимандрит Теодосий от гр. Дойран под заглавие „Служение еврейско”, печ. в 1839 г. Събирам и сведения по историята на българското учебно дело във Велес от живи стари дейци и документи. От последните ценен е един от велешките учители, Димко, който е учителствувал след Георги Палаш, а последният учителствувал от 1798-1820 г. В манастира „Св. Димитър” се пази иконата на същия светец, изработена от коприна от първата българска учителка в Прилеп с надпис: „1867 г. в Македоні, първа българска учителка в Прилеп Неделя Петкова от Сопот.”

Патриотите българи във Велес, за да спасят някои писмени паметници и български книги от хищническата ръка на сърбите, които всячески се стремили да заличат всеки спомен за българското име, закопавали ги в земята, но много измежду тях са повредени от влагата. За щастие митрополитската архива, която датира от 1889 г., е спазена в манастира „Св. Димитър”...

 На пътя за Охрид спрях се в гр. Ресен.Тук ми се даде възможност да узная за съдбата на цар Самуиловия надпис, най-стар датиран паметник от Първото българско царство. Той и до днес най-грижливо и тайно се пази от трима селяни вс. Герман (Преспанско) на гръцко-българската граница — в гръцка територия. Пет дни преди моето заминаване дохождали селяни от с. Герман и разправили поверително на ресенския първенец г. Георги Татарчев, кмет на гр. Ресен, че Самуиловата плоча с надпис чували и при благоприятни обстоятелства щели да я пренесат в Ресен...  На един печатан Апостол в Ресенската черква „Св. Кирил и Методий” има ценна приписка за възражданието на тоя градец: „Принадлежи на църковната българска община от Ресен, 1867 г.”

Пренесох и един каменен надпис със славянски букви от XIV век, намерен в основите при строежа на българската църква „Св. Димитър” преди 10 години и старателно укриван в земята от българите в Скопие да не го вземат сърбите. Последният паметник е ръкописна служба от Софроний Врачански, предадена лично от него на Черепишкия манастир (в Стара планина) в 1808 г., а оттам през 1852 г. владиката Доротей Врачански я занесъл в гр. Скопие в началото на черковния въпрос, когато е бил изпратен за български архиерей в този град, открих в Българската митрополия през последното ми минаване. И двата паметника са ценни за нашето минало. В Скопие намерих и пренесох в София един български паметник от 1840 г. и най-старите протоколи на българската църковно-училищна община. Последните съдържат важни сведения за учебното дело в Скопско.

В гр. Дойран даде ми се възможност да събера някои сведения за живота на архимандрит Теодосий, основателя на първата българска печатница в Солун през 1838 г., от неговата правнука баба Христена Ташова...


Проф. д-р Михаил Арнаудов

"Долината на най-горното течение на Вардар, Тетовското поле, се дели от местното население на Горни и Долни Полог...В тая долина живеят примесено българи и албанци, инак строго разделени по традиции, език и гражданственост. Българите са прастаро население, албанците — нови пришелци. Българите до преди 4 години са били безправен елемент, който е трябвало само да плаща данъци или да работи на изполица по бейските чифлици, когато албанците са се чувствували господари и са се държали надменно дори спрямо властта. Наслезли от суровите и безплодни планини на запад от Шар, албанците се настаняват през 17, 18 и 19 век в тия области, заселени от чисти българи, и полека-лека добиват такова надмощие, щото, ако не беше дошло пропъждането на турците от Македония в 1912 г., имало се е опасност да се поалбанчи в течение на XX век изцяло краят. Сега този процес е спрял, но след сключването на мира българската държава ще трябва да се занимае сериозно с въпроса, как може да се заличи неправдата на миналите векове или на вчерашното минало, за да се засили отново българският елемент и да се осигури срещу нови посегателства. Като са се спускали именно от албанските планини, албанците са завземали насилствено най-добрите земи, прогонвали са българите от селата и от къщите им, обсебвали са нивите и градините им и така най-плодородните и удобни за обработка места са сега в албански ръце. Българите още помнят кое е било доскоро тяхно, а и в най-ново време заграбване на движим и недвижим имот е било в ежедневна практика. Водена от чувството на справедливост и въодушевлявана от една национална политика, нашата държава би трябвало да назначи една комисия от местни и от високопоставени чиновници, която да предприеме щателна ревизия на имотните отношения, за да въдвори законно владение и използване на собствеността..."


Проф. Васил Златарски -  ПЪТЕШЕСТВИЕ ИЗ МАКЕДОНИЯ

"...На 18 юли в 7 1/2 ч сутринта потеглих на един кон за с. Ключ, по тъй наречения Подгорски път (Подгора се наричат северните поли на Беласица отдясно на р. Струмица)...Докато разговарях с бежанците, до нас се доближи един турчин, ходжа, на име Сюлейман, който бил родом от с. Ключ.Запитан какво той знае за миналото на селото и защо се казва то Ключ, ходжата каза, че след една война на това място българи и гърци направили „килит”, т.е. баращардисали се — помирили се. Той разправи, че тук станала Беласицката битка. За съдбата на с. Ключ и на всички подбеласицки села при турското завоевание той съобщи, както чувал от стари хора, че всички тия села по северните поли на Беласица били български, християнски, но при завоеванието им било обявено, че ще бъдат пощадени и неизклани, ако приемат мохамеданската вяра. Населението приело тая вяра и така се спасило. При това ходжа Сюлейман добави, че и той е един от потомците на тия българи. Всички тия по северните поли на Беласица чисто турски села са запазили своите български имена...

На следния ден (20.VII.) сутринта в 5 1/2 ч. се изкачих на знаменитата Струмишка крепост, която е играла важна роля в българо-византийските войни, защото е отбранявала пътя за Солун, за Овче поле-Скопие и пътя по долината на р. Струмица. Тя е била построена на един твърде висок връх югозападно над днешния град,заобиколен от всички страни с дълбоки долове, и затова била непревзимаема....

На 22 юли в 7 1/2 ч бях вече на гарата и с бързия трен заминах за станцията Демир капия, дето слязох с цел да търся мястото на стария град Просек, резиденцията на старите български воеводи Добромир Хриз, Чесмен и севастократор Стрез...

Манастирът Трескавец е разположен под самия Златовръх.В постройките манастирски се различават два вида: нови и стари. Към първите принадлежат западният и северният и отчасти източният двуетажни корпуси, които съдържат около 60 стаи. Те били построени през 60-те години на XIX век с иждивението на разните занаяти в Прилеп и затова над вратата на всяка стая била поставена мраморна плоча с надписи, кой занаят и кога я направил и кои са пожертвователите. Но през времето на сръбското управление напоследък всички тия плочи били снети от назначените в манастира трима сръбски монаси, понеже били написани на български, и поставени на мястото им други, написани на сръбски... Обаче присъствието на фреската на княз Борис в главния кораб в църквата, отдясно на владишкия трон (която по една може би щастлива случайност не била унищожена от сърбите), и свързани с името на тоя български господар предания, именно че княз Борис се е венчал в дясната камера на вътрешната артика... Също така е изплъзнал от вниманието на пътниците и един надпис от началото на XIX век (1813 г.) върху една икона на Йерусалим (прошкиптар), от който се види, че Македония тогава се е считала за „болгарская земля”...

Оттук бързо превалихме Баба планина и през Ресен и Петрина планина към 1 ч след обяд стигнахме в Охрид. В същия ден направих визита на сегашния охридски митрополит г. Борис с цел да осигуря неговото съдействие, за да разгледам библиотеката на покойния охридски книжовник Георги Бодлев, за която ми беше известно, че съдържа ръкописи и други старопечатни книги редки. Митрополитът се оказа твърде внимателен към просбата ми: той още същия ден нареди да стане преглеждането на казаната библиотека, която сега принадлежи на Атанас Бодлев, син на Георги Бодлев, на следния ден. В това си посещение на митрополита сполучих така също да осигуря за университетската ни библиотека получаването на един екземпляр от рядкото мосхополско от 1742 година издание на житието на св. Климент Охридски, какъвто екземпляр митрополитът щял да има на ръка в скоро време.

На 21 август заминах за »етово, дето стигнах в 10 ч предиобед. Още същия ден посетих манастира „Лешко” на 10 км североизточно от Тетово. То е център на заслужилия възобновител и игумен на манастира отец Кирил Пейчинович, будителя на българщината в областта на Шар планина през първата половина на XIX век. Тук намерих рядката книга на отец Кирил, печатана в Солунската българска печатница в 1840 г. След обяд се върнах в Тетово. Градът Тетово е имал, има и ще има голямо значение не само като български просветитслсн център, но още по географическото положение като възел на много пътища. Благодарение на това си положение Тетово се издигнал и като стратегически пункт, който турците добре оценили и построили на една тераса над самия град, може би още през XVI век, доста голяма крепост-кале, която отдалеч се белее на Бал тепе и привлича вниманието на пътника още от Скопското шосе. Тая крепост е имала назначение да пази новия път за Прнзрен...От Тетово на 22 август отидох в Гостивар — град нов и повече турски, 5 хиляди турци и 1 хиляда българи..."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Декември 13, 2013, 11:43:38 pm

МАТЕРИАЛИ ПО ИЗУЧВАНИЕТО НА МАКЕДОНИЯ - Гьорче Петров, 1896 г.

http://www.scribd.com/doc/22453078/Materiali-po-izuchavaneto-na-Makedonija

"Населението въ Тиквешъ е българско и се дели на българи - християни и българи муслюмани. Църковно Тиквеш спада въ Струмишката гърцка епархия, нъ отпреди неколко години тиквешани признаха екзархията, за което съ много длъжни на влиянието на прочутата Тиквешка Ризовска фамилия, която е преселена въ Битоля, особенно на политичешкия мъжъ Г.Д.Ризовъ...Като се говори за Тиквешаните, не може да се не спомене нещо за известните Тиквешки "Помаци". Всичкото муслюманско население въ Тиквешъ е потурчено, помашко. Българския езикъ, животътъ е напълно спазенъ въ Тиквешките помаци...

Пелагонийско поле - Населението на целото поле е Българско. Селата въ Прилепското поле са подчинени въ духовно отношение на Екзархията, а повечето отъ селата въ Битолско и Леринско още киснатъ въ гъркоманство. Турските села са малко...

Согле, на 1 1/2 часъ отъ Ореше и на 2 часа отъ Богомила съ 70 къщи. Некога то е било чисто българско село, чифликъ на църква св. Богородица. Преди 45 години въ него се заселили некой си Дебранинъ Джаферъ и прочутия разбойникъ Мале. Християните отъ страхъ почнали да се изселяватъ до дето селото станало чисто турско. Оморани на 1/4 час отъ реката и на 1 часъ отъ Теово съ 80 български къщи...

Макаръ че е високъ, съ дива природа и суровъ климатъ и съ несгодна за обработвание почва, Шаръ е населенъ дори до върховете си и е една отъ най-населените планини у насъ. Билото и склоновете на Шаръ са населени почти исключително отъ Арнаути мухамедани, защото, както се знае, дивите и непристъпни гори са любимото местоживелище на Арнаутите...На югъ отъ Тетово преобладава арнаутския елементъ, а на северъ отъ Тетово преобладающия елементъ е българския. Селата по предгорието стоятъ малко по-доле отъ полските села. Населението въ тези села е смесено от Българи и Арнаути... Селата и местото при полите на Шаръ планина се викатъ Пологъ. На северъ отъ Тетово е Долни-Пологъ, а на югъ - Горни-Пологъ. Населението въ Долни-Пологъ състои отъ Арнаути и Българи. Първите са нови преселенци и като такива са избрали най-хубавите села, и най-хубавите места за заселение. Некои отъ техъ умишлено са доведени отъ пашите, за да парализиратъ силата на българското болшинство. Облеклото на Арнаутите съ малки исключения прилича на онова на Българите...

Тетово се намира 7 часа на западъ отъ градъ Скопие и е расположено при самите поли на Шаръ. Целиятъ градъ е потънълъ въ зеленила отъ буйни овощни дървеса които пълнътъ дворовете и градините на къщите. Българските къщи обикновено са на тесно натръпани и съ малки дворове. Турските къщи почти всички иматъ широки дворове и просторни градини, покрити съ кория отъ овощни дървеса, които ги скриватъ отъ очите на зрителя...Облеклото е почти еднакво у Арнаутите и Българите, само че първите повече обичатъ дрехи съ сърма бикмета, гайтани и др...Тетово брои около 8,000 д. насел., 2/3 Турци и Арнаути, и 1/3 Българи. Къщите на Турците и Българите не са добре разграничени и се повече и повече се смесватъ. Турците са заселени повечето въ долните, источните махали на града, а Българите - въ горните, западните. Българите са повече отъ Арнаутите, болшинството имъ остава безъ значение. Името Арнаутинъ достатъчно е да ни даде да разберемъ положението на Българите, за отношенията на мюслюманското население къмъ техъ. Биятъ те, затварятъ те, и нема кому да се оплачешъ...

Гостиваръ има всичко три махали: Вардаръ-махала, Нова-махала и Бегова-махала. Българите беха всичките екзархисти. Българско училище има отъ преди 25 години...

68 отъ Тетовските и Гостиварските села са арнаутски, 1 българско - турско, 3 помашки (торбешки), 35 арнаутско - български, а 48 чисто български. Забележително е, че всичките селяни арнаути турци говорат много добре по български, а селяните българи повечето не знаятъ нито арнаутски, нито турски. Българските села са на съсипвание. Къщите им са по-вечето колиби покрити съ слама. Трудолюбието, кротостъта и търпението на тукашните българи - селяни би очудили всекиго. Езикътъ на селските Българи е много по-чистъ, пението и хората имъ са български...Непрощено, българо - арнаутско село, расположено при полите на Шаръ. Единъ потокъ дели Непрощено на 2 махали, въ десната отъ които живеятъ Българите, а въ левата Арнаутите...Теарце подъ Брезно, при полите на планината, на Теаречката река. То некога е имало само 9 къщи, отъ които 3 арнаутски и 6 български, а днесъ то брои 180 къщи. Реката дели Теарце на 2 части, на лево е арнаутското, а на десно е българското. Глоги, българо - арнаутско село, расположено 1/2 часъ отъ Елошникъ. Доброще, българо - арнаутско село, расположено тъй също въ полето, 20 минути на юго-истокъ отъ Елошникъ. Белоища - българско село. Вратница - българско село, 20 минути на истокъ отъ Белоища. Старо-село, расположено по стръмния варовитъ склонъ на Люботрънъ, българско село. Рогачево, расположено е подъ рида Рогачъ. Между околните села само то е избегнало нахлуванието на Арнаутите, като си останало чисто българско. Яжинци, българо - арнаутско село. Некога това село било чисто христианско. После се заселили Арнаутите, а Българите полека-лека бегали отъ техъ. Преселници Българи отъ Яжинци има у Тетово. Егуновци, българо - арнаутско село. Жилче, българско село. Долна Лешница, българо - арнаутско село. Челопеки, българо - арнаутско село, расположено при полите на Суха-гора. Милетино, българско село. Милетинските Българи постояно се изселяватъ въ Тетово. Балинъ Долъ, на 1/2 часъ отъ Чайле и отъ Гостиваръ. Селото е чисто българско.  Маврово, българско село...

Кичевските помаци са въ братски отношения съ същите си братя християни-Българи. Не се докоснуватъ до имуществата на съседа си, ходатъ си на гости по между си, споделятъ скърбите и радостите. Водими отъ традиционните си христиански морали, те отъ своя страна ненавиждатъ дошляците диви Арнаути и ги страшно осъждатъ за грабителствата и притесненията, които упражняватъ надъ христианите...

Скопие брои 48,500 жители съ около 5,000 къщи, 1150 дукяни, 50 фурни, 45 ханища, 3 бани. Населението му бързо расте отъ многото пришелци, които постояно дохаждатъ тукъ отъ разни места. То състои отъ турци, арнаути, българи, евреи и цигани. Българите съставяватъ болшинството на христианското население, българскиятъ езикъ е еднакво распространенъ съ турския. Занаятите са повечето въ техни ръце, а мнозина български търговци заематъ едни отъ първите търговски места. Животътъ на Българите до скоро си вървелъ по старому... Скопие е старъ градъ. Любознателниятъ читателъ може да се увери за това отъ Българската история. Каршияка наричатъ южната и юго-западната частъ на каазата на десно отъ Вардаръ. Населението на Каршияка състои отъ чисти българи. Арнаутите населяватъ западните погранични планини и високите места. Българите населяватъ низката частъ на Каршияка. Некога и планинските сегашни торбешки и арнаутски села са били заселени съ Българи. Освенъ преданиата на Българите, това го потвърждаватъ и многото останки отъ христиански времена. Цръквички съ гробища, кръстове и др. се срещатъ твърде много по тези места. Българските названия на селата, планините и разните места това още по-силно потвърждаватъ. Отъ когато захванали торбешите да се заселяватъ въ тези села, Българите почнали да слизатъ долу. Каршиякските Българи по говора, облеклото и по некои отъ обичаите си малко се отличаватъ отъ селяните въ другите местности на каазата. Костюмътъ имъ по общия си видъ прилича на онзи отъ селата по долината на Вардаръ въ Велешко. Чучеръ на 3 1/2 часа сев.-западъ отъ гр. Скопие брои 66 български къщи съ 300 жители. Бразда е известно по твърдостъта на селяните въ българщината. Бразда въ западния край и Любанци въ источния край на Църна гора са като крила на българщината. Любанци има 120 къщи български.  Важно е това село въ това отношение, че отъ началото на Черковния въпросъ та дори до сега никога не се е отклонило отъ своята твърдостъ въ българщината...

Куманово брои 2100 къщи. Населението състои съ българи и турци, отъ които първите са болшинство...

Кратовската кааза е планинска страна - тя обхваща по-големата частъ отъ западно Осогово и отъ неговите расклонения...Кратово има 300 български къщи, 720 турски, 4 цигански и 2 гръцки. Турскиятъ езикъ е въ силно употребение, но българскиятъ е общоговоримъ въ чаршията... 

Населението на Паланечката кааза състои отъ българи, турци и цигани. Крива Паланка има 727 къщи, отъ които 202 са български, 45 цигански, а останалите турски...

Щипската кааза е населена съ българи и турци. Българите съставятъ болшинството на населението. Щип е единъ отъ видните градове по насъ. Той брои заедно съ Ново-село 2750 къщи съ 12,300 жители. Отъ техъ 803 къщи съ 4015 българи, 80 къщи съ 370 жители евреи, 90 къщи съ 420 цигани и останалите са турци...Населението на Ново-село е българско, турчинъ е само чаушинътъ...

Радовишъ се дели на 13 махали, отъ които 6 са български и 7 турски.Българските махали са: Сараманда, Варошъ, Чаршийска, Казанджийска, Разанска, Аянска...

Селото Буфъ се намира 3 1/2 часа на сев.-западъ отъ Леринъ. Има 200 къщи съ 2,120 жители, всички българи подъ ведомството на Българската Екзархия. Въ училищата (мъжко и девическо) се преподава на български езикъ... Селото Търсье се намира 4 часа на западъ отъ Леринъ. Всички къщи са 150 съ 900 жителибългари. Селото Статица се състои отъ 100 къщи всички българи...Селото Турье се състои отъ 60 къщи съ около 400 души жители всички българи. Село Вощарани има 240 къщи, отъ които 131 са българо-екзархийски, останалите 109 къщи турски...

Българите съставяватъ масата на населението въ областъта, която описвамъ. Те фигуриратъ повече отъ половината на целото население... Природата богато е надарила този край, но не и за нещастните му жители..."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Декември 16, 2013, 10:29:36 pm

ДУХЪТЪ НА МАКЕДОНИЯ - Георги Баждаров 1923 г.

http://www.scribd.com/doc/67965812/1923-Bajdarov-Duhot-na-Mk

ВАСИЛЪ АДЖАРЛАРСКИ

"- Да идемъ въ Ибраимово - каза ми единъ пролетенъ денъ на 1917 г. Христо Матовъ, който се радваше като дете на Великденъ, че Македония е освободена отъ новото робство. Та кой ли не се радваше?

- Да отидемъ, отговорихъ азъ на моя бившъ учителъ. А за пръвъ пътъ чувахъ за това село Чифликъ.То е въ полето, въ най-плодородната частъ на благословеното Скопско поле. При селото се издига една висока кула, като кулите на средновековните рицари. "Тукъ Василъ Аджарларски  е водилъ сражение съ аскера и благополучно се отървалъ съ всичките си другари. Селяните ще ти кажатъ по-вече, рече Матовъ и млъкна. И разпитахъ първите срещнати селяни.

Презъ зимата на 1904 г. Василъ Аджарларски съ неколко момчета отъ Скопската чета, на която войвода билъ тогазъ Боби Стойчевъ, - отивайки за Ибраимово, попаднали въ засада. Следъ неколко часово сражение презъ нощьта, четата си пробила пътъ и ударила къмъ Блатията. Разузнавачите куриери, обаче, донесли, че отъ Скопие въ тази посока се движи кавалерийски отредъ. Василъ съобразилъ бързо, че презъ настъпващия денъ ще се води пакъ сражение, та да бъде поне на по-изгодно место. Четата се върнала назадъ и влезла въ кулата при Ибраимово, която била празна. Аскерътъ заобиколилъ зараньта селото и се почнали изтезания надъ жителите му, да кажатъ де са комитите. Ибраимци не знаяли, че Василъ е въ кулата и напразно понесли мъките. Когато единъ жандаръ отишълъ да отвори вратата, той билъ поваленъ съ револверенъ изстрелъ. Четата била открита и се почнало нападение на обградената кула. Отъ Скопие - 15 клм. отъ Ибраимово - придошла многобройна войска и башибозукъ. Боятъ траялъ целъ день. Презъ нощьта, когато офицерите не могатъ да виждатъ провинилите се въ малодушие войници, Василъ и юнаците му хвърлили неколко бомби и изчезнали въ тъмнината. На зараньта пристигнала и артилерия, ала кулата се оказала празна, никой не чулъ, не виделъ избегалите комити.

И сега въ с. Мирковци, северно отъ Скопие, стърчатъ голите зидове на неколко къщи, изгорени отъ турците при едно сражение съ четата на легендарния юнакъ Василъ Аджарларски. Презъ есеньта на 1905 г. младиятъ скопски войвода съ 18 души дружина били обсадени отъ аскеръ въ квартирата, посочена отъ сърбоманинъ шпионинъ. Офицерите поканили комитите да се предадатъ, защото милостивиятъ падишахъ щелъ да ги прости. Революционерите подъ командата на Василъ, отговорили със стрелба. Защото тези, които се беха нагърбили доброволно съ тежкия кръстъ да освободатъ раята отъ политическа робия и икономическа неволя, никакъ не се считаха виновни: напротивъ те беха дигнали оръжие, пренесено презъ деветъ планини, да се борятъ съ големите грешници по хубавата македонска земя. И къмъ 11 часа преди обедъ се почнало яростно сражение между една шепа хора и многочислена войска, на която дошли още подкрепления отъ близкия градъ. Залегналите при прозорците на къщата и при изкъртените дупки по стените четници, поваляли всеки мерналъ се предъ очите имъ низаминъ. Обсадителите почнали тогазъ издалече: запалили околните къщи и плевни, а отъ техъ се подпалила и квартирата на бунтовниците. Последните изкочили на двора, ограденъ съ зидове и продължили борбата до тъмно. Презъ мрака обсадените си преправили пътъ съ бомби. Тукъ Василъ далъ една жертва: убитъ билъ Божилъ отъ с. Булачани. Та малко ли са подвизите на този хала-човекъ, за да се опишатъ въ една паметна бележка?

Василъ Аджарларски, така е билъ нареченъ по името на селото си - е роденъ на 24 декемврий 1880 г. отъ родители чифлигари - Цена Гочева и Стоянъ Стойковъ. Въ детските и юношеските си години, той е билъ овчарче. Отъ непосредствени наблюдения и лични преживявания, чувствителниятъ  младежъ билъ овладанъ отъ страшна умраза срещу угнетителите на безимотните земледелци. И когато порасналъ, той безъ лутания намерилъ своя жизненъ пътъ, по който прослави родния си край, а себе обезсмърти.

Презъ 1901 г. родителите на Василя се преселили въ Скопие, и младия човекъ станалъ градинаръ. Скоро местния комитетъ открилъ въ неговото лице човека, що най-много му требвалъ. Василъ действувалъ като легаленъ до пролетьта на 1903 г. когато постъпилъ въ четата на Санде Чолака. Ранения скоро следъ това войвода въ с. Карпино билъ пренесенъ почти на гръбъ отъ Василя отсамъ границата на церене. Школувалъ е като четникъ известно време и при войводството на Боби Стойчевъ, а отъ 1905 г. става самъ войвода на верна дружина. Въ течение на 4 години василъ е ималъ 14 сражения, отъ които по-големите са станали въ с. Пчиня, Кръкле, Горно Койнаре, Кукушино (Св. Николско), Живине и въ по-горе поменатите села.

Сръбската пропаганда прахосваше най-много сили и средства въ Скопско и Кумановско. Подиръ възстанието Белградъ почна да формира и чети, които изпращаше въ Македония, да заставятъ българите съ тероръ, да се казватъ сърби. Една такъва чета убила 7 души българи дървари отъ махалата Чаиръ въ Скопие при с. Орманъ и оставила предъ труповете имъ записка:"тукъ нема българи, който не ще да стане сърбинъ, очаква го смъртъ!" Василъ се борелъ успешно и съ убийците на душите като репресия срещу поменатото зверство четата на Васила унищожила 9 ренегати отъ с. Бродецъ и сръбските чети прекратили убийствата.

Прочулия се във всички среди неуловимъ войвода се прибра последенъ подиръ обявяването на хуриета. Чакъ презъ м. августъ той слезе отъ планините съ четата си, посрещнатъ вънъ отъ града най-тържествено отъ българи, турци, албанци и представители на младотурския комитетъ "Обединение и Напредъкъ". Ала що не можаха да постигнатъ враговете на Организацията съ рицарска доблестъ, извършиха го съ подлостъ: на 11 ноември вечерьта, 1909 г. Аджарларски билъ убитъ предъ портата на жилището му изъ засада.

Съгражданите му се стекоха масово да погребатъ своя любимецъ и шествието, което властьта се опита да отклони отъ главните улици, се обърна въ единъ революционенъ протестъ и народътъ - стихия наложи волята си.

Скопие даде много знаменити мъже презъ националното ни възраждане, черковния въпросъ и въ полето на културната дейностъ. Скопско даде и видни революционери. По физическа сила, високъ духъ, несъкрушима воля, Василъ този неграмотенъ българинъ отъ с. Аджарларъ, е отъ първите измежду техъ."



МИШЕ РАЗВИГОРОВЪ

"Продължителната, неравна и кървава борба на македонските българи за свобода и самоуправление, създаде велики характери и самоотвержени герои, които и следъ смъртьта си, посредствомъ спомена за подвизите имъ, крепятъ духа на поробения народъ и които дълги дълги години ще бъдатъ примеръ за подражание на младите за беззаветно служение на отечеството. Единъ отъ техъ е и Михаилъ Развигоровъ.

Той е роденъ въ Щипъ презъ 1873 г. и произхожда отъ родолюбиво семейство. Синъ на обущаръ, следъ като свършилъ основното училище и 3 прогимназиаленъ класъ въ родния си градъ, баща му го прибралъ въ своята работилница да му помага и да го научи на занаятъ. Любознателниятъ Мише, обаче, не могълъ да се примири съ положението на обикновенъ занаятчия. Неговата душа копнеела за просвета и наука. Ето защо презъ 1892 година той, макаръ и доста възрастенъ, се отзовава въКюстендил и постъпва въ педагогическото училище. Въ туй време се поражда и движението за освобождението на Македония и то завладява всецяло буйната природа на младия Мише. Той съ най-голяма готовностъ влиза въ току-що основания революционенъ кръжокъ, за да стане скоро душа на последния. Туй узнаватъ неговите учители и Мише, за да не бъде изключенъ, напуща Кюстендилъ и постъпва въ Казанлъшкото педагогическо училище, гдето и завършва останалата му една година за учение. Съ тъга той се разделилъ отъ другари, всредъ които си създалъ известностъ, но се заклева че ще посвети знания, сили, младостъ и животъ въ служба на поробената родина. И наистина, презъ летото на 1895 година, следъ Пиринското четнишко движение, Мише Развигоровъ се отзовава въ родния си градъ Щипъ, гдето остава учителъ. Тукъ той заварва достойни другари, които беха основали вече революционни комитети, и се посвети всецело, като активенъ работникъ на освободителното дело. Още презъ 1893/94 г. Македония беше прошарена съ кръжоци на наскоро основаната тайна Революционна организация, въ първите редове на която стояха предимно учители. Благодарение на Даме Груевъ, Гоце Делчевъ, Туше Деливановъ, Тодоръ Лазаровъ, Щипъ беше станалъ главно средище и важна школа на революционното движение. Само петъ години беха достатъчни, за да се оплете мрежата на организацията, която бърже обхвана цела Македония. При такива обстоятелства, Мише се предаде на обществена работа.

Презъ 1897 г. злополучната Винишка афера, резултатъ на разбойнишки инстинкти, подложи Скопския окръгъ на тежко изпитание, и първи революционерите изпитаха ужаса на инквизицията, ръководена отъ способния и жестокъ Хамидовъ полицай Дервишъ ефенди. Развигоровъ, за да спаси заловените млади хора отъ страшните мъчения, на които билъ безпомощенъ свидетелъ отъ своята затворническа килия, следъ дълга душевна борба решава да приеме върху си целата отговорностъ за доставката на оръжието - пушки, патрони и бомби - и признава че е готвелъ възстание за освобождението на Македония. По този начинъ той спасява и местната организация отъ разгромъ. Осъденъ на доживотенъ затворъ, Мише бе изпратенъ на заточение въ Подрумъ-кале (Мала-Азия), да излежава наказанието си. Следъ падарските реформи въ 1902 г. обаче, той заедно съ другите заточеници бе амнистиранъ.

Крайно изтощенъ физически, неможейки да стои повече и въ града Щипъ, Развигоровъ скоро следъ завръщането си отъ заточение, прибегна на почивка въБългария, гдето го завари големото илинденско възстание презъ 1903 г. Пооправилъ здравето си, той отново се отдава на революционна работа, сега вече като нелегаленъ, замина съ чета въ Македония и става единъ отъ първите по своята интелигентностъ войвода. За свой районъ избралъ Щипската околия. Презъ 1906 г., окръжниятъ конгресъ въ Скопско, го назначилъ за нелегаленъ членъ въ окръжния комитетъ. Следъ това той непрестанно обикаляше и ревизираше всички осемъ околии на Скопския окръгъ и направи твърде много, за да се засили въ последния революционната организация. Той остана любимеца на всички предани на освободителното дело въ този край до самата си смъртъ - 3 априлъ (21 мартъ) 1907 г., когато зълъ шпионинъ го предаде. Заобиколенъ всредъ гр. Щипъ отъ множество войска нежелаяйки да падне живъ въ душмански ръце, Мише, заедно съ верните си другари Петъръ Жабата и Миланъ Кръстевъ, се би до край и намери смъртьта си въ опожарената къща."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Декември 19, 2013, 07:05:47 pm

"Sho Stava" - MPO magazine, 1978

http://www.scribd.com/doc/76872944/August-1978-MPO-magazine-Sho-Stava

"Macedonia is a geographic region settled by a number of different ethnic groups. Although the Bulgarians are the largest single ethnic group, it should be pointed out that there are also considerable groups Arumanians (Vlakhs), Albanians, Turks, Jews and Greeks in Macedonia. The leaders of I.M.R.O tried to make the Organization a truly Macedonian one - that is, open to persons of all the Macedonian ethnic groups, who were willing to accept the principles of I.M.R.O. and work for the autonomy of Macedonia. The Organization did achieve a measure of success in rallying numbers of the non-Bulgarian ethnic groups around the standard of I.M.R.O. The contribution of some of these other ethnic groups to the Ilinden Insurrection is significant and should not be ignored or forgotten.

After the Bulgarians it was most certainly the Arumanians (Vlakhs), who were the most sympathetic to the ideals of I.M.R.O. and who made the greatest contribution to the Ilinden Insurrection...The Bulgarian settlers of Macedonia were not alone in their active participation in the Macedonian Revolutionary Organization. Pito Gouli, an Aroumanian, was a good example of how the Aroumanians of Macedonia also fought for their freedom...

The picturesque town of Kroushovo is located in west central Macedonia, just north of Bitola, and west of Prilep. This town of merchants and craftsmen was brought to the forefront when the Ilinden Insurrection erupted in 1903. In the days prior to the uprising, the townspeople were busy making plans with freedom fighters for its liberation. It was decided that seven detachments would be organized, each having an assignment to carry out. Bulgarians, Arumanians and Albanians, not only from Kroushovo, but from the surrounding villages joined together to fight against their Turkish oppressors in an atempt to free the town...Kroushovo had paid dearly for its ten days of freedom. One hundred people were killed, 150 women and girls were violated and 350 houses and stores were burned down. The Kroushovo Republic was no more. Yet the heroism and tragedy of this day were not forgotten...

Like the Moslems, the Greeks of Macedonia were against the Ilinden Insurrection. Greek clergymen even blessed Turkish cannons which were to destroy Bulgarian villages. But some of the Greeks in the extreme southern part of the Kostour Region were troubled by their bishop fraternizing and supporting their age-old enemies- the Turks...

Sadly, a foreign power has been trying to capitalize on the spirit of Ilinden. It has been publishing books, holding celebrations, staging spectacles "in honour" of Iliden. This is a perversion of the ideals of Ilinden. Those that died during Ilinden, lost their lives for the freedom of Macedonia, not for a comunist Yugoslavia.

The participation, both direct and indirect, by the above-mentioned ethnic groups in the Ilinden Insurrection shows that the people of Macedonia can work well together for a common goal. Yet 75 years later, Macedonia remains divided and is still an apple of discord in the Balkans. What is the solution to this decades - old Balkan problem? The solution is the same one advocated by the freedom fighters of the Ilinden Inaurrection - a free and independent Macedonia, where all ethnic groups can live in peace...

Statistics on the Suppression of the Ilinden Insurrection
During the suppression of the Insurrection there were 300 Bulgarian village destroyed by Turkish vengeance, 12,000 houses burned, 4,700 inhabitants slain, and 71,000 left without roof.

Statistics on the Ilinden Insurrection Itself
From the time of the declaration of the Ilinden Insurrection, August 2, 1903, until its fall, November 2, 1903, there occurred 239 skirmishes, 994 insurgents, and 5,328 Turkish soldiers killed. The total number of the insurgents was about 27,000 against a Turkish army of over 250,000.

Seventy-five years have passed since the heroic Ilinden Insurrection of 1903 against the Turkish Empire. To Bulgarian macedonians everywhere, this event will always arouse admiration and respect since its powerful exploits and heroism were manifestations of a most sacred goal  - the liberation and political autonomy of Macedonia...

Read the history of Ilinden throughout the vast valleys of Macedonia. There you will find traits of the greatness of the Bulgarian soul which in suffering becomes still more noble. Listen to the folksongs telling of incredible heroes with unknown graves in forests. Ilinden has imprinted its history everywhere. Down on your knees!

Were the leaders of the insurrection insane? Was it their intention to see thousands of macedonian Bulgarians slaughtered? Of course, the answers to both of these questions are "NO". The rebels knew what they were doing and their actions were influenced by two crucial factors.

One of the factors that prompted I.M.R.O. leaders to begin the revolt in August 1903 was the commitment of Hussein Pasha, to crushing the insurrectionary movement once and for all. Thus, throughout the later months of 1902 and the first half of 1903, the Turkish authorities proceeded to carry out extremely drastic and provocative measures against the Bulgarian inhabitants...

There was a second reason why I.M.R.O. decided  to commence the rebellion in spite of the odds against success.  I.M.R.O. leaders believed that a revolt supported by the overwhelming  majority  of the Christian inhabitants of Macedonia would open the eyes of Europe to the injuctices  of the Ottoman Empire and would arouse the Great Powers to act on behalf of the macedonian cause...The leaders of the Ilinden insurrection were political realists. They knew that the Bulgarians of Macedonia could not defeat the Ottoman Empire alone...

It is absolutely necessary that we continue to honour and respect its heroes and martyrs. They fought and died for human freedom and liberty - a dream that we must continue to hold to the grave. Maybe in today world this dream is too idealistic, but without idealism man is nothing."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Декември 21, 2013, 08:12:16 pm

Македонското освободително дѣло - 1900 г. Димо Хаджидимов

http://www.promacedonia.org/statii/hadzhidimov_1900.pdf

"Македония! Да, за тая злочеста земя е думата.
Освобождението на Македония отъ настоящия турски деспотически режимъ е въпросъ на деня. Този въпросъ не може да не интересува всѣки българинъ и особено ония, които иматъ свободата и възможностьта да слѣдятъ редовно събитията на Истокъ. Ако не всички, то поне голѣма часть отъ съзнателнитѣ български граждани имено ония, които се гнусятъ и отвращаватъ отъ робството подъ каквато и мантия да се крие то, смѣтатъ че човѣшкия имъ дългъ ще остане захвърленъ и неизпълненъ, ако не простратъ своя интересъ и върху робската кауза въ Македония. А този интересъ и това съчувствие къмъ плачевното състояние на робитѣ сѫ живи, искренни, незиблеми, защото между освободени и неосвободени има кръвни, исторически и духовни връзки...

А тамъ въ Македония? Тамъ е огънь. Разврата и золумитѣ на турската администрации и правосѫдие надминаха надѣждитѣ даже и на самия Босфорски сатрапъ! Смърть и безчестие обилно се лѣе по тая благодатна страна. Кръвь и сълзи, сълзи и кръвь — съ туй се пълнятъ равнини, долини, пѫтища, ниви и дворове...И тъй какво прѣдстои да стане въ Македония? Ще стане кървава саморазправа Ще се почне въ поривътъ на отчаянието неравна борба между свободата и тиранията. А какво ще излѣзе отъ туй? Бѫдащето точно ще покаже. Историята на човѣчеството ни говори, че никоя революция не е прѣдвиждала края на борбата; защото винаги тѣ революциитѣ сѫ били насочвани срѣщу неприятель съ непознати сили и при обстоятелства и условия, които не съдържатъ въ себе си елементи за вѣрното прѣдсказване на послѣдицитѣ. Това сѫщото важи и за прѣдстоящата революция въ Македония. Гѫста мрѣжа закрива бѫдащето, прѣзъ коята едва се вижда... Но въпрѣки това революцията ще бѫде провъзгласена, защото, както се забѣлѣаа и на друго мѣсто, условията за нея сѫ назрѣли. Въ Македония е абсолютно невъзможно вече да се живѣе мирно и тихо. Всичко извиква на борба робътъ и той ще стане, за да я започне...

Прѣдставете си, единъ Берлински конгресъ отъ дипломати, които сѫ толкова далечъ отъ бѣдствията на страдующитѣ, колкото слънцето отъ земята, съ едно само дигане на рѫка уничтожава свободата на милиони роби! Има ли нѣщо по безчовѣчно отъ това? Единъ краставъ протоколъ приподписанъ отъ цивилизовани злодѣи прѣдава на безчестие цѣло море отъ невинни хора; хвърля ги въ ногтѣтѣ на звѣрове въ човѣшки кожи и то слѣдъ като сѫ били въ ногтѣтѣ имъ цѣлъ редъ вѣкове!? И това става въ единъ културенъ центъръ, въ едно огнище на цивилизацията — въ Берлинъ! Въ С. Стефано и Цариградъ освобождаватъ, а въ Берлинъ уничтожаватъ свободата като неумѣстна, прибързана, непотрѣбна! И като говоримъ за дипломация ние разбираме Русия, разбираме Англия, разбираме Германия и всичкитѣ пò-голѣми държави, които мечтаятъ за „нѣщо" на ориента. Едно национално движение въ подвластна България се подхвърля на безбожна експлоатация отъ страна на всичкитѣ заинтересовани държави и на края ние виждаме да се разкѫсва отечеството ни на разни свободни, полунезависими и пълнозависими части просто съ едно драсване на перото и то слѣдъ като всяка „сила" точно бѣ прѣсмѣтнала облагитѣ или възможнитѣ шансове за бѫдащи нѣкакви надѣжди отъ създаденото ново положение на полуострова. Всичко, което силитѣ сториха за насъ бѣ точно прѣсмѣтнато и съобразено съ тѣхнитѣ материални интереси...

Днесь робътъ въ Македония високо декларира и заявява, че неще търпи вече туй черно тегло, на което е подложенъ и че ще хвърли рѫкавицата безъ да пита никого, защото надѣждитѣ му въ официалния Европейски свѣтъ сѫ пропаднали вече безвъзвратно. Македония е арена на най-гнусни и жестоки испитания; живота е нетърпимъ, борбата е неминуема — възтанието е на прага. Черковно училищното дѣло, за което въ началото се вдигаше толкова врѣва е привършено. Учители и попове свършиха вече работата си по черквитѣ и училищата; а тамъ дѣто тя не е свършена прѣдназначено ѝ е врѣменно да се изостави, за да стори мѣсто на нѣщо друго пò-наврѣмено, пò-важно пò-сѫществено . . . Всичко е изиграно — остава още послѣдния актъ отъ робската драма кървавия слѣдъ, който или ще загине единъ цѣлѣ народъ или ще заживѣе свободно. А понеже първото е немислимо, то нека вѣрваме въ второто. И този актъ наближава вече да се почне. Да! ще се почне той, но не тукъ, а тамъ съ сърдцето на Македония. И ще бѫде страшенъ огъня, когато пламне, защото ще се раздуха отъ вѫтрѣ.

Разбира се, че ние българитѣ нѣма да бѫдемъ равнодушни свидѣтели на тая страшна разправа, на тая неравна, но люта борба. Ние ще подкрѣпимъ слабитѣ морално и материално и ако стане нужда ще заставимъ и правителството ни да стори сѫщото...Българскитѣ правителства до сега не сѫ направили нищо за неосвободената часть отъ отечеството ни, ако не смѣтаме усилията проявявани въ разни времена да се назначатъ единъ или повече владици, или да се откриятъ нѣколко търговски агенства или пъкъ най сетне да се освободи или повърне нѣкой неправилно арестуванъ или заточенъ българинъ. Но всичко това, макаръ и скърбно, е недостатъчно...

Въ Македония има разни народности и всичкитѣ съ малки исключения влачатъ тѣжкия хомотъ и еднакво се нуждаятъ отъ политическа свобода. Това е общо тѣхно искание, обща тѣхна потрѣбность...Пакъ най сѣтне въ Македония нѣма само българи, та непрѣменно само българското правителство да се грижи за нея; тамъ има ромѫни, албанци, гърци и пр. Тѣхнитѣ правителства иматъ сѫщото основание да се интересуватъ за сънародницитѣ си въ Турско...

Ако България се рѣши съ ножъ да защити братята си отъ рѣзнята на турскитѣ орди, то какво поведение ще държи Сърбия и другитѣ балкански държави? Какво поведение ще държи Австрия? А дипломацията? Какъ да отговаряме? Ние може да отговаряме всѣкакъ, но несъмвено е, за насъ ще бѫде ясно едно нѣщо, а то е, че за бѫдѫщето нѣма точно опрѣдѣлена пѫтека, то е хаосъ, но хаосъ не безнадеженъ, съ други думи хаосъ, който крие въ себе си вѣрояностьта да се обърне въ порядъкъ. Защото — нека го кажемъ въ общи думи, възтанието въ Македония, ще прѣдизвика тероръ и кланета на жени, дѣца, старци, а понеже тѣ ще сѫ българи, прѣимущественно българи, българското правителство, което и каквото и да е то, ще се застѫпи за тѣхъ и ако стане нужда ще скѫса дипломатическитѣ отношения — ще обяви война. Въ такъвъ случай кланетата не ще иматъ оня характеръ и оня край, какъвто имаха тѣ при Арменското движение. Тамъ нѣмаше свободна Армения тогава, както има сега свободна България, сѫщо нѣмаше тамъ такава здрава вѫтрѣшна организация, каквато има сега въ Македония. Тъй че дипломатическия свѣтъ, който не ще закъснѣе да заиграе ролята си, не ще бѫде въ състояние да задуши безъ всѣкаква отстѫпка справедливия гласъ на робитѣ, както направи тя съ нещастнитѣ арменци, защото първо; тѣ — робитѣ самички се чувствуватъ силни да водятъ борба съ тиранина си и второ, защото иматъ единъ вѣренъ съюзникъ въ лицето на Княжество България. Резултата ще бѫде такъвъ при каквито ѝ обсгоятелства да бѫде поставена България прѣзъ време на кървопролитието, важно е само едно: възтанието да бѫде повсемѣстно въ Македония. Шомъ като е тъй, макаръ и да избухне война даже между балканскитѣ държавици, пакъ огъня, който ще пламне въ Македония ще спечели въ своя полза дипломатическата намѣса. Да! Само огънь въ Македония ще освободи Македония— това е урока отъ минѫлото и отъ настоящето...

Остава още да кажемъ, че въ надвечерието на борбата, ние трѣбва да сме всѣкога готови да дадемъ това, което ни искатъ и което сме въ положение да дадемъ.Трѣбва да подкрѣпимъ брата си или просто роба морално и материално, като му дадемъ на разположение всичко потрѣбно за извоюванието на неговата политическа свобода. А ако това е недостатъчно и събитията ни повикатъ при него, то тогава ще бѫдемъ принудени да смѣсимъ съ неговата кръвь и свойта. И тогазъ вече свободата ще се яви като заслужена награда на достойна борба. А какъвъ характеръ ще има тая свобода, за туй не трѣбва твърдѣ много да се безпокоимъ и трѣвожимъ. Нека вѣрваме само, че тя не ще да остане сѫщата каквато е сега.

Тъй: Борбата е неминуема и утрѣ ще се започне. Да помогнемъ!"

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Декември 22, 2013, 07:31:44 pm

БѢЖАНСКИЯТЪ ВЪПРОСЪ ВЪ БЪЛГАРИЯ - 1925 г.

"Бѣжанскиятъ въпросъ, вече изправенъ предъ смутена България, като зловещо страшенъ сфинксъ, наложително иска своето разрешение! И Българскиятъ Народенъ Червенъ Кръстъ видѣ, че е настѫпило за него времето, да тури отново рѫка на болния народенъ организъмь, да поведе борба съ страданията, да развѣе знамето на върховното милосърдие. Въ годишното си събрание презъ октомврий 1924 година Червениятъ Кръстъ учреди секция къмъ управителния си съветъ — „Изпълнителенъ комитетъ” съ специалната задача, да се грижи за облекчение сѫдбата на нещастнитѣ бѣжанци въ България...

Сѫдбата нѣкога е предопредѣлила, българскиятъ народъ да се засели на мѣсто, пълно съ значение за свѣтовната история: пѫть за преливане на древната култура къмъ новия свѣтъ, но и страшенъ кѫтъ въ който сѫ избухвали стихийни борби между два мира. Види се, поради това именно, вѣчно неспокойство и страдания ок били съпѫтницитѣ въ живота на този народъ. А особено тежки сѫ били, такива сѫ и днесъ страданията на крайнитѣ стъркове на българското племе: на югоизтокъ — тракийци, на югозападъ — македонци, на североизтокъ — добруджанци, на западъ — западнитѣ българи...

Пъкъ и българинътъ е запазилъ тѫжния нѣкогашенъ споменъ, какъ съ вопли е срѣщалъ сѫщо откъмъ Гърция ослѣпѣлата войска на царь Самуила; — помни той, какъ и до скоро титула „българоубиецъ” се носѣше отъ нѣкои съ гордость. Не ще се забравятъ никога и прѣснитѣ спомени за бѣгства, кланета и при турското владичество на балкана. Та и бѫдещиятъ историкъ, когато описва днешнитѣ страдания и гонения на българския народъ, сигурно не ще смѣтне това за нѣщо ново въ историята на човѣчеството, но, не може да има съмнение, той мѫчно ще съгласи и ооясни фактитѣ съ ръста на съвремената цивилизация и съ тъй високо навредъ прокламиранитѣ принципи: милосърдие, свѣтовна солидарность, права на гражданина и човѣка, човѣщина, миръ, закрила на онеправданитѣ и потиснати малцинства и т. н.; ще се чуди, че нѣкои не сѫ желали дори и името на българина да споменаватъ, а сѫ го назовавали „славяногласенъ” или „славянинъ”. Но все пакъ, на наболѣлата българска душа би трѣбвало да бѫде позволено, поне да изтръгне изъ гърдитѣ си тѫжния зовъ: — и още ли пакъ така?, — до край ли трѣбва да се задуши вѣрата въ свѣтовната правда?

Презъ 1876 и 77 г., непосредствено преди освободителната Руско-турска война отъ 1877 и 78 г., споредъ официални данни, българското племе бѣ разпредѣлено така:
1. Въ Мизия, Тракия и Македония 4,396.000
2. Цариградъ и околностьта . . 100.000
3. Ромъния                             500.000
4. Русия                                   97.000
5. Австрия                                27.000
Всичко . . .                           5,120,000 души

Берлинскиятъ конгресъ създаде Княжество България и автономната провинция Източна Румелия (отъ 1885 г. съединена съ Княжеството), които дветѣ, споредъ преброяването въ 1880 г., можаха да включатъ отъ българското племе едва само 1,920.000 души.

Непосредствено следъ това и поради създаденитѣ политически условия въ околнитѣ страни, започна бърза и масова имиграция на българското население, благодарение главно на която Царство България къмъ 1910 г. броеше вече близо 3,500.000 българи отъ цѣлото си население тогава 4,397.513: придойдоха българи отъ Сърбия, Ромъния, Русия, дори и отъ Австрия (3—4.000 души банатски българи, заселили се презъ 1892 г. въ крайдунавска България). Но все пакъ главната вълна, на повече отъ 250.000 души, идваше откъмъ Тракия и Македония като истински бѣжанци. Тази последна вълна особено се засили и взе критична форма презъ и следъ 1903 год. по време на така нареченото Илинденско възстание на българското население въ Турция и продължи до Балканската война.

Вториятъ периодъ на бѣжанството включва времето отъ Балканската до последната война; тогава придойдоха нови 200,000 бѣжанци българи откъмъ Сръбска и Гръцка Македония, Турска Тракия и друга група откъмъ Ромънска Добруджа.

Третиятъ периодъ започва отъ края на Общата война и продължава до сега; той обхваща вече нова маса тракийци и македонци отъ Турска и Гръцка Тракия, Гръцка и Сръбска Македония. И сега се яви новъ приливъ отъ 200,000 души.

Ромънска Добруджа, отъ своя страна, изпраща българи на югъ — повече отъ 20,000 души презъ 2-я и 3-я периодъ. Сѫщо така и Сърбия, която презъ 1919 г, окупира по договора известни територии отъ западна България, а именно Босилеградско, Трънско, Царибродско и Кулско, даде една група бѣжанци,надминаваща числото 10,000 души.

Източна (Турска) Тракия безъ Цариградско, която по време Балканската война броеше 136,000 души българи, днесъ има само около 100 семейства въ Лозенградъ и 20—30 въ Одринъ, а всичкото друго население е вече въ България. Въ западна пъкъ Гръцка Тракия, между р. Мѣста и Марица, която при режима на генералъ Шарпи въ 1920 г. броѣше 80,893 българи и българи-мохамедани, при 73,220 турци и само 51,706 гърци, днесъ голѣмата часть отъ тѣзи българи е вече въ България, тъй че презъ мартъ 1925 г., вѣроятно, сѫ останали не повече отъ 10,000 души, готови и тѣ за изгнание.

Българското правителство се видѣ задължено да се справя съ нова остра криза въ стопанския животь и да дири нови средства, за'да задоволи зинали нужди.За да тури редъ и системность въ приемането и настаняванието на бѣжанци, противно на дотогавашната практика, то се принуди да отреди 3 приемателни пункта на гръцката граница: 1) Свиленградъ — въ долината на р. Марица, 2) Маказа — въ Родопитѣ и 3) Св. Врачъ — въ долината на р. Струма. Първиятъ пунктъ, сѫщевременно и карантиненъ, стана най-важенъ. И тъй, отъ края на лѣтото 1923 год. до края на декемврий 1924 г. сѫ прѣминали въ България отъ разни страни всичко надъ 40,000 бѣжанци — старци, мѫже, жени и деца. Министерството на Вжтрешнитѣ Работи следъ 1. I. 1924 официално е зарегистрилало бѣжанци отъ югъ — 2950 семейства съ 10816 души. Отъ края на августъ 1924 г. приеманието и разпредѣлението на бѣжанци се предаде на Дирекцията на Трудовата Землена Собственость. Последната е приела до 1. I. 925 г. — всичко 3207 семейства съ 13975 души, а отъ 1.1. 1925 — 1.111 с г. — 589 нови семейства съ 2945 души.

Българската дърѫава действително не е изпущала никога отъ предвидъ да направи всичко възможно, за да облекчи тежката участь на досегашнитѣ бѣжанци. За ония до 1924 година тя е отпустнала единъ ипотеченъ кредитъ отъ 156 милиона лева до последно време, отъ които 15 милиона лева презъ септемврий 1924 г. Този заемъ е употрѣбенъ главно за постройка на малки жилища на около 10,000 семейства. Вънъ отъ това, правителството е раздало безвъзмездно парични помощи3,900,000 лева. Правителството е разпоредило, отъ друга страна, санитарнитѣ власти да даватъ безплатна медицинска помощь на бѣжанцитѣ, а при нужда да се настаняватъ болнитѣ и въ болницитѣ за лѣкуване. Изпълнителниятъ комитетъ при Българския Червенъ Кръстъ дълбоко съзнава своята мисия спрямо бѣжанцитѣ: да посрѣщне идещитѣ и имъ даде първа помощь, да стопли сърдцата имъ, да пригледа болнитѣ, да нахрани гладнитѣ, да облѣче голитѣ, да подслони сирацитѣ, да изправи къмъ животъ и трудъ бедствуващитѣ.

Дирекцията на Трудовата Землена Собственость е намѣрила около 300,000 декари земя и вѣрва напълно, че съ настъпване на пролѣтьта ще е въ състояние да въведе въ владѣние на земя поне 6000 отъ последнитѣ бѣжански семейства, като предвижда срѣдно по 40—50 декара на семейство.

И Българскиятъ Червенъ Кръстъ дължи тукъ да отбележи съ дълбока признателность, че, още преди да изпрати своя апелъ въ странство, получителеграфически първа помощь — 10,000 долара отъ Американския Червенъ Кръстъ, който, както винаги, тъй и сега извърши това по своя инициатива.

Смѣсената Гръцко-българска подкомисия за размѣна е регистрилала за отъ 1.I. 1924 само до 30.ХI. с. г. 27829 бѣжанци, пристигнали въ България (20351 македонци и 7478 тракийци), срѣщу 9036 изселили се гърци изъ България. Българското общество съ трепетъ следи това, що се върши надъ сънародницитѣ му въ Гърция отъ Енидже Вардаръ до Марица, и ясно вижда, че, като се разрешава по тоя начинъ, въпросътъ за българско малцинство въ Гърция става безпредметенъ.

Днесъ може да се каже, че нѣма градъ или село въ България безъ бѣжанци и бѣжански квартали.

София е неузнаваема. Тя брои надъ 60000 само тракийци и македонци, повече отъ 3000 добружанци, 3500 души отъ Царибродско и другаде и т. н. Краищата на София гъмѫатъ отъ пришелци; още не сѫ премахнати случаи съ бѣжанци, настанени въ стари вагони по желѣзопѫтнитѣ линии.

Пловдивъ е удвоенъ — къмъ 100,000: многобройни сѫ македонцитѣ, и тракийцитѣ сѫ надъ 1000 сем. и пр. Станимака и Хасково сѫ съ по повече йтъ 1000 сем. само тракийци.

Ямболъ има нови квартали съ 8000 бѣжанци, вънъ отъ настаненитѣ по дърѫавни бараки.

Бургасъ, Варна и Русе сѫщо сѫ неузнаваеми. Даже и малки градове, като Айтосъ сѫ удвоени. Препълнени сѫ сѫщо Дупница, Кюстендилъ и т. н.

Бургаски окрѫгъ: 1) Въ Анхиалска околия 304 семейства, 2) Айтоска околия 99, 3) Казълагачска 1004, 4) Сливенска 18, 5) Карнобатска 112, б) Василикоска 12, 7) Бургаска 193, 8) Малкотърновска 30 и 9) Ямболска 145.

Варненски окрѫгъ: 1) Варненска околия 70 семейства, 2) Провадийска — 84.

Вратчански окрѫгъ: 1) Бѣлослатинсна околия 68, 2) Вратчанска 73, 3) Орѣховска 40.

Видински окр.: Ломска околия 57.

Кюстендилски окр.: Дупнишка околия 2.

Мъстанлийски окр.: 1) Мъстанлийска ок. 5, 2) Кошукавакска — 1, 3) Ортакьойска 59.

Пашмаклийски окр.: Пашмаклийска околия 2. Петрички окр.: Горноджумайска околия 20.

Плѣвенски окр.: 1) Ловешка околия 72, 2) Луковитска 107, 3) Плѣвенска 125. Пловдивски окр.: 1) Пещерска околия 1, 2) Пловдивска 155, 3) Станимашка 16, 4) Т.-Пазарджикска 63, 5) Карловска 1.

Русенски окр.: 1) Бѣленска околия 1, 2) Разградска — 5. Софийски окр.: Софийска околия 20.

Старозагорски окр.: 1) Борисовградска околия 5, 2) Казанлъшка 25, 3) Новозагорска 31, 4) Ст.-Загорска 91. 5) Чирпанска 90.

Търновски окр.: 1) Горноорѣховска околия 23, 2) Свищовска 173, 3) Търновска 142.

Шуменски окр.: 1) Поповска околия 40, 2) Преславска 7, 3) Шуменска 6. Хасковски окр.: 1) Кърджалийска околия 5, 2) Харманлийска 145, 3) Свиленградска 11 и 4) Хасковска 50.

Всичко — само официално регистрирани и настанени отъ 1.1.1924 до 1.11.1925 година 6746 семейства съ 27736 члена.

И всички тѣзи натѫжени, душевно болни и физически изнемощѣли люде не чувствуватъ въ себе си никаква вина за злата си сѫдба, а разбиратъ, че сѫ закъснѣла жертва на войната и на човѣшкото безсърдечие. И все пакъ тѣ съ умиление сѫ готови да ви разказватъ за радостьта, която сѫ изпитвали, когато сѫ стѫпвали, напримѣръ, въ Свиленградъ, на българска земя следъ нечувани страдания! 200.000 страдалци чакатъ отъ Българската дърѫава, да имъ даде жилища, земя и работа! А ще може ли да стори това тя ? — ето голѣмиятъ и сѫдбоносенъ въпросъ. Физическитѣ и морални страдания, предшествуващи изселването, изгнаническитѣ бѣдствия и лишения по пѫть, често прекаранитѣ дни на открито при дѫждъ и снѣгъ, безъ топливо и помощь, — естествено е всичко това да покруси и най-крепкото здраве на цѣли семейства, а най-вече на старци и деца. Твърде рѣдко е да се види бодро и свежо безболезнено лице всрѣдъ бѣжанцитѣ. Не малко сѫ подслонитѣ, дето ще се видятъ свити отъ огънь и треска лица, въ повечето случаи безъ медицинска помощь, защото санитарнитѣ центрове сѫ надалечъ. Всичко е готова жертва въ ногтитѣ на страшната туберкулоза и други инфекционни болести безъ изгледъ за помощь. А и маларията върши своето, особено въ окрѫзи като Бургаския.

А сираци! И тѣ идатъ въ България! Бюрото при Министерството на Вьншнитѣ Работи, което има за задача, да сбере статистически дани за бѣжанцитѣ отъ послѣднитѣ години, върху до сега преброенитѣ отъ тѣхъ около 250,000 души изброява 6328 сираци до 14 годишна възрасть, а числото имъ, вѣроятно, ще стигне къмъ 8,000 деца. Червениятъ Кръстъ прави всички усилия, да подпомогне съ настаняване колкото може отъ тѣзи нешастни деца.За сега издръжката на едно сираче въ сиропиталище коствува повече отъ 1000 лева месечно.

Отъ всичко това е ясно, че не би могло да става дума за договорна размѣна на малцинства, а чисто и просто — за изгонване на българското население! защото или нѣма малцинства за размѣна, или пъкъ нѣма никакво аритметическо съотношение."

http://www.promacedonia.org/bugarash/chkr/gal/index.html

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Февруари 04, 2014, 02:58:09 pm

Turkey in Europe - 1877, James Baker

https://archive.org/stream/turkeyineurope00bakegoog#page/n35/mode/1up

"On one occasion the Bulgarian king, Samuel, was defeated at the battle of Tetunium by the Emperor Basil II, who captured fifteen thousand prisoners. With barbarous cruelty he had all their eyes put out, with the exception of one out of every hundred men, who were spared in order to conduct the blind centuries back to their native country. It is said that, when King Samuel beheld his brave and mutilated troops, he fell senseless, and died two days afterwards.

A remarkable feature in the history of the Bulgarians is the strong current of national feeling which existed, and still exists, amongst the people. We do not hear of insurrections amongst the Bulgarian people against their own government. This power of cohesion and strong national feeling is very apparent to any traveller who may go amongst them in the present day...

It soon, however, became apparent that the Porte had come to terms with the Phanar, and a stern pressure turned Bulgarian refusal into servile protest. Their bishops and clergy were dismissed, their sees and parishes were occupied by Greeks. Their monasteries and schools were seized, and the revenues appropriated by the Greek communities. But the greatest blow of all was struck in the elimination of the Bulgarian language and literature from all the educational establishments...

Permission was obtained to establish schools distinct from those of the Greeks in some of the district towns, the first central school being triumphantly opened in Phillipopolis in 1850. Be it observed that this success was due to the exertions of the upper class of Bulgarians - a class which had been extinguished at the conquest of the country, but which was slowly but steadily reviving by the industry of the people. From the opening of the central school at Phillipopolis dates the revival of popular education amongst the Bulgarians.

The Sandjak of Phillipopolis was the central and controlling province of the Bulgarians in Thrace. It contains a population of 664.000 composed of
Bulgarian Christians  -  390,000
Mahommedans, principally Bulgarians  -  240,000
Greeks, Albanians and Wallachs  -  10,000
Jews, Armenians and Gipsies  -  24,000
It has 14 towns, 877 villages, and 109 "tchiftliks", or private farms.

In the central schools the course of instruction extends over five years, and includes the Bulgarian, Turkish, Greek and French languages, Bulgarian and Turkish history, mathematics, geography, religious and moral instruction, and church music...

Djumaa, on the upper Strymon, in the year 1859
This district contains thirty - two villages, of which twenty - seven are Bulgarian, and five Mahommedan. Most of the villages were the property of the Mahommedan beys or aghas of the place, the land being cultivated by the Bulgarians, partly as labourers and partly as rayahs, on the metayer system...

My reader will observe the armour which has been given to the Bulgarian as a defence against persecution by the revival  of his National Church, which throws a large share of his local government into the hands of the ecclesiastical superiors of his own nation, and at the same time creates a channel of communication leading up to Constantinople, by which any barefaced persecution could be made public. But, the Bulgarians have still to bear the insolence and arrogance of their Mahommedan neighbours...

The Greeks endeavoured to strengthen their position by hellenising the Bulgarian population of Turkey from the source of the Greek Church. The experiment had a fair trial, but Bulgarian nationality was too strong to be smothered...The experiment was a complete failure, although it had a trial of a hundred years, and at the end of that time the Bulgarian crowed out his strong nationality at the dawn of his revived church...

At the end of 1864 there existed in Turkey 15,071 Primary schools, which gave instruction to 660,000 children of both sexes. Of this number 12,509 with 524,771 students were Musulman, and 2,562 with 135,229 students were non-Musulman schools.
Constantinople, 1876 - 470 schools, of wich 280 were Musulman, and 190 non-Musulman, the latter were divided as follows - Greek 77, Armenian 48, Armenian Catholics 8, Bulgarian 4, Jews 47, Protestants 5, Servian 1."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Февруари 05, 2014, 11:43:29 pm

СПОМЕНИ НА АРСЕНИ КОСТЕНЦЕВЪ - 1917 г.

http://strumski.com/biblioteka/?id=144

"По побуждение и настояване на Негово високопреосвещенство старозагорския митрополит Методий Кусевич и на мнозина мои стари и нови приятели и съвременници реших да изложа своите спомени, за да види един ден младото поколение как се е действувало преди половин век по черковно-училищното и възродително дело у българите. Когато пише человек спомени от своето минало, не трябва да пощади и себе си, защото миналото е ключ на бъдещето за днешното и бъдещото поколение. Ето защо человек трябва да си тури едната ръка на челото, а другата на сърцето...

Роден съм през 1842 г., месец август, в Ново село до град Щип от православни родители, българи: баща ми се казваше Георги Костенцев, а майка ми Мария х. Каранфилова-Костенцева...Възпитан съм по български при даскал Василко и даскал Темелко...Покойният ми баща беше безкнижен, ала обичаше българската книга. Занимаваше се с търговия на въжета, гайтани, конци и пр.; ходеше по разни градове и панаири и каквато българска книга видеше, за каквато цена и да беше, той трябваше да я купи и всеки празник и всяка вечер, кога си биваше у дома, накарваше ме да му прочета всяка една книга поотделно – от край до край. Един ден доведе едно момче на негов някой побратим от гр. Струмица, по име Евтим К. Ранеников, за да живее у нас и да се учи по български...

Дойдохме в село. Влязохме в един дълъг и широк двор и от двете страни с големи градини, посадени с черничеви дървета и с малко овошки.
– Ей, деца! – извика дядо Мицо с висок глас. – Елате да видите, водим ви едно бугарско даскалче! (това бе през месец март 1860 година) Дядо Мицо ми даде книгата с леблеби-шекера и аз им раздадох на всички по малко, а дядо Мицо им каза:
– Гледате ли, деца, какъв добър даскал ви доведох да ви учи по бугарски.
Събраха се 45 деца от селото, а от селата Дабиля, Съчево, Муртино, Моноспитово и Банско дойдоха от всяко село 4 – 5 чорбаджийски деца, а от Струмица – Евтим, Янаке и Томчо Раненикови и двете деца на Кантарджи Панов Гугуш...

Преди Спасовден 3 – 4 дена дохажда икономът в училището и ми казаха да му продиктувам евангелието за Спасовден, за да го препише на български, та да го чете в черква, а така също и едно от децата да каже апостола на български. (Имах скарата, преписана за Неофитовото евангелие за всички недели и празници през годината.) И тъй, той преписа евангелието на български с гръцки букви и на Спасовден изкарахме почти цялата служба на български в босиловската черква, от което всички селяни останаха благодарни, с изключение само на иконома, защото го наклеветил някой на владиката и последният искал да го афореса, задето е позволил да се чете на български...

Братя Шулеви от Велес – крупни търговци – всяка година закарваха манифактурни работи за продан в Серес и на всяко отиване и завръщане от панаира спираха по един час в Робово, насърчаваха селяните да си пазят българската народност и оставяха разни подаръци за училището. Един път господин Костадин Шулев казва на дядо Мицо:
– Е, дядо Мицо, скоро ще се сдобием с български владици и с български екзарх!

Първите двигатели на българщината бяха братя Шулеви – Костадин, Димко, Гьошо, Илия и Саздо, – крупни търговци от Велес, те имаха собствена къща и в Струмица, и всички струмишки манифактураджии от тях вземаха стоки на вересия. Като учител в село Робово аз често отивах у тях с дядо Мицо и всякога намирахме там по няколко търговци в градината им, дето ги учеше Костадин Шулев да четат по български, а нас насърчаваха да се не боим от гъркоманите и от владиката.

А проклети бяха струмишките гъркомани и надали в цяла Гърция ще се намерят такива фанатици и предатели на българите като тях... На този челеби Мито, когото наричаха "елзевул" и от когото трепереха и турци, и християни, Струмишката гръцка община му плащаше месечно пет-шест лири, а Солунската отделно и отгоре и децата му възпитаваха. Той нищо друго не работеше, освен от дукян на дукян и от къща на къща ходеше и плашеше хората, че който се каже българин, заедно с децата си ще бъде проводен на заточение. Единият му син, като гръцки учител в Струмица, когато чуеше някое дете да продума по български, с едната ръка му изваждаше езика навън, а с другата с пръчка му търкаше по езика...

Във Ваташа за пръв път въведохме Груевата метода: а, бе, ве, ге, де и пр. и учебниците: първо познапие, света история, катехизис, землеописание, българска история, краснописание и пр. Тук трябва да забележа, че една седемдесетгодишна бабичка бе ме залюбила много, защото съм бил псалил много хубаво, та често ме канеше на гости и всякога, когато отивах в дома й, канеше ме да се кача на тавана да си взема по някоя и друга книжка, останали от покойния й мъж даскал Камче, който е умрял преди десетина години. Той бил български даскал нещо около 40 – 50 години и имал българска печатница в Солун.

През 1866 година беше се отворило първото българско училище в Солун от госпожица Славка Динкова – учителка, в собствения нейн дом, на ул. "Свети Атанас" No 11. Велика Динковица, майка на Славка, бе определила в долния етаж на къщата си една голяма стая да служи за училище без наем, додето си направи общината свое училище. В туй училище имаше двадесет и четири ученички и ученици българчета. Баба Велика Динковица, като беше се научила за моите страдания от струмишкия гръцки владика, тъй беше ме обикнала, щото ден не минаваше да ме не викне на обяд и вечеря. Тя ми разправяше, че първият двигател на българщината в Солун и Солунско бил още от 1850 г. някой си архимандрит хаджи Павел Божигробски. Същият този хаджи Павел им обещал да им дава помощ всяка година по хилядо гроша за българското училище. Баба Динковица бе една от първите патриотки в Солун, коренът им бил от Охрид...

Както си бяхме седнали трима в едно кюше, дядо Славейков се завъртя към нас и взе да ни говори така:
– Туйкана, гърците, се броят за най-умни хора на света, ала те са най-глупавите! Ето защо, за да напакостят на нас българите, те доведоха от Азия турците на Балканския полуостров, докато ние българите бяхме в техните ръце, като калта в грънчаревите, можеха всичко да направят от нас. По-късно те трябваше да отворят по-първо девически училища, а после мъжки. Щяха да погърчат по този начин нашите прабаби, баби и нашите майки и сестри, та сега и ние да бяхме гърци. Искам да кажа с това, че те ни извадиха едното око и ни оставиха с едно око, за да виждаме с него онези, които ни изкараха другото и за това око ние и нашето потомство ще ги гоним докрай. Те мислят себе си за богове, а нас българите за диви волове...

След няколко дена ни известиха офиицално, че Джумая тези дни трябва да се предаде на турците. Събраха се всички граждани и селяни от окръга с плач и сълзи да молят командира и началника да ходатайствуват, дето трябва, да остане Джумая под властта на България. Но те категорически отговориха, че не е възможно. Тогава всички граждани и селяни ги помолиха да ми дадат писмо и да кажат в писмото, Костенцев от Джумайския окръг изпраща Арсени Костенцев до Негово сиятелство генерал-адютанта княз Дондукова-Корсакова с ходатайство да остане Джумая под България и пр. Занесох писмото право на Марин Дринов и той ме представи пред негово сиятелство Дондукова-Корсакова. Господин Дринов ни бе преводач. Изложих му желанието на джумайското население подробно и той, като ме изслуша с внимание докрай, отговори ми така:
– Господине, председателю, идете кажете на джумайското население, че със скръб на душата и с горест на сърцето му заявявам, че е невъзможно вече Джумая да остане под България, защото сам господарят император е подписал Берлинския договор...

Вели ага беше един от най-прочутите разбойници в целия окръг, родом от село Добрен, на половин час разстояние от Ембори, и за него и турци, и християни казваха, че сабя го не секла, куршум го не хващал и пр. и че с дълги и широки молби са го кандърдисали да се предаде и да стане кърсердарин и заедно със своата чета да пази околията от лоши хора. Той идва пред портата на поп Димитри. Повиква последния и го пита:
– Тук ли е, попе, още бугарският даскал или си отиде?
Дядо поп му отговаря:
– Тук е, Вели ага!
– Ами пашата му е казал още тогава да си отиде. Защо не си е отишъл?
Аз гледах отстрани и слушах всичкия им разговор и му извиках:
– Вели ага, Вели ага, ела бе джанъм, ела да пием по едно кафе! Ако не щеш кафе, по едно сладко да вземем и по една цигара да изпушим, аз ще си отивам, щом ми казвате вие. Поне да се запознаем, па може би един ден да се срещнем и видим някъде, че "гора с гора се не срешат, а човек с човек се срещат" – казва пословицата.
Разговорът се водеше на български, защото в неговото село и децата знаят български. В това време видя на стената едно околчесто огледало с две закачалки от страните за закачане на капели.
– Я, моля ти се, да видя туй огледало. Чудно нещо, откъде си го купил? Дунята съм обиколил, такова огледало не съм видял!
– Слушай, Вели ага – отговорих му, – аз от търговия много не отбирам, но от човек – един път като го видя, ще го позная какъв е и затова от първия път още като те видях, познах те, че си добър, честен и справедлив човек, затова туй огледало ще бъде подарък от моята жена на твоята ханъма за спомен и като види огледалото, да си каже, че туй огледало ми е от една българка. А пък вземи тези две лири от мен подарък, за да си вземеш едни чизми и когато ги обуваш и събуваш, да си спомниш за мен (оставих му ги на коляното), че тук имаше един български даскал, когото гръцкият владика изпъди. Обичах да поседя в тези хубави места, но не бил късмет, защото ние българите и гърците не само на този свят, но и на онзи свят няма да станем приятели. Българската книга писва: "Да обичаш всичките човеци на земята, защото сте всички земни братя", а пък гръцката книга писва: "Който не е грък, той е без вяра и закон и затова гледай да му напакостиш и да го убиеш." Затова ще те моля много, Вели ага, да ми дадеш един от твоите човеци да ме прекара през лошите места, за да ми се не изплашат децата, а пък колкото за огледалото, тютюна и други някои бакшизлъци за ханъмата, ще ги изпратим с Иванче Марелов у дома ви.
С голямо внимание ме изслуша с наведена глава, без да ме погледне.
Вдигна си главата, стана прав, облиза си палеца в знак, че иска да направи "беса" с мене...

Тръгнахме с Наумче Спространов за Цариград.
Наумче Спространов беша родом от Охрид, човек извънмерно патриот и надарен с всички добри качества. От Гуменджанско бяха осъдени пет-шест души българи на заточение. Наклеветени бяха от гръцките владици. Като видя Наумче, че руският консул нищо не може да им помогне – макар че беше се застъпил за тях – той, Наумче Спространов, отправя една шифрована телеграма направо до руския император, като представи осъдените като някои руски князе. Дохажда една строга заповед от Цариград, веднага да се освободят тези хора и с чест да се изпратят в отечеството им.
Параходът със заточениците току-що беше тръгнал. На часа проводиха втори военен параход да ги повърне. Параходът бе настигнат при Карабурун и целият Солун беше излязъл както на изпращането, тъй и на посрещането им – когато параходът бе тръгнал, гърците се радваха, а българите скърбяха, но когато параходът се върна, българите се радваха, а гърците скърбяха..."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Февруари 11, 2014, 09:36:51 am

Travels in Epirus, Albania, Macedonia, and Thessaly - 1820, F.C.H.L. Pouqueville

http://www.promacedonia.org/en/fp/index.html

http://en.wikipedia.org/wiki/Fran%C3%A7ois_Pouqueville

"It was my intention to make Castoria my central position, from which to make radial excursions to different points of the environs. All those it was not, however, in my power to accomplish, for various reasons, one of which was, that the surrounding inhabitants in general understood only their own tongue, that of the modern Bulgarians, the Triballi of antiquity. My inquiries, therefore, could he conducted only through my guides, very seldom able, and not always disposed, to aid my researches, which to them appeared idle, if not dangerous...

Travelling by Visani and Papso-Derveni, over the spurs of Mount Sarakina, I arrived at a ford over a river running, like all the small streams on my route, to the eastward. This river the Bulgarian inhabitants called the Vardar of the Sarigul (the yellow lake,) to distinguish it from the other Vardar, the Axius of antiquity; and I concluded it to be the Erigon...

Pushing forward beyond the Erigon for an hour, in compliance with the desire of my guides, who expected every step to be beset by robbers, we came to Machala, a large Bulgarian village, on a river still running eastward. This I supposed to be the Osphagus; and four miles further north is situated Fiorina, from which place in seven hours caravans arrive in Monastir...

Consulting with my guide, we turned northward up the course of the Devol to Bobsouri, a Bulgarian village, where we passed the night...A league north-north-west from Gheortcha, after crossing the Devol on a stone bridge, if you turn north, you enter a derven or narrow gorge of the mountain, watered by a small stream. Following it for a league and-a-half below the village of Panta-Vinia, are seen the remains of an acropolis, probably the site of Sation; and nearly opposite, a league to the westward, is the village Mocrena. To the northward, and below these villages, inhabited by Bulgarians,commences an open space of ground, which expands for a distance of four miles on to the lake of Ochrida or Lychnidus...Below the monastery, crossing the stream of St. Nahum by a bridge, you ascend an eminence, on which was built the Lychnidus of ancient times. The scholiast on Ptolemy, who wrote posterior to the irruption of the northern nations into Greece, to Lychnidus adds Achrida, a term borrowed from the Bulgarians, and probably adopted by them from achris, a Greek word of the time of Justinian, denoting an insulated cone or peak, a denomination characteristically applicable to the position of the ancient Lychnidus...

Two leagues to the westward of Ochria you come to the place where the lake discharges its wafers, which form the river Black Drin. Running northward through the upper and lower Dibra, it meets with the While Drin, and the united stream falls into the Adriatic below Alessio, the representative of the antique Lissus. At the discharge of the lake is situated Strunga, (Stronges in Procopius,) divided by the Drin, as Geneva at the discharge of its lake is divided by the Rhone, the two parts being connected by a wooden bridge, where the river is the narrowest. The inhabitants of the town are 3,000, one-fifth of them mussulmans. The course of the Drin northwards is the limit between the Bulgarian language on the east, and the Albanian on the west..."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Февруари 12, 2014, 07:46:00 pm

Meet Bulgaria - 1931, R.H. Markham

http://www.promacedonia.org/en/rm/index.html

"Bulgaria is a peasant nation The chief work of practically all of the people is to produce things from the earth. And they take pride in doing it. The land they till is their own as well as the animals on it and the tools with which they work. And the Bulgarians are passionately attached to their land. They have inherited it for the most part from their parents and are dominated by a tradition that it is a sin to sell it. The village looks with disfavor on a peasant that disposes of his land and most every Bulgarian family feels that it is a calamity to part with a field. And even when a peasant rises in the world and moves from his village into town he continues to work a garden and keep a pig and cow. And it is probably the Bulgarian's love for the soil that inspires him to work it so well. He has turned his country into a garden, he]has made his plains and valleys the most beautiful and fruitful in this part of the world, has covered his land with passable roads, and is transforming squalid villages filled with wretched huts into modern towns. He goes to work very early in the morning, returns late in the evening and toils with energy and skill. The peasant and his family attend church, rest on holidays and fast in season. He sends his children to school, supports the village cooperative society and is a member of the Peasant Party. Although he has not had the privilege of learning of modern methods from a landed aristocracy as the peasants of Hungary, Poland and Rumania, and though last freed from Turkish rule, he has surpassed all his neighbors in many ways and is proud of it. He is famed for his diligence and in lands outside of Bulgaria you may hear the expression "To work like a Bulgarian".

Most of the people in Bulgaria continue to live in the country. Altogether there are only 93 cities of which but ten have as many as 25,000 inhabitants. On the other hand there are 5,756 villages, which are inhabited by 80%, of the total population...

These are some of the things that characterize Bulgaria, that constitute the Bulgarian spirit. What you find is not the gaiety of Rumania, the agility of Greece, the melody of Italy, the clarity of France. It is rose gardens, tomato patches, harvest girls, fields dotted with workers, bagpipes, sad songs which everybody sings, bewitching flutes, flaming poppies, hard earned money carefully spent, promises kept, duties performed, honor maintained, an honest measure delivered, a passion for education, a grim, mystic sense of obligation to play a role in the dramas of the onward moving ages...

With the single exception of the Turks, Bulgaria has no large minority group while the Bulgarian people themselves are very compact. One does not meet among them the wide differences in languages and customs which are found among the various groups making up the French nation or the German people. There are, to be sure, rather obdurate Shopes from south-west Bulgaria, volatile Thracians from the southeast, Macedonian Bulgarians from the southwest and what we might call the classical Bulgarians from Tirnovo, while there are also interesting differences between the mountain and plain types. But the Bulgarians, on the whole, constitute an exceptionally uniform people throughout the entire stretch of territory, from the town of Bolgrad in Eastern Rumania clear across the Balkan Peninsula to Vodina in northwestern Greece. The blows of many centuries have welded them into a compact unit...

This mutilation of the nation and the thrusting back under the abominable rule of the Turks of hundreds of thousands of Bulgarians caused the bitterest disappointment and resentment throughout the whole country and imposed upon the new state the supreme task of continuing to work for the freeing of all the 'Bulgarians and the unifying of them in a single independent kingdom. At that moment, there were 2,007,919 Bulgarians in the principality, 942,680 in Eastern Rumelia, the autonomous district left under Turkish supervision, 1,500,000 in Macedonia and Thrace, 200,000 in Serbia and 200,000 in Rumania. These latter did not constitute a burning political problem but the rest did. The determination of the freed Bulgarians to liberate and gather into a united, independent state their fellow countrymen separated from them by artificial boundaries has been the motive which has inspired and directed the whole of Bulgaria's foreign policy from that day until the present time...
 
Macedonia, however, was still unredeemed, so Bulgaria set about to prepare for the redemption of that Bulgarian land also. The realization of this liberating ideal constituted one of the chief motives stimulating the country toward the very rapid progress it made during the following quarter of a century. Naturally the Bulgarians in the newly created principality, rejoicing in independence and proud of having a state of their own after centuries of subjugation, were also attached to progress for its own sake and were eager to make up for lost time. They were determined to show their mettle by rapidly gaining a worthy place among the advanced nations of Europe. Yet behind the construction of railroads and roads, the improvement of agricultural methods, the opening up of a large number of schools, the creation of a press, literature, art, drama, and history, the elevation of the church, the formation of a strong, well governed state and the training and equipping of the best army in the Balkans was the conviction that the nation must move forward to a position where it would be able to fulfill its national mission, namely the freeing of all the Bulgarians and the uniting of them in a single, self-governing kingdom...

It must also be pointed out that the inhabitants of Macedonia did not sit quietly as passive spectators watching the development of this terrific drama.- They themselves became actors and attempted to determine the course of events by maintaining schools, arousing the consciousness of the people and forming revolutionary societies, the largest and strongest of which was the Internal Macedonian Revolutionary Organization which actually launched two extensive uprisings in 1903. This conspiratory association was essentially Bulgarian and was in conflict not only with the Turkish oppressors but also with bands of Greek and Serbian revolutionists. There ensued years of terror and confusion in Macedonia, marked with pillage and murder and futile though heroic attempts on the part of subjugated people to gain independence. The furious struggle was made still more savage by conflicting states seeking territory and aggrandizement.

Into the merits of this struggle I shall not enter nor shall I attempt any objective study of "The Macedonian Question". It is a very complicated and serious problem, which still jeopardizes European peace and deserves the attention of all persons interested in international affairs. But it itself would require a separate book so cannot be adequately treated here. it will suffice merely to say that the Bulgarians estimate that in 1912 there were 1,200,000 Bulgarians in Macedonia, comprising 52% of the population. They considered that the Macedonian towns of Prilep, Bitolya and Shtip are as purely Bulgarian centers as are Sofia, Philippopolis and Tirnovo. They looked upon the revolutionists fighting for Macedonian liberation with much the same admiration as that which they cherished for their liberating heroes, Levsky and Boteff, with the same admiration indeed which the Americans feel for their revolutionary leaders, who revolted against England and which the Italians cherish for Garibaldi. It is for that reason that the Bulgarian nation prepared with such energy, exaltation and confidence for the grand struggle which was to result in the liberation of their brothers in Macedonia...

 Peace was made at Bucharest and according to the terms of the treaty Bulgaria gained some territory in the south and acquired a small portion of Macedonia, but at the same time lost to Rumania part of her original territory, a district in the northern corner of the country, known as southern Dobrudja, inhabited largely by Bulgarians and Turks and comprising 2960 square miles. Thus Bulgaria gained 8918 square miles of new land and lost 2960 of old; she acquired a new Bulgarian population of 400,000 persons and lost a Bulgarian population of 170,000. From the economic point of view the game was certainly not worth the candle, while from the nationalistic point of view the outcome of the great venture was a terrible catastrophe. The war had been for Macedonia, for the liberation of the Bulgarians in Macedonia, but there Bulgaria had failed. Of Macedonia, Bulgaria received 3100 square miles, or 10 %, Greece 15400 square miles, or 46 %, and Serbia 15000 square miles, or 44 %. 180,000 inhabitants, or 8 % of the total population went to Bulgaria, 1,000,000 inhabitants, or 42 % of all went to Greece, and 1,200,000, or 50 % to Serbia. 700,000 Bulgarians were placed under Serbian domination and 250,000 under that of the Greeks. Thousands fled in terror from the lands occupied by Greece and Serbia and Bulgaria was filled with destitute refugees."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Февруари 17, 2014, 10:52:00 pm

Град Дойран и живота ни там при турското владичество до 1912 година - Борисъ Янишлиевъ

http://strumski.com/biblioteka/?id=198


"Колкото и да беше тежко турското робство въ Македония, все беше цвете въ сравнение съ робството подъ сърби и гърци. Ние тамъ имахме черковно-училищни свободи, каквито сега ги нема, пъкъ и съ гордостъ се именувахме българи и турците ни наричаха "булгар", "булгар-миллетъ"(българи, българска народностъ), когато сега българите въ Гърция са "гърци", а ония въ Сърбия - "сърби"...

Градъ Дойранъ броеше надъ 1800 къщи, съ едно население отъ деветъ до десетъ хиляди души. Къщите се разпределяха на: надъ 900 турски, повече отъ 500 български-екзархисти, 200 български патриаршисти, 40 еврейски, 60 цигански, две гръцки и неколку цинцарски. Преди възраждането, всички българи въ Дойранъ, както другаде, са били патриаршисти, имали си владика-гръкъ, какъвто имаше до Балканската война. Отъ всички български къщи, съ възраждането са се отказали отъ Патриаршия и се съзнали за българи-екзархисти едно големо число...Българите въ Дойранъ, когато са били всички патриаршисти, съградили си съ общи средства великолепна черква "Св. Илия" и отъ която простите гъркомани до последно време не можеха да се откажатъ. Съзналите своята националностъ българи и напускайки Патриаршията, обявявайки се за българи-екзархисти, купиха си постройка до езерото при "Балъкъ пазаръ"(Рибенъ пазаръ) отъ турчина Саидаа и си я приспособиха за параклисъ-черква...Съ появяването на сръбската пропаганда въ Македония, съ леенето на жълти сръбски наполеони и разточителното раздаване на сръбски стипендии, 30-40 семейства отъ гъркоманите приеха сръбската пропаганда, сръбските наполеони и сръбските стипендии...Българите въ Дойранъ напредваха. Тукъ се създаде голема интелигенция...

Жителите на гр. Дойранъ беха търговци, занаятчии и рибари. Българите, обаче, държеха първенство и въ търговия и въ занаяти. Рибарски семейства беха около 400, болшинството отъ които пакъ българи-екзархисти, но нито единъ турчинъ не беше рибаринъ. Най-труденъ занаятъ е рибарския...

По своя животъ Дойранъ беше щастливъ градъ въ Македония. Макаръ съ турско болшинство, Дойран имаше български колоритъ. Това турско болшинство живееше въ горните квартали, а ние българите, бехме доле - въ чаршиите и въ центъра...Нашите, българските кафенета, се посещаваха и отъ турски офицери и бегове. Най-приятния воененъ беше за насъ Джаферъ-ефенди, лекаръ, когото турците на смехъ наричаха "Гяуръ Джаферъ". Той знаеше и български и беше популяренъ между българите въ града. Дружеше повече съ българи и често беше на една маса съ насъ въ кафенетата...

Отъ Дойранъ излизаше шосе за къмъ Струмица и друго за Кукушъ. Въ началото на изхода на шосето за Струмица беха гъркоманските гробища, до черквата "Св. Илия", а малко по-далечъ беха българските гробища, до Таушановата чешма...

Най-добре уреденото училище въ Дойранъ беше българското училище, основно и трикласно, "Йосифъ I", съ физически и химически кабинети, зданието на което беше една солидна сграда отъ два етажа, съ високи и широки светли стаи, построена на 1901 г., на местото на старото здание, въ центъра, на главната улица на града, край езерото. Турското училище беше на височината при турските квартали. Гъркоманското старо училище беше въ една тесна улица, близо до Тоновата чешма, но като старо здание, беха го оставили и построиха ново. И това здание не можеше да стигне помещението на българското училище, при все че не беше строено, като българското, съ народни пари, а беше строено отъ гръцки фондъ "Павлосъ-Меласъ", на името на "героя"-гръкъ, който избивалъ българите въ Костурско...Антагонизъма между българите и гъркоманите заедно съ сърбоманите се раздухваше отъ агентите на сръбската и гръцката пропаганди, действуваха въ съгласие...

Окото на българите бе отправено къмъ спорната черква "Св. Илия". Презъ летото на 1910 г., азъ заедно съ шура ми Кирилъ Ив. Кироичовъ и Христо Папазовъ, по наша инициатива, ходихме по българските семейства и съставихме точенъ списъкъ, който списъкъ бе нуженъ за удостоверяване, че българите-екзархисти са болшинство надъ две трети отъ патриаршистите (гъркомани и сърбомани заедно). Съгласно създадения въ турския парламентъ законъ, спорната черква въ едно селище се дава на болшинството от 2/3. На основание тоя списъкъ, на следющата 1911 г., месецъ февруарий, българите въ Дойранъ получиха спорната черква "Св. Илия". Тогава беше архиерейски наместникъ икономъ Григоръ поп Димитровъ (отъ Тиквешъ), а и каймакамина беше родомъ отъ Тиквешъ, знаеше български езикъ, симпатизираше на българите и съдействува българите да получатъ по закона старата си черква "Св. Илия", което нещо беше голема радостъ. Баща ми, отъ голема радостъ, ходи съ файтонъ да я види...

За праздника "Св. св. Кирилъ и Методий", по заведения обичай, училището се украсяваше отъ учителите и учениците съ цветя и зеленила, при особено веселие. Надвечеръ, срещу праздника се ходеше на вечерня, заедно ученици и учители, а на другия день, ходехме на литургия съ украсена съ венецъ отъ рози икона на Св. св. Кирилъ и Методий. На връщане отъ черква свещениците на чело съ Архиерейския наместникъ съ големо множество народъ, съ песни от ученическия хоръ се връщахме въ училище, където за случая беше стъкмено утро съ речъ за Св. св. Братя, произнесена отъ некой учителъ и съ изпълнение песни и декламации...Напоследъкъ се празднуваше и 2 май (15 май новъ стилъ) праздникътъ "Св. Борисъ". Тоя праздникъ беше националенъ и българите го празднуваха, за да подчертаятъ своя произходъ и да докажатъ че тоя е праздника на покръщаване на българите...

Пееха се патриотични песни, както и тая отъ Валандовската афера. По улиците цигулари свиреха "Живъ е той, живъ е", "Шуми Марица" и други патриотични песни...

Гъркоманите въ Дойранъ не можаха да научатъ гръцкия езикъ и си говореха български - майчиния имъ езикъ. Само понекога некои се поздравяваха:"Калимера..." и си продължаваха на български езикъ разговора...

Презъ 1912 г. положението се влоши много. Атентати ставаха често по железопътните линии...Следъ атентата въ Дойранъ много българи са пострадали: всички първенци и целата интелигенция...Въ Дойранъ арестували всички по-видни граждани. Дойранъ се унищожи и Дойранското население се пръсна и пропъди...

Македония стана Сахара.
Отъ Дойранъ остана само име, споменъ, ликъ,но...
Правдата ще дойде - Богъ е великъ!"

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Февруари 21, 2014, 08:04:43 pm

Македония - Швейцария на Балканите - Иван Михайлов

http://strumski.com/biblioteka/?id=212

"Големото мнозинство отъ политически мислящите хора гледа съ възхищение на Швейцария. Много народи завиждатъ на нейното благополучие, съ обезпечената въ нея свобода на отделния човекъ, съ развиващите се хармонично обществени отношения, съ отсъствието на външно-политически грижи. Въ същностъ, нищо чудно не би требвало да има въ това що са постигнали швейцарците. Какво по-естествено има отъ съгласието, въ което живеятъ обитаващите тази земя народности? Нищо по-логично отъ туй, че са осигурени всички права на гражданина, че държавните служби са достъпни за всекиго и че народътъ действително участвува въ законодателството, че не съществува национално, религиозно или съсловно потисничество, че отношенията на страната съ другите държави се развиватъ лоялно и спокойно...

Но не лесно се е стигнало до това положение. Требва да прелистимъ историята, за да видимъ какви напори е изнесло швейцарското население презъ десетилетия и векове...Тамъ живеятъ, както се знае, четири националности: немци, французи, италианци и едно племе - реторомани - твърде близко до италианците. Етнографската линия сравнително добре се очертава между областите. Въ много отъ кантоните размесено живеятъ протестанти и католици...Въ случая съ тази държава характеристични са следните положения:
1.Тя заема централно место между четиримата съседи - Германия, Франция, Италия и Австрия, както Македония заема централно место между четирите балкански държави - България, Сърбия, Гърция и Албания;
2. Населението и се състои отъ части на съседните нации;
3. По численость преобладава въ нея една отъ населяващите я националности;
4. Показало се е, че не само живущите въ Швейцария хора, но и за съседите е било пакостно неуреденото швейцарско положение. Тая земя дълго време е била "ябълка на раздора", около която са се заплитали големи недоразумения;
5. Самото население въ Швейцария е дало първо сигналъ за необходимостьта отъ нейната политическа обособеностъ;
6. Отъ локаленъ въпросъ швейцарскиятъ постепенно се превръща въ европейски, живо свързанъ съ общия миръ;
7. Имало е доста дипломатически игри и протакания, докато се е стигнало до спасителното решение за признаване на независима швейцарска държава;
8. Наличностьта на търкания и борби у дома и съ съседите, както и помежду самите съседи, не само не е намалила, а обратно - повече е подчертала и наложила нуждата отъ швейцарска самостоятелностъ;
9. Изгражда се легенда около швейцарските борби за освобождение;
10. Съ създаването и гарантирането на независима Швейцария Европа е получила тия благодеяния:
а) пресъхва единъ опасенъ изворъ за борба между съседните нации, което е големъ приносъ къмъ общия миръ,
б) дава се блестящъ примеръ за мъдро уреждане на въпроси като швейцарския,
в) задоволява се едно изискване на правдата по отношение на швейцарското население, което е мечтаело за свобода, миръ и напредъкъ.
Не виждаме въ Европа друга земя, която въ духа на тези констатации да прилича тъй много на Швейцария, както Македония.

Македония има 66 хиляди кв.клм. Така тя се явява по-голема отъ следните европейски страни: Швейцария, която има 41 хил.кв.клм.; Белгия 30 хил.кв.клм.; Холандия 34 хил.кв.клм.; Дания 43 хил.кв.клм.; Естония 47 хил.кв.клм.; Литва 53 хил.кв.клм.; Албания 28 хил.кв.клм.; Словакия 37 хил.кв.клм.; Люксембургъ 2,600
хил.кв.клм.; До 1912 г. Сърбия бе по-малка отъ Македония, имаше 47 хил.кв.клм.; Гърция бе съ 65 хил.кв.клм. - колкото Македония, Черна Гора като самостоятелна държава имаше 9 хил.кв.клм.; Презъ 1912 г. Македония наброяваше къмъ два и половина милиона души. Повечето отъ посочените страни издалече нематъ стопанските възможности, които има Македония. А нито една нема това ценно географско положение, каквото е нейното. Очевидно е, че също съ огледъ на големината на населението и, и пространството, Македония има отлични условия да бъде самостоятелна държава...

Въ Македония отъ по-старо време живеятъ следните петъ народности: българи, албанци, турци, аромъни, гърци. Малко по-късно са се заселили и евреи. Гърците се срещаха предимно въ крайморските градове, а следъ 1922 г. се заселиха и малко по-насеверъ отъ крайбрежието. Албанците са древни жители на Балкана. Аромъните са също стари жители на полуострова. Те живеятъ въ Македония още отъ римското владичество. Турците дойдоха въ Македония въ 14 векъ като завоеватели. Евреите са концентрирани главно въ градъ Солунъ и по-малко въ неколко други градове.
Броятъ на националностите е билъ до 1912 г. следния, въ закръглени числа:

Българи            1, 200, 000
Турци                     500, 000
Гърци                    240, 000
Албанци                160, 000
Аромъни                 80, 000
Евреи                      90, 000
Разни                       40, 000

Българското население въ Македония съставляваше до посочената година 52 % отъ броя на всички жители. Във всички енциклопедии се означава почти безъ разлика тоя брой на населението, който посочваме тукъ. Тукъ не съществува отделна македонска нация, както тамъ не съществува швейцарска нация въ етнографски смисълъ на думата. Тукъ националностите са си служили съ оня литературенъ езикъ, който е общъ за целата съответна нация - български, турски, албански, ромънски, както въ Швейцария националностите си служатъ съ немски, френски и италиански. Въ Швейцария немски говорящето население възлиза на 71 %, докато френски говорятъ 21 %, а италиански 6 % отъ жителите и. Численото съотношение между националностите въ Македония съ нищо не намалява ползата отъ едно решение на македонския въпросъ чрезъ създаване на независима държава...

 Македония може прекрасно да се уреди и безъ кантоналната система. Достатъчна може да бъде основата на равноправие и свобода за всички граждани и всички народности...Но ако за това се предвидятъ искания - тя може да бъде въведена. Въ такъвъ случай ще има кантони съ преобладающе население отъ една или друга местна народностъ - българска, албанска, аромънска, гръцка и пр. Националната свобода требва неминуемо да бъде гарантирана отъ конституцията. Като официални езици би могло да бъдатъ признати петте езика - български, албански, турски, аромънски, гръцки. И по тези въпроси поучителна може да бъде швейцарската практика. Всека народностъ би могла да подържа безпрепятствено културните си и духовни връзки съ своите сънародници въ съседните държави и другаде. Националностите требва безусловно да получатъ обратно училищата си и обществените си сдружения които беха силомъ премахнати въ 1912 г. Въ конституцията ще се признаватъ нациите, които историята признава и които презъ вековния турски режимъ просъществуваха съ националното си име. Равноправното сътрудничество на народностите ще требва също конституционно да бъде гарантирано и прокарано въ законите. Никоя народностъ не ще доминира надъ другите чрезъ високомерие, хитростъ или сила. Всички граждани на страната, безъ огледъ на националностьта им, равноправно требва да иматъ достъпъ до съдебната властъ...

Отъ национално и отъ историческо гледище Сърбия не може да претендира за Македония. Видела веднъжъ, че чрезъ сплетни кракътъ и е стъпилъ въ Македония, сръбската интелигенция си внуши, че може да оправи работите на целия просторъ отъ Алпите до Черно Море. Тя остана неукротима въ своите политически лудории, смущавайки балканските народи. Своите заблуди тя издигна въ свещенни максими, а пропагандата и, и до днесъ се мъчи да заличи безъ остатъкъ фактите, които са самите свещени истини. Претенциите на Сърбия върху Македония иматъ изключително завоевателенъ характеръ. Те се появиха, когато надеждите на Сърбия за отнимане на Босна и Херцеговина отъ австроунгарското владичество се беха намалили. Тогава сръбската държавна политика замисля да напира къмъ Солунъ, очаквайки едно сигурно разпадане на Турция. Стопански нужди заставали Сърбия да гледа по посока на Македония. Като стъпиха въ Македония, сръбските власти веднага подгониха местната българска интелигенция съ учителите, свещениците и владиците, прибегвайки до арести, заплашвания и убийства. Влизайки въ Македония презъ 1912 г. сръбската властъ закри 761 български черкви и 641 училища, гръцката - 378 черкви и 340 училища; и едните и другите изгониха българското учителство и духовенство. Въведоха режимъ който застави населението да мечтае за връщането на турската властъ. Въ течение на двадесетъ години два пъти поискаха да променятъ вековното българско име и то все съ нечуванъ тероръ - единъ пътъ ги нарекоха сърби, а после югославяни...Именно, Сърбия най-много се е противопоставяла срещу идеята за автономна или независима Македония...Повечето балкански държави до 1918 г. беха осъществили стремежите си, присъединявайки и много чужди населения. И албанскиятъ народъ се озова съ своя държава. Македония - земята, която бе водила тежка борба за освобождението си и за чието спасение ужъ изникна балканската война, получи само ново, по-тежко робство...

И подъ комунистическа марка виждаме да изпъква сръбско-гръцката шовинистическа сметка - ако би могло да се създаде некаква македонска нацийка - докато бъде погълната отъ Белградъ и Атина. Тито подържа тезата за македонска нация. А московската болшевишка централа е възприела същата теза съ разчетъ да се спечелятъ възможно по-големъ брой гърци и сърби за нейната политика на Балканите - тъкмо чрезъ пожертвуването на българската националностъ въ Македония. Боейки се отъ автономията или независимостьта на Македония, защото тамъ нематъ своя народностъ, сърбите съ тероръ се опитватъ съ денационализирватъ тамошното българско население. Съ насилие искатъ да го изкаратъ поне "македонско", само да не е българско. Мъчатъ се да накаратъ народа да приеме географското име на страната, за свое национално име - подчертаваме - не считатъ името "македонецъ" като национално име за гърците, турците, албанците, а го налагатъ силомъ само на българите...

Както по политическото си устройство, така и по международното си положение независима Македония много ще прилича на Швейцария. Що се отнася до българската нация, тя приема това решение съ съзнание, че требва да се направи жертва въ името на балканския миръ и хармония. Въ случая България би постъпила споредъ мъдрия Соломоновъ съветъ при спора за детето между истинската и неистинската майка. Мъдростъ въ политиката е преди всичко гледане въ бъдещето...

Тукъ не се занимаваме съ отвлечена академическа тема, а съ насъщна нужда на Балканите, Европа, света. Македония страда отъ същата болестъ, която измъчваше швейцарските области, преди да бъде призната независимостьта и гарантиранъ неутралитета на Швейцария. Срещу еднаква болестъ се налага еднакво лекарство.
Македония требва да стане една Швейцария на Балканите!"

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Февруари 26, 2014, 07:57:18 pm

The Balkans from within - Reginald Wyon 1904

http://www.promacedonia.org/en/rw2/index.html

"Bulgaria is still the same nation, which a thousand years ago was one of the greatest in the world, and which won by hard fighting an Empire whose borders touched the Black and Egean seas, reaching far into Dalmatia on the Adriatic, and which was ruled by the first Emperors who proudly styled themselves "Czars"...

A striking instance of this occurred last September which very much opened the eyes of all who know the Bulgars. In the Kaza of Kastoria there was a famous band led by one Tchakalaroff, an ex-bandit chieftain, and perhaps the most savage of all the insurgent leaders in the field last year. The Turks had played havoc in that Kaza, and no less than twenty-three Bulgar villages were partially or entirely destroyed, with massacres in nearly every instance. This band, however, discovered that the Albanians of Kolonia, a district some distance away across the mountains, had assisted the Turkish troops on many occasions. Tchakalaroff immediately marched his band, only a few hundred strong, across the Pass into the midst of the Albanians, looted and burnt three villages, and carried off some fifty women as hostages for the return of a number of Bulgarian women who had been kidnapped. This most daring feat occurred whilst I was in Salonica, and the result was the sudden exit of nearly all the kavasses of the consulates who were from that district. However, be it stated, Tchakaraloff murdered no one in cold blood, as the Albanians themselves admitted...

I was in Monastir when a house-to-house search was made in the Bulgarian quarter, and a cordon of troops drawn round it, preventing the ingress and egress of every one for two days. Not even a matchlock was found. I spoke of the matter afterwards to a Bulgarian."Of course we are all armed," he said, "as the Turks will find out one day to their cost. But the time is not yet come.""But how," I objected, "can you do it when you can be searched at any moment?""Do you think that our preparations are so clumsily made that a Turk could find a rifle?" he answered scornfully." We have rifles hidden where no one can find them, not even if they pull the house down. Remember," he added impressively...

Whole villages are converted to the Patriarchal Church under the rifles of Turkish soldiers and promptly enrolled as Greeks. By hook and crook the Greeks are striving to prove a numerical superiority over the Bulgarians. As a matter of fact the statistics now show an almost equal population; but when once the country has secured autonomy, the relative numbers will be very different. I know many cases where pure Bulgarians term themselves Greeks, speaking the Greek language, and attending the Greek Church, purely from political or business reasons. Just as in Bulgaria a century ago the native indignantly declared he was a Greek, believing the admission of his real nationality to be a disgrace, so it is in Macedonia to-day, though largely modified since the activity and success of the bands. For instance, my servant for a considerable part of my travels in the Balkans, was a Bulgarian by birth and inclination, educated at the Greek school, and now proudly enrolled as a Greek, though he was no more so than his father. His passport described him as a Greek, and when twitted on his apostacy he frankly declared that the privileges he thus obtained outweighed his nationality, saying " - But when the time comes I shall be Bulgarian once more, and may that time come soon."

During last August a case in point occurred at Banitza, also in the vilayet of Monastir. The village was held by thirty-five Bulgars and successfully surrounded at daybreak by two battalions. At 11 a.m. the Turks began pouring a hail of lead into the village. Towards one o'clock the band broke out, twenty-one got away, but the other fourteen were caught in a small hollow. For another three hours the Turks concentrated their fire on the unhappy Bulgars, and ultimately ceased at 5 p.m. Of course the little band was literally shot to pieces, probably in the first ten minutes...

They are Bulgarian peasants whose villages have been burnt, their wives and children murdered or driven into the mountains to starve, whither they had followed till hunger has driven them once more into the valleys and into the hands of the soldiers. There were more when they first gave themselves up, but those were weak, and could not keep up on that long march to the nearest railway-station, in spite of the bayonet prods and beatings with the rifle-butts...

Groups of pretty little orphans are shown us before we depart, taking our way through the Bulgarian quarter proper. The same sights, the same stories, the same misery is hidden behind every wall - not only from Smilevo, but from a dozen other villages too. We have listened to them also, and heard the wearying repetition of fiendish acts of cruelty, too awful ever to tell in the columns of a refined press, and of acts of the basest treachery. It is no wonder that the majority of the refugees prefer to die in the mountains rather than trust to the promises of amnesty in Hilmi Pacha's latest proclamation. It may have been issued in all good faith, but the soldiers have no wish to escort these feeble remnants to the nearest towns, so the men prefer to see their wives and daughters die of more merciful starvation than in the hands of the most brutal soldiery in the world. Some of the more credulous men have already given themselves up, and been shot down in batches. Those still left in the mountains will join the bands after they have buried their families, and wait for the happy chance when a Turkish soldier falls into their hands, so that they can face their enemies with a Mauser and belt of cartridges. Ah! it is a sad, sad story...

The soldiers shoot the peasants down in the fields as they work, with no more ado than if they were rats.  I saw five Bulgarians beaten here on this very platform two days ago, because they asked the officer who had impressed them into working on the railway to be allowed to return to their village for one day to gather in the remains of their crops. And he had them bastinadoed till their feet ran with blood. Ah! if I had never hated the Turks before, I did at that sight...

I met a man, one of the wealthiest Bulgars of the neighbourhood, in after days at Monastir. He had spent fourteen days in that prison, crowded with forty other men in a room big enough for half that number. They were never allowed to leave it except for an hour or so daily, and the horror and the stench he declared were terrible. He was an educated, well-dressed man, and to all intents a European by taste and experience...

The military tribunal has been abolished and a new one has taken its place. - It passes sentences in secret, and there are no witnesses. So far, it has sentenced thirty-six men, sixteen to fifteen years' exile, the remaining twenty to death or ten years' hard labour. No good can be expected of a thoroughly fanatical tribunal whose motto is: 'It is a good work to oppress the unbeliever.'
"After sentence the prisoners are shut up in dark, windowless cells, into which they are packed like sardines.
From these holes they are taken once in twenty-four hours for ten minutes in the fresh air. Many are already prostrated from torture previously undergone, and from the filth and misery; yet they are left without medical assistance.
" 'What is thy nationality?'
" 'Bulgarian.'

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Март 07, 2014, 01:58:50 pm

РИЛА ПЛАНИНА - К. Рачевъ и Т. Благоевъ, 1925 г

http://strumski.com/biblioteka/?id=223

"Рила е най-високата българска планина. Тя се издига величествено между трите големи области на Балканския полуостровъ, населени съ чисти българи: България, Тракия и Македония...

Стъпи ми кракътъ върху голото теме на славния Мусала. Чудна е картината, която се открива отъ четири страни! Човекъ се чувствува тукъ, че е заобиколенъ съ нещо велико. Той се гордее, че гледа на българското отечество отъ най-големата му височина...Мусала е гордиятъ царъ на всички върхове, чалове, чуки и ридове, що се къпятъ въ небето на България. Предъ него стоятъ като коленичили всички великани на българските планини...

Въ тайнствените Рилски гори, въ долината на рилската река, се крие историческата светиня на българския народъ и духовното негово средище презъ вековете на турското робство, старославниятъ великъ монастиръ Св. Ив. Рилски, който презъ време на робството е билъ духовенъ светилникъ на българите отъ Мизия, Тракия и Македония - трите български области, всредъ които се издига грамадната Рила - планина. Основаването на монастира пада въ първия векъ следъ покърстването на българите. Българските царе са надарили монастира съ много правдини. Иванъ Шишманъ въ 1379 година потвърдилъ съ едно царско писмо всички права на монастиря. Това писмо се съхранява още и до днесъ въ монастиря. То е написано на пергаментъ съ подписъ на Иванъ Шишманъ и съ висящъ златенъ печатъ. На печата е изобразенъ отъ едната страна образътъ на царь Шишмана, а от другата - на "Св. Ив. Рилски".

Заслугите на Рилския монастиръ презъ времето на турското робство са големи. Понеже се намиралъ посредъ трите български области, той станалъ като народна светиня и билъ посещаванъ отъ поклоници, които идели отъ разни страни. Монастирятъ въ турско време не е плащалъ никакви данъци. Това право е било потвърдено и отъ Народното събрание презъ 1883 година съ следните думи:"Рилскиятъ монастиръ, знаменитата българска светиня, се освобождава отъ всички данъци, както за миналите години, тъй и за въ бъдеще."

На среща има построена висока кула. Тя е по-стара отъ повечето сгради на монастиря. Сега е полусъборена. Подъ нея има подземие. Презъ турско време монастирътъ е билъ скривалище на много български войводи и бунтовници...

Отъ самото си основаване чакъ до сега, монастирътъ се почиталъ отъ царе, боляри, богати, бедни и целия български народъ. И гърци, кога са владели, и турци, кога са владели, и турци.кога са владели, винаги се е чело, учело и писало на българска книга..."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Март 11, 2014, 02:20:07 pm

Патриотически и насърчителни разкази - събуждането на българите в Македония и учебното дело от 1858 - 1878 г. - Иван Шумков

http://strumski.com/biblioteka/?id=190

"Родилъ съмъ се въ село Церъ (отъ 200 къщи, Охридска епархия, Битолски окръгъ) отъ родители българи, отъ источното православно вероизповедание, презъ 1838 г...

Крушово се обиколява отъ следующите села: отъ къмъ изстокъ Търстеникъ, Върбовецъ, Светомитрани, Алданчани и Бучинъ, отъ които едно турско и едно цинцарско, а остатъкътъ български, къмъ западъ: Горно-Диваци, Долно-Диваци, Пуста-Рика, Аригаво и Церъ, всичките чисто български, отъ къмъ северъ: Дреново, Селце, Житоше и Сланско, отъ които само Дреново е половина турско, другите са български, отъ къмъ югъ: Сопотница, Острици, Бирино и Журче, всички български...Градъ Крушово днесъ има по-вече отъ 2,000 къщи и 12,000 жители, състоящи отъ три народности: власи (цинцари), българи и арнаути...На 1862 год. 15 септемврий дойдохъ въ Крушово, родомъ отъ селото българско Церъ, 24 годишенъ момъкъ...Всъпихъ въ училищата и обявихъ на всичките учители, че азъ занапредъ оставамъ въ Крушово, не само като учителъ и управителъ на училищата, но и надзирателъ свърхъ всичките училища...Въведена беше Лангастерската  метода...Горещата ми наклонностъ и ревностьта къмъ възраждането на моите еднокръвни братя, българи, въ мене се породиха още презъ 1858 г...

Отъ до сегащното казано отъ мене, читателите се запознаха съ безпримерната злоба и угнетителностъ на куцовласите, употребляеми къмъ простодушните българи, по цела Македония въобще, гдето ги има цинцарите. Тя върлува и царува въ най-широкъ районъ,на богатите, на погръчените, властвующите и чорбаджиите...Крушевското население 45 год. почти не беше видело построяване на втора нова църква...Отъ първия денъ на захващането и, безъ разлика на възрастъ, поче да се точи, населението, като рой пчели и вървулици, къмъ новата църква...Крушовските хитри, богати и силни власи, като видеха и се увериха, че църквата вече се свърши, и че остава вече само да се освети, решиха се всячески да превзематъ църквата отъ ръцете на българите и да си назначатъ други свои епитропи власи. Единъ денъ повикаха българските настоятели да имъ предадатъ сметките и ключовете на новата църква. Катигорически се отказаха предъ власите, да сторятъ това, т.е. да не предадатъ църквата. Стреснати и очудени отъ това неочаквано отказване на българите, като палави веднага се събра целия съставъ на димогерондията влашка...Вследствие на влашкия повикъ, владиката незабавно призва 3-4 души отъ българите, а именно: Кърстета Угриновъ, Наумчета Аврамовъ, Никола Пегровъ и деда Секула Гьоревъ. Оглашени добре, ободрени и насърчени четирмата българи, безъ никакво утеснение и страхъ, да не предаватъ управлението на църквата и на самия владика...

Зараньта отидохъ въ Битоля въ къщата на Д-ръ К. Машайковъ, комуто подробно съобщихъ за вървежътъ на българските работи въ Крушово, за скандалътъ и освояването отъ българите на черквата, а именно го помолихъ да подействува предъ валията да се пуснатъ запренните въ Крушово четирима българи, и да се смени чаушина въ Крушово, който преувеличи властьта си съ затворането на 4-мата българи въ Крушово...

Като имахъ предъ видъ, че ако напустна едвамъ съставена въ Крушово, първа българска община, и отида въ Прилепъ да учителствувамъ, всичко планирано, кроенно и посеяно отъ мене, отъ преди шестъ години по българското дело, ще се унищожи и изгуби, и българите въ Крушово подъ никакъвъ начинъ немогатъ се отърва отъ ноктите на богатите Крушовски власи, решихъ се да остана за първъ български въ Крушово учителъ...

На 26 октомврий 1869 год. азъ държахъ дълга и насърдчителна речъ предъ българите въ църквата "Успение Прес. Богородици", а идущия денъ събра се силна голема сганъ отъ власи. Чаушъ Вели-ага съ всичките си заптиета нахлунаха въ българската махала, отъ гдето разпратиха всички жандарми на сила да повикатъ и събератъ епитропите на българската църква и по-първите отъ българите за да имъ предадатъ църквата и затворатъ училището ни...Власите сдобиени съ ключовете, отправиха се къмъ църквата ни, която отвориха и окончателно ни я превзеха, а нас, българите, 10-12 души заптиетата закараха ни на конакътъ и ни арестуваха...Въ първото съдене българите бидохме отблъснати отъ правото за църквата и бидохме обругани отъ множеството на богатите власи...Три цели месеци останахъ подъ строго и подробно изследствие при Риза ефенди...

Тукъ ще запозная читателите си съ тайната ми коресподенция съ В. Левски въ трите района: по целия Дунавски вилаетъ, Тракийски и въ северните страни на Македония (Кюстендилско-Малешевските планини)...За да проумее некой писмата, требваше да знае да ги прочита наопако, т.е. да почне отъ последния слогъ..."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Март 17, 2014, 05:16:23 pm

МОНАСТИРЪ ПРЕЧИСТА - 1912 г.,Никола Трайков Нарев от с. Вранещица, Кичевско, Вардарска Македония

http://strumski.com/biblioteka/?id=172

"Едва ли има другъ монастиръ въ Македония, който да е игралъ такъва съдбоносна ролъ въ национално-религиозния животъ на българина, както Пречиста...Ще се опитамъ да изтъкнемъ причините, поради които, и условията, всредъ които тоя монастиръ е игралъ такъва завидна ролъ въ живота на кичевския българинъ...

До 1874 г. Пречиста е билъ единственото хранилище на българския духъ, на българската старина и книга... Българщината въ Кичевско расте и крепне чрезъ това св. место, дето въ 1874 се възроди, а на 1884 г. вече се изправи на крака...Дълги години Пречиста изпълнявалъ функциите на община. Пречиста си остава, тъй да се каже, пулсътъ, чрезъ който тупти българщината въ кичевския край.

Неколко години следъ привършването на постройката монастиря е билъ посетенъ отъ чутовния даскалъ и екзалтиранъ будителъ на българщината въ западна Македония, Йорданъ х. Константиновъ Джинотъ, който ето какъ изказва възхищението си за обновената черква:"Кръстчова има да се хвали съ една велика и прекрасна обителъ, зовомая Крънино. Егуменъ неинъ именуется х. Теодосий, архимандритъ, болгаринъ, Достопочтенний родолюбецъ; онъ наново направи църква въ Обителя, коя е една отъ красните здания; хилядо напасти е претърпелъ х. Теодосий до где обновалъ тая болгарска Обителъ...Кръстчовска Обителъ или Крънино, и до днесъ чува своя стара Болгария..."

Следъ смъртьта на х. Теодосия, съ удобрението на владиката Антимъ, народътъ избралъ за игуменъ Архимандритъ Козма, сегашния св. Дебърски Митрополитъ. Дедо Козма е билъ заведенъ въ Пречиста още на 4 годишната си възрастъ. Чича му х. Теодоси, който е билъ игуменъ по туй време, положилъ най-големи грижи за да даде добро възпитание и образование на малкия Константинъ (така е било мирското име на дедо Козма).Туку що свършилъ монастирската наука, сирачето Константинъ е било ощастливено отъ дохождането на Йордана Джинотъ въ Пречиста. Даскала убедилъ игумена да пусне внученцето си въ Велесъ, дето тогава учителствувалъ Джинотъ. Малкия ученикъ съ радостъ и трепетъ въ душата потеглилъ подиръ тогавашния възторженъ апостолъ на възраждането на българщината...

Благодарение на многото и големи жертви на чича си, дедо Козма е могълъ да добие грижливо и солидно образование. Освенъ туй, съ скитанията си по разните български паланки и градове, дедо Козма се е сблъсквалъ съ по-събуденото българско общество, всредъ което националното самосъзнание шумно се е подемвало и закипвала вече борбата за освобожденоето отъ черното духовно робство. Следъ свършването на учението при поменатите учители, дедо Козма се е завърналъ въ Пречиста. Той е билъ силно надъханъ съ пламенни мечти, планове и идеи за борба съ духовните гнетители на българщината въ тоя затънтенъ край на Македония...

Въ първите дена на май, 1874 год. подъ председателството на деда Козма, състояло се първото национално събрание въ Пречиста, въ което се е изработилъ и подписалъ следния протоколъ:
"Долеподписаните духовници съобщаваме съ клетва предъ Бога и предъ съвестьта си, че отъ днесъ занапредъ нема да споменуваме въ черквите си името на гръцкия владика Антима, а ще припознаваме св. Българска Екзархия за свое Духовно Началство и ще да споменуваме при Богослужението си Негово Блаж. Бълг. Екзарх г. Антима..."

На 1 януари 1883 год., съгласно окръжното на деда Козма, народа избралъ за игуменъ покойния и непрежалимъ отъ цело Кичевско архимандритъ Софроний...Съ своята пословична честностъ, чистосърдечие и разумна икономия въ монастиря, той е спечелилъ сърцата на сички и е станалъ любимъ и уважаванъ и отъ българи и отъ турци..."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Март 21, 2014, 10:24:21 pm

Изгрева на свободата - Василъ Узуновъ от Горна Джумая, Пиринска Македония

http://strumski.com/biblioteka/?id=248

"Некога, преди да ни огрее свободата, Рилския монастиръ беше най-надеждното прибежишще за всички българи не само отъ близката околностъ, но и отъ най-отдалечените краища на отечеството ни...

Отъ двете страни на река Рила бавно се снишаватъ отъ изтокъ къмъ западъ два хълма, които стигатъ до самия леви брегъ на тиха Струма. Брестово е разположено между тия два хълма. Река Бистра го дели на две почти равни половини. Реката служеше за граница между българи и турци. Тя беше единъ удобенъ параванъ за българите. Българската градска частъ се спускаше отъ ръба на южния хълмъ. Къщите гледаха къмъ северъ. Средъ техъ се намираше единъ обширенъ дворъ. Тука беше малката черквица и триетажното класно училище - най-високото здание въ целия градъ. Турците имаха всичкото основание да завиждатъ на българите. Как тъй - раята, бедната, потиснатата, смазаната рая, която съ непосиленъ трудъ, съ кървавъ потъ едва изкарваше своята кора горчивъ хлебъ, как у тая презрена рая, е могла да се роди воля, мисълъ, мощна, мечта пламенна за величественъ храмъ на нейната просвета? Отъ де се зеха толкова пари, толкова сили, толкова любовъ у това население? Ето отъ де: българина късаше отъ залъка си, изстискваше сърцето си, влагаше есенцията на своя животъ, за да постигне просвета...

Целото облекло на българина беше плодъ на безкраенъ женски трудъ. Жената беше изложена на обикновения тежъкъ трудъ, въ градината, на полето, на лозето. А презъ времето, когато требаше да си почине дома, тя предеше, сукаше, ткаеше и обличаше целата къща. Тогава средъ българския народъ немаше дами, а само работни жени... Всички въ всичко еднакво живееха. Богатите хора се различаваха въ това, че имаха некое парче земя повече. Почтеностьта се поставяше високо надъ богатството. Първа роля играеше не най-богатия, а най-умния и най-сръчния. Скромностьта и бедностьта беха за българина най-добрата защита предъ алчните насилници владетели...

Отъ Солунъ се точатъ на северъ по струмската долина дълги върволици аскеръ. Отиватъ да подкрепятъ вече разколебаната, раздрусаната турска армия. Уморени войници съ посърнали лица, съ угаснали погледи, безъ вера въ гърдите кретаха като привидения по прашния пътъ. Но тия навидъ кротки хора, когато стигнеха некое българско село, некой градецъ, веднага се превръщаха на изгладнели вълци. Те се бесно нахвърляха върху българското население, безъ да ги задържи некой, безъ да се опита да ги обуздае...Не бива да обвиняваме въ такива случаи цело племе, целъ народъ, но право е да подчертаемъ, че турците като владетели силно държеха за една неограничена, престъпна, разбойническа свобода надъ раята. За техъбългарите беха само единъ работенъ добитъкъ.  Презъ петстотинъ годишно владичество, те никога не се опитаха сериозно да подпомогнатъ българите, да имъ спечелятъ сърцата и да влеятъ силите имъ въ държавния организъмъ...

Не на българина, а на българката се дължи, дето ни кланета, ни страшно робство цели петъ века, ни хитри съблазни отъ страна на турското богатство, сила и властъ, не можаха да разстроятъ, българското семейство, българския народъ. Българката предпочете сиромащията, мъченишкия кръстъ, за да запази своята вера и народностъ. У жената са развити повече въображението и чувствата, които служатъ за основа на верата, обичаите, традициите...

На третия денъ рано сутриньта страшна новина се разнесе изъ Брестово, че ще бесятъ некакъвъ комита. Слънцето едва що бе огрело. Гръмъ порази българите. Турците нарочно беха избрали пазаренъ денъ, та предъ големо множество да обесятъ комитата. Въ такъвъ случай новината щеше да се разпространи по-на широко и по-на далече за страхъ и поука на раята. Колкото и да се питаха брестовчани, кой ли ще е тоя нещастникъ, никой не можеше да имъ обади...В това време на покрития мостъ властьта готвеше бесилката. Отдалече гледаха българчета. Не следъ много зеха да се трупатъ българи-селяни и турци. Набра се голема навалица. Не липсуваха и злобни закани къмъ българите. Некои насочваха юмруци и огнени очи към българската махала. Българите-граждани не се явиха да присъствуватъ. Те безъ да са се нагласявали предварително, съ своето отсъствие направиха мълчаливъ протестъ. На моста гъмжило светъ - аскеръ, заптии, турци, цигани...Изведнашъ, като по даденъ знакъ, шума заглъхна, замре. Всички глави, всички очи се насочиха по пътя къмъ конака. Ето заптие, пробиваше пътъ и стигна до бесилото. Следъ него идеше вързанъ, главата му вирната назадъ, безъ фесъ, съ погледъ устременъ високо надъ тълпата къмъ небето - комитата. Хиляди игли се забиха въ моето детско сърце. Нима това беше той.....! Нещо пропълзе въ гърдите ми и заседна въ гърлото ми. Азъ се давехъ отъ глухо ридание. Комитата беше даскалъ Димитъръ. Наметнаха му примката, стегнаха я. И увисна...Българите - мало и големо - се стекоха, извършиха небивало тържествено погребение. Немаше очи неразплакани, немаше сърце нераздрусано. Надъ всички легна скърбъ като черенъ саванъ. Кой не обичаше даскалъ Димитъръ! Три дни българските дюкяни беха затворени  въ знакъ на голема народна беда. Ефекта отъ това бесило беше големъ върху всички българи въ Брестово...

Отъ вси страни башибозукъ се зададе - идеше за плячка, издевателства и кръвъ. И викъ и екъ се разнесе надъ Брестово, отъ уста на уста се предаваше - башибозукъ, башибозукъ...! И бързо кепенците на дюкяните зеха да се спускатъ, да тракатъ. Тежките порти оглушително загърмеха, затваряха се. Стонове, писъци, плачове разлеха се въ простора. Брестовчани не беха връхлитани други пътъ, но знаеха колкобългарски краища беха почернели и опустели отъ башибозукъ. И прииждаше дивата орда...Башибозукъ - това беше една въоръжена сгань, доброволно събрана около некой главорезъ, стръвна и алчна, жестока, кръвожадна, необуздавана, несмущавана, неограничавана...Бегаха българите, кой на къде види. - "Ще колятъ!" - шепнеше всека българска уста. Примера на Батакъ, на Перущица, стоеше предъ очите на всички. Неизразимъ страхъ, ледени тръпки свиваха всеко българско сърце..."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Март 24, 2014, 04:03:40 pm

The Truth About Bulgaria - Kansas City, USA, 1919 г. - Атанас Христов от Банско, Пиринска Македония

http://strumski.com/biblioteka/?id=151

"In 1896-1897 there were in Macedonia 843 Bulgarian schools, 1,306 Bulgarian teachers; 31,719 scholars in the Bulgarian schools; there were also 14,713 children in Bulgarian kindergartens. These figures show that at the close of the nineteenth century the overwhelming majority of the Slav population of Macedonia was sending its children to the exarchist Bulgarian schools...

Mr. Brancoff’s statistics of Macedonia are the only ones that go into details. He says that Macedonia has 190,000 Greeks, against 1,172,132 Bulgars, not including the Pomaks (Mohammedanized Bulgarians). “The Greek population of Macedonia is confined to the southern regions, yet even here in some districts the Bulgars are in the majority. Thus the Kaza of Lerin (Fiorina) has 43,488 Bulgars and 110 Greeks; in the Kaza of Ochrid, with 44,432 Bulgars, there are 3,084 Vlakhs, but no Greeks whatever; the Kaza of Vodena has several hundred Gypsies along-side its 31,136 Bulgars, but no Greeks. And, if in the town of Kastoria, the 4,000 Greeks outnumber the Bulgars ten to one, the entire village population is Bulgar, and the Kaza of Kastoria has 57,400 Bulgars against 11,075 Greeks. The city of Salonica with a total population of 130,000, has 20,000 Greeks and 8,000 Bulgars. But while in the city of Salonica the Greeks comprising one-sixth of the population, outnumber the Bulgars more than two to one, in the Kaza of Salonica, outside the city, the Bulgars number 25,000 and the Greeks 17,265. “East of Salonica the Aegean coast is more Greek than Bulgar in its urban population; but, again, while in the town of Serres there are 2,488 Bulgars against 5105 Greeks, in the Kaza of Serres there are 47,560 Bulgars, against 28,543 Greeks and in the whole sanjak of Serres 259,186 Bulgars to 50,298 Greeks. Indeed, the town of Serres is a Hellenized island in a Bulgarian sea. The town, of Drama also has 432 Bulgars, 700 Greeks, and 1,500 Vlakhs but the Kaza of Drama numbers 11,016 Bulgars, 3,890 Greeks and 1,914 Vlakhs..."

The Bulgarian nationality was not dead. It was only asleep. Schools were springing up over Moesia, Thrace and Macedonia. The Phanariotes saw their hopes of Hellenizing the Balkan peninsula, the bulk of whose people were Bulgarians, threatened with failure. They turned loose all their low passions against the school masters. They assassinated many of them, others were accused before the Turkish government as enemies of the state and cast in jail, where dampness, stench, vermin and torture ended their lives as martyrs for the national cause. Even, as in the case of Milladinoff Brothers of Struga, when the Turkish government prevailed upon by European diplomats, would have set them free,the Greek Hierarchy, bribing the Turkish jailers, sent them poison, and they were found dead in their cells the morning they were to be released. But the bitter cup of suffering for the national heroes did not stop the movement. When one dropped the fight, ten were ready to resume it.

The national leaders saw that the Greek Hierarchy was the deadly enemy of the Bulgarian nationality. A spiritual war was started for an independent Bulgarian church. The people of Macedonia took a most active part in this fight against Hellenism. The Phanariotes used their long-tried methods of intrigue and calumny against the Bulgarian leaders. The Turkish prisons were actually full of the flower of the Bulgarian people...On Feb. 28, 1870, the latter issued a firman “establishing the Bulgarian exarchate, with jurisdiction over fifteen dioceses, including Nish, Pirot and Veles, the other dioceses in dispute to be added to these in case two-thirds of the Christian population so desired". Community after community added themselves to their national church. Macedonia was not behind Thrace and Moesia in this great Bulgarian national movement.

San Stefano (March 3rd, 1878), realized almost to the full the national aspirations of theBulgarian race. All the provinces of European Turkey in which the Bulgarian elementpredominated were now included in an autonomous principality, which extended from the Black Sea to the Albanian Mountains, and from the Danube to the Egean, enclosing Ochrida, the ancient capital of the Shishman’s, Dibra and Kastoria, as well as the districts of Vranya and Pirot, and possessing a Mediterranean port at Kavala...

Look at the map where Bulgaria of San Stefano is shown. Look again at the same map how that Bulgaria was unmercifully cut to pieces by the treaty of Berlin. Why was Bulgaria cut up like that? Why was Dobruja given to Rumania? Was it because the inhabitants of Dobruja were not Bulgarians? No. The author of the article in Encyclopaedia Britanica gives us the bare facts. “The Dobruja, notwithstanding its Bulgarian population, was not included in the new state, being reserved as compensation to Rumania for the Russian annexation of Bessarabia." Why were the districts of Pirot, Nish, Leskovac and Vranya given to Servia? Was it because the population was Servian? No. It was simply because Beaconsfield imagined that a Great Bulgaria, so near Constantinople, would become a Russian dependency and thus greatly endanger British interests in the Near East. Why was Macedonia and the largest portion of Thrace left to the Turk? Was it because there was any doubt as to the character of the population? No. But because a Great Bulgaria was not in the interests of England
and Austria...

Servia wanted to preserve the balance on the Balkans and struck treacherously at Bulgaria. The war was unfortunate for the Servians themselves. In 1912, for the sake of uniting her people, who composed the great bulk of the population in Macedonia and Adrianople Vilayet, Bulgaria made an alliance with her eternal enemies, Greece and Servia. The Balkan wars of 1912 and 1913 are too recent to need any recounting. Bulgaria bore the
brunt of the war agaisnt Turkey. Greece and Servia engaged themselves, in marching through Macedonia and occupying the territory inhabited by Bulgarians. While Bulgaria was yet busy fighting the common enemy Servia and Greece formed a secret alliance to cheat Bulgaria of her rightful claims of Macedonia. They dug trenches at the outskirts of the occupied territory and fortified themselves against Bulgaria. While it could not be settled who struck first, it is a settled fact that Servia and Greece had decided to keep the territory which was inhabited by Bulgarians...

Exhausted by doing the lion’s share of the fighting against Turkey, Bulgaria was overpowered, crushed and robbed unmercifully. Bulgaria put against Turkey 300,000 fighting men and received 12,347 square miles of territory, with 125,000 population, and lost to Rumania 2,687 square miles, leaving her a net gain of only 9,660 square miles. Greece put 150,000 men, gained 18,000 square miles and added to her population 1,700,000 souls. Servia—150,000 soldiers, gained 15,000 square miles and 1,500,000 inhabitants. This is the square deal Bulgaria received at the peace conference of Bucharest on August 10, 1913...

Before the treaty of Berlin, the Servian national leaders, with the exception of a few extreme Chauvinists, did not claim any portion of Macedonia to be Servian. They knew that the Slavs of that country belonged to the Bulgarian group. Their eyes were turned towards Bosnia and Herzegovina, populated with their brothers by blood, speech and sympathies; and also the sanjak of Novi Bazar, adjoining Bosnia and Servia. In their national awakening all the Bulgarians from the Danube to the Egean, and from the Black Sea to the Albanian Mountains acted in unison. Under Turkish misrule Moesia, Thrace and Macedonia were the home of the United Bulgarian nation.

By the treaty of Berlin it was decreed that “The provinces of Bosnia and Herzegovina shall be occupied and administered by Austria-Hungary. The government of Austria-Hungary not desiring to undertake the administration of the Sanjak of Novi Bazar.” This cut the Servians off their lawful sphere of influence and extension towards the sea, and also of the hope of ever uniting the people of their own blood. The sanjak of Novi Bazar was not pre-empted yet, but Austria had already put up the sign “Verboten.” It was in the interests of Austria-Hungary to divert the attention of Servia in a different direction. “After the Berlin congress, Austria-Hungary entered into closer relations with King Milan of Servia. He signed the secret treaty of 1881, in which Austria-Hungary formally declared that she 'would not oppose, would even support Servia against other powers in the event of the latter’s finding a way of extending its southern boundary, exception being made in the case of the sanjak of Novi Bazar.' In 1889, when this treaty was renewed, Austria-Hungary promised in even clearer terms 'to aid in the extension of Servia in the direction of the Vardar valley.' Thus at the very moment when Austria-Hungary was depriving Servia of any possibility of westward extension, by joining the section of the Servian population inhabiting Bosnia and Herzegovina to herself, Austrian diplomacy was holding out by way of compensation, the hope of an extension toward the South, in those territories whose population had, up to 1860-1870, been universally recognized as Bulgarian, even by the Servians.

At this period the network of Servian schools spread specially fast, thanks to the aid of the Turks, who here as elsewhere followed their habitual policy of playing off the Servian and Greek minorities against the stronger and more dangerous majority of the Bulgarian exarchists.

While Bulgaria was still busy fighting the common foe, her treacherous ally, Servia, was engaged in the wholesale Servianizing of the population beyond the line which she contracted not to cross in her claims. The clergy, teachers and prominent citizens were given the choice between declaring themselves as Servians, or undergo the most barbarous treatment. The people were ordered to change the Bulgarian ending off in their names to the Servian itch; for example Ivanoff to Ivanitch. The writer will introduce a few quotations from the report of the International Commission which illustrate the oppressive measures of Servia in her endeavor to Servianize the Bulgarians of Macedonia.

The Bulgarian bishop Neophite of Veles, said to his persecutor, the Servian Sub-Prefect: You know “What the Servian priests and school masters* are doing in the villages. They are visiting the Bulgarian villages with soldiers and forcing the people to write themselves down as Servians, drive out their Bulgarian priests and ask to have a Servian priest given them. Those who refuse to proclaim themselves Servians are beaten and tortured.”

After the Second Balkan war, which was very unfortunate for the Bulgarian nation, Macedonia was divided between Greece and Servia, not upon the principle of nationality, but upon the principle of robbers dividing up their booty. The martyrdom of Macedonia began. The country was put under a special law. On October 4, 1913, the Servian government issued a decree on “public security” in the recently acquired territories, which amounted to the establishment of a military dictatorship.

The regime of Servian anarchy is summed up in a letter published in the “Manchester Guardian.”
The writer is a man of high character and a minister of religion—it is safer not to indicate his church. He is a native of the country, but has had a European education, and is not himself a member of the persecuted Bulgarian community:
“The situation grows more and more unbearable for the Bulgarians—a perfect hell. I had opportunities of talking with peasants from the interior. What they tell us makes one shudder. Every group of four or five villages has an official placed over it who, with six or seven underlings, men of disreputable antecedents, carries out perquisitions, and on the pretext of searching for arms steals everything that is worth taking. They indulge in flogging and robbery and violate many of the women and girls; Tributes under the form of military contributions are arbitrarily imposed. One village of 110 families had already been fined 6,000 dinars (£T.240) and now it has to pay another 2,000 (£T.80.) The priest of the village, to avoid being sent into exile, has had to pay a ransom of £T.50. Poor emigrants returning from America have had to pay from ten to twenty napoleons for permission to go to their homes. The officials and officers carry out wholesale robberies through the customs and the army contracts. The police is all powerful, especially the secret service. Bands of, Servian terrorists (Comitadjis) recruited by the government, swarm all over the country. They go from village to village, and woe to anyone who dares to refuse them anything. These bands have a free hand to do as they please, in order to Serbize the population. Shepherds are forbidden to drive their flocks to pasture lest (such is the excuse) they should supply the Bulgarian bands with food. In a word, it is an absolute anarchy. We shall soon have a famine, for the Serbs have taken everything, and under present conditions no one can earn a living. Everyone would like to emigrate, but it is impossible to get permission even to visit a neighboring village.” - Does this look like liberation?

How is it that the Greeks are almost invariably found in the towns, as islands surrounded by a sea of Bulgarians? Would not the facts given in the section “five Centuries of a Double Yoke,” furnish us with the clue that these Greeks are nothing else but Hellenized Bulgarians? Such results from five hundred years of the most unscrupulous Greek propaganda, supported by the political regime of the unspeakable Turk, are only a little more than complete failure. The Bulgarian speaking Patriarchists form the connecting link in the evolution of the Bulgar into the Macedonian Greek. However, the Bulgarians are very generous. They do not wish to claim these renegade Bulgarians...

We studied with particular care a series of twenty-five letters, which contained definite avowals by these Greek soldiers of the brutalities which they had practiced:
"By order of the King we are setting fire to all the Bulgarian villages, because theBulgarians burned the beautiful town of Serres, Nigrita, and several Greek villages. We have shown ourselves far more cruel than the Bulgarians..."
"Here we are burning the villages and killing the Bulgarians, both women and children..."
"We took only a few (prisoners), and these we killed, for such are the orders we have received. We have to bum the villages—such is the order—slaughter the young people and spare only the old people and the children. What is done to the Bulgarians is indescribable; also to the Bulgarian peasants. It was a butchery..."
"There is not a Bulgarian town or village but is burned..."
"We massacre all the Bulgarians who fall into our hands, and bum the villages..."
"Of the 1,200 prisoners we took at Nigrita, only forty-one remain in the prisons, and everywhere we have been we have not left a single root of this race. We picked out their eyes (five Bulgarian prisoners) while they were still alive..."
"The Greek army sets fire to all the villages where are Bulgarians and massacre all it meets..."

These letters relieve us of the task of summing up evidence. From Kukush to the Bulgarian frontier the Greek army devastated the villages, violated the women, and slaughtered the non-combatant men. The order to carry out reprisals was evidently obeyed. We repeat, however, that these reprisals began before the Bulgarian provocation.Systematically and in cold blood the Greeks burned one hundred and sixty Bulgarian villages and destroyed at least 16,000 Bulgarian homes...

After five centuries of Turkish rule the Bulgars of Macedonia still retained their language, customs and nationality. The brutal methods of denationalization employed by the Greeks and Servians merit the severe condemnation of all civilized nations...

Certainly our boys did not sacrifice their lives for revenge and injustice. We should not punish Bulgaria by leaving innocent and martyred Macedonia under Greek and Servian oppression..."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Март 29, 2014, 11:17:17 pm

Манастирите в Македония - Георги Трайчев от Прилеп, 1933 г.

http://strumski.com/biblioteka/?id=237

"Зовътъ за една по-интензивна работа отъ насъ, синовете на Македония, е особено нуженъ днесъ, когато нашите врагове всячески се силятъ чрезъ лъжи и фалшификация на наука и история, да обезличатъ нейното българско име.

Македония държи рекордъ по броя на уцелелите 155 манастири и въ развалини 90 - всичко 245 манастири. Още едно доказателство, че страната що е родила св. св. Кирилъ и Методия, Климента, Наума, Якимъ Осоговски, Гаврила Лесновски, Прохора Пчински и други национални светци, е била действително културо-просветенъ центъръ на българското племе.

Още отъ първите години на християнството въ българските земи са били построявани манастири. При Бориса е имало монаси, а знае се, че той на стари години е приелъ монашеството и се оттеглилъ въ манастиръ. При Симеона и при Петра са били основани много манастири. Въ времето на Самуила е билъ построенъ Зографския манастиръ. Презъ Византийското ни робство (1018-1187 г.) и презъ второто българско царство са възникнали други манастири по всичките краища на българските земи: около Охридъ, Битоля, Прилепъ, Скопско, Струмишко, Кюстендилско, Варненско, Русенско и др...Царете са подарявали на манастирите земи и доходи, освобождавали ги отъ всекакви данъци и задължения, за което били издавани специални грамоти (хрисовули). Тези грамоти били възобновяни при всеки новъ царъ, като отъ своя страна е подарявалъ нещо. Такива грамоти са познати до сега 5, издадени отъ трима български царе на 5 манастира. Грамотата на Константинъ Асена (1256-1277), дадена на манастира Св. Георги на Вирпино бърдо край Скопие, надъ р. Серава. Грамота отъ Иванъ Александъръ (1342), дадена на Зографския манастиръ. Отъ същия царъ има дадена грамота и на Ореховския манастиръ (Радомирско). Царъ Иванъ Шишманъ дава грамота на Драгалевския манастиръ (Софийско). Същиятъ е далъ друга грамота и на Рилския манастиръ презъ 1378 г...

Въ природата на нашия българинъ е да придава една святостъ на красивите и поетични местности. Щомъ една местностъ е красива, природно разкошна, изгледа панораменъ, водата студена, въздуха здравъ и сенката дебела, българинътъ е виждалъ некаква святостъ въ всичко това, и е прибързвалъ да строй тамъ църквица или манастиръ...Скрити въ цветущите поли, хълбоци и долини на нашите планини, отдалечени отъ световния шумъ и суета, българските монаси не живели само за себе си, а работили и за народа - за неговата религиозно-нравствена просвета, която въ далечните времена единствено запълвала духовни и културни нужди. Монасите били единствените учители, манастирите и църквите единствените училища за просвета, наука и облагородяването сърцето на тогавашния българинъ. При това, преписването на църковни книги и ръкописи, наложило да се откриятъ при некои по-богати и по-много-людни манастири, калиграфически школи за подготвяване на преписвачи съ отчетливъ и красивъ почеркъ. Такива школи е имало въ Зографския, Рилския, Слепченския, Лесновския, Св. Иванъ Бигоръ, Трескавецъ и др. Създавайки и подкрепвайки развитието на старата българска писменостъ, нашите манастири са принесли грамадна полза за запазването на националното съзнание на българското население на полуострова...

Презъ най-мрачните времена на двойното робство, единствено въ нашите манастири биде запазенъ българския духъ и езикъ, както и родната книжнина. Те беха по-късно и първите разсадници на национално съзнание въ народа, последенъ пулсъ на българското сърце и душа. Зографския, Хилендарския, Рилския и др. манастири, са изпълнявали въ течение на 10 века и великата задача, крепейки верата и благочестието на българите, да бъдатъ и стражъ на националното им съзнание. Въ дългия имъ вековенъ животъ българскиятъ духъ, езикъ и традиция, никога не са прекъсвали, ако и да са преживели почти всички перипетии и страдания на нашия народъ. Нашите манастири и духовници създадоха българско училище, като положиха и първите камъни за духовната и политическа независимостъ на народа. Тукъ е местото да споменемъ още, че нашите манастири не са били чужди и на политическо-революционните движения преди и сега. Едни отъ техъ даваха сигуренъ подслонъ и прибежище на апостолите и борците за свободата, други отъ техъ служеха за сборище на същите, а трети дадоха отъ своята среда дейци, застанали начело на революционните борби.

Скъпи са за насъ българските манастири, въ които се е запазилъ българския народенъ духъ, гнезда, изъ които са изхвъркнали орлетата - възвестители на зората на българското пробуждане. Голема частъ отъ историята на българския народъ е неразривно свързана съ тия паметници на миналото. Те и днесъ съ своите спомени будятъ само свещенъ трепетъ на всеко чисто българско сърце и душа.

Манастирътъ Св. Наумъ е известенъ не само съ своето минало. Той е забележитъ и съ своето местоположение, за което сведочатъ единодушните описания на расните пътешественици. Св. Наумъ е построенъ на една тесна ивица земя между величествената Галичица и самото Охридско езеро. Тъкмо при Св. Наумъ извира буйно единъ грамаденъ изворъ съ кристална вода. Той е началото на реката Дринъ. Фонътъ на целия този пейсажъ е Галичица. Той е пленителенъ. Съ право всесветските пътешественици казватъ, че тоя български кътъ около Св. Наумъ е единъ отъ най-красивите въ Европа. Макаръ, че целата средневековна българска цивилизация е свързана съ Св. Наумъ и Св. Климентъ, тая светиня днесъ се владее отъ чужди похитители... Голема борба се водеше за този манастиръ между българите и гъркоманите. Щомъ охридчани се отказаха отъ фанариотското иго и манастира остана техенъ, въ български ръце, въ 1870 г...

Днесъ манастирътъ се нарича Св. Наумъ, защото тамъ се намира гробътъ на тоя светителъ - въ крайната десна камара. Въ същностъ, обаче, църквата му е посветена въ името на "Чиноначалникъ Михаила Архангела и на всички небесни сили", като за това свидетелствуватъ и двете Наумови жития. Следъ като построилъ манастира и изградилъ църквата Св. Наумъ отъ благодарностъ за оказаната материална нему помощ, посветилъ църквата на името на неговия християнски патронъ.  Нема вече съмнение, че царъ Борисъ е първия основателъ, ктиторъ и на манастирската църква. Доказателство за това е ликътъ на първия ктитъръ на църквата, българския царъ Борисъ, подъ името Михаилъ, който и сега е още запазенъ на лево отъ входа на църквата. Че манастира е съграденъ съ средства отъ българските господари Бориса и Симеона, свидетелствуватъ славянските жития на светията...

Охридъ е святъ градъ за българите. Въ него би требвало да ходимъ на поклонение тъй както отиваме въ Св. Гора и Йерусалимъ. И има на що българина да се поклони въ Охридъ. Тукъ той се покланя на една славна епоха, на епохата на Св. Климентъ, която е тъй много значуща въ историята ни. Покланя се на праха на Св. Климента, на Св. Наума, покланя се на седалището на охридските български патриарси, които са предавали отъ векъ на векъ една свята за българския народъ традиция. Въ Охридъ всеки камъкъ е святъ и исторически и скъпи неща ни разказва. Некои стари църкви въ Охридъ и многото църкви и манастири въ Охридско, даватъ право той да държи първо место по своите народно-исторически старини за българското племе между всички градове на Балканския полуостровъ... Църквата Св. Климентъ е на голема почитъ у населението. Тукъ, въ тоя храмъ, последниятъ български патриархъ Арсений отслужилъ света литургия и съ сълзи на очи се простилъ съ любимото си паство въ 1762 г. и проклелъ четирите семейства, които са помагали предъ гръцката патриаршия и властьта за неговото отстранение...

Преспанско - Св. Германъ
Въ края на 10 векъ тукъ, край бреговете на Преспанското езеро, се извършило важно историческо събитие - основаването на западното българско царство. Въ 971 г. българите въ Македония се радвали на политическа свобода и се управлявали отъ 4 - мата синове на българския велможа Никола, който живелъ въ областьта Мокра на ю.з. отъ Охридското езеро. Следъ късото царуване на най-стария братъ Давидъа, поелъ управлението най-малкиятъ братъ Самуилъ, който царувалъ отъ 977 - 1014 г. Самуилъ избралъ Преспа и Охридъ за свои престолни градове. Затворените котловини и езерни области представятъ удобни места за възстания и закрепване, защото такива места лесно се защищаватъ. Красивата пъкъ околностъ на Преспанското езеро, заградено съ високи планини, изобилната риба въ езерото, която представя вкусна храна презъ дългите пости, предлагатъ удобни места за манастири, църкви и отшелнишки килии. Затова край Преспанското езеро се създала основа за интензивенъ религиозенъ животъ. Следи отъ стари монументални постройки, църкви и манастири се срещат на много места покрай брега на езерото, особено пъкъ на островите Ахилъ и Големградъ. А и уцелелите до днесъ стари църкви и манастири въ Преспанската котловина не са малко. Славното минало на тоя чисто български край е будило живъ интересъ въ учения слвянски светъ. Пръвъ отъ славянските учени който посетилъ тоя исторически край за насъ българите, е руския професоръ Григоровичъ (1845)...Въ църквата Св. Германъ е намеренъ най-стария писменъ паметникъ. Това е царъ Самуиловия надписъ отъ 993 г. който е отъ първостепенно значение за насъ. Съдържанието на надписа свидетелствува, че имаме работа съ семейната гробница на царъ Самуила... Въ царъ Самуилово време е билъ патриархъ Германъ, който е погребанъ въ тоя храмъ и на чието име е посветенъ храма...Въ околностьта на селото се намиратъ църквите: св. Илия, св. Ана, св. Врачъ, св, Никола, св. Петка. Уцелели са: св. Атанасъ и св. Арахангелъ. При църквата св. Атанасъ има развалини, известни подъ името "Владикой грамади". Тукъ е било седалище на митрополитъ...Деньтъ на св. Германа се празднува на 12 май ст.ст. Тогава тукъ става големъ съборъ посещаванъ почти отъ целото население на Преспа. На тоя денъ и азъ съмъ посещавалъ манастира много пъти. Посетителите и гостите се посрещатъ отъ целото село, брояще 200 чисто български къщи.

Островъ Ахилъ е старата столица на царъ Самуила, некогашна Преспа и тукъ се намирала една отъ 7-те големи църкви, издигнати още отъ царъ Бориса. Историческа Преспа буди у насъ мили спомени отъ далечното, но славно минало на царъ Самуила...Ахилската църква представя една отъ най-крупните църковни старини на българското минало. Отъ запазените надписи най-важенъ е списъкътъ на абсидата съ епископствата, подчинени на българския патриаршески престолъ. Прочетени са имената на епархиите: видинска, кефалонска (главиничка), берска, ираклийска (битолска), севасфорска (деволска), скопска, средечка и др. Тоя списъкъ на епархиите е правенъ къмъ 989 - 1001 г. Годишниятъ съборъ на църквата св. Ахилъ се празднува на 15 май ст.ст. съ най-голема тържественостъ. Тукъ се стичатъ маса посетители, мало и големо, отъ цела Преспа, като на манастиръ на поклонение. Макаръ и самата църква да е въ развалини, споменътъ обаче за нея и славното минало, живеятъ у народа и ще продължаватъ да живеятъ, до като съществува български родъ въ тоя край.

Св. Прохоръ Пчински билъ родомъ отъ Овчеполието. Родителите му Йоанъ и Ана, по народностъ българи, - "отьвеси Овчеполския отъ рода българскаго" - се говори въ неговото житие...

Македония е била люлката на българската култура и просвета още отъ първите дни на християнска България, та до последно време, и още могъщъ центъръ на национално-политическа свестъ. Може ли земята, що е родила такива великани - светители, земята, която е била център на българската култура и просвета, страната, която има такива заслуги къмъ българската култура - може ли да остане вечно въ робство? Не. Македония, люлката на българската културо- просвета, тая светиня за българското племе, тоя Български Йерусалимъ, не може да бъде одушена и загубена. Тя нема да умре. Тя е жива и не е далечъ часътъ, когато и македонските българи ще добиятъ възможностъ да прояватъ и развиятъ напълно своите дарения и да внесятъ своята дань въ съкровищницата на българската и общочовешка култура."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Април 08, 2014, 01:03:23 pm

"Петиция подадена от българите из Дебърски санджак на господа представителите на великите сили в София и на господа посланиците на същите сили в Цариград" - 1908 година

http://strumski.com/biblioteka/?id=266

"Ваше Превъзходителство,

Положението на българите въ Дебърско отъ началото на политическото робство подъ турците е било несносно. Особено плачевно то е станало поради съседството съ албанците, които приели мухамеданството веднага следъ завладяванието имъ отъ страна на новите господари на Балканите. Благодарение на верския фанатизъмъ на новопотурчените, на техната дивота и безкултурностъ, на инспирирането имъ отъ страна на властьта съ огънъ и мечъ сандардисатъ гяурите, особено българите, албанците станали политически бичъ за целата поробена Македония. Нема да излагаме тукъ историята на грозното положение на българина въ Дебърско отъ началото на робството му подъ турците до днесъ, защото не е това цельта на настоящата петиция, а ще се постараемъ въ неколко черти набързо да хвърлимъ що-годе осветление на положението въ Дебърско въ последно време. Ала все пакъ треба да споменемъ мимоходимъ за най-главните беди на дебърския българинъ отъ тежкото минало.Тези беди са: първо, потурчването на голема частъ отъ българите тамъ и, второ, преселванието имъ на маси въ другите покраини на Македония. И двете тези народни беди се дължатъ на политиката на новите господари главно, и на терора отъ страна на потурняците албанци. Потурчването на българите е станало по-късно: не въ началото на завладяването имъ отъ турците. Потурчили са се българите отъ околиите: Голо-Бърдо, Джупа, Мала и Голема-Река, нъ не изцело, защото и до днесъ въ всичките тези околии редко ще се срещнатъ села чисто помашки, а всички са почти смесени отъ помаци и християни българи. Въ много села обаче преодоляватъ помаците. Незасегнати са останали отъ тази беда всичките села въ Дримкола и Малореканските села по левия брегъ на Радика, притокъ на Дримъ. И въ околията Поле нема помаци, нъ тукъ почнали да нахлуватъ отдавна албанци. При все това българите яко отстойватъ. Тъждествени на причините на потурчването са и причините на масовото изселване, което ще да е станало не по-рано отъ 150-200 години. Половината отъ градчето Крушево (Битолско) е населено отъ реканци (мияци): некои фамилии помнятъ още селата си и роднините си въ Река. Въ Велешко, въ местностьта Азотъ, образували преселниците реканци цели села, отъ които най-големото е Папрадища. И селото Смилево (Битолско) е образувано изцело отъ реканци. Наверно изселвания требва да има и по други покраини, нъ не са за сега известни. И следъ тези масови изселвания, които станали изведнъжъ, продължавало преселването на дебърските българи, макаръ и въ по-малки размери, по разни градове и села изъ Македония, като въ Солунъ, Скопие, Битоля и другаде, а презъ последните години и въ княжество България, а именно: въ София, въ Ломъ и другаде, па даже и въ Влашко. Отъ некое време насамъ се забелезва единъ гибеленъ стремежъ, особено на българите отъ гр. Дебъръ и Полето, да напускатъ града и селата и да бегатъ въ Княжеството, главно въ София. Това се дължи на пълната ужасна анархия, която царува въ Дебърско. Албански разбойнишки банди плувнали по села и градове и безпрепятствено обиратъ, убиватъ, задигватъ хора за откупи и т.н., а властьта нищо не прави, а дава само празни насърдчения отъ рода на следното: "На царя ръката е дълга, ще накаже лошите хора." Знае тя, кои са началниците на бандите, отъ къде са. Нема съмнение, тя или нема сила и авторитетъ да поправи злото, или не иска. Еднакво престъпно е и едното и другото. Нема животъ за българите тукъ: те са смазани политически и разсипани икономически. Имота, живота и семейната честъ се намиратъ на върха на пушката на арнаутина отъ бея до голтака.

Нека, следъ гореказаното накратко за положението на българина въ Дебърско изобщо, да разгледаме некои страни отъ живота му специално и приведемъ за осветление неотдавнашни и сегашни факти. Ще се спремъ главно върху икономическото положение. Нъ то е тесно свързано и съ политическото. Тези две страни се преплитатъ и са свързани една съ друга. Фактите които ще приведемъ, фърлятъ ярка светлина върху двете тези страни и очертаватъ релефно ужасното положение, въ което се намира Дебърско.

Българинътъ въ Дебърско плаща данъци на Султана, на агата, на сеймена (пъдарина), на бюлюкбашията и т.н.; нъ нека зафанемъ по редъ. Султанските данъци са следните: беделъ, който отъ 30 гроша на мъжка глава сега е станалъ на 100-120 гроша; вергия, теметю, пътна повиностъ, хайванатъ-ехлие-вергиси, техизати-аскерие, муарифъ-иянеси, юшуръ (десетъкъ), личенъ данъкъ. Това са главните данъци. Нъ има и случайни, а това са ангария, реквизицията и т.н. За да събира тези данъци, и то въ двоенъ и троенъ размеръ, има властъ, нъ тя не се чува, когато се касае да се осигури на тоя данъкоплатецъ живота, имота и честьта. Особено се злоупотребява съ десетъка (юшура) нареченъ въ Дебърско "спахилъкъ", а прекупците "спахии". Те събиратъ десетъка по волята имъ, защото данъкоплатеца нема кому да се оплаче, па и да се оплаче, кой ще го защити? Спахията отива да събира десетъка съ цела сурия хора и добитъци и се разполага въ селото като въ своя мушия: яде, пие царски и нищо не плаща за това. Нъ тамъ не е крайното зло. Големото зло е въ това, че българите въ Дебърско плащатъ данъци и на други султани. Въ Дебърско владее средне-вековщината въ най-грозната и отвратителна форма...

Отъ горното, макаръ то да е мъничка частица отъ всичко онова, което се върши въ Дебърско, става явно, че за българина животътъ тамъ става невъзможенъ. Едно население, поставено въ едно такова ужасно положение, не може да не дойде до отчаяние, а отчаянието е лошъ съветникъ за потиснатия. Въ тези тежки минути на изпитание и дебърския българинъ обръща погледите си къмъ просветените правителства на европейските държави, които взеха подъ своя грижа македонския робъ. Но за зла честъ Дебърско е изключено за време отъ тази общеевропейска грижа и макаръ и да са се давали обещания, че и Дебърско ще бъде включено въ реформената областъ, то и до сега стои извънъ нейните граници. Ето за това молимъ най-убедително Ваше Превъзходителство, да ходатайствувате предъ респективното си правителство да вземе подъ своя закрила правата кауза на Дебърския българинъ и да направи нуждните постъпки за по-скорошното включване на Дебърско въ реформената областъ, понеже то съставя неразделна частъ отъ Македония, както въ историко-географско отношение, така и въ етнографско културно. Населението въ Дебърско е било и е българско: Дебърско е дало патриарси на Охридската архиепископия, дало е книжовници, водило е черковната борба еднакво съ целия български народъ, и като резултатъ на тази борба то вече има свой български митрополитъ и български училища почти въ всички села.

Нуждно е едно обяснение. Като казваме Дебърско, ние разбираме само частъ отъ Дебърския окръгъ, която е населена съ българи, били те христиани, или помаци. Тази частъ обзима следните околии: Дримколъ и Голо-Бърдо, на западъ отъ реката Дримъ, Поле, Мала и Голема река и Джупа, на изтокъ отъ Дримъ и по двете страни на р. Радика, притокъ на Дримъ.

Като се надеваме, че ще направите всичко отъ Ваша страна предъ своето правителство, за да го убедите да вземе подъ надлежно внимание нашата молба, оставаме съ висока почитъ къмъ Васъ."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Април 19, 2014, 06:18:31 pm

Пирин и борбата в неговите недра - 1904 г. Петър Дървингов от Кукуш, Македония

"Родината не е само поля и гори... това са нашите прадеди, техните мечти и стремления, легнали в основата на голямата душа на българския народ. Това са стремленията на хората от Западна България за благоденствие и щастие, за човешка справедливост...

Наставатъ тежките минути на робството и Пиринъ, печаленъ и гробовитъ, въ тишина прекарва столетията, милванъ и развеселяванъ често отъ волните борци "хайдути", които въ дружини, са бродили по неговите ребра. Мълчаливъ свидетелъ на толкова трогателни събития презъ вековете, той крие въ своите недра скрижалите на цела история, сълзите на целъ народъ и тъгите на неволника, който съ пушка на раце се бие отъ толкова време насамъ. И днесъ вече, Пиринъ не е история, не е мъртавъ студенъ гранитъ, не е мракъ, той е една епопея на храбростьта и отчаянието, редутъ на борбата и пътеводна звезда, която сочи посоката на раята къмъ благословенната българска свобода. О, Пиринъ - българска планино!

Пространството между р. Струма и Места, споредъ административното подразделение въ Турция, принадлежи къмъ Солунския виляетъ. То се разделя на два санджака: Серски и Драмски.
Първия се състои отъ каазите:
Серска - Българи 38 %, Турци 27 %, Гърци 25 %, Евреи 2 %, Цигани 4 %...
Демиръ-Хисарска - Българи 61 %, Турци 28 %, Власи 4 %, Цигани 3 %...
Мелничка - Българи 63 %, Турци 19 %, Гърци 9 %, Власи 4 %, Цигани 4 %...
Горно-Джумайска - Българи 80 %, Турци 15 %, Цигани 1 %...
Разложска - Българи 96 %, Власи 2 %, Цигани 2 %
Неврокопска - Българи 80 %, Турци 15 %, Власи 1 %, Цигани 1 %...
Зъхненска - Българи 38 %, Турци 24 %, Гърци 32 %, Власи 2 %, Цигани 3 %...
Втория:
Драмска - Българи 34 %, Турци 46 %, Гърци 8 %, Власи 2 %, Цигани 6 %...
Правишка - Българи 3 %, Турци 49 %, Гърци 39 %, Цигани 9 %
Сар-Шабанска - Българи 2 %, Турци 85 %, Гърци 2 %, Власи 1 %, Цигани 4 %...
Кавалска - Българи 15 %, Турци 60 %, Гърци 18 %, Евреи 2 %, Цигани 5 %

Следъ руско-турската война духътъ у турците беше низко падналъ. Отчаянието, което владееше муслюманските маси и управляющите кръгове беше толкова големо, щото не можеше да се прикрива отъ раите, които много часове беха вече прекарали въ детински бленове за свободата. Изникнаха тогазъ въ областьта редица славни войводи, които съ едри дружини комити върлуваха по планините, живееха по селата и гоняха аскера, обезумелъ отъ войната. Пиринъ беше царство на комитите и често големи райони въ неговите недра представляваха цела автономия. Обаче, скоро турците се съвзеха морално, схванаха положението и съ усилени части пристъпиха къмъ тиранизирание възбудения духъ у раята. Турците насочиха всичките си усилия да убиятъ духътъ у българския народъ. Цветущите села на областьта които даваха първите борци за верата и отечеството и въ които българското слово не беше никогажъ забравено въ свещенния олтаръ, скоро паднаха подъ двойния ударъ на турско-гръцкия тероръ.

Велика е волята на българската раса, разположена къмъ мъдростьта, силна е привързанностьта и къмъ почвата на свещенните прадеди, големо е търпението и, но още по-могъще ебавното и въздигание, което е удивително за единъ народъ, така много потисканъ отъ двойното фанариотско и мюсюлманско иго. По единъ вселенъ страхъ отъ миналото, турците, по силата на една османска военна недъгавостъ, така блескаво илюстрирана отъ Иззетъ Фуадъ Паша, когато пакъ преди десетина години забелязаха психическото брожение у българския народъ въ империята си, почнаха все повече и повече да ограждатъ съ аскеръ планините въ Македония. И днесъ вече, нема кътче, надъ което да не кисне османския войникъ на щрекъ. Обаче, разхвърленъ на дребни частици, аскера се оказа немощенъ предъ възстанническите байраци, които зиме и лете се развяват въ недрата на македонските висоти. Можемъ ли иначе да тълкуваме фактите, като гледаме какъ аскера седи по селата, проходите, седловините, мандрите, железниците, мостовете и пр., и пакъ възстанниците, сравнително малочисленни, се борятъ, спиратъ съобщенията, даже нападатъ войската въ селата и правятъ фуражировки низъ същите пунктове, въ които и аскера квартирува? Разпръснатостьта на турската войска спомогна само да се държи въ покорностъ по-големата частъ отъ българското население.

Политическото брожение, което завладя целото население въ Македония - тая класическа свещенна българска страна - презъ последните 5-6 години, не можеше да не се изрази въ редъ кървави схватки съ управляющето племе. Населена отъ най-будната частъ на нашия народъ, тя е играла по своето географическо положение видна роля въ българската история въ старите, новите и най-новите времена. Въ сърдцето на Европейска Турция, тя неможеше по-рано да дигне знамето на българската свобода, макаръ, че тя по-рано дигна байрака на духовната борба. Като казваме това, не требва да забравяме нещастните вълнения въ Македония следъ Руско-Турската война, свирепствата на турците тогазъ, епохата на старите комити, политиката на Турция да смаже българския духъ, коалицията на всички гадни сърби и гърци на полуострова противъ българизма и огромното количество войски и жандармерия, които държи, обикновенно, въ нея Турция. Защото, ако повече отъ тия реагирующи върху борбата фактори липсваха или беха по-слаби, високия духъ и самоотверженностьта, които проявиха българите въ Македония, биха били достатъчни да се катурне османското иго по-рано..."

http://strumski.com/biblioteka/?id=287

http://strumski.com/readbook/?id=287

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Април 21, 2014, 08:54:28 am

Писма от Македония - Петър Завоев от Щип, Македония

http://strumski.com/biblioteka/?id=283

http://strumski.com/readbook/?id=283

"На васъ легендарни юнаци отъ бойното поле, достойни чада на майка България, които разсипахте Сърбия и върнахте мечтаната свобода на Македония, посвещавам тая книга.

Въ Скопие пристигнахъ на пладне. Скопската гара гъмжеше отъ народъ...Когато пристигнахъ до файтона, спрехъ се да разгледамъ познатиятъ ми площадъ. Преди да се покача на файтона, бидохъ обкръженъ отъ множество любопитни българи, които почнаха да ме разпитватъ за България...

Скопие е много старъ градъ, ималъ 40 хиляди души население. Болшинството са турци, около 20 хиляди души. Следъ техъ идатъ българите - 17 хиляди души. Има около две хиляди власи, цигани и евреи и около 1000 души чужденци, между които 200 гърци и 50 души сърби. До ръкополагането на Фирмилияна за сръбски митрополитъ въ Скопие, тамъ немаше никакви сърби. Следъ коронясването на Фирмилияна, сърбите взеха да изявяватъ лакоми претенции надъ Скопие. Те отвориха гимназия, основно училище, откупиха отъ гърците една черква и усилиха пропагандата. Благодарение на терора и убийствата, които биваха насърдчавани отъ турската властъ, въ кратко време сърбите спечелиха неколко български села и по тоя начинъ се признаха официално за отделна нация въ Скопие. По настоящемъ (1908 г.) въ Скопие има неколко български основни училища, едно средно учебно - педагогическо училище и девическа гимназия. Гърците иматъ основно училище, власите прогимназия, а сърбите мъжка и девическа гимнязия. Турците иматъ едно идадие и исляхане (занаятчийско училище).

Въ минути на всеобща радостъ мъчно е да се познае къмъ кого клонятъ даваните симпатии или омраза. Ала отъ наблюденията ми по всичко си личи, че българите са на особена почетъ. Турците са признателенъ народъ. Четвъртъ вековната упорита борба на българина му е спечелила заслуженъ респектъ и големи похвали. Турците признаватъ само една значителна и могъща нация въ Македония, тя е българската. Героите тукъ се уважаватъ.
- Ние знаемъ - казваха ми некои отъ техъ - че българите са силни и че не си поплюватъ на ръцете. Техната дългогодишна революционна борба ги кали, укрепи верата имъ въ честитото бъдеще и направи отъ техъ истински юнаци...

Това което ме много радва, е обстоятелството, че тукъ и въ целата турска империя българските книги и вестници се продаватъ свободно. Техниятъ пазаръ е големъ. Те се четатъ отъ всички...Управлението тукъ е въ ръцете на младотурския комитетъ. Властьта на валията е суспендирана. Много села отъ околностите на Скопие, Велесъ и Куманово, които по-рано съ насилие станаха сръбски, днесъ се върнаха къмъ екзархията. Затворите са праздни...

Велесъ имаше около 23 хиляди жители. Но, няма съмнение, те сега са по-малко.Болшинството отъ населението е българско. Сетне идятъ турците и циганите. Българите въ Велесъ са крайно патриотични. Техната мощъ тукъ е чувствителна. И нито страданията, нито повседневните убийства и арести не са сломили духътъ имъ. Тукъ всички говорятъ български. Може да се рече, че официалниятъ езикъ е българския. Правителствените разпореждания се афиширатъ на турски и български, обявленията на ж. пътната компания въ велешкта гара са напечатани на френски и български...

Градъ Щипъ е разположенъ на левия брегъ на р. Брегалница, всредъ една хубава долина. Едно суходолище, наречено отъ населението "Отиня", разделя града на две части: турска и българска. Градътъ има около 22 хиляди жители. Отъ техъ 12 хиляди са българи, 8 хиляди турци и 2 хиляди евреи и цигани. Българите тукъ са събудени...

Въ Солунъ идвахъ за първи пътъ...Следъ четвъртъ часъ едно ландо ни носеше къмъ българската девическа гимназия. Минахме пристанищната улица, възвихме край некогашната тъмница "Беязъ Куле". Беше неделенъ денъ. Свободните отъ работа българи беха изпълнили салона. Разглеждаше се "проекто-устава на Българския конституционенъ клубъ въ Солунъ"...До конституцията българите тукъ беха въ окаяно положение. Преследвани отъ турците, убивани отъ гърци...Изглежда, че въ Солунъ гърците са били галените деца на Хилми-паша. И следъ конституцията раболепствата на гърците не свършваха. Те и сега както и по старому конспирираха, доносничеха, коварствуваха...

Снощи пристигнаха тукъ известните заточеници въ африканските тъмници, Тодоръ Лазаровъ отъ Щипъ и д-ръ Кушевъ отъ Велесъ. Скоро, обаче, целиятъ Солунъ узна за техъ. Българите на групи притичваха и заимаха масите предъ кафенето "Д Англетеръ", където беха седнали да си починатъ заточениците. Честити отъ срещата си съ двамата популярни герои, тукашните българи, окупирали вече целото кафене, се разпуснаха по-вече. Но, въ тоя моментъ тукашния директоръ на тайната полиция мълчешкомъ зае место между редовете на българите, а следъ неколко минути кафенето се прошари съ детективи и преоблечени стражари. Българите запазиха хладнокръвие...

Въ тъмни зори два файтона, съ 6 чифта здрави коне, взеха ни отъ хотела и ни поведоха къмъ Прилепъ. Колко много копнеех да видя тоя дивенъ градъ, богатъ съ легенди, възпеванъ въ народните песни като люлка на герои и великани, които са гордостъ на нацията ни! Въ него, най-вече въ него, българщината е запазила, мимо терора и ужасите, вършени отъ сърби, гърци и турци, своя неопятненъ колоритъ...Прекарахме наистина хубави моменти въ Прилепъ, обкръжени отъ патриотични и разбудени българи.

Въ Гевгели стигнахме на 6 1/2 ч. подиръ пладне. Срещата ни тукъ беше тоже неописуема. На гарата имаше едно множество отъ 5000 души. Тукъ беха представителите на младотурския комитетъ, на българската община и войската. Държаха се неколко речи на български и турски...

Срещата въ Екши-су беше небивала. Жителите на целата паланка и околия беха на гарата. Видехъ баби, които плачеха, видехъ единъ свещеникъ, който целуваше българския трикольоръ и се радваше като дете...

Отъ тукъ до Охридъ околностьта беше по-очарователна. Пътя минава презъ много села. Те са чисто български...Лихнисъ! И влезнахме въ старата българска столица...Посетихъ местното училище и старата до него църква "Св. Климентъ". Тая църква е една реликвия. Тукъ се е подвизавалъ Св. Климентъ, ученика на българските равноапостоли."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Април 28, 2014, 03:22:35 pm

Книга за мияците - Георги Трайчев от Прилеп, Македония

http://strumski.com/biblioteka/?id=270

"Мияците са онова племе отъ българския родъ, за което твърде малко се знае. А те се споменаватъ още въ Първото българско царство, въ времето на царъ Самуила, като са излъчили изъ своята среда първиятъ Охридски архиепископъ Иоана въ 1018 г., както и много други видни дейци въ по-късно време, та дори до денъ днешенъ. За техната неизвестностъ требва да е спомогнало и обстоятелството, че те населяватъ най-западните македонски покрайнини, изолирани и мъчно достъпни за чужденеца и посетителя изъ дебрите на Шаръ-планина, Бистра, Стогово и Корабъ...Въ битностьта ми екзархийски училищенъ инспекторъ въ дебърската епархия, въ чийто учебенъ районъ спадаше и реканско, имахъ възможностъ достатъчно да изуча миналото, поминъкътъ и битътъ на тая частъ отъ нашето племе...
 
Дебърската областъ се състои отъ околиите: Дебърска (Горни и Долни Дебъръ) и реканска. Последната се подразделя на две части: Горна (Голема) Река и Долна (Мала) Река. Реканската околия носи прозвището си отъ големата река Радика, десенъ притокъ на р. Дринъ, по чието продължение се простиратъ селища по двата и брега...Ето тая именно околия, реканската, населяватъ мияците. Те броятъ 47 селища, отъ които 24 са въ Мала Река и 23 въ Голема Река. Селищата въ Голема Река са всички почти албанизирани. А селата въ Мала Река са чисто български, като едни са християнски, а други помашки. Целото население на реканската околия брои 25,559 души, отъ които българи-християни 12,015 души,  българи-помаци 6,565 души, арнаути-християни 3,221 души, арнаути-мохамедани 3,738 души. Мияци има и вънъ отъ тая областъ. Те са заселени въ селото Смилево (битолско), Папрадища и Ореше (велешко), Еловецъ (кичевско), Крушово и разпръснато изъ други места: Солунъ, Битоля, Скопие, България (Ломъ, Видинъ, Свищовъ, София и другаде). Всички те броятъ около 5,000 души. Избегали са отъ арнаутски золуми и отъ страхъ на потурчване изъ своите родни огнища още преди 150-200 години.
 
 
Реканска кааза - Мала Река: Жорноница: 1300 Българи-Помаци; Видуше: 320 Българи-Помаци; Болетинъ: 330 Българи-Помаци; Требище (Требишча): 192 Българи-Християни, 640 Българи-Помаци; Битуше 560 Българи-Християни; Вельо Бърдо: 156 Българи-Християни, 380 Българи-Помаци; Ростуше: 260 Българи-Християни, 610 Българи-Помаци; Хаджиевци: 115 Българи-Помаци; Присойница: 400 Българи-Помаци; Скудринье: 940 Българи-Помаци; Косоврасти Горно: 180 Българи-Християни;  Косоврасти Долно: 600 Българи-Помаци; Мелничани Долно: 250 Българи-Християни; Мелничани Горно: 275 Българи-Християни; Могорче: 16 Българи-Християни, 770 Българи-Помаци; Осой: 600 Българи-Християни; Гаре: 1000 Българи-Християни; Лазарополе: 2640 Българи-Християни; Тресонче: 1320 Българи-Християни; Селце Река: 420 Българи-Християни; Росоки: 450 Българи-Християни; Сушица: 136 Българи-Християни; Галичникъ: 3300 Българи-Християни; Янче: 240 Българи-Християни, 160 Българи-Помаци;
 
Целото население въ Долна Река (християни и помаци) говорятъ чисто български. А въ Горна Река населението говори албански (християни и мохамедани). Помохамеданчването на българското население въ реканско е станало още преди 150 г. Сега настъпва походъ и срещу езика на населението, срещу българския езикъ. Започватъ опустошителни нашествия на албански разбойници. За да се спасятъ отчасти отъ тия опустошения, започватъ да си служатъ съ езика на разбойниците - албански езикъ. По такъвъ начинъ, чрезъ албанския езикъ, са мислили да запазватъ верата си (християнска) поне българите.
 
Защо изборътъ за тоя твърде високъ постъ архиепископъ на Охридския престолъ се е падналъ на Иоана, монахъ отъ миячко потекло, по милостъ ли или по благоволение. Преди всичко, защо Василий Българоубиеца се спира на българинъ, като пренебрегва своите сънародници? Отговоръ на този въпросъ намираме въ политическото положение на страната (Византия). Изтощена отъ дългогодишните войни на разни фронтове, макаръ и победителка, Византия имаше нужда отъ спокойствие и миръ, за да си отдъхне и се отдаде на мирновременна дейностъ. А такова спокойствие би настъпило въ обширната и уголемена Византия, само като задоволи националното чувство у покорените българи. Василий и неговите съветници твърде добре познаха борческия духъ на българина. Тоя борчески духъ го тормози и измъчва много години, до окончателното унищожаване на Западното българско царство. Възстанията на Петъръ Делянъ (1040 г.) и Георги Войтехъ (1062 - 1073) идатъ да подкрепятъ казаното за борческия духъ на  българина. Какво друго, ако не тоя страхъ отъ покорените българи можа да застави Българоубиеца, който бе потопилъ ръцете си въ българска кръвъ, да се спре на българина миякъ за пръвъ Охридски архиепископъ? Следъ като Василий пожелалъ на Охридския престолъ да застане българинъ, той потърсилъ и кандидатъ, който требвало да бъде или най-достойниятъ измежду лицата отъ тогавашния български клиръ...
 
Въ същите императорски актове ясно личи стремежътъ на Иоанна да групира целия български народъ около престола на св. Климента. Иоанъ сполучва да извоюва възстановяването на старите граници на българската църква, каквито беха при царь Петра. Целата дейностъ на Иоанна, която почва съ расото въ манастира и свършва съ архиепископския жезълъ, е ползотворна: съотворения, съ трудъ, родолюбие и чесностъ, и то въ едно време въ най-тежката епоха за българското племе.
 
Иоанъ е основатель и на историческия манастиръ св. Ив. Предтеча (Бигоръ), реканско. Той е разположенъ по левия брегъ на реката Радика, която тукъ дели Кърчинъ планина (Шарско разклонение) отъ Бистра планина. Гледката къмъ манастиря е чудесна. Манастира е сграда съ потънала въ гъста гора отъ даб, липа, дренъ, орехъ. Отъ манастира пъкъ насреща, презъ реката, се виждатъ по-меките склонове на Кърчинъ, красивите села: Требища, Битуше, Вельо-Бърдо и Ростуше. Надъ манастира се издига Бистра планина. Манастирското здание загражда църквата отъ изтокъ, югъ, северъ и западъ...Презъ време на Балканската война целата нова сграда изгоре. Тя бе запалена отъ квартируващите сръбски войници, които беха запалили огънъ на пода по стаите. Днесъ отъ тая хубава сграда стърчатъ само разрушените стени, неми свидетели за това сръбско злодеяние...Най-скъпото украшение на манастирския храмъ е иконостаса, почнатъ въ 1800 г. и довършенъ въ 1832 г., което винаги ще привлича любители отъ далечни места съ художествената резба на иконостаса, изработенъ отъ местни самоуци - художници-резбари, учили това си изкуство по наследство. Майсторите произхождатъ отъ Галичникъ, Осой и Гаре. Оригиналното въ тоя художественъ паметникъ е преди всичко въ орнаменталната композиция и сетне въ извънредно финната резба върху орехово дърво. Такова изящно резбарско изделие отъ тоя родъ надали има второ въ православна църква. Оригинална е резбата и на царските двери. Те са изработени въ старо-български стилъ...
 
Презъ своето съществувание манастира е преживелъ не малко нещастия. Тъмна е историята на манастира, цели деветъ века ни делятъ отъ създаването на тая българска светиня, която е била немъ свидетелъ на византийско, сръбско и турско владичество. Положително се знае, че той е издигнатъ въ 1020 г. Това се говори и въ манастирската кондика. Историческото значение на тоя манастиръ за българщината въ тоя край е грамадна. Манастира св. Иванъ Бигоръ е игралъ ролята въ западна Македония, каквато е ималъ манастира св. Иванъ Рилски за целокупния български народъ. Той е билъ не само место за молитва, а и стражъ за запазване националното име и съзнание на племето ни, населваще тия покрайнини. Тукъ на храмовия и др. съборни праздненства, се стичаше мало и големо, многохилядни поклонници изъ дебърско и реканско, където ставаха срещи, не само за свиждане, но и за размена на мисли по национални, политически и културно-просветни въпроси. Живъ свидетелъ съмъ билъ въ битностьта ми Екзархийски училищенъ инспекторъ въ дебърската епархия, на тия мили и задушевни срещи. И какво би станало, ако въ тоя край липсваше тоя светилникъ за българското племе презъ големото дълговековно и инородно робство. Знаейки, че тая светиня е много старъ български паметникъ,че произхожда отъ едно бурно време - Цар Самуиловите последни дни, че нейния основателъ и ктиторъ е също така историческа личностъ (Иоан I Охридски архиепископъ), българина тачеше и почиташе манастира като най-скъпоценно нещо, завещано му отъ голема древностъ, напомнювайки му славното минало на българското царство и господарство. За туй живота на манастира бе тесно свързанъ съ живота на българщината въ тоя край.
 
Единствениятъ край отъ македонската областъ, където не се помни да се чело и писало на гръцки езикъ презъ тъмното църковно-политическо робство - е най-западната частъ на Македония, населявана отъ мияци и дебърчани, спадащ къмъ дебърската епархия. Макаръ на чело на тая епархия да стоеше владика гръкъ, църквите и училищата не познаваха гръцки езикъ...Следъ учреждаването набългарската екзархия населението отъ дебърско-кичевската епархия, подобно на това отъ другите епархии, поискало да му се прати български митрополитъ,подведомството на българската екзархия. Това свое желание българите подновили и следъ освобождението на България, докато най-после, то било задоволено съ ръкоположение и изпращането въ дебърско-кичевската епархия блаженопочившия иерархъ Козма Пречистански.
 
Въ всеко почти българско село изъ реканско имахме основно училище. А въ Галичникъ и Лазарополе и по единъ-два класа. Училища са датирали отъ доста старо време въ некои села. Лазарополе е имало училище още въ 1841 г., Битуше - отъ 1851 г., Тресонче - отъ 1852 г., Требища - 1862 г., Росоки - 1870 г., Галичникъ - 1867 г., Осой - 1868 г. и т.н...Броятъ на училищата презъ учеб. 1911 - 12 г. беше 15 въ Долна Река и две въ Горна. Всичко 17 училища, съ 29 учителски сили, при 436 ученици и 255 ученички, общо 691 учащи се...Бехме решили да откриемъ пълна прогимназия и пансионъ въ манастира св. Иванъ Бигоръ за учебната 1912-13 г., като назначихме и отбранъ учителски персоналъ. Манастира притежаваше всички удобства за тая целъ. Балканската война осуети тоя ни планъ.
 
Реканско-галичкиятъ войвода Максимъ Неновъ
Роденъ презъ 1872 г. въ село Тресонче, по занятие иконописецъ. Въ 1902 год. той се отказва отъ своята професия да рисува икони, захвърля четката и грабва манлихерата като се отзовава въ своя роденъ край. Презъ същата година се числеше въ четата на Наки Яневъ - районенъ войвода и на галичко-реканската околия. Презъ пролетьта на 1903 г. Максимъ Неновъ бе натоваренъ отъ галичкото районно началство да дойде въ София и организира една по-голема чета отъ галичани и реканци и да се отзове въ родния край, за да има и нашия край  една по-голема чета и да вземе участие въ въстанието. Максимъ Неновъ изпълни своя дългъ - организира една голема чета съ съдействието на тази емиграция и се отправи за своя роденъ край. Обаче, за нещастие, на 29 май 1903 г., четата е била открита отъ турски войски и следъ ожесточено сражение, съ големи жертви на противника, пада убитъ войводата Максимъ Неновъ и неколко четници въ местностьта "Голакъ планина" на върха "Чавките".
 
Презъ летото на 1912 г. золумлуците въ Македония се засилиха отъ страна на турските управници. Всичко което беше по-будно се преследваше, убиваше и беха се преизпълнили затворите. Естествено последствие беше отъ българското население да реагира. Хвърлянето на бомби въ турските официални учреждения въ пазарни дни беше крайната отплата на недоволните българи, следъ което турците отговаряха съ поголовна сечъ. Горната страшна картина не можеше да се наблюдава спокойно отъ прокудените българи отъ Македония и Одринско, вследствие на което се образува една временна комисия която да организира митинги въ свободна България. Въ столицата и почти въ целата страна всеки день многолюдни митинги почнаха да се свикватъ и отъ трибуните имъ се взимаха най-остри резолюции за отварянето на война противъ Турция. При горното единодушно желание, всеки виждаше че изхода беше само войната. Очакването за мобилизация се сбъдна, и на 17 септемврий въ 2 часа, после обедъ, би барабана за обща мобилизация, благодарение на протестните покани всички, живущи въ София дебрани въ същия день къмъ 4 часа беха се стекли 1200 души...
 
Къмъ 25.09.1918 г. на официалните сръбски власти първата имъ работа бе следъ новото завземане на областьта, да колятъ, трепятъ и избиватъ по-събудените личности, особено духовенството. Така: хващатъ игумена на манастира св. Ив. Бигоръ, отецъ Партения, живъ го заравятъ въ земята, съ главата надоле, и после го съсичатъ парче по парче на манастирския мостъ, като месото му хвърлятъ по р. Радика. Убиватъ и архиерейския наместникъ  въ Галичникъ, свещеникъ Овентий Исайевъ и го хвърлятъ отъ канарата св. Бигоръ, убиватъ секретаря на гостиварската комисия по прехраната, галичанецътъ Яковъ Наковъ, убиватъ Евгений Галевъ,български ефрейторъ въ отпуска. Убиватъ Русо Михаиловъ, стражаръ въ българското окол. управление...
 
Ето такава е картината на тоя красивъ и цветущъ некога миячки край. Съдба! Ако това положение продължава, ще сме свидетели само на жалки спомени отъ тоя милъ славяно-български край, който клони на изчезване."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Мај 02, 2014, 09:53:44 pm

Пътеводител "Охрид" - П. Савиновъ от Охрид

https://plus.google.com/photos/115584893650666416799/albums/5524816230576540145?banner=pwa

"Охридъ, е разположенъ на два хълма на височина 692 м. надъ морското равнище и привлича съ своята старинность много посетители. Тукъ се пренасяте въ епохата на царъ Самуила, а когато влезете въ храма на св. Климента, ще пристъпите съ страхопочитание къмъ ковчега съ светите му мощи. Сега вече въ размисъль ще почувствувате колко големо е неговото дело...Охридъ, съ старото си име Лихнида или Лихнидко, е известенъ и като важенъ културенъ, търговски и крепостенъ градъ още преди Христа. Въ началото на християнската епоха Охридъ заема също важно место на Балканите...

Охридъ е градътъ на легендите. Въ Охридъ всичко, каквото става, е въ името и съ верата на Св. Климента. Охридчани казватъ: "Златнийотъ Св. Климентъ ни го вардитъ градотъ."

Величието на Охридъ започва отъ третото десетилетие на деветия векъ, презъ времето на българския царъ Борисъ. Тогава Охридъ е започналъ да играе важна роля на целия Балкански полуостровъ. Това е станало съ идването на св. Климента Охридски. Следъ смъртьта на Методия въ великоморавската столица Велеградъ въ 885 г., учениците на славянските апостоли са били измъчвани и прогонвани. Тогава Климентъ, Наумъ и Ангеларий презъ Белградъ дошли въ Преславъ. Наумъ останалъ тамъ. Климентъ билъ изпратенъ като учителъ въ Кутмичевица въ Западна Македония. Климентъ и Наумъ създадоха една нова чисто българска, славянска култура. Несъмнено, мисъльта на царь Бориса е била ясна, едничкото негово желание е било, да просвети народа си и да тури основа на българската култура. Охридъ е избранъ като центъръ на културно поприще не случайно: за да се запази българскиятъ народъ отъ силното гръцко влияние, а също тъй и отъ дейностьта на папата. Въ западната часть на българската държава е била потребна всестранна дейностъ между народа.

Св. Климентъ е развилъ най-голема културно-просветна дейность. Той и учениците му иматъ изключителни заслуги за разцъвтяване на старобългарската книжнина. Една отъ най-възвишените прояви на царъ Симеоновото царуване (893 - 927) блескавиятъ разцветъ на книжнината, се дължи предимно на Св. Климента, Наума и техните ученици. Отъ Преславската и Охридската школи са излезли повечето отъ ония книжовни творби които представляватъ най-големите богатства на старобългарската книжнина, по-късно пренесени и между другите славянски народи. Делото на Св. Климента бележи началото на самобитната българска култура, книжнина и книжовенъ езикъ.

Охридъ е разположенъ на двухълмова височина. На единъ отъ тия хълмове Св. Климентъ е построилъ храма Св. Пантелеймонъ. Това е първиятъ български университетъ. Храмътъ - университетъ е построенъ въ 908 г. Тука Св. Климентъ е държалъ своите проповеднически лекции до последните дни на живота си...

На около 40-50 крачки северозападно отъ храма се намира кладенец, много дълбокъ. Презъ 1918 г. сърбите избиха повече отъ 80 души будни българи и ги хвърлиха въ този кладенецъ. Единствениятъ грехъ на тези мъченици бе, че те са българи. Сега на местото е поставенъ кръстъ. Тамъ охридчани възнамеряватъ да построятъ величественъ паметникъ, който да напомня на поколенията за мъченическата смъртъ на борците за обединението на българския народъ.

За да изтъкнемъ значението на Охридъ, ще требва да отбележимъ, че съ падането на Самуиловото царство не е било посегнато на българската църква. Византийскиятъ императоръ Василий Българоубиецъ съ повеля отъ 20 май 1020 г., както и съ две още такива повели, издадени по същото време, оставилъ на Охридската църква, подъ титлата архиепископия, всички епархии които е имала презъ времето на царь Сауила. Охридската архиепископия станала центъръ на българския общественъ животъ, следователно и Охридъ не е престаналъ да играе важна роля чакъ до 1767 г...

Градътъ е обграденъ съ крепость. Тази частъ, която е вътре въ крепостьта, е именно стариятъ градъ Охридъ. Жителите, които са вънъ отъ крепостьта, са пришелци, които са се заселили много по-късно. Крепостната стена има две врати - горна и долна порта, отъ които първата е доста запазена...Още при преминаването презъ централния входъ, посетителътъ чувствува мощьта и силата на великия български царь. Целиятъ дворецъ има 18 кули...

Манастирътъ Св. Наумъ е построенъ въ първата половина на 10 векъ. Намира се на 28 клм. южно отъ градъ Охридъ, кацналъ надъ езерните води на една височина отъ 70 - 80 м. Приказна е гледката  на този дивенъ кътъ. Оттукъ въ продължение отъ хиляда години е пръскана светлина, затова именно българскиятъ народъ съ благоговение произнася името на българския светителъ и сподвижникъ на Св. Климента - Св. Наумъ. Вечно снежниятъ на Галичица планина връхъ Томорозъ нашепва за подвизите на българските витези презъ 1916 - 1917 г. Непосредствено подъ самия връхъ изливатъ кристалните води изворите на Дрина и се отправятъ къмъ града на братя Миладинови - Струга. Тукъ посредъ тая дивна природа, Св. Наумъ въ продължение на много години е поучавалъ новопокръстения български народъ. Храмътъ има две кубета и два притвора. На левата страна задъ вратата е изобразенъ ликътъ на ктитора - царъ Борисъ...

Възраждането въ Охридъ и Охридско е жива народностна проява, която е запалила душите на младо и старо, на учени и прости, особено въ втората половина на 19 векъ. Въ края на 1767 г. султанътъ призна съ специаленъ ферманъ българското население въ Охридъ и Охридско подъ името булгаръ - милетъ. При зова на Петре Огняновъ, националните подбуди за освобождение отъ фанариотското иго заливатъ всичко. Родолюбивите чувства обхванали всички съсловия въ Охридъ и Охридско. Охридчани не са престанали да живеятъ съ незаличимите спомени за Св. Климента и Св. Наума като български първоучители.

Оттука излизатъ двамата великани и заставатъ начело на народната борба - Димитъръ Миладиновъ и неговиятъ ученикъ Григоръ Пърличевъ...Охридъ даде големи фигури не само въ възраждането, но и въ революционното движение. Христо Узуновъ, Деянъ Димитровъ, Методи Патчевъ, Генералъ Александъръ Протогеровъ, Аргиръ Маринчевъ, Таки поп Стефановъ, Славейко Савиновъ, Петъръ Чаулевъ и плеада други самоотвержени борци, дадоха живота си за обединението на българското племе.

Охридското езеро е едно отъ най-красивите езера въ Европа и едно отъ най-дълбоките въ света. То заема една площь отъ 348 кв.клм. Водата, която е така чиста, каквато е водата на алпийските и рилските езера, има прозрачность, която достига до 18.3 м.  Езерото никога не замръзва - поради мекия климатъ. Има синкаво-зелена, бистра и прозрачна вода, въ която се оглеждатъ снежнобелите нела на планинските върхари. Често се наблюдава красивата игра на цветовете - въ зависимость отъ водата, небето и часа на денонощието. Едва ли пъкъ може човекъ да опише колко е хубаво езерото въ ясна нощь, при пъленъ месецъ, когато звездите се оглеждатъ въ езерното дъно и тогава омайната светлина се плъзга по гладката повърхность на езерото..."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Мај 05, 2014, 03:42:58 pm

Дойран - Разцветът и гибелта на един град - Кирил Хаджидинев от Дойран

http://strumski.com/biblioteka/?id=306

http://strumski.com/readbook/?id=306

"Архимандрит Теодосий Синаитски, роден в гр. Дойран, в първите месеци на 1800 г. открил първата българска печатница в гр. Солун. Светското име на Теодосий било Теохар. Той следвал известно време в Цариград и след смъртта на баща си бил ръкоположен за свещеник в гр. Дойран. Между 1827 - 1828 г. се спрял в Синайския манастир, станал архимандрит и хаджия, откъдето и придобил името си Синаитски. След това ходил в Св. Гора и изучил славянската азбука. През 1831 г. бил назначен за уредник на българската черква "Св. Мина" в Солун и таксидиот на българския светогорски манастир. При многото си пътувания из Македония Теодосий констатирал, че българското население е принудено, по липса на български книги, да прибягва до гръцки език. Тогава у него се заражда идеята да открие българска печатница. Това начинание намерило широк отзвук у даскал Камче, учител в с. Ватоша, Тиквешко. Те купили и настанили в къщата на даскал Камче една "типография" с която работели скрито. Скоро обаче струмишкият гръцки владика научил за печатницата и уволнил даскал Камче, като на негово място пратил друг учител - грък. Тогава Теодосий решил да премести печатницата в Солун. Той доставил български букви и през 1838 г. печатницата започнала да работи на новото място. В края на 1839 г. тя обаче била подпалена от гърците. След две години била възстановена със средства на Кирил Пейчинович, но след други две години била пак подпалена, тоя път по внушение на гръцкия калугер Ксанта, току-що дошъл от остров Крит. След това второ опожаряване Теодосий нямал възможност да поднови печатницата, затова събрал част от буквите и книгите си и се прибрал в Дойран, където починал през март 1843 г.

През 1892 г. учениците от Дойранското неделно училище "Отец Паисий", организирано от учителя Антон Костов, намерили по тавана на къщата на Теодосий част от буквите на печатницата и ги изпратили в екзархията в Цариград за препращане в Софийския археологически музей, където се намират и сега.

Теодосий не бил само обикновен печатар, а и мъдър книжовник, с трезви разбирания. В своя предговор към книгата на Кирил Пейчинович "Утешение грешним" той между другото пише: "...истински паметник ще получат хора, които работят за народа си, които говорят и пишат на прост език болгарски. Този език е ключ, който отваря сърцето на човека и народа."

Дейността на Теодосий Синаитски съвпада с началото на Възраждането в Дойран. Като седалище на Кукушко-Поленинската гръцка епархия Дойран бил под пълната духовна власт на гръцките владици и въпросът за българските църковно-училищни права в града напълно зависел от тяхното благоволение. След Антим, за митрополит на Кукушко-Поленинската епархия бил назначен Милети, известен с прозвището "Дели Милети". Неговото име и престой в града били свързани с много лоши спомени. За късо време той натрупал голямо богатство. Приближил до себе си някои местни първенци-богаташи, и тормозел и ограбвал народа. В негово време българите повели борбата за извоюване на някои черковни права. Един неделен ден, по време на литургия, те поискали на лявото псалтирско място да се чете на български. Пред страха да не се предизвика скандал в черквата, Милети отстъпил. След това българите си извоювали правото в някои празнични и неделни дни апостолът да се чете на български език, а понякога вземали и пангара и даже, наред с гръцкия, минавал и българският дискус.

От черквата борбата се пренесла в града. Успоредно с черковната борба започнала и борбата за българско училище. През 1850 г. учител в гръцкото училище в гр. Дойран бил Андрони Йосифчев, българин от Охрид. Той обучавал децата на гръцки, но тайно ги подтиквал да поискат от владиката довеждането на учител, който да преподава на български език. Едва през 1856 г. под заплахата, че българите няма да пращат децата си на училище, ако не бъде доведен  такъв учител, владиката бил принуден да потърси в Зографския манастир някой калугер, който да знае и двата езика. За такъв бил изпратен младият калугер Алекси. Той обучавал децата 4 пъти на гръцки и 2 пъти на български. Българите поискали учителят да увеличи часовете по български език. Владиката обаче не само че не позволил това, но и уволнил Алекси.

Към края на 1858 г. събитията в Кукушко-Поленинската епархия се развивали неблагоприятно за гърците. Католиците, обещавайки закрилата и помоща на папата, ако населението признае унията, искали да привлекат населението от тази епархия в лоното на католицизма. Изплашена от този ход на събитията, гръцката патриаршия в 1860 г. изтеглила митрополит Милети от епархията и на негово място изпратила митрополит Партений Зографски, българин, родом от с. Галичник - Дебърско. Партений съдействувал за отварянето на отделно българско училище в Дойран. Така във времето на Партений училищното дело тръгнало с усилен темп. Макар че Партений се справил добре с черковно-училищния въпрос, стоенето му в Дойран не се харесало на гръцката патриаршия. След като опасността от унията минала, през 1868 г. той бил преместен другаде и в епархията отново бил върнат Милети. Още с пристигането в града първата работа на Милети била да затвори българското училище. През 1871 г. българите от града се отнесли до Цариградското българско читалище  с молба да им се изпрати учител...

В 1872 г. в града била основана първата българска черковно-училищна община с председател хаджи Дине Хаджимитов, моя баща. Общината взела в свои ръце училищното дело. През 1880 г. по искане на българската община, за първи път българската екзархия изпратила свой човек за учител в Дойран. Той бил Кулиш Думчев, син на поп Стамен от Дойран, който бил завършил образованието си в България. Тогава българското училище се помещавало в къщата на Христо Петков, край брега на езерото, където остана до построяването на новото училище "Екзарх Йосиф"... Било открито и първото българско девическо училище, с учителка Мария от Стара Загора...Българите от града окончателно се отделили от гъркоманите. В 1891-1892 г. станало сливането на девическото с мъжкото училище. Училището се развило в прогимнзия...

Възраждането подготвило условията за революционна дейност. Към 1892 г. народното съзнание било вече доста издигнато, за да не търпи непрестанните насилия и произволи на турците. Каналът, по който се пренасяше оръжие от север и преминаваха четници, беше от Струмица през Беласица - Дойран и оттам към Кукушко. Ръководител на градския революционен район до 1898 г. беше учителят Антон Костов. След преместването му за учител в Гевгели, делото се пое от учителите Никола Минцев, Никола Хаджиташов и Нако Илиев, а по-късно от Георги Кулишев.

Всичко вървеше добре за организацията, докато не започнаха тежките години на разкритията и предателството, известни в македонското революционно движение под името "афери". На 7.12.1899 г. избухна Валандовската афера. Дойранската чета, която била на почивка в с. Валандово, била издадена от един селянин. В полунощ тя била нападната от заптиета. В престрелката двама от заптиетата паднали убити. В тъмнината четата се измъкнала невредима. Потери плъзнаха по всички села из околията. Арестувани и безмилостно изтезавани бяха над 150 души. Тези събития имаха лошо отражение в града. Турците станаха много подозрителни и зли. Властта удвои бдителността си над българското население.

Още не бе стихнала Валандовската афера, когато през 1901 г. избухна голямата Солунска афера. Почти целият Централен революционен комитет в Солун бе разкрит. Насърчена от направените разкрития, турската власт започна масови арести из целия революционен район. От Солун, Кукуш, Дойран, Гевгели и Кавадарци бяха арестувани и хвърлени в затвора Едикуле в Солун над 150 българи. От тях 40 души бяха осъдени на доживотен затвор и изпратени на заточение в Подрумкале. Тук бяха заточени дойранските учители Антон Костов, Никола Минцев и Никола Хаджиташов. След тригодишен престой в този затвор те бяха амнистирани и се върнаха в навечерието на Илинденското въстание...

Дойранската революционна организация, общо взето, не взе голямо участие в Илинденското въстание, тъй като в града и околията имаше компактен турски елемент. Обаче Дойран и Дойранско имаха много голямо значение като сигурен канал за преминаване на чети и куриери от Струмишко към Кукушко и Гевгелийско. Езерото и блатата, а особено близостта на Беласица, твърде много спомагаха в това отношение. Гоце Делчев и Даме Груев при различни случаи няколко пъти минаха през Дойран.

Знаменателен стана следният случай при едно от преминаванията на Гоце Делчев през Дойран. Това беше, ако не се лъжа, ггрез лятото на 1898 или 1899 г. Аз бях още дете. Помня, че Делчев гостуваше у дома. Една сутрин той седеше въз миндера на откритата софа на нашата къща, която гледаше към двора на намиращото се в съседство околийско управление. Там в този момент стоеше милязъмът (жандармерийски офицер) Исмаил ефенди и даваше някакви нареждания на заптиетата. По това време турците под дърво и камък търсеха Гоце Делчев-Крилатия дявол (Канатлъшей-тан), както го наричаха. Милязъмът, като видя гостенина и майка ми, поднасяща му кафе, се загледа в тях и викна: „Хаджийке! Гостенин ли имате?" Майка ми прибледня. Чинията с кафето затрепера в ръката й. По лицето на Делчев обаче не трепна нито един мускул. Той спокойно отправи с ръка едно темане (поздрав) към турчина и пое кафето. Тази случка дълго се коментираше у нас. И днес дори, като си спомня за нея, винаги правя сравнение с една известна случка из живота на друг велик българин-случката с Левски в бръснарницата...

Към 1912 г. населението на Дойран възлизаше на около 7,500 - 8,000 души, от които 3,000 бяха българи, 700 гъркомани, 50-60 сърбомани, 200 цигани, 100 евреи и останалите - турци...Дойранска околия обхващаше 75 села. Населението на околията, според данните на турския статистик Шемседин Саами, към 1895 г. възлизало на 28,379 жители, от които 18,144 турци, 7,482 българи, 1,080 цигани, 1,240 помаци, 154 евреи...Главният поминък на българското население в самия град беше риболовът. Останалата част от българите в града, както и цялото турско население се занимаваха със занаятчийство и търговия. Макар че турците в Дойран бяха мнозинство, градът имаше български облик. Надвечер, след като слънцето се скриеше зад Калатепе, турците обикновено поемаха стръмните улици към горната махала. Рядко турчин след мръкване оставаше в чаршията. Тогава българите се чувствуваха като пълни господари на града...

Дойран представляваше конгломерат от вери и народности, които враждуваха и съперничеха помежду си. Вследствие на силната пропаганда, напоследък антагонизмът и раздорите между българи и гъркомани от една страна, и българи и сърбомани от друга - бяха се засилили. Гръцката пропаганда в българските земи датира от стари години... Сръбската пропаганда в Дойран започна едва към 1898-1899 г. С пари сърбите успяха да привлекат някои изпаднали гъркомани и около тях да създадат една малка група сърбомани-патриаршисти...Що се отнася до българите в града, въпреки че в продължение на няколко столетия са били под гръцко влияние, те съумели да запазят цялосно езика си...

Българското училищно дело във всяко отношение държеше първенство. Българите имаха образцова прогимназия, нова масивна сграда, с осем обширни стаи, добре обзаведени кабинети, с всички учебни пособия. През 1901 г. бе построено ново училище, което носеше името  "Екзарх Йосиф I".Българското училище се посещаваше от около 400 ученика. Българската църковна община в града имаше големи заслуги за издигане на учебното дело...

Несъмнено Хуриетът беше един прогресивен акт - крачка напред към демократично развитие на Турция. Младотурците широко прокламираха великите завети на Френската революция - свобода, братство и равенство, които не бяха цялостно спазени. Вратите на затворите широко се отвориха. Много емигранти се завърнаха по родните си места. Четите слязоха от планините. В Дойран настана истинско тържество. Свободата даде мощен импулс и градът тръгва към възход. Така минаха първите години на новия конституционен режим, докато през 1910 г. положението се промени. През септември същата година започна обезоръжителна акция срещу българското население, придружена с побоища, насилия и затвори. В отговор на турските насилия се заредиха атентати по железопътната линия Солун - Серес, в Щип и Кочани, последвани от масови кланета на българското население...

Балканската война почна под благовидния предлог за освобождаване на Македония от турско иго. В процеса на самата война обаче се разкриха истинските подбуди на някои от съюзниците: заграбване на колкото се може по-голяма част от Македония, без да се държи сметка за желанието и настроението на местното население. Докато българите отстояваха турските нападения при Чаталджа, в Солун сърби и гърци се разбраха за поделянето на плячката. Спорът се разрази във вражда и съперничество, което доведе до Междусъюзническата война. При тази война гръцките войски извършиха големи жестокости над българското население в околията. Всичките им злодеяния бяха навреме и на самото място констатирани и изнесени в рапорта на Карнегиевата комисия. С Букурещкия мирен договор Македония беше поделена. Дойранска околия бе разпокъсана. Граничната линия раздели езерото на две части - източната се даде на Гърция, и западната, със самия град - на Сърбия. Голяма част от българското население напусна града.Изселените дойранци се настаниха предимно в София, Бургас, Пловдив, Свищов, Плевен и Благоевград. Дойран напълно замря..."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Мај 09, 2014, 08:48:27 pm

Град Дебър и неговото основаване - Стамат Стаматов от с. Дренок, Дебърско, Македония

http://strumski.com/biblioteka/?id=299

http://strumski.com/readbook/?id=299

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D1%82%D0%B0%D0%BC%D0%B0%D1%82_%D0%A1%D1%82%D0%B0%D0%BC%D0%B0%D1%82%D0%BE%D0%B2_(%D0%BE%D1%84%D0%B8%D1%86%D0%B5%D1%80)

"Войните, а особено общо-европейската такава, разориха тоя градъ. Следъ тази война, турското население, което беше малко, биде разпиляно, албанското, по-големата частъ, избега въ съседна Албания, а българското, също, по-големата частъ, се пресели въ България. Така, че днесъ въ града Дебъръ остана онова, което нема възможностъ да се изсели. По население едва ли е останало 5,000 жители отъ 20,000 такива въ турско време.

Политическата граница между Албания и Югославия, която мина въ неговите предградия, между 4-5 клм. отъ юго-западъ, западъ и северо-западъ, отне му големия интерландъ за видния и прочутъ дебърски пазаръ, който държеше четвърто место следъ пазарите: Солунъ, Скопие и Битоля.

По географско местоположение, града Дебъръ, въ западната половина на Балканския полуостровъ, както и въ европейска Турция, заемаше централно место въ Десаретската низина, по отношение околните градове: Скопие, Призренъ, Дурацо, Тирана, Елбасанъ, Охридъ и Битоля. Той стоеше на кръстопътищата по отношение горните градове, и на главния пътъ "Via Egnatia" - Дурацо - Скопие. Същевременно града Дебъръ беше мутесерифлъкъ, независимъ отъ никой виляетъ и обгръщаше всички покрайнини отъ двете страни  по средното течение на р. Черни-Дримъ - единъ големъ окръгъ отъ 300 села. Всичко това му придаваше големо значение въ търговско отношение. Безостановачни кервани се движеха въ разни посоки. По склоновете на Корабъ, Кърчинъ, Бистра, Стогово, Радучъ и Вишарица, пасеха надъ 300,000 овце и не по-малко отъ 20-25,000 едъръ добитъкъ. А продукта отъ: сирене, масло, вълна, кожи, шаякъ и др. требваше да се разнесе по цела Македония, чакъ до Цариградъ. Прибавете и колониала, житни храни и други потреби, вие ще си представите, каква търговия е вършелъ града Дебъръ и какво той е представлявалъ въ пазаренъ день - неделя. Резултатъ на тая живостъ, въ търговско отношение, благосъстоянието на градъ Дебъръ, беше станало пословично:"Ако Цариградъ изгори, Дебъръ може да го построи", а "ако Дебъръ изгори, Цариградъ се продава". Нека се забележи, че турската властъ и албанското разбойничество, не беха въ състояние да унищожатъ онова благосъстояние, което имаха града Дебъръ и неговия окръгъ...

Къмъ Дебърския мутесерифлъкъ беше придадена и Матската областъ, която по-рано беше къмъ Шкодранския виляетъ. Турската управа направи това съ цель да намали влиянието на българския елементъ и увеличи онова на албанския...

Селото Кърчища, което лежи въ западните поли на Кърчинъ планина, 9-10 клм. с.з. отъ гр. Дебъръ, днесъ въ албанска територия, въ миналото е било едно отъ видните събудени български села. Дели се на две: горно и долно Кърчища. Д. Кърчища, днесъ е цело по-албанчено. Г.Кърчища има останали още 22 къщи български. Това село е доста старинно. Има развалини, особенно отъ стари черковища, една кула отъ 4,4 м. градена отъ грамадни камъни, за два етажа. Днесъ са останали само стените. Тая кула носи име "Кралътъ". Има още четири черкви, които днесъ населението посещава: "Св. Димитри", "Св. Петка", "Св. Спасъ", "Св. Никола", вънъ отъ черквата "Преображение" на в. Кърчинъ  - 2345 м. Тая черква се посещава само въ дена на праздника. Едно предание казва, че тамъ живеелъ духовникъ, който билъ погребанъ въ подножието на върха. Гроба стои и днесъ. Населението при посещаване на черквата, пали свещи и на тоя гробъ...

Всичките по-стари родове на българи въ града Дебъръ къмъ началото на 20 векъ, наброявали се приблизително около петдесетъ. Мнозина отъ по-старите хора, отъ тия родове, разправяли, че са преселени отъ селата на Малесията, Долни-Дебъръ, а некои даже отъ Матъ. Отъ село Вапа е родомъ попъ  Георги Граматикътъ, който преписалъ Битолския триодъ - трипесникъ. Писмото на този трипесникъ е Кирилско, прошарано съ глаголски редове, а това показва, че този запазенъ паметникъ е отъ 12 векъ. Селото Вапа е старинно село, което съществувало и въ 12 векъ. При преселванието на българи отъ покрайнините - Гърлата и Матъ, заемани отъ албанците, са се образували две села - Горна и Долна Вапа. ...Всеки единъ отъ тия родове, заселени въ градъ Дебъръ са запазили, не само своя патроненъ праздникъ (родовъ) на некой светия, но и общия на селото отъ което са дошли.

Преселвали са се и албанци отъ видни фамилии, а и потурчени българи, понеже чувствували стеснение да останатъ между съселяните. Майката на една потурчена българска фамилия от село Големо-Острени, Голобърдо, неискала да се преселва въ градъ Дебъръ и останала въ село безъ да се потурчи. Нещо повече, нейния заветъ е билъ свещеникъ да я погребе. И действително, попъ Арсо Мартиновъ отъ градъ Дебъръ е билъ заведенъ да погребе починалата стара. Свещеника е билъ посрещнатъ и изпратенъ съ всички почести на духовно лице.

Преселванията отъ селата въ града Дебъръ се засилватъ презъ миналия 19 векъ, особенно въ времето на Джелалединъ бегъ Охридски, Мустафа паша Шкодрански и главните разбойници Османъ Мура и Дервишъ Муца. Годините отъ 1810 - 1831-32 са най-тежки за българщината въ западните покрайнини на Македония, особено въ Дебърско. Повелята отъ 1821 г. за събиранието на оръжието отъ християнското население, обърна го въ същински роби - никаква закрила отъ никого. Продължителната борба на Мустафа паша Шкодрански за самостоятелностъ направи големи размествания въ населението, а взиманието на храните за войските му, както и за редовния султански аскеръ, докара населението до просия. И най-после презъ 1832 г. налага се новъ режимъ - въвеждание за християнското население воененъ данъкъ - "беделъ", понеже нема да отиватъ войници. Попъ Стаматъ отъ с. Дренокъ - Дримколъ и Гюрчинъ Кехая отъ с. Лазарополе - Мала Река, явили се предъ пашата въ Дебъръ и откупили тоя данъкъ като спайлъкъ. Първия за покрайнините по левия брегъ, а втория, за ония по десния брегъ на р. Черни-Дримъ. Цельта е била, тоя данъкъ да бъде разхвърленъ на българското население по единъ начинъ по правиленъ и по-лекъ за да не би на населението да се види тежко...Преселванията, а и потурчванията, са ставали най-много подъ натиска на зулумите: грабежи, отвличания въ пленъ или убиства. На местото на българските семейства веднага са се настанявали албанци и по този начинъ са се опразднили цели покрайнини. Горни Дебъръ потурчвания немаше, нъ нахлуха албанците, а българите се изселиха. Съ приеманието на мюслиманството, албанците почватъ да натискатъ въ източна посока и къмъ края на 18 и началото на 19 векъ, тия места са поалбанчени. Жупа пострада още съ дохожданието на турците 1467 г...  Границата между Албания и Югославия, разделя, приблизително, Дебърско на две. В Албания останаха българи в 10 села - 8 Голо-Бърдо и 2 Горни-Дебъръ. В Югославия останаха българите, безъ ония, които успяха да се изселятъ, следъ катастрофата презъ 1918 г...

На 1 септемврий 1863 г. е подадено до султана  Абдулъ Азиси жалба отъ епархията - Дебърско и Кичевско, противъ гръцкото духовенство и непризнаване на патриаршията. Магзара скрепенъ е съ подписи и седъмдесетъ и два печата на градове и села.

Събитията 1912 г. завариха въ Дебърско: Митрополитъ, името на когото остава да звучи високо въ българската история - Козма Пречистански, училищенъ Инспекторъ на окръга, три - класни училища, самостоятелни общини и пр."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Мај 11, 2014, 04:21:18 pm

КУКУШЪ - списание 1924 г.

http://www.scribd.com/doc/76872664/1924-Macedonian-Newspaper-Kukush

Последни минути преди да напусна родно пепелище

"Това беше презъ месецъ юний 1913 г. току що бехъ се завърналъ отъ Солунъ, където бехъ ученикъ въ гимназията. Въ подножието на Карадагъ Планина, на левия брегъ на река Галикъ и северо-источно отъ Кукушъ е разположено родното ми село Планиница - Малко селце съ 130 къщи, половината български, другата половина турски, е пръснато между два приточета на р. Галикъ.

Едва една седмица отъ пристигането ми въ село, се обяви съюзнишката война. Още първия денъ на военните действия пламна целото Солунско поле съ своите села и необрани сеидби. Картината бе страшна, но тържествена. Всеки знаеше, че тамъ всредъ пламъците са ония които коватъ съдбините на милото ни отечество, горди и величествени те умираха за свободата на брата робъ, отстоявайки геройски срещу десеторно по-многочисления противникъ...

Две денонощия се минаха въ пъленъ мракъ и неизвестностъ за онова, което ставаше южно отъ Кукушъ. Всички съ нетърпение очаквахме поне една вестъ, която да стопли сърдцата ни и не освободи отъ страшните предчувствия. Непрекъснатите, пушечни, картечни и топовни гърмежи, които все повече и повече се усилваха, още повече увеличаваха страха у всички ни.

Беше къмъ пладне на третия денъ, азъ и единъ другаръ ученикъ излезохме вънъ отъ селото, за да можемъ по-спокойно, необезпокоявани отъ никого да вникнемъ въ тайната на провидението. Обаче, едва бехме на окрайнината на селото, предъ насъ се изпречи картина, която още живо се очертава въ паметьта ми. По протежение на целия пътъ за Кукушъ мравунякъ отъ хора, кола и добитъкъ пъплеше напредъ. Веднага доловихъ трагизъма на всичко коетое станало и какво ни очаква.

Застанали на едно место, ний съ другаря дочакахме първите бежанци и безъ да питаме кои са и отъ где идватъ, застанахме имъ на чело и така предвождайки целия мравонякъ стигнахме на средъ селото. Тукъ само за половинъ часъ площада почерне отъ бежанци, разпрегнали своите коли и съсипани отъ умора, легаха кой накъде свърне.

Обаче,още същия день около пладне, каква беше изненадата ни, когато видехме, че величествения и разположенъ амфитеатрално по склоновете на легендарния върхъ "св. Георги", Кукушъ бе сюрпризиранъ периодически отъ вулканически взривове, които високо хвърляха кълба черъ димъ.

Първоначално никой не помисли, че нещастния градъ преживяваше последните минути на своето житие. Картината обаче всека минута ставаше все по-ужасна. Докато изпърво взривовете беха тукъ тамъ по окрайнините на града, сега те се увеличаваха и изгубиха предишната си периодичностъ. Почти целия градъ бе обзетъ отъ пламъци, които наситени отъ земната храна, беснееха високо надъ града. Единственъ върха "св. Георги" съ своя величественъ едноимененъ храмъ сега гордо се издигаше надъ горящия Кукушъ и отправяше хиляди проклятия срещу неканения похитителъ, който съзнателно унищожаваше крепостьта на българизма въ тоя край...

Предъ перспективата, че само за неколко минути требваше да се простимъ съ всичко скъпо за насъ, градено отъ векове насамъ и пазено като зеницата на окото, всички ни обземаше нервенъ бесъ и като избезумели гледахме какъ всичко изживява последните минути на своя миръ и блаженство и се приближава къмъ предчувствувания до тогава трагизъмъ..."
Д.Христовъ


Прокудения Кукушанецъ

"Известно е, че кукушкия българинъ редко познаваше своята околия, пъкъ и неохотно догонваше хоризонтъ безъ гледка на рида "Св. Георги". Между днешниятъ англичанинъ и кукушанеца отъ старата генерация има нещо общо, не, разбира се, по мирогледъ, обноска, животъ, облекло, и особенно пъкъ, темпераментъ. Ненадовичъ твърди, че англичанина не учи и не желае да говори чуждъ езикъ и че въ Австралия даже и кучетата лаятъ по английски...Кукушанеца нито съ уста, нито съ пари може да направи наречието си напълно понятно, даже и за свойте еднородци отъ западна и северо-западна Македония.

У дома си, въ Кукушъ, той считаше като лека всека жена която назубреше две три турски думи, или, като слабъ въ родното си чувство, всеки който се стараеше да говори даже гръцкия езикъ на българите, напр. отъ Гърдоборъ.

Опиталъ се некой да учи млади кукушанчета на елински и то едва следъ 1858 г. Кощунство невъобразимо, грехъ непростимъ! Умре нещастниятъ старецъ едва около хуриета и на опелото му не се явиха много отъ най-близките му роднини...

Настъпиха презъ 1913 г. "победоносните" гръцки войски. Кукушанецътъ презре своя "Св. Георги" и остави на разположение на "победителите" само своите луди, които не беха малко. Чадата на Елада, обаче, и техъ избиха, вероятно, защото нашите невменяеми не са възприели гръцкия езикъ! Но, сега поне, те са блажени, че спятъ въ роденъ край своя веченъ сънъ! Богъ да ги прости!

А тукъ умните кукушани не са зле. Но, да се разберемъ. Мнозина са добре материално, но всички са терзани душевно. Техъ тукъ ги души грозна носталгия, черна тъга за родния кътъ. Не се среща въ София Кукушанецъ на зрела възрастъ съ засмяно лице, особено пъкъ праздниченъ денъ. Това се дължи на копнежа му за Югъ, за горещо, ярко слънце...

Водачеството на Кукушъ въ живота на Македония е всестранно. То очертава големите дарби на кукушани по всичките отрасли на човешката дейностъ, на мисъльта и труда. Художникътъ и учителътъ стария Георги Такеджиевъ, верниятъ синъ на народа и крепителътъ на духа хаджи Стойчо, търговецътъ платнаръ Стаменъ Пецо Геловъ, родолюбецътъ книгопродавецъ Митре Киречлиевъ, далекогледния мелничаръ Петрушъ Петковъ, несравнимите градски народни дейци Поне Икилюлеевъ, Атанасъ Кушовалиевъ и други като техъ, старите учители Мицо Алексовъ, Христо Бучковъ, Гоце Вангеловъ и пр. са стари водачи, чието значение надхвърля градските стени на Кукушъ. Обаче, водачътъ отъ общобългарската църковна борба Нако Станишевъ и великиятъ апостолъ отъ революционната борба Гоце Делчевъ са вече първи водачи на цела Македония и техното величие е такъво на целия български народъ.

Нека се поклонимъ предъ гения на всички тия наши водачи и нека верваме, че макаръ и далечъ отъ нашия роденъ край поколенията на Кукушъ не ще изгубатъ своите големи дарби и своята патриотическа кръвъ."
Д-ръ К.Д.Станишевъ


ЕДИНЪ ДЪЛГЪ

"Кукушъ го нема вече, или по-верно нема го вече за насъ. Обаче въ нашите спомени, той си е все същиятъ голъ и пустъ, но милъ Кукушъ, и тия спомени немогатъ се изличи отъ сърдцата ни. Привързани бехме ний къмъ него съ редка обичъ. Не напразно пословицата ни казваше: Изгуби ли отъ очи Св. Георги, кукушанецътъ се връща назадъ." Гладувахме ний, бедствувахме, философски търпехме лишения и несгоди, но не емигрирахме...Кукушъ, предградие кажи на Солунъ, беше единъ отъ редките по духъ български градове, съ неповлиянъ отъ модите животъ, съ запазени обичаи, съ мелодични и поетични по съдържание песни, каквито не се пеятъ никаде на друго место. Нека запознаемъ нашите деца съ родното огнище... Но...не забравяйте да ги запознаете и съ участието, което е вземалъ Кукушъ въ борбите за национално самоопределяне, а по-късно и за политическа свобода. Сгрейте ги съ разкази за участието ни въ революционното движение. Кажете имъ, че Кукушъ влезе единъ отъ първите въ това движение, че той даде животъ на това движение и че му остана веренъ до край..."
Т. Делииванов

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Мај 14, 2014, 07:40:56 am

Македония въ своите жители само сърби няма - 1913 г., МЕТОДИЯ КУСЕВ

http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=582%3A100-&catid=29%3A2010-04-24-09-14-13&Itemid=61

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%B5%D1%82%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D0%B9_%D0%9A%D1%83%D1%81%D0%B5%D0%B2

http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/a/a3/Macedonia-in-its-borders.jpg

"Изложение на етнографическите, географическите и историческите съображения споредъ които и западна Македония трябва да се присъедини къмъ България.

Тоя въпросъ, че Западна Македония по етнографически, географически и исторически аргументи е била и е българска, се реши въ С.Петербургъ презъ 1890 г., въ едно големо събрание на С. Петербургското славянско благотворително общество, свикано на 22 януарий 1890 г. С. Петербургското славянско общество презъ 1889 г. издаде карта на славянските народности. Тая карта беше приложена при "Журналъ Славянскихъ Известий 1889, No 52", който беше органъ на това общество. Боята върху Македония беше поставена на картата оная, която означаваше българите.

Обществото, каза Комаровъ, ще свика едно собрание отъ учени хора, професори, списатели и дипломати, да се произнесатъ по верността на въпросната карта. Попита ме дали съмъ съгласенъ да ме поканятъ въ събранието, да кажа какво зная относително славянското население въ Македония отъ коя народностъ е, тъй като моята дума имала значение като на лице Архимандритъ и родомъ отъ (Македония) гр. Прилепъ, отъ центърътъ на Западна Македония. Съгласихме се да заведа на събранието и 14-те семинаристи българчета родом отъ разни точки на Македония...

Срещу мене седеше сръбския в Петербургъ посланикъ – Симичъ (стария).3 Граф Н. Игнатиевъ, като пристигна, се спря въ крайните редове на събранието. Следъ научното разискване, взе думата сръбския посланик Симичъ. Той каза, че сърбите не искатъ нищо несправедливо. Гр. Пирот усвоили на законно основание. В Берлинския конгресъ били представени две петиции, една отъ сърбите, а другата – отъ българите жители на гр. Пиротъ. Сръбската имала болшинство съ 18 гласа. Бележимъ, че въ това време български владика въ Пиротъ, подъ название Нишавски, беше блаженопочившия Евстатий. По въпроса за подписване на сръбската петиция, той, когато изпъденъ се завърна въ България, ми разправяше, че сърбите избесили българи, които не искали да се подпишатъ като сърби. Произвели страшенъ тероръ: самия него, владиката, арестували. Българската петиция била подписвана съ голямъ рискъ, като се криели хората по таваните, гдето се подписвали. И сега въ окупираните отъ сърбите страни въ Македония, както и въ Албания, употребяват те същия маниер - чрезъ тероръ, чрезъ насилствено подписване на петиции – се стараятъ да усвоятъ чужди земи. Ще останатъ ли и този пътъ ненаказани?

Комаровъ стана и каза: "Господа, ние имаме тукъ помежду си известния всемъ намъ почтенейши Архимандритъ Методия; за щастие той е родомъ отъ Македония, отъ гр. Прилепъ, центъръ на Западна Македония. Не желаете ли да го помолимъ да ни каже той, какво знае по тоя въпросъ относително славянското население въ Македония отъ коя народностъ е? – Съ болшимъ удоволствиемъ. Помоленъ, станахъ. Изтъкнахъ около 20 необорими аргументи, въ основа на които се доказва, че въ Македония не е имало и няма сърби. Някои отъ тия, от по-важните, ще изложа тукъ:

1. Казахъ, че истината не може да се скрие. Азъ съмъ българинъ. Ние македонците сме българи. Азъ не съмъ упълномощен отъ страна на македонските българи да ги представлявамъ тукъ. Но азъ знамъ тяхното мнение...

2. Историята не може да лъже, за хатър. Има единъ отъ Византийските Императори, който бе прякоренъ "Вулгарохтонос", българоубиецъ. Той е Василий, който водилъ война въ Македония противъ Българския царъ Самуила. Казва се, че той извадилъ очите на 15 000 Самуилови войници, въ гр. Прилепъ... Ако това население, на което Византийския Император Василий извадил очите, беше сръбско, защо тоя Василий да се не нарече „сервохтонос" – сърбоубиец, а се нарекълъ "Вулгарохтонос"– "българоубиец"? Така се нарекълъ, защото той избилъ българите. Значи и тогава българи населявали Македония... Чрез думата „Василий Българоубиецъ” историята огласява гърмогласно: "Македония населявали българи, а не сърби".

3. Никой не може да каже, че Цариградската Вселенска Патриаршия е била някога наклонна да действува противъ истината за въ полза на българите. Когато последната да унищожи Охридската Българска Архиепископия, въ диптиха на титлите отъ владиците на ония Епархии, принадлежащи на Охридската Архиепископия и присъединени къмъ Цариградския Патриаршески Престолъ, намерила за добре щото въ тези титли да приложи фраза, която да означава съвременния националенъ характеръ на населението на Епархията, на която е кириархъ известенъ владика. Ония отъ слушателите тукъ, които са свършили Духовна Академия, знаятъ тия титли, или, ако не ги знаятъ, могатъ да ги намерятъ въ диптихите на Патриаршията. Ще посоча титлите на митрополитите отъ три Епархии въ Западна Македония: Костурската, Битолската и Скопската. На първия, на Костурския, титлата е: “Митрополитис Касториас ке е`ксархос пасис Вулгариас” – "Митрополитъ Костурски и Екзархъ всей древней Болгарiи” - на Битолския: „Митрополитис пелагониас ке е`ксархос пасис Вулгарик с Македониас” - "Митрополитъ Пелагонийски и Екзархъ всей горней Болгарской Македонии” - на Скопския: "Митрополитис Скопионъ ке е`ксархос пасис ано Вулгарикис Македониас" - "Скопски Митрополитъ и Екзархъ всей горней Болгарской Македонии"...Тия титли са неопровержимо историческо доказателство, че на Западна Македония южната частъ била призната въ древността за „Палеа Byлrapia" – „древна България", а средната и северната за Българска Македония. Следователно исторически фактъ е, че въ Македония е нямало и няма сърби.

4. Известно е, че гръцкиятъ печатъ е враждебенъ на българите. Сърбите са в съюз съ гърците противъ българите въ Македония. Не може да се допусне мисълта, че тоя печат, гръцкия, ще ратува за въ полза на българите противъ интересите на своите съюзници – сърбите. Те, гърците, не отричатъ истината, че жителите на Македония говорятъ български...Гръцкия печатъ нарича македонските жители „е'ллинес Вулгарофони” – „елини българогласни”. Това не е тайна. Тукъ въ С. Петербургъ се получаватъ много гръцки вестници. Тоя съюзенъ на сърбите гръцки печатъ, защо не нарича македонците „е'ллинес сервофони" – елини-сърбогласни, ако те бяха говорили не български, а сръбски? Враговете на българите и съюзниците на сърбите – гърците, твърдят високо, че македонците говорят нито гръцки, нито сръбски, а – чисто български, следователно, че – македонците са народъ българогласенъ. Това значи на простъ езикъ, че гърците свидетелствуватъ и казватъ, че македонците са днесъ българи, а не сърби.

5. Въ Цариградъ жителствуватъ не по-малко отъ 30 000 българи само изъ Македония. Те дохождатъ въ Цариград на заработка, като градинари, млекари, овощари, хлебари и пр. По времето на българския църковенъ въпросъ, тези македонски жители, подъ натиска на страданията, на които биваха излагани и отъ упражняваните, противъ тяхъ преследвания, често пъти са отивали въ Руското посолство съ молби за защита и за съдействие въ удовлетворение на техните, справедливи желания. Понеже презъ периода на църковния въпросъ за руски посланикъ въ Цариград беше Негово Сиятелство графъ Игнатиевъ, който сега е тукъ, нека каже той кога сръбски консулъ или посланикъ е дохождалъ при него съ оплакване за преследванията противъ сръбските жители въ Македония и да иска съдействие и застъпление за подобрение на тяхното положение? Никой македонски славянинъ не е стъпвал в Сръбското консулство в Цариград, защото сръбските консули, като съюзници на гърците, всякога са били враждебно настроени противъ тия славяни, защото ги считаха за бугараши...

Свика се Цариградската европейска Конференция. Тя определи границите на автономна България. Тия граници се определиха на основание на точни статистически данни. Въ тия граници, които легнаха въ основа на границите на Св.Стефанска България, влизаха: Пирот, Враня; границата минаваше по югоизточните склонове на планините: „Черна гора”, „Шар планина”; отъ тукъ по дясното течение на р. Дрин и пр. Така щото Скопие, Куманово, Тетово, Гостиваръ, Дебъръ, Струга, Охридъ, Битоля, Прилепъ, и пр. оставаха въ автономна България. Фактът, че цялата Македония, наедно съ гореречените провинции, влизаха въ състава и въ границите на автономна България, не разтревожи сръбското правителство, защото тогава то считаше населението на тия места за бугарашко, каквото си беше и каквото си е и до денъ днешенъ. Отъ когато сърбите чрезъ Берлинския конгрес усвоиха българските градове: Пиротъ, Нишъ, Враня, Лесковецъ и пр. дадени въ замяна на Босна и Херцеговина, отъ тогава те се настървиха да търсятъ сърби и въ Македония, като им бе дадено обещание за сполука отъ дипломацията, която, имаше интересъ щото сърбите да забравятъ Босна и Херцеговина...

6. Сръбското княжество отдавна съществуваше преди да настъпи националното пробуждане на българите. Ако славянското население от Македония беше било сръбско, щеше да подпадне под влиянието на това княжество, под влиянието на сърбизма. Пита се, защо в Македония нигде, в никой град не отвориха сърбите и не подържаха училища?

По време на убийството на княз Михаила, бяха избягали от Сърбия и дошли в Македония двама сърби емигранти, преследвани въ Сърбия, като заговорници. Единиятъ беше някой си Гьока, а другиятъ – Милетич, бащата на професора г-на Милетич. Между Прилепската и Велеската общини се породи распря: коя община кого от тия двамата да вземе за учител: Гьока беше писаръ, а Милетичъ – учителъ. Въ Прилепъ остана Гьока, а във Велесъ – Милетич. Милетичъ остана дълго време като учител във Велес: той се ожени за велешанка, българка. Отъ сръбски, той стана добъръ български учителъ. Ако беше било славянското население въ Македония сръбско, щеше ли Сръбското княжество да остави неудовлетворена тази нужда и жажда за учители и въ Прилепъ, и във Велес, и по цяла Македония? Ако велешани бяха биле сърби, щеше ли единъ Милетичъ да се побългари, да стане български учителъ, български патриотъ? Като булгарашко, това славянско население въ Македония, беше презряно отъ Сръбското княжество. И тия факти показват, че въ Македония не е имало и няма сръбско население.

7. Сърбите казватъ, че сръбското население въ Македония, подъ влиянието отъ пропагандата на Българската Екзархия, започнало да се нарича „Бугари”. Ферманътъ, с който се образува Българската Екзархия, е съставенъ на основание единъ проектъ, издаденъ отъ Гръцката патриаршия във времето на Патриарха Григория VI. За образуването окръгът на Българската Екзархия, Патриаршията е дала, като ги припознала за чисто български. Преди да има Екзархия, тия епархии са били признати отъ Патриаршията за български. Преди да настъпи възраждането на българите, преди да има Екзархия, чуждестранни пътешественици намиратъ, че населението въ Македония е българско...Църковния въпросъ първоначално е повдигнатъ отъ Македония, отъ градовете Охридъ и Скопие. Пръвъ български владика, по настойчивото искание на епархиотите, е бил назначен в Македония, за гр. Кукуш – Партений, родом от Галичник, Дебърска околия.19 Не Екзархията е пропагандирала в Македония, та жителите и отъ сърби са станали българи, а наопаки – българите от тая областъ, най-рано и пръв пътъ повдигнаха въпросъ за образуването на Екзархията, на националната българска църква...Скопие е огнището гдето е избухналъ пламъка на българския националенъ духъ – искрата, която запали църковния, български въпросъ за образуването национална българска църква. Охридъ е столицата на българската Архиепископия. Тия центрове на българската култура, на българския националенъ духъ, Скопие и Охридъ, не могатъ да бъдатъ сръбски. Това да се разбере.

8. Прилепчани послужиха на Сръбското княжество като инженери, архитекти, столари и строители. Тютюневата култура беше неизвестна въ Сърбия. Прилепчани я разработиха. Гр. Алексинец е заселенъ почти отъ прилепчани. Когато някой отъ тия заселени въ Сърбия прилепчани се случи да се завърне в Прилеп, трябва да се пази много да не би да се отпусне и употреби някои думи съ характер на сръбския езикъ. Защото прилепчани са много шеговити, та ще го взематъ съ удоволствие за мезе, на подбишега, на подигравка... Единъ подобенъ, завърналъ се прилепчанинъ, въ своята неосторожностъ, като употребилъ сръбски думи, намерилъ си белята: всеки прилепчанинъ му викалъ: „сърбинътъ”, ето го „сърбинътъ”! Останалъ му прякоръ „сърбинътъ”...Единъ момъкъ прилепчанинъ, който въ Сърбия следвалъ въ гимназия, на име Диме, като се завърналъ въ Прилепъ...Прякорите „Сърбинътъ” и „Газдата” показватъ едно, че въ Прилепъ не само няма сърби, но прилепчани и се подиграватъ със сръбските думи.

9. Покойния Стефанъ Верковичъ, родомъ Босненски хърватин, седеше близо до менъ, и държеше въ ръцете си своята книга: „Народне песме македонски бугара, скупiо Стефан Веркович, у Београду, Правителственном книгопечатном 1860". и се заканваше, като подигаше книгата, казвайки: „гла'и ке кършам" – (глави ще троша). И наистина, съ тая книга глави се трошеха и се кършатъ. Тази книга, господа, е посветена „на неной светлости, премилостивой гocпojи, княгиньи Юлiи Михаила Обреновича... ревностной покровительици народногъ образованя и напредка у най-вечой покорности посветуе скупител". Съдържанието на книгата е било предварително прегледано и одобрено, и после е дадено разрешение за посвeтуването на височайше име. Значи тази книга е била одобрена отъ княжеския сръбски домъ. Печатана е била въ правителствената печатница въ Белградъ, даромъ. Значи я одобрило и сръбското правителство. Какво одобрили? Не само песните показвали, че македонските славяни са българи, но и въ изложението, под формата на предговоръ, съставителятъ описва въ подробности, въ XIX страници, кои места изъ Македония населявали тие славяни, които говорятъ по български и се наричатъ българи. Сърбо-хърватинътъ не споменува нигде, че има в Македония неге сърби. Като обиколилъ и изходилъ цялата Македония, той описва где намерилъ българи, где гърци, где цинцари и где арнаути: нигде, обаче, не е намерилъ сърби. В 1860 година, когато е напечатана тая книга, и царствующия домъ на сръбската държава и сръбското правителство са приели и признали, че въ Македония няма сърби и че славяните въ тая област са българи.

Какъ действуватъ въ Македония сърбите днесъ. Угнетителното имъ и отвратително управление. Враговете на българския народъ.

Сега, със своите терористически действия въ окупираните отъ тяхъ български земи въ Македония, отварятъ нова рана, безъ да е заздравила, старата, за Пирот, Ниш, Враня, Лесковец! Те бързатъ, щото въ 6 месеца, както се хвалятъ, да посърбятъ българското население в Македония. Няма да успеят...Бутането на сърбите въ Македония е една политика, която има за цялъ да създаде едно положение, което да не дава на Сърбия нито да помисли някога за Босна и Херцеговина... Границата между Сърбия и България е Шаръ планина. Отсамъ тая планина сърби няма. И помаците, наричани торбеши, говорятъ чисто български езикъ. Тая граница е точно определена и въ автономна България, изработена отъ Цариградската Конференция, и отъ Св[ети]-Стефанска България. Вънъ отъ тая граница, ако Сърбия се осмели да усвои и едно градче, чрезъ съдействието на когото и да би било, съ това Сърбия ще направи да прибликне, да прелее чашата на търпението...

Робството подъ сръбската влада е по-тежко за насъ отъ робството на турската властъ. Заробването на българите въ Македония отъ сърбите няма да го понесе българския народ. Това трябва да се разбере. Никой да се не мами. Сърбите се съюзяваха против българите въ Македония и съ немците, и съ гърците, и съ турците, и съ арнаутите, и ... съ дявола. За да ни ограбят, те не се спираха предъ идеята за славянска солидарностъ. Отъ ония които даватъ намъ съвети да бъдемъ отстъпчиви на сърбите за славянската солидарностъ, никой отъ тяхъ не е давалъ и не дава такива съвети на сърбите, да не ни ограбватъ, за да се запази славянската солидарност. Искатъ да обърнат съюзът въ средство, за да ни ограбят сърбите по един юдински начин. С това ще ни принудят да потърсим и ние съюзи подобни на ония, до каквито са прибягвали сърбите. Казва се, че сърбите и сега тайно водятъ преговори съ гърците. Голямо желание имали сърбите щото тяхната граница да граничи съ границата на Гърция. Чудно. Ами ако пожелаем и ние щото границата на България да граничи съ тая (границата) на Австро-Унгария? Аслъ на старата България, населена и до днесъ от българи, е границата по дясното течение на реката Българска Морава до вливането й въ Дунава. Сърбите със своя шовинизъмъ тикатъ работата да си потърсимъ тая граница. Защитниците на славянската солидарностъ да не я прекаляват работата със своето стремление да компенсират сърбите съ български земи, за да се не хвърлели сърбите въ обятията на Австро-Унгария, защото съ това ни показват пътя как можем и ние да се запазим отъ ограбване отъ своите съюзници и какъ можемъ да си повърнем ограбеното...

И арнаутите, и гърците не са за насъ толкова опасни, колкото са сърбите. Най-големите врагове на нашата народностъ, по-опасни и отъ турците – са сърбите. Да се изповяда откровено тая истина. Да се не лъжатъ сърбите и сърбофилите, че ще ни омаятъ със славянската солидарностъ. Ако сега сърбите ни взематъ и единъ градъ, последната разправия, която ще имаме, ще бъде със Сърбия...

Ако сърбите не очистятъ и не напуснатъ окупираните отъ тяхъ български провинции въ Македония, и ако българската държава не пожелае, по разни съображения, или не бъде въ състояние да освободи тия български земи отъ новото, по-лошо отъ турското робство на сърбите, освободителната война ще се обърне, въ такъвъ случай, на черна заробителна за българите от Западна Македония, които най-много са се подвизавали и са страдали за изгнанието на турците от Европа и гдето се намиратъ най-святите паметници на древнята българска култура и величие...

Това да го разбератъ добре: и българи, и руси, и немци, които помагатъ на сърбите да завладяватъ наши земи. Те ще носятъ проклетията, която падна на турските глави, които бяха се съюзили със сърбите противъ българите в Македония, та им помагаха въ техния вандализъмъ противъ нашите братя. Те ще носятъ отговорността за кръвта, която има единъ денъ да се пролива по тяхна вина. Тя ще падне на главите имъ, за вечно проклятие.
Издигнат глас от един Прилепчанин."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Мај 15, 2014, 10:06:08 pm

Погрома на България. Виновникът - Методий Кусев от Прилеп, 1914 г.

http://strumski.com/biblioteka/?id=315

"отъ единъ петдесеть годишенъ дѣецъ за освобождението на стара България - Македония.
Старъ българинъ, македонецъ

Апел към българския народъ.
Стига сме жумели, народе. Да си отворим очите и да погледнем. Ще видимъ, че фантома, който, поради жуменето ни, се представляваше въ нашето въображение и ни се чинеше, че е нашъ великъ покровителъ, а пъкъ излиза, че той е виновника за погрома на България. Тя, съсъ своето словесно мляко на славянската писменостъ, откърми и матушката Русия. Безъ българската култура, Русия не можеше да бъде велика. Въ замяна на писменността и културата, които й даде България, Русия ни подари свободата. Станахме квит. Императорътъ каза: „България ще се накаже". Наказа се. Руската дипломация извърши погрома на България, за да се изпълнятъ думите на императора. За тоя смъртен гряхъ, ще бъде наказана Русия съсъ страшенъ погромъ, много по-страшенъ отъ оня, който й се нанесе въвъ време на Руско-японската война. За направения гряхъ, за погрома на България, ще се отплати с разгромяването, с разпадането на великата Руска империя...

1-во мото:
Не трябва да се правим илюзии, и да се заблуждаваме самоволно: русите, чрезъ назначаването на сърби владици въ Македония, мерятъ да посърбятъ българското население в Македония, за да осуетятъ Св. Стефанска България.
(Екзархъ Йосифъ)
2-ро мото:
„Девизът" на руското правителство за намалението и отслабването на България за сметка уголемяването и засилването на Сърбия, се оформи окончателно въ държавна политика на Руската империя, презъ 1889 година.
(Метрополитъ Методий)
"Девизътъ" на руското правителство е бил и е за намалението и изтощението на България. Тоест: България да не стане голяма и да не бъде силна. Тоя "девизъ" на руското правителство не е вчерашенъ. Не е предизвиканъ, нито създаденъ отъ 16 юни. Той е легналъ като основенъ принципъ въ политиката на руското правителство. Догма държавна на Руската империя за осигуряване нейните най-съществени интереси е тоя "девизъ"...

Нашиятъ църковенъ въпросъ е една история образувана отъ верига на обстоятелства които потвърждаватъ тая истина. Борбата по църковния ни въпрос беше борба против руската дипломация. Зад нея се криеше Гръцката патриаршия, националните – панеллинистически – интереси на която бяха достойно защищавани и покровителствувани отъ славянска Русия. Подялбата на ръководителите по църковния ни въпросъ на две групи, на две партии, на русофоби и русофили, казва тая истина, че имаше борба, "за" и "против" руската дипломация. Русия настояваше да се образува една областъ на българската църква въ граници каквито ни определи Патриаршията. Съ нейно благословение да се образува тая автономна църква. Русофобите бяха националисти – либерали. Те настояваха и работеха да се добие правото щото въ кръга на българската църковна областъ да влязатъ, като съставни части, всичките епархии въ Турската империя, гдето българите бъдатъ въ множество. А русофилите, консерватори, антинационалисти, но ортодоксални, защищаваха каузата на руската дипломация: да приемемъ само това, което ни дава Патриаршията. Безъ нейно благословение нищо да не приемаме. Те тогава бяха слепи русофили, оръдия послушни на руското правителство, каквито бяха и са и днешните – отъ освобождението насамъ – русофили, слепи оръдия не на българската, а на руската кауза.

Първоначално руското правителство настояваше да се образува една българска църковна автономна oбластъ ограничена до Балкана, въ границите на Мизия, Северна България. Сериозната съпротива, която съ неумолима жестокостъ упражняваше българския народъ, правеше руската дипломация да прибегне до маниера съ постепенното и неусетно отстъпване. Строптивостта на българитеплашеше руската дипломация да не би съ нейното упорито постоянство да изгубибългарите отъ своето покровителство и влияние. Руското правителство на църковната област гледаше като на бъдащата политическа държава. Русия беше за една малка България; за една политическа държавица до Балкана. Отъ тамъ тя беше която най-много пречеше за разширението областта на българската църква. Боеше се да не би България, като стане велика и силна, пожелае да посегне на Проливите и на Цариградъ.

Покойния графъ Игнатиевъ, руския тогава посланикъ въ Цариградъ, ме убеждаваше, че въ нашъ интересъ е да възприемемъ образуването на църковна областъ до Балкана. Това ще бъде съ благословението на Патриаршията. Въ такъвъ случай, казваше, ще ни се даде възможностъ да образуваме отъ тая църковна областъ еднобългарско княжество. После, това княжество, да се грижи за разширението на своите граници.
И тогава руската дипломация беше в съюзъ съ гърците, за да се съкрати църковната област на България въ малъкъ обемъ, както и днесъ е въ съюзъ съ гърците, със сърбите и съ румъните противъ уголемяването на България. Изразителъ на възмущението на балгарския народъ отъ тая антибългарска политика на руското правителство, беше покойния Драган Цанков. Той, като добър патриот, определи отношението, политиката на българите къмъ руската дипломация съ девизътъ: "не Ви щемъ ни меда, ни жилото"...

Уверяваха ни генерали, че предполагаемата мярка да се ограничи войната до Балкана, била съгласно Рейхщадското съглашение – да се освободи България до Балкана за въ полза на Русия, като компенсация за Босна и Херцеговина. Военните бяха за освобождението на целокупния български народъ. Недопускаха и мисълъ за прекратяването на войната за освобождението на България до Балкана. Като се премахна претексътъ за неблагонадежността на българския народъ, се продължи войната. Дойдохме в Одринъ. Тамъ първоначално се водеха преговорите за сключването на мирътъ. Стана известно, че българското княжество ще се образува до Балкана. Вдигнахме голяма врява. Офицерите се разтревожиха. Единъ протестъ, покритъ с хиляди подписи, се поднесе на графъ Игнатиевъ, главния ръководителъ по водене преговорите за мирътъ. Тоя протест беше написан отъ покойния дядо П. Славейковъ. При написването му присъствувахме въ квартирата му. Въодушевлението беше, по обичаю, подкрепено съ малко винце.

Чрезъ руския пловдивски консулъ, българина Найденъ Геровъ, бидохме със свещенника Г. Тилевъ повикани отъ графъ Н. Игнатиевъ.
Той ни посъветва съ молба да не бунтуваме офицерството. Каквото е възможно, ще стане. Заяви му се, че безъ Румелия (Южна България) и безъ Македония, едно княжество до Балкана не го щемъ. Една църковна (религиозна общинска) областъ е предпочтителна за интересите на българския народъ, отъ колкото едно княжество до Балкана, което ще раздели и разнебити българския народъ.
Добре, да уредимъ щото въ договорът да се каже, че се урежда една българска държава съ всичките области населени отъ българите. Но, надали ще се осъществи.
Прокарала се Румелия – Южна България, но Македония останала вънъ, незачислена, въ новообразуваната българска държава.
Възбудихме пак ново движение...

Огласи се, че въ Берлин ще се свика конгресъ, да преустрои Св.Стефанския договоръ. Знаехме, че Св. Стефанска България въ Берлин ще бъде окастрена. Избраха се 70 представители съ мисия да поднесатъ въ Св. Стефано, на Николай Николаевичъ, главнокомандующия, единъ адресъ отъ българския народъ до царя Освободителя – благодарностъ за освобождението на България и за образуването на велика Св. Стефанска България. Единъ отъ тия представители бяхъ и азъ...

Ние, българите, трябва да изпратимъ въ Берлинъ пълномощна делегация. Да заявимъ на силите, чрезъ наши пълномощни представители, че ние българите и подъ турския режим се радвахме на общинска автономия и че сме ревнители за независимъ политически животъ. Въ Св.Стефано много се помъчихъ да убедя някои и други отъ представителите. Съ една група решихме да направимъ едно заседание за разискване по въпроса... Реши се:
1) Да се изпрати едно лице в Македония, да подпише в едно пълномощно всичките общини в Македония;
2) Да се устрои подписването на едно пълномощно от Пловдивските нотабили;
3) Да съставя една статистика за българите от Одринския вилает.
Въ дворътъ на Митрополията ме застигна вицегубернаторътъ Ивановъ (кишеневецътъ). Разтревоженъ ме запита: „какво правите"? Кметътъ Пеевъ ви наклеветилъ на генералъ-губернатора Столипина, че сте правили заговоръ противъ руската държава. Разправихъ му работата. Дадох му да прочете подписаното пълномощно. "Това требваше да направите", рече той. „Само по тоя начин би могло да се предупреди раздроблението на България. Но сега, добави, оставете се. Подиръ направения доносъ, ако мръднете, всички ще отидете в Сибиръ, на заточение". Бяхъ уморенъ и разнебитенъ. Десетина пъти ходихъ въ Цариградъ да убеждавамъ Екзарха да санкционира едно пълномощно за делегация въ Берлинъ. Да изповядаме истината...

Планътъ на руската дипломация е билъ и е – да се повърне България въ нормалното си положение, споредъ първоначалния планъ: да си стане руска губерния. Съединението на Източна Румелия съ България порази руската дипломация. Тоя жестъ осуетяваше планътъ за присъединението на България съгласно „Рейхщадското" съглашение. Уголемяването на България оправдаваше опасенията на руското правителство да не би се отвори апетитъ на България и пожелае единъ денъ и посегне да тури ръка на Проливите и на Цариградъ. Упорито настоя да не признава това съединение на Източна Румелия съ България. Сърбия ни отвори война. Щом се отвори войната, Русия си повика офицерите и ги оттегли отъ нашата армия. Желанието на Русия да бъдемъ победени и ограбени отъ Сърбия, стана явно: само слепите русофили не можеха или, по-скоро, не желаеха да го видятъ. Богъ закрили България. Сърбите неуспеха. Руския планъ - за ограбването, за намалението на България – не успя. И съпротивлението на руското правителство за признаване на Съединението няма успехъ.

Европейските сили се сепнаха. Отъ победата, която нанесоха българите на сърбите, те разбраха, че българския народъ се въодушевлява отъ чувството на независимостта, че той е въ състояние да пази тая независимост, следователно заслужва да му се признае и гарантира тая независимостъ чрезъ признаването на Съединението...Покойния Стефанъ Стамболовъ издигна високо знамето на независимостта и отсече: „долу ръцете". Спаси Българията. Ако не беше билъ Стамболовъ, днесъ България щеше да си бъде спокойна, като руска задунайска губерния...

Автономията на Източна Румелия, която създаде условията за нейното присъединение на Княжеството България, се издигна като плашило за руското правителство, че ако се дадатъ автономни права на Македония, и тя ще се присъедини на България. Отъ тамъ и препятствията за въвеждане автономни реформи въ Македония, отъ тамъ и падарските реформи. Революционните комитети въ Македония създадоха сериозно опасение за руското правителство. Резултатите отъ деятелността на тия комитети, обнаружена въ многочислените чети, създаваха едно положение, което противоречеше на руското правителство да се даде на Македония единъ обликъ, че е областъ населена отъ сърби. Това се правеше съ цел да се приготви почвата, за да бъде Македония поделена между сърби и гърци. Уголемяването на Сърбия въ ущърбъ, за сметка намалението на България, беше решено отъ руското правителство още презъ 1889 година... Обнаружи се истината, че руското правителство решило и възнамерявало да създаде една велика Сърбия, въ лицето на Черна Гора, чрезъ съединение на двете държавици – Сърбия и Черна Гора и присъединението къмъ тяхъ на Македония. „Девизътъ” на руското правителство за намалението и отслабването на България за сметка уголемяването и засилването на Сърбия и Гърция, се оформи окончателно, въ държавна политика на Руската империя, презъ 1889 година.

Но заедно съ охлажденията къмъ Българското княжество, Русия измени своето поведение и къмъ невинните въ нищо българи въ турските области, което продължи да бъде такъво и следъ подобрението на официалните отношения съ княжеството. И тамъ именно, отъ изменението на отношенията на Русия къмъ българите подъ турска властъ, е причинена голяма пакостъ и на българския народ, и на славянство, и на християнство и на човещина...

Отъ 1885 година сърбите се пуснаха на ловъ за сърби въ Македония, въ което те са били подържани, както отъ руските консули въ Македония, така и отъ руските дипломати въ Цариградъ и Петербургъ. Сърбите отвориха консулства въ разни градове на Македония, които преобърнаха на пропагандаторски бюра; отвориха църкви, владишки и попски калимавки, които купуваха за големи суми отъ Гръцката патриаршия; отвориха училища, за които ученици купуваха срещу заплата на родителите им и на разни продажни личности в градове и села и срещу безплатна храна, безплатни дрехи и други залъгалки. Руската дипломация всичко това удобряваше. Руските консули въ Македония беха се обърнали на сръбски агитатори, руските консулства – на комисионерски бюра, въ които се предлагаха пари и всевъзможни облаги срещу продаване на народността.

Мисълта, че при тия движения и при едно по-сериозно въстание, Европа, за да тури край на тоя тревоженъ животъ, може отъ Македония да образува една автономна областъ, разтревожи руската дипломация. Последната знаеше твърде добре, че ако се образуваше отъ Македония автономна областъ, нямаше да остане нито сърбинъ, нито гръкъ, нямаше да се мине много време, за да се присъединеше тая областъ на България. Въ такъвъ случай всичкия планъ на руската дипломация рухнуваше. Страхътъ предъ мисълта за образуването отъ Македония на една автономна областъ, застави Зиновиева, руския тогава посланникъ въ Цариградъ, да подбуди турското правителство, за да вземе мерки за унищожението на тия български комитети. Известно е, че той даде „картъ бланшъ” на турците да употребятъ всичките усилия и средства за одушването на всяко движение за придобиване политическо право на Македония. Турците не закъсняха да използуват това желание на руската дипломация. Турците мълкомъ и ненадейно зграбчиха 150 души най-интелигентни българи от Македония, гудиха ги въ параходъ и, безъ съдъ и присъда, изпратиха ги на заточение въ дълбока Азия. Това обстоятелство уплаши комитетите въ Македония. Те си помислиха, че турците, като иматъ отъ Русия „картъ бланшъ" всичко да унищожатъ, ще изловятъ мълкомъ цялата интелигенция и ще се осуети планътъ за едно въстание.
За това комитетите решиха да повдигнатъ въстанието преждевременно и прибързано презъ 1903 г. Значи Зиновиевъ беше, който предизвика преждевременно юлското въстание.

Въстанието не можа скоро да се потуши. Страхътъ да не би да се осъществи идеята за автономия на Македония, застави Зиновиева да настои предъ турците да бързатъ и за решителното потушване на въстанието, да употребят и топове.
Разорението и унищожаването с топове на 150 села български в Македония, се дължи на милосердието на Зиновиева, представителя на руската дипломация. Руските консули въ Македония, съюзници на сърби, на гърци и на турци противъ българите, въ своите рапорти, които се публикуваха въ Петербургския “Държавен Вестник”, обвиняваха българите и оправдаваха турците...

Русофилството въ България достигнало до идиотство. Когато руската дипломация прави пакостите, ние българите нарочно си закриваме очите; жумим за да не виждаме пакостите правени намъ отъ Русия. Не поглеждаме, защото не желаем да видимъ, че нашия идолъ, на когото се покланяме като на свой величайши добродетелъ, е зълъ гений за съдбата на честита и велика България...

Руската дипломация, по закона на инерцията, чрезъ своето покровителство, насърчи всячески сърбите въ техните жестокости на убийства чрезъ „черни ръце" и „мъртви глави" и отидоха, по инерция, та убиха, най-после, и Австро-Унгарския престолонаследникъ. Извършиха акта за счупване най-после, на главите имъ, за унищожението на проклетата сръбска държава!
Чрезъ това убийство пламна пожарътъ на Общоевропейската война.
Главенъ виновникъ за това убийство е насърчителятъ – руската дипломация.
За това тя, Русия, най-много отъ всички ще бъде наказана, съ погромъ.
Който планира и скрои за България, ще се обруши на главата на Русия съ по-голяма сила и въ страшни размери.
Това е отъ Бога.
Ще разбератъ всички народи – отъ събитията, – че има Богъ, покровителъ на висшата, международна правда.
Божието търпение се изчерпа.
Великата неправда, извършена презъ 1913 год., ще бъде строго наказана и смазана.
Който схване Божието провидение и промисълъ и се покае, ще бъде спасенъ.
Русия би могла да бъде пощадена само, ако може да се съзнае, да си познае греха и да се покае.
Покаянието ще бъде извършено само въ случая, ако може да повърне на България: Македония, Добруджа, Тракия до границата: „Мидия – Енос”.
Инакъ, нейния страшенъ погром е неминуемъ. Това е внушението на духа. Аминъ.
Гр. Стара Загора, м. юли 1914 год."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Мај 24, 2014, 03:57:35 pm

ПОМНИ ВОЙНАТА! - ПОЛКОВНИК БОРИС ДРАНГОВ, 1916 г., Скопие

http://strumski.com/biblioteka/?id=213

"Помни войната!" посвещавам на всички родолюбиви труженици, за които дълг и чест стоят по-високо ог живота и радостите му, а „все по-нагоре", „все по-напред" е насъщна потреба на огнените им сърца, на благородната и самоотвержената им душа.
18. IV. 1916. Скопие

I. Естество на войната

1. Войната е неизбежна. Докато един не тегли, други не добрува. За да може един да крепне, потребно е други да слабее. Сгази за да не бъдеш сгазен - върховен закон на земята. Помни войната! Значи: помни, че си обречена кървава жертва за благо на родината.
Помни и се ръководи от тази основа: отречи се от себе си. Помни и учи тая добродетел: самоотверженост!

2. Войната е безгранично насилство. Война — смърт : убивай колкото можеш повече. Убивай, не щади; умри, но победи! Тя иска краен напън на духовни и телесни сили, проява на всички свойства човешки, от най-възвишените, до най-низки, защото основната цел е на всека цена да победим, а не да победим по определен начин...Не бъди милостив, за да бъдеш жив. С вълците вълк бъди. Кой става овца, изяжда го вълка. Царю и роду служи и за себе си не мисли ! Работейки не за себе, а за народа, нямаш право, чрез проява на лична добродетел, да облекчаваш участта на врага и да усилваш теглилата на своята войска.

3. Войната е област на непрекъснати, неминуеми, грозни опасности: човек излага и жертвува живота си. Тоя подвиг е най труден,най-висок, най-свят. Главното сечиво на войната е човека с добродетели, слабости, страсти. Военното изкуство ни учи, как да побeждаваме човеци : най-силните началници са човеководци. Човек не иска да мре. Той се ужасява от смъртта. Той се изхитрява да убива, избягвайки да бъде сам убит. Той отива на бой не за борба, а за победа. Той се бие до тогава, докато вярва, че ще победи...

Вековете не измениха човешкото сърце — изходна точка за всички военни работи; за да знаеш тях изучи него. Побеждава врага не оръжието и даже не ръката, що го държи, а сърцето, що тупа в юначни гърди. а. В бой човек има само един истински враг—страха. Не числото на убитите, а ужасът, що овладва останалите живи, води към загуба на битките. Работата е не толкова да изтребим неприятелските войници, колкото да унищожим тяхното мъжество. Изплашеният е полуразбит. Да усещаш страх, не е срамно, защото е естествено: срамно е да не го надделееш. Страхливец е, който показва страх; юнак е, който го надвива!

Съзнанието, че стотина войнишки очи следят първите ни стъпки, ще ни подържа силно. Издържим ли първата проба, сетне е все по-леко и по-леко. Честолюбието подържа простите смъртни в опасност. „Не от смърт, а от позор се боят". “За срам глава гине”. Само човeк, който се почита, може да бъде действително юначен. „Без честолюбие, послушание, благонравие няма надежен войник".

Самоотверженост всякога и във всичко! Нищо за себе, всичко в име на дълга. Личното аз е най-омразно. Аз е нищожно; ние — всемощно."Искам безмълвно да вървите напред, а не да ламтите за лични облаги". Човешкото самопоклонство е едничка причина за обща гибел. — Най -зъл враг на офицерското достойнство е себелюбието. Безвъзвратно обрекъл се на смърт, самоотверженият е спокоен, упорен, страшен: пречки няма, за който е готов да плати с кожата си. Побеждава само оня, който не се бои да погине: да свикнем с мисълта да мрем с чест е основа на велики подвизи. Без тая решимост и най-бляскавите способности на разума са безполезни...

Учи се на това, що е еднакво годно против всяко оръжие, против всеки враг- да презираш смъртта. Повече от всичко е необходимо да се подготвяш за смъртта, защото подготовката за всичко друго може да излезе излишна.Неизбежно ще настъпи ден, в който ще трябва да употребиш на дело подготовката си за смъртта. За смъртта цяр няма. Две смърти няма, без една не бива. Възможно по често спомняй си, че си назначен да убиваш и да гинеш и че никой даже за миг не знае, къде го дебне смъртта; значи няма защо да се замисляш над това. Престанеш ли да се страхуваш от смърта, леко ще понесеш и всичко останало. И така, изтръгни от себе си желанието да живееш. Животът не се мери по дължина, а по съдържание...

Обичта е всесилна. Обичта е заразителна. Искаш ли войниците да те обичат, сам обикни ги искрено, чистосърдечно,самоотвержено. Искаш ли да завладееш чуждите сърца, дай своето.Сърце подир сърце върви. Всеки началник, който не умее да внуши почит към себе и да придобие любовта на подчинените си, не може да се надява на успех...

Повдигай духа непрестанно. Работи така, че да гледа весело, смело, даже дръзко: "Делото си зная и от никого не се боя!” Следи непрестанно, щото никой, никога, пред никого да не трепва. Уплаши ли се някой не го осмивай, а с знак, поглед, сърдечна реч, личен пример ободри го; стопли сърцето му; възпламени силите му. Вяра в себе си- основа на юначеството. Възможно по дълбоко внушавай на войника, че той е юнак, какъвто няма друг на света. Юначеството е най-необходимо качество на воина. То рeшава боя...

Повдига духа: нападението, победата, наградата, похвалата, дишащата началникова увреност в успеха, приятната вест, изгледа на пленници, прекарани пред строя, надежната свръзка с добре гледаните войнишки челяди, спомена за минали славни подвизи. Понижава духа : отбраната ; отстъплението, даже заповядано ; лоша вест ; съмнение в измяна ; постоянни загуби от огъня; изгледа на мъртви, ранени и в кърви облени; позорното бягство на закрилените от строя; безнаказаността на опозорените; умората и теглата; бездейността и мъртвината. Духът никога не остава на едино равнище: Престанеш ли да го повдигащ, той се
понижава...Сам не бой се от грешки. Който се бои, никога няма да се научи. В нашето ДЕЛО не може да не се греши. Няма по-лоша грешка от нерешителността. Напред дръзко и упорито — и всекога ще добиеш своето!..В боя няма недостатък по-вреден от суетата. Който навикне на суета, той и слисва се много леко...

Никога не питай, колко са, а къде са. Ако почнеш да ги броиш, всякога ще ги изкараш повече и няма да нападнеш. Съзнанието на силата е всичко. Нападай толкова по-дръзко, колкото числено си по-слаб. Черпи сила от твърдата решимост да победиш или да загинеш. Който мисли за последствията юнак не става!

Победата е плод на ред частни успехи. Всичко се държи на другарството: с него и невъзможното става възможно; без него и
лекото е невъзможно. С добър другар и в зло време е весело — Сговорна дружина планина повдига. — Вярна дружина — яка твърдина. Цени другаря; не го издавай; от беда го избавяй; от зло пази го. Взаимно се надзиравайте, за да се предпазвате. Да не подкрепиш другаря в бой е престъпление, по-позорно от което няма друго. Боят решават действащите, а не присъстващите поддръжки. Дръж се в групата: една беда не е беда; две беди са половин беда ; разпръскването е беда. Която овца се дели от стадото, вълкът я изяжда...

Хиляди пъти по-добре е да се окопаеш и затвърдиш, отколкото да отстъпиш, честта си да опозориш, духа да накърниш, врага да насърчиш, жертвите да увеличиш, ранените да изоставиш. Вкорени в сърцето си истината : дето не отстъпват, там и загуби нямат, или пък те са досущ несъразмерни с достигнатите успехи. Нищо тъй силно не подравя духа и твърдостта на войската, както отстъплението на част, която се бие рамо до рамо с нея. Оттук: стига да разбиеш врага на едно място за да го накараш да отстъпи по цялата линия...

Скъпи кръвта на своите ВОЙНИЦИ. Войникът не трябва да се пази: ти си длжен да го пазиш. Големите загуби в боя са слава на войника, безславие за тебе, ако с предизвикани не от трудностите на самата работа, а от твоята неразпоредителност. Смъртта на всеки войник, произлезла от наше незнание или равнодушие към делото, лежи върху съвестта ни , както ако сами го убием...

Успехът на война не е игра на случая, а победа на по-силния над по-слабия. Иска се: Досетливост, развита до там, щото човек не се стъписва от никаква изненада и мигновено открива средства за спасение в най-трудните положения. Предпазливост, която стои по-горе от страха за отговорност. За малодушни, колебливи и боещи се от отговорност няма място във войската. Във военното дело безумните решения понякога са най-разумни; най-нелепа, но твърда решимост струва неизмеримо повече, отколкото колебанията и нерешителността. Най-лошото решение, което може да вземеш, е да не се решиш на нищо. Докато се мъдри намъдруват, лудите град превземат. Дързостта е главно божество на войната. Дързост, още дрзост, всякога дързост! Който е дързостен и смело отива право срещу врага, той е спечелил вече половин победа. Няма по-страшен призрак от дързостьта, по-действително средство за да
противодействаш на призрака от упоритостта. Щастието благоволи към смелия: не чакай сгоден миг, а създай го! Предпочитай да бъдеш осъден за излишна смелост, отколко за излишна предпазливост. По-голямата смелост побеждава по-малката. Блазе на войски, които често проявяват смелост, та макар и неуместна. Характер, що не изменя взетото решение докато обстановката безусловно и неотложно не поиска това, а мъжествено изпълни го до край. По-добре да настояваш върху посредствен план, отколко да го изменяш. Даже погрешни разпоредби, изпълнени твърдо и срочно, нерядко превръщат в победа полуизгубен вече бой. Упорството често заменя гения. То ни дава сила никога да не се признаем победени и всякога да сме готови по-скоро да умрем на местата си, отколко да отстъпим крачка назад...Побеждава не по-многобройната войска, а оная, в чийто редове има повече енергични
характери.

II. Свойства на тълпата

Тълпата няма ни воля, ни разум, а само страсти и нагони. Бидейки многобройна, тя усеща непреодолима сила и върши работи, които никога човек не би направил сам...

Заповядвай властно, уверено, спокойно, безусловно. Главно средство за да подчиниш хората: не показвай съмнние в това, че може да не се подчинят! Благоустроена, еднородна, подчинена на разумна воля, войската не е тъй избухлива и непостоянна, както тълпата. Тя обладава твърдост, постоянство и най-главното дисциплина, която създава у всеки военен силен характер, вкоренява непобедимо чувство на дълг, вдъхва взаимна преданност и образува непоколебимо цяло, което без нея би се разпиляло при първа опасност...Побеждава благоустройството, дисциплината, тактиката, а не числа без тия качества. Част, разумно устроена, тясно свързана, дисциплинирана, обучена прилича на параход, който побеждава стихийната сила на океана (неустроена маса). Сравнена с тълпата, войската е великан, що среща много пигмеи. Но войската е изкуствено и недейно цяло. Тя е всякога наклонна да стане тълпа. Само усилието на началниците я удържа като благоустроени единици, пълни с живот и дейност. Надежни средства за да не допуснеш паника:
1. Да възпиташ здраво войника в чувство на дълг, в готовност към смърт, доверие към началници и другари, презрение към врага, непоколебима увереност в успеха.
2. Духовно господство, опитност, предвидливост на началниците. Да началствуваш, значи да предвиждаш.

Вождът е душата на войската: Силна войска с войвода. Овци без овчар, на вълка са дар. Тя почита силата, обича водач твърд, предприемчив, упорен, готов да се жертвува за делото, в чието име я води след себе и способен да й вдъхне пълно доверие, що му дава право да гледа, да мисли, да действува за всички...Накъсо: най-възвишената ти длъжност е да бъдеш постоянно жив пример на войниците си. Никога те не са тъй покорни и преданни, както в боя. Техните очи са постоянно обърнати към тебе. Твоето юначество и хладнокръвие ги ободрява и ги прави способни на всичко да се решават, всичко да пожертвуват.

III. Подготовката на войската

1. Свиквай воина с опасности, ненадейности, трудности; учи го спокойно да ги побеждава да бъде упорит, никога да не се отчайва. Средства: практика, що калява душата и сърцето ; личен пример, що увлича; чести беседи, що възпламеняват. Вкорени в сърцето му, че трябва да се бие до последна капка кръв; останалото ще му подскаже в боя собствения здрав смисъл и нагона за самосъхранението. Вдъхни му в душата никога да не отстъпва : ще имаш непобедима част...

2. Развивай самодейност, която стои по-горе от страха от отговорноста. Основи: преди всичко отхранвай твърди характери, способни да забравят себе си, достигайки общите цели; Насаждай твърдо знание, що дава увереност в себе си, а тя пък сила да се решава бързо, да се изпълнява срочно и с крайно упорство. Доверявай на подчинения...

3. Учи само онова, което е крайно необходимо и практически полезно. Помни : Всичко безполезно е вредно. Учи малко, но основателно. Количеството е враг на качеството...

4. Обучавай разумно, така че сама по себе си да се вижда целта, що гониш. Разумно ако учиш, всичко ще направят. Отхранвай мислещи човеци, а не автомати. Воинът не е машина. Умът ръководи волята. Човек работи с ръце и нозе разумно само тогава, когато разбира, що искаш от него. Сам мисли повече и хората приучи да мислят. Без това никаква работа няма да успее...

5. Обучавай постепенно, отивайки от просто към сложно, от леко към трудно, от познато към непознато, от близко към далечно.
Учи делото на части, но без друго съединявай ги в едно, както се съединяват при действие срещу врага...

6. Учи нагледно. Проповядвай с примери. Учи с дела. Стремежт към разговорно изучване работата не трябва да бъде търпян: военното дело лежи изцяло в изпълнението. Изправо покажи, що и как да направи; сетне по ред и практически провери дали са разбрали. По-добре веднъж да покажеш, отколкото 20 пъти да разкажеш...

7. Дълго и настойчиво повтаряй главните основи и действия, докато станат навик за войника. Изведнъж нищо не се разбира напълно. Всеки миг от службата си воина или да учи, или да прилага изученото...

8. Обучавайки, възпитавай, тоест запечатвай в душата му необходимите основи, волеви качества и чувства, свързвайки всеки предмет и всяко упражнение с целта. Създавайки на всяка стъпка изненади, приучи воина да не се стъписва, а бързо да съобразява, веднага да решава и сръчно да изпълнява...

9. Заинтересовай го към обучението, не чакайки безплодно, работейки бодро, весело, живо; усърдно будейки съревнованието у него; хвалейки го на време и на място; будно пазейки човешкото му достойство...

10. Развивай и подържай внимание, постоянно разнообразявайки обучението, разкривайки мисли достъпни за воина; говорейки разбрано и силно, държайки го настроен весело. Учи тъй, щото вниманието да бъде постоянно напрегнато, щото всякога да има предвид възможността от неочаквана задача, въпрос или настроение...

Военна дисциплина: Съзнателна, самодейна и задължителна подчиненост; бърза, точна и добросвестна изпълнителност; самоотвержена издржливост и правдивост. Тя е в това: да извикаш всичко велико и свето, що се таи в дълбочината на човешката
душа; Основата и е страха да огорчиш началника, а не страха от сопата на началника. Дисциплината е създадена за всички. Тя е силна само когато съществува не само отдолу нагоре, но и отгорe надолу. Всички сме безусловно равни прeд общия дълг...За да вкорениш дисциплина иска се: личен пример...Безусловна справедливост, която безогледно и с твърда воля въздава всекиму заслуженото. Равенство не може да има в достойнствата. Способността, доказана на дело е право..."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Мај 30, 2014, 04:22:29 pm

"The Balkans (An Authoritative Turkish Document)", МПО, Indianapolis, Indiana, USA, 1969 г.

http://strumski.com/biblioteka/?id=324

"While Macedonia was under Turkish rule, that is, until 1912, it has never occured in the minds of the Turkish authorities to falsify the national name or belonging of the ethnic groups living in our country of origin. And no one can deny Turkey did not know what kind of nationalities were living within its borders, and particularly in Macedonia, over which the Turkish rule extended for nearly 520 years.
 
Well known are to the world the disputes and struggles because of the attempts of Serbia and Greece to deny the nationality of the Macedonian Bulgarians, and since 1912 they have tried by all means to denationalize them. Strangely and even extremely condemnable is the so-called Communist or Socialist regime in Yugoslavia which, since 1944 is following the same policy.
 
For all those interested about the situation in the Balkans, we are presenting here excerpts from an authentic Turkish document, which is an undisputable testimony in regard to the Bulgarianism of the Macedonian Slavs. We are giving here sixteen photostatic copies of the document itself, printed with the Arabic alphabet in 1902 and entitled: YEARBOOK OF THE BITOLYA VILAYET, 249 pages, printed in Bitolya.
 
The Bitolya Vilayet covers the southwestern part of Macedonia, with Bitolya as its main administrative city. This province with a predominant Bulgarian population was the most-remote from the borders of the present Bulgarian state. It was namely in this province that the famous Ilinden insurrection of 1903 took place, where the local Romanians (Vlachs) fought shoulder to shouldern with the Macedonian Bulgarians.
 
In the above mentioned Yearbook is given also a statistical data of the population for each district of the Vilayet:
 
Bitolya (called Monastir in Turkish) - page 10
a) Mussulmans.....................24,713
b) Greeks and Vlachs............30,036
c) Bulgarians.....................30,891
d) Jews.................................4,264
 
Resen - page 50
a) Mussulmans....................3,261
b) Greeks............................3,708
c) Bulgarians.................... 8,847
Note:In this district there were no real Greeks. As Greeks were considered the so-called Grecomans Bulgarians, who remained loyal to the Greek Patriarchate at Constantinople as their spiritual leader, and also some Grecianized Vlachs.
 
Prespa - page 52
a) Mussulmans...................1,765
b) Greeks...........................2,038
c) Bulgarians....................4,778
 
Demir - Hisar - page 55
a) Mussulmans........................628
b) Bulgarians...................11,130
 
Krushevo - page 58
a) Mussulmans.......................140
b) Vlachs and Greeks...........5,305
c) Bulgarians.....................5,838
 
Prilep - page 65
a) Mussulmans......................14,279
b) Vlachs and Greeks..................955
c) Bulgarians.......................35,890
 
Morihovo - page 69
a) Greeks................................303
b) Bulgarians......................7,821
 
Ohrid - page 83
a) Mussulmans......................8,135
b) Vlachs and Greeks................746
c) Bulgarians....................17,535
 
Debertsa - page 91
a) Mussulmans.......................353
b) Bulgarians....................7,157
 
Kitchevo - page 95
a) Mussulmans.....................13,586
b) Greeks and Vlachs...................64
c) Bulgarians......................20,572
 
Kostour (Kastoria) - page 170
a) Mussulmans....................9,459
b) Vlachs and Greeks...........6,921
c) Bulgarians..................28,840
 
Hrupishta - page 175
a) Mussulmans..................4,507
b) Vlachs and Greeks..........4,150
c) Bulgarians...................6,248
 
The Yearbook does not give separately the number of Turks and Albanians, but shows them in general as Mussulmans. After the War of 1912 a considerable  number of Turks and Albanians left Macedonia, including also those of the Vilayet of Bitolya.Аfter the Ilinden insurrection of 1903, that is, a year after the publication of the above considered Yearbook, from Macedonia nearly 30,000 Bulgarians emigrated; two thirds of them were from the Vilayet of Bitolya. The Turkish statistics never make mention of somekind of a "Macedonian nation", since such a nation is not known to history, such a nation was not even known to the other nationality living in Macedonia."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јуни 02, 2014, 06:35:37 am

Монетите и печатите на българските царе - 1924 г., Никола Анастасов Мушмов от Струга, Македония

http://www.virtualnabiblioteka.com/load_book/book_70.html

"Тежкото политическо и духовно робство на българския народъ, следъ падането на Търновското и Видинското царства, за дълги години се е чувствувало въ политическия и духовенъ животъ. Това двойно робство е било така страшно, щото българскиятъ народъ не е билъ въ състояние да запази нищо отъ своето минало величие и култура. Турци и гърци унищожавали систематически всичко, което е могло да напомни на българина за неговото минало, за неговата култура и история. Много писмени паметници като ръкописи и др., останали отъ българската култура, бидоха варварски унищожени и изгорени отъ гърците. Само монетите, тези дребни паметници, са могли да останатъ сравнително неувредени. Между редките случайно запазени български старини са и монетите, които ни напомнятъ за нашето минало.

Отъ падането подъ тежко робство на българския народъ, требваше да се изминатъ близо четири и половина столетия, за да дойде единъ день да се заговори, че между другата култура, българите са имали и свои собствени монети, които имъ служили за размена въ търговията.

Отъ 1836 г. начева новъ периодъ въ историята на нумизматиката. Отъ тогава почватъ да се умножаватъ трудовете по този клонъ на археологията. Тъкмо въ този новъ периодъ дохожда редъ да се заговори и за българската нумизматика. Въ книжнината пръвъ подигна въпросъ за български монети П. И. Шафаржикъ презъ 1837 г. въ "Слованске старожитности". Това събуди интересъ у нашите първи книжовници отъ възраждането. Априловъ, следъ дълги издирвания успял да намери въ 1840 г. българска монета отъ царъ Светослава, а следъ нея и една отъ Срацимира. Тези две монети дадоха първия литературенъ материалъ за българска нумизматика.

По-грижливо изучване върху българската нумизматика е направилъ племеникътъ на П. Шафаржика, - Д-ръ Я. Шафаржикъ. Въ Белградското списание "Гласникъ" отъ 1847 г. той между другите монети издаде и 14 български. Въ 1851 г. същия Я. Шафаржикъ въ "Гласникъ" описва 11 сребърни български монети: 4 отъ Ив. Александра съ сина му Михаила, една Александрова, друга една на царъ Светослава, една монета отъ царъ Михаилъ Асеня, друга една монета отъ царица Ирина съ сина си Михаила. Най-после описва и 4 Срацимирови монети. Въ 1853 г. въ същото списание същия авторъ описва две сребърни монети, едната отъ Ив. Александра самъ, другата отъ Михаилъ Шишмана. Въ 1856 г. същиятъ Я. Шафаржикъ въ същото списание описва една сребърна монета отъ Ив. Александра и Михаила и единъ полугрошъ отъ Ив. Шишмана.

Въ 1859 г. Христодулъ С. Николовъ преведе на български списанието на две отъ издадените отъ Я. Шафаржика монети и ги публикува въ Български книжици. Една година следъ него въ 1860 г. С. Раковски въ "Неколко речи о Асеню" препечата 10 отъ издадените отъ Шафаржика български монети и даде поводъ да се заинтересуватъ повече българи за нашите монети. Въ 1875 г. Хърватскиятъ професоръ Симе Любичъ въ своя ценнен трудъ по югославянските монети описва 224 български монети. Трябва да се забележи, че описаните отъ Любича български монети не са всички разни типове, те повечето са вариации.

Известниятъ византологъ Schlumberger презъ 1877 г. въ статията си съобщава за три златни монети отъ българския военноначалникъ Стратилатъ Сермонъ, който билъ управителъ на Сремската областъ въ източна Славония, между Сава и Дунавъ, въ времето на царъ Самуила.  Двадесетъ години следъ освобождението, Ат. Илиевъ въ 1898 г. обнародва въ "Сборникъ за Народни Умотворения: "Погледъ върхубългарската нумизматика". Тази статия има своето значение като пръвъ литературенъ трудъ. Въ 1894 г. Чиро Трухелка въ "Гласникъ земальског музея у Босни и Херцеговини" стр. 408 описва 4 сребърни монети отъ Ив. Александра съ Михаила. Въ същата година Engel et Serrure описва освенъ Сермоновите златни монети и единъ сребъренъ грошъ отъ Ив. Александра, една среб. монета отъ същия царъ самъ, една среб. отъ Михаилъ Шишмана, една отъ Ирина съ Михаила, една отъ Михаилъ Асеня и една отъ Светослава. Въ 1900 г. В. Добруски въ: "Бележки къмъ българската нумизматика" описва неколко неиздадени монети отъ Царъ Ив. Александра съ сина му Михаила, отъ царъ Светослава и Ив. Шишмана. Въ 1902 г. професоръ В. Златарски въ Периодическо списание подъ заглавие: "Приносъ къмъ българската нумизматика" описва 9 сребърни полугрошове отъ царъ Ив. Шишмана. Въ 1910 г. професоръ В. Златарски публикува статия:"Къмъ въпроса за най-старите български монети".

 Въ 1912 г. моята статия "Българските монети съ двуглавъ орелъ", дето определихъ че монетите съ изображение на двуглавъ орелъ са отъ Михаилъ Шишмана. Въ 1913 г. излезе моята статия "Две неиздадени български монети". Въ 1914 г. излезе друга моя статия:" Приносъ къмъ българската нумизматика", дето са описани повече типове и неиздадени до тогава български монети.  Въ 1914 г. въ "Минало"  публикувахъ статия "Старобългарските монети" съ всички типове и вариации отъ български монети, известни до тогава. Въ 1915 г. въ "Известия на Историческото Дружество" публикувахъ "Названията на старобългарските монети". Въ годишника на Народния музей публикувахъ "Развитието на българската нумизматика и класификация на българските монети"...Въ Известия на Археол. Д-во (1916-1918 г.) моя статия "Приносъ къмъ българската нумизматика" съ съобщения за монети отъ Константинъ Асеня и за нови типове монети отъ Срацимира самъ и съ сина му Константина. До тази статия не беха известни монети отъ Константина. Въ същото списание (1919-1920 г.) статията ми "Нови български монети съ конници" съ съобщения за нови типове български монети съ конници отъ Константина и Ив. Александра. Въ "Изв. на Българ. Археол. Институтъ" (1921-1922 г.) моя статия "Нови български монети съ двуглавъ орелъ" съ съобщения за неизвестни до сега монети отъ Георги Тертеръ. Въ "Годишникъ на журналистите" (1922 г.) моя статия "Редки български монети" дето съобщавамъ за Сермоновите монети и за монети съ конникъ. Въ 1923 г. моя статия "La Numismatique bulgare" съ сведения за историческото развитие на българската нумизматика и типове отъ всички български монети. Най-после последниятъ трудъ по българската нумизматика е моята статия:"Сребърни монети отъ Асеня II и Георги Тертера" която ще се публикува въ Известия на Българ. Арх. Институтъ...

Въ римско време правото за сечене монети принадлежало на сената, сетне на императора, а въ средните векове - на краля или папата. Това право се давало отъ последните по тържественъ начинъ. Съ това се обяснява и исканото отъ царъ Калояна позволение отъ папа Инокенти III да сече монети, което му било дадено 1204 г. Въ турско време съ право за сечене църковни пари се ползували много църкви. Въ некои места, като Шуменъ, имало и книжни църковни пари... Монеторезачите били лица отъ златарското съсловие...

Въ пределите на днешна България е имало монетарници отъ най-старо време на монетното искуство ( VI в. пр. Хр.). Доста колони по Беломорския и Черноморския брегъ са секли автономни монети. По Беломорското крайбрежие са секли монети: Абдера, сега градище при Портолагосъ, Марония, до Портолагосъ. Отъ Черноморските градове следните са секли монети: Балчикъ, Маркианополъ, сега развалини при Девня, Варненско, Варна, Анхисло, сега Паликастро, Созополъ, Дебелтъ, Бургаско, Месемврия. Освенъ въ тези крайморски градове въ римско време, въ България имало монетарници и въ следните градове: Никополъ на р. Росица, Търновско; Ст.Загора; Никополъ на р. Места, сега развалини до Неврокопъ; Кюстендилъ; Кабиле, сега градище до с. Таушанъ-тепе, Ямболско; Пловдивъ; София. Въ римско и Византийско време всека монетарница и атилиетата и са носили поредни номера. Тези знаци се отпечатвали върху монетите, както и името на градътъ. Върху златните Сердикийски монети по некога се срещат знаци, които означаватъ и стойностьта на монетата...Наверно български монети са сечени и въ Кратово, Скопие като центрове на рударство и златарство.

Монетните печати. За направата на печати имало специални майстори, наречени печаторезачи. Печатането на монетите ставало чрезъ два печата, съ издълбани изображения или знаци. Диаметърътъ на печатите е требвало да бъде равенъ на диаметъра на монетите. Единиятъ печатъ билъ за лицето на монетата, другиятъ - за опакото. Монетните печати били отъ стомана, железо или бронзъ. Монетни печати се намиратъ въ много музеи, но най-стариятъ известенъ до сега печатъ се съхранява въ нашия Народенъ музей въ София. Намеренъ е въ една пещера до с. Чериково, Луковитска околия. Печатътъ е направенъ отъ железо, 156 мм. вис. горниятъ диам. е 45 мм. , долниятъ 25 мм. Въ Народния музей въ София се съхранява и единъ римски печатъ за монети, направенъ отъ бронзъ. Този печатъ представя лицето на монетата, т.е. онази частъ, която се слагала на наковалнята, съ издълбана глава на императоръ Августа. Този печатъ е намеренъ въ 1898 г. въ едно старо кале при Враца. Съ единъ печатъ могло да се напечататъ само неколко стотинъ монети, защото вече се изхабявалъ, требвало да се кали, ако за това имало майстори. Въ противенъ случай правили новъ печатъ...Печатите служели за скрепяване на държавна и частна кореспонденция, на разни официални и частни грамоти и актове. Оловени печати употребявали всички, отъ царя до последния поданикъ.Съ техъ заверявали своята кореспонденция и осигурявали нейната тайна...

Форма на монетите. И въ средните векове, както и днесъ, обикновената форма на монетите е била кръгла. Обаче не редко се срещатъ български медни монети съ изрезани краища, та приличатъ на шестоъгълници и осмоъгълници. Наверно това произлиза отъ нехайството на монеторезача, който при закръгляването не е обръщалъ нуждното внимание, а е изрезвалъ само краищата, безъ да заобли добре монетата. Западните средновековни монети са повечето плоски, въ Византия са сечени и корубести монети. Българските монети отъ по-първите царе са корубести и плоски, ония отъ Срацимира и Ив. Шишмана - само плоски.

Размери на монетите. Както въ цела Европа, тъй и въ България, големината на монетите е различна, само че в Европа, въ началото, монетите немали по-големи размери отъ 18 мм. въ диаметъръ. Едва по-късно те достигнали големина колкото днешните петолевки. Въ България - обратното, въ началото достигатъ 20-22 мм. въ диаметъръ, към края на второто българско царство се намаляватъ до 13 мм...

Изображения. Върху монетите на по-първите български царе е представенъ на лицето царътъ самъ или придруженъ отъ светецъ, а на опакото - образъ на Ис. Христа, или кръстъ. Върху медните монети на Ив. Шишмана никъде не е представенъ образътъ на царя. На лицето вместо образъ - монограма отъ букви, съдържаща съкратено името на царя, а на опакото - титлата царъ въ монограма. Върху некои медни монети отъ Г. Тертера, и Михаилъ Шишмана, е представено символическото животно на силата, двуглавъ орелъ, върху други - конникъ, а върху некои отъ Ив. Шишмана - разяренъ лъвъ. Върху некои медни монети отъ Ив Александра съ сина му Михаила - крепостите отъ Царевецъ и Трапезица при Търново...

Значение на българската нумизматика. Знаменитиятъ френски нумизматъ Ернестъ Бабелонъ, като говори за значението на монетните колекции и монетите, казва:"Монетите са въскресение на миналото чрезъ образи." Ако за другите страни, като Гърция, Римъ, Азия и др., които са богати съ всевъзможни паметници отъ своята стара култура, за насъ българите, лишени отъ своите стари културни паметници, отъ престъпна ръка и отъ невежеството, за насъ българските монети са възкресение на нови страници отъ нашата тъмна история. Ето защо, тези на гледъ безинтересни и незначителни паметници, останали отъ нашето минало, за насъ иматъ големо значение. Тези дребни, но необорими и несъмнени свидетели на нашето минало, допълватъ и осветляватъ не малко страници отъ нашата отечествена история. Важностьта на старите български монети не може днесъ никой да отрече. Тя е била разбрана и отъ нашите патриоти и книжовници още въ началото на епохата отъ нашето възраждане. Това се доказва отъ грижите за издирване български монети. Нашите монети иматъ значение не само като документи за нашата история. Даже и въ художествено отношение, ние имаме право да се гордеемъ отъ нашите стари монети...

Само отъ трите златни български монети отъ стратилата Сермонъ, воено-началникъ и управителъ на Сремската областъ въ времето на царъ Самуила, ние днесъ знаемъ, че този военоначалникъ, следъ смъртьта на последния отъбългарските царе на първото българско царство, Иванъ Владиславъ, не се подчинилъ на Византия, а се провъзгласилъ за самостоятеленъ господаръ. Благодарение на тези 3 монети, френския византологъ Шлюмберже се заинтересува за личностьта на Сермона и установи, че този стратилатъ билъ отъ български болярски родъ (famille de boliades bulgares) съ титла прото-спатари при двора на Самуила, военноначалникъ въ армията на Самуила...

Споредъ Кедрина, следъ покоряването на България отъ Васили II Българоубиеца и убийството при обсадата на Ограхиумъ при Драчъ, на Иванъ Владислава, последенъ царъ отъ третата българска династия на първото българско царство, напразна била борбата на българските военоначалници Фружина, Иваца, Николица и др..."

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B0_%D0%9C%D1%83%D1%88%D0%BC%D0%BE%D0%B2

http://www.virtualnabiblioteka.com/load_book/book_70.html

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јуни 08, 2014, 06:37:31 pm

В.М.Р.О. - Иван Михайлов

http://strumski.com/biblioteka/?id=333

"Първоначално, организацията се наричаше Македоно-Одринска, понеже въ нейния кръгъ влизаше и Одринската революционна областъ въ Тракия...

Съ делата на ВМРО Македония се прочу. Но и въ по-далечното минало тази страна е позната съ борчеството си. Знаменити са били възстанията на македонските българи още въ XI векъ, противъ Византия. Духътъ на отпоръ срещу робството не угасва тамъ презъ следващите векове, макаръ не всекога проявяванъ въ въоръжени бунтове. Българите минаватъ къмъ по-сериозни възстания противъ турците презъ 19 векъ, когато слабостьта на турската империя дава вече повече надежди за постигане на некакви резултати. Българите се хванаха масово за оръжие малко по-късно отколкото другите християнски народи на Балкана, понеже живееха най-близко до изворите на турската сила - до Цариградъ и Мала Азия, немаха за съседи големи християнски държави нито по суша, нито по море, и въ самата българска земя се беха заселили много турци.

Въ първата половина на миналото столетие българите, особено градското население, изживеха една сериозна духовна революция чрезъ борбата за извоюване своя народностна църква. Това е епохата на българското национално възраждане, въ което най-значителна роля играятъ македонските българи. Следъ това започватъ борбите за политическо освобождение.

ВМРО се появява при благоприятна за увличане народа политико-обществена и социална обстановка. Отъ султанските декрети за реформи въ империята нищо не бе останало освенъ споменътъ за техното театрално прогласяване. Християнската рая животуваше въ пълно политическо безправие. Българското население въ Македония въ връзка съ решенията на Берлинския конгресъ (1878 г.), бе въ психологическото състояние на човекъ, който съ багажа си на рамо е тръгналъ - ужъ освободенъ - да излиза отъ тъмницата си, но когото на самата врата връщатъ обратно къмъ килията му, понеже била станала грешка. Трудно ще се успокои вече духътъ му. Той ще е готовъ на всичко, за да бъде действително свободенъ...

Трябва да се признае, че тогава нямаше опасностъ отъ унищожаване, нито физическо, нито духовно на българщината въ Македония. Нашата нация е била признавана всекога отъ турците и тя се запази въ течение на петстотинъ години. Единствено отъ гърците, отъ техната църква бе тя заплашена, и то до 1870 г. когато се създаде българската Екзархия. Съ това националното ни съществувание биде тържествено гарантирано. Следователно, при турския режимъ можеше да става дума само за борба въ името на политическо освобождение...

Въ съзнанието на почти цялата народна интелигенция преобладава идеята за въоръжена борба. Непреодолимо действуваше и историческиятъ фактъ, че България се създаде вследствие на избухналото въ 1876 г. възстание въ Средна гора. Нямаше да мине много време, и въ Македония биха почнали нейде сами да гърмятъ пушките...

Измежду основателите на ВМРО най-познати са Дамянъ Груевъ и д-ръ Христо Татарчевъ. Груевъ бе двигателътъ, най-убедителниятъ въ малкия кръжокъ на основателите въ Солунъ, които всички беха млади хора. Д-ръ Татарчевъ е билъ лекаръ съ авторитетъ и съ широки връзки изъ Македония. Единъ неговъ съвременникъ казва, че ако по това време би требвало да се избере председателъ, единодушно би билъ посоченъ д-ръ Татарчевъ, заради сериозното му държание, достоенъ видъ, културата му и знанието на чужди езици, многото му връзки. Другите крупни личности на ВМРО се явяватъ кой съ по неколко месеца, кой съ година-две по-късно. Най-легендаренъ, слятъ съ сърдцето на народа остана Гоце Делчевъ. Като дълбокъ идеологъ на борбата изпъкна Христо Матовъ. Въ първите години като дипломатъ на ВМРО се прояви Гьорче Петровъ.

Къмъ 1893 г. имаше въ Македония доста учители и свещеници. Те не беха съ голема наука, но гореха отъ патриотизъмъ, имаха високъ личенъ и общественъ моралъ, готови бяха на жертви за народното благо. Въ техната среда създателите на ВМРО намериха най-подходящите агитатори и ръководители. Чрезъ техъ можеше най-леко да се достигне до всенародна организация. Отъ начало са създавани въ градовете малки ядра отъ заклети членове. Постепенно кръгътъ се разширява въ всички посоки - къмъ еснафи, работници, ученици, селяни. Същинската крепостъ, обаче, бе селото. Следъ три-четири години работа организацията стана въ пълния смисълъ на думата всенародна. ВМРО считаше вече всички българи въ Македония за свои членове.

Жените работеха наравно съ мъжете. Не можеше да бъде и другояче. Какъ би могло да пристигатъ куриери или цели чети, да се готви за техъ у дома храна, да имъ се даватъ ризи, чорапи, безъ нея? Тя е превеждала борци въ тъмнините, гледала е ранени въ къщата си и е излизала предъ съдилищата, лежала е въ затвори, устройвала е и погребения, съ цель да изнесе отъ селото оръжие въ ковчега вместо мъртвецъ, предъ очите на стражата. Тя при много случаи е и стреляла. Безъ жените изобщо не можемъ да си представимъ съществуванието на ВМРО като масова организация.

Къмъ 1899 г. ВМРО е вече същинска държава въ държава. Тайната пощенска служба въ всички посоки на страната върви отлично. Турските съдилища биватъ бойкотирани отъ българите, защото революционниятъ съдъ действува по-бързо, по-справедливо и безплатно. Има и организационна финансова система. Членски вноски даватъ всички членове. Големи налози са разхвърлени върху заможните. Сметките си води всеко село и градъ. Повечето събрани пари отиватъ за оръжие, за водене съдебни процеси и подпомагане на затворници. Тайната държава има войска въ лицето на местните селски и градски въоръжени групи, които при нужда се явяватъ въ гърба на турската войска, или да пренасятъ нощно време оръжие, да залавятъ престъпници...

Имаше петъ революционни окръзи - Солунски, Скопски, Битолски, Серски, Струмишки. Шестиятъ окръгъ бе далечниятъ Одрински. Основна единица при организирането на народа е десетката. На върха на ВМРО стои Централенъ Комитетъ отъ трима равноправни и равноотговорни члена. Изпърво членовете на Централния Комитетъ са легални лица, обикновено учители въ Солунъ, но по-късно те са предимно нелегални, войводи. Въ течение на работата все повече става необходимо да се създаде четничеството. Въ всека околия се движи чета отъ 10 до 20 души, понекога и повече, начело съ войвода. Четата влиза въ ролята на изпълнителна властъ за решенията на околийското ръководно тело. Всички чети образуватъ същевременно нещо като подвижна войска, като постоянни невидими гарнизони на освободителното движение...

Отлични македонски българи често са заявявали публично, че, като поддържатъ автономията, те правятъ жертва, защото мнозинството въ Македония е българско; жертва правятъ въ името на свободата и балканското разбирателство. При автономия българите въ Македония ще намерятъ пълна гаранция за свободно развитие въ миръ и побратимяване съ другите националности. Доказано беше, че са на лице трудностите за обединяване съ България. Така, въ 1870 г. не се позволи даже пълното духовно обединение на българите чрезъ Екзархията; поставени бидоха разни спънки, като плебисцитъ, мнозинство отъ две третини, за да се поискабългарски владика; като се изпълниха тези условия, пакъ съ години се провлачеше изпращането на владиците и т.н. Въ 1878 г. не се позволи за втори пътъ обединението на българската нация - този пътъ политическо обединение въ една държава...

Водачите на ВМРО, нейниятъ ръководящъ апаратъ, беха хора свободолюбиви, напредничави, съ усетъ за социална правда и съ голема любовъ къмъ бедния народъ. Но те не беха интернационалисти. ВМРО бе организация надкласова, на целия народъ, прибрала бе въ редовете си всички. Що се отнася до техното национално разбиране, относно Македония, водачите знаеха отъ дедо и пра-дедо, отъ целата история, че въ тая страна живеятъ на първо место българи, сетне турци, гърци, малко аромъни, албанци и евреи. ВМРО не е гонила ничие национално самосъзнание. Гръцките и сръбските чети тя гонеше като оръдия на правителствата въ Атина и Белградъ; такива беха четите, организирани отъ Казасисъ и ген. Атанацкович. Те искаха насила да погърчватъ и да посърбяватъ българите въ Македония...

Отъ Македония, която има общо 65 хиляди кв.клм., следъ балканските войни на България се паднаха около седемъ хиляди кв. клм., а останалите петдесетъ и осемъ беха поделени между Сърбия и Гърция. Започна първото християнско робство. То мина въ напрежение, борба и надежда. Двете и половина години на това робство каточели не стигнаха на македонските българи, за да повярват, за да свикнатъ съ мисъльта, че са подъ властьта на сърби и гърци. Не дните, а часовете се броеха въ очакване края на това страшно угнетение, сякаш повече морално, макаръ че и въ материално отношение бе далечъ по-лошо отъ турското. Новиятъ режимъ, като злокобна огромна коса, се размахваше по всички посоки, за да покоси всичко що носи български белегъ. Преди всичко, всеки българинъ, и подъ гръцка и подъ сръбска власть, изпита нещо много чудно и много унизително за себе си, като се видя прекръстенъ съ ново име, изменено съ сръбско или гръцко окончание. А следъ това се редеха нови унижения и болки; ту българските шапки се премахватъ; ту старите надписи по училища и черкви се заличватъ; ту любими свещеници и учители се пропъждатъ; ту се устройватъ тържества за това срамотно робство като за освобождение...Наложи се учене само на сръбски и гръцки езикъ; най-жестоко отъ всичко се гони името българинъ...

Следъ големата война победителите желаеха просто да забравятъ за съществуването на поробените. Само чрезъ революционни организации, като ВМРО, можеше да се привлече вниманието върху македонската съдба. За да бъде поставенъ единъ народенъ въпросъ предъ вниманието на обществото и даже да предизвика разглеждането му отъ отговорни места, най-ефикасното средство е революционниятъ методъ. Отъ друга страна, който се опиташе въ страната да работи легално, принуждаванъ бе да стане нелегаленъ. Трябваше да избягатъ задъ граница и всички лица, които чрезъ мемоари осведомиха О.Н. за положението въ Македония...

Къмъ 1934 г. най-добрите приятели на Югославия почнаха да я осъждатъ и даже заеми да и отказватъ поради назадничавия и режимъ и лошото и отнасяне къмъ националностите. Но тъкмо тогава дойде военниятъ превратъ въ България, извършенъ съ знанието и внушението на Белградъ отъ военно-звенарската група, която неколко години подъ редъ вече разяждаше безпрепятствено българската държава, разхлабваше духа на българския народъ и главно работеше противъ македонската кауза съ всички средства, включително и предизвикването на убийства. Скъпи жертви даде македонското движение отъ средата на ВМРО и на легалните емигрантски организации, въ отбиване попълзновенията на тая група. Закриването на македонските легални организации бе излишно доказателство, че се цели изкореняването на въпроса за Македония...

Въ 1893 г., когато се създаде ВМРО, въ Македония живееха къмъ единъ милионъ и двесте хиляди българи. Видяхме колко усилия вложи това население въ борбите противъ турската властъ. Следъ големата война имаше вече къмъ четиристотинъ хиляди въ емиграция. За разлика отъ борбата срещу Турция, македонското дело подиръ 1918 г. си бе поставило като първостепенна задача и националното самосъхранение, а не само постигане на политическа свобода. Въ тая борба участвуваха съ еднакво самоотрицание граждани и селяни. И когато беха изоставяни отъ всички, не изгубиха куражъ. Уверени сме, че ще дойде време и враговете на ВМРО да признаятъ, може би и съ гризене на съвестьта имъ, идеализма, чистотата и оправданостьта на нейните усилия."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јуни 09, 2014, 05:26:38 pm

Насилствената македонизация на българите в Пиринския край

Иван Хаджииванов от с. Капатово, Петричко, Пиринска Македония - "Еделвайс на кръста или последният "Гемеджия". Биографичен портрет на Кръстьо Хаджииванов"

http://strumski.com/biblioteka/?id=243

http://www.orlovipesni.vibs.bg/

http://macedonian-library.com/documents.php?sec=2&cid=37&album=134&pid=3106

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D1%80%D1%8A%D1%81%D1%82%D1%8C%D0%BE_%D0%A5%D0%B0%D0%B4%D0%B6%D0%B8%D0%B8%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%BE%D0%B2

"Последните от семейството ни, които го виждат, са сестра ми Веска от с. Ласкарево и брат ми Борислав, които го изпращат заедно със зет ни Крум Малчев по посока за границата. Дълги години ние, близките, не знаехме нищо за съдбата му... Никой никакви документи и писмени сведения не ни е давал, а на подхвърляните версии не можеше да се вярва. Дълги години баща ми пишеше до БЧК, МЧК, до правителството и ЦК на БКП, но нямаше никакви отговори.

Разкъсван от тежките предчувствия и мъка, баща ни си отиде, смазан преждевременно, а майка ни доживя до 1994 г. – 93 годишна, сляпа, на
всяко потропване и поздрав питаше: ” Кръстьо, ти ли си?” Така си отиде в очакване!

Въпреки че на брега на Струма от 1997 г. се издига триметровият му мемориал, лобното място е под въпрос, а гробът – неизвестен, макар поетът да пише: .....” и с първи лъч над моя гроб незнаен и мойта смърт ще хвърли светлина”.....

Считам за уместно да припомня списъка на жертвите (стр. 93 от послеслова на “Възкръснали песни”), споменавайки за разиграната от ДС драма със сестра ни Веска и гаврата с брат ни Благой: След убийството на Кръстьо палачите арестуват сестра ни Веска, майка на три деца и бременна в 7-я месец с четвърто дете. Разпитват я за неща, които знаят и които тя не признава – че Кръстьо се е крил в дома й в Ласкарево.В милицията издевателството стига до побой, от който тя абортира момченце, полудява и страда до края на живота си! А брата Благой, арестуват в с. Расник, Брезнишко, разкарват го из околиите на нашия окръг, имитирайки разстрел на няколко пъти в Разложко, Петричко и Благоевград. Накрая, изгубил равновесие, в ДС в Благоевград започнал да ги псува и вика: “Разстреляйте ме най-после, вашата мама, ето
ме на!”... Тогава му предлагат да избере от бюрото на зам.-началника на ДС, тогава майор Жоро Димитров от Ладарево, една от двете купчини, но преди това да подпише декларация за сътрудничество. От купчината с картите (т. е. да стане в съдбата си картоиграч) и с творбите на Кръстьо, писани след м. март 1950г., Благой избира последната! Подписал декларацията, обличат го в униформа на майор на НМ и го
разкарват демонстративно из Петрич, Сандански, Кулата и Чучулигово, та евентуално знаещите за убийството на Кръстьо да видят, че брат му Благой е работел срещу него!...

Другото, което трябва да се каже е, че пред хората и особено пред властта, ние трябваше да се правим като че ли нищо не се е случило, че сме забравили Кръстьо и дори да демонстрираме лоялност към властта!!!... Така през 1965 г. в “Звезда” публикувах Кръстьовото “Не цъфвай, дрен”, с псевдоним КАБИБ – инициалите на нас, петимата братя! И пак през 1965 г. представих откъси от поемата на Кръстьо като моя, спечелила наградата на Студентския фестивал в Станке Димитров (днес – Дупница). Провокациите, изпитанията и нашата готовност за лоялност бяха постоянна задача на ДС към нас, заедно с това – да търсят и записват в досиетата ни – политически, успоредно с криминални, за да могат превантивно да ни дискредитират и елиминират, какъвто бе случаят с мене – 1997 г. – осуетено заемането ми на дипломатическа служба и особено фрапантно през 1993-94 г. с брат ни Борката, подложен на тежка социална, политическа и психическа преса, достигайки до “финия” метод на физическо ликвидиране!... Четейки досието си (на близките ми са унищожени), установявам как в три машинописни реда са изфабрикувани 7 лъжи и изопачени факти, като това че семейството ни е изселено заради бягството на Кръстьо, а фактът е, че Кръстьо го вземат трудовак март 1950 г., нас ни изселват на 1 август 1950 г., а той избягва от урановите мини в края на март или април 1951 г.! Не мога да не добавя и това, че в село и навсякъде наши близки провокативно, по инструктаж на ДС, са ни подхвърляли, че Кръстьо е предател на родината, диверсант, фашист и пр., на което, особено брат ни Благой, е отвръщал с псувни!... Нека читателят прощава за отклонението, но нека стане ясно над каква кал, мерзост, подлост и мръсотия и днес греят кристалните чувства на Кръстьовата поезия!

Семейството ни е наследник на възрожденски родове от Капатово и с. Хърсово. Потомците в Капатово се гордеем с прадядото ни – свещеника -възрожденец Лазар Аврамов Дамов и дядо Хаджи Иван – селски войвода на ВМОРО до 1905 г. и чичо Златко Хаджидимитров – през 20-те години околийски войвода на ВМОРО (крилото Т. Александров и Ив. Михайлов), а в с. Хърсово – с изявени родственици като търговеца дядо ни Стоян Щерков, възрожденския учител Кочо Щерков, критиците на властническите пороци вуйчовците ни Илия Щерков и царският офицер Димитър Благоев (известен родолюбец, който - като сирак е бил храненик на ВМОРО, следва в чужбина на нейни разноски и по-късно, като преводач на Съюзническата контролна комисия (1919-20 г.) упорито отстоява интересите на България), а също и Никола Янкулов.

Водачите на ВРО и нейното продължение – ВМОРО са преспивали в къщите на прадядо ни поп Лазар Аврамов Дамов и на Златко Златков –
син на дядо хаджи Димитър. Кръстьо е закърмен в атмосферата на усилен земеделски и интелектуален труд и с хуманистичните-революционни традиции, с народните ни песни и възрожденската ни поезия. Ето защо в светогледа и поезията му има учудваща будност за проблемите на родината и нашия народ и на цялото човечество!

“Първият български дисидент”, както го нарече поетът Войтех Кондрат, отхвърля предложенията на КГБ (октомври 1944 г.) и ДС (март 1945 г.) да следва в Литературния институт “Максим Горки” в Москва и да пише хвалебствия за Сталин с думите: “Искам да уча в Париж, не в Москва, защото тя е много близко до Сибир”, “Ода за Сталин няма да напиша, защото той е по-голям кръволок и от Хитлер” и “Никога няма да стана слуга и палач на никоя диктатура и най-малко на сталинската!”. За последните думи инспекторът от Просветата и висш агент от ДС, започва да го бие в присъствието на директора на гимназията в Свети Врач – Филчев...

Но неговата притегателност и магнетизъм на търсен приятел се усилват още повече и от мъдростта, скромността, високия му морал и готовност да се раздава, да помага винаги и на всеки: на съучениците си в уроци, домашни съчинения и езици (владееше есперанто, френски и руски), на
носещите товар по пътя, на копачите в полето, на нижещите тютюн и пр. В краткия си живот написва над 100 стихотворения, 9 поеми и един
незавършен роман. Не всичко е запазено при изселването ни на 1 август 1950 г. и при обиските и разсипничеството в селата Ласкарево и Капатово след убийството му на 27 юни 1952 г...

И при всичко това бе изключително скромен. Въпреки че познава редакторите на опозиционните вестници, които разнася из района, и че
неговите стихове се преписват от ръка на ръка и се декламират и пеят от младежите в Пиринско, той - “най-взискателният към себе си”, не си
позволява да публикува приживе нито една творба!!! Затова е любимец на всички и навсякъде. След побоя в Св. Врач гимназистите реагират, като го избират за свой представител на националния младежки конгрес във Варна. Той е образец за подражание! Но към властващите болшевики и техните престъпления е безкомпромисен до саможертва! “

По време на родоотстъпническите акции на комунистите в Пиринско той отговаря на родоотстъпниците и влияе на младежите с девиза: ”Само Ботев да бе останал единствен българин на света, аз ще остана вторият след него!” Тогава пише “Ботев”. Това добре се знае и нека го помнят и днешните спекуланти с неговото име!... Защото, както пише проф. Георги Цанков, “Кръстьо изпълни детската си клетва от творбата си “България”!; “Жертва живота си за България и прогреса на човечеството” и по-нататък: “Ако другите народи имат своите “революции”, “Пражки пролети” и “Солидарност”, то ние имаме не по-малко значителни личности като Кръстьо, жертвали се в борбата срещу болшевишката диктатура”. Гоцето (Австралия) и братя Златкови (Нова Зеландия) пишат: “През 1951 г ние пренесохме зад граница Кръстьовата поезия, по-силна от самия динамит!”

Отрицанието му на болшевизма и Тито-Сталинската политика на БКП в родния край е главният повод за втория побой в село и за арестуването му и после – изпращането му в Блатешница и в урановите мини в с. Сеславци към Бухово. Там стачкуват, “защото с бомбите на този уран Сталин ще унищожи света!”. След убийството на приятел в забоя (месец ноември 1950 г.) дописва “Убийците”, а още на 10 януари 1950 г. е написал “Сибир”! Ако българските сталинисти чувстваха поне частица от националните ни интереси, щяха да го оставят да следва в университета и да твори класика или да побеждава на спортните писти, за да блесне спортната слава на България в света, за да види светът втория – българския Фаил, но не!... Той бе инакомислещ и с цената на всичко трябваше да бъде ликвидиран!

По една от версиите за смъртта му, в засада при брега на река Струма е принуден да направи “последния си лъвски скок” в реката, където е
разкъсан от втората граната, а гробът му, както на повечето велики българи, остава неизвестен!..Друга версия на ДС е, че идва като диверсант от Гърция, а третата – че е убит във вътрешността на страната, докаран с джип и е инсценирано убийство на границата!... ( Иван Попов). И днес като легенда се разказва фактът за Божието възмездие, че няколко години след това точно на това място в реката се удавя синът на платения граничен агент и последен предател, предал и още 17 други младежи. Божие наказание постига и семейството на главния виновник – Атанас Топалов от с. Хърсово, който не позволил Кръстьо да учи в София, а да бъде изпратен в урановите мини на бавна и сигурна смърт. Разбира се, лакеите и палачите на диктатурата са много повече в района и те се знаят! За Кръстьо и за 300-те избити свободолюбци, дръзнали да преминат “желязната завеса”, напомня издигнатият самотен паметник на брега на река Струма до селата Чучулигово и Кулата, където всяка година на 27 юни се събират стотици приятели и почитатели на наречения от проф. Цанков и други “духовен великан”, “един вид пророк на новото човечество, “пророкувал нежната революция” – без кръв и написал в тефтерите си още през 1949 г.девиза, който по-късно по неведоми Божи път западноевропейците приемат за девиз на Евроатлантическата общност: “Без граници, нов свят ще сътвориме, свят на любов, на правда, свобода!”

Поезията му, писана до март 1950 г., шествува с българската емиграция по Европа, Нова Зеландия и Австралия, издавана в паметни листове, а след 1989 г. – и по цял свят. Творбите му и започнатият роман “Кой е виновен”, писани след март 1950 г. преминават през ареста на ДС и са освободени с голяма жертва на брат ни Благой и всички нас и се преписват и крият на потайни места чрез близки и приятели, за да излязат за пръв път комплектно на български в началото на 1990 г. в Братислава с помощта на активисти на “Нежната революция”, намерили и познали там своите възгледи и девизи!

Десетки почитатели и приятели в спомени, посвещения, публикации и поетични творби, певци, художници, скулптори в България и Словакия и
по света вдъхновено описват портрета на Кръстьо като ботевец, но аз – неговият най-малък брат, носейки го жив в паметта и сърцето си и
живеейки с неговия дух, мисля, че най-истинският му портрет са неговите стихове на изключителен идеализъм, високо достойнство, морал и
гражданска и родолюбива чест и талант, които особено липсват на днешните политици, поети и общественици и които черти и творби, според
Илия Балджиев, “непременно ще достигнат до сърцата на хората по цялата земя”, а според Тодор Кавалджиев, “трябва да се изучават от учениците и студентите не само в България”. И завърши речта си с: “Аз искрено му завиждам”.

И днес модерните и префинени убийци и “крадци на свобода и щастие” се стараят да не го забелязват, пренебрегват го и се вбесяват от това, че отново, след половин век възкръсва неговият пример на живот и морал, посочвайки и с поезията си на нас, българите, на нас, славяните и на всички хора по света единствения и най-правилен път на спасителните идеи, на вярата в прогреса – пътя на честността, скромността и добротата, път безпорочен, път на морала и красотата, “на братството” и “общочовешка свобода”, равенство и прогрес:
”...Морал аз диря, диря свобода”,...
“...истински щастлив е тоз, свободно що живее”....
“...Ний всички братя сме с едни сърца”...
и “...Ще покорим звездите и небето,
ще покорим дори и вечността!”
Все още засега, доколкото прозира светлина, осветяваща фактите и картината на злокобната болшевишка диктатура, това е портретът на моя
обичан брат. Защото престъпниците, които все още властват в новата болшевишко-капиталистическа система, заличиха и унищожиха досиетата и документите на цялата зловеща методология и методи на капаните на смъртта като дейността на Ким Филби зад гръцката граница, а вътре, в България - още по-коварна!"

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јуни 10, 2014, 03:40:18 pm

Старобългарски език - Кирил Спиридонов Мирчев от Битоля, Македония

"Старобългарски език" е кратък граматичен очерк на класическия старобългарски език от IX до XI век, както той е отразен в българските паметници. Описани са неговите фонетични, морфологични и синтактични особености.

Възникването на старобългарския книжовен език е свързано с дейността на солунските братя Константин-Кирил и Методий. Главен източник, от който черпим сведения за тая дейност, са така наречените пространни, или панонски жития на двамата братя, написани от техни съвременници. Редица от основните данни, изложени в житията, намериха потвърждение в други исторически документи. По тоя начин, може да се установи, че житията на солунските братя съдържат минимален легендарен материал, характерен за съчинения от подобен род през средновековието.

Дейността на солунските братя Константин-Кирил и Методий протече през втората половина на IX век. Това бе времето в което славяните се намираха в един много важен момент на своя обществен развой. Необходимо условие за укрепването на тези държави, които изживяваха началния етап на своята феодализация, бе тяхното християнизиране т.е. приобщаването им към прогресивната за тогавашния исторически момент християнска култура. Всичко това обаче бе съпроводено с насаждане на чуждо политическо влияние и със заплаха от пълно заробване и унищожаване на младите славянски държави. Много рано пред такава опасност се бе изправила моравската западнославянска държава, която в течение на дълго време успоредно с постепенната своя християнизация, извършвана от представители на западната църква, бе принудена да води упорита борба срещу немските феодали. Към средата на IX век моравският княз Ростислав успява след продължителни борби да отблъсне заплахата за своята държава от немските феодали. За да ограничи обаче и подривната дейност на латинонемското духовенство, той се решава да се обърне за помощ към Византия...

Начело на църковната мисия застават солунските братя Константин-Кирил и Методий. Изборът на двамата братя е бил продиктуван и от други съображения. Те са били родом от Солун и са познавали от ранно детство говора на българските славяни, поселенията на които в това време са изпълвали цялата солунска област...В Моравия братята прекарват три години. Това време те използват, за да подготвят свои ученици. Същевременно те продължават своята преводаческа дейност на старобългарски език...

Между това политическата атмосфера в Моравия се променя коренно. Радетелят за славянска просвета и слвянска култура княз Ростислав е заменен от своя племенник Светоплък, който подчинява страната отново на немското политическо влияние и взема отрицателна позиция към делото на солунските братя. Методий след един период на тежки борби с немското духовенство, които са му коствали неизлечими страдания, умира в 885 г. Със смъртта му се слага край на славянското просветно дело в Моравия. Тежка съдба сполетява и учениците на солунските братя. Едни от тях биват продадени като роби, а други биват прогонени от страната. Група от по-видните Кирило-Методиеви ученици се отправят в България, гдето са им били създадени благоприятни условия за книжовна дейност. Основаната от тях старобългарска книжнина преживява буен разцвет по времето на цар Симеон (893 - 927).

За нуждите на своята моравска мисия солунските братя Константин-Кирил и Методий превеждат на солунския български диалект най-необходимите за църковното богослужение книги. В Кирило - Методиевите преводи е отразена богато граматичната структура на тогавашния български език. Кирило - Методиевият старобългарски език е най-старият славянски литературен език, засвидетелстван документално. Старобългарският език има неоценимо значение за проучване историята на славянските езици.

Голямо е и културноисторическото значение на старобългарския език. След като на неговото разпространение като литературен език в Моравия бе сложен бързо край, той премина да изпълнява същата функция от България в Русия и Сърбия. От XI век нататък в тези страни той получи известни изменения във фонетиката и морфологията си под влияние на местните славянски езици, но като запази основните белези на своя граматичен строеж, той векове наред се използваше като официален църковен език.

Най-голямо е значението на старобългарския език за българистиката. Той не само дава основата за историческото проучване на българския език, но сам представя пълно отражение на един от неговите периоди на развой. С Кирило - Методиевите преводи се слага началото на историческия живот на българския език. С ранната им поява се определя и тяхната голяма стойност за българската езикова история, тъй като те очевидно спомагат да се проследява миналото на българския език въз основа на писмени паметници от значително по-ранна епоха, отколкото миналото на останалите славянски езици.

В науката отдавна престанаха споровете около етничната основа на Кирило-Методиевия език. Днес е напълно ясно установено, че основата на този език образува българският солунски диалект от втората половина на IX век. Доказателствата се откриват в редица фонетични особености на Кирило-Методиевия език, които са присъщи само на българския език. От значение са и някои доказателства из областта на лексиката и на синтаксиса...

Обикновено старобългарските паметници се подреждат според азбуката, на която са били написани. А старобългарските азбуки са били две - глаголица и кирилица. Глаголическите паметници са повече на брой. По-голямата част от тях са писани в западнобългарски области и носят явни черти на западнобългарски диалекти. Езикът им се отличава с по-голяма архаичност.Кирилските старобългарски паметници са по-малко на брой и произхождат от източни български области.

а) Глаголически паметници

1. Зографско евангелие. Паметникът представя четвероевангелие т.е. съдържа евангелските разкази на четиримата евангелисти в последователен ред. Писан е бил в западнобългарска област в края на X век. До 1860 се е намирал в българския светогорски манастир Зограф отгдето носи своето наименование. Сега се пази в Ленинград, в библиотеката на името на Салтиков-Шчедрин. Паметникът съдържа 304 листа...

2. Марийнско евангелие. Представя също така четвероевангелие. Открито е било в един гръцки светогорски манастир. В 1845 паметникът е бил отнесен от руския учен В.Григорович в Русия. Сега се пази в Москва. Съдържа 173 листа...

3. Асеманиево евангелие. Наречено е тъй по името на неговия откривател, учения ориенталист от XVIII век И. Асемани, който го намира в един ерусалимски манастир и го оставя на съхранение във Ватиканската библиотека в Рим. Паметникът е бил писан в западнобългарска област, по-точно в област където е развивала своята дейност Охридската старобългарска просветна школа. Съдържа между другото и месецслов, в който се споменава името на Климент Охридски и годината (916) на неговата смърт...

4. Синайски молитвеник. Намира се в един манастир в планината Синай. Наброява сега 106 листа от някогашен много по-голям ръкопис. Съдържа молитви и някои наставления по черковния ритуал...

5. Синайски псалтир. Намира се в същия манастир в планината Синай, в който се съхранява и Синайският молитвеник...

6. Клоцов сборник. Ръкописът сега представя откъси (14 листа) от голям сборник с църковни проповеди. Наречен е по името на неговия бивш притежател австрийския граф Клоц. Сега части от него се пазят в библиотеката на град Триденте (Италия) и в един музей  в град Инсбрук.

Към изброените главни старобългарски глаголически паметници се включват и Рилски глаголически листове, Киевски листове (17 листа).

б) Кирилски паметници

1. Савина книга. Паметникът е наречен така по името на своя преписвач поп Сава, който е отбелязал името си. По съдържание той е изборно евангелие. Пази се в Историческия музей в Москва...

2. Супрасълски сборник. Името си носи от Супрасълския манастир в околностите на Белосток, гдето е бил открит. Паметникът е писан в Източна България и е най-обемният старобългарски ръкопис. Съдържа жития на светци и поучителни слова...

3. Енински апостол. Паметникът който произхожда от XI век бе открит неодавна в казанлъшкото село Енина. Съдържа откъси от т.н. изборен апостол (праксапостол). Покрай апостолския текст в паметника са поместени литургични песни, календарски податки и указания за изпълняване на черковни служби.

Вън от посочените погоре пообемни старобългарски кирилски ръкописи до нас са дошли и някои кратки откъси, които са познати в науката под следните наименования: Листове на Ундолски, Слуцки псалтир, Хилендарски листове, Зографски листове, Новгородски или Киприянови листове...

Глаголицата е първата българска азбука. Тя е била стъкмена от Константин-Кирил и използвана от него и неговите ученици при превода на богослужебни книги от гръцки на старобългарски..."

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%B8%D1%80%D0%B8%D0%BB_%D0%9C%D0%B8%D1%80%D1%87%D0%B5%D0%B2

http://www.libsu.uni-sofia.bg/slavica/Mirchev.html#zanego

http://www.segabg.com/article.php?issueid=1631&sectionid=9&id=00003

http://www.scribd.com/doc/81062511/%D0%9A%D0%B8%D1%80%D0%B8%D0%BB-%D0%9C%D0%B8%D1%80%D1%87%D0%B5%D0%B2-%D0%BE%D1%82-%D0%91%D0%B8%D1%82%D0%BE%D0%BB%D1%8F-%D0%A1%D1%82%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B1%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D1%81%D0%BA%D0%B8-%D0%B5%D0%B7%D0%B8%D0%BA

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јуни 14, 2014, 05:41:40 pm

Изъ спомените ми по революционното движение въ Охридско - Антонъ Кецкаровъ отъ Охридъ

http://macedoniandocuments.blogspot.com/2009/07/anton-keckarov.html

"Българскиятъ народъ, макаръ и робъ, се чувствуваше обединенъ подъ турското владичество. Гласътъ отъ Тулча се слушаше въ Охридъ чрезъ общия културенъ центъръ Цариградъ. Охридъ очакваше освободителните руски войски по Санъ-Стефанския договоръ. Берлинскиятъ договоръ направи да възпяваме по бреговете на Охридското езеро песеньта "Проклета и триклета да бъдешъ ти, Европо, блуднице Вавилонска". Книжката "Санъ-Стефанскиятъ договоръ" тайно се поднасяше отъ ръка на ръка, четеше се съ жаръ и плачъ. Несбъднати мечти...

За всеко убийство и злоупотребление върху българин четите отмъщаваха, а мирното население правеше оплаквания до валията и до консулите въ Битоля. Въ 1903 г., 18 февруарий, бе убитъ гражданинътъ ни Наумъ Фортомаровъ. Въ знакъ на протестъ гражданите държаха затворена чаршията една седмица; изпратиха протестъ до Султана, до Хилми паша, до валията въ Битоля; направиха демонстрация предъ Беледието (Общинското управление) и Хукюмата. Отвори се чаршията, следъ като се залови и арестува убиецътъ Далипъ, и се уволни почти целото Хукюматско дайре (целиятъ персоналъ на управлението. Тактиката на Охридското революционно началство бе: да кали населението въ самоотбрана и безстрашие, да го въоръжава и обучава, да бойкотира съдилищата турски...

На 13 юлий 1903 г., дойде известие отъ Щаба, че въстанието ще се дигне на 20 юлий презъ нощьта въ неделя срещу понеделникъ - на "Илинденъ", сиречъ, ще загърми цела Македония и Одринско. Въ Брежанските гори, между с. Брежани и с. Плаке, скроихме плана на въстанието за района ни. На 20 юлий презъ нощьта, подъ предводителството на самите началници и войводи, Горна и Долна Дебърца, Малесия и Езерскиятъ районъ загърмеха. Унищожиха се телеграфни жици и стълбове между Охридъ и Ресенъ, Охридъ и Елбасанъ, Охридъ и Корча, изринаха се мостове, кули и турски постове. Само Сирулски ридъ и Издеглавйе, дето имаше много турска войска, не можеха да се завладеятъ. Следъ 2 - 3 дни настъпиха много люти частични сражения при всичките села и въ разстояние на четири седмици турскиятъ аскеръ сполучи да изгори и опустоши всичките села до основи, следъ вихрения отпоръ на всека селска чета, следъ огромни жертви наши и на аскера. Аскерътъ следъ всеко сражение се прибираше въ своите лагери при Сирулски ридъ и Издеглавйе, а четите - около селата и горите...

Големъ беше възторгътъ въ първите дни на въстанието, макаръ че селата изгореха, макаръ че се дадоха жертви. Горите, обаче, бяха наши, тамъ се пееше "Живъ е той, живъ е " и гордо се развяваше Охридското красиво знаме, съ изобразенъ левъ на едната страна, а на другата - мома съ гола сабя и текстъ: "Тозъ който падне въ бой за свобода, той не умира" и пр. Населението се радваше, че скоро ще дойде помощъ, че охридчани, живеещи въ България, съ своите офицери вече дохождатъ и скоро ще пристигнатъ въ Охридско. Уви, въ средата на м. августъ всички разбраха, че въстанието заема само Бигла планина - Охридско, Кичевско, Демирхисарско (Битолско), Ресенско, Крушевско и Костурско. Настъпи разочарование въ населението...

Христо Узуновъ, Наумъ Анастасовъ и Наумъ Златаревъ отбраняваха Долна Дебърца, а азъ заедно съ дошлите презъ време на въстанието Алерксандъръ Г. Чакъровъ отъ Струга и Лазаръ Димитровъ отъ Дебърско, причислени къмъ Горското ни началство, отбранявахме Горна Дебърца...На 30 срещу 31 августъ, аскеръ около 10,000 души съ артилерия, разположенъ на височината "Мазатаръ", нападна мирното население въ "Марковото долче". Подвижните чети бяха заставени да завържатъ сражение, за да отбраняватъ мирното население. Люто сражение се завърза за животъ и смъртъ. Въ продължение на 10 часа сложиха костите си 27 четници, между които бяха: Антонъ Узуновъ (братъ на Христо Узунова), Аргиръ Мариновъ, Началникътъ Наумъ Златаревъ, Дуле Пармаковъ, Стефанъ Куртеловъ, Ламбе Берберчето. До 150 души жени деца и старци бяха убити.

Турскиятъ аскеръ даде много жертви, но Долна Дебърца вече бе изгубена за четите. Христо Узуновъ отстъпи въ Демирхисарско, а Наумъ Анастасовъ съ останалите чети отстъпи въ Езерския районъ. Следъ два дни и двамата дойдоха въ Горна Дебърца. Ние, останалите членове на Горското началство, започнахме да преорганизирваме останалите боеви сили въ селата: Слатино, Мраморецъ, Турье, Върбяни, Сливоо, Лактине и Годиве, за да постоянствуваме въ борбата. Започнаха да се разпръсватъ възвания отъ турската властъ, която подканваше населението да сложи оръжието, като предаде революционните началници, срещу което обещаваше му се пълна амнистия. Никаква помощ отъ никъде, никакво известие отъ никъде..."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јуни 16, 2014, 12:31:25 pm

ИСТИНСКИЯТЪ ЛИКЪ НА ЯНИ САНДАНСКИ - УБИЕЦЪТЪ НА БОРИСЪ САРАФОВ, ИВ. ГАРВАНОВЪ И МИХАИЛЪ ДАЕВЪ, 1915 г.

http://macedonia-history.blogspot.com/2010/01/blog-post_15.html

"Изложение от родителите на убитите Иван Гарванов, Борис Сарафов и Михаил Даев до българското правителство за анкетиране дейността на Яни Сандански главен виновник за убийството на тримата - София, юли 1915 г.

От уважение към скъпите жертви, които поднесе целокупният български народ пред отечествения олтар, от искрено желание да видим обществото очистено от плевелите, да видим продажниците изгонени от храма на българските светци, ние тук ще се постараем да посочим съвсем на място и с факти истинския лик на Яни Сандански.

Както във всяка революционна борба, така и в македонската между истинските и безкористни борци се вмъкнаха и изпъкнаха тъмни хора, които с непроходимата си амбиция внесоха смут в тая борба и изкористиха делото за личното си издигане и обогатяване. Между последните е и Яни Сандански, чиито приятели използуваха трагичната му кончина, за да го прогласят като многозаслужил македонски деятел.

Кой бе Яни Сандански?
Тези, които са слушали само добро за него от устата на заинтересованите му другари, ще се почудят като узнаят, че този тъмен герой, който бе тъмничар в Дупница, а след това стана войвода в Мелнишкия район, подир смъртта си остави около половин милион лева богатство. Известно е на всички в Мелнишко и Неврокопско, че Сандански, този "безкористен" служител на македонската кауза според другарите му, бе напоследък крупен търговец на тютюн и че в тази търговия е вложил един капитал от 200 - 300 хиляди лева. Според официален опис на Мелнишкото градско общинско управление Яни Сандански е умрял като притежател на 30 хиляди оки вино и на 9 хиляди оки ракия. Всички кръчмари и кафеджии в Мелнишко и Неврокопско могат да засвидетелствуват, че Яни Сандански е водил живот на голям богаташ, като често в компания е прахосвал по 50 - 100 лева наведнъж.

Българското общество ще се ужаси когато узнае как се добра до това полумилионно богатство Яни Сандански, синът на сетни бедняци от с. Влахи, той - бившият тъмничар в Дупница.

Ето източниците на неговото богатство:
1. От злоупотребени пари на организираното население в Мелнишко, Неврокопско и другите околии на Серския революционен окръг.

2. През време на "хуриета" Яни Сандански получи от младотурското правителство експлоатацията на Марикостинските бани. През време на младотурския преврат наемателите на баните били арнаути, чийто контракт бил преждевременно развален, за да се дадат баните на Сандански без наем срещу известни ангажименти от негова страна към младотурския комитет. Това е станало в началото на 1909 г.

3. Селяните от с. Рожен, Любовище и Кашина (Кашино) - Мелнишко, тогава чифлигари, завели процес против управлението на Роженския манастир (тогаз той бе под ведомството на патриаршията) за земи, използувани от манастира. Процесът бил спечелен от селяните, Сандански си присвоява от тези земи 30 - 40 декара лозя, няколко ливади и ниви. Селяните били принудени да му ги обработват безплатно.

4. Когато турците със закон решиха да построят черкви, Сандански получи 2 000 лири турски за направата на Роженската черква. Пари обаче са изразходвани само за керемиди, надница на дюлгерите и за иконописец. Останалите материали са били доставени безплатно от селата Рожен и Любовище. Така щото голямата част от парите са останали у Сандански.

5. Сандански и някои близки негови другари получаваха редовни заплати от турците. Това не криеха и самите турци. Заплатата е била по 30 лири турски месечно.

6. Сандански е получавал и подаръци от турците...

7. През време на турско - българската война 1912 г., когато турците опразнили Мелник, Яни Сандански ограбил турските къщи...

Но, още повече ще се ужаси българското общество, когато узнае за какви услуги на турците Яни Сандански е получавал от тях пари:
Младотурците се заеха да отнемат всички средства за народна борба от ръцете на българския народ. Всекиму са известни масовите убийства над войводи и други видни българи, и въобще онази страшна инквизиция, на която бе подхвърлено българското население в Македония. На запад от Струма турците вършеха сами своята работа, ана изток от тази река те бяха възложили тази мисия на своето платено оръдие Сандански ефенди. За да върви работата успешно, бяха назначени по ходатайството на Сандански негови приятели за полицейски тайни агенти. И какво стана? Обирите и грабежите продължиха с нова енергия. Убийствата от засада зачестиха и достигнаха невероятни размери. Назначени от Сандански агенти, кръстосваха по планини, градове и села, ловяха с измама българските патриоти и ги предаваха в ръцете на турските власти, за да бъдат окачени на бесилките или изпратени на заточение по островите на и в Мала Азия. Жертва на Сандански е обесеният от младотурците в Сяр войвода Динката от с. Търлис (Неврокопско), учителят Ст. Мълчанков, инспекторът Ст. Филипов, Иван Попов, дядо Илия Кърчовалията и мнозина други от селата Старчища, Търлис и пр. Подробности по потераджийството на Сандански и другарите му знаят всички в Неврокопско и Мелнишко. Резултатите от подобно едно потераджийство са описани в една дописка до Солунския вестник "Отечество" от 24 октомври 1909 г. Онези от пострадалите, които оцеляха и доживяха да видят своя роден край свободен, могат да бъдат свидетели пред обществения съд  за страшните злодеяния, извършени над тях.

Яни Сандански и неговите другари се заеха и с отоманизацията (потурчването) на българските културни институции, каквито бяха училищата, основани и издигнати чрез толкова борби и жертви със средствата на населението и Екзархията. А това те вършеха или със заплашване или с наддаване, т.е. ако народната заплата на учителя бе 20 лири, Сандански предлагаше от турците 30 лири, за да се отоманизира, за да се потурчи учителят и училището. Сандански и другарите му бяха против Екзархията. По този начин те услужваха на младотурското правителство, което искаше чрез обсебване на училища да унищожи националния дух у българското население. И трябваше дълго време за това да се води борба между Негово Блаженство Екзарха и Негово Преосвещенство Неврокопския Митрополит Иларион от една страна, и Турското правителство и Сандански ефенди от друга страна.

Един черен терор се въдвори в цяла източна Македония тогаз. Вечер селяните се прибираха рано от полето в къщи и селата потъваха в мрак. Никой не смееше да пали свещ у дома си от страх да не падне подозрение, че в неговата къща при светлината на ламбата се крои някакъв заговор против младотурците и против скъпоценния живот на техния човек Сандански ефенди.

И тъй, убивай и предавай в ръцете на турците българските патриоти, затваряй българските училища и отваряй отомански, обирай грошовете на бедните пиринци, за да трупаш богатство, та да вършиш днес с тях търговия и да сееш политически разврат - ето тази е т. н. "хуриетска", "реформаторска" и "културно-просветна" дейност на Сандански. Турците, каквито и да са, все си остават галантни към своите верни слуги. Та ето как дойде богатството на този, който уби нашите синове, обвинявайки ги в злоупотреба на народни пари!

На края ние още веднъж апелираме за анкета. Нашата звезда е на залез. Живеем все още с непокътната вяра в крайното тържество на нашите народни идеали. Онеправданата и поругана България ще възтържествува и ние ще влезем в гроба с утехата, че след нас остава да живее това, което никога не умира - вечната истина и правда.
С дълбока почит:
Петър Сарафов,
баща на убития революционер Борис Сарафов
Станка Гарванова,
майка на убития революционер Иван Гарванов
Тодор Ив. Даев
баща на убития революционер Михаил Даев"

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јуни 16, 2014, 10:40:10 pm

Истинският лик на Яне Сандански - Стоян Бояджиев

http://macedonia-history.blogspot.com/2010/01/istinskia-lik-na-yane-sandanski.html

"Както историческата наука, така и художествената литература в България след 9.09.1944 г. бяха поставени изцяло в услуга на партийната пропаганда. На тази пропаганда бе необходимо да се издигне пред пролетаризиращите се маси образът на обществени деятели комунисти, които да изместят от съзнанието на обикновения българин почитта и уважението към общопризнатите дотогава български исторически личности, и да се изведат на преден план лица от нашата история, които са симпатизирали или служили на марксизма.
Така, за да се заличат заслугите в националноосвободителните борби на македонските българи дейци, биват отречени или изхвърлени доказани родолюбци и борци, дали живота си в борбата за свободата на Македония, и на челно място бива поставен като най-изтъкнат деятел и революционер Яне Сандански.
Започва масово издаване на художествена литература, рисуваща Сандански като изтъкнат революционер и общественик. В грамадни тиражи се издават романи, непрекъснато се публикуваха статии в ежедневния и седмичния печат, пълни с венцеславия към "Царот на Пирина". Оказана бе също така помощ и от Скопие. Включен бе целият пропаганден апарат на БКП с цел да се обоготвори един околийски войвода на ВМОРО, впоследствие фракционер в Организацията, и се издигне като национален герой, от какъвто властващата партия е чувствала голяма нужда. Така бе създадена една романизирана биография, добила вид на научен труд. По този начин, в съзнанието на по-младите български поколения се изграждаше митът за един български революционер...
Краят на тоталитарния режим даде възможност на редица млади историци да направят интересни научни открития, които тотално демитологизират Яне Сандански и го представят такъв, какъвто е в действителност. През последните години излязоха издания на МНИ - София, които в обемисти томове съдържат исторически документи хвърлящи пълна светлина върху историческия отрязък от нашата история, засягащ борбите на македонските българи в края на миналия и началото на настоящия век. Въз основа на тези и други източници, ще бъде представен истинският лик на Яне Сандански, идеологическите му зиг-заги и провали и пълната несъстоятелност на т.н. "санданизъм".
Първият конфликт между Сандански и Цончев е за съхраняването на 700 - 800 пушки манлихери, които Сандански иска да укрие от Цончев. Тези пушки са закупени от предишния състав на Върховния комитет, начело с Борис Сарафов, и се укриват от дупнишкото дружество, ръководено от Сандански. Цончев успява да се наложи и да си върне обратно пушките. Това разярява Яне и става първата причина за разкол... През юли и август 1902 г., стават първите въоръжени сблъсъци между четите на Сандански и тези на Върховния комитет. Амбициите на Яне нарастват. Той прави невъзможно оставането на П. К. Яворов в четите на окръга, тъй като Яне се страхува, че много по-издигнатият в интелектуално отношение Яворов може да му оспори ръководството на Серския окръг. Избухва Илинденското въстание (1903 г.). Яне отказва неговият окръг да вземе участие, поради което през март 1908 г. на конгреса в с. Жабокрек бил осъден на смърт от ЦК на ВМОРО. След разгрома на въстанието в края на 1903 г. хората на Сандански скъсват напълно с ръководството на ВМОРО и издават т.н. "Директиви за бъдещата дейност на организацията" изработени от Димо х. Димов и Димитър Миразчиев, тесни социалисти (българския еквивалент на болшевиките). В тях се публикува идеологията на левицата. Яне бива обграден от хора които превръщат територията на Серския революционен окръг в опитно поле за експериментиране на социални утопии. Тези утопии отклоняват българите от основната им задача - национално освобождение. Идеите на интернационализма и социалната революция не само са непонятни и неприемливи за поробената маса, но на практика при тогавашните условия нанасят вредни поражения на освободителното дело. Яне установява диктаторски режим в окръга. Безмилостно се събират данъци от местното население. Неизплащането им се наказва със смърт. В цяла източна Македония се въвежда терор. Със съдействието на хората на Яне търлийският воевода Динката е бил заловен от турските власти и осъден на смърт. На публичната екзекуция са присъствували и Яне Сандански, Т. Паница и Ч. Кантарджиев, пристигнали нарочно, за да присъствуват на "тържеството". Преди да бъде обесен, Динката изрекъл следното прощално слово: "Аз съм невинен...ако имаше правосъдие в турската държава, тук, на моето място, трябваше да е той, Сандански да увисне, той, който повече от хиляда души невинни е избил..."
Увлечен в реформите на Османската империя, Яне нанася непоправими вреди на създадената от Българската екзархия просветна система в Македония. Заплатата на учителите от Екзархията, които работеха в Македония, бе 20 турски лири. Със суми от т.н. меарифски фонд на турската държава той предлага по 30 лири на всеки учител, който прекъсне връзките си с Екзархията. По този начин обслужва турското правителство, което искаше чрез оставянето под негов контрол на училищата и управляването им от турски чиновници да унищожи националния дух у българското население. В Яневия район цъфнаха меарифски училища и учители. Само в Неврокопско меарифски бяха училищата в селата: Белотинци, Гайтаниново, Гърмен, Зърнево, Каракьой, Куманич, Либяхово, Ловча, Лъки, Мосомища, Търлис, Ючдурук, Средна Борджоза и Нови чифлик...
От страшилище за турците, Яне става техен приятел и поддръжник. Минава направо на заплата на турското правителство, като получава по 50 турски лири месечно. Този факт бе изнесен за първи път през май 1909 г. от турския вестник "Земан". За турците Яне бе "Безим Яне" - наш Яне! Но какво е било истинското мнение на самите турски управници можем да установим, като прочетем писаното от Кязим бей, окръжен управител на Солун: "Сандански беше административен съветник на солунския вилает. Всички чиновници - от окръжния управител до селските пъдари - се назначаваха съгласно неговите препоръки. Приятелите на този хайдутин, които бяха извършили убийства и разни други проклети дела, бяха назначавани на най-видни постове. Сандански бе наел за 15 г. Марикостенските минерални бани и заедно с Паница бе взел правото да изсекат стотици хилади дървета от разни гори, докато селяните от разлошките села, чийто поминък бе дърварството, не смееха да откъснат даже и един лист..."
След като Яне се налага за абсолютен ръководител в Серския окръг, подкрепян от младотурците, той вече се вживява в ролята си на господар на ВМОРО. Монтирана била версията че Сарафов и Гарванов искат да наложат авторитета на ВМОРО в Серския окръг. Това щяло да бъде осъществено посредством войводата Михаил Даев. Издадена е и бива изпълнена смъртната присъда срещу него. При ексхумацията на трупа му в 1913 г., от нарочна съдебно-медицинска комисия се установява, че на черепа има отверстия от куршуми в тила и слепоочието. На смърт са осъдени също и Сарафов и Гарванов. Сандански заминава за София, за да организира убийството и да подготви своите съмишленици за това пъклено дело. Тази група установява среща и с представители на руската политическа полиция. В една принадлежаща на руската легация вила в Павлово край София се провежда тайна среща, на която присъства и представлителят на сръбското разузнаване, който потвърждава решението за извършване на убийство на Сарафов, и е във връзка със санданистите още от 1906 г. Паница получава исканата сума от него. Сумата е била отпусната от сръбския воевода Живко Гвоздич. Съществува в Българския държавен архив писмен рапорт от Белград за проведения там разговор между санданистите и сръбската страна при посредничеството на турския пълномощен министър в Белград. Така, след координиране със сръбската и руската политическа полиция, санданистите пристъпват към убийството на Сарафов и Гарванов.
Т. Паница се представя в София на Сарафов и Гарванов като отвратен от деятелността на Сандански. Многократно посещава дома на обречените. Тук той се ползува с гостоприемство, присъщо на нашия народ. На 28 ноември е бил на вечеря в дома на жертвите си и при сбогуване на изходната врата убива Сарафов и Гарванов. Това нечувано братоубийство става първопричина за последвалите кървави братоубийствени борби, които вземат много жертви и от двете страни в продължение на десетилетия. Подбудител и организатор е Яне Сандански, а изпълнител е Паница. Заговорът за ликвидирането на Сарафов, Гарванов и Даев, е бил обсъден на Втория общ конгрес на ВМОРО и групировката на Сандански е била осъдена на смърт, без право на амнистия.
Сандански е бил близък с Иван Балабанов, собственик на фабриките в Кочериново, където са били препродавани от тайфата на Паница изсечените дървета, по силата на дадени му от турците права. Тези двама фабриканти са изключително близки с двореца и едни от най-големите богаташи на времето. В "Спомени" Иван Михайлов публикувал с фотокопия писмата на Ив. Балабанов до него. В тези писма Балабанов пише, че е бил много близък със Сандански (силни търговски връзки). Балабанов пише (от 27.12.1957 г.), че на 29. 12. 1907 г. след убийството на Сарафов и Гарванов, лично той извежда с автомобила си от София Сандански, Паница, Буйнов и Кантарджиев през полицейската блокада по пътя за Самоков.
След края на войната, Яне се установява на квартира в Роженския манастир. Сега той престава да се интересува от обществено-политическия живот и интензивно се отдава на...търговия и комисионерство с тютюни, вина и ракии! Става дясна ръка на най-големия тютюнотърговец по това време в България Крум Чапрашиков, с когото той още преди години има делови връзки. По този начин той натрупва за кратко време едно голямо състояние.
След смъртта си Яне Сандански по направен опис от Мелнишкото общинско управление е оставил следното имущество:
1. 30 000 оки вино
2. 9 000 оки ракия
3. тютюни в складовете му, оценени за 300 000 лв. тогавашни пари.
Освен имуществото по този официален опис Яне е получил 2 000 турски златни лири за направата на Роженската църква. Това става по силата на един турски закон да се построяват църкви. Пари са харчени само за керамиди, надници на дюлгерите и за иконописец. Повече от половината пари останали в Яне. Една турска лира струва 50 000 лева. Яне получавал големи доходи от експлоатация на минералните бани в Марикостиново.
Политическата деятелност на Яне Сандански е криминален и политически наниз от престъпления срещу българския народ. Яне Сандански е първият колаборационист в новата ни политическа история, съюзил се с поробителя срещу своя свободен брат. Той е първият братоубиец. В болните си амбиции да застане начело на ВМОРО Яне Сандански не се поколеба да се сработи с турската, руската и сръбската политическа полиция, чиято цел бе много ясна - да се отслаби освободителното движение на българите в поробените краища и да бъде предотвратено обединението на българския народ. Само в Серския революционен окръг по времето на Яне загинаха над 400 души.
Има политически грешки, които историята не прощава. Тя няма да прости пакостите, които санданизмът нанесе и продължава да нанася на българската национална кауза у нас и отвъд границата!"

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јуни 22, 2014, 12:45:41 pm

Илиндень и илинденци - Вл. Миладиновъ Алексиевъ

http://strumski.com/biblioteka/?id=345

НУБ “Св. Климент Оxридски“ - Скопје

http://www.dlib.mk:8080/jspui/handle/68275/87#.U6azpZSSzfK

Автор: Роденият в Солун Владислав Николов Алексиев (1884 - 1962, София) е виден български просветен деец, учен, юрист и историк, специалист по българско и византийско средновековно право, член на Македонския научен институт в София, Дружеството за Българо-германско приятелство и Българския археологически институт. Внук е на Димитър Миладинов (единият от стружките възрожденци братя Миладинови).
За повече информация за автора: http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%92%D0%BB%D0%B0%D0%B4%D0%B8%D1%81%D0%BB%D0%B0%D0%B2_%D0%90%D0%BB%D0%B5%D0%BA%D1%81%D0%B8%D0%B5%D0%B2

"През миналото лето и на мене се падна големата радостъ да видя илинденските тържества въ съкровения български град Битоля и да почувствувам отблизо възторзите и трепетите на българската душа въ Македония, следъ освобождението на голема частъ отъ нея. Видехъ от единия до другия край на нашата освободена Родина - душевенъ подемъ, възвисени български чувства, пристегната воля за общобългарски напредъкъ, безкраенъ низъ отъ благодарностъ къмъ освободители и къмъ родната наша българска войска.

Видехъ ветераните на славния Илинденъ на македонските българи да маршируватъ като млади левенти по площадите и по улиците на западнобългарския градъ, който бе вложилъ всичко, за да изтръгне победата за единъ достоенъ за свободата си народъ, за една върховна национална честъ - честьта на толкова български поколения отъ векове насамъ.

Чухъ словата на първите хора на Илиндень. Слова огнени и правдиви. Съзряхъ пламъка въ очите имъ. Научихъ неща, които ме издигнаха надъ всекидневния ни животъ. Разбрахъ - чрезъ илинденци разбрахъ - че българскиятъ народъ, и по особено българскиятъ народъ отъ македонската земя, има несъкрушими сили да преодолее всички затруднения на момента и да посрещне утрешния по-щастливъ день: съ трудъ, съ постоянство, съ вяра въ собствения си човекъ и въ собственото си отечество, съ замаха на който е способенъ само македонскиятъ българинъ.

Посетихъ всички гнезда на възторга и на битките отъ 1903 година. Ободрихъ духа си отъ кристалните извори на българската вяра на моята татковина. Утолихъ жаждата си да почувствувамъ и азъ най сетне сладостите и безкрайните хубости на домашния кътъ, на спомените отъ детинство, на милите и сърдечни обноски на нашия братъ мъченикъ, останалъ толкова години подъ чуждо робство - отъ Куманово, отъ Скопие, отъ Велесъ, отъ този боговдъхновенъ крали-марковски Прилепъ, въ който моята добра майка някога преди толкова дълго време е учителствувала и уреждала девическото образование, отъ тази мощна българска сила на Битоля, отъ дивния свети Климентовски Охридъ, града на нашите деди и на нашите прадеди. Бихъ изброилъ и всички други градове на отечеството ни, които видях отново - сега на мъжки години - които предизвикаха въ мене толкова много вълнения, толкова много умиление!

И ето ме отново изправенъ сега съ мисъльта предъ града на моето детство - предъ града отъ полите на дивния Пелистеръ.
- "Кай беше, ти големо дете, до сега?"
- "Кай беф?" Бяхъ въ центъра на родната ни държава. Бяхъ тамъ дето презъ новото българско време се събра духовната сила на нашия народъ. Бяхъ тамъ, но и моятъ животъ, и животътъ на стотици и на хиляди като мене, не бе цялъ животъ. Постоянно мислехъ и мислехме за васъ, мои свидни хора - отъ крайбрежията на Солунъ, отъ безкрайната Пелагонийска равнина, отъ Преспа, отъ Самуиловите кули, отъ Вардаръ бързотечни, отъ Охридъ и отъ Дрима кристаленъ.

                           * * *
Поиска г. редакторътъ на това наше ценно и скъпо българско списание "Илиндень" и отъ менъ да напиша две думи за многобройните му четци отъ всички български покрайнини, най-вече за македонския илинденецъ. И ето, изпълнявамъ желанието му:  когато пиша за Македония, за македонския българинъ, чувствувамъ, мисля и пиша - както всеки единъ отъ насъ би направилъ това - пламналъ отъ една и съща идея, идеята за доброто на българското отечество, за доброто на българската държава, за великия илинденски споменъ отъ миналото, за великото дело на македонския българинъ отъ преди близо четиридесетъ години и отъ всегда.

Ние македонските българи много обичаме миналото време, много ценимъ юнашките подвизи на нашите братя, нашите бащи и деди. Това е върховенъ дългъ. Достоенъ е човекъ, който цени делото на предхождащите го поколения. Дважъ по-достоенъ е народъ, който цени делото си - отъ вчера и отъ онзи день. Но народите живеятъ не само съ миналото. Здравите народи, достойните за напредъкъ народи живеятъ и денонощно работятъ за утрешния си день, за бъдещето си.
Това ни най-вече завеща Илиндень!
Илинденци ни завещаха да напрегнемъ сили, за да стигнемъ напълно идеалите, за които се те бориха. Да стигнемъ границите на българската снага. Да възвисимъ отношенията си къмъ общобългарското отечество, къмъ обединената българска държава. Да дадемъ всичко каквото се иска отъ насъ за благополучието на единъ достоенъ народъ като нашия български народъ.

Македонските български земи отъ хилядо години насамъ, отъ времето на Солунските братя и на св. Климента Охридски, издигатъ на преденъ планъ ръководни хора на българската църква, ръководни хора на българското училище, ръководни хора на борбата за свобода. Македония даде най-свидни жертви за общобългарското възраждане. За освобождението на държавата ни. За обединението на народа ни.

Ще останемъ ли ние, чедата на едно ново бурно време като сегашното, по-назадъ отъ бащите ни и отъ дедите ни? Няма ли да се покажемъ достойни синове и внуци на тези, които сложиха всичко на везните на живота и неговите мъки, за да стигнатъ до спасителния брегъ?

А спасителния брегъ е единъ. Той е здравата, силната, материално и духовно богатата наша българска държава. Безъ нея сме слаби. Немощни сме. Ветровете лесно ще ни люшкатъ по всички посоки. Съ нея сме горди и силни, независими и свободни. На нея дължимъ целата ни любовъ, целата ни преданостъ - каквато бе любовьта и преданостьта на Илинден и на илинденци."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јуни 28, 2014, 03:07:36 pm

1907_the World's Work Magazine

http://www.scribd.com/doc/76895016/1907-the-World-s-Work-Magazine#source:facebook

"That journey through Macedonia still haunts me like a nightmare. On the one hand I met the oily Turkish official in frock coat and fez, declaring that the country was quiet, and that all reports were exaggerated; while on the other hand I saw with my own eyes the devilish-blood lust of the Greeks, the poor people with their wounds still upon them, the mutilated bodies of innocent Christian women whose blood calls hourly for vengeance.

To Florina, up to Kastoria, and through the terrorized districts around the lakes of Prespa and Ochrida I traveled, at first under Turkish escort; not being permitted to see what I wanted, I was allowed by a Bulgarian band to join them, and I rode through these various districts. I traveled quickly, wishing to get out of the country...

The result of this observation throughout Macedonia may be briefly stated. There will be war between the Turks and the Bulgarians within the year. Roumania, now passive toward the Macedonian question, will join Bulgaria in return for concessions that will give her a better frontier from the Danube to the Black Sea. The wild tribes of Northern Albania will be in league with them. The secret negotiations between the Balkan tribes have about reached their end. Servia ordered its new artillery to be delivered at the end of the spring of 1907. The Balkans are ready for war and have determined that the decimated Christian population of Macedonia must now be protected against the Turk and the Greek...

It is a monstrous state of affairs. Something must be done at once for as soon as next spring comes the massacres will increase. There is but one way; namely, for the Powers to call a conference and place Macedonia under a governor-general who must be a European prince. The reforms would then be carried out and the Greek bands expelled from the country. How long will Europe tolerate the present frightful state of affairs...

Turkey today is still in its lethargic state; but once aroused, who knows where the war will end, or what European complications will result?"

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јули 04, 2014, 06:45:29 pm

Солун като икономически и културно-просветен център на Македония - Тодор Крайничанец от Велес, Македония

http://strumski.com/biblioteka/?id=350

http://strumski.com/readbook/?id=350

"Безспорно е значението на този прекрасенъ градъ като културенъ, социаленъ, икономически и политически центъръ на българското племе въ южните части на Балканския п-овъ. Тъй като Солунъ още отъ първите дни на своето съществувание и до най-ново време е града, който свързва Изтока съ Запада, той е огнището отъ което не веднъжъ са пламвали огньовете на българския духъ, на общославянска култура...

Занаятчийството има големъ успехъ въ Солунъ до преди Балканската война. Особено развитие достигатъ обущарството, шивачеството, медникарството, юрганджийството и др. Постепенно българите изместиха другите народности въ занаятите, и до Балканската война, занаятчийството и дребната търговия бе почти изцяло въ ръцете на българите. Така напримеръ, главната чаршия, тъй наречената "Правата чаршия", бе напълно българска. По този миренъ пътъ българите беха постепенно успели да завладеятъ града...

Солунъ не безъ право е нареченъ родина и люлка общо на славянската просвета и най-вече по-специално - за българското племе...Съ появата на равноапостолите св. св. Кирила и Методия, родомъ отъ Солунъ, и техните ученици, - българо - славянската просвета облъхна целокупното българско племе, закрепи още по-здраво единството въ новопокръстения български народъ. А езикътъ на новосъздадената българо - славянска писменостъ, нареченъ въ науката старо - български, - е езикътъ, на който са говорили нашите прадеди въ околностите на Солунъ. На този езикъ са писали св. братя, тоя е книжовния езикъ на първото и второто български царства.

Турското робство унищожи българското царство, то покори подъ своя тежъкъ юмрукъ и всички славяни, живущи на полуострова, то прекъсна и цъфтежа на българо - славянската просвета и култура. Векове наредъ българското племе съществуваше само подъ името "рая", подтискано отъ икономическо, социално, политическо и духовно робства. Защото, наредъ съ тормоза на отоманския мечъ, надъ беззащитното българско население вилнееха и пристъпите на Фенерската патриаршия въ Цариградъ.

Едва, въ XIX в., изъ глъбините на българския народъ се подема постепенно новия духъ на собствена просвета и национално самосъзнание. Първите прояви на българския духъ се насочватъ къмъ създаване на свои църкви и монастири, които да обединятъ подъ своите сгради копнеещите къмъ по-високи идеали подтиснати и унижени българи.

Къмъ тези средища на религиозенъ подемъ въ скоро време се откриватъ и първите училища - огнища за нова национална просвета. Не ще говоря за безподобните усилия, които българското племе трябваше да даде, за да преодолее огромните препятствия, създадени по пътя на неговия възходъ отъ турци и гърци. Моята задача за момента е - да опиша съ няколко думи ролята на Солунъ въ най-ново време, по отношение просветата на българския народъ.

Защото не по-късно отъ останалата частъ на българското отечество и Македония вложи своята данъ за изграждане на целокупна България. И разбира се и Солунъ не остана назадъ въ тези върховни общобългарски усилия за създаване на новобългарската духовно-религиозна и политическа просвета, та дори нещо повече, - Солунъ зае впоследствие наново своето първенствующе положение на най-големъ светилникъ между всички градове на Македония. Така, още въ 1865 г. било открито въ Солунъ първото българско училище отъ Георги Динковъ и сестра му Славка, а въ 1866 г. солунските българи отправили молба до султанъ Абдулъ Азиса за отделяне отъ гръцката патриаршия. Въ 1873 г. вече те си построили и отделенъ български параклисъ.

Въ 1867 г. група солунски граждани сложили основите на една самостойна българска община, която се грижела за уреждане на всички въпроси отъ общественъ характеръ, изникнали на почвата на културните и стопански нужди на българското население. Дейностьта на солунската българска община била спъвана твърде много, особено отъ страна на гръцката патриаршия, но тя постепенно успяла да стане обединителенъ и творчески центъръ на българите въ Солунъ, и да прояви високополезна и родолюбива дейностъ въ всички направления.

Особено, следъ създаването на самостойна българска екзархия въ 1870 г. съ султански ферманъ духътъ на солунските българи е билъ извънредно силно повишенъ и отправенъ къмъ все по-нови и по-блескави завоевания въ областьта на просветата и културата. Така, благодарение усилията на солунската българска община, били открити следъ 1873 г. две български училища: едното въ "Вардарския" кварталъ, а другото въ центъра на града - до самата община. Тези училища са служили не само като разсадникъ на просвета между младежьта, но и като средище на възрастните солунчани, където са се разисквали и подтиквали впоследствие различни въпроси отъ духовно-културно естество.

Дейностьта на солунската българска община не прекъснала и след освободителната война въ 1878 г. Напротивъ, тя сега е обединявала въ себе си общите стремежи на поробените българи останали въ Македония и съ още по-големъ устремъ работила за религиозното и културно-просветното издигане на българщината въ тези краища.

Като най-добъръ радетелъ отъ тази епоха се сочи големиятъ македонски родолюбецъ Кузманъ Шапкаревъ. Той отдалъ всичката си енергия и материални възможности за да разпространява и българската книга въ Македония - съ центъръ въ Солунъ. Големъ успехъ постига Солунъ въ 1880 г. съ откриването намъжката гимназия, която непрекъснато до 1913 г. градеше бъдещето на македонските българи. Идеята за нейното създаване се зародила у видните български дейци Н. Бл. Българския Екзархъ, митрополитъ Методий Кусевичъ (тогава екз. наместникъ), Кузманъ Шапкаревъ и др. Наредъ съ техъ, не малко усилия са дали отъ своя страна и видните македонски българи: Георги Стрезовъ, Никола П. Алексиевъ - бившъ членъ на солунското черковно-училищно настоятелство, Добри Ганчевъ - бившъ главенъ секретаръ на Екзархията, Т.К.Таневъ - бившъ учителъ презъ втората година на Солунската мъжка гимназия и др.

Заслугата на тези дейци, и на мнозина други още, се увеличава, съ обстоятелството че техните въжделения са били проявявани въ твърде усилни времена за македонските българи тогава. Македония е била оставена отъ берлинския договоръ на своята собствена съдба (съ някакви ефимерни обещания отъ великите сили за реформи чл. 23 отъ Берлинския договоръ) а и огромна частъ отъ интелигенцията побегнала въ свободната частъ на българското племе. България отъ друга страна, въ момента твърде слабо можела да помогне, тъй като требвало да се заеме съ уредбата на своето лично съществувание. Ето защо, само високиятъ и безкористенъ идеализъмъ на тези, които се наричали съ гордостъ "схизматици-екзархисти", е могълъ да постигне завидни резултати въ техните стремежи преди всичко въ откриването на българската мъжка гимназия въ Солунъ "Св. св. Кирилъ и Методий". Издръжката и била осигурена отъ църковно-училищната община. Безспорно не малъкъ делъ за нейното подпомагане е имала и Българската Екзархия.

Отначало била наета частна къща, където учениците живеели въ пансионъ. Впоследствие, благодарение ненадминатата енергия на Методий Кусевичъ, а също така и на благородната щедростъ на други македонски българи, се откупило зданието за нуждите на гимназията. Не следъ много обаче, зданието се оказало недостатъчно за многобройните българчета, жадни за просвета и наука, и требвало да се пристрои къмъ него и друга частъ, което и станало пакъ благодарение пожертвувателностьта на населението. Твърде важниятъ въпросъ за подходящъ учителски персоналъ билъ постепенно разрешаванъ. Като образци отъ най-добрите преподаватели въ гимназията тогава се сочатъ Трайко Китанчевъ, Борисъ Райновъ и др.

Солунската мъжка гимназия е просъществувала цели 33 години, като е излъчила отъ себе си 27 випуска, отъ които първиятъ презъ 1886 г., а последниятъ - презъ 1913 г. Въ нейните свещени за българщината сгради са преминали 488 души (съ дипломи) отъ всички вилаети на Македония, та дори и отъ България (26 души). Достатъчна гаранция за успеха на гимназията са били имената на директорите и учителите, които са дали дори своя животъ за нейния възходъ презъ тези 33 години...

Неоценима е техната заслуга къмъ просветното дело на Солунската гимназия. Сложили за свой идеалъ Родина, вера и езикъ, те неотстъпно и съ пълно съзнание за народностенъ дългъ, искаха да създадатъ отъ крехките души на поверените имъ млади българчета,  хора съ характеръ, воля и съзнание за дългъ предъ нещастната си поробена Родина. Резултатите...та за техъ има ли нужда да се говори? - Техъ всеки българинъ носи и ще носи въ сърдцето си, а Солунската мъжка гимназия ще пребъде въ душите на всички грядуши поколения като несъкрушимъ паметникъ на величие и светлина...

Солунската българска търговска гимназия

Като резултатъ отъ общия стопански подемъ на македонските българи презъ XIX в. се явява и широкото развитие на търговията въ тази епоха въ Македония. Постепенно повишаващето се търговско съзнание у българина - стопанинъ и търговецъ, довежда до идеята за търговското образование на македонския българинъ. Тази идея се прилага за пръвъ пътъ презъ 1897 г. съ откриването на търговски курс при Солунската мъжка гимназия. Презъ следната година този курсъ се развива въ търговско училище отъ три класа, и така просъществува до момента на закриването му въ 1904 г.

Това училище е било открито отъ Екзархията поради силните и многобройни настоявания на македонските българи, като съ това се е искало да се дадатъ полезни познания и солидна просвета на бъдещите български търговци, индустриалци, занаятчии и земеделци. Това търговско училище провежда своето предназначение твърде успешно неколко години. Но Илинденското възстание презъ 1903 г. му нанася съкрушителенъ ударъ.

Презъ 1904 г. се основава ново търговско училище, което се различава твърде много отъ първото търговско училище съ своята програма...Злата съдба за българското племе и тукъ обаче сложи край на едно високо-благородно дело. Създадената следъ толкова борби и усилия търговска гимназия въ Солунъ, требваше да рухне въ нещастната за българския народъ 1913-14 г.

Солунската девическа гимназия

Неутолимата жажда за четмо и писмо на свой роденъ езикъ у македонските българи и за своите девици, налага и на Солунъ, столицата на Македония, да положи и сега върховни усилия, за да създаде огнище на култура и за своите бъдащи майки и домакини-родолюбки. И въ случая неоценими заслуги има К. Шапкаревъ. Той, благодарение на своята фанатична любовъ къмъ Родина и родна просвета, успялъ ведно съ други родолюбци да създаде мъжкото училище въ Солунъ. Пакъ той отделилъ момичетата отъ момчетата въ II кл. въ отделно здание, като съ това поставилъ началото и на девическата гимназия. Постепенно въ дев. гимназия се откривали и още класове, докато най-после презъ 1907-1908 г. е билъ откритъ и VII кл. Така гимназията просъществувала до 1912-13 г.

Безспорна е заслугата на Солунската девическа гимназия въ редицата на културно-просветните фактори на българския духъ и съзнание. Повече отъ тридесетъ години тя обогатяваше знанията на македонските девици и вграждаше въ душите имъ пламенна любовъ и беззаветна преданностъ къмъ домъ и Родина. И тя наредъ съ другите просветни огнища въ Солунъ, ще остане незабравима за всеко българско сърдце.

А всички те вкупомъ некога беха образецъ за другите български училища въ цела Македония и обекти за завистъ отъ страна на инородните населения тамъ. А за целокупното българско племе те ще останатъ завинаги едни отъ най-блескавите звезди на културно-творческия небосклонъ.

Би била голема празднота въ тоя бегълъ очеркъ на просветното дело въ Солунъ, ако не се спомене още единъ крупенъ фактъ въ тази областъ. Това е откриването на първата българска печатница въ Македония отъ хаджи Теодосия Синаитски - големъ български родолюбецъ и книжовникъ отъ началото на миналия векъ. Не съ малко мъки е требвало да се реализира и тази идея. Тази печатница, както и огромното книгоиздателство на Семерджиевъ, изиграватъ значителна роля въ културно-просветното и национално издигане не само наСолунските българи но и на цела Македония.

Солунъ - революционенъ центъръ на Македония

Известна е непосилната борба, която водеше целиятъ български народъ, особено отъ средата на миналото столетие за своята национална свобода. Презъ 1878 г. частъ отъ българското племе успя да се сдобие съ своя собствена държава. Но голема частъ отъ българските области остана пакъ подъ робство. Първи македонските българи, които рамо до рамо отстояваха съ другите си братя-сънародници борбата за всеобщо освобождение, се противопоставиха на великата неправда, извършена отъ Берлинския договоръ. Но те не успяха и требваше да минатъ повече отъ десетъ години за да проведатъ наново своята борба, но сега системно и организирано. Отъ Солунъ пакъ за пръвъ пътъ потече реката, която увлече целъ народъ, но и която потопи въ своята кръвъ десетки хиляди буйни и беззаветно обичащи своята родна земя сърдца...

Презъ 1890 г. Гоце Делчевъ, Даме Груевъ и Петъръ Ивановъ основаха въ Солунъ първия таенъ революционенъ комитетъ. Въ скоро време цела Македония бе покрита съ мрежа отъ революционни комитети, които трескаво заработиха за общата цель. Солунъ бе центъра отъ който се провеждаха плановете и нарежданията на върховната македонска революционна властъ...

Потушаването на Илинденското възстание бе съкрушително и за Солунъ. Но той понесе съ стоицизъмъ новите страдания. Протичатъ още години, презъ които македонските българи съ свърхчовешки усилия се стремятъ да заздравятъ своите рани, да възстановятъ покрусените си мечти и надежди. Солунъ и сега си остава ръководно звено и ведно съ всички останали селища на Македония понася на плещите си тежките последици на този общъ устремъ...

Солунъ презъ Балканската война

Братското съчувствие отъ страна на освободените българи пожела съ оръжие въ ръка да подпомогне усилията на българите въ Македония. Задружно да се изкове новото и светло бъдеще на българското племе. Тъй се дойде до Балканската война, почната съ невиждано въодушевление - и завършила трагически. Отстъплението на българските войски отъ закъсо освободената братска страна, бе съпроводено съ големи жестокости отъ страна на гръцката редовна и нередовна войска спрямо изоставеното на своята съдба беззащитно население.

Падането на Костуръ и Леринъ подъ новата гръцка властъ остави десятки, печални страници въ историята на кървавата македонска борба за свобода и правдини. Населението отъ всичките села тамъ бе изваждано всредъ полунощъ въ горите и бито, затуй че не искаше да подпише поднесената имъ готова молба до гръцкия владика, съ която се отказватъ отъ Българската Екзархия и се присъединяватъ къмъ гръцката патриаршия. И следъ като мнозина отъ по-събудените българи (учители, духовници и др.) отказаха да сторятъ това, те беха изпращани въ Солунските затвори, а некои отъ техъ и на заточение по гръцките острови. Не малко отъ тези нещастници не можаха да издържатъ на тежкото пътуване и на тормоза и беха хвърлени безмилостно въ морето. Десетки селища, цветущи до сега, беха обърнати въ пепелища. Леринско особено, бе обърнато на печална пустиня...Не следъ много, същата участъ постигна и населението въ Енидже - Вардарско, Емборско и Солунско.

Солунските българи често виждаха по улиците на града си редици отъ нещастници, навързани въ вериги, некои обковани и съ железа. Но дойде редъ и на Солунъ. Всички български къщи, черкви, пансиони и училища беха щателно обискирани, а мъжете - затворени въ затворите. Изпълниха се затворите и съ жени, деца, ученички даже, подъ предтекстъ, че те укривали "комитско" оръжие. Печатниците беха затворени, а българските вестници и списания - спрени, също и идващите отъ България такива, българскиятъ езикъ бе строго преследванъ, а българщината изобщо - тежко подтискана...

Значението на Солунъ за македонските българи е неизмеримо големо. Македония безъ Солунъ - то значи трупъ безъ глава. Дълги векове, сияеше отъ тамъ светлината на българщината. Тамъ се родиха апостолите на българската просвета, а въ ново и най-ново време отъ тамъ черпеха знания всички македонски синове. Затова и толкова много македонски българи, дори и когато биваха подложени на тежки изтезания и мъки, не желаеха да напуснатъ това свято огнище..."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јули 07, 2014, 09:57:21 am

Един оглед по етнографията на Македония - 1887 г., Спиро Гулабчев от Лерин, Македония

http://strumski.com/biblioteka/?id=327

http://strumski.com/readbook/?id=327

"Най-главнии елемент в Македония е българскии; но освен него там има и други още народни елементи, като: турци, гърци, сърби, арнаути, власи и евреи; а че всички се елементи, земени наедно, составяват там не туку-тъй малък елемент сравнително съ българския. Никой не можи каза, че не е въ интереса на тези македонски населения, да са свободни...

Най-справедливи критерии, по които, требало би, да се решява, дали един народ е от вая, или оная народност, е езикът. Говорат ли въ една страна всичките и жители по ерменски? - треба тия да се сметат за ермени; говорат ли въ една страна всичките и жители по маджярски? - треба да се сметат тия за маджяри; или па говорат ли по български? - треба да се сметат за българи...

Гърците и досега още ги именуват македонските жители ту съ името „Елини“, ту съ името „Вулгарофони“; при все това тия си остават пак таквис българи каквито и си са...За забелязване е, че сърбите колчем говорат за своите си права върху Македония, повечето пъти съ думата „славяни“ именуват македонските българи, от колкуто съ думата сърби... Тия, види се, именуват ги съ думата славяни, за да можятъ отсетне... да извадат заклучението - че македонските славяни са многу по-близки към сърбите, а че от тук сетне да можят, да извадат и второ заклучение - че македонските славяни повече са сърби, от колкуто българи...

Знайно е всекиму, който по-критически гледа на работите, че руските славянофили съ помощта на думата "панславизъм" искат да достигнат своя си "панрусизъм". Като тръгват от тази идея, мнозина има измежду славянофилите въ Русия, които съ думите "славянизъм", "славянски език", искат да експлоатират етнографическата истина въ Македония, за въ полза на своите си пък славянофилски (панруски) идеи. Разбира се, тия проповедват това нещо съ хитра задна цель. Както е знайно, един от трите неразделни идеали които составяват символа на славянофилите е, да се земел рускии език за всеславянски. Другите два идеала, които влизат въ символа на славянофилите въ Русия са: всичките славяни от една вера, християнско-православна да станеле, - и всичките славяни от един монарх, руския император, да се управявали. Тия знаят, че много по-мъчно ще можят си достигни цельта, ако да проповедват направо, рускии език да се земи за всеславянски. Това е причината, дето са се зели тия да проповедват славянския език въ Македония, като са уверени, че отсетне твърде хубаво и лесно ще можи, да послужи той, като преходно стъпало към руския език.  Виждам една голема свърска откъм тази страна между руските патриоти (славянофили) и сръбските патриоти. Аз съм уверен, че и сръбските патриоти не би се отрекли от збъдването на руско-славянофилската идея по Македония. Тия по-би предпочели, да се въведе въ Македония славянскии език, да хванат, да се наричят македонците съ името "славяни", от колку да остане, съ името "българи". Съ племенното име "славяни", би било справедливо да си служи човек, ако да беше етнографическата спречкотия въ Македония само между българите и гърците, тъй като тия са от съвсем различни племена. Спречкотията между българите и сърбите въ Македония не е за дали от славянско племе са македонските жители, а за от коя славянска народност са тия. От друга страна, самите тия припознават, че всичките славяни отсам Вардар, са българи...

Че сръбските патриоти не ги боли за македонските жители, макар и да ги наричят свои си братя, доказва се и от воа, дето въ сръбските вестници не се срещат речи-че никакви политически искания, никакви убеждавания спрямо турското правителство, за да се дадат на македонците некакви правдини, или поне за да не стават въ Македония такви золуми, каквито стават сега. Въ сръбските вестници не се срещат и оплаквания било от страна на македонските жители за турските золуми, на които са изложени.Тъй щото по сръбските вестници човек би си помислил: или че сърбите съвсем не се интересуват за македонските жители, или пък нарочито крият турските золуми въ Македония, като се боят, да не би да и се дадат некакви политически права, а че после да нема маслаат за освободване (маана за завладяване). Смела е тази ми мисъл, но който не иска да поверва, нека изучи по-отблизу сръбските претенции за Македония. Преди 1865 г. немало го е този маслаат въ Сърбия. Идеята че македонските жители са били сърби, е нова идея въ Сърбия, и чисто политическа идея. Ако да беха сърби македонските жители, то сръбските патриоти ще подигнеха маслаат за тех и още от самото си освободване (или от 1840 г.поне), както са си спомнили и са се погрижили за тех българите още от самото начало на възраждането си.

Аз мисля, че саде по такъв начин, ако от Македония се состави отделно политическо цело, ще можи да се достигни освободването на македонските населения. Ако сега предположим, че е възможно, да стани всичко това; нима за хатъра на народнинското ни оцелокупване българските патриоти ще презрат интересите на македонските българи? Още не е доказано, че по никакъв начин не можи, да се надева за прогрес, за цивилизация един разпокъсан народ,  ако той политически не се оцелокупи. Ако свободните българи милеят за македонските българи (роб), то тия, треба, да работат сега, за да и се даде свобода, или възможност за икономическо, духовно и обществено развиване, ама макар и да щела да составява тя отделно политическо цело. А че както гърците и сърбите заедно съ турците нема да допуснат на България, за да присъедини към себе си Македонията. Ами Австрия, която също тъй се стреми към Македония? Корсем, политическото оцелокупване на цел български народ, нема да се допусни и от самата Русия. Също тъй опасно за нас е и покровителството на Русия. Нашии българин твърде мъчно можи да проумее хищническите ищахи спрямо нашата България и хищническото българолюбие на руския цар и руското правителство. Като неопитен и наивен откъм политическа страна, той не можи, и да си представи, че Русия отдавна и съ всичките си сили се стреми да го завлада...Най-възможното нещо за сега, което треба да се иска, и треба да направи Турция, то е: да се даде на Македония автономно управление..."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јули 08, 2014, 10:41:22 am

Областта Меглен в Македония. Историко-етнографски преглед и народностни борби - Кирил Младенов от с. Лесково, Мегленско

http://strumski.com/biblioteka/?id=348

"Съ предлагания тукъ трудъ желая, отъ една страна, ако не запълня една празднина, въ тоя родъ литература, поне да очертая некои въпроси, върху които би могло да се напишатъ по-сериозни научни трудове, отъ друга страна - да изнеса некои ценности, които се криятъ въ природата, историята, народописа, словестностьта на тая областъ и народностните борби, които малкото, но бурни мегленски българи водили въ защита на своето българско име и които са скъпи не само за мегленци, но и за всеки българинъ... Благодаря на родолюбивите мегленски българи отъ родното ми с. Лесково, които предварително дадоха своята материална подкрепа...

Още въ първия указъ отъ 1019 г. се утвърждава за епископско седалище гр. Мегленъ, който заедно съ Просекъ, Морихово, Цетина, Острово и Заодрия да иматъ 15 клирици (духовници) и 15 парици (църковници). До падането на второто Българско царство XIV в. за седалище на епархията се споменава все гр. Мегленъ...

Презъ XIII в. въ Мегленско били заселени и власи, които до днесъ са оцелели и представляватъ вториятъ по численостъ етнически сборъ. Презъ XIV в. къмъ 1382 г. когато пада гр. Воденъ, и Мегленъ пада подъ турска властъ. А идването на турците става причина за нови етнографски и верски промени. Къмъ това разноплеменно множество се присъединяватъ и турци въ с. Драгоманци, а презъ XVI в. юруци въ т.н. Юручки мали, близу до Съботско. Отъ времето когато се е появила тая грабителска орда отъ юруци, се започнало насилствено да бъдатъ потурчвани българите християни.

Богомилското влияние, постоянните заплахи и ограничения отправяни и налагани на Охридската Българска архиепископия отъ страна на гръцката патриаршия, особено изместването на българската служба въ църквите благоприятствували процеса на потурчването. Съ заклинанието верата си ще променимъ, но езика и народностьта си ще запазимъ, мегленци преминавали въ мохамеданската вера. Така до втората половина на XVIII в. повечето отъ жителите на Мегленъ приели исляма, като запазили освенъ българския си езикъ и много християнски обичаи. Ония отъ българите, които не искали да менятъ верата си, се оттеглили въ околовръста, а други въ затаените планински кътове основали съвсемъ нови селища, каквито са селата Лесково, Сборско, Тушимъ, Саракиново и др. Некои семейства дори забегнали по други страни въ Македония. Така единъ грънчаръ на име Доре забегналъ съ сестра си въ гр. Ресенъ. Тукъ се е оженилъ и добилъ двама сина Наумъ и Иоанъ. Отъ Наумъ са днешниятъ виденъ родъ Доревци, а отъ Иоана Ляпчевци отъ гдето води своето потекло и големиятъ български държавенъ мъжъ покойниятъ Андрея Ляпчевъ...Преселническите движения въ Мегленско продължавали и презъ целия XIX в. Много отъ християните като чифликчийски работници се заселватъ въ турските села.

По тоя начинъ се създаватъ смесено българо - мохамедански и християнски села. И така до последната война въ областьта Мегленъ живеятъ българимохамедани, българи християни, власи християни, власи мохамедани и турци. Българинътъ християнинъ, върху когото се е отразило героичното минало на Мегленъ и страданията на християнското население, населявайки главно планинската частъ на областьта, е много трудолюбивъ, пестеливъ, издръжливъ и лесно пригодливъ къмъ нови условия на животъ. Той е гостолюбивъ, често разговорливъ и внимателенъ къмъ чужденците. Къмъ обществените начинания е отзивчивъ...

Тоя сборъ отъ етнически отломки живее въ всичко 54 села съ средище градчето Съботско. Отъ тия села чисто български християнски села са: Лесково, Тушимъ, Саракиново, Долно Родиво, Горно Родиво, Пожарско, Сборско, Тудорче, Баово, Почепъ, Вълчище, Цаконе, Луковецъ и Изворъ. Смесено българо - мохамедански и християнски села са: Фущане, Габровци, Кожушне, Карладово, Страйще, Слатино, Севрене, Ружено, Капиняне, Църнешево, Пребъдище, Струпино, Тресино, Костурино, гр.Съботско, Поляне, Бизово и Кронцелово. Въ всички тия села се говори български...

Презъ годините следъ потурчването на мегленските българи и власи, повечето отъ техъ, които неприели мохамеданската вера, поради постоянните нападения на арнаути и турски разбойници, били принудени да продадатъ имотите си и по тоя начинъ преминатъ подъ закрилата на некой силенъ бегъ. Къмъ началото на втората половина на миналия векъ започна откупването на тия села отъ самите селяни. Откупването ставаше въ пари съ съгласието на бега и на централната властъ. Така, че още преди отстъпването на Турция отъ Македония (1912 г.) мегленските българи чрезъ тапии (нотариални актове) беха узаконени собственици на своите имоти. Следъ преселването на мегленските българи съгласно уговорката за т.н. "доброволно изселване, онези, които изказаха желание да имъ се заплатятъ имотите, гръцката държава въ съгласие съ България ги оцени и заплати въ облигации...

Споредъ последната статистика въ Мегленско има:
българи мохамедани..................21,832 души
българи християни....................11,875
власи християни.........................9,370
власи мохамедани.......................3,600
турци.........................................2,048
-----------------------------------------------------------------
всичко......................................48,725 души

Тия сведения са събирани направо отъ самото население.

Едно население живуще въ:
смесено бълг. христ. и мох............18 села
български християнски..................14
влашки християнски........................8
български мохамедански................9
турски.............................................4
влашки мохамедански.....................1
------------------------------------------------------------------
всичко..........................................54 села

Презъ време на общоевропейската война и следъ нея между годините 1923-26 станаха значителни промени въ етнографията на областьта Мегленъ. Българите въ тая областъ споделяха общата съдба на българите въ Македония подъ робството на Гърция. До 1913 г. населението на Мегленъ, чувствувайки се българско, подържаше свои български училища и църкви. Следъ 1913 г. когато надъ южна Македония се провъзгласи гръцкото владичество, българското население, както въ цела Македония, и въ Мегленско бе подхвърляно на най-лоши преследвания. Общоевропейската война не можа да облекчи положението на македонския българинъ подъ гръцка властъ. Неможейки да понасятъ гръцкия гнетъ, частъ отъ мегленските българи се преселиха въ България по силата на една уговорка (конвенция) за доброволно изселване и разменяване на етническите малцинства между България и Гърция...Изселилите се са заместени съ гръцки бежанци отъ Мала - Азия, Понтъ и Источна Тракия.

ЕЗИКЪ И НАРОДНИ ОБИЧАИ

Официалниятъ говоримъ езикъ въ Мегленско или езикътъ, който се знае отъ всички местни жители е българскиятъ. Власите си служатъ съ размесенъ съ български думи влашки езикъ. До преди десетина години турскиятъ езикъ се употребяваше само отъ жителите на четирите турски села. Още въ първите години когато се развива науката за славянските езици се знае, че наредъ съ Прилепско, Тиквешко, Воденско и въ Мегленско се говори български. До днесъ, обаче, тоя езикъ като едно българско наречие не е билъ разглежданъ при все, че както всички наречия въ западнобългарската говорна областъ, дава богатъ материалъ за филологически изследвания...Записаните отъ мене надъ 60 народни песни и открития недавна ръкописенъ гръцко-български речникъ, написанъ съ гръцки букви на наречието на мегленските българи отъ с. Лесково, вервамъ при едно специално изследване ще запълнятъ тая празднина въ нашето езикознание. Тукъ като изтъквамъ некои по-очебийни лексикални и фонетически особености въ езика на мегленските българи, предавамъ само некои народни песни и обичаи, които и до днесъ, при все че Македония е подхвърлена на чужди на българщината влияния, са запазени всредъ българите въ този край. Тия именно, народни песни и обичаи, които наредъ съ езика, са не само най-съществениятъ и убедителенъ признакъ на българщината, но държатъ бодъръ духа на местното население, и будятъ приятни спомени на ония, които са далечъ отъ родината си...Къмъ народните песни требва да отнесемъ и ония, въ които е изразенъ борческиятъ духъ на мегленския българинъ. Известниятъ Гацо харамия отъ Воденъ е най-стариятъ възпетъ въ Мегленско хайдутинъ. Въ народното въображение, той се е запечаталъ, като харамия, както до появата на революционата организация, въ Мегленско се наричатъ всички бунтовници срещу турските неправди...

Има и такива обичаи които са ценни указания за миналото на тоя край. Такъвъ е обичаятъ младите моми християнки да татуиратъ челата си съ малки сини кръсчета. Споменатиятъ обичай въ Мегленско води своето начало отъ XVII и XVIII векове, когато по-големата частъ отъ жителите на областьта приели исляма. Беззащитните моми християнки търсели закрила въ верата. Така, за да се запазятъ отъ посегателствата на друговереца те изписвали по чела си тия кръсчета, които мохамеданците отбегвали. Известно е, че презъ тоя векъ 1795 г. зарадъ големата си вера била съсечена на парчета девицата Злата, провъзгласена отъ църквата за светица - Св. Злата Мегленска. Тя се е родила въ с. Слатино. Съ своята вера и страдания заслужено е причислена къмъ малцината наши български светици. Житието и е написано въ 1799 г. отъ Никодимъ Светогорецъ. Отъ него научаваме за страданията и. Местното население почита своята светица...

ЦЪРКОВНО - УЧИЛИЩЕНЪ ЖИВОТЪ

До 1913 г. цела Македония бе покрита съ български основни училища, гимназии, педагогически училища и църкви...Въ 1767 г. следъ като Охридската българска архиепископия бе закрита, гръцкото духовно робство почва планомерно да се затвърдява и насажда всредъ българите въ Македония. Въ църквите почва да се служи на гръцки езикъ. Българската писменостъ бива изместена...Най-рано се събудиха за народностенъ и културно просветенъ животъ българите християни. Още въ най-ранните дни на българския църковенъ въпросъ искрата на народностното самосъзнание се запалва и всредъ българите въ Мегленско. Въ съществуващите гръцки въ с. Саракиново и с. Тушимъ въ 1858 г.учителите били заставени да преподаватъ български езикъ. Презъ 1935 г. между бежанците отъ с. Лесково бе намеренъ единъ ръкописенъ гръцко-български речникъ, на наречието на мегленските българи, писанъ отъ 1875 до 1893 г. отъ свещеника въ с. Лесково Гьошо Колевъ. Въ 1865 г. се отваря българско училище въ с. Саракиново, населявано отъ будни българи. Въ 1866 г. се отвори българско училище и въ с. Кронцелово. Въ 1856 г. бе издаденъ Хати-хумаюнътъ съ който българите се поставяха на равно съ другите народности въ турската империя досежно езика и богослужението имъ. Отъ 1860 до 1870 г. се откриватъ класни училища въ по-големите градове. Въ Мегленско последователно почва откриването на български училища дори и въ смесените села...

По тоя начинъ краятъ на 19 векъ намери българското население въ Мегленско, съ достатъчно повдигнато народностно самосъзнание. На всекъде, гдето имаше български училища населението бе подъ ведомството на Българската Екзархия. Дори ония християни, които живееха въ смесените мегленски села и немаха условия за църкви и училища, също признаваха ведомството на екзархията. Така отъ 15 християнски български села, 12 беха екзархийски. Отъ 18 смесени, само селата Пребъдеще, Страйще и Църнешево не признаваха екзархията. Въ 1904 г. се откриха още 2 български училища въ с. Луковецъ и с. Почепъ. Всички тия училища беха подъ надзора на Воденската църковна община. Само училищата въ с. Лесково и с. Тушимъ се надзираваха отъ църковната община въ гр. Гевгелия. Въ 1906 г. се откри българско училище и въ с. Г. Родиво. Неколко месеца по-късно въ Съботско се учреди и българска църковна община.

Въ противовесъ на така бърже развиващето се българско учебно дело, работеше гръцката пропаганда. Неблагоприятно беха разположени къмъ българите и турските официални власти. Презъ 1902 г. градскиятъ управителъ Ибрахимъ бегъ разсърденъ отъ бунтовете на българите (по това време стана въстанието на селата Тушимъ и Сборско) нарежда да се срути българското училище въ Съботско. Твърде умело и съ големи материални средства работеше гръцката пропаганда, провеждана главно отъ андарти. Затварянията на български учители зачестиха...Презъ 1908 г. въ Съботско се откри и класно училище съ 25 ученици. До 1906 г. въ Съботско немаше гръцко училище. Но когато гърците видеха успеха на българското учебно дело, побързаха да откриятъ и гръцко училище...

Годината 1913 бе ненормална учебна.Защото, когато презъ същата година въ Македония бе провъзгласена гръцката властъ, всички български училища и църкви беха закрити, учителите и свещениците бити и пропъдени, училищните и църковни сгради съ имотите имъ незаконно завладени отъ гърците. Българските книги беха изгорени. Съ български книги беха запушвани устата на българските свещеници и учители. Като отмъщение за проявената българщина беха опожарени отъ гръцки андарти и войски селата Тушимъ и Лесково. На местото на българските училища беха открити гръцки. На българите бе отнета възможностьта да се учатъ на своя майчинъ езикъ. Но, пепелищата и осакатените паметници на българската просвета напомнятъ за миналото, и българскиятъ езикъ още се пази въ всеки кътъ на областьта Мегленъ.

РЕВОЛЮЦИОННИ БОРБИ

Всеко селище, всека българска душа служеше на делото. Революционните борби въ Мегленско се развиваха успоредно съ учебното дело. Следъ 1893 г. въ всеко българско село почна да се създава месна селска организация съ местни ръководители, куриери и касиеръ. Презъ 1894 г. въ с. Саракиново пристигна Кирилъ Пърличевъ, който по това време бе учителъ въ гр. Воденъ, и покръсти (така се казваше посвещаването на членовете въ организационните дела) първо свещ. Ив. Атанасовъ, Георги Тоцевъ и Петъръ Киринъ. Малко по-късно при броженията на Лука Ивановъ, Караташо и Кулиманъ, въ всички села около Саракиново имаше основани селски организации. Така основаните селски организации съгласяваха своите дела съ разпорежданията на В.М.Р.О. Ив. Карасулски бе назначенъ като представителъ на Върховния комитетъ въ София...Селските организации, обаче, имаше да се борятъ отъ една страна срещу войската, отъ друга - срещу андартите и гъркоманските семейства, чиято задача бе само да доносничатъ предъ турската властъ и шпиониратъ. Но българите, обзети отъ стихийната борба съ небивало самопожертване и упоритостъ, заглушаваха подмолните дела на гъркоманите и понасяха изтезанията на башибузука и заптиетата...

Организациите не беха още основани, когато бойната гордостъ на Мегленско, воеводата стари Въндо (Въндо Гошев), следъ като бе убитъ неговия братъ въ Лесково, напусна родното си село и заедно съ семейството си се преселва отъ Лесково въ Пазаръ (Енидже - Вардаръ). Но тукъ не се помирява. Съ чета отъ неколко души той идва въ Лесково и убива споменатия гъркоманинъ Стоянъ Челепиевъ, като съ това освобождава и селото отъ единъ опасенъ проводникъ на гърцизма всредъ българите. Отъ 1893 г. стари Въндо е вече нелегаленъ...Въ 1902 г. се присъединява къмъ четата на Ив. Карасулски и става главенъ воевода въ Гевгелийско. А въ 1903 г. се отделя отъ Ив. Карасулски и заедно съ Апостолъ Петковъ заставатъ всредъ тръстиките на Пазарското езеро...Както въ блатото, така и въ по-сетнешния си револююционенъ животъ стари Въндо се придружаваше винаги отъ своя младъ синъ Георги Въндевъ. Така го свари хуриетътъ, който още въ първите месеци не вдъхваше доверие у българите. Схваналъ турските замисли стари Въндо наново се отдава на нелегаленъ животъ и възстановява четническите движения въ Енидже - Вардарско и Гевгелийско..."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јули 09, 2014, 11:58:11 am

"Как се основа, уреди и унищожи Битолското сиропиталище" - Захария Шумлянска от с. Могила, Битолско

http://www.dlib.mk:8080/jspui/handle/68275/87#.U70SApSSzfL

http://www.scribd.com/doc/26999583/Illustration-Ilinden-1937-Book-10-Godina-IX-December

http://strumski.com/biblioteka/?id=355

"Илинденското възстание завърши катастрофално за българското население отъ Битолскиятъ виляетъ. Презъ време на сраженията паднаха убити не само много отъ възстаниците, но и много жени и деца, които беха принудени да се криятъ по горите, охранявани отъ въоръжените възстаници. Възстаналото население понесе и извънредно големи материални загуби. Събраниятъ отъ околните турски мохаджарски села башибозукъ, който идеше не толкова да се сражава съ възстаниците, колкото да плячкосва и унищожава, опожари отъ основи много български села.

Когато възстанието беше вече потушено, населението отъ опожарените села се прибра по градовете и изъ запазените български села. То беше, обаче, изложено на големи страдания и мизерия. Зимата вече наближаваше, а населението не разполагаше нито съ достатъчно храни, нито пъкъ съ достатъчно облекло и завивки за презимуване. И кой знае какъ би могло то да прекара зимата, ако не беха се получили съ време помощи въ пари и топли дрехи отъ разни страни на Македония, Европа и Америка. Тези помощи се получаваха обикновено чрезъ съответните консули, но се раздаваха на населението отъ Битолския Митрополитъ Григорий и неговите подведомствени органи, архиерейски наместници. Трогнатъ отъ онова, що беше чулъ за страданията на населението, Негово Високо Преосвещенство пожела лично да обиколи пострадалите области и раздавайки получаваните отъ благородните чужденци помощи, самъ да види съ собствените си очи положението на паството си.

Той споходи почти всички опустошени села въ Демиръ-Хисарско, Ресенско, Кичевско, Охридско, Преспанско, Леринско и Костурско. На всекъде неговото появяване всредъ покрусеното и изпаднало въ униние население се почувствува като "балсамъ на рана". Тоя неговъ подвигъ сполучи да парира изцело домогванията на гръцките владици, които следъ катастрофалното възстание беха се нахвърлили като "вълци на мърша", да накаратъ населението да се откаже отъ св. Екзархия.

Неговото триумфално шествие по всички тия български селища, посрещанъ и изпращанъ съ сълзи отъ умиление, има грамаденъ успехъ всредъ населението, следъ претърпената покруса отъ възстанието. Ето истински народенъ пастиръ, който не пожали себе си за своето паство! Хвала му! Светиятъ образъ нека служи за примеръ и подражение отъ всички български Архипастири. Въпреки всички несгоди, мъки и лишения по стръмни и балкански места и изпитаните горчиви неприятности въ самия градъ Костуръ отъ гръцкия владика Каравангелосъ и неговите разбойнически шайки и организираните дивотии, дедо Григория успешно завърши мисията си и подиръ 2-3 месечно скитане се завърна благополучно въ Битоля, обаче, съ разстроено здраве.

И се завърна покъртенъ и потресенъ отъ онова, което беше виделъ съ собствените си очи. Споредъ неговите думи требваше да се изминатъ много години, за да могатъ да се възстановятъ всички опустошения и разрушения причинени презъ време на въстанието. Отъ всичко най-много беше го трогнало, обаче, тежкото положение на многобройните кръгли сираци на избитите презъ време на въстанието българи, всички заслужили войводи, четници, учители и свещеници, загинали въ неравната борба съ своите вековни подтисници.

За тези деца дедо Григорий е ималъ горещото желание да направи нещо. И много пъти е разговарялъ заради техъ съ българския търговски консулъ въ Битоля - тогава Господинъ Живко Добревъ - отъ Драмските български села. Двамата са дошли до решение да се уреди въ Битоля сиропиталище, въ което да се прибератъ всичките кръгли сираци отъ възстанието и тука да се отгледатъ, изучатъ и възпитатъ. Негово Високопреосвещенство нема възможностъ самъ да се заеме съ реализирането на своята инициатива. Наскоро следъ звръщането си отъ обиколката се разболе тежко и не можа вече да се привдигне. Не умре, обаче съ него и инициативата му. Господинъ Добревъ не само не забрави и не изостава тази благородна инициатива, но положи грижи и усърдие, последната да бъде реализирана...

При една приятелска среща къмъ края на 1905 г., господинъ Добревъ ми заговори за положението на сираците за разговорите си съ покойния митрополитъ и за решението имъ да се основе сиропиталище въ Битоля. "Г-жа Шумлянка", каза ми той, следъ като ми обясни всичко подробно - "като жена на австрийски поданикъ, и като една отъ най-интелигентните и енергични битолски гражданки, Вие сте най-подходяща да се заемете съ основаването и организирането на сиропиталището, и вервамъ, че ако се заемете, ще постигнете резултати, повече отъ очакваните."

Предложението на г-нъ Добрева ме постави въ много трудно положение. Имахъ всичкото желание да работя за облекчаване съдбата на тези бедни сирачета, но се страхувахъ, че ще се срещнатъ големи препятствия отъ страна на турската властъ, и че самото българско население, опасявайки се за положението си, не ще се притече въ помощ на тези, които ще се нагърбятъ съ основаването и ръководството на сиропиталището. Но, немаше какво да се прави. Когато помислехъ за тези нещастни деца, струваше ми се, че немам право на изборъ, и че требва да направя всичко възможно отъ своя страна, за да облегча положението имъ. Чувствувахъ се морално задължена повече отъ всека друга битолчанка да сторя това и се решихъ да започна...

Най-напредъ заговорихъ на видния и уважаванъ отъ всички битолчани, гражданинъ Николаки Робевъ. Той не само че одобри намеренията ми, но се зарадва твърде много и помоли дъщеря си Василка да ми помага въ моето начинание. Посетихъ следъ това и други първенци, които добре посрещнаха начинанието. Още отъ самото начало въ помощъ ми се притекоха , освенъ Василка Робева и гражданките Ракарова - жена на българския воененъ аташе въ Битоля - Дорева, Ольолчева, Мирчева, Пенджеркова Мария Дяконицата, Мирчева Виктория, Донка Янишлиева, Екатерина Кецкарова, Донка Маджарова и много други. Особено живо участие въ делото взе г-нъ Мирчевъ, секретаръ на Битолската - Българска Митрополия...

Следъ като по този начинъ беха посветени достатъчно хора, требваше вече да се пристъпи къмъ реализирането на начинанието. Свикахме общоградско събрание, одобри се начинанието и единодушно се реши да се основе културно благотворително д-во. Приетъ бе устава на дружеството, както бе изработенъ отъ г-нъ Живко Добревъ, който после, когато отиде въ Лондонъ, го преведе на английски и събра тамъ помощъ отъ 25 английски лири. Д-вото бе наречено "Утеха" и имаше за почетенъ председателъ г-нъ Живко Добревъ и настоятелство: председателка пишещата тези редове, подпредседателка г-жа Ракарова, касиерка Хольолчева и членове - съветници: Василка Робева, Екатерина Дорева, Пенджеркова, Мария Дяконицата, Мирчева, Янашлиева, Кецкарова, Попева, Светьова, Цунева и Църна Мара. За да не събудимъ подозренията на турската властъ още отъ самото начало, решихме първоначално да откриемъ трапезария. За помещение решихме да поискаме големата стая при черквата "св. Богородица". Негово Високопреосвещенство Митрополитъ Авксентий, който замести починалия дедо Григорий, ни прие радушно, изслуша ни внимателно, благослови инициативата ни и ни отпусна исканата стая.

По съветите на г-нъ Добревъ, започнахме подписката отъ валията Азимъ-бей. Искахме да имаме неговото съгласие и подписа му, за да не бъдемъ обезпокоявани отъ полицейските органи. Когато му поднесохме тетрадката съ молба той пръвъ да пожертвува за бедните, записа 5 турски лири и се подписа саморъчно. Аз водехъ главната комисия, която посети най-напредъ г-н Добрева, дедо Авксентия, които записаха по 10 лири. Най-голема подкрепа, обаче, получихме отъ еснафите.

Въ началото на 1906 г. трапезарията вече бе уредена, а по-късно замислихме за уредбата и на сиропиталището. Онова що бехме събрали при първата подписка, беше съвсемъ недостатъчно да се уреди сиропиталище съ 40 легла. Требваше да се намерятъ още средства, било въ пари било въ натура, а също така и помещение за квартира на сираците. Дедо Авксентия ни отпусна къщата въ двора на черквата св. Богородица, състояща се отъ 4-5 стаи. Еснафите ни даваха на низки цени, а по некога и съвсемъ безплатно необходимите продукти и материали които аз сама, отивахъ да искамъ по 2-3 пъти седмично. Д-ръ Ангелаки Робевъ лекуваше децата ни безплатно. Еврейнътъ Камхи даде ни 10 хиляди лева. Бедните помагаха съ работа...

Новината за основаването на трапезарията и сиропиталището много скоро се разпространи въ Битолският виляетъ. Отъ день на день сираци пристигаха голи, боси, болни. Войводата Чаулевъ доведе отъ Охридско 8 кръгли сирачета. Отъ Костурско Цветко войвода доведе 9 сираци. Отъ Крушево доведоха трите сираци на войводата Пито Гулевъ и 5 други. Доведоха ни деца и отъ Кичево и отъ Прилепско. Така се събраха 46 деца...Понеже източниците на нашите средства все повече изтощаваха, ние дойдохме до решението да се присъединимъ към Софийското дружество, на което председателка тогава беше г-жа Ек. Ризова - Петкова, родомъ отъ Битоля. Г-жа Петкова веднага се е заела съ работа. Тя е посетила г-н Министра Такева, който я изслушалъ и е обещалъ да отпусне 10 000 лева помощъ. Такава сума е била преведена чрезъ Солунския Български Консулъ, на мене и г-жа Петкова бе възложено да отидемъ въ Солунъ за да получимъ сумата и да купимъ необходимото за нуждите на сиропиталището покъщнина... За да може Софийското д-во да ни окаже поефикасна подкрепа, презъ зимата устрои специаленъ концертъ, на който е присъствувала и Нейно Величество, а приходите отъ него беха изцело употребени за нуждите на Битолското сиропиталище...

Скоро броя на сираците порастна до толкова, че требваше да оставимъ черковната къша и да се преместимъ въ къщата на Калешко, а по-късно въ тая на Ризова. Презъ 1910 г. въ сиропиталището имахме вече 110 сираци. Разчитахме, че скоро вече ще можемъ да започнемъ постройката. За големо мое съжаление, обаче, азъ немахъ щастието да довърша целото начинание и остана въ Битоля до построяването на сиропиталището и осигуряване на издръжката му. Гърците отъ вилаета беха разбрали, че мъжъ ми има връзки съ хората на комитета и направиха това достояние на турската властъ, която ни заповеда да напустнемъ Битоля. Напраздно останаха всичките ни опити да се задържимъ. Не помогнаха нито протестите на руския консулъ, нито заплашванията на австрийския. Не ми оставаше нищо друго освенъ да се погрижа делото и следъ моето заминаване да остане въ сигурни ръце...Тези дни още са живи въ паметьта ми. И струва ми се, че те никога нема да се заличатъ отъ паметьта ми, особено сцените, които се разиграха на гарата въ деня на заминаването ни. Беха се струпали на гарата маса хора отъ града за да ни изпратятъ. Беха тука и децата отъ сиропиталището. Фотографираха ме заобиколена отъ сирачетата. А когато снимката беше вече готова, тези малки нещастни деца идеха едно по едно да ми кажатъ сбогомъ и да ми целунатъ ръка. Техния плачъ зарази и самата мене. Сълзите ми бликнаха...

Две години следъ излизането ми отъ Битоля се обяви Балканската война, която донесе толкова големи нещастия за всички българи, изобщо, а особено на българите отъ пределите на бившата турска империя, като заедно съ техъ не бе пощадено и сиропиталището...Събитията които последваха Балканската война, хвърлиха Битоля и почти цела Македония въ ново робство и не позволиха на битолските българи да възстановятъ дружеството и издържаното отъ него сиропиталище. Поради стеклите се обстоятелства, нашето добро начинание, което толкова много обещаваше, не можа да дойде до своя край и да даде онези резултати, които всички очакваха отъ него - възпитание и житейска подготовка на бедните деца, чиито родители беха дали живота си за свободата на Македония."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јули 11, 2014, 10:38:45 am

ГРАДЪ ЩИПЪ - Петъръ Завоевъ от Щип, Македония

http://strumski.com/biblioteka/?id=342

"Градъ Щипъ и околията му винаги са били населени съ едно будно патриотично и ученолюбиво българско население...Къмъ 1895 гр. Щипъ е броилъ 20 000 души население. То се е състояло отъ 10 000 българи, 8 700 турци, 800 евреи и 500 цигани. Презъ първото заробяване на града отъ сърбите (1913 г.) населението му падна на 8 000 души. Презъ европейската война то се покачи до 11 000 души. Днесъ, благодарение на добитата свобода и на завърналите се въ него бежанци, населението му бързо расте...

На западъ отъ Щипъ и непосредствено до него, на една малка площъ до коритото на Брегалница и по склоновете на Кумлака е разположена романтичната градска махала, наречена Новосело. Некога това градче, заселено съ чисти българи, беше наистина яка крепостъ на българския духъ. Сега, следъ преживените ужаси презъ последните двадесетъ и две години на сръбско робство и нечовешката мъстъ на поробителите, която най-много се е излела тукъ, Новосело е почти разорено и обезлюдено...Новосело се слави съ величественъ храмъ на името на "Пресветая Богородица" и съ едно монументално училище въ двора на храма, което до основи изгоре презъ зимата на 1941 г. Министерството на народното просвещение се загрижи за участьта на това историческо училище, което въ миналото е приютявало подъ покрива си много именити народни будители и вече го възобнови въ стария му видъ. Надъ входната му врата и следъ изгарянето на училището още стоеше малката старинна мраморна плоча, вградена въ стената, съ следния надписъ: "Българско народно училище Успение Пресветие Богородици. Съгради се на 1882 г. 17 юний". Когато сърбите се настаниха на 1918 г. въ Щипъ, родолюбиви българи замазали съ варъ надписа на училището, за да го не открие и унищожи врага...

ДУХОВНО ПРОБУЖДАНЕ И ПРОСВЕТА

Когато българския народъ беше заетъ съ извоюване на църковно-училищни правдини и щипяни взеха живо участие въ тая борба. Споменава се името на попъ Паликария, който е билъ пращанъ въ Цариградъ като делегатъ на щипяни по църковния въпросъ. Тоя попъ Апостолъ Паликария, родомъ новоселецъ, живялъ въ средата на 19 векъ, е билъ много забележителна личностъ. Гръцкото духовенство, което успя да окове въ духовно робство българския народъ, въ началото на 19 векъ се опита да подчини подъ своята духовна властъ и щипяни. Ала неговите опити се разбиха отъ твърдостьта, упоритостьта и високия патриотизъмъ на щипяни. Въ началото на същия векъ ималъ седалището си въ Щипъ фанариотскиятъ владика Иеронимъ. Тоя фанатизиранъ гръкъ, въ омразата си спрямо славянската писменостъ и българската народностъ, далъ заповедъ да се събератъ въ митрополитската сграда всички стари книги и ръкописи, писани на старо-български и славянски езици. И като ги събралъ, опожарилъ ги собственоръчно. Въ тия пламъци загинали много ценни древнобългарски съчинения.

Паметна е и борбата на Щипските граждани съ фанариотското духовенство къмъ 60-те години на миналото столетие. На чело на движението за българска черква застанали видните тогава Щипски граждани Манолъ Кяя и Мано Панайотовъ...Тоя Мано Панайотовъ е билъ единъ отъ първите деятели и крепители на българщината презъ първата половина на 19 векъ въ Щипъ. За неговите добри дела къмъ града и съгражданите си билъ е погребанъ въ църковния притворъ, а по-късно, надгробната му плоча е била поставена на местото вътре въ храма, където се намира и сега... Славянобългарската писменостъ никога не е била загаснала въ Щипъ. За да се поддържа тя, е требвало да има огнище, въ което да тлее националното самосъзнание и любородната искра. Това огнище са били килийните училища...

Силенъ тласъкъ на обучението въ Щипъ е далъ Йосифъ Ковачевъ презъ 1870-71 г., който изначало учителствувалъ въ Новосело, а следъ това въ Щипъ, гдето приложилъ звучната метода. Между литературните трудове на Ковачева личатъ: "Школска педагогика", "Ръководство за първоначалното обучение" и "Български букваръ по звучната метода"... До 1877 г. щипяни немаха особена сграда за училище. Но когато Йосиф Ковачевъ разви своя новъ учебенъ методъ, старото училище въ къщата на Коце Рибарче се видело тесно. Тая идея цели седемъ години е зреяла у щипяни. Отъ нея е било обхванато целото гражданство. Местото му било определено въ западния дворъ на черквата "Св. Николай". Въ едно отъ заседанията черковно-училищното настоятелство е кръстило бъдещето училище на името на Солунските равноапостоли "Св.св.Кирила и Методия" и взело решение да се постави на фасадата му, надъ големия балконъ библейскиятъ надписъ: "Начало премудрости - страхъ Господенъ" и подъ него:"Бой се отъ Бога - почитай Царя". Презъ пролетьта на 1877 г. били изкопани основите и поставили първиятъ камъкъ. Въ продължение на две години, щипяни си съградили ново, великолепно училище...

На 1872 г. щипяни замислили да си основатъ читалище. Тая идея скоро се осъществила. Следъ основаването на читалището, билъ изрезанъ и печатъ за него съ следния надписъ: "Българско читалище Деятелностъ - Щипъ". Тоя печатъ до скоро се пазеше отъ учителя Христо поп Коцевъ въ Варна...

Градъ Щипъ даде и други доблестни люде, които просвещаваха Македония и вънъ отъ училищата. Родените и израстнали въ Щипъ двама братя Арсений и хаджи Михаилъ Костенцеви, беха най-старите книжари, които съ рискъ на живота си, носеха въ сандъци своите подвижни книжарници и пръскаха българската книга по всички македонски краища. Те са почнали занаята си въ едно време, когато беше опасно не да продавашъ български книги, а само да говоришъ български...Ние виждаме Михаила и Арсения Костенцеви ту въ Пловдивъ, където получаватъ бунтовнически прокламации отъ В. Левски за разнасяне изъ градовете на Македония, ту въ Струмица, въ борба съ гръцкия владика, ту арестанти въ Дойранъ, ту наказвани и глобявани въ Прилепъ...

РЕВОЛЮЦИОННИ БОРБИ ЗА ПОЛИТИЧЕСКА СВОБОДА

Когато въ старите предели на България се формираха чети за освобождение отъ турското иго, въ техъ навлезоха и много македонски българи. Те въ нищо не се делеха отъ своите братя въ Мизия и Тракия. Въ четата на Христо Ботевъ, която слезна на Дунавския брегъ отъ парахода "Радецки", между осемнадесетьте души македонски българи, трима беха отъ Щипъ и Щипските села. Също така и въ четата на Филипъ Тотю имаше единадесетъ четници отъ Македония, двама отъ които беха отъ Щипъ, а имено: Илия Мановъ и Стоянъ Младеновъ. И въ бунтовническите чети на Хаджи Димитъръ и Ст. Караджата (1868 г.) имаше четници отъ Македония, между които единъ отъ Щипското с. Караорманъ...

Бунтарскиятъ духъ на Щипските граждани е билъ узнатъ и забелязанъ и отъ апостола на българската свобода, дяконътъ Василъ Левски, та презъ 1864 г. следъ като е посетилъ Осоговскиятъ манастиръ "Св. Якимъ", спусналъ се е чакъ до Щипъ отъ където се е опиталъ да развие апостолската си дейностъ въ Македония. За отиването на апостола въ гр. Щипъ знаятъ и изповедватъ двама души: хаджи Михаилъ Костенцевъ, братъ на стария български учителъ и книжовникъ, Арсени Костенцевъ, и Хаджи Мише хаджи Кимовъ...

Въ началото на есеньта презъ 1893 г. въ Щипъ презъ "Каменикъ мостъ", влезнаха двама младежи и спреха файтона си предъ "Черковния ханъ" въ средището на града. Единиятъ отъ техъ беше високъ, чистъ и пъргавъ момъкъ, на когото една лека и топла усмивка никога не слизаше отъ красивото му лице, оградено съ възруса гъста брада. Другиятъ беше възкъсичъкъ, съ мургаво продълговато лице, съ черни, като въглени очи и съ буйни, черни мустаки. Като спреха предъ хана, те казаха на неколцината любопитни граждани, които ги беха обградили, че са назначени за учители въ Щипъ и запитаха, къде може да си намерятъ квартира. Услужливи младежи поеха куфарите имъ и ги заведоха въ двуетажната чердаклия къща на баба Агния, въ махалата "Варошъ", където имало улюдна стая за подъ наемъ. Новите тия двама Щипски учители, които се настаниха въ къщата на скромната баба Агния, беха бъдещите апостоли и създатели на ВМОРО, Даме Груевъ и Гоце Делчевъ...Баба Агния съ целата си душа се приобщи къмъ светото дело, като стана най-верниятъ и незаменимъ помощникъ на двамата апостоли и техна десна ръка. Тая света щипянка, баба Агния, беше първата комитка и първата ратница въ освободителното движение...

Не мина половина година и таинственото дело на двамата нови Щипски учители преобрази коренно българското население въ града. Отъ тихи и скромни еснафи и работници, щипяни станаха смели, дързновенни. Къмъ беювете и агите въ чаршията вече не беха раболепни, както по-рано. Ходеха по-свободно и съ гордо вдигната глава. Сякашъ некой вцърка възбудителенъ еликсиръ въ жилите на щипяни та преобрази и духа и характера имъ. Заклеванията предъ светия кръстъ и евангелието ставаха и масово и поединично. Те се извършваха или въ квартирата на апостолите, понекога въ къщата на Коце Дончевъ, или пъкъ на уединената полянка на левия брегъ на Брегалница, задъ Хисаря. Едни отъ първите съзаклятници, които бидоха заклети и кръстени въ живите пламъци на революционното дело въ Щипъ беха: Тодоръ Лазаровъ, Мите Миразчиевъ, Коце Дончевъ и Мане Ильо Муфтийски. Отъ Щипъ, организацията се шири навредъ. Ефремъ Чучковъ работи въ Малешевско, бащата на Т. Александровъ, учителътъ Ал. попъ Орушовъ, основава комитети въ Радовишъ и околията. Организиратъ се още Кратовско, Кочанско и Паланечко, презъ където се откриватъ канали за съобщение съ България и за пренасяне на нелегална литература...

ВМОРО крепнеше въ Щипъ и околията и се разрастваше отъ день изъ день. Но две страхотни афери, които избухнаха почти една следъ друга, разколебаха, но не умъртвиха революционната организация. Тъй наречената "Дединска афера"слабо засегна Щипъ, понеже се разрази въ Радовишко. Но "Винишката афера", която избухна на 1897 г. и която получи невероятни размери, засегна болезнено Щипъ. Всички дейци и целата почти Щипска интелигенция влезнаха въ затвора. Щипскиятъ деятелъ и учителъ, Мише Развигоровъ, който не можа да понесе мъките на изтезаваните отъ Дервишъ-ефенди свои съграждани, пое самъ всецело отговорностьта върху себе си, като призна, че той именно е организиралъ народа за едно възстание противъ чуждата властъ. По-големата частъ отъ арестуваните щипяни бидоха пуснати отъ затвора, а Развигорова съдиха и пратиха на заточение...

Въ предвечерието на Балканската война, поради избухване на адска машина въ джамията при "Шадравана" въ Щипъ, турците извършиха клане надъ щипяни. Неколко десетици убити и ранени даде гр. Щипъ въ тоя кобенъ день. Тесните улици на романтичния градъ се опръскаха съ невинна българска кръвъ...Около това време се откри чета въ близкото до Щипъ село Карбинци. Аскеръ следванъ отъ башибозуци, нахлу въ селото и го хвърли на пожарища и сечъ. Тъй нареченото "Карбинско клане" възмути съвестьта на меродавна Европа и беше една отъ причините за обявяването на Балканската война за Македония.

Двадесетъ години по-късно биде изклано Щипското село Танатарци. Но злодеянието се извърши не отъ турци, а отъ сърби. Щипската сърдцераздирателна драма получи своя прологъ - бедствието въ Карбинци и своя епилогъ - Танатарци. Трагедията беше еднаква, само декорите се промениха. За забелязване е, че и турци и сърби силно мразеха Щипъ и чисто българските села въ Овчеполията. Организирани и превъзпитани отъ "Овчеполския князъ" войводата Мише Развигоровъ, селата въ Щипско до хуриета (1908 г.) беха истинска крепостъ на българщината...

Когато следъ злощастната отечествена катастрофа отъ 1919 г. всички въ България наведоха глави и се отчаяха предъ страшните изгледи за бъдещето ни като държава и като народъ, когато всредъ тоя мракъ и мъртвило никаква искра отъ каквато и да е надежда не блесваше, единственъ Тодоръ Александровъ не се отчая, вдигна глава. И той събра разпилените бойци, въоръжи ги, окрили ги съ духъ и съ надежди и отиде въ поробената страна да се бори срещу новите заробители на родината. Тодоръ Александровъ имаше всички качества на единъ революционенъ водачъ въ една борба, която се върши отъ доброволци, решили да се самопожертвуватъ. Нищо не действува тъй заразително, както личниятъ примеръ...Основното положение бе - да се самосъхранятъ българите въ Македония, за да развиватъ безпрепятствено своята духовна и материална култура..."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јули 13, 2014, 09:31:45 am

Bulgaria and Her People: With an Account of the Balkan Wars, Macedonia, and the Macedonian Bulgars - 1914, Will S. Monroe

https://archive.org/stream/bulgariaherpeopl00monruoft#page/n9/mode/1up

"The majority of the inhabitants of Macedonia are Bulgarians. Greeks largely inhabit the southern coast, and there are Turks, Vlakhs, Albanians, and Servians in various parts of the province. The population of Macedonia is about two million and a quarter. Of this number about eight hundred thousand profess the Mohammedan religion, seventy-five thousand the Hebrew, three thousand six hundred the Roman Catholic, two thousand the Protestant, and the remainder the Orthodox religion. Some of the Orthodox are affiliated with the Bulgarian national church and some with the Greek branch...

The population of eastern Macedonia was not homogeneous. The rural  population was solidly Bulgarian in the northern half of the territory and largely so to within a few miles of the Egean sea. There were considerable Turkish districts and smaller settlements of Kutzo-Vlakhs and gypsies. But the mass of the population from the Rhodope mountains to the sea were Bulgarians, speaking the Bulgarian language and worshipping  according to the rites of the Bulgarian exarchist church. The people were consciously and ardently attached to their brothers in the kingdom of Bulgaria...

Where are these Macedonian Bulgars today? So far as human agency can effect it, they have been obliterated. By shot, shell, and bayonet, by torture and fire, by proscription, imprisonment, and forcible exile, the whole non-Greek element has been destroyed or chased out. Whither? Into Bulgaria. At the present moment more than one hundred villages and several  towns which were in June last as peaceable and prosperous  as any in the Balkans. It appears that it was no part of the destroyer's plan that the population should escape. Efforts were made to intercept escape, in many cases successful efforts. Those who saved themselves, fled at a moment's notice, carrying children upon their backs, and dragging others by the hand. These fugitives, two-thirds of whom were women, were questioned by Englishmen and Americans as they entered Bulgarian territory. Most of them brought away nothing but the working summer clothes in which they stood  at the moment, and in these garments, long since reduced to filthy rags, an enormous number are at this hour enduring the rigours of a Bulgarian winter. I believe that of approximately 130,000 refugees who are now King Ferdinand's guests...

After five centuries of Turkish rule the Bulgars of Macedonia still retained their language, customs and nationality. The brutal methods of denationalization employed by the Greeks and Servians merit the severe condemnation of all civilized nations. Servia, for example, has suppressed all Bulgarian books and newspapers, closed the schools and the churches, driven away the priests and the teachers, and forced the inhabitants to change their names, substituting the Servian itch for the Bulgarian ov. A Bulgarian in Servian Macedonia who wants any legal document cannot obtain it unless he writes his name with the Servian ending. If he attempts to defend his Bulgarian nationality the police deal with him on some trumped-up charges, and he is sent to prison. Sixteen hundred teachers have been expelled from Servian Macedonia, and hundreds of priests...

The language of the Bulgars belongs to the eastern branch of the Slavic family of tongues, but it has undergone more modifications than any other Slavic speech. The highly synthetic character of the Slavic languages is only slightly apparent in the Bulgar. It is the only Slavic language that has articles which are attached to the terminations of nouns and adjectives, and it is the only Slavic language that makes use of the infinitive. Some of the dialects of remote sections, as well as a few of the old ballads, show traces of the inflection of nouns, thus proving the antiquity of the language. After the fall of the old Bulgarian empire, Greek was substituted for the literary language of the people, and for nearly five centuries the native language was used only as an oral speech by the peasants...

The revision of the treaty of San Stefano was the direct cause of the Balkan wars. By its terms Macedonia was included in the newly constituted state of Bulgaria. But largely because of the jealousy of England, vigorously opposed the liberation of Macedonia from Turkish oppression because he feared that a great Bulgaria would strengthen Russia's  power in the Balkan peninsula. The treaty of Berlin dismembered Bulgaria and gave Macedonia back to the Turks...

The reforms promised by the treaty of Berlin never materialized. The province was divided into three administrative districts or vilayets - Monastir, Uskub and Salonika. More than half the people in the three vilayets were Bulgars, a fifth were Turks, and the remainder were Greeks, Servians, Vlacks, Albanians, Jews and gypsies. The Bulgarians were strong in all three vilayets...

By the beginning of 1904 number of political assassinations in Macedonia had, according to the English Blue Book, reached an average of one hundred per month. The Bulgarians naturally were the strongest, their bands the most numerous, their whole militant organization possessing the most extensive roots in the population of the country. For the origin of this internal organization we must go back to 1893, when, a small group of young Bulgarian intellectuals founded a secret society with the clearly expressed intention of preparing the Christian population for armed struggle against the Turkish regime in order to win personal security and guarantees for order and justice in the administration, which may be translated as the political autonomy of Macedonia..."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јули 15, 2014, 10:07:57 am

Изъ новата история на българитѣ въ Турция - 1895, А. Шоповъ

http://www.kroraina.com/knigi/bdobr/ash/shopov_iz_novata_istorija.pdf

"Историята за отваряние първата българска печатница въ Солунъ, за напечатанитѣ въ нея книги, за нейното закривание и пр. е толкова важна въобще за българското възраждание, че заслужва да се изслѣдва, да се опише и да се обнародва и въ най малкитѣ подробности...

Хаджи попъ Теодосий, синаитски архимандритъ, се е родилъ въ гр. Дойрянъ, въ втората половина на минѫлото столѣтие; мирското му име е било Теохаръ. Въ Синайския мънастиръ попъ Теодосий захваналъ да прѣвожда разни молитви отъ гърцки на български и, въ видъ на писма, да ги праща на синоветѣ и приятелитѣ си въ Дойрянъ. Въ света Синая той престоялъ четери години...Втората година слѣдъ отиванието си въ св. Синая, той, заедно съ игумена на мънастиря, заобиколилъ светитѣ мѣста, отъ дѣто и получилъ названието хаджия, а по-послѣ билъ произведенъ и въ чина архимандритъ Синайски. Около 1831 година, по побуждението на Дойрянския владика, епитропитѣ отъ Солунската цьрква св. Мина поискали писменно отъ Синайскитѣ братия архимандрита Теодосия за уредникъ въ цьрквата си...

Честитѣ му пѫтувания по Македония и измежду българското население го запознали съ дѣйствителнитѣ нужду на народа. Той видѣлъ, че Българитѣ иматъ езикъ, иматъ писменность, а нѣматъ книги. Но какъ да се напечататъ тия книги, когато нѣмало печатница, букви? Той гледалъ, че Гърцитѣ имали печатници, имали букви, печатали и продавали книги по гърцки, които българското население неразбирало. Българитѣ се нуждаяли отъ словѣнски книги, но какво да стане, какъ да се създаде възможность за лесното добивание такива книги? И ето, че у архимандрита Теодосия се родила свѣтла мисъль, която ще увѣковѣчи името му, ще направи да го благославятъ потомцитѣ му, именно: отварянието на една словѣно-българска печатница...Въ 1838 година обаче въ Солунъ избухналъ пожаръ, въ пламъцитѣ на когото загинала и първата българска печатница. Нейното вторично възобновление се дължи вече напълно иеромонаху Кириллу Тетовскому, авторъ на „Огледалото”, „Утѣшеніе грѣшнимъ” и пр. който е далъ нужднитѣ срѣдства за това архимандриту Теодосию... Книгитѣ, напечатани въ първата българска печатница въ Солунъ:
1. Кратко описание на Святогорскитѣ мънастири, излѣзнало прѣзъ Февруарий 1839 година;
2. Служение Еврейское и все злотворение нихно, со показание отъ свещенно и Божественно Писание ветхо и новое. И се положи на край отъ Талмуда еврейскаго, щое писалъ Павелъ Медийски, що иматъ повеке хули противни предъ Бога, противни и предъ ангели Божий. Се пиша по Молдовлашески язикъ отъ Неофита Монаха, що беше Раввининъ еврейски и после по свѣтое крьщение се чини учитель христианский, Второ па се исписа на греческий язикъ. Трето па сега отъ гречески язикъ се преисноси и се преписа во простим и краткий язикъ болгарский къ разумѣнию простому народу, въ Типографии Солунской при хаджи папа Ѳеодосии архимандрита Синатскаго въ лѣто (1839).
3. Оутѣшение грѣшнимъ, прѣведено отъ Иеромонаха Кирилла Пейчиновича, бившаго Игумена на Лешечский мънастиръ (въ Скопската епархия). Солунъ 1840.
4. Книга за научение трихъ язиковъ, славяно-болгарской и греческия и карамалицкой. Солунъ 1841 г.
5. Началное Оучение съ молитви оутренния Славяноболгарский и греческия. Напечатася во градъ Солунъ, со изновъ типъ: при хаджи папа Ѳеодосиа архимандрита Синаитскаго. лѣта (1838) Тая книжка е много важна, защото тя е първия български букваръ, излѣзналъ въ Солунъ и изъ българска печатница. Както за тоя букваръ, тъй и за други нѣкои книжки, напечатани въ печатницата на архимандрита Теодосия, па и за нѣкои отъ свѣдѣнията изъ живота и дѣятелностьта на сѫщия тоя архимандритъ, азъ има да благодарѫ на любезностьта на г-на Липошлиева, български учитель въ г. Дойрянъ.

Въ Солунската печатница сѫ печатани или препечатвани отъ архимандрита Теодосия и слѣдѫющитѣ книги: 1) Житие на Св. Иванъ Рилский, 2) Цвѣтникъ и 3) Типикъ.

Кирилла Пейчиновичъ е написалъ и „Книга сия зовомоя Огледало описася ради потреби и ползования препростѣйшимъ и не книжнимъ язикомъ Болгарскимъ долния Миссии, многогрѣшнимъ въ Иеромонасѣхъ и недостойнѣйшимъ Игуменомъ Краль Марковаго монастиря; иже въ Скопие оу Маркоа река храма свѣтаго великомученика Димитрия Кириллъ Тетоецъ Пейчиновичъ и издадеся на типъ иждивенйемъ и потщаниемъ Благоговѣйнаго во священницѣхъ Господина Косте Стошича попа отъ Призрена града. Въ Будинѣ градѣ, писмени Кралевск: Оуниверситета Пещанскаго 1861”...

Иеромонахъ Кириллъ е билъ съ срѣденъ ръсть, малко пълничъкъ, съ румено лице, голѣми вѣжди и доволно дълга брада. Той билъ трудолюбивъ, кротъкъ, силенъ; не обичалъ лѫжата и всѣкого изобличавалъ въ очитѣ. Той знаялъ добрѣ и съ особна охота говорилъ турски язикъ; разбиралъ и грьцки, но го мразилъ. Цѣльта на живота му била — да помага на бѣднитѣ и да просвѣщава народа си. Той постоянно обикалялъ селата и всѫдѣ нагледвалъ и утѣшавалъ бѣднитѣ; никога не пропущалъ случая да поучи своитѣ братия било въ цьрква, било на селското съборище, или кѫдѣто и да било другадѣ. И зимѣ и лѣтѣ иеромонахъ Кириллъ билъ все на крака, все на работа. Денѣ, когато другитѣ почивали, и нощѣ, когато спали, той повечето пѫти челъ и писалъ. Той ималъ много книги, но слѣдъ смъртьта му ги обралъ и ги отнесълъ сърбина г. Милоевичъ...

Около шесть години прѣди смъртьта си, иеромонахъ Кириллъ се отказалъ отъ игуменството. При умиранието си той казалъ на монаситѣ, че оставя седемъ хиляди гроша на мънастира, а освѣнъ това и че е скрилъ други двадесетъ хиляди, които тѣ ще намѣратъ нѣкога. Молилъ ги да употрѣбѫтъ тия пари, въ полѣзни и богоугодни работи. Монаситѣ поискали и скрититѣ пари като казали че е твърдѣ възможно да ги ненамѣратъ слѣдъ смъртьта му. Дѣдо Кириллъ казалъ: „Азъ не ги крия отъ васъ и знамъ че непрѣменно ще ги намѣрите. Сега не ще ви ги кажа, защото съмъ убѣденъ, че слѣдъ смъртьта ми тукъ ще дойде грьцкия владика, ще събере мънастирскитѣ добичета и ще ви вземе всичкитѣ пари. Нека сѣдѫтъ паритѣ дѣто си сѫ, а вий не ги търсете прѣди да дойде владиката”. И дѣйствително, не се минала една година и владиката дошѫлъ и обралъ мънастира. Скрититѣ пари монаситѣ намѣрили слѣдъ седемь години, когато прѣправяли дѣдовата Кириллова келия, Малко време слѣдъ като се намѣрили паритѣ, единъ монахъ се опиталъ да очисти стѣнния дѣдовъ Кирилловъ часовникъ, вързъ едната, дъсчица на когото, отвѫтрѣ,той намерилъ залѣпена една книжка, на която било записано дѣ сѫ скрити паритѣ. На сиромаситѣ дѣдо Кириллъ билъ раздалъ много пари. Съ гърцкитѣ владици Иеромонахъ Кириллъ никакъ не живѣлъ добрѣ... Населението благоговѣе прѣдъ паметьта му; за живота му се говори едва ли не като за апостолски животъ...

Въ Солунската българска цьрква се намѣрва една „Плакокнижица,” или споменикъ за живи и мъртви на терзийския дебрянски еснафъ въ Солунъ. Тая плакокнижица била написана най напрѣдъ въ 1817 година, а послѣ прѣписана на 1841 годъ. Изъ нея азъ ще извлѣкѫ слѣдѫющата страница, написана отъ Вельо Негревъ отъ с. Селце, Дебърско, която има значение за историята на българското възраждание въ Македония.
„Перво почнати еснафъ терзи булгарски у Солунъ предисловие на тая книга именуеммая: памятница или споменніца на живи и на мертви на той благословений еснафъ шивѣнскій и словѣнскѣскій язикъ и писменосъ по(..)
и народолюбиви братия и желаеми о(..)
во и писменосъ свои по нужда ради гр(..)
имеинуемий Солунъ како ненавидиле то(..)
и ако да имало нѣкои скещеникъ сиръ(..)
кой попъ да знае да пее славянски не (..)
вале по тая причина пратвориле памятн(..)
по гречески а той благовѣйни руфетъ (
рекомій дебренци и крушовци и кичевци(..)
еики на серцето си за словото си отечес(..)
денъ на денъ почнае да се мислат како(..)
потрудатъ и да си направатъ некакво сре(..)
за словото си да не си изгубатъ та да с(..)
праватъ или цръква или нѣкое училище и(..)
нае малу по малу отъ 1833: года отъ нек(..)
ученика учение у тоя градъ отъ некой(..)
монахъ ябанджия сиречь чуждицъ учителъ(..)
славянски и тие благородніи терзии имале(..)
мали дечица рекле му отче молимте учини(..)
ма мило како знаешъ кніга нашинска сер(..)
словянска или на по просто бугарски научи..."

Споредъ „Σύνταγμα τῶν θείων και ίερῶν κανόνων” Ралли и Потли, напечатана въ Атина на 1855 год., Костурския митрополита е носилъ, разбира се, до нея година, титлата „̒Ο Καστορίας ὑπέρτιμος καὶ Ἔξαρχος” πασης παλαιᾶς Βουλγαρίας = костурский всечестнѣйший и Екзархъ па всичка стара България. Струмницкия: ̒Ο Στρουμνίτσης καὶ Τιβεριουπόλεως, ὑπέρτιμος και Ἔξαρχος Βουλγαρικῦς Μακεδονίας = Струмницкий и Тивериоиолский всечестнѣйший и Екзархъ на българска Македония...Въ брой 14 отъ 17 Февруарий 1888 година на патриаршиския органъ „Ἀκκλησιαστι κὴ Ἀλήθεια”, ний не намѣрвами вече сѫщитѣ титли на Костурския и Струмницкия митрополити. Тукъ Костурский се величае: ̒Ο Καστορίας ὑπέρτιμος καί Ἔξαρχος ἂνω μακεδονίας = Костурский всечестнѣйший и Екзархъ на Горня Македония. Струмницкия: Ὁ Στρουμνίτσης καί Τιβεριουπόλεως ὑπέρτιμος καί Ἔξαρχος Μακεδονίας = Струмницкий и Тивериоиолский всечестнѣйший и Екзархъ на Македония. Защо Патриаршията е измѣнила историческитѣ титли на тия двоица митрополити? Що е подбудило, кои сѫ били истинскитѣ причини на това измѣнение? Не е ли това цѣльта да се покаже, че Македония не е населена отъ Българи? Не е ли това филетизмъ? отъ страна на Патриаршията, която прѣдъ другитѣ самостоятелни цьркви обвинява българскитѣ поборници по цьрковния въпросъ въ филетизмъ, за дѣто сѫ се борили за вѣчното право на Българския народъ да се моли и учи на езика си, да има пастири отъ рода си? Това вдигание историческитѣ титли на митрополититѣ не е ли направила съ цѣль, за да изглади всѣко напомнювание на простото българско население, че то е българско?

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јули 18, 2014, 09:59:56 am

Спомени за революционната дейност в Серския окръг - Лазар Томов от с. Годлево, Разложко, Пиринска Македония

http://www.strumski.com/biblioteka/?id=233

"Роден съм през 1878 г. по време на Разложкото въстание. Родното ми село Годлево е разположено по южните склонове на Рила планина, северно от гр. Разлог, на един час разстояние от него...

Тогава в Кюстендилското педагогическо училище беше учител и известният на българското общесто революционер Стоян Заимов, към когото ние хранехме голямо уважение. Искахме да чуем неговото мнение във връзка с освободителната борба в Македония и по решението ни да образуваме Македонско младежко дружесгво. Изпратихме при него делегация от трима души — Григор Анастасов и други двама, които бяха приети от него и изслушани с внимание. Стоян Заимов отговорил на нашите другари със следните слова: „Нощите са тъмни, вие сте млади и разполагате с тях и с младежки сили. Продължавайте да работите за освобождението на Македония от тежкото вековно турско иго.” Думите на стария и уважаван революционер, предадени ни от делегацията, ни направиха силно впечатление и още повече ни ентусиазираха. В атмосферата на Макепонското младежко дружество в Кюстендил господствуваше пламенен патриотизъм, съчетан с прогресивни социални тежнения. Повечето от нашите другари бяха пои влиянието на социалистическите идеи, които все повече обхващаха младата интелигенция.

Задачата на дружеството бе: 1) да се грижи за самообразованието и културното повдигане на своите членове — младежи от Македония; 2) да бъде в контакт с емиграцията и със зародилата се вече организация; 3) да възпитава младежите в дух на родолюбие. За постигането на тези задачи групата правеше чести събрания, в които се четяха реферати по разни научни въпроси, съобщаваха се новини из поробе ното отечество; образува се и македонски театър, в който главните артисти бяха Христо Чемков и Иван Бърдаров. През 1895 година, когато четнишките действия в граничните с България околии се засилиха, групата винаги помагаше и съдействуваше на четите. Трайко Китанчев посети няколко пъти дружеството. Той виждаше, че борбата ще продължи, и смяташе, че за тази борба ще са нужни просветени дейци, затова често пъти отправяше към членовете на групата следния съвет: „Ако искате да бъдете полезни на родната земя, след като свършите науките си заминете за родните си села и градове и като учители пръскайте светлината на просветата и работете за политическото събуждане на народа."

Между рефератите, които се четяха от групата, най-голямо значение се отдаваше на такива, които третираха българските въстания. Държаха се реферати за революционните движения на разни страни, напр. по освободителните борби в Полша, Италия и др., но най-много върху българските революционни борби. Почти всички биографии на видни дейци, като Ботев, Левски, Раковски и др. се знаеха наизуст от членовете на дружеството. Верни на себе си и на обещанията, които дадоха помежду си, всички почти членове на дружеството след завършване на училището заминаха за Македония като учители и борци за свободата ѝ.

Его имената на някои от членовете на дружеството: 1) Христо Чемков от Прилеп, убит в Македония; 2) Ефрем Чучков от Щип, също убит; 3) Мише Развигоров от Щип, паднал на 3 април 1907 г. в родния си град; 4) Никола Каранджулов, от Прилеп, убит на 10 август 1905 г. при едно сражение в Македония; 5) Трайче Христов от Велес, загинал също в борбата; 6) Петър Стоев от Свиленград, умрял на заточение; 7) Тасе Гюрков от Щип, убит от турците; 8) Григор Манасиев от Кратово, убит в с. Луково, Кратовско; 9) Д Панов, също от Щип, покойник; 10) Атанас Кралев, убит в Скопско; 11) Иван Бърдаров от Щип, покойник, и др.

През учебната 1896–97 г. за пръв път се запознах с Гоце Делчев. Той бе преместен за главен учител от Щип в Банско. С пристигането на Гоце в Банско организацията постепенно взе по-гопеми размери и бързо се разви както в Банско, център на революционните борби, така и в цялата околия. Гоце всеки понеделник идваше от Банско в Разлог (това беше пазарният ден в Разлог), за да се среща с местни младежи. След 2-3 срещи с него, на които разменихме мисли, една вечер той остана да нощува в Разлог. Нощувахме в малката стаичка на Иван Каназирев, закрита откъм улицата и обърната към двора. Там бяхме: Гоце, Иван М. Бележков, Иван Каназирев и аз — всичко четирима. След непродължителен разговор върху тежкото положение на народа в Македония, Гоце подчерта, че единственото спасение за народите, живущи в турската държава, е организираната борба на всички верни народни синове срещу вековната турска тирания. За мен настъпи най-сублимният в живота ми момент — Гоце предложи да дам клетва за вярност към делото. Аз се съгласих. Гоце стана прав, а заедно с него и останалите. Той постави на малката масичка камата, револвера и евангелието и почна гласно и високо да произнася клетвата. Всички прави като вкаменени слушахме. След произнасянето на клетвата целунах камата, револвера и евангелието, разцелувахме се всички и от тоя момент, през ноември 1896 г., аз бях вече член на ВМОРО...

Първият брой на „Свобода или смърт" излезе на 10. II. 1903 г.; след това Гоце Делчев замина за Солун да се срещне с Даме. Яворов издаде около 15 броя на „Свобода или смърт", който излизаше седмично. В тези 15 бр. на в „Свобода или смърт" бяха поместени редица статии и напътствия за организационните чети и легални дейци и сведения за лошите отношения на турската власт спрямо населението. В няколко броя Яворов помести няколко статии за участието на македонските жени в борбата за свободата. В бр. 9 от 6. IV. 1903 г. Яворов помести своето стихотворение, посветено на Гоце Делчев.
Ден денувам — кътища потайни,
Нощ нощувам — пътища незнайни . . .
Смъртта на Гоце се отрази извънредно зле върху душевното състояние на Яворов, който имаше силна вяра в Гоце и му беше най-близък приятел. После той написа биографията на Гоце. Поради загубата на Гоце и поради подготовката за Илинденското въстание, направиха се ред събрания във всички околии на Серския революционан окръг, а след това — околийски конференции, в които се обмисли планът за бъдещите действия през време на очакваното въстание...

След Илинденското въстание настъпи тежка зима. Бойните сили в по-голямата си част се прибраха в България, а с тях заминаха и много бежанци. Българската общественост прояви извънредно голяма отзивчивост към бежанците при тяхното настаняване и изхранване през паметната и извънредно люта зима. Потекоха помощи и от много далечни страни : облекло, хранителни продукти и пари. За тази цел бе избрана и една специална комисия. Нейната задача беше да събира и разпределя помощи за многобройните нуждаещи се бежанци от Македония...

Илинденското въстание донесе голямо разстройство в редовете на ВМОРО, но революционният дух сред масите не бе сломен и в скоро време борбата бе подета с нови сили. Първата необходимост след въстанието бе да се възстанови революционната мрежа, да се възстановят ръководните тела и възобнови организационният живот. За тая цел през 1905 г. се организираха околийски събрания, след това — окръжни конгреси, като подготовка за свикване общ конгрес. Дадено бе нареждане всеки окръг да избере своите депегати и към м. септември 1905 г. делегатите да се явят на определеното място, дето ще се състои общият конгрес на ВМОРО..."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јули 18, 2014, 10:03:31 am

СТРОИТЕЛИТЕ НА СЪВРЕМЕННА БЪЛГАРИЯ. ТОМ 1 - Симеон Радев от Ресен, Македония

"Миналото, от което България е получила струите на своя нов живот, е епохата на Възраждането. В нея трябва да търсим добродетелите на духа и на волята, чрез които българският народ възмогна над трудностите на една млада държава и над рисковете на една бурна история.

Първата отличителна черта на нашето Възраждане е, че то бе просветително. Докато сърби и гърци се втурнаха на политическата сцена на ХІХ-я век с пушка в ръка,българският народ почна своето ново битие, печатайки книги и откривайки училища. Един дълъг период на народно самообразование предшествува у нас сериозния опит за революция. Тъй се създаде традицията на просвещението, която поддържа до известна степен равновесието между политическия напредък и умственото развитие на нашия народ...

Да се извлече една философия от тази бурна епоха на новата ни история би било много смело, тъй като тя е много близко до нас и за едно обобщение липсува нужната перспектива. Би могло обаче да се твърди, че там, гдето българската политика е оставала вярна на здравите народни традиции, там, гдето се е вдъхновявала от духа на Възраждането, там, гдето е била едновременно националистическа и либерална, предприемчива и самоуверена, смела и упорита, там тя се е завършвала с пълно тържество. В тая смисъл историята на тая епоха е една епопея на българската енергия.

Берлинският договор биде подписан на 1 юли 1878 година. Преди той да бъде официално обнародван, преди даже да е бил съобщен на европейските кабинети, неговият текст се появи в Times благодарение на една хитрост на Бловиц, останала прочута в историята на големия репортаж. От английския вестник светът узна най-напред за окончателното дело на конгреса; от него и българският народ научи страшната вест за своето разпокъсване. Впечатлението в българските земи бе потресающе. "Ний останахме смазани, гръмнати, поразени" – пише един съвременник. Наистина никой народ не бе минавал с тъй бърз преход от упоението на една сбъдната мечта в ужаса на една катастрофа: целокупна България, осъществена за миг в Сан Стефано, бе раздробена сега на три части, чието единство се запазваше само в скръбното причастие на една общо понесена неправда...

В София се откри Военно училище, в което постъпиха веднага 250 ученици, разделени на 2 класа. В Източна Румелия от опълченските дружини се образуваха кадрите на една голяма местна милиция. Обучението на новобранците ставаше усилено. Българите се оказаха отлични войници. Служенето във войската бе в тия минути на екзалтация един мотив на гордост и едно проявление на патриотизъм. Отбългарските земи, останали под турско владичество, се притичаха сума младежи, жадни да постъпят в народната войска. Високият патриотически подем, окрилен от ненадейното чудо на Освобождението, вроденият войнствен дух на българите, тъй блестящо проявен на Шипка, националният навик към труд, радостната тогава наклонност към военна дисциплина, всички тия редки качества, усърдно развивани от руските офицери, дадоха възможност да се образува в късо време една превъзходна войска...

Физиономията на Търново в тия моменти трябва да е била особено любопитна. Старият престолен град виждаше да възкръсват по неговите улици ако не едновремешните видения на царски церемонии и болярски шествия, то поне шума, движението, нещо от драматичната външност на забравените времена. В града владееше наистина голямо оживление...Трябваше да мине една седмица, додето да пристигнат всички депутати. През това време дошлите вече избраници "разглеждаха Търновото" и неговите старини. Цял ден те пъплеха по развалините на царските палати и по Трапезица. "Всички се унасяхме, пише един от членовете на Учредителното събрание, в ония времена, когато българското царство, подкопано от гръцките интриги, е било окончателно разсипано, и всички хранехме надежда, че след Освобождението в скоро време България ще стане велика и славна, каквато е била във времето на Крума, Симеона и Асеня." "Всички бяхме опиянени от радост" пише един депутат от това време. Нито упоението обаче, нито шумът на оживления град не бяха прогонили от душата на депутата мъката за разпокъсаното отечество. Спомените за могъщата и обширна някога българска държава, усилени тук от паметниците на миналото, правеха, напротив, още по-чувствителна и по-тежка неправдата, която даде на българския народ тесните и неестествени граници на княжеството...

"До 10 февруарий – ден, определен за откриване на събранието – времето минаваше, пише г. Д.Маринов – във взаимно запознаване и в чести срещи по домовете. Стана много ясно, че всички се мъчеха от факта, дето Санстефанска България бе унищожена и дето нашият народ бе разделен на 5 части; мнозина се изказваха в смисъл, че много по-добре щеше да бъде да бяхме останали всички под Турция с по-малко права, нежели като разцепени може би за всякога. В тия срещи изникна, макар още неясна, неяка, мисълта да не взимаме участие в предстоящото събрание, да протестираме пред европейските сили за голямата неправда над нашия народ и да се разотидем. Чакаше се обаче да се съберем всички, па тогава да се реши какво трябва да правим."

Депутатите бяха свикани да се наредят в залата на събранието на часа 10. Още на 9 часа всичките бяха на местата си. Освен тях бяха дошли европейските комисари, много дами и лица, дошли от други градища, за да присъстват на отварянето напървия български парламент... Такава една важна церемония не можеше да не се свърши с един молебен. Той се отслужи в малката старинна църква "Св. Четиридесет мъченици". Построена от Асеня ІІ в 1203г. в спомен на неговите победи над гърците, обърната от турците в джамия, тя бе пак осветена в първите дни на Освобождението. От конака, дето заседаваше Съборът, до църквата от двете страни на улицата по цялото нейно протяжение бяха наредени войници в шпалир. Шествието, първо по рода си в нова България, бе внушително. Начело вървеше половин ескадрон кавалерия...Молебенът се отслужи от престарелия бивш екзарх Антим. Додето трая службата, топовете гърмяха непрестанно и многолюдието, събрано навън по близките улици, продължаваше да вика: урра! Църквата "Св. 40 мъченици" е малка, тъмна, ниска. Но в тоя тържествен час тя бе преобразена. Невидими велелепия я украсяваха. Сводът й сякаш се издигаше до небето, стените й се ширеха сякаш безкрайно. Душата на българския народ бе се събрала тук в един полет към провидението – и в една молитва. "Ние плакахме от вълнение и радост", пише един от депутатите...

"Преминем ли от тук в Македония, зрелището, които срещат очите ни, е неописуемо." Като напомнуваше за известията, които идеха вече от там за нови турски зверства, Стоилов се провикваше: "Неволно си мислим за стиховете на безсмъртний Данте, начертани над входа на ада, (които), като че са писани за Македония." Иде след това една поразителна картина за това, което трябваше да представлява в продължение на 30 години българската външна политика. "Може би нашите бъдещи политици да постъпват с благоразумие, с осторожност, с хладнокръвие... но народът, ние, които сме част от тоя народ, никога не ще можем да бъдем хладнокръвни... Всякога ще поддържаме в техните стремления и опити тези, които са плът от нашата плът и кръв от нашата кръв." След като описа злочестината на раздробеното отечество, Стоилов заключаваше, че Учредителното събрание трябва да продължи своето дело, като изкаже общенародните искания пред царя Освободител и Силите, които "в столицата на едно велико царство са скроили днешното ни положение." Речта на Стоилова беше постоянно прекъсвана от ръкопляскания и когато той слезе от трибуната, събранието му направи продължителна овация...

Да се бе осъществила Санстефанска България, българската църква щеше да има същите граници, както и българската държава, предлогът за филетизма, с който се подкрепи схизмата, щеше да се отнеме от Патриаршията и единството на православния свят щеше да се възобнови. Парадоксалното положение, което Берлинският договор създаде за българските земи, повърна обаче Църковния въпрос към първоначалните му трудности. Както в 1872 г., отбългарите се искаше да принесат в жертва една съмнителна догма, която тревожела съвестта на руските синодални архиереи и усложнявала руската политика в Изток, класическите епархии, в които се е зародила народната ни писменост и които са свързани със спомена на Охридската патриаршия. Но ако в усилните години на Възраждането тая жертва биде отблъсната от народните водители в Цариград, още по-недопустима бе тя сега, когато един екзалтиран национален фанатизъм се бе събудил за току-що разпокъсаното единство на велика България. При всичко това инструкциите на княз Дондукова бе да настоява върху условията, необходими за едно помирение с Патриаршията, и да държи екзарха в Пловдив. Тогава, прибягвайки до една маневра, която един път бе вече успяла, българите размахаха призрака на унията. По заповед на Пловдивския митрополит Панарет, снабден от него с писмени наставления, за да му служат в бъдеще като оправдания,Методий Кусевич замина за Цариград и почна там жива агитация в полза на унията. Едва пристигнал, той свика в метоха на Фенер срещу църквата, едно събрание от представителите на българската колония воглаве с македонските еснафи. С един буен език, през който минаваха като светкавици поривите на един библейски гняв, Методий описа ужасното положение, в което се намираше българското отечество: турски гарнизони в Тракия; Македония оставена на "лютите зверове"; бъдещето на народа ни обречено на върховна гибел. Пред тая потресающа картина един трагичен трепет обхвана публиката: тогава Методий как русите държали насила екзарха в Пловдив и не го пускали да се върне в Цариград. "Една Екзархия ни бе останала, символ на народното единство и утеха за нашите скърби, заяви той, и на нея посегнаха. Сираци съвсем останахме, братя. Нашите самозвани покровители искат да ни направят зло нечувано. Ще оставим ли да ни се погуби народността?" "Не! Никога!" - викаха присъствующите, повечето от които плачеха. Най-трогателно беше отчаянието на македонците: те сякаш втори път губеха свободата си. Посред това силно вълнение реши се да се изпрати до екзарха един ултиматум: или да се върне при българите в Турция, или да се знае, че те ще провъзгласят унията...

Князът бързаше. Три позлатени лодки дойдоха да го вземат от парахода и го заведоха в Долмабахче до стълбите на градината. Веднага той се отправи в Илдъзкьошк, придружен от двамата си български адютанти. В палата той биде посрещнат от министрите и поприказва малко с Осман паша, с когото се бе запознал в Плевен. Турският герой разгледа с любопитство българската униформа на адютантите и я похвали. Аудиенцията при султана бе кратка и малко студена. Абдул Хамид очакваше да види един висок турски сановник с фес и в стамболина, а пред него се явяваше един млад генерал с национална военна униформа и с бял калпак на главата. Недоволен, той не му връчи лично фермана, като каза, че още не е готов. После размени няколко думи със своя васал.
- Надявам се, че ще се отнасяте вярно с правителството ми и ще уважавате моите граници.
- Това ми се налага от Берлинския договор - забеляза княз Александър.
Султанът поде:
- Желая да бъдете справедлив и да се отнасяте добре с поданиците ми в България.
- Това ми заповядва конституцията.
Това бе всичко. Султанът тури край на аудиенцията. На княза бидоха оказани големи почести, но турците явно роптаеха. Спрямо българите те показваха голямо раздразнение. На много пунктове край Босфора, откъм европейския бряг, се бяха натрупали сутринта групи от българи: абаджии, градинари, млекари - повечето отМакедония. Те чакаха да видят ако не лицето на първия български княз, то поне парахода, с който той идеше...

Не се мина много време, и Кевенхюлер представи на Цанкова копия от две ноти на Портата от 1875 г., в които Сафет паша съобщаваше на Австрия, че линията ще следва пътя Белово-София-Ниш и че тя ще трябва да бъде привършена на 31 декемврий 1879 г. Имаше несъмнено една важна разлика между трасето, обещано от Турция, и това, за което настояваше Кевенхюлер. Линията София-Белово-Ниш можеше да мине през Кюстендил и Скопие, тъй като за Пирот в турските задължения не се споменаваше нищо. На тая почва се постави сега и българското правителство. То заявяваше, че няма да се съгласи по никакъв начин да построи припадающата се на България част от международния път, ако той не мине през София-Скопие. Както Каравелов, тъй и Цанков бяха схванали грамадната национална важност на едно прямо съобщение между княжеството и Македония. В борбата си срещу Австрия Цанков бе намерил известна подкрепа освен в Русия и у някои други велики сили. Английското обществено мнение не гледаше със симпатия на установяването на една линия, която би поставила трафика между Централна Европа и Изток под немско влияние...

Князът не очакваше тъй скоро революцията, но той немá нито минута за колебание. Той бе млад и обичаше славата, а делото бе народно. Имаше ли надежда то да успее? В същия час той отговори, че тръгва за Търново, отгдето ще изпрати официален акт за Съединението, и че моли привременното правителство да запази реда и тишината в Румелия, докато той пристигне в Пловдив. "Бог да е с нас!" - свършваше телеграмата...Князът мина през Русчук и на 8-ми стигна в Търново, гдето го чакаха Каравелов и Стамболов. Тук той прие К. Калчева и д-р Янкулова, пратени от временното правителство като депутация. В Търново Стамболов съчини княжеската прокламация към българския народ, главният пасаж на която бе: "Като имам предвид благото на българския народ, неговото горещо желание да се слеят двете български държави в една и постигането историческата му задача, аз признавам съединението за станало и приемам отсега нататък да бъда и се именувам княз на Северна и Южна България."

Положението се подобряваше значително, когато от Петербург дойде нечаяно едно потресающе известие: една заповед на генерал Обручев предписваше на княз Кантакузина да си даде оставката от поста на военен министър и отзоваваше руските офицери, служещи в княжеството и в Румелия. Княз Александър остана зашеметен от тоя удар. За него това значеше не само една тежка присъда на руския цар върху революцията, но и грамадно намаление на шансовете за младата българска войска да може да защити страната. С тая бързина на решенията, която отличаваше неговия характер и в която имаше една странна смес от униние и безкористност, княз Александър написа веднага до царя следната депеша: "Ако отзоваването на руските офицери, които служеха в моята войска, е един знак на неодобрение, отнасящ се специално до мене, заявявам на Ваше Величество с пълна искреност, че съм готов да пожертвувам своята корона за благото на българския народ. Моля само Ваше величество да покровителствува съединението на двете Българии, съединение, което е било приготвено и прогласено без мое знание и против моята воля."

За чувствата, с които биде посрещната войната в България, имаме едно любопитно свидетелство от А. фон Хун, кореспондент на Könische Zeitung. Той присъствувал, когато капитан Христо Попов прочел на една дружина от първия пеши полк приказа за обявяването на войната."Никога - пише той - няма да забравя това, което видях тогава: с ликующи, нескончаеми ура бидоха посрещнати неговите думи, пушките се размахваха, калпаците почнаха да хвърчат във въздуха и от лицата грееше една дива, бих могъл да кажа, варварска радост." Подир двайсет минути войниците бяха готови за поход. Калпаците и пушките им бяха украсени с цветя и зеленина. Те пееха. Дружината тръгна към гарата, а князът със свитата си се упъти към съборната църква, гдето се отслужи молебен. Тук пред едно голямо множество князът прочете прокламацията за обявяването на войната. Публиката бе обладана от неудържимо вълнение. Когато князът през Джумаята потегли за гарата, народът спираше на всяка стъпка колата му, защото всеки искаше да го види и да му пожелае слава. Той бе бледен и на благопожеланията отговаряше: "Бог е с нас, братя! Или ще победим, или ще умрем славно като истински българи!"

Щабът на войската бе вече определил окончателно плана на действие. Главните сили на Западния корпус се съсредоточаваха бърже в Сливница. Тук неприятелят трябваше да се спре по всякакъв начин, дордето да пристигнат войските от южнобългарската граница. В Радомир се формира под командата на капитан Кисов един отряд, който да задържи моравската дивизия, като не й даде възможност да пристигне в решителния момент на сливнишкото бойно поле. При изпълнението на тоя план българите показаха всичката жилава енергия на своята раса. Издръжливостта им в маршовете възхищава и до днес военните историци. От Брезник за Сливница, от Трекляно за Радомир, от София за Бучино, от турската граница за сръбската българските войници вървяха ден и нощ, без сън, без почивка, посред тъмнина и виелица, едва хранени, едва обути, викайки по пътя ура, за да замямат своята умора и своя глад. Само в първите дни на Френската революция могат да се намерят примери на подобен ентусиазъм. Може да се каже, че в тия походи българите надвиха природата. Конниците слизаха от конете си, за да не паднат, заспали, от седлата; пехотинците вървяха като екзалтирани фантоми. За дисциплина не можеше да става ни дума: патриотизмът стигаше...Появяването на княза предизвика един голям полет във войската. Щом пристигна, той се показа по укрепленията, посрещнат с френетически викове. Войник сам, княз Александър подкупваше сърцата на войниците. Неговото присъствие във военния стан бе един могъщ морален елемент на победа...

Княз Александър имá щастливата идея да посрещне с музика уморените от дълъг път дружини. На нашата позиция не знаеха нищо за това. Престрелката продължаваше още от предните постове, когато един голям, многоброен вик се издигна в мрачното ноемврийско небе: за един миг българите помислиха, че сърбите са извършили някакво скрито обходно движение и настъпват към позицията в тил. Но скоро екнаха звуците на "Шуми Марица", чуха се възторжени урра!, пуснати от хиляди гърла, и офицерите, твърде развълнувани, казаха на войниците си: "Пристигнаха нашите братя от Южна България!"

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B8%D0%BC%D0%B5%D0%BE%D0%BD_%D0%A0%D0%B0%D0%B4%D0%B5%D0%B2

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D1%82%D1%80%D0%BE%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D1%82%D0%B5_%D0%BD%D0%B0_%D1%81%D1%8A%D0%B2%D1%80%D0%B5%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D0%BD%D0%B0_%D0%91%D1%8A%D0%BB%D0%B3%D0%B0%D1%80%D0%B8%D1%8F

http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=101&T1=%D1%F2%F0%EE%E8%F2%E5%EB%E8%F2%E5+%ED%E0+%F1%FA%E2%F0%E5%EC%E5%ED%ED%E0+%C1%FA%EB%E3%E0%F0%E8%FF.+%D2%EE%EC+1&Add1=%D6%E0%F0%F3%E2%E0%ED%E5%F2%EE+%ED%E0+%EA%ED.+%C0%EB%E5%EA%F1%E0%ED%E4%F0%E0+1879-1886

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јули 25, 2014, 09:08:23 am

МАКЕДОНИЯ И БЪЛГАРСКОТО ВЪЗРАЖДАНЕ - „La Macedoine et la renaissance bulgare au XIXe siecle“ - СИМЕОНЪ РАДЕВЪ, 1918 г.

http://de-zorata.de/blog/2012/04/11/makedonija-i-balgarskoto-vazrazhdane/

http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=571%3Ai&catid=29%3A2010-04-24-09-14-13&Itemid=61

http://archive.org/stream/lamacdoineetle00rade#page/1/mode/1up

"На паметьта
на
БОРИСЪ САРАФОВЪ, героятъ на Илинденското възстание,
авторътъ посвещава тази книга
съ братско чувство.

ПРЕДГОВОРЪ КЪМЪ НАСТОЯЩЕТО ИЗДАНИЕ

Настоящата книга бѣ написана въ 1918 г., на френски. Нейната цель бѣше да освѣтли чуждия свѣтъ, кѫдето бѣ проникнала лъжливата сръбска пропаганда, върху народностьта на славянитѣ въ Македония. Да бѣ предназначена за български читатели, тя можеше да има друга кройка и други размѣри. Но тогава тя щѣше да бѫде съвсемъ друга книга.
Такава каквато е, Македонскиятъ наученъ институтъ намѣри за добре, по препорѫката на покойния професоръ Милетичъ, да я издаде въ 1927 г. въ български преводъ, направенъ независимо отъ мене. Азъ не мога освенъ да се радвамъ за тая инициатива, тъй като, отъ разказитѣ на младитѣ български дейци въ Македония, които водиха борбата срещу сръбското владичество, разбрахъ, че тази моя книга е стигнала до тѣхъ по тайни пѫтища и не била безъ полза, както за тѣхното вдъхновение, тъй и за опровержението на лъжитѣ, разпространявани отъ Бѣлградъ досежно македонското минало.
Новото издание, което днесъ давамъ, е нѣкѫде съкратено, нѣкѫде допълнено. Спирамъ се тоя пѫть повече върху нѣкои дейци, защото така тѣхното дѣло става по-понятно, а още и заради това, че най-интересното въ историята е все пакъ човѣкътъ. Голѣмо бѣше изкушението да се простря върху по-далечнитѣ причини на възраждането, както и върху неговитѣ отличителни черти. Но трѣбваше да си наложа едно ограничение. Ще се задоволя да изкажа тукъ накратко нѣкои мисли, които, надѣвамъ се, при другъ случай ще мога да развия по-надълго.
I. Съвременниятъ национализъмъ, въ цѣлостьта на своитѣ черти и въ своята сѫщина, се роди у насъ вече съ Паисий, когато у другитѣ народи на Европа, даже най-голѣмитѣ, то е едно послешно явление.
II. До като други народи, много по-просвѣтени и съ непрекѫснато минало на независимость, не сѫ смѣтали за свое отечество друго освенъ територията, надъ която сѫ царували тѣхнитѣ владетели, у българскиятъ народъ е имало понятие и чувство за предѣлитѣ на неговата родна земя. Паисий пише кѫде живѣятъ българитѣ. Преди него, още въ първата половина на XVII вѣкъ, българитѣ, католически владици, показваха сѫщитѣ граници на България.
III. У нашия народъ привързаностьта къмъ българскитѣ земи въ тѣхната цѣлость и стремежътъ за тѣхното обединение сѫ се появили много по-рано и сѫ били всѣкога много по-живи, нежели у други народи. Тая разлика особено проличава при едно сравнение съ нашитѣ съседи. Гърцитѣ сѫ мечтали да възстановятъ византийската империя, сърбитѣ — да се увеличатъ чрезъ грабежъ. Нито еднитѣ, — нито другитѣ сѫ се поставяли на почвата на народностьта и на нейното единство.
IV. У българския народъ жизнениятъ просторъ съвпада съ племенното наследство. Безсмъртнитѣ думи на Любенъ Каравелова: „Своето не даваме и чуждото не щемъ” сѫ девизътъ на българското възраждане. Тѣ съставяватъ и неговото благородство предъ историята.
V. Въ време на възраждането интелигенцията и рѫководящата класа сѫ вървѣли заедно, въ неразлѫчна взаимность. Тамъ бѣ тайната на неговитѣ чудни успѣхи. Такава взаимность е сѫществувала въ българската история само въ една друга епоха, епохата на Бориса и Симеона.
VI. Презъ време на църковния въпросъ имаше между водителитѣ по-боязливи, които се съмняваха, че българскиятъ народъ ще може да издържи до край борбата и бѣха готови да пожертвуватъ нѣкои отъ епархиитѣ на Тракия и Македония, за да се постигне разбирателството съ гръцката патриаршия; други, по-смѣли, отхвърляха непреклонно всѣка отстѫпка отъ народната цѣлость. Историята показва, че тѣ бѣха правитѣ, защото се оправда вѣрата имъ въ силата на българския духъ да мине презъ всѣко изпитание.
VII. Смѣлостьта у тѣхъ не изключваше разума и мѫдростьта, а се съчетаваше съ тѣхъ. Стремейки се къмъ крайното разрешение на въпроситѣ, тѣ умѣеха да ги поставятъ единъ следъ другъ, всѣки въ своя моментъ. Това ние едно време нарекохме духътъ на постепенность въ българското възраждане.
VIII. Пламъкътъ на българския народенъ духъ никога не се е издигалъ тъй високо както въ време на възраждането. Но тоя пламъкъ щѣше да отиде напусто, ако да нѣмаше водителство, йерархия и дисциплина.
IX. Въ възраждането има будители, има и водители. И еднитѣ и другитѣ бѣха личности изключителни. Защо такива хора понѣкога се раждатъ, но нѣкога не? Това остава у всички народи една загадка. Може да се каже само, че голѣми водители се явяватъ при силенъ националенъ подемъ.
X. Възраждането е епохата на най-голѣмото национално самочувство у българитѣ. Българскиятъ народъ бѣше поробенъ и духовно и политически, но представлението, което българинътъ имаше за българщината, бѣше гордо, възторжено и пълно съ самоувѣреность. Думата „Българийка” употрѣбявава по-късно, щѣше да се види на българитѣ отъ онуй време като кощунство.
XI. Никой народъ не е жадувалъ за просвѣщение така както българитѣ презъ време на възраждането. Трѣбва да се отбележи сѫщо, че никога българскиятъ народъ не е ималъ толкова видни хора съ класическо образование, както въ тая епоха. Почти всички будители и водители бѣха хуманисти.
Високитѣ гръцки училища бѣха тогава истински огнища на елинска култура; младитѣ българи изнесоха отъ тамъ съкровищата на античната мисъль. Тя имъ даде тази благородна дисциплика на ума, която така силно поразява въ тѣхнитѣ писания.
XII. Турското завладяване тури край на пагубното византийско влияние у насъ. Презъ високитѣ гръцки училища отъ началото на XIX в. дойде въ България лъхъ отъ класическата древность, тъкмо противоположна на византийския духъ. Върху здравитѣ основи, които остави възраждането, се упражни сетне разрушителното действие на руската радикална мисъль. Руското нихилистическо влияние се оказа толкова пакостно за нова България, колкото византийското за България отъ срѣднитѣ вѣкове...
14 септемврий 1942 г.
С. Радевъ"

ТОМ II - БОРБА ЗА НАРОДНО ЕДИНСТВО И СВОБОДА

"...У Раковски имаше и друг един народен проект, за чието осъществяване той намери гореща подкрепа у големия български деец от Македония отец Натанаил. Ний видяхме, че през време на Кримската война търновецът Павел Грамадов намери Натанаил в Света Гора с предложение да се образува заговор за подпомагане на руските войски, когато минат Дунава. Грамадов беше му изпратен от Раковски. Сега превратностите на времето събраха и тримата наедно.
„В 1857 година, на 23-и декемврий, разказва Натанаил в своята ”Автобиография”, Савва Георги Раковски, с Павел Грамадов, родом от търновското село Арбанаси, дойдоха в мънастирът Добровец да земат и моето мнение за както как би могло да се издава един весник в Белгия, по француски и български, с който да се осветляват европейските народи по нашето църковно и политическо състояние. Понеже това не можеше да се осъществи другояче, освен със събиране суми, то найде се нужно да се събере това количество чрез подписка. Това и стана. Раковски и Грамадов взеха един тефтер, прошнурахме го с моя печат и подпис скрепихме го и аз пръв подписах сто австрийски минца, които дадох веднага, после подписката се поднесе на каймакамина и други. Раковски между това обшета в Молдова няколко мънастири и събра доста български стари ръкописни документи и тръгна към Галац и Болград с намерение, ако се може, в тия мeста да издава весникът, за което аз му направих печат, с лъв български“.

Народната борба беше обща за всички български земи, но никъде фанариотските гонения и безчинства не бяха тъй жестоки както в Македония. Никъде и омразата към тях не бе толкова дълбока. Затова гласът на Раковски будеше там такъв силен отзвук. Когато се изучи напълно живота и делото на тоя необикновен човек, ще може да се види, колко голяма е била неговата роля в пробуждането и подема на българщината в Македония. В огромната му архива – за жал и чудо още необнародвана – има писма до него от най-важните градове отсам и оттатък Вардара. Едва ли има виден деец от там, който да не е бил пряко или косвено във връзка с него. Джинот му пише от Скопие; Георги Динков му е настоятел в Солун; Хаджи Гого е негов абонат във Воден; Димитър Робев, в Битоля; в Прилеп Тоде Кусев знае наизуст всичките му писания; от Охрид му изпраща дописки Шапкарев. Писмата на Шапкарева до него трептят от възторжена почит. На 10 декември 1860 г. той му пише:
„Слухът Вашего искренаго любородия и непрестанните ваши народнаго ни успеха ради старания, летаещем по воздуха низ гори високи, долища глубоки и полина зелени свея Болгария, долетал и в нашето некога славнаго града Охрида най-после и во нашите уши, за кое воздаваещем вишнему благодарения, со недоизказано Болгарско чувство се радваме“.
Раковски му отговаря с писмо от Белград, пратено чрез един от учениците на Миладинова, и сърцето на Шапкарева блика от вълнение. Той му пише на 2-и януари 1851 г. ”Возблагодариф Вишнаго Бога що ме достои да се опознаем писмено, ако не лично, со почтенно лице, просветителя и добродетеля Болгарскаго нашего народа.“

Тая Македония, в която неговото име извикваше такива пориви на възторг, Раковски я обичаше от своя страна с една дълбока, изключителна любов, в която влизаше и едно романтично чувство. На младини, когато стъпваше в революционното си поприще, той бе взел нейното име за свое: бунтовникът в Браила се наричаше Сава Македон. Той обичаше Македония заради виденията на старинна слава, които тя събуждаше в него; обичаше я като люлка на българската писменост и извор на светлина за българския народ. Душата му кипеше от гняв, когато помислеше, че в Охрид, дето Климент бе пръскал своите зари, че в тия места скъпи за ”всяка благочувствена българска душа“, фанариотите търсеха да угасят българското съзнание и да затрият всеки български спомен. Той знаеше, с каква смелост и посред какви опасности българите се вдигаха тук срещу гърцизма и преценяваше всичката важност на тая борба за българските съдбини. За него, както и за всичките големи дейци във Възраждането, Македония беше не само неразделна, но и свещена част от българската цялост...

В своя оперативен план за въстанието Раковски даваше като главна задача завземането на Балкана и на едно пристанище на Дунав, отдето щели да дойдат ”няколко легиона българи.“ Македония по географски причини оставаше настрана от похода. Нейната роль обаче беше да задържи турските сили. ”Защото, бележеше той, и тамошните места са разбудени и нещат остана мирни.“ Македония – както и другите български земи – не бе в положение да вземе участието, което Раковски й предначертаваше. Но от нея му дойде най-важният помощник дядо Ильо. Дядо Ильо бе роден в Берово в Малешевския балкан. Жаждата да отмъсти за брата си, убит от турците, го накара още млад да хване гората. От тогава той не се отдели от пушката си. Неговата неумолима десница упражняваше върху потисниците на отечеството му един спасителен терор, а българското население благославяше името му, защото той бе великодушен и обичаше сиромашта. Българското пробуждане в Македония изпълни сърцето му, отворено, за всички народни чувства, с голямо въодушевление. Той създаде в четата си един вид училище: караше млади момчета да учат българско писмо и ги пращаше за свещеници по селата. Дядо Ильо дълго ходи по планините. Неговото царство бе от Малешевския балкан та до Странджа на изток. В целия тоя простор неговото име бе прочуто...

Нашата задача е тук да посочим участието на македонските българи в тоя пръв голям и самостоятелен поход на българите, на българска земя, за свободата на България. Това участие се ознаменова в самото начало. Когато през нощта на 6-й юли, чамът, носящ четите, се приближи до едно удобно място на Дунава, пръв се метна от него и скочи на брега Спиро Джеров от Битоля. При скачането ятаганът му падна в реката. ”Караджа, се провикна той, това не е на добре“ и изкара, та хвърли в Дунава и ножницата. ”Някои от момчетата, пише Хр. Македонски, му подаваха своите ятагани, но Спиро не рачи да вземе ни един, а се задовили с палата, една крива сабля, която той носеше с върви метната през рамо”. С нея той ще върви в яростните пристъпи, които прославиха българската храброст.
Спиро Джеров падна на Бузлуджа, редом до Хаджи Димитър. Така провидението нареди, щото на това лобно място към което ще гледат вековете, Македония да смеси още веднаж своята пролята кръв с кръвта на другите български земи. Това име, Джеров, по-късно изпаднало в забрава, беше на времето прочуто. Любен Каравелов го възпя заедно с двамата знаменити войводи:
„Хайде кажи Бог да прости
Спира, Караджата,
Хайде кажи: „на Хаджият
Блазе на душата“.

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јули 27, 2014, 03:11:43 pm

КЪМЪ ХАРАКТЕРИСТИКАТА НА ГРИГОРЪ С. ПЪРЛИЧЕВЪ (по спомени, сведения и документи) отъ К. Г. Пърличевъ, 1928 г.


"Ние българитѣ изобщо не сме отъ ония народи, които знаятъ добре миналото си, историята си. Когато проучваме известна личность, живота и дейностьта на която сѫ свързани съ нѣкоя епоха отъ нашето минало, заедно съ това ние спомагаме за пò-подробното изучване на тая последнята. Чрезъ Гр. Пърличевъ, за когото не всичко се знае до сега, [1] ще хвърлимъ може би още малко свѣтлина върху една отъ най-свѣтлитѣ елохи отъ нашата история, възраждането...

Не малко пѫти следъ прочитъ или продължително писане се разхождаше било самъ въ двора подъ черницата или на чардака съзерцавайки надъ езерото къмъ Галичица, или съ сина си на Горни-Сарай, Горнà-порта, Канио, нà Кукуль — въ Охридъ, или по рида надъ българскитѣ гробища и край морето — въ Солунъ. Молитва винаги трѣбваше да чете синъ му или една отъ дъщеритѣ му както преди, тъй и подиръ ядене. Обѣдътъ свършенъ, той пийнуваше чаша вино и много често самъ започваше било нѣкой черковенъ тропарь или народна пѣсънь, или караше насъ, децата да попѣемъ. Между тия пѣсни бѣха неговата за унищожението на Охридската патриаршия („Въ хидяда и седъмстотинъ шестъдесеть и второ лѣто. . .") оная за посрѣщането на първия български владика въ Охридъ („Бога вишнаго да славимъ. . ."), пакъ съставена отъ него...

Бѫдещата му булка и помощница на старата му вече майка става Анастасия Христова Узунова. Случайностьта ли, сѫдбата ли, или нѣкой добъръ духъ навелъ Пърличева на тоя имено изборъ, а не на другъ, фактъ е обаче, че П. е отдалъ на съпругата си най-голѣмата възхвала, пожелавайки на всѣки българинъ да има такъва като нея. За да каже това, П. е ималъ всичкитѣ основания. Темпераментъ като неговия мѫчно би издържила коя и да е жена. Но Анастасия Христова Узунова, дъщеря на Христо Узуновъ и Зоица, сестра на Константина Христо Узуновъ, когото Козма Шапкаревъ е благославялъ като пръвъ свой учитель на българско четмо станала негова спѫтница въ живота, изнесе до край своя тежъкъ кръстъ безъ роптание и съ пълна преданость на своя дългъ...

Самъ Пърличевъ се бѣ заелъ съ време да въведе своя синъ въ познанието на гръцкия езикъ, и когато бѣше учитель въ Солунската гимназия, гдето туку-що постѫпихъ, почна съ мене уроцитѣ по тоя езикъ у дома. Но азъ, гоненъ и преследванъ отъ връстницитѣ гърци отъ махалата, често пѫти въ боеве съ тѣхъ, отказахъ подъ нѣкакъвъ предлогъ да уча езика на своитѣ противници...

Пърличевъ не е отъ словоохотливитѣ. A когато говори за себе си, още по-малко. Поради тая му черта, поради привързаностьта му къмъ краткость, Пърличевъ отминалъ въ своята автобиография подробности и факти, които ние съ голѣмо удоволствие бихме чели днесъ. Погледнете на самата автобиография. Макаръ и не голѣма по размѣръ, но една цѣла година е употрѣбилъ за нея; фактъ, който свидѣтелствува и за голѣмата му придирчивосгь, кое заслужва да влезе въ текста и кое не. Придирчивость не само въ фактитѣ, които подбира и прецежда, но и въ фразитѣ и думитѣ, които отмѣрва, поправя, изхвърля, замѣства. Може би поради тия си качества Пърличевата автобиография е станала любимо пособие на преподавателитѣ по български езикъ въ Царството и, по тѣхни признания, единствения образецъ за автобиография на български...

Съ ученицитѣ си П. е билъ обикновено строгъ, но справедливъ. Тогавашната педагогия допускала и бой. Отъ строгостьта и шамаритѣ П. не се бѣ отказалъ и въ последнитѣ си учителски години въ Солунъ. Даже и най-добритѣ му ученици сѫ били удостоявани отъ него съ тоя даръ. Покойниятъ Климентъ Карагюлевъ съ извѣстно задоволство разправяше единъ день, че и той не билъ отминатъ отъ П. „Щѣше да ми бѫде ядъ," прибавяше той, „ако и азъ, не бѣхъ получилъ отъ П. плесникъ." А Карагюлевъ билъ единъ отъ ученицитѣ, които били гордость за Солунската гимназия. Отличенъ по успѣхъ и съ примѣрно поведение, той билъ любимецъ на своя преподаватель П. Наистина съ добритѣ си ученици П. се хвалеше и радваше. Посредственитѣ по успѣхъ, но трудолюбиви ученици той е насърдчавалъ. „Още малко трудецъ ти трѣбва, за да се спасишъ!" Спрѣмо безволнитѣ и бездарни ученици е билъ язвителеиъ. А колко е почиталъ трудолюбието! Какъ е величаелъ труда! И цѣлия му животъ е билъ трудъ, и пакъ трудъ. Иначе безъ трудъ П. сигурно не би могълъ да прогони (това вече не само съ силна лична инициатива, a и съ общо съдействие) гърцизма отъ своя роденъ градъ; безъ трудъ какъ би съставилъ Арматолосъ и Скендеръ-бей; какъ би научилъ елински пò-добре отъ професоритѣ си; какъ би направилъ два превода на Илияда и Одисея; какъ би усвоилъ старобългарски езикъ безъ преподаватель, a отъ чуждитѣ езици, освенъ гръцки, още и французки, на който даже превежда, и италиянски, отъ който превежда Orlando Furioso отъ Ariosto...

Славянска-та грамматика, и ще настане време, когато едно обще нарѣчіе (употребено отъ ученытѣ) ще свързва вси-тѣ Славянскы племена. Това може да е сънь, нъ е и нужда велика. Тая е идеята, която ме побуди да слѣдвамъ, увѣренъ, че другы ще свършятъ това дѣло. Мые, гърчцкы въспитанницы, не смы опитны въ никое отъ Славянски-тѣ нарѣчія и особенно въ Българско-то, зачтото смы лишены отъ добъръ словарь. И пакъ за материѭ се принудихъ да вземѫ Словарь Академій Наукъ, когото и прочтохъ всичкый-тъ. — Повѣрвай ме, че не ще имашь спокойствіе отъ критикѫ-тѫ. — Зачто? — Зачтото идея-та ти е дързостна, и предприятието ти ново. Все, что е ново и дързко, възбужда ропотъ и гонение. А языкъ не се поправля веднажь; такво нѣчто прѣдпріе и Дука между гърцытѣ, но вси го осѫдихѫ. — Сравнеиіе-то ти не е право ; мые изгубихме само причястія-та, a гърцытѣ изгубили почто всичко. Нѣкои учены ны съвѣтуватъ да казвамы
присьрдце, увързъ, хора, хортуватъ, достойникъ,
вмѣсто :
усьрдіе, условіе, чловѣцы, говорятъ, министръ.
Нъ не ще приемемъ тыя думы. — Зачто? Зачтото освѣнь че сѫ токмо мѣстны, грамматическы не сѫ ничто. — Но како ще стане обще Слав. нарѣчіе? — Както стана едно обще отъ четыри-тѣ еллинскы и отъ десятьтѣ италянскы. Прочее, и слѣпцу видно, че языкъ-тъ (ми не е) както казва Шишковъ, въображяемый Славяно-Българскый, нъ чистый безпримѣ(сенъ) Старо-Българскый, языкъ-тъ на Слав: просвѣтители, очищенъ обаче отъ развращенія (со)лецизмы, вмъкнѫты въ него отъ нуждѫ-тѫ, да стане преводъ-тъ имъ буквално вѣренъ...

Фенеръ, самъ Π. твърди въ своята автобиография, гдѣто говорейки върху влиянието, което е упражнила неговата пѣсънь за унищожението на Охридската патриаршия, се изказва въ смисъль, че тя, пѣсъньта е сторила за тържеството на националния подйемъ пò-вече отколкото подвизитѣ му въ борбата срѣщу гърцизма. Така сѫ електризирвали духоветѣ и други негови пѣсни : оная противъ фанариотството „До кога, братя мили българи, До кога гърцитѣ ще ни тъпчатъ"... и за посрѣщането на първия български владика въ Охридъ „Бога вишнаго да славимъ и честитаго царя"...

Слово за Св. Климента, държано въ Охридъ

Охъ! колко сьмь радостенъ оти кàта гòдина съ сьрдце празнуваме Св. Климента! оти и во радости, и во жалбы въ устьітѣ ваши звучи името Св. Клименгь и пакъ Свети Климентъ! Св. Климентъ отбранъ божій ссѫдъ; отбранъ мегю вситѣ святы что аресале на Бога. Святи Климентъ — Охридскый Святитель, който съ постъ и съ трудъ извьрши великы подвизы. Святи Климентъ, който довьрши прѣводътъ на священнытѣ писанія, които Св. Св. Кирилъ и Методій не довьршиха. Святи Климентъ — въісокоученъ и святъ писатель. Святи Климентъ, който каза : въ Охридъ да стане свѣтло, и стана свѣтло. зачтото пòнапрѣдъ бѣхме во страшенъ мракъ и тьмнинѫ, Святи Климентъ — безсонно неуморенъ списатель, Святи Климентъ — необоримъ прповѣдникъ на святѫтѫ Хрістовѫ вѣрѫ. Святи Климентъ — прѣчестенъ крьститель на безбройны Български души...

Но за да оцѣните пòдобро свѣтецътъ когото празнуваме, трѣбва да си припомните какви бѣха нишитѣ дѣдове когато се учехѫ по св. Климентовытѣ книгы, писаны во нашъ языкъ, a послѣ какви станѫхѫ, кога захватихѫ да се учатъ по чуждый языкъ. Прѣдъ деветь вѣкове въ Охридъ бѣше страшенъ мракъ. Дойде св. Климентъ съ книгытѣ си, захвати да учи, и вчасъ мракътъ липса, и станѫ свѣтлина. Послѣ ны покорихѫ гърцитѣ подъ властьтѫ си, изгориха Българскытѣ книгы колко можехѫ и колко найдохѫ, и ни казахѫ: учѣте сега гърцкый. Тогава дѣдоветѣ наши сакахѫ некехѫ, захванахѫ отъ Алфа да си учатъ по гърцкы. Что станѫ. Вчасъ свѣтлината липса; и мракътъ пакъ поплати и се воцари. Какъвъ мракъ! Пърстъ прѣдоко не се гледаше. Почти никой българинъ неможеше ничто да се научи. Даже и се срамехме да се нарѣчеме българи; зачтото името ни бѣше излѣгло лошо. ны выкахѫ χονδροκέφαλοί...

Слово, произнесено предъ учители и ученици въ Габрово

Дойдохмы при Васъ, не за да познаете лицата ни, но за да Ви споминамы често за страданіята на изгубенитѣ Ви братія ; дойдохмы да Ви споминамы неописанытѣ имъ тегла и мѫченичества; дойдохмы да Ви споминамы често да управляте мыслитѣ си къмъ страдалцытѣ свои единородцы ; дойдохмы да Ви спомнямы окаянството имъ и да Ви трогнемъ сьрдцата...

Помните, прочее, че Майка Бългърія е въ окаянно състояніе; помните, че Майка Българія е раскѫсана на петь части. Когато всичкы народносты се съединяватъ, Българія биде разъединена. Никога исторія не забѣлѣжила толикѫ неправдѫ. Майка Българія къто прѣтьрпѣ звѣрскыи яремъ въ разстояніе на петь вѣкове, днесь тя плаче изгубенытѣ си чяда Македонія и Тракія. Тя плаче за плодороднѫтѫ Добруджа; тя плаче за Пиротъ, люлкѫ на искусствата. Не забравяйте никога, че Австрия подари Пиротъ на Сьрбы-тѣ, нарочно за да посѣе между Славяны-тѣ распри, раздоры, борбы, тъй чтото Австрія да гледа и да се радва. Не забравяйте никога, че Майка Българія е расплакана, че има разрѣшены, растрепаны косы-тѣ си отъ тѫгы и жялосты. Не забравяйте никога, че имате свещеннѫ дължность, къто се развыете умомъ и тѣломъ, да притечете на помощь Майцѣ си, да отрыете нейны-тѣ сълзы, да утѣшите скърбьта ѝ, да замѣнйте чьрны-тѣ ѝ дрехы съ бѣлы и веселы, да турите на главѫ-тѫ ѝ вѣнецъ. Тя си има вѣнецъ, но да ѝ турите и другый вѣнецъ отъ цвѣтя, които растѫтъ въ Македонія; да турите на рѫкѫ-тѫ ѝ онзи драгоцѣнный пьрстенъ, что се намира въ Тракія, чуденъ по красотѫ-тѫ си, свѣтълъ како сълнце, пьрстенъ когото завижда всичкый свѣтъ.

Охъ! безбройны учены българе жьртвовали сѫ животъ и имотъ за Майка България. Слѣдувайте примѣръ-тъ имъ. Да бы далъ Богъ чтото въ кратко врѣме, да вы видѭ развыти умомъ и тѣломъ да бѫдете предводители на народа, въоружены съ нравственно и вещественно оружіе, самы распалены... самы безстрашны, и другы да насьрдчявате; зачтото сграхъ-тъ е най-силный вратъ на чловѣческо-то благосъстояние. Страхъ-тъ прави чловѣка низъкъ, когато безстрашіе-то го възвишава.

Страхъ-тъ прави чловѣка смьртенъ... Богъ не ны стори да умремъ какъ скотове, но слѣдъ смьрть-тѫ да станемъ безсмьртны. Вышній Богъ да углади пѫть-тъ къмъ Тракия и Македония, да Ви сподоби да распьрснете врагове-тѣ си какъ прахъ, да стѫпвате на зміи и скорпіи, да освободите братя-та си, да се вьрнете съ побѣдны вѣнцы на главы-тѣ си, да утѣшите расплаканѫ Майка Българія, да прославите благочестивій Нашь Князь и да станете безсмьртны на земѝ и на небеси. Аминъ."

Македонски Прегледъ
Година IV, книга 2

http://www.dlib.mk:8080/jspui/handle/68275/79#.U9T5ReOSzfL

http://www.promacedonia.org/mp/mak_pregled_04_1-4_1928.pdf

http://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/8/8c/%D0%9A%D0%B8%D1%80%D0%B8%D0%BB_%D0%9F%D1%8A%D1%80%D0%BB%D0%B8%D1%87%D0%B5%D0%B2_-_%D0%A5%D0%B0%D1%80%D0%B0%D0%BA%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%B8%D0%BA%D0%B0_%D0%BD%D0%B0_%D0%93%D1%80%D0%B8%D0%B3%D0%BE%D1%80_%D0%9F%D1%8A%D1%80%D0%BB%D0%B8%D1%87%D0%B5%D0%B2.pdf

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јули 27, 2014, 03:38:42 pm

Жалостна песна за блъгарски народъ въ Охритъ и Струга и за секои блъгаринъ. Въ Белгратъ, Въ Книгопечатницата отъ Никола Стефановића 1875

Македонски Прегледъ - Година VIII, книга 2

http://www.promacedonia.org/mp/mak_pregled_08_1-4_1932-1933.pdf

http://www.dlib.mk:8080/jspui/handle/68275/79#.U9T_kuOSzfL

http://www.promacedonia.org/mp/mp_8_2_pyrlichev.htm

"Хиляда и седумъ стотини, ишесъ десетъ и фторо лето, въ Охрида отъ Царигратъ Салаоръ дошолъ Мумбаширъ
Се преставилъ претъ Арсения наша Патрика чеснаго, и му реколъ слово горко слово жалосно,
Царева вольа іе да тѫргнишъ денеска въ Царигрдтъ, на тебе отъ фѫрли гѫрци големъ поплакъ іе.
Собралъ Патрикъ своіе стадо въ Цѫрква Свети Климентова, благословъ имъ далъ последенъ, рѫце саплетилъ.
Долго вреаме липаль старецъ въ малченије све народно, по бела брада ронилъ сѫлзи горешти.
Слушаите мили чада, ясъ кье тѫргнам въ Царигратъ, на мене отъ фѫрли гѫрци големъ поплакъ іе.
Гѫрчки Патрикъ кьа ни строшитъ славна Охрицка Столица, a мене до смѫрти кьа дѫржить, въ заточениіе.
Кье пратитъ владици Гѫрци, лицемъ светия, сѫрцемъ вѫлци, кье ве даветъ кье ве стружетъ, и кье мѫлзет до краи.
Мегю народа ке све несогласвіе и раздори, да се мразатъ синъ съ татко, и съ братъ брата.
Кье бидите сираци така билο написано, елате ми да ве гушнамъ, за последенъ пѫтъ.
Кье викните до Бога, крило некье наидите, смирено кье наведите, глава до земя.
Цѫрна тѫга поразила, старо младо мѫжи жени сви съ рѫце заплетени, сѫлзи проливатъ.
Тои и гушкатъ тиіе тѫжно ту целиватъ десна ржка, и отъ рѫка како отъ изворъ, сѫлзи се леятъ.
Яхналъ Патрикъ бѫрза коньа, и неволно юпутилъ се, тогав шуменъ плачъ народенъ небо процепилъ.
Умилилъ се чесни Патрикъ, свалилъ шапка навезана погледалъ на сино небо льуто прокалналъ.
Ох! послушаи мили Боже! хаиръ никогашъ да нематъ Станче Беи; Буяръ Лигдо; Ненко Челеби.
Милостиви Богъ послушалъ Патричка горешта клетва, слава нихна се мена, погубилъ съ шумъ.
И сега въ кукьи нихни ткаяат пѫякъ паячина, и по пусти стреи нижни, хукать Хутове..."

"Въ библиотеката на Макед. Наученъ институтъ се получи въ даръ отъ госп. Стоянъ Симеоновъ горе посоченото, неизвестно до сега печатно издание на пѣсеньта, съчинена отъ Гр. С. Пърличевъ, въ която се описва жална раздѣла на охридчани съ последния охридски архиепископъ Арсений (II), бившъ пелагонийски митрополитъ, управлявалъ отъ 176З до 16 януарий 1767 г., когато цариградскиятъ патриархъ го принудилъ да подаде оставка, та сетне прекаралъ последнитѣ си дни въ Кареа (Св. Гора) въ келията на Зографския манастиръ, гдето и починалъ (вж. Ив. Снѣгаровъ, История на Охрид. Архиепископия, т. II, София, 1932, стр. 210). За това „вдигане" на патриарха Арсений въ Охридъ се е запазило предание, споредъ което за насилникъ се смѣта не цариградскиятъ патриархъ, a турската власть, подбуждана отъ нѣколцина охридски първенци, врагове на Арсения. Ha В. Григоровичъ (въ 1845 год.) охридчани сѫ казвали, че Арсений с билъ лишенъ отъ автокефалия, понеже билъ обвиненъ въ сношения съ венециянцитѣ, a споредъ други — съ руситѣ (В. Григоровичъ, Очеркъ путешествія по Европ. Турціи, II. изд. стр. 103;  Ив. Снѣгаровъ ц. с. 516).
 
За своята пѣсень Пърличевъ, използуваль народното предание, погрѣшно поставя датата 1762 вмѣсто 1767 година. Пѣсеньта е станала популярна въ Охридъ и се пѣела като народна пѣсень. Забележително е, че Пърличевъ въ своята автобиография нищо не говори за своето авторство, a само разказва, че въ 1869 година, когато следъ женитбата си насадилъ ново лозье та били поканени на гости работницитѣ, които по народния обичай му работили даромъ, за пръвъ пѫть се изпѣла пѣсеньта за вдигнатия „Патрика" (вж. Гр. С. Пърличевъ, Автобиография, печат. въ Минист. Сборникъ, кн. XI с. 398):
 
„Тоя е первый пѫть, дѣто се испѣя пѣсеньта: Хилядя и седьмь стотинъ шестдесеть и второ лето, В' Охрида отъ Цариграда дошьлъ Салаоръ и пр. (цитува се цѣлата пѣсень).
„Сълзы потекоха — казва по-нататъкъ Пърличевъ — изъ очитѣ на гоститѣ, не толко отъ стойностьта на стиховетѣ, колкото отъ страстьтѫ, съ коѭто се испѣяхѫ. Тая пѣсень ни помогнѫ въ искорененіето гръцизма много по-вече отъ всичкытѣ ни прѣжни подвизы".
 
Това е всичко, което казва самиятъ Пърличевъ за пѣсеньта, безъ да споменува, че е неинъ авторъ. Автобиографията му е датувана въ Солунъ 1885 год. Въ намѣреното сега печатно издание на „Жалостна песна", отъ което тукъ изцѣло давамъ фотографска репродукция, на първата страница на текста подъ бележка се съобщава, както е видѣтъ на факсимилето:
 
„Изворотъ одъ песмава. Въ Охритъ іе найдена една книга, коя ми покажвитъ исторически реченото во песмава. Охритъ іе хубаво место, ама како Ст(р)уга нема друга".
 
Отъ тѣзи редове се вижда, че самиятъ Пърличевъ е напечатилъ пѣсеньта, и то въ Бѣлградъ, гдето тогава още не така систематично зле се отнасяли къмъ нашитѣ македонци, както това става по-сетне, така че свободно е можало да мине заглавието, гдето е казано, че „Жалната песна" е за „блъгарския народъ въ Охридъ и Струга и за секой блъгаринъ".

Печатаната въ 1875 година „Жалостна песна" има и особена важность понеже тя съдържа отъ езикова страна най-близкия до първоначалния оригиналенъ текстъ на пѣсеньта, безъ съмнение съчинена на сравнително по-чисто охридско наречие, което сетне Пърличевъ постепенно е замѣняналъ се елементи отъ черковнославянския и отъ книжовния български езикь. Пърличевъ разказва въ автобиографията си, че презъ пролѣтьта на 1868 година той отишелъ въ Цариградъ и тамъ се училъ „на славянскый" у Ивана Найденовъ, a въ началото на ноемврий сѫщата година се върналъ отъ Цариградъ и „незабавно" въвелъ българския езикъ въ църквата и училищата (ц. с. 373). Следъ тоя починъ на Пърличева, който е билъ предизвикателенъ за гърцизма подвигъ, е последвало заточението му въ Дебъръ, отъ гдето се завърналъ въ Охридъ презъ януарий 1869 година; следъ едно второ тримесечно заточение въ Дебьръ той се връща въ Охридъ въ априлий и наскоро се оженва. Шесть месеци следъ свадбата си, Пърличевъ, по поводъ веселието, както се каза по-горе, е изпѣлъ на гоститѣ си пѣсеньта за вдигането на патриката Арсений. Отъ всичко туй може да се заключи, че когато Пьрличевъ е съчинявалъ своята „пѣсень", не ще да е билъ още твърде повлиянъ отъ сетнешната си мания да пише на своеобразния си книжовенъ езикъ. Затова, когато въ 1875 година е напечаталъ „Жалостна песна", сзикътъ въ нея още запазва въ основата си чертитѣ на охридското наречие, съ примѣсъ на нѣколко по-дребни киижовни елементи. Има и грѣшки, вмъкнали се при печатането въ Бѣлградъ, напр. малченије (ј вм. і); юпутилъ се (сърбизъмъ вм. упѫтилъ се); фѫрли гѫрци вм. върли —; съ брат брата, вм. братъ съ брата; ке све вм. ке сеят; кье мѫлзетъ до краи вм. — до кръвь; семена вм. семе нихно. До колко после Пърличевъ си е измѣнилъ езика, между друго се вижда и отъ текста на „Жалостна песна", както е предадена отъ самия него въ автобиографията му, гдето охридскиятъ говоръ е вече почти неузнаваемъ: у глаголитѣ въ 3. л. сд. ч. сег. вр. нѣма окончание -т, напр. строши вм. строшит, ке държи вм. ке държит, ке прати вм. кье пратит и др.; седъм вм. седум; дошъл, рекъл вм. дошол, рекол; дълго вм. долго; азъ ке идѫ вм. ясъ ке идъм; ке викнете вм. ке викните; наведете вм. наведите; ке ви давят, ке ви стрижѫт и ке мълзят вм. ке ве давет, ке ве стружет и ке мълзет; чърна вм. църна и др.
 
Преди да се напечати автобиоорафията на Пърличевъ (1894 г.), въпросната пѣсень бѣше обнародвама на 1891 г. въ Мин. Сборникъ кн. IV. въ анонимната статия „Битолско, Прѣспа и Охридско" (отъ В. Кънчевъ), гдето на стр. 61 се казва, че Пърличевъ възъ основа на преданието за дигането на Арсения отъ Охрида, е написалъ „следната пѣсень, която много се пѣе въ Охридъ". Дадениятъ отъ Кънчева текстъ на пѣсеньта още повече се отдалечава отъ първоначалния оригиналъ, понеже езикътъ е, съ малки изключения, книжовно-български. Не отколе се обнародва още веднажъ сѫщата пѣсень въ труда на г. Ив. Снѣгаровъ (История на Охр. архиепископия и пр. стр. 516). Авторътъ казва, че смѣта за неизлишно да приведе цѣлата пѣсень, както той я „слушалъ въ Охридъ". Отъ сравнението на текста ѝ съ обнародванитѣ по-преди се вижда, че и Снѣгаровъ предава пѣсеньта повече на книжовенъ български езикъ.
 
Л. Милетичъ."
 

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јули 29, 2014, 05:37:43 pm

"Сто години ново българско училище въ гр. Прилепъ 1843 - 1943" - Коста Църнушановъ от Прилеп

http://strumski.com/biblioteka/?id=373

"1843 година! - Какви смели надежди са изпълвали душите на прилепските българи тогава. Каква вера въ бъдещето на нашия народъ е вдъхновявала дедите ни, които изградиха първия храмъ на новата просвета... Този сборникъ излиза за прослава на вековното училищно дело въ гр. Прилепъ. Едва когато се заловихме да разрешимъ своята задача, ние видехме, какъвъ богатъ материалъ крие изтеклото столетие, който може да бъде цененъ въобще за българското учебно дело... Отъ началото до края на сборника е подчертанъ единъ нестихващъ стремежъ на българина отъ Прилепъ: просвета и свобода!

Презъ време на възраждането ни, въ реда на градовете които играли голема роль въ него, е и градъ Прилепъ. Тукъ възродителната идея се появила много рано, развивала се съ голема горещина и усиленъ темпъ и е дело на местните условия и здравия народностенъ инстинктъ на българското население, което съзнавайки и чувствувайки се българско, поело борбата за извоюване на самостоялна родна църква и училище, като преденъ етапъ за политическото му освобождение. Нещо повече, презъ средата на миналия векъ, съ грижите си да уреди и издигне училищата си до възможна най-висока степенъ, които да просвещаватъ не само местното българско население, но и онова въ Юго - западна Македония, Прилепъ се издига твърде много и заема първенствуваще место на български просветителенъ центъръ въ Западна България.

Въ Прилепъ отъ край време се е учило на български, и функцията на българското училище, въпреки лошите политически условия презъ течение на векове, никога не е прекъсвала. Въ това ни уверяватъ преданието и надписите по църковните и манастирски стени и икони, надписите по гробните плочи и кръстове, старите ръкописни църковни книги и записките по техъ, както и водените църковни и манастирски сметки. Преписката, която водили прилепските църковни настоятели съ селските първенци отъ околията, също е ставала на български езикъ. Всичките сметки, които църковните настоятели водили, каквито можахъ да намеря въ общинската архива, въ битноста ми директоръ на прилепските училища, са били водени на български езикъ и само заверките на пелагонийския митрополитъ са били писани на гръцки. Обстоятелството, че всичките надписи и преписки са писани на български говори, че въ Прилепъ учението е ставало съ родната азбука отъ местни учители българи...

х. Христо Логотетъ е билъ не само пазитель интересите на раята, но билъ пазитель на българското име и съзнание. И това му съзнание зароди у него идеята българите да се сдобиятъ съ свой молитвенъ домъ - църква въ новия градъ. Преди да замине за Цариградъ, за да изходатайствува ферманъ за построяване на българска църква въ града, той потърсилъ сгодно место, дето требвало да бъде построена тя. Като най-подходящо место той намерилъ местото, дето сега е издигната църквата "св. Благовещение". Това место било собственостъ на баба х. Мита, която го подарила за цельта. Следъ продължително стоене въ Цариградъ, най-после, той се сдобилъ съ искания ферманъ, и църквата, съ общите усилия на българското население отъ града и селата, била издигната и осветена презъ 1838 г. Тогава въ града се оформила и църковна община. Пакъ съ усилията на х. Христо Логотета е билъ изработенъ великолепния и скъпъ иконостасъ, представляващъ паметникъ на българското резбарско изкуство...

Следъ изграждането на църквата една отъ главните цели на църковната община е била да се съгради помещение за народно училище въ обширния църковенъ дворъ. Следъ неколкогодишна подготвителна работа, най-после, презъ 1843 г. е било издигнато, привършено и осветено двуетажно училищно помещение съ 4 стаи въ етажъ. Първите учители въ народното училище били некои отъ частните учители като даскалъ Коте, Смичко, попъ Константинъ, Джинотъ и др... Гръцкиятъ владика следилъ живота на българското училище и дейностьта на първия му учителъ и, като неудобенъ за елинската кауза, го наклеветилъ предъ битолския валия като бунтовникъ. Въ края на втората учебна година Джинотъ билъ изпратенъ на заточение въ Мала Азия, дето изгубилъ едното си око...

Презъ летото на 1865 г. въ Прилепъ пристигнала баба Неделя Петкова. На 1 юлий тя е била условена за учителка, като за девическо училище била наета къщата на Тошевъ, дедо на революционера Пере Тошевъ...Въ началото на учебната година, училището е било открито съ водосветъ въ присъствието на много граждани и 180 записали се ученички...Презъ първата учебна година на девическото училище, а именно презъ 1867 г., за пръвъ пътъ прилепчани отпразднували деня на св. св. Кирилъ и Методий. Както праздникътъ, така и годишниятъ актъ се извършили много тържествено при участието на целото прилепско българско гражданство. Само власите - гръкомани не биле доволни и кроили, какъ да попречатъ на напредъка на българщината...

За да издигне още по-вече своите училища, прилепската община съ писмо отъ 5 юлий 1874 г., се отнесла до Йосифъ Ковачевъ въ Щипъ и го помолила да земи грижата за процъвтяването на училищата имъ, като имъ стане учителъ, същевременно и директоръ. Йосифъ Ковачевъ отговорилъ благоприятно на писмото молба, пристигналъ въ Прилепъ и билъ условенъ за учителъ и директоръ на училищата въ града...Йосифъ Ковачевъ направилъ твърде много за издигането на прилепските училища: той въвелъ въ обучението звучната метода; държалъ пробни уроци предъ колегите си за да усвоятъ и те тая метода; въздигналъ класното училище до степенъ на средно закръглено учебно заведение, като въвелъ следните учебни предмети: българска граматика, българска история...

Свидетелствата, които получавахме иматъ една разкошна емблема, въ която четемъ следните редове: Люби народа си, служи на отечеството си, Училище "Св. Св. Кирилъ и Методий", Богатството се изгубва, Науката остава, Прилепско Начално училище, Богу бой ся, почитай Царя, и най-подиръ - Свидетелство...

Когато говоримъ за българското учебно дело въ градъ Прилепъ и въ България изобщо, требва да имаме на умъ една истина, която е доказана отъ историята, а именно: че българската народностна писмена култура не е прекъсвала никога - даже въ най-тежките дни - и че училището е било центърътъ около който се е въртелъ културниятъ ни животъ. Съществуването на старите български надписи по църкви и манастири, навредъ по Прилепско говори, че тамъ, където е имало писмо, имало е и училище. Първите училища въ ония тъмни времена на дълбоко робство подъ турците са били т.н. "килийните училища"...Който надникне въ христианските светини около стария Прилепъ и въ самия него, той на всека крачка ще се натъкне на исторически паметници, които свидетелствуватъ за миналото величие на българския народъ. Крепости и църкви, фрески и надписи на старобългарски езикъ говорятъ, че тукъ е кипелъ културенъ животъ, огнища на които са били манастирите около Прилепъ: Св. Архангелъ Михаилъ, Трескавецъ, Зързеския и Слепченския, а въ Марийово - Чебренския. Въ тези манастири никога не е угасвалъ споменътъ за българската писменостъ и българските народни светци, следователно и българските килийни училища...

ПРИЛЕПСКОТО ЧИТАЛИЩЕ "НАДЕЖДА"

То е било основано презъ пролетьта на 1867 г. Но, и преди тая дата, още въ времето на Джинотъ (1858), известенъ кръгъ младежи са се събирали презъ празднични и неделни дни, за да прочетатъ некой вестникъ, или некоя книга и да разискватъ по разни въпроси. Тамъ се числели: Диме, Ничо и Коста Биолчеви, братя Кусеви, Василъ Крапчевъ, Марко Цепенковъ, Адамче Зуграфъ, Коне Пърцанъ, Коне Чешларъ, Здраве Дъниврагъ, Ицо Устаилиевъ, Илия Здравевъ и др. Тогавашните цариградски български вестници често са писвали и подканяли младежите изъ разните краища на турската империя да откриятъ читалища, където ще се дава подготовка за добри граждани и добри патриоти, толкова необходими, за да застанатъ начело и взематъ управлението на черковно-училищните работи. Въодушевени отъ тия идеи, прилепските младежи решаватъ да отворятъ читалище. За цельта обявява се чрезъ покана до гражданството. Въ първата неделя следъ черковния отпускъ събиратъ се около 30 - 40 младежи въ училището, въ големата стая, наречена "читалищна", разправя се на присъствуващите за ползата отъ неделни събрания, които ще спомогнатъ за самообразованието и развитието на членовете и пр. и следъ туй станало записването на членовете. Всички присъствуващи съ готовностъ се записали, внесли по една малка сума и обещали да турятъ начало на библиотека, книгите, съ които разполагатъ. Избрала се тричленна комисия, която да изработи читалищенъ уставъ. Следующата неделя Тодоръ Кусевъ прочелъ предъ многобройно събрание устава, който билъ единодушно одобренъ. Първото настоятелство на читалището се състояло отъ: учителя Никола Ганчевъ, Тодоръ Кусевъ - секретаръ, Василъ Крапчевъ - касиеръ, и Илия Здравевъ - библиотекаръ. Следъ туй ремонтиратъ читалищната стая, набаватъ шкафове, маси, пейки, портрета на султана, иконата на Св. Св. Кирилъ и Методий и картата на Европейска Турция. Кусевъ преписалъ устава и, поставенъ въ рамки окачили го на стената. Поставилъ красивъ надписъ на читалищната стая, който гласелъ: Българско читалище "Надежда" въ гр. Прилепъ. На масата винаги имало нови български вестници...По инициятива на читалището, наскоро се открило и неделно училище за неграмотните и малограмотните, което спомагало на мнозина да добиятъ познания. И така, отъ една страна читалището, отъ друга неделното училище успели да групиратъ не само по-интелигентната младежъ, но и по-възрастните. На следущата година читалището броело 50 редовни члена...

За насърдчение дейностьта на прилепското читалище, получиха се отъ Цариградъ неколко сандъци разни учебници и книги. Много отъ тези книги били разпратени изъ по-големите села...Така наредено, читалището незабелязано сполучило да направи целъ духовенъ превратъ въ живота на прилепчани, да приготви смели борци въ народното поприще. По негова инициатива се свикали въ читалището презъ панаира на вечерни обществени беседи и педагогически конференции български книжари, учители и др. Също тамъ се взело решение за изгонване на гръцките ученици отъ народното училище и презъ 1867 г. туря се началото на открита вече борба съ гръцкото училище и гръцкия владика, която борба се свършва съ пъленъ успехъ за българите...

На 20 октомврий 1894 г. стана освещаването на новата училищна сграда, която по своята солидностъ, хигиеничностъ и педагогически изисквания, наподобява Пловдивската гимназия. И наистина тая сграда бе гордостъ за прилепчани, понеже послужи за примеръ и назидание на много други градове да си издигнатъ подобни училищни помещения. Зданието е дълго 42 аршина, широко 20 аршина и високо 14 аршина. То има 14 стаи; 6 стаи и салонъ на горния етажъ и 8 стаи и 2 коридора на долния. Отпредъ на фасадата личеше красивъ надписъ съ едри букви: "Българско Народно училище Св. Кирилъ и Методи 1894 г."

Така постепенно се стигна до Балканската война презъ 1912 г. когато бехме заставени да закриемъ временно училищата. Турската войска беше разгромена и победена и требваше да отстъпва. Прилепъ очакваше своите освободители, но за голема изненада и, въпреки своите най-съкровени надежди и очаквания, вместо българска войска, той требваше да посреща сръбска. За учителството се създаде едно опасно и непоносимо положение. Първата жертва стана учителътъ Атанасъ Лютвиевъ. Той беше безследно погубенъ само заради дързостьта му, да каже на единъ официаленъ банкетъ въ присъствието на много сръбски офицери, неколко хвалебни думи за българската войска и нейния царь...

Докато една частъ отъ учителите беха подъ арестъ, отъ останалите на свобода учители и учителки властьта е поискала декларации, че желаятъ да останатъ за въ бъдеще като учители на сръбска служба. Въ противенъ случай, требва да са готови да напуснатъ страната. По-големата частъ отъ учителите и учителките са отказали категорично да дадатъ исканите декларации и, разбира се, са предпочели да напуснатъ страната, но не да останатъ като сръбски учители на същите деца, които до вчера са учили на български езикъ...На 15 юлий 1913 г. всички учители, отказали да дадатъ декларации, заедно съ двамата освободени отъ затвора Георги Палисламовъ и Харалампи Попевъ, беха отново арестувани, и на 16 юлий следъ полунощъ подъ конвой всичко 179 души учители беха изпратени въ Скопие, а отъ тамъ, следъ 10 - дневно престояване въ централния затворъ, беха екстернирани въ България.

Празднуването на тази годишнина на едно училище, презъ което са минали първите местни възрожденци Митрополитъ Методий Кусевъ, Диме Биолчевъ, първите революционери Пере Тошевъ и Гьорче Петровъ, видни и големи журналисти като Данаилъ Крапчевъ, писатели като Димитъръ Талевъ, общественици като Йорданъ Чкатровъ, д-ръ Йорданъ Бомболовъ, Панче х. Здравевъ - съ една дума едно училище, което създаде отъ гр. Прилепъ първата и най-яка крепостъ на българщината въ Македония - е не само дългъ, но и повелителна нужда..."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Август 01, 2014, 01:09:24 pm

МАКЕДОНСКИТЕ БЪЛГАРИ И БЪЛГАРСКАТА НАРОДНА ПРОСВЕТА - ИЛИЯ БОБЧЕВЪ, 1922 г.

"Мястото на Македония в историята на българската култура

На македонските българи е било съдено да играят видна роля не само в политическата, но и в културната история на българския народ. Съставяща част от Българското царство още от IX столетие, Македония не един път се борила за политическата независимост на целокупна България. Подпадала под робството на византийци, сърби и турци, Македония се бори за своята самостоятелност, като част на Българското Отечество често много по-упорито, отколкото българите от другите български области. Както казва френския историк Rambaud (Etudes sur I'Histoire Byzantine, p.289), "Българска Македония е била още на времето си по-войнствена, по-феодална, по-национална по чувство, по-антигръцка отколкото оная България, на която Преслав беше столица." Само с това високо развито патриотическо чувство у македонските българи може да се обяснят от една страна подвизите на българския народен герой цар Самуила, в неговите борби срещу византийците и при основаване Западното Българско царство в X век, от друга страна двукратното възстание на македонските българи срещу Византийците, както и всички най-живи участия в общонародните борби на българите срещу турското и гръцко иго.

Тоя упорит народен дух у македонските българи може да се схване най-добре, като се хвърли един бърз поглед върху Македония от гледището на общобългарската народна просвета. Както се знае славянобългарските просветители Св. Кирил и Методи бяха родени в Солун, столицата на Македония. Изобретатели на българската азбука, преводачи на Св. Писание на тогавашния български език, солунско наречие, кръстители на българския народ, светите солунски братя трябваше да окажат своето благотворно апостолско влияние преди всичко на българите в Македония. Това, което не можаха да направят и довършат, направи го и довърши техния ученик Св. Климент Охридски в IX век.

Назначен от българския цар Борис за епископ в Македония, в Кутмичевица, Св. Климент се предава на ревностна деятелност не само проповедническа, но и писателско - учителска. Подпомогнат от множество свои сподвижници, между които най-прочут е Св. Наум, Св. Климент сам превежда, написва или способствува да се преведат от гръцки и напишат множество книги, житиета на светии и църковни проповеди и по тоя начин става основател на т.н. Охридска българска литературна школа. Тая школа, под влиянието на чисто българската среда, в която действуваше, беше много повече българска отколкото българската литературна школа в Преслав. Като учител, Св. Климент бе успял да изучи по време на своето посещение на разни места из Македония до 3500 ученици които станаха от своя страна ревностни разпространители и на новата християнска вяра и на българската книга из Македония и така циментира чрез християнската култура българската народност. Те успяха да распространят българската образованост дори в Сърбия, която едвам два века и половина след Св. Климентовата смърт можа да дочака своя духовен просветител в лицето на Св. Сава.

Щастливи да имат около себе си Охридската българска архиепископия дори до 1767 г., като жив символ на българската народност, ползувайки се от влиянието на сръбската Ипекска патриаршия и верни на заветите на Св. Климента, македонските българи под тежкото и двойно робство - политическо под турците и духовно под гърците - на много места не преставаха да пазят българското четмо и писмо, дори и тогава, когато фанариотите бяха наложили гръцкия език и гръцката книга във всички почти църкви и училища в Северна и Южна България. В манастирите Хилендарски и Зографски, Св. Прохор Пчински, Св. Йоаким Осоговски, Охридски, Дебърски, Прилепски, Лесновски, гдето е имало славянобългарско училище, и в много градове гдето българския дух бе останал не поколебан от фанариотската пропаганда, българското четмо и писмо бе се запазило най-жизнеспособно.

В Скопие е имало още в 1569 г. книжарница принадлежаща на Кара Трифон. Таканаречените метоси на разните по-големи манастири, пръснати по цела Македония са били също така мъждеещи, но все пак тлеещи в свещенния огън на вярата и родолюбието български огнища. Представителите на тези метоси са потдържали килийни училища и са крепили българския народен дух. В такива манастирски или метохски училища са били учители и от тях са излезли видни духовни лица и народни просветители. Така в Зографския манастир е учителствувал архимандрит Антим Ризов (от Калково, Струмишко), който е основал там училище в 1847 г. и там се е учил сестреника му митрополит Милетий Софийски. В Рилския манастир се е учил при отец Еротея Неофит Рилски, който е учителствувал там 12 г. (1816-1828). В Дебърския манастир Св. Йоан Бигор е учителствувал известния стар писател йеромонах Иоаким Кърчовски и при него се учил писателя йеромонах Кирил Пейчинович; в същия манастир се учил Партений Зографски. В манастиря Св. Арахангел при с. Кучевища, Скопско, се е учил Натанаил Охридско-Пловдивски. В Св. Наум се учил Димитър Миладинов, в Пречистанския манастир при Кичево - Иван Генадиев, а при Синайския метох в Солун се е учил и е учителствувал и превеждал молитви на български архимандрит Теодосий Синайтски. Там пък, гдето желаещите да се учат по български не са можели да посещават училище, те са ходили при някой свещеник да се учат, както що е било в Дебърца.

Ето защо нашето Възраждане трябваше да почне от Македония. Ето защо именно пак от Македония, от Света Гора в края на XVII век трябваше да се чуе първия позив за пробуда от македонски българин монаха Паисия, автор на първата българска история, който напомня на всички българи тяхното славно минало, събужда тяхната народна гордост и им вдъхва надежда за по-добра бъднина...

Оттук излязоха първи български писатели на новобългарски език: Христофор Жефарович от Дойран, йеромонах Иоаким Кърчовски от Кичево (с. Осломени) и йеромонах Кирил Пейчинович от с. Теарце, Тетовско. Тук в 1829 г. и то в Скопие се подигна първия глас за българска културна свобода и за църковна независимост против фанариотското иго. Тук се появиха първи български печатници на архимандрита Хаджи Теодосия Синаитски от Дойран в Солун (1838 г.) подновена и продължена от Константина Държилова от с. Държилово, Воденско, в 1852 г. Тук, а именно в Кукуш, биде назначен за първи път първи българин владика Партения Зографски от Галичник, Дебърско в 1859 г.

Не е, прочее, Българската Екзархия, която създаде българските църкви и училища в Македония, а предимно тия последните бяха, които създадоха Българската Екзархия. Великото дело на новата българска народна просвета в Македония е дело не само на упорит и непрестанен труд, но и на люта борба, която започва явно и осезателно с нашето Възраждане, от момента, когато отец Паисий се провикна от Света Гора:"О, неразумний юроде, поради что се срамиш да се наречеш българин?"

Борбата, която македонските българи трябваше да водят в ново време, беше културна борба с гръцкото духовенство, което след падането на българските земи под турците, постепенно бе завзело всички църкви и училища по градовете и селата и изтикало българското духовенство, което от своя страна едва намираше прибежище в разните манастири. Отварянето на всяко българско училище е ставало с усилен труд и след големи борби...

 Борбата е неравна, защото българския свещеник, учител, първенец има на своя страна само своето право, а гръцкия владика и учител има на страната си властта, престижа, богатството, козните и интригите. Големият и бърз успех на българското учебно дело в Македония се най-добре обяснява преди всичко именно с факта, че учители в разните училища още от незапомнени времена са видни дейци, писатели и патриоти български, които са били винаги готови да се самопожертвуват за благото на отечеството си.  Такива са Неофит Рилски от с. Банско, Братя Миладинови от Струга, събирачи на български народни песни от Македония, Йордан Х. Константинов - Джинот, Райко Жинзифов, Григор Пърличев, Наум Спространов и Кузман Шапкарев, Йосиф Ковачев, известен български педагог и Арсени Костенцев от Щип, Георги Динков от Солун, Георги Гогов от Воден, Зафир Малев и Иван Карайовов от Скопие, Ангелко Палашев и братя Шулеви от Велес, Хаджи Ангел и Хаджи Мирче Бомбол от Прилеп, Д-р Мишайков от Пътеле, Леринско, братя Робеви и Димко Радев от Битоля, братя Занешеви и Хаджи Гого от Воден, това са само неколко имена от ония на македонски български първенци, които не пожалиха ни спокойствие, ни време, ни средства в тая обща борба, която е най-хубавата слава на българския народ.

Първи поискват български владика още в 1829 г. българите от Скопие. Техния пример скоро се последва от другите епархии в Македония, гдето българите смело, явно и открито заявяваха, че нещат гръцко духовенство. Борбата се распалва все повече и повече...Под задружния напор на българите, неприятеля постепенно отстъпва своите позиции и всека година числото на българските църкви и училища, взети от гърците или отворени и построени от родолюбиви българи, се увеличават. Успехите на българите с църквите и още повече с училищата, разбира се, не са били винаги сигурни, постоянни и непрекъснати. Училища отворени с голям труд често са били затваряни поради намеса и съпротивата на някой гръцки владика, поп или учител, за да бъдат по-късно отново отворени от упоритите родолюбци-българи...

Един епизод, който най-добре характеризирва македонските българи в тяхната упорита борба за своя църква и училище, за език и народност, е унията, която в 1859 приеха с папата жителите на Дойранската епархия (гр. Кукуш) само за да се спасят от гръцкото духовно иго. Те изрично предвиждаха, като условие за тая уния, да бъдат свободни за винаги да си служат в църкви и училища с матерния си български език.

Градът, който заслужва да бъде поменат първи между ония, които са запазили българската книга в Македония, е Скопие. Тук е имало килийни училища от незапомнени времена. През първата половина на XIX век тук са учителствували даскал Никола от с. Крушево, даскал Митре от с. Нагоричане, Кумановско. През втората половина на XIX век в Скопие бил учител Хаджи Йордан Константинов - Джинот от Велес, който е уредил с нова програма главното училище в Скопие. Учителствували са десетина години Стоянчо Костов от Враня, Хаджи Димитър Икономов и др.

Във Велес, покрай метосите на монастирите Хилендарски, Зографски и Рилски, е имало килийни славянобългарски училища още в незапомнени времена. Помни се, че тук, е учителствувал до 1820 г. поп Наум от Велес, който учил децата у дома си, даскал Митре от с. Нагоричане, Кумановско, даскал Спиридон от Загора, Янинско (от 1847 до 1852 г.), Костадин Самоковлията, Георги Скотев, Димо х. Давчев, монах Данаил, до 1856 г. и въвел в Пърцорешкото училище Ланкастерската метода; Елисей поп Теофилов (от 1840 до 1860 г.), Георги Трайков (1840 до 1856 г.), Янко Менкаджиев, Андон Кирков, Георги Икономов от Дупница, Георги Милетич от Мошорин, Южна Унгария, Алекси Зографски (до 1868 г.), Константин Босилков (от 1868 до 1872 г.), Йосиф Ковачев (1873), Никола Живков, Симидов, Драндаров (1874).

В старославния Прилеп още от незапомнени времена е имало 4 славянобългарски учители, на които учители са били монаси от близките на града монастири. Един от най-старите учители тук е бил Хаджи Христе, който е учителствувал в 1787 г. В началото на XIX век такива учители са почнали да стават енорийските свещеници и некои миряни, каквито са даскалите Ристе, Коте, Наумче, Аце Тополчанец, Диме Плетварец, Яце Смичко И Х. Поп Константин. Първото народно училище се отворило в Прилеп през 1843 г., когато в двора на църквата "Св. Благовещение" е било построено първото народно училищно здание. Тук са били уславяни за учители: Йордан Константинов - Джинот, Васил Алексиев, Димитър Миладинов, Райки Жинзифов, Григор Пърличев, Кузман Шапкарев, Георги Икономов, Ица Колчаков, Секула Петров, Васил Кърдалиев, Иван Стефанов, С. П. Драндаров, Помянов, Никола Ганчев Еничаров, който е учителствувал в продължение на 11 г. В 1865 г. в къщата на Тошовци Неделя Петкова Караиванова с помоща на дъщеря си Катерина и внучката си Тотка отварят първо девическо частно училище. В 1867 г. Прилепчани по инициатива на учителя Н. Ганчев, основават читалище "Надежда", което в скоро време добива 80 члена и разширява своя кръг на дейност, открива вечерно училище и в 1868 г. устройва вечерни беседи, в които вземат участие Лука (Вълко) Нейчев, дякон Агапий Войнов, П. Мусев, К. П. Бошнаков, Н. Бояджиев и П. Шумков.

На 25 февруари 1868 г. Прилеп се освобождава от гръцката патриаршия и гръцкия владика и прилепчани изтикват съвършенно патриаршеските власти и от църквата и от училището и подновили основаната в 1856 г. българска църковна община под председателството на свещеник Константин. Постепенно град Прилеп така напредва в народно-просветно отношение, той със своите добри училища мъжко и девическо и 4-500 души ученици е станал умствен център на югозападна Македония...

В Щип е имало отдавна килийно училище. Тук в 1830 г. е учителствувал Трайко Клисаров, Хаджи Георги, Зафир Митов, Павел Златинов, поп Анастас, Георги Милетич (1861 г.). В същата година е отворила девическо училище Евка Милетич. От 1867 г. Йосиф Ковачев основава модерно педагогическо училище, в което се стичат да се учат множество ученици не само от Македония, но и от северна и южна България...

В 1802 г. е имало българско училище с учител българин в с. Лешко, Горно-Джумайско.
В 1817 г. в гр. Кичево (Кърчова по турски) е имало българско училище и тук е учителствувал познатия български писател Х. Йоаким Кърчовски. В Кратово, гдето също така не се е прекъсвало българското учение, в 1820 г. е учителствувал х. Йоаким Кърчовски..."

http://macedonia-history.blogspot.com/2009/07/makedonskite-bulgari-i-bulgarskata.html

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Август 02, 2014, 04:55:01 pm

ВАРТОЛОМЕЕВСКАТА НОЩЪ ВЪ СОЛУНЪ И ГЕРОИЧНАТА ЗАЩИТА НА БЪЛГАРСКАТА ДРУЖИНА, 1913 г.

http://www.bulgari-istoria-2010.com/booksBG/Vartolomeevskata_nost_v_Solun.pdf

http://macedonia-history.blogspot.com/2008/12/blog-post.html

http://www.youtube.com/watch?v=ZB0_DlqfVFE

"Както е известно, гърците се установиха въ Coлун като у дома си. Славния начинъ, по който те „превзеха” Солунъ, е известенъ на целия святъ, за да има нужда да го описваме. Българските войски бяха натиснали отъ изток турските, а отъ западъ „хитрите" гърци се натовариха въ треновете, съ които тържествено влязоха, като „победители", въ Солунъ. Такива лесни „победи" едва ли някога е имало. Гърците влязоха въ Солунъ и почнаха тамъ да хазяйничатъ. Управлението на града те поеха въ своите ръце.

Въ Солунъ влезе заедно съ гърците и една българска дивизия, която накара турците да поискат „доброволно" да се предадатъ и то на гърците, които бяхa много още далечъ и ако не бяха треновете, съ които се домъкнаха до града, те щяха да дойдатъ по-късно. Но влизането съ треновете и то „победоносно" въ единъ неприятелски градъ във време на война е изобретение на потомците на Леонида и те могатъ преспокойно да патентиратъ това си изобретение. Българската дивизия квартирува въ Солунъ няколко месеца, докато най-после тя по заповедъ напусна града. Въ него бе оставена само една дружина български войници.

Но „храбрите" гърци, които можаха да „превзематъ" единъ градъ като Солунъ, не можеха да бъдатъ спокойни при присъствието на една българска дружина въ своята среда. — Кой знае какво ли мисли тая дружина, си казваха гърците. Трябва да се избавимъ отъ нея. И за тази цель те извършиха едно злодеяние, което постави нови клончета въ техния „лавровъ" венецъ, който те си свиха на „бойното поле". Защото, знае се, че гърците печелятъ „лаври" само когато са по 50 души срещу 1. Инъкъ, те съ тренове влизатъ „победоносно" въ „неприятелските редове".

И тъй, гърците на 17 юни 1913 г. предприеха една недостойна и долня хайка против една шепа свои неприятели, като ги обградиха съ 20-30 пъти по-многочислена войска. И се почна едно безумие, едно унищожение на хора въ средата на единъ съ всемирна известностъ градъ, за да изпъкне още веднъжъ недосегаемата „цивилизация" и „хуманност", до която са се добрали синовете на Елада. И защо бе тая кървава баня, защо бе туй диво и безсмислено избиване на хора! Бъдащиятъ историкъ ще запише, че въ 20 векъ е извършено едно человекоядие въ единъ центъръ, обитаванъ отъ „хуманните" европейци. Той ще се погнуси отъ него и ще заклейми съ печата на позора неговите автори виновници.

Гръцката подлостъ.
На 17 юни въ 1 ч. и 40 м. следъ обедъ началникътъ на гръцките войски изпратилъ до командира на българската дружина въ Солунъ следното писмо. „Солунъ, 17/30 юни 1913 год. Тъй като българската армия е отворила враждебни действия срещу нашата войска, имамъ честъ да ви помоля да напуснете гр. Солунъ въ едночасовъ срокъ, начиная отъ приемането на настоящето. Оръжията на вашата войска да бъдатъ предадени на отредените за тази цель офицери; вашите офицери могатъ да си задържатъ сабите. Войската ви ще бъде откарана със специаленъ влакъ до нашите предни постове и за тяхната безопасностъ ще бъдатъ взети мерки. Следъ изтичането на гореспоменатия срокъ ще бъда принуденъ, за голямо мое съжаление, да дамъ заповедъ, щото вашите войски да бъдатъ смятани и третирани като неприятелски. Благоволете да приемете уверение въ отличните ми почитания: генералъ Константинъ Каралисъ".

Гръцкиятъ ултиматумъ беше публикуванъ въ 7 ч. и 30 м. Веднага улиците се заеха отъ гръцки патрули, които спираха и обезоръжаваха всеки срещнатъ български войник. Френскиятъ консулъ г. Жосеминъ, се противопостави енергично и поиска срокътъ на ултиматума да бъде продълженъ вместо до 5 и пол. ч. до 6 и пол. Очаквайки тоя срокъ, гръцките войски окупираха всички улици, а така също заеха и таваните на някои околни къщи. Гръцката главна квартира и щаба на българския гарнизон са на площада „Хамидие". Техните часови са на единъ метъръ единъ от други и се гледатъ като озлобени кучета, отъ време на време се чуватъ гърмежи и се виждатъ конвоираните разоръжени български войници, обградени отъ четири страни съ гръцки байонети. Часътъ е ужасно мъчителен, защото изглежда, че българите няматъ намерение да се предадатъ. Какво ще стане?

Надясно отъ улица „Хамидие", върху кулата, гърците инсталиратъ четири митральози; други са поставени върху кулата „Св. Георги". Вижда се едно усилено движение презъ времето, когато френския консулъ конферираше надълго съ коменданта на българския гарнизонъ, майор Лазаров, за да го съветва да избегне лошите случки и да се предаде. В 6 и пол. ч. се свършваше срокътъ, издействуван от френския консул. Незабавно гръцките отряди получиха заповед да обградят къщите заети от българските войници. Българските часови напуснаха постовете си и се прибраха въ зданията, за да взематъ участие въ отбраната имъ. Мисията на френския консулъ не беше успяла. Българският комендант не беше приелъ гръцкиятъ ултиматумъ и думата беше дадена на оръжието.

Между това разнесе се слуха, че едно сражение се е започнало вече между гърци и българи във Вардарската улица, където живеятъ 40 български доброволци, които оказали едно горещо съпротивление на гърците, употребявайки даже бомби. Трябвало е да се разменятъ повече отъ 400 изстрела, безъ да се смятатъ атаките на ножъ отъ гръцка страна, за да се покорятъ българите.  На площадъ „Хамидие" гърците събираха своите войски, а единъ гръцки офицеръ даде три пъти заповедъ на българите да се предадатъ. Точно въ 8 ч. се чу единъ камбаненъ звънъ, следъ което започна едно ужасно сражение. Митральозите и пушките на гърците обстрелваха зданията на българите, които отъ своята страна отговаряха със същата енергия, отъ всички дупки и даже отъ тавана. Цялата улица е в огънъ, пращенето е адско и гърмежите се увеличаватъ съ напредването на нощта. Какво става въ тия къщи заети отъ българите и какво ще стане съ тяхъ? Това се питаше със скръбъ всеки и всеки получаваше убеждението, че българите са решени да се биятъ до смъртъ...Сражението се поднови. Стените се разкъртватъ и българите се бранятъ задъ стените на близките къщи, до които са се добрали. Сражението се продължи така до 9 и пол. ч., когато българите, изнемогнали отъ множеството на неприятеля, трябваше да се предадатъ. Те излизаха единъ по единъ; веднага хващани и обграждани отъ евзоните и критските джандарми. Майор Лазаров, седемъ офицери и 1208 души войници бяха натоварени на единъ параходъ, за да бъдатъ отведени неизвестно де."

Погрома на българите въ Солунъ
Следниятъ разказъ е писмо отъ очевидецъ—българинъ въ Солунъ, печатанъ във в. „Миръ".
"Въ понеделникъ сутринта, освенъ някои гръцки семейства, никой не подозираше това, което имаше да става него день. На някои места, обаче, около Солунъ, още заранта били убити отделни български войници, отиващи по някаква работа. На обядъ замина г. Хесапчиев. Къмъ 1 ч. войски заеха улиците около къщите на бълг. войници. Полицията преустанови движението и заповяда да се затвори чаршията. Въ 2 ч. почна сражението въ Грандъ хотелъ при бълг. поща, гдето имаше само 5-6 бълг. войника. Въ 4 ч. почна залавянето на офицерите, живущи въ частни квартири. На капитанъ Н. Ивановъ залавянето стана така: още в 2 ч. блокираха къщата гръцки войници, готови за бой. Въ 4 ч. влезна гръцки офицеръ съ 6 войника и 2 критянина и му каза на френски: „Моля, елате само за 10 минути въ нашата казарма” (тя е недалече отъ къщата). Той отговорилъ: „Азъ трябва сега да съмъ при моите войници". — „Не, азъ имамъ заповедъ и вие да дойдете у насъ". Ивановъ снелъ револвера и шашката и тръгналъ. Въ 6 ч. тъкмо (официално се казва в 7 ч.) се почна ужасна престрелка въ града съ митральози и топове, разбира се, гръцки. Всичко живо се изпокри и разплака. Общата канонада непрекъснато продължи до 6 ч. безъ десетъ минути сутринта. Последнята бомба се чу тъкмо до 8 ч. сутринта. Отделни пушечни гърмежи продължиха до 10 ½ ч., но градският шум не даваше да се чуватъ по-после. Най-силна беше почти отчаяна, топовната и бомбена канонада отъ 1 до 3 ч. презъ нощта. Зданията, въ които бяха българските войски, особено онова на комендантството, са изцяло продупчени отъ топовете. Цяла нощъ събираха ранени и убити и тутакси миеха улиците от кръвта. Във вторникъ публиката разглеждаше плахо и озъртайки местата. Повредено е и болничното здание на бълг. Червен кръст. Презъ целия този денъ изпоарестуваха много българи, почти всички, които можаха да уловятъ. Плачъ е по българските къщи до олелия. Около митрополията, гимназията всички мъже са изловени. Войските се заканватъ на жените. Една жена с 5 дечица излязла да търси мъжа си, ето трети день не се е върнала. Две гимназистки в Грандъ хотелъ били заклани. Арестите продължаватъ усилено до днесъ. Хващатъ всички българи и тутакси ги изпращатъ съ параходи.

Още въ вторникъ сутринта съ параходъ изпратиха въ Гърция: о. Евлогия, управляващъ Българската митрополия, д-ръ Лазаров, 7 офицери начело съ майор Лазаровъ и много войници. Свещениците и дяконътъ отъ митрополията са арестувани и неизвестно де са. Въ сряда оплениха всичко отъ двореца и митрополията, отдето натовариха много коля. Митрополията, следъ като задигнали касата, архивата и мебелите, оставили я затворена. Още вторникъ разграбиха всичко отъ всички български училища, които стоятъ сега пусти и затворени. Въ сряда воденето на 10-на българи за парахода причини ужасна паника въ града - всички дюкяни моментално бидоха затворени и хората изпокрити.

Г-жа д-ръ Иванова презъ ужасната оная нощъ поискала закрила у австрийския консулъ, но й била отказана, същото и у английския й съседъ консулъ. Най-после рускиятъ консулъ я взе у дома си. Шпиони кръстосватъ улиците и не оставятъ нито единъ българинъ да се мерне някъде. Отъ три дена насамъ е блокирана Кукушката махала и не пускатъ вътре нито хлебарин. Що става тамъ? — Единъ Богъ за сега знае. Чува се, че арестували и много жени. Гръцкият кралъ пристигна във вторникъ рано сутринта, когато канонадата беше въ своя разгаръ. Той сега е на бойното поле и самъ телеграфира за успехите на гръцката армия въ тукашния официозъ „La liberte". Дене и ноще непрестанно отъ вторникъ насамъ носятъ ранени войници. Всички гръцки училища обърнаха на болници. Всички български учители, неуспели да избягатъ или да се скриятъ, са арестувани и изпратени въ Гърция. Арестуватъ отъ вчера насамъ и учителките. Никой отъ консулите до сега не се застъпи за българите. А това е ужасно, защото те виждатъ, те всичко знаятъ. А нещастните затворници, които са с хиляди!... По-голяма злоба до днесъ не съм виждалъ. И у турците бяхъ затварянъ, но това което видяхъ и преживяхъ отъ гърците е хиляди пъти по-ужасно. У тяхъ няма милостъ! И се съ измама и хитростъ. До късно във вторник няколко убити български войници, между които единъ офицеръ бяха оставени не вдигнати отъ мястото, дето бяха убити, за да ги гледа публиката."

Единъ cpещy двадесетъ.
Гърците, които пожелали да спечелятъ светли лаври, извършиха едно злодеяние на 17 юни съ Солунъ. Това бе единъ погромъ надъ шепа българи. Печалната слава, която гърците придобиха, ще краси техните опереточни „победи”, на които те излязоха майсторите в Балканската война. Оставената въ Солунъ отъ българите една пехотна дружина, подъ началството на майоръ Лазаров, създаваше не малко безпокойства на гърците. Срещу тая дружина гърците бяха оставили въ самия градъ Солунъ цяла една дивизия, когато останалите техни войски още отдавна са разпратени на бивак по околните стратегически места, които гърците окупираха следъ като Рилската българска дивизия замина за Булаиръ. И въ последно време, колкото отношенията между българи и гърци ставаха по-натегнати, толкова и намиращите се тукъ български войски се обкръжаваха отъ все по-силни гръцки части.

Гръцките военни власти се опасяваха твърди много да не би тая българска дружина, подпомогната отъ солунското българско население да извика метежъ въ самия градъ въ моментите, предшествуващи обявяването на войната и отвлече големи гръцки сили въ Солунъ, толкова необходими на гърците, които безъ това се чувствуват немощни предъ българските сили. Неуместните опасения на гърците, чебългарското солунско население е въоръжено и очаква само да му се подаде сигналъ за борба, извикаха последния страшенъ тероръ надъ него. И за да изплашатъ това население, а също така да освободятъ ръцете на оставената въ Солунъ дивизия, гърците решиха да свършатъ най-напредъ съ българската дружина.

Българските войски заемаха около 20 здания по булеварда „Хамидие", като почнете отъ Беязъ Куле до самите гръцки гробища. Тамъ се намира българското комендантство, следъ това българската поща, по-нататък, отъ лява страна на булеварда, българска казарма и друга пакъ такава. На срвщната страна на булеварда, няколко стотинъ крачки по-далечъ: голяма военна болница и едно турско училище, също така окупирани отъ българите. Срещу гробищата дето и завършватъ сградите заети отъ българската дружина се намира втората голяма българскаболница. Целиятъ квартал „Хамидие” още отъ преди няколко дни е опраздненъ отъ своите мирни жители и всички къщи, разположени срещу ония, завзети отъ българите се изпълнятъ отъ гръцка пехота. Слагатъ се и митральози. Цяла гръцка дивизия е тукъ, по булевард „Хамидие", а също така дадена е заповедъ на близки до Солунъ войски да бъдатъ готови и потеглятъ за града при първа заповед. Български войници се намиратъ и въ църквата „Св. София". Всички близки до нея жилища също така се блокиратъ отъ гръцка пехота, а цяла една дружина е настанена въ църквата „Св. Димитър", защото въ нейните близки околности се намирали квартирите на български офицери.

Шепата български войници виждаха всички тия приготовления и съ стоическо хладнокръвие очакаваха момента, когато ще бъдатъ нападнати. И те отъ своя страна взимаха мерки, укрепвайки зданията, които имъ служеха за жилище, съ каквото може. Иматъ приготвена и храна и вода за една по-дълга обсада. Цялото чуждестранно население въ Солунъ съ настръхнали коси очаква страшния момент, когато българите ще бъдатъ нападнати. Колкото и да знае храбростта на българите, то все още не вярва, че шепата герои ще се осмели да се противопостави на гръцките маси, толкова повече, че българите са лишени отъ артилерия, когато гърците са оставили въ Солунъ няколко батареи за бомбардиране заетите отъ българите сгради. Отъ 15 того всички улици, въ които квартируват български войници и офицери са изолирани. Техните входове и изходи са заети отъ силни гръцки пехотни и кавалерийски отделения, които не пропущатъ да мине отъ тукъ никаква кола, никакъвъ минувачъ. Страхуватъ се гърците да не им се притекатъ на помощъ българи отъ града. Българската дружина е все още спокойна. Офицерите са при своите войници. Не се отделятъ, не напущатъ своите квартири, защото въ всеки ъгълъ на улиците дебнатъ силни гръцки отделения, получили заповедъ да арестуватъ всеки български войникъ, който се появи. Но ето настъпва и величествения моментъ. Гърците получаватъ съобщения за започнатите сражения около Струма и къмъ Мощияно и Лефтери. Постигнатите отъ тяхъ тамъ неуспехи ги озлобяватъ, толкова повече че споредъ получените съобщения са дали големи жертви, и те решаватъ да свършатъ съ българската дружина...

Вартоломеевската нощ в Солун
Нощта на 17 юни срещу 18 е истинска вартоломеевска нощъ надъ българите въ Солунъ. Проява на варварщината, тя ще бъде едно вечно позорно петно за гърците, които въ своя подълъ страхъ я устроиха. Тази сутринъ тукъ беше всичко спокойно. Къмъ обядъ се узна че гарата Tonction е била окупирана отъ гръцки войници, които убили двама български часови, които се възпротивили на гръцкото завладяване. Всекидневниятъ животъ обаче си течеше обикновено. Следъ обядъ бяхъ въ къщи; около 5 часа само излязохъ изъ града. Тъкмо презъ това време електрическия трамвай прекъсна циркулацията си и всичките му кола бяха изпратени въ депото. Забелязаха се критски патраули, но беше невъзможно да заговоря с тяхъ. Въ града имаше една малка суматоха и нищо повече. По всички ъгли на улиците имаше войници съ байонети и топове. Всички мостове бяха окупирани. Предъ кралската резиденция имаше една цяла рота. Тя се разделяше на по-малки групи. Срещнахъ единъ приятелъ. - „Не знаете ли? - попита ме - българите са принудени да предадатъ оръжията си преди 6 часа. Това ще предизвика нещо. Генералъ Хесапчиевъ напусна града по обяд". Отидохме въ Българското консулство. Българските чиновници стояха спокойни на пътната врата, на около 10 метра, отъ която стояха гръцки войници. Очите на българите се обръщаха къмъ тяхъ, като очите на младъ вълкъ и като че ли искаха да кажатъ: „Елате де!" Въ вътрешността на консулатото презъ единъ прозорецъ се виждаха български войници играещи на карти. Презъ това време битката въ града се беше вече започнала. Въ Солунъ имаше около 900-1000 д. български войници. Те са квартирували въ къщи, разположени въ разни части на града. Една частъ отъ тяхъ се намира въ българския кварталъ въ „Св. София", една голяма частъ около булевардъ „Хамидие", а останалата частъ вънъ отъ града въ Кампаня...

 Когато обаче, преминахъ презъ Вардарската улица и отидохъ въ българския кварталъ, срещнахъ единъ отрядъ пленени българи, повечето отъ които бяха ранени. Българите се бориха като лъвове, до последна капка кръв, скрити в едно турско училище и една здрава къща, малко по-горе от Димитринската черква. Тук именно беше тяхната най-силна позиция. Борбата продължава цяла нощъ. Българите си служеха най-вече съ ръчни бомби. Улицата беше тясна, та не позволяваше на гърците да се доближатъ много до тяхъ. В 2 ч. презъ нощта артилерията можа да обстрелва двете къщи на Еди куле и почти ги разруши. И тогава, гърците успяха.

Не далеч въ една стара къща бяха музикантите на батальона, на брой 39 души. Те имаха при себе си само своите пушки и се сражаваха цялата нощъ. Отъ покривите на околните къщи гърците непрестанно стреляха, но българите не се предаваха. Часътъ стана 5. Само няколко души живееха още. Чухме ги да извикатъ още няколко пъти „ура", и какъ те се окуражаваха: „Куражъ, братя, куражъ"! и най-после всичко замря и когато гърците се втурнаха въ къщи, никой не им се протипостави, защото, може би, никой не бе останалъ живъ. Съвсемъ не повредени останахаБългарската гимназия и Девическото училише. Споредъ както ми се съобщи отъ българска страна, българските войници са били твърдо уверени, че още въ 5 ч. ще им дойдатъ на помощъ български войски отъ Лангаза. И ето съ какво се обяснява тяхното отчаяно, но геройско противене. Не се знае точно още какви са загубите отъ двете страни. Навярно те са съ стотици. Пленени са 8 български офицери, които веднага бяха покачени на единъ параходъ, заедно съ войниците имъ. Редътъ въ града презъ нощта беше много добъръ. Арестуванията на българите продължаватъ.

Страшната нощна битка въ Солунъ.
Споредъ вестникъ „Liberte" органъ на Гръцката главна квартира, въ сраженията са убити 53 войника и 27 граждани българи, а ранени са около 200 души. Гърците са дали 16 убити и 15 ранени. — Всичките пленени българи са: 1267 войника, 24 началствуващи лица и 80 граждани-българи - всички изпратени съ параходъ неизвестно де..."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Август 05, 2014, 04:52:06 pm

История на доброволците отъ Сръбско-Българската война - 1885 г.- Йордан Венедиков от с. Баня, Разложко, Пиринска Македония

http://strumski.com/biblioteka/?id=169

"Едно отъ най-забележителнитѣ явления по време на Съединението и сръбско-българската война въ 1885 год., безспорно, е доброволското движение. Българската войска тогава броеше всичко 7 набора. По-голѣмата часть отъ мѫжкото население, годно да носи военната служба, трѣбваше да остане въ народното опълчение, което освенъ една остарѣла кринкова пушка нѣмаше нито снаряжение, нито облѣкло, нито началнически персоналъ и се предназначаваше да бѫде употрѣбено само за гарнизонна служба и за нѣкои третостепенни военни действия, които биха се развили въ окрѫзитѣ, въ които се комплектуватъ опълченскитѣ части. Разбира се, че при тѣзи условия патриотичниятъ елитъ отъ мѫжкото неслужило население въ онѣзи критически за отечеството времена не можеше да се задоволи съ службата въ народното опълчение. Не можеше да остане далеченъ зритель на борбата, въ която се решаваше сѫдбата на цѣлия народъ. Отъ тукъ произлѣзе онова спонтанно, чисто българско, народно доброволско движение, което е и най-интересната българска проява въ онази борческа епоха...

Следъ дълга духовна и революционна борба подиръ войната, която Русия води презъ 1877—1879 години за освобождението на България, въ мира, сключенъ между турци и руси на 19-й февруарий 1879 г. въ Санъ Стефано българския народъ се видѣ обединенъ. Скоро следъ това въ Берлинския конгресъ той бѣ отново разпокѫсанъ. Македония се остави подъ Турция, Добруджа се даде на Ромъния, а Моравско — на Сърбия. Останалата часть отъ българскитѣ земи бѣ раздѣлена на две: Южна България подъ правата власть на султана, като автономна область, и Северна България — като самостоятелно княжество, васално на Турция. Българскиятъ народъ, духовно обединенъ, протестира за това неестествено разпокѫсване и още отъ първия моментъ на своя свободенъ животъ започна да работи за своето политическо обединение...

На 3-и ноемврий Македонскиятъ баталионъ слѣзе отъ Бойково въ Пловдивъ, превъорѫжи се съ бердани тръгна на 4-и ноемврий сутриньта и вечерьта стигна въ Пазарджикъ. Времето бѣше добро, но пѫтя, дълъгъ 36 километра, бѣ уморителенъ. После обѣдъ сѫщия день комендантътъ поздрави легиона съ тръгване и благодари на легионеритѣ за отличното поведение по отношение на гражданитѣ. Той заповѣда легионътъ веднага да тръгне и да стигне въ София колкото се може по-скоро. Легионътъ веднага тръгна съ пѣсеньта:
 „Настана день да вървимъ,
Братя мили да спасимъ.”...

При обявяване на войната Бургаската доброволска чета бѣ събрана цѣла въ Казѫклисе. На 3-и ноемврий надвечерь единъ стражарь донесе отъ Бургасъ прокламацията, съ която се съобщаваше, че Сърбия е обявила война на България. Когато командирътъ на четата прочете прокламацията на събранитѣ доброволци, едно мощно и продължително ура проглуши селото. Неописуемо въодушевление, смѣсено съ голѣма умраза и жажда за отмъщение обзе всички, и тѣ пожелаха веднага да заминатъ за бойното поле...Въ това време българската войска бѣ разположена:
1) Срещу Турция въ Южна България на тракийската граница — Източниятъ корпусъ 51,000 души и на македонската граница въ Кюстендилско — 9,000 души отъ Западния корпусъ.
2) На сръбската граница южно отъ Балкана срещу сръбската армия — 19,000 души отъ Западния корпусъ; северно отъ Балкана въ Видинско срещу Тимошката армия — Северниятъ отрядъ — 14,703 души.
Отъ войскитѣ на сръбската граница, обаче, 15,000 бѣха народно опълчение, което нито бѣше обучавано, нито бѣ обмундировано и освенъ една кринкова пушка и презрамни патронташи нѣмаше никакво снаряжение, обози и пр...

За съжаление нѣмаме никакви сведения какъ е изминала дѣдо Илювата чета шестдесетьтѣ километра отъ Трекляно до Радомиръ...На мръкване отрядътъ тръгна за Сливница. Нашитѣ две доброволски чети бѣха на опашката. Настана тъмна ноемврийска нощь. Мъглата и дребния дъждъ усилиха мрачината. Не се виждаше на една крачка. Войници и офицери, уморени и неспали, вървѣха по единъ пѫть, който не виждаха, и който имъ се струваше безкраенъ. Но всички напрѣгаха и последнитѣ си усилия да стигнатъ на Сливница. По заповѣдитѣ на началницитѣ тѣ чувствуваха, че тамъ, на Сливница, ще почне решителната борба. Полузаспали съ халюцинации, каквито предизвикватъ изтощението и безсънието следъ голѣмо морално напрежение, пѫтуваха дружинитѣ, като губѣха често пѫтя. Бѣше минало отдавна срѣдъ нощь. Дъждътъ се обърна на снѣгъ; страничнитѣ патрули се бѣха изгубили, изгубиха се въ тъмнината и водачитѣ и другитѣ хора, изпратени да търсятъ пѫтя. Колоната се движеше на слуки презъ нивитѣ. По едно време трѣбваше да спрѣ, защото предъ нея се видѣха много огньове, които сигурно бѣха накладени, за да отопляватъ биваци, но никой не можеше да каже какви сѫ — свои или неприятелски. Тъмнината и зашемеденитѣ мозъци пречеха на бързото ориентиране. Началникътъ на колоната капитанъ Мариновъ просто се кѫсаше отъ мѫка. Колоната престоя цѣли два часа и на разсъмване се разбра, че тя се намира предъ Алдомировци и че огньоветѣ сѫ на нашитѣ войски, които съ нетърпение очакваха пристигането на частитѣ отъ Брѣзникъ. Тогава колоната се опѫти къмъ Сливница, дето стигна на 5-и ноемврий въ 8 часа сутриньта...

И така на 5-и ноемврий сутриньта, когато се почна решителното сражение на Сливница, дветѣ страни на Южния театъръ бѣха разположени: На Сливница срещу сръбскитѣ Дунавска и Дринска дивизии бѣха съсрѣдоточени главнитѣ сили на Западния корпусъ, въ който влизаха 1-а и 3-а чети отъ 1-а Софийска доброволческа дружина. Къмъ 10 часа сутриньта започнаха да пристигатъ частитѣ отъ Трънския отрядъ, въ които се намираха 2-а и 4-а чети отъ сѫщата доброволческа дружина. На южния стратегически флангъ въ Радомиръ срещу Моравската дивизия се събираше Радомирскиятъ отрядъ, въ който влизаха доброволцитѣ на Дѣдо Илювата чета и конната доброволска чета на Храновъ. На дѣсния сръбски флангъ срещу сръбскитѣ батальони втори позивъ — отрядътъ на поручикъ Зафировъ, въ който влизаше и 3-а Софийска доброволческа дружина...Сѫщия день къмъ 4 ч. сл. обѣдъ пристигна отъ София въ Сливница и князъ Александъръ съ началникъ щаба на западния корпусъ... Въ Радомиръ, на 7-и ноемврий пристигнаха отъ Кюстендилъ Дѣдо Ильо и Д. п. Георгиевъ съ 300 души доброволци. Къмъ тѣхъ се присъедини Дѣдо Илювата чета, която взе участие въ боя при Брѣзникъ. Така че четата достигна 400 души; отъ тѣхъ стотина души бѣха конници: 30 командувани отъ Храновъ и останалитѣ отъ Хаджиевъ. Тая чета, разрастнала се въ дружина, влѣзе въ състава на новосформирания Изворски отрядъ и взе участие въ боеветѣ...

За да се оцени българинътъ като войникъ, необходимо е да се изучатъ действията на българскитѣ доброволци въ разнитѣ войни и действията на българитѣ въ възстанията; въобще да се изучи бойната дейность на българитѣ, които не сѫ минали презъ казармата. Доброволецътъ не е обучаванъ къмъ приетитѣ строеве. Той може само да е запознатъ съ тѣхъ, но не е навикналъ както къмъ тѣхъ, така и къмъ дисциплината, която е необходима за тѣхъ. Поради това доброволцитѣ се използуватъ такива, каквито сѫ, съ други думи, не тѣ се приспособяватъ къмъ строеветѣ и дисциплината, а строеветѣ и дисциплината се приспособяватъ къмъ тѣхъ. Редовнитѣ войски по духъ и назначение, като елементъ на реда и съхранението сѫ консервативни и мѫчно се прощаватъ съ установенитѣ строеве и начини на воюване. Доброволцитѣ въ това отношение сѫ свободни отъ традиции и навикъ и на бойното поле. Тѣ първи се приспособяватъ къмъ новото орѫжие. Продължителното обучение на редовния войникъ подъ строгостьта на установени правила го привиква къмъ подчинение и той е готовъ да се подчини на всѣки назначенъ законно началникъ. И всѣки началникъ що годе запознатъ съ правилата може да началствува такива войници. Не е така съ доброволцитѣ. У тѣхъ нѣма привичката да се подчиняватъ. Тѣ не знаятъ правилата на подчинението и ако ги знаятъ, не могатъ или не желаятъ да ги изпълняватъ. При това тѣ сѫ най-вироглавиятъ елементъ отъ народа, и само голѣмиятъ патриотизъмъ и страстьта къмъ слава приключения ги задържатъ подъ орѫжие. На такива хора може да бѫде началникъ не човѣкъ съ голѣми военни познания и съ привичка да заповѣдва, а човѣкъ естественъ психологъ, който е живѣлъ тѣхния животъ, познава сърцето и душата имъ, човѣкъ отъ тѣхната черга. Всѣки началникъ на доброволци трѣбва да бѫде не само назначенъ, но да бѫде истински началникъ, който владѣе сърдцата и душитѣ на доброволцитѣ. Поради това въ „Условията за доброволцитѣ” е предвидено непосрѣдственитѣ началници — четницитѣ — да се избиратъ, а за по-горни началници да се назначаватъ хора, които отговарятъ на казанитѣ условия. Висшето началство по отношение на доброволцитѣ имаше най-голѣмо главоболие съ смѣняване и назначаване началницитѣ. Въ възстанията въ 1876 г. липсата на привичка къмъ подчинение е наложила два вида началници: едни политически, произходящи отъ самия народъ и ползуващи се съ голѣмъ авторитетъ у възстаницитѣ и други военни — специалисти офицери, нѣщо като началници на щабове, които сѫ рѫководили операциитѣ...

Отъ изложеното се вижда, колко силно е проявена външно и колко слабо вѫтрешно дисциплината на редовнитѣ войски; напротивъ, у доброволцитѣ, колко слабо външно и колко силно вѫтрешно. Доброволцитѣ пренебрегватъ формалната дисциплина, не търпятъ стѣснителнитѣ правила, но държатъ здраво за вѫтрешната — сѫщинската дисциплина. Не правилата и законитѣ, а опасноститѣ на боя, лишенията и трудноститѣ на войната сѫ, които ги обединяватъ и дисциплиниратъ. Редовнитѣ войници сѫ отъ 20—30 годишна възрасть. Доброволцитѣ, споредъ условията за приемането имъ, отъ 18—55 години; въ сѫщность, много отъ доброволцитѣ, постѫпили преди издаването на условията, постѫпиха и много по-стари. Общо взето доброволцитѣ бѣха или по-възрастни, или по-млади отъ редовната войска; следователно би трѣбвало да бѫдатъ и физически и морално по-слаби отъ редовнитѣ войски. Въпрѣки това доброволцитѣ се показаха навсѣкѫде и по-пъргави и по-предприемчиви. Стъкмяването на доброволцитѣ бѣ много по-слабо отъ това на войницить. Презраменитѣ патронташи бѣха много неудобни. Облѣчени бѣха зле. По-голѣмата часть бѣха лишени отъ окопенъ инструментъ, което ги правѣше негодни да се биятъ на открита и равна мѣстность дене и ги караше да прибѣгватъ до нощьта, или пъкъ, както е казалъ дѣдо Илю, до шумата...

Въпрѣки всичко това доброволцитѣ се показаха между най-надежднитѣ части. При Драгоманъ на 3-и ноемврий, при Брѣзникъ на 6-и тѣмъ се довѣрява най-важното мѣсто въ бойния редъ и тѣ посрѣщатъ най-важния ударъ на противника. На Сливница тѣ маневриратъ на лѣвия флангъ и тѣ първи заематъ на 6-и Градище и на 7-и Вишая и парализиратъ обхвата на Шумадийската дивизия. Тѣхъ употрѣбяватъ за засада при Кула на 3-и ноемврий. На доброволцитѣ се възлагатъ най-смѣлитѣ предприятия и повечето отъ тѣхъ сѫ изпълнени съ удивителна храбрость и ловкость. Набѣзитѣ въ Сърбия — Ръжана и Брусниковецъ, вторичното превземане на Ръжана, поражението на сърбитѣ при Бѣлоградчикъ, излазътъ на подпоручикъ Тодоровъ отъ крепостьта Видинъ, набѣгътъ на Паница въ Пиротъ, дветѣ пленени сръбски орѫдия отъ доброволцитѣ, всичко това сѫ действия, за които би имъ завидѣла и най-добрата войска, особенно като се вземе предъ видъ малочисленостьта на доброволцитѣ въ тия действия."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Август 07, 2014, 09:57:17 am

Българското опълчение въ Освободителната война 1877–1878 г.

http://www.boinaslava.net/dibo/Opylchenie.pdf

"Българинътъ отъ природата е надаренъ съ твърде ценни военни качества. Организираниятъ българинъ бързо се превръща въ дисциплиниранъ боецъ, който е търпеливъ, и безропотно понася тежеститѣ на войната, а въ бойоветѣ посрѣща смъртьта като герой!

Следъ неуспѣшното възстание презъ 1876 година турцитѣ започнаха жестоко да отмъщаватъ на възстаналото население въ България. Подъ влияние на общественото мнение високохуманниятъ руски императоръ Александъръ II на 20-и октомврий 1876 год. въ Москва, отъ висотата на руския Самодържавенъ престолъ, обяви на представителитѣ на втората си столица и на московскитѣ благородници, че, ако свиканата въ Цариградъ по поводъ кланетата въ България Посланишка конференция не осигури по-добро положение на християнскитѣ народи въ Европейска Турция, „той самъ ще вземе потрѣбнитѣ мѣрки за достигането на тази цель”. Русия започна да се готви за война...

Дългата руска зима още не бѣше изминала, когато Русия се раздвижи. Още на 30-и мартъ 1877 год. генералъ Столѣтовъ пристѫпи къмъ формирането на Опълчението. Затова той се обърна къмъ Иванъ С. Ивановъ, българинъ на руска административна служба, на грижитѣ на когото бѣха оставени презъ зимата около 700 души българи-бѣжанци, повечето доброволци отъ Руско-българската бригада и участници въ Априлското възстание. Доброволцитѣ ощя на следния день се събраха всички въ единъ ханъ, за да бѫдатъ представени на своя бѫдещъ началникъ. Генералъ Столѣтовъ бѣ срещнатъ възторжено съ неспирни викове „ура” и съ истинска радость отъ доброволцитѣ. Просълзени отъ радость, тѣ изслушаха своя бѫдещъ водачъ, а после го грабнаха на рѫце и го понесоха къмъ квартирата му. Този день ще остане завинаги паметенъ за всѣки опълченецъ. Той бѣше день на възторгъ и преминаване кьмъ осѫществяване великото дѣло за освобождението на България...На 31-и мартъ 1877 год. слънцето видѣ първитѣ редици отъ въорѫжената сила на бѫдещето Трето българско царство...

На 12-и априлъ 1877 год. доскорошнитѣ тълпи на полу-гладнитѣ бѣжанци-българи, съ изгаснали вече погледи отъ очакване, бѣха се превърнали въ стройни редици на Българското опълчение, въ очитѣ на които сияеше радость и готовность да умратъ за свободата на своята Родина. Тѣ бѣха построени, за да посрещнатъ Царя-освободитель. Манифестътъ за обявяването война на Турция бѣ прочетенъ и едно нестихващо стихийно ура се изтръгна отъ гърдитѣ на опълченцитѣ, обхвана редицитѣ и полетѣ къмъ Бѣлия царь, който чу воплитѣ на българския народъ; сетне се понесе нагоре къмъ небесата, за да стигне, престола на Всевишния. Застихващото „ура” отново се подемаше отъ опълченцитѣ. То не бѣше изразъ само на тѣхното тържество, а като че ли на цѣлия български народъ. То като че ли се откѫсваше отъ дълбочината на народната душа, и затова бѣше толкова мощно...

Опълчението бѣше въорѫжено съ игленка пушки „Шаспо”, съ дълъгъ ножъ (тесакъ), съ картонени гилзи, които при влага се разваляха, а опълченцитѣ нѣмаха раници и едвамъ презъ време на войната получиха кожени патронни чанти. Ударницитѣ на пушката често се чупѣха. Тя бѣ недалекобойна, по която причина опълченцитѣ попадаха не единъ пѫть въ положението да търпятъ загуби, безъ да могатъ да употрѣбятъ своето орѫжие. Снарежението на опълченцитѣ се състоеше отначало отъ платнена торба, намѣсто раница, и такава за патрони. Облѣклото на опълченцитѣ бѣ: черенъ отъ овча кожа калпакъ съ зелено дъно отъ сукно, съ православенъ, осмокраенъ металически кръстъ, зашитъ на предната часть на калпака, двубортенъ мундиръ отъ тъмно-зелено сукно съ червени погони и пѣтлици на обърната яка, съ металически копчета, панталони отъ сѫщото сукно съ сѫщия цвѣтъ, високи юфтени ботуши и войнишки сивъ шинелъ.

Самарското знаме
Най-голѣмата светиня за нашата армия, емблема на българския духъ, героизъмъ и воля, е Самарското знаме. То е първото българско знаме, което се е развѣло надъ първитѣ редици отъ онѣзи синове на България, които пролѣха кръвьта си, за да освободятъ Отечеството си отъ робство. Свидетель на героизма и подвизитѣ на опълченцитѣ, на първитѣ сълзи отъ радость и неописуемия възторгъ на освободенитѣ вече българи, опръскано съ свещената кръвь на храбритѣ борци за свободата, които мрѣха подъ неговата сѣнка, то носи следитѣ отъ цѣлувкитѣ на измѫченитѣ роби, които го посрѣщаха като символъ на своята свобода. Самарското знаме е неопетнената честь на българската армия. Около него не е имало позоръ и малодушие, а само подвизи и геройство. Въ най-трудни и върховни моменти то винаги е носѣло победата и предизвиквало готовность за самопожертвуване у онѣзи, които сѫ го обикаляли. Неговата сѣнка е превръщала борцитѣ въ гиганти по духъ и рицари по дѣла. Затова и днесъ, когато го видимъ развѣто, неволно трепватъ нашитѣ сърдца, и предъ насъ изпъква скѫпото и свидно минало на младенчески жаръ и приказни подвизи. Въ годинитѣ преди Освобождението, когато българскиятъ народъ водѣше неравна борба съ турцитѣ и намираше братско съчувствие само между руситѣ, въ единъ отдалеченъ градъ на безкрайната руска земя при р. Волга се заражда мисъльта да се изпрати на българитѣ едно знаме подаръкъ отъ този градъ. Интересното въ случая е, че градътъ Самара се намира въ предѣлитѣ на сѫщата онази земя, която нѣкога сѫ владѣли волжскитѣ българи.

На 6-и май въ 2 ч. сл. пл. въ лагера на Опълчението въ присѫтствието на Главнокомандуващия руската армия много гости и самарската делегация, знамето бѣ осветено и Великиятъ князъ Николай Николаевичъ го предаде на колѣничилия генералъ Столѣтовъ. Пръвъ знаменосецъ бѣ назначенъ подофицерътъ Марчинъ, който прие знамето го отнесе предъ 3-а дружина, назначена да го пази. Стихийно чувство овладѣ опълченцитѣ, когато знамето се понесе къмъ тѣхнитѣ редици. Въ въздуха хвъркнаха стотици опълченски калпаци, и едно гръмогласно и нестихващо “ура” се изтръгна съ необикновена сила отъ гърдитѣ на опълченцитѣ, раздра просторитѣ на равната като длань ромънска земя, и се понесе по синитѣ простори, сякашъ искаше да стигне тамъ далечъ на югъ, къмъ притихналия се въ очакване Балканъ. По загорѣлитѣ лица на опълченцитѣ течеха неусѣщани сълзи, които бликаха като че ли отъ самитѣ имъ девствени души...

Бѣше тиха, пролѣтна, безлунна нощь. Дунава, мощенъ и таинственъ като море, се ширѣше отъ дветѣ страни на моста. Мѫтнитѣ му вълни тихо се плискаха ò носоветѣ ца понтонитѣ. Отвреме-навреме се опъваха веригитѣ, съ които бѣха свързани многобройнитѣ понтони на моста. Опълченцитѣ вървѣха мълчаливо, и стѫпкитѣ имъ отекваха въ тишината върху дървената настилка. Погледитѣ на всички бѣха впити напредъ, въ очертаващитѣ се върху тъмното небе хълмове. Това бѣ скѫпиятъ роденъ брѣгъ, за който копнѣеше всѣки опълченецъ. Тамъ бѣше България. А мостътъ като че ли нѣмаше край. Но ето той изведнажъ се свърши подъ отвесния брѣгъ. Тогава всички тѣзи мълчаливи фигури неочаквано се раздвижиха. Редътъ изведнажъ се наруши. Тѣ се спустнаха къмъ скѫпата имъ майка-земя, и като единъ колѣничиха, а сетне низко се наведоха и я цѣлунаха ...

Схващайки важностьта на задачата си, генералъ Гурко бързо се устреми къмъ югъ. Крайната цель на Отряда бѣ, следъ като осигури проходитѣ, да се спустне въ Тракийската равнина и да вдигне възстание въ Южна България. Той се състоеше отъ: 10 ½ дружини, 30 ½ ескадрона и 32 орѫдия (всичко 9,400 души). Главната опора на този коненъ отрядъ съставяха българскитѣ опълченски дружини.На 24-и юний генералъ Гурко пое командуването на Отряда, и сѫщия день конницата бѣ изпратена къмъ Търново. На 25-и юний тя зае гр. Търново съ бой. Изненаданитѣ турци напустнаха града съ бѣгство. Старата столица на Асѣновци, люлка на Второто българско царство, бѣше вече освободена...

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Август 07, 2014, 09:59:37 am

Българското опълчение въ Освободителната война 1877–1878 г.

http://www.boinaslava.net/dibo/Opylchenie.pdf

ШИПКА
Боятъ на 9-и августъ

"Генералъ Столѣтовъ виждаше, че малочислениятъ неговъ отрядъ не може отникѫде да получи помощь. Той се надяваше само на високия борчески духъ на опълченцитѣ затова ги събра да имъ съобщи, че отъ участьта на Шипчанската позиция зависи сѫдбата на България...

Въ 9 часа охраната откри турското настѫпление. Опълченцитѣ бѣха пропити отъ мисълъта, че, ако изпустнатъ отъ рѫцетѣ си Шипчанската позиция, освободителното дѣло ще се разруши, и чакаха въ окопитѣ турскитѣ пълчища, решени на отбрана докрай. Тѣхнитѣ души се бѣха отново изпълнили съ свещения огънь, пропитъ отъ съзнание и обичь къмъ родъ и Родина, която, чудна хубава и по-китна отъ всѣкога, бѣ порастнала предъ тѣхъ, омайваща, окѫпана отъ лѫчитѣ на това чудно лѣтно утро. Тукъ, почти подъ краката имъ, се виеха като сребристи ленти дветѣ сестри — Марица и Тунджа; тамъ, долу, сѫ пъстритѣ родни полета съ китнитѣ села въ които тѣ сѫ израсли, а тамъ, на хоризонта, като нѣкакви призрачни видения сѫ хубавицитѣ Рила и Родопа, възпѣти въ толкова народни пѣсни? Тази тѣхна Родина, която тѣ така горещо обичаха, днесъ отправяше своя погледъ къмъ гордитѣ висини, на които бѣха кацнали като орли нейнитѣ синове. Тя вѣрваше въ тѣхъ, надяваше се на силитѣ имъ. Минутата бѣше сѫдбоносна. Балканътъ, който не за пръвъ пѫть е свидетель на страшнитѣ борби на своитѣ синове, очакваше да види отново какъ българинътъ умѣе да мре по неговитѣ чукари. Къмъ 11 часа турцитѣ предприеха първата атака. Следъ страховита трескотня отъ хиляди пушки, два табора съ грозни викове „Аллахъ”, „Аллахъ” се понесоха напредъ по стръмния склонъ на Свети Никола. Посрещнати съ залпове и артилерийски огънь, тѣ скоро се разбъркаха и избѣгаха надолу. Намѣсиха се резервитѣ, и склонътъ отново почервенѣ отъ отъ фесоветѣ на настѫпващата гѫста тълпа. Тя се насочваше къмъ улея между Свети Никола и Орлово Гнѣздо...

Следъ половинъ часъ турцитѣ атакуваха Стоманената батарея. И тази тѣхна атака бѣ отблъсната съ огънь. Но отъ доловетѣ изпъкваха нови табори, които се настаняваха задъ скалитѣ и дърветата до самата позиция, и оттамъ обсипваха окопитѣ съ градъ куршуми. Между тѣхъ пристигна и Сюлейманъ паша и поведе най-енергичната атака. Турцитѣ изпъкваха отвсѣкѫде. Позицията отново се задими. Орѫдията трещѣха неспирно. Гранатитѣ пристигаха на ята, пукаха се и сѣеха наоколо си смърть. Въ въздуха хвърчеха камъни, пръсть и парчета желѣзо. Вдигнатиятъ прахъ, острата миризма на барутния димъ, и непоносимия пекъ на Слънцето, задушаваше опълченцитѣ. Въ пресъхналитѣ имъ отъ жажда уста скърцаше пѣсъкъ. Устнитѣ на раненитѣ напусто търсѣха капка вода. Камънитѣ се бѣха нагорещили и като че ли лъхаха жарь на пещь. Земята се тресѣше, и въ хаоса на боя се чуваха стонове, тѫпитѣ удари на ножа, но всичко покриваше победното „ура”. Турцитѣ и този пѫть отстѫпиха. Тѣ се сринаха въ пропастьта, ужасени, увличащи заднитѣ редици. Само по-смѣлитѣ отъ тѣхъ, се спрѣха, следъ като бѣха намѣрили мъртви пространства задъ скалитѣ, и залегнаха тамъ. Тогава опълченцитѣ прибѣгнаха къмъ камънитѣ. Тѣ започнаха да търкалятъ цѣли блокове, да хвърлятъ върху неприятеля попадналитѣ имъ подъ рѫка камънаци. Последнитѣ летѣха надолу, подскачаха, повличаха следъ себе си други, настигаха турцитѣ, образуваха пѫтеки отъ трупове въ редоветѣ имъ и съ страшенъ шумъ се сриваха въ пропастьта...Презъ този день опълченцитѣ загубиха 250 скѫпи свои другари.

Нощьта въ планината настѫпи бързо, но никой на Шипка не мислѣше за почивка. Тамъ знаеха вѣроломството на своя врагъ и затова очакваха будни, макаръ да бѣха капнали отъ умора. И наистина, около 10 часа вечерьта започна последната турска атака. Това бѣше една отъ онѣзи нощни атаки, които въ тъмнината напрѣгатъ нервитѣ до безкрайность, когато не може да се вици опасностьта, а тя само се чувствува и то винаги по-голѣма и по-страшна. Турцитѣ се показаха пакъ откъмъ Улея. Тѣ бѣха забелязани въ тъмнината едвамъ тогава, когато стигнаха до Стоманената батарея. Тѣ бѣха взели всички мѣрки да запазятъ въ пълна тишина нападението си. Посрѣщнати съ залпове, насочени въ гърдитѣ имъ отъ несмутилитѣ се опълченци и отъ зареденитѣ съ картечъ орѫдия на Стоманената батарея, турцитѣ отново не издържаха. Въ нощьта зловещиятъ тресъкъ на орѫдията проехтѣ страхотно, и Балканътъ трепна. Орѫдията забълваха огънь и желѣзо и разтърсиха околнитѣ висоти. Ехото се понесе отъ върхъ на върхъ. Пушечниятъ огънь се бѣ поделъ наоколо и отъ дветѣ страни. Цѣлата Шипчанска позиция отново забуча, но това трая само нѣколко минути. Турцитѣ бѣха скоро сринати въ пропастьта. Смѣтката имъ, че ще намѣрятъ задрѣмали опълченци и ще ги изненадатъ, излѣзе крива. Тѣхъ ги посрещнаха бодри защитници. На Шипка стана изведнажъ тихо и спокойно. Върху тъмното небе се очертаваха чернитѣ линии на околнитѣ висоти. Опълченцитѣ не очакваха вече ново нападение презъ нощьта. Друго измѫчваше защитницитѣ — жаждата. А вода нѣмаше...

Бойоветѣ на 10-и и 11-и августъ
Жаждата отново започна да мѫчи бойцитѣ, които пестѣха всѣка капка вода за раненитѣ. Но скоро и тѣ нѣмаше съ какво да наквасятъ загорѣлитѣ си устни. Всички очакваха спасение въ настѫпването на нощьта, но тя не идваше. Тогава се предприе единъ излазъ за вода. Организира се команда отъ 12 души опълченци подъ началството на поручикъ Александровъ. Макаръ командата да знаеше какво я очаква, тя се спустна надолу, къмъ извора, но още преди да го стигне, даде трима души убити отъ кръстосания огънь на турскитѣ стрелци. Докато се напълнятъ матеркитѣ съ вода, бѣха ранени още 3—4 души...

Най-сетне втората нощь дойде. Защитницитѣ знаеха вече, че изминалиятъ день е използуванъ отъ турцитѣ за обкрѫжаването имъ. Като единствена възможна противомѣрка, отъ страна на командуването бѣ наредено да се направи размѣстване на защитницитѣ презъ нощьта, за да се образува общъ резервъ, който да се яви въ решителния моментъ на застрашеното мѣсто. Останалата часть отъ нощьта следъ това се използува да се засили въ фортификационно отношение позицията. Приготвиха се камъни за търкаляне и хвърляне надолу. За всички бѣше ясно, че деньтъ 11-и августъ ще е решителниятъ...

На разсъмване боятъ почна. Турцитѣ откриха честъ огънь по позицията на 2-а и 3-а опълченски дружини, но изведнажъ спрѣха, изненадани: подпоручикъ Кисьовъ още въ тъмно се бѣше спустналъ въ гората и съ 18 души заелъ позиция. Капанътъ, който този офицеръ бѣше устроилъ за турскитѣ стрелци, бѣше повече отъ сполучливъ. Съ залповия си огънь той разгони турцитѣ, а нѣкои отъ тѣхъ, които се бѣха качили по дърветата, за да биятъ ходоветѣ за съобщения, почнаха да падатъ на земята, сетне хукнаха надолу, преследвани отъ дружния огънь на командата. Турски орѫдия започнаха да се обаждатъ отъ всички околни височини. Последнитѣ се покриха съ бѣли облаци отъ барутенъ димъ. Съ този огънь турцитѣ искаха отначало да прикриятъ настѫплението на безбройната си пехота, която вече отъ всички страни бѣше плъзнала къмъ Шипчанскитѣ височини.

Огнениятъ адъ продължи цѣли два часа, докато пехотата не се приближи и приготви за страшния ударъ. Когато турскитѣ гѫсти маси доближиха Шипчанската позиция, тѣ се нахвърлиха съ дивъ ревъ върху окопитѣ. Но и презъ този день щастието не се усмихна на турцитѣ. Както винаги, така и сега, тѣ бѣха посрещнати съ залпове, ножове и камъни. Дори труповетѣ на убититѣ другари бѣха хвърляни върху озвѣренитѣ турци, и тѣ отскачаха съ суевѣренъ страхъ. Борбата бѣше достигнала своя върхъ. Всичко се бѣше смѣсило: и виковетѣ „Аллахъ” и „ура”, и сигналитѣ на трѫбитѣ, и боя на барабанитѣ, и стенанията, охканията, и конското цвилене. Около 100 орѫдия отъ дветѣ страни разтърсваха Балкана, и бѣха слѣли своя ревъ въ едно общо бучене, повтаряно отъ усоитѣ на прохода...

Къмъ 12 часа по-пладне огъньтъ се засили до своя краенъ предѣлъ. Свети Никола, забуленъ, се тресѣше. Нагорещениятъ въздухъ трептѣше и задушаваше. Слънцето като че ли се бѣ спрѣло на небосвода, и припичаше безжалостно. Гѫсти облаци отъ барутенъ димъ и прахулякъ бѣха надвиснали надъ окопитѣ и задавяха защитницитѣ. Турцитѣ пъкъ въ това време като оси бѣха облепили позицията отвсѣкѫде, и стрелцитѣ имъ, залостени между скалитѣ, се мѣрѣха по опълченцитѣ отъ съвсемъ близки разстояния. Опълченцитѣ, не спали три нощи, изнемощѣли, съ пресъхнали уста, трѣбваше съ сетни сили да отстояватъ Шипка съ голи рѫце, защото по-голѣмата часть отъ пушкитѣ имъ се бѣха вече съвсемъ повредили, па и патрони за тѣхъ нѣмаше. Борба, борба! Но сили вече нѣмаше. Главитѣ натежнѣха, погледитѣ потъмнѣха. Краятъ идѣше! Увѣреностьта бѣше разколебана. Цѣли три дни борба, и отъ никѫде помощь. Въ изстрадалитѣ и измѫчени души на опълченцитѣ нѣщо се скѫса. Въ този мигъ на най-страшната морална криза се разнесоха между опълченцитѣ отъ 3-а дружина познатитѣ звуци на „Шуми Марица”. Правъ, съ вирната глава, необръщащъ внимание на свирещитѣ около него куршуми, майоръ Челяевъ — достойниятъ замѣстникъ на подполковникъ Калитинъ — запѣ. Това не бѣше предсмъртна молитва, а зовъ за сетня борба. И околнитѣ опълченци неволно трепнаха и подеха пѣсеньта. Подбодрителнитѣ звуци на марша като че ли ги сепнаха и отново влѣха сили въ душитѣ имъ.
— Маршъ, маршъ, съ генерала нашъ, — пѣеха всички опълченци отъ всичкитѣ дружини, и гласоветѣ имъ закрепнаха. Погледитѣ отново блѣснаха. Пресиленитѣ мускули се опънаха. Една нова струя на сили се влѣ въ тѣлата имъ, и тѣ отново се ободриха. Дружната пѣсень се носѣше като стихия надъ всички защитници. Следъ малко тя се превърна въ ураганъ. Като електрически токъ звуцитѣ на Химна преминаваха и събуждаха все нови и нови заспали сили. Върху окървавенитѣ скали на Шипка бѣха въ единъ мигъ израсли нови хора. Това бѣха гиганти, готови за нови подвизи. Българскиятъ химнъ извърши таинство. Преди още да се роди България, той зае своето мѣсто и се изтръгна отъ гърдитѣ на онѣзи, които я създаваха. Въ решителния моментъ той стана и молитва, и зовъ, и победенъ викъ.

Пристигналата първа група стрелци съ своитѣ пушки-бердани заеха веднага Централната висота. Едно ново мощно ура ги посрещна и разнесе възторга по цѣлата позиция: не бѣше важно количеството на помощьта, а нейното неизмѣримо морално значение. Положението бѣше спасено. Опълченцитѣ се прегръщаха и цѣлуваха.
— „Ура!”, „ура!” — ехтѣше Шипка. „Ура!” — повтаряше Балканътъ.
Заедно съ частитѣ на 4-а стрелкова бригада пристигна и генералъ Радецки. Въ кратко време турцитѣ бѣха отхвърлени, както отъ шосето, така и отъ Волинската висота, а въ 8 часа вечерьта за пръвъ пѫть презъ тѣзи паметни дни спрѣ пушечниятъ и артилерийскиятъ огънь. Следъ 4-а стрелкова бригада въ прохода презъ тази нощь бѣха пристигнали вече и две други бригади, а въ Севлиево пристигаше цѣлата 2-а дивизия. Общо къмъ полунощь въ пролома занощуваха 20 дружини съ 36 орѫдия. Презъ тази нощь далечъ въ тила на Шипчанскатз позиция телеграфътъ усилено заработи. По тънкитѣ жици, които прекосяваха безкрайнитѣ степи на Русия, се разнасяше най-радостната новина презъ тази война — за победата при Шипка. Голѣмото дѣло на опълченцитѣ се предаваше отъ уста на уста, и цѣлъ свѣтъ се прекланяше предъ величието на този новъ подвигъ на единъ възкръсващъ народъ.

Въ историята на Освободителната война нѣма по решителенъ и по-важенъ бой отъ тоя на Шипка, въ който такава видна роля изигра Българското опълчение и неговиятъ високъ духъ. Ако Стара Загора бѣ подвигъ, Шипка се превърна въ епопея на този духъ на опълченцитѣ; ако Стара Загора бѣ начало на величието, Шипка бѣше неговиятъ царственъ върхъ. Шипка донесе изтръгнатата съ много жертви и борби свобода на България, но тя сѫщо така показа какво може да се постигне чрезъ духа на единъ народъ, който въ Европа бѣха забравили — единъ народъ, който следъ петстотинъ години издигаше своя гласъ, проявяваше идеализъмъ, готовность за самопожертвуване и твърде ценнитѣ си и вродени качества на войникъ и влюбенъ въ Родината си гражданинъ.

Така Шипка и Стара Загора станаха причина да избликне изведнажъ единъ обиленъ изворъ на високи и ценни добродетели, които притежаваше българинътъ, и за него да заговори цѣла Европа като достоенъ за своята свобода. Шипка — този голѣмъ паметникъ — е, преди всичко, рожба на тѣзи добродетели и качества. Нѣма военна история въ свѣта, която да не се спира върху Шипка, защото тя е единъ отъ най-яркитѣ примѣри на упоритость, безстрашие и блѣскаво изпълненъ войнишки дългъ. На Шипка не се искаха сложни военни действия, а само едно — да умре всѣки на поста си, да умре като герой, защото само отъ това самопожертвуване зависѣше успѣхътъ. Въ тази смърть на поста е величието на Шипка. Чрезъ нея челото на опълченеца се обкичи съ тръненъ вѣнецъ, и той стана народенъ мѫченикъ, който съ страдания и мѫки, съ кръвь, която опръска скалитѣ, и съ смърть, посрещната съ пѣсни, се издигна и изтръгна свободата за своята Татковина."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Август 12, 2014, 07:28:31 pm

ПОД ИГОТО - ИВАН ВАЗОВ

http://chitanka.info/text/3753-pod-igoto

Изгнанието и теглилата, вместо да охладят в него жара към идеята, за която беше пострадал, връщаха го тук още по възторжен, идеалист, смел до безумство, влюбен в България до фанатизъм и честен до самопожертвуване. Съдбоносни случаи ни го показаха на дело. Да, той идеше в България да работи за освобождението й. За човек като него, избягал от заточение, живущ тук под лъжливо име, без никакви семейни и обществени връзки, всеки час изложен да бъде издаден или открит, без бъдеще, без заря в живота - само такава една велика мисъл могла би да го привлече в България, а след двете убийства, да го задържи в нея. Как щеше да работи и да бъде полезен? Каква беше тука почвата? Какво може да извърши? Постижима ли беше целта му? - Той не знаеше. Знаеше само, че има да срещне големи пречки и премеждия, които не се забавиха още в първия час да го сполетят.

Но за такива рицарски природи пречките и премеждия са стихията, с която се калят силите им. Тях съпротивлението ги укрепява, гоненията ги притеглят, опасностите ги настървяват, защото това е борба, а всяка борба възмужава и облагородява. Тя е хубава у червея, когато повдига главата да ухапе ногата, която го е настъпила; тя е геройска, когато човек я предприема за самосъхранението си; божествена - кога е за човечеството..."

"Развръзката сключваше песента, която графът, графинята и свитата запяха: "Сигфриде граде, радвай се сега!"
Но като изпяха първите два стиха на тая добродетелно-радостна песен, раздаде се на сцената революционната песен:
Пламни, пламна ти в нас, любов гореща,
противу турци да стоим насреща!
Това падна като гръм небесен в залата. От най напред един я запя, после част от трупата я подхвана, после всичката, а след нея и самата публика взе да приглаша. Внезапен патриотически възторг облада всекиго. Мъжественият мотив на тая песен като невидима вълна порасте, изпълни залата, заля двора н се пръсна в нощта. Песента цепеше въздуха, разпаляше и опияняваше сърцата. Тия силни звукове удариха на една нова струна на публиката. Всички, които знаеха песента, запяха я - и мъже, и девойки; тя сбра всичките души в едно, сля сцената със залата и се издигна към небето, като молитва..."

"Години млади, години на борба, на страдания и на вяра във високи идеали. И България, за която се изпитваха, беше тъй хубава, тъй достойна за жертвоприношения! Тя беше богиня, която се питаеше с кръвта на верующите в нея. Нейният кървав ореол състоеше от снопове лучезарни имена и Огнянов диреше там своето и му се чинеше, че го вижда. Как беше горд и как беше готов да умре, а още повече - да се бори за нея! Смъртта беше жертва възвишена, борбата беше тайнство велико..."

"Огнянов се потърси от ужас и отвращение при вида на тая салхана. Той би възнегодувал, ако тя се вършеше сега от един страхливец; но Петровото братче беше неоспоримо храбро и само мщението можеше да го тласка на тая дивашка вакханалия... Огнянов си помисли: "Отмъщение зверско, но оправдаемо и от бога, и от съвестта. Кръвожадност, но добра черта. Българинът пет века е бил овца - звяр да бъде е по добре. Човеците уважават пръча повече отколкото козата, кучето - повече от пръча, кръволочния тигър - повече от вълка и мечката, и плътоядния сокол - повече от кокошката, която му дава превъзходна гозба. Защо? Защото олицетворяват силата, която е правото и свободата... Философията нека процъфтява; природата остая, каквато си е. Христос е казал: ако те плеснат от една страна, дай и другата. Това е божествено и се покланям. По-обичам Мойсея, който дума: зъб за зъб, око за око! Това е естествено и го следвам. Ето жестокия, свещения принцип, на който трябва да положим борбата си с тираните... Да имаш милост към немилостивите е така подло, както да я очакваш от тях..."

"Наистина, заедно с напредването на пролетта и революционното кипение напредваше гигантски. Цяла Западна Тракия - главната му област - приличаше тая пролет на един вулкан, който издаваше глух тътен, предвестник на избухването. Рояк апостоли и проповедници кръстосваха планини и полета и организираха борбата. Те намираха навсякъде добър прием; обятия разтворени, за да ги прегърнат, сърца открити - да ги чуят - един народ, жеден за великото слово на свободата, нетърпелив да понесе кръста си на Голгота. Една дълга върволица от предтечи - сеятели беше прегазила вече духовната нива на България и хвърлила там семето на самосъзнанието. Тая дивна върволица, която захващаше от Паисий - един калугер, и се заключваше с Левски - един дякон - два светци, - беше засеяла и наторила вече нивата и първият беше я благословил от височината на Атон, последният - от височината на бесилото..."

"Прочее, въодушевлението растеше и заливаше всичко. Всеки ден то взимаше нови размери и нова сила и заедно с него - приготовленията; старо и младо беше се заловило за работа. Селяните не доораваха нивите, за да леят куршуми, и гражданите зарязваха търговията. Тайни пощи сновяха денонощно между разните комитети и централния в Панагюрище, както тайните полиции следяха явните; младежите излазяха на военно обучение с пушки под команда на стотници и десетници; жените тъчаха навуща, плетяха върви за тях и увиваха фишеци, а бабите месеха и печеха сухари; чизмарите работеха само чанти, цървули, паласки и други бунтовнически потреби; самите селски векили, бирниците, кметовете и други официозни лица взимаха ревностно участие в приготовлението. Във всяко село растеше складът на оръжия, куршуми и барут - барута го доставяха самите турци; черешовите дънери провъртени, одялани, стегнати с железни обръчи, образуваха артилерията! А копринените знамена със сърмени левове, които ревяха, фантастическите хъшовски премени, свещеническите лъскави одежди и кръстовете, и хоръгвите съставляваха декора на настъпающата борба. Влиянието на това общо опиянение се отрази и на самите игри на децата. Те замениха челика, топката, ликото, пумпала с игра на талим, сред улиците, като си правеха пушки от пищели, саби от дръвца... Старите хора, учудени, си казваха: "Това е поличба божия." А поличби небесни нямаше, които да предсказват страшната буря. Да, освен чудноватото предсказание: "Туркiа ке падне, 1876", което обикаляше навред и смущаваше най-скептичните умове... Напротив, пролетта беше подранила много и превърнала цяла Тракия в райска градина. Трендафиловите градини се бяха разцъфнали чудно и разкошно като никога. Полята и нивите вричаха великолепни жътви, които не щеше да има кой да прибира..."

"Колкото се касае до втеляването на турското правителство при такива открити и нагли агитации, при такова шумно въоръжаване и готвене за въстание на България, то се обяснява чрез неговата слепота и презрение към нараслите сили на раята. "Това са заешки тупурдии", казваха благодушните ефендета. "Това са Даживейлердените", казваха горделивите господари и се подсмиваха под мустак пренебрежително. Има думи, които означават епохи. "Даживейлердените" - това беше въплощеното народно самосъзнание, излязло тържествующе из трийсетгодишната борба за черковна независимост. Но "Даживейлердените", които пиеха наздравици за българската екзархия на 1870 г., се преобърнаха на 1876 г. на бунтовници, които лееха куршуми и правеха топове, за да поздравят българската свобода.
Тая метаморфоза не схващаха турците. Те не можеха да вървят заедно с времето си и да виждат конаците, които взима прогресът на идеите. Та впрочем и да видеха, беше вече късно: те нямаха нито такава широка тъмница, нито такъв дълъг синджир да свържат една гигантска идея, невидим Крали Марко, който местеше планини.
Ще се удивлява потомството - що казвам? И ние сами, съвременници на описуемата епоха - отрезвели вече от цял ред исторически примери, се чудим и маем какво е било това умствено опиянение, това сюблимно безумство на народа, да се готви на борба с една страшна империя, с велики още военни сили? Да се готви, и то с надежда, че ще я събори, с такива нищожни до смешност средства? Да дели с нея мегдана в самото й сърце, в "чревото адово", както бе казал някога Марко Иванов, без да си е оздравил за съюзници, освен ентусиазма - плява, която пламва и гасне, и илюзията - призрак, който става нищо. Историята рядко ни дава пример за такава самонадеяност, която приближава до лудост. Българският национален дух никога не се е дигал до такава висота и надали ще се дигне друг път...
Ние особено натъртихме на тая прелюдия на борбата, защото само тя е поразителна и мерило за силата на една велика идея, възприета от благоприятна почва. Самата борба, която последва, не заслужава името си...
Ние и нямаме мисъл да я описваме. Разказът ни по нужда се натъкна на един епизод от нея, епизод, който следва нататък и който илюстрира революцията, тоя чудовищен "крах" на най-светлите надежди..."

"Пет деня вече как Клисура се намира в революция.
Всяко занятие е спряло; всякой друг интерес е забравен; възбуждение необикновено, изписано по всичките лица. Градът беше възхитен, безпокоен, наежен; една опияняюща атмосфера течеше из улиците... В тия пет дни клисурци бяха преживели няколко живота - пет векове от страхове, надежди, възторг и отчаяние...На 20 априлий клисурският представител в главното събрание при Мечка пристигна от Копривщица, въстанала същия ден, запрегръща домашните си и им обяви, че часът на въстанието удари... Скоро в училището се събраха главните съзаклетници и Караджов, подир като изпя песента "Боят настава, тупат сърца ни", държа пламенно слово и Клисура с възторжени викове и при звона на камбаната се прогласи въстанала. Разпратиха се тозчас писма до комитетите в другите балкански градове, да подкрепят движението на Клисура и Копривщица, като сторят същото...На 22 априлий въстаниците убиха двама турци пътници. Въстанието вече се окървави и жребият бе окончателно хвърлен. Но напразно се взираха от височините да видят пожара на някои турски села в Стремска долина, условен знак, че Каблешков е дигнал българските села там... Тогава подириха в планината заслон и скривалище за семействата и пратиха в Копривщица за помощ. Въстаниците осъмнаха мрачни и паднали духом. Гергевден никого не веселеше и камбаната, която свикваше богомолците в храма, меланхолно издаваше звън, приличен на погребален. Но изведнъж звънтенето стана по-живо и триумфално и лицата светнаха от радост: Волов водеше от Копривщица подкрепление, състояще от петдесет души въстаници, повечето селяни из средногорските села. Той дойде право в черковата, дето се отслужи тържествено молебствие... Камбаните загърмяха още по-празнично. След това Волов с дружината си, със свещеници и литии потегли към позициите...На следующия ден унинието пак се възцари. Напразно далегледните стражи се озъртаха по цели часове да зърнат многожелания пожар в долината. Каблешковата експедиция беше се върнала безуспешно назад в Копривщица. Малцината пътници, които пробиха тука през първите дни на въстанието, обаждаха, че всичко е мирно в долината и че никакъв знак няма за близко въстание... Това плачевно настроение в редовете на клисурските защитници се усили още повече на 25 априлий. Те видяха, че са оставени сами на себе си, сиреч на неминуема гибел... Тя беше очевидна. Шепата защитници, които можа да даде градът, всичко-всичко около двесте и петдесет души, пръснати по вси страни, не стигаха, за да отблъснат страшната сган башибозуци, които щяха да налетят както от изток, тъй и от запад... А ново подкрепление от Копривщица те не чакаха: тя сама имаше нужда от помощ..."

"В няколко дни бунтът биде отъпкан навсякъде.
Борбата се провали ужасно, тя се обърна на панически страх.
Революция и - капитулация.
Историята ни дава примери за въстания, еднакво нещастни и свети, но не така трагически безславни.
Априлското въстание беше недоносче, зачнато под упоението на най-пламенна любов и задушено от майка си в ужаса на раждането. То умря преди да поживее.
Това въстание нема даже история. Тъй биде кратковеко.
Златни надежди, вяра дълбока, сила гигантска и ентусиазъм - капитал от няколко страдалчески века, - всичко нахалост отиде в един миг!
Страшно пробуждане.
А колко мъченици! Колко жертви! Колко смърт и падения! Да, и малко героизъм! Но какъв героизъм!
Перущица - Сарагоса.
Но Перущица я не знае всемирната история...
Батак!
Само това име изхвръкна из борбата, из пожарите, из димовете, пролетя над вселената и се увековечи в паметта на народите!
Батак! Това име и като собствено, и като нарицателно характеризира нашата революция..."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Август 14, 2014, 04:05:40 pm

Македония. Етнография и статистика - В. Кѫнчовъ, 1900 г.

http://www.kroraina.com/knigi/vk/index.html

Статистика
Разпрѣдѣление на населението по кази  http://www.kroraina.com/knigi/vk/vk_2_c.htm

Етнографическа карта на Македония отъ Василъ Кѫнчовъ:
The Ethnographical map of Macedonia according to Vassil
http://www.kroraina.com/knigi/vk/vk_karti.htm

"Безспорно е днесь, че българскиятъ народъ е главниятъ домашенъ елементъ въ Македония. До половината на днешния вѣкъ българитѣ завзимаха първо мѣсто въ тая страна само по множество, както се и прѣставятъ отъ по-старитѣ познавачи на Балканския Полуостровъ. Днесь българитѣ завзиматъ първо мѣсто въ страната и по значение, понеже тѣ вече съставятъ съзнателна маса съ опрѣдѣлена национална посока. Споменахме, че вече въ IX. в. ясно изпъкна на сцената българския народъ въ Македония. Въ врѣмето на Бориса се създаде тукъ втори български културенъ центъръ съ гр. Охридъ, понеже епископъ Климентъ, комуто Борисъ далъ да управлява черковно „третята часть отъ царството си”, тури начало на българска книжовность въ тоя важенъ градъ. Въ Х. в. Охридъ става и политическо срѣдище на западно-българската държава; и отъ тогава насамъ той е здрава българска опора за дълги вѣкове, ако и съ гръцки черковни пастири. Турското владичество е заварило страната българска, съ малки арнаутски примѣси въвъ най-сѣверо-западния край и по-значителни гръцки отъ югъ и юго-западъ. Още въ врѣме на завладѣвньето сѫ станали важни етнографски промѣни въ страната. Южнитѣ части на областьта, бѣха злѣ опустошени отъ турцитѣ и загубили голѣма часть отъ своето население. Сѫщо и по другитѣ части сѫ ставали опустошения, и ние срѣщаме много градове, съвсѣмъ разорени прѣзъ тая епоха. Съсипани сѫ били окончателно укрѣпенитѣ градове Женско, Вардаръ, Просѣкъ въ южна Македония, Дѣволъ въ западна и много други по-незначителни по разни мѣста. Отъ други градове турцитѣ сѫ изгонвали, изтрѣбявали и турчили българското население...

Отъ XVII. в. ние имаме вече нѣкои писмени свѣдения за българското население въ Македония. Извѣстниятъ турски историкъ и географъ Хаджи Калфа въ своето описание на турската държава отъ първата половина на тоя вѣкъ споменува за българско население въ западна Македония въ Охридъ, Битоля, Хрупища и Биглища, дѣто още тогава българитѣ допирали до арнаути. Безименниятъ руски плѣнникъ, който обикалялъ прѣзъ тоя вѣкъ пространната турска държава и оставилъ бѣлѣжки за своитѣ скитания, споменува, че населението около Скопие отъ три страни било все българско, само отъ една се допирало съ арнаути. Тоя скитникъ казва, че и въ Струмица и въ Дойранъ имало тогава християни, които не сѫ други, освѣнъ българи...

Френскиятъ ученъ пѫтувачъ Пукевиль въ началото на XIX в. пръвъ дава по-точни и по-ясни свѣдѣния за населението на Македония. Той опрѣдѣля доста правилно въ главни чърти етнографската граница между гръци и българе въ тая страна, опрѣдѣля съ голѣма точность границитѣ на арнаутското племе, което много го е интересувало...

Албанскитѣ размирици отъ края на миналия вѣкъ и началото на сегашния подѣйствуваха да се отмѣсти българското население отъ нѣкои сѣверо-западни краища на страната. Албанскиятъ натискъ и днесь продължава да прави тамъ етнографски промѣни, и ние по-нататъкъ ще се спремъ повечко върху тѣхъ. Извѣстниятъ френски ученъ Ами Буе, който е пѫтувалъ низъ турската държава прѣзъ 1836-7 и 38 год., намѣрилъ българското население въ Македония речи въ ония прѣдѣли, които завзима то сега...

Токо подиръ Ами Буе дохожда въ Македония прѣзъ 1839 год. нѣмецътъ Гризебахъ, отличенъ естествоизпитатель и медикъ. Покрай специалната си задача, изучванье флората на страната, Гризебахъ дава цѣнни свѣдѣния и за населението ѝ въ своитѣ пѫтни бѣлѣжки, обнародвани прѣзъ 1841 год. Той опрѣдѣля по-точно отъ Ами Буе южната българо-гръцка етнографска граница, опрѣдѣля много по-добрѣ отъ своитѣ прѣдходници разширението на арнаутското племе въ македонскитѣ погранични планини. Относително сѣверната българо-сръбска граница Гризебахъ говори, че тя по-мѫчно може да се опрѣдѣли, понеже двата съсѣдни народи сѫ ближни по езикъ и прѣходътъ отъ единъ къмъ другъ е постепененъ. При все това той брои за българско населението на Скопския Пашалъкъ, състоещъ тогава отъ казитѣ Скопие, Качаникъ, Тетово, Кичево, Дебъръ, Кюстендилъ, Кратово, Куманово, Паланка, Кочани, Щипъ, Радовищъ, Струмица и Мелникъ, съ албанска примѣсь въ Дебъръ и въ Шаръ...

Въоруженъ отъ даннитѣ, почерпени отъ трудоветѣ на споменатитѣ учени пьтувачи, чешкиятъ знаменитъ славистъ Шафарикъ е можалъ въ обнародваната прѣзъ 1842 год. своя книга „Slovanský Národopis” да даде много добри свѣдѣния за прѣдѣлитѣ, които населява българското племе въ Балканския Полуостровъ изобщо и частно въ Македония Шафарикъ ни дава при своита книга и първата етнографска карта на славѣнскитѣ народи въ Полуострова, направена съ голѣма вѣщина за врѣмето си. Споредъ неговата карта, вѣренъ изводъ отъ която прилагаме тукъ, и споредъ описанието въ текста, българската граница прѣскача р. Българска Морава 10 версти западно отъ Нишъ и продължава на югъ по височинитѣ, които заграждатъ коритото на рѣката дори до Качанишкия Проходъ, продължава по Шарския гребенъ до гр. Дебъръ, стига по Дринъ до Охридъ, обзима Охридската и Костурска Котловина, минава прѣзъ с. Катраница въ Островската Котловина, обгърща Енидженското Езеро и слиза до Солунъ; сетнѣ продължава прѣзъ с. Ени Кьой (Ново село) по политѣ на Хортачъ, завива къмъ сѣверъ, като оставя цѣлото Сѣрско-Драмско Поле на гръцитѣ, и прѣзъ с. Старчища по права линия възлиза въ Доспатъ Планина къмъ изворитѣ на р. Арда...

Григоровичъ е пѫтувалъ прѣзъ 1844. год. Той обиколилъ ония мѣста, които прѣди него бѣ иосѣтилъ Мюлеръ. Неговото мнѣние за славѣнското население на Македония има по-голѣмо значение отколкото на всичкитѣ пѫтувачи прѣди него, понеже като славѣнинъ и ученъ славистъ той е могълъ съ пълна положителность да говори по тоя въпросъ. Григоровичъ ясно се произнесе, че Солунското Поле оть Солунъ къмъ Енидже Вардаръ и Воденъ, послѣ Островската Котловина, Битолското Поле, Прѣспа и Охридската Котловина сѫ населени съ българско население. Пѫтнитѣ бѣлѣжки на Григоровича се обнародваха прѣзъ 1848. год. първъ пѫть. Отъ тогава славиститѣ говорятъ вече за Македония сигурно като за българска область. Още повече се утвърди това нѣщо, когато прѣзъ 1857. год. и рускиятъ историкъ Гилфердингъ посѣти Стара Събия и нѣкои краища отъ сѣверна Македония, и авторитетно се произнесе, че населението на югъ и изтокъ отъ Шаръ е българско...

Прѣзъ 1863 год. въ Македония и Стара Сърбия сѫ пѫтували двѣ англичанки Мекензи и Ирби. Тѣхното пѫтувание е важно за насъ, понеже тѣ сѫ посвѣтили всичкото си врѣме главно на изучванье населението въ странитѣ, дѣто сѫ минали, и сѫ познавали доста добрѣ сръбския езикъ. Обнародванитѣ тѣхни пѫтни бѣлѣжки, написани съ голѣма прочувственость за поробените българи и сърби въ турскитѣ владѣния, сѫ посрѣшнати добри отъ английския свѣтъ и са послужили много за опознаванье на народитѣ въ Македония. При книгата има етнографска карта. Интересенъ е за отношенията между сърбитѣ и българитѣ сърбскиятъ прѣводъ на Мекензи-Ибриевата книга, направенъ отъ извѣстния сръбски ученъ Миятовичъ и напечатанъ съ иждивението на сръбския князь Михаилъ. Въ прѣдговора прѣводачътъ хвали авторитѣ като отлични изслѣдователи на българскитѣ и сръбски земи и ни диря нѣма отъ неудоволствие за това, че тѣ считатъ населението отъ Солунъ до Охридъ, Скопие и Нишъ като българско и областьта Македония именуватъ „Южна България”...

По-значителни сѫ прѣселянията на българи, които ставатъ въ горна България слѣдъ послѣдната руско-турска война. Македонскитѣ българи намѣриха добъръ приемъ въ Княжеството, за това почнаха да се изселяватъ въ него още въ първитѣ години слѣдъ освобождението... По-късно прѣзъ 1880-5 год. въ Пиринъ Планина всѣко лѣто имаше сблъсквания между български чети и турцитѣ. Отъ това пострадаха много села и по-заможнитѣ селяни се прѣселяха въ Княжеството при първа възможность. Движенията обзимаха Малешево, та и отъ тамъ се явиха селяни въ Княжеството. Въ Кюстендилско идваха селяни отъ пограничнитѣ Паланечки, Кратовски и Кочански села, но въ твърдѣ ограниченъ размѣръ. Отъ срѣдна и западна Македония най-много прѣселенци дойдоха въ България изъ градоветѣ Велесъ, Прилѣпъ и Охридъ. Главната часть отъ българската интелигенция на тия градове прѣмина въ Княжеството, едни помамени отъ служби, други отъ свободенъ животъ, а трети прогонени изъ дома си отъ неволя. Главно свърталище на тия прѣселенци станаха градоветѣ София и Кюстендилъ, дѣто значителна часть отъ населението е отъ македонско потекло. По-късно почнаха да се прѣселятъ и селяни отъ Прилѣпско и Битолско, които се поминуватъ въ София главно като талигари. Въ най-ново врѣме идатъ прѣселенци изъ Костурско, които се настаннватъ въ Варна, Бургасъ и София...


                       Християни       Мухамедани        Юдеи          Всичко

Българи           1,032,533          148,803                                    1,181,336
Турци                    4,240          494,964                                       499,204
Гръци                 214,329            14,373                                       228,702
Арнаути                 9,510           119,201                                       128,711
Власи                   77,267              3,500                                         80,767
Евреи                                                                   67,840               67,840
Цигани                  19,500            35,057                                         54,557
Руси                        4,000                                                                4,000
Черкези                                        2,837                                           2,837   
Сърби                        400                300                                              700 
Арменци                    300                                                                   300
Негри                                              200                                             200
Грузини                       60                                                                     60
западно-европейци   8,810                                          200                 9,010
--------------------------------------------------------------------------------------------
Всичко              1,370,949           819,235                68,040          2,258,224

Християнското население съ малки изключения е отъ православно вѣроизповѣдание. Независимо отъ това, на нѣколко мѣста въ Македония има унияти. Униятството по едно врѣме имаше доста виденъ успѣхъ въ южна Македония между българското население, което го приемаше само и само да се отърве отъ патриаршеското вѣдомство. Слѣдъ като Българската Екзархия доби по-голѣма сила отъ 1890 го д. насамъ и униятството загуби значението си. Споредъ едно прѣсмѣтанье, правено прѣзъ 1897 год., българи унияти е имало въ Солунското село Юнчии 25 кѫщи, въ самия градъ Солунъ 5 кѫщи, прѣселени отъ околностьта, въ Кукушката Каза 356 кѫщи, въ Гевгелийската Каза около 70 кѫщи, въ Дойранската Каза 101 кѫщи, и въ градеца Енидже Вардаръ 13 кѫщи. Всичко 570 кѫщи съ около 3 600 жители. Сега въ Кукушко униятитѣ сѫ намалѣли.

Споредъ сегашното административно дѣление въ Македония влиза цѣлиятъ почти Солунски и по половина отъ Скопския и Битолския Вилаетъ. За ясность ще направимъ кѫсъ прѣгледъ на административното дѣление на областьта.

Солунскиятъ Вилаетъ завзема цѣлата южна и източна Македония отъ гръцката тесалийска граница при Олимпъ до българската граница при Рила и Родопитѣ. Тоя вилаетъ се раздѣля на 3 санджаци: Солунски, Сѣрски и Драмски. Солунскиятъ Санджакъ завзема югозападниятъ край на страната и се дѣли на слѣднитѣ 14 кази: Солунска, Катеринска, Енидже-Вардарска, Берска, Воденска, Тиквешъ, Велешка, Струмска, Гевгелийска, Дойранска, Кукушка, Лъгадинска, Касандра и Св. Гора. Сѣрскиятъ Санджакъ обзима срѣднята и източна часть на вилаета и обхваща цѣлото корито на р. Струма, което се нахожда въ прѣдѣлитѣ на Турция и горнята и срѣдня части отъ коритото на р. Места. Той се дѣли на слѣднитѣ 8 кази: Сѣрска, 3ѫхна, Демиръ-Хисарска, Петричка, Мелнишка, Горно-Джумалийска, Разлогъ иНеврокопска. Драмскиятъ Санджакъ обхваща югоизточния край на вилаета и се състои отъ 4 кази: Драмска, Правишка, Кавалска и Сарѫ-Шабанска.

Скопскиятъ Вилаетъ захваща сѣверниятъ край на Македония и цѣлата область Стара Сърбия. Въ Македония отъ него влиза цѣлиятъ Скопски Санджакъ и малка часть отъ Призрѣнския Санджакъ. Скопскиятъ Санджакъ се дѣли на слѣднитѣ 9 кази: Скопска, Кумановска, Пргьшовска, Криво-Паланечка, Кратовска, Кочанска, Малешово, Щипска и Радовишка. Отъ Призрѣнския Санджакъ въ Македония влиза само Тетовската Каза, която цѣла е отсамъ Шаръ. Гиланската Каза отъ Прищинския Санджакъ принадлежи повечето на Македония, нежели на Стара Сърбия, но е привързана твърдѣ много къмъ послѣднята не само въ административно отношение, но и въ черковно, понеже е часть отъ Призрѣнската Епархия. Независимо отъ това главниятъ гребенъ на Скопска Чърна Гора и арнаутското население, което е завзело тоя гребенъ, много отстраняватъ Гиланската Каза отъ Македония. Тя трѣбва да се брои като прѣходна отъ Македония къмъ Стара Сърбия.

Битолскиятъ Вилаетъ захваща цѣлата западна Македония и часть отъ Албания. Въ Македония отъ този вилаетъ влизатъ цѣлиятъ Битолски Санджакъ и части отъ Дебърския, Корченския и Серфиджанския. Битолскиятъ Санджакъ обема Битолското Поле и котловинитѣ на Охридско и Прѣспанско Езеро, и се дѣли на слѣднитѣ 5 кази:Битолска, Прилѣпска, Леринска, Кичевска и Охридска. Отъ Дебърския Санджакъ въ Македония падатъ казитѣ: Горни Дебъръ и Рѣка около коритото на Чърни Дримъ и притока му Радика. Отъ Корченския Санджакъ къмъ Македония пада казата Старовска (въ котловината на Охридското Езеро) и казата Костурска (въ котловината на Костурското Езеро). Биглишката Нахия, около водораздѣла на горнитѣ течения на Бистрица и Деволъ, е прѣходна между Македония и Албания. Отъ Серфидженския Санджакъ въ Македония падать казитѣ Населица, Гребенска и Кожанска по коритото на Бистрица и казата Кайлярскавъ котловината на Островското Езеро. Самата Серфидженска Каза е прѣходна отъ Македония за къмъ Тесалия...

Намирамъ случай тукъ да изкажа голѣмата си благодарность на всички общини въ Македония и на всички граждани, свещеници, учители, студенти и ученици, които съ голѣма готовность ми оказваха всѣкакво съдѣйствие при събиранието и провѣрката на материалитѣ. Безъ тая доброволна помощь настоящата книга нѣмаше да види бѣлъ свѣтъ още дълго врѣме.
 
София, т. юни, 1900 год.
Василъ Кѫнчовъ."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Август 16, 2014, 05:47:37 pm

КРЪВТА ВОДА НЕ СТАВА - ВЕНКО МАРКОВСКИ

http://www.veni.com/venko.html

"Фактите са свидетели на миналото. Съдници са. Техният съд е неподкупен.Те са неми и ни карат да мълчим,изискват уважение. Фактите са ръцете на историята,символът на истината. Те могат да бъдат само фалшифицирани. Ония, които фалшифицират фактите, се наричат фалшификатори на фактите. Историята също може да бъде фалшифицирана. Ония, които фалшифицират историята, се наричат фалшификатори на историята...

Еничарите като кастова категория отдавна са мъртви. Еничарите обаче от категорията на съчинителите на така наречената“Историjа на македонскиот народ” са живи и са по-еничари и от най-еничарите на Османската империя. Те всичко светло, свято, скъпо, родно, българско у българина безмилостно убиват и ограбват. Ни жестокият византиец Василий II, наречен от историята с прозвището Българоубиец,не е бил така жесток,когато е ослепявалс огнени монети рожбитена Самуила,ни Алексий Комнин е бил така жесток, когато жив е изгорил българския богомил Василий, ни султанът е бил така жесток, когато е обесил Апостола на свободата и в кърви е потушавал Априлското, Кресненско-Разложкото и Илинденско-Преображенското въстание.Ни разпятия, ни голготи, ни войни, ни робии, ни ятагани, ни щикове в гърба не са били така жестоки, както фалшификаторите от категорията на съчинителите на така наречената “Историjа на македонскиот народ”. Тежка битка са подхванали. На антибългарска почва история да сътворят. Фанатизмът е болест на неразвита възраст. Възрастта е време. Времето е цяр и разстояние. Някои от тези фанатици времето ще излекува.Някои от тях с възрастта си ще наберат разстоянието, което ще им покаже нещата такива, каквито са. Аз вярвам,че някои от тях ще се върнат към истината за себеси...

Авторитети като Теофилакт Охридски и Аравантинос,Григорович и Венелин,като Ходжа Сеадедин,Хаджи Калфаи Евлия Челеби,като Буе и Лежан,като Шафарик и Иречек,като мис Макензи и мис Ърби, като Хан и Гризебах,като Караджич и Веркович, писатели, етнолози, слависти, историци, пътешественици, учени, специалисти са формирали своето становище върху факти, а не върху желания. Техният език е конкретен и категоричен. Те са чужденци. Между тях са Караджич и Веркович, и двамата сърби, а те не могат да бъдат обвинени нито в заблуденост, нито в пристрастие, нито в повлияване от политическиямомент.Сведения са черпили из самата действителност.Пътували са, проучвали са, срещали са се по села и градове с живи хора, обобщавали са наблюдения и впечатления, правили са изводи и са съобщавали ясно, гласно, недвусмислено, че славянската част от населението в Македония са българи...

Цялата история на българите в Македония, техният език в миналото и в настоящето,тяхното национално съзнание, техните училища и църкви, техните политически борби и въстания, техните духовни борби, техните стари и нови писатели и делата им, градското население и селячеството – всичко доказва, че както през епохата на Първото българско царство Македония става първостепенен духовно-книжовен център, така тя първа от българските области запалва светилника набългарския народ. Отец Паисий, бащата на българската история, Христофор Жефарович, първия стематограф на южните славяни, Хаджи Яким Кърчовски и Кирил Пейчинович, първите писатели на новобългарски език, архимандрит Теодосий Синаитски, първия български печатар, Неофит Рилски, първия български граматик и педагог, Братя Миладинови,първите българскифолклористи,Райко Жинзифов, първия български поет,който възпя горестите и радостите на македонската земя, Григор Пърличев, първия български поет, който е наречен “Втори Омир” – всичко това Македония е дала на всебългарската родина през нейната възродителна ера. Но всички тези духовни светила, както и титаните набългарското национално освободително движение от останалите краища набългарските земи: Георги Раковски, Васил Левски, Любен Каравелов, Христо Ботев и други, единодушно са се вдъхновявали от идеята да видят своето отечествоБългария свободно от турски гнет. Те са се борили от името на една нация –българската нация...

Апостолите запалват България. Възванието отеква и под Шар планина. По време на Априлското въстание гр. Горна Джумая влиза в района на Рилския революционен комитет. От този град е и организаторът на въстанието в Търновски окръг през 1876 г. Георги Измирлиев. Особено активно участие в българското революционно движение взема населението от Разложка околия, която е в IV (Пловдивски) революционен окръг под ръководството на Георги Бенковски и Панайот Волов. На събранието в Оборище 1876 г., което взема решение за обявяване на въстание, разложани изпращат като свой представител Георги Чолаков от с. Долно Драглище. След събранието пратеникът на Бенковски – Кузман П. Томов (Шарланджията), донася в Разложко Възванието за вдигане на въстанието. През май 1876 г. избухва въстание и в с. Разловци, Малешевско – в района на горното течение на р. Брегалница, известно в историята като Разловско или Пиянечко въстание.Това въстание е достоен епизод и финал на Априлската епопея, а неговите организатори Димитър Попгеоргиев, поп Стоян Разловски, Ильо Марков и други са известни дейци на българското национално освободително движение. В българското опълчение през 1877–1878 г. има повече от 500 българи от различните краища на Македония. След потушаването на Разловското (Пиянечкото) въстание Димитър Попгеоргиев и други ръководители на въстанието се оттеглят към Беласица и повечето от тях остават да действат там до Руско-турската война от 1877–1878 г., като извършват диверсионни действия в тила на турците. Прочута е акцията на дядо Ильо Марков за установяване на местна власт в Малешевско и Пиянечко...

Едва ли има друг народ, чиято история, литература и език са били така ограбвани, както българският. Всеки народ има законно право на свободна изява на своята национална принадлежност. И българският народ има това законно право на свободна изява на своята национална принадлежност.Всяка нация дава нещо на света. И българската нация е дала нещо на света...

На Десетия пленум на ЦК на БКП, състоял се на 9 и 10 август 1946 г., Евтим Георгиев заявява от името на делегатите от Пиринския край: “Ние... сме си поставили за задача да внедрим македонско съзнание сред населението.” На съвещанието на ЦК на БКП на 21 април 1948 г. секретарят на околийския комитет на партията в Петрич заявява: “Провеждането на декларацията на Десетия пленум среща много трудности...След декларацията на Десетия пленум аз и другите другари станахме македонци. Когато провеждахме декларацията пред партийния актив, ние им говорим, че са македонци, а нашите другари казват, че и македонците от Вардарска Македония са българи... При преброяването ние извършихме натиск. Областният комитет ни определи да има в нашата околия 60–70 процента македонци. Ние позасилихме работата и получихме 90 процента македонци.” Областният началник от Министерството на вътрешните работи Никола Рачев казва пред съвещанието: “...Насаждането на македонско национално съзнание става чрез принуда...При преброяването на населението в Пиринския край нашите хора са карали насила населението да се пишат,че са македонци.”

Просторът измежду 1948 и 1956 г. беше изпълнен с жестокост, беззаконие и неизвестност. Съвестта изгаряше в окови, без присъди. Движението се изправи пред страшно изпитание. Мъка и съмнение нощуваха в разбитите сърца. Пълзеше кърваво и тъмно време. Настъпи решителният час за окончателна пресметка и с Венко Марковски. Два момента оправдаваха значението на една такава неразумна стъпка: единият – че Венко Марковски е реална пречка за свободно сърбизиране набългарската реч и на българите в Македония. Другият – че Венко Марковски е известен комунист - поет и вярата му в Съветската страна е несломима. Българинъти комунистът като неразделноцяло едновременносъздавахаопасност.И в туй лежи причината, за да осъдят Венко Марковски, и то по време, когато настъпваше нормализацията на отношенията със Съветския съюз и с Народна република България. Не заради поемата
“Су времени парадокси” бе осъден Венко Марковски, и то в един преломен момент в идейния живот на Югославия,а заради факта,че Венко Марковски е българин и комунист-поет. Затова през февруари 1956 г. в Скопие, на градското Кале, на клада като по време на Инквизицията горяха произведенията на Венко Марковски.

В документа с дата от 7 януари 1961 г.,издаден от органите на властта, стои, че “Бивши осуЏеник Вениамин Миланов Тошев”, а не Венко Марковски е бил в затвора. В документа не стои, че Вениамин Миланов Тошев и Венко Марковски са едно и също лице.Какво се получава? Вместо осъдения Венко Марковски да лежи в затвора, лежи неосъденият Вениамин Миланов Тошев. И вместо осъдения Венко Марковски да получи документ на име Венко Марковски, че е бил в затвора, неосъденият Вениамин Миланов Тошев получава документ на име Вениамин Миланов Тошев, че е излежал присъдата. И тук градителите на специфичния път в социализма са постъпили специфично и типично, а именно искат да покажат на света, че в югославските затвори няма
хора на изкуството.
Българийо, за теб душата ми копнее
и моите мисли всеки миг летят към теб.
Българийо, във тебе и нощта светлее,
а тука и денят потъва в черен креп.
Това бе моята последна дума пред съда.
Така от македонец в България отново станах българин в Македония...

Има хора, към които твърдият закон е позволявал беззаконие. Островите на Адриатическото море познават тези хора мъченици. От ранен изгрев до късен залез под трагачи (тарги) и касели (касетки), пълни с тежък камък, пълни с морски пясък, като свещ са капали коравите мъже на истината. Изтощени, изнурени, но с високо чисто знаме, гладни, жадни, голи, боси, но с дълбока чиста вяра. Стъпките им вятърът поемал, за духа им Велебит разказвал, как лют хищник всичко им отнемал и запалвал пъкъл в мъжка пазва. Между тези хора-мъченици най-сурова участ са узнали осъдените на каторга вечна немите ятаци. Тяхната една-единствена политическа вина е била в това, че когато в двора им са влезнали внезапно кучета и хора, кучетата са залаяли, а хората открили в миг висок съзнателен процент на вражеска подривна дейност. Сетне: обиск, арест, разпити, процес и накрая присъда – вечна каторга...

Всички сериозни научни изследвачи по различни пътища са идвали до убеждението, че в Македония, Тракия, Мизия и Добруджа по села и градове живеят българи, че народностното и националното съзнание на тези българи не е нито македонско, нито тракийско, нито мизийско, нито добруджанско, а е българско; че езикът на тези българи не е нито македонски, нито тракийски, нито мизийски, нито добруджански, а е български; че литературата на тези българи не е нито македонска, нито тракийска, нито мизийска, нито добруджанска, а е българска; че историята на тези българи, които живеят и в Македония, и в Тракия, и в Мизия, и в Добруджа, не е някаква отделна, македонска, тракийска, мизийска, добруджанска история, а е обща, българска история; и че Македония, Тракия, Мизия и Добруджа са географска изява на българската територия."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Август 19, 2014, 04:57:54 pm

Как станах хайдутин - Панайот Хитов

http://www.kroraina.com/knigi/bmark/ph/index.htm

"Може ли да се мисли, че само през Матейския балкан са минали хайдушки чети, когато има къде по-сгодни за минаване места из другите краюве на България, като например откъде Странджа гора и Хасекийската гора, пък и други места в Стара планина? От Хасекията, покрай Русокастро, Попова гора и Карнобат — ето те в Балкана! Можеш и покрай Лудата Камчия да вървиш и ето те във Тетевенския балкан! Или покрай Айтос, та пак в Големия Балкан. А пък дали не е имало и други чети откъм Бялото море? — Имало е и около Димотика и Кешанско и тез чети са бягали във Родопите, други — във Рила, която от векове е била скривалище на хайдушки чети. Та затова аз си правя, любезни ми читателю, една сметка, че в хилядо и шестстотната до хилядо и седемстотната, пък и до хилядо и осемстотната година у нашите места по Стара планина, Средна гора, Доспатската планина и др. непременно са ходели и през летно време не по-малко от 100 (сто) хайдушки чети! Зная и вярвам строгият критик да ми каже, че това е басня или измислица и да ме попита: „Ами где са се крили или зимували гореспоменатите чети? Ако тии бяха най-малко сто чети и тури ги по 10 или по 15 другари или пък и по 20, то излиза, че ще е имало най-малко от 1000 до 2000 воуружени българи, които накъсани на чети са ходили по Турската държава, убиват и мъстят!” Че това може да е било тъкмо тъй, ще приведем по-нататък някои фактове от песни, приповеди и названия на местности, а сега да видим де са се крили зимно време хайдутите и защо турската полиция не е могла да ги излови? — Защото през него време турското правителство си е карало работата, както я кара току-речи и досега, макар днес да е веч 19 век — яваш-яваш, през куп — за грош! В Турско и сега се коли, убива, обира и безчести. Но тогава по-широка е била границата както на турското царство, тъй и на турската немарност. Пашапорти не е имало в Турската държава. Аз съм запомнил, че имаше само едни червени „билетчета”. Даваха ги турските управления — около два пръста широки и около четири — дълги, и всяка година — друга боя срещу данъка, който се наричаше „харач”. Биваха червени, зелени и прочие...

Приготвихме ний всичко за ядене, но се и предварително наговорихме с брат ми — нали са двама, ако поискат да правят нещо с нас, да ги избием и да им се отплатим за всичко лошо. Пък след това и ний ще хванеме гората като тях! Отиде Танас, доведе турците при огъня и започнаха да ядат. Ядат и разговаряме. Започна да разказва Мустафата как е наказвал онези, които не му изпълнявали заповедта, а пък аз му казах:
— Мустафа, сега като потеглиш оттук, на пътя ако те срещнат някои неприятели, надърпат пушките в тебе и ти кажат „предай се”, какво ще правиш?
Мустафата ми отговори:
— Ще гръмна, ще изтегля ятагана и ще мина през тях. Ако ма убият — добре. Ако се отърват — ще има да видят!
Аз му казах:
— Ти си мислиш, че само ти можеш да гърмиш и да развърташ ятагана! Че у другите хора няма такова сърце! Аз ще те питам и друго: като идвате тука при моите козари и взимате ядене, защо ги замервате с пушките? Добре да знайш — викам на Мустафата, — ще ма принудите, ако тъй върви, аз сам да стана хайдутин!
Турчинът позеленя, но нищо не рече. Взеха си ядене и си отидоха...

Досега ний, ако и да се въртяхме почти два и половина месеца в Матейската гора, не ни знаеха дори най-добрите ни приятели от околните села, защото не искахме да ни знай никой, дорде не се приготвиме добре. Но сега ставаше нужда вече да се явим на някой от приятелите ни и да ги натоварим с работа...Сега станахме всички на брой така:
1. Панайот Хитов;
2. Стоян Попов;
3. Никола Кюмюрджия — Овалията;
4. Геооги Кюмюрджия — родом от с. Терзабас;
5. Никола Аджема;
6. Хаджи Димитър;
7. Божил Бахов;
8. Никола Мавродиев.
Трябваше ни поне още един другар, затова пратихме да поведат и Стоян Арнаудов — жеравналията. Стоян беше около 22- до 24-годишен, черноок, с черна коса, мустачета малки, чернолик. Поразговорихме се, че сега трябва да ходим веч като хайдушка дружина...
Хаджи Димитър пожела сам той да отиде в Сливен, за последен път да види майка си и да ѝ каже „Сбогом, майко!” Ний му казахме ще ни намери на „Добър рът”, срещу Иванчовия долап. Ний си взехме обратния път край Сливен и на другия ден бяхме в „Добрив рът”. Ето, в това време дошел и Георги Трънхин от Влашко и довел с него си още двама. Единият беше от Ямбол — Желю Чернев, родом от село Карапчи, около 28 години, другият — от Македония, от село Банско, по име Яни, младо момче на 26 години...

Той ги видял чак като дошли на двайсет крачки от нас по една тясна пътечка. Дорде се разсъним, потерята загърмя въз нас и видях едно момче, Никола от Велес, както беше прав до мене, падна на земята, пак скочи и побягна подир другите. Дорде си прибера едно-друго, другарите ми избягаха. Щом ги стигнах, викам им:
— Стойте! Стойте, не бягайте!
Но кой те слуша? Бягат като подплашени сърни. Като видях, че не ме слушат, търтих тъй силно, че ги надминах всичките. Най-отпред бягаха Коста и Петър, гологлави. Щом ги стигнах, запрях ги. Викнах им:
— Стойте, бре! Не виждате ли, че може отвсякъде да сме вече заградени и сами ще се натъкнете на куршумите? Върнете се нагоре и полека. Пазете се да не налетим на пусия.
Върнах предните и аз се върнах. Бяха се разкапали момчетата. Най-отзад беше останал Никола велешанеца, когото видях, че падна, като загърмя потерята. Той бил ударен много лошо отляво, пронизал го куршума. Водеше го Димитър, държеше го под мишницата. Турците още продължаваха да гърмят, но не смееха да нагазят гъстия шумак. Раненият тежко Никола не можеше повече, падна на земята. Аз рекох на Димитър:
— Остави го, той умира.
Простихме се с него, взехме му оръжието и тръгнахме да стигнем другите. Тоз ден беше най-нещастният за мене, откакто бях тръгнал из Балкана. Събрахме се горе всички. Само бедният Никола го нямаше вече. Те двамата с Димитър бяха от Велес. Думам на другарите:
— Хайде сега полека да прибегнем към потерята през шумата и да убием поне двама-трима, че да отмъстим за Никола...

Седяхме още два дни на това място. От там заведох момците пак на Рамадана, дето бяхме зимували и миналата зима. Пратих да известят Паскал и Иван от Глушник да дойдат и да донесат храна. На другия ден Паскал, наречен „Султан”, и Иван, наречен Кара Хасан, нарамили шишанетата уж по лов и дойдоха при нас. Щом се поздравихме, Паскал зачудено ме загледа и започна:
— Ех, Панайоте, Панайоте, и друг път съм те виждал умислен и посърнал, но до такова посърване не съм те виждал. Дали е от яките студове или ви изпотрепаха потерите? А и къде ти е байрактаря, де са ти другите момци?
— Те са здрави — отговорих. — Не е причината в потерите и зимата, а предателството, то ма докара до това жалостиво положение. Някои еленски чорбаджии, за да се покажат верни поданици и любимци на турското правителство, за малко да ни продадат за трийсе сребърника. За тях е нищо предателството, те са и от турците по-лоши. Но ако бог не ги накаже, кога да е, няма да се отърват от ятагана на планинските юнаци, хайдутите, борците за свобода. Те нийде село нямат, но не се и свършват! Тях ги раждат българските предели, за да наказват зломислениците на българския народ. Колко чети юнашки са изгинали от предателство, но ето че пак не се свършват, корена им не се свършва!

След моето заминаване за България Раковски легнал болен. Балкански казал на Букурещкия добродетелен комитет, или, както се казваше то, „Добродетелно дружество”. То му отпуснало месечна помощ от 500 лева и го закарали в Букурещ на лечение, но рано през същата есен, около Димитровден, Раковски се поминал. Аз получих за това телеграма от Н. Балкански в Белград. Покойният Раковски през миналата зима бе написал един устав за четата ми, за през 1867 година, който аз ще напечатам в тез си записки за сведение на читателите: да видят какъв е бил плана на комитета. Иначе аз виждах веч, че нашите добри търговци и патриоти с любов и присърце искат да помогнат на поробеното отечество...Преди да излезем ние, с поменатата чета, из Румъния през 1867 година, издаде се в Букурещ споменатият мемоар за черковните правдини, подписан от един таен комитет и направо до турския султан изпратен. Там се молеше султан Азис да даде на българите политически и черковни правдини, конституция и най-сетне, че ако той не изпълни тез искания на българския народ, последствията ще бъдат лошави. Наистина турското правителство ни най-малко не се стресна от мемоара на тайния комитет. От този таен комитет и от онзи комитет, който е вписан в устава от Раковски, през същата зима на четите им излезе името „комитет”. И навсякъде из турско на четите им изчезна старото име, останало от турците — „хайдут-панта” и се замести с „комита”, „комитарал” (комити), „комитажа”...

След два дни излязохме на Топлидолската планина и влязохме в село Топлидол. Но преди да стигнем там, в някое от близките села се появи турска чета. Пратих едно отделение момчета да отиде да я прогони, а ние преспахме в Топлидол и на разсъмване взехме пътя към върха на Топлидолския балкан. Мястото беше лошо, стръмно, едва излязохме на билото, между селата Топлидол и Горни Лом. Намерихме там едни селски коне. Трябваха ни коне да натоварим патроните, гранатите и други оръжия. До тук бяхме вървели с коне под кирия. Изловихме по-добрите коне и заслизахме към Горни Лом. Там имаше говеда, заклахме за момците да ядат, но в това време се разболя дядо Илю войвода. Като човек застарял, той вече не можеше нито по стръмните места на Балкана да ходи, нито пък на студеното балканско време да издържи. Разболя се той и поиска да се върне назад. Аз му казах:
— Свободен си, стари герою!
И като си помислих, нажалих се. Дали е тоз прочутия някогашен Илю войвода, който задаваше страх и трепет цели десет-двайсет години с по двайсет-трийсет другари? Ето го днес, вече настива и се разболява и му рекох:
— Иди където щеш, добри ми и стари другарю!
И тъй, старият войвода дядо Илю се върна от Горноломската планина с неговите трийсетина момчета назад към Пандирало, а аз с дядо Желю войвода, с Тотю Филип, с Христо Македонски останах в Балкана. След заминаването на дядо Илю дадох на Христо Македонски сто и петдесет души момци и го върнах към Топлидол, като му наредих да пази пътищата, които идат от Пирот за Чипровци, и да наблюдава полето на сръбските действия, като ми праща известия за всичко, което става. А аз се упътих с около петстотин души по върха на планината към Чипровци...

1. Панайот Хитов — главен воевода
2. И. П. К. Кършовски — главен писар
3. Васил И. Лъвски — знаменосец
4. Бойко Нешов
5. Иван А. Зердемиски
6. Георги А. Чернюв
7. Стоян Велков
8. Дядо Вълко Янчев
9. Михал Николов
10. Дянко Димитров
11. Иван Георгиев
12. Цонко Петров
13. Васил Николов — кюсето
14. Христо X. Юрданов — (изгуби се)
15. Христо Градесчанина — (изгуби се)
16. Иван капитан — (умре)
 
 Отпосле придошле в планината
 
17. Христо П. Дряновски
18. Георги Иванов
19. Иван Русев
20. Савва А. Славчев
21. Иван Георгиев
22. Колю Петров
 
 Що бяха с второстепения воевода Тотя
 
23. Тотю Тодоров — второстепений воевода
24. Стефан Йохчов
25. Иван Петров
26. Милан Лабчев
27. Киро Марчов

ИМЕНАТА НА ПРЕДВОДИТЕЛИТЕ НА БАЛКАНСКИТЕ ЧЕТИ ПРЕЗ 1876 г.

Първа чета в Кладово — Панайот Хитов - мойта чета имаше 280 человека
Втора чета в Зайчар — на войводата Илю Марков - 300 человека
Трета чета в Кладово — Филип Тотю - 300 человека
Четвърта чета в Кладово — капитан Райчо Николов -  400 и повече
Пета чета в Кладово — Тодор от Шумен и Зандрук Филипович, руски офицер -  180 человека
Шеста чета — дядо Иван от Дивинско, от село Въртоп, с двамата си синове - 250 человека
Седма чета — Лазар Костов, бивш учител по-преди в Българската легия изучил военното упражнение -  200
Осма чета — Христо Македонски, от Хаджи Димитровата чета през 1868 г. -  150
Девета чета бе съставена в Алексинашка баня под командата на руски офицери
Десета чета се състоеше от около 400 человека.
Общо 3060 человека..."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Август 21, 2014, 01:01:59 pm

Внучката на Венета Ботева разказва за Ботевото семейство

http://www.kroraina.com/knigi/vrb/index.html

"С поклон пред величието на Ботев  и светъл спомен за скъпите ми  баба, леля, баща и майка

Младежките увлечения и скритите сърдечни трепети на Ботев са били изместени, особено по-късно, от изцяло завладялата го революционна дейност, на която с още по-голяма сила е посветил живота и перото си. А откъснат от родното място и средата, в която е „пораснал и първо мляко засукал”, прекарал почти целия си съзнателен живот в чужбина, в несрета и несгоди, отдаден на голямата идея — борбата за освобождение на народа си, той не е могъл да мисли за трайно свързване с жена и още по-малко за женитба. Но това продължава дотогава, докато на пътя му застава жената, любовта към която изпълва сърцето му и която става негова съпруга — ВЕНЕТА.

Венета Ботева - За мене тя е любимата ми баба, но, както и за всички българи, и младата жена, чийто образ изпъква от историческото писмо, писано на „Радецки” — другарката и спътницата на Ботев в последните месеци от живота му. По характер тя беше корава българка и сърцата жена. Не беше студена и ни най-малко — затворена за чуждото страдание и нещастие, но беше строга, дори сурова, когато и на мене даваше урок по възпитание. Баба Венета не приказваше много, мразеше хвалбите и празнодумството. Не обичаше преструвките и глезотиите. Не ме е милвала, нито ме прегръщаше, а да ме целува — това й беше съвсем чуждо. Но някогашните баби и майки не са проявявали подобни нежности, колкото и да са обичали децата си. Те мъдро са знаели, че дете, което е носено все на ръце и е расло на скут, се разглезва. И Венета не е била излишно нежна към децата си, но не скриваше, че с такава здрава педагогика е отгледала и сама, без баща възпитала деца, с които се гордееше. Да добавя сега, за да не се изтълкуват неправилно тия мои думи — тя не е била прекалено нежна, но грижлива майка, изпълнена с голяма обич към децата си. У баба Венета, не само според нас, близките й, а и по преценка на търновци и други, които са я познавали, имаше изострено социално чувство, засилено и доразвито след съвместния й живот с Ботев. И когато е била материално добре, и когато е живяла в оскъдица и лишения, тя е била отзивчива към всеки, който е изпитвал нужда или е страдал, и с каквото е могла и доколкото е могла, обичала е да помага на другите...

Запознанството им е станало, когато Ботев е бил учител в българското училище в Букурещ. Предава се по различни спомени, някои с претенция за разказани от нея, че на един празник, когато владиката по обичай след църковната служба приемал гости от българската колония в Букурещ, дошъл и Ботев. В този ден и самата Венета, пременена, поднасяла сладко и кафе на гостите. В един момент погледите им се срещнали и пламенният поглед на Ботев към нея решил съдбата им. Или, според други, че когато тя минавала край печатницата на Каравелов, Ботев, който седял с другари пред нея, се заглеждал у владишката сестриница и че един ден я настигнал, обяснил й се и оттогава започнала сърдечната им връзка. Но във всички подобни сведения, единодушно се подчертава взаимната любов на Ботев и Венета още от първите им срещи. Тя не отслабва, а се усилва още повече през време на краткия им семеен живот и отеква все така дълбока и пламенна в писмото на Ботев от „Радецки”...

Жената, у която женските способности да долавя и задържа трайно образи, особено образ на любим човек, с когото е живяла, най-вярно може да говори за Ботев. Нейните описания за образа и личността му, за които ще се споменава и по-нататък, съвпадат с едни от направените от съвременниците му, а отричат други. Тя потвърждаваше казаното от Ст. Заимов и други, че е бил висок, строен (но не с исполински ръст или пък пълен), със здраво и гъвкаво телосложение, с ръце развити и силни; изобщо той е бил силен физически, пъргав, подвижен. Имал е широки плещи и „когато заставаше на вратата, изпълваше я цялата” — казваше баба ми. А косите, брадата и мустаците — тъмнокестеняви, дори „рижи”; брада и мустаци — възредки, както пише и Ст. Заимов, очи — също тъмнокафяви, големи, дълбоки, поглед очароващ. Нос — малко изгърбен в горната част. Глас — гърлест, който внушава, и слово, което завладява. Образ изцяло пленителен. „А и мъчен за разбиране, но все пак го разбирах и той знаеше това; огън сякаш излъчваха очите му, когато заговореше, винаги ми се струваше, че има нещо свръхчовешко в него” — завършваше унесено баба ми и тия нейни думи са се врязали дълбоко в паметта ми...

Няколкото месеца (последни от живота му) в 1876 г. са най-неспокойни и изпълнени със събития за Ботев, но и очаквано радостно събитие за него и жена му. Те са времето, когато, както пише в споменатото писмо до Т. Пеев, „въпросите решени, целта обозначена, времето и разстоянието определени”. И на твърдото му решение да излезе „на борба със стихиите”. А на 20 април заминава за Русия за оръжие, хора и пари — в Одеса, Николаев и Кишинев, отдето се връща на 1 май. На 5 май издава първия брой на в. „Нова България”. В началото на май прави последни приготовления за организирането на четата, която ще поведе през Дунав. По това време, на 12 април 1876 г., се ражда дъщеря му. Но малко му оставало да й се радва, защото наближавал уреченият ден, когато завинаги ще се раздели със семейството си...На „Радецки”, между Никопол и Оряхово, когато параходът се спирал сред Дунав за 1—2 часа, Ботев написал писмото до жена си Венета и друго — до приятелите си...

След страшната вест, всичко потъмняло за нея. Тя вече няма да го види да се появи, да прекрачи прага на стаята, да внесе оживление, да заговори, да сподели с нея преминалата през деня улисаност на разни страни, да се полюбува на Иванка, да поразговаря с Димитър. Мислите й като рояк връхлитат и се мятат безпомощно в осиротелия дом. Тя знае твърдо да понася лишения и изпитания, но сега ударът е потресаващ: с голяма мъка и напрегната воля ще събере сили да го понесе, но забрава не иде и през целия си останал живот Венета няма да забрави любимия си съпруг. Остава й само надеждата, която расте край нея — децата й. С неизлечимия спомен за него, тя ще се отдаде цяла на тях, на тяхното бъдеще. И ще изпълни с чест най-хубавия си дълг на земята. А духът му ще бъде винаги с нея; тя до последен дъх ще слуша прощалните му заветни думи от писмото, писано на „Радецки”:
„Мила ми Венето, Димитре и Иванке!
Простете ми, че аз не ви казах къде отивам. Любовта, която имам към вас, ме накара да направя това. Аз знаях, че вие ще да плачите, а вашите сълзи са много скъпи за мене! Венето, ти си моя жена и трябва да ма слушаш и вярваш във всичко. Аз се моля на приятелите си да та не оставят и тие трябва да та поддържат. Бог ще да ма запази, а като оживея, то ние ще бъдем най-честити на тоя свят. Ако умра, то знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе, затова гледай Иванка и помни любящият те
Христо
17 майя 1876.
„Радецки”
(На гърба на писмото Ботев саморъчно е написал: „Това писмо да се предаде на жена ми Венета X. Ботйова, в Букурещ).
Колко пъти ще й бъде четено това писмо! Колко пъти, когато бях ученичка, ме е карала да й го чета. Тя го знаеше наизуст, знаех го и аз и понякога едва ли не съм проявявала отегчение, че трябва много и много пъти да го повтарям. А тя ще седне привечер в един кът на стаята, ще ме повика, ще извади писмото, което винаги носеше със себе си, ще ми го подаде и ще ме подкани: „Чети, прочети ми го още веднъж”. Аз чета бавно, а тя следи всяка дума и като че я попива. Понякога ще ме спре за малко, ще се замисли, а погледът й плува нейде в далечината. И пак ще продължа до края. Когато отекнат последните му думи „и помни любящият те Христа”, тя ще въздъхне и изпълнена с умиление, мълчалива, ще остане неподвижна, вдадена в мислите си...

След гибелта на Ботев, най-страшен удар за нея била предивременната смърт на дъщеря й Иванка в 1906 г. Бях съвсем малка и си спомням само когато край ковчега на Иванка у дома баба Венета беше седнала, удряше с ръце коленете си и охкаше болезнено. По-късно, когато заговорваше за Ботев и за Иванка, мъката преливаше в гърдите и, тя ставаше безжизнена. А тази нейна мъка беше неизказана. Когато беше у нас, често се отдаваше на скръбта си, ставаше мълчалива и затворена. В моменти, когато скръбта й ставаше непоносима и по-силна от волята й да я овладее, вземаше една малка латерничка — някогашна играчка от детството на Иванка, и нежни звуци на старинен валс се разнасяха из стаята. Дълго време след смъртта й у нас бе запазена тази латерничка, с която се е разтушавала скръбната майка. Чувствуваше се, че живее с миналото си. Често ходеше в Търново. Там в къщата беше запазила непокътната стаята на Иванка, както е излязла от нея след омъжването си. Седеше и мълчеше, потънала в спомените си...

И още един случай, вече за тежко преживяване на Венета. Към 1900 г. на „Марно поле” в Търново се разположил някакъв чуждестранен паноптикум, в който имало сандъци от прозрачно стъкло с восъчни фигури на Ботев, Хаджи Димитър, Петьофи и др. Отишла да го види и Венета. Щом застанала пред сандъка с фигурата на Ботев, тя започнала да бледнее и се строполила безчувствена на земята. Свестили я присъствуващите и искали да я отведат до дома й, но тя отказала. А изкусно направената восъчна фигура представяла смъртно ранения Ботев със струяща кръв над окото, опасваща бялата му шия. Отпосле всеки ден, докато паноптикумът стоял в Търново, Венета отивала в него и безмълвна стояла пред восъчната фигура на Ботев...

Стискала душа, както казва народът, направшта последно и предсмъртно волево усилие, но дочакала сина си. Когато той пристигнал и отишъл при нея, тя едва-едва промълвила: „Ох, дойде най-после”. Повече с очи, отколкото с уста му казала къде е скъпото прощално писмо на Ботев от „Радецки” и след като баща ми го взел и прибрал в джоба си, тя с последно усилие добавила, че той знае къде да го даде, за да се запази за вечни времена за българския народ. Последните й думи били „вечни времена, българския народ”. Успокоена, обърнала се към стената, затворила очи и издъхнала...Отново осиротя домът ни. За мене баба Венета беше като майка. Но след смъртта й почувствувах, че загубвам не само втора майка и любима баба, тя беше отнесла и духа на бурни години от историята ни. Завършил беше животът на една българка, която непосредствено беше станала свидетелка, и според силите си съучастничка, на революционното дело на своя съпруг и неговите оподвижници...

Иванка Ботева - Топъл полъх от бащина въздишка над малката му едномесечна дъщеря, целувката при прощаването със семейството си на 13 май 1876 г., повторната бащина милувка и целувка, това е цялата последна физическа връзка на Ботев с Иванка. Всичко друго, което е наследство от него и по-скоро пленителния образ (духовен и революционен) на бащата, ще ръководи до края на живота й дъщерята, на която не било съдено да изпита майчина радост и да види плодовете на духовната си дейност...

На 27 май 1890 г. във Враца станало тържествено откриване на паметника на Ботев (стария — първия паметник на Ботев в града). Стекъл се много народ, дошли и Ботеви четници. За тържеството били поканени и жената и дъщерята на Хр. Ботев. На него 14-годишната Иванка произнесла прочувственото слово:
„Милата ми майка ме доведе между Вас да присъствувам на тържествения празник — откриването на паметника, въздигнат в чест на милия ми и незабравим баща — ХРИСТО БОТЕВ И ДРУГАРИТЕ МУ. Аз съм малка и не в състояние да Ви разкажа особено нещо за баща си, но аз ще Ви изкажа това, което младежкото ми сърце чувствува в тази минута, като погледам този свещен за мене бюст, аз съм била едва на три месеца, когато любезният ми баща е заминал с дързостните и доблестни синове на България, да я отървава от робството; не съм имала щастието при разделението ни да запомня баща си, да го целуна за последен път и кажа последното сбогом. В онази възраст аз не съм била в състояние да разбера и усетя тази вечна раздяла, че няма вече да видя милий си баща. Божието предопределение било друго с него, той трябвало да стане предводител на тия, които положиха живота си за спасението на отечеството си, заедно с тях да остави костите си на поросените с мъченическа кръв височини. Неговата самоотверженост за спасението на отечеството ни, и обезсмъртяването на паметта му, ми внушават мисли, които не могат да въздържат сълзите ми. Аз и майка ми сме били и нещастни като останахме: аз без баща, а тя без съпруг; но българският народ доби един герой, това ни утешава, че баща ми загина за свободата на отечеството ни. Неговата памет ни е скъпа и аз ще се грижа да я запазя за всякога, макар че тя става достояние за целий ни народ. Нашият народ, който дълбоко знае да цени заслугите на своите доблестни синове, въздигна този грамаден паметник в чест на покойния ми баща и другарите му...
Нашата искрена признателност на всички присъствующи.
Да живее България !!!
Почитаеми Г-да!
Макар и слаба, но не мога да не изкажа това, което аз и любимата ми майка чувствуваме в този паметен ден, в който се увековечава паметта на нашия незабравим баща и съпруг, покъртени от дълбочините на сърцата си за дето така заслужено се слави паметта на нашия ХРИСТО БОТЕВ И ДРУГАРИТЕ МУ, нека делата и подвизите на тези борци ни служат като образец от при-мерен патриотизъм, а към неговото семейство за утеха на постоянните ни скърби.
Да живее България!!”

Когато завършехме коледния обяд и баба и баща ми се оттегляха в стаите си да си подремнат, вземах скришом ключа и с разтуптяно сърце се изкачвах на третия етаж. Отключвах вратата, преминавах бързо през първата стая, която не ме задържаше, и хлътвах в нейната — Иванкината стая, както постоянно я наричахме. Бяха отминали много години, откак завинаги тя бе напуснала любимия си кът. Но тук нищо не беше побутнато, нито преместено. Всичко стоеше така, както милата бабина покойница го бе оставила, когато, като булка, е заминала за София със съпруга си. Синкавозеленикави завеси от плътна материя покриваха прозорците, а бледа светлина проникваше през кремавите, избледнели от времето пердета, в средата и от долната страна с широки дантели. Стаята тънеше в полумрак. Студ, миризма на прах и едва доловим парфюм. Там беше креватът и до него нощното шкафче с пиринчен свещник и недогоряла свещ на него, а и малко ветрило е надпис на френски „Сувенир дьо Женев”. (Спомен от Женева). В единия ъгъл — тоалетна масичка, на нея малко огледало и в металическа рамка портретът на баща й. Негов портрет — и на една от стените. На друга стена беше закачена мандолината й, замлъкнала завинаги. В другия ъгъл на стаята беше писалищната й маса и на нея — няколко диплянки с .изгледи от Женева и натрупани книги, руски, френски и куп листове с бележки и преписи от Ботеви произведения. Смъртта беше прекъснала всички замисли и неутоленото й желание „да направи подвиг за баща си”.
Ледени тръпки ме побиваха. Подтисната напусках този затихнал завинаги кът...

Ковчегът с тленните останки на Иванка бил пренесен на гарата за изпращане в Търново. От катафалката до вагона той бил носен на ръце от група работници, дошли да се поклонят пред останките на Ботевата дъщеря. Те помолили близките й да им разрешат да дежурят през цялата нощ край мъртвата. Началникът на гарата с готовност разрешил на работниците да отдадат по този начин почитта и преклонението си пред паметта на Ботев. На сутринта тялото на покойната било изпратено за Търново с влака. Научили за кончината на Иванка, почитатели на Ботев в Плевен излезли на гарата, за да изкажат съболезованията си, а близките й, които придружавали покойницата. Скоро вестта, че от София към Търново се движи влак с останките на Иванка Ботева, бързо се разнесла от служителите по железниците. Навред по гарите, където спирал влакът, а дори и там, където той не спирал, се стичали обикновени хора и с ридания го посрещали и изпращали. Множество търновци очаквали на гарата влака с ковчега. А на погребението се стекъл целият град. От дома й до гробищата се проточила дълга траурна процесия..."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Август 24, 2014, 08:44:49 am

Христо Ботйов - Захари Стоянов, 1888 г.

http://chitanka.info/text/3747-hristo-botjov

"Нашият герой, с името на когото озаглавихме настоящата си книга, Христо Ботйов, е бил човек, роден и предназначен от необяснимите стихии да бъде голям човек, да води подире си тълпите, да заповяда и да прави епохи. Нещастен той, дваж по-нещастен неговият роден град, триж по-злочест народът, на който е бил син, а четири и пет пъти била пуста и суха епохата на неговия человечески живот! Ако той беше син на Италия, щеше да бъде ако не Гарибалди и Мацини, то поне тяхната дясна ръка. Ако беше французин, съвременник на Юлската революция или на Луй Наполеона, то първата барикада на града Париж щеше да се нарича "Ботйова"...

Такава беше епохата, когато Христо Ботйов си опасвал възглавница на корема. Какво му е възпрепятствувало да не облече мундир, ние ще да кажем по-надолу. Сега ще да констатираме само това обстоятелство, че той е роден в Калофер, в подножието и величието на Стара планина. Ние се държим от това мнение поне за миналите епически времена на България, че Стара планина е била онова вълшебно място, гдето е живял духът на свободата, гдето не е умирала идеята за стари славни времена, гдето юначеството, войводството и байрактарството е било легендарно. Самият вид на планината, нейните белокожи букове, студените извори, дебелите сенки, непристъпните усои, тайните пещери, гигантскнте върхове, най-после девствеността и неприкосновеността на това планинско море от турски крак - давали са някаква си надежда на ближните жители, били им са, като допре ножът до кокала, убежище и свърталище. Ние имаме и своите доказателства по това мнение. Да захванем от старите войводи, които са дошли до нашия век. Отгде бяха те родом? От крайдунавския и монотонен Русчук, Видин, Свищов и Силистра? От плоскатня Т. Пазарджик и Пловдив? От равния Чирпан, от делиорманския Разград или от скрития между голите баири Шумен? Не, тяхното котило са градовцете и селата, които стоят нанизани като мъниста все по една линия, все в подножието на Стара планина: Котел, Сливен, Шипка, Калофер, Карлово, Копривщица и пр. Балканска вода, размесена с букова шума, са пилн старите войводи: Кара Танас, Алтън Стоян, Калъчлията, Кара Кольо, Дончо Ватахът, Панайот Хитов, Хаджи Димитър, Караджата и много други предвестници за Българското възраждане, а не миризлива кладенчева и азмашка вода. Същото това ние виждаме и с по-ранните народни борци: Раковски, Левски, Л Каравелов, Бенковски, Каблешков и най-после нашия герой, които са родени между животворящия Балкан...

Източници за съставяне на настоящня опит ние сме имали следующите:
Първо, вестниците на Ботйова "Дума", "Будилник", "3наме"; стихотворенията му и другите литературни работи. Каквото и да е написал той, както и да е казал, душата му всецяло е участвувала в думите му, в плача му, в смеха му. Бъдещите негови биографи и историци, зад гърба на които ще да остане епохата, в която е живял, само по едно негово стихотворение ще бъдат в състояние и него да характеризират, и епохата да определят, в която е живял.
Второ, от собствените негови разкази на многобройните си приятели. Пред тях той е разказвал цялото си минало и патими. Тия негови другари са знаяли не само неговия живот, но и биографиите на други негови приближени, особено за Калофер и калоферци. Той имал обичай и страст само негова глас да се слуша, гдето и да било между приятели. Скоро тия последните признавали, че това право е естествено негово, защото, щом почвал да говори и разказва, всчки други млъквали, всички се обайвали и слушали. Най-обикновените предмети излизали от неговите уста увлекателни. За пустата воденица в Букурещ, за учителството в Калофер, Задунайка, Измаил и пр., за приключенията в Браила и Галац мнозина знаели най-тънките подробности.
Трето, от комитетската кореспонденция за 1874-1876г., епоха от неговата деятелност, която кореспонденция ние притежаваме в оригинал благодарение на покойния Д. Горов, Д. Хр. Попов, Ив. Драсов, Р. Райкович, Н. Обретенов и др. От тая рубрика немалко ни спомогнаха собственоръчните негови писма, на брой десетина-петнадесет. Както в своите стихотворения, така и в писмата си Ботйов ни рисува себе си, епохата и стремленията. Не са тия писма обикновени, пусти и надути с дебели фрази. В тях говори сърце, душа и чувства се изливат.
Четвърто, за да турим в ред събитията и да определим хроника в миналото на героя си, най-много ни послужи покрай другите записката (неиздадена) на г. К. Тулешкова, другар и съмишленик Ботйов в тежки минути. За допълнение ни послужиха сведенията от родителите, братята, съпругата и роднините Ботйови.
Като описваме Ботйова поет и войвода, ние се разпространихме и върху неговия поход със 185-те души негови другари, с които той мина в България да си изпълни свещеното завещание. Тоя поход ние мислим, че е негова собственост. Който описва него, трябва да опише и Ботйова, и обратно. Още повече че досега никой не е направил нито едното, нито другото. Сведение за него ние взехме от десетина и повече негови другари, па най-после и сами ходихме да посетим местността, през която е минал и се е сражавал...

В Тракия в село Калофер, Пловдивски окръг, се е родил Христо Ботйов Петков, от родители чисто българи и православни. Това се е случило на знаменит ден, навръх Рождество Христово, 25 декември 1847 г., в началото почти на още по-знаменитата за новите идеи и свободни начала 1848 година. Самите дати на неговото появяване на бял свят като че предсказвали, че.той ще да расте и умре в бури. По тая причина, че се е родил на Рождество, според българския обичай турили му името Христо, именник на спасителя. Христо е бил първа рожба на своите млади роднтели, ето защо неговото добиване е било безгранична радост на семейството...

Както трябваше и да се чака, скоро се той наситил и на своето родно село Калофер, и на бистрата Тунджа, и на райския Балкан. Огнената натура искала работа, желязна деятелност, бури и крамоли, съсипвания и преврати. Калофер бил тесен за тоя род деятелност, не били всичките калоферци с Ботйова ум, неговите понятия, идеали и темпераменти. Па имало и турско правителство, съществували и отговорни пред властта чорбаджни, които не можеха дълго време да търпят да им се копае пропаст...

Румъния, нейните хора, нейната конституция и свобода, а най-много българският хъшовски и хайдушки мир в тая свята земя никак не бяха познати на нашия герой. За всичко това той имаше твърде тъмни понятия. Пристигнал в Гюргево, тоя исторически за българите градец, и щом се настанил на хана, излязъл да се разходи. Нито език, нито пък някой познайник имал той в тоя градец; но по онова време на всяка крачка и през всеки дюкян имаше и българин. Първата негова грижа и желание било да заприказва с някой българин за едно, за друго от дневните въпроси; а втората - да може да се срещне и се удостои да се запознае с някого от хъшовете и хайдутите, негов идеал, скоро наречени "комити"...

Истинските хъшове били изобилие в Гюргево, но той не познавал още никого, не им знаел гнездото и свърталището. Освен обикновените тук живеел и сам Хаджи Димитър, който още не бил известен, но все за войвода минувал, все имал право да мъмри, да заповяда и наказва по хайдушки другите балкански пилета. Около него се въртели и,други по-забележителни хъшлаци, като дядо Трендафил, Д. Дишлийски, Иван Плюшков от Казанлък, Коджа Ибрахим Захаралията, стар хайдутин с митническо уважение между хъшовете за своята опитност, и много други още. Тяхна милост, всичките почти, били редовни посетители лятно време по Стара планина, под байряците на разлнчни войводи. Тая година - 1867 - те прекарали нова школа, школа с политическа и революционна тенденция. Те били останки от разбитите чети на дяда Панайота Хитов и на Тотя войвода. Сега, едвам преди няколко деня, те пристигнали в свята Румъния от разни страни и от различни места на Балкана, гонени и преследвани, ранени и полуубити духом. В Балкана се те разделили при нападението на турската потеря, един за другиго мислели, че са станали жертва, а тук, в конституционния градец Гюргево, се срещнали, прегърнали се, целунали се и си спомнили за живата раздяла в своето отечество...

Трябва ли да казваме, че тая му среща с хъшовете в Гюргево е решила по-нататъшната негова съдба и участ? Тук той се е опростил веднаж завсякога и с университет, и с учение, и с мирен и тих живот, и с родители и роднини: решил да стане хайдутин, да се бори против реда и законите на своето отечество, да тръгне в нелегалния път, да разрушава и събаря. Ето защо ние така надълго се разпространихме в описание Гюргево и българската хайдушка чета в тоя град, които са имали решающе влияние в неговата съдба, както той сам е уверявал за това. С Хаджи Димитра той вървял вече подръка, заедно с него и с други кроял планове за бъдещи напролет действия по Балкана...Подир двадесет деня бавене в Гюргево заедно с Хаджи Димитра и с други още хъшове заминал за Букурещ. В последния тоя град той слязъл в хотел "България", който по самото си име трябваше да бъде изпълнен и посещаван от много българи, всичките от "непримиримите"...

Градът Браила беше тогава, току-речи, български град, с българска интелигенция, с български печатници, с български вестници - Дунавска зора и Зорница. За там решил да отиде нашият пътник, гдето и пристигнал около края на месец октомври 1867. Нов и неопитен още, но и тук той успял в късо време да се запознае както с хъшовете, така и с младежите от по-лека ръка. В Браила се намирал по онова време, освен многобройно число момчета, обитатели на Стара планина, и сам дядо Жельо войвода, помощникът на П. Хитова, който така също едвамщо беше се завърнал от Стара планина със своята смела четица. Няма защо да разправяме и повтаряме, че той бил приет в хъшовската среда като балсам. Дядо Жельо го обикнал с първо виждане и издал указ за назначението му бъдещ негов байрактар в Стара планина за идущето лято. А в Браила той станал писар на стария войвода...

За пръв път в своя живот, на 10 юни 1871г., почти месец след избягването му от Измаил, той издал първия брой от своя политически вестник под заглавие Дума на българските емигранти. Вестникът е напечатан в печатницата на X. Д. Паничкова, Браила, редактор е Д. Чавдар (псевдонимът на Ботйова). В заглавието стои: "Думата ще да излазя всеки четвъртък. Цената е годишна и предплатена: за Румъния фр. 10, повън фр. 12." От дясна страна на вестника има мото: "Истината е свята", а от лява - "Свободата е мила"...Тая програма от първата литературна и публицистическа деятелност на нашия герой така ясно говори сама за себе си, така открито характеризира нейния автор, щото нам малко остава да говорим. Чорбаджии, расо, калимавка и пр. били ненавистта народна, а хайдутите, хайдушкият славен епос трябвало да бъде идеалът народни! Епохата тогавашна, духът и душата велика и неспокойна са изображени в тая програма с поетическо наблюдение. В тая програма ние виждаме Ботйова цял-целниничек, какъвто той беше в поемата "Хайдути", в "Борба" по-после, в "Моята молитва", в "Жив е той, жив" и пр., и пр. Читателите, които с нас заедно видяха Ботйова, когато той се бореше по сватбите в с. Задунайка и хранеше вълчета, когато спеше във воденицата с Христа Карловеца и когато се сражаваше с таласъмите в ханчето "алдракулуй", едва ли ще да повярват, че същият Ботйов пише горнята програма, в същите тия гьрди се е криел тоя огън. Такива биват истинските поети! Редакцията, администрацията, печатарството и техническата част на вестника се разпределяла на равни части така: Ботйов - редактор; дядо Паничка - печатар; Киро Тулешков Гурбетът - словослагател; а братя Василеви, тютюнджии в Браила - касиери и нещо като гаранти за сигурността на вестника. С една реч, всичко наред...

В същото това време, пак по настояването на Каравелова, той започнал хумористически вестник под название Будилник, който се печатал в печатницата на "Свобода", т. е. на Каравелова. Пьрвият брой е излязъл на 1 май 1873, на среден формат, с карикатури. "Будилник" ще да излазя - е казано в заглавието - три пъти през месеца - веднаж с карикатури и два пъти без карикатури. Цената в Румъния за година е 12 фр.... Писма, дописки и пари се изпращат до X. Б. Петкова, улица "Вергулуй" № 32. Редактор е подписан: X. Петков...

Година и повече време след дохождането на Ботйова в Букурещ случи се твърде важно събитие в средата на революционната емиграция. Л. Каравелов, душата на новите революциойни идеи, стълбът на техните действия, председателят на централния комитет и пр., и пр., избяга от политико-революционното поле, сложи своето четиригодишно знаме. Вестникът му "Независимост", органът на революциоините движения, престана окончателно на 12 октомври 1874. Това преставане не е случайно, не е по нужда и от нямане на средства, както са умирали вестниците на Ботйова. То е обдумано, скроено отрано и предрешено. "Аз съм принуден от самите обстоятелства да напусна досегашното си занятие" - се говори в известието за спирането, което се отнася не просто само към читателите или абонатите, а и към българския народ. Тия "обстоятелства" не са друго нищо освен отчайването на Л. Каравелова, че делото, в което той е имал толкова вяра и надежди, делото на революцията, дало толкова много жертви, а полза никаква. Обесването на Левски, на Общия, убийството на А. Кънчева и друга още много произвели в уморената душа на списателя твърде горчива реакция. Пожелал той да си отпочине, да се впусне в друг род деятелност, по-мирна и по-привлекателна за него може би. Той поискал да стане чист литератор, с която цел основа и издаде наскоро, 15 януари 1875 год., книжовното списание "Знание", познато на всички читатели. Естествено, че нашият герой трябваше да бъде повикан да завземе неговото място, да ръководи публичното мнение в революционните сфери. Сам Л. Каравелов го е поканил да продължи деятелността на в. "Независимост", като му отстъпил и своята печатница. И така, два месеца след оттеглянето на Каравелова от политическото поле, след спирането на в. "Незавиоимост" появява се на бял свят последният негов революционерен вестник "Знаме". Първият брой е излязъл на 8 декември 1874 г. на среден формат, а не каквито бяха "Думата" и "Будилник". Вестникът излазя веднаж в неделята - неделя, цената му е за България 171/2 фр. Програмата му е като оная на "Свобода", "Независимост" и на неговата "Дума"..."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Август 27, 2014, 08:52:45 am

АФЕРАТА "МИС СТОУН"

http://www.kroraina.com/knigi/bugarash/stone/index.html

СПОМЕНИ НА ЕЛЕНА СТОУН
"По време на септемврийското ни пътуване обаче и през ум не ни минаваше, че може да сме в опасност. Само преди три седмици бях пристигнала в Банско през Струмица и Джумая с две български жени, учи­телки в селските ни училища, придружени само от мулетари и едно младо местно момче. Бяхме яздили през дива и скалиста местност, бяхме прекарали четири дни в път, една вечер спахме в местна къща и две вече­ри — в ханове, без никой да ни обезпокои. Наистина по пътя, на който накрая бяхме заловени, бях минава­ла вече неколкократно и като познавах хората и тех­ните обичаи, чувствувах онази сигурност, която дава познатата обстановка. Целта на пътуването от дома ми в Солун до Банско беше да ръководя летен подгот­вителен курс за местни български учителки в основ­ните ни училища и за евангелистките, които работят под покровителството на мисионерската ни станция в Солун. Г-жа Катерина Сте­фанова Цилка, която след деветгодишно отсъствие беше на гости при родителите си, имаше добрината да ми окаже помощ, като разказа някои от личните си спомени за Дуайт Л. Мууди и изнесе пред класа ня­колко практически насочени беседи по гледане на бол­ни и за това как дасе действува в спешни случаи. Тя беше великолепно подготвена за тази дейност, тъй като беше учила в Нортфийлдската семинария, а по-късно беше завършила Практическото училище за медицински сестри към Презвитерианската болница в Ню Йорк. Преди две години се беше омъжила за г-н Григор Цилка, албанец по рождение, който по това време завършваше обучението си в  Юниониската теоложка семинария в Ню Йорк, а на следващото лято двамата съпрузи се бяха завърнали в Македония, за да се посветят на християнска дейност в родната си страна. И двамата бяха учили в мисионерските учили­ща на Американския съвет в Битоля и Самоков, преди да заминат за Америка, и двамата отлично владеят български и английски...

Беше приказен септемврийски ден — третият от месеца - ясен, топъл и слънчев, така че настроението ни се повиши, когато започна веселата суматоха около товаренето и възсядането на конете. Голям брой наши приятели се бяха събрали, за да се сбогуват с нас и да ни поднесат сърдечните си пожелания за благополучно пътуване. Салонът на къщата и чардакът бяха блеснали от красивите, ярки български рокли. Тук се бяха събрали хора от всички възрасти. Милата стара баба Марийка — първата ми хазяйка в Банско, преди повече от двадесет години, — която беше болна по време на учебните занятия, със сетни сили се беше доб­рала до къщата на дякон Иван, за да ни каже, че сме и ,,много мили" и да ни даде прощалната си благословия...

Изведнъж ни стресна вик: турска команда  „Стой!" Видях как г-жа Ушева, която тогава беше в средата на потока, тръгна назад и се опита да обърне коня си встрани. До нея беше скочил въоръжен човек с вдиг­нат нагоре приклад на пушката, сякаш за да я събо­ри от седлото с удар. Тя се обърна към мене с ужа­сен поглед, а след това се олюля, като че всеки мо­мент щеше да припадне. Още преди да сме се опом­нили, около нас от всички страни започнаха да се струпват въоръжени мъже, които, изглежда, бяха ско­чили от склона. Те ни обградиха плътно и грубо ни за­повядаха да слезем от конете. Дори понечиха да ни бутнат от самарите.
— Дайте ни време — казах аз на български — и ще слезнем. Не сме мъже, жени сме и не можем да слезнем сами...

Погледнах го как тежко стъпва от едната ми страна лунната светлина падаше на главата му, от която беше свалил феса, и в сърцето си го нарекох Добрия човек; под това име той беше известен на нас с г-жа Цилка през цялото време, докато ни пазеше. Опитаха се да разговарят с мене на турски, но тъй като им отго­ворих „бил мем" (не разбирам), постепенно престанаха и използуваха само български...

С радост, излъчваща се от всеки тон на гласа ми и от всяка черта на лицето и с г-жа Цилка съвсем близо от едната ми страна, прочетох благословените думи, на­писани на моя роден език...Мъжете стояха наоколо, наблюдаваха ни и жадно слушаха, докато им превеждах писмото на българ­ски — това беше единственият език, на който можехме да се разбираме, защото не владеех достатъчно доб­ре турски...

Сега пристигна братът на г-жа Цилка с група свои енориаши. Младата учителка, чието евангелие разбой­ниците бяха откраднали и което ни беше такъв източник на успокоение и сила, също пристигна. Използу­вах случая да й го върна, макар че силно ме блазне­ше мисълта да я помоля да го задържа. От всички околни селадойдоха любещи приятели и всички те идваха със същите уверения за неспирното си съчув­ствие. През целия този ден съпругата на проповедник ка беше принудена да приема наши гости и търпеливо поднасяше на  всяка  група посетители неизбежната малка чашка турско кафе за „добре дошли". Най-после съпругът й дойде да ни покани в гостната, за да чу­ем текста на доклада, който секретарят на управите­ля беше подготвил. Ние с г-жа Цилка внимателно из­слушахме прочитането му, след това изчакахме нашият домакин да го преведе на български. Той също ни уве­ри насаме, че документът е напълно задоволителен във всяко едно отношение и ние с  г-жа Цилкасложихме подписите си, след което управителят и всеки от свита­та му под ред добавиха своите...

Нашето залавяне стана на 3 септември миналата година, когато преминавахме през едно тясно дефиле на път от Банско за Джумая, в Солунска област, Ма­кедония. Разбира се, то бе напълно неочаквано. На­шата група от единадесет души се придвижваше по местността посред бял ден. Бяхме взели всички пред­пазни мерки, въпреки че нямахме охрана. Изведнъж като че ли иззад дърветата и скалите изскочиха хора. Те викаха „дур", което означава „стой". Ние спряхме и ни заловиха. Разбойниците попитаха дали сред нас има омъжена жена. Първоначалното им намерение не бе да заловят г-жа  Цилка. Замисляли са да вземат г-жа Ушева и мене. Г-жа Ушева е българска мисионерка, вдовица и доста възрастна. По време на нашето пътуване тя бе съвсем болна икогато разбойниците разбраха, че тя няма да издържи, се отказаха от идея­та да я вземат за заложница. Не им е присъщо да се нагърбват с болни пленници, които могат да умрат в ръцете им. Те се опитват да поддържат заложниците си в толкова добро състояние, колкото е възможно, та­ка че да ги върнат здрави и невредими след изплаща­нето на откупа...

СПОМЕНИ НА КАТЕРИНА ЦИЛКА
След малко един друг четник изникна из едни храсти и се приближи към нас. Той нямаше вид на главатар и изглеждаше смутен и неспокоен, като че ли не се решаваше да проговори.
— Кажи ми, моля ти се, турски разбойници ли сте или християни? — го попитах аз.
— Смесени сме — каза той — и турци, и албанци,и българи, имаме и един евреин. Но не сме разбойници. Скоро ще ви обясним всичко и ще разберете защо сте тук. Той ни помоли доста учтиво да потърпим и да гледаме да не се издадем, защото било зле за всички, най-много за нас,  ако ни открият турски войски. 
Стоян изглежда, че беше натоварен да се грижи за нас. По едно време той дойде с едно котле с мляко и две дървени лъжици, но ние не можехме да ядем. Пошепнахме  си, поплакахме и след това замлъкнахме съвсем.
Беше почнало да се стъмва. Сега всички четници бяха на крак. Двама тръгнаха напред да  разузнават, а другите се наредиха да ги последват; четирима тръг­наха заедно с другите един след други. Трябваше да се изкачим до върха на склона, преди да можем да се качим на конете. Стоян ходеше до мене и ме държе­ше за ръка, като подбираше пътя лек като коза. Стиг­нахме върха, отдето се виждаше една по-равна пъте­ка, по която можехме да яздим. След няколко часа яз­дене стигнахме до друга планинска колиба и ни вкара­ха в една стая, която изглеждаше по-удобна от първа­та. Трима души влязоха и седнаха при нас. Единият беше едър 35—40-годишен мъж с широки плещи и сил­но телосложение. Лицето  му, строго, но доста добро­душно, излъчваше спокойна сила и решителност. Вто­рият беше малко по-млад, не толкова едър, с мургаво лице и особено остър недобродушен поглед.   Предпо­ложих, че първият е главатар на четата, а вторият не­гов заместник; така се и оказа. Третият беше Стоян.(20) Те седнаха по турски срещу нас и главатарят се обърна към мис Стоун. Обясни ни, че те не са разбой­ници, а четници, борци за свободата на Македония и против турското робство. Отвлекли са ни за откуп и ще търсят за нас 25 000 турски лири...

СПОМЕНИ НА ЯНЕ САНДАНСКИ
Завладени вече от мисълта да хванем някого, намис­лих да идем в Разлога, та дано накараме протестантите от организацията, без да се усетят защо, да предизвикат някак да дойде от Солун мисионерът доктор Хаус. Оти­дохме в Банско двамата, оставихме момчетата в гора­та, едно, че в селото имаше войска, а друго, че малко бяха още организационни членове в селото. От приказ­ките с протестантите разбрахме, че мъчно може да се докара Хаус в Банско, но узнахме, че тъкмо в туй вре­ме дошла една американка, по име мис Стоун. Аз изу­чих и разбрах, че е важна личност. Казах на Чернопее­ва и той се съгласи да я хванем. Открих на едного от протестантите от организацията, че ще искаме от тях помощ. Съгласиха се. Двамата от тях бяха от ръководителното тяло — Йонка Хадживъканов, Йонка Колчагов, Мингьо Лазаров и Симеон Молеров. Те ни обадиха кога ще потеглят...Това бе на 21 август на 11 часа по турски вечерта при „Подпряната скала" на пътя между Банско и Джумая. По пътя ние говорим турски, но не знаем турски, та още през нощта решихме да говорим български. На другия ден заловените ни попитаха какви сме; ние казахме, че между нас има и турци, и всякакви. Изплашиха се и почнаха да плачат и плачеха всеки ден почти първите 5—6 дена.  Най-сетне реших да им открия всичко, но при все туй не се успокоиха...

СПОМЕНИ НА ХРИСТО ЧЕРНОПЕЕВ
Заминахме за Разлога и там смятахме да уловим някого, напр. някого си Хауса, инспектор на протес­тантите. В Банско бях аз със Сандански, а четата беше вън. Случайно пристигна мис Стоун. Решихме да я за­ловим. На три часа от Банско, в местността Предел бяхме с цялата чета, някои от която бяха облечени с аскерски дрехи. Сандански е разправил как стана залавянето на мис Стоун и другарката й госпожа Цилка, българка...През февруари 1902 г. откупът се взе. Аз заминах в Струмишко да пусна жените, а другите донесоха от­купа. Сумата сетне се разпредели по районите...

Телеграма от българския търговски агент в Солун до Министерството на външните работи и на изпове­данията (МВРИ) в София
№ 597, 23 август 1901 г.

Вчера една чета разбойници близо до българска­та граница между Мехомия и Горна Джумая е от­влякла американската мисионерка мис Тон и българ­ката Мария Силва. Дайте нужните заповеди за залавяние разбойниците в случая, че заминат в България.
Агент Шопов

Рапорт от българския търговски агент в Солун до министъра на външните работи и на изповеданията в София д-р Ст. Данев
№ 598, Бързо. Поверително 23 август 1901 г.
В допълнение на телеграмата ми от днешна дата под № 597 имам чест да Ви явя, че една разбойническа чета е пленила и отвлякла в гората американска­та мисионерка мис Тон и българската протестантка Г-жа Мария Силка. Отвличането е извършено вчера по пътя между селото Банско (Разложка кааза) и Гор­на Джумая, в местността „Скалите". Мис Тон и г-жа Мария Силка пътували с още 5—6 българки проте­стантски учителки; тия последните били оставени сво­бодни. Твърди се с голяма увереност, че разбойниците са българи, които предварително са скроили плана за грабванието на двете жени. По този случай считам за длъжност да Ви явя, rocподине Министре, че мис Тон всякога се е отнасяла много симпатично към нашето дело в Македония и е с големи заслуги към българите, между които работи от 25 години насам. В пред вид на това осмелявам се да Ви помоля да дадете нужните заповеди на погра­ничните власти за улавянето на разбойниците в слу­чай че те се опитат да преминат в Княжеството.
А. Шопов

Писмо от американския консулски агент в Солун до генералния консул на САЩ в Цариград Чарлз М. Дикинсън
№ 556, 5 септември (23 август) 1901  г.
Миналата нощ в 1 ч. д-р Хаус, американският мисио­нер при българите, живеещ тук, дойде при мене с те­леграма от мистър Седлоев, негов колега от Разлог (Солунски вилает), в която се съобщаваше, че мис Елена Стоун, също мисионерка с главно седалище в Coлун, но пребиваваща през последните две седмици в Разлог, е била пленена от разбойници предния ден по време на пътуването й за Джумая Баля. По това вре­ме тя пътувала с 3 или 4 жени приятелки, български учителки. Изглежда, че някои от тези жени не били обезпокоени, а пуснати да се върнат в Разлог, където те разказали за извършеното насилие. Една от приятелките на мис Стоун, мисис Цилка, била пленена също. Мястото, където станало насилието, се нарича Големите скали и разбойниците, заедно със своите пленнички тръгнали нагоре към близките планини...Разбрах, че д-р Хаус е телеграфирал на секретаря на Евангелисткото дружество в Бостън, към което той и мис Стоун принадлежат.
П. X. Лазаро
А. е. 1647, л. 16—17. Препис на машина на ан­глийски език.

Вербална нота от отоманското комисарство до МВРИ в София.
№ 348, 16 (3) септември 1901 г.
От достоверни сведения, доставени на императорско­то комисарство, излиза, че четата, която отвлече на те­риторията на Серес, Солунска област, мис Стоун и нейната другарка, е съставена от българи, членове на македонския комитет.
Четата, която се е отправила към Източна Румелия, трудно би преминала демаркационната линия, но за да се предотврати възможността тя да направи това, измамвайки бдителността на отоманските власти, императорското комисарство би било много задължено на княжеското министерство, ако то даде необходимите заповеди, за да се упражни една по-засилена бдителност от княжеските погранични власти.
Княжеското правителство, което без съмнение не ще се поколебае да покаже доброто си разположение в един толкова важен случай, освен това би благоволило да нареди да се извърши щателна анкета, за да установи какво е в случая участието на македонския комитет.
А. е.  1647, л. 7. Ръкопис на френски език.

Писмо от американския генерален консул в Цариград до министъра на външните работи в София д-р Ст. Данев
№ 4, 8 октомври (25 септември) 1901 г.
Посетих Ви този следобяд, за да Ви съобщя по-нататъшните усилия на моето правителство по отношение похищението на мис Елена М. Стоун, но тъй като не бяхте в учреждението, моля Ви вместо срещата да приемете настоящото писмо. Днес получих от министъра на външните работи на САЩ телеграма със следното съдържание:         .
„В случай че се докаже съучастие на българите, президентът Ви нарежда да предадете на българското правителство с най-голяма сериозност, че ако се слу­чи нещо лошо с мис Стоун, американският народ няма да се задоволи само с точното изясняване на отговорността и възмездието, което ще получи."
Рискувам да прибавя и своето мнение, че  българ­ското правителство трудно може да разбере силното вълнение, което съществува в Съединените щати по повод на тази злополучна    афера. Правителство­то на Съединените щати няколко пъти е би­вало принудено да направи категорични изложения до други правителства поради посегателството върху правата на  американски граждани или върху тяхното имущество, но според мене това е първи случай в на­шата национална история, при който американски граж­данин в чужда страна да  бъде хванат и отвлечен в плен от разбойници. И когато към това се прибави фактът, че американецът, хванат и отвлечен в плен и изложен на неизброими изпитания и издевателства, е една благородна жена, привлечена на работа в American Society of Commanding influence, лесно е да се разбере колко силно тези факти засягат рицарското и оскърбено чувство на американския народ и с каква не­преодолима сила това чувство въздействува върху най-високопоставените членове на  правителството.
Чарлз М. Дикинсън
 
Резолюция: Не е досега направено нищо, с което бихме били обвинени в жалната случка. Г-н представителят сам може да се увери в големите усилия, които полага правителството за залавяне разбойниците и освобождаването на пленените. Вярвам г. председателят ще да даде нужните обяснения на своето правителство, за да го осветли по една неправда, която се хвърля върху България.
26. IX. Сарафов
 
А. е. 1647, 55—56. Ръкопис на английски език"

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Септември 05, 2014, 03:53:38 pm

Василъ Левски (Дяконътъ) - Захари Стояновъ, 1883 г.

http://www.kroraina.com/knigi/zs/index.html

„Не се рѫководихъ отъ никакви автори и правила: святата истина ми бѣ знамето..." - Захари Стояновъ

"Карлово е било посетено отъ едничкия тогавашенъ ученъ и патриотъ български Г. Раковски, съ когото Левски не закъснѣлъ да се запознае. Повече отъ предположение, ние можемъ да утвърдимъ, че искрата за народна свобода и патриотизъмъ е била разпалена най-много у младия Василъ отъ Раковски...

Моята цель е не да покажа участието на българитѣ въ сръбскитѣ работи, а да дамъ нагледна и обща картина на едно събитие, въ което е участвувалъ и нашиятъ херой, който отдавна се намиралъ вече въ Бѣлградъ. Когато българскитѣ доброволци доближили до Стамболъ-капия, Левски билъ първиятъ, който се метналъ на калето съ гола сабя въ рѫка, като сѫщински лъвъ. По-напредъ докторъ Рашко го видѣлъ съ очитѣ си, когато той си извадилъ пищова и пронизалъ гърдитѣ на единъ турски юзбашия, близу до Баталъ-джамия. Българската чета въ Бѣлградъ помагала съ такова присърдце на чисто сръбскитѣ работи, съ цель да се изработи и нѣщо за тѣхното поробено отечество, което пъшкало подъ османлийския ятаганъ. Споредъ свидетелствата на мнозина тогавашни съвременици, лично сръбското върховно правителство обещавало на Раковски и на другитѣ намиращи се тамъ български войводи, че то ще подпомогне да се въорѫжи силна българска чета, която да нахлуе презъ границата въ България и да почне святото дѣло. Така увѣрявало сръбското правителство, но до тогава, до като имало нужда отъ здравитѣ български мишци, които искало да употрѣби въ своя полза. Следъ бомбардирването, обаче, когато то не закѫснява да се помири съ турското правителство, нашитѣ българи останали пакъ на пѣсъка, захванали да дотѣгатъ всѣкиму. Всѣки день българскитѣ воеводи настоявали да имъ се даде орѫжие; но правителството отлагало днесъ за утре и, за да се отърве отъ немирнитѣ гости, изпратило ги е въ Крагуевацъ, ужъ отъ тамъ да имъ се даде исканото орѫжие. После нѣколко дни раздали имъ само за очи нѣколко рѫждиви и стари пушки, останали отъ Кара-Георгевото време. Чакали момчетата дълго време, но не имъ се разрешава да се мръднатъ на никѫде. Осемь души отъ тѣхъ, като избрали по-добри пушки, побѣгнали една нощь отъ Крагуевацъ съ цель да навлѣзатъ въ България. Щомъ сръбското правителство узнало за това, то на часа телеграфирало по границитѣ да пазятъ строго и да хващатъ всѣки българинъ, който би се появилъ и иска да влѣзе въ турско. Следъ три-четири дена нашитѣ непокорни юнаци били докарани вързани като престѫпници, на които ударили и по единъ дисциплинаренъ бой. Награда!

Било тържественъ день — Възкресение, вториятъ день — 1863 година, когато богобоязливото карловско население се натискало въ храма Света Богородица, за да чуе словото божие. Отдавна събранитѣ забелязали, че дяконъ Игнатий не се явявалъ още въ черква, за да заеме своето мѣсто въ качеството си на пѣвецъ. Той последниятъ не се забавилъ да се яви, но не дяконъ Игнатий, облѣченъ въ черно расо, съ капа на глава и дълги коси, а Василъ Ивановъ съ остригани коси, въ еснафски костюмъ, какъвто носятъ карловци! Всички били поразени отъ постъпката на Левски. Той привлѣкълъ вниманието и на мѫже, и на жени, и на старо, и на младо. Свещеникътъ даже, който въ това време кадѣлъ изъ черквата, билъ принуденъ да се обърне и да спре за нѣколко минути махалото на кадилницата. А Левски изглеждалъ спокоенъ, мѫчилъ се да запази пълно хладнокръвие, като че ли нищо не е станало. Защо той решилъ да се разкалугери именно на такъвъ тържественъ день — Великдень, когато хората най-малко били заети съ своята работа и най-много обръщали внимание на чуждитѣ погрѣшки и недостатки, никой не е въ състояние да знае. Азъ се осмѣлявамъ да предположа, че той е искалъ да произведе по-голѣмо впечатление, да покаже на мало и голѣмо, доколко калугерството е пусто, какъ той го презира и не се бои отъ неговитѣ правила. Освенъ това, въ тази постѫпка на Левски се е криело нѣщо агитационно. Той желаелъ да докаже на съгражданитѣ си, че калугерството и неговитѣ рѫждясали понятия сѫ отживѣли вече своя вѣкъ; нови хора и нови идеи сѫ нуждни за България...

Приготвяли се две чети да минатъ презъ Дунава въ България, едната подъ предводителството на Филипъ Тотя, а другата — на Панайотъ Хитова . Въ дружината на тоя последния влѣзълъ и нашиятъ херой. Той билъ избранъ за байрактарь на четата, която се състояла отъ тридесеть души момчета. Въ края на месецъ юний 1867 година тя преминала Дунава подъ малкия градецъ Тутраканъ срещу най-буйния Дели-Орманъ, кѫдето турското население употрѣбява най-дебелитѣ шишенета. Минали край селата Кусой, Турлакъ, Попово и набили непроходимото Герлово. Нашъ Левски билъ единъ отъ най-пъргавитѣ и решителни момци. Но ако не бѣше той такъвъ, биха ли го избрали за байрактарь! Тамъ, гдето четата намирала малко спокойствие и безопасность отъ страна на многобройнитѣ потери, той повѣрявалъ байряка другиму и отивалъ по селата да проповѣдва всеобщо въстание...

Турцитѣ го записали вече въ черната книга, не само въ родното му мѣсто, но и въ всѣки градъ изъ България. Оттукъ нататъкъ имената: Дяконъ, Левски, Василъ Иваноолу, Кешишъ, Дервишъ и пр. захващатъ да вървятъ изъ уста въ уста между заптиитѣ и билюкъ-башиитѣ[118]. Турското правителство захваща да гони Левски не като човѣкъ, а като сила, която заплашва отоманското величие. Левски, скромното дяконче, псалтътъ, войняговскиятъ даскалъ, който не притежавалъ нищо друго освенъ твърдъ характеръ, решителность и горещъ патриотизъмъ. Колко силенъ и славенъ станалъ той!

Въ скоро време той можалъ да основе, до колкото ни е известно до сега, революционни комитети въ следующитѣ градове и села: Търново, Ловечъ, Русчукъ, Шуменъ, Разградъ, Плѣвенъ, Троянъ, Изворъ, Гложене, Орхание, Тетевенъ, Етрополе, Ссфия, Пловдивъ, Карлово, Сопотъ, Калоферъ, Аджаръ, Сливенъ, Стара-Загора, Хасково, Татаръ-Пазарджикъ, Батакъ, Перущица, Царцово, Конаре, Войнягово, Дѫбени, Панагюрище, Марзанъ, Карнофоля и пр. Въ нѣкои мѣста, като Русчукъ, Шуменъ, мисля и Хасково, той не е ходилъ лично, а изпращалъ своитѣ помощници, като Димитъръ Общи, Ангелъ Кънчевъ, Отецъ Матей Преображенски, Сава Младеновъ и други... Кореспонденцията между новосъставенитѣ комитети се водѣла съ шифровани букви и условни знакове и думи. Писмата се подписвали до най-продаденитѣ българи въ града, а човѣкъ, който ги е носѣлъ, знаелъ кому да ги даде. Така напримѣръ, въ Търново писмата сѫ се адресиррали до Стефанъ Карагьозовъ; въ Русчукъ — до Димитъръ Селвели и П. Златовъ; въ Стара Загора до Хаджи Господина, въ Сливенъ — до Сарѫиванова и пр. Това се е правило отъ точке зрение на предпазливость, така щото, ако се случи да пропадне писмото, то като се прочиталъ неговия адресъ, правителството се е довѣрявало и на писмото и на човѣка, който го носи. Така сѫщо и градоветѣ сѫ носили други названия. Търново и тамошнитѣ работници се наричали — Асеновци, Старозагорчани — Атиловци; Русчукъ — братя Кубратови; Сливенъ — Славомиръ и пр. Както виждате, въ Турция сѫществувало и друго едно правителство, освенъ султановото, наистина привременно. Съзаклятницитѣ, които се наричаха братя помежду си, и които се гордѣеха, че участвуватъ въ светото учреждение, много повече се боеха отъ изпълнителната власть на комитета, отколкото на правителството. Едно отдѣление, наречено тайна полиция, членоветѣ на която не бѣха известни никому, освенъ на председателя, наблюдаваше дѣлата и поведението на всѣки единъ работникъ отдѣлно...Надъ всичкитѣ работи на комитетитѣ наблюдаваше Левски; когато най сѫ се ненадѣвали, той е пристигалъ нощно време да ги ревизира. Ако се намиралъ въ Татаръ Пазарджикъ, когато се е научавалъ, че нѣкоя опасность заплашва Търновския комитетъ, той се намиралъ за два дни въ Търново, за да предвари злото. Ако работницитѣ се боятъ да предприематъ нѣкое трудно дѣло, той се решава самъ да извърши това, стига да не пострада работата...

Трѣбва да забележа и това, че турското правителство било обещало 500 лири на оногова, който може да убие Левски, а 1000 — ако го хване живъ. Разбира се, че тоя фактъ е мѫчно да се провѣри и потвърди, но заптиитѣ и чаушитѣ говорѣха открито за тази награда и ето защо така деятелно преследваха нашия херой. Само той и никой другъ можа да ходи изъ България цѣли петь години. Колкото вида костюми, турски и български, сѫ сѫществували на Балканския полуостровъ, той ги е видѣлъ на гърба си по време на своето пѫтуване въ България. Принуденъ е билъ още да си мѣнява и цвѣта на коситѣ...

Твърде на често, презъ два-три месеца, Левски е отива лъ въ Букурещъ да се срѣща съ Любенъ Каравелова и да участвува въ събранията, на които присѫтствували много делегати отъ България, изпратени отъ тайнитѣ комитети. Тия събрания ставаха въ кѫщата на Каравелова и на Д. Ценовича. Каравеловъ обичалъ твърде много Левски. За него Левски е билъ идеалъ. Както е известно, Каравеловъ не е излизалъ отъ своето писалище по цѣли шесть месеци, нито пъкъ се е обличалъ за предъ хора. Но когато пристигналъ Левски, той е посещавалъ за неговъ хатъръ и Чешмеджиево, и булеварда, и други публични мѣста. Единъ пѫтъ е ходилъ и до Гюргево да го изпрати, придруженъ и отъ други още приятели. Много сведения изъ България, които се помѣстваха въ „Свобода” и „Независимость”, се дължатъ на Левски. Винаги той носѣше съ себе си по нѣколко екземпляри отъ този вестникъ, както и други Каравелови съчинения, които раздаваше на отсамнитѣ братя съзаклетници. Левски носѣше и отрова при себе си въ видъ на петелка. Отъ дѣсната страна на дрехата си той винаги носѣше голѣма доза отрова, за да може да я глътне, когато се види въ опасно положение...

Не се минали и два-три часа, и Левски билъ изваденъ на разпитъ въ тихата и дълбока нощь, дето го маяли дълго време. Извадили и двамата му другари, които изново оковали въ студенитѣ желѣза. Изъ конашкия дворъ прѣчели много заптии съ пушки на рамо и на коне, което показвало, че ще се пътува нанѣкъде. Скоро впрегнали стари талиги презъ портитѣ, въ които турили Левски и другаритѣ му. Талигитѣ, които носили нашия херой и другаритѣ му, вървѣли толкова бързо, щото азъ се не посвѣнявамъ да кажа, че въ заспалата Турция до него врема ни едно пѫтуване, било то поща, царски бомбаширъ и прочее, не е вземало такова грамадно пространство въ нѣколко часа. Достатъчно е да предложа на читателитѣ само тоя фактъ, че отъ Ловечъ до Търново е отишелъ конвоятъ за 5—6 часа, когато разстоянието между тия два града е дванайсеть часа. Въ талигитѣ били впрегнати по четири коня, които промѣняли на нѣколко мѣста по пътя. Пътуването е ставало тайно, посрѣдъ нощь, съ силенъ и военеиъ заптийски конвой, а това показва още единъ пъть до колко високо ценѣло турското правителство нашия херой, до колко то се е бояло отъ българското население, да не би това последното да въстане и освободи своя юнакъ...

Когато се хвана Левски, общи сърадователни телеграми се изпратиха отъ Ловечъ до всичкитѣ вилаети, мютюсарафлъци, каймакамлъци, мюдюрлъци и прочее. Бѣхъ въ Русчукъ,  когато се получи една отъ тия депеши, още на 27 декемврий, следъ хващането на Левски. Случи се така, щото тая депеша да я получи едно българче, телеграфистъ, на име Петъръ Д... На часа съобщава той тази новина на едного отъ съзаклятницитѣ на комитета Иванчо И..., безъ да го знае, че и той е комита...

Василъ Левски умрѣлъ на 35—36 години отъ своето рождение. Той имаше почти срѣденъ ръстъ, пъленъ въ снагата, съ извънредно широко чело, съ продълговата приятна физономия, очи сини, мустаци тънки, ясно жълти (почти бѣли), коса тоже жълта. Отъ по-напредъ, докато не билъ се още компроментиралъ, билъ много по-снаженъ и здравъ, но отпосле захваналъ малко по малко да изпада. Той разбиралъ своята важна задача, и затова живѣеше по строги правила. Ракия, вино и тютюнъ не туряше въ устата си. За нѣжния полъ и други земни щастия и дума не отваряше, а и другиму забраняваше да говори въ негово присѫтствие за това. Говорѣше езици: български, сръбски, ромънски и твърде малко турски. Покрай другитѣ свои трудни занятия той обичаше въ празднитѣ си часове да се занимава и съ четене. Най-много е четѣлъ вестницитѣ на Любенъ Каравеловъ, които му носѣли тайнитѣ куриери, и „Македония” на Дѣдо Славейковъ. Голѣмитѣ смутове, на които бѣ свидетель България, три години после смъртьта на Левски, една голѣма часть отъ тѣхъ се дължи на тоя последния. Ако не бѣше той да събуди най-рано заспалитѣ духове, то ние не щѣхме да имаме Априлско въстание. Участвувахъ въ приготовлението на това последното и видѣхъ до колко народътъ бѣше приготвенъ още отъ времето на покойния дяконъ, — отъ бащата на апостолитѣ."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Септември 10, 2014, 10:29:29 pm

ЗАПИСКИ ПО БЪЛГАРСКИТЕ ВЪСТАНИЯ - Захари Стоянов, 1884 г.

http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=149&T1=%C7%E0%EF%E8%F1%EA%E8+%EF%EE+%E1%FA%EB%E3%E0%F0%F1%EA%E8%F2%E5+%E2%FA%F1%F2%E0%ED%E8%FF&Add1

http://museumpan.com/gallery/%D0%BA%D1%8A%D1%89%D0%B0-%D0%BC%D1%83%D0%B7%D0%B5%D0%B9-%D1%80%D0%B0%D0%B9%D0%BD%D0%B0-%D0%BA%D0%BD%D1%8F%D0%B3%D0%B8%D0%BD%D1%8F

http://museumpan.com/gallery/%D0%B5%D0%BA%D1%81%D0%BF%D0%BE%D0%B7%D0%B8%D1%86%D0%B8%D1%8F-%D0%B0%D0%BF%D1%80%D0%B8%D0%BB%D1%81%D0%BA%D0%BE-%D0%B2%D1%8A%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D0%B8%D0%B5-1876

"ПЪРВА СРЕЩА С БЕНКОВСКИ
Докато Бенковски даваше заповеди на четири страни, аз успях да го разгледам от краката до главата. Той можеше да има възраст приблизително 28-30 години, ръст тънък, висок, гърди изпъкнали нанапред, глава вирната наназад, с дълъг врат, лице прилично, малко сухо, усмивка сдържана и увлекателна, руси мустаки, тънки и доволно дълги, закривени от само себе си нагоре към очите, които придаваха особена представителност на лицето му; очи ясносини, поглед проницателен, коса и вежди руси, както и мустаките му, въобще човек личен и представителен, човек, който беше в състояние да привлече всекиго смъртен само с външните си качества. При това, като се прибавят още неговите движения, пъргавината му, строгата му реч, разправянието с ръкомахание, обръщенията му с хората, които не оставаше да се почесват и да излагат своите мнения напространно и да го учат на ум, което е взаимна отстъпка, и пр., вие ще да имате горе-долу повърхностно понятие за портрета на Бенковски. Преди да го видя още лично, аз го знаех кой е, видях писмата му в Пловдив, в които на всяко и се мъдреше кратката, знаех го, че е взет апостол по мллости, туран под личното наблюдение на Волова; но не зная защо, по вътрешно някакое настроение, аз благоговеех напредя му, чаках да ме попита, та тогава да се обадя, доброволно признавах, че той е велик, с една реч - изповядвам се чистосърдечно, - аз бях омаян от Георги Бенковски. "И ние сме били апостоли; ако захванеха да бесят тия последните, то наша скромност щеше да отиде на вересия" - казах аз на ума си, като гледах с колко души пътува той, как е силен и самонадеян. Не само в нашия, IV окръг, но по всичките друга окръзи из България не е имало апостол, който да се държи като Бенковски, да се явява по селата, намичан с оръжие и заобиколен от 10-15 души адютанти; а всеки е в състояние да разбере като какво впечатление е произвеждал той и на така въодушевеното население...

ОСВЕТЯВАНИЕ НА ПАНАГЮРСКОТО ЗНАМЕ
Това осветявание стана в четвъртък на 22 априлий. Рано сутринта камбаните и клепалата забиха от черковите. Тия известяваха на панагюрското и околното население извършванието на тържествения акт. Скоро улиците около къщата на П. х. Луков се изпълниха с любопитни, повечето жени и деца, защото мъжете бяха по пунктовете. Тия бяха накичени с най-скъпите си дрехи. Въстаниците, кой на кон, кой на крака, въоръжени, както се следва, излязваха и влязваха в главната квартира...Името Бенковски вървеше от уста в уста. Той имаше вече авторитет на цар; нямаше човек, който да не си изкриви врата да го погледне. Къщата на хаджи Лукова представляваше същинска главна квартира. На големите порти вътре в двора при стълбите и горе в салона пазеха силни караули...

Не се мина много време, и няколко въоръжени въстаници извадиха една маса, която поставиха сред двора. Други двама въстаници въздраснаха по къщата на хаджи Лукова, за да снемат от върлината кадифяното знаме, което беше единственият виновник на тържеството. Оглушително „да живей“ поздрави това снемание. Трима-четирма души донесоха това знаме, което положиха със запазено благоговение върху приготвената маса. На първа линия, откъм портите, заеха място свещениците, на брой около 10-15 души, начело с поп Грую Бански, всичките облечени в черковните си одежди, с кръстове, евангелия и кандилници в ръка. На противоположната страна на масата се тури Бенковски, с гола сабля в ръка и с пълна униформа, която сега беше облякъл. Наоколо му стоеше неговият щаб, от дясна страна Крайчо байрактар, комуто трябваше да се повери в ръцете знамето, от лява Райка (Райна) поп Георгева, от ръцете на която беше излязло кадифяното знаме. От двете страни между свещениците и главния щаб стояха наредени панагюрските комисари, или военният съвет, начело с хилядника Павел Бобеков. На втора линия зад духовдия клир и щаба идеха въстаниците, наредени на колело, с пушки в ръцете, които държаха почетно. После тях идеше вече множеството, което се натискаше един през други, кой да бъде по-близо. Мнозина бяха се изкачили по къщите и стените да гледат отвисоко...

Когато се свършиха вече всички духовни и граждански обряди, четирма души от щаба, заедно и с Бенковски, дигнаха знамето от масата и го внесоха вътре, за да се прикове на нарочно приготвената върлина. Райка Попова зашиваше наоколо му дебели копринени пискюли. После това Бенковски изказа желание, че знамето трябва да се пренесе тържествено през най-главната улица на селото заедно с всичката духовна и гражданска процесия. Разбира се, че против подобно желание, повечето театрално, лишено от всякакъв риск, не можеше да има никаква опозиция. Напротив, то имаше своите ползи и цели както за общото дело, така и за отделни личности. Около петстотин души конница само трябваше да придружи това шествие. Мнозина, иа които конете не бяха тука, затекоха се да си ги докарат. Поп Грую с черковната мантия, която покриваше целия му кон, отдавна вече пречеше надолу-иагоре. Това право, да язди на кон с кандилницата в ръка, той казваше, че принадлежало само нему, а събратята му трябвало да вървят апостолски. Знамето, наместо да се повери да го носи официално назначеният вече байрактар - Крайчо Самоходов, -дадоха го иа Райка Попова, като мислеха, че с това ще да може да се произведе по-добро впечатление, от една страна, а, от друга, че трябваше да се възнагради и нейният патриотически труд. Двама въстаника не закъсняха да доведат един черен като смола кон, който туриха на разположение на младата байрактарка или по-добре българска кралица, както я прекръстиха от по-после на присмех турските ефендета. Докато тя стоеше на коня без знамето, представляваше нещо карикатурно със своето късо сукманче, но щом й подадоха разкошното знаме, отведнъж се яви в своето величие на същинска героиня.
- Да живей младата байрактарка! - извика одушевената тълпа.
Няколко души държаха коня на българската кралица...

Дигна се по едно време тежката процесия към т. пазарджикския път. Тя беше наредена така: най-напред стража (авангарда) от десетина души конници; после тях кръстоносецът на четата, поп Неделю, така също възседнал на кон; подир него вървеше духовенството, облечено с черковната си одежда, с кръстове и евангелие в ръцете, начело с архиерея под Грую, който чупеше своя луд кон като кеседжия. След духовенството идеше Райка Попова с байряка, около която вървяха десятина души пазители на знамето с голи ножове в ръка. Близо до нея следваха певците, които присиняваха да пеят бунтовен марш, сетне щабът, въстаниците, на-редени двама по двама, и тогава множеството. Бенковски вървеше отстрана, възееднал на хранен ат, който се изправяше на задните си крака. Всичко добро, но прокле ги турци побъркаха!...Аз не вярвам дали тоя ден имаше жива душа в Панагюрище, с изключение на въстаниците по укрепленията, която да не присъствува на тоя тържествен акт, какъвто Панагюрище не беше виждал още, па няма и да види занапред. Докато шествието излезе от селото навън, минаха се около два часа. На няколко места трябваше да се спираме, докато се разтъпче народът по улицата, който задръстяше свободния ход. Мъжете се надпреварваха и трупаха кой да върви по-близо до знаменосеца или до щаба на Бенковски, към които бяха обърнати всички любопитни очи; младите моми и булки стояха наредени покрай пътя от двете страни с китки в ръцете, с които кичеха канете на юнаците и своите роднини и познайници, а някои ги хвърляха върху войводата и младата байрактарка; малките деца радостно и засмяно тичаха пред шествието като авангарди и късаха с ръцете си яростно който фес им се попадне, така щото улицата почервеня от османлийската емблема; най-после, старите баби, които бяха излезли по портите, мнозина със запалени великденски свещи, щом се приближаваше процесията, захващаха да се кръстят и струваха поклони пред войводата...

БАБА ТОНКА
Мисля, че не безинтересно ще бъде за читателите, ако ги запозная горе-долу с живота на тая българска майка, която е приемала живо участие във всичките наши народни приготовления за освобождението ни. Важността на баба Тонка е още и тая, че доколкото ни е известно, тя е едва ли не единствената жена между българския народ, която е спомогнала най-много в бунтовническите ни движения...В 1868 г. Хаджи Димитър и Стефан Караджа, както е известно, сполучили да съберат из Румъния около 124 души юнаци, които били решени да преминат в началото на месец юний в България. Когато това известие дошло до Русчук, разбира се, само до баба Тонкината къща, която била известна вече в хъшовския лагер, то двамата й синове заедно с другарите си през същата още нощ се намерили на влашкия бряг. В това време в градеца Гюргево се намирал сам Стефан Караджа с много още момчета. После два дена и сама баба Тонка отишла в Гюргево, за да види за последен път двамата си синове и да се порадва въобще на българските юнаци. За да не се яви с празни ръце пред тия последните, което според българския обичай не е добро, тя взела със себе си няколко китки цвете и един бинлик с ракия, от който почерпила всичките със своята собствена ръка, като им пожелала в същото време и добър успех в Балкана. Разбира се, че присъствието на една стара жена, дошла от Турско в тая важна минута, и нейните приветствия вдъхнали кураж и надежда измежду борците на свободата...

Васил Левски-Дяконът отдавна време желаел да основе комитет в някой от крайдунавските градове, а именно в Русчук, което много щяло да улесни пренасянето от Румъния на оръжия и други бунтовнически принадлежности. Неговата цел се осъществява чак тогава, когато Ангел Кънчев успя да състави русчукския частен комитет, първото заседание на който станало в дома на баба Тонка. Очевидци, които са присъствували на това заседание, разказват, че старата жена била отвън себе си него вечер. Често тя влязвала при младите патриоти да слуша що си говорят, насърчавала ги в святото, им предприятие, излязвала навън да заобикаля покрай плетищата, да няма някой да слуша; цялата нощ не затворила очи. Наместо малодушие, женска отчаяност и скръб за двамата си синове, от които единьт бил разкъсан в севлиевските полета, а другият отдавна време гниел вече в Акийската крепост, тя се радвала и веселяла, като гледала, че "семето не е отишло напразно".

Да, баба Тонка била необикновена жена. Оттук нататък тя взела вече решително участие в народните движения, заедно с всичките си останали синове и дъщери, които, както ще да се види по-долу, били се разпределили кой за каквато работа е достоен, такава да върши. Понеже новосъставеният бунтовнически комитет съобщил на баба Тонка, че в къщата й ще се носят някой неща, за които се изискова особено строго пазение, най-напред тя се завзела да приготви тайно място в дома си, което да бъде известно само на къщните. За такова място тя избрала една от стаите на бедната си къща, на която изкопала отдолу под дъските на пода една голяма подземница, измазана и направена също като стаичка, гдето освен много неща, като оръжие, книги и други, свободно можело да се поместят и няколко души. Изработванието на това скривалище се вършело нощно време от домашните на баба Тонка, които влязвали един по един да вадят пръстта, като пазели в същото време и стража, да не би да дойде някой странен човек. На двора й били направени няколко малки портички, на разни страни, тъй щото в случай на нападвание от страна на полицията да можат да избягат изходящите се там бунтовници...

Както 1868, така и 1876 година била злополучна за баба Тонка. Синовете й, които станали апостоли, Никола - във Врачанския окръг, а Георги - в Сливенския, тоя последният бил заклан от турците на 8 май около с. Нейково, главата на когото занесли в Сливен с едно писмо в устата. Никола бил хванат жив и доведен в Русчук с цял синджир други юнаци. Него изпратили на вечно заточение; но изпровожданието му не станало така студено, както това било в 1868 година, когато баба Тонка не смеела да се подаде по улицата от критиките на глупавото обществено мнение. Сега нея придружаваха около стотина мъже, жени и момичета с китки цвете в ръцете, с които трупали осъдените юнаци заедно със сина й и техните ръждиви синджири. Баба Тонка вървяла гордо-гордо подир сина си и викала нависоко, че четирима синове има вече в гроба, двама умрели и двама полуживи; но още четирима ако би имала, то пак няма да й стане жално да ги види, че носят байряка. Турците бълвали гущери...

УБИЙСТВОТО НА ВОЙВОДАТА БЕНКОВСКИ
Щом препукаха първите пушки и изреваха грубите гласове, гъст облак от барутен дим напълни празното пространство над реката. Вижда се работата, че аз съм останал вцепен на моста за няколко секунди. Помня само, че когато през облаците дим се премержа Бенковски, който трепереше, с разперени ръце, а после се изкриви на една страна и рухна на земята по очите си, то аз се стреснах, но не ми идеше на ума що трябва да правя. Бенковски държеше в ръката си един от своите револвери ... Повече аз нищо не зная, затова оставете ме да ви разкажа поне своя хал... Аз дойдох окончателно в себе си чак тогава, когато се потопих в буйните води на реката. Дали нарочно съм се хвърлил от моста долу в реката, или съм паднал безсъзнателно - така също не съм в положение да уверя. Докато се подема да стъпя на краката си, няколко минути останах в нейното буйно течение. Трябва да ви кажа и това, че на гърба ми имаше мушама, закопчана и застегната, която още повече пречеше на свободните движения, а и водата на Свинарица по причина на дъждовете беше могуществена. Имаше още на гърба ми: чанта с фишеци, които тежаха до две оки, телескоп, револвер и пр. Дордето си освободиш едина крак, другият изгубва равновесие и хайде пак по очите. Дордето подойдеш малко в себе си и захванеш да размисляваш, че ние сме жертва на гнусно предателство от страна на благодетеля си бачо Вълю - новото препуквание на пушките и грубата команда пак ти объркат мозъка. А куршумите пищят ли, пищят!...

Няма нужда да казвам, че Бенковски е святец както в Панагюрско, така и в Тетевенско, гдето е паднал. Населението уверява, че нощно време, срещу събота и другите по-знаменити празници, гори кандило на мястото, гдето той е убит. После убийството смъртните му останки са прибрани от една набожна бабичка, баба Удреница, която ги заровила в гробницата на черковата „Св, Всех Святих“. Всичко това тя извършила скритом, защото правителството, естествено, е наказвало и ония набожници, които отдавали какво-годе почитание към останките на неговите заклети врагове...А главата на Бенковски, както ще да видят по-нататък читателите, се отсече и занесе в Тетевен, Орхание, а Оттам - в София. Свещеник Христо Павлов е бил повикан от турското правителетво да вземе и погребе тая глава, което той сторил на Свети Костадина (21 май). Значи, подир девят деня е била погребана главата на българския войвода. Тя била турена в една конска торба, била се вече разложила и свещеникът я заровил с торбата заедно в присъствието на един мюлезимин и на Николчо гробаря само, който изкопал дупката с мистрията (с която мажат дюлгерите) и я закопал. Това се е случило в София. Главата на Бенковски е закопана в новите гробища, край града на западна страна, от дясна страна на шосето, като се отива на Княжево, при мястото називаемо Халкалъ капусъ. Тялото - в Тетевен, а главата - в София!.."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Септември 15, 2014, 12:31:47 am

Тодор Александров - "Дневник и кореспонденция от Първата световна война, 1915-1918 г."

http://strumski.com/biblioteka/?id=410

"Бележка за Преспанския край
1. Долна Преспа (главно малкото Преспанско езеро с околността) е сега в гръцки ръце, но година време бе в сръбски ръце: гърците я завзеха през октомврий 1913 г.
В Долна Преспа бе столицата на цар Самуила. В остров Ахил бе патриаршията: и сега е запазена черква с чудно хубава архитектура. В село Герман и сега стои надгробна мраморна плоча на цар Самуиловата майка: надписът е най-старият паметник от старобългарска редакция.
Ето защо желателно би било да се положат сички усилия (ако потрябва и с отстъпки другаде), щото тоя малък ъгъл да влезне в пределите на България. Юридически нам се пада, понеже по право бе сръбско владение. За нас Долна Преспа много струва, а за гърците нищо не струва.
2. Тук ще отбележим още, че остров Град (в голямото Преспанско езеро) е също тъй историческо място за нас и че е тъкмо до гръцката граница, та трябва да се не пропустне веднага да се завземе от наши войски - зе секи случай.
По същите причини трябва веднага да се завземе с войска и манастирът Св.Наум (на юж. бряг на Охридското езеро): там е изобразен Св.цар Борис-Михаил. И на тоя манастир гърците имат око, между другото зарад големите му имоти.
3. И ако съществува и ако не съществува Албания като държава, трябва по възможност целият западен бряг на Охридското езеро да остане в наши ръце.
София, 15 ноември 1915

Днес,  25 декември 1917 г. виждах министър - председателя д-р Радославов (в Министерския съвет)...
На запитването на Радославов: "Какво мислите за плебисцита?", отговорих му: "За Македония ние сме зели известни мерки и вярвам, че можем да бъдем напълно сигурни; след сичко сторено в Добруджа, и за там вероятността е голяма да спечелим; в Драма, Кавала, Сяр, въпреки факта че с последното обезоръжаване и с грубото третиране на населението там сме изгубили напълно симпатиите, които имахме от мирното турско население, като се повърнат сички български бежанци в тоя край и като се поработи умело, пак е много вероятно да спечелим, но за Моравско, след сичко, което стана там, при един референдум, сигурно ще изгубим. А за нас е една голяма необходимост да имаме обща граница с Унгария, за да сме освободени малко от обръча, който ще ни стяга от страна на нашите ожесточени съседи врагове: Сърбия, Румъния и Гърция, към които винаги ще клони и Турция."

Писмо от Т. Александров до цар Фердинанд с поздравления по случай 30-годишното му царуване. София, 15 август 1917 г.
Негово Величество Фердинанд I, цар на българите
Като поднасям на Ваше Величество своите най-почтителни поздравления по случай щастливото приключване тридесетте години от царствуването на престола на българските царе, прекланям се пред проявените през това време силна воля, постоянство и удивителна енергия в преследване делото на народното обединение.

В сравнително кратко време Ваше Величество с голямо умение и такт успяхте да превърнете малкото и слабо васално Българско княжество в добре уредено, силно и независимо Царство и да обедините всички поробени български кътища в една велика балканска държава.

Дано Всевишния дарува дълъг, честит животна Ваше Величество, царя освободител на Македония и обединител на българското отечество, за да завършите щастливо воденото досега народно дело.

Искрено предания на Ваше Величество
Тодор Александров
ул. Гурко 22
15/VIII/1917 г.

Писмо от Тодор Александров до княз Борис Търновски
Ваше Царско Височество,
При сегашните съдбоносни за Отечеството и Династията моменти, считам за свой дълг да донеса до знанието на Н. В. Царя известни данни от външен и вътрешен характер, и мнения по актуални въпроси.
Най-почитателно моля В. Ц. В.  да благоволи да ми яви на г. Добревича или на кое друго доверено на Н. В. лице бих можал да изложа веднага всичко?
Като прося извинение за безпокойството, което съм принуден да причинявам на В. Ц. В., оставам завинаги най-искрено предан служител на Отечеството и Династията.
София, декември 1917г.
Т.Александров"

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Септември 21, 2014, 06:49:16 pm

Приносъ за изучване на Разлога и по-частно с. Баня, Разложко - † Свещеникъ Иванъ п. Панайотовъ Асянчинъ, 1915 г.

http://strumski.com/biblioteka/?id=230

"Разложкото поле е обградено отъ три страни отъ познатитѣ въ българската история планини: Пиринъ планина го гради отъ южната страна, Родопа планина го гради отъ сѣверо - източна страна, а Рила планина го гради отъ сѣверната страна. Родопа или Доспатъ планина се слави съ низкитѣ си горски равнини и съ богатия си дърволякъ. Рила планина се слави съ изворитѣ на рѣкитѣ Марица и Искъръ, съ рибнитѣ езера и съ монастиря „Св. Иоанъ Рилски". Пиринъ планина е една отъ най-високитѣ планини въ цѣлия Балкански Полуостровъ. Тя се слави въ много български пѣсни...

Въ източния и най-отдалеченъ ѫгълъ на Банското землище, при църквището Св. Варвара, извира прочута по своето изобилие и лѣковитость минерална вода.  Въ южния край на с. Баня е българската баня съ двата каменопостлани врещеци, единъ откъмъ южната страна, другиятъ откъмъ с.-зап. сграна на банята. Отъ българската баня право на сѣв.-изтокъ край селото е турската баня, наричана отъ бáщенсто (жителитѣ на с. Банско) Мýртини бани...

Българскиятъ народъ живѣе въ България, Тракия и Македония, а Разлогътъ е като центъръ между тия български земи. Главниятъ входъ изъ Македония е Кѫздервентъ, входътъ изъ Тракия е Аврáмово, а входъть изъ България е Прѣдѣлъ — прѣзъ Джумая. Тия три главни входа сѫ като три порти, прѣзъ които се съобщаватъ разложани съ тритѣ Българии.

Въ това село съмъ роденъ на 17 юний 1834 година, зараньта въ день недѣленъ, а вечерьта били Петрови поклáди...Баща ми, свещеникъ Панайотъ Николовъ, ме остави сиракъ на четвъртата ми година: поминалъ се на Пателенския монастирь Св. Апостоли Петръ и Павелъ отъ чумата, що е върлувала въ 1837—38 г. Коститѣ му и до днесъ лежатъ въ монастирската гробница...Въ 1836—7 г. прѣзъ зимата, помня, у дома учеха дѣца. Баща ми билъ учитель. На мене бѣше написано + а б в т. н. на прозореца на вратата. Казваше ми майка ми, че азъ съмъ познавалъ тогава буквитѣ. На шестата си година азъ бѣхъ вече ученикъ съ червенословъ букварь при бай Коста попъ Стаматовъ. Послѣ бѣхъ ученикъ при попъ Иванъ Чуковъ. Два-три мѣсеца се учихъ у дѣдо Тодоръ Желѣзковъ при частенъ учитель —даскалъ Георги, който прѣдаваше, освѣнъ български, грьцки и по нѣщо караманлийски...Въ 1848/9 г. азъ станахъ учитель въ родното си с. Баня, гдѣто учителствувахъ деветь години. Въ 1855—6 г. учителствувахъ въ с. Грáдево, Горно-Джумайско...

Въ родното ми село Баня най-първитѣ грамотни хора сѫ били и бѣха въ моето дѣтинство: попъ Стоянъ, дѣдо Стойко и дѣдо Никола Бояджиеви. Тѣ се учили въ Банско. Сѫщо и отъ другитѣ села първитѣ грамотни хора се учили въ Банско, а учители имъ били банскитѣ попове. Тия първоначални книжовници, като се снабдявали съ буквари, часослови, псалтири и дори съ други нѣкои книжки, сѫ ги донасяли у дома си, и отъ тѣхъ послѣ сѫ се учили: попъ Панайотъ (баща ми), попъ Иванъ Чуковъ, попъ Стаматъ Спасевъ, дѣдо Алекса Бояджиевъ, дѣдо Иванъ Калайджия. Прѣди тия хора, които сѫ живѣли въ първата половина на XIX вѣкъ, не ми е извѣстно дали е имало нѣкой грамотенъ човѣкъ, а пъкъ тия хора, които споменахъ по-горѣ, сѫ получили учението си отъ Банско. Въ Банско отъ незапаметно врѣме е имало метохъ отъ Рилския монастирь, въ който метохъ постоянно е живѣлъ единъ иеромонахъ изповѣдникъ, който е ималъ по нѣколко ученици. Отъ това се вижда, че първоначалното учение въ Разлога е проникнало отъ Рилския монастирь...

За похвала е Разлогътъ, че въ него никакъ не е могълъ да повлияе гърцизмътъ съ своето учение. Въ разложкитѣ църкви се чуеше гръцки езикъ, само когато дойдѣше гръцки владика да служи литургия. Дори и тогава владиката се трудѣше да каже нѣщичко на български...

Ако да би било възможно да се напише всичко въ книги, би се изпълнила цѣла библиотека! А пъкъ само това ли е? Да видѣхте, какъ се чистѣха пушки, пищови, сабли, ножове, силяси, патронташи! А пъкъ пушкитѣ като бѣха почти всичкитѣ кремъклии, така и пищовитѣ, та да видѣхте, какъ се правѣха фишецитѣ имъ, какъ се сучеха отъ грапава книга, какъ се нареждаха въ паласкитѣ, нѣкои съ куршуми, нѣкои съ кесмета, а нѣкои съ едри сачми! Всичко това, — нито хората, нито движенията имъ въ тая трудна работа, — вече не може да се види. Та да бѣше поне фотографирано: колко щѣха да сѫ скѫпоцѣнни тия снимки за бѫдащитѣ поколѣния! Но и фотография тогава нѣмаше. Пъкъ и да имаше: това ли бѣше въ ума на хората въ такова смутно врѣме! И пишещиятъ тия редове, ако и да е билъ зритель и съучастникъ въ това извънредно дѣло, пакъ не може да опише всичко както трѣбва и както е било, защото оттогава изминаха вече много години. Работата вървѣше наредъ, защото се не осѣщаше отъ никѫдѣ подозрѣние. Дори нѣколко пѫти въ празнични дни момчети́я излизаха съ пушкитѣ си вънъ отъ селото и пушкаха на нишанъ, за да си опитватъ пушкитѣ, какъ ще биятъ. И това се не забѣлѣзваше, нито се подозираше отъ турцитѣ...

На 28-ия день отъ м. мартъ бѣше Връбница. Слѣдъ църковенъ отпустъ въ едно християнско кафене бѣха насѣдали: попъ Иванъ п. Ианайотовъ, Георги Ал. Локантаджията, братъ му Лазаръ, Христо Ив. Венедиковъ, Илия Л. Нинковъ и други нѣкои, на които не помня имената. Между тия бѣше и Георги Ив. Икимджията отъ Долна Драглища, при когото седѣше единъ човѣкъ страненъ, на никого непознатъ, освѣнъ на Георги Икимджията. Между тая компания отъ рѫка на рѫка се подаваше едно писмо, за да го прочете всѣкой. Но понеже писмото се чѣтеше мѫчно, нѣкои дори го взимаха и влазяха въ бакалничката на страна, за да го разбератъ по-добрѣ. Отъ писмото и отъ живия гласъ на непознатия гостъ се разбра, че Т.-Пазарджикскиятъ комитетъ, подъ прѣдводителството на Бенковски, поздравява българския народъ съ възстание противъ турското несносно владичество и го поканва да е готовъ за 1-и май. Слѣдъ малко разговоръ и запитвания, като какъ ли ще да е, дали ще може съгласно да стане, непознатиятъ отговори: „вие се само гответе, та на първи май, като чуете край селото ви да засвири бури́я, въ сѫщия часъ да възстанете и да нападнете най-напрѣдъ кафенетата", и т. нат...Тъкмо това като се говорѣше и всѣкой слушаше като съ четири уши, ето ти влазя при тая компания и Солимáнъ-ага Рóго съ сеизина си и казва: „сабахлàръ-хаи́ръ-олсýнъ, чорбаджилàръ!" Всички му подстанаха и казаха: „Аллá-аразóлсунъ, агá! Сéдни дé, сéдни, агá!" Като седна агата и се поуспокои и като му отвърнаха подобаващето „сабанáрола," слѣдъ това го здрависватъ: „Ка’си́, агà? Здрàво-жи́во лé си?" Слѣдъ размѣната на тия уважителни думици подаде му се едно кафе. Но догдѣ да го изсърба, очитѣ му бѣха все къмъ непознатия господинъ...Стана агата и сеизинътъ по него съ мотиката на рамо, та си излѣзоха, и цѣлата компания подстана и му отдаде приличната почеть, но всички си прѣхапаха езицитѣ и си казаха: „брè, гьàволъ да го зèме, отъ дèка го донèсе тýка анàтемаго! Като ага му е нèкой казàлъ".
— „Абе, сегà паднàло що паднàло; а я се не нàдамъ тоя тýрчинъ да сè е осетѝлъ нéщо. Не верувамъ той да не издадè. А сега да бèше Али́-ага, — стрàшна рабòта бèше! Тòй, проклèтия, садè глèда отъ трòшка махнà да нàйде, та éла да го вѝдишъ сéтне, какòвъ побеснéва! Знàете ле, той колци́на е истрепàлъ! Н’и́стина, него чèсто го пàлеа, — пòлани плèвнета му изгорé, прéполани купнѝте, а па ланѝ кръсци́те на пéпелъ паднà сѝчко! — ама знàете ле: и селòто ни е припискàло отъ нèго! Я го дèдо пòпо: нéка ви кàже, кòлко пàтеве е одѝлъ въ Неврокòпъ за тѝя пусти горéлини! Ама коя файдà! На кому кье се плàчешъ! Елè имъ сечé балтѝята и отъ двèте стрàни! Навръви́а се вèкье коджè гòдинъ отъ тѝя пусти горèлини: амàнъ вèкье! Кòлкото плàщаме цàрево, току рèчи тòлкова плàщаме и за горèлина. Ама àйда да остàимъ нàстрана тѝя прѝкаски, та да си вѝдимъ тàа рабòта, за която смè се собрàли тука, кье друго-яче нèма кортулушъ отъ тѝя погàнци. Убàво знаете: зàжне ле се, — àйда саѝзино отъ кàща на кàща по бугарето за жатварè; èмъ ангаря, èмъ смèе ле нèкой да не ѝде! Загрàди ле кàща нèкой отъ нѝхъ, — кàмене, керпичè, грèди, дàски, керамѝди и току рèчи си́чко ангаря кье му се докàра! Па кòй го не услуша, нèка си мѝсли: я дръвенъ Гòспокь, я що му е на касмèтъ вèкье! А па запрàи ле нèкой агалàринъ свàдба (и тавà убаво знàете), — кье прàтеа нèкоа женà по бугарските кàщи, да нòсеа сенѝитѣ бугарските мòми. Ама данò Гòспокь да помòгне, на нàсъ, и на сѝчки брàкьа по вèра и нарòднось, на тàа рабòта, що се зафàща!"

На 16 априлий, петъкъ, пишещиятъ тия редове, като се връщаше отъ баня и минаваше прѣзъ разкръстницата, отсрѣща при чóпора на прага на портата бѣше седналъ Ибѝшъ-ефендиг който повика:
— „Пòпе бре!"
— „Шò ефèнди?"
— „Ела тува!
Попътъ обиколи по калдаръма, изправи се прѣдъ ефендията и съ темената заедно каза: „сабахлàръ-аи́ръ-олсунъ!"
— „Сàгъ-олъ, пòпе. Сèдни де, сèдни!"
— „Дè, дè, ефèнди, я кье пòстоя."
— „Сèдни, сèдни! Имамъ трòшка моабèтъ съ тèбе. Е, ка’сѝ, пòпе? Кадè си одѝлъ, на бàне ле?"
— „Нà бàне, ефèнди. Я си и́мамъ адèтъ, ката петòкъ си òде на бàне."
— „Е òти такà, пòпе, се въ петóкъ да òдишъ да се кàпешъ ?"
— „Оти, ефèнди, я въ сàбота и въ недèле си ѝмамъ рабòта въ цръква."
— »Ааа, убаво, убаво, такà требува. — Еми знàешъ ле, защò те порукàхъ я тèбе? Нèщо се слуша, ама лажà ле е, н’и́стина ле е, тѝ, пòпе, може да знàешъ; и́скамъ прàво да ми кàжешъ!«
— „Е що è, агà?"
— „Що è ле? Абе, изъ Пазарчѝкъ се нèщо кажува, кье ѝма скри́шни комѝти.”
— „Що сà тавà коми́ти, ефèнди?"
„Коми́ти са пòпе, таквѝа бýгаре, що некьá да дáваа арàчъ на цáре, непокóрна рая на цáре!"
— „Та зèръ и таквѝа люде ѝма?"
— „Брé джàнамъ, и́ма ле, нéма ле, кòй знáе; я тéбе пи́тамъ: не сѝ ле чýлъ такóва нéщо?"
— „Я не сàмъ чýлъ нѝщо, ефèнди. Емъ не верýвамъ да ѝма таквѝа бýгаре, ефèнди. Въ нáшата кнѝга писува: който се не покòрова на цàре, тавá е голèмъ грехъ."
— „Такá, пòпе, такá; я знàмъ, кье ти разбѝрашъ отъ китàбъ и отъ есáпъ. Знаешъ ле въ Меомѝя ага ти кажáхъ, кье тѝ отъ сѝчкитѣ разлòшки попòве най-ýбаво предàвашъ на нафýсъ тефтерѝ? Я защò те пйтамъ тèбе? И таквѝа рабòти предъ сèкаковъ човèкъ се не дýмаа. Та тавà що тè пѝтамъ за въ Пазарчѝкъ — Аллàхъ-версѫнъ да нема таквѝя чапкѫнè! Ама тѝ си гледай тýка нàшата рая въ селбто; ýчи и да са покòрени на цàре. Тѝ ýбаво знáешъ пòпе, кье едèнъ е Аллàхъ на небòго, едèнъ е цáрь на земята. Та нè садè таквѝа коми́ти чапкѫнé, що вдѝгаа глáва, еми си́чките крáлюве да стáнеа, пá нèма щò да чи́неа на цàре! Оти такá е дáлъ Аллàхъ: садè едèнъ цáрь да è на дунята! Цáре да и́ска, си́чките крàлюве кье ‘и́ напрàи рòбе. Ама тóй такá óще пò-голéмъ ихтибàръ и́ма, óти му са покóрни сѝчкитѣ! Аллахънъ имири́ бойлé деръ, пóпе!"
Попътъ стана отъ мѣстото си и, като направи теменá (малъкъ поклонъ), каза: „остáнувай со здрàве, ефèнди!"
— „Айда со здрàве, пóпе! Ама такà да ýчишъ раята: сéкой да си глéда негòвата рабóта".

Единъ день прѣзъ августъ дойде извѣстие, че отъ Неврокопъ идатъ 200 души башибузуци и че ще заминатъ прѣзъ Баня. Захванаха се приготовления за посрѣщането имъ. Турцитѣ сториха извѣстие и на българитѣ, да излѣзатъ на посрѣщане. Като дойде врѣмето, излѣзоха всички при турскитѣ хармани и се наредиха — напрѣдъ турскитѣ агаларе, по тѣхъ християнитѣ...

Сѫщата есень захванаха да се завръщатъ башибузуцитѣ отъ сръбската война. Навѣрно нѣкои отъ тѣхъ не бѣха успѣли да стигнатъ до сръбската граница. Но кой стигналъ и кой не стигналъ — всичкитѣ се връщаха съ всевъзможна плячка, защото, като бидоха изгонени позорно отъ Сърбия и като се връщаха прѣзъ българскитѣ села, обираха, плячкосваха и правѣха неописуеми пакости на християнитѣ българи...Това ставаше почти прѣзъ мѣсецъ ноемврий. Въ тази 1876 година станаха много чудни и паметни за историята нѣща. Въ началото на годината приготовления за възстание. Въ втората половина на мѣсецъ априлъ почна се възстанието. Заедно съ с. Батакъ изгорѣха и други много български села и паланки. Турцитѣ изклаха много българи — мѫже, жени и дѣца, а много и поробиха...

Въ 1877 година въ първата половина на мѣсецъ априлъ Русия обяви на Турция война, която продължава до 28 ноемврий сѫщата година — до прѣвземането на града Плѣвенъ и заробването на Османъ паша съ цѣлата му армия. Слѣдъ славното прѣвземане на Плѣвенъ руското побѣдоносно воинство почти безпрѣпятствено потегли и пристигна благополучно прѣдъ Цариградъ. Турция, като се призна побѣдена, изпрати свои пълномощници въ селото Св. Стефанъ край Цариградъ, въ което, на 19 февруарий 1878 год., се свърза Св. Стефанскиятъ договоръ. Радостьта на всѣки българинъ бѣше неописуема, защото Св. Стефанскиятъ договоръ обемаше цѣлокупна България.

Но радостьта на българина, особно на македонския българинъ, биде за кѫсо врѣме, защото завистливата западна дипломация, на чело съ Англия и съ нейния българоненавистникъ Лордъ Биконсфилдъ, състави прѣзъ юний с. г. въ Берлинъ конгресъ, на който разпокѫса Санстефанска България на нѣколко части. Подъ турска власть остана и нещастната Разложка околия. Разложкото населенис почна да негодува и да проклина берлинския договоръ. Оттукъ се породи разложкото възстание (въ 1878 г., 8 ноемврий). Това възстание показа на турчина, че и у българина има неустрашима храбрость, отъ която турцитѣ трепераха петь-шесть дни, до като имъ пристигна помощь отъ Неврокопъ. Тогава възстанницитѣ не можаха да стоятъ насрѣща, та се оттеглиха, а слѣдъ тѣхъ побѣгна и населението. Отъ това врѣме много разложани се разпръснаха по България, именно въ градоветѣ: Дупница, Самоковъ, Ихтиманъ, София, Радомиръ, Златица, — и въ селата: Рила, Сапарева Баня, Долна Баня, Осойца и др. . . А разложкото село Баня подиръ много години нѣма да достигне прѣдишното си състояние, защото само то биде изгорено и немилостиво ограбено."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Септември 27, 2014, 08:50:34 am

"Спомени I-младини" - Иван Михайлов, 1958 г.

http://strumski.com/biblioteka/?id=405

http://strumski.com/readbook/?id=405

"Требваше да бъде човекъ на Новакова чешма въ деня на Св. Кирилъ и Методий, за да почувствува пулса на нашия народностенъ български животъ. На тоя день големо множество се струпваше на поляните подъ сенките на Новакова чешма...Ако Султанътъ е искалъ по-точно да схване разположението на щипската си рая, требвало би преоблеченъ да се вмъкне средъ тълпата, да подчуе разговорите й, да се вгледа въ очите й, да понадникне - ако може - и подъ палтата на некои, където се спотайваха ками и револвери. Половината отъ изпятите песни бяха революционни...Но надъ всички песни и тукъ, както и по домовете, властвуваше тогава "Къде си вярна, ти, любов народна..."
Редко се впускаше да ни говори за миналото моя дедо; той бе мълчаливъ човекъ. Но за строежа на Новоселската черква "Света Богородица" ни е разправялъ съ гордостъ. Това сигурно е най-важното събитие за нашето градче - село презъ деветнадесетия векъ - не само въ областьта на строителството, но и като национална проява изобщо, ако не смятаме въ края на столетието появата на ВМРО. Целиятъ народъ е взелъ участие въ построяването на черквата, съ доброволенъ трудъ, за който дедо ми даваше живо описание. А по-заможните семейства са подарили и пари. Прадедо ми е далъ голема за времето си сума. Той е билъ епитропъ тогава и като-чели най-важния двигателъ по издигането на храма. Дедо ми обърна внимание да прочета написаното надъ южната голема врата на черквата. Върху мраморна плоча тамъ стои следниятъ надписъ:"Въ 1850 лето месеца юния 29 Ведомо буди обновлениемъ сего с-таго храма Успение пре-тия Б-ци во время на блаженейшего патриарха Артемия Александрийскаго и архипастиря нашего и епископа господина Захария Еритронъ и епитропа хаджи Анастасия сосъ общимъ православнихъ християнъ ктиторомъ и приложникомъ с-таго храма сего да помяне Г-дъ Б-гъ въ царствое своемъ всегда нине, присно и во веки вековъ аминъ"...
Атентатите изъ македонските градове зачестиха. Целата акция на ВМРО въ Македония по това време бе ръководена предимно отъ Тодоръ Александровъ; поне така се знаеше въ нашия градъ. Една нощъ нашата махала се събуди разтревожена. Околните къщи бяха осветлени отъ пожаръ, чиято миризма и димъ нахлуваха по чардаците и въ стаите ни. Гореше къщата на Т. Александровъ, отъ която ни делеха по-малко отъ стотина метра. Жени и мъже се стекоха да гасятъ. Сестрите на Тодора едва са се спасили скачайки презъ прозорците. Почти целата имъ покъщнина пропадна, заедно съ къщата. Пламъците не можаха да подпалятъ гъсто прилепналите една до друга къщи на "долно маало" защото домътъ на Александрови бе на края на Ново-село, отделенъ чрезъ по-широки дворове. Наскоро следъ пожара целото пострадало семейство напусна Щипъ и се установи въ България. За никого немаше съмнение, че къщата беше подпалена отъ турското деврие...
Войната срещу Турция започна. Учебните ни занятия продължаваха, но нито учители, нито ученици мислеха за техъ. Погълнати бехме въ очакване на новини. Узнахме, че българите гонятъ турската армия въ Тракия; спомена се и името Люле Бургазъ, но безъ повече подробности...И ето започнаха по-често да прехвърчатъ една следъ друга, като бързи ластовици, новини за приближаването на българската и гръцка армии къмъ Солунъ. Скоро видехме града да се пълни съ бежанци турци отъ всички крайща на Македония...По едно време се мерна при насъ учительтъ Петъръ Мърмевъ съ другъ неговъ колега и възбудено разказа за срещата, която наблизо е ималъ съ българската войска. Казваше, че гръцката армия е създавала неприятности на българите и искала първа да влезне въ града. Разочарованъ бе и отъ известието, че въ повечето македонски градове е влезнала сръбска, а не българска войска; сърбите смятали Македония като-чели за сръбска земя. Смутъ ни обхващаше като го слушахме. Горчиво чувство потискаше сърдцата ни. Бяхме готови да се сбиемъ съ всеки срещнатъ гръкъ. Все по-натегнато ставаше отношението между солунските гърци и нашето общество въ града презъ тези три-четири дни. Въ пансиона ни гръмогласно се пееха бойни песни, между които и съ антигръцко съдържание. Същото ставаше въ гръцките гимназии, където елинския национализъмъ кипеше, подхранванъ отъ противобългарски настроения. По едно време ни забраниха да излизаме отъ пансиона, за да се избегнатъ сблъсквания съ гръцките ученици. Всички въ тези моменти - и гърци и българи - разбрахме колко крехка е съюзническата ни спойка...
Единъ страшенъ тропотъ ме пробуди. Скачамъ бързо и виждамъ, че отъ много легла въ широката спалня се дигатъ другари, а се чуватъ и развълнувани гласове:"Войската дойде!"..."Идватъ нашите!" Ръцете ми бързатъ като машина докато се обличамъ. Ризата нахлузвамъ безъ да я закопчвамъ; обущата обувамъ на боси крака; тичаме презъ глава къмъ долния етажъ, а зданието се тресе. Забелязахъ презъ разтворените врати на стаите, че ученици се трупатъ и при прозорците, ръкомахайки и викайки ура. А азъ слизахъ надолу, вземайки по две-три стъпала наведнажъ. Лампите блестеха и веднага разбрахъ, че българските войници влизатъ въ трапезарията ни. Невъобразимо вълнение между учениците. Войниците прокиснали отъ дъждъ. Всеки поздравлява всекиго; нагоре-надоле се тича и вика - като да бехме зашеметени. И все пакъ бързаме да настанимъ войската, да й угодимъ...Въ нашата спалня другари беха отстъпили леглата си; но това сторихме и всички останали. Войниците се противеха, стесняваха се да се допратъ до леглата за да не ги изцапали. Помагахме имъ да събуятъ ботушите си. Салонътъ изъ единъ пътъ заприлича на казарма...
На другиятъ день стана истинското народно посрещане на частите отъ седма Рилска дивизия къмъ квартала "Вардар-капия". Бе пакъ дъжделиво. Ученици и ученички отъ всичките български училища и многобройно гражданство дълго чакаха въ шпалиръ, докато войската се зададе. Не може да се опишатъ чувствата, които се изтръгваха отъ гърдите на народа при първото ура. Въ същиятъ мигъ се поде "ура" и въ дългата войскова колона, измокрена и тя до кости. Като-чели най-естественото въ тия минути би било войници, ученици, граждани, баби, ученички, деца - всичко да се слее въ една маса, която се прегръща и плаче отъ радостъ. Начело на колоната бе щаба на дивизията съ началника й генералъ Тодоровъ, а между офицерите и престолонаследника князъ Борисъ. Видехъ тукъ на конъ Тодоръ Александровъ, съ дивизионния щабъ. До тогава той действуваше като войвода въ Кукушко и Солунско...
Есеньта 1915 година.
Разнесе се весть, че къмъ нашия градъ наближава българска войска. Видехъ въ тоя моментъ къмъ черквата дедо Ефремъ хаджи Кимовъ. Той бе черковенъ епитропъ. Дочулъ вестьта, той завика съ гръмовния си гласъ:"Спирооо..., камбано! Удри камбано!" Но тоя викъ не може да се описва; требваше да се чуе; и да се види изражението на лицето. Старецътъ бе въ трепетъ, целъ унесенъ. Никога не бихъ предположилъ, че тая атлетическа фигура можеше да бъде обхваната отъ подобно вълнение. - "Спирооо...!" Още неколко пъти се провикна дедо Ефремъ, а камбаната на новоселската черква заглушаваше вече и неговия гласъ. Спиро бе дочулъ нареждането на епитропа и личеше какъ и неговото българско сърдце тупти въ тържествените удари на камбаната. И той бе чакалъ цели две години тоя день; и верно бе разбралъ треперящия гласъ на дедо Ефрема, какъвто никога не бе го чувалъ. Спиро бе дълги години клисарь при нашата черква. Това бе сигурно единственото разпореждане , което Ефремъ хаджи Кимовъ даде въ връзка съ пристигането на българската войска. Но то изразяваше символично всички мерки и всички жертви, които целъ народъ бе готовъ да даде за българската национална свобода; то съдържаше и неизмерната благодарность на поробена Македония къмъ българския войникъ, вдигналъ се за трети пъть на бой, за да спаси поробения си братъ...
В началото на августъ 1918 година новобранците заминахме за София. Баща ми, по-старата ми сестра Райна и по-малкиятъ ми братъ Тасе ме изпратиха до местностьта "Кръсто". Като да виждамъ и сега последните ръкомахания на моите близки, когато бавно се отдалечавахъ по пътя за село Богословецъ. Въ влака узнахъ, че части отъ първа софийска дивизия се прехвърлятъ къмъ македонския фронтъ, идващи отъ Добруджа. Взирахъ се въ всеки минаващъ влакъ съ надежда да открия познати, а евентуално да видя и братъ ми Христо, който служеше въ тая дивизия. На гара Нишъ, тъкмо когато нашиятъ влакъ засилваше хода си за къмъ София, профуча по съседната линия другъ влакъ претъпканъ съ войници. На единъ отъ прозорците неочаквано съзряхъ братъ ми, който също ме забеляза. Отминахме мигновенно, безъ да успеемъ и да замахнемъ съ ръка за поздравъ. Това бе последното ни свиждане въ живота. За последенъ пътъ се разделяхъ също съ баща ми и сестра ми Райна. Другите домашни, майка ми, двамата по-млади братя Анастасъ и Павелъ, и по-малката ми сестра Зорка, видехъ едва следъ двадесетъ и три години въ Загребъ, презъ 1942 г.
Срещна ме единъ мой съгражданинъ и ме запита какви планове имамъ. Казахъ му, че чакамъ следъ день-два да прибера обущата си и ще се връщамъ у дома. На другия день той наново ме намери и ме пита дали не бихъ приелъ да остана при Тодоръ Александровъ, който ималъ нужда отъ единъ веренъ младежъ за работа на пишуща машина. Отговорихъ му, че не само нищо противъ немамъ, но съ радостъ приемамъ, защото подобна работа азъ преценявамъ като изпълнение на дългъ. Явихъ се на другия день въ канцеларията на Александровъ, на улица Гурко номеръ 22. Тамъ бе задграничното представителство на ВМРО, а въ други стаи поместени архивите на 11 - та македонска дивизия...Заехъ се бързо да изуча машинописъ, упражнявайки се и вечерно време. Преписахъ текстовете на албума "Македония въ образи", който се изработваше подъ ръководството на професоръ Любомиръ Милетичъ. Но и Александровъ се грижеше въ връзка съ печатенето. Бързаха съ отпечатването му преди конференцията за миръ въ Парижъ...Наскоро Александровъ стана нелегаленъ и насочи енергично ВМРО срещу новото потисничество въ отечеството ни..."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Септември 29, 2014, 08:57:33 am

"Спомени отъ изминалия пѫть въ живота ми" - Иванъ П. Крайничанецъ

http://macedonia.kroraina.com/ik2/krajnichanec_spomeni.pdf

"Незабравими ще ми останатъ часоветѣ по география, коііто предметъ предаваше въ долнитѣ класове учительтъ Дойкиновъ. Той бѣше още младъ, начетенъ съ литературата отъ времето на освобождението на България. Покрай предмета си той се стараеше да ни вдъхне родолюбиви чувства да обичаме родината си и да ни покаже пѫтя, по който е вървѣло освобождението на България. Той се стараеше да ни опише епохата на възтанията въ България. Когато влизаше въ часъ, той винаги носеше подъ мишницата си книги, но тѣ не бѣха учебници. Тѣ бѣха непозволени съчинения отъ турската власть. Въ тѣхъ се описваше животътъ и дѣлата на Софрония Врачански, на Василъ Левски, Хр. Ботевъ, Ст. Караджата, описваха Баташкото клане и Хайдушкия животъ въ Балкана. Половинъ часъ той употрѣбяваше за изпитване ученицитѣ, а другата половина за, четене тѣзи книги. Следъ излизанието отъ класната стая ние бѣхме като замаяни отъ тѣзи разкази. Посеяното семе въ детскитѣ ни души даде плодъ. Виждаме, какъ отъ Солунската бълг. гимназия излизатъ борци за свободата на Македония. Като такива могатъ се изброятъ: Хр. Матовъ, Пере Тошевъ, Петъръ поп Арсовъ, Борисъ Сарафовъ, — всички самотвержени дейци за освобождението на Македония. Межу другитѣ учители въ Солунската бълг. гимназия сѫ били: Георги Поповъ, учитель по български езикъ, директора на гимназията, Г. Кандиларовъ, Фр. Сплитекъ, уч. по математика Стателовъ, Козма Прѣшетански отъ Дебърско по Законъ Божий, Rogé и Дим. X. Ивановъ по френски ез., Гр. Пърличевъ по гръцки и Л. Бадевъ по пѣене, Благой Димитровъ по алгебра, А. Тошевъ по естествени науки, В. Кънчевъ по химия, Димитъръ Матовъ по литература...

Като препараторъ въ кабинета по естественитѣ науки бѣше Юлиянъ Шумлянски, по народность полякъ; той е неуморно работилъ за обогатяване на нему повѣрения кабинетъ при Солунск. бълг. гимназия, и го е въздигналъ до висината на единъ отъ най-богатитѣ зоологически кабинети на Балкана. По-късно въ 1898 год., когато азъ отворихъ 1-ва българка аптека, той съ удоствие отдѣли отъ своя кабинетъ нѣколко препарирани птици, за да украси това 1-во здравно заведение въ Солунъ...

Въ 1888—9 учебна година за директоръ на гимназията бѣ назначенъ Н. А. Начевъ, а за учители: Василъ Кънчевъ, Димитъръ Матовъ и Андрей Тошевъ. Млади и надъхани съ либерални идеи, тѣ се стремѣха да дадатъ на ученицитѣ си, освенъ знания още и ясни погледи надъ всичко, което вълнуваше свѣта: върху панславизма, Матовъ почна да ни запознава съ Илинденското движение, гдето играха видна роль Щросмайеръ, Старчевичъ, Людовикъ, Гай и др. Василъ Кънчевъ и Дим. Матовъ въ краткия си животъ показаха голѣма и важна обществена деятелность. В. Кънчевъ виждаше, че сухитѣ науки, като химията, която предаваше, имаше само образователенъ дѣлъ но не ползуваше насъ и въ практическия животъ, затова той въ последния (VII кл.) въ гимназията въведе, покрай органическата химия да се изучава и Технология, която даваше цѣлии познания въ живота. Кънчевъ не се задоволяваше само съ своята специалность той почна да изучава живота на македонския българинъ и да пише разкази и статии по разни въпроси, които се отнасаха до географията и миналото на Македония. Подиръ нѣколко време Василъ Кънчевъ... напустна гимназията и Екзархията го назначи за инспекторъ на училищата въ Македония. И макаръ да се ползуваше съ слабо здравѣе, той пропѫтува цѣла Македония и писа въ разни списания по орографията, обичаитѣ и пръвъ даде подробна карта на Македония, той опредѣли границитѣ и мѣстата, до кѫдето се простираше и живѣеше българския елементъ въ Македония...

Другъ единъ деецъ и учитель въ сѫщата гимназия бѣ поетътъ и писательтъ Григоръ Пърличевъ — Той бѣ родомъ отъ Охридъ, роденъ около 1830 год. въ времето, когато цѣла Македония била държана въ мракъ и невѣрство отъ Византийското фенерско духовенство. Гърцкитѣ владици и учитеди. подпомогнати отъ турската власть държали сѫ македонския българинъ подъ своето духовно робство. Въ черквитѣ и въ училището се четѣло на неразбиранения за населението гърцкий езикъ...той станалъ расадникъ на българщината и на българската речь...

По нѣкога и черни облаци се надвиваха надъ солунската бълг. гимназия, — разни пропаганди ровѣха съ разни срѣдства да пречатъ на напредъка и да клеветатъ и да угрозяватъ сѫществуването ѝ. Тѣ внушаваха на ученицитѣ да напуснатъ гимназията и имъ обещаваха разни облаги ако се откажатъ отъ българското си име... Имаше и други премеждия — разни обиски отъ стражата на турската власть, но солунската гимназия щастливо ги мина, докато дойде фаталната и братоубиствена война на Брѣгалница, която даде възможностъ на гърцитѣ да унищожатъ всичко българско въ Солунъ, черкви, училища, побиха гражданитѣ — българи и тъй завладѣха кървавия Солунъ, въ когото българитѣ въ 1/4 столѣтие направиха грамадни успѣхи...

Следъ освобождението на България духътъ на македонския българинъ почна да се подига, особено въ градоветѣ като: Велесъ, Прилепъ, Щипъ, Радовишъ, Охридъ, Скопие и Кукушъ. Изселването на македонската интелигенция въ България, терора на турската власть върху населението въ Македония не можа съ свемъ да попрѣчи духовния и стопанския напредъкъ на българина. Изселенитѣ македонци не забравяха своето поробено родно мѣсто и помагаха му морално и материялно, — именно изпращаха му въ първо време учители и чрезъ Екзархията отвараха се училища, връзкитѣ ставаха отъ демь на день по яки, и така българина въ Македония се подигаше въ всѣко отношение...

Въ началото на 1890—91 год. азъ се назначихъ за учитель въ Велешкото III класно училище „Вакъвотъ". Първата година азъ преподавахъ бълг. езикъ въ IV отдѣл, и естеств., история и география въ тритѣ класа...Въ третата или четртата година на моето учителствуване, азъ бѣхъ учитель по пѣение, а на акта ученическия хоръ пѣеше една пѣсна отъ Макдонеския дѣецъ Гр. Пърличевъ: „До кога братя, мили Българи" .... На акта бѣха дошли и нѣколко влашчета да слушатъ и като чули пѣсеньта веднага обадили на велешия гръцки владика, че на акта азъ съмъ каралъ да пѣятъ ученицитѣ ми пѣсни противъ гърцката патриаршия. На другия день азъ бѣхъ повиканъ при каймакамина въ хукюмата. И така до вечерьта останахъ въ предварителния затворъ, докато кайкакамина получи отъ Бълг. велешки владика Аксентия друго писмо съ което опровергаваше доношенията на гърцкия владика...

Едничкитѣ мѣста за разходка на Велешани бѣха лозята, мѣстото около станцията, койникъ и рѣчани. Като дете, азъ съмъ затекълъ събора, който ставаше на една възвишена равница на край града изподъ ридотъ „Вършникъ”. Тука на Велик-день се събираха млади и стари. Бореха се младежитѣ, а момитѣ и невеститѣ подъ звука на гайцитѣ или на зурлитѣ и тѫпанитѣ. И така весело свършваше тоя праздникъ. Едничкитѣ свѣтли дни на Макед. българинъ бѣха тѣзи праздници, посрѣдъ бремето на труда и тягосното положение на раята...Свадбитѣ сѫщо служеха за развлечение на македон. българинъ: тукъ се виждаха роднини, тукъ се запознаваха семействата...

Следъ като си подадохъ оставката отъ учителството, въ съгласие съ домашнитѣ ми, азъ решихъ да отида въ странство и тѣхното желание бѣ да слѣдвамъ по аптекарство въ Лозана...Домашни и роднини изпратиха ме до гарата. Тренътъ потегли отъ Велешката станция къмъ северо-западъ. Азъ пѫтувахъ съ още двама другари. На гарата Враня се качи единъ сърбинъ, който казваше че билъ родомъ отъ Велесъ, но отдавна преселенъ въ Сърбия. Запознахме се. Разговарахме върху банални теми и отначало разговора вървѣше добре. Отворихме си куферитѣ и почнахме да си предлагаме единъ—другому онова което имахме за ядене. Обаче разговарайки паднахме на една неприятна тема:
— Що сте вие? попита ни сърбина.
— Ние сме българи отъ Велесъ, отговори моя другаръ Кушевъ.
— Па како бугари? У Велесу сви су сърби, ево я самъ изъ Велеса и я самъ сърбинъ.
— Вие сте сърбинъ, понеже живѣете въ Сърбия.
— Па, брате, немой да ме секирашъ, ти си сърбинъ али бугарска пропаганда Васъ е покварила.
— Лъжешъ! извика моя другарь, Кушевъ.
Почнаха и двамата да се каратъ и едва не дойде до бой. Азъ и другиятъ съпѫтникъ ги умирявахме, но всички думи за да ги умиримъ отиваха на праздно, крамолата се усилваше. Само пристигането на влакатъ въ Нишъ спаси положението, кѫдето съпѫтника ни, сърбинъ слѣзна...

Азъ бѣхъ решенъ да се върна въ Македония, да работа между народа, който се нуждаеше отъ лѣкари, аптекари, учители — изобщо отъ интелегентни хора. Тогава въ Македония всички лѣкари и аптекари бѣха или гърци, и ерменци или турци, тъй че азъ бѣхъ първия отъ българска народность, който отива да работи въ тази страна. Още преди да ида въ Цариградъ убеждаваха ме моитѣ и околнитѣ, познати и приятели да се върна въ родното си мѣсто, понеже нуждата отъ българи аптекари бѣ голѣма. И ако после останахъ въ земята, която обичахъ и въ която искахъ искрено да й служа до гроба...

Азъ заминахъ за Солунъ. Тоя градъ бѣ ми познатъ още отъ детинството, когато бѣхъ ученикъ въ Солунск. бълг. гимназия. Детински и ученически спомени ме свързаха съ тоя единствени градъ, който стоеше по-високо въ културно отношение отъ другитѣ градове въ Македония. Тази моя привързаность къмъ тоя голѣмъ и търговски градъ бѣ причина да се откажа да ида като аптекарь въ Скопие. Пъстрото население, съ което бѣ населенъ Солунъ, му даваше изгледъ на единъ полу европейски и полу ориенталски градъ. Всѣка улица, всѣки кварталъ, околностъта и морето ми бѣха познати още откогато бѣхъ ученикъ. Махалата франко-махала, еврейския кварталъ, кѫдѣто съ страхъ минавахме тичешкомъ калето, чаушъ монастиръ, гдѣто подъ сѣнкитѣ на дебелитѣ стени учехме си уроцитѣ за изпита. Мѣстото задъ черквата »св. Евангелисти», задъ която бѣха българскитѣ гробища, гдѣто често отивахме на разходка, — всичко това ме привличаше и азъ не можахъ да се отдѣля отъ тоя градъ. А особено гимназията и зданията — пансионитѣ, гдѣто бѣхъ прекаралъ най-хубавото си време въ живота, ми бѣха особено драги. За време на турското владичество еснафитѣ — единъ видъ търговско-индустриялни корпорации, бѣха едни либерални автономни дружества, които имаха за цель да защитатъ своитѣ материялни и духовни интереси. Ниховия „еснавъ - башия" — представитель на еснафа, предъ властьта, служеше за посрѣдникъ между еснафа и правителството. Всѣки членъ внасаше членски вносъ въ касата, която държеше и водѣше единъ отъ членоветѣ. Както въ Велесъ и тукъ, понеже закона за аптекитѣ имъ даваше, това право въ едно събрание решиха да отворатъ »I-ва Българска аптека« и мене ме повикаха да бѫда управитель на тази аптека...

Иницияторитѣ на отварането на тази аптека съ еснафски капиталъ (а той изглеждаше да не е голѣмъ понеже въ първо време тѣ вложиха въ нея като основенъ капиталъ само 60 лири тур., а после допълниха го до 100 лири, което бѣше много малъкъ за една добре уредена аптека) бѣха двама по-агилни членове отъ еснафа, имено Спиро Суруджиевъ, комисионеръ, — Щипянецъ и Коста Кямиловъ, сѫщо комисионеръ — Велешанецъ. Солунъ, като търговски центъръ и като врата на Македония, привличаше много македонски българи надарени съ търговски духъ. Понеже тѣ имаха задъ гърба си le gros отъ Българ. население тѣ можеха да развиятъ търговия, като посрѣдници, на широки начела.
Следъ единъ месецъ чакане, приготовленията за отваране на аптеката дойде. Образувана бѣ една комисия отъ К. Кямиловъ, Сп. Суруджиевъ и Хр. Тенчовъ, учитель въ гнмназията, да изработатъ единъ уставъ на аптеката и договоръ измежду мене и еснафа. Ето по-важнитѣ членове на тая уставъ.
Чл. I. Въ гр. Солунъ се отваря отъ бакалския еснафъ въ града съ внесения отъ него капиталъ аптека, наречана „1-ва Българска аптека”.
Чл. II. За управитель на аптеката да бѫде аптекарь по народность българинъ.
Чл. III. Сумитѣ, внесени отъ бакалския еснафъ, следъ като се увеличатъ до толкова, щото аптеката да може сама да функционира, се изтеглюватъ отъ еснафа.
Чл. IV. Когато приходитѣ отъ аптеката достигнатъ до тамъ щото тя да може да даде излишъкъ отъ (1000) хиляда лири турски, то съ тия пари да се основе една болница въ Солунъ, въ която да се лѣчатъ беднитѣ българи отъ града и отъ околията.
Чл. V. До тогава аптеката ще помага на беднитѣ българи въ Солунъ и отъ околията само съ цѣрове — издадени имъ безплатно.
Чл. VI. Надзорътъ надъ аптеката се върши отъ два члена на бакалски еснафъ, които сѫ дължни да преглеждатъ смѣткитѣ на аптеката всѣки три месеци.
Азъ подписахъ договора съ бакалския еснафъ и презъ месецъ априлъ 1898 год. въ единъ магазинъ на ул. „Коломба" (френския кварталъ) въ Солунъ се отвори аптеката съ следующия надписъ:
I-ВА БЪЛГАРСКА АПТЕКА
PHARMACIE BULGARE и на турския езикъ.
Бълг. чети върлуваха и въ околностьта на Солунъ, сраженията между четитѣ, войската и полицията се зачетиха. Имаше ранени четници, които Dr Татарчевъ и Dr Тенчевъ лѣчиха тайно. Лѣкарствата се издаваха разбира се отъ моята аптека. При обискитѣ на кѫщи, тѣ, гдѣто лежеха раненитѣ четници, полицията намираше често като corpus delicti шишетата отъ моята аптека. Отъ етикетитѣ, които бѣха на стъклата и които носѣха надписъ: I-ва Бълг. Аптека, се виждаше, че азъ бѣхъ ги експедираль. Тогава азъ бѣхъ повикванъ отъ властьта на разпитъ. Това се повторяше по нѣколко пѫти въ месеца...

Сборниятъ пунктъ на българската интелегенция, станция на куриериеитѣ, които донасаха известия отъ четата на Гоцета Дѣлчевъ, Сандански, Тане Николовъ и др. бѣше хотела въ Франко-махала, срещу отоманската банка наречения «Бошнакъ —ханъ«. То бѣше едно голѣмо, старо здание, съ много стаи, гостилница, кафене и широкъ дворъ. Тамъ идваха пѫтници и търговци— българи отъ провинцията. Тамъ се носѣха новини отъ България и отъ вѫтрешностъта на Македония. Гражданитѣ се събираха въ двора или въ кафенето. Тукъ се разискваха разни въпроси, разбира се, тайно да не дознае полицията и тайнитѣ агенти. Тукъ въ ресторанта се хранеха учителитѣ, гражданитѣ между които и азъ и размѣняваха се мисли, носеха се вестници отъ вѫтрешноста и пращаха се безъ да узнае нѣкой, заповѣди отъ Централния комитетъ за четитѣ и обратно. Тукъ се виждаха, всѣкидневно: Христо Матовъ, Пере Тошевъ, Гарвановъ, които всредъ шеги и разговори се вършеха най-сериозни съвещания...

Петнадесетъ години македонския българинъ води борба съ тиранина, борби, протести гонения по затворитѣ, — нищо непомогна. Европа мирно гледаше какъ населението се истощава, а Турското царство — болния човѣкъ — отъ день на день ослабваше и бѣше вече въ агония. Нито реформитѣ нито Европейскитѣ сили можеха, нито „Хуриета" на младотурцитѣ не помогнаха нито на насъ, нито на Турция...Македонския българинъ не е само трудолюбивъ, търпеливъ, състрадателенъ, но и храбъръ борецъ за свободата си. Многобройни сѫ дейцитѣ, които въ сѫдбоноснитѣ моменти, повикани отъ отечеството, сѫ му притекли на помощь. Плеяда храбри синове на Бълг. Македония, както скромната темяънуга, която се крие между трѣвата и само нейния благодатния мирисъ я издава, слѣдъ като сѫ испълнили своя дългъ къмъ нея, върнаха сѫ се между народа и пакъ скромни работятъ за нейното величие и благодействие."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Октомври 03, 2014, 01:12:48 pm

СВЯТО ЗАКЛЯТИЕ - Панайот Маджаров

http://www.promacedonia.org/giliev/pm/index.html

"Август 1903 - Илинденско-Преображенското въстание! Страница от Българската история, написана с кръвта на хиляди избити, с мъченията и смъртта на затворниците, със сълзите и страданията на изгнаниците! И както във всеки бунт за свобода, начело пак са младите - момчета не по-възрастни от двадесет и пет години. Някои от водачите са родени във вече свободна България. Учили са в средни и висши училища. Стояли са пред учениците като учители. Но заменили учебниците с пушки, те повели бащите и по-големите им братя към един петвековен блян. Тръгнал след тях целият народ, вдигнал се да събаря с кримки, бердани и дрянови сопи империя с огромна армия, въоръжена с най-модерно оръжие. И народът - смазан, избит, изтръгнат от корена си, - не е зародил капка гняв към почти безумната идея на своите водачи! Въстанието за политическо и икономическо освобождение на българите от Македония и Одринско, както и всички предшествуващи го, е било обречено. Знаели са го водачите му, защото са предугаждали позицията на силите в Европа. Смътно се е досещал и народът, виждайки примитивното си оръжие в сравнение с въоръжеността на империята, срещу която са се надигнали. Цялата подготовка с нейните непрестанни провали („афери”) са едно системно обезкръвяване и ликвидиране на най-бунтовната част от населението. След всеки провал затворите се пълнят с българи, изпращат се кервани от заточеници по каторгите в Мала Азия -„Синоп кале”, „Паяс кале”, „Диарбекир”, „Сен Жан Дарк”. Редят се „аферите” една след друга, като всяка следваща е по-опустошителна - „По отвличане на Нури бей”, „велишка”, „Стоиловска”, „Първа Сърмашичка”, „Керемедчиоглувата”, „втора Сърмашичка”, „Коювската”. Революционната дейност се разяжда и от разногласията и разединението на силите между вътрешната организация (ВМРО) и върховния комитет (ВМОК). Въстанието е обявено, не като венец на подготовката му, а защото за народа, изтормозен и наплашен, е нямало друг избор...

Родното ми село Звездец е от малкото български села на Странджа, върнати след 1913 година в пределите на България. Полуобезлюдено е от някогашните си жители, защото както се пее в една от странджанските народни песни „...три пъте са го горили,/ три пъте яма станвало...” в периода от 1878 до 1913 година. В него са се приютили част от изгнанниците на останалите зад демаркационната линия села Паспалово, Дерекьово, Кара дере, Куру дере, Едига, Мегалово, Каракоч, М. Самоков. Бежанците се бяха заселили на рид открит на юг, от където се виждат хребетите на планината, по която се движи границата. Там зад височините бяха останали родните им огнища. Всяка работа, всяко радостно или скръбно събитие в живота на изгнанниците се сравняваше с извършваното „там у нас, в нашето село”. До края на живота си те не се почувствуваха жители на новото си място. Живееха ТУК, а мислите им бяха винаги ТАМ. И тяхната раздвоеност остави белег и у нас, техните потомци...

След години се докоснах до следи, в които се напомнят имената на хората сред които съм живял, между които съм расъл. Разбрах, че всички тия „дядовци”, с които в летните ваканции от ранното ми детство съм пасал намесените стада, са били комити, лежали са по турските затвори. Не си спомням някой от тях да се е кичил с подвизите от младостта си, да се е оплаквал от страданията на преживения погром...Вече поотрасъл, присъствувах на събора на „Петрова нива”. Не бяха минали и петдесет години от въстанието. Наблюдавах и слушах оределия брой на някогашните комити, с какво богоговение произнасят имената на своите войводи. Тогава все още не осъзнавах, защо в деня на Преображение, моите дядовци си подсигуряваха смяна при стадата. Пеш или с послушните си магарета потегляха за легендарната местност, за да се върнат през годините и се срещнат с младостта си. Колеха курбани на големия празник с тайната надежда да се сбъдне неосъщественото...Всички те си отидоха в забвение. И комитите във въстанието от 1903, и по-младите от тях прокудени от бащината си земя, участвували в поредните три войни, в юнските и септемврийските събития на 1923, измряха неразпитани и неизслушани. Отнесоха със себе си незарастващите рани по родната стряха. Но истинската смърт на тия самоотречени мъже с болезнено чувство към родината настъпи не с погрома на въстанието, не с тяхната смърт във войните и в безрадостния им живот на изгнанници, а в забравата...

Турските власти знаеха за организираната борба на българите в Тракия. Търсиха поводи и непрекъснато правеха опити за нейното унищожаване. На 18 април 1903 година бе заловен и арестуван с една кримка и една кама куриерът на село Коево. Неизтърпял мъченията, той издаде всичко, което знаеше за готвеното въстание. Нова вълна от терор заля цялото Лозенградско. Населението напусна селата и потърси спасение в горите. Башибузукът нахлу в изоставените селища и ги опустоши. Близо 12 хиляди бежанци минаха в България под охраната на четите. Други останаха в горите и след месец се върнаха в разграбените и разорени домове, затворите наново се изпълниха със заловени дейци от Лозенградско. Всички досегашни усилия, цялостната организационна дейност бе в смъртна опасност. Лазар бе покрусен, страшно изтерзан от разгромения, създаден с толкова усилия революционен район. Два месеца след грозните събития се проведе конгресът на „Петрова нива”, за насрочване на предрешеното в Солун въстание. Измъчен от провала в Коюво, Маджаров не искаше да бъде включен в Главното ръководно боево тяло (ГРБТ). Но по настояване на делегатите той бе избран заедно с Михаил Герджиков и Стамат Икономов. Замина след конгреса за района си с тримата участъкови войводи и четниците. На връх Марковец, след кратко съвещание четите потеглиха за участъците си, за да подготвят населението. Маджаров остана с четата наЛазов в местността „Хайдутина” -място централно между селата Дерекьово, Чеглаик, Кулата, Крушево, Коево, Кофчаз, Кадиево и Курията. Височина непристъпна всред вековни буки и буйни планински потоци.

В края на юли ГРБТ определи датата на въстанието - 6 август 1903 година. Завърнал се на „Хайдутина”, Маджаров даде разпоредбите си на участъковите войводи. На 2 август, Лазо Лазов вече знаеше, че на неговият отряд предстои разгрома на турския гарнизон в село Дерекьово, да завземе селото и прекъсне главният път Малко-Търново - Лозенград. В зори на 5 август започна голямо оживление в лагера. По нареждане на войводите бяха пристигнали всички легални членове на организацията. Към обяд събраните надхвърлиха 300 души. Никой от дошлите нямаше право да се връща назад. Към четири часа всички бяха строени и подредени на малка поляна. Дойдоха войводите. Всред строените въстаници застана Маджаров. Обхваналата го възбуда се предаде на събраните строени мъже. За първи, може би за последен път Лазар говори като истински оратор. Пламъкът му преля у въстаниците и той за миг повярва, че народът е натрупал гняв и сили, за да премахне от земята си робството, тъмното петно върху картата на Балканите: „Бойни другари, четници, братя българи! Дойде най-после денят, който с трепет на сърцата очаквахме. Настъпи и часът, когато ще ремерим силите си с нашия вековен тиранин, с властелина и рабителя на нашия честен и упорит труд, с този, който азполагаше с нашия живот и имот и безнаказано оскверняваше нашата чест... Досегашни роби на турския султан! Повдигнете ордо покрусените си чела и стъпете здраво на собствените си зака! Захвърлете сърпове и паламарки; изоставете дом и дечица, овце и говеда, пастирски криваци и колиби; нарамете пушки буйлии, препашете саби френгии и с бомби в ръце скъсайте робските вериги! Нека всички дружно извикаме: „Долу турската тирания! Да живее свободата! Да живее свободна Тракия! Да живее свободна Македония, за която нашите братя зад Рила и Пирина вече 17 дни се борят като лъвове!...”

Точно в полунощ на 5 срещу 6 август въстанието започна. Обяви го с пушечен изстрел Маджаров...Началният успех на въстанието изплаши и обърка турците от Лозенград и района. Въстаналите българи ликуваха... Но краят на тържеството дойде за по-малко от месец. След първите успехи и радости заприиждаха жестоките съобщения. Всяка нова вест носеше смъртна заплаха за въстанието. От Велика, от Инджекьово и Самоков, от към морето, от всякъде идваше нашествието, настъпваше по всички пътища от юг...

Петър Николов Васков – род. на 18 май 1875 г. в гр. Велес, убит на 10 ноември 1907 г. в с. Лъджакьой, Дедеагачко, учител, революционер, председател на окръжен революционен комитет в Одрин, четник.
Той изпитваше голямо уважение към преподавателите си в Солунската гимназия Григор Пърличев, Васил Кънчов, Димитър Матеев, Димитър Страшимиров, Иван Гарванов, а над всички стоеше Константин Величков. Под тяхно влияние направиха първите си революционни стъпки със съучениците си Петър Глушков, Гоце Делчев и положиха клетва за освобождение на Македония. Тогава се сприятели с по-големия от него Лазар Маджаров, роден революционер, организатор, с него му бе отредила съдбата да сподели революционната си дейност и приключи жизнения си път...От първи септември 1898 година, по препоръка на министъра, Васков постъпи в Одринската мъжка гимназия „Д-р Петър Берон”. Там го пращаше ВМОРО да заздравява и разширява освободителното движение...На 28 юли 1902 година той бе делегат на Х-тия Македоно-Одрински конгрес в София...В началото на септември 1904 година, Васков наново бе назначен в Одринската гимназия. Раните от смазаното въстание още кървяха, но избраното Боево тяло на варненския конгрес в началото на годината не се бе помирило с нанесения погром. Учителството му в Одрин ще бъде добро прикритие. Тука той завари опитния революционер Климент Шапкарев и младите учители Петър Андреев, Димитър Попилиев, Георги Грашев, Христо Шандев. За председател на новия окръжен революционен комитет бе избран Петър Васков и секретар Климент Шапкарев...

В селската окрайнина четата се натъкна на засада. Тримата войници бяха убити, но гърмежите привлякоха съседните постове. Скоро пристигна и ядрото на войсковата част. Петър Васков, Лазар Маджаров, Бойко Чавдаров, Янаки Милков, Чанков Кара-браканов и Георги Гешанов поеха огъня върху себе си. Атанас Ко-либарчето, Ангел Урумов и Георги Шереметев изпратиха да заемат отсрещната чука и от там да отвличат вниманието на аскера и облекчат положението на шестимата. Събрали се на голия връх, те всички се огледаха и докато все още ги ограждаше тишина се разнесе един изстрел. Усетиха, как куршумът мина над главите им. Всички залегнаха. Пълзешком всеки събираше от разпиляните едри камъни. Правяха си прикритие и опора за пушките. Този път куршумът не ги изненада. Свистенето мина съвсем близо. Първо раниха Гешанов. Той превързваше раната си и залегнал викна: „Ето ги!” - сочейки над рамото на Бойко малко в дясно. В подножието се виеше войнишка верига. Ограждаха ги. От двете им страни проехтяха отново единични изстрели. Разположиха се в кръг така, че краката им се докосваха. Придърпваха къмъни, продължаваха да се окопават. В подножието на височината избухнаха бомби, проечаха една след друга две. А след миг още две и още... Цялата могила експлоадира, земята под тях се продъни! Вдигнаха се стълбове пръст и камъни. Блъсна ги и затрупа вълна от трясък и раздробена суха земя. Пръв се окопити Лазар. Отърси се от засипалата го пръст. Георги лежеше прострелян и от него шуртеше кръв мокреше посипаното с кафява пръст умиращо тяло. Петър седеше зашеметен, по лицето му също се стичаше кръв.
Един от офицерите се изправи, от прикритията за да види резултатите от взривените бомби. Излязъл от шока, Петър видя, как Бойко се мери с пушката си, прицелваше се внимателно. Гърмежът разтърси околността и офицерът падна напред, първо на колене, а после по лице.

Окопитиха се, живите заеха местата си. Георги, Яни и Чанко лежаха простреляни. Беше невъзможно да направят за тях какво и да е. Бойко се присегна и покри лицата им с платнището прикрепено към раницата. И стрелбата отново започна. Куршумите свистяха от всички страни. Изпратените гранати трещяха и издигаха стълбове суха пръст. Но войниците бяха на прилично разстояние, за да попадне някоя от бомбите им върху комитите. Петър усети, че сърцето му бие до пръсване. Устата му бе изсъхнала. Стреляше, стреляше, а идващите и залягащи войници нямаха край. Лазар при всеки изстрел викаше и броеше попаденията. В стремежа си да спре устремената лавина, той се изправи и с нечовешки рев се сгромоляса в краката на другарите си... В момента, който Лазар извика, нов залп заглуши ушите на Петър. Бойко не преставаше да стреля. От двете страни войниците се вдигаха и хукнаха във верига. Точно тогава на Петър се стори, че пропада. Сгромолясва се в бездна...

Дванадесети ноември 1907 година. По личната заповед на Министъра на вътрешните работи на Империята, Рази паша, бе изпратен специален лекар да направи аутопсия на убития комита Васков ефенди. Поразен от необикновените размери и тегло на мозъка, лекарят Трандифилидис, елинизиран влах, каза с болка: „Такива хора рядко се раждат, а ние ги убиваме!” Ликвидирана бе още една нелегална група. Смазано бе революционното движение в Одринска Тракия. Царската войска бе убила петима смъртни врагове на държавата. И между тия непокорни българи един математик с мозък на гений и тяло на юноша. Сам Рази паша, министърът от Цариград е наредил, погребението да се извърши с подобаващо тържество, караул с пушечни гърмежи. С почест да се заличи позора на престъпната държава, която изтребва поданиците си борци за свобода и човешки права. Рази паша бе ликвидирал смъртни врагове на Империята и бе оказал почит на „приятеля си” на този, който бе учил на висша математика, на талантливия учител от Българската мъжка гимназия в Одрин, Петър Николов Васков..."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Октомври 08, 2014, 02:39:07 pm

Да положиш душата си за народа - Панайот Маджаров

http://macedonia.kroraina.com/giliev/pm3/index.html

Български свещенослужители, участници в освободителното движение на Одринско (1895–1913)
"Българското православие роди създателите на една нация и по-късно на една държава. То извая неповторими фигури на борци, на водачи, на вдъхновени народни първенци. Борбата за автономия на българската църква е основата и най-важната стъпка за политическото освобождение. Тази борба на българите за самостоятелна църква и училище срещу гръцката патриаршия е нямала типично религиозен характер. Учредената екзархия е била институт с наченки за автономно политическо освобождение. Борбата за неосъщественото освобождение на българите от някогашна Одринска Тракия роди и оформи завършени борци за национална свобода. В периода на Възраждането събуденият народ изгради своите църкви и училища във всички български селища на Одринския вилает. Черкви и училища издигнати в двор с каменна ограда. Строени не с ангария, не с трудова повинност или с помощ на държавата, а с доброволен труд на поробен народ. Народ от безименни селяни, еснафи, нисши духовници издигнал крепости от българщина; запазил безсмъртието на вяра и език. Изградил твърдини на човешката обич, на мъдрост, светлина и родолюбив. Издигнал крепости на духа, които по време на Освободителната война от 1877-1878 г. и по време на въстанието от 1903 г. са били плячкосани и изгаряни, наново възстановявани, за да бъдат завинаги сринати след прогонването на създателите им през 1913 г. Там вече са заличени от земята българските училища и църкви, строени от българите в някогашна Одринска Тракия на Османската империя. Забравени са имената на вдъхновителите за тяхното изграждане - свещенослужители и учители, борили се до един за свободата на татковината си...

Екзархията е единствената българска институция, която предшества създаването на националната държава. Последните десетилетия от съществуването на българска духовна институция в Македония и Одринско е един от мъчителните периоди в историята на Българската екзархия. Революционното движение на македонските и тракийските българи задълбочава кризата в Европейска Турция и поставя на дневен ред въпроса за промяна в съществуващото правно положение. В българската историография се е възприело становището, че Екзархията е била против въстанието, поради опасностите от репресии и погубване на църковното и училищното дело във вилаетите. Това е вярно, но тия аргументи са само част от причините, които определят позициите на екзарха към въстанието. Съвкупността от причини, добели до изостряне на обстановката в Македония и Одринско през 1902 г., поставя пред българите въпроса за реформите, характера, обхвата и метода на тяхното приложение. Поставена между въстаническото движение и османската власт, Екзархията е застрашена от унищожение и национално и политическо дискридитиране. Режимът във вилаетите парализира дейността на екзархийското ведомство в края на 1902 и 1903 г. Дейността на Екзархията се ограничава само в Цариград. Четническата активност, атентатите и явната подготовка за масово въстание, предизвиква османската власт да стовари репресиите си върху църковните общини, училища, читалища и църкви в Македония и Одринско. Тях властта приема като главна опора на революционната организация и причина за размириците във вилаетите. Репресиите обхващат цялата територия, населявана с българи в Европейска Турция. Задачата е да се парализира дейността на българските културно-национални институти, които се разглеждат като основа на революционната организация. Турската власт засилва хаоса, изостря кризата и прави въстанието неизбежно...

Внимателният поглед върху издирените имена на участниците в Освободителното движение на Одринско от края на XIX и началото на XX век ще открие немалък брой свещеници, минали през легалната и нелегалната борба за национално освобождение. Измежду издирените досега 4565 съзаклятники, участвали в борбата за освобождение 116 са свещенослужители. От тях 25 са минали през затвори и малоазийски каторги. Това са следовници на редица духовни патриоти, дали младост и живот за събуждане на българския народ за духовна и политическа свобода - светците за правда и за просъществуването на бялото българско. Това са следовниците на Патриарх Евтимий; на отец Паисий Хилендарски; на Софроний Врачански и плеадата след тях радетели за българска църква и българско училище.

Свещеници и учители от Източна Тракия са приемали и разнасяли освободителната идея на Левски. Те са създавали първите тайни групи и комитети. Затова лавината при потушаването на Априлското въстание от 1876 г. е повлякла към затворите странджанските учители и свещеници, дръзнали да въведат българско учение и църковнославянско богослужение. В освободителното движение в края на XIX и началото на XX век не е имало учител или свещеник, който да не е участвал в тая борба. Между революционерите наново се открояват имената на вече немладите свещеници Петър Димитров Киприлов от с. Пирок; Никола Костадинов Петканов от с. Каваклия; Стойчо Георгиев Биячев от с. Дерекьово; Никола Янев Бъчваров от с. Карахъдър, всички от Лозенградско. Тези свещеници са давали подслон на Васил Левски по време на неговата обиколка в Източна Тракия. Всички те наново са участвали в освободителното движение наред със синове, дъщери, зетьове. Затова отново са били арестувани, съдени и изпратени по затворите. Един от най-изявените млади революционери в Странджанско е свещеник Георги Георгакиев Саров. Роден в село Пирок, служил в Гьоктепенската и Паспаловската енории. Пренасял оръжие, приютявал нелегални агитатори, покръствал и заклевал нови революционери. И само той ли? Не е имало свещеник, който да не участва в организирането и полагането на клетва от мъжкото население. Дълъг е списъкът на свещениците от Източна и Западна Тракия, от Родопите, който доказва родолюбието на тия българи. От житията на тези самоотречени мъже се изгражда патриотичния образ на нацията...

И още един изключително предан на народа родолюбец. Свещеник Иван Бонев Чокмаков е роден на 15 август 1866 г. в град Кукуш. Време, в което градът е център на борбите за българска църковна независимост. Основната част от населението на Кукуш приема Унията. Приемат духовното ведомство на Римския папа и се отричат от Цариградската патриаршия. Оценили способностите на Иван още в началното училище. Единайсетгодишен, той е изпратен в Рим. Завършва класическа гимназия и висша духовна академия. Завърнал се в Кукуш, решава да се отдаде на свещеническо поприще. Ръкоположен е за свещеник през 1888г. - на 22-годишна възраст. Служи в Одрин като помага на епископ Михаил Петков и престоява там до 1901 г. Тогава е назначен за енорийски свещеник в село Покрован. Заедно с местните революционери Иван Бонев става един от активните борци за освобождението на българите в Одринско. Служил в църквата „Св.василий” в с. Покрован, „Пресвята Богородица” в Цариград и „Успение Богородично” в София. Революционер. Заточеник, осъден на 101 години затвор. Присъдата му е отменена по застъпничеството на католическия владика и Австроунгарския консул в Одрин. Спасява бежанците по време на прогонването им през 1913 г...

ХАРИТОН, архиерей в Лозенград
Роден в с. Зарково, Македония. Подпомага революционното движение. В заместничеството се ушива едно от лозенградските знамена. По време на погрома наместничеството служи за приют на бежанците. Дядо Харитон им дава духовна и материална подкрепа. Уведомява Българската екзархия в Цариград за пострадалите от погрома. Отслужва литургия в лозенградската църква „Св. Никола”...

Голяма е заслугата на свещеник Петър Димитров Киприлов. Той е успял по време на задържането си в Одринския затвор да запише 437 имена на преображенци, затворници в годините 1903/1904. Трябва да се отдаде и заслуженото на д-р Спас Анастасов Разбойников, син на преображенец. Той издава след цял век намерените снимки на част от затворниците. Снимките са спасени при превземането на Одрин в 1913 г. и съхранени в Етнографския музей в София. Така са запазени част от имената и образите на предшествениците ни преображенци светци. Мъжете, които са се клели и заклевали народа в името на свободата, която не доживяха. Всички те се бяха готвили да учат децата на БЯЛО БЪЛГАРСКО четмо и писмо; бяха мечтали да славословят мирния живот на роден език, а бяха принудени да бършат сълзите на прогонения народ, останал без хляб и покрив. Стоновете от преживяните народни мъки стигнаха до очите и ушите на „христолюбивите” велики сили, но на тях им липсваше сърце да ги разберат. Нашето единствено задължение е да не ги забравяме. Защото, изтрием ли миналото от паметта си, обричаме душата си на БЕЗБЪДЕЩНОСТ...

Цифрите, приети от историческата наука за жертвите от Илинденско -Преображенското въстание в Одринско-Лозенградския санджак, каазите Лозенградска, Малкотърновска, Визенска, Бунархисарска, Василиковска, сочат
Опожарени отчасти (или напълно) села - 92;
избити, изклани, живи изгорени жени, старци, деца - 2565;
изпепелени християнски къщи - 2610; обездомени - 12 800;
избягали в България - 20 000.

А надеждата за спасение от робството е непрогледна. Завърналите се наново строят домове, възстановяват стопанства, за да преживеят фалшивите обещания на Хуриета от 1908 г. и да дочакат най-голямата си илюзия през вековете на робството - Балканската война. Да бъдат завинаги прокудени от хилядолетната си бащина земя, там, където почиват костите на предците им. Изгонили са ги само с дрехите на гърба и голите души. А неуспелите да избягат в определен срок от 24 часа са подложени на сеч. Заличени са завинаги дирите към родните огнища. Оцелелите от куршума и ножа са разпилени в пределите на осакатена България. До края на живота си те остават БЕЖАНЦИ. Бежанци в новата среда. Бежанци в душите си. Отнесли със себе си миража за големия свят на Одринска Тракия; споменът за неизбродните гори, ниви, лозя, стада; споменът за буйните реки; за селищата с бели църкви и училища, с двукатни къщи от мрамор и дъб, чиито стопани бяха прокудени и разпилени. Отнесоха със себе си те своя рай, който понякога ще възкръсва и припламва у потомците чрез писмените знаци и песните."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Октомври 11, 2014, 06:20:59 pm

ЗАТОЧЕНИЕТО - Хараламби Недялков Етакчиев

http://macedonia.kroraina.com/giliev/he/index.html

"През 1861 г. по указания на Мехмед Кеседжи братът на Петко - Матю и братовчед му Вълчо са убити от турски разбойници, а телата им - хвърлени във водите на река Марица. Селяните от Доганхисар били потресени от тези убийства. Петко трудно понесъл смъртта на брат си и решил да отмъсти за него. Връщайки се от село Дурлъкьой, той се отбил при дядо Никола и баба Станка и разказал как са загинали брат му Матю и братовчед му Вълчо. После сформирал малка дружина от свои другари и скоро му се отдал сгоден случай: завардил убийците и отмъстил за близките си. От този момент за Петко вече нямало спокойствие. Той не можел да се движи спокойно в околността. Потерите дебнели. На няколко пъти Петко нощувал в дома на дядо ми - моя роден дом. Но тъй като станало опасно да му дава вкъщи подслон, дядо ми сметнал за подходящо да заведе Петко и неговите другари до пещерата на прилепите. Аз съм влизал няколко пъти в тази пещера. Тя не е много голяма и прилича на пещерата „Хана” на Пирин планина над хижа „Бъндерица”, на около 1-2 км. Но докато над „Хана” висят примамливо еделвайси, в тази пещера висят хиляди прилепи, вкопчили се здраво за тавана. Тя се намира съвсем близо до реката между Римската крепост и водопада на село Дервент. В нея дядо ми е носил провизии за Петко и неговите другари. А на определено място оставял и писмени сведения за турските потери.

Хората от селото се досещали, че дядо ми е етак на Петко войвода, но предателство не е имало. Така започнали да викат на дядо ми Етака - Етакчиев или Ятакчиев е едно и също име. И аз, и останалите негови внуци се гордеем с това фамилно име...

През годините село Дервент е сполетявало от няколко бедствия. Едно от тях е времето, когато върлувала чумата. За да се спасят от тази епидемия, дервентци напуснали домовете си и заживели в горите. Напускали са селото и за да се спасят от турско клане. Но най-непоправими следи оставило заточението на цялото българско население на остров Крит. Трябва да е било през есента на 1922 г. Гръцката власт изпрати в района на околните села наказателен отряд - „дивиря” - с командир Куцугьоргу. Отрядът се състоеше от конница и почти всеки ден патрулираше от с. Дервент през прохода до с. Доганхисар. Неговата задача бе да всява страх на населението, абсолютно българско. Задължиха хората да слагат на видно място на къщите си фенери, които да светят през цялата нощ да не би някой комита да слезе от гората и да се подслони. Независимо от това комитите пак идваха. Имаше такива, които през деня се криеха в гората, а вечер се връщаха. Някои се страхуваха да не би да бъдат заподозрени или наклеветени, а други забягнаха в България. По същото време тези полулегални убиха един гръцки войник. В селото пристигна и гръцка войска - конница, която провеждаше военни учения в харманите.

Над селото надвиснаха черни облаци. И през един прекрасен мартенски ден на 1923 година камбаните на „Св. Хараламби” забиха тревожно. Населението бе събрано на площада пред църквата. Мъжете бяха затворени в църквата, а селото - обградено от гръцка войска. Не позволяваха никой да го напуска. Всички, намиращи се вън от него по работа, бяха също доведени. Издаде се заповед: жителите до един да се приготвят за път до град Дедеагач и да напуснат селото, кой с каквото превозно средство разполага, под конвой от гръцката войска. Разрешено бе да носим само храна, лични вещи, дрехи и други дребни неща. Нашето семейство остави около 300 глави дребен добитък, овце и кози. Междувременно ни бе върнат коня, който бе реквизиран, тъй като войната между Гърция и Турция бе завършила. Турция окупира град Смирна и го присъедини към своите земи. Оставихме не само цялото стадо, коня и др., но и цялата покъщнина: дрехи, завивки, постелки, няколко тулума сирене, брашно, маслини, зехтин, жито, прасето и кокошките и всичко, събирано през годините. По пътя към Дедеагач, до морето се проточи километричен керван по цялото разстояние, което е 9 км. Някои се придвижваха с волски коли, други - с каруци, на коне, на магарета и пеш, кой с каквото може и под конвой. Стари хора падаха от умора, бременни жени проклинаха, деца плачеха...

В Дедеагач нямаше модерно пристанище, та корабите спираха на километри в открито море. До тях ни превозваха с мауни (големи дървени лодки за товари). Корабът, на който попаднахме, беше много стар, но голям. Той не беше пътнически, а товарен, за пренасяне на разни стоки, с дълбоки хамбари. Хамбарите бяха приспособени на етажи с дъски. В тези хамбари бяха настанени около 3000 души. Пътувахме на заточение в открито море 6 дни, инкогнито...

През първите няколко дни с плаването на кораба нямаше проблеми, с изключение на това, че ние се задушавахме в хамбарите от липса на въздух, наблъскани като сардели. Но времето се промени. Задуха силен вятър. Облаците се сгъстиха. Като че ли небето се сля с морето. Мачтите на парахода свиреха от силния вятър. Заблудена морска птица прелиташе с тревожен крясък и изчезваше. Параходът започна да се люлее ту наляво, ту надясно. Настъпи паника между народа. Вятърът не спираше. Вълните ставаха все по-големи и по-големи. Пръски морска вода падаха върху хората в хамбарите. „Затворете с брезент входа на хамбарите!” - извика някой. Настана олелия. Жените си скубеха косите. Децата пищяха. Загиваме! Понесе се мълва, че моряците си слагат спасителни пояси, за да напуснат кораба. Бурята не спираше. Огромни вълни продължаваха да достигат до палубата на кораба. По-слабодушните не издържаха. Майката на Ангел Пилонев почина, не зная името й. Едно дете от мъжки пол се роди. След това премеждие морето започна да се успокоява...

Най-после, на шестия ден, корабът акостира в пристанището на град Ретимнос на най-големия гръцки остров Крит. Гръцките власти разпределиха една част от хората в стара изоставена казарма, а друга - в турска джамия. Нашето семейство попадна в казармата. Ние бяхме по-облагодетелствани, защото подът на казармените помещения беше дъсчен. На този под лягахме и ставахме, без завивки и постелки, гладни...Ние, заточениците, бяхме безправни роби, Всеки момент гръцки полицай можеше да задължи някой от нас да му почисти обора или да мете, или да му свърши някаква друга работа. Ние, децата, постепенно, постепенно се окопитихме и свикнахме с обстановката...Един ден на острова, като се връщах от морето, сестра ми Наста отдалеч още ми викна: „Ламко, ела, ела, имаме си нова сестричка! Роди ни се сестричка и се казва Мара.” С раждането на сестра ми Мара в нашето семейство станахме пет деца. Родителите ми се казваха Недялко и Стана. А децата бяхме: Наста, Никола, Хараламби, Димо и Мара...

Независимо от това, че заточението ни на остров Крит бе инкогнито, тайно, то стана достояние на европейската общественост и на Червения кръст, който започна да ни помага с хранителни продукти. Стана достояние и на българското правителство. Назряваха условията за връщането ни в село. След шестмесечно мизерстване в град Ретимнос на остров Крит настъпи дългоочакваният ден да се завърнем в родния Дервент. Пътуването се осъществи с два кораба през малък интервал. Параходът, с който пътуваше нашето семейство, спря в най-голямото гръцко пристанище Пирея. Тук ни прехвърлиха на друг параход, който бе луксозен пътнически на име „Константинопол”. С него пътувахме спокойно. Морето се оказа тихо, нямаше вълнение. Над кораба ни прелитаха морски птици. Бях много любопитен и с други другарчета през целия ден стоях на носа на кораба. Наблюдавах делфините как се надпреварват с него...

Параходът плаваше край Средиземноморските острови, до някои от тях по-близо, до други по-далеко. Най-после се показа един стар познайник, остров Самотраки. Хората се трупаха по перилата и радостно викаха: „Самотраки, Самотраки!”. Островът отстои от брега на около 80 км. Вълнението на пътниците бе голямо. Колкото повече се приближавахме до брега, толкова повече нарастваше то. Вече ясно се очертаваше силуетът на Родопите. Едни казваха: „Ей къде е Дедеагач”. А други: „Това там, в далечината, където блести онзи връх, е Шилестия камен”...В такъв момент трудно може да се опише радостта и нетърпението на хората час по-скоро да стигнат до брега. Най-после това мечтано време настъпи. Корабът акостира в пристанището на Дедеагач. С лодки, с мауни слязохме на брега. Превоз до селото нямаше. Ама кой ти чака превоз! На мен пътят ми е познат. Тръгнах сам бос. Пътят минаваше край вековна гора от гигантски паламудови дървета, затова местността се казваше Паламутлука. Стигнах до местността Дьортгьоз с римската крепост. От тук на един дъх стигнах до селото, първо в нашата къща! На двора до смокинята лежеше моето любимо куче Маджар. Извиках „Маджар!” и той се хвърли върху мене да ми се радва. От глад кучето бе станало само кожа и кости. Скелет. Но вярно пазеше къщата. Качих се по стълбите и влязох в двете стаи. Празни. Ни постилка, ни покривка. Никаква покъщнина. В другата стая с килер нито мехове със сирене, нито масло, нито маслини. Голи стени. Всичко плячкосано. Оборът празен. Няма кон, ни магаре. Кочината празна - няма прасе. В двора - ни една кокошка, само кучето. В селото цареше гробна тишина. Късно следобед пристигна и семейството ни. Вечерта легнахме на пода да спим без завивки. С подръчни дрешки приготвихме място за спане на 3-4-месечната ми сестричка. Още призори, на съмване баща ми отиде да види какво е станало с кошарата. И рано-рано се върна, като каза: „Ни помен от кошарата”. Така селяните от Дервент се завърнаха в своето родно село и го намериха напълно разорено...

След Освобожданието на България от турско робство, Тракия остана в нейните предели, но за кратко. В селата на Дедеагачки район с компактно българско население като Дервент, Доганхисар, Дошуздере, Еникьой и др., не живееше нито един турчин или грък. В тях имаше български училища и църкви, някъде (като напр. в с. Дервент) запазени и досега. Но времената се промениха. След и по време на последвалите войни, дойдоха гърците, изгониха българските свещеници и учители. В църквите започна да се служи на гръцки език от гръцки свещеници, а в училищата гръцки учители учеха децата на гръцки. След края на войната през 1922 г. между Гърция и Турция, град Смирна (Измир) стана турско владение. Гръцкото население, намиращо се там още от византийско време, бе принудено да напусне Мала Азия. По-голямата част от него дойде в Беломорска Тракия. Село Дервент също не бе пощадено. Почти във всяка къща настаниха по едно гръцко семейство. Гръцката власт работеше планомерно, за да направи непоносим живота на българското население. Гръцката полиция за нищо арестуваше и биеше. Създаден бе наказателен отряд от 10-15 конни полицаи начело с командира им Кушу Гьоргу. Той циркулираше ежедневно между селата Дервент и Доганхисар, за да всява страх сред населението. Връх на всичко бяха събитията от м. март 1923 година, когато поголовно се започна заточението на българското население по островите. Много възрастни хора оставиха костите си там. А когато след 6 месеца се върнахме по родните си места, намерихме празни къщи. Всичко бе плячкосано и ограбено... Междувременно гръцкото и тогавашното българско правителство, с благословията на цар Борис III, водеха преговори за изселване на българското население от цяла Беломорска Тракия, като имотите, недвижимото и другото имущество бъдат заплатени на населението. Те завършиха с подписването на спогодба, известна като „Договор Моллов-Кафандарис” (Моллов тогава е министър на външните работи на България, а Кафандарис - на Гърция)...Започна истинското обезбългаряване на Тракия. От заточеници станахме бежанци..."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Октомври 29, 2014, 07:39:06 am

Изминатъ пѫть. 1906-1936 - Данаилъ В. Крапчевъ

http://www.strumski.com/biblioteka/?id=360

(в. „Отечество" — Солунъ. 14 ноемврий 1909 г., бр. 77)
"Озлобени до умопомрачение, скудоумнитѣ и безъ това санданисти продаватъ за тридесеть сребърника скѫпитѣ наченки на нашата бѫдеща културна автономия. Снабдени съ пари отъ правителството, тѣ въ своето умопомрачение вършатъ дѣлото на тѣсногръдитѣ турски шовинисти, реализиратъ галения имъ, но реакционенъ блѣнъ за удушването на нетурскитѣ национални култури, вливатъ вода въ пантурската воденица. Тия орѫдия на културното мракобѣсие предаватъ нашитѣ училища въ рѫцетѣ на меарифа, институтъ, който съ течение на времето ще назначава за учители свои креатури и тѣ ще пресаждатъ въ крѣхкитѣ души на децата турскитѣ шовинистични идеали.
Курдисалъ се въ единъ неврокопски ханъ, самиятъ Сандански уволнява, назначава и премѣства учителитѣ въ тоя край. Отъ името на турскитѣ училищни власти той имъ опредѣля заплатитѣ, раздава имъ пари и заповѣдва на учителитѣ да ставатъ меарифски. Тоя убогъ до тѫпость човѣкъ не може да съзре, че е изпадналъ въ ролята на черносотникъ. Защото съ предаването на нашето училищно дѣло въ рѫцетѣ на правителството ние ще трѣбва да се върнемъ цѣлъ вѣкъ назадъ само докато ни застигнатъ турцитѣ. Поразителното, нѣщо повече — изумителното е, че това антикултурно и мракобѣсно начинание се върши отъ хора, които искатъ да минаватъ, които се перчатъ като представители на демокрацията и просвѣтата, като пионери на културата и напредъка. Обаче, ние не можемъ да ги сѫдимъ по тѣхнитѣ думи и излияния, а по дейностьта и работата. Защото Сандански по-рано заявяваше, че той ще се бори за временното запазване привилегиитѣ на Екзархията, а днесъ, следъ три месеца самъ продава тия привилегии, щитъ за нашето национално развитие при днешнитѣ условия. Отъ това гледище ние не можемъ да наречемъ дейностьта на Сандански въ Сѣрско, освенъ съ термина културна реакция, а нейнитѣ орѫдия — червени мракобѣсници..."

СТИГА ВЕЧЕ !
"По всичко личи, че сърбитѣ сѫ решили да ни турятъ на тежко изпитание, да изчерпятъ до край нашата дълготърпеливость, да помрачатъ разсѫдъка и да ни тикнатъ по пѫтя на безумията. Иначе не може да се обяснатъ нечуванитѣ жестокости, убийствата безспиръ, които се вършатъ съ едно невиждано остървение надъ българското население въ Македония.
Никога Македония не е преживявала по-черни дни. Дори кървавиятъ режимъ на Абдулъ Хамида и мрачнитѣ дни на младотурското госнодство бѣха цвѣте въ сравнение съ ужаситѣ, които вършатъ сърбитѣ. Нѣма българска кѫща въ Македония, която да не оплаква свой членъ, не падналъ на бойното поле, а подло, ако не убитъ, то пребитъ отъ сръбскитѣ власти или отъ тѣхнитѣ орѫдия; арестуванъ отъ тѣхъ съ изпочупени кости и хвърленъ въ турскитѣ зандани, които днесъ сѫ превърнати въ сръбски и въ които гниятъ сега не по-малко хора сравнително съ ония въ турско време; или, най-сетне, прокуденъ отъ своитѣ родни мѣста, успѣлъ да спаси само своето тѣло и душа.
Цѣлото останало мѫжко население годно да носи орѫжие е въ предѣлитѣ на старото кралство, дето го третиратъ като врагь, строго следено, шпионирано; дето, който не е успѣлъ да дезертира, ако е пощаденъ отъ куршума на противната страна, гине отъ страшния бичъ петнистия тифъ.
Но като че ли не стигаше всичко това. Най-новитѣ сведения отъ Македония гласятъ, че и останалото възрастно мѫжко население, негодното да носи орѫжие, особено отъ селата, се вдига отъ роднитѣ му мѣста и се мъкне пакъ въ предѣлитѣ на стара Сърбия, за да изоре и посѣе земитѣ на сръбскитѣ селяни, да покоси ливадитѣ имъ, разбира се, ако тия нещастници сами не бѫдатъ предварително покосени отъ петнистия тифъ и другитѣ епидемически болести, що върлуватъ бѣсно въ Сърбия. А кой ще изоре и посѣе тѣхнитѣ ниви ? За това сръбското правителство не иска и да знае, или по-право, ако българитѣ въ Македония гладуватъ и измиратъ, толкова по-добре! Така тѣ ще намалѣятъ и сърбитѣ съ по-голѣмо право ще могатъ да владѣятъ земята имъ. Не напраздно тѣ вдигатъ цѣлото мѫжко население отъ тамъ и го мъкнатъ въ огнището на петнистия тифъ, старото Сръбско кралство.
Ние казахме, че навѣрно всичко това вършатъ сърбитѣ, за да ни изкаратъ отъ търпение, да парализиратъ разсѫдъка ни и да ни тласнатъ въ областьта на стихийнитѣ чувства, да ни подлудѣятъ. Очевидно, тѣ намиратъ смѣтка въ това.
Дългъ е на силитѣ отъ Тройното съглашение, които иматъ Сърбия подъ своята покровителствена дѣсница, да я вразумятъ, да я накаратъ да се опомни. Пѫтьтъ, по който тя върви въ Македония, е опасенъ и за насъ, и за нея, па не е въ интереса и на самото Съглашение. Нека Сърбия ни остави спокойно да разсѫждаваме, безъ да помрачава разсѫдъка ни съ своитѣ жестокости въ Македония. Отъ това ще спечели и тя, и ние, и държавитѣ отъ Съглашението." - в. „Прѣпорецъ” — София, 14 мартъ 1915 год., бр. 57

ИЛИНДЕНЬ
"Днесъ е Илиндень, годишнината на голѣмото македоно-одринско възстание. Цѣли дванадесеть години вече изтичатъ, откакъ българското население отъ Охридското езеро до Вардара възстана масово; откакъ между Шаръ и Осогово, отъ една страна, до Мѣста и Бѣло море, отъ друга, всичко по-буйно, всичко съ по-мѫжествено сърдце и по-силно българско сьзнание се хвърли въ открита борба съ народнитѣ потисници; откакъ по Странджа и Родопитѣ се разлѣ сѫщата революционна вълна, която бѣше иотопила цѣла Македония. Илинденското възстание, това е най-мощната манифестация на единство на цѣлото българско население въ границитѣ на тогавашната турска империя. Въ него взеха участие всички, които говорятъ български езикъ и които се чувствуватъ българи: и екзархисти, и патриаршисти, и католици, и протестанти.
Следъ черковната борба, въ която за първи пѫть въ новата ни история се прояви българскиятъ народъ като народъ отъ Дунава до Бистрица и отъ Шаръ, Морава и Тимокъ до Черно море, Илинденското възстание бѣше втората масова, повсемѣстна и могѫща манифестация къмъ единство на неорганизираната въ държава българщина. И това единство ще се наложи, въпрѣки изпитанието, въпрѣки противодействието на чужди кръвни врагове, които искатъ да градятъ своето величие върху народната ни разпокѫсаность, въпрѣки престѫпното невежество тукъ-таме и у наши, които не познаватъ вчерашната история на своя народъ и дѣлятъ българщината на области.
Дълбокиятъ смисълъ и голѣмото значение на Илинденското възстание най-добре се прецени отъ нашитѣ врагове. И тѣ се запретнаха съ всички сили и срѣдства да омаломощятъ българщината въ Турско. Възползувани отъ изтощението, отъ жертвитѣ и опустошенията следъ възстанието, сърби и гърци съ невиждана стръвь се нахвърлиха върху българщината отъ Битоля и Скопие до Сѣръ и Свиленъ. Организираха се сръбски и гръцки чети, които отъ дветѣ кралства нахлуваха въ предѣлитѣ на Турция, подпомогнати отъ самого турско правителство; тѣ доопустошиха нещастната страна, доизклаха оцѣлѣлата подиръ възстанието българска интелигенция.
Още тогава се очертаваше бѫдещиятъ противобългарски гръцко-сръбски съюзъ; още тогава сърби и гърци се опитаха да си създадатъ „общи граници" върху трупа на българския народъ. Паметни сѫ усилията на дветѣ въорѫжени пропаганди да си подадатъ рѫка въ Мориховско — тамъ, дето сега минава сръбско-гръцката граница — и тамъ фактически да се сьединятъ, следъ като се бѣха разбрали.
Само слѣпцитѣ у насъ, които не сѫ следили народнитѣ борби, въорѫжената съпротива на българщината, само тѣ не сѫ можели да предвидятъ бѫдещата измѣна, когато сѫ подписвали Балканския съюзъ, и не сѫ взели необходимитѣ предпазителни мѣрки.
Но миналото — минало. Днесъ надеждата да се поправи капиталната грѣшка възкръсва. Днесъ, обаче, е опасна другата крайность: да не би, водѣйки една политика на отмъщение, а не на интереси, да работимъ pour le roi de la Prusse." - в. „Прѣпорецъ" — София, 21 юлий 1915 год., бр. 149

БЪЛГАРСКА СОЛИДАРНОСТЬ
"Тия дни се повтаря единъ незначителенъ, но характеренъ и знаменателенъ фактъ. Вь Бабадагъ заседаваше добруджанскиятъ народенъ съборъ. Македонскитѣ градове, въ лицето на своитѣ общини, се редуватъ единъ следъ други да поздравятъ сьбора и изказватъ горещо пожелание за политическото обединение на българския народъ отъ рѫкавитѣ на Дунава до Охридското езеро. Ние казваме за политическото обединение, а не за културното, защото културното обединение бѣ постигнато още преди повече отъ половинъ вѣкъ чрезъ черковнитѣ борби. Прилепчани въ своята поздравителна телеграма го казватъ.
„На Цариградския съборъ въ 1870 г. казватъ тѣ, на който заседаваха представители отъ Тулча и Прилепъ, се основа Св. екзархия и се циментира националното единство на българитѣ отъ Охридското езеро до устията на Дунава. Берлинскиятъ договоръ разпокѫса българския народъ, констатиратъ тѣ, само политически. Националното единство, обаче, остана непокѫтнато. Половинъ вѣкъ следъ това, благодарение обилно пролѣтата българска кръвь, Прилепъ и Тулча се прибраха подъ стрѣхата на българската държава и съ туй, завършватъ прилепчани, се изпълниха заветитѣ на дейцитѣ отъ възраждането ни".
Черковнитѣ борби създадоха нашия народъ. Въ тѣхъ се изкова нашето национално съзнание. Дотогава действително българскиятъ народъ въ известна смисъль бѣше тѣсто, отъ което, обаче, не можеше да си прави кой каквото иска. Патриаршията съ своитѣ органи бѣ направила отъ българитѣ елини, но това бѣше временно, докато се пробуди българскиятъ народъ, докато потрѫби отъ Атонския полуостровъ трѫбата: „О, неразумний, поради что се срамишъ да се наречешъ болгаринъ ! . ." Отъ тоя моментъ „българскиятъ народъ" почна да се формира въ „народъ". И въ черковнитѣ борби той окончателно се оформи съ свое ясно национално съзнание. Общностьта на езика, нравитѣ и миналото бѣха основата; върху тѣхъ се изгради общото национално съзнание, което вече нищо не можà да разруши — нито тежкитѣ изпитания, нито робството подъ разни чужди народи.
И днесъ отъ Охридъ до Тулча живѣе и чувствува единъ народъ. Какво струватъ злословията и невежеството на нѣкои господа, които съ предвзето самомнение говорятъ за българския народъ, безъ да познаватъ близкото му минало! Тѣ говорятъ за българска пропаганда, за български насилия въ Македония, които принудили „славянското" население тамъ да стане българско. А то се е чувствувало българско, преди да бѫде създадена България. Екзархията, символъ на нашето национално единство, е създание на цѣлокупния български народъ отъ Охридъ до устието на Дунава. Тя е рожба на събудилото се национално съзнание, а не обратно.
Следъ като се събуди българскиятъ народъ, робството на отдѣлни негови части не можа да обезличи националното имъ самочувство. Тѣ се чувствуваха българи и българи си останаха. Последвалитѣ черковната борба революционни движения калиха националното съзнание. Докато черковната борба бѣше по-вече културно-национално движение, тѣ сѫ чисто политически и целѣха обединението на българския народъ въ предѣлитѣ на една и сѫща държава.
Но революционнитѣ движения не можаха да постигнатъ напълно своитѣ цели. Народътъ отъ царство България, който рамо до рамо съ българитѣ отъ Македония и Добруджа се бори за културното ни обединение, съ своята въорѫжена дѣснииа армията завърши окончателно обединението ни, разбира се, политическото ни обединение. И вече никой не може и нѣма право да ни го оспорва. Отъ Охридското езеро до устията на Дунавъ днесъ имаме не само единъ народъ, а и единна българска държава." - (в. „Военни известия" — София, 25 декемврий 1917 г., бр. 291)

ЦѢЛАТА ДУША
"Знаменитиятъ французки социалистъ Жанъ Жоресъ пише въ „L'Humanité" : „Единъ народъ, който не е обединенъ, има, както казваше Омиръ, само половинъ душа. Той нѣма да се успокои, докато не намѣри цѣлата си душа".
Като проследимъ нашата най-нова история, ще се убедимъ колко прави сѫ думитѣ на великия синъ на третата република. Не е ли вѣрно, че нашиятъ народъ ето по-вече отъ половинъ вѣкъ, откакъ дири цѣлата си душа? Отъ черковнитѣ борби българскиятъ духъ броди по Балканския полуостровъ, за да буди нашия народъ, да го потиква да се самосъзнае. Освободи се и се създаде княжество България. Но то се почувствува съ половинъ душа и тръгна пакъ да я събира цѣлата. Че България нѣмаше да се успокои, докато не събере въ своитѣ граници цѣлия български народъ, това се видѣ още въ първото учредително събрание. Още тамъ се манифестира, че българскиятъ народъ не може да остане съ половината си душа. Духъ изкуствени граници не търpи. И въ конституцията се вмъкна членътъ за Екзархията, чрезъ който се запазваше черковното единство на българския народъ. И отъ тоя моментъ се започна новото политическо дирене и събиране на българската душа. Настѫпвали сѫ временни разочарования, но тѣ сѫ били скоропреходни. Българскиятъ народъ съ своя здравъ инстинктъ върви право къмъ цельта.
Следъ опититѣ да се събере българскиятъ народъ по други пѫтища, които не успѣха, България реши съ орѫжие да събере цѣлата си душа. Заредиха се войнитѣ. Следъ Балканската дойде и междусъюзнишката. Ние особено трѣбва да наблегнемъ на последната. Отъ нея можемъ много да се поучимъ.
Помнимъ какъ вследствие временнитѣ несгоди, бѣше отпадналъ духътъ. Тогава имаше безумци, макаръ тѣ и да бѣха отдѣлни единици, които викаха: „Ако ще границата да е и до моето село, само моята кѫща да е на българска територия!" Покрай другото, и тия хора подготвиха сегашната война. Ако бѣ се завършило тогава нашето обединение, ако българскиятъ народъ тогава бѣ събралъ цѣлата си душа, едва ли сега щѣхме да участвуваме въ свѣтовната война, па, може би, и самата тя щѣше да се избѣгне. Нека българскиятъ войникъ да си припомнюва винаги за настроението преди междусъюзнишката война и нека го сравнява съ настроението въ надвечерието на сегашната. Едва бѣха се изминали две години, то се промѣни сѫществено. И ония безумци, които презъ междусъюзнишката война викаха да се свърши веднага войната, та границата кѫдето ще да е, се промѣниха. Тѣ се биха храбро и много отъ тѣхъ презъ сегашната война сложиха своитѣ кости за обединението на българския народъ. И то щѣше да се промѣни още по-вече, ако свѣтовната война не избързаше. България не можеше да остане съ половината си душа и тя нѣма да се успокои, докато не събере цѣлата си душа. Само несгодитѣ на войната, които сѫ преходни, затъмняватъ у нѣкои разсѫдъка и чувството. Подъ тѣхно влияние се промѣнява настроението у ония, които сѫ съ къса паметь. Тѣ после се каятъ, но каква полза? Следъ като се разруши дѣлото изградено върху коститѣ на падналитѣ, споено съ кървавия потъ на живитѣ, разкаянието не помага. Само нови войни могатъ да поправятъ злото. Нека не се забравя това. Лошитѣ мисли, които може да вълнуватъ нѣкои, било на фронта, било въ тила, нека не се смѣтатъ, че сѫ вѣчни, че сѫ прави, че сѫ самата истина. Тѣ сѫ плодъ на помраченъ разсѫдъкъ и убито отъ тежеститѣ на войната чувство. И тѣ утре ще се промѣнятъ. Следъ войната на другъ умъ ще слугуватъ. Защото и тѣ сѫ българи и часть отъ българския народъ. А той нѣма да се успокои, както казва великиятъ французки социалистъ, докато не намѣри цѣлата си душа. Само че на бѫдещитѣ поколѣния се завещаватъ, вмѣсто миренъ трудъ и културна работа, нови войни. Затова българскиятъ народъ още презъ сегашната война трѣбва да събере и задържи цѣлата си душа, за да отърве своитѣ наследници отъ нови тежки изпитания." - в. „Военни известия" — София, 22 мартъ 1918 г., бр. 65

КУЛТЪТЪ НА СВ. КЛИМЕНТА
"Патронъ на нашия уииверситетъ е Св. Климентъ Охридски, който е и първия български учитель. Нѣма градъ по българскитѣ земи, въ който култътъ на Св. Климентъ да е на така висока почить, както въ Охридъ. И понятно, защото Св. Климентъ се е подвизавалъ въ тоя и около тоя градъ. Тукъ сѫ започнали своята дейность и светитѣ Седмочисленици, на които е посветенъ великолепенъ храмъ въ София. На името на единъ отъ седмочисленицитѣ, Св. Наумъ, имаме — иматъ собствено днесъ сърбитѣ — посветенъ най-живописниятъ монастиръ „Св. Наумъ" при изворитѣ на Охридското езеро — бистъръ изворъ, които като че ли блика отъ очитѣ на българскитѣ майки отъ многострадална Македония. Знаемъ, че тоя сантиментализъмъ не е днесъ на мода.
Негово Преосвещенство Николай Охридски ни увѣрява, че женското дружество въ градя на Ск. Климента е решило и новото училище въ Охридъ да се нарича „Св. Климентъ", както и всѣки втори охридчанинъ се нарича Климе. И катедралата на Охридъ пакъ е на името на първия български учитель.
Старата черква на Св. Климента, „Имарета", която е била превърната отъ турцитѣ въ джамия, е пакъ църква, макаръ стенитѣ ѝ да сѫ опръскани съ българска кръвь, кръвьта на български първенци отъ Македония, пленени отъ отстѫпващитѣ войски и изклани въ старата българска светиня, а после хвърлени въ кладенеца на църковния дворъ. Ваше Преосвещенство Николай Охридски, нека вашитѣ сънародници не обвиняватъ само насъ, българитѣ, за Сурдулица. Нека забравимъ миналото !" - в. „Зора" — София, 30 априлъ 1933 г., бр. 4146

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Ноември 02, 2014, 12:10:59 pm

Спомени II - Освободителна борба 1919 - 1924 г. - Иван Михайлов

http://www.strumski.com/readbook/?id=437

Македония наново подъ сръбско и гръцко робство
"Подиръ свършека на големата европейска война - края на 1918 г. - се озовахъ при Тодоръ Александровъ, въ канцеларията на Задграничното Представителство на ВМРО. Тамъ Тодоръ идваше всеки день. Въ канцеларията подреждахъ и преписвахъ материала за некои книжки. Една беше за терористическите деяния на сръбската власть срещу нашия народъ в Македония отъ 1912 до 1915 г. Друга - за участието на македонски българи въ културно - политическия животъ на България. Въ "Гурко" 22 останахъ около една година...
Александровъ бе посещаванъ отъ лица отъ разни слоеве на емиграцията. Идваха понякога четници и войводи - разбира се, въ цивилно облекло - некои отъ които тайно влизаха въ Македония следъ новата й окупация отъ Сърбия и Гърция. Донасяха сведения за положението на поробения народъ, които азъ подреждахъ; преписвахъ на машина въ много екземпляри това, което можеше да се извести на обществото, и го пращахъ до разни български и чуждестранни отговорни места...
Не можеше и да се мисли за единство. Ето защо неколко души решихме да бъде отречена старата група и да се създаде ново дружество, въ което да членуватъ само идейно подбрани хора. Това бе инициативата за поникването на дружеството "Вардаръ". Главните негови създатели бехме Кръстьо Веляновъ отъ Крушево, Йорданъ Чкатровъ отъ Прилепъ, и азъ. То броеше отначало къмъ тридесетъ души. Започнахме да издаваме списание "Илинденъ"...Първата година азъ бехъ председатель на дружество "Вардаръ". То продължи съществуването си до 1944 г., т.е. двадесеть и петь години подъ редъ. Дейностьта на това дружество може, въ всеки случай да се посочва като добър примеръ за бъдещите наши студентски поколения. Когато замисляхме създаването му, имахме предвидъ, че то не трябва да остане само академично сдружение, а да бъде лаборатория за подготовка на образовани хора въ делова служба на родината; да създава обществени дейци, които смело да участвуватъ въ нашата освободителна борба...
Навсякъде изъ България проникнаха позиви и хвърчащи листове срещу Александровъ. Успоредно съ Гьорче Петровъ, като главенъ подбудителъ на опозицията се очерта Димо хаджи Димовъ който въ същность бе познатъ комунистъ. И за хаджи Димова подъ редъ нищо не бе се чувало. За него и неколцината му приятели, които все още продължаваха да се наричатъ санданисти, турскиятъ режимъ между Хуриета и Балканската война, като че не бе съществувалъ. Също така и по време на първия сръбско-гръцки потиснически режимъ нийде не беха се мернали да се борятъ срещу робството, нито даже зъбъ беха обелили... Имаше хора жадуващи за водачество, които смятаха анархията следъ военния неуспехъ тъй благоприятна за домогванията имъ, както е водата за рибата. И понеже Александровъ бе големата пречка по пътя, голема и по воля и по революционна дейность, и поради живите му връзки всредъ наличния революционненъ кадъръ, требваше той да бъде изложенъ, унищоженъ морално. Измислиците по неговъ адресъ не спираха дълго и следъ като бе нарамилъ пушка, и всредъ материалната мизерия въ Осоговската планина, въшлясалъ, хранещъ се съ черния сиромашки хлябъ, се бе заелъ "съ игла кладенецъ да копае", и успешно го копаеше, та отъ струите му почерпи самообладание и куражъ целата българщина...Критиките, които по това време се изнасяха, не престанаха дълги години. Разнасяни бидоха тайни вестничета, брошурки и хвърчащи листове, печатани често съ средствата на чужди централи, на първо място сръбската и болшевишката. Най-кресливи критикари и като "най-верни" привърженици на самостоятелно македонско дело пожелаха да минатъ тъкмо онези, които чисто и просто се беха продали на политиката на чужди държави, даже на поробителя...
Въ приложение сж дадени сведения за сръбско-гръцкия тероръ. Те се отнасятъ за времето отъ 1918 година до средата на месецъ августъ 1924 година. Въ списъка са посочени общо 4807 случаи на упражненъ те­роръ, изразенъ въ разни форми, като се почне отъ убийства и се свърши съ опожарявания. Където не е посочено името на пострадалия, дадени са други подробности. Отъ общия брой 3579 злочинства се отнасятъ за Македония подъ югославска власть, а 776 се отнасятъ до деяния на гръцките власти въ южна Македония. Из­броени са и 107 случаи на посягане върху женската честь, а и 375 убийства, отъ които 342 въ областьта подъ югославска власть. Даденитe по-горе сведения се отнасятъ главно до насилия на сръбскитЪ власти срещу българско население.
1. Тия цифри съвсемъ не изчерпвать броя на злочинствата въ Македония подъ сръбско и гръцко иго, които са десетина пъти повече.
2. При тези случаи поименно са посочени пострадалите хора, съ ука­зание на родните имъ места, а често и на датите когато са извършени
безчинствата.
3. Даже само тези имена биха могли да бъдатъ достатъчни като началенъ материялъ за една международна анкета, стига цивилизованиятъ
святъ да намери воля и съвесть, за да я устрои. А ако говоримъ за всичките 23 години на робство подъ Сърбия и Гърция, т.е. до 1941 г., броя на беззаконията и злодеянията се покачва невероятно...
Границата откъмъ България бе укрепена както се укрепяватъ позициите при така наречената окопна война ; по протежение на много десетки километри беха поставени телени мрежи, прикрити вълчи ями, построени бетонни кули и наблюдателници. Задъ сама­та граница една обширна зона бе изпълнена съ жандармерийски станции. По този начинъ херметически бе спрено общението на българите отъ поробените краища съ братята имъ отъ България. Имота, честьта и живота на населението зависеше отъ благово­лението на полицията и нейните хвърчащи банди. По което и да е време на денонощието те можеха да влизатъ въ всеки домъ, да тарашуватъ или арестуватъ. Но това не бе едничката полицейска привилегия...Същото ставаше подъ гръцка власть. По островите на Егейско море, както и въ затворите на Солунъ и др. градове, постоянно би­ваха изпращани българи безъ провинение, а само защото беха българи. Дори въ 1941 г., когато германските войски окупираха Гърция съ островите й, намерени беха изъ тъмниците къмъ 2000 души македонски българи, съвсемъ безосновно обречени на изгниване...
Народътъ познава Александрова и ще го предава въ легендата повече като светия, отколкото като герой. Осанката му и въ най- дребните прояви вдъхваше страхопочитание. Тихия му и бавенъ говоръ, даже и мълчанието му по-авторитетно се налагаха, отколкото красноречието на единъ ораторъ. Волята му се бе наложила преди всичко на самия нето ; всички прищевки на организма и волности на духа отстъпваха предъ нея. Не е ли чудно, че при най-неблагоприятни условия за животъ презъ дълги години, той живе съ мерка и редъ, намираше време редовно да се нахрани, да почине, да пътува, да работи ; при неимоверна претрупаность съ работа успеваше да се вгледа въ много страни на обществения животъ изобщо, да следи политиката, да научи и френски езикъ, като отделя отъ минутите си за сънь ; да понася и студъ, и умора, и гладъ . . Неговото трудолюбие и самодисциплинираность са пословични. Последенъ заспиваше, пръвъ се събуждаше и се залавяше за работа, ог­ромна, но подредена и експедитивно привършена отъ него. Взираше се въ всичко, съ радость се залавяше за всичко. Той бе една жива и велика грижа за всичко и всички въ борбата. Обноската му бе пропита съ вежливость от скромность. Той не бе небреженъ спрямо никого, нито спремо себе си. Силната му па­меть му помагаше да не забравя хилядите познати ; виждайки, че не ги е забравилъ, селяните затвърдяваха преданностьта си къмъ него ; те го наричаха „ Стария ”. Може би тия прости хора верваха въ успеха на борбата покрай верата имъ въ самия Тодоръ. Но и той лично всекога е билъ оптимистъ, фанатично верваше въ успеха на Делото. За този успехъ той допринасяше главно съ моралната си мощъ,както и успехите на нашето движение наричаше преди всичко морални. Духътъ на македонската революция Тодоръ позна­ваше основно, а самъ беше негово олицетворение. Първостепененъ борецъ, Тодоръ Александровъ вдъхновяваше борбата и създаваше борци. Защото преди да си служи съ оръжието, той владееше надъ душите. И другъ пжть той бе пресъздавалъ ВМРО, следъ като тя е била разформирувана ; напр, въ 1910 г. следъ прогласения въ Турция "хуриетъ". Тая му заслуга отъ всички на времето бе добре оценена. Но тогавашното усилие е твърде малко въ сравнение съ усилието на Александрова отъ 1918 г.
Въ 1918 година, следъ толкова нещастни обрати въ живота на същото поколение, при толкова замъглени перспективи!, се искаше по-големъ куражъ, за да подканвашъ поробените българи къмъ въоржжена борба и въобще къмъ борба, да имъ внушишъ надежда, отколкото презъ 1910 г., или даже презъ 1893 г., — когато се съз­даде ВМРО. Не ще сравняваме подвизите отъ едната и другата епоха. Хората, които въ 1918 г. отново почваха борбата, ни приличатъ на моряци, които, няколко пъти последователно преживели корабо­крушения и случайно останали живи, въ мрака на непрогледна нощь наново се впускаха средъ бурното море; едничкото имъ преиму­щество предъ борците отъ 1893 г. бе, може би, техната каленость да плуватъ между бурите; всичко друго сега бе несравнимо по трудно и обезсърдчително...Следъ като нарами пушката, главната работа на Александрова въ началото — т. е. презъ пролётьта на 1920 г. — бе въ южните поли на Осоговската планина ; постепенно мрежата се разшири къмъ долината на Брегалница, къмъ Овче-поле, Скопско и пр...
Тодоръ говореше заповеднически, дори когато думите му бяха едва чути. И смъртни присъди издаваше съ най-лекия и приятенъ гласъ. Никакви нерви. Абсолютно никаква нервность, но и никакви песни, свирене или веселба.. Вечно наведенъ надъ колената, пише де­нонощно. Когато сме малко четници, двама или трима, и той вижда, че часовоятъ е изморенъ или му се дреме, веднага самъ застава на постъ като часовой. Не го интересуваше какво ще се готви днесъ. Каквато и да е манджа. Нито пъкъ го интересуваше на какво ще спи. Много малко спеше. И когато си лягаше, казваше на часовоя : „ Щомъ дойде някое писмо, или некой човекъ, веднага ще ме събудите ! ” Така и правехме. Дойде някое писмо нощеска. Ние го събуждаме веднага. Покриваме го съ нашите пелерини, той чете писмото при фенерче, батерийка. Когато сме били и въ най-опасно положение, той не е давалъ никакъвъ нервенъ видъ. Когато отиваха при него на докладъ разни войводи — при повикване отъ негова страна — и ги питаше некой, къде отиватъ, отговаряха : „ При терезията, при Старио ”. Значи, ще ги мери. Тодоръ не можеше да понася никакъ другарите да вършатъ нещо некрасиво, или да говорятъ неприлично. Въ момента нищо нема да ти продума. Но той ще те начека, ще ти го каже, ама ще те боли...Той си носеше вода въ матерка. Преди да пие, пита другарите :— Ще пие ли некой отъ васъ ? Той я носи, ние пиемъ...
Той забраняваше да му викатъ „ господине ”. Викаха му или „бай Тодоре" или „ дедо Тодоре” или само „Тодоре”. А помежду си ние предимно казвахме Старио. А на него „бай Тодоре ”. Това е обикновено. Така и въ писмата му пишехме. Когато некой отъ селяните въ началото му казваше „ господинъ Тодоре ”, той го пре­сичаше :— "Азъ не съмъ господинъ ! Другъ пжть да не ми викашъ гос­подинъ ! Азъ си имамъ име. Господиновци са ония, които на зеле­ната маса разделиха Македония."
Когато виждаше некой четникъ да си събува царвулите и си разпасва патрондаша преди да легне да спи, още на другия день той ще чуе гласа на Тодора :— "Хайде, момче, ти ще занесешъ пощата въ Кюстендилъ и да си починешъ, виждамъ доста си се изморилъ, сваляшъ патрондаша, събувашъ царвулите ; доста си изморенъ, та иди тамъ, азъ ще ти пиша кога да дойдешъ." Пъкъ нема да му пише никакъ, разбира се. Не помагаха никак­ви молби...
Сръбската преса изрази горчивото си неудобрение задето вест­ници като „ Таймсъ ” публикували изявленията на Александрова. Из­между чуждестранните журналисти, които съ симпатии са бранили македонската кауза по онова време или и покъсно, нека посоча тукъ имената поне на Болеславъ Тахауеръ, аташе по печата въ софийската унгарска легация, неизмененъ приятель на Македония ; Жоржъ Нурижанъ, кореспондентъ на италиански вестници, който е писалъ и книги върху проблемите на нашето отечество; Уолтъръ Колинсъ, ко­респондентъ на лондонския вестникъ „ Таймсъ Полъ Жантизонъ, сътрудникъ на „ Газетъ дьо Лозанъ ” и на парижкия „ Льо Танъ ”; Жоржъ Ато, кореспондентъ на „Льо Танъ” отъ София; Итало Дзингарели, сътрудникъ на торинския вестникъ „ Стампа ”; Валтеръ Брелъ, кореспондентъ на германски вестници. Некои отъ тяхъ напр. Тахауеръ и Колинсъ лично се срещаха съ Т. Александровъ. Разбира се, тукъ не изброяваме журналисти или публицисти, които нямаха постоянно местожителство въ София, като напримеръ сътрудника на „ Крисчянъ Сайънсъ Мониторъ ” г. Маркъмъ, сътруд­ника на „ Последния Новости ” г. Немановъ и други. Сръбската преса, както и самата сръбска държавна политика, всякога се е стараела да застрашава потиснатите народности и чрезъ политическите съюзи на Белградъ съ разни чужди държави. Най- често Сърбия се е опирала върху съюза си съ Франция, както и съ ръководената отъ френската политика групировка „ Малко Съглаше­ние ”, въ която влизаха Югославия, Ромъния и Чехословакия ; а по- късно „Балканското Съглашение” - Югославия, Ромъния, Гърция и Турция. Но закани срещу поробените области са отправяни отъ сръбската преса и когато се стигна до споразумение между Белградъ и Римъ, напримеръ около 1923 година и малко по-късно. Открито се заявяваше въ шовинистическите сръбски вестници, че подиръ това споразумение щелъ да бъде сложенъ край на всички антисръбски прояви. На простъ езикъ това означаваше, че убийствата и грабежите ще се увеличатъ особено въ Македония.
Подъ заглавие „ Македонската Трагедия ” виенския „ Райхспостъ ” отъ 6 януарий 1924 година пише между другото следното :"...Македония не престава да бъде българска земя. Всички изтъкнати слависти, започвайки отъ Добровски до Ягичъ, признавать, че черковния езикъ на стария славянски е единъ българо-македонски диалектъ и сговорно свидетелствуватъ, че езика говоренъ въ Македония е български говоръ. Отъ историческо гледище Македония също принадлежи на България. Охридъ бе първия центъръ на българската култура въ миналото. Тази местность запази своя чистъ български характеръ презъ отоманската окупация..."
Успоредно съ засилването на революционната мрежа въ Маке­дония умножаваха се и моите задачи въ София. На първо место требваше често да пиша писма, за да държа въ течение Алексан­дрова върху всичко, което се отнасяше до конкретни наши въпроси, до състоянието на емиграцията, проявите на опозицията, държанието на българските власти. Осведомявахъ го за поръченията и прецен­ките на приятели отъ разни среди. Често взимахъ писма отъ такива приятели и ги препращахъ до Тодора, а и той отъ Македония имъ отговаряше редовно. Писмата пишехъ съ шифъръ и тайно мастило ; а и пристигащите отъ Тодора писма требваше да се дешифриратъ ; дълги нощни часове посвещавахъ на тази работа. Постоянна грижа бе изпращането на четнишки дрехи, царвули, каиши и други материали. Но също тъй изпращахме пушки, патрони, по некога бомби къмъ Македония. Пренасянето до границата, въ две-три посоки, ставаше чрезъ изпитани хора... Но много пъти и по влаковете тръгваха сандъчета и кошове, покрити съ друга стока. Каруцарите отнасяха нашите пакета до Кюстендилъ, Петричъ и Неврокопъ. Случваше се по никога два- три пъти презъ нощьта да пренасямъ отъ единъ кварталъ въ София до другъ карабини подъ дългото ми палто, или куфарче съ патрони. Повече отъ две години отправяхъ такива пратки къмъ югъ... Отъ софийския пунктъ изпращахме често къмъ Македония лица, желающи да постъпватъ въ четите на ВМРО. Превеждахме кандидатите, доколкото това 6е въ нашите възможности. Отъ тукъ изпратихме незабелязано и цели групи, за различни околии. Това бяха хора, които напускаха частните си работи въ България. Някои отъ тяхъ са се борили въ Македония и по-рано, а други бяха нови доброволци. Докато ги екипираме прикриваха се при наши ятаци...
Какво представляваше санданизмътъ и кой бе Тодоръ Паница ?
Санданизмътъ е единъ разколъ въ средата на ВМРО следъ Илинденското възстание. Тоя разколъ на времето бе афиширанъ като левичарски, понеже такава фирма искаха да му поставятъ явилите се около Яне Сандански четири-петь души доброволци отъ България съ левичарски схващания ; между техъ имаше и некой отъ Маке­дония, като Д.х. Димовъ. Нито личните подбуди на Яне, нито целата инспирация на разкола, иматъ нещо общо съ каквото и да е леви­чарство, ако подъ това название разбираме марксизъмъ или даже демократизъмъ.Санданизмътъ не е носитель на нова политическа идея, макаръ некой да твърдятъ, че въпросътъ се отнасялъ до автономията. Въ устава на ВМРО тя бе вписана още на 1893 г. Въ нейно име бе повдигнато и Илинденското възстание. Сандански и другарите му се оформиха като фракция следъ това възстание. Автономията бе, значи, проповедвана 10 години преди да бе станало известно името на Сандански...Въ атмосферата на всички тия разпри Сандански и другарите му изпратиха отъ своята среда Тодоръ Паница въ София да извърши убийството на задграничните представители на ВМРО Иванъ Гарвановъ и Борисъ Сарафовъ, презъ 1907 година. Те убиха и драмския войвода Михайлъ Даевъ. Така за първи пжть се турна начало на взаимни избивания и въ самата среда на ВМРО...Лично установихъ, че средъ турското общество Сандански 6е гледанъ съ голема симпатия. Презъ четирите години, които прекарахъ въ Турция като политически пленникъ (1934-1938 г.) немахъ възможность да влизамъ въ връзки съ много турци, Но все пакъ било полицаи, било други, срещнахъ неколцина ; и като попадахме на разговоръ за Македония, повечето отъ тяхъ споменаваха името на Сандански, като да не познаваха другъ нашъ борецъ. Интересното 6е, че го наричаха „ бизимъ Яне” (нашъ Яне). Отъ чувството на тези хора ми ставаше ясно, че го ценятъ като ратникъ на някаква техна кауза...
Опасностите, които се готвеха за ВМРО, и поставяните й примки успешно бидоха избегнати. Но едно нещо биде пропустнато отъ Т. Александровъ — да се пази, да внимава за своя­та лична сигурность. Неколкото централи, близки и по-далечни, които имаха интересъ да отслабне македонското движение, да загине или пъкъ да бъде поставено подъ тяхна команда, не беха престанали да преследватъ своите планове, т.е. не престанаха да човъркатъ на македонска почва, като подъ дърво и камъкъ търсеха оръдия. Най-много услужи на македонските врагове, отъ лево и отъ десно, Протогеровъ. Двадесеть и деветь дни следъ издаването на горното окръжно Тодоръ загина отъ изменнически куршумъ."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Ноември 05, 2014, 05:24:55 pm

На крилата на несломимата Българщина. Шестдесет години с македонските и тракийските българи - Петър Дървингов от Кукуш

http://www.strumski.com/biblioteka/?id=459

"Освобождението на българския народъ въ границите, очертани въ Санъ-Стефанския договоръ, не намери удобрението на некои велики сили въ Европа. Едни отъ тяхъ сметнаха, че княжество България не ще бъде друго освенъ единъ плацдармъ за Русия въ по-нататъшните и стремежи къмъ Средиземно море. Други пъкъ въ освобождението на българите въ една единна държава видеха пречка за собствените си попълзновения къмъ брега на Бяло море и просторите на Мала-Азия. Тъй общобългарската велика радость скоро почна да се затъмнява отъ най-тежки предчуствия и предзнаменования. А пролетьта вече беше ясно за всички, че въ Берлинъ, дето следваше презъ юний да стане конгресъ на великите сили, съдбата на българския народъ не ще се реши, както беше решено въ Санъ-Стефано, а както това се диктуваше отъ схващанията на некои отъ най-силните велики държави въ момента.

На българите въ онова време оставаха много малко средства, за да защитятъ своите народностни права и своите исторически ценности. Те изпратиха народни посланници до тия велики сили, подадоха най-трогателни молби до същите държави, за да не се разкъсва българския народъ, и най-сетне развиха въоръженъ протестъ и възстание, известно подъ името Кресненско възстание, въ областьта на Пирин и съседните планини, обаче, нищо не помогна да се омекоти политиката на същите велики държави.

Въ Берлинъ Санъ-Стефанска България биде разпокъсана на петь части. Северна Добруджа биде дадена на Ромъния, въпреки нейната воля, като и бе отнета Бесарабия. Областьта Пиротъ - Нишъ - Враня биде дадена на Сърбия. Отъ земите между Стара-планина и Родопите биде образувана автономна провинция подъ изкуственото наименование Източна Румелия. Самото княжество България биде сведено въ границите между Дунавъ и Стара-планина, като на югъ отъ последната остана въ него само софийската область до Рила и Осоговската планина. А останалите български земи отъ Тракия и цела Македония се повърнаха обратно на Турция съ задължението предвидено въ чл. 23 отъ сключения миренъ договоръ, тя да даде на Македония органически уставъ, подобенъ на оня за о-въ Критъ.

Решението на Берлинския конгресъ се посрещна отъ целия български народъ съ негодуване и дълбоката скръбь, каквато могатъ да познаватъ само родни братя, които подъ натиска на една непреодолима сила са имали нещастието да се разделятъ въ живота си и да тръгнатъ всеки по пътя на своята незнайна съдба. Учредителното Народно събрание въ гр. Търново, още преди да се събере на първо заседание, беше овладано отъ мисъльта да откаже да поеме работата си, а и когато реши да заседава, не намери сили у себе си, безъ да не протестира по най-решителенъ начинъ срещу неправдата, която току-що бе се извършила по отношение на българския народъ. Самите граждани на княжество България и Източна Румелия, още по-буйни въ своята българщина, останаха непримирими съ решението на Берлинския конгресъ, овладени отъ една единствена мисъль - мисъльта за братята откъснати отъ телото на България, и съ единъ единственъ лозунгъ - Целокупна България. Това бе темата на речите по събрания и митинги. Подъ наименованието "Целокупна България" почна да излиза и вестникъ, а съ плакарди "Помни Целокупна България!" се приготвиха да посрещнатъ въ престолния градъ на Древна България, Търново, избрания принцъ Александъръ Батембергъ за князъ на България. Требва да подчертаемъ, че въ ония времена, както и презъ целата епоха на робството подъ турците, българите беха единни и въ своите общи надежди и страдания и въ своите общи усилия и борби за свобода и народностна духовна и политическа независимостъ. Тогава немаше делението, което следъ поменатия конгресъ автоматично се създаде на мизийски, тракийски, македонски, поморавски и добруджански българи, а имаше само общото народно име българи. Подъ това име те беха регистрирани отъ турските власти, подъ това име те беха известни на света, и подъ това име те се проявиха въ борбата си за независимость.

Можеха ли българите да се съгласятъ съ постановленията на Берлинския конгресъ който разпокъса българската родина на части и остави подъ чужда власть по-големия делъ отъ българския народъ? Можеха ли и самите ония българи, които по силата на тоя договоръ за миръ следваше да останатъ подъ чуждо иго, да се помирятъ съ положението си, следъ като вече беха се почувствували свободни въ единното по силата на Санъ-Стефанския миренъ договоръ българско княжество?

Отговорътъ на всички тия въпроси се намира въ събитията, които последваха следъ тоя конгресъ и които очертаха българското отечество като най-невралгичното место въ Балканския полуостровъ, а даже и въ Европа. Мастилото на подписите въ Берлинъ не беше още изсъхнало, ето че българскиятъ въпросъ наново изпъкна на повръхностьта и почна наново да смущава мира. Турците не само не сториха нищо, за да приложатъ чл. 23 отъ Берлинския договоръ, но почнаха да преследватъ българите въ Македония и Тракия, което пъкъ по силата на инстинкта за самосъхранение застави населението въ цела Западна Македония да организира въоръжени чети за собствената си защита. Такива беха четническите действия въ Охридско, Битолско, и Прилепско презъ 1881 до 1884 г., въ резултатъ отъ които много хиляди българи требваше да избегатъ въ Княжество България и Източна Румелия, което принуди българското правителство въ 1881 г. да подаде нота до великите сили. Нека допълнимъ, че година по-рано народниятъ представитель Н. Живковъ бе внесълъ интерпелация въ Народното събрание относно тежкото положение на българите въ Македония и Тракия, а въ 1883 г. България за същото подаде протестна нота и направо на Турция...

Лишени отъ правото на участие въ управлението и администрацията българите съсредоточиха своите сили въ най-широко развитие на културните си учреждения и скоро въ това отношение станаха за примеръ на всички други народи въ същата империя. Солунъ, Скопие, Битоля, Серъ, Одринъ, даже Цариградъ се гордееха съ своите български гимназии, педагогически, свещенически и търговски учебни заведения и образцови пансиони, а въ всички останали градове и села процъвтеха добре уредени първоначални училища и прогимназии. При тия условия българите въ Турция почувствуваха, не само че високо превъзхождатъ своите съграждани турци, но и че е мъчно да се търпи управлението имъ, което въпреки всичко отъ време на време ставаше, и не само по отношение на българите, непоносимо...

Ето при тая психологическа обстановка назреваше всредъ българите въ Македония и Тракия духътъ за сериозна, добре организирана и още по-добре подготвена борба срещу турската власть, съ цель да се застави тя да приложи не само чл. 23 отъ Берлинския договоръ, но и да го разшири до пълна автономия. Първите работници въ това поприще беха неколко просветени българи доктори, учители и книжари, живущи въ Солунъ, дето българскиятъ елементъ растеше бърже въ своя брой и своето общественно значение. Тъй въ Солунъ, столицата на Македония, почна своя животъ въ най-голема тайна "Революционната Македоно-Одринска организация", която си постави за задача да подготви всестранно българите въ Македония и Тракия за една масова революция срещу тираническата власть на турското управление...

И така, винаги единни съ българите отъ България, македонските и тракийските българи, още когато беха оставени по решение на Берлинския конгресъ подъ властьта на турците въ 1878 г. та до наши дни, положиха не единъ пътъ големи и даже свърхчовешки усилия, за да се видятъ свободни поне въ размерите, предвидени въ чл. 23 отъ Берлинския договоръ за миръ. Много пъти те вдигаха възстания и дълги години те развиваха четнишки действия, за да видятъ постигната тая си цель. А и въ войните, които самата свободна българска държава презъ 1885, 1912 - 1913 и 1915 - 1918 г. води въ името на общото българско обединение и освобождението на македонските и тракийските българи отъ чуждо иго, те взеха пламенно участие не само като мобилизирани въ полковете на българската армия, но и като доброволци въ цели големи бойни единици, обаче, всичко, освенъ гордото съзнание въ нравственото величие на своите усилия и жертви, отиде напусто. Те, поради съперничеството на близките и далечни държави, не можаха да видятъ, освенъ временно свободни своите родни краища.

Презъ изтеклите 60 години станаха толкова много промени въ Балканския полуостровъ, че днесъ политическата му карта не прилича въ нищо на тая отъ ония времена, обаче, въпросътъ общо за българския народъ, тъй справедливо разрешенъ по Санъ-Стефанския миренъ договоръ, остава нерешенъ споредъ както това се налага отъ повелите на справедливостьта, човещината и принципа за самоопределение на народите. Българското отечество въ най-ценните му исторически покрайнини е отнето отъ съседите си, но българската история не е унищожена, българското чуство на национално самосъхранение не е убито и никога, никога идеалътъ на българите, дето и да живеятъ, да бъдатъ свободни и подъ свое собствено управление, не ще може нито съ оръжие, нито съ крепости, нито съ най-жестоки усилия да бъде затритъ въ душата и на последния българинъ.

Нашата повече отъ дванадесетъ века политическа история познава и по-тежки времена отъ днешните, но въ нейните славни страници като златни нишки блещятъ и творческата мощъ, и организаторската дарба и несломимостьта на българския духъ. Нашите прадеди разгромиха Източната римска империя, сведоха Византия само до стените на Цариградъ и морските брегове на полуострова, дадоха просвета и закони на съседните славяни и на русите, а по-после и на ромъните и осигуриха отечеството, въ което сега живеемъ и въ което поколенията са вървели и ще вървятъ по стъпките на предходните поколения по силата на тайнствената мощъ на преданията и унаследяването и по силата на нуждите и географията.

Ако въ наши дни не видимъ тържеството на общобългарския идеалъ, ще го видятъ по-младите или тия, които идватъ следъ насъ. Но въ една или друга форма, день по-рано или день по-късно, българскиятъ народъ ще се види въ своята целокупность подъ едно единственно родно управление, въ една единствена държава. Несломимата българщина, както е видно отъ делата й, дето и да са останали те, никога не ще изневери на своята природа и на своето историческо предназначение! И утре, както и вчера, тя ще следва по своя жизненъ пътъ съ светла надежда и неугасима огнена вяра."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Ноември 09, 2014, 12:20:50 am

МАКЕДОНСКИТЕ БЕЖАНЦИ В БЪЛГАРИЯ – УЧАСТНИЦИ В НЕЙНИЯ ПОЛИТИЧЕСКИ И КУЛТУРЕН ЖИВОТ - Камен Станев

http://macedonia.kroraina.com/ks/index.html

"Едва ли има някой в България и Македония, който да не знае за огромния брой македонци напуснали родните си земи край Вардар, Охридското езеро или Бяло море и потърсили убежище и спасение в България след потушаването на Илинденското въстание (1903), и особено след Балканските (1912/13) и Първа световна войни. Трудно обаче може да се намери човек, който да може да изброи поне пет души родени в Македония, но трайно свързали живота и съдбата си с България като нейни политически, военни или духовни водачи. Прочитайки следващите страници, много от вас сигурно ще останат учудени какъв огромен брой видни български политици, военни, учени и културни дейци, са поели първата глътка въздух в Охрид, Скопие, Битоля, Прилеп, Велес, Щип, Солун или Костур и за пръв път са видели слънцето в многострадална Македония. Следващите страници посвещаваме на тях – на стотиците хиляди македонски бежанци, прогонени от поробителите – турци, гърци и сърби, от родните им домове, изоставили всичко – имот, надежди и гробове на предците си, само за да спасят най-ценното което имат – завещаното от деди и прадеди име и чест и свободата, която вкусена веднъж от роба никога не може да бъде забравена. Посвещава се на тези, които дойдоха голи и боси, гладни и отчаяни от поробена Македония в свободна България за да свържат с нея завинаги бъдещето и съдбата си, надеждите и мечтите си, да и отдадат енергията и когато трябва да пожертват живота си за нея – която ги подкрепяше когато се бореха за свобода, която ги прие когато бяха прогонени, която ги утеши когато мъката по загубените близки и роден край разкъсваше сърцата...
Македонците заемат важно място сред българските възрожденци.След като Паисий поставя началото, цяла плеяда македонци се изявяват като активни възрожденци – и в борбата за създаване на светско образование и нова българска култура и особено и борбата за независима от Цариградската патриаршия българска национална църква (Българската екзархия).
1. Агапий Врачански – неизв. , с. Колиндър, Солунско – 5. Х. 1849г., Враца. Врачански епископ от 1833 до1849 г., убит от турците.
2. Васкидович, Емануил – 1795, Мелник – 30.ІХ.1875, Свищов. Възрожденец, учител и книжовник, един от основоположниците на българското светско образование, създава едни от първите български учебници
3. Дичо Зограф (Д. Кръстев Дичев) – 1819, с.Тресонче, Дебърско – ок.1872. Зограф, изрисувал много църкви в дн. Западна България.
4. Държилов, Киряк Динков – нач. на ХІХв. , с. Дръжилово, Воденско – около 1870, Солун. Книжар, печатар и обществен деец. Има книжарница и печатарница с български книги. Подържа връзки с Д. Миладинов на когото изпраща народни песни, сътрудничи на в. “Дунавски лебед”на Г.С. Раковски и на в. “Цариградски вестник” и “Македония”.
5. Костенцев, Михаил – 1832г., Щип – 1929, София. Отваря първата българска книжарница в София.
6. Неофит Рилски (Никола Митев Караабов) –1793, Банско –4.І.1881. Виден просветител.
7. Панарет Пловдивски (Петър Иванов Мишайков) – 1805, с. Пътеле, Леринско – 26.ХІ.1883, Пловдив. Висш духовник, деец на черковно-националните борби, от 1872г. пловдивски екзархийски митрополит.
8. Павлов, Димитър – Роден през 1850г. в Прилеп, делегат на Църковнонародния събор през 1871г.
9. Робеви – влиятелен род от Охрид, взел активно участие в Българското национално възраждане – в културно просветните националноцърковните борби.
10. Робев, Димитър Атанасов – 1822, Охрид – 1890, Битоля. Един от създателите на българската община в Битоля (1869) и неин председател. Народен представител на християнското население от Битолско в турския парламент (1877). Участва в избора на Йосиф І за български екзарх (1877).
11. Робев, Константин Ангелов -1818, Охрид – 18.І.1900, Битоля. Възрожденски деец и лекар, активен участник в борбата с Цариградската патриаршия за независима българска църква.
12. Робев, Никола Атанасов – 1831, Охрид – 17.VІІ.1906, Битоля. Активен участник в борбата за независима българска църква, подпомага изграждането на българската църква и училище в Битоля.
13. Станишев, Антон Гешов – 1828, Крушово – 1904, Никопол. Известен резбар, работил с братята си върху иконостаса в църквата на Рилския манастир.
14. Станишев, Нако Стоянов – 1810, Кукуш – 1875, Кукуш. Приятел на Д. Миладинов, участник в борбите за независима българска църква и новабългарска просвета.
През 1868г. от Влашко в българските земи навлиза четата на Хаджи Димитър (негов племенник е Кръстьо Асенов, войвода на ВМОРО) и Стефан Караджа, в която от 127 четника от Македония (без Пиринска) са 12:
1. Арсений (Арсо) Мартинов – 1843 – 7.VІІ.1868, от Велешко. Участник в Първата българска легия (1862), десетник в четата.
2. Антон Стоянов – 1844 – VІІ.1868, от Куманово.
3. Божил Димитров – неизв., Куманово. Заловен и затворен в Сен Жан Д` Акр (дн. Ако, Израел), там и умира.
4. Георги Кочев – 1847 – VІІ.1868, от Кучово село Скопско.
5. Георги Кръстев – неизв. – VІІ.1868, от Куманово.
6. Манол Наков – неизв. – VІІ.1868, от с. Горни Тодорак, Кукушко, участвал и в Първата българска легия.
7. Нено Спиров – 1849 – VІІ.1868, от Воден.
8. Никола Иванов – 1846 – VІІ.1868, от Прилеп.
9. Сотир, Пейов (Пеев) – 1843 – VІІ.1868, от Велес, участвал във Втората българска легия.
10. Спиро Георгиев Джеров – 1836 – VІІ.1868, от Битоля, десетник, участвал във Втората българска легия.
11. Филип Димитров – 1845 – VІІ.1868, Куманово.
12. Христо Николов Македонски – 30.VІ.1835 – 5.VІІ.1916, от с. Горни Тодорак, Кукушко. Участва в Първата и Втората българска легия, хайдут в Стара планина (1864/65). След разгрома на четата успява да се спаси, участва в подготовката на Старозагорското въстание (1875).
През пролетта на 1876 г. в България навлиза още една голяма чета – тази на Хр. Ботев. Тя има обща численост около 200 души, като от Вардарска и Егейска Македония са:
1. Перо (Петър) Спасов Симеонов – 1848, Велес – 1876, в бой с турците. Втори войвода след Ботев.
2. Антон Куков – неизв., Охрид – 1876.
3. Атанас Николов Свещаров – 23.ІІ.1847, с. Горно Броди, Серско – 12.ІІІ.1930, Асеновград.
4. Вълчо Добрев Андов – неизв.Велес- 1876, десетник.
5. Димитър Кючуков (Малкия) – от Крива Паланка, участва по-късно и в Кресненско-Разложко въстание (1878/79).
6. Петър Джорджев – 1840, Битоля.
7. Сава Букорещлиев – от с. Плевня, Драмско.
8. Тодор Христов (Княза) – около 1850, Битоля – 1876.
9. Христо Иванов – от с. Калкан дере, Тетовско. След Освобождението е адвокат в Пловдив.
Дейците на ВМОРО, които не са загинали в бой с турците, гърците или сърбите, в огромната си част идват след войните в България и представляват ядрото на бежанците, най-добре се вижда с шестимата създатели на ВМОРО на 23.Х.1893 г. – от шестима двама загиват, а всичките останали идват в България:
1. Дамян Груев – 1871, с. Смилево, Битолско – 1906, убит от турците.
2. Христо Батанджиев – убит от гърците през 1913 г.
3. Христо Татарчев – 1869, Ресен – 1952, Торино. Идва в България, по-късно поради противоречия с другите македонски дейци емигрира в Италия.
4. Антон Димитров Филахтечев – 1867, с. Айватово, Солунско – 13.ІІІ.1933, София. След като идва през 1913г. в България заема високи постове в Министерството на правосъдието (1915/18) и Министерството на външните работи (1918/20).
5. Иван Хаджиниколов – 24.ХІІ.1861, Кукуш – 9.VІІ.1934, София. След идването си в България се занимава с книжарска и книгоиздателска дейност.
6. Петър Попарсов – 1868, с. Богомила, Велешко – 1.І.1941, София. След идването си в България става учител.
Ето и някои от другите ръководители и войводи на ВМОРО емигрирали в България:
1. Абазов, Славчо – неизв., с Злетово, Кратовско – 1928, София. Войвода на чета в Кратовско.
2. Андреев, Ангел – Роден през 1867г. в с. Рудари, Преспанско. По време на Илинденското въстание е подвойвода на Преспанския боен участък.
3. Ацев, Петър – 1877, с. Орехоец, Прилепско – 1939, София. От май 1902г. е околийски войвода на Прилепско. Участва в много сражения с турците, а също и със сръбски и гръцки пропагандни чети. През 1906г. е избран за член на Битолския окръжен революционен комитет.
4. Велянов, Димитър – 1867, Крушово – 1932. Един от създателите на структурите на ВМОРО в родния си край. Близък сподвижник на Д. Груев, многократно затварян от турците, а по-късно и от гърците. През Първата световна война, когато Вардарска Македония е в пределите на България е помощник кмет в родния си град. След войната се изселва в България.
5. Делииванов, Петър (Туше) 1869, Кукуш – 1950. До 1901г. , когато е заловен от турците е ръководител на местния комитет на ВМОРО в Кукуш. По-късно емигрира в България.
6. Джеров, Лука – 1869, Битоля – 1948, София. Привлечен лично от Д. Груев във ВМОРО. През 1899-1900 под прикритието на инспектор в българските екзархийски училища, създава комитетска мрежа в Дебърско и Кичевско. На Смилевския конгрес (1903), му е поверено ръководството на готвеното въстание в Кичевско. След Балканските войни емигрира в България.
7. Лозанчев, Атанас Димев – 8.ІV.1870, Битоля – 8.ХІ.1945, София. Един от първите дейци на ВМОРО в Битолско. Участва в Солунския конгрес през 1903 г., на който се взема решение за вдигане на въстание. На Смилевския конгрес (1903) е заедно с Д. Груев и Б. Сарафов е включен в Главния щаб на Битолския рев. окръг. След установяването си в България се занимава с индустриална дейност.
8. Матов, Христо Апостолов – 10.ІІІ.1872, Струга – 10.ІІ.1922, София. Един от най-видните ръководители и идеолози на ВМОРО, през Първата световна война служи в щаба на българската войска.
9. Николов, Михаил – 1874, с. Бобища, Костурско – 1934, София. Секретар на Костурския революционен комитет. След неуспеха на въстанието се заселва в България.
10. Петров, Гьорче – 1864, с. Варош, Прилепско – 1921, София. Участва в Съединението на Източна Румелия с Княжество България (1885). Виден ръководител и идеолог на ВМОРО.
11. Радев, Георги Николов (Георги Бродалията) – 1857, с. Горно Броди, Серско – 15.ІІ.1942, Асеновград. От. 1899 до 1904г. е серски войвода, участва в боя при с. Баница на 21.ІV.1903г., в който е убит Гоце Делчев. През декември 1904г. залавя предателите на Гоце и ги убива. Доброволец в българската войска през Балканските и Първата световна война.
12. Розов, Михаил Николов в – 25.VІІІ.1874, с. Бобища, Костурско -1.VІІІ.1934, Варна. Един от ръководителите на Илинденското въстание в Костурско.
13. Сидов, Пано (Пандо) – 1878, с. Джупаница, Костурско – след 1933, Кърджали. Още ученик става член на ВМОРО. Дългогодишен ръководител на организацията в родния си край. По време на Илинденското въстание участва в 33 сражения, като водената от него чета се отличава при освобождаването на гр. Клисура. През 1910 г. емигрира в Торонто (Канада), където е сред организаторите на Македонската патриотична организация и издава в. “Българска искра”. След избухването на Първата балканска война се записва доброволец в българската армия, а по-късно остава да живее в България.
14. Талев, Георги – 1867, Прилеп – 1955, Горна Джумая (дн. Благоевград). Един от създателите на структурата на ВМОРО в Прилеп.
15. Христов, Павел – 1874, с. Цапари, Битолско – 6.VІ.1922, София. Ръководител на Костурския революционен окръг (1898/1901), след въстанието е ръководител на Битолския революционен окръг. През Балканските войни води чета в Битолско. През1915-1918, когато Македония е в пределите на България, е окръжен финансов ръководител, а по-късно и окръжен управител на Битоля..."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Ноември 09, 2014, 12:23:24 am

2. МАКЕДОНСКИТЕ БЕЖАНЦИ В БЪЛГАРИЯ – УЧАСТНИЦИ В НЕЙНИЯ ПОЛИТИЧЕСКИ И КУЛТУРЕН ЖИВОТ - Камен Станев

http://macedonia.kroraina.com/ks/index.html

Сред политиците, тук са дадени и някои висши духовници, тъй като през тази епоха те са се ползвали с изключително висок авторитет и били сред водачите на българския народ.
1. Благоев, Димитър (Д. Б. Николов) – 14.VІ.1856, с. Загоричане, Костурско – 7.V.1924, София. Един от основоположниците на социалдемокрацията в България (1891) и създател на БРСДП (тесни социалисти) – бъдещата БКП. През 1883г., по време на следването си създава първата социалдемократическа организация в Русия, която от 1884г. се нарича “Партия на руските социалдемократи”, известна и като “Благоева група”. До края на живота си се ползва с висок авторитет сред българската левица.
2. Генадиев, Никола Иванов – 19.ХІ.1868, Битоля – 30.Х.1923, София. Един от лидерите на Народнолибералната партия (стамболовисти). Министър на правосъдието (V.1903 – І.1904), министър на търговията и земеделието (І.1904 – І.1908), министър на външните работи (VІІ-ХІІ.1913). След Първата световна война създава Националлибералната партия, а през 1923г. партията Народно единство. От 1900г. е депутат в почти всички парламенти.
3. Георгов, Илия – 1860, Велес – 12.VІІ.1945, София. Юрист, един от лидерите на Радикалната партия, няколко пъти е депутат в парламента.
4. Гулабчев, Спиро Константинов – 12.VІ.1856, Лерин – 1918, София. Един от основоположниците на анархизма в България, публицист и издател.
5. Джидров, Петър Спиридонов – 1876, Щип – 1952, София. Един от лидерите на широките социалисти. От 1903г. е редактор на редица социалдемократически вестници. От 27.ІХ.1918 до 7.V.1919 е министър на правосъдието. През 1926г. създава Социалдемократическа федерация.
6. Диамандиев, Васил – 1838 или 1840, Охрид – 1.V.1912, София. Учител, обществен деец, участник в македоно-одринското освободително движение. Учител в Кукуш (1861/64), Велес (1864/6) и Охрид (1866/7), преследван от гръцкия владика бяга в Русия. През 1869/76 е учител в българското училище в Комрат. Участва в създаването на комитет за подпомагането на българските доброволци в Сръбско-турската война 1876г. и Руско-турската война 1877/8. През 1879г. е избран за депутат в І Велико (Учредително) народно събрание, приело първата българска конституция. В. Диамандиев е един от създателите на Народната библиотека “Св. св. Кирил и Методи ” в София и е неин зам. директор (1888/91). Заема високи административни постове. Създава и е председател на “Македонска лига” в Русе (1880), “Македонските благотворителни дружества” в София (1882/84), издава в.”Македонски глас” (1884/5. Участва в създаването на ВМОК.
7. Димитров, Георги (Г. Д. Михайлов) – 18.VІ.1882, с. Ковачевци, Пернишко-2.VІІ.1949, Москва. Родителите му са бежанци от Македония. Лидер и идеолог на БКП, през 30-те години е шеф на Коминтерна в Москва. След 9.ІХ.1944г., когато България влиза в орбитата на СССР, до смъртта си, Г. Димитров е начело на управлението на държавата.
8. Калайджиев, Христо Константинов – 28.VІІІ.1886, Енидже Вардар – 26.VІІІ.1964, София. Виден комунист, член на ЦК на БКП, многократно депутат в парламента.
9. Карайовов, Тома –1868, Скопие – 1951, София. Един от лидерите на Демократическата партия. Участник в македоно-одринското освободително движение, през 1902г. заедно с Хр. Станишев е председател на ВМОК. По време на Илинденското въстание е редактор на в. “Автономия” – задграничния орган на ВМОРО. От 1904 до 1908г. е на работа в Министерство на външните работи – секретар на българския дипломатически агент във Виена (1904/5) и Рим (1907/8), началник на ІІ политически отдел в министерството (1905/6). След Младотурската революция (1908) е сред инициаторите за създаването на Съюза на българските конституционни клубове (една от двете легални организации на ВМОРО в Македония), чийто председател е два пъти – избран на първия и втория конгрес през 1908 и 1910г. От 1910 до 1912 е дипломат в Петербург, през 1924г. е генерален консул в Албания, а през 1933 е редактор на “Ла Бюлгари” - списание излизащо на френски език.
10. Караманджуров, Иван – 1856, Прилеп – 5.V.1930, София. Политик, юрист и общественик. Главен прокурор на Върховния съд в София, представител на България на ІІ-та хагска конференция за мир (1907г.). Дългодишен председател на Съюза на македонските братства в България.
11. Кемалов, Димитър Георгиев – 17.І.1899, с. Калапот, Драмско – 1923, София. Един от лидерите на БЗНС, частен секретар на Ал. Стамболийски (1920/22), Директор на Тудовата поземлена собственост, член на комитета за селска диктатура.
12. Китанчев, Трайко Цветков – 1.ІХ.1858, с. Подморичани, Ресенско – 1.VІІІ.1895, София. Активен участник в македоно-одринското освободител-но движение, председател на първия конгрес на македонските дружества в България (1895), председател на ВМОК. Доброволец през Сръбско-българската война, депутат в ІV (1884/86), V(1887/90) и VІІІ (1894/96) Обикновено народно събрание, както и в ІІІ Велико народно събрание (1886/87).
13. Ковачев, Йосиф Антонов – 14.І.1839, Щип – 31.Х.1898, София. Педагог и общественик. Член на БАН. Началник на народното просвещение в Източна Румелия (1878), училищен инспектор в Софийско (1878/79), депутат в Учредителното народно събрание (1879), главен секретар на Министерство на вътрешните работи, член на Държавния съвет (1882), кмет на София (1886/87). Дарител на Софийския университет, преподавател по педагогика в него (1888/98). Автор на много книги и учебници.
14. Кулишев, Георги (Г. К. Гугов) – 21.ІХ. 1885, Дойран – 27.ІХ.1974, София. Журналист и редактор. През 1939 г. е избран за депутат, Министър на външните работи (31.ІІІ. – 22.ХІ.1946), член на българската делегация на Парижката мирна конференция (1946), народен представител от 1945 до 1974 г, заместник председател на Народното събрание (1972/74).
15. Ляпчев, Андрей Тасев – 30.ХІ.1866, Ресен – 8.ХІ.1933, София. Един от лидерите на Демократическата партия и Демократическия сговор. Министър на земеделието и търговията (16.І.1908 – 5.ІХ.1910), министър на финансите (5.ІХ.1910 – 16.ІІІ.1916 и 17.Х. – 28..ХІ.1918), министър на войната (28.ХІ.1918 – 7.V.1919). Участва в българската делегация подписала Солунското примирие (29.ІХ.1918). В ХХІ Народно събрание е начело на правителствената парламентарна група. Министър председател (4.І.1926 – 29.VІ.1931), същевременно е и министър на вътрешните работи и министър на народното здраве. На А. Ляпчев принадлежи знаменития израз “Со кротце, со благо, со малце кьотек”.
16. Мелетий Софийски – 1832, Струмица – 1891, Кайро. Висш духовник, софийски митрополит, обществен и политически деец, член на Бълг. книжовно дружество (дн. БАН), депутат в Учредителното народно събрание (1879), един от учредителите на Народната библиотека “Св. св. Кирил и Методи”.
17. Методий Кусев (Тодор Йовчев Кусев) – 1838 или 1840, Прилеп – 1.ХІ.1922, Стара Загора. Висш духовник, митрополит на Стара Загора, обществен и политически деец. Инициатор за създаването на известния парк “Аязмото” в Ст. Загора.
18. Милев, Никола Илиев – 8.V.1881, с.Мокрене, Костурско – 13.ІІ.1925, София. Историк и публицист. Член ВМОРО от 1898г. Директор на печата при Министерство на външните работи, един от създателите на Народния сговор, директор на неговия орган в. “Слово” (1922/25), депутат в ХХ Народно събрание (1923), съветник на българската делегация в ОН Женева. Автор на исторически трудове, Преподавател в Софийския университет по балканска и българска история.
19. Натанаил Охридски и Пловдивски (Нешо Стоянов) – 26.Х.1820, с. Кучевища, Скопско – 18.ІХ.1906, Пловдив. Висш духовник, политически и обществен деец. Почетен член на БАН. Пръв митрополит на Българската екзархия в Охрид (1872/72), ловешки митрополит (1879/91), пловдивски митрополит (1891/1906). Участник в националноосвободителното движение, един от организаторите на Кресненско-разложкото въстание (1878/79).
20. Панарет – Роден през 1885г. в с. Подмочани, Ресенско. След Първата световна война е игумен на Бачковския манастир (вторият по големина в България), след това е ректор на Духовната семинария в Пловдив.
21. Павлов, Тодор Димитров – 14.ІІ.1890, Щип – 8.V.1977, София. Политически и обществен деец, литературен критик. Един от тримата регенти на малолетния цар Симеон ІІ (1944/46). Председател на БАН (1947/62).
22. Помянов, Константин – 1850, Прилеп – 1913, София. Депутат в Учредителното народно събрание (1879), редактор на в. “Светлина” (1882/83), министър на правосъдието (1884 и 1893/4), дипломатически агент на Княжество България във Виена (1902/03).”
23. Радев, Александър Петров – 24.ІІ-1864, Битоля – 22.V.1911, Виена. Член на ВМОК и негов председател (1898/99). Един от лидерите на Прогресивнолибералната партия, министър на правосъдието (19.ІІ.1901 – 3.ХІ. 1902), министър на просвещението (3.ХІ.1902 – 5.V.1903). Преподавател по право в Софийския университет.
24. Радев, Симеон Трайчев – 9.І.1879, Ресен – 15.ІІ.1967, София. Историк, публицист, литературен критик и дипломат. Участник в македоно-одринското освободително движение. Като студент в Западна Европа редактира задграничните издания на ВМОРО – “Льо Ефор” (1900) и “Льо Мацедониен” (1902). Политик от Народолибералната партия, редактор на голям брой вестници и списания. Доброволец в македоно-одринското опълчение. Член на българската делегация при сключването на Букурещкия мирен договор (1913). Член на българската делегация подписала Солунското примирие (29.ІХ.1918), с което България излиза от войната. Пълномощен министър в Букурещ (1913/1916), в Берн (1916/17), Хага (1920/21), Анкара (1923/25), Вашингтон (1925/33), Лондон (1935/38) и Брюксел (1938/40). Автор на над 1500 статии, интервюта и репортажи, както и на много книги, най-известна от които е “Строители на съвременна България”.
25. Ризов, Димитър Христов – 1862, Битоля – 1918, Берлин. Политик от Либералната партия. През 1881г. отваря книжарница в Битоля, през 1882/83 е инспектор на българските екзархийски училища в Македония. От 1884г. се включва активно в политическия живот на България, един от лидерите на съединиското движение през 1885г. Търговски консул (на практика дипломатически представител) в Скопие (1897/99), дипломатически агент в Цетина (1903/05), Белград (1905/07), Рим (1908/15), и Берлин (1915/18). Неколкократно депутат в българския парламент. Участник в македоно-одринското освободително движение, председател на дружеството “Македонски глас” (1885/86). Редактор на в. “Млада България” (1895/96) и на сп.”Знаме” (1894/97). Автор на първата “Етнография на Македония” излязла през 1881г. на френски език.
26. Станишев, Александър Димитров – 15.ХІІ.1886, Кукуш – 16.ІІ.1945, София. Виден политик и медик. По време на Балканските и Първата световна война е военен лекар. Ръководител на катедрата по клинична хирургия в Медицинския факултет на Софийския университет (дн. Медицинска академия), декан на факултета (1930/31 и 1937/38) и ректор на университета (1938/39). Основател и пръв директор на Хирургическата клиника. Председател на Българското хирургическо дружество (1936/44), редови член от 1935г. и подпредседател на Международната хирургическа академия в Женева (1938). Автор на над 50 научни труда и публикации. Министър председател на България 1.VІ. – 1.ІХ.1944. Убит от комунистите.
27. Станишев, Константин Наков – 1840, Кукуш – 1900, Кукуш. Обществен деец и просветител, член на БАН. Участник в Руско-турската война 1877/78. Работи в канцеларията на Временното руско управление в България, през 1879 е вицегубернатор на Видин и директор на финансите.
28. Стоянов, Андрей (А. С. Тръпков) – 1838, Воден – 1910, Русия. Сътрудник на Временното руско управление в България, вицегубернатор на Варна и губернатор на Видин, депутат в Учредителното народно събрание (1879). По-късно се изселва в Русия при семейството си (жена му е полякиня).
29. Трайков, Георги (Г. Т. Гировски) – 2.ІV.1898, с. Върбени, Леринско – 14.І.1975, София. Политик от БЗНС, след 9.ІХ.1944 е председател на Областния комитет на Отечествения фронт във Варна. От 1947г. е секретар на БЗНС, през 1946/49г. е министър на земеделието, от 1949 до 1964г. е първи зам. председател на Мистерски съвет, от 1964 до 1971г. е председател на Президиума на Народното събрание, а от 1971 до 1972 е председател на Народното събрание.
30. Хаджимишев, Панчо Тодоров – 12.ХІІ.1874, Велес – 7.VІІІ.1957, София. Дипломат, управлява българската легация в Лондон (1908/10), пълномощен министър в Атина (1910/13). През Балканските войни е комисар по настаняване на бежанците от Македония, главен секретар в Министерство на външните работи (1913/14), пълномощен министър в Лондон (1914/15), пълномощен министър в Хага (1915). Участва в българската делегация подписала Ньойския договор, пълномощен министър в Рим (1920/21), пълномощен мънистър в Лондон (1924/35).
31. Христов, Крум (Кр. Хр. Костадинов) – 23.ХІ.1906, Кукуш – 22.Х.1988, София. Журналист и дипломат. От 1945 до 1955г. журналист и гл.редактор на в. “Отечествен фронт”, съветник в българското посолство в Париж (1955/57), началник отдел в Министерство на външните работи (1957/60), посланик в Рим (1960/66), посланик в Хелзенки (1972/73).
32. Шанданов, Петър Димов – 4.VІІ.1895, Охрид – 1971, София. Участник в военния кръг “Звено”, свързва се с комунистите и като завеждащ Военния отдел на ІІ Въстаническа оперативна зона е сред оганизаторите на деветосептемврийския преврат през 1944г.
33. Югов, Антон Танев – 15.VІІІ.1904, с.Карасули, Гевгелийско - ?. Комунистически лидер преди и след 9.ІХ.1944г. Министър на вътрешните работи (1944/49), министър на тежката промишленост (1950/52), заместник председател (1952/56) и председател на Министерски съвет (1956/62).
34. Янчулев, Методи - 1900, Прилеп – 1987, София. Юрист, един от основателите и секретар на младежката организация на Демократическата партия. След 9.VІ.1923г. е ръководител на младежката организация на Демократичния сговор. От 1926 до 1931г. е частен секретар на Андрей Ляпчев. Депутат в ХХІV Народно събрание.
Македонци – бежанци и техни потомци са голямата част от състава (войници и офицери) на частите на българската армия навлезли през 1941г. във Вардарска и Егейска Македония. Списък на част от българските висши офицери родени в Македония:
1. Бояджиев, Климент Евтимов – 15.ІV.1861, Охрид – 15.VІІ.1933, София. Военен и политик. През 1883г. завършва Военната академия в София, през 1895г. Академията на Генералния щаб в Италия. През Сръбско-българската война (1885г.) е адютант в щаба на Западния корпус, през Балканските войни (1912/13) командва 4 преславска дивизия, министър на войната (1913/14), началник щаб на армията през 1915г., командващ І армия през Първата световна война, превзела Зайчар, Ниш, Пирот, Битоля и Охрид. Изработва първата релефна карта на България през 1927г.
2. Габровски, Никола – 1871, Крушово – неизв. Полковник, участник в Балканските и Първата световна война.
3. Дрангов, Борис Стоянов – 3. ІІІV. 1872, Скопие – 26.V.1917, Завоя на Черна. Полковник и военен педагог. Участва в Илинденското въстание като войвода на чета. Като висш офицер от българската армия участва в Балканските и Първата световна война. Загива като командир на 9-ти пехотен полк.
4. Дървингов, Петър Георгиев – 25.V.1875, Кукуш – 8.ІІІ.1958, София. Полковник и военен историк, член на БАН. Участва в Илинденското въстание. П. Дървингов е един от създателите на Македоно-одринското опълчение и на 11-та пехотна македонска дивизия. Автор на трудове на военноисторическа тематика.
5. Златарев, Кръстьо – 23.ІІ.1864, Охрид – 16.ІV.1925, София. Генерал – лейтенант. Участвал в Балканските и Първата световна война. Командир на Македонската дивизия. Загива при атентата в църквата “Св. Неделя”.
6. Коцкаров, Владимир Андонов – 10.Х.1893, Битоля – 17.VІІ.1960, София. Генерал-майор, участва в Балканските и Първата световна война. През Втората световна война е командир на V армия (1944/45), от 1948г. е началник на катедрата по “История на военното изкуство и войните” във Военната академия в София. Един от лидерите на военния политически кръг “Звено”.
7. Кюркчиев, Григор – 1864, Прилеп – 16.ІV.1925, София. Генерал, участва в Балканските и Първата световна война. Загива при атентата в църквата “Св. Неделя”.
8. Михайлов, Спиридон – 1878, Щип – 16.ІV.1925, София. Полковник, участник в Балканските и Първата световна война. Загива при атентата в църквата “Св. Неделя”.
9. Николов, Стефан – 1859, Прилеп – 1917. Доброволец в българската войска през Сръбско-българската война, член на ВМОК, ръководител на щаба на Горноджумайското въстание (1902), участник в Илинденското въстание. През Балканските войни е началник на първа бригада на Македоноодринското опълчение.
10. Протогеров, Александър Николов – 23.ІІ.1867, Охрид – 7.VІІ.1928, София – генерал и политически деец. Доброволец в Сръбско-българската война, член на ВМОК, води чета по време на Горноджумайското (1902) и Илинденското (1903) въстание. През 1911г. е избран за запасен член на ЦК на ВМОРО, един от организаторите на Македоно-одринско опълчение. През Първата световна война е командир на българските войски в Моравско (дн. Сърбия), през 1918 е комендант на София.
11. Танев, Александър – 1864, Велес – 16.ІХ.1932, София. Генерал – лейтинант. Участник Балканските и Първата световна война. Инспектор в конницата (1913/15), през Първата световна война е командващ кавалерийска дивизия, сражава се при Велес, Прилеп и Битоля..."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Ноември 09, 2014, 12:34:43 am

3. МАКЕДОНСКИТЕ БЕЖАНЦИ В БЪЛГАРИЯ – УЧАСТНИЦИ В НЕЙНИЯ ПОЛИТИЧЕСКИ И КУЛТУРЕН ЖИВОТ - Камен Станев

http://macedonia.kroraina.com/ks/index.html

Ето една част от българските научни и културни дейци родени в Македония:
1. Алексиев, Владислав –1884, Солун – 1962, София. Виден юрист, преподавател във Военната академия и Софийския университет. Автор на “Основи на историята на българското право” и др. научни трудове. Член на Македонския научен институт.
2. Андонов, Димитър (Мицо) –1901, Кукуш -?. Сестрин син на Гоце Делчев. Артист и театрален деец.
3. Арнаудов, Георги Димитров - 2. ІІ. 1901, с. Черешово, Неврокопско, дн. Гърция – известен медик
4. Атанасов, Трайко Андреев – 20. ІІІ. 1918, Куманово – 10. ІХ. 1977, София. Виден електроинженер, създал много подобрения и изобретения, носител на редица награди – в т. ч. и златен медал от Лайпцигския панаир от 1969г.
5. Атанасов, Филип –1888г. в с. Смърдеш, Костурско, - неизв. Преподавател в медицинския факултет на Софийския университет (дн. Медицинска академия).
6. Бадев, Атанас – 14. І. 1860, Прилеп – 21. ІХ. 1908, Кюстендил. Музикален деец, автор на църковни и детски песни.
7. Бадев, Йордан – 1888 –1944. Роден в Битоля, литературен критик и журналист. От 1931г. е редактор на в. “Зора” – един от най-големите български всекидневници през тази епоха.
8. Баджов, Стефан Николов – 31.V. 1881, Крушово – 25.VІ. 1953, София. Художник, от 1908г. професор в Художественото училище (дн. Художествена академия)Член на МНИ.
9. Балабанов, Александър Михайлов – 18.І.1879, Щип – 30.ХІ.1955, София. Литератор, преводач и критик, от 1917г. професор, основател на специалността класическа филология в СУ (1921г.). Редактор на редица вестници и списания. Член на МНИ.
10. Балабанов, Никола – 1898-1969. Роден в Щип. Театрален деец.
11. Баласчев, Георги Димитров – 10. ІV. 1869, Охрид – 6.Х.1936, София. Един от най-известните историци, занимава се и с археология. Уредник на Археологическия, а по-късно и на Етнографския музей в София. Редактор (1909/10) на сп. “Минало”. Има над 80 изследвания, главно за бълг. средновековна история. Член на МНИ.
12. Белев, Кръстьо – 1908 – 1978. Роден в с. Горни Броди, Серско. Писател, автор на разкази, пътеписи, репортажи и др.
13. Благоев, Никола – Роден през 1868г. в с.Ракита, Битолско – 1944, София. Професор по история на българското и славянско право в Софийския университет. Член на МНИ.
14. Божиков, Божидар – 1900, Фере -?. От 1946 до 1949г. е главен инспектор в Министерството на народната просвета. Директор на Етнографския мезей в София (1949/69). Депутат в ХІV Народно събрание.
15. Борозанов, Борис Авксентиев – 18.Х.1897, Кратово – 5.ХІ.1951, София. Артист и кинорежисьор, създава едни от първите български филми –“Те победиха” (1940), “Български орли” (1941) и др.
16. Бояджиев, Крум Климентов – 16.Х.1904, Скопие – 20.VІ.1974, София. Музикант и хоров диригент, автор на много статии свързани с музиката.
17. Бръзицов, Димитър Христов – 13.V.1858, Дойран – 19.І.1931, София. Преводач и публицист
18. Бръзицов, Христо Димитров – 30.V.1901, Цариград - ?, син на Д. Бръзицов, журналист, писател, автор на редица очерци, репортажи фейлетони и др.
19. Букорещлиев, Ангел Атанасов – 31.І.1870, с. Плевня, Драмско – 3.І.1950, Пловдив. Известен композитор, един от първите професионални музиканти в България. Записал над 2500 народни песни.
20. Бурков, Тихомир Кръстев – 15.VІІІ.1912, Скопие – 8.Х.1987, София. Директор на Националния стоматологичен институт (1952/69).
21. Бучаков, Христо – 1857 – 1913. Роден в Кукуш. След Освобождението е първият преводач в българското дипломатическо агентство Цариград.
22. Василев, Тръпко (Т. В. Наков) – 14.ІІІ.1876, с.Личица, Костурско – 9.ХІ.1970, София. Художник.
23. Весов, Димитър Симеонов – 9.ІІІ. 1885, Велес – 4. VІІІ. 1954, София. Икономист, от 1925г. заема високопоставени постове Министерството на търговията, промишлеността и труда, а също и в Софийската търговско промишлена камара. Автор на икономически изследвания.
24. Влахов, Туше Христов – 3.VІ.1899, Кукуш – 13.VІ.1981., София. Историк.
25. Вълканов, Александър Константинов – 28.ХІІ.1904, Битоля – 4.Х.1971,София. Зоолог, хидробиолог и протистолог, преподавател в Софийския университет, член на БАН, от 1942 до 1962г. е директор на Морската биологична база във Варна.
26. Генадиев, Иван – ок. 1830 Охрид – 13.ІІІ.1890, Пловдив. Обществен деец, писател, музикант. От 1878г. е секретар на пловдивския митрополит.
27. Генадиев, Харитон Иванов – 1861, Битоля – 23.ІV.1914, София. Администратор, обществен деец, журналист и преводач. Превежда на български “Граф Монте Кристо” от Ал. Дюма (1889), “Капитан Немо” от Ж. Верн (1893), “Клетниците” на В. Юго и др.
28. Георгов, Иван – 1862, Велес – 1936, София. Философ и педагог, от 1888 до 1934 е ръководител на катедрата по история на философията в Софийския университет. Декан на Историко-филологическия факултет (1900/01) и 1908/9), Ректор на университета (1898/99, 1905/06, 1916/17 и 1918/19). Председател на Македонския научен институт (1924/27).
29. Герасимов, Михаил Михайлов – 18.І.1908, Солун - ?. Химик, професор, ректор на ВХТИ – София (1969/70), член на БАН, член на научни съвети и дружества в България, САЩ и ФРГ.
30. Гизов, Георги Попвасилев – 20.ІІ.1905, с. Зелениче, Леринско – неизв. Преподавател в Софийския университет – Медицински факултет (дн. Медицинска академия).
31. Гиновски, Владимир Костов – 4.VІ.1927, с. Галичник, Дебърско - ?. Скулптор.
32. Глушков, Петър Йорданов – 1872, Велес – 1960, София. Учител и собственик на печатница.
33. Гологанов, Димитър Иванов – 5.ІІ.1901, с. Крушево, Серско – 6.Х.1987, София. Деец на културата, собсвеник на издателство и книжарница
34. Дадов, Никола Тодоров – 20.ІХ.1921, Струмица. Артист, участвал в голям брой филми.
35. Далчев, Атанас Христов – 12.VІ.1904, Солун – 17.І.1971,София. Един от най-известните български поети, преведен на френски, руски, чешки, словашки, унгарски, немски и др. езици.
36. Далчев, Любомир Христов - 24.ХІІ.1902, Солун - ?. Скуптор, преподавател от 1935г. в Художествената академия, професор от 1955г. Автор е на голям брой картини, скуптори и паметници (сред тях е и паметника на Гоце Делчев в Скопие, направен през 1948г.).
37. Димитракиев, Константин – 8.V.1891, Крива Паланка – неизв. Преподавател в Медицинския факултет (дн. Медицинска академия).
38. Димитров, Тодор – 12.ІІ.1884, Прилеп – 5.V.1938, София. Преподавател в Аграрно-лесовъдния факултет на Софийския университет (дн. Лесотехническият университет).
39. Динев, Петър Константинов – 14.VІІ.1889, с. Куманичево, Костурско – 2.VІІ.1980, София. Музиковед и композитор, преподавател в Консерваторията.
40. Динев, Христо Христов – 15.Х.1900, с. Пътеле, Леринско – 21.ІІ.1977,Варна. Театрален и кино артист, автор на хумористични разкази и ститии по въпроса на театъра.
41. Дорев, Иван Тодоров – 29.VІІІ.1866, с.Пътеле, Леринско – 9.VІІІ.1942, Битоля. Учител, просветен деец и книжовник. Работи в Архива на Възраждането, в Министерството на народната просвета (1921/23), автор на христоматии и граматики. Член на МНИ.
42. Дорев, Панчо Василев – 25.ІІ.1878, с. Пътеле – 28. ХІІ.1938,София. Историк, един от първите български османисти.
43. Драндар, Антон Георгиев – 1837, Велес – 1925, София. Член на осръжния съд в София, началник Отдела за печата в Министерство на външните работи, кореспондент на “Ройтерс” за България.
44. Дудулов, Атанас Периклиев – 3.V.1892, Струга – 25.ІV.1971, София. Скулптор, преподавател в Художествената академия, създател на много паметници.
45. Дудолов, Димитър Периклиев 7.Х.1894, Струга – неизв. Астроном, преподавател във Физико–математическия факултет на Софийския университет.
46. Думев, Владимир – 12.ІХ.1900, Скопие – 14.ХІ.1934, София. Преподавател в Медицинския факултет (дн. Медицинска академия).
47. Завоев, Петър – 1880, Щип – 1965, София. Журналист и писател.
48. Запрянов, Трайко – 15.ІІІ.1904, с. Коритен, Солунско – неизв. Преподавател, в Медицинския факултет.
49. Захариев, Тома Христов – 7.ІІІ.1884, Прилеп – 23.Х.1940, София. Лесовъд, преподавател Агрономо-лесовъдния факултет на СУ. Основател и пръв директор (1928/40) на Службата по горско и опитно дело – първото горско научноизследователско учреждение в България.
50. Иванов, Йордан Христов – 28.VІІ..1908, Горни Порой, Серско. Химик, преподавател в Софийски университет.
51. Иванов, Йордан (Й. Й. Мирчев) – 16.ІІ.1862, Прилеп – 12.ІІІ.1907, София. Библиограф, публицист и финансист. Пръв изледовател на българския периодичен печат, член на БАН.
52. Иванов, Михаил – 1866, Прилеп – 1924, София. Медик, ръководител на Бактериологичния институт в София, председател на Върховния медицински съвет в България. Член на Македонския научен институт.
53. Ихчиев, Диаманди – 1854, Велес – 1913, София. Адвокат в Кюстендил и София, роботи в Министерство на външните работи. От 1900 до 1908г. е уредник на Ориенталския отдел на Народната библиотека “Св. св. Кирил и Методи”, открил и превел много османски документи.
54. Калъчев, Ари (Аргир Николов) 20.V.1896, Горно Броди, Серско – 25.Х.1958, ФРГ. Известен художник, емигрирал от България след 9.ІХ.1944.
55. Карагюлев, Климент Наумов – 1866, Охрид – 1916, София. Езиковед, за известно време е главен инспектор в Министерство на народната просвета. Автор на много учебници по български език, история на литературата, преводи – напр. “Дон Кихот” (1910).
56. Каранджулов, Иван – 1856 – 1930. Роден в Прилеп, дълго време висш съдия.
57. Каранов, Ефрем Цветков – 28.І.1852, Кратово – 6.ХІІ.1927, Кюстендил. Историк, фолклорист и етнограф. Член на БАН. Автор на много етнографски и исторически проучвания за Кратово и околностите му. Един от създателите на Кюстендилския музей.
58. Касърова, Люба Сплитекова – 31.V.1887, Солун – 6.ІІ.1946, София. Поетеса.
59. Киселинчев, Пандо Трендафилов – 23.ІХ.1890, с. Косинец, Костурско - ?. Скулптор.
60. Крапчев, Васил Борисов – 6.І.1903, Битоля - неизв. Преподавател в Медицинския факултет (дн. Медицинска академия).
61. Крапчев, Даниел Василев – 15.ХІІ.1880, Прилеп – 10.ІХ.1944, Горна Джумая. Журналист, редактор на в. “Илинден” (1907/8), през 1909г. редактира в Солун в. “Отечество”, орган на Съюза на българските конституционни клубове. През 1911/12 в София редактира в. “Вардар”, а през Първата световна война в. “Пряпорец”. След войната е директор на редакцията на един от най-големите български вестници.
62. Манасиев, Аргир Наков – 1873, с. Сехово, Гевгелийско – 7.ІХ.1932, Горна Джумая. Виден деец на ВМОРО, след Първата световна война се заселва в Г. Джумая.
63. Матов, Димитър Христов – 15.V.1864, Велес – 1896, Дрезден. Езиковед и фолклорист, автор на изследвания за българския фолклор и език, съредактор на сп. “Сборник за народни умотворения” (1892/95). Преподавател в Софийския университет, специалност славянски филологии.
64. Матов, Константин Петров – 3.Х.1899, Солун – 18.ІХ.1968, София. Учен – хелминтолог, член на БАН, почитен член на Общосъюзното хелминтологично дружество при АН на СССР, директор на Централната хелминологична лаборатория при БАН (1954/65). Преподавател в Софийския университет в медицинския факултет (днес Медицинска академия).
65. Милетич, Любомир Георгиев – 1.І.1863, Щип – 1.VІ.1937, София. Виден историк, филолог, етнограф и обществен деец.
66. Мирчев, Кирил Спиридонов – 3.ХІІ.1902, Битоля – 21.ХІІ.1975, София. Езиковед, член на БАН, професор от 1941г., ръководител на катедрата по история на българския език в Софийския университет от 1946г.. Ръководител на секцията по история на българския език (1951/75) и секцията по диалектология (1970/75) в Института по български език при БАН.
67. Мирчев, Милко Йорданов – 9. ІХ. 1906, Гевгели – 5. ІХ. 1973, Варна. Директор на Археологическия музей във Варна (1942 - 1973).
68. Мирчев, Петър – 1907, Битоля – 1991, София. Журналист и учен, сътрудник на Института по български език при БАН.
69. Митов, Андон Илиев – 5.І.1909, Дойран – 29.ХІ.1975, Пловдив. Медик, заместникректор на Медицински институт в Пловдив (1953/58), ректор на института (1964/66). Член-кореспондент на френското дружество за екзотична медицина.
70. Михайлов, Димитър – 18.Х..1871, Битоля – 16.V.1932, София. Преподавател по гръцки език в Софийския университет.
71. Михайлов, Панчо Атанасов – 20.VІ.1896, Щип – 17.ІІ.1965, София. Писател.
72. Мушмов, Никола – 1869, Струга – 1942, София. Музеен деец и нумизмат. От 1928 до 1931г. е директор на Археологическия музей в София. Автор на много нумизматични трудове.
73. Наумов, Никола – 1871, Щип – 1934, София. Един от създателите на ВМОК, по-късно деец на ВМОРО. Издател на редица вестници и списания.
74. Наумов, Ставри – 1870, Крушово – 1942, София. Журналист и редактор, оснавател на в. “Вечерна поща”, реедактор на в. “Дневник”, “Софийска вечерна поща” и др.
75. Несторов, Бончо – Роден в с.Връбник, Костурско, писател.
76. Огненова-Маринова, Люба Левова – 17.VІ.1922, Охрид. Археолог.
77. Пасков, Димитър Спасов – 18.Х.1914, с. Горно Броди, Серско - ?. Основоположник на съвременната българска експериментална фармкология.
78. Петров, Христо – 15.VІІІ.1901, с. Папрадище, Велешко – неизв. Психолог, преподавател в Медицинскя факултет на СУ.
79. Пасхов, Наум – 26.VІ.1893, Охрид – неизв. Преподавател в Медицинския факултет на СУ (дн. Медицинска академия).
80. Попатанасов, Владимир (Вл. П. Кръстев) – 15.V.1883, Охрид – 20.VІ.1913, на фронта. Писател на хумористични и сатирични стихотворения, фейлетони и разкази, печатани в различни вестници и списания.
81. Попниколов, Атанас – 16.ІХ.1883, с. Бабчор, Костурско – неизв. Ботаник, преподавател в Софийския университет.
82. Попов, Никола Георгиев – 1892, Пехчево – 1975, София. Османист, сътрудник и ръководител на Ориенталския отдел на Народната библиотека “Св. Св. Кирил и Методи”, София (1948-1965).
83. Поптомов, Владимир Николов – 2.ІІ.1895, Битоля – неизв. Преподавател в Медицинския факултет на СУ.
84. Попхристов, Георги – 30. І. 1889, с. Морарци, Кукушко – 26. Х. 1959, Свищов. Редактор на в. “Стопанска култура” и в. “Дунав” (1933-1935), автор на история на Свищов.
85. Правдолюбов, Димитър Георгиев – 17.ІХ.1881, Прилеп – 28.V.1942, София. Преподавател, автор на педагогически книги и статии.
86. Прокопанов, Атанас Христов – 1907, с. Емболе, Костурско – неизв. Преподавател в Медицинския факултет на СУ.
87. Протич, Андрей Димитров – 8.ХІ.1875, Велес – 3.ХІ.1959, София. Археолог, изкуствовед и художествен критик. Член на БАН. Началник културното отделение на Министерството на народната просвета (1908/12), военен кореспондент (1915/16), редактор на в. “Военни известия”, директор на Археологическия музей в София (1920/28). Автор на огромен брой научни трудове и статии.
88. Ращанов, Илия – 29.Х.1879, Велес – неизв. Химик, преподавател в СУ.
89. Ризов, Ризо Атанасов – 25.ІХ.1898, Велес – 6.Х.1971, София. Оперен певец.
90. Сарафов, Кръстьо Петров – 6.ІV.1876, с.Либяхово, Неврокопско – 27.VІІІ.1952, София. Брат на Борис Сарафов, известен артист. Днес Националната академия за театрално и филмово изкуство носи неговото име.
91. Руменов, Владимир – (ист. име Наум Мишевски) – 1870, Крушово –1939, София. Деец на ВМОРО, известен лекар, няколко пъти депутат в парламента.
92. Силяновски, Димитър Ангелов – 25.Х. 1892, Крушово – 14.VІІ.1971, София. Виден юрист, преподавател в Софийския университет, декан на Юридическия факултет (1932/33) и (1936/37). Член на Македонския научен институт.
93. Смирненски, Христо – 17.ІХ.1898, Кукуш – 18.VІ.1923, София. Известен български поет.
94. Снегаров, Иван Йончев – 12.І.1883, Охрид – 1.ІІІ.1971, София. Виден историк, изследвал главно историята на българската църква и култура, академик. Декан на Богословския факултет (1928/9, 1934/35, 1942/43 и 1947/48), член на Българския археологически институт, директор на Института за българска история при БАН (1947/50), директор на Архива при БАН (1951/53). Автор на много научни трудове, като най-известен е “История на Охридската архиепископия-патриаршия” в два тома (1924/31).
95. Спространов, Евтим Ангелов – 15.І.1868, Охрид – 5.VІІІ.1931, София. Учител писател, обществен деятел. Член на ВМОК и председател на Софийското македонско дружество. Секретар в Министерството на народната просвета, отговарящ за издаването на “Сборник народни умотворения”, секретар на Одринската (1905/10) и Солунската (1910/18) български митрополии. Окръжен управител на родния си град Охрид през 1918г. Инспектор в Духовния отдел на Министерство на вътрешните работи (1921/27). Редактор на голям брой вестници и списания, автор на много книги.
96. Спространов, Димитър Евтимов – 30.Х.1897, София – 8.VІІІ.1967, София. Известен български белетрист и драматург.
97. Стаменов, Александър Пепров – 18.І.1905, Кукуш – 16.ІІ.1971, София. Художник.
98. Станишев, Христо Арапнаков – 24.ХІІ.1863, Кукуш – 13.ХІІ.1952, София. Участник в македоноодринското освободително движение, председател на Македонското дружество в Бургас (1895), член на ВМОК и негов председател (юни 1897 – юли 1898), председател на Македонския научен институт (1930). Окръжен инжинер на Ловеч, Видин и Лом (1890/92), градски инжинер на Бургас (1892/95). Участва в едни от най-значимите за времето си строежи в България.
99. Стоянов, Антон Григоров – 24.VІІІ.1909, с. Хрупища, Костурско – неизв. Преподавател в Аграрно-лесовъдния факултет на Софийския университет.
100. Стоянов, Борислав Йорданов – 16.V.1911, Солун - ?. Архитект, заместник декан (1952/53) и декан 1966/68) на Архиктектурния факултет на ВИАС и негов ректор (1970/72). Автор на голям брой научни трудове.
101. Стоянов, Никола – 3.ІІ.1874, Дойран – 12.VІ.1967, София. Математик и икономист. Администратор в Българска централна кооперативна банка, главен секретар в Министерство на финансите (1935/36).
102. Талев, Димитър – 1.ІХ.1898, Прилеп – 29.Х.1966, София. Известен писател, главен редактор на в. “Македония”. След 9.ІХ.1944 г. е репресиран от комунистите. Автор на много творби за македонското освободително движение и епохата на цар Самуил – “Железният светилник”, “Преспанските камбани”, “Илинден”, “Братята от Струга”, “Самуил” и др.
103. Тенчов, Гоце Христов – 2.Х.1906, Солун – 26.ХІ.1960, София. Професор медик. Един от основателите на ИСУЛ, директор на Националния онкологичен институт (1950/50), автор на над 155 научни публикации.
104. Тилков, Стоян – 18.І.1870, с. Кърчево, Димирхисарско – неизв. Преподавател по турски в Соф. Университет.
105. Томалевски, Георги Христов – 16.ІХ.1897, Крушово – 28.ІV.1988, София. Писател.
106. Томалевски, Богдан Наумов – 28.VІІІ.1924, София. Син на Наум Томалевски. Архитект, проектирал голям брой обекти, в това число и ж.к. “Младост - 1” в София.
107. Торбов, Наум Наумов – 18.ХІ.1880, с. Гопеш, Битолско – 2.VІ., 1952, София. Архитект, началник отдел “Архиктектура” при Столична голямо община (1906/08). Проектира и строи над 100 обществени сгради в т.ч. и “Централни хали” (1909).
108. Трайков, Никола (Н. Т. Нарев) – 26.V.1888, с. Вранещица, Кичевско – 12.VІ.1963, София. Историк, журналист и библиограф.Четник на ВМОРО, участва в Илинден-Преображенското въстание. Участник във войните.
109. Хаджов, Иван – 1855, Струга – 1956, София. Литературен историк, езиковед, публицист и журналист.
110. Червениванов, Никола – 27.ХІ.1863, Кукуш – неизв. Химик, преподавател в СУ.
111. Чешмеджиев, Йосиф Евтимов – 8.ХІІ.1890, Скопие – 28.ІV.1964, София. Композитор и фолклорист.
112. Янчулев, Стефан - 1900 - ?. Писател
113. Яранов, Атанас – 1878, Кукуш -?. Стопански историк, преподавател в Софийския университет.
114. Яранов, Димитър – 1909, Солун – 1962, София. Географ, преподавател в Софийския университет."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Ноември 14, 2014, 05:58:45 pm

Спомени и мисли за Гоце Делчев - Климент Шапкарев от Охрид

http://www.strumski.com/biblioteka/?id=232

http://www.strumski.com/readbook/?id=232

"Отдавамъ се на такъвъ размисълъ една нощь, продължавамъ втора и мили спомени се нижатъ предъ очите ми. Преживявамъ едно, второ, трето и се унисамъ. Това, което най-много днесъ обхваща съзнанието ми, е: - Какъ така измежду всички ни другари и съученици на Гоце отъ II или  III отделение на основното у-ще въ Кукушъ, преградено съ дъски на православно и униатско, съ учители Кузманъ Шапкаревъ, Никола Вълчевъ, Вангелъ Епифаний, другарьть ни и съученикъ Гоце Делчевъ, отъ V и VI класъ на Солунската гимназия, при учитель Константинъ Величковъ и после юнкеръ отъ военното училище, стана хвъркатъ, легендаренъ, любимецъ народенъ...Кой беше, какъвъ беше тоя ни другарь - Гоце, та достигна да бъде всеобщо почитанъ народенъ герой? Прехвърлямъ спомени и търся отговоръ първо за себе си, а после да съобща това и на другите. Търся, ровя въ живота му, въ душата му, сравнявамъ го съ другите наши по първи и именити дейци и искамъ да уловя у него особеното-онова, което завладява...

А какъвъ бе Гоце? Какъвъ бе той при среща, при вечеря, при беседа, при сбирка отъ другари, при проповедь и пр. Срещнешъ Гоце на улицата, той мило те покани да го придружишъ. Влизате заедно въ кафене "Македония", сяда, кани те да седнешъ и ти. Поръча кафе, тежко-сладко-синджирлия, две кафета въ единъ филджанъ, покани и ти да си поръчашъ нещо. Скрие манастирските броеници, на които виси железно разпятие съ тялото на Исуса, извади цигари, турне една на цигарето си, система д-ръ Кохъ съ стъкълце вътре, а отъ вънъ написано "Кукушъ". Покани съ цигара и тебе. Заприказва те пръвъ, докато ти го гледашъ и му се любувашъ. И пипа право въ душата ти, на най-нежните струни. Пита те какъ си, съ една близость, съ едно съчувствие, които те каратъ да вервашъ, че той всичко е виделъ въ душата ти и се вълнува заедно и еднакво съ тебе. И ще отворишъ уста, не можешъ да не му се доверишъ, да не му се изкажешъ и за неща, които самъ отъ себе си си крилъ. И те разпитва за близките ти и за околните, като че ли и той заедно преживява всичко. Смирено, неусетно си разкриешъ душата (а после се чудишъ, какъ е станало това) и виждашъ той участвува, вълнува се отъ твоите преживелици по-чисто и по-ясно отколкото ти. Подеме те въ ръцете си, въ душата си, и следъ няколко минути той направлява твоите чувства, твоите вълнения и твоите лични преживелици.

Иска ти се да не се разделяшъ отъ него, съ него да останишъ. Дойде на масата другъ. Покани Гоце и него и го пита: "Нареди ли си работата, успокои ли се?" Дойде трети. Покани и него и пита: "Видя ли Чучковъ? Иди, сега той е въ хотелъ "Батенбергъ". Дойде четвърти. Но той вече ще става. Казва му: "Дойди довечера въ градината при гостилница "Бр. Миладинови". Ставаме всички и не ни се ще да се разделяме. - Чувствуваме близъкъ човекъ, отъ когото се откъсваме. Обръщаме се да го изгледаме още веднажъ. Погледътъ - лъчъ, като жица, остава да ни свързва до следующето виждане. Следъ вечеря седимъ отново около маса въ градината на гостилница "Бр. Миладинови". Свири и пее италианска трупа. Често въ компания са: Туше Делиивановъ, Боянъ Биолчевъ, семейство Петъръ Станкови, доскорошенъ членъ отъ касацията. Пиемъ бира, слушаме песни, шегуваме се, разказваме преживелици. И Гоце разправя свои отъ детинството си въ Кукушъ, отъ ученичеството въ Солунската гимназия.

Дойдатъ по-късно Диме, Трайче, Чучковъ и други, които не познаваме. Разприказваме се за градините край солунското пристанище, за музиките тамъ и за градините при Пиргите и при Бешъ Чинаръ. Гоце добавя: "Ама не забравяйте и затвора Беясъ куле", и пакъ се смемъ, шегуваме се. Уговоримъ на близкия праздниченъ день да отидемъ съ гювечъ на Княжево по Владайската река. Семейните съ семействата, жените ще приготвятъ обеда. Казано и свършено. Някои на съседна маса само гледатъ и мълчатъ. И пакъ дойде някой и каже на Гоце - "Готово е всичко" - "Добре". Другъ: "Дойдоха Килифарски и Икономовъ" - "Да чакатъ утре въ Княжево" и пр.

Ще легнемъ въ стаята си. Усмихвамъ се азъ и искамъ да му спра вниманието на нещо отъ приказваното и изживяното въ градината. Гоце разбира, преди да му кажа, че ми е направило впечатление нещо и че съмъ сметналъ, че и безъ това е могло, и каже: "Нека видятъ, нека знаятъ, че и азъ съмъ като всички хора. Ямъ, пия, пуша, приказвамъ, смея се, шегувамъ се, греша, волнича, обичамъ да слушамъ музика и всичко, както другите. Да не мислятъ, че азъ и другарите ми сме свръхчовеци. Да видятъ, че всеки може да бъде като мене - като насъ, стига да желае. Само желание, искрено и твърдо, е потребно. Ялъ, пилъ, волничилъ, младостъ е живелъ. Ако ще и да е грешилъ некога, днесъ въ тоя часъ, има ли искрено и твърдо желание да служи предано и самоотвержено - всичко друго е минало, изживено, и ние сме го изживели и изживяваме. Всеки може да бъде какъвто съмъ азъ, каквито са другарите ми - стига само да желае." Наистина Гоце верваше, че човекъ е създание добро или поне, че въ всеки единъ човекъ, дълбоко въ душата му, има кристално бисерно зърно, частица отъ Божественото въ природата. А Гоце, самъ съ най-голямъ брилянтъ въ гърдите си, представямъ си го, само бисера въ душата на човека виждаше, на него спираше и чудеса вършеше.

Гоце бе горски бистъръ, кристаленъ изворъ, отъ който избликваше любовь, която обгръщаше всички, издигаше ги, изпълваше ги - правеше всички крилати и пленяваше сърдцата имъ. Въ Самоковъ, той събра и семинаристи и протестантски ученици, и железари, и гимназисти, и железничари, и подофицери, и юнкери, та образува собствени чети, а следъ това почти всички тяхъ направи самостоятелни районни войводи. Гоце плени Яворова, Наумова, Кипрова и ги взе въ Пирина вестникъ да редактиратъ съ пушка на рамо и песни да пеятъ, поведе той техници бомби да правятъ, офицери инструктори да ставатъ, и такива канари като Сандански и идеолози като хаджи Димовъ. Всички плени той съ своя магнитъ, що таеше въ гърдите си. Той беше винаги чистосърдеченъ, ясенъ, откровенъ, набързо нахвърляше мисли предъ другари, свои равни. Той никога не позираше...

Гоце имаше религиозенъ култъ къмъ майката. Гоце обожаваше майка си. Той верваше, че майката е посредникътъ между божественото и човека, че тя съ ръцете си взима частица отъ Божеството и го слага въ гърдите на рожбата. Навярно на нея той дължеше нежностьта на своето сърдце. Гоце бе най-мекиятъ, най-отстъпчивиятъ, най-уважаващиятъ мнението на другите въ другарските сбирки...

Седи Гоце на миндеръ, скръстилъ нозе и наоколо му въ кръгъ млади довършващи училища, или готови на прага да влезнатъ въ обикновения делниченъ животъ. Пита ги: "Какъ сте, какъ се чувствувате, доволни ли сте отъ положението, копнеете ли да встъпите въ живота утре, блазни ли ви околния животъ, положението на по-старите ваши другари?" И получава отговоръ: "Не!...Не!" Вижда Гоце недоволници, съ бунтуващи се души отъ строя, отъ реда, отъ положението, отъ моралното наслагане. Изказватъ се, а некои много резко и бойко. Изслушва Гоце, па каже: "И азъ така, и азъ бехъ недоволенъ и срещахъ млади като васъ и копнеещи за доброто, за хубавото, да се изказватъ, да негодуватъ." Въздъхнатъ наобиколилите го, зачервятъ се, засилятъ, некои се просълзятъ, а Гоце почва своята изповедъ: "И азъ можехъ да остана на длъжность, на работа и да търкалямъ дните и месеците единъ по единъ, да мъкна живота, да наведа вратъ, да тегля и да робувамъ. Но четохъ доста и научихъ, че това е безсмислица, и че не е за мене тоя животъ. Копнеехъ още въ училището за волность, за свобода преди всичко, а никъде у насъ не виждахъ, че мога да я намеря. А и смисълъ за живота не виждахъ въ това да ядешъ, да живувашъ и да умрешъ. Все едно като да не си се родилъ. Търсихъ въ книгите, търсихъ въ миналото, въ живота на други. Много четохъ, много търсихъ, и най-после видяхъ място, където човекъ може да намери свободата за себе си, да бъде безгранично свободенъ - това е ...въ висините при орлите. Тамъ, като тяхъ, човекъ се чувствува, диша целия въздухъ, стои независимъ отъ всички, що погледътъ и мисъльта му могатъ да дадатъ на въображението му. Отхвърляхъ всички ежби, всички дрязги, всички борби въ всекидневния животъ. Не ме ласкаеха и всички надпреварвания, за да се издигнешъ на гърба на другите и да стоишъ надъ другите. Мислехъ и за мнозина, които са си давали живота по разни начини и пътища заради доброто, заради хубавото, за благото на народъ, на отечество. Азъ съ своите слаби сили не мога да стигна великаните. Намерихъ, че мога да дамъ смисълъ на моя животъ най-лесно, най-бързо и най-хубаво, като слезна отъ орлови висини въ село, където има нещастни, буквално нещастни, добри наши братя, които гинатъ и гниятъ не въ една неволя, не въ едно робство. Да ида при тяхъ, да ги прегърна въ душата си, да стопля съ обичь измръзналите имъ сърдца, да имъ кажа да не се каратъ, да не се съдятъ, да не си пакостятъ. Да се обичатъ и да не прибегватъ до турските съдилища, сами да решаватъ братски споровете си. Да не робуватъ на бейовете. Да приематъ съ открити обятия левентъ-юнаци, които всичко са изоставили за да дойдатъ при тяхъ, да имъ даватъ подкрепа, за да отидатъ по всички села и градове навсякъде това да учатъ, това да проповедватъ. Разбира се, това не може да стане, не може да се движишъ, ако немашъ пушка на рамото. Извършишъ това въ едно село и въ второ, оттеглишъ се въ орлови висини и чувствувашъ се честитъ, доволенъ - извършилъ си по силите си добро, хубаво дело. Заспишъ честитъ, спокоенъ. Така са постъпвали и други наши предшедственици и великани - Ботевъ, Левски, Караджата и др. И, за да се прегърне тоя животъ, нема нужда отъ никакви трудове и грижи и дълги подготовки. Доста е да искашъ, да пожелаешъ и да дадешъ дума предъ себе си и да потеглишъ - даже още днесъ." Сияятъ лица готови да полетятъ, а ако е тамъ и Чучковъ или некой другъ старъ войвода, направи разпятие отъ кама и револверъ, готовите го целунатъ и произнесатъ традиционната клетва, крилати, щастливи и доволни пръвъ пътъ въ живота си. Гоце прибави: "Кълнемъ се не само да умираме - това е лесно, а да живеемъ и целия си животъ да дадемъ на това свето дело."

Това приказва Гоце и това беше самата истина. Гоце така преброди целата родина отъ Лозенградъ до Битоля, отъ Скопие до Солунъ и Сересъ съ центъръ Пиринъ планина. Влиза той и въ битолския затворъ, преоблеченъ като свещенникъ съ светия потиръ за причастие, тамъ съ Даме да се срещне, мисли да размени. Отиде той и въ Кукушъ, въ родната си къща, майка, баща и сестри да види, съ магаре натоварено съ дървени въглища. И кътче не остави не посетено отъ китна Македония. Миналъ нейде веднажъ, той е вече всеки день очакванъ, всеки день желанъ, най-вече при недоразумение, при спорове между заклети дейци. И съ пристигането на сияйната му величава фигура - спорътъ самъ става дребенъ, разрешава се така, както доброто човешко сърдце диктува. Гоце пожелаваше да доведатъ при него и грешника осъденъ...пронизващиятъ погледъ потърсва душата на грешника и я пита, защо е грехъ извършила. Намери Гоце трептящите струни на слабата човешка природа и каже - "Прощавамъ ти". Разплаче се грешникътъ, крака целува. "Сгрешилъ си, рискованъ подвигъ ще извършишъ, за да видятъ съселяните ти, че и ти имашъ въ гърдите си нещо добро, човешко, та като го извършишъ, и те да ти простятъ и заживеятъ съ тебе."

Гоце бе нареченъ отъ населението оттатъкъ Вардаръ, отъ дейците тамъ, отъ четите, войводите, главенъ инспекторъ на всички чети и войводи. За всеки големъ и труденъ споръ всички чети и войводи желаеха Гоце да бъде съдията, арбитърътъ, който да реши въпроса. А отсамъ Вардара, където той бе нареченъ хвъркатъ, защото често и навсякъде се виждаше и очакваше - разбираха само отъ себе си, че всеки важенъ споръ между чети и комитети, всека важна наредба, ще се реши отъ Гоце. И всекога сърдцето решава, сърдцето надделява. То, Гоцевото сърдце, пленяваше, обайваше. А най-ближенъ на Гоце бе измъчениятъ селянинъ на нещастна Македония...

Гоцевата любовъ бе топла, сгряваща, трогваща, пленяваща. Той желаеше да прегърне ближния си нещастенъ селянинъ, на когото бе обрекълъ, посветилъ живота си. Той обичаше всекиго по-отделно, по-единично. Познаващъ издънъ душата на всекиго, всеки едного би взелъ въ стаята си, въ леглото си, би се покрилъ съ единственото кепе, би ялъ отъ паницата му съ една лъжица, би ялъ отъ черния хлебъ отъ торбата му. И не за демагогия, а би се скрилъ никой да не го види, никой да не знае. Да вкуси отъ черния коравъ хлебъ, намокренъ съ потъ и горчиви сълзи, да вкуси и да свещенодействува въ душата си, като и той самъ оброни сълза върху тоя черенъ хлебъ, плодъ на черна мизерия и трудъ, но...никой да не види...Мечтаеше за свободата и безграничната любовъ между човеците. Гоце носеше въ душата си велико знаме - знамето на абсолютната свобода на безграничната любовъ, но...съ пушка задъ гърба. Достойно и самоотвержено да запазишъ тая свобода за себе си и да помагашъ тя да бъде запазена за всекиго едного. Също достойно и съзнателно да пазишъ и тачишъ безграничната любовъ между всички и да бъдешъ готовъ да дадешъ живота си за запазването на тая любовъ. И верваше Гоце, че може да се служи на тоя идеалъ. И не само да се служи, но може, макаръ някога, и да се реализира. И тоя идеалъ Гоце бе възприелъ и проповедваше не като интелигентъ, който требва да има и е намерилъ за моментъ единъ идеалъ, да попълни и той временно празднотата въ живота и да парадира. Не. Този блянъ за Гоце бе кръвь отъ кръвьта му, плъть отъ плътьта му. Това бе неговата органическа връзка съ смисъла на живота и неговото лично битие...

Гоце не бе суетенъ. Гоце знаеше отъ учителя си К. Величковъ "Ековете" на Ив. Вазовъ (Лава-лава) и мъдростите на Соломона (Суета-суетъ). Гоце несмалко щеше да ни остави съвсемъ безъ своя ликъ, безъ портретъ. И ако се съгласи само веднажъ да се снеме, то бе отъ мили чувства и да остави портретъ на майка си. Въ снимката на неговата чета той не е седналъ на челно место, както всички войводи сядатъ. Ликътъ му не може да се различи между другите на задната редица. Той не зае и никое видно место въ иерархията на организацията. За дейци и воеводи той бе главенъ инспекторъ, но никой не бе го избралъ, а всички го признаваха за такъвъ.

По мое мнение Гоце би приелъ една малка славица - да пише некога въ историята, всемирната история на всички културни народи въ света отъ всички векове, че съществува на земното кълбо български народъ, че има отъ тоя народъ една часть, която се казва македонски българи и които са достигнали до Бяло Море. И че македонските българи са потомци на Кирила и Методия, що преди 1000 години дадоха светлина на целото славянство. Днесъ тия същите македонски българи работятъ и се жертвуватъ за своята политическа свобода, за да издигнатъ знаме, хубаво за целото човечество, за всички народи въ всички векове, знамето на абсолютната свобода и безграничната любовъ, както той ги разбираше. И въ тая борба на своите сънародници и Гоце е билъ редникъ отъ първите...
Поклонъ предъ величавия образъ на безсмъртния Гоце!"

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Декември 05, 2014, 03:28:29 pm

През пламъците на живота и революцията - Михаил Думбалаков от с. Сухо, Лагадинско, Македония

Том I-ви: http://strumski.com/biblioteka/?id=447
Том II-ри: http://strumski.com/biblioteka/?id=474
Том III-ти: http://strumski.com/biblioteka/?id=486

"Стихийниятъ пожаръ, който бе обхваналъ Балканите презъ 1912 година и се бе развихрилъ съ буреносна сила надъ европейските предели на Турция, само осемъ месеци следъ турския разгромъ обгори и довоенните гранични синури на България. Единъ народъ, който бе изтръгналъ победата и който бе отхвърлилъ на Малоазийския брегъ неканените гости на Европа презъ вековете, сега допиваше горчивата чаша въпиющата неправда и на страданието, поднасяна му отъ една немилостива ръка.

Коварството и безчестието на българските съюзници отъ 1912 върху тази плоскостъ построи аморалната теза за "ревизия" на единъ договоръ, чийто единственъ недъгъ бе - антибългарската поделба на Македония. Но свободното царство вече бе дало съгласието си чрезъ този договоръ за една ампутация на родни (исторически, етнографски и географски) земи въ служба на една международна етика, която изискваше жертви въ името на мира всредъ най-запалителното тогава гнездо на Европа - Балканите...

Народната покруса и огорчение бе необхватно. Ала единъ жилавъ и упоритъ народъ, който подъ звуците на "Шуми Марица" бе стигалъ не веднажъ до бреговете на всички морета, които миятъ Балкана, сега жертва на измена и перфидия, се прибираше подъ могъщата сенка на Стара Планина, отправяйки по всички посоки една импровизирана закана въ рими. Докато единъ певецъ, който бе отразилъ народното негодувание срещу измената съ мотива:"Съюзници, разбойници...", сега другъ, неизвестенъ, загатваше реванша съ простите думи на едно бодро слово - съчетание, което определяше една констатация:
"Съ сърби, съ гърци, съ турци,
ний бихме се безъ страхъ,
но подлите ромъни,
вдигнаха малко прахъ..."
Следъ Букурещъ, чувството за мъстъ щеше да обуславя всички ходове на ръководителите на българската национална политика...София посрещаше завръщащите се полкове съ:"Добре дошли герои". Край това приветствие на триумфалната арка личаха надписи съ имена, които напомняха, къде бе изковано безсмъртието на българската бойна слава. Тъпите удари на войнишките ботуши и едно сдържано:"Ура!" се извиваше въ въздуха като болезненъ ревъ.

Свободните българи щяха да се пръснатъ по домовете си и подъ родните стрехи, щяха да намерятъ и отмора и "забрава". Но македоно - одринци, видели родния край и подишали въздуха на свободата, сега отново прокуденици, изживявайки мълчаливо и съ достойнство своята драма, се сливаха въ сивата войнишка маса, която изнизваше безимената си мъка подъ триумфалната арка.

Загубенъ между хилядите невзрачни синове н съдбата, заслушанъ въ тържествените звуци на националния химнъ и при вида на София, безъ да забравямъ преживяното, подъ прозрачния крепъ на България, азъ се взирахъ въ посрещачите, разпознавахъ близки и познайници и се радвахъ. Радвахъ се като дете, което за дълго бяха откъснали отъ майчините скути и сега отново бе въ тяхъ. Ние загубихме войната, но безъ нито едно бойно поражение. Загубихме огромни пространства родни земи. Но нали България бе жива? Азъ вервахъ въ нейната звезда...

Въ следвоенна София всичко живееше подъ знака на току-що преживяната национална катастрофа...Хилядите бежанци изпълваха ханищата и покрайнините на столицата и скитаха изъ царството голи, бездомни и гладни...И гърци и турци и румъни и сърби вилнееха изъ Тракия, Добруджа и Македония, като упражняваха нечуванъ тероръ надъ тези български земи. Коварните потомци на Елада водеха юдинското хоро на модерните вандали. Воплите на единъ изтерзанъ и отново поробенъ народъ раздираха небосклоните на Балкана. Телеграфътъ разнасяше изъ света теглото на едно нечувано по своята жестокостъ робство, ала Европа, заета твърде много съ свадата на галените си деца, бе глуха за страданията на другите. България бе безпомощна. Македония бе оставена сама на себе си. Съседите й знаеха това и безчинствуваха. Но когато викътъ отвъдъ границата ставаше сърдцераздирателенъ, тогава отсамъ, въ свободните предели на родината, кръвьта нахлуваше въ главите и въ шумни демонстрации, отекваше ободрителенъ отгласъ...

Май. Пролетьта е пробудила за новъ животъ природата. Горското усое, въ гласътъ на планинските ручеи, на птиците и на вятъра, пакъ ще запее хайдушката песенъ на бунта изъ ония земи, въ които някога бродеше непокорния духъ на четника. Мнозина отъ тези чада на родните балкани паднаха. Мнозина останаха живи. Мъртвите не са забравени...Въ стаята, на ул. "Гурко", където бе съхранявана архивата на Македоно-одринци, бе окачена и висеше самоинициативата на дейците, на първите хора на Македония, на нейните воеводи. Не посещавахъ тази "канцелария"защото ми навеваше мъчителенъ споменъ. Като че въ тази стая, потънала въ прахъ, лежаха неподвижни не възродителни идеали, а мъртви фетиши. Тукъ, между четирите стени виждахъ погребана отъ отчаянието на нейните първи синове македонската кауза...

Въ неговия гардеробъ четническата бурка и офицерския му шинелъ носеха следи отъ десетки куршуми. Французите му изпратиха, следъ много изстреляни на халосъ патрони единъ смъртоносенъ снарядъ. Велесъ бе посрещналъ смъртните му останки съ трогателно съчуствие. Но не за първи пътъ го бе посрещалъ този градъ. Некога, като младъ подпоручикъ, когато Македония бе още подъ турско иго и семейството ни все още живееше въ Солунъ, въ блестящата униформа на български офицеръ отъ 4 коненъ полкъ братъ ми, на пътъ за Солунъ, се бе отбилъ и въ Велесъ. Тукъ въ единъ кратъкъ престой той бе обралъ възхищението отъ гордия му видъ и отъ българската офицерска униформа велешани. Недавна той бе марширувалъ триумфално презъ градътъ, понесенъ отъ крилете на победата. Отстъпващъ предъ победоносните стъпки на българите, врагътъ бе отхвърленъ отвъдъ линията Водоврътъ - Градско. Те, дружини и полкове, щяха да продължатъ своя буенъ маршъ напредъ, но единъ отъ първите между техъ, ги бе напусналъ при Водоврътъ. Сега войници и велешани беха скършили коленете си предъ гроба на единъ герой, оплаквайки съ истинска скърбъ трагичния му край. И едните и другите имаше за какво да скърбятъ. Войниците бяха оплакали единъ примеренъ началникъ, който ги бе водилъ пръвъ въ боевете. Велешани, сбогувайки се съ него, сякашъ се бяха сбогували и съ кратката си свобода. Църковниятъ дворъ на велешката църква св. Пантелеймонъ бе приютилъ за веченъ покой неспокойния духъ на падналия за родината. Дълголетенъ яворъ хвърляше широката си сенка върху самотния му гробъ.

Гордъ и величественъ, таинственъ въ тишината на църковния дворъ, безмълвния чинаръ сякашъ отразилъ въ своя ръстъ духътъ на мъртвия, бдеше на мъртва, на вечна стража надъ юнашкия гробъ. Една купчина пресна пръстъ напомняше края на единъ животъ, изживянъ въ верна и беззаветна служба на родни идеали. Но нека му бъде утеха родната пръстъ, която засипваше войнишкия му гробъ. Стоя предъ този раненъ гробъ и галя съ влаженъ погледъ малката могила. Едно сърдце, което ме бе научило, какъ да обичамъ родината, бе престанало да тупти. Зная, че падналите въ боя "не умиратъ". Но това безсмъртие бе за винаги изтръгнало съ ледени пръсти единъ реаленъ животъ. Разтривамъ по обичай, между пръстите си неколко буци влажна пръстъ и сякашъ стискамъ за сбогомъ мъртвата му десница. Сълзи на братска обичъ рухватъ по страните ми. Няма мъжество тамъ, където зяе братски гробъ...

Въ полка пристига новото нареждане да бъдатъ отделени групи отъ войници изъ всички части и отправени къмъ българското крайбрежие на Бялото море като брегова охрана. Съглашенската флота бе връхлитала често зле защитения български брегъ. Щяхъ да видя любимото Бяло море, щяхъ да се полюбувамъ на кроткия му видъ, на прозрачните му води и на хубавата му риба...

Малкото царство на българите противопоставяше на великобританската империя при Дойранъ своята Плевенска дивизия. Тя, обаче, се оказа достатъчна. Върху насъ се изсипва въ честите боеве, стрелбата на некои разсърдени батареи и картечни гнезда, но съсредоточено, неизменно и упорито, шестотинъ огнедишащи оръдейни гърла бълваха своя огънь срещу превърнатите въ гробници позиции на Плевенската дивизия. Неприятельтъ, насочвайки се къмъ Дойранските възвишения напраздно се мъчеше да овладее господствующата височина "Кала-тепе". Ключ на фронта, "Кала-тепе", бе превърнатъ въ Вердюнъ на Балканите. Здраво укрепената линия криеше въ бетонираните си окопи защитниците. Триста оръдия задъ и телените мрежи предъ тяхъ щяха да отговарятъ съ неизменна енергия на британския натискъ. Никой не бе предполагалъ, че единъ фронтъ, създаденъ като военна демонстрация, насочена да отслаби българския устремъ на южния фронтъ, ще се изроди въ една величествена епопея, поделена между българи и англичани..."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Декември 09, 2014, 02:15:08 pm

Из спомените на Дякон Евстатий - Георги Димитров Шкорнов, известен като Дякон Евстатий или Черния войвода от с. Нестрам, Костурско, Македония

http://strumski.com/biblioteka/?id=462

"Роденъ съмъ на 12.II.1873 г. въ с. Нестрамъ, Костурско. Родителите ми се казваха Димитъръ и Мария Шкорнови. Светското ми име беше Георги. Първоначалното си образование получихъ въ родното си село. Следъ това заминахъ въ Св. Гора въ Зографския монастиръ, дето продължихъ образованието си при карейското училище. Презъ 1892 г. монастирското управление ме изпрати на учение въ Цариградското духовно училище, което презъ следната година се реформира въ духовна семинария. Поради разпространилата се тогава въ града болестъ холера, училището бе закрито временно, а учениците изпратени въ солунската гимназия...После постъпихъ писаръ при солунската българска митрополия, напътствуванъ отъ секретаря на последната - Хр. Батанджиевъ, членъ на Централния комитетъ на основаната презъ 1893 г. революционна организация. Тукъ азъ бехъ посветенъ въ делото отъ Дамянъ Груевъ и, още младъ и буенъ, скоро бехъ заподозренъ отъ турската полиция, та бехъ принуденъ да напусна града. Презъ Цариградъ, пристигнах въ София, дето постъпихъ като дяконъ въ старата черква Св. Никола. Тукъ азъ стояхъ само неколко месеци, защото пристигналия въ София пловдивски митрополитъ дедо Натанаилъ ме прибра при себе си за дяконъ въ пловдивската катедрална черква. Покъсно по нареждане на Св. Синодъ бехъ изпратенъ за дяконъ въ българската черква въ Букурещъ, дето стояхъ до м. ноемвриь 1902 г. Извиканъ отъ Борисъ Сарафовъ, азъ заминахъ за София...

Требваше да си помисля и взема съдбоносно решение... Дълго време азъ се борихъ съ поставения отъ себе си въпросъ: да служа на черквата, за която съмъ възприелъ духовенъ санъ или да служа на родината си съ пушка въ ръка. Възприехъ последното и решихъ да работя за своята родина като нелегаленъ. Дадохъ съгласието си и вече станахъ членъ отъ четата на Б. Сарафовъ, която на 25 януарий 1903 г. мина българската граница презъ Осогово при местностьта "Руенъ". Скоро четата ни се отзова въ Малешевско. Тукъ пристигна и кратовската чета, подъ войводството на Атанасъ Бабата, който дойде да се  съвещава съ Бориса...

Въ Параловския монастиръ Борисъ Сарафовъ се срещна съ Ан. Лозанчевъ и Г. Пешковъ, като представители на битолския окръженъ комитетъ. Следъ тази среща четата на Б. Сарафовъ се раздели на две части: по-големата часть начело съ Сарафова замина за Костурско, а поручикъ Димитъръ Стойковъ и азъ съ шестима четници заминахме за с. Карамане, дето се срещнахме съ битолския околийски войвода Георги Сугаревъ, къмъ четата на когото се присъединихме. Следъ като обиколихме полските села, къмъ края на м. мартъ, се прибрахме въ с. Смилево. Тукъ се получи известие, че Тома Давидовъ е убитъ въ с. Оздолени на 13 мартъ (ст.ст) и че остатъка отъ четата му пристига въ Смилево. По-късно, по нареждане на окръжния комитетъ, азъ, поручикъ Д. Стойковъ и Хр. Настевъ бехме натоварени да продължимъ съ ревизионната чета делото на Тома Давидовъ - да инспектираме Охридската, Кичевската и Демиръ-Хисарската революционни околии. Следъ направената ревизия въ поменатите околии, четата се върна въ Смилево, дето заварихме освободения отъ заточение Дамянъ Груевъ и върналия се презъ преспанско Борисъ Сарафовъ. Това бе къмъ края на м. мартъ, преди смилевския конгресъ. Почнаха се приготовления за конгреса. Отъ конгреса до обявяването на възстанието азъ бехъ постоянно съ Дамянъ Груевъ...

До 14 августъ въ Смиловската гора беше и щаба на възстанието - Дамянъ, Борисъ и Лозанчевъ, а на 15 августъ, следъ големото сражение въ и около Смилево, войските на Бахтиаръ паша изгореха селото, та четите се оттеглиха въ Демиръ-хисарските планини...Скоро следъ това получи се известие отъ Висока (София), че България няма да се намеси, та възстаническиятъ щабъ реши да се прибегне къмъ демобилизация на четите, предъ видъ още и на това, че зимата вече бе настъпила, възстаническите сили беха изтощени и че бе провъзгласена амнистия отъ султана. Населението почна да се прибира по домовете си, като складира оръжието си въ определените места по планините, а четите съ оръжието си запътиха се къмъ българската граница. Следъ заминаването на повечето чети въ България, Даме, Хр. Узуновъ, Г. Сугаревъ и азъ съ трима още четници останахме въ Смиловската планина. Населението отъ изгореното с. Смилево ни продоволствуваше презъ зимата. Ние разполагахме съ три чувала брашно и осемъ пити кашкавалъ, отпуснати чрезъ смиловските селяни.

Презъ единъ зименъ день, разположени въ едно скривалище въ Смиловския балканъ, Даме повдигна въпроса: какво да се прави предъ видъ настъпилата сурова зима и новото положение. Въ единъ моментъ на общо мълчание, Даме стана на крака, и подпренъ на пушката си, съ втренченъ къмъ тримата ни погледъ каза: мили и скъпи мои другари. Смятате ли и вие да ме напускате? Въ този моментъ Сугаревъ скочи на крака, прегърна Дамето и му заявява, че той никога това няма да стори и силно го прегръщаше. Същото направи Узуновъ, а после и азъ. Въ момента на прегръщането по даденъ знакъ отъ Дамето, всички дигнахме карабините нагоре и дадохме клетва, че ще продължимъ делото на революцията и че дето е Даме, тамъ са и неговите верни другари. Заехме се за работа и обходихме селата въ съседните околии, съ цель да поддържаме духа на пострадалото население и стегнемъ отново редовете на организацията. Два дена преди Коледа на 1903 г. Даме влезе въ Битоля, за да уреди управление въ града. Хр. Узуновъ по-рано бе изпратенъ въ Охридъ съ същата мисия, а Сугаревъ и азъ бехме натоварени да обиколимъ селата въ Битолско, Кичевско, Демиръ-Хисарско и Ресенско...

На 1 октомврий, преди обявяването на балканската война, съ чети минахме границата и се отзовахме въ Македония азъ, П. Христовъ, Г. п. Христовъ, К. Дзековъ, Ал. Ефтимовъ, Хр. Цветковъ и Гр. Джинджифитовъ (мой помощникъ), всеки за определения му районъ. Следъ като минахме Вардара, при с. Конопница (Тиквешко), имахме сражение съ турска войска. Тукъ ни настигнаха съ четите си войводите В. Чекаларовъ, Хр. Силяновъ, Пандо Сидовъ и др. Заедно съ техъ вървехме до с. Сборско (Мъгленско), дето се разделихме. Обикаляйки района си, въ с. Кронцелово узнахъ, че гърците завзели гр. Воденъ, поради което заминахъ за с. Владово. Отъ тука съобщихъ на коменданта въ града, че ще пристигна съ 25 души четници.

Възседнали на коне като кавалеристи, влезохме въ Воденъ, тържествено посрещнати отъ населението и учащата се младежъ, обсипвайки пътя, по който минавахме съ цветя, вънъ и въ града...Въ града престояхъ три деня и после заминахъ за Мъгленско и се установихъ въ с. Почепъ. Отъ тукъ изпратихъ окръжно до всички мегленски бегове (помаци) да се предадатъ на българската войска, като имъ съобщавахъ, че косъмъ отъ главите имъ няма да падне. Беговете се събраха и решиха да предадатъ цело Мъгленско на българската войска, дето бе установена българска администрация и отъ другата страна на Паякъ планина - въ Гумендженско. Но и двете тези български околии останаха като оазиси средъ гръцки и сръбски войски. Българската властъ и войска тукъ можа да се задържи само три и половина месеци...

Презъ световната война бехъ въ щаба на XI македонска дивизия. После бехъ преместенъ чиновникъ въ лазарета й, а най-после бехъ назначенъ за началникъ на партизански отрядъ въ Гевгелийско за разузнаване разположението на противника."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Декември 13, 2014, 06:56:52 pm

"Съчинения на Трайчо Китанчев", 1898 г., от Ресенско, Македония

http://strumski.com/biblioteka/?id=275

ОТЧЕТЪ НА СОЛУНСКАТА БЪЛГАРСКА ГИМНАЗИЯ "Св. Кирилъ и Методия" за презъ учебната 1882/83 г.
"За идущата учебна година, безъ всеко съмнение, утвърдително може да се каже, че ученици ще да има много повече, понеже тукашната гимназия, като единственно средно учебно заведение на българите въ Македония, отъ година на година все повече и повече ще се пълни съ ученици. Най-настоятелна, неминуема нужда е - да се направи преди всичко зданието на гимназията. Споредъ както се вижда отъ по-гореказанното за зданието на гимназията, въ сегашната вехта сграда не беше възможно да се побератъ учениците даже тази година...По-скорошното свършванье на почнатото ново здание е нуждно и необходимо и по други причини. Тука особено българското население е навикнало да гледа на вънкашностьта, и за това може да се привлече най-много чрезъ вънкашность. Ако би да стои още неколко време така недоправено зданието, губи се твърде много отъ престижа на българщината и отчаянието, което е твърде естественно у тукашните българи, които са виждали разни надежди осуетени, пакъ ще се прояви съ особенна сила, подклаждано отъ гърците, и ще може да доведе голема вреда на учебното и на народното ни дело.

За успеха на гимназията въ идущата учебна година нуждно е подобрението на пансиона. Съобразно съ местните условия, въ които е поставена гимназията и изобщо българщината тука, необходимо е да съществува при гимназията пансионъ, въ който, по възможность, да бъдатъ поместени всички ученици. Директоръ на пансиона желателно е да бъде некой българинъ, отъ въспитателите поне двама требва да бъдатъ българи съ по-високо образование, съ доказана честность и съ отлично поведение, за да могатъ да въспитаватъ учениците въ народните ни нужди и интереси, защото отъ опитъ се виде, че не само направление, но и никакво въспитание чужденците през истеклата година неможаха да дадатъ на учениците. Особенно би било желателно, щото надзирателите българи да знаятъ френския язикъ, защото само въ такъвъ случай учениците могатъ да се ползуватъ отъ този язикъ и да разбиратъ своите въспитатели отъ друга народность...

Но най-добрата гаранция за добрия ходъ на всеко учебно заведение е - добриятъ съставъ на учителския персоналъ. На много пъти учительтъ е длъженъ да заменява за ученика ръководствата, да му дава улеснения при неманьето на пособия и изобщо отъ личностьта на учителя твърде много зависи успеха по онзи предметът, който той се заема да преподава. Особенно по нашите български места, като немаме никаква литература по некой предметъ, учителътъ требва да има доста големо развитие по предмета, който се заема да преподава. Въ това отношение не само въ нашата гимназия, но и въ всичките почти български училища остава още твърде много да се желае...

Требва да се обърне сериозно внимание върху преподаваньето на официалния въ страната турски язикъ. Безъ съмнение не требва да се привождатъ никакви доказателства въ полза на това мнение, защото то е явно. За българите въ Македония, необходимо е да знаятъ своето положение, своите права и длъжности, което безъ знанието на този язикъ не е възможно, нито пакъ ще може некой да си защити правото, ако да не знае поне до некаде официалния язикъ...

11 Май се празднува най-тържественно въ всеки градъ, въ всеко село, дето се говори български язикъ и диши българщината. Днесъ всички българи, както освободени и полуосвободени, тъй и находящите се подъ чужда властъ - всички се намиратъ съединени подъ влиянието на едни и същи мисли, на едни и същи благородни и възвишени чувствования на душата, които този денъ се отражаватъ най-силно въ техните весели лица. Тези мисли, тези чувствования са величието на днешния священъ праздникъ и значението му за бъдещето на насъ, българите. Той е праздникъ въ памятъ и слава на двамата Солунски братя, Кирилъ и Методия, които самата църква е поставила въ числото на святците. Тези двама братя ни дадоха кръстъ и книга, вера и наука.Те покръстиха и посвятиха въ евангелските истинни целото славянство. Те измислиха славянската азбука, преведоха Св. Писание на язика ни и така положиха основите на нравственното и умственното развитие на българския народъ и на славяните въобще.

Животътъ на двамата тези народни наши просветители е отъ най-назидателните. Истински пастири и съвестни учители те испълнявали длъжностьта су най-ревностно, като имали предъ видъ само доброто на народа си. Те се отричали отъ всички земни блага, презирали съкровищата и удоволствията и се въодушевлявали отъ единственното желание - верно да служатъ на народа си. Чрезъ неуморимите си трудове, продължени отъ учениците имъ, те распръснали вековния мракъ на невежеството и язичеството, и посяли небесната благодатъ, благотворната светлина на науката и верата. Така българина почналъ да се облагородява, неговите диви нрави да се умегчаватъ и българският народъ вървялъ исполински къмъ просвещението, за него вече наставалъ  златния векъ - Симеоновата епоха... Сега требва да последваме добриятъ примеръ на нашите първоучители - да се покажемъ истинни техни потомци и достойни техни последователи. Нека за това най-вече служи и бъде вечна техната памятъ между българите...

Западно-македонското наречие е едно отъ най-оригиналните наречия на българския езикъ. На това наречие говори една голема частъ отъ българскиятъ народъ, и ако не за друго, а само по тая причина, то заслужава най-сериозно внимание на нашите филолози. Независимо отъ това, въ него са се запазили отъ старобългарския езикъ толкова хубави, чисто български думи и форми, и изобщо останало е такова богатство, щото е желателно, при развиваньето и усъвършенствованьето на новиятъ ни книжовенъ езикъ, да черпимъ материалъ отъ него съ пълни ръце...Между такивато особенности на западно-македонското наречие, които заслужватъ да се изучатъ и запазятъ като архивъ на езикътъ, е и ударението върху думите, което съставлява една отъ най-оригиналните черти..."

2 Aвгустъ 1887 г., Трайчо Китанчев - училищенъ инспекторъ на Търновското учебно окръжие
"Ваше Царско Височество!
Гражданите на старата българска столица съ въсторгъ идатъ предъ Ваше Царско Височество въ сърцето на тая стара столица, която е била источникътъ на толкова исторически събития. Търновските граждани, както и всички други събрани тукъ отъ разни страни на нашето отечество, като дохождатъ тукъ предъ Ваше Царско Височество, изразяватъ своите чувства на преданность и благодарность, за Вашето решение да дойдете между насъ, въ такива трудни минути, и да поемите тежкиятъ товаръ, който България Ви възлага.

Ваше Царско Височество!
Наистина българскиятъ народъ се е намиралъ и се намира и сега още въ много тежко положение. Наистина българскиятъ народъ отъ старо време и до днесъ е билъ много страдаленъ и ще е много страдаленъ. Наистина българскиятъ народъ не е направилъ такива работи съ които да излезе предъ светътъ, но и тази малка частъ, която е направилъ, му дава надежда за светло бъдеще подъ предводителството на Ваше Царско Височество, който въ такива трудни времена се наемате да ръководите нашата държава.

Ваше Царско Височество!
Гражданите на старата българска столица иматъ пълна надежда, че желанието на народа ще бъде удовлетворено, че надеждите му ще бъдатъ осъществени. Гражданите на старата българска столица вярватъ, че подъ Вашето управление ще цъвти свободата и ще се почитатъ народните правдини и че ще дойде единъ денъ народътъ да прогласи себе си за народъ самостоятеленъ, за народъ независимъ.

Ваше Царско Височество!
Народътъ възлага на Васъ всичката си надежда за осъществението на народния идеалъ; народътъ ще тръгне подиръ Васъ единодушно; народътъ ще жертвува живота, имота и честьта си всекога, когато нуждите на държавата го изискватъ. Имайте доверие въ народа; осланяйте се на неговите плещи и той не ще Ви остави никога. Гражданите отъ старата българска столица се надяватъ въ Вашето лице и Вашата династия да се подновят старите български царье Крумъ, Симеонъ, Асенъ и др. Да живее Негово Царско Височество Българския Князъ Фердинандъ I-й!"

Облаци

Задъ зелената горица
Слънцето захожда
И следъ него на земята
Тъмна нощъ дохожда.
Всичко живо съ черенъ покривъ
Нощьта е обвила,
На всекъде вечъ настава
Тишина, мъртвило.
Но слънцето светло, ясно
Пакъ ще да изгрее.
И природата отново
Пакъ ще оживее.

Край Дунава, край реката
Мътна запенена
Наща българска свобода
Биде запленена.
Но ще дойде денътъ страшенъ,
Тя ще оживее
И тиранина заплашенъ
Ще да онемее.
И тогава денътъ ясенъ
Ще се продължава,
Ще исчезне мракъ ужасенъ
Страхъ не ще задава...

Начало на преврата

И пакъ облакъ тъменъ, мраченъ
Надъ България се вие...
Всичко що е умно, честно
Принудено да се крие.
Мракъ се дига, смрадъ се носи,
Който всичко заразява.
Подлостьта и тъмнината
Кръвьта въ жилите съмразяватъ...
Наискачали отъ всяде
Нови гадове умразни
Нови зверове грабливи -
Философи съ тикви праздни:
Викатъ, кряскатъ, слова сказватъ,
Единъ съ другъ се надпреварятъ,
На по-силни се подмазватъ,
Слаби тъпчятъ и товарятъ.
А народътъ търпи, страда,
И превива вратъ предъ тия,
Що той хранилъ и отгледалъ,
Съсъ своята простотия...
И отъ часъ на часъ успява
Подлостьта и тъмнината
Отъ денъ на денъ човекъ честенъ
Губи вяра въ добрината..."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Декември 19, 2014, 10:39:39 pm

"Отношенията между Албания и България"- списание "Отец Паисий"- 1933 г.,Сребрен Поппетров от с. Горно Върбени, Леринско, Македония

http://strumski.com/biblioteka/?id=398

"България и Албания - българскиятъ и албанскиятъ народъ - иматъ една участь и едни и същи неприятели, те трябва да се хванатъ ръка за ръка и да вървятъ напредъ. Въ това виждамъ азъ и спасението на двата народа...

Отношенията ни съ тая страна не бива да се изоставятъ на заденъ планъ, както е било досега. Нашите отношения съ Албания - митнически, търговски, политически, културно-просветни и др.- трябва да се изяснятъ. Не бива да се изоставятъ въ мъгла и непрозрачностъ и така да се създава едно съвсемъ неправилно обществено мнение и тукъ и тамъ. Още повече, че съ тая страна ние имаме достатъчно много допирни точки, особено въ външната ни политика. И ние, както албанците, сме подложени на единъ постояненнъ и същъ митнически тормозъ отъ страна на Гърция и Югославия. Също така и къмъ насъ и къмъ тяхъ са насочени стрелите на Малкото съглашение. Атентатите и атентаторите, пращани съ едничката цель да разстройватъ вътрешното равновесие на България и Албания, също така са едни и същи, инспирирани отъ единъ и същъ политически центъръ - Белградъ или Атина. Не по-малко еднакъвъ е и обръчътъ, който ни стяга, и който всячески се мъчи да ни постави въ положението на изолираность, на политически и икономически тормозъ, направляванъ отъ ръководните центрове на двете заинтересувани държави...

Ние не бива да забравяме, че все пакъ между насъ и албанците лежатъ и множество неразрешени народностни въпроси. Нека си спомнимъ, че преди година и повече време въ София се състоя една албанско - българска среща, на която отъ двете страни се изработи и подписа протоколъ за взаимноползуване на народностни права - за албанците въ България и за българите въ Албания. Обаче, съ тоя протоколъ положението съвсемъ не се измени. Не се измени по отношение на насъ, иначе албанците въ България и безъ това се ползуваха и се ползуватъ съ всички народностни права. Така, те иматъ у насъ две културно - просветни организации - "Дашира" и "Георги Кастриоти", съ свои салони за събрания и читалня, украсени съ албанското национално знаме и гербъ, съ портрета на кралъ Зогу, съ портретите на всички по-видни албански дейци. Те иматъ въ София и двама учители съ подвижни катедри. Получаватъ свободно албански вестници, списания и книги, ведно съ материални подкрепления отъ Албания. Устройватъ свободно праздненства по случай на свои народностни и държавни праздници, често съпровождани съ патриотически албански манифестации. Всичко това става много свободно, даже съ участието и съчувствието на българи. Самиятъ фактъ, че учителите и библиотеките имъ са подвижни, говори достатъчно красноречиво, че албанците у насъ не са компактна маса. И все пакъ за тяхъ ние сме направили всичко онова, което човечностьта и добрите междудържавни обноски го изискватъ. Така ли е съ българите въ Албания?

За наше огорчение разликата е твърде голяма. Тамъ почти нищо не се е сторило. Тамъ има много българи и то въ сгъстени маси. Въ Корчанско: гр. Билища, с. Връбникъ, с. Бобощица, с. Дряново, "Мала Преспа" - 9 села и единъ монастиръ; въ Дебърско - цела местность "Голо Бърдо" 10 села, с. Горно Кърчища, Арбеле и др.; цела местность "Гора"- къмъ Призренско; с. Линъ - къмъ Охридско и въ гр. Подградецъ; въ гр. Чкодра, а въ много градове въ вътрешностьта на Албания имаме по 200, 300, 400 заселени българи, въ други по 50, 60 до 100 българи. Всички тия българи иматъ право на граждански и политически права - такива каквито иматъ самите албанци; но са лишени отъ народностни права и отъ българско богослужение. Въ Корча, въ Билища, въ Връбникъ, въ Преспанските села и монастира, в някои от селата въ "Голо Бърдо" и "Поле"- Дебърско, въ турско време те са имали български училища и българско богослужение. Сега няматъ. Тамъ където свещениците отъ тия места са избягали или умрели, сега са заменени съ албански. На пъть са да умратъ и няколко стари свещеници въ Преспа и Връбникъ, за да се заместятъ съ албански. Преди две години въ с. Връбникъ по настояванията и заплашванията на българина ренегатъ Ламбо Маркулевъ отъ Смърдишъ свещеникътъ - 80 годишенъ - замени българските надписи по иконите съ албански подъ предлогъ, че селото ще спечели покровителството на властьта. Ето тоя именно въпросъ за народностните права остава и досега откритъ и висящъ, въпреки подписването на споменатия протоколъ. А това пренебрежение къмъ правата на нашите сънародници налага на българското правителство да направи възможното, за да се сдобиятъ тия българи съ свои народностни училища, читалища, сдружения, събрания и всякакви прояви на българска основа, безъ ни най-малко да се накърни авторитетътъ на албанската власть. Българите въ Албания са верни и преданни граждани на краля и сами са предпочитали Албания пред Сърбия и Гърция.

После, налага се на България да свърже съ Албания митнически, превозни и търговски договори. Налага се Българското параходно дружество да изпраща свои кораби до албанските пристанища Авлона и Дурацо, където отначало да стоварятъ отвреме на време и да товарятъ стоки за размена между България и Албания. Въ Албания засега има голема нужда отъ български стоки - царевица, брашна, вълнени прежди, гайтанъ, вълнени индустриални произведения, циментъ, обработенъ дървенъ материалъ и др. Отъ Албания параходите ще ни донасятъ зехтинъ, маслини, лимони, портокали, нарове, смокини и др. стоки. Когато имаме тия връзки съ Албания, ние можемъ да затворимъ границата си за тия стоки откъмъ Гърция. За другите сама Гърция ще ни моли. Печатни букви можемъ да даваме на цела Албания, а не само на Лауревата печатница. Печатното дело има още да се развива въ Албания - особено когато се освободятъ Епиръ и Косово. За по-бързо и по-успешно развиване на търговско-икономическите отношения между двете страни трябва да се откриятъ търговски музеи въ Дурацо, Корча, Авлона и Чкодра и да се назначи поне един търговски агентъ въ Дурацо.

И културно трябва да се свържемъ съ Албания. Нека България да вземе албански развити и даровити младежи на стипендия да се учатъ въ България и обратно. Нека мръднатъ наши учени хора, търговци, общественици и нека кръстосатъ Албания, и албанците нека заповедатъ да обиколятъ Албания. България и Албания - българскиятъ и албанскиятъ народъ - иматъ една участь и едни и същи неприятели, те трябва да се хванатъ ръка за ръка и да вървятъ напредъ. Въ това виждамъ азъ и спасението на двата народа."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Декември 21, 2014, 10:32:15 am

Отчет на Централния Комитет за дейността му през 1940-1941 год. - МПО в САЩ, Канада, Австралия, Нова Зеландия и Южна Америка

http://strumski.com/biblioteka/?id=404

"Господа делегати,
Вамъ и на съюзното членство са напълно известни изключителните обстоятелства които обуславяха нашата дейность презъ изтеклата година. Вие сте длъжни да имате предвидъ и следното: интересите на нашите втори възлюблени отечества - великата и мощна република на Съединените американски щати и демократична Канада. Въ пределите на Америка и Канада ние намерихме истинско и хуманно прибежище отъ преследванията на довчерашните потисници на Македония - шовинистите отъ Белградъ и Атина...

Отъ две години насамъ човечеството преживява тревожни моменти. И нашата възлюблена родина не избегна ужасите на войната. Както ви е известно презъ мес. априлъ т.г. македонската земя отново бе обърната на бойно поле, но, слава Богу, тоя пътъ военните действия бяха кратковременни. Ние следихме перипетиите на тоя кървавъ конфликтъ съ напрегнато внимание, защото всеки македонски емигрантъ въ Северна Америка има скъпи близки въ Стария край. Ведно съ големите радостни вести, които достигнаха до насъ, ние научихме и много тъжни новини. Както ви е вече известно, нашите братя въ Стария край бяха насилствено заставени да бранятъ интересите на довчерашните имъ потисници - диктаторите отъ Белградъ и Атина. Почти всеки македонски градъ и всеко македонско село даде свидни жертви. Дано те да бъдат последните...

Господа делегати,
Само една седмица следъ започването на военните действия между Сърбия и Германия, държавата на шумадийските шовинисти, наречена Югославия отъ Алек. Карагеоргевичъ, престана да съществува. Наскоро следъ това изчезна и елинското кралство. Тоя финалъ бе една логична развеска на онова ненормално положение, което бе установено на Балканския полуостровъ съ извършената въ Ньой неправда. По силата на тоя диктатъ българскиятъ народъ бе жестоко наказанъ. Трънско, Босилеградско и Струмишко бяха откъснати отъ България по "стратегически съображения", а пъкъ Македония бе подарена на сръбските и гръцките шовинисти като военна плячка. По тоя начинъ Парижката мирна конференция цинично се подигра съ свещеното начало за самоопределение на народите, тържествено прокламирано не само предъ американския конгресъ, но и предъ целия светъ отъ Удроу Уилсонъ, благородния президентъ на Съедин. щати. Америка не одобри Ньойската неправда, но тя не можа да я предотврати. Издигнатиятъ отъ американската делегация гласъ въ защита на българския народъ не бе чутъ отъ покойния Клемансо. Ние, обаче, никога няма да забравимъ доблестното поведение на американските представители и техното благородно застъпничество за справедливо разрешение на македонския проблемъ.

Господа делегати,
Съ разпокъсването на Македония бе извършено едно чудовищно престъпление. Нашата родина бе обречена на смърть и гибель отъ жестокосърдечните "миротворци". Македонските българи въ Северна Америка ще настоятъ предъ ръководителите на световните съдбини за окончателното унищожение на извършеното въ Ньой престъпление. Двадесетиятъ редовенъ конгресъ на Македонските политически организации въ Америка отново ще изобличи фалшивите сръбско - гръцки теории относно националния обликъ на нашето отечество.

Истината за Македония е установена по единъ безспоренъ начинъ отъ славното минало на нейното българско население и отъ героичните прояви на несъкрушимия духъ на македонските българи. Тая истина бе доказана отъ видни и безпристрастни представители на науката. Тя бе призната и отъ Лойдъ Джорджъ, единъ отъ авторите на Ньойския договоръ...

Господа делегати,
Македонските българи съставляващи огромното болшинство отъ населението на нашата родина, отъ четири десетилетия насамъ организирано и системно се бореха за извоюваннето на потъпканите имъ народностни права и свободи. Македония, люлката на българското национално възраждане, родината на Св. св. Кирила и Методия, на Св. Климента и отца Паисия протестира най-енергично презъ 1878 г. срещу жестокото разпокъсване на Санъ Стефанска България. Срещу тая жестока присъда на европейската дипломация, произнесена отъ Берлинския конгресъ, македонските българи изразиха своя протестъ и възмущението си съ оръжие въ ръка. Съ Илинденския подвигъ отъ 1903 г., най-величавата проява на  несъкрушимия духъ на македонския българинъ, нашата родина удиви света съ своя героизъмъ. Европа и Америка останаха слисани предъ проявеното себеотрицание отъ българите въ Костурско, Леринско, Битолско, Преспанско, Ресенско, Охридско, Кичевско и др. македонски краища. Обаче, европейските дипломати не обърнаха сериозно внимание къмъ справедливите искания. Те се отнесоха къмъ македонската трагедия съ едно престъпно нехайство. Подобно нехайство бе проявено и презъ 1919 г. отъ Парижката мирна конференция. Вместо да разрешатъ проблема за Македония по единъ справедливъ начинъ, парижките "миротворци" изковаха робски вериги за нашата измъчена родина. Тия вериги, слава Богу, днесъ са разпокъсани. Отъ няколко месеци насамъ по-голема частъ отъ нашето възлюблено отечество диша свободно. Тиранията на Белградъ и Атина е премахната. Българските училища въ Македония, които бяха затворени отъ сръбските и гръцките управници, следъ няколко дни отново ще бъдатъ отворени. Въ нашите родни църкви, въ българските църкви въ Македония, отново се отправятъ молитви къмъ Всевишния на роденъ езикъ. И за туй, неописуема е радостьта, която изпитватъ отъ няколко месеци нашите братя и сестри въ Скопие, Битоля, Охридъ, Ресенъ...

Господа делегати,
Преди 20 г. македонските българи въ Северна Америка се организираха подъ сияйната хоръгва на МПО въ името на една свещена и възвишена идея, а именно - да работятъ по легаленъ начинъ, т.е. въ рамките на демократичните американски и канадийски закони, за спасението на поробените имъ братя и сестри изнемогващи подъ ударите на Белградъ и Атина...Отъ две десетилетия насамъ ние, македонските българи, непрестанно апелирахме за едно справедливо разрешение по македонския проблемъ. Обаче, нашите справедливи искания бяха пренебрегнати отъ ръководителите на световните съдбини. Неизразимите страдания на македонското население не затрогнаха съвестьта на Обществото на народите. Тоя международенъ институтъ, който бе длъженъ да покровителствува останалите подъ чуждо владичество национални малцинства не стори нищо, ама абсолютно нищо, за защита на поробените македонски българи. Общ. на народите не само, че не се трогна отъ трагедията на македонските българи, но въ некои случаи се опита да покровителствува инквизиционната асимилаторска политика на Белградъ и Атина. Въпреки неизразимата жестокость на шумадийските шовинисти, въпреки свирепоста на атинските мегаломани, македонските българи не превиха вратъ предъ отвратителното вражеско насилие. Те запазиха спокойствие и следъ позорния звенарски превратъ. Македонските българи останаха смаяни отъ позорните дела на Кимона и Дамянъ Велчева, но не паднаха духомъ. Македонските българи съ единъ затрогващъ стоицизъмъ преживяха тия позорни времена. Искрената и неизразима радость, съ която бяха посрещнати българските войски въ Македония и затрогващия избликъ на свободно проявения български духъ въ нашето отечество, е едно жестоко изобличение за ония, които ни наричах пораженци и за ония, които бяха готови да погубятъ Иванъ Михайлова, достойния и любимъ вождъ на македонските българи...

Някои отъ съюзните организации иматъ добре уредени клубови помещения. Организационните библиотеки разполагатъ съ около 1,000 тома книги...Отъ като започна да излиза "Македонска Трибуна" до днешни дни, ето повече отъ 14 години, органътъ на македонските родолюбци въ този континентъ допринесе извънредно много, за да се закрепи, развие и достигне завидна висота Съюзътъ на македонските политически организации. Отъ година на година вестникъ "Македонска Трибуна" добиваше все по-голямо влияние, а заедно съ това растеше и престижа на вестника, който днесъ е стигналъ до положение, щото да бъде търсенъ и отъ чуждестранни вестникарски агенции...

Както ви е известно, тия дни се навършватъ две години отъ започналата война въ Европа, която малко по малко приема световенъ размеръ. Макаръ трудностите за подържане връзка съ кореспондентите на вестника въ Стария край да бяха увеличени, все пакъ, тази година тази връзка бе постоянно подържана. Нашиятъ вестникъ изнесе точни подробности за всичко, което ставаше въ Македония подъ гръцко и сръбско иго. Отделни случки станали по села и градове, масови арести и интернирвания по гръцките острови и въ Междуречие, Шумадия, дето бяха изпратени 600 души видни македонски българи - всички тези и други неща, свързани съ тежкия стопански животъ въ Македония, бяха само въ "Македонска Трибуна" изнесени...

Идеалътъ, на който сме се обрекли да служимъ, е въ пълна хармония съ свещеното начало за самоопределение на народите, тържествено прокламирано отъ покойния Уилсонъ и отъ сегашния ни президентъ  Франклинъ Делано Рузвелтъ.
Ние ще успеемъ защото сме прави.
Да крепне и преуспява мощниятъ съюзъ на Македонските политически организации въ Съединените щати, Канада и Австралия!
Да пребъде Македония!"

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Декември 26, 2014, 04:39:50 pm

Илинденското въстание - ИЛИЯ ДИЛБЕРОВ от с. Гавалянци, Кукушко, Македония

http://strumski.com/biblioteka/?id=197

"Въстанието избухна преждевременно. За един ден тогава събрахме 300 души четници. Аз водех 88 души от Кукушкия район. Кръстьо Асенов 90 души (бяха го направили воевода на Солунския район), две временни въстанически групи водеха Трайко Гьотев (75 души от с. Драгомирци) и 75 души водеше Гоце Нистров от с. Кресово. По всички села плъзнаха турски потери. Ние бяхме в с. Междурек, Круша планина. Видехме голем наплив от войска и рекохме да идем на Серския Балкан...

Тогава рекох на Кръстьо: "Да ставаме! Ще вървим направо през турските села!" Тръгнахме във верига. Бяхме се проточили на три километра между първия и последния човек. Отивахме към местността Люляка при село Долни Тодорек, Кукушко. По полето турците ни гледаха, но никой не ни закачи. Стигнахме до най-лошото турско село Апейково. Излезохме по едно било и гледаме турците залегнали на позиция и ни чекат. Издадох заповед: "Никой да не стреля, ако не гръмнат първи турците. Ако некой гръмне от тях - със залп по това място! А орачите и копачите няма да закачате!" Над турците беше Люляката - един висок баир. Требваше да фанем височината зад турците, преди те да са я фанали. Казах на Кръстьо Асенов: "Напред ще тичаме за височината, Гоне Трайков, Милан Делчев и Стойчо Немански, а ти ни прикривай от турците със стрелба. Турците започнаха като бесни да пукат, ама и нашите здравата ги почнаха и ние фанахме височината. Ние от височината като фанахме огин, огин по читаците, не им даваме да мръднат и полека, полека целата чета се изкачи при нас. Заехме позиция на височината. Гледаме пристига от Рояново редовна турска войска, иде и башибозук и отдалеко ни обградиха. Ама ние не им даваме да се приближат. До вечерта непрекъснато се бихме. Като се стъмни, гледаме - целото поле накладено с огньове, защото по стар турски обичай, до всеки убит войник те кладът огин. Бехме избили доста народ от тех и те се много плашеха от нас...

Турската войска открила дирите на наши 18 другари и ги открива по пладне у едно дере. Чуваме голяма пукотевица, ама не знаем от къде иде. Ние не можахме да мръднем, защото ако турците ни открият, ще запалят село Грамада. Дойдоха при нас двама души и ни казаха, че наши другари са обградени и се води големо сражение. При това сражение паднаха 13 души убити и двама тежко ранени...

Ние не бяхме яли вече 3 дена. Бехме много гладни. Помолихме четниците от съседните села да отидат да вземат хлеб, но те не искаха. Страх ги беше и от глад почнаха да се бунтуват: "Воеводите да идат. Нека идат Дильбер Илия и Кръстьо Асенов." Тогава земах моя и на Кръстьо Асенов нагант и обърнах елеко на опъки. Фанах низ полето - полека, полека си ода. Гледам жетварите - нито един не познавам. Най-после видех дедо Трайко Караколев от село Драгомировци с двете си щерки - моми. Единият му син беше убит, а другия беше затворен в Едикуле в Солун. Снаха му Величка ни беше съседка в нашето село. Аз отидох при деда Трайко. Той правеше въжета за вързане на снопите. Аз си бях начернил лицето и бех като гюптин мръсен. Казах на дедо Трайко "Добър ден". Той ми отговаря добър ден, ама не се и обръща. Снаха му Величка ме позна по гласа и вика на свекър си: "Тате, това е Дильбер Илия". Какъв ти Илия - вика баща и - това е гюптин жетвар. Аз не можах да се стърпя и викам: "Дедо Трайко". Он се стресна...А през това време Величка ми носи краещник от техния хляб. Сбогувах се и право при дедо Нако. А той оре до сам шосето Гевгели - Солун...
- Дядо Нако не можеш ли да ме познаеш? - Той се озърна. Аз му викам - аз съм Дильбер Илия - като му казах, зема да плаче. Вика: "Наш Гоно убит".
- Не, бе дядо Нако, ранен е леко и е при нас. - Зарадва се много човеко...Брат ми жънеше заедно с Петър Гошев. Той още от вадата ме познал, че съм аз и все в мене гледа. Махнах му с ръка.
- Дайте и сберете повече хляб. От нашо село Гавалянци от всека къща да сберете по една подница, също така от с. Маловци, също така от Михалево и Чугунци. Ще сберете хлеба и сиренето и ще го стоварите на моста на Калинската река, а ние ще дойдем довечера и ще го получим. - Петър Гошев ми даде един голям дискус и целия хляб що имаше. Тръгнах наляво от воденицата и излязох на шосето Гевгели - Солун...Пристигнах при другарите привечер. Отделих от тех 40 души и ги пратих да получат храната. Като получихме храната хванах та разделих на всички по един дял по-равно...

Сутринта пращам Дино Калински да напълни чиста вода в стомните. По едно време вика: "Ела, бай Илия. Вземи си и бинокъла." Като отида, що да вида - на Червения брег срещу Драгомирци цялото езеро обсадено и полето палатка до палатка на турската войска. Из полето изкопани окопи и турнати засади. Започна стрелба на посоки по Гавалянската валта. Ние бехме останали на валтата 88 души. Ние също започнахме да стреляме по турците. Бихме се цели 5 дена... .После научихме, че 12 000 души редовна армия е била обградила Гавалянския гьол...

Островчето беше неатакуваемо, защото всичко беше мочурище и шафари, а чиста вода имаше съвсем малко, за да могат да стигнат до нас. Тогава те почнаха да ни бият с артилерия - една батарея полски оръдия. Стовариха много тенекии газ и подпалиха тръстиките, за да ни накарат да се издушиме и да изгорим. Пръскаха газ и то с толумби (помпи) и огин горе в езерото цела седмица. Целия народ се беше уплашил. Огньовете осветяваха цело Солунско, Кукушко и Гевгелийско поле. А аз вече немаше какво да правя. Трябваше да се мре...И така, стана 15 дена от как бехме на Гавалянското езеро, щехме да се издушим от дима и храна немаше никаква. Най-после, сбрах сите момчета и им казах, че сме решили да излеземе. Строих целата чета и им викам:
- Мои млади другари. Аз съм решил да излезем и на сухо да мрем, а не да ни изтепат във водата. Ние сме дали клетва - "смърт или свобода". Сега дойде времето да мрем за свободата на нашия роден край. Но насилствено никой не искам да дойде с мене. Който обича Македония и който пази клетвата да излезе напред.
Всички като един излезоха напред...Дадох нареждане да приготвят двете лодки. Полека, полека лодките ни изкараха на брега. Слизаме и слушаме не далеко от нас шума на турския лагер. Построих в кръг всички другари. Викам им:
- Момчета, като слушате тая турска врява, не бойте се от тях. Аз съм с вас и ще вървя напред. Сега само ни остава още едно нещо да направиме - да си вземем прошка един от друг, защото може вече некои от нас да не се видим.
Почнах пръв аз и целунах всички наред. Тоя до мене тръгна по мене и той целуна всичките. Третия пак също. Ние бяхме изтощени от глад. Тръгнахме към турците и не можехме да гледаме от изтощение. Като наближихме до турците, другарите се окуражиха и се стегнаха да мрът като хора. Отделих от другарите 4 души бомбаджии начело с мене. Дадох заповед - щом пукне турската засада ще викнем "Напред, на нож" и ще ударим 4 бомби и на второ викане ще хвърлим още 4 бомби. Тръгнахме право ние четиримата срещу турската засада. Куршуми валяха около нас като дъжд от всички страни. Фърлихме 4-те бомби и турците от засадата станаха на сол. Останалите турци се разбягаха. Почнах да търча напред и останалата чета във верига търчи по мен. Аз бях като бесен. Не чувствувам нищо. Само гледам пред мене огина от турските пушки и викам на нож. Първата позиция на турците се пръсна. Турците съвсем се объркаха и почнаха един други да се стрелят. При това сражение турците дадоха над 100 души убити...

Навсякъде въстанието беше потушено. Илинденското въстание трая около 3 месеца. Дойде време да бягаме в България..."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Декември 31, 2014, 08:38:32 am

Българската правда и гръцката кривда - Цариград, 1872 г., Мелетий Софийски от Струмица, Македония

http://www.strumski.com/biblioteka/?id=399

"Знайно е вече, че днесъ всичките български сърдца тупатъ отъ радостъ за добитите църковни правдини. Въ Источната, Западната, Северната и Южна България, отдавна насълзена и наскърбена отъ причинената неправда, и отъ големата си радостъ и благодарностъ къмъ извора на Вечната правда - Бога...Да, днесъ няма българска душа подъ синето небо която да не се възхищава отъ радостъ и да не благодари Бога, Царя си, и всички ония, които със самоотвержение ходатайствуваха предъ Султановото правителство за възвръщането на грабнатите ни некогаж църковни правдини...

Но колкото по-голема е нашата радостъ, толкова повече се увеличава скръбта и ненавистьта къмъ насъ на старите и непримирими наши врагове гърци. Като гледатъ те, че българите си зиматъ своето, не преставатъ да викатъ и ни клеветятъ чрезъ печата си...Гръцкия Патриархъ съсъ Синода си отъ отчаяние са се заели да посипуватъ съсъ извержения и проклятия нашите св. Старци и чрезъ тяхъ цялъ Български народъ съ единственната цель дано някакъ ни заплашатъ, ако могатъ. А като гледатъ най-сетне, че и тази беззаконна тяхна постъпка ничто не произвожда въ благоразумните синове на Кирила и Методия, освенъ отвращение къмъ това тяхно беззаконие...

Какви основания привожда гръцката Патриаршия и гърците въ доказателство, че ний българите нямаме право да си имаме своя народна Църква?... Ний Българите имаме ли право да си имаме народна Църква? Богъ е направилъ человека така, чтото той да се ражда въ този святъ съ правдини на животъ, а земята е създалъ за да му произвежда всичко онова, което е нужно за поддържане на този неговъ животъ. Человекътъ се ражда съ правдини да се ползува отъ всичките добрини които произвожда земята за да поддържи живота си и тъй да достига предназначенията нему отъ Създателя, цель на съществованието си. Споредъ това право никой не може да ми запрети да диша въздух, да се ползувамъ отъ светлината и да имамъ частъ отъ земята. Никой не може да употреби духовните и телесни мои сили въ своя полза противъ волята ми, никой не може да ми отнеме онова, което съ пота на лицето ми съмъ спечелилъ или законно е преминало по наследство отъ роднини или като даръ.Това право никой не може да ми го отнеме освенъ Онзи, който ми го е далъ. Който следователно, съ какъвто начинъ и да е, ми го отнеме, той възстава прямо противъ Бога, противъ Неговата свята воля...

Гръцката въ Цариградъ Патриаршия като духовно правителство за духовния животъ въ Българите, беше не естественно, освен това, то беше докачило духовните наши правдини, следователно беше тръгнало противъ Божята воля, за това и падна предъ очите на цялъ святъ. Естественното е за Българите духовното правителство да бъде отъ Българи, зачтото и като народъ иматъ право да си ползоватъ съ естественните добрини на тяхъ принадлежащи, иматъ право да си ползоватъ и сосъ правдините, които са подарени въ религията. Ето основание отъ естественното право, по което Българите, иматъ право да си иматъ свое священноначалие, своя Църква.

Какво доказательство могатъ да ни приведътъ гърците, че са имали право да грабнатъ въ ръцете си църковните ни правдини и приходи? Те друго право не могатъ ни приведътъ, освенъ правото на силния интригантинъ и святотатецъ, неща които са противни на Християнството, както тъмнината на светлината. Домогванията на гръцката Патриаршия да задържи църковните ни правдини прямо казвамъ, разтурятъ самите основи на Християнството...Въ Християнството или иначе въ Христовата църква, дето всичко свободно дише, дето человеческата личность се възвишава, такво начало или по-добре такъвъ произволъ не може да се допусне. Българите требеше да са безчувственни, та да не възстанатъ противъ тази гръцка неправда, щяха да се считатъ за най-недостойни и за ничто негоденъ народъ, ако бяха оставили гърците да тъпчатъ въ тяхъ правдата, и всеко законно и свято нечто. И това въ името на Христовата Вяра! Ето зачто цялъ святъ оправда и оправдава оплакванията на Българите, осъди неправедните домогвания на гръцката Патриаршия...

Ако на гърците въ Еллада и на една шепа гърци въ Османската държава, на Русите, Власите и Сърбите като на народъ е дозволено, зачто и на насъ Българите да не е това дозволено? Не е ли ясно че сама гръцката Патриаршия като исключава Българския народъ отъ това право, въвежда въ църквата племенно различие противъ ясното свидетелство на св. Писание за равенството въ Църквата на народите съгласно съ което и Българите искатъ да се радоватъ сосъ свое священноначалие?

Понеже става речъ за язика, мисля че не е излишно да забележимъ, че той е главното оръдие съ което человекътъ си предава на другите мислите, чувствованията, радостите и скърбите. Ако това оръдие за тази цель е нужно, то колко повече то е нужно за достижение на Евангелската цель. Ето зачто и нашия Спаситель Исусъ Христосъ като си вознасеше заповеда на учениците си да се не отлучаватъ отъ Йерусалимъ преди да дойде върху тяхъ Духъ Святий да ги освяти и приематъ даръ да говорятъ различни язици които им бяха нужни за да проповедоват Евангелието по всичката земя. Воля Божя е следователно да се проповядова словото Божие на понятенъ язикъ, - на който говорят ония, на които става проповедьта. "Ако дойда - казова Апостолътъ - при васъ и говоря незнайни язици, какво ще ви ползовамъ?" А понеже Богослужението е съща проповедъ въ читания, песнопения и обряди, за това и то треба да става на същия понятенъ язикъ, за това секи народъ, малъкъ или великъ, безразлично, естественно е и за това непременно е дълженъ да има както духовенството си отъ себе, така и Богослужението да се извършва на неговия понятенъ язикъ. Согласно съ тая воля Божя още во времето на Святите Апостоли умните хора начнаха да превождатъ Священното Писание на другите говорими тогива язици, и най-първо Евангелието отъ Матея, което беше написано тогива на говоримия Еврейский язикъ, се преведе на гръцки, латински, сирски, готски, на старо-български отъ Кирилла и Методия...Желанието на Българите, следовательно да се молятъ Богу по язика си освень дето не е противно на Евангелието, напротивъ то е требование на волята Божя. А една отъ причините които подбудиха Българите да възстанатъ противъ гръцките владици, е нечуенното отъ тяхъ гонение на Българския язикъ и вместо него ввожданието на гръцкия въ Църквите, училищата и понегде даже въ разговора...

Съ Божята помощъ Българската Църква се е опазила отъ злини. Българския народъ смело може да се похвали, че много по-православенъ и по-благочестивъ е отколкото гръцкия и самата гръцка Патриаршия исповедова и потвърждава тази истина. Нашия народъ освенъ дето е запазилъ у себе въ чистота Православието, той го е разпространилъ во всичките Славене и въ Църковните нужди имъ е помагалъ...

За това, като се възстановява сега нашата Църква противъ волята на гръцката Патрияршия, открива се на насъ, Българите, такъ задатъкъ отъ Божя промисълъ, който треба да се стараем да испълнимъ толкозъ по-точно, колкото повече противникътъ отъ среща не престава да пуща върху насъ стрели на разновидни клевети и козни. Ний Българите, имаме священна длъжность да запазимъ въ течностъ всичко, что ни са оставили святите Отци, да запазимъ Православието, та съ това да докажемъ на непримиримите наши врагове, че както противъ тяхното отвратително желание, въ границите на отечествените правила, на правдата и истината, основано искахме възстановлението на Църквата ни, тъй връхъ същите начала, ще запазимъ Православието у себе си, и ще го запазимъ като очите си въ честь и слава на всеобщата Вселенска Църква и за примеръ и изобличение на гърците които направиха Цариградската, пристанище на користолюбие и световни видове. Треба да сме уверени ний, Българите, че велика заслуга ще принесемъ на Православната Църква, на цело человечество, като покажемъ че Православието е единствения корабъ въ който се спасяватъ народите, е вяра която не нарушава народната личность, а я воздига не во вредъ на другъ народъ. Да докажемъ, че Православната Църква запазва свободата и равенството на народите, че е вяра която правилно воздига и развива съзнанието на народната личность на народите и ги ввожда въ съгласие. Българския народъ наистина отъ Божя промисълъ е призванъ да поправи течението на Църковната история, сосъ живота си да омие пятното, което направи гръцкото духовенство. Това е предназначението на Българския народъ отъ Бога въ този миръ. Всичко ще се достигне съ Божя помощъ когато имаме миръ, согласие и единодушие, а най-повече да увеличавамъ искрената приверженостъ къмъ Престола на Негово Императорско Величество Просвещения и благодетелния Султанъ Абдулъ Азисъ, единствения виновникъ на нашето избавление отъ гърците, името на когото за това во веки вековъ достодолжно и съ благодарение ще се въспоминава и слави у признателния нашъ Българский Народъ!"

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јануари 07, 2015, 07:49:56 am

ХРИСТО СМИРНЕНСКИ от Кукуш, Македония

http://www.strumski.com/biblioteka/?id=185

http://www.slovo.bg/showauthor.php3?ID=50&LangID=1

ЛЕВСКИ
"Срещу дебелите стени на робството, градени с векове, не е достатъчен само един вихрен удар. Непрекъсната енергия, упорита работа и вседневни щурмове — и тогава пред нас не може да устои най-здравата крепост на тираните.
Малцина са борците, които неуморно могат да отправят своята духовна мощ върху подкопаваната скала. Левски бе един от тях. Редом с бурния копнеж за свобода в него имаше и отмереното спокойствие на вечно бдящия борец. И от село на село, от град на град вървеше той и сплиташе огнената мрежа на бунта, в която да бъде уловено и обезсилено чудовището на тиранията. От дом на дом, от кръстопът на кръстопът спираше той и хвърляше светлите семена на свободата — пламтящи искри от сърцето си. И в черната нощ на робството и отчаянието като рубинени звезди пламваха революционните комитети. Из сбутаните селца на Балкана, из полетата на Северна България, в Тракия, чак до Скопско отиваше той и зовеше народа към бунт. Апостол, истински апостол на свободата.
Весело, бледо лице, озарено от лъчите на пламтяща душа. Синкави очи, горящи в мисли и напрежения. И ведно със звънките песни на бодрия веселяк като тътен на вулкан се носи тежкият, бурен зов на вожда, който зове задрямалите войници за утрешния бой. В задимените кафенета на малките занаятчийски градчета, прихлупените балкански колиби, по седенки и читалища — навред гърми неговото слово. Навред отворени обятия, навред предателски очи и низамски потери.
Пред смаяните очи на своите приятели той върви непоколебим до зиналата уста на гибелта. Всеки миг — опасност, всяка стъпка — риск. Но Апостолът има велика смелост.
В Цариград той е търговец на коприна, в Ловеч е калугер и просяк. В Сопот полицията залавя палтото му ведно с някои книжа и обръща камъните, за да го намери, а в същото това време по стръмния Шипченски проход бързат трима души: старец и две калугерки. Под смирената калугерска дреха гори бунтовното сърце на Левски. Другата калугерка е леля му Христина.
В Никопол Левски е прегърбен, с превързана глава слуга. От Карлово за Пловдив той спокойно язди редом с потерята на хаджи Исмаил, която току-що е претърсила цялото Карлово заради този неуловим фантом. И ведно със смелостта в сърцето му цъфти благородно презрение и спокойствие.
В учителската стая в Сопот има комитетско тайно събрание.
Неочаквано една полицейска хрътка се вмъква, за да шпионира. Шепот и трепет между всички присъствуващи.
— Вън, подлец! Аз съм Левски! Иди ме предай на полицията.
Плесница еква в стаята и предателят се измъква, смазан от нечуваната смелост...
И все тъй самоотвержен и горд, спокоен и неуморим, върви Апостолът и пръска в черните бразди на робските души своите живи огнени семена. Пред старци и младежи, пред учени и прости, пред селяни и граждани — навред разлиства той великата книга на революцията, революция, която няма за цел да освободи народа само от властта на султана. „Не ни трябва нов султан, а човешка свобода и равенство...“
Бедните знаят какво иска Левски, но и чорбаджиите знаят, че този „чапкънин“ съвсем не е техен приятел. Като турски ходжа се промъква Левски с една четица от 15 души при хаджи Мустафа в село Асакърово и с револвер в ръка напомня на бея да не мъчи селяните. Като български поп — при чорбаджи Стефан в Търново, за да му посочи стоманеното острие на камата си.
Няма предел неговата смелост, няма удар, който да съкруши неговата воля и твърдост. И когато, предаден, ранен и изправен пред съда в софийския конак, Левски вижда книжа и портрети, когато узнава предателството, той все пак остава хладен като гранит.
„Аз съм Левски, аз върших всичко, по моя заповед бяха политическите убийства. Никого от тези не познавам...“
На 22 февр. 1873 год. край софийските казарми се тълпеше любопитен народ. В зимния предутрен здрач се мяркаше черният силует на бесилката. Студеният вятър свиреше в комините, провираше се през тълпата и поклащаше въжето. Ето колата. Турци, селяни, цигани — всички очакват любопитното зрелище. Жените и децата се приповдигат на пръсти. Но от колата измъкват полумъртъв човек. Левски, неуморимият бунтовник, гордият апостол на свободата, не пожела да достави със смъртта си удоволствие на властниците. В тъмната февруарска нощ той жестоко разби главата си в дебелите хладни стени на затвора — сякаш те бяха същите стени на грамадния затвор, който цял живот той руши, сякаш това бяха железните пръчки на клетката, върху които настръхнал се удряше затворен, обезкрилен орел..."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јануари 09, 2015, 05:01:07 pm

Сборник Илинден 1903 - 1926

http://www.strumski.com/biblioteka/?id=381

Ил. Иванов:  "Македонското освободително движение, почнало като организация отъ 1892 г., достигнало върха си на 20 юлий 1903 г. и продължило развоя си по-нататъкъ, не е дело общо на македонските народности, а е само на една отъ тяхъ - б ъ л  г а р с к а т а . Другите народи или са подпомагали, или му се противопоставяли. Македонското освободително движение съ своя геройски върхъ - Илиндень е чисто българско дело, защото: само отъ 20. III. 1898 г. до 20.VII. 1903 г., български четници на брой 4080 се бориха и паднаха въ 122 сражения по-вече отъ 400 души. Не говоримъ за невинните български жертви избити по гори и друмища, изклани въ тъмни зандани и оставили кости въ пясъците на М. Азия и Африка. Български къщи и български души погинаха и се опустошиха само за 3 месеци, отъ 20.VII до 20.X 1903 г.: Въ Битолския окръгъ 91 български села бяха изравнени съ земята; 9830 души избити; 2302 български майки и сестри обезчестени, 60000 българи останаха безъ подслонъ. А затваряните, битите, изтезаваните!...Безкръстните гробове по чукарите и долищата на Македония, изровени отъ турския ятаганъ, са български.
Български е 20 юлий - Илиндень!"

Н. Томалевски - Ракитнишката афера
Селото Ракитница отстои приблизително на 10 килом. югозападно отъ Крушово. Селото брои 35 - 40 къщи, едноетажни и повечето покрити съ слама. Населението е чисто българско. Има българска черква и българско училище...Аферата въ Ракитница е тесно свързана съ афера въ града, при която много граждани бяха арестувани и бити, а други забегнаха въ гората и намериха убежище въ четата. Въ Крушово наредъ съ мюдюрина имаше единъ полицейски приставъ Али-ефенди - жестокъ и развратенъ турчинъ. Вънъ отъ бруталното му държане, главно спрямо българите, Али-ефенди беше посегналъ по насилственъ начинъ върху честьта на едно 14 годишно момиче на име З. Илкова отъ българската махала "Нова черква". Гражданите се оплакаха съ едно колективно заявление въ Битоля. По-високата царска власть изпраща анкетна комисия въ съставъ: Сайт-ефенди, Мюратъ-ефенди, Арифъ Колджия и самия обвиняемъ Али-ефенди. Анкетата почна съ много обиски, арести и побоища. Биха много българския първенецъ и виденъ членъ въ организацията Тома Николовъ, осемдесетьгодишния сляпъ старецъ Кръсте Дойчиновъ, бременната жена на Т. Караевъ и мнозина още отъ арестуваните. Анкетата имала за цель разкриването съ тероръ революционната мрежа, а не злодеянията на Али-ефенди...Властьта се нахвърли съ остървение върху българите..."

Вл. Д. Карамфиловъ: "Презъ учебната 1896-1897 год. бяхъ ученикъ въ VI кл. на Солунската гимназия и живеехъ въ пансиона. Въ гимназията имаше революционна група, въ която влизаха ученици отъ VI и VII класове. Задачата на групата беше да подържа въ учениците патриотиченъ духъ, да развива самопожертвованость и да подготвя бъдещите ръководители на революционната организация. Даме Груевъ напълно съзнаваше тежката отговорность, която поема съ организиране на учениците въ гимназията въ революционна група, за това голями грижи полагаше всичко на здрави основи да се постави. Той твърде често викаше при себе си някои отъ по-първите ученици, за да ги възпитава въ точно определенъ пътъ, предначертанъ отъ самата революционна организация. За постигане на цельта, групата съ средства събирани измежду насъ, доставяше книги отъ България съ патриотично съдържание. Къмъ края на учебната година се даде една вечеринка въ пансиона, на която присъствуваха и учителите, та съ събраните няколко лири се увеличи библиотеката на групата. По-голямата часть отъ програмата се изпълни отъ членовете на групата. Лазаръ п. Трайковъ прочете свой трудъ, Стоянъ Мълчанковъ издекламира стихотворение отъ Ботева...

Учениците, които се числеха въ групата, почти всички, следъ завършване на гимназията, взеха живо участие въ революционната организация. Те бяха ръководители въ различни градове и села изъ Македония, будеха народния духъ, готвеха Илинденското възстание и самите те взеха участие въ него. Едни гниеха въ затворите и въ заточение съ тежки присъди, други бродеха балканите съ храбри юнаци. Солунската гимназия възпита достойни синове и разпръстна светлина по цела Македония. Днесъ гърците разполагатъ съ нея, но не е далечъ деньтъ, когато тя пакъ ще бъде българска."

Хр. Коцевъ: "Следъ "хюриета" смъртната присъда се въведе пакъ въ Турция. Младотурците почнаха да бесятъ и застрелватъ българите, но комитите не се свършиха. Те не са се свършили и няма да се свършатъ въ Сърбия и Гърция, които следъ последната европейска война си поделиха Македония, където българите са поставени вънъ отъ законите и смъртната присъда имъ е прочетена още съ договорите въ Версайлъ и Ньой. Изведнъжъ следъ договорите те станаха въ Гърция - гърци, а въ Сърбия - сърби. На дело те пакъ са българи, помежду си те тържествуватъ, когато чуятъ, че някой комита премахналъ някое сръбско и гръцко мекере, или хвърлилъ бомба и изтребилъ 15-20 души сръбски или гръцки паликарета..."

В. Трифоновъ: "Нередъ е голямо българско село въ леринско. Брои надъ 400 къщи. Населението е чисто българско..."

Г. Баждаровъ: "Януарий 1903 г. Окръжниятъ комитетъ, по заповедь на Централния, разпорежда да съберемъ точни сведения за разполагаемото оръжие въ района ни. Въ писмото изрично се упоменава да се направи описъ не само на кримките, мартинките, игленките пушки, но и на евзалийките и кременачките, на калъчките и дори големите касапски ножове. Окръжниятъ комитетъ иска още списъкъ на годните за оръжие членове въ околията ни. Що означава това? Централниятъ комитетъ не прави ли общъ прегледъ на наличното оръжие и на бойните сили въ Организацията? Очевидно така е. Не предстои ли възстание, та се събиратъ сведения за това що има, и за това, що липсва?

Но какъ ще питаме членовете за кременачки и евзалийки? Няма ли това да се схване като слабость на Организацията? Няма ли да обезсърдчимъ селяните? Какво ще си кажатъ те? Срещу бързометките маузери на войската ние най-примитивните ли пушки ще противопоставимъ? Въ агитацията си, отъ няколко години насамъ, ние какви ли не аргументи трябваше да измисляме, за да насърдчимъ едно население сандърдисвано съ векове, да подигнемъ духа на това население, да импулсираме волята за свободенъ животъ у примирените съ робството, да заместимъ унинието съ бодрость, да направимъ отъ покорната рая бунтовници. И най-простите селяни съ здравия си смисъль, примерваха евентуалните сили на възстаниците съ силата на една голяма империя, разполагаща съ многобройна редовна войска, добре въоръжена, снабдена изобилно съ модерни пушки, картечници, топове, муниции. Политическото тегло, икономическия гнетъ, постоянните неправди се съзнаваха отлично отъ всички. Злото се чувствуваше, страданията бяха трудно поносими - всичко това създаваше благоприятна почва за агитацията на апостолите - революционери, но за да постигнатъ цельта си техните проповеди, трябваше да се вдъхне вяра въ успеха на бъдещето възстание. И тази вяра вече е създадена. И когато вече е достигната тази най-голяма победа, победата надъ страха у роба, няма ли да всеемъ разочарование въ могъществото на Организацията, няма ли да вмъкнемъ пакъ червея на съмнението въ душите на хората ако разбератъ, че и съ кременачки, съ евзалийки ще се биятъ?

Първите дни на февруарий 1903 год. Гоце Делчевъ пристигналъ въ Кара-кьой (Неврокопско). Вика ни за среща тамъ и съ нашата Демиръ-Хисарската чета. Приятна новина. Дядо Илия отдавна не е виждалъ Делчева и се радва. Пъкъ ще има и да му се оплаче, че малко нещо е сторено за въоръжаването на нашата околия. Азъ не съмъ видялъ Делчева точно отпреди година, и азъ се радвамъ. Вървяхме цяла нощь. Студено е, но поне е сухо. Товарътъ ни тежи, както всякога впрочемъ. По-дълго не можемъ да почиваме на едно място поради студа. Почиваме по-често, та по-малко. Наближава да се съмне, но и ние наближаваме Кара-кьой. Призори сме въ селото. То е чисто българско..."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јануари 11, 2015, 08:55:24 am

Сборник "Илинден 1903-1953" - МПО в САЩ, Канада, Австралия, Нова Зеландия и Южна Америка

http://www.strumski.com/biblioteka/?id=214

Иванъ Михайловъ: "Протекоха петдесеть години отъ Илиндень. Неговото име не само не избледнява, но расте въ все по-голямо сияние. Кои са причините за Илиндень? Те са същите основни причини, поради които се появи ВМРО. ВМРО, която навършва вече шестдесеть години, подготви Илиндень. А тя бе поникнала поради турското робство, чието проучване е поучителна тема за всеки нашъ борецъ. То е дълговековно потисничество въ много отношения - политическо, културно, икономическо, социално; въ национално отношение потисничеството идваше отъ гръцката патриаршия...

Възстанието бе неудържима проява, най-рязъкъ изразъ на едно духовно състояние, което продължаваше отъ няколко десетилетия и вървеше къмъ все по-голямо напрежение. Гърмежите на Илиндень бяха ехо на дълголетните наши стремления отъ миналото...Големиятъ тласъкъ къмъ организиране и залавяне на оръжие идва въ Македония като последица отъ освобождението на България. Въ непосредствено съседство македонските българи имаха вече българска държава. Свободните братя проявяваха голяма загриженость къмъ съдбата на поробените. Свидетелствата за това бяха безброй, ежедневни. Затвърдяваше се убеждението, че при нужда България ще се притече на помощь. А и не можеха македонските българи да забравятъ, че формално - по Сантъ Стефанския договоръ - те бяха вече освободени, но няколко месеци по-късно върнати наново къмъ робство. Напредъкътъ на България въ просвета, стопанство, строителство, свободата на мнения, на печата, на избори - съ една дума нейните бързи крачки къмъ културни завоевания будеха не само гордость у македонските българи, но съ всеки день засилваха нетърпението имъ, подготвайки ги за бунтъ срещу тиранията...

Що се отнася до възстанала на Илиндень Македония, какво виждаме? Тя се е надявала на България, и въ това няма нищо чудно. Но оръжието възстаниците са си набавили предимно съ свои средства и предимно отъ други страни. Обърнали са се до великите сили за европейска намеса и за въвеждане на автономенъ режимъ. Военната намеса на българската държава, върху която са разчитали и която възстаническиятъ щабъ е искалъ, е отъ морално гледище напълно оправдана. България, обаче, не обяви война, както Гърция бе обявила въ 1897 при възстанието въ Критъ. България не предяви и никакви свои претенции върху Македония. Това е истината. И въпреки нея, отъ гръцка и сръбска страна се пише изопачено по свързаните съ македонската българщина събития и въ особеность по Илинденското възстание...

Не само борящиятъ се народъ, но и водачите са очаквали България да обяви война. Разчитали са на някакви неофициални обещания. Впрочемъ, Борисъ Сарафовъ, Матовъ и Пере Тошевъ са давали уверение въ този смисълъ, основавайки се на изявления на български политически личности. Населението е било изненадано повече поради мируването на България, а не толкова поради бездействието на европейската дипломация. Очевидно, България не е била военно приготвена и не е смятала момента политически сгоденъ за война. Но, незаинтересованостьта на официална България се е показала преголема, както отбелязватъ съвременниците. Тя не е даже протестирала срещу вършените зверства надъ борящия се народъ. Подобно държание е въ пъленъ противовесъ и съ чувствата на свободните българи, които бяха изцяло на страната на потиснатите братя и чакаха деня за разплата съ Турция.

Жертвите и разрушенията на Илиндень не отидоха напраздно. Какво бихме били безъ Илиндень и безъ Възраждането? Исторически, национално и духовно сигурно бихме останали по-бедни. Много възстания и средъ други народи са свършвали безъ да постигнатъ въ момента поставената си задача. Съ неуспехъ свършиха и старите възстания въ Македония презъ 11 векъ противъ византийското иго. Идеята, която ги въодушевляваше, бе осъществена единъ векъ по-късно. Но те завинаги оставатъ достоинствена украса въ образа на нашата народность...

Следъ прогонването на турската власть, ние, наистина, можемъ да кажемъ, че бе подгоненъ заяка, а изкарахме вълка. Идеалътъ за автономията бе отминатъ отъ големите държави въ 1903 г.; изигранъ бе отъ младотурците въ 1908 г.; пренебрегнатъ и отъ балканските държави въ 1912 г. Великите сили досега са спасявали само тираническите режими въ Македония, но не самия народъ. Техните съревнования много продължаватъ въ връзка съ нашето отечество...

Илиндень е плодъ на своето време и на дадени личности. Кой отъ тия фактори е главниятъ неговъ творецъ? Еднакво и двата. Ако Груевъ и Делчевъ се бяха явили сто години по-рано, нямаше да успеятъ да създадатъ такава широка революционна организация, а може би и изобщо не биха раздвижили народа. Но ако въ 1893 г. не се бяха явили Груевци и Делчевци, и то тъкмо съ апостолската вяра и полетъ на  Даме и Гоце, съ техните правилни позиции - пакъ не би изникнала ВМРО такава, каквато я знаемъ, и сигурно не би се дошло до възстание като Илинденското. Безъ Даме и Гоце - и техните другари - твърде е възможно мисъльта за масово революционизиране на народа да закъснееше въ Македония или да не се възприемеше...

Въ всеки случай, поробениятъ народъ съ всеки месецъ възмъжаваше подиръ освобождението на България. Следъ като нашите апостоли посяха революционната мисълъ, тя връзваше плодъ и между камъните. Виждаме, че възстанието става неудържимо, даже когато вече и самъ Делчевъ е противъ него. Даме, който го смята прибързано, по силата на обстоятелствата, застава начело на главния възстанически щабъ. А Гьорче Петровъ, най-големиятъ противникъ на възстанието, бърза отъ България съ чета въ помощь. Тъй мощно бе успяла техната революционна проповедъ. Те дадоха на македонската борба оня устремъ и дълбочина, които си останаха неинъ специфиченъ белегъ. Тяхната идея бе идея - двигатель тогава, такава е днесъ, а и за бъдеще остава да движи нашето общество. Мисъльта имъ стана народна вяра. И туй именно го прави исторически личности съ неувяхващо значение...

Верни къмъ заветите на Илиндень - това значи да бъдемъ верни на първо място къмъ неговите идеи и цели; значи и честно отнасяне къмъ паметьта на героите и мъчениците му. Днешните поробители на Македония са се показвали врагове на нашето движение и на македонската свобода, а и като съюзници на некогашните ни потисници - още по времето на Илиндень. Спрямо днешното положение, въ което те поставиха Македония, изглеждало би като успехъ онова положение, срещу което на Илиндень се опълчи народътъ - особено отъ гледище социално и национално. Ако тогава селянинътъ се дигна срещу управлението - всеки може да си представи какво е днешното му недоволство.

Но ето, и въ Скопие днесъ си позволяватъ да говорятъ за Илиндень, да го "чествуватъ"...Същите хора отдавна си служатъ фалшиво и съ името на ВМРО, знаейки, че тия имена са внедрени въ душата на народа. Чрезъ "чествуване" се цели да се изкриви съдържанието на Илиндень, да се оскверни заветътъ му. Казва се по някоя похвала за мъртвите герои, колкото да се изопачи мисъльта и делото имъ. И се избиватъ живите техни последователи, които са останали верни и на изминалите наши петдесеть поколения.

Илиндень е най-изразителниятъ моментъ отъ една епоха за нашия народъ, която още продължава - епохата на освободителната борба. Значи, той е едно живо, незавършено дело. Каквото искаше и мечтаеше илинденското поколение, мечтае и го иска и днешното поколение. И сега сме предъ събития, може би по-съдбоносни отколкото преди възстанието. Не само отъ насъ зависи решението на македонския въпросъ. Но да не забравимъ никога, че само отъ насъ зависи да го държимъ откритъ до неговото правилно уреждане. По-единни от всякога, по-фанатични от всякога - това нека е нашето обещание предъ Илиндень, отъ който извира непобедима морална сила въ помощъ на нашия народъ."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јануари 14, 2015, 09:06:36 am

Старобългарска граматика с упражнения, образци из старобългарските паметници и речник - 1906 г., Любомир Милетич от Щип, Македония

http://www.strumski.com/biblioteka/?id=436

http://www.rodopskistarini.com/2011/03/1906.html

"Старобългарската граматика учи, какъвъ е билъ езикътъ, на който въ половината на IX столетие светите братя Кирилъ и Методий преведоха свещеното писание и други богослужебни книги. Този езикъ, запазенъ и до днесъ въ най-старите ни писмени паметници, наричаме с т а р о б ъ л г а р с к и, защото е билъ езикъ на тогавашните български словени въ Македония, отечеството на Кирила и Методий.

Старобългарскиятъ езикъ не е останалъ дълго време въ народния говоръ все такъвъ, какъвто е билъ въ IX столетие. Подъ влиянието на живия езикъ неосетно се изменявалъ и книжовниятъ, ако и писателите да се стараели точно да запазватъ езика на първите кирило-методиевски книги. Имаме преписи, отъ които най-старите са писани 100 до 200 години следъ дейностьта на Кирила и Методия. Ала и въ тези най-стари преписи се забелязватъ казаните промени, станали въ народния езикъ. Презъ XII столетие народниятъ старобългарски езикъ почналъ още повече да се отдалечава отъ езика на IX столетие, а така се е изменявалъ и презъ следните векове, докато въ началото на XVI столетие той се явява вече твърде преобразуванъ, въ видъ не много различенъ отъ днешния ни езикъ - новобългарския. Всичко това се вижда отъ писмените паметници, които са писани въ България между XII и XVI столетие...

Понеже българскиятъ езикъ така постепенно се е изменявалъ отъ IX столетие насамъ, затова той има своя история. Главната задача на историята на българския езикъ е да определи колкото е възможно по-точно, кога какви промени са ставали въ него, като излиза отъ стария му периодъ - старобългарския (IX - XI стол.) и следи развитието му презъ средния (XII - XV стол.) и новия му период (отъ XVI стол. насамъ).

Едни отъ старобългарските паметници са писани съ кирилско, а други съ глаголическо писмо. И двете азбуки, кирилицата и глаголицата, се употребяли въ стария периодъ на българската писменость. Приема се, че глаголицата е по-стара и че кирилицата е почнала наскоро следъ дейностьта на светите братя да се разпространява въ България и д заместя глаголицата. Името "кирилица" показва, че са считали св. Кирила за неинъ изобретатель. Глаголицата презъ XII - XIII столетие вече окончателно е отстъпила предъ по-обичната кирилица и се подържала само още некое време тукъ-тамъ като редка старина...Чрезъ влиянието на глаголическата върху кирилската писменость се обяснява, защо кирилицата има неколко букви, които са еднакви съ съответните тямъ глаголически; те са все букви, които означаватъ досущъ старобългарски звукове, несвойствени на гръцкия езикъ.

Вероятно е, че глаголицата се е разпространила въ Хърватско, заедно съ първите старобългарски черковни книги още тогава, когато св. Кирилъ и Методий действували въ Панония, където са отишли по желанието на моравския князъ Ростиславъ да основатъ славянско богослужение и писменость. Знае се, че светите братя са минали и презъ Хърватско, когато са пътували въ Римъ,  гдето св. Кирилъ е починалъ. Намериха се и паметници, които показватъ, че тогава глаголицата е била употребявана и въ Моравия.

Най-важните старобългарски паметници са:
Глаголически:
1. Клоцовъ паметникъ
2. Зографско четверо-евангелие
3. Марийнско четверо-евангелие
4. Асеманово или ватиканско изборно (неделно) евангелие
5. Синайски требник 
6. Синайски псалтирь
7. Охридско евангелие
Кирилски:
1. Супрасълски паметникъ
2. Савино изборно евангелие или Савина книга
3. Остромирово изборно евангелие
4. Ундолско евангелие
Всичките старобългарски паметници са писани на кожена книга (пергаментъ) презъ X - XI стол.
Старобългарскиятъ езикъ е миналъ заедно съ черковните книги въ Сърбия и въ Русия, когато се въвело въ тия страни християнството. Тукъ той е станалъ черковенъ и книжовенъ езикъ и е ималъ големо влияние, особено въ Русия, върху развитието на сетнешната писменость въ тия страни...Следъ падането на България подъ турците настанали съвсемъ несгодни времена за преуспяването на книжовностьта, така че отслабнало и преписването на старите български книги, даже и на най-потребните - богослужебните...

Както глаголическите така и кирилските букви са служили и като числени знакове. Числената стойностъ на първите се определя правилно отъ реда имъ въ азбуката...Въ старите паметници годините се броятъ отъ сътворението на света, като се взематъ 5508 години до Рожд. Христово. И въ двете азбуки има по неколко букви, които означаватъ единъ и същи звукъ, а се употребятъ ту една ту друга по правописни правила...

Старобългарскиятъ езикъ е ималъ 11 гласни. Отъ тези гласни първите петь се произнасяли приблизително тъй, както се произнасятъ въ сегашния български книжовенъ езикъ...ъ и ь са най-забележителни между старобългарските гласни. Те гласели тъмно, поради което се наричатъ и тъмни гласни. Поради тази особность на гласежа си ъ и ь се наричатъ още и съ не дотамъ сгодно име "полугласни". Въ IX столетие и двата ера се произнасяли навредъ, гдето се пишатъ въ старите паметници, а именно било въ средата било въ края на думите. ъ и ь добре се различавали единъ отъ другъ по гласежъ, поради което първите писатели не са ги смесвали. Ала не е било вече тъй къмъ края на X и презъ XI стол., когато са писани достигналите до насъ най-стари паметници...

Доказателства, че е имало носовки въ старобългарския езикъ, се намериха освенъ въ живите славянски езици най-много и въ днешните български наречия, и то както въ югозападна така и въ югоизточна Македония...Подобни доказателства има и въ византийските книги, гдето се споменуватъ неколко старобългарски думи, които са съдържали носовка...

Степенуване на коренните гласни. Въ думите, които иматъ единъ и същъ коренъ, не е коренната гласна постоянно еднаква, а различно се заменява съ други гласни по известни правила, които наричаме степенуване...Степенуването е свойствено на всичките славянски и на другите темъ сродни езици. То е прастаро наследство отъ онова време, когато славянските заедно съ сродните имъ езици са били единъ езикъ...

Изчезване на съгласните въ края на думите. Всички старобългарски думи окончаватъ на гласна. Тази особностъ се е запазила въ старобългарския езикъ отъ онова време, когато славянските езици са били единъ езикъ. Още тогава се е явилъ звуковъ законъ, споредъ който всички крайни съгласни изчезнали...

Въ старобългарския езикъ се скланятъ: съществителните, прилагателните и числителните имена, причастията и местоименията. Старобългарското склонение има три числа: единствено, двойствено и множествено, и три рода: мъжки, женски и среденъ...

Няма съмнение, че и презъ казаните периоди целокупниятъ български езикъ е билъ разделенъ на наречия и поднаречия. Затова дори въ езика на старобългарските и още повече на среднобългарските паметници не намираме все еднакви отличия. Въ техъ често пъти се отразяватъ покрай общите свойства на съвременния имъ български езикъ още и особености на известно наречие..."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јануари 30, 2015, 02:22:21 pm

История на 24-и Пехотен Черноморски на Н.В. Царица Елеонора Полк - Йордан Венедиков от с. Баня, Разложко, Пиринска Македония

http://www.strumski.com/biblioteka/?id=536

http://www2.burglib.org/modules/news/article.php?storyid=534

http://www.boiniznamena.com/?action=article&id=57

"На светлата паметь на борците отъ 24-и пех. черноморски на Неино Величество Царица Елеонора полкъ, които проляха кръвьта си за обединението на българския народъ презъ войните 1912 - 1913 и 1915 - 1918 год. посвещаватъ тази книга младите черноморци

Въ края на 1888 г. българската войска навърши своето 10 годишно съществуване. Числото на преминалите обучението въ редовете на армията бе вече двойно по-голямо отъ предвиденото за полковете, по щатовете за военно време. Поради това се прие законъ, споредъ който числото на съществуващите до тогава части се увеличава до толкова, че да може при мобилизация да се включатъ въ състава на действуващата армия всички мъже, преминали презъ казармата. За привеждане закона въ изпълнение бе издаденъ указъ No 11 който уреждаше службите въ пехотата...Споредъ приложената къмъ указа ведомостъ, 24-и полк се попълваше отъ бургазкото военно окръжие, което се състоеше отъ Бургазката, Анхиалската (Поморийската), Айтоската и Карнобатската административни околии. Съ заповедъ по военното ведомство No 84 отъ 17 февруарий с. г. 3-а и 4-а дружини отъ 11-и полкъ се отделиха и формираха 24-и полкъ, като се преименуваха въ 1-а и 2-а дружини...

Полкътъ, въ своя 22 годишенъ мирновремененъ животъ се е отличавалъ съ примерно поведение и усърдно обучение. За тия му добродетели, Негово Величество Царь Фердинандъ, съ Височайша заповедь No 327  благоволи да назначи за шефъ на полка Своята Августейша съпруга, Нейно Величество Царица Елеонора...

17 септемврий. Бургазъ, въ щаба на 1-а бригада отъ 3-а Балканска дивизия се получава шифрована телеграма. При войнственото настроение, обзело населението, тая телеграма се очакваше съ несдържано нетърпение. Тя бе кратка и веднага дешифрирана:"Обща мобилизация и реквизиция обявена съ указъ No 5, начало 12 ч. Министръ на войната генералъ Никифоровъ."...

Новината, че е обявена обща мобилизация, се пръсна въ града и въ околностьта съ невероятна бързина. Тя предизвика неописуемъ възторгъ въ душата на всички въ Бургазъ и околиите. Опиянението е общо, настъпилъ е великия моментъ - освобождаването на Тракия и Македония. Невижданъ ентусиазмъ. Единъ народъ - едва вкусилъ отъ свободата, но скоро разпокъсанъ, долавяше че е дошълъ часътъ да се види отново обединенъ. Всеки вярваше дълбоко, че е настанало времето за осъществяване на надеждите лелеяни отъ много поколения. Въ по-възрастните не бе угасналъ още спомена отъ славните победи при Шипка и Сливница...

Следъ като се изпратиха въ допълняющата дружина, слаботелесните и излишните войници, полкътъ окончателно попълненъ бе въ съставъ: 46 офицери, 4776 подофицери и войници, 468 коня и 40 кола, безъ парковия взводъ. На 24-и после обядъ, всички останали части отъ 24-и полкъ тръгнаха по железницата както следва: въ 3 ч. 15 м. - щаба на полка, картечната рота, телефонната и санитарната команди, и музикантския взводъ; въ 5 ч. 16 м. - 4-а дружина; въ 7 ч. 37 м. - парковия взводъ; въ 9 ч. 57 м. - нестроевата рота...

Най-сетне и войната е обявена. Мощно "ура" цепи въздуха. Неизказано ентусиазирани са и войниците отъ 24-и п. Черноморски полкъ. Великата идея - свобода на поробения братъ, ги прави горди и нетърпеливи въ желанието по-скоро да стигнатъ родната земя подъ чужда власть. Минаватъ границата. "Ура" се носи и отеква по планини и долини. Това бойно "ура" е мощно и бурно...

24-и полкъ настъпи въ три походни колони: 2-а дружина въ дясно, край шосето, 4-а въ ляво, а картечната рота - между тяхъ. 3-а дружина бе назначена въ бригадна поддръжка и настъпи следъ 2-а. Бригадата, следъ преминаването на Константиново, се развърна въ боенъ редъ. Командирътъ на 24-и полкъ назначи въ бойна часть 2-а дружина, а 13-а рота изпрати въ лява странична стража по гребена, успоредно на Тунджа. Останалите три роти отъ 4-а дружина и картечната рота остави въ полкова поддръжка. Неописуемъ възторгъ обвзе войниците, когато въ 12 ч. и 10 м. преминаха границата. Неволно войниците уголемиха крачките и някои гласно молеха началниците да ускорятъ настъплението. Тържественъ моментъ, който бяха чакали толкова години...

Предъ 24-и полкъ нямаше противникъ. Той настъпваше успоредно съ 11-и полкъ, обаче бойната часть на полка се отклони въ ляво, където се бяха показали неприятелски групи и между нея и 11-и полкъ се образува праздно пространство. 3/24-а дружина, която бе въ бригаденъ резервъ, настъпваше задъ това праздно пространство. При общото желание да се върви напредъ, дружината се възползува отъ това, че предъ нея няма части, излезе напредъ и се подравни съ бойната часть на 11-и полкъ. Когато веригите достигнаха 400 крачки отъ турските окопи, командирътъ на 11-и полкъ даде сигналъ за атака. 11-и полкъ подъ звуковете на "Шуми Марица" се понесе на ножъ. Заедно съ него настъпи и 3/24-а дружина. Поколебани отъ безспирното настъпление на българите, турците не дочакаха удара и отстъпиха въ безредие на югъ...

Командирътъ на 1-а Черноморска дружина, когато получи заповедьта за общо настъпление, беше привлекълъ вече дружинната подръжка - 4-а рота, на линията на предните роти и стремително се хвърли на ножъ съ викъ "ура". Хвърли се на ножъ и цялата бригада. Напраздно някои турски части се опитваха да подкрепятъ веригите си съ резервите. Последните бяха пръснати отъ българската артилерия, която бе взела надмощие надъ турската. Всички турски части предъ 1/5 и 2/5 бригади, обърнаха гръбъ и се предадоха на позорно бягство. И така, калената въ боя 1-а дружина отъ 24 пех. Черноморски полкъ, взема живо участие въ знаменитата битка при Бунаръ - Хисаръ. Тя се нахвърли въ боя съ нестихващъ устремъ. Деньтъ 18-и октомврий ще остане записанъ съ златни букви въ историята на Черноморци. Отъ всички роти на дружината, най-щастлива бе 1-а рота. Тя плени едно турско военно знаме, което и до днесъ се пази въ военния музей въ гр. Бургазъ...

Сутриньта на 22-и октомврий времето бе студено и ветровито, но на стана на Черноморци бе весело. Музиката свиреше и войниците играяха кръшни хора и ръченици. Духътъ на полка беше на завидна висота. Черноморци бяха пожънали една блескава победа - те записаха една златна страница въ историята на българската войска...На следващия день 23 октомврий къмъ 11 ч. пр. пл. пристигна и 1-а дружина. Полкътъ се построи безъ оръжие, съ музиката на чело и посрещна своите другари по оръжие съ възторжени викове "ура". Съ същите бойни викове отговори и 1-а дружина. Така, на завладяната позиция, се събраха ония, които най-много допринесоха за разбиването на турците при Бунаръ - Хисаръ и въ братска прегръдка отпразднуваха така желаната победа. Те радостно ликуваха, защото бяха герои на една и съща голема драма. Името имъ ще остане навеки записано въ историята. Голямото сражение при Бунаръ - Хисаръ, сложи за винаги край на турското господство въ Европа, разклати изъ основи турската империя и записа въ военната летопись на народите, една небивала до сега победа - златна страница, съ възхвала за победоносното българско оръжие...

Отъ поражението при Лозенградъ и Люле-Бургазъ - Бунаръ-Хисаръ, турците бяха уплашени и съкрушени духомъ. Едновременно съ укрепяването на Чаталджа, те правеха постъпки за миръ, било чрезъ великите сили, било направо до българското правителство или направо до Главнокомандуващия - Н. В. Царя. Но, българите, като предполагаха, че това са турски маневри за печелене на време, отхвърлиха турските предложения и бързаха да атакуватъ...

Следъ като се съкруши опита на турците да преминатъ въ настъпление откъмъ Галиполи, българското командуване засили войските подъ Одринъ. Съ приближаването на пролетьта, когато времето ще позволи действия въ големъ размеръ, реши да атакува и превземе Одринъ. На 26-и февруарий, Главнокомандуващиятъ заповяда: часть отъ общия резервъ да се премести по-близу къмъ Одринъ - Баба-Ески. Пръвъ започна да се превозва 24-и полкъ, като се натовари въ три ешалона. Ешалоните тръгнаха на 28-и февруарий и презъ нощьта се разтовариха въ Баба-Ески...

На 10-и мартъ вечерьта, Главнокомандуващиятъ даде заповедъ на 2-а армия да атакува крепостьта Одринъ. За да не могатъ турците да откриятъ къде ще се нанесе решителния ударъ, трябваше да настъпятъ и атакуватъ всички сектори. Решителната атака обаче, трябваше да се нанесе въ източния секторъ. Тамъ бяха съсредоточени 50 дружини, 55 картечници и около 240 полски и обсадни оръдия. Задъ лявия флангъ на тия сили, въ състава на бригадата при Хавса, се намираше и 24-и полкъ...Както нарежданията за атаката, така и артилерийската подготовка бяха образцови. Изобщо, действията на българската войска около Одринъ, бяха съвършенни: те правятъ честь, както на командуването, така и на изпълнителите, и могатъ да служатъ за примеръ на поколенията...

1913 г.
Докато българските войски бяха заети съ турците при Чаталджа и Булаиръ, гърците и сърбите, нямайки никакъвъ противникъ насреща си, съсредоточиха войските си въ Македония и постепенно, съ бой, изтикаха слабите български отряди, като подхвърлиха на жестоки преследвания населението, заради неговото българско чувство. Поради това, българското правителство прие предложението на русите и въ Лондонъ се събра втори пътъ конференция за сключване на миръ...Въ същото време, въ конференцията въ Лондонъ, сърбите и гърците нарочно протакаха преговорите и отлагаха подписването на мира, за да държатъ нашите войски заети съ турците при Чаталджа и Булаиръ. Цельта имъ бе да се изтощава, колкото се може повече, българската войска...

Ние два пъти се опитахме да обединимъ нашия народъ; не успяхме, но се калихме. България излезе все пакъ благополучно отъ такъвъ катаклизъмъ, какъвто бе световната война, въ която рухнаха грамадните Руска, Германска, Австро - Унгарска и Турска империи. Това показва, че ние сме необходими за свта и че съдбата ни готви за велики дела. Нека се задоволимъ съ опитностьта, която придобихме и славата, която спечелихме. Враговете ни отнеха земите и другите материални придобивки, които рано или късно, ние пакъ ще си вземемъ, но кой може да отнеме победата на 24-и Черноморски на Н. В. Царица Елеонора полкъ при Бунар-хисаръ - 1912 г., при Щипъ - 1913 г., при Скопие и Качаникъ - 1915 г., въ Мъгленско, Сборско, Караджа и Рупите - 1917 - 1918 г.?"

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Февруари 02, 2015, 10:34:24 am

Неофит Рилски. Избрани съчинения - Марко Григоров от с. Тресонче, Дебърско, Македония, 1926 г.

http://www.strumski.com/biblioteka/?id=556

http://strumski.com/biblioteka/?id=164

http://strumski.com/biblioteka/?id=301

Описание болгарскаго священнаго монастира Рилскаго - 1860 год. месяца Априлия 20.
"Отъ такива святи места е едно и священний монастирь Рилский, който се намерува въ пределите македонски, въ великата рилска пустиня, отъ която е приелъ именованието си и който е освященъ съ вишеестественното и равноангелно постническо житие и съ великите и многочислени чудодействия преподобнаго и богоноснаго отца нашего Иоанна пустиножителя рилскаго чудотворца и единъ е въ всичката Болгария и достоинъ най паче за вниманието и знанието на единоплеменните наши братя Болгари, които съ единъ токмо таковъ монастирь се хвалятъ и красятъ предъ другите народи. Но ще да рече някой, малко ли и други монастире има въ Болгарията, та го наричате да е само той единъ. Като напр. въ Софийската само епархия има дванадесеть, негли и по много, монастире. Въ Терновската паки толко си, и въ други места, толко си и многочислени и какво е само той единъ въ Болгарията? Така е истина, има и други толко си монастире въ Болгарията, но между него и между такива монастире велико е различието! Защото той е украшенъ со всичките ония дарби, които собствено приличатъ на единъ царски патриаршеский монастирь. Той е единъ совершенно подобенъ на царските и патриаршеските святогорски монастири со всичките темъ принадлежащи чинни устроения, сиречь честенъ, е за своята древность, почитаемъ за своето пустинно положение, достохваленъ за своятъ великий основатель, чудимъ отъ всяхъ за своето известно правило церковно и за всичкото внутренно благоустроиство, похваляемъ и за внешното негово благолепие и за множеството иночествующихъ въ него най пачеже и за ползата, която е производилъ отъ толко векове на своятъ единоплеменни родъ болгарский со своето наставление и поучение въ най-лютите времена, каквото и до днесъ еще производи. За които всичките предречени дарби, които нематъ другите Болгарски монастире, праведно го наричатъ самите наши братя болгаре, защо той е единъ въ Болгарията, сиречь той е единъ достоинъ за тяхното внимание и уважение, като не презиратъ и другите. И затова всичките желаятъ равно, колкото и за Божи гробъ, и за свята Гора, да дойдатъ на поклонение и на това святое място и единственно болгарско чтилище (чествование), за да се поклонятъ целокупнимъ и целбоподателнимъ мощамъ преподобнаго отца нашего Иоанна рилскаго чудотворца за освящение души и тела и за исцеление отъ различнихъ недуговъ (болезней) душевнихъ и телеснихъ, което и вскоре и независтно приемлютъ споредъ несамнената своя вяра, като що е речено: "по вярей вашей будетъ вамъ".

А защо не е имало такова описание до днесъ? Защото и болгарете немаха до днесъ това любопитство което иматъ днесъ и което въ малко време придобиха и надеждно е, че ще да подражаятъ за напредъ просвещените народи во всичко, отъ което зависи и всичкото имъ благополучие, а ми като имъ желаеме отъ души преспеяние во всяко добро и народополезно дело, напоминаме имъ да промишляватъ и надзираватъ и такива священи места (монастири) болгарски и да ги содержаватъ въ по добро състояние, отъ което иматъ на сегашните времена за похвала и утверждение на всичкото во обще християнство, а собственно на своятъ единоплеменний народъ болгарский."

Болгарска грамматика - 1835 г.
сега перво сочинена отъ Неофита П. П. сущаго изъ священньия обители Рьилския, за употребление на славеноболгарските училища, а и на святъ издана отъ любородньите предстоятели за Болгарското просвещение Г. братя Мустакови
"Понапредъ да се напечататъ на нашиатъ Болгарски язикъ и потребните за учението книги, а после ветхий и новий заветъ. Защото кой е виделъ некаде да се работи кое било художество безъ потребните и приличните му орудиа? Или може ковачо безъ чукъ и безъ наковалня да искове и да направи нещо? Което е най просто телесно художество, требува да се работи съ потребните и приличните му орудия; дека се е видело училище безъ училищни въ него книги? И може ли да се нарече училище онова, въ което се не предава поне грамматическо учение, ако не други по високи науки? Познали са отъ части и нашите единоплеменни тая погрешность, сиречь, защо са потребни и училищата равно колкото и церквите. И направиха се доволно училища по Болгарията, но още не можатъ сиромасите да познаятъ, защо псалтирете и часословите не са школски книги, но церковни, а не за учение во училищата...

Примите, прочее, тихимъ окомъ и благосклоннимъ сердцемъ сей малий мой трудъ по вашему благому желанию, когото сочинихъ съ вашето предстояние и приносимъ го вамъ и на сичките наши любезни единоплеменни болгари, да се не осудимъ съ ленивиатъ евангелский онъ рабъ, щото е закопалъ таланти господина своего въ землю...

Есть прочее любопитное совзискание и изследование между некои любословци (филологи), които начинатъ да събиратъ и да слагатъ (да сочиняватъ) таквая грамматика въ кояли убо страна въ Болгариата да се говори и произноси най-чисто и приискренно болгарский язикъ и секой е свободенъ и беззазоренъ да даде право своето мнение за това дело, а по томъ по многихъ и различнихъ мненияхъ да се употреби замисленное дело и да се воведе действително во употребление въ нашето новоначално на просвещението отечество. Азъ мислимъ, ако да не грешимъ, защо Болгарский язикъ ако би се очистилъ отъ чуждеязичните речи, отъ греческите и турските, които са се вкрали въ него неощутително, заради спребиванието и смешението съ тия два народи, и ако би се согласилъ некогашъ въ многоразличните членове, и въ глаголите, да е най-ближенъ и приискренъ до славенскиатъ отъ сичките язици, които са произишли отъ него. И защо може да се найде совершенъ безъ никаковъ недостатокъ по сичката Болгариа распръснатъ. А никой да не може да се похвали, защо въ една или въ друга страна да се говори и произноси най-чисто и приискренно Болгарский язикъ...

До кога сонъ глубокий! Стига толкова спавание, що е спавала нашата Болгария доволни векове. Собудете се поне отъ тука на тамо. Подражайте вси добрий примери на тия родолюбци, що настояватъ за просвещението своихъ единоплеменнихъ и прилежаватъ за напечатанието на потребните книги съ които требува да буде началото. Тяхното намерение не е да се устрои токмо едно училище и да се внесе учението токмо въ нихното отечество, но иматъ велико любородие да се распостре и по сичката Болгария това добро дело."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Февруари 04, 2015, 02:17:00 pm

Къде се губим ние българите - Милан Матов от Струга

http://strumski.com/biblioteka/?id=509

"През 1906 г., като окръжен ръководител в Битоля, разговарях с един костурски четник - Танас, който между другото ми разправи: "През пролетта ме изпратиха войводите с двама други селяни, като знаещи гръцки езикъ, да отидем в град Кожани по покупки, като на най-незабелезано место от полицията. Стигнахме късно вечерта, а на мен не ми се спеше.  Заранта рано излезнах в близката чаршия, да се разходя. Не минах неколко магазина, пред мен се изпречи една фирма: "Аделфи Говедаридис". Изпърво, останах учуден. Нали това си рекох е гръцки град, що търсят братя Говедарови тук и почнах да надниквам в самия голем колониален магазин, в единия ъгъл със заграден джамлък одайче, гдето си пиеше кафето един старец - средна възраст, очилат. Втренчените му очи в мене ме изплашиха. Обаче не мина една секунда, той вдигна ръка и замаха като ме канеше да влеза при него. Учуден и гузен, аз влезнах и се забърках. Казах му "Добро утро" вместо "Калимера", поправих казаното и малко побледнех, а той се изсме и покани ме на български да седна с думите:
- Знам, че си бугарин!
Още повече се учудих от тези му думи и поведохме разговор, като му изповедах, че ми направи впечатление неговата фирма "Говедаридис". Той взе да ми обяснява, че преди неколко години имал жив по-стар брат, комуто даскалите и поповете настоявали да измени и погърчи презимето си, а той се заинатил и направил нова, много по-голема фирма. Питах го има ли и други, които да знаят в града български. Отговори ми: "Всички на моя възраст - от 60 години нагоре говорят български, сал нашите млади се срамуват и ни се подиграват, че сме говорили на тоя "варварски език" - отговори с болка старецът.

Излезнах и заедно с другарите правихме покупки, а следобед си тръгнахме обратно. Излизайки от града и накрая имаше седнал един побелял просяк, а пред нозете му торбичка, та който мине, да му хвърли по нещичко. Имахме баят хлеб още от дома, слезнах от коня и викам на стареца по гръцки: "Вземи вместо пари малко хлеб!" А той грубо ми отвърна: "Що не кажеш на булгарски, ами си кривиш устата на гръцки!" Аз учудено го изгледах и запитах на български:
- От деа си бе, чичо?
- От туа съм, от гдее ке бидем - троснато ми отговори старецът.

Един ден запитах моя приятел Христо Мицков, който от 1910 до 1914 г. се бе подвизавал със своя занаят - бакърджилък, между Негуш, Бер, Воден, та чак надоле и до Олимп, има ли български села около река Бистрица. С видимо задоволство Мицков отговори:
- Отсам Бистрица, с изключение на неколко гъркомански и гръцки села покрай морето, всички други са български. На десет-шестнайсет клм оттатък Бистрица, близо до височините, се намира с. Треклино и на един час западно се намира с. Свинища. Първото е около четирийсет къщи, а второто - около шейсет. Над Треклино във височините се намират около трийсет колиби, гдето живеят семейства и се викат Трикливски колиби. Също във височините над Свинища се намира монастирът Свинишки, много богат, притежаващ десет хиляди декара земя, неколко хиляди овце, неколкостотин говеда и други, като всичко това се управлява от свинищани. Както по селата, така и в монастиря се говори с великолепно българско - мъгленско - наречие. А що се отнася за Негуш и Бер и селата около тех, всички старци са си говорили на български език, въпреки че не е могло да проникне екзархийско училище. Но в Солун, Серес, Драма простолюдието говори половината думи гръцки, половината български. А сега какво става с тех, не знам - завърши с болка на душата Христо.

А моят приятел, покойният Благо Тодев, родом от Банско и умрел преди 3 години на 76 години, стар ерген, разправи ми следната случка:
- Тъкмо преди турско-гръцката война, 1896-97 г., пътувах от Солун през Одрин за България. Когато влакът тръгваше от Одрин за България, понеже купетата се изпразниха, останахме малцина, забелезах в едно купе към шейсетгодишен мъж, висок, красив и облечен в чисто гръцка бела носия с малка фустанела ресачка, обувки с пискюли, с красиви дисаги и едно малко куфарче. Любопитен, завъртех се около него. Но понеже не знаех тогава добре гръцки, особено се задоволих с любопитно гледане. Не се мина много и в нашето купе влезна български акцизен пристав. Бехме навлезли границата. И за обща изненада човекът стана, прегърна пристава, почна да го целува и плаче, като го пита:
- Вие българин ли сте?
Аз останах зачуден откъде-накъде тоя "грък" да целува и да се радва като дете на българска униформа, но това не беше нищо. При спиране на гара Любимец, той слезе от влака, целуна земята и първия офицер, когото виде, го отрупа с целувки, прегръщайки го с плач. Но понеже тренът стоя една-две минути, върнахме се обратно в купето и продължихме за София. Запитах новия гост откъде е и какъв е. Отговори, че бил от Волос.

Аз още по-учуден останах, защото знаех, че Волос е чисто гръцки град. Научих, че се казва Никола и че е имало още една махала, гдето имало като него сираци, говорили български, а само младежите, които учили в училища, се срамували да говорят на майчиния си език. А за неговото пътуване каза ми, че идва в България да се поклони и целуне българска  земя и да си вземе една торбичка земя, та когато умре, да му я хвърлели в гроба. От тази негова искрена изповед моето любопитство всека минута растеше.

Дойдохме в София, настаних го в хотел "Ботев" и на другия ден отидох при него, за да го изведа на разходка. Минавайки по "Цар Освободител", минаваше тогавашният княз Фердинанд със свитата си откъм Народното събрание за към двореца и то пеша. Дедо Никола, като му казах, че това е кнезът, почна да прави метани на колене и да целува пред него земята, с което обърна вниманието на всички околни, като един от адютантите се доближи до мене и запита кой е този човек. Отговорих му, че е българин от Волос и Фердинанд нареди да го извикат в двореца през задната врата, гдето го разпитаха подробно. Заинтересоваха се и в Министерство на войната, гдето на другия ден го викаха и разпитваха. Дедо Никола гостува десетина дни в София и се върна през Одрин, Солун за Волос, горд, че е доживел да стъпи на българска земя.

А старите костурчани - като Никола Каранджов, дедо Ристе от с. Шестеево и други от тая възраст разправяха, че допреди 60-70 години в градовете Гребена, Кожани, Селефдже, Сачища и селата им се е говорило на българо-гръцки. Само фанатизмът на младите и владиците са докарали чрез смъртта на старците да умре и езикът.

През 1913 г., когато аз се връщах от Битоля през Солун за София, Гьорче Петров, тогава председател на Постоянната комисия в Серес, взе ме на гости със себе си. В Серес първата визита ме заведе у кмета на града, който след като ми се препоръча, започна да ми обяснява, че той бил българин, майка му била от Габрово, село в Драмско, а баща му от Правища, но че той се учил и свършил университета в Атина, затова и едвам говори на развален български език. На излизане на мойта закачка към Гьорче за кмета, отвърна ми:
- В кратко време всички гъркомани като настоящия кмет ще си намерят своето родословие и нема да закъснеят да научат чистия си майчин български език.

Ето едно широко поле за просветна работа, където апостолите на българската култура могат да изиграят голема роля.
София. 21.V.1941 г."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Февруари 08, 2015, 09:24:53 am

"Даме Груев, живот и дело" - Йордан Бадев от Битоля, Македония

http://strumski.com/biblioteka/?id=253

"Още къмъ 80-тата година на миналия векъ въ Смилево има първоначално българско училище, въ което учителствува единъ отъ стълбовете на големото ресенско семейство Башеви, издънки отъ което са пръснати до днесъ по разни културни, просветни и съдийски служби изъ цяла България. Даме завършва първото училище съ отличие, което насърдчава родителите му да го изпратятъ въ града за по-високо учение. Като ученикъ въ класовете, той проявява интересъ вече къмъ четиво извънъ задължителните училищни занятия. Груевъ чете жадно и поглъща всичко, което се отнася до българска история география и въ душата му се заражда и расте интересъ, който носи въ себе си зародиша на бъдещия народенъ апостолъ...

Съ усилия на ученолюбивия баща и съ съдействието на близки люде Даме, следъ като завършва Битолското IV класно училище, заминава за Солунъ, дето постъпва въ V класъ на българската гимназия. Тукъ, въ Солунъ, Груевъ намира по-удобни условия да разшири знанията си и да задълбочи интереса си къмъ съдбините на българския народъ въ миналото и настоящето му. Като ученикъ въ V и особено въ последния VI кл., на гимназията, чете най-усърдно, събира данни и води оживени спорове за ролята на единичните и най-личните апостоли на българските освободителни движения - Раковски, Каравеловъ, Ботевъ, Левски, Бенковски и др...

Прилепъ, градътъ на знаменития владика Методи Кусевъ, който като лъвъ се бори най-напредъ за пропъждане на гръцкото духовенство отъ родния му градъ, после за достойно място въ църковния съборъ въ Цариградъ и, най-после, за намеса на европейската съвесть въ всебългарските страдания следъ Априлското възстание, приема новия учитель съ доверие и внимание. Прилепчани са много ученолюбиви и, разбира се, за училищата си залагатъ още въ най-ранния периодъ отъ народностното пробуждане на Македония. Редомъ съ ученолюбието си прилепчани показватъ и едно кораво родолюбие. Груевъ добре е преценявалъ тая добродетель на прилепчани. Знаелъ е готовностьта имъ за жертви въ името на народните въжделения и нагодил проповедническото си дело въ тоя градъ на корави българи...Както въ всяка българска провинция по онуй време, пъкъ и сега, около всякой гостенинъ-пришелецъ се създава бърже особенъ интересъ кой е, отъ къде е, какъвъ е и пр. Издирва е родословието, качествата и недостатъците му. Разбира се, и Груевъ не е можалъ да избегне въ Прилепъ тая слабость на любознателната българска провинция...

Стяга куфарчето си младиятъ апостолъ и се отправя за Неготинъ - Кавадарци - една область край Вардарско, истинска крепость на българщината. Въ сръбско време, тукъ сръбските съдилища имаха най-често работа съ "бугарашко" твърдоглавство. Духъ на българщина се усеща тукъ не само въ хубавия, звучния и чистия български езикъ на населението, ами и въ борческата му традиция. Не е, разбира се, само това обстоятелство, което притегля тъй рано вниманието на Груева върху тоя край. Тамъ, въ Неготинъ, той има вече познати, които са показали готовность за сътрудничество въ великото начинание. Тамъ е Минджовъ, посветенъ още въ Солунъ, наверно между тримата отъ последния класъ на гимназията. Чрезъ него Груевъ влиза въ връзка съ други по-първи люде отъ градчето - Иванчо Недковъ, Пане Ивановъ, Янаки Илиевъ, и съ техъ образува по уставните предписания, т.е. съ клетва, първата организационна ядка вънъ отъ средищната въ Солунъ. Остава имъ преписъ отъ устава, дава имъ съответни напътствия, и поема апостолския пъть въ други посоки...

Успоредно съ тая тайна революционна работа, Груевъ е вършилъ и по-широка народо-възпитателна, разбира се, въ общия духъ на освободителната борба, чрезъ неделни и вечерни народни четения и съ усърдното дейно сътрудничество на цялата учителска колегия въ Щипъ. На тия четения обикновено лекторите са запознавали многобройните си слушатели съ българска история и география, съ по-именитите строители на нова България, съ популярна наука и пр. По примера на градската интелигенция и особено на учителството въ Българските градове преди освобождението, Груевъ урежда съ сътрудничеството на колегите си и на други просветени граждани театрални представления, съ които цели едновременно масови морални и политически въздействия и приходъ за комитетската каса. И подбира споредъ това пиеси, които иматъ въ основата си някаква борба за народностно самосъхранение. Груевъ е правилъ истински съзаклятнически събрания, въ които е разгъвалъ своята революционна проповедъ и утвърждавалъ преданностьта на заклетите работници къмъ великото дело. Тия репетиции са свързвали най-благотворно полезното съ приятното - революционните внушения се поемали презъ песни и шеги...

Въ Битоля Груевъ престоява около година и половина и развива трескава организационна дейность. Тайно обикаля най-близките български селища и, дето няма, урежда комитети. Така въ целия окръгъ, благодарение на личната намеса на Груева, закипява трескава революционна работа. Еснафите, които и въ време на борбите за българска църква и училище показаха дейна преданность къмъ идеалите на българщината, сега съ мъдра предпазливость, поединечно се вливаха въодушевени въ редиците на революционното движение...Чрезъ неделно училище и чрезъ частични тайни събрания съ посветени работници, те поддържатъ непрекъснатъ досегъ съ народа и го просвещаватъ и го подготвятъ за големото дело. Програмата на неделното училище следва общия духъ на известната вече програма въ Щипъ: елементарни знания по  българска история и география, история на български и чужди освободителни движения, биография на знаменити българи, предимно борци за народностни правдини и пр...

Това решение на Ц. К. на чело съ Ив. Гарвановъ въ Солунъ, бе предметъ на много възражения, преди да бъде изпълнено, и на много критики и укори подиръ изпълнението, т.е. подиръ Илинденското възстание. Мнозина виждаха въ него прибързаность и недомислие; други го сочеха като авантюризъмъ; имаше и трети, които допускаха намеса, съ цель да се предизвика една война, отъ която да произлезе освобождението на Македония и обединението на българския народъ...

Въ същия день - на Гьоргьовденското башибозушко нападение - отъ Битоля се емна аскеръ къмъ хубавото чисто българско и борческо село при полите на Пелистеръ - Цапари, съ цель да го претърси "основателно" и да прибере оръжието му. При претърсването му, обаче, се натъква на въоръжена съпротива и се завързва лютъ бой. Битолскиятъ войвода Георги Сугаревъ, на когото бе възложена охраната на Смилевския конгресъ, съ една засилена чета и няколко войводи се притича на помощь на цапарци и успява да отбие удара на турците и да осуети намерението имъ да обезоръжаватъ. Няма никакво съмнение, че тия кървави събития, тоя отпушенъ потокъ на озлобение и мъсть и тия мерки на властьта са въ близка връзка съ атентатите въ Солунъ и съ предчувствия и очакване на всенароденъ български бунтъ въ Македония...

Дълбока скръбъ заседна въ сърдцата на всички българи. Скърбеше особено Македония, чието велико дело осироте. Въ редиците на борците зина празнота, която никой не можеше да запълни - Груевъ беше наистина незаменимъ. И въ скръбьта за загиналия можеше най-ясно да се види стойностьта на живия Даме. Когато наближи конгресътъ, отъ който се очакваше да поправи грешките на Рилския конгресъ и да възстанови единството, оказа се, че липсва достойното лице за тая роля. Даме беше загиналъ. Сега всички почуствувахме отсъствието му, защото само той бе въ състояние да обединява и да създава търпимость между деятелите въ организацията. Неговото отсъствие осуети конгреса.

Цяла Македония оплака достойния си синъ, оплака го и братска България и на тая всебългарска скръбь достоенъ изразъ даде най-великиятъ отъ българите - Иванъ Вазовъ:
"О, Македонио, ти губишъ своя Левски,
Най-верния си синъ, най-силния си мечъ!"

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Февруари 13, 2015, 07:48:19 am

Ичко Бойчев - Горноджумайският войвода - Христо Григоров, внук на ВМОРО войводата

http://strumski.com/biblioteka/?id=376

"В изпълнената с героизъм история за самоутвърждаване, народностно оцеляване и освобождение от петвековната турска тирания на нашия народ важно място заемат освободителните борби на българското население в Македония и Одринска Тракия след Берлинския конгрес, от лятото на 1878 г. В тези борби израстват величави фигури на големи български патриоти и революционери, сред които е и Ичко (Христо) Димов Бойчев. Ичко войвода е класически образец на революционер и борец за освобождението на българското население в Македония от вековното османско иго. Няма комитско сборище, харамийско кладенче, комитска поляна или друга подобна местност в Горно-джумайска околия, които да не са свързани с името и делото на легендарния войвода...

Ичко Бойчев е роден през 1883 г. в Гюмендже, Енидже-вардарско, в Беломорска Македония. През втората половина на XIX век градецът Гюмендже е едно от най-големите, чисти в етническо отношение селища в околията. В края на миналия век тук живеят около 3150 българи. Родолюбивото българско население на Гюмендже взима живо участие в борбите за ново българско училище и за църковна независимост. То с болка и възмущение посреща неправдата, извършена с Берлинския конгрес през лятото на 1878 г., когато Македония и Одринско остават под властта на Абдул Хамид. Положението в Македония, включително и в Гюмендже, остава такова, каквото е било до Руско-турската освободителна война (1877-1878 г.), дори отчасти се утежнява, тъй като турските власти гледат на българското население със злоба и ненавист, като на виновници за злополучната за тях война...

Детските години на Ичко Бойчев преминават в условия, обвеяни от романтизма на Възраждането, при които водещата идея в живота на македонските българи е идеята за национална свобода и за премахване на османската деспотична система. Тази идея Ичко засуква с майчиното мляко и й остава верен до края на живота си...Вярно на борческите традиции от времето на училищната и църковната борба, Гюмендже, населено с относително издигнати в политическо отношение българи, заема достойно място в започналото организирано национално-освободително движение, ръководено от ВМОРО, след създаването й през есента на 1893 г...

През 1894 г. той завършва двукласното българско училище в Гюмендже с отличен успех. В желанието си да учи, будният юноша се отправя към тогавашната най-висша школа в Македония - Солунската българска гимназия. По онова време, Солунската българска гимназия приютява най-будните български младежи от всички краища на Македония. Трайното идейно оформяне на Ичко Бойчев се извършва именно през годините, прекарани в Солунската гимназия. Негови учители са изтъкнати български просветни и културни дейци, чийто борчески дух и висока образованост вдъхновяват умовете и душите на своите възпитаници...След всичко това у Ичко Бойчев трайно узрява убеждението, че революционната борба против османското владичество е единственото средство, което може да донесе, свободата на българите в Македония и Одринска Тракия...

През лятото на 1904 г. Кукушката чета на Христо Чернопеев, в чийто състав е и Ичко Бойчев, очиства района от гръцки андарти и турски шайки и се превръща в истинска опора за страдащото българско население в този край. Най-прочутата съвместна бойна акция на Христо Чернопеев, Ичко Бойчев и четата на Андон Кьосето е сражението при селската река на с. Попчево, Струмишка околия, станало през юли 1904 г. Друга прочута бойна акция с участието на Ичко Бойчев е бомбеният атентат на железопътния мост при с. Аматово, Кукушко, през септември 1904 г. Тази акция респектира гръцките андартски банди, вилнеещи над българското население в този район...

Към средата на август 1905 г. Ичко Бойчев приема революционния пост - Горноджумайски войвода. Така на 23-годишна възраст той става войвода в един изключително важен за организацията район и на този пост остава до младотурския преврат през юли 1908 г. Документите сочат, че много бързо Ичко войвода се налага като авторитарен ръководител на организацията сред местното население в Горноджумайска околия. В негово лице българското население намира свой водител, покровител и защитник от насилията на турския аскер и власти...

Като околийски войвода Ичко Бойчев проявява качества на безстрашен революционер и талантлив оратор. Думите му са мощно оръжие, с което за кратко време той успява да спечели нови привърженици на народното дело. Турците немеели пред храбростта на юначния българин и неговата чета. Те не знаели нищо за нейната численост. Турската власт търси под дърво и камък неуловимия Ичко войвода. Но народът обича легендарния войвода и го укрива от враговете...

Започва Балканската война през 1912 г. Понеже войната се води главно за освобождението на българите в Македония и Одринска Тракия и за националното ни обединение, България решава нашата армия да воюва сама в Тракия срещу основните турски сили. В Македония главното командване на българската армия изпраща само VII-ма рилска дивизия, действаща по долината на р. Струма и от лявата страна на Вардар. Освен нея, в Македония действат и около 100 чети на ВМОРО...В тази огромна битка за освобождението на българите в Македония от турско робство горноджумайският войвода Ичко Бойчев изпълнява своя отечествен дълг по героичен начин...

Ичко Войвода взима дейно участие със своята чета в Междусъюзническата война, в състава на Македоно-Одринското опълчение, което е също на първа боева линия срещу враговете на България. Прославеният войвода участва с четата си в няколко ожесточени акции срещу сръбския окупатор при Султан-тепе, Кочанско и при местността "Говедарци", близо до с. Каменица, Царевоселско, където на противника е нанесен съкрушителен удар. Политическите и военните събития по това време обаче се развиват във вреда на българския народ. Обградена от всички страни, нанесла съкрушителни удари на сръбската и гръцката армия, без да бъде бита във военно отношение, България е принудена да капитулира. По силата на Букурещкия договор от 10 август 1913 г. България е ограбена от всички страни. Вардарска Македония е дадена на Кралство Сърбия, а Егейска Македония - на Кралство Гърция. Само Пиринският край от Македония, в района на Струмица, получава с векове жадуваната свобода, като влиза в пределите на българската държава. Още на другия ден след решения на Букурещ ЦК на ВМОРО изпраща обширен меморандум до правителствата на великите сили, в който най-решително протестира против Букурещкия договор, това петно на цивилизацията в Европа, което обрича българите в Македония на едно по-тежко робство от турското...

Конфликтът между Ичко Бойчев и новите власти настъпва поради погрешната политика на БКП по македонския въпрос. Както е известно, след Втората световна война, БКП и Отечественият фронт възприемат великосръбската политика на ЮКП по отношение на българската националност и култура на населението в Македония и това става не само във Вардарска Македония. Правителството на ОФ допуска дори в пиринския край и в цяла България македонските българи да бъдат насилствено обявени за македонци с отделна история, език и пр. Емисари на Белград и Скопие, необезпокоявани от българските власти, полагат неимоверни усилия да подчинят и използват за своите великосръбски и антибългарски цели бежанските организации в България и да "македонизират" българското население в Пиринския край.

Срещу тази великосръбска националистическа и хегемонистична политика, както и срещу грешките на БКП по македонския въпрос, оказват силна съпротива някои от старите дейци на ВМОРО. Между тях са А. Томов, П. Делирадев, Хр. Ампов, Ичко Бойчев и др. Те намират кураж публично и решително да отхвърлят тезата на Ст. Новакович за "македонизма" и аргументирано доказват, че славянското население в Македония е българско, че идеята за македонска нация е хитра политическа уловка на сърбизма, с цел да се затрие българщината в Македония.

В подкрепа на твърде вредната антибългарска политика по македонския въпрос се извършва и преброяването на населението в България през 1946 г. Директивата на партията е: българите - бежанци от Вардарска и Егейска Македония в България, както и българското население в Пиринския край, по административен път да бъдат записани, дори и насилствено, като "македонци" по народност. Но реакцията на българите от Пиринска Македония, а също и сред бежанските среди в България, е открита, т.е. самите българи не желаят да се отричат от българското си име и оказват упорита съпротива срещу сръбския "македонизъм".

В спомените си Венета Бойчева разказва, че по време на това преброяване, в техния дом идват представители на властта и на ГК на ОФ с празни анкетни листа и настояват те да ги попълнят, за да запишат Ичко Бойчев и членовете на неговото семейство като "македонци" по народност. Ичко им заявява, че той е достатъчно грамотен, за да може сам да попълни анкетния лист. Той го попълва и в графата, където пише: по народност той пише и подчертава - българин. Когато хората от ОФ реагират остроя, Ичко им заявява:"Аз съм македонски българин и не мисля да отричам своята националност пред когото и да било."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Февруари 15, 2015, 04:11:56 pm

"Заговорът против Тодор Александров. По данни на Вътрешната Македонска Революционна Организация" - Йордан Бадев от Битоля, Македония, 1924 г.

http://strumski.com/biblioteka/?id=527

"На 31 августъ т. г. двама подставени злодеи окървавиха ръцете си въ едно престъпление, предъ което изтръпнаха като предъ страшна и нечакана беда и Македония, и цялото българско племе, и всичките му приятели въ чужбина. По една стръмна и тъмна пътека на Пирина двамата убийци простреляха като безценица една глава, която отъ петнадесеть години насамъ стърчеше като знаме и като фаръ на македонската освободителна борба. Нима те въ своите малки, слепи и престъпни души можеха да обгърнатъ размера на своето злодеяние? Нима те подозираха, че смъртьта на Т. Александровъ, за радость на всички врагове на Македония, може да бъде начало на една безпътица въ македонското освободително движение, или че върху неговия гробъ може да се развихри вихъра на една безкрайна междуособица или най-после, че отъ светата му кръвь може да избликнатъ пламъци, въ които и те, мъничките, и всичките техни по-големи подсторници могатъ да изгорятъ?

Кому въ същность беше потребна смъртьта на единъ борецъ, който преживя съ гордо примирение всичките превратности на македонската съдба безъ да помръкне вярата му въ свободата на Македония, безъ да се прекърши волята му за борба? Отъ първите му младенчески революционни стъпки предъ страховитата осанка на Скопския Хафъзъ паша презъ 1897 г., до последния му фаталенъ възходъ къмъ предателската примка на Петричкия Алеко паша на 31. VIII. 1924 г., борческия пъть на Александрова не показва нито едно прекъсване, нито единъ завой на колебание или измяна. Любовьта къмъ родната земя и борбата за нейното освобождение отъ чуждо потисничество за него беше единъ мирогледъ и една религия, на която той служеше съ фанатизма, упоритостьта и себеотрицанието на християнските пустинници. "Ако въ легалната обществена борба, казваше той, са необходими високъ моралъ и личенъ примеръ, дважъ са по-необходими те въ революционната, защото психологическия материялъ на революционната борба е единъ експлозивъ извънредно чувствителенъ къмъ най-малкия жестъ на водача - малъкъ или големъ все едно." Водимъ отъ това съзнание Т. Александровъ не допусна въ своя личенъ животъ нито единъ отъ пороците, които погълнаха въ своята мътна вълна стотици пионери на освободителната борба. Делото на Македония той схващаше само като дългъ и жертва и настръхваше при най-малките опити да се изкористи то. Между дългата редица отъ водители на македонското освободително движение малцина са, върху паметьта на които да не пада сянката на някой личенъ гряхъ - Т. Ал. е между последните...Не е обаче, само високия му личенъ моралъ, който определя цената и мястото на Т. Ал. въ македонското освободително движение. До върховното ръководство на това движение той се издигна и се задържа достойно въ продължение на 15 г. чрезъ други две ценни качества на своята личность: единъ тънъкъ обемистъ и прозорливъ умъ и една стоманена воля...

Прозвището "Старио", съ което назоваваха едва 40 годишния Т. Ал. изразяваше любовь и почить къмъ безкористния и беззаветенъ глава на освободителното движение. Предъ неговата поява замлъкваха сума страсти, пречупваха се сума амбиции, защото той олицетворяваше вече и морала и ума и волята на свещената македонска борба. Кому беше нуждна неговата смърть, въ единъ моментъ когато неговия животъ беше толкова необходимъ на Македония? Разбира се, на враговете на Македония: на ония, които са имали основание да се боятъ, че престъпленията имъ прехвърлятъ границата на тайната и търпимостьта и въ голямата съвестъ на Т. Ал. ще получатъ своята заслужена оценка...

Убийците
Алеко Василевъ
Веднага следъ катастрофата, възползуванъ отъ неуредиците въ вътрешностьта на България и на границите, Алеко устройва една малка въоръжена група, съ която извършва няколко обирнически набези презъ границата. Постепенно отъ разбойничеството си създава занаятъ...Скритъ задъ авторитета на В.М.Р.О. той дава ходъ на своите престъпни склонности въ много по-широкъ размеръ. Защото носеше разбойника дълбоко въ тъмната си душа. Като факторъ въ организацията дадоха му пълна възможность да изкористи авторитета на организацията предъ местното население, да използува връзките и хората й за едно бързо забогатяване и впоследно време да стигне до положението да бъде милионеръ...Той се титулува вече "Алеко паша", и захваща да пашува въ пълния смисълъ на думата. На всички писмени и устни предупреждения на Ц.К. на В.М.Р.О., че неговото дело тамъ въ своя старъ видъ е единъ анахронизъмъ и даже едно зло отъ гледище на статутите на организацията, Алеко си прави оглушки и отговаря съ разни смутолевки и отклонения. Облегнатъ на съзнанието си, че е големецъ, че е силенъ, той захваща да отклонява изричните заповеди на Ц. К. да отиде тамъ, където кипи борба съ враждебна власть, тамъ където роба изнемогва подъ песницата и бича на господаря. Алеко подъ разни претексти бавеше или отклоняваше изпълнението на тия заповеди, защото предпочиташе пашалъка предъ революционерството. И защо не, революционерството носеше рискъ за главата, а пашалъка - само удоволствия и приходи. Предъ всички несгоди, бедствия и лишения на революционерството, Алеко паша предпочита богатите угощения за сметка на населението и всякога прикрито отъ надзора на Ц. К. на В.М.Р.О. Всичкото му време се е поглъщало отъ следните грижи: да си създаде солидно състояние, да се огради съ ортаци, които да улесняватъ приходите му и едновременно съ това да прикриватъ престъпленията му и да позира съ една колкото бабаитска толкова просташка външность. И ето въ цифри откритите до сега резултати отъ "революционерството" на Алеко Паша. Веднага следъ смъртьта му въ чантата му е намерена влогова книжка на негово лично име, съ скромната сума 4,300,000 лева вложени въ Народната Банка по сметка No 201; единъ неговъ довереникъ самъ предаде на В.М.Р.О. Алекови 2,990 турски лири и наполеони оставени му на тайно хранение отъ Алеко и много ценности: златни обетци, верижки, гривни и пр. Източниците му? Ето:
1) Купувалъ тютюни съ организационни пари и ги складиралъ въ с. Долни Орманъ...
2) Чрезъ същите лица е взималъ лично за себе си по 10 % отъ продажбата на безстопанствени имоти
3) Станалъ е ортакъ въ печалбите отъ мандрите на някой си влахъ Колата...
4) Съдружничи съ Г. Пенковъ и Г. Манолевъ въ разни чаркове, като злоупотребява презглава съ народните гори
5) Ортаклъкъ съ някой си гръкъ именуванъ Яко за износа на добитъкъ презъ гръцката граница
6) Взелъ е значителенъ процентъ отъ продажбата на чифлика въ Янево - процентътъ възлиза на около 500,000 лв.
7) Налагалъ е специални налози отъ глоби безъ всекакви формални книжа и всекога съ предупреждение "никому да не се казва"...

Георги Атанасовъ
Втората по-голема фигура въ престъплението отъ 31 Августъ т.г. е Георги Атанасовъ. Той постъпи въ редовете на В.М.Р.О. въ 1922 г. До тогава е билъ вънъ отъ кадрите на македонското освободително движение. Презъ четири месечното си стоене въ вътрешностьта на Македония обаче, той показа качества несъвместими съ делото на революционера: сприхавость на характера, прекалено заповедничество, амбициозность и една непоправима графомания - бележки, проекти, планове за било и не било, а знае се че 90 % отъ аферите въ макед. освободително движение се дължатъ именно на манията да се води непотребна преписка...Едва влязълъ въ редовете на борбата, той се почувствува като билъ и пребилъ въ нея, забленува за големство, за факторство, и захвана да се завглежда съ ревность, която не можеше да скрие, къмъ върховете, до които бе се издигналъ вече Тодоръ Александровъ чрезъ една двадесеть и петь годишна неуморна, непрекъсната и пълна съ рискове и отговорности работа. И ето, преди да има какво да е узаконено положение въ ръководните среди на организацията, Г.Атанасовъ прави опити да дели мегданъ съ Т. Александровъ: пише на своя глава окръжни, инструкции и преиздава и поправя правилници, изобщо влиза въ изключителните компетенции на Ц.К. на В.М.Р.О...Амбицията на Г. Атанасова расте отъ день на день. Името и грамадниятъ авторитетъ на Тодора му будятъ злоба и зависть. Той има нужда отъ съчуствие и съдействие за удовлетворение на тая амбиция. И прилепва твърдо къмъ Алеко Василевъ, като двамата взаимно се съгласяватъ: Атанасовъ да премълчава и маскира негодностьта и престъпленията на Алеко, Алеко отъ своя страна да подържа и пропагандира правото на Атанасова за лично място въ върховното ръководство на В.М.Р.О. И двамата се настаняватъ по пашовски да "революционерствуватъ" въ Петричкия окръгъ като обръщатъ "революционерството" въ доходно и забавно занятие...Той е вече ималъ въ едно частно кредитно учреждение въ София, петь текущи сметки на истински и фиктивни имена (Атанасовъ, Моровъ, П. А. Петровъ, П. В. Петровъ са се негови имена), на обща сума надъ 2,000,000 лв. и е вече търсилъ, споредъ една собствена негова бележка, английско кредитно учреждение, за да си вложи икономиите.

Алеко и Атанасовъ бяха повели напоследъкъ кампания противъ Т. А. съ изричното заявление, че въ техни ръце е силата на организацията... Атанасовъ, който разбираше отъ комунизъмъ толкова, колкото Алеко отъ революция, се "ориентира на ляво" и на 4 Августъ, значи 2 дни следъ декларацията на Ц.К. на В.М.Р.О противъ познатата виенска мистификация съ манифеста, и единъ месецъ преди убийството на Т. Ал., предъ едно събрание отъ организационни ръководители заявява: "Ако интересите на организацията го изискватъ ("Декларацията" беше вече определила дали го изискватъ или не) ние ще тръгнемъ и съ комунистите."...Ето върху каква нравствена и умствена почва Москва пустна своето интригантско семе, отъ което се роди чудовищното злодеяние отъ 31 Августъ т.г.

Съдейници и съдружници
Една отъ грижите на Алеко е била да си създаде тайфа отъ съдружници съ следните цели: да улесни и засили приходите си, да замаскира чрезъ ортаците по-лесно престъпленията си и най-после да си има верни хора, които биха му служили за лична охрана. Разбира се, не му е било много трудно да намери такива въ лицето на неколцина гешефтари и разбойници, и чрезъ общи кражби и гешефти да ги ангажира на животъ и смърть.

За уредникъ на финансиите си Алеко е назначилъ известниятъ въ целия край В. П. Стояновъ, който отъ обикновенъ сергиджия въ Петричъ, въ продължение само на една година е станалъ милионеръ. За да улесни сделките му, въ които Алеко участвува съ половинъ печалби, назначава го за окръженъ организационенъ касиеръ. И по тоя начинъ му дава възможность да търгува съ организационни пари. Търгувалъ е съ тютюни и приходите делелъ съ Алеко паша...

Други по-крупни ортаци въ гешефтите на Алеко и близки приятели негови и на Г. Атанасовъ са двамата типични дърмоеди отъ Мелнишко: Гоце Манолевъ и П. Говедаровъ. Алеко е снабдилъ и двамата съ широки пълномощия за участие при ликвидирането на старите турски имоти. И разбира се, не е трудно да се досети човекъ какъ са участвували въ качеството на организац. ръководители, какви проценти зимали и къде ги депозирали. П. Говедаровъ, въ качеството на пълномощникъ на Алеко, следователно силенъ на деня, налагалъ произволно и патриотически данъкъ и глоби, и всякога съ предупреждение до нещастните жертви никому нищо да не обаждатъ, иначе "килватъ имъ главата"...

Третата подобна особа е Хр. Медникаровъ назначенъ пакъ направо отъ Алеко за Петрички окръженъ ръководитель. Отъ голтакъ той е успялъ съ мощната подкрепа на Алеко да купи въ Петричъ дюкяни за всичките си братя и една къща съ 6 стаи за себе си. Алеко му е далъ за разработване 500,000 лв. организационни пари.

Къмъ тая тайфа отъ приятели - съдружници трябва да отнесемъ и още тримата "революционери", най-близки и лично преданни на Алеко: Ангелъ Коларовъ, Динчо Вретенаровъ и Щерю Влаховъ...Това са въ бегли черти главните фигури отъ бандата на Алеко, съ които той е смяталъ да реализира "единния фронтъ" и грандиозния планъ за ориентиране на организацията въ ляво. Те са и "мощните" пипала, чрезъ които Алеко искаше да потули престъпленията си, Г. Атанасовъ да задоволи амбицията си, а третия интернационалъ да превземе В.М.Р.О...

Несполучливиятъ опитъ на Москва да болшевизира В.М.Р.О.  я накара да потърси и наистина намери други незаконни представители на организацията за своите цели въ лицето на Алеко Василевъ и Г. Атанасовъ. Болшевиците влизатъ въ връзка съ последните посредствомъ члена на Ц.К. на Б.К.П. - Д. х. Димовъ. На тия влияния се подадоха и някои членове на Илинденската организация - Занковъ и Арс. Иовковъ. Лозунгътъ на комунистите въ тоя моментъ беше: навлизане на всички комунисти въ редовете на В.М.Р.О...

Когато партията изгуби всички надежди за успехъ, обърна погледите си къмъ В.М.Р.О., която искаше да завладее и използува за своите цели. Връзките между В.М.Р.О. и партията следъ много усилия и средства се създадоха като Алеко е успялъ да влезе въ сношения съ Д. х. Димовъ като представител на Б.К.П. Понеже х. Димовъ се страхуваше отъ властьта да дойде въ окръга, където бе каненъ отъ Алеко, последния презъ м. Юни т.г. замина за София и устрои среща. Втората среща е станала презъ м. Юли. Въ техъ е говорено за новата насока на организацията. Трета среща става въ Лъджени въ присъствие на Алеко, Г. Атанасовъ, Кантарджиевъ и др. Касаеше се да се вземе окончателно решение за пълната ориентировка на Алеко и хората му въ ляво въ противовесъ на Ц.К. на В.М.Р.О. Последната среща бе определена да стане следъ 20 Августъ къмъ Банско, въ която трябваше да се подпишатъ условията за взаимно действие между Б.К.П и В.М.Р.О., представлявана отъ Ал. Василевъ и Г. Атанасовъ...х. Димовъ твърде добре знаеше, че Алеко е само едно тромо туловище, една праздна глава, и все пакъ до него прибегна за "преговори". Защото все таки Алеко имаше едно качество: той таеше тъмна и кървава помисъль срещу Т. Александровъ. А тъкмо това и само това беше потребно за нуждите на х. Димовъ и на далечните му патрони."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Март 29, 2015, 06:08:30 pm

Иван Михайлов - "Спомени III - Освободителна Борба 1924 - 1934", Льовен, Белгия, 1967 г.

http://strumski.com/biblioteka/?id=610

"Въ историята на македонското освободително движение няма зло­деяние по-голямо отъ убийството на Тодоръ Александровъ.Кои въ сжщность са виновниците и защо посегнаха върху живота на легендарния борецъ? Този въпросъ 6е на устата на всеки нашъ родолюбецъ тогава, както и на всички, които проявяваха интересъ къмънародната ни кауза. И до днесъ за мнозина той не е напълно разясненъ,защото до тяхъ не сж стигнали нужните подробности.Нашето общество, особено пъкъ утрешните общественици и борцина Македония, които ще черпятъ поука отъ миналото, требва да бж­датъ изчерпателно осведомени.Въ края на втората книга съ мои спомени е казано, че чужди цен­трали са желаели да отслабне, да загине македонското движение, илида бжде поставено подъ тяхна команда. И затова сж търсели подъдърво и камъкъ орждия. Имамъ предъ видъ чужди среди, вънъ отънепосредствените поробители на Македония.Казано е тамъ съвсемъ накратко, че Александъръ Протогеровъ,който беше колега на Тодоръ Александровъ въ Централния Комитетъна ВМРО, най-много е услужилъ на тия чужди централи...

Въ стаята влиза Кирилъ Дранговъ. Атанасовъ преди това, обаче,билъ излезналъ и отишелъ въ нёкоя отъ съседните стаи. Алеко веднага пита Дрангова кжде е Иванъ Михайловъ. Пристигналия обяснява, че Михайловъ не може да дойде поради заболяване. Възмутенъ, Алеко заканително казва : "Да не мисли той да се налага надъ насъ! Защо не дойде да обвинява илинденци? Дай да видимъ какви обвинения е изпратилъ противъ техъ”. Дранговъ обяснява, че не носи никакви обвинения и че не е кривъ за неидването на Михайловъ; те могатъ да го повикатъ, макаръ да е боленъ, да дойде. Алеко потупалъ Дрангова по рамото и тръгналъ да излиза, а Кирилъ учтиво му далъ пжть да мине. И още когато прекрачвалъ прага, обърнатъ вече съ гръбъ къмъ Кирила, последниятъ измъкналъ парабела си и теглилъ въ тила на Алеко, който се струполилъ предъ вратата. Нейде отъ отсрещните стаи Атанасовъ започналъ да стреля. Другарите отговорили отъ тяхната стая и откъмъ стълбата. Неколко минути продължила тая престрелка въ кжщата, докато четирмата другари успели, едни презъ стълбата, други скачайки презъ прозорците, да се измъкнатъ, а и револверътъ на Атанасовъ не се чувалъ вече. Презъ туй време групата на Иванъ Караджовъ е била наоколо и е стреляла въ въздуха; събрала се сетне около четирмата. Преди да се разтича войска или да се яви некой другъ, всичко е било свършено. Следъ като е падналъ Алеко, Дранговъ не е могълъ да удържи яда си, хваналъ за яката Протогерова и целъ разтреперанъ, съ револ­вера още въ ржката си, неколко пжти му отправилъ презъ зжби въ­проса : "Казвай, кой уби Тодора?" Протогеровъ останалъ безъ душа отъ страхъ, умолително плачелъ и повтарялъ некакви несвързани думи, отъ които Кирилъ бе запомнилъ само това : "Приятели сме били съ баща ти"... Все пакъ, Кирилъ точно изпълни нареждането да не се посега върху живота на Протогерова. Презъ тая нощь и на другия день зараньта паднаха въ Горна-Джумая още двама-трима Алекови другари, между които и подполковникъ Атанасовъ. Той е билъ откритъ въ единъ дворъ отъ седемнадесеть-годишенъ членъ на организацията, бежанецъ отъ Скопйе, сърдцатъ момъкъ. Подполковникътъ презъ нощьта е прескачалъ презъ мно­го огради и дворища, безъ да знае какво става и безъ да може да се измъкне вънъ отъ града. Когато младежътъ го е забелязалъ и му е извикалъ да се предаде, Атанасовъ много смутенъ взелъ да мърмори :"Не бойте се, не бойте се". Треперящъ е държалъ револвера си въ ржка, безъ да се опита да се защищава. Младиятъ момъкъ го подкаралъ предъ себе си и не можеше да се начуди какъ е било възможно този,известенъ ужъ като храбрецъ офицеръ, да изпадне до положение на най-окаянъ треперко. Съмнение не може да има, че въ случая е нало­жило своя печатъ вжтрешното смущение, разкаяние и безпжтица; те са сковали Атанасова, следъ като е виделъ безжизненото туловище на Алеко, задъ което се скриваше, и следъ като е почувствувалъ, че е заобиколенъ навсякъде вече отъ неминуемата отплата за извършеното подло и велико престжпление. Той няма възможность да види каква буря отъ възмущение обхвана обществото, когато се узна какво е ста­нало съ Тодора. Атанасовъ требваше да остане живъ, за да съобщи и най-малкитe подробности относно заговора на тройката ; да поразправи на кои министри и офицери сж разчитали въ София, а какъ отъ друга страна гласиха конспирация съ комунистите. Но мярналъ се наблизо Асенъ Даскаловъ и, безъ много да му мисли, теглилъ въ челото му единъ куршумъ.Така, на 12 септемврий 1924 година бе спасено всичко, което мо­жеше да се спаси следъ страшното зло, нанесено на 31 августъ на македонската освободителна кауза съ убийството на Тодоръ Александровъ...

Общъ конгресъ не бе свикванъ презъ целия периодъ на войните,т.е. близо четиринадесеть години. Налагаха се — по мнението на мно­зина деятели — некой промени главно въ Правилника на ВМРО,изискуеми отъ обстоятелствата...За свикването на общия конгресъ се определи месецъ февруарий 1925 г. На некой отъ окржжните конгреси присжствувахъ. Деятелитеотъ Скопския окржгъ ми дадоха доверие да бжда техенъ делегатъвъ общия конгресъ.Шестиятъ конгресъ на ВМРО се свика въ Пирина, въ село Сърбиново. За охраната на конгреса и други технически приготовления бенатоваренъ Петъръ Станчевъ, който се бе завърналъ отъ Скопско,следъ като бе чулъ убийството на Александровъ...Възприе се отъ записаните говорители да не се докосватъ довиновностьта на Протогерова. Двама отъ техъ, обаче, не се въздържаха и го нападнаха недвусмислено. Единиятъ бе Петъръ Шандановъ,делегатъ на Битолския окржгъ. Той екзалтирано заяви, че всичкивиновници за смъртьта на Тодора ще се преследватъ до край ; и чеако некой отъ присжтствуващитё чувствува себе си виновенъ въ нещоспремо Тодора, доблестьта му диктува да се дигне тука и да признаевината си, като очаква следъ туй думата на конгреса. Споредъ мене,каза Шандановъ, виновници за Тодоровата гибель се намиратъ въ таязала. Изговаряйки подобни фрази, Шандановъ настръхналъ гледашекъмъ Протогеровъ, готовъ секашъ да го нападне физически...Още по-невъздържанъ отъ Шандановъ бе прилепския войводаПетъръ Костовъ Пашата, който бе буденъ, макаръ безъ особено обра­зование. На кратко се спре той върху други неща и гръмогласно заяви : "Братя, Протогеровъ е тукъ и требва да отговаря за смъртьта наТодора. Да ни каже какъ и защо биде убитъ нашия народенъ водачъ!" Повече и не продължи; седна на местото си, излжчвайки отъ очитеси мълнии срещу смазания Протогеровъ...Относно убийството на Тодора се гласува специална резолюция въсмисъль: вменява се въ дългъ на Централния Комитетъ и на члено­вете на ВМРО да събиратъ всички възможни сведения, за да се доразкриятъ виновниците по това злодеяние и да получатъ наказанието си.Тая резолюция обвързваше морално всички тогавашни и бждещичленове на движението; важеше като единъ заветъ на тогавашнотоборческо поколение...

Както бе заявилъ и Тодоръ Александровъ, ВМРО требваше да еготова да се откаже отъ революционните си методи за борба въ случай,че Белградъ и Атина възвърнеха правата на българското население и на другите народности въ Македония — албанци, власи и пр.Но немаше никакви изгледи, че нашиятъ народъ би получилъ отъгръцките и югославянски власти поне онова, което имаше при режимана Абдулъ Хамидъ, даже когато той бе най-жестоко критикуванъ отъцелия светъ. Още по-малко можехме да се надеваме на привилегии,каквито народностите притежаваха въ австро-унгарската империянекога, или немското население имаше подъ италианска власть въюжния Тиролъ.Ето защо спасяването на нашата народность се явяваше за ВМРОтолкова голема цель, колкото и стремежа къмъ независима Македония.И въ миналото — специално за насъ и аромъните — борбата е билапреди всичко национална ; но еднакво въ полза на всички народностивъ Македония. Сега тази характеристика на македонското движениеставаше по-подчертана и по-неизбежна. Който не бе въ състояние да раз­бере и си обясни това, той не би проникналъ въ смисъла и съдържаниетона борбата ни. И последниятъ неукъ човекъ въ Македония чувствуваше,че ние имаме нужда преди всичко отъ национално освобождение, отъспасяване на народностьта ни.Сърбия (Югославия) и Гърция искатъ да посърбятъ и погърчатънашия народъ. Гърция се стреми и да го изгони отъ родните му огнища.Не се спиратъ предъ никакви средства.Кого въ сжщность обявяваха за „ виновенъ ” въ Македония Б ел ­градъ и Атина ? Виновенъ е за техъ всеки, който се счита българинъ...

Важна задача бе да се държи македонския въпросъ откритъ предъсветовната съвесть. Това и въ миналото се е постигало по два начина— чрезъ бойни акции срещу потисника и чрезъ пропаганда въ чужбина...Очевидно, ние можехме и при други методи, а не обязателно съмасово организиране на народа въ революционни групи, да насочвамевниманието на външния светъ къмъ Македония.За да се подържа бодъръ духътъ на поробените ни братя, кактои тоя на емиграцията ни — въпросъ, който е свързанъ съ задачата зазапазване на българщината ни — нуждно бе да се вижда издигнатознамето на борбата. Заедно съ туй, народътъ да чувствува, че нашатадесница може при нужда да застрашава потисника. Но и това не изисквамасово организаране подъ клетва.Съ собствени сили ние не бихме могли да срушимъ държавата напотисниците ни. Но можехме да я подяждаме вжтрешно и да я компро­метираме, малко или много, предъ чуждия светъ. Така и подържахмеоткритъ нашия въпросъ...

Друга сжществена нужда бе: да се засили дейностьта средъмладежьта въ поробена Македония; да се обърне особено вниманиевърху студентите тамъ и върху ония, които отиваха на учение въ чуж­бина, макаръ и малко на брой.Времето диктуваше известни по-основни грижи за по-младото по­коление въ града. Въ турско нашата младежь бе подъ влияние самона нашето българско общество. Турската власть, казармата, училищетонемаха никакъвъ допиръ съ народа ни; не можеха съ нищо да влияятъвъ образованието или възпитанието му. Сега, обаче, гръцката и сръбскавласть имаха като главенъ обектъ за въздействие младежьта ни, ауспоредно съ това целеха да повлияятъ особено на града чрезъ многосредства — църква, вестници, училища, танцувални дружества, теат­рални представления, военни паради, "певачици" и пр.Нашиятъ гражданинъ съ вёкове бе разделенъ отъ турския духовенъ животъ. А сега той бе и чрезъ полицията заставянъ да се при­ближава често до пропагандните капани на поробителя. Децата пъкъ —и въ селата, кждето имаше училища — отъ сутринь до вечерь бехаподъ натиска на чужди идеи — неколко часа подъ редъ въ училището,а въ другите часове принудени да четатъ у дома, пакъ на гръцки илисръбски, за да приготвятъ уроците си.Очевидно бе, че ако не чрезъ стегане на революционни групи помахали и улици, то по другъ некакъвъ начинъ въ града бе необходимода се освежаватъ струите на българския духъ...

Моето убеждение бе, че требва да се усвои по-еластична тактикаотъ страна на ВМРО, като се мине и къмъ повече конспиративность. Подобна тактика, новъ планъ за работа можеше да се приложи посте­пенно. И вярвахъ, че ще се получи туй, което искаме — както отъгледище на нашата обществена психология, така и отъ гледище наефектъ въ чужбина. Пощадена би била много повече и народната нашамаса.Смятахъ, че ще можемъ така по-сериозно да озадачимъ пороби­теля; да го заставимъ да харчи много повече милиони, за да подържавойски и жандармерия и въ други предали на държавата му; да засегнемъ чувствително нервите му; да бъде повече дискредитиранъ въчужбина; — и при това да бждатъ на лице все по-малко формални, "законни" улики, които биха донасяли несгоди за народа.Така биха се окопитили наново и хората, засегнати отъ повсемест­ния тероръ на ренегати и сръбски потери; би се съвзелъ духътъ нацелото наше общество, който не можеше да не е пониженъ следъзагубата на Тодоръ Александровъ...

Македонскиятъ въпросъ сжществуваше — въ самата Македония— подъ форма на мжченичество и жертви. А въ чужбина вражескитенамъ централи го представяха подъ форма на изопачения и клевет­ничества. Саможертвата на нашите борци бе представяна за „ бандитство ”, а за рицари посочвани онези, които газеха чуждата свобода.Насилие въ Македония, но и лъжи въ света — това бе правилотона Атина и БЪлградъ. На лъжата требва да противопоставимъ исти­ната. Нашите финансови средства беха малки въ сравнение съ тезина противника. Но всичко възможно требва да се стори, за да ориенти­раме правилно света по македонския въпросъ.Намираха се въ чужбина подходящи, просветени синове на Маке­дония, които можеха да се заематъ сериозно съ тази задача. Нужднобе само да бждатъ по-настойчиво подкрепени отъ нашето общество...

Вънъ отъ четническите проявления, които имаха своя ефектъ и занарода, и за поробителя, наложително бе да получатъ наказаниетоси главните изменници, които — посрамотявайки себе си — искаха дауязвятъ освободителното дело; беха се продали на фактори най-живозаинтересовани — едни да смажатъ това дело, други — да го взематъвъ ржката си за свои цели. Петъръ Чаулевъ — изменилиятъ членъна Централния Комитетъ на ВМРО, разхождащъ се по Европа, на из­дръж ка отъ виенската комунистическа централа; Стоянъ Мишевъ,заелъ се съ тероризиране и изтребване на всичко по-будно българско въ Брегалнишката область, като официаленъ органъ на Белградъ; То­доръ Паница — поставилъ се едновременно на служба на комунистичес­ката централа и на сръбско-гръцките полицаи за разтройването намакедонското дело, — тези бёха най-очертаните народни врагове иизменници...

Убедена, че по възможность най-големъ брой македонски българи,а сжщо така и хора отъ другите народности въ страната, требва даучаствуватъ въ подържане на македонския въпросъ откритъ, ВМРО евнушавала, че и емиграцията ни требва добре да се стегне.Още преди смъртьта на Т. Александровъ, вънъ отъ братствата, въБългария проникнаха и други организации.Съ пълно насърдчение отстрана на ВМРО се създадоха редицадружества на старите борци, обединени въ обща организация подъ име "Илиндень".Създаде се и постепенно се засилваше младежкия македонски съюзъвъ България. И тамъ ВМРО е подпомагала морално и всекакъ.Инициативата за създаване на "Македонски Наученъ Институтъ" биде искрено поздравена отъ ВМРО. Безъ нейната помощь не би моглода излиза прекрасното списание "Македонски прегледъ", така сериознооценено и въ чужбина всредъ научния светъ.По съответни пжтища, ВМРО насърдчаваше сжществуването намакедонския студентски съюзъ въ чужбина. Въ Парижъ студентитеиздаваха на френски списание "Ла Жйонъ Маседоанъ".Печатният и органъ на емиграцията въ България требваше да бжде подобренъ като ежедневникъ. Пакъ се намериха начини той дабжде материално подпомаганъ, чрезъ съответни мерки отстрана наблизки на ВМРО хора.Македонските жени въ България не требваше да сгоятъ настранаотъ общото емигрантско движение. Създаде се Македонски ЖенскиСъюзъ, а и Задруга на македонските девойки. Инициативата бе даденаоткъмъ ВМРО.Парламентарната македонска група въ България, за чието зна­чение другаде стана дума, продължаваше да сжществува докато Бъл­гария не се нареди въ фронта на македонските поробители презъ1934 година.Появи се идея всредъ емигрантите да се издигнатъ два паметника— единъ за незнайния четникъ въ Горна-Джумая, другъ за Т. Александровъ въ Кюстендилъ. По-голямата часть отъ необходимите материалнисредства се набавиха отъ ВМРО...

Въ Хърватско постепенно обществото започваше да узнава какъ Македония е потискана отъ сръбските узурпатори: създаде се симпатия къмъ нея. Впрочемъ, хърватите и безъ туй знаеха, че на югоизтокъ жи­вее другъ единъ славянски народъ, българския, който не е обичанъ отъ сърбите. Още имаше живи хора въ Загребъ, които помнеха и разказва­ ха за бурното посрещане на българските юнаци къмъ края на миналото столетие. Нескончаеми сж били виковете на радость и братско въодушевление тогава. — Посрещахме въ техно лице победителите на Сливница, приба­вяха като по правило моите събеседници въ Загребъ, съ които не вед­нажъ съмъ разговарялъ презъ втората световна война. Силно е било у техъ впечатлението отъ плесницата, която сърбите заслужено добиха отъ подло нападнатите българи...

Дванадесеть или тринадесеть години по-късно имахъ случай да сесрещна съ едного отъ тeзи видни албанци, може да се каже най-попу-лярниятъ между техъ — Хасанъ Бей Прищина. Той е билъ — кактовече съмъ посочилъ — председатель на Косовския Комитетъ; известенъе като общественикъ още отъ турския режимъ; бивалъ е въ Албанияминистъръ-председатель и пр.Пристигналъ бе въ София, ако добре помня, презъ 1933 г.; потърсилъ наши приятели, които ми известиха, че желаелъ да се срещнемъ...Той настоя да се постигне по-тясно сътрудничество между тритенай-застрашени народности въ Югославия — македонски българи, хър­вати и албанци. Говори ми въ духа на следното споразумение, което ихървати настояваха да възприемемъ като база за една обща по-ефикасна борба..."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Април 08, 2015, 05:47:21 pm

Въздушни Боеве - Тома Чилев от Крушево, Македония

http://strumski.com/biblioteka/?id=604

http://history.rodenkrai.com/new/bylgarska_aviaciq/pyrviqt_bylgarski_diplomiran_pilot.html

http://www.authorstream.com/Presentation/antoineta-254988-education-ppt-powerpoint/

СЪ "БЛЕРИО" НАДЪ ОДРИНЪ
"Снягъ беше покрилъ земята. Небето този день беше облачно. Слънцето се подаваше между бялите облаци и огряваше заснежените минарета на джамията Султанъ-Селимъ. Зимата настъпваше и Одринъ подъ бялата покривка изглеждаше мъртавъ градъ. Турците се бяха укрепили въ него и го считаха за непревзимаема крепость. Победоносната българска армия очакваше заповедъ да го превземе. Разузнавателната ни служба се бе добрала до сведения отъ пленници, че турците готвятъ излавъ. Трябваше да се проверятъ сведенията, но какъ?

Задъ фронта, всредъ импровизираното летище, българските орли Топракчиевъ, Калиновъ, Попкръстевъ, Милковъ, Таракчиевъ, Симеонъ Петровъ и Секиларовъ, водеха сериозенъ и оживенъ разговоръ предъ крилата на единъ бипланъ, система "Блерио". По лицата на всички беше изписана радость. Единъ отъ тяхъ, най-красивиятъ и най-смелиятъ, изкочи предъ всички и веселъ, бодъръ и спокоенъ, каза:
- Днесъ трябва да разузнаемъ отъ птичи полетъ Одринъ. Пръвъ ще летя азъ.
И когато поручикътъ, при тези думи, съ лекъ скокъ, влезе въ самолета, другарите му летци, видяха приятната усмивка, която се появи по устните му.

Следъ малко моторътъ забуча и бялата птица полетя къмъ Одринъ и запя своята мелодична песень. Силенъ вятъръ зашиба лицето на хубавия поручикъ. Подъ големите очила, две пламтящи очи устремиха погледъ напредъ къмъ града и добиха стоманенъ цвятъ. Две здрави ръце стискаха кормилото, а самолетътъ пореше въздуха. Турските картечници засвириха около апарата своята злокобна песенъ, но летецътъ беше въ захласъ отъ хубавата песень на мотора. Даже не трепна, не се боеше той. Младиятъ офицеръ е готовъ да умре за родината. Той наведе напредъ кормилото и самолетътъ покорно се спусна стръмно надолу...

Видяха го низко надъ града и изтръпнаха. Чуха грохота на картечниците и се обезпокоиха за участьта му. Дали е улученъ? При тези думи се свиха и замряха много сърдца. Но той не падна. Само следъ мигъ самолетътъ изви и полете високо къмъ слънцето, а следъ няколко минути храбрецътъ завърши рапорта си предъ главнокомандующия, всредъ мощно и френетично "ура". Тържество беше за родината, гордость за България: Малката България, първа въ света, приложи самолета като бойно средство. Тя показа на врагове своите първи крила. Неспокойниятъ духъ и буйниятъ темпераментъ на храбрия летецъ - първите крила на България не бяха доволни - те жадуваха за полетъ и той повтори още много пъти подобни летения надъ противника.

Единъ хубавъ день, когато отново го видяха надъ Одринъ съ надупчени крила, всички останаха смаяни. А когато го видеха да се спуска много низко, лошо предчувствие обзе всички. И нещастието не закъсня. Изведнъжъ, крилата на могъщата птица се свиха...самолетътъ трепна...изгуби цвятъ...черенъ облакъ го обви.Следъ славната смърть на първия орелъ - Поручикъ Топракчиевъ, останалите живи български орли, негови другари, пролетяха много пъти надъ Одринъ и създадоха крилата на България. Снягътъ се стопи. Небето надъ Одринъ отново се проясни. Минаретата на джамията Султанъ-Селимъ святнаха огряти отъ пролетното слънце. Одринъ беше въ български ръце."

ИЗВАДКИ ИЗЪ ДНЕВНИКА НА ЗАГИНАЛИЯ ЛЕТЕЦЪ - ПОРУЧИКЪ ПАЧЕВЪ
13. III. 1918
"Времето е чудесно. Изкачваме се на 2000 м. надъ Вардара. Предъ насъ въ облаци е исполинътъ Кожухъ-планина. Увеличаваме височината 3000...4000...4500...Долу е пролеть, а горе - ужасенъ студъ. Ръцете, краката и носътъ - вкоченасяли. Подъ насъ блещи Дойранското езеро. Летимъ къмъ него. Минаваме надъ разрушениятъ Дойранъ. Подъ и надъ насъ бяли и черни шрапнелни облачета: неприятелската артилерия ни обстрелва. До като се мъча да открия позицията на артилерията, пилотътъ ми даде знакъ и посочи неприятелски аероплани идещи отъ къмъ Арджанското езеро. Веднага се обърнахъ и ги видяхъ. Единиятъ отъ тяхъ взимаше височина съ голяма скоростъ. Но не е страшно, те са още много далечъ.

Артилерията продължи да пъстри небето съ шрапнели. Тя стреляше точно. Минаваме надъ с. Сневча - Кукушко. Фотографирахъ неприятелските биваци. Неприятелскиятъ аеропланъ не успя да ни настигне и се върна. Завиваме на северъ. Правя снимки на биваци около река Тодорова. Задачата е завършена. Дадохъ знакъ на пилота и аеропланътъ се спусна бързо надолу. Чувствувамъ силни болки въ измръзналите ръце и крака. Слизаме на земята. Направихъ донесенията."

ВЪЗДУШЕНЪ БОЙ НАДЪ СОФИЯ
30 септемврий 1916 г.
Хубавъ, ясенъ септемврийски день. Небето беше чисто. Слънцето огряваше върховете на Витоша, а топлите му лъчи бяха съживили столичани. Всички бързаха, и движението изъ улиците беше оживено: животътъ кипеше, при все че беше война.
- Аллло! Аллло!...Аллло!...Свържете ни по-бърже съ летище Божурище!...съ София!...предавайте!...французки самолетъ лети къмъ София!
Този тревоженъ викъ се разнесе по телефона отъ летището Белица на 30 септемврий 1916 г., когато надъ него, на 3000 м. височина мина французкиятъ самолетъ. Идващъ отъ Солунъ, той отиваше къмъ София съ задача да я бомбардира.

Каква ли смелость имаха тези неприятелски летци. Да минатъ нашите позиции, да прилетятъ надъ нашите летища, за да посетятъ София? И при това съ какъвъ самолетъ? - Съ тежъкъ двуместенъ, система "Фарманъ", при наличностьта на наши и германски "Фокери" и "Роланди". Тази имъ смелость не граничеше ли съ безумие? Жребие ли имъ се беше паднало, по заповедь, или на своя глава бяха предприели тази военна авантюра? Ако останатъ живи, то ще бъде чудо! Двама млади смелчаци: пилотътъ, французинъ-фелдфебелъ, и наблюдательтъ - сърбинъ, летяха къмъ София, решени да хвърлятъ бомби, да рушатъ, да палятъ. За връщане или съвсемъ не са мислили, или пъкъ са предполагали, че столицата е безъ каквато и да е противовъздушна отбрана...

Тези приятели, като че съвсемъ бяха забравили,че близо до фронта има наши летища и ако бъдатъ забелязани, биха били свалени или изгорени като факли въ въздуха. Но, за тяхно щастие македонското небе този день беше покрито съ гъсти черни облаци, а до софийското поле, както всяка есень, обикновено беше покрито съ гъста мъгла, която не се беше дигала отъ два дена.

- Аллло! Аллло!...Аллооо!...- продължаваше да крещи по телефона поручикътъ-летецъ, който пръвъ, въпреки височината позна по бръмченето, че това е французки самолетъ, но последниятъ се бе доста отдалечилъ, а тогава леки апарати въ летището нямаше, за да го догонятъ.
- Да не се шегувате? - питаше единъ капитанъ, който случайно бе влязълъ въ връзка по телефона съ поручика и безъ да дочака потвърждение, тъй като нямаше време за губене, се затича къмъ хангара. Той беше позналъ по гласа поручика, знаеше, че е сериозенъ и че не обича да се шегува. Веднага даде нареждане на войниците, крещейки:
- Бърже!...Изкарайте аеропланите!...
Въ летището настъпи голема бъркотия. Всички тичаха, всички крещеха. Тревожно заби сигналътъ за наприятелско нападение. Вестьта за пристигането на неприятелски самолетъ се разнесе по телефона изъ столицата още преди той да е пристигналъ....Въ този тревоженъ часъ, фокерите - предназначени за отбрана на София, огряни отъ слънцето светкаха и кръстосваха небесните висини, търсейки неприятеля. Моторите имъ бръмчаха горе изъ небето и шумътъ се сливаше съ този на сирените, долу на земята.

Когато неприятелскиятъ самолетъ се зададе откъмъ северо-източната часть на София, червено-боядисаната перка на "Фармана" описваше големи огнени кръгове, които светеха отъ слънцето. Червено-синкавите кръгове по крилата му френски трикольорни знаци се виждаха ясно. Противосамолетната артилерия започна да го обстрелва, и бяли облачета прошариха небето и го следваха изъ пътя. Първата работа на неприятелския самолетъ, когато беше вече надъ София да хвърли бомбите. И той не закъсня да стори това. Страшни трясъци се разнесоха. Черенъ димъ и прахъ се дигна отъ земята. Прозорците на близките къщи се изпотрошиха. Първата бомба падна близо до Царския манежъ, втората при паметника на Царъ Освободителя, а третата при "Лъвовия мостъ"...

Въ кипежа и бъркотията нашите фокери, които въ тоя моментъ бяха вече доста високо на небето, забелязаха неприятелския самолетъ и се насочиха къмъ него...Когато фокерите бяха вече доста близо до "Фармана", нашите летци изведнажъ откриха стрелба и го отминаха, като че искаха да му пресекат пътя и да го накаратъ да се върне обратно...Започна страшно гонене изъ въздуха. Имаше моменти, когато се чуваше само тракането на картечниците, а не можеше да се различи и да се види, кой отъ двата фокера атакува, защото атакуваха ту отпредъ, ту отстрани, ту отдолу, ту откъмъ опашката - почти отъ всички страни едновременно..."Фарманътъ" се виде въ чудо и търсеше спасение, правейки зигзаци. Попадналъ подъ кръстосания огънь на двата фокера, неприятелскиятъ самолетъ усили бегството. Това бясно гонене изъ въздуха трая около 15-20 минути...

"Фарманътъ" летеше на северъ, но...моторътъ спря...Той едва се крепеше въ въздуха. Скоро неприятелскиятъ самолетъ започна да пада. Нашите фокери, като схванаха безизходното положение на неприятелския самолетъ, прекратиха стрелбата,за да не убиятъ летците и само се виеха надъ него.Те вървеха по петите му, убедени, че самолетътъ е вече обезвреденъ, и че летците скоро ще бъдатъ пленници. Следъ няколко минути, като бледа сянка, преди малко могъщата птица, мина низко надъ Искъра и безъ да може да се задържи на слабите и изтощени крила, използувайки въздушното течение, направи няколко боязливи скокове и кацна до Курило. Това беше победениятъ неприятелски самолетъ...Родната авиация записа още една победа въ въздуха.Славата за този подвигъ на българските орли бързо се разнесе изъ цяла България."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Април 10, 2015, 06:11:44 pm

"Македония в хърватско-българските взаимоотношения през вековете" - Коста Църнушанов от Прилеп, Македония

http://strumski.com/biblioteka/?id=614

"От края на VII век (когато се поставят основите - 681) до началните десетилетия на X век (когато тая държава достига първия си най-висок връх - 927 г.,времето на цар Симеон) България се оформя от Черно море до устието на р. Сава в Дунав (т.е. до Белград, наричан тогава Българска Бяла, латински Алба Булгарика) и от Дунава до Адриатика и Егея. Каквито и промени да са ствали по периферията на запад и юг, остават трайно пределите на нашия народ от Черно море до Тимок и Велика Морава и от Дунав до Шар, Охрид и р. Бистрица на запад, а на юг - до голяма част от крайбрежието на Бяло море. Дори когато османският потоп облял целия Балкански полуостров и стигнал чак до Виена поробвайки всички населяващи полуострова народи, неговото българско сърце останало да тупти в тези предели и граници...

През 1253 г. бил сключен договор между Дубровник и България за внос на стоки, особено на манифактура. Същевременно бил сключен между двете страни и военен съюз срещу сърбите по молба на Дубровник. който бил във война със сръбския крал Урош I. Поданиците на двете страни - според договора - добивали право на свободна и безмитна търговия. България се задължавала да даде сухопътна войска, а Дубровник - флот. Съюзът имал нападателен и отбранителен характер. Българите стигнали с войските си до р. Лим в Сърбия и помогнали да се премахне опасността за Дубровник от страна на Сърбия, а самите дубровничани подкрепили усилията на българите да си възвърнат изгубени български земи. В случая важното е, че се създали отлични връзки между двете страни, което имало значение за в бъдеще, когато настъпила турската опасност и България и другите балкански страни изгубили независимостта си...

Дубровник окончателно уредил отношенията си с новия господар на Балканите през XV век, като срещу голям данък осигурил привилегиите си в турската империя. Във фермана на султан Мурад II от 1442 г. се намират данни и за България, посещавана от дубровнишките търговци, които си създали в нея цяла мрежа кантори. Чрез тях се ширело хърватското благотворно влияние сред българите. Главен център на търговията им в България била София като кръстопът на големия търговски друм. Но търговски кантори имало и в Скопие, Кратово, Русе, Одрин, Видин, Варна, Добрич и пр. - предимно в крайдунавските и черноморските градове. Контактът им с местното българско население бил многостранен...

Най-забележителен за нас, българите, обаче е известният дубровнишки монах бенедиктинец Мавро Орбини, използуван изобилно от нашия велик възрожденец отец Паисий Хилендарски под името Маврубир. В своята книга "Царството на славяните" (Ил реньо дельи слави - писано на италиански и обнародвано през 1601 г.) като по научен път прави бегъл преглед на историята на отделните славянски народи. За българската история той е отделил много страници, в които говори за историческата слава на нашия народ. Особено внимание е отделил за героичното дело на цар Самуил, когото навсякъде именува с титлата "Краля на българите", за сина му Радомира и братовчеда му Иван Владислава, за Охрид - "столицата на българското кралство, където била хазната на всички български царе" - както текстуално пише Орбини. По нататък разказва за Петър Делян, който "станал главен вожд на цялата българска войска" и пр.

Пряк последовател на Орбини е духовникът и проповедник в Дубровник Бартол Кашич (1575 - 1650). Обходил чрез дубровнишките търговци българските градове Русе, Силистра, Пловдив, Одрин, София и др. и се запознал с българите...В същия дух е действувал и хърватският историк, поет, лексикограф, граматик и просветител, Павао Ритер - Витезович (1652 - 1713). У нас той е прочут със своята "Стематография" (1701), в която е дал гравюрите на гербовете на всички славянски области, включително и българските. 40 г. по-късно от нея се възползувал нашият възрожденец Христофор Жефарович в своята едноименна "Стематография" (1741) като продължение и допълнение.Творчеството на споменатите хърватски историци е подготвило духовните основи на хърватско-българското взаимодействие, изразило се както в политическата, така и в чисто духовната област. У хърватите се изградило братско отношение къмъ българския народ...

Всички знаем голямото дело на Щросмайер в полза на българския народ във връзка с делото на Братя Миладинови. Още преди контакта си с Братя Миладинови той е носел в сърцето си чувството на благоговение към българския народ. Това той собственоръчно е писал в едно писмо до Славянска беседа, в отговор на българските възторзи пред неговото дело, свързано със Стружките братя. "Вие ми напомнихте любовта ми и привързаността ми към българския народ и изтъкнахте как едно време, когато вие не бяхте дори сънували за свободата и спасението на вашия народ, любезно и приятелски съм приел вашия славен сънародник Миладинов в своя дом, и как не само съм одобрил, но и издал със собствени средства неговото хубаво и славно дело - "поезията на българския народ"...

От хората на науката на първо място е стоял големият хърватски патриот Франьо Рачки (1828 - 1894), най-изтъкнатата личност на целия XIX век в цялата южнославянска историография. Рачки обичал българския народ и още повече го възлюбил. В своето най-голямо съчинение "Борбата на южните славяни за държавна независимост през XI век е посветил много страници на българската история и по-специално на героичните борби на цар Самуил, на българските въстания, повдигнати от Петър Делян (1040) и Георги Войтех (1071) в долината на Вардара и трайно предпазил българската история от това време от фалшификации. Само един цитат от класическото му съчинение за Самуиловото време е достатъчен да ни покаже историческата заслуга на Рачки за нашата история:"Този юначен владетел възвърна на България славните времена на Крума и Симеона...Българското царство се простирало от Дунава през Преслав до Тракия, през Охрид до Адриатика, през Мелник, Серес и Бер до Архипелага, през Лариса до Термопилите...Той възстанови и българската патриаршия...Никой не ще престане да се удивлява на онази упоритост на българския цар в извоюването на свободата и независимостта на българския народ, на онази трайна привързаност към светата земя на своите деди, каквато Самуил е засвидетелствувал на дело в продължение на 38 години..."

Друга крупна фигура около Щросмайер е бил великият жупан на Загреб Иван Кукульевич Сакцински (1816 - 1889), поет, учен и политик, с големи заслуги за Хърватско, един от главните национални възрожденци, борец и победител в борбата за въвеждането на хърватския език в общественият живот вместо дотогавашният латински език. Между него и Константин Миладинов се завързало сърдечно приятелство. Като проявен приятел на българския народ Кукульевич следял с радост развитието на съществуващата тогава българска литература и писал за нея отзиви с най-топли пожелания, изразени в следните му думи:"Дано в скоро време се сложи край на всички неблагоприятни условия, които пречат за духовния напредък на българите и в полето на славянската книжнина българският народ отново да стане това, което след смъртта на Кирил и Методий е бил за дълги векове."

Път към засилване на взаимните симпатии между хърватите и македонските българи отваря самият вожд на Македонското освободително движение Тодор Александров. Знаменито е неговото дълго писмо до Стйепан Радич от края на август 1924 г., не много дни преди трагичната смърт на самия Александров:"Вътрешната македонска революционна организация е желала искрено да поддържа връзки със Селската републиканска хърватска партия, основавайки се на честното чувство и вяра, че борбата против белградската хегемония трябва да бъде водена заедно с всички народи, недоволни от кървавата и груба диктатура на Белград...Че ВМРО е била винаги коректна в отношенията си със Селската републиканска хърватска партия се вижда от факта, че Вие се изразихте във вестника Ви и пред представителите на ВМРО по най-ласкав начин спрямо моите декларации в чуждата преса и че Вие даже ги публикувахте наново във в. "Слободан Дом". Както в миналото, и сега ВМРО гледа на освободителното движение на братския хърватски народ - така изпълнено с идеализъм и хуманизъм - с най-големи симпатии и адмирации...даже и хърватите на Радич ще се убедят, че със сръбските управници не може другояче да се говори освен с пушка, нож и бомби." Радич остана верен на легалната борба и въпреки това биде убит посред ден в самия парламент в Белград на 8 август 1928 г. С това за хърватите стана напълно убедителна предупредителната истина, посочена от Тодор Александров, че със сърбите може да се разговаря само с оръжие в ръка...

От средата на споменатите крайни хърватски родолюбци се излъчиха правни защитници на българските младежи особено при споменатия Скопски студентски процес от 1927 г. Най-известен от тях е д-р Анте Павелич - хърватски народен представител в Скупщината и реномиран адвокат. Той смело защити каузата на подсъдимите студенти от ММТРО. Знаменити ще останат особено следните откъси от защитната му реч, произнесена на 8 декември 1927 г.:"Обстоятелството, че някой се чувствува българин, не може да бъде причина да представи организацията тъй, както прави обвинението, и още пък да ги осъди за това. Тук живеят и българи, тогава те трябва да притежават всички права. Щом са тук, трябва да живеят..." Ефектът от тази реч е изключителен - и то преди всичко за отбраната на българската кауза и косвено, и пряко изрично. Това става за пръв път пред сръбски съд, и то от авторитетен хърватин. Трябва да отбележим, че делото на д-р Анте Павелич бе предварително уговорено с членовете на ММТРО в Загреб и Скопие...Тогава Павелич дал да се разбере, че за адвокатската си защита не иска никакъв хонорар и ще направи от себе си всичко, за да се излезне достойно от процеса...

На 20 април 1929 г. в София пристигат на гости на Националния комитет на македонската емиграция пратениците на борческо Хърватско  д-р Анте Павелич и Густав Перчец. Идващи инкогнито, те случайно биват открити от членове на младежката организация и по техен сигнал многохилядна македонска емиграция се стича на софийската гара. След тържествени речи и възклицания многохилядното множество ги поема на ръце и вместо на приготвените автомобили ги повежда тържествено пеша към центъра на града, пеейки набързо заучения национален хърватски химн "Льепа наша домовино"...

Така вървейки по този път най-после се стигна до върха: изстрелите на незабравимия герой на ВМРО Владо Черноземски на 9 октомври 1934 г. в Марсилия в духа на хърватско-македонския боен съюз поставиха начало на нова епоха, като измениха насоката на събитията в кралска Югославия..."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Април 13, 2015, 05:47:00 pm

"На Даме Груевъ" - в-к "Известник", 1907 г., Васил Пасков от с. Осиково, Неврокопско, Пиринска Македония

http://strumski.com/biblioteka/?id=613

http://catalog.libvar.bg/view/show_article.pl?id=10886&SC=id&RC=1&SRV=true&LANG=bg&SA=10886

"Когато целиятъ християнски святъ празднуваше и се веселеше на светлото Възкресение Христово, цяла Македония бе въ трауръ, потънала въ скръбъ и плаче за скъпата загуба на загиналиятъ тогава - на Въскресение Христово - Полковникъ Янковъ, който расплака и трогна сърцата на всички българи - малко и голямо - въ робска Македония и на всички познати и непознати въ свободна България. На великиятъ християнски праздникъ тогава въ робска Македония само скрито отъ тираните турци и шпионите гърци се проливаха горчиви сълзи за Полковникъ Янковъ, а въ свободна България панахиди се отслужваха въ всички църкви за упокоение душата на великиятъ герой. И не остана уста, която да не говори за него, не остана вестникъ, който не писа за него. Сега, когато, целиятъ християнски светъ се готвеше да посрещне радостно и светлите праздници Рождество Христово и новата 1907 г., македонскиятъ българинъ и ние свободните българи, трябваше да се готвимъ за новъ трауръ, за новъ плачъ и скръбъ, а печата да заговори за нова загуба, незаменима съ никого за македонското дело. Следъ геройската смърть на Полковникъ Янкова, дойде тая на Даме Груевъ, който съ нечуванъ героизмъ загина на върхътъ "Петлецъ", като е свалилъ 19 души войници, единъ милязъмъ и единъ чаушъ. Така загина най-скъпиятъ и най-милиятъ синъ на робска Македония.

Но кой беше Дамянъ Груевъ?
Той бе една отъ най-дивните рожби на революционната епоха, на която бе и най-типичниятъ представитель. Съ своята блага душа, съ своето нежно сърдце, той пленяваше, безъ да иска, всекиго, който се сближаваше съ него. Подобенъ нему приятель и другарь е голяма редкость; той не делеше това, което имаше - той даваше всичко на поставения въ нужда другарь, и бе готовъ да се жертвува за него.

Когато говореше съ своя сладъкъ гласъ въ неделните училища, въ събранията, когато, седналъ между занаятчии или селяни, агитираше, той не убеждаваше - той вливаше тихъ ентусиазъмъ, вливаше борчески духъ въ всички сърдца, и от нерешителните, плашливите и невярващи въ себе си роби, неусетно той създаваше съзнателни граждани, създаваше борци: той омайваше всички и ги завличаше въ Революционната организация. Успехътъ на неговата агитация всякога бе изумителенъ. Другъ агитаторъ подобенъ нему Македония не е родила.

Той имаше чудна способностъ да познава при първа среща съ кого има работа и да определи кой за какво е годенъ...Той е едва ли не едничкиятъ отъ най-видните дейци на Организацията, който никога не се увлече въ безполезни теоретически мъдрувания, който отдаваше значение само на практическите резултати и който никога не измени своето гледище къмъ освободителното дело.

Неговата безаветна преданность, неговата несъкрушима вяра въ освободителното дело му даваха оная свърхчовешка енергия, която до последния часъ на живота му не го напустна. Той всички ни поразяваше. Когато бе учитель въ Битолската гимназия, често му се случваше за една нощь да прочете повече отъ двадесетъ шифровани писма и да имъ отговори. И на другия день ние го виждахме да се явява пакъ се тъй бодъръ и засмянъ предъ другари и ученици. Напоследъкъ, няколко дни преди да загине, изложенъ на лишения, презъ труднопроходими места, покрити съ дебели снегове, цяла неделя наредъ по 14 часа пъть въ денонощието, макаръ следъ като бе раненъ преди 2 години въ краката, да се оплакваше, че не може вече да издържа по-дълъгъ пъть.

Въ Македония не остана място, дето той да не е ходилъ; нямаше български диалектъ, на който той да не може да говори; той познаваше тъй добре своята родна страна, както никой другъ не я познава. Той бе първиятъ и най-главенъ на Вътрешната революционна организация: той игра първостепенна роля въ всички фази на нейното развитие; на него и на ония, които той подготви се дължи Илинденското възстание; по ония грамадни заслуги, които той принесе на освободителното дело, никой не може да се сравни съ него - и въпреки това неговата скромность бе безподобна. Съ нея той очудваше всички - и когато стоеше на чело на най-големия и най-добре организувания революционенъ окръгъ, и когато бе шефъ на възстанишкия щабъ, и когато стана най-крупната и най-влиятелната личностъ въ цялата организация - неговата скромность всякога бе поразителна. Мнозина отъ най-близките му другари считаха това негово качество за важенъ недостатъкъ.

Няма другъ отъ ратниците за освобождението на Македония и Одринско, който да е страдалъ повече отъ него. Намиращъ се подъ вечно подозрение отъ страна на властите, изложенъ на постоянни разпити и обиски, преследванъ и екстерниранъ отъ единъ вилаетъ въ другъ, държанъ подъ строгъ полицейски надзоръ, интерниранъ въ родното село, чието изгаряне и опустошаване бе му съдено, да преживее два пъти наредъ, затварянъ, осъденъ, изпратенъ на заточение въ Подрумъ, дето прекара повече отъ две години: следъ това изложенъ на всички несгоди на четнишкия животъ, изложенъ на ония тежки морални изпитни следъ възстанието - защото той едничекъ отъ най-видните ръководители на възстанието не дойде въ България, а остана между съсипаното, отчаяно и убито население да страда заедно съ него, да отрива сълзите му, да го подкрепи и да му вдъхва нови надежди и нова вяра въ неравната борба - има ли другъ, който да е преживялъ всичко онова, което тоя истински рядъкъ мъченикъ е преживелъ! Само човекъ съ такава вяра въ освободителното дело, съ такова дълбоко чувство на дългъ, съ такава беззаветна любовъ къмъ страдащия народъ - само човекъ съ такава велика душа можеше да понесе, да изтърпи всичко онова, което той въ единъ периодъ отъ толкова дълги години е преживелъ.

За свободата на своята родна страна той принесе всичко въ жертва, и младостъ, и сили, и щастие, - той жертвува не само живота си, а и мислите си, защото тоя безподобенъ, несравняемъ по своята безкористностъ и кристална чистота синъ на Македония не мислеше за нищо друго освенъ за нейното освобождение.

Хилми-паша, изтребительтъ на българското население, ликува - най-опасниятъ врагъ на тиранията не е вече между живите. Напусто! Тоя султански представитель не съзнава напълно какво губимъ ние въ лицето на Даме Груевъ, той не е въ състояние дори и да си представи колко тежка е за насъ тая загуба; но пакъ, безосновно е неговото тържество: Даме Груевъ - защо да го отричаме - е незаменимъ, но той е създалъ цяло поколение отъ свои възпитаници, които, макаръ че въ много отношения не ще могатъ никога да стигнатъ своя великъ учитель, съ самоотвержени като него и като него готови са да умратъ за освобождението на своята родна страна. Печалната весть за неговата смърть ще бъде новъ мощенъ позивъ за нова борба.

Даме Груевъ вярваше въ своя народъ и го обожаваше. Само за него той живя, за него работи денонощно безъ почивка и отдихъ, за него страда, за него всичко жертвува и за него умря. И сега въ нещастната осиротелата родна страна няма място, няма колиба, дето при съкрушителната весть за неговата ранна трагична смърть да не се изтръгне дълбока въздишка, да не се пролеятъ искренни, топли сълзи. Дано да не почувствува родната страна всичката неизмерима, безкрайна загуба въ лицето на тоя свой непрежалимъ синъ великанъ!"

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Мај 29, 2015, 08:21:34 pm

Албумъ Битоля, България - 1903 - 1915 - 1918 - 1941

https://plus.google.com/photos/115584893650666416799/albums/5164784215416419185?banner=pwa

"Битоля е вториятъ по големина градъ, следъ Скопие, въ Македония и е единъ отъ най-старите градове въ България. Презъ града минава река Драгоръ, като разделя града на две части. Въ северо-източната частъ на града се намира Ени-махле, или нареченъ още "Малка София", поради родолюбивото българско население въ този кварталъ...

Градъ Битоля има едно славно историческо минало. Презъ годините на турското и сръбско робство градътъ е билъ средище на големи духовни и революционни борби за освобождение и духовна независимостъ. Кулминационната точка на тези борби и неудържимъ стремежъ за свобода имаме въ историческото Илинденско възстание. По-късно презъ сръбското робство населението на града е указвало енергична съпротива на асимилаторските шовинистични похвати на сърбите. Особенно забележителенъ въ това отношение е билъ кварталътъ "Ени махле", въ който погански кракъ не е стъпвалъ, толкова големъ е билъ страхътъ отъ жителите на този кварталъ. Въ "Ени махле" са се пяли свободно български народни и патриотични песни. Тукъ са се крили четници и бунтовници.

Градъ Битоля и неговите близки села са откърмили видни революционери, общественици и духовни възрожденци, чиито имена са отбелязани подчертано въ страниците на историята ни. На първо място трябва да поставимъ най-видната личностъ въ този край - Дамянъ Груевъ, душата и сърдцето на Илинденското възстание, неговъ вдъхновителъ, организаторъ и негова най-скъпа жертва. Негови първи помощници и самоотвержени борци са: Георги Сугаревъ, Парашкевъ Цветковъ, Александъръ Турунджовъ, Павелъ Христовъ, Спиро Джировъ, Георги Петковъ, Димко Могилчето, Методи Патчевъ, Блаже Биринчето, Александъръ Ефтимовъ...

Героизъмътъ на борците отъ Илинденската епопея, техниятъ идеализъмъ и жажда за култура и общественъ прогресъ, създаде цяла школа за граждански добродетели презъ която минаха няколко поколения и оставиха свои видни представители въ българскиятъ общественъ животъ. Между тяхъ на първо място стоятъ: Никола Генадиевъ - общественикъ, публицистъ, виденъ юристъ и бившъ министъръ; Павелъ Генадиевъ - общественикъ; Никола Робевъ - виденъ борецъ за черковна независимостъ; Д-ръ Ал. Радевъ - бившъ министъръ и виденъ общественикъ; Димитъръ Ризовъ - виденъ общественикъ и публицистъ; Димитъръ А. Робевъ - деецъ въ черковните борби, български депутатъ отъ Битоля въ турскиятъ парламентъ презъ 1876 г.; Петъръ Д. Радевъ - борецъ за черковна независимостъ; Митрополитъ Григорий - първиятъ български митрополитъ въ Битоля, избранъ въ 1890 г., оставилъ дебела бразда по културно-просветното поле и единъ незабравимъ духовенъ архипастиръ въ Битоля. Той се е ползвалъ съ голямъ авторитетъ средъ населението, което го обичало много, заради неговото чувство за справедливостъ и самоотвержена защита; Архимандрит Евлогий - роденъ въ Битоля презъ 1878 г., управлявалъ Солунската епархия до 1912 г. Въ 1913 г. билъ арестуванъ отъ гърците и хвърленъ по-късно въ морето дето намерилъ мъченичката си смърть...

Главниятъ поминъкъ на Битолчани е билъ и си остава занаятчийството и търговията. Напоследъкъ броятъ на занаятчийските фирми въ града е достигналъ 1200, а този на търговските - до 500. И този занаятчийски характеръ на града е билъ и най-здравата упора на българското национално съзнание...


Битоля
"Едно славно име, свързано съ епичните борби за църковна независимостъ и политическа свобода на нашия народъ, градъ който въ всяко българско сърдце буди чувство на възторгъ къмъ подвизите на великите борци дали живота си за целокупното българско отечество.

Кой българинъ не изпитва трепетъ като произнася името на този исторически градъ надъ който витаятъ духовете на хиляди български офицери и войници паднали геройски на Пелистеръ, Червената стена, Завоя на Черна, Кота 1050, Каймакчаланъ и другаде, като истински храбреци и достойни синове на единъ великъ народъ!

Битоля, сърдцето на Илинденската епопея, е единъ символъ на най-чисто национално съзнание и една крепостъ, въ която са култивирани достойни за адмирация граждански добродетели. Този градъ трябва да бъде опознатъ отъ всеки българинъ, за да бъде обикнатъ така както заслужава. Битоля трябва да се превърне въ български Ерусалимъ - място за поклонение и изворъ на ентусиазъмъ за народностно и държавно съзнание.

Въ желанието си да улесни едно таково духовно общение, Битолската община издава настоящиятъ албумъ - указатель - който представлява едно практично и удобно ръководство за всеки посетитель на града. Прочие, ние се надяваме, че тези наши усилия ще бъдатъ посрещнати благосклонно и се ласкаемъ отъ мисъльта, че ако не сме постигнали едно съвършенно ръководство, то поне сме поставили едно щастливо начало."
Кметъ на гр. Битоля Илия Ненчевъ


с. Смилево - съ чисто българско население, съ високо патриотиченъ и родолюбивъ духъ. Тамъ е роденъ Дамянъ Груевъ. Селото е разположено въ пазвите на Бигла планина. Въ село Смилево бе разположенъ щаба на Вътрешната Македонска Революционерна Организация, която подготви и проведе Илинденското възстание. Обкръжени отъ турците, смилевчани се бориха цялъ месецъ, като преди това спасиха жените и децата си съ бягство. Село Смилево ще остане за винаги най-светлиятъ споменъ въ съзнанието на македонскиятъ българинъ...

Незаличими паметници на българската военна слава
Гр. Битоля е обкръженъ отъ единъ планински пръстенъ върху който светлеятъ съ неотслабваща сила най-скъпите брилянти на българската военна слава. Около Битоля българскиятъ борчески духъ създава редица епопеи, жертвите отъ които ще напомнятъ на всички поколения, колко скъпо България е извоювала своята свобода.
Червената стена - намира се на 6 клм. отъ града въ подножието на върха Пелистеръ. Тукъ са били разположени българските и френски позиции презъ Световната война. Окопите, съ остатъци отъ военно снаряжение личатъ и днесъ още...
Завоя на р. Черна - гробница на хиляди скъпи български чеда, които съ живота и страданията си противостояха на вражескиятъ пристъпъ...
Чеганъ и Кота 1050 допълватъ този нанизъ отъ брилянти на българската военна слава..."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јуни 06, 2015, 09:28:54 pm

АНГЕЛ ТОТЕВ КОВАЧЕВ (АНГЕЛ ТОДОРОВ) БОТЕВ ЧЕТНИК


"Беше онази паметна и незабравима "Ботева година", 1976-та. Един век от безсмъртния поход на Ботевата чета, разгромът във Врачанския Балкан, гибелта на Войводата. И одисеята на оцелелите негови четници, там наблизо и по-далече, както сам бе писал - "по скали и по орляци". Надлъж и шир из Отечеството звучеше заветното - "Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира!" Послание на загиналите. Клетва на живите...

Помня и този ден през юли, връщахме се от Мургаш и по пътя решихме да слезем в село Желява да видим наш отколешен приятел. Отделихме се от пътя, хванахме една пътека и тя скоро ни изведе до обширна поляна. Там сред нея - самотен гроб с масивен белокаменен кръст. Беше изненада, че бяхме попаднали на това място. Но още по-силна беше изненадата, когато на камъка видяхме издълбан надпис, който известяваше, че се намираме пред гроб на незнаен четник от Ботевата чета, загинал през това страшно и славно лято на 1876 година...Гроб на неизвестен Ботев четник, след всичко изречено и написано? Тук, съвсем близо до столицата? Цял век - безименен. Просто невероятна за нас находка...

Постояхме доста на това място. Фотографирахме гроба и гората наоколо. По туристическата карта установихме, че се намираме на Мерова поляна. А когато поехме по нанадолнището, вече имахме и решение: Да бъде разгадана тайната, която цял век бе властвала над това лобно място. Това да стане час по-скоро. И непременно през Ботевата година. Като още едно посвещение в нея...

Историята не слагаше точката. Историята постигаше възкресение. Тя наистина бе потърсила, повикала и събрала нови следовници на Никола Данчев. С нова мисия: След като беше назовано името и родния край на Безименния, да се даде отговор: Кой бе той? Какъв е бил неговият житейски път? Толкова кратък, но и толкова богат на родолюбиви дерзания, подвизи, мъченичество! Ставаше ясно: Хората посветили се на тази мисия вече имаха и отговорите на тия въпроси. Почти юноша Ангел бе дозрял за съдбовната народна идея - свобода и независимост на Отечеството. Той е помогнал на Ангел Кънчев да изгради революционен комитет в сбутаното и глухо делиорманско село. И да не е най-младият, Ангел е от най-младите комитски хора. Това посвещение на Делото обикновено наричаме чест от младини! Две неща станали още тогава: Хората припознали младия човек за комитски деец и поборник. А турската власт открила в негово лице опасен враг. Нямало как - Ангел хванал пътя към Русчук. А от там преминал в Румъния. Сред хъшовете. В хъшовското житие - битие на Ангел Тотев Ковачев има още една важна особеност - като добър майстор кожухар, той и занаята обрекъл на Делото. Каквото припечелвал делял с Любен Каравелов, за да подпомага книжовните му усилия. Бил спомоществовател и на Ботев, за да ги има стиховете и вестниците, "духовното причастие" според Захари Стоянов, но и "пламък неземен в Борбата". А когато дошъл Върховният час, когато се създавала Ботевата чета, сам вписал името си сред първите. Така станал Ангел Тодоров. А бил само на двайсет години! Ето така се открояваше и в моето съзнание образът на "Безименния" от Мерова поляна..."
Кирил Янев

http://dariknews.bg/view_article.php?article_id=1348052

http://www.temanews.com/index.php?p=tema&iid=815&aid=18416

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јуни 13, 2015, 07:37:05 pm

Революционната борба в Гевгелийско по спомените на Илия Докторов - Кирил Пърличев

"Не много време след създаването на ВМОРО през 1893 г. до провъзгласяването на прословутия „хуриет“, па и след него, българският народ в робска Македония много мрачни дни прекара. Не могат да се опишат мъките и страданията, които понесе българинът и безбройните човешки и материални жертви, които даде всичко това българският народ в тоя кратък период, през който трябваше да води борба със заробителите му и с техните верни съюзници гърците и сърбите, безропотно понесе и още продължава да понася, за да извоюва по революционен път със страданията си и с жертвата на свидни бащи, братя и синове свободата си и да заживее свободен човешки живот.

Като член на ВМРО още от 14.VII.1895 г. и наследен в качеството ми ръководител на Гевгелийската революционна околия от 1.IX.1903 г. до 20.VIII.1905 г. дълг ми се налагаше да напиша, доколкото силите ми позволяват, тия страшни бележки за по-важните и по-крупните събития, станали през мое време в нашия край, за които бях държал бележки...

На 19 февруари 1878 г.при сключването на мира между Русия и Турция и при подписването на мирния договор в Сан Стефано победителката Русия в тая мирна конференция бе очертала точните граници на тъй наречената Санстефанска България.

Още същата година дипломатите представители на великите сили,събрали се в България, за да окастрят придобивките на руската победа, като в тая конференция създали вместо целокупна Санстефанска България две Българии, Северна като княжество и то васално на султана, и Южна Тракия,наречена Румелийска област, с автономно управление с губернатор, назначаван от султана и повърнатата третата част пак под властта на султана, като се постараха да приспят новозаробените българи в Македония, като се задължиха да се въведат в тая област задоволителни реформи, като за целта създадоха в тоя Берлински договор чл.23.

В тая конференция тия представители - дипломати на великите сили,не само че нанесоха голям удар на победителката Русия,но извършиха и най-голямата неправда спрямо българщината, и най-вече спрямо новозаробените българи в Македония. Тази извършена неправда в Берлин даде повод на Македония на тия българи да се създаде в тях бунтарският дух.

Разрушителите на Санстефанска България,изплашени от руската опасност на Балканите, прекарани със своите предначертани  планове,без обаче да се държи сметка,че македонските българи не ще се помирят  с новосъздалото се положение, защото по-учените,по-умните и по-съобразителните знаейки, че турският монарх, хитрият и лукав дипломат султан Абдул Хамид, ще остави този чл.23 в мъртво положение, написано само на книга, и ще съумее да не го приложи...

Още не прокарана окончателно новата граница между новосъздаденото българско княжество и Турция, Кресненското дефиле бе огласено с пушечни гърмежи. Това бе първият въоръжен протест против берлинската жестока неправда.  След това последваха въстанията в Горноджумайско и Разложко. Всички тия въстания с голяма жестокост са били потушавани, но новозаробеният български народ даде на цивилизована Европа да разбере,че не може да търпи създадената неправда в Берлин...

След Освобождението на България интелигенцията и по-събудените българи в Македония, както и емигрантите такива в България, не могли да стоят със скръстени ръце. Копнежът за извоюването на свобода от ден на ден се е увеличавал, докато най-после мнозина просветени мъже, любящи родината си, и самоотвержени синове на заробена Македония прегърнаха идеята на Любен Каравелов...

След основаването на революционни комитети в градовете Щип, Кавадарци, Прилеп, Битоля, Охрид, Кукуш и Ресен, на 10 юли 1895 г. пристигна в Гевгели сам, непридружаван от друго лице, Гоце Делчев и престоя у мен, у дома цели четири дена. Той бе доведен в моята къща от Гоце Чанов, чорбаджията...През тия четири дена той има възможността да се срещне и опознае с някои от по-видните граждани, пред които откри каква е целта на неговото дохаждане в нашия град, след което на 14 юли лично от него бяхме посветени в тайните на ВМРО...За ръководител и организатор бе назначен от Гоце Делчев Никола Иванов Бояджиев, комуто бе възможно да се грижи със съдействието на новопосветените в тайните на ВМРО лица да организира по-голямата част от българите в града...В началото организацията беше националистическа. В редовете й се приемаха само българи с доказана честност...

Вследствие станалите атентати в Солун на 15,16,17 и 18 април с парахода "Гвадалкивир" и Банк-Отоман" и и вследствие извършените от турците кланета и нечувани жестокости над българите както от Солун,така и от Гевгели,обявиха се за нелегални сума младежи,числящи се във ВМРО.Вследствие тия атентати в Солун започна се безогледно преследване и арестуване на по-видни българи по всички околии в Солунския вилает."

Два дена преди да ме нападнат,получих последно предупредително писмо от Гръцко-турския комитет,с което ми се съобщаваше ,че ако не се отегля веднага от поста,който заемам в организациятя,щял съмда бъда убит.Околийското ръководно тяло и те намериха за добре да го дам да го прочете руският офицер в Гевгели подполковник Иван Флоров. С мен наедно дойдоха дядо Георги Баялцалиев и Христо Елимов,защото и те през същото време бяха получили заплашителни писма. Първият като стълб на българщината в града...Няколко дена след това нападнаха българският свещеник Тома Ташов.След него нападнаха и стреляха върху един добър български организационен член Христо Делъов...

На 23 март сутринта каймакаминът повика при себе си председателя на Гевгелийската българска църковна община архимандрит Кирил Рилски и му каза да нареди от своя страна да се прибере трупът на Иванче и да се погребе по християнския обичай. От правителствения дом трупът биде прибран и донесен в българската черква "Св.Св. Кирил и Методий".След като се извърши опелото,при стечение на доста народ трупът биде погребан в българските гробища...

На другия ден, 29 август,понеделник,на самия ден Св.Иван Осаний сутринта паднал убит от андартите кметът на с.Богданци Мицо Пейков,един от видните българи и член на ВМРО...

През 1909 г.избухна голямата турска афера в тоя край,предизвикана умишлено от самите турски управници,отличила се с убийства над мирни граждани и селяни, изпълвала затворите с българи, изпращане на цели семейства на заточение,побоища до смърт...

Не изминал се още един месец,Въндо Гошев бил арестуван заедно със сина си Георги в Енидже-Вардар,а оттам откарани в Солун в Еди-кулле,само защото не приел предложението на гръцкия полкови командир да носи името гръцки андартин и загдето същия Въндо гордо му заявил:"Аз съм българин и българин ще умра."

"Илия Костадинов Докторов е роден през 1874 г. в гр. Гевгели, Македония. През 1895 г. става член на ВМРО и е един от основателите на революционния комитет в родния си град.През 1901 г. е арестуван от турците и изпратен на заточение в Подрумкале, Мала Азия. Амнистиран е през март 1903 г. и се завръща в родния си край. Като учител в гр. Гевгели Илия Докторов е ръководител на Околийския комитет на ВМРО от септември 1903 г. до август 1905 г.През Балканската война (1912- 1913) е доброволец в Македоно- одринското опълчение. След войните за национално обединение се установява да живее в България, където продължава активно да работи в редовете на ВМРО за освобождението на Македония. Илия Докторов е съвременник и близък съратник на Гоце Делчев и Даме Груев, което прави неговите спомени изключително ценен източник за историята на революционните борби на българите в Македония.Съставителят на книгата Кирил Пърличев е правнук на големия възрожденец от гр. Охрид Григор Пърличев. Дядото на съставителя Кирил Пърличев, в чийто архив са запазени публикуваните в настоящата книга спомени е също виден деец на ВМРО и дългогодишен член на Задграничното представителство на Организацията."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јуни 16, 2015, 09:23:11 pm

Спомени - Борис Сарафов

http://strumski.com/biblioteka/?id=337

"Баща ми, когато бяхъ въ втори класъ, беше директоръ на българското училище въ Сяръ. По гръцки клевети той биде въ 1885 г. изпратенъ на заточение, ужъ бунтовникъ, заедно съ дедо ми, архимандритъ Харитонъ, баща на майка ми, председатель на общината въ Сяръ. Съди ги воененъ съдъ въ Солунъ, осъди ги на 16 години затворъ, та бяха ги проводили въ гр. Караманъ, въ Конийската область въ Мала Азия, гдето стояли интернирани. Баща ми заедно съ дядо ми избягаха и дойдоха въ България въ 1888 година...

Азъ намерихъ средства, които внесохъ въ комитета, около 65,000 франка. Давани са отъ тия пари и на Гьорчо, Делчев, Мурджефъ и др. От тази сума за бойни материяли е дадено повече от половината. Купихме 1100 манлихерови пушки въ Австрия, и около 10,000 кринки съ 1 1/2 милионъ патрони, около 1500 мартинки, бердани и др., револвери не помалко от хиляда...

Не обичахме да боравим съ дипломацията, но често пъти трябваше. Единъ англичанинъ ни казваше, че можело отъ Англия да се получатъ средства, но трябвало да се изпрати единъ меморандумъ до европейските сили за изпълнение на 23 чл. отъ Берлинския договоръ та сетне сами да си поискаме правата. Написахме и изпратихме единъ меморандумъ до самите европейски владетели съ препоръчено писмо по пощата, а едно и до султана. Меморандумътъ до султана беше категориченъ: или миръ или война. Въ меморандума до владетелите главно се иска изпълнение на Берлинския договоръ...

Отъ Виена, къмъ втората половина на септемврий, отидохъ въ Парижъ. Извикахъ Симеона Радевъ отъ Женева за да ме запознае съ кръговете, които съчувствуватъ на нашето дело. Запозна ме съ Пресансе, Клемансо, Викторъ Бераръ и Кияръ. Говорихме по нашето дело. Мисъ Стонъ беше вече заловена, когато тръгнахъ отъ София, и цялата преса отдаваше туй на мене. Пресансе ми посъветва да дамъ опровържение, и азъ го дадохъ въ "Temps". За да не подигне Ромъния претенции, да иска да ме предадатъ, по съветите на Пресансе, веднага следъ като публикувахъ опровържението въ "Temps", заминахъ за Лиежъ. Тамъ беше Никола Тюфекчиевъ, следваше по инженерството. Тамъ престояхъ цялъ месецъ. Разгледахъ фабриките за револвери, за жалость само ги гледахъ, не можехъ да купя нищо. И отъ тукъ се дигнахъ та въ Женева, гдето беше Симеонъ Радевъ...Чакахъ да се свърши аферата съ Мисъ Стонъ, да се сдобиятъ съ пари. Писахъ на Давидова, на Ковачева, па и на Гьорчо и Делчева. Отъ Делчева получихъ въ отговоръ няколко писма. Бяхъ на пансионъ въ хотела, гдето се запознахъ съ американци и англичани. Почнахъ да водя съ тяхъ разговори, казахъ имъ се, кой съмъ, за да видя може ли средства да се намерятъ. Съ единъ отъ тяхъ, доста богатъ човекъ, се сприятелихме, почнахме да се разхождаме заедно. Когато въ София пищяха за пари, Яворовъ издаваше в. "Дело", па и това не можели вече да каратъ, азъ се оплакахъ предъ англичанина заради нашето положение, и той на два пъти извади по 8000 л. Отъ тия пари азъ изпроводихъ 8000 лева на Давидовъ и на Ковачевъ. И съ тези пари излиза в. "Дело"...

Върнахъ се въ Женева да потърся моя англичанинъ. Той се завърна къмъ средата на мартъ 1902 г. Тогава получихъ отъ него 50 холяди франка. Тези пари като ги вземахъ имаше група студенти - Симеонъ Радевъ и др. - въ кафенето и имъ ги изтърсихъ, 50 банкноти по хиляда франка. Веднага казахъ да се почне въ Парижъ издаването на "Mouvement Macedonien". На Давидова изпратихъ съ чекъ 10,000 франка. Същевременно извикахъ азъ отъ Солунъ Йорданъ попъ Йордановъ (Орцето) и му дадохъ 10,000 франка, за да продължатъ  работата. Още когато бяхме въ комитета, съ съгласието на Делчева се захвана подкопаването на банката въ Солунъ...

Оставихъ 60 килогр. динамитъ и 20 - 30 килограма предадохъ въ Костурско. Дойдохме въ с. Мокрени (Костурско) гдето беше Никола Андреевъ. Същото сетне въ с. Бобища и Черешница. Тукъ се срещнахъ съ Чакаларова на 17 мартъ. Сетне въ българска Блаца, сетне въ Тихолища. Ставаха центрови събрания по черквите. Отъ тукъ въ Габрешъ, Смърдешъ и Косинецъ. "Ето нашия началникъ!" - казваха на народа Кляшевъ и Чакаларовъ. Въ Смърдешъ стана сражението на 28, което подробно ви е описано отъ Кляшева. Хубаво сражение! Само единъ се рани...Въ това време получихъ писмо отъ Лозанчева, въ което ми съобщаваше, че Давидовъ загиналъ. Това беше голямъ ударъ за мене. Канеше ме да тръгна за Смилево заедно съ Пандо Кляшевъ и съ Чакаларова на конгреса...

Тукъ по мое предложение, като видяхме, че въ България владее мъртвило, намерихме за добре някой отъ насъ да замине за България, да посъживи тамъ дано се трогнатъ малко. Другарите предлагаха азъ да ида, но категорично отказахъ и предлагахъ Груева, но и той не рачи, и така остана. Тогава написахме писмо до българското правителство: изрисувахме положението и го подканяхме въоръжено да се застъпи, като уверявахме, че можемъ още да задържимъ, въ случай на война, до 5 - 6 хиляди свои въоръжени хора. Писмото се изпрати до секретаря на агентството въ Битоля Кожухаровъ, и той го препратилъ въ София...

Четите се обезоръжиха. На Лазаръ попъ Трайковъ дадохме наставления, какъ да обезоръжи четите и пр. Той беше раненъ. Ние следъ това продължихме пътя си и достигнахме съ малки премеждия българската граница."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јуни 23, 2015, 05:48:57 pm

Охрид. Градът на живите предания - Георги Стрезов от Охрид

http://strumski.com/biblioteka/?id=659

"Охридъ е стариненъ градъ отъ грамадно значение за българите, особено за насъ македонските българи. Той е билъ престоленъ градъ на български царе и седалище на охридския български патриархъ въ продължение на 8 столетия до унищожението на българската патриаршия...

Надъ самия градъ (Варошъ) се издигатъ хълмовете на Имаретъ, първоначално храмъ на патрона Св. Климентъ, обърнатъ отъ турците на джамия; на среща е катедралната черква Св. Климентъ, по-преди Успение Богородично, гдето е пренесенъ гроба на учителя, и до него е българското третокласно училище (прогимназия)  най-импозантното здание въ целия градъ...

Историята на града презъ средните векове до деня на закриването на охридската архиепископия е история на българската черква, на Българския народъ, запазенъ около патриаршията на "първа Юстинияна и всей Булгарии". Това, що оцелело отъ християнството, успяло да се спаси отъ азиятската ятаганъ на турската напастъ се притаило и се сплотило около охридската черква. Такава е била силата на турската хала, че не е останало почти нищо което да окаже някаква съпротива. Турците завладяли целия Балкански полуостровъ, покорили Буда-пеща, застрашили Полша и се втурнали съ предните си отделения до Тиролите. Предъ тази стихия всичко било пометено. По средъ тези развалини само Охридъ останалъ лъчезаренъ, центъръ на Христовата вяра, и на българската просвета. Само охридската черква въ продължение на осемъ века е останала стражъ на българския народъ презъ целото онова време, когато нацията, това е било религията - за българския народъ, останалъ подъ двойно робство крайъгълния камъкъ се е запазилъ на народното съзнание по край брега на Охридското езеро, до 1762 г. за цялото славянство до Киевъ и Варшава.

Не може да се отрече, че Охридската Българска архиепископия е била подъ влиянието на гръцката култура чрезъ Византийската и фанариотска патриаршия. Мнозина отъ охридските църковни началници били отъ гръцко потекло и насаждали гърцизма и гръцката култура. Но те не могли да затриятъ духътъ на Св Климента и Св. Наума, покровителите на Охридъ. И тия духовници не могли да скриятъ, че са глави на българска черква. Те не преследвали славянската писменостъ, богослужебните книги по черквите и монастирите били въ употребление, проповеди се държали на местно-българско наречие; паметьта на Св. Седмочисленици и на равноапостолите Св. Св. Кирилъ и Методи се е тачила и празднувала като на народни светци презъ цялата епоха на турското робство. Може да се каже, че Охридската архиепископия е представлявала смесица, механическо съединение на две култури, византийска и българска, и по тоя само пътъ българскиятъ духъ намиралъ отдушникъ отъ смъртната турска напастъ и гръцкото духовно робство презъ ония тъмни времена.

Охридските архиепископи са били представители на целия български народъ и предъ външния святъ. Единствени главатари на българския народъ, те са влизали въ връзка съ други църкви въ съюзъ срещу агаряните; за такива като представители на българския народъ, били признати...

Спомените за царь Самуила и подвизите на Св. Климента и Св. Наума са подържали между българите въ Охридъ вярата и надеждата, че доще день когато на тяхното духовно и политическо робство ще има край...

Най-много предания и спомени отъ старото време се срещатъ въ Охридъ, отъ сравнително по-късната епоха, когато е билъ седалище на българската патриаршия. Въ продължение на осемъ века е билъ неугасимъ факелъ, разсадникъ на българщината въ цяла Македония...Надъ всичко стои, гордо издигналъ своите куполи "Манастиръ", съборния храмъ на Св. Климента; Св. София, Св. Ионъ (Канео), Калища и Св. Наумъ на южния брегъ на езерото - свидетели на минало величие на българската черковна слава. Въ Св. Климентъ се пазятъ мощите на свтеца - покровитель на града; въ Св. Наумъ е иконата на Св. Борисъ, първи български царь християнинъ, ктиторъ на манастира, и двете светини оцелели до день днешенъ...

Още въ 1762 год., въ годината, когато Паиси въ Св. Гора пишеше своята Славяно-българска история, последниятъ охридски архиепископъ Арсений отиваше на заточение по доносите на фанариотите предъ Централното турско управление въ Цариградъ; следъ себе си е оставилъ едно съкровище надъ което работили писатели, монаси, преписвачи, мнозина отъ които били големи учени за времето си и начетени ратници, а други само преписвачи и краснописци, отъ които останали скъпи исторически документи. Съ пълно основание можемъ да посочимъ охридската патриаршия, като българска Света Гора, разсадникъ на нашата книжнина.

Всички тия писани и неписани спомени на миналото, свидетелствуватъ за духовната просвета, която цъвтела въ Охридъ подъ закрилата на българската архиепископия. Съ нейни средства е била подържана печатница въ гр. Воскополе, гдето са напечатани ценни паметници за онази тъмна епоха, когато следните били покрити и захлупени мракъ покривалъ цялата българска земя. Последните остатъци на българщината, тлеели покрити подъ пепела, на миналото за да пламнатъ въ буйния пламъкъ на възраждането, обгърналъ целия български народъ.

При това осветление, Охридъ изпъква като средище на българската култура, люлка на българщината не само въ Македония, гдето са се запазили живи традициите на миналото и са пламнали първите искри на възраждането...

Българщината - същински феникс, който е възкръсналъ отъ пепелището си, е запазена въ звучния говоримъ диалектъ на Вароша, български 100% е въ старинни думи и форми на израза, въ своето богатство на речника и разнообразие на формите: неизчерпаема съкровищница за българския езикъ...

Въ по-ново време, при възраждането на българския народъ, Охридъ не е останалъ назадъ, а е застаналъ на чело и на славната борба за българска църква и за българско училище...

Въ душата на тоя пламененъ охридчанинъ закипела любовъ къмъ своя български народъ, къмъ своя българска просвета, къмъ всичко българско. У Пърличева бушувала буря, той се чувствувалъ уязвенъ да вижда своя майчинъ езикъ занемаренъ и забравенъ тогава като още преди 1000 години солунските равноапостоли, зедно съ Св. Климентъ Охридски прославили и пръснали по целия славянски святъ българската книжнина. Защо да не е същото и днесъ? Защо българската книжовность да не заема мястото що и прилича? Защо българския народъ да не е на първо място между славянските народи? са били въпроси които измъчвали Пърличева, който мечтаелъ да види българина глава на цялото славянство...

Презъ 1860 г. въ Охридъ спонтанно, саморасло възкръсва българската книжнина. Когато кипежа на народния духъ се носеше високо по всички крайща на българската земя, охридчани се бяха наежили срещу фанариотина владика Милетии, решени силомъ да го пропъдятъ и го силомъ измъкватъ отъ митрополията. Всредъ разгара на тоя всенароденъ кипежъ, що обхваналъ цяла България, Тракия и Македония, борбата срещу фанариотите завладяла умовете и възпламенила сърдцата на събудените българи отъ Охридъ до Тулча, охридчаните отъ кюркчийския еснафъ, настанени въ Цариградъ: Огненовци, Попсимовци, Митановци, Размовци, изпразваха си касите, хилядници лири турски пръскаха въ борба съ турските паши и везири за българско училище и българска черква...

Въ старо време при разцвета на българската държава презъ IX и X векъ, влиянието на българската просвета е всеобщо; при второто българско царство, българската книжнина е била запазена; това се продължило и следъ битката при Беласица, когато България попаднала подъ Византия. Въ Охридъ е влезналъ като победитель Василий Българоубиецъ. Той обаче е издалъ прочутите седемь хрисовули, съ които се потвърдяватъ привилегиите на охридската патриаршия "Първа Юстинияна и всехъ Болгарии"...

Споредъ злополучното съглашение отъ 19 февруарий 1912 г. между съюзниците Сърбия и България, градъ Охридъ и околията му бяха признати за български и влизаха въ безспорната българска зона. Българската армия подъ командата на генералъ Климентъ Бояджиевъ, родомъ отъ градъ Охридъ, средъ грохота на оръдията, е била посрещната съ песни и цветя, а самиятъ генералъ отседналъ въ бащината си къща подъ сянката на Самуиловите стени. Но сърбите успели да се настанятъ на готово въ столицата на Самуила, гдето и до днесъ живее и се тачи паметьта на Св. Климента и Св. Наума. Следъ световната война Охридъ бе предаденъ на сърбите, настанили се неканени и нежелани гости въ града на българските просветители.

Охридчани, където и да са пръснати по четирите краища по свята, въ Америка, въ Австралия, въ Влашко, въ България или Сърбия, живеятъ съ една вяра и една надежда: че преди да склопятъ очи ще видятъ слявния си роденъ градъ и чаровното езеро и тамъ ще оставятъ кости, въ фамилните си гробища. Охридчанци вярватъ че Охридъ е още живъ и се надяватъ тамъ "дето е текло, пакъ ке течитъ", че техниятъ покровитель Св Климентъ няма да ги изостави. Съ помощьта на "златниотъ" Св. Климентъ било е и пакъ ке бидитъ."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јуни 26, 2015, 05:40:26 pm

Сборникъ "Кръстьо Сарафовъ" 1921 г.

http://strumski.com/biblioteka/?id=663

"Кръстьо Сарафовъ е роденъ въ селото Либяхово, неврокопско, на 6 априлъ 1876...Бащата на Кръстьо Сарафовъ - Петъръ Сарафовъ - е билъ учитель и единъ отъ ранните борци за правата на българското училище и за независимостьта на българското слово. Още въ първите дни на българските училищни и църковни борби той открива училища въ Либяхово и Гайтаниново, и продължава непрестанно своята неустрашима пропаганда навредъ изъ неврокопско, чакъ до Сересъ. Въ Сересъ, съ основаването на българска прогимназия, Сарафовиятъ баща слага основите на бъдещето българско педагогическо училище. За тази своя неустрашима и неуморно-просветно-патриотическа дейностъ той е билъ подхвърлянъ на непрестанни гонения отъ гръцка и турска страна, докато най-сетне бива изпратенъ заедно съ дядото на артиста (по майка) на заточение въ Анадола. Оттамъ той избягва едва въ 1887 г. и се преселва съ семейството си въ София, тъй като по-нататъшниятъ му животъ въ Македония е билъ невъзможенъ. Този бележитъ българинъ е баща на двама бележити сина: известния революционеръ Борисъ Сарафовъ и артиста Кръстьо Сарафовъ...

Много голямо значение за живота на Кръстя има ранниятъ интересъ, който той прояви още въ ученическите си години като невръстно момче, къмъ сцената. Тоя именно интересъ, нещо повече - любовьта му къмъ сцената, принуждава Сарафовите родители да го изпратятъ да продължава гимназиялното си учение въ Одринъ...

Пръвъ пъть Кръстю Сарафовъ излиза на сцената въ театъръ Зора (на мястото на днешния окръженъ съдъ въ София), урежданъ и ръководенъ отъ Борисъ Пожаровъ, днесъ актьоръ въ Народния театъръ, на 6 януари 1891 г., съ ролята Спиро Македонски отъ Станчевата пиеса "Стефанъ Караджа". Все подъ ръководството на Борисъ Пожаровъ той играе, между годините 1891 и 1893, ролите: Хиль въ "Поклонение на Кръста" отъ Калдерона, Куздо отъ Вазовата "Руска", Отецъ Иванъ и Милку въ Друмевия "Иванко", комарджията въ побългарената Молиерова комедия "Насила оженване" и др...

Въ 1899 г. Кръстю Сарафовъ завършва студиите си въ Петроградъ съ отличенъ успехъ и звание "некласенъ художникъ" т.е. - свободен артистъ и се завръща въ България, за да започне своята, вече твърдо определена актьорска кариера. Презъ есеньта на 1899 той постъпва въ трупата Сълза и смяхъ и дебютира съ ролята на Хлестакова въ Гоголевата комедия "Ревизоръ"...Мандровичъ поверява Сарафову едно следъ друго най-разновидни отговорни роли: въ "Въображаемия боленъ", въ "Севилския берберинъ" (Фигаро), въ "Сватбата на Фигаро" (Графъ Алмавива), въ "Лудетина" отъ Крилова (Боби) и др. Между годините 1900 и 1904 той играе едно следъ друго: Вуйчо Ваню въ едноимената пиеса на Чехова, Никита въ "Силата на Мрака" отъ Толстоя, Вили Яниковъ въ "Края на Содомъ" отъ Зудермана - роли които артистътъ изнася съ голямъ успехъ и които са частъ отъ най-големия му творчески активъ - Родриго въ "Отело" отъ Шекспира и мн. др.

Въ 1904 Кръстю Сарафовъ - заедно съ Кирчевъ, Ганчовъ, Стойчевъ, Стойчева, Снежина, Будевска, Бъчваровъ, Бъчварова и др. напуща трупата Сълза и смяхъ, за да основе заедно съ тяхъ новъ свободенъ театъръ на който той дава името. Тука той играе Иоханесъ въ "Самотни Хора" отъ Хауптмана, Князъ Мишкинъ въ "Идиотъ" по Достоевски, Арманъ Дювалъ въ "Дамта съ камелиите" отъ Дюма-синъ, Кочкарьовъ въ "Женитба" отъ Гоголя, Трехгоринъ въ "Чайка" отъ Чехова и др.

Но въ 1906 заедно съ всички артисти отъ "Свободенъ театъръ" и "Сълза и смяхъ" Кръстю Сарафовъ постъпва като първостепенъ артистъ въ новопостроения отъ държавата Н а р о д е н  т е а т ъ р ъ. Новиятъ театъръ, който е призванъ да има за бъдеще такова голямо значение въ развоя на цялото драматическо изкуство въ България, като събере всички драматически сили на страната и стане огнище на българското драматическо изкуство, има голямо значение и за самия Кръстю Сарафовъ: отъ 1906 г. до днесъ той работи непрестанно върху неговата сцена и достига оная голяма творческа сила, която виждаме у него сега. Тука, въ Народния театъръ, подъ режисьорското ръководство на Йосифъ Шмаха, Кръстю Сарафовъ играе отначало, между годините 1907 и 1910, покрай много отъ старите си роли, и: Едмундъ въ "Краль Лиръ" отъ Шекспира, Хуанъ въ "Соломейския съдия" отъ Калдерона, Арагонския принцъ въ "Венецианския търговецъ" отъ Шекспира, Де-ла-Моръ въ "Отегчително общество" отъ Пейрона, Алцесъ (Мизантропътъ) въ "Мизантропъ" отъ Молиера, Жадовъ въ "Доходно място" отъ Островски, Ромео въ "Ромео и Жулиета" отъ Шекспира, Транио въ "Укротяване на опърничавата" отъ Шекспира, Хансъ въ "Младость" отъ Халбе, Баронъ Фонъ Шметау, една майсторски създадена типична роля, въ "Моралъ" отъ Тома и мн. др...Играе, освенъ това, и въ следните български пиеси: "Змеюва сватба" (ролята на Змея), "Зидари" (Христо), "Първите" (Ганчо Куката), "Боряна невеста" (мъжа на Боряна) отъ Петка Тодоровъ, Протоспатарий Георги въ "Къмъ пропастъ" отъ Вазова, Петъръ въ "Иванко" отъ Друмева, Данаилъ въ "Полите на Витоша" отъ Яворова. Покрай многото непосредна работа на сцената Сарафовъ поставя и Зудермановата пиеса "Бой на пеперуди", въ която играе ролята на Кеслеръ...

Преди две години Кръстю Сарафовъ основа въ София Театъръ Ренесансъ и бе неговъ директоръ въ първите месеци на съществуването му. И сега 1921 г. - той е, както се казва, въ "разцвета" на таланта си и неговите сили не преставатъ да се стремятъ къмъ нови и по-големи художествени завоевания. Значението на единъ актьоръ лежи въ творческата сила, която е развил той въ изнесените отъ него роли, въ образите, които е създалъ. Това е активъ, който създава едно голямо име - по-голямо отъ обикновените голями имена: името на единъ художникъ."

Иван Вазов:
"Драги господинъ Кръстю Сарафовъ,

Отъ трийсетъ години Ви следихъ. Отъ дълги години гледахъ въ Народния театъръ, какъ растеше, наякваше, разцъфтяваше единъ рядъкъ артистически талантъ - Вашия.
Въпреки многото несгодни условия, Вие вървехте напредъ, движимъ отъ вътрешенъ творчески тласъкъ и отъ една страстна любовъ къмъ изкуството.
Могъщата природа бе Ви богато надарила съ всички преимущества, които правятъ голямъ единъ роденъ артистъ.
Вашето появяване на сцената беше за насъ предвкушение на една деликатна наслада. Вие властно ни завладявахте и ние изпитвахме неотразимото обаяние на Вашия талантъ.
Народната сцена се гордееше и се гордее, че обладава въ Вашето лице единъ славенъ представитель, съ какъвто би се гордяла всяка друга сцена вънъ отъ България.
Днесъ Народниятъ театъръ тържествува 30 годишния юбилей на Вашата блескава артистична дейность. Тоя празникъ е не само Вашъ, а и празникъ на народната сцена, която Вие прославихте и разхубавихте.
Горещъ почитатель Вашъ, мене ми е мило да чувствувамъ, че споделямъ възхищението и признателностьта на всички очаровани като менъ отъ Васъ.
Приветъ на нашия голямъ артистъ!
София, 20.II.1921 г.
Вашъ преданъ:
Ив. Вазовъ"

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јуни 27, 2015, 08:47:04 pm

СЛОВА КРАЙ ВАРДАРЪ, МАРА БУНЕВА - ЖИВОТ И ПОДВИГ - Никола Коларовъ, Скопие, 1942 г.

http://macedonia-history.blogspot.com/2008/01/1941-1944_13.html

"Граждани и гражданки на Скопие!
С последният наш санитарен влак който напущаше Македония през един тъжен септемврийски ден на 1918 г., пътуваше, за да намери убежище в старите предели на България, и кмета на Тетово Никола Бунев. Като всички българи-борци в Македония, минали през пламъка на нашата национална революция и възпитани в оня висок морал, който отличаваше тия борци, Никола Бунев носеше със себе си средствата и важните документи на Тетовската община, чийто председател бе той. С Никола Бунев пътуваше четвъртото му дете, една седемнадесетгодишна девойка, която дълбоко изживяваше в тая най-впечатлителна възраст погрома, който се разрази над Македония, и раздялата със своя прекрасен роден град от подножието на дивната и величествена Шар планина, тъй скъпа за всяко българско сърдце. Споменът от това бежанство и това всебългарско нещастие остави незаличими следи в душата на младата девойка. Десет години след това, същата тая девойка, тук, сред Скопие, гдето една чужда и насилническа власт бе организирала чудовищен апарат, за да преобрази душата на най-българската земя, обезсмърти името си с един героичен жест и разнесе из цял свят славата на българското борчество и протеста срещу извършената жестока неправда над Македония...

На 13 януарий, в 12 часа и 40 минути, на десния брег до самите води на свещената българска река, бе повален не само един палач на българщината, но в тоя велик миг на историческата 1928 г. борческия български дух намери най-възвишен израз на героична проява, на себепожертвувателност, на кристално родолюбие, в делото и предсмъртните думи на Мара Бунева:"Аз обичам своята Родина!" Нема значение, че озверените и обезумели тирани скриха нейните тленни останки, че днес ние не знаем где е безкръстния й гроб. Важен бе нейният подвиг - той хвърли в паника поробителите, той посочи на цел свет чия е Македония, той раздруса с радостна и обнадеждваща тръпка душата на поробените българи.

Некои оприличаваха и оприличават Мара Бунева на Шарлота Корде, на Вера Засулич. Мара Бунева не е нито едната нито другата. Защото в подбудите на Шарлота Корде и на Вера Засулич единствена роля играеше политическия момент, а не националното чувство и никоя от тех двете не украси своето дело с драговолното себепожертвувание на Мара Бунева. Равна на Мара Бунева нема в историята на никой от народите, които са се борили за своето освобождение, дори и в историята на ирландците, чиято освободителна борба най-много прилича на освободителната борба на македонските българи. Мара Бунева можеше да се роди само тук, в Македония - страната, която бе дала героите от "Ножот", от върха Видин, от с. Цер, Солунските гемиджии, които подобно на нея геройски се самопожертвуваха в люта борба с поробителя. Но върху безсмъртното чело на Мара Бунева грее и друг ореол - обстоятелството именно, че тя, бидейки жена, можа да извърши тоя безпримерен мъжествен подвиг.

Уважаеми родители на Мара Бунева (На чествуването на Мара Бунева присъстваха нейната майка и баща й, дошли нарочно от Тетово в Скопие). Аз видех вашия дом в Тетово, вашия триетажен дом, с чимширения двор, в който некога е греела радостта от многобройна челяд и е цъфтело благополучие от завидно богатство, но в който сега цари потискаща заглъхналост от материално разорение и безмерна скръб по загубени и разпилени рожби. Тоя дом, обаче, пред мен изгре с оная лъчезарност, с която един ден сигурно ще го залее почитта на целокупния български народ, като отплата за туй, че в него се роди и израстна Мара Бунева. Аз разбрах и вашата невиждана мартирология, особено от 1928 г. насам. Но вие требва да се тешите и да се гордеете, че дадохте на българския народ такава велика героиня.

Скъпи братя от Македония! Вие също требва да бъдете горди, че точно из вашата среда излезе Мара Бунева, която с величавия си подвиг наново потвърди героичния характер на българщината в Македония. Бех казал, че всеки наш новоосвободен кът внася своята характерност в общобългарското отечество. Ако Южна Добруджа носи прозвището "житница на България", ако Западна Тракия, със своята благодатна почва и с прозореца, който ни отваря към топлото и свободно южно море, открива блескави перспективи за материално благополучие на целия български народ, то Македония влиза в границите на уголемената ни държава с името на най-героичната българска земя. Тук, по бреговете на Вардар, на Струма и на синия Охрид, по Плачковица, Беласица, Пелистер и Вич, се изписа с кръвта и саможертвата на легендарни борци оня героичен епос, който най-много краси страниците на общобългарската история. Това е страната на нашата национална романтика, на нашето духовно величие, на нашата държавна мощ. И в пантеона на великите фигури, които даде тая земя, образа на Мара Бунева блести с особена чистота и сияние, блести с величието на първа наша национална героиня.

Българи и българки! Сега, когато чествуваме за пръв път в свободно Скопие паметта на Мара Бунева, нека си спомним и за сестра й Надежда, нейн явочник по дух и родолюбие, достойна да повтори подвига й, ако неизлечима болест не бе я повалила тъй рано в гроба. Нека си спомним и за скопския първогражданин Милан Генов, за видния тетовски българин Борис Андрейчин, които наскоро след подвига на Мара Бунева станаха жертва на сръбската мъст и българомразие. Вечна да бъде и техната светла памет.

Българи и българки! Мара Бунева ни остави не само славно име, но и велик завет за верна национална служба. Делото, за което тя тъй героично се пожертвува, не е напълно завършено. Нам предстои да доизградим нашето национално обединение. Нам предстои да заемем местото на Балкана, което заслужаваме по числености и по оная роля, която ще играем в преустроения европейски югоизток. В това национално и държавно строителство ще бъдат потребни усилията на всички българи. Без съмнение, в него македонския българин, с присъщото му родолюбие и държавнотворност, ще вложи своите усилия. Ще ги вложи, защото той има съзнанието, че най-величественият паметник, както за Мара Бунева, така и за всички славни герои, които Македония роди и поднесе на българщината, ще бъде сградата на Целокупна България - от белия Дунав до топлия Егей, и от тъмнозелените талази на Черно Море до белите върхове на Шар."

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9D%D0%B8%D0%BA%D0%BE%D0%BB%D0%B0_%D0%9A%D0%BE%D0%BB%D0%B0%D1%80%D0%BE%D0%B2

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јули 03, 2015, 02:59:49 pm

Борбата въ Костурско, Спомени - Иванъ Поповъ от с. Ляски, Неврокопско, Пиринска Македония

http://strumski.com/biblioteka/?id=170

"Когато Сарафовъ беше на чело на Комитета, бехме му изпроводили наедно съ брата си малко събрани помощи и му писахме, да ни има предъ видъ въ случай на едно въстание въ Македония, - че сме готови всеки часъ да вземемъ участие. По поводъ на това писмо се запознахме съ Сарафова. Братъ ми дохажда въ София и лично се виде съ Сарафова. Азъ после се видяхъ съ секретаря му Ковачевъ, който ми даде упътване да ида въ Сливенъ, да дамъ оставка, че сетне ще ми определятъ районъ въ Македония...

Съ вързани назадъ ръце - на мене силно вързани ръцете, и то така силно, че пръстите ми отекоха, та ако ни бяха държали още некое време така, щахме да изпопадаме. Мене ми окачиха и втора пушка на шията. Единъ по-влиятеленъ човекъ се смили, като ни виде така лошо вързани - почти беше спрело движението на кръвьта въ ръцете - та ни поотпуснаха малко въжето и ни поведоха къмъ околийския градъ Търново. Вървехме около 3 - 4 часа...На сутриньта вързани ни пратиха въ Лариса. Тукъ целиятъ градъ се струпа. Войниците, които ни конвоираха, взеха да пеятъ - заловили български комити, народътъ се натрупа, некои се заканватъ, други скърцатъ съ зъби...

Презъ тези 3 1/2 месеца се обърнахме до българския агентъ Цоковъ въ Атина, писахме му, телеграфирахме му, но никакъвъ отговоръ не получихме, макаръ че му писахме, че между насъ има и български поданици. Писахме и на гръцкото министерство на правосъдието, но и отъ тамъ няма отговоръ. Най-сетне азъ направихъ една дописка чрезъ брата си до софийския вестникъ "Вечерна поща", въ която подканяхъ българското общество да се заинтересува. По поводъ на това се дигна въ печата малко врява. Покойниятъ Делчевъ беше ходилъ при гръцкия консулъ въ София и въ следствие на това, види се, най-сетне ни освободиха. Изобщо гърците тогава страшно преследваха българите. Печатътъ имъ ужасно насъскваше обществото противъ българите. Затварятъ, когото българинъ сварятъ...

Въ самия Костуръ, ръководители бяха Василъ Чакаларовъ, Пандо Кляшевъ, Лазаръ попъ Трайковъ, Манолъ Розовъ и Михаилъ Николовъ. Тръгнахъ, заедно съ тяхъ. Следъ няколко дена, като донесоха ръководителите на битолското началство, че съмъ пристигналъ, последното заповяда Папанчевъ да иде въ Леринско, а азъ да остана въ Костурско. И азъ останахъ тукъ за войвода на четата...

Презъ януарий 1903 г. времето беше малко по-топло, та се сбраха двете чети въ купъ и усилихме агитацията по селата. Така продължихме и презъ февруарий. Ето селата, които посетихме: Джупанища, Дъмбени, Косенецъ, Лобаница, Смърдешъ, Въмбелъ, Върбникъ, Брезница, Габрешъ, Апоскепъ, Шестеово, Горно и Долно Дреновени, Поздивища, Кономлади, Бабчуръ, Статица, Вишени, Блаца, Черешница, Куманичево, Елеово, Олища, Тихолища, Кондороби, Бобища, Загоричани, Мокренъ, Прекопана, Чурилово, Изглеби, Жужелци, Сничени, Могила, Езерецъ, Оловради, Лебишево, Слимница, Хрупища, Клисура. Въ Кондороби има и турци, въ Езерецъ малко турци - единъ бегъ, а инакъ всичките села са чисто български...

Нямаше турчинъ да замръкне въ българско село, докато по-преди те свободно си ходели по българските села. Надъ селото Бобища, както си седехме, не ни откриха, макаръ че войска (потера) мина надъ и предъ насъ та ние бехме въ средата, напъхани по шумките, безъ да смее да се мръдне някой презъ целия день, дори и по естествена нужда. Отъ тамъ се отправихме за селото Черешница, гдето се съединихме съ другата половина - съ Чакаларова...

На 19 юлий престояхме въ Тихолишкия орманъ (кория), а презъ нощьта заминахме за Дряновската кория. Тукъ ни свари и датата 20 юлий, която чакахме. Получихме писмо отъ щаба съ шифъръ, въ което ни известяваше, че презъ нея нощь ще се провъзгласи общо въстание. Него день ние повикахме отъ с. Дряновени селяни, за да ги проводимъ като куриери до другите села. Преди туй ние всички войводи и ръководители съчинихме едно възвание къмъ българите отъ нашия районъ, въ което имъ съобщавахме, че възъ основа на една заповедъ отъ по-горе провъзгласяваме въстание, та всички въоръжени сили да бъдатъ готови и да чакатъ заповедъ отъ насъ за по-нататъшно действие...

Надъ Апоскепската планина държахъ речь на четниците преди да тръгнатъ. Събрахме се тогава между селото Блаца и Черешница, гдето се присъединиха къмъ насъ и четите отъ същите села и отъ село Бабчуръ. Митре Влахчето съ няколко чети тръгна на планината Вичъ да държи височината въ случай на едно нападение. Азъ, Чакаларовъ и Кляшевъ съ няколко чети тръгнахме да заобиколимъ Прекопана и да нападнемъ тамошния аскеръ, на 22 юлий...

Ние па и околните български села си ходехме на пазаръ въ Клисура като въ нашъ градъ. До 14 августъ бехме пълни господари, денемъ-нощемъ тръбехме, пеехме, знамената се развяваха, което се виждаше отъ Костуръ. Презъ туй време на върха Върбица, гдето квартирувахме, направихме разпределение на силите отъ всеки центъръ, групирахме ги въ центрови чети по 50 души и селски чети отъ по 30-50 д. и назначихме имъ войводи...

Ние когато се движехме съ всички чети наедно - това често се случваше - достигахме до 800 души, а въоръжени хора имахме до 2000 души. Често се разделяхме. Въ боевите действия аъ бяхъ като главенъ ръководитель наравно съ Чакаларова, който пъкъ беше и районенъ ръководитель, така че азъ му бехъ подчиненъ...

Предстоеше въ едно денонощие да извървимъ 20 часа пъть - трябваше да преминемъ Леринското поле, отъ което бехме далече, та да навлеземъ въ планината Вичъ. Осъмнахме въ полите на Вичъ, капнали отъ умора и гладъ. Срещнахме дървари българи, които отиваха въ планината, имаше наблизу български села, и по-уморените момчета се накачиха на добитъците. Вървейки на горе по единъ долъ, току припукаха пушки отъ срещния баиръ. Отъ ляво и дясно беше гора, а ние вървехме въ долъ; отъ предъ беше устроена засада, а отъ задъ беше поле - не можемъ се върна. Войводата Василъ Котевъ вървеше напредъ и първата пушка го повали мъртъвъ...

Качихме се на параходъ Хиосъ отъ компанията Неа Елиники. Като дойдохме въ Цариградъ, още преди да доближимъ, си доплатихме и взехме втора класа, понеже подозирахме, че може гърците да ни предадатъ. Щомъ спря параходътъ, капитанинътъ отиде при полицейските. Следъ малко дойдоха двама полицейски и ни запитаха, отъ где на къде пътуваме. Казахме, че идемъ отъ Атина за България. Те всичко разбраха - дрехите ни издаваха. Не се измина много, пакъ полицейски дойдоха заедно съ капитанина и питаха, имамъ ли паспортъ. Отговорихъ, че имамъ. "Дай го." Азъ сърдито отговорихъ:"Нямашъ право, когато излеземъ на сухо, тогава." Полицейскиятъ ядосанъ излезе. Капитанинътъ пъкъ ни съветваше да дадемъ на турците подкупъ. Той каза, че ако полицията донесе позволение отъ гръцкия консулъ, щялъ да бъде принуденъ да ни предаде. Отговорихъ му, че азъ съмъ предизвестилъ всичките консули въ Цариградъ, и ако стане това, ние, всичките 17 души ще се биемъ, до когато ще можемъ, но живи няма да се предадемъ. Капитанинътъ се замисли на тия думи - и вече нищо не стана. Параходътъ тръгна и на 19 ноемврий пристигнахме въ Бургасъ. Най-сетне на 22 с.м. пристигнахъ въ Сливенъ, отъ гдето още въ Бургасъ телеграфически запитаха, кога ще дойда. Съ музика, венецъ и лента тържествено ме посрещнаха гражданите. На събрания народъ държахъ речь, изказахъ теглата на Македония, благодарихъ имъ за срещата."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јули 05, 2015, 09:36:10 pm

"Речъ отъ д-ръ Никола Генадиевъ" от Битоля, Македония, 1913 г.

http://strumski.com/biblioteka/?id=386

"Господа! Никога въ никоя държава, може би, не са ставали избори при положението, при което ще се извършатъ предстоящите избори въ България. И заради туй, ако има някои особености въ избирателната борба, ако става нещо необикновено, ако се изнася и една твърде малка часть отъ дипломатическата преписка въ публично събрание, това се дължи не на нашето желание да си послужимъ съ всички средства, за да съкрушимъ противниците си, а става необходимо, защото българскиятъ народъ, който направи неизвестно до сега въ историята усилие за да извоюва бъдещите съдбини на България, има право да знае какъ стана, та отъ високото положение, което нашето отечество заемаше, изъ единъ пътъ падна и се намери въ такова плачевно положение; има право да знае, кой е тоя, който унищожи плодовете отъ нашите победи, който тикна България съ десятки години назадъ. При такива извънредни условия, истината трябва да се каже. И това, което ще чуете отъ мене, е една нищожна часть отъ истината. Голямата, пълната истина е по-страшна. Но няма да се прекрачатъ границите нито на международното приличие, нито на онова великодушие, което винаги е отличавало насъ въ борбата ни съ нашите противници, които пакъ отъ своя страна винаги са бивали безпощадни.

Ние се намираме начело на управлението на България по причина на нещастията, които я сполетяха въ последната фаза на войната. Тоя новъ обратъ на работите, напастите, които се струпаха надъ нашето отечество, трябва да се знае отъ кого са причинени и какъ са причинени. Този е въпросътъ който занимава днесъ обществото и печата. И като че ли има едно стремление - у некои отъ простодушие, у некои отъ лукавство - да съсредоточатъ всичко въ една дата: на 16 юний се подкачиха неприятелските действия на границата; който е причината за тия неприятелски действия, той е причината и за всички нещастия на България. Ако се постави тъй въпроса и ако българскиятъ народъ желае да знае кой е причината, за да се подкачатъ неприятелските действия, не сме ние, които ще искаме да укриемъ когото и да било, защото не ние сме подкачили тия неприятелски действия. Ако зависеше отъ насъ, ако управлението на България беше въ наши ръце, нямаше да има война съ съюзниците. Войната стана, защото се докара, и 16 юний е резултатъ, а не причина. Ние, заедно съ правителството въ него време, заедно съ г. Данева, който предъ чужди държави е представилъ една версия - различна отъ тая която пръскатъ неговите приятели днесъ - сме поддържали винаги, че неприятелските действия са подкачени не по вина на България, а по вина на нашите бивши съюзници. Но, ако покрай това има нещо некоректно, нещо прибързано, ако има някоя грешка, ако има извършено престъпление, за да падне България въ капана, който й бяха подготвили - който е виновниятъ за тази грешка, нека отговаря; но ние, които бяхме въ него време опозиция, въ нищо не сме отговорни. И каква опозиция? Опозиция, на която правителството нищо не обаждаше: когато рядко се явявахме предъ г. Гешова, той половината отъ държавните работи не ни съобщаваше, а въ другата половина ни разправяше неверни неща. Като български граждани и ние желаехме и можехме да помогнемъ на България. Но ние, политическите мъже, бяхме изхвърлени по-долу отъ санитарите, по-долу отъ ония, които гледаха сметките на обоза въ войската. Намъ заявиха, че за насъ няма място да бъдемъ полезни на своето отечество. А такава опозиция, която никой не питаше, може ли да се смята за виновна, ако е станала грешка? Никога ние, разберете добре, дорде бъдемъ живи, няма да слеземъ, до тая подлость да кажемъ, че когато ние управляваме държавата, другъ някой е виновенъ за действията, изходящи отъ властьта. Ако беше се случило някое нещастие при окупирането на Трякия, ние щяхме да бъдемъ отговорни. Не сме ли направили всичко, каквото зависи отъ насъ, не сме ли предвидливи, ние трябва да бъдем отговорни. Когато ние поехме управлението, не съ победоносна 400 - хилядна армия, а въ страшното време, въ което некои се бояха да минатъ покрай министерството, камо ли да влязатъ въ него, излязохме ли ние единъ пътъ да кажемъ, че не можемъ да носимъ отговорностьта за действията, които не сме контролирали даже - за ония на бойното поле? Ако беше станала грешка въ наше време, пакъ ние щяхме да бъдемъ отговорни, защото, ако някой воененъ не ни послушаше, за насъ би имало два пътя: или тоя воененъ щеше да се постави на мястото си, или ние щяхме да се махнемъ отъ управлението. Но да гледашъ какво става да се събирашъ съ своите приятели и да скачашъ първите два дена отъ радость, защото е имало успехъ на границата, и на третия день да ти дойде ума да спрешъ военните действия, за да бъдатъ унищожени два наши полка, и когато работите тръгнатъ зле, толкова зле, щото да бъдатъ непоправими, едва тогава да напуснешъ управлението, и сега да отхвърляшъ всякаква отговорность! Не, такова извинение не може да се приеме.
Господа! Най-доброто нещо, за да се успокои съвестьта на българските граждани, е да се проследятъ работите отъ самото начало, да се види какъ са текли събитията, защото тогава ще разберемъ къде са отговорностите, у кого са грешките.

Подготвена ли беше войната
Казахъ ви преди малко, че 16 юний 1913 г. не е причина, а следствие на цяла една политика. Или на една политика, или на отсътствие на всякаква политика, но резултатъ на всички грешки, които се вършиха отъ началото на войната до тая дата.

Войната противъ турците се подкачи на основание на единъ принципъ. Българското правителство, съставено отъ партии, които прогласяваха, че България трябва да живее въ най-добри отношения съ Турция, каквото и да се върши противъ българите тамъ, и то беше дошло до убеждението, че този пътъ не може да се следва дълго време. Не въ надвечерието на войната, когато българските граждани се събираха на митинги и караха правителството да излезе отъ своята пасивность, а по-рано още кабинетътъ на г. Гешова беше замислилъ да обяви война на Турция. Днесъ това не може да съставлява тайна. Двата народа се биха, сключиха миръ, захвана се новъ животъ на добри съседски отношения, историята няма да остави нищо скрито, но народа вече има право да знае всичко. Българското правителство, за да може да подкачи войната противъ Турция, реши по-напредъ да се обезпечи и свърза съюзъ съ Сърбия на 29 февруарий 1912 г. Същиятъ день е свързана една военна конвенция между България и Сърбия. Съюзътъ и конвенцията са допълнени съ други военни съглашения отъ 19 априлъ и отъ 23 августъ с.г. Но още на 29 февруарий 1912 г., значи 8 месеци преди да се подкачи войната, правителството е било решено да воюва. То е искало да се обезпечи и отъ друга страна и на 16 май 1912 г. е свързало съюзенъ договоръ съ Гърция. Съ същата държава е сключена и военна конвенция на 22 септемврий 1912 г. Запомнете тази дата 22 септемврий 1912 г., защото тя ще ни бъде ръководяща нишка, за да разберемъ политиката на правителството.

Нашите предшедственици въ управлението най-много се славеха съ това, че били подготвили дипломатически войната. И подготвили и дипломатически, защото, чрезъ съюзъ съ Сърбия и Гърция, били сигурни, че няма да има външна намеса и че, въ всеки случай, ние ще бъдемъ победители. Българскиятъ народъ имаше право да погледне по-иначе на тая работа и да иска отъ своите управници да предприематъ войната при условия, които ще принесатъ най-голяма полза на България. Въ съюзъ съ Гърция ли ще бъде, въ съюзъ съ Сърбия ли ще бъде, въ съюзъ съ Япония ли ще бъде, на българина е все едно. Здравата политика диктува това: да гледашъ колкото е възможно повече полза да извлечешъ за отечеството си. Правителството, безъ съмнение, мислеше, че този е пътятъ, който трябва да следва, за да се добиятъ възможните най-големи изгоди за България.
Преди да видимъ доколко то е успяло съ тия договори, нека въ няколко думи само да разгледаме и другъ единъ отделъ отъ подготвяне на войната. Всяка една война трябва да бъде подготвена дипломатически и военно. Войната е едно бедствие, войната е единъ остатъкъ отъ варварството, войната, по причина на злините, които донася, на раните, които оставя на всеки народъ, който е взелъ участие въ нея, победенъ или победитель, е нещо осъдително и до нея може да се прибегне само когато друго средство няма, за да се избегнатъ по-големи злини. И ако е имало моментъ, въ който войната да бъде оправдана, то е било миналата година. Друго средство нямаше, за да се въдвори редъ на Балканите. Друго средство за България нямаше, освенъ да прибегне до оръжието, защото, ако ние не бяхме обявили война, въ 3 - 4 години на насъ щяха да я обявятъ при лоши условия и при вероятность да бъдемъ победени. Но, който ще се реши да воюва, който ще се реши да поведе народа си на кървава борба, той трябва добре да си опича ума и трябва да се запази отъ всяка страна: да се обезпечи военно, да се обезпечи и дипломатически. Образцово подготвена война е пруската противъ французите. Тя беше подготовлявана отъ 1863 г. На 1866 г. стана войната между Прусия и Австрия. Мирътъ се сключва по начинъ, щото да се подготви войната за 1870 г. На 1870 г. Бисмаркъ взе всички мерки да бъде победитель и, отъ друга страна, неприятельтъ да бъде изолиранъ отъ всяка една страна. И действително, всичките държави, които можеха да иматъ влияние въ хода на военните действия, или при сключване на мира, бяха обезпечили на Германия своя неутралитетъ. Франция беше изолирана.

Ние бихме имали право да попитаме нашето правителство: взело ли беше всичките мерки, за да излезе резултатътъ на войната сполучливъ? Подготвена ли беше военно тая война? Правителството не беше направило нищо, за да въоръжи България. Въоръжения бяха ставали отъ по-напредъ. Те бяха спрени на 1907 г. и отъ 1908 г., откакъ пое управлението г. Малиновъ и до обявяването на войната, може да се рече, че почти нищо не е направено за засилването на войската. Може да се възрази, че вече България беше доста силно въоръжена. Въоръжението до 1907 г. беше достатъчно зарадъ предполагаемия неприятель, защото тогава турската армия се намираше не тъй подготвена, както беше на 1912 г. и, между другото, тогава Одринъ не беше укрепенъ. Тогава и Сърбия и Гърция бяха несравненно по-малко готови отъ България. На 1912 г. трябваше да бъдемъ по-добре въоръжени и последната война между съюзниците доказа, че както сърбите, така и гърците, по отношение на артилерията, са били по-добре, отколкото България, която имаше много повече войска и която имаше интересъ войната да се свърши бърже, за да бъдатъ и резултатите по-блескави, а освенъ това да бъде пакъ мощна за да обезпечи зачитането на договорите отъ страна на съюзниците. Ако правителството се беше погрижило съ време да купи единъ артилерийски паркъ за 10 -15 милиони лева, Одринъ можеше да се атакува по-рано, или, ако беше необходимо да ставатъ сражения на Чаталджа, и Чаталджа можеше да бъде пробита. Но хората, които решиха да вкаратъ България въ война, не беха въ състояние да си направятъ следующата кратка сметка: Войната поглъща всеки единъ день около 3 милиона лева: съ петь дена да продължишъ войната, те са 15 милиона лева. За 15 милиона лева можеше да се попълни артилерията на България по начинъ, щото, да съкрати войната съ 50 и съ 100 дена и да намали жертвите поне съ няколко хиляди души.
Азъ цитирахъ датата на подписване договора между Сърбия и България. Но, господа, единъ договоръ, предназначенъ за да се обяви война, не се сключва подиръ 24 часа преговори. Отъ разоблаченията, които излязоха въ печата, даже и въ органа на г. Гешовъ, се вижда че преговорите са траяли цели месеци. Следователно, по-рано отъ датата 29 февруарий 1912 г., повече отъ година преди обявяването на мобилизацията, правителството е било вече решено да воюва. И то не се е питало дали няма нужда отъ въоръжение. Не, то е знаяло че има нужда, че военното подготовление е било съвършено недостатъчно.

Ето и доказателствата: мобилизацията е обявена на 17 септемврий, войната е обявена на 5 октомврий. На 24 септемврий 1912 г. - значи една неделя следъ обявяването на мобилизацията, правителството купува 15,000,000 патрона и 41,000 кгр. нитроглицеринъ за бездименъ барутъ. На 24 септемврий 1912 г., пакъ една неделя подиръ мобилизацията, правителството поръчва 2,500 манлихерови пушки; на 30 септемврий пакъ поръчва пушки; на 2 ноемврий 1912 г. следъ Люле Бургасъ, правителството купува 50,000 пушки. За да поръча правителството подиръ обявяването на мобилизацията и даже подиръ обявяването на войната пушки повече отъ 50,000 - значи, че тези пушки са били потребни, че е имало недостатъкъ. Ами на това правителство, което готви отъ една година войната, къде му беше ума да купи пушките петь или шесть месеца по-рано, че да се намерятъ тукъ? Щеше да ги купи, преди всичко, по-евтино, защото следъ мобилизацията пушките съ патрони са купени твърде скъпо. Но никой не може да намери вина на правителството, че тогава, когато имахме нужда, не е гледало на цената. Една пушка тогава не струваше 80 лева, а единъ животъ. Недейте мисли, че тия пушки не са могли да иматъ влияние върху хода на операциите. Ние имахме достатъчно хора, за да въоръжимъ поне още 20,000 души, но нямахме достатъчно пушки. Ако бяхме ги имали при обявяването на мобилизацията да въоръжимъ още 20,000 души, щяхме да имаме въ сражението при Люле Бургасъ 20 - хилядна пресна войска, турската войска можеше да бъде отсечена и войната да бъде свършена още тогава. Но за тия неща не желаятъ да си даватъ сметка хора, които обичатъ да демагогствуватъ, когато са въ опозиция, които са говорили, че не трябва да се купуватъ пушки и топове, и после, дошли на управлението, и следъ като подписали договоръ за да обяватъ война, предпочитатъ да изложатъ България, отъ колкото партизанските си интереси. Тукъ има не само недостатъкъ на политически разумъ, но има небрежность, извънредно осъдителна. Правителството, въ момента когато да се реши да обяви война, се намираше на кръстопътъ. По всяка вероятность, тия господа, които са парадирали съ съюзи, не са вярвали, че тъй бърже ще се намерятъ на чело на българската армия. Но когато събитията се развиха мимо тяхъ, въпреки тяхната воля, бяха принудени да се замислятъ. Презъ лятото на 1912 г., въ Търново се празднуваше 25 годишнината отъ възцаряването на Царя. Тогава има единъ воененъ съветъ, въ който се обсъди положението. Тоя воененъ съветъ нямаше за задача да обявява или да не обявява война, но трябваше да се осветлятъ ръководящите кръгове, можемъ ли ние да предприемемъ една такава рискована акция. Всичките генерали са казали: "ние не сме подготвени за война, нямаме облекло, нямаме достатъчно артилерия, нямаме достатъчно пушки" - това нещо не е било тайна за правителството - "но при всичко това, ние пакъ ще победимъ, нямаме време да чакаме, сега е късно, трябваше да мислите по-рано". И когато събитията взеха да ставатъ по-застрашителни, когато се появи една телеграма, че отъ Цариградъ е дадена вече заповедъ да се мобилизира турската армия и тукъ въ София вече трябваше да се решава или тъй, или тъй, или ще изпреваримъ и ще вървимъ напредъ, или ще дочакаме да ни нападнатъ съ големи сили, пакъ се събра единъ съветъ, на който присътствуваха всички министри и генералите, и тогава военните си дадоха мнението:"ние макаръ че не ни достигатъ известно количество топове, пушки и припаси, можемъ да победимъ и ще победимъ: войната трябва да се обяви". Но още тогава се каза отъ военните:"имайте предъ видъ само едно нещо - войната трябва да бъде, колкото е възможно, по-кратка". И тая мисълъ е не само военна, а и политическа". Министерскиятъ Съветъ я усвои и това е напълно съгласно съ решенията, които е вземалъ Министерскиятъ Съветъ въ по-раншни времена, когато предстоеше да се обяви войната - на 1906 г. и на 1907 г. България е обкръжена отъ нации, които могатъ да бъдатъ неприятелски разположени. България въ една война съ Турция трябва да положи колкото е възможно по-малко жертви и да си запази, колкото е възможно повече сили, за да може сетне, при сложното международно положение на България - да се запази отъ другите съседи. На 1906 г., както и на 1912 г. се предвиждаше да срещнемъ главните сили на неприятеля вероятно къмъ течението на р. Еркене. Даде ли се главно сражение, правителството е длъжно да се възползува отъ първия случай, за да сключи миръ. При тия условия, при толкова недостатъци въ подготовлението, предприе се войната. Сега за сега трябва да запомнимъ това нещо, че въ ръцете на правителството беше да обезпечи още повече успехи, че въ ръцете на правителството беше да си набави всичко съ време, та когато захваща да води преговори съ Сърбия, да има не само подписа на г. Пашича, а да има топове, защото те са по-силни отъ подписите на всякакви съюзници. Правителството беше длъжно да подготви по-добре армията и не го направи.

Нямаше лекарства, нямаше превръзки!
Ако този гряхъ, за който не може да се намери никакво обяснение, е голямъ въ очите на всеки български гржданинъ, има друго едно нещо, което съставлява още по-голяма грешка, още по-голяма небрежность, и което предъ никого отъ българските граждани не трябва да намери нито извинение, нито пощада - то е, че оставиха българските войници да изгинатъ, защото нямаше церове въ войската.

Господа! Трябватъ ни 50,000 пушки и тия пушки ги предлагали отдавна. Пушките които се купиха въ Буда-Пеща, предлагани са и на други правителства, можеха да се купятъ няколко месеца по-рано. Но единъ човекъ, който води преговори за съюзъ и беше подписалъ осемъ месеца по-рано договора, имаше време не само да купи, имаше време да поръча нови, имаше време фабрика да създаде и пакъ да бъдатъ пушките готови. За топовете може работата да е по-мъчна. Единъ артилерийски обсаденъ паркъ може да не се намери готовъ за година; хайде да речемъ, че зарадъ него трябваше да се взематъ мерки много по-рано, и ако имаше хора които да бдятъ за съдбините на България, щяха да взематъ тия мерки тогава, когато Одринъ се въоръжи, следъ независимостьта. Но и тогава е владяла безпечностъ. Обаче, колкото се касае за медикаментите, за превързочните средства, зарадъ него не се изисква нито много време, нито умъ, нито голямъ трудъ, нито много пари. Забележете добре, господа, че подкачате война и ще пращате хорските синове да се избиватъ. Вие трябва, да ги обезпечите поне, че ще намерятъ церове, че ще има доктори да ги прегледатъ, че ще може да имъ се превърже кракътъ, ако им нищожна рана, а не да ги оставяте две недели безъ превръзка и гангрената да стане причина сетне да се реже кракътъ. Шесть десети отъ тия, които виждате съ отрязанъ кракъ, нямаше да бъдатъ сакати, ако имаше кой да ги превърже, а щяха да бъдатъ днесъ здрави и читави. Всички тия хора са жертва на небрежность, на престъпна небрежность. Нямаше освенъ, още когато се сключи договорътъ, още когато полича, че ще се обяви войната, да се телеграфира и съ малко пари можеше да се докаратъ достатъчно церове. То е нещо леко: няма нужда да се фабрикува отъ сега нататъкъ като топовете, като пушките; на която и да е фабрика поръчай и въ три недели, въ единъ месецъ, ще ти пратятъ церове и превръзки. А състоянието е било плачевно: единъ пътъ има купени церове - за по-раншни времена да не говоря - на 1903 г. и противъ това некои отъ ония, които управляваха на 1912 г. много бяха викали; втори пътъ има купени церове презъ 1907 г. и отъ тогава нищо, или почти нищо. Разбира се, въ продължение на 5 години, каквото е имало - и то вероятно е било не съвършенно достатъчно зарадъ войната, но и малкото, което е имало, се е изхарчило. Ако на 1907 г. предстоеше непременно да се обяви война, единъ два месеца по-рано можеше да се допълни това, което се е имало на лице; но ако презъ 1912 г. туй, което се е имало отъ 1907 г. въ голямата си часть е изчезнало, за щото се харчи за нуждите на войската, и не си поръчалъ, и не желаешъ да поръчашъ, нищо до деня на обявяване войната, съ какво може да се извини това?..."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јули 06, 2015, 08:59:05 pm

ВЪСТАНИЕТО В ЛЕРИНСКО - МИХАИЛ ЧЕКОВ от Горно Върбени, Леринско, Македония

http://www.promacedonia.org/ilpr1968/ilpr1968_a5.html#258_1

"Смилево е българското Оборище за Македония, където беше взето решението за въоръжено въстание на 2 август 1903 година. Смилево е забележително поради конгреса и че е родното място на великия ратник за свободата на Македония — Даме Груев. Жителите на Смилево се занимават със зидарство, главно в Битоля. Тези македонски панагюрци бяха така предани на делото, че дори и децата бяха в услуга на организацията.

От Битоля ми съобщиха, че трябва да замина за Смилево, където ще се състои конгресът на организацията в Битолско. Такива конгреси щяха да станат и в други райони на същата дата. Бях представен като ръководител на Леринско за делегат на конгреса. До Битоля пътувах с влак. Там ме заведоха в църквата „Св. Неделя”, която беше на края на града. Вечерта се срещнах с войводата Георги Сугарев, който също беше делегат на конгреса. След като се снабдихме с оръжие, потеглихме за Смилево. Денувахме в едно село и през другата нощ стигнахме в Смилево. В Смилево намерихме пристигнали почти всички делегати. Там бе и вторият делегат от Леринско — Георги Папанчев.

Конгресът се откри на 17 април (ст. ст.) 1903 година. За председател бе избран Даме Груев. За този конгрес са писали обширно Христо Силянов и Георги поп Христов, затова аз ще спомена само онова, което най-силно ме заинтересува в този велик за Македония конгрес. Чувствувах за голяма привилегия да взема участие с борците за свободата на поробена Македния и в Битолския революционен окръг. Между тях бяха: делегати от Битоля, Демир Хисар, Прилеп, Велес, Охрид, Лерин, Костур, Крушово и Кичево. Между тях личеха: Даме Груев, Борис Сарафов, Георги поп Христов, Георги Папанчев, Христо Силянов и др.

Отлично впечатление правеше сцеплението, което обединяваше духа на конгреса за най-великата цел — освобождението на Македония от вековното робство. Този дух особено се прояви, когато се разискваше въпросът за въстание. Някои делегати изтъкваха, че районите не са готови за въстанието, понеже недостигало необходимото оръжие. Но когато тези делегати видяха, че нуждата от по-скорошно въстание е повелителна, и те се съгласиха. Не по-малко бе проявен този дух у смилевци, за които времето на конгреса бе голям празник. Те се надпреварваха да канят делегатите на гости и ги посрещаха с братска сърдечност. Младежите от селото пък бяха взели грижата за охраната през време на конгреса.

При завършване на конгреса жените от селото поднесоха на делегатите изработени от тях предмети за спомен от конгреса. Аз купих шарен пояс за спомен и с този пояс се опасах във време на въстанието. Поясът и досега стои, подарен на градския музей във Велинград. Последната нощ в Смилево бе време на раздяла пред едно славно дело —въстанието, когато ще се сбъдне въжделената мечта — освобождението на Македония. Колкото тайнствено бяхме дошли, толкова тайнствено си отидохме, изпратени от сърдечните смилевци, в чиито очи блеснаха сълзи. Така завърши този славен исторически конгрес на Македонското Оборище.

През май 1903 година с Георги Папанчев отидохме в село Баница, Ларинско. Селото беше в една котловина, която наподобява тепсия и заради това то е наречено Баница. Наредено беше в Баница да се срещнат всички ръководители от Леринско. Дошли бяха 40 души за съвещание по подготовката на въстание. Същевременно трябваше да се включат в някоя чета дошлите от София Васил Попов и Силян Партов, от които единият беше определен за помощник, а другият — за секретар на войводата.

Работата на срещата бе към привършване. Аз казах на Георги Папанчев, че трябва да побързаме със заминаването ни, понеже стоенето ни в Баница е известно на цялото село. Георги каза, че тук, в Баница, той се чувствувал в най-голяма безопасност, но случи се следното: На 20 май, през нощта, селото беше обсадено от редовна турска войска, която откри огън. Решихме да се изтеглим от селото, за да не бъде запалено. И последователно ние потеглихме към края на селото по посока към гробището. Изпратихме една жена с дете, за да види дали пътят към гробищата е чист от турци. Когато жената стигна до края, турците почнаха да стрелят по нея и тя се върна. Изпратихме други две жени да отидат до ж. п. станция, за да видят дали там има турци. Жените се завърнаха и съобщиха, че там няма войска.

Тогава ние се отправихме към ж. п. линия и когато се бяхме пръснали по нивите, турците откриха огън и бяха убити Георги Папанчев, Васил Попов, Стоян Партов и други пет души четници. Когато бягахме по нивите, аз паднах и цевта на пушката ми се напълни с пръст. Така тичешком стигнах до линията и се скрих под моста и започнах да чистя цевта на пушката си. В това време съгледах близо до линията един наш четник, ранен в гърба, но в същия момент се появиха по линията турски войници. Аз извиках на четника да стреля срещу турците или ще стрелям по него. Четникът започна да стреля и повали един от войниците, а другите залегнаха и се скриха. Тогава ние тръгнахме напред през шубрака и по пътя намерихме друг четник, тежко ранен и устата му беше пълна с кръв. Тъкмо тогава ни застигна един четник, висок и снажен. Той вдигна ранения четник с пушката и кепето му и тръгна с нас. След продължително ходене дойдохме до местността „Камъкът”, където се събрахме всички четници. Между тях един бе санитарен и веднага даде първа помощ на ранения. Турците не ни проследиха. Ние можахме да си отидем в Екши Су с ранения четник, който бе лекуван, добре гледан, докато и той можеше да си отиде.

Но ние трябваше да открием кой бе извършил предателството за срещата в Баница, поради което турците ни нападнаха. За тази цел с Георги поп Христов повторно отидохме в Баница и събрахме всички хора от Организацията. Оказа се, че между тях има един човек на име Геле Ряпов, когото Георги Папанчев бил определил да събира пари за Организацията. Ряпов бил събрал 70 лири и за да може да обсеби тия пари, той решил да извърши предателство. Макар че Ряпов отричаше, вината му бе доказана. През време на срещата Ряпов казал на селската охрана, че четата си е заминала и така пътят на турците за нападение бил открит. Организацията осъди деянието на Ряпов и той бе убит вън от селото и бе затрупан с грамада от камъни. Наказан бе също и помощникът на Ряпов.

Съгласно решението в Смилево, ние трескаво се готвехме за славния ден, докато на 19 юли куриерите ни донесоха вестта, че на 20 юли 1903 г. ще бъде обявено въстанието. Георги поп Христов бе в Екши Су като заместник на падналия Георги Папанчев. Планът ни беше да развалим моста на ж. п. линия, но видяхме, че за тази акция липсват опитни хора, затуй решихме да нападнем ж. п. гара, която беше близо до селото.
През нощта, срещу 20 юли, по даден сигнал 200 души борци се явиха на селския мегдан и обявиха въстание против турската власт. Направихме проверка на явилите се и установихме, че между тях имаше хора възрастни и неподходящи да си служат с оръжие. Между тези хора бе и свещеник Иван Маркузов, осъден на 15 години затвор за революционна дейност. Тези хора освободихме, като задържахме пушките им. Въстаническите чети се оглавяваха от местен войвода — Тего Хаджиев, от Битоля. Борис Сарафов бе ни изпратил Георги Чакъров от Банско, като опитен работник по взривното дело. Предварително бяхме уведомили началника на гарата и персонала за нападението ни, та те се бяха оттеглили от помещението, понеже бяха наши съмишленици. Мене бе възложено да надзиравам работата на Георги Чакъров, който бе натоварен да разруши мостчето при гарата и ж. п. стрелки. Нападението на гарата бе възложено на Георги поп Христов и Тего Хаджиев.

Георги нападна гарата от южната страна и зарегистрира успех. Гарата се охраняваше от няколко турски войници, които откриха огън. От тези войници четирима бяха убити на място и няколко души бяха ранени. От наша страна бяха ранени Тего Хаджиев и моят братовчед Чеков. Тегов беше занесен в Екши Су и раната му бе превързана. Илия Чеков, като видя, че раната му е смъртоносна, сложи край на живота си. При разсъмване ние се оттеглихме в гората при Екши Су, а аскерът не предприе преследване.

Няколко нощи ние предприемахме разрушения на телеграфни жици. Като се движехме из селата, срещнахме се с костурския войвода Чакаларов и с четата му и започнахме съвместна дейност. Предприехме нападение над турския гарнизон, намиращ се във влашкото село Невеска. В селото беше казармата, но гарнизонът летуваше в ливадите край селото. Нападението ни бе съвсем неочаквано за турците, затова те се объркаха и побягнаха, като оставиха боеприпаси и хранителни предмети. Взехме 40 пушки и пленихме 7 войника. От храната взехме каквото можахме, а брашното дадохме на селяните-власи.

Власите бяха така ентусиазирани, че самоволно събраха 70 лири и ги предадоха на Георги поп Христов в полза на освободителното дело. Двама младежи власи с оръжието служеха с голямо усърдие като куриери. След това се отправихме към планината и се спряхме в местността „Върбица”, където намерихме въстаници и хора, дошли из Загоричени. На другия ден дойде съобщение, че към „Върбица” се движи многобройна турска войска, придружена от артилерия. На път към планината аскерът бе убивал всеки срещнат българин и опожарявал селата. Веднага бе разпоредено всички цивилни лица да се оттеглят на друго място, а на „Върбица” да останат само тези, които имат дългобойни пушки. Аз имах манлихера.

Турската войска ни наближи и ние за „добре дошли” ги поздравихме с няколко залпа. Турците се спряха, нагласиха оръдията и започнаха да стрелят. Когато видяхме, че съпротивата ни ще бъде безрезултатна и за да не дадем жертви, решихме да се оттеглим. Оттеглихме се в Емборската гора до село Емборе — Кайлярско. Тук стояхме три дена, докато се свърши храната. През село Върбица и Екши Су отправихме се към село Негован. Това село бе населено с албанци-християни, изселени някога от Али Паша Янински. В Негован живееше единственият българин, когото наричаха Христо Бугарина. Този Христо ни снабди с храна и каза, че турците са предприели претърсване из селата и полето. Затуй ние отидохме в една гора, близо до пътя. След известно време по пътя се зададе аскер, предвождан от офицер с бяла гугла на главата. Офицерът отправи бинокъл към нас и го чух като каза: „Бише йок” (нищо няма). Аз се бях прицелил в главата му, ако потеглеше към нас, а той продължи пътя си и спаси главата с бялата гугла.

Отправихме се към Люботинското блато, където бе Люботинската чета. В средата на блатото имаше храсти, върху които бе поставено камъш. Прегазихме брода и стигнахме до бивака. Турците нападнаха селото и изгориха къщите на нелегалните и убиха и 20 души. В блатото престояхме три дена и пак се върнахме в гората при Екши Су, където по-лесно се снабдявахме с храна. Така с премествания и криене по гората прекарахме до есента. През това време Георги поп Христов води сражения във въстанието. Тего Хаджиев остана нелегален до амнистията, а аз останах нелегален до заминаването ми.

С Георги поп Христов се отправихме към балкана, към село Буф, Леринско, където Сарафов с неговата чета ни чакаше на съвещание. След нашето пристигане дойдоха четирима войводи от Преспанско. Сарафов бе взел грижа за добра охрана от четници. На срещата Сарафов ни съобщи, че въстанието е завършено и че по решение на щаба оръжието трябва да се складира на сигурно място, а войводите и четниците да се разотидат по домовете си.

На другата сутрин от охраната съобщиха, че към нас се приближава турски аскер. Веднага се отправихме към височината, а турците почнаха да ни обстрелват. На височината се събрахме с две групи и се отправихме към Пелистер планина. Аскерът продължаваше да ни преследва и постоянно стреляше. Когато се изкачихме на планината, почна да вали сняг и дирите ни се заличиха. Когато се стъмни, ние заобиколихме турците и се отправихме към село Арменохор (Арменсело). Тук трябваше да се разделим с Борис Сарафов, който с четата си се връщаше в България. Бяха намерени 20 коня, за да могат да яздат. Сарафов с четата пое пътя към Мариово и оттам през Вардара към България. А с четирима другари потеглихме за Екши Су, но Сарафов при село Котари ни настигна и това бе последното ни виждане с него.

След неуспешното въстание турското правителство даде амнистия за разбунтувалото се население и за четниците, но не и за ръководители-войводи. Аз трябваше да остана нелегален, а това бе особено мъчително през зимата. При големия разгром от въстанието населението запази народностния си дух и организацията започна да се проявява. В случаи на разпри и на недоразумения населението търсеше организацията и воеводите да разрешават въпросите. Поради това трябваше и аз да ходя по селата и разглеждам появили се спорове. Но стоенето ми като нелегален почна да се затруднява от аскера, който предприемаше на различни места обиски. Това ме принуди да помисля за прехвърляне в България.

Най-къс и безопасен път бе този през Гърция. С куриера Караколов от село Айтос тръгнахме през нощта и стигнахме в изгорелото Загоричени, където спряхме в къщата на брата на учителката Милена Грънчарова. Грънчаров ме свърза с трима власи, които щяха да ме преведат през гръцката граници, за което им дадох две турски лири. Власите бяха от село Блаца. Преди да тръгнем, те ме облякоха с женски дрехи. През първия ден на пътуването стигнахме до Кожани, където се настанихме за нощуване. През нощта дойде турската полиция да провери нафузите на пътниците. Власите и ханджията ме скриха в яхъра при конете. На съмване потеглихме за Селфидже. По пътя между Кожани и Селфидже тече реката Бистрица. На моста на реката имаше турски пост за проверка на паспорти. Когато наближихме моста, власите ми дадоха да водя овчарското куче. Единият от власите отиде при стражарите, за да им каже, че когато се върнем, ще им донесем мляко и сирене. Така пред очите на властите мина един комита — душманин на султана.

Като минахме моста, ние заобиколихме Салфидже и се насочихме към Елисоня, откъдето власите щяха да се отделят, за да отидат на някакъв панаир. Близо до гръцката граница настигнахме други власи-овчари, които отделиха от своето стадо 60 овце и ги дадоха на моите власи, за да ги прекарат с техните овци през границата. По пътя разбрах, че власите ми услужиха не толкова за двете лири, но защото симпатизираха на българите. Те наредиха да се кача на кабриолет и по-лесно отидох до Лариса, главен град на Тесалия.

Когато бях в Лариса, при мене в хотела дойде един таен гръцки агент, който ми предложи срещу две лири да ме заведе до параход в Пирея. Не се съгласих, понеже агентът ми вдъхваше недоверие. След малко същият дойде със стражар и ме заведоха в комендантството, където ме затвориха в едно подземие. Там стоях няколко часа, докато ме повикаха на разследване. Началникът, който ме подложи на разпит, бе добър човек и ми позволи да остана при стражарите, за да си купя дрехи. Той ми даде възможност и да се срещна със задържания като мене българин Георги Иванов от село Острово. След няколко дена заедно с Георги бяхме изпратени в Атина. По пътя за Атина ни придружаваха двама стражари, от които единият бе българин, от костурските села, а другият беше от Атина. И двамата се носеха с нас приятелски.

В Атина пристигнахме на първия ден на Великден, 1904 година. Стражарите, вместо да ни водят в участъка, заведоха ни в къщата на българина, където обядвахме, и после ни изведоха да се разходим из Атина. През време на разходката влязохме в една бирария, за да се почерпим. На масата имаше и други лица — гърци, като разбраха, че сме българи, извикаха „Зито Вулгария”. Но аз им казах, че съм българин, ама македонец. И те пак извикаха: „Зито Македония”. На другия ден стражарите ни заведоха в градоначалството. Там бяхме поставени в една стая на горния етаж. По стените на стаята имаше много ръкописи. Между тях прочетох на френски: „На Тиф де Котел”, писано от някой българин, изпитал гръцкото „гостоприемство”. В друга стая имаше други арестанти — българи, обвинени, че пренасяли оръжие.

След 20 дни, с железни халки на ръце, ни заведоха в големия затвор между Атина и Пирея. По пътя за затвора един гръцки войник се нахвърли по нас, като каза: „Вие българите сте за клане, но кралицата Пущана ви закриля”. В този затвор престояхме през цялото лято и чак през септември бяхме освободени, благодарение на застъпничеството на българското правителство. Върнах се пак в Атина. Докато се бавех по уреждане пътуването за България, съвсем случайно срещнах шпионина гъркоман от Загоричени, който избяга от ареста ни и ни предаде на турците. Той ме позна и гузно почна да казва, че е направил голяма грешка в Загоричени. Тук, в Атина, бил със семейството си, но живеел в голяма мизерия. Бил без работа, а жена му и децата му не смеели да излязат на улицата, защото ги замеряли с камъни. Той ни посъветва по-скоро да заминем за България, защото гърците приготвят чета за изпращане в Македония и не е чудно някой екзалтиран тип да ни тегли куршум. Разделихме се с този мизерник в човешки образ. Ако бяхме в Македония, шяхме да му теглим куршум и му заплатим за предателството в Загоричени.

Българският дипломатически представител ни снабди с безплатен билет за пътуване за България. От Пирея през Цариград пристигнах във Варна, откъдето дойдох в София. Прекарах един месец в почивка, след което бях назначен на служба в Българската кооперативна банка. Служих в Горна Оряховица, Плевен и София. През Балканската война бяхме изпратени в Атина четирима македонци да организираме чети от македонци, завърнали се от странство, за да вземат участие във войната с турците. Но тази мисия остана без резултат. След войната бях пенисниран и през 1919 г. се настаних на постоянно местожителство във Лъджене (сега Велинград). Тези спомени предадох в 84-та си годишна възраст на Герасим Попов от Велинград, който ги записа."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јули 12, 2015, 05:36:23 pm

"The Macedonian Problem and its proper solution" - Станислав Шумков от Солун и Георги Чакалов от Самоков, 1904 г.

https://archive.org/stream/cu31924028516833#page/n0/mode/1up

"In the days of the old Bulgarian kings Macedonia formed an integral part of the Bulgarian State.Tsar Simeon, who reigned from 893 to 927, had completely subdued the Greeks in Macedonia, the Pope of Rome addressing him as the "Tsar of the Bulgarians and Autocrat of the Greeks." At the end of the tenth century the Bulgarian King Samuel had made Macedonia the centre of his empire and transferred his capital to Ochrida. In 1018 the Byzantine Emperor Basil, known commonly as the Slayer of the Bulgarians, defeated Samuel and restored the province to Hellenic influences. But the second Bulgarian empire in 11 86 again included Macedonia within the sphere of its domain. With slight intervals of time this rule continued to the end of the thirteenth century...

In this province we find people who call themselves and are known to be Bulgarians.They are the same people,speak the same language and cherish the same ideals from a standpoint of nationality as their fellow-countrymen in free Bulgaria. Then, again, there are quite a number of Greeks and Grecomans or Hellenized Roumans aнd Bulgarians.And, excluding the Turks and Mohammedan Bulgars, the Bulgarians and Greeks are preponderant, unless we deduct from the Greek group the Tsintsars, a Latin-speaking colony who still maintain their own supremacy in the Pindus range and surrounding towns and villages. Until recently these interesting people were classed as Greeks, because they acknowledged the Greek hierarchy in educational and ecclesiastical matters. There is also an infusion of Arnauts or Albanians who inhabit the northwestern fringe of the land...

The entire population of Macedonia proper is universally conceded to be about 2,000,000. Of this number, according to statistics based on Turkish figures in 1881, the Greeks had 57,480. Herr Ritter,the noted German geographer, has placed the number of Greeks in Macedonia at 59,833. Baker has made a very liberal estimate ofthem at 100,000.The Servians, Albanians and Tsintsars, occupying the region from the Drin to Prisrend, according to Herr Ritter, number 422,357, the majority being Albanians. There are also 360,000 Mohammedans,many of them being Bulgarians who have adopted the faith of Islam and are known as Pomacs.The remaining part of the population,i.e.j 1,117,643, are Bulgarians...

Nor is this wholly inexplicable when we remember that no less than six different nationalities are contending with one another for ultimate supremacy. The situation is still further complicated because of the heterogeneous elements that have settled down in close proximity in the same towns and villages.One of the elements of discord that seems to estrange these people is a traditional hatred which they cherish for one another. The Greek, for instance,dislikes the Bulgarian because the latter will not yield to Hellenic influences, preferring to remain loyal to his own nationality; and as long as he remains a Bulgarian, the Greek cannot hope to attain the great ideal of Pan-Hellenism, the restoration of the Byzantine empire...

The Bulgarian Church,hitherto independent,in 1767 became wholly subservient to the rule of Greek bishops, whose chief aim was to extort money and to enrich themselves and their friends, A large portion of the funds thus secured from the good-natured and unsuspicious Bulgarians was used in the suppression of their language and nationality.The churches, which up to this time had been using the Bulgarian, Servian or Albanian tongues, were now forced to substitute the Greek language. When early in the last century the Turkish government ordered all communes to erect schools and the people taught in their native speech, the Greek bishops disapproved of the plan on the fallacious ground that schools are apt to make men revolutionists and that it would be far better to spend the money in building churches. There is no doubt that these selfseeking Phanariotes did everything in their power to Hellenize the subject races under their ecclesiastical rule, but without permanent success...

Later on,the Bulgarians inaugurated a campaign against their religious oppressors until at last in 1869 they regained their church autonomy.The head of their national church is called by the name of Exarch and resides at Constantinople.According to the imperial decree the Exarch enjoys the right of filling the bishoprics wherever the population is shown to be two-thirds Bulgarian. This rule has not always been adhered to, owing to the fact that the Turks feared the strength of the Bulgarian element and were reluctant to grant them prerogatives that would tend to arouse their national self-consciousness. This has been especially noticeable in Macedonia during recent years...

We have thus particulars of 115 villages burned or pillaged.From Eastern Macedonia there have come into Bulgaria more than 15,000 fugitives who are all destitute.From the vilayet of Adrianople more than 20,000 fugitives have been received.The Bulgarian villages of the Kazas of Lozengrad and Malco-Tirnovo have been three-fourths destroyed and more than 5,000 of the inhabitants massacred.Death has come to men, women and children in Macedonia,at the hands of the Turk,in thousands during the last three and a half months. How many have actually perished, no man can say positively,but it is beyond question that since the 20th of July fully eight and thirty thousand souls have perished,and of these nine-tenths are women and little ones,and their blood cries aloud to God for vengeance.We know for an actual certainty that in the mountains there must now be from 60,000 to 70,000 people roaming wild and homeless, existing how they can, dying where they must... 

The massacres of the Bulgarians commenced on the 24th inst.They included in part the Greeks.The murdered are so many that it is impossible to give them by name.The forests, the valleys are full with the trunks of the killed and murdered Bulgarians; those who flee to the forests are pursued like hares and are murdered. Wherever a Bulgarian is met he is killed. Should he flee he is shot down.The authors of these crimes are the Sultan's soldiers ; they kill, they outrage women and girls. Girls of fifteen years of age and women with child have in many cases been violated. The villages Coriata and Derikein are burnt; while Cadievo has been twice sacked,on the 24th and 25th of last month.Women, girls and children at the sight of their villages burning on all sides, fled to the forest for safety. Many arrived here. Those who fled to the forest have been hunted down by the soldiers.The carrying off of girls presented heartrending scenes. The cries of the girls filled the forest, but their fainting and despairing appeals failed to touch the hearts of the savage soldiers, who like a pack of wolves fell upon them and carried them off into more secret places to outrage them. Those whom they have not killed are still in their power...

While our brethren in Macedonia and in the vilayet of Adrianople are struggling heroically for the acquisition of some elementary guarantees which could insure them a humane existence, having turned their eyes towards the Powers signatory to the Treaty of Berlin, with the hope that they will decide at last,in view of the immensity of the evil and under the weight of their obligations,to intervene in behalf of the enslaved populations,Turkey has let loose her regular troops and Bashi-bouzouks upon the inoffensive people with a savage fury,which has no parallel even in Turkish history.

The revolted provinces present a frightful picture of devastation.Hundreds of villages,which have everything needed to make them prosperous,are but ruins over which thousands of human beings find an atrocious death.All those who have succeeded in escaping these tormentors and have sought shelter in the forests,are doomed their implacable oppressors to die from hunger...

The Turkish army pursues no longer the insurgents.It considers in fact that the execution of the plan of complete pacification conceived at Constantinople will be easier by following the proceedings applied in Ai-menia and exterminating the Bulgarian population in the revolted provinces...

The present is, as can be seen, horrible for our fellow-countrymen; it will be more so if some helping hand is not extended toward these thousands of unfortunates left without shelter and exposed to the ravaees of famine.

Men of generosity, to whom God has bestowed His benefits, help our miserable brethren in order that a Christian nation which is faithful, industrious and worthy of a better destiny, may not be allowed to perish, and might be saved from a most atrocious death, while its nobler sons are fighting with a supreme energy for the human rights which were promised them by Europe."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јули 19, 2015, 09:24:30 am

Дневник на революционния ми живот - Михаил Чаков от Гумендже, Македония

http://macedonia-history.blogspot.com/2010/01/mihail-chakov-dnevnik-na-revoliucionnia.html

РАЗКОПАВАНЕ КОСТИТЕ НА ДЕЛЧЕВ
"Срещу Гергьовден смятахме да разкопаем гроба, където бяха заровени двамата - Делчев и Димитър Гощанов от селяните в Баница, и които знаеха как са сложени в гроба. Обаче, срещу селото, около десетина минути, стърчи кулата на шосето от Серес за Броди, която е близо и от която се вижда самото село и гроба. Понеже нощно време се слуша много ясно ако започнем да копаем, допустимо е да ни чуят и ако рекат да дойдат ще изпаднем в безизходно положение и ще бъдем принудени да оставим може би нищо незавършено. Затова още първия ден наредих да дойдат селските чети от селата Горно и Долно Фращани, Ораовец, Метохи и местната чета от Баница, та да направим един кордон около кулата. В случай че ни усетят или чуят и решат да дойдат при нас, ще открием огън, а другарите ще продължават да разкопават гроба, та на всяка цена да приберем костите.

На 22 април вечерта започнахме разкопаването, което за щастие остана незабелязано от турците. Щом разровихме гроба и стигнахме до труповете, Д. Гощанов, който беше сложен вляво от Делчев, се беше окончателно разложил. Прибрахме костите му отделно в един чувал и ги предадохме на чича му, когото бяхме извикали от с. Крушево, Демир Хисарско. За голямо наше учудване, когато разкопахме трупът на Делчев, целият му гръден кош не беше разложен и много естествено, че не можеше и не трябваше да го изкарваме. Краищата: ръцете, краката и черепа, бяха съвършено разложени. Прибрахме краищата и черепа, а гръдния кош наново заровихме внимателно и се прибрахме в селото. Още същата нощ разпуснах четниците от местните чети да си отидат в тъмно по селата.

Сварихме един бакър с вода, в която омихме костите, като ги очистихме от пръстта и понеже не разполагахме с никакви дезинфекционни средства, взех около 4-5 кг. суров спирт, поставих костите в едно дървено корито, и ги полял със спирт, като ги държах три дни в коритото. Вечерта на третия ден ги изкарах от спирта, изтърках го със сухи кърпи и преди да напусна селото, казах на дядо Никола Мутафчиев, клисаря на черквата, в когото бяхме на квартира, и между четири очи следното: "Дядо Никола, ще вземеш още утре рано да направиш едно сандъче, в което ще прибереш костите на Гоце, но ще имаш предвид да събереш и другите кости, които останаха в гроба, и когато Господ спи, още повече че ти си клисар и ключовете от черквата са у тебе, ще ги пренесеш в черквата и ще ги поставиш под самия свети престол в олтаря. Змия езика ти ще изеде, ако освен тебе друг узнае, че това са костите на Гоце Делчев!" Дядо Никола изпълни заповедта точно, като това остана мъртва тайна.

В 1908 год. дядо Никола по свое усмотрение разкопал гроба наново, изкарал костите от гръдния кош и по същия начин ги измива, изчиства ги от пръстта, потопява ги в спирт и след това ги пренесъл и сложил в сандъчето при другите кости, които бяхме прибрали по-рано. След като прибрахме костите от гроба и ги занесохме в селото, за да ги очистим и измием, забелязахме на челото на черепа на Гоце една доста дълбока драскотина, която ми направи впечатление, да не би да сме я направили с копача, като разкопвахме гроба. Обаче селяните ми казаха, че знака не е пресен, а стар, още преди Гоце да бъде заровен. Ето що ми разправиха селяните: След нашето изтегляне от селото, чак на следующия ден, към обед, аскерлиите, начело с Тейфиков (съученик на Гоце Делчев от Военното училище в София), който командувал сражението, дошъл при самите трупове и заповядал да ги обърнат по гърба - те били паднали по лицето си. Когато аскерлиите обърнали трупа на Делчев, Тейфиков веднага посочил с пръст към Гоце и казал:"Ето, този е Делчев!" Един от войниците, който бил при самия труп на Гоце, за да покаже бабаитлъка си, ровнал с щика на пушката си черепа на Гоце, като нанесъл тоя знак на челото му. Тейфиков смъмрил войника и го наказал за тая му волност. Това ставало в присъствието на селяните. Като прегледал всички трупове, Тейфиков заповядал да оставят настрани Делчев и Гощанов, а другите трима убити момчета, а именно: Стефко Търлишанчето, Консулата (четник от четата на Гощанов), и Евстати арнаутчето предал на селяните да ги погребат. Георги Савеклията, който паднал до самия дувар на къщата, залавят жив в несвест, ранен с един куршум в двата крака и с друг в дясното рамо та през плешката. След като дошъл в съзнание, изпратили го в затвора в Серес.

Делчев и Гощанов натоварили на един катър и ги закарали в Серес. Като стигнали труповете в града, от Солун се получава телеграфическа заповед труповете да се върнат обратно в с. Баница. Връщат труповете в Баница, предават ги на населението да ги погребат. Благодарение на това обстоятелство селяните погребаха Делчев и Гощанов в отделен гроб. Ако бяха всички погребани вкуп, мъчно щеше да се отделят костите на Делчев. Другите три момчета, в присъствието на аскерлиите, били погребани в един общ гроб...

ХУРИЕТ
Не след дълго време от завръщането ми от Велешко, през 1908 год. се обяви прословутия "хуриет" от младотурците, начело с Енвер бей и неговия другар Ниази, като с една чудновата прокламация всички македонски четници, начело с войводите си се прибраха в градовете, посрещани с разни церемонии, които ясно личеше, че са чисто и просто една хитра игра. Младотурците със съдействието на Организацията смениха турския режим и свалиха от престола султан Хамид. Мнозина от нашите другари, които имаха претенциите да стоят във върховете на македонското движение, горчиво бяха се подмамили и мъчно можеше човек да ги разубеди, че този турски жест не е искрен, а капан...

На 16 август 1910 год., към 11 часът през нощта захлопа някой на външната врата на къщата на ул. Одрин, 74 в София, където живеех тогава. За голямо мое учудване пред мене се изпречи Христо Чернопеев. Описа ми подробно как е стигнал в София, идещ от Струмица и как по една щастлива случайност успял на косъм да се избави при преминаването на границата. Идването на младотурците на власт разстрои и редовете на Организацията, някои дейци от която вярваха на турците. На следния ден решихме с Чернопеев да свикаме едно събрание от няколко души, които бяхме в София и да помислим какво бихме могли да предприемем за бъдещата дейност на Организацията. Направихме събранието, на което присъствуваха следните лица: Стефан Чавдаров, Евстати (дякона), Андон Бозуков, Георги Занков, Апостол Петков, Тане Николов и ние двамата с Чернопеев. Изработихме нов устав. След това решихме всички да влезем в Македония, като се пръснем из разните окръзи, за да можем да запазим духа на населението след тоя фалшив хуриет...

БАЛКАНСКАТА ВОЙНА
На 17 септември 1912 год. беше обявена мобилизацията, която ме завари на служба в София. Дадох си оставката, а организирах чета от 20 души и на 19 септември, заедно със Стефан Чавдара и Коце Бояджиев с четите си напуснахме София през гара Костенец, Долна баня, Самоков и на 23 септември през Демир капия преминахме границата през деня. Ентусиазъма в народа беше голям...

В Банско образувахме реквизиционна комисия, която да се грижи за всичко необходимо за войската. Същевременно изпратихме окръжно в целия Серски окръг със следното съдържание:
1) Всички граждани и селяни, които разполагат с пушки, заедно с пушките си да се яват в Пирина;
2) Всички ония, които нямат пушки, да приберат освен своята жива стока, но и каквато турска стока им се попадне, да не я оставят и да се приближават в най-скоро време към Пирина над с. Банско;
3) Всички да скрият храните, кой как намери за добре, така щото турците да не могат нищо да реквизират, било от стока, било от храна;
4) Който не изпълни тая заповед ще бъде наказан най-строго
27.09.1912 г. с. Банско
Окръжното подписано от Чернопеев, Чавдара, Занков, К. Бояджиев и Чаков.
На 5 октомври 1912 г. сутринта загърмяха оръдията в Горна Джумая, едновременно и към Семковския пограничен пост. Не оставаше вече никакво съмнение, че войната започва. Пирина бе огласен от мощното "ура!" и с неописуема радост и ентусиазъм всички слязоха в Банско..."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јули 23, 2015, 06:35:39 pm

"Иван Михалев Жилев" (семеен архив) - Екатерина Иванова Жилева от с. Горно Броди, Македония

http://strumski.com/biblioteka/?id=674

http://strumski.com/biblioteka/?id=693

"Иван Михалев Жилев е роден около 1863 г. в будното македонско село Горно Броди, Серско, известно като крепост на българщината...От Иван Жилев е останал избелял от времето портрет. Единствен той ни дава сега бляда представа за този смел български патриот, надарен с изключителна воля и безпри­мерно самообладание...Иван Жилен бе висок, строен слаб мъж с продълговато светло лице, на което светеха със силен огьн тъмни очи. Малки черни мустаци, черна коса. Лицето мy, изпито от непре­станно напрежение и вътрешна съсредоточеност, бе сериозно; веждите, леко свъсени, му придаваха строг, дори суров външен израз. Този строг наглед, затворен и мълчалив човек ,който проповядваше с безпримерна всеотдайност идеята на революцията, чийто девиз бе"свобода или смърт", дебненият от постоянни опасности и премеждия, преследваният отврага ръководител на комитета в селото, бе необикновено духовит, весел и разговорлив сред близки и познати...

Жилев е почти постоянен ръководител на комитета в Горно Броди - център на Серския околийски комитет - в продължение на 15 години - до самата си гибел. Той е в пос­тоянна връзка с четите на дядо Георги Радев, Таската и Илия кърчовалията - войводи населски околийски чети и подпомага всячески тяхната дейност: осигуряване на храна за четниците, на скривалища и места за заседания на комитета...

През цялото време здрава опора и подкрепа на Жилев било семейството му. В него той намира единомислие и съдействие. Това изглежда не малко го е подкрепяло в изпълнения му с премеждия на революционер. Вместо укор или нападки, съпругата му възпи­тавала децата в същия дух. Двете му невръстни дъщери Кипра и Екатерина често изпълня­вали ролята на куриери или на охрана на баща си. Осемгодишната Екатерина /Тина/ носела пришити в дрехите си печата "Свобода или смърт" с восъка, свещта и тайния шифър на организацията. Придружавала баща си навсякъде, дори в тъмни доби. Когато комитетът е трябвало да заседава в балкана, тя е оставала наблизо като наблюдател и като средство да бъдат заблудени турските власти, които естествено не можели да допуснат, че бащата, с детето, чиято ръчица стискал крепко в своята, отива на тайна среща, че излага на смъртна опасност не само себе си, но и невръстната си любима рожба. Често се е налагало детето да отсъства поради тези причини от училище. Укор от учителите обаче то никога не чуло. Другата по-голяма дъщеря 10- 11 годишната Кипра е носила пришита в дрехите си архивата на комитета.

През март 1903 г. със съдействието на шпионин турците откриват серската чета под войводството на Радев в къщата на Чангови. Къщата се намира към Лескоте. Става престрелка. Турците запалват къщата, в която изгаря старият Чангов. Четата успява да се изтегли и дава голямо сражение при с. Баница без жертви. Убити са двама турци от аскера.Започват обиски по всички заподозрени къщи да търсят оръжие. Има масови арести. Жилев е принуден с пушка в ръка да напусне дом и роден край. Отскубва се невредим от преследващата го турска власт, отначало с четата, а после емигрира в България - София. След Баница, на Гергьовден, многоброен турски аскер обгражда Горно Броди. Заловен е Андрея Хърлев, заместил като ръководител на комитета Иван Жилев, който по това време е в емиграция. Хърлев издава всички членове на комитета. Около 400 души са арестувани и подкарани към Серес заедно с едно отделение от около 250 души кавалерия. Жени и деца излезли да изпроводят жертвите на турската жестокост. Всички изпращачи плачели - селото ридаело горко за своите верни синове. Мъките били страшни. Двете черкви на Горно Броди били предадени отново на гъркоманите. Училището било закрито, а библио­теката и училищните помагала били изгорени. Около огъня гъркоманите играели хоро. Амнистията, която дава султанът според Мюрцщегските реформи позволява да се вър­нат арестуваните и емигриралите в България. Между тях е и Иван Жилев.Той заплаща обаче спасението си с най-скъпата изкупителна жертва. Озверени отяростно безсилие, турците залавят единствения му син - ученик в гимназията в гр. Серес и го подлагат на нечувани със садизма си инквизиции с цел да изтръгнат нещо от него и от семейството. Възрастни мъже при ужасите на побоищата издават комитетски тайни, а той ­петнадесет - шестнадесет годишният момък, почти юноша още, стоически понася всичко...

По това време се отваря отново българското училище в селото. Революционното дело се съвзема след тежкото изпитание. Начело застава пак изпитаният ръководител на комитета Иван Жилев. Постепенно повечето селяни били приобщени към освободителното дело...

Наново започват масови арести начело с Иван Жилев и Димитър Трендафилов ­- секретар на революционния комитет. Оковани във вериги, бити  през целия път, те били хвърлени отначало в серските зандани, а после в Еди куле в Солун и осъдени на смърт чрез обесване. Оковани в тежки вериги, оттук те били закарани със специален влак в Серес, където е трябвало да бъде изпълнена смъртната присъда. По недокументирани спомени на присъстващи на обесването Жилев е казал пред бесилото само:"Горките ми дечица!"

Жилев винаги е успявал да се изплъзва от всяко затруднение. Може би и сега турските власти се страхували да не им се изплъзне от ръцете, да не убегне скъпата жертва. Те сякаш не вярвали, че неуловимият е в ръцете им. Така може само да се обясни припряността, с която изпълнили смъртната присъда - преди определеното време. Така през един топъл октомврийски ден (12) на 1907 г. на площада Ат пазар (Ат мегдан) в Серес бил обесен със султански ферман големия революционер и всеотдаен патриот Иван Жилев. Жилев увисва на бесилото подобно на Васил Левски. И това ни дава основание да повторим след Вазов: "О,бесило славно!"

Иван Жилев и Димитър Трендафилов са погребани от чужди. Наследниците на Иван Жилев притежават снимка, на която Иван Жилев и Димитър Трендафилов висят на бесилките. Снимката е направена от френския консул в Серес - Ламуш - голям българофил. От него снимката преминава у българския консул Кожухаров от гр. Хасково и впоследствие, по неизвестни пътища - у потомците на Жилев.

Преди да откарат Жилев от Еди куле в Серес му разрешават среща с единствения му скъп човек тук - дъщеря му Екатерина, която е ученичка в Солун. Дванадесет годишното девойче не знае нищо. Когато я въвеждат в килията, баща й раздрънква тежките вериги, които го оковават, и весело подмята, за да разсее смута на бедното дете:" Виж какво си имам." Детето си отива успокоено от бодрото настроение на бащата. Нито една сълза не сетъркулнала по изнуреното бащино лице, нито една въздишка не се отронила, нито жест за вечна раздяла, нито дума за завет... Било октомври - топъл и слънчев в Солунския южен край. Когато малката дъщеря се завръщала в село за лятната ваканция, в Серес я посреща дъщерята на съратник и другар на Иван Жилев. На улицата срещат директора на гимназията. Когато произнасят името й "Жилева", директорът изненадано възкликнал: "Дъщерята на обесения ли?" Едва тогава дъщерята научава страшната вест.

В Горно Броди честват обесените пред дюкяна на Жилев. Ораторът предвещава, че имената им ще бъдат вписани със златни букви в историята на България. За съжаление, поради вечно спорните въпроси за националната принадлежност на тези земи, нерешени и до ден днешен, това не става. По-късно по време на българската "окупация" на БеломорскаТракия (1940г.) на името на Иван Жилев и Димитър Трендафилов Котов се назовава едно от училищата на гр. Серес. Така нашият народ, макар и за кратко време, остава верен на традицията си да назовава с имената на безсмъртните училищата - тези светилници на българщината, тези огнища и разсадници на патриотичен плам, на свободолюбие, на най-светлите идеали на народа. За да се предават на бъдните поколения до веки веков, за да процъвтява българският род!

В събота на 20 октомври 1907 г. във вестник "Вечерна поща", София, се появява кратка дописка от Солун (18 октомври) под наслов "Обесени българи в Серес". (самата дописка се съхранява в семейния архив.) Тя гласи:" На 12 того са били обесени в Серес учителя и един от първенците на с. Горно Броди, осъдени на смърт от извънредния съд. Обесването се извършило насред чаршията. Труповете били оставени да висят 5 часа"...


СПОМЕНИ ЗА С. ГОРНО БРОДИ, СЕРСКО

По време на турското робство тези земи са населени предимно с християнсконаселение с българско самосъзнание. Така по време на борбите за българско училище и българска черква (преди и след 1890 г.) жителите на с. Горно Броди са били 6100 души,всички българи. В Долно Броди населението е 1570 души, от които 800 българи и 770 турци. В Каракьой - 1400, всички българи; в с. Баница (лобното място на Гоце Делчев) - 840,всички българи; в с. Търлис - 1500 българи и 220 турци; в с. Кърчово - 1150 българи .

Сан Стефанският мирен договор признава българската принадлежност на населението и в границите на нова България се включват почти цяла Македония (без Солун) и Тракия .По време на Балканската, а впоследствие и на Първата световна война, преобладава­щото българско население е било принудено да се пресели окончателно в очертанията на осакатената от Берлинския и Ньойски договор България и да живее в нея с определението "бежанци"...

Особено показателно за духа на населението в този български край са многогодишните драматично - епични борби на брождени за българско училище и богослужение , които датират от 1860 г., когато в селото е било построено и първото училище, до 1896/7 год . Те са документирани в многобройни дописки в български вестници: "Македония", "Право", Нап­редък", "Марица" и др . Особено интересен, ярко открояващ се образ в борбите за българско училище и българско богослужение е баба Шопка (Кипра Шопкина, от Перуховия род),която организира жените и децата в тази борба...Така естествено в организираната борба за българско училище и българска църква се враства борбата за политическо освобождение... "

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јули 25, 2015, 07:28:23 pm

Travels and Politics in the Near East - William Miller, 1898

https://archive.org/stream/travelspolitic00mill#page/n0/mode/1up

"The Macedonian question is perhaps the most dangerous problem which the statesmen of Europe will have to face in the near future...I have met Bulgarians at the present day, whose parents were brought up to learn Greek as their mother-tongue. One reason why there is so little sympathy with the Greek cause among the other Balkan peoples is the memory of the tyranny in matters spiritual of the Phanariot clergy, a tyranny scarcely less hateful than that of the Turks in matters temporal...

Of the Christian races of the Balkans, the Bulgarians at present hold the strongest position in this debatable land...The Tsar Simeon, who reigned from 893 to 927...styled himself, by virtue of his conquests, "Tsar of the Bulgarians and Autocrat of the Greeks", and his magnificence filled his contemporaries with wonder...the famous Bulgarian Tsar Samuel, whose reign extended from 976 to 1014, made Macedonia the centre of his empire, and fixed his residence first on a rocky island in the upper lake of Prespa, and then at Ochrida...

Now, for the first time, we read of a Bulgarian Patriarch of Ochrida, a see which played a considerable part at one time or another in Macedonian history. Even when the Byzantine Emperor Basil "the Bulgar-slayer" conquered and overthrew the first Bulgarian Empire in 1018, he allowed this Bulgarian church at Ochrida to exist, though he substituted an archbishop for a Patriarch. And we learn from the golden bulls, in which this Emperor confirmed the privileges of the Bulgarian church, that under Samuel, that is to say, in the first two decades of the eleventh century, the Bulgarian realm had included practically all Macedonia. Priština, Uskub, Veles, Prilep, Kastoria, and even Joannina, the capital of Albania, had all owned the sway of the mighty Bulgarian Tsar.

With the formation of the second Bulgarian Empire in 1186, the rule of the Tsars once more made itself felt in Macedonia. As early as 1197 a Bulgarian noble declared himself independent in the passes of the Vardar, and governed Upper Macedonia in his own name...under John Asen II. the golden age of Samuel returned, and the Bulgarian Empire included all Macedonia, except Salonica. Thus, for a long period in the first half of the thirteenth century, Bulgaria was a great Balkan Power, but after John Asen's death Macedonia was soon lost. With the thirteenth century Bulgarian domination over "the promised land" ends, excepting that the Bulgarian Archbishopric of Ochrida continued to exist under Greek influence down to its suppression in 1767...

Berats were granted in 1890 for two Bulgarian Bishops at Ochrida and Uskub respectively, and four years later two more were issued, the Bulgarian schools in Macedonia were permitted the same rights as the Greeks, and forty Bulgarian communes were formally recognized...

A gentleman who has had long experience in Macedonia tells me that "the Bulgarians were never so strong as at present, nor so well organised for the struggle. Their schools, once few and poor every way, have greatly improved as well as increased." And he sums up their prospects by saying that "in the end they will win nearly all the Bulgarian-speaking people of Macedonia; that is to say, a large majority of the non-Muslim population, especially of the agriculturists." For in agriculture the Bulgarian is without a rival among the races of the Balkan Peninsula...

This book is the result of four visits to the Balkan Peninsula in the years 1894, 1896, 1897 and 1898, and of a long study of the Eastern question..."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Август 02, 2015, 05:53:24 pm

Евлия Челеби - Пътепис

http://macedonia.kroraina.com/ech/evlija_chelebi_pytepis.pdf

https://archive.org/stream/narrativeoftrave02evli#page/n6/mode/1up

http://archive.org/search.php?query=Evliya+%C3%87elebi+seyahatnamesi

"След като вървяхме още четири часа на север, дойдохме до селото Мадан, едно от селата, спадащи към град Кратово. Тава е село с лозя и градини и е свободен зиамет. Неговата рая добива селитра за завоюването на Крит, която изпраща в солунската работилница за барут. Като вървяхме още два часа оттам, минахме през благоустроени селища с кули. Понеже българските хайдути тук са много, в селата има превъзходни каменнозидани високи кули с железни врати...

Бобошево има петстотин покрити с тръстика и керемиди невернишки къщи. Намира се под надзорничеството на дупнишкия управител и е от изключените от канцеларията и забранени за влизане вакъфи на Соколлу Мехмед паша. Понастоящем негови мютевелии са синовете на Ибрахим хан. От тяхно име се управлява от личен човек, който е войвода. Лозята и градините на този кът са обхванали околността му от връх на връх на два часа разстояние. Има всичко девет хиляди души българска рая...

На два часа оттук, когато по времето на Гази Худавендигяр Лала Шахин паша със седемдесет хилядна войска пресичали този проход, крал Деспот с четиридесет-петдесет хиляди души войска излязъл неочаквано на пътя и започнала битка, в която паднали мъченически около двадесет хиляди от правоверните завоеватели. И сега просветлените им гробове се виждат и привличат очите като звезди. Поради тази битка проходът се нарича Лала Шахинов [преход]. Слава богу, тук не срещнахме никакви опасности, а здрави и читави го пресякохме. Минахме около петдесет оживени села в Самоковския яйлак. Тяхната рая, гърци и българи, дори с дребните си деца работи по извличането на желязо...

Градът Доксан-боз
Той е на територията на Солунския санджак, на едно широко пространство от оживена и култивирана плодородна земя. Има джамия, хан, баня, малък пазар, лозя и градини. Намира се между градовете Солун и Серес и е хас на великите везири, та се управлява от един ага на великия везир. Има кадийски иаместник, обаче няма местен кехая [на спахиите] и еничарски сердарин. Прочее градът Серес и крепостта Солун са наблизо. Понеже раята му е изцяло неверническа, има уредена църква и приятни гръцки и български девойки...

Описание на град Дойран
Този красив град е разположен на запад от крепостта Солун, а до Аврет хисар е по-малко от два прехода, но аз бедният дойдох за един ден. Солун, Аврет хисар и този град за оня, който бърза, като че има огън под краката си, са близко един до друг — по на един преход. Обаче Дойран е извъредно украсен и благоустроен град. Той е средище на почтена каза със степен 150 акчета в територията на Солунския санджак. Нахията му има всичко ... села, прилични на градчета. Има местен спахийски кехая, представител на еничарския сердарин, надзорник на пазара и войвода. Има всичко.. .едноетажни и двуетажни изградени от камък и покрити с керемиди просторни къщи, заобиколени от лозя и градини. Има всичко ... махали. Най-напред е махалата ... Прочутите са тези. Има всичко... михраба. Най-напред в чаршията е ... джамия. Джамията ... Останалото са параклиси. Има всичко... медресета за учени... детски училища, общо .. дервишки текета, всичко. .. търговски ханища, всичко... успокояващи душата бани, всичко. .. султански пазари. Лозята и градините му, правилно очертаните му зеленчукови градини и плъзналите по планините стада с овце са многобройни. Реките му текат бързоструйно.

Описание на езерото Дойран.
В това езеро се ловят най-разновидни риби, които са много вкусни. Особено пък щука, шаран и още много хиляди други видове риба. Обиколката на това езеро е 13 мили, водата му е студена и много вкусна. Понеже този култивиран град е разположен на брега на езерото, цялата използувана в него благословена вода идва от езерото. Цялата му рая е от гръцки и български неверници. Мюсюлманите са малко, а болшинството са християни...

Описание на долината Драма, т. е. на крепостта Драма
Още по времето на Гази Худавендигяр Мурад хан I Гази Евренос с могъща победоносна ръка я завзел от ръцете на гръцките и българските неверници...Понеже град Драма е разположен в подножието на планината Пернар-яйла, климатът му е много приятен, младежите и девойките му са извънредно нежни и красиви, с фигури като струна и са послушни. Момичетата имат тела на невести и лица, като че ли са феи. Всички обичат странниците и болшинството от жителите са им любими приятели. Цялото население на областта се състои от търговци и хора на еснафите и занаятите и полага грижи и милост към идващите и отиващите. Говорят на български и гръцки...

Най-напред с името на бога излязохме от Елбасан и за 4 часа в източна посока преминахме летовището, наричано Баня...Това е оживено село с албански, български и гръцки неверници...

Град Струга е кадийско наместничество в Охридската каза. Той е на брега на езерото на пясъчливо място. На четири места, в осеяни с ливади долини, има всичко 300 покрити с керемиди каменнохоросанени едноетажни и двуетажни къщи, с лозя и градини. Това е паланка с приятна вода и въздух. Има всичко три махали; българските и гръцките неверници са много...

Описание на дома на рибарите, т. е. на щастливата крепост на Охрид
Възхвала на големия долен град — райско селище. Много е оживен и украсен, както въжделения райски град Дамаск, та за неговото описване езикът е немощен. Хората, които са видели града, спускайки се от летовището Исток, казват, че той бил голям като Бурса или Одрин. За броя и названията на охридските махали. Има всичко 17 махали, от които десет са мюсюлмански, а седемте са на неверниците гърци, българи и латинци...Цялото население говори български и гръцки, но не знае албански. Прочее, Румелия не е Албания. Обаче знаят и чист литературен турски език. Има много украсяващи града образовани и от остроумни по-остроумни хора...

Село Черибаши
То е красиво село с 200 къщи в Охридското поле, с българска рая и култивирани градини...

Описание на култивираната паланка Старова
Това селище се вижда съвсем ясно от паланката Поградец. То също е в територията на Охридския санджак и е хас на неговия бей, та се управлява от войводата му. Център е на каза със степен 150 акчета, околията му има 70 села, като цялата им рая и привилегировано население са българи. Според закона на Сюлейман хан Законодателя в този град се изпраща от страна на еничарския оджак един чорбаджия като ага-пратеник за събиране на кръвния данък за честития дворец на щастливия властелин. Оттук той събира много стотици отбор български и гръцки момци като кръвен данък, слага на главите им червени шапки, облича на плещите им халати от червена аба и ги отвежда в столицата...

След като взехме няколко водачи от българските неверници, отново се изкачихме на планината Исток, като обходихме и обиколихме летовището по други пътища. След това слизахме 5 часа направо по нанадолнището до село Паз. То е чисто неверническо българско село в територията на Охридския санджак...

На сутринта пак се простихме с всички приятели и пресякохме обширното поле, което се намира в източната страна на град Битоля. Село Беслер е зиамет на Омер ага, а раята му е чисто българска...

Описание на паланката Радовища
Тя е в територията на Кюстендилския санджак и е хас на пашата му, та се управлява от неговия войвода. През известно време била регистрирана като султански хас и се владяла от страна на държавните органи. Междувременно много пъти я е владял пашата на Скопския санджак. Тя е център на каза със 150 акчета, отцепена от земите на казата Щип. Има общо 60 оживени села, цялата рая на които са българи...

Възхвала на благоустроената паланка Тиквеш
Също е в територията на Кюстендилския санджак и като хас на пашата на санджака се управлява от неговия войвода. Тя е център на почтена каза със 150 акчета, в чиято околия има всичко 70 оживени села. Това са села с лозя и градини, цялата рая на които са българи...

Описание на красивата паланка Валандова
Същинското му име е Валандово, което на български език ще рече Голям поп (владика). Същото се намира в територията на Кюстендилския санджак и се управлява от войвода. Мюсюлманите са малко, а неверниците българи са много. Дори един от потомците на първоначалния строител на този град поп Валандова е протойерей на тези неверници, т. е. управител като селски старейшина. И понеже го наричат по името на този поп, казват на това населено място Валандова...Има само една джамия. Има и параклис, но не съм запомнил дали има медресе, основно училище и теке. Има баня, два хана и около 50 дюкянчета. Има извънредно много лозя и градини. Поради това, че климатът му е приятен, има извънредно много хубави български девойки. Аз вече толкова време пътувам по всички невернически области, но никъде не съм видял такива чисти неверници, както са къщите и яденетата на българските и унгарските неверници...

Възхвала на паланката Петрич
Прочее, разположена е сред планинско хълмисто място и от четирите ѝ страни се извисяват планини, забили върхове в небесата. Чинари, тополи, бели дъбове, церове, брястове, буки и кестени са покрили цялата ѝ околност. Кестеновите плодове са като брусенските и се изнасят за много области, дори за София...Накратко казано, планините при Петрич са за показ в света — високи, диви планини, чийто връх е по-висок дори от германските планини, от планините в Босна, Херцеговина и Доспат, от Стара планина, от планините-летовища Хамерина, Баня, Янина, от планиското летовище Исток и от планините на Рила. Петричките планини се овързват с планините-летовища при Серес и с планините, намиращи се срещу Фере...И наистина, ако се погледне с по-внимателен взор, то като се видят тези петрички планини и другите планини, ученият човек остава удивен както и бедният немощен Евлия остана втрещен, загубил ума и дума..."   

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Август 04, 2015, 07:41:04 pm

ПАНДО КЛЯШЕВЪ - Освободителната борба въ Костурско (до 1904 год.)

http://www.scribd.com/doc/273160554/Liberation-struggle-in-Kostur-region-to-1904-according-to-Pando-Klyashev-s-memoirs#logout

"Роденъ съмъ въ с. Смърдешъ (Костурско) на 1882 год. 29 септемврий. Баща ми беше зидаръ, родомъ отъ Смърдешъ, а майка ми отъ Брезница, близко село. Училъ съмъ се въ селото си отъ I до включ. IV отделение въ българско училище. Въ селото ни имаше българско и гръцко училище; въ Смърдешъ са най-върлите гъркомани. Въ гр. Костуръ свършихъ I - III класъ; IV - VI кл. въ Солунската гимназия, а VII кл. въ Битоля. Свършихъ гимназията презъ 1899 - 900 год. Следъ това презъ 1900 - 901 учителствувахъ въ Смърдешъ, а на края на учебната година 1901 въ юлий постъпихъ въ въстанишка чета, и отъ тогава прекарвахъ цялото време съ четите до край. Още въ Солунъ, въ 1898 год. на 20 декемврий бидохъ посветенъ заедно съ няколко другари отъ класа (VI кл.) въ революционното дело...

Борбата между гъркомани и българи се водеше най-ожесточено, па и сега въ Костенарията селата си оставатъ гъркомански, подъ патриаршията. Първите зародиши на организацията донесе Апостолъ Димитровъ, род. отъ Дъмбени, училъ се въ Солунъ. Понеже борбата между гъркомани и българи беше въ разгара си, Димитровъ не можа много да направи като учитель въ Смърдешъ. Той беше учитель още когато бяхъ въ първото отделение. Той беше почналъ да пропагандира презъ октомврий 1895 година; най-напредъ успялъ да привлече няколко души, 2 - 3 отъ Смърдешъ и Дъмбени, и да ги посвети въ делото. До 1895 год. Димитровъ е работилъ само за българщината противъ гърците...

Апостолъ Димитровъ мина отъ Смърдешъ за главенъ учитель въ Костуръ. Тамъ, въ Костуръ той повече е гледалъ да сгрупира българите, да привлече някои отъ селяните къмъ екзархията, а много слабо е действувал по делото на организацията....Главните учители въ Костуръ, Апостолъ Димитровъ и Нелчиновъ, не можаха да извършатъ нещо особено. Враждите между българи и гъркомани поутихнаха тепърва вследствие на обиколките на учениците. Ученическите разходки по селата извършиха цялъ превратъ въ духовете на селяните...

Чакаларовъ се представилъ като родомъ отъ Янина предъ търговци гърци, които търгували съ пушки въ Атина. Говорилъ съ тяхъ полугръцки, полуарнаутски. Единиятъ отъ братята казалъ: Знай, че ако научим, че си българинъ, не само че ще спремъ да ви даваме пушки, но ще си и отмъстимъ; и хиляда драхми да ни давате за пушка, ако е за българския комитетъ, няма за продаване. Но Чакаларовъ ги убедилъ, че това е чисто арнаутска работа...

Гръцкиятъ владика въ тая афера много агитираше предъ хората, да се откажатъ отъ комитета за въ бъдеще. Подъ влиянието на владиката турците не преследваха гъркоманите и всичката вина се стоварваше върху българите екзархисти. Като се видяха гъркоманите и поолеснени спрямо правителството, взеха съвсемъ да странятъ отъ организацията, докато по-напредъ не беше така, та и организацията не правеше разлика между гъркомани и екзархисти. Отъ тогава вече се всява недоверие между гъркоманите и организацията въ Костурско. Гръцкиятъ владика, подкрепванъ отъ турците, отиваше до тамъ, че на българи екзархисти безъ негово съгласие не се издаваха отъ правителството паспорти...

Чакаларовъ тръгна за Гърция въ началото на февруарий. Отиде въ Трикала. Още преди да се устроятъ дружинките, търсяни бяха на своя глава захванали да купуватъ пушки въ Трикала и то доста явно, така че гръцката полиция беше се догадила и правеше пречки. Щомъ дойде Чакаларовъ въ Трикала биде уловенъ съ неговите хора и затворенъ 24 часа. Не го познаха. Той имъ се представи гъркоманинъ, че дошелъ да снабдява гъркоманите съ пушки, за да се защищаватъ, понеже българите имали оръжие...

Полковникъ Янковъ въ Костурско иска да дига въстание
Това беше на 3 септемврий 1902 г. Ние се дръпнахме пакъ въ планината, гдето получихме отъ Битоля отговоръ, въ който ни се съобщаваше, че нигде не е нищо готово за въстание и да се опитаме съ добро да принудимъ Янкова, да не дига шумъ. Янковъ, като се срещналъ съ Коте и следъ като Коте ни описалъ насъ съ най-черни бои, а и Янковъ му се оплакалъ отъ насъ съ обикновените фрази "коцкари" и др., те се сближиха, станаха добри приятели...Янковъ, следъ като обиколилъ по селата въ Пополе, биде откритъ на "Бобицките стени" (при с. Бобища, около 5-6 окт.) отъ аскера и се завръзва сражение...Отъ тамъ Янковъ заминава за Корещата, гдето случайно около с. Статица се срещнахме и пакъ случайно и ние се прибрахме въ Кономлади. Предъ селяните тамъ той ни нападаше и ругаеше, и отиде до тамъ, щото почна да казва на селяните да ни предаватъ и убиватъ. На четника Кузинчевъ той дори е предлагалъ, да се вмъкне въ нашата чета и да убие Чакаларова и Кляшева. Това самъ четникътъ го изповяда...Като не можа Янковъ нищо да потвърди отъ ония клюки, що е пускалъ по селата, селяните се убедиха, че говореното му е само отъ злоба...Отъ тукъ Янковъ замина за Нестрамско и се упъти за Гърция. Въ Атина е фотографиранъ съ двама първи предатели, които донасяха на гръцкото правителство, та бяха пострадали толкова наши хора, между които и Ив. Поповъ...

Следъ туй ние отъ Дъмбени минахме въ Жупанища, отъ гдето изпратихме Папанчева, Колю Андреевъ и Митре Влашето въ с. Желинъ (има тамъ и турци), за да накажатъ предателя гъркоманинъ Василъ и гъркоманския попъ, който, насъсканъ отъ владиката, беше подкупилъ съ владишки пари двама турци, които да убиятъ българския свещеникъ Динко въ същото село. И попъ Динко биде най-зверски убитъ - разпорили го и червата му увили около врата. По тая случка ние искахме да отмъстимъ на попа и неговия приятель Василъ. То беше около 1 -2 октомврий. Нашите отидоха, влязоха въ къщата на Василъ, който не искалъ да излезе, гръмнали, убили Васила; Следъ това се върнаха и не се доказа нищо, при всичко че се знаеше, че е комитетска работа...

Въ следствие на агитацията, която беше захваната отъ по-рано, и въ следствие на арестуванията на много костурчани въ Гърция, гонението на българите, спънките за пренасяне оръжие, поведението на владиката и пр., много се усили агитацията, за да се отцепятъ селата отъ патриаршията. На 24 февруарий се срещнахме съ Кокарева отъ Ресенско и съ него отидохме въ Смърдешъ, тъкмо следъ дигането на аскера, за да подигнемъ духа на населението, отпадналъ поради дългото стояне на войската въ селото. Въ едно събрание на 28 февруарий се реши, да се помирятъ екзархисти и гъркомани, които повече отъ 12 години помежду си враждуватъ. Екзархистите нямаха черкви, черкуваха се въ училищата; нямаха камбана и пр. Борбата беше много ожесточена. Помирението стана въ смисълъ: гъркоманите отварятъ черквата и за екзархистите та редомъ да се черкуватъ, а така също и свещениците имъ да служат въ черквата. 28 февруарий въ споменъ на това помирение се отпразднува като паметенъ денъ. Подиръ това съединение около две седмици цялото село призна екзархията. По Смърдешъ се поведоха и другите села; повечето отъ тяхъ подадоха заявления до правителството, че ще признаватъ екзархията...

Сражението при Локвата и Виняри
Следъ това стана сражение при Локвата и Виняри (върхове на Смърдешката и Дъмбенската планина) на 31 май, въ събота...Ние денувахме на "Косинското кале" и забележихме аскера, узнахме че сме предадени и се дръпнахме по-навътре въ планината. Бяхме 22 души. Тукъ се прибиратъ и двете Дъмбенски селски чети, едната я водеше Динко Шиперковъ - 25 души, а другата водеше Янето Ристовче Прешленковъ, пакъ 25 души. Прибрахме се при Локвата (езерото). Сутриньта, тъкмо бяхме отъ вечерьта разположили момчетата (около 50 души) по върховете въ позиции, а другите бяха въ резерва, дойде и една друга чета около 30 души. На съмване известяватъ ни, че се забелязалъ аскеръ откъмъ Смърдешката страна. Притекохме се по височините, наместихме още няколко момчета. Азъ се върнахъ назадъ да викамъ Чакаларова, да дойде на помощь съ повече хора. Аскерътъ идеше откъмъ Арамицката падина и Мали Вогли. Наближиха доста. Чакаларовъ заедно съ Лаки (Нако) Поповски, родомъ отъ Смърдешъ, и около десетина души момчета дойдоха тоже. И Лаки пеейки тръгна и се заканваше на турците къмъ позициите. Азъ останахъ въ средата за да държа връзката между позициите и резервата. Чакаларовъ отиде въ предните позиции при Дичо, а Попъ Трайковъ взе левия флангъ. Турците бяха до 600 души, налегнаха здраво на позициите. Нашите силно се опряха. И турците, като се видяха слаби да разбиятъ фронта, удариха въ ляво и съ пристъпъ, следъ като убиха Търпо Цуцулевъ (роднина на Чакаларовъ и мой тетинъ), заеха височината. Това стана следъ четири часа сражение. Сетне Чакаларовъ, въ отстъпление пресрещнатъ самъ съ единъ другаръ отъ турци, залега и съ манлихерката и маузеровия револверъ убива до тридесетина турци. Лаки биде убитъ, Чакаларовиятъ братъ Георги падна раненъ и по негово желание биде убитъ отъ едно момче...Сражението трая 11 часа. Всичко наши убити 14 души. Турците паднаха около 220 души...

Нека добавя, че убитиятъ въ сражението при Локвата Лаки Поповски беше нашиятъ леяръ на бомби. Той ги лееше първоначално въ Смърдешъ, и то некои отъ чугунъ, а некои отъ тучъ (отъ камбаните които се събраха отъ цяло Костурско). Бомбите се пълнеха съ динамитъ, който донесохме отъ Гърция, и отъ часть съ динамитъ, който донесе Сарафовъ. Лаки самъ ги пълнеше. Бомбите съ Сарафовия динамитъ бяха по-добри. Бомбите се лееха въ Смърдешъ до изгарянето му, а после се лееха въ Дъмбени. Имахме около стотина бомби...

Следъ като се отделихме отъ Попова (27 августъ), останахме съ Чакаларова съ около 450 души. Денувахме въ "Орманчето" близу до Брезница...Отъ тамъ се отбихме надъ Апоскепъ, на месностьта "Дулите". Тукъ на другия день, 30 августъ, се завърза около 9-часово сражение. Около 200 души аскеръ още сутриньта беше обиколилъ селото Апоскепъ, за да предадатъ оръжието. Около пладне петима селски старци съ 100 души аскеръ бяха искарани въ Костуръ, а другите войници бяха се упътили въ планината. Като ни наближиха, ние бързо се разположихме въ позиции и отворихме огънь, та успяхме тези 100-те души що останаха, да ги прогонимъ. Като се чуха гърмежите въ Костуръ, потегли войска до 4000 души, за да ни нападне. Друга войска около 200 души отъ селото Тиолища, която беше отишла да гони наши другари, Розовъ и Кузничевъ, и тя се упъти да ни нападне въ гърбъ откъмъ лявия флангъ. Единъ часъ преди мръкване бяхме нападнати отъ три страни...Въ сражението паднаха много турци - казватъ, че паднали до 200 души. А отъ нашите двама. Ние бяхме укрепени въ позициите, а те на тълпи търчаха да ги превзематъ. Озлобени отъ това сражение, на другия день съвършено изгориха селото Апоскепъ, около 120 къщи, и убиха 14 души селяни...

Захваща гонидбата противъ насъ. Турците немилостиво ни преследватъ отъ 17 септемврий до 17 октомврий. Упадъкъ, предаване на пушки, складиране на пушки...На 17 октомврий съ Чакаларова, сестра му и около 20 души минахме гръцката граница..."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Август 07, 2015, 04:41:19 pm

МОКРЕНИ (моето родно село) - Спомени на Симеонъ Костовъ - Сийнъ, с псевдоним Крумски

http://strumski.com/biblioteka/?id=756

- записани от неговия син Анастасъ Симеоновъ

"На югозападната часть на Македония въ източните поли на Мурикъ планина - заградено амфитеатрално отъ верига планини: на северъ и северо-западъ Върбица планина, на изтокъ Стената (калето) и на югозападъ Шундовица планина, се намира хубавото, обградено съ зеленина, чисто българско село Мокрени... По забележителни местности въ мокренската мерия са: Родованските, Лековитата вода, Бялите камейна, Трите ридия, Джаферова чешма, Шундовица, Зайчеръ, Градища, Уши, Лесковица, Врапчинъ, Рупата, Льоджовъ каменъ, Николова дупка, Танасовъ, Писоците, Белева река и др., все хубави и чисто български имена. Мокрени до възтанието 1903 год. броеше около 250 къщи съ едно чисто българско население отъ около 2000 души...

Тъмното духовно и политическо робство за целия български народъ въ ония времена, споделяха и прадедите на моето родно село. Македония, особено въ последната епоха: гръцко-турската, сръбска и руско-турската войни, по време освобождението на България, бе арена на най-големи размирици, грабежи и безчестия отъ страна на турци, арнаути (геги) и др.

Отъ друга страна, патриаршията бе разширила своята пропаганда въ името на елинизма, но това по-скоро доведе съзнанието за просвета на свой роденъ езикъ. И ето, още въ 1878 год. започва въ Мокрени тайно да учи децата на българска азбука даскала Вангелъ отъ село Загоричани. Следъ него Георги, брата му, продължава тайното обучение на български, като учитель въ селото...

На 11 май старъ стилъ 1892 г. на деньтъ св. св. Кирилъ и Методий, бива прочетено решението на мокренци, придружено съ заявление до Валията и турското министерство на просветата, че селото отхвърля подведомството на Патриаршията и като селище, населено само отъ българи, признава Екзархията...

Възстанието беше обявено на 20 юлий ст. ст. 1903 г. съ възвание отъ щаба на В.М.Р.О. Поради късното пристигане съ единъ день на специалния куриеръ, носящъ възванието отправено до мокренския центъръ, мобилизирането на мокренци, годни да носятъ оръжие, стана на 21 юлий 1903 год. вечерьта. Всичко за мигъ беше готово въ тая вечеръ! Сърдцата на млади и стари туптяха, жадни за свобода или смърть!

На 22 юлий 1903 г. сутриньта въ подножието на Шундовица планина, следъ разпределяне патроните и определяне длъжностите на всеки въ време на бой, войводата Н. Андреевъ съ кратка и прочувствена речь, поведе сговорната мокренска дружина, къмъ върха Св. Илия, на западъ отъ Мокрени срещу селото Клисура. Бързо се заематъ позиции по голиятъ връхъ Св. Илия и до самата черква Св. Илия. Знамето отъ червеновиненъ коприненъ атлазъ отъ едната страна на което беше изобразенъ съ портокалени копринени конци разяренъ лъвъ и отъ другата - писано съ художествени букви "Свобода или смърть", най-грижливо и внимателно изработено отъ нежните ръце на мокренската млада учителка Мария Вангелова, вееше се, закрепено въ изящно изготвения прътъ, забитъ на върха Св. Илия до главата на смелия и безстрашенъ знаменосецъ Картела Т. Пачинъ, род. с. Мокрени.

Намиращия се въ Клисура муйдуринъ, наедно съ около 150 души аскеръ бързо се отправятъ къмъ Св. Илия. Сражението се почва къмъ 9 часа преди обядъ и продължава до 2 ч. сл. об. Безброй гърмежи отъ пушки въ залпове и по единично, непрекъснато! Въ помощь на турците, пристигатъ гръцки евзони, начело съ гъркоманина Вангели, който заема левия флангъ. Турците наедно съ гърците са били повече отъ 200 души срещу 74 души мокренска чета...

И така Мокрени, което стои въ подножието на кичестия Св. Илия, което носи като корона тоя връхъ, заобиколенъ венцеобразно отъ гъсти зелени гори, даде първите седемь души жертви, току що почувствували се въ тая злокобна нощь, толкова щастливи, колкото и злощастни. Тихъ ветрецъ отнася шепота на техното ура навредъ изъ земята, и аромата на миризливите треви, гали пробитите имъ горди чела! Те са въ редица, гробъ до гробъ въ двора на черквата Св. Илия...

На 23 юлий 1903 год., значи на другия день, съединените чети на Чакаларовъ и Поповъ, наедно съ мокренската чета на Н. Андреевъ превзеха Клисура въ 3 ч. сл. об. безъ съпротивление отъ турците, които отстъпиха югозападно презъ Лъка. Тоя день беше първия свободенъ день, не само за Мокрени, но за почти цялата костурска околия. На върха Св. Илия, на тоя на Върбица планина, на Льоджовъ каменъ, въ Клисура, Мокрени и навредъ изъ околията, развяваше се червениятъ байракъ на свободата!...

Още на 15 августъ ст.ст. Мокрени беше почти напустнато отъ своите обитатели, които напълниха всички помещения, черквата и двора на манастира "Св. Богородица, отстоящъ на около 2 км. северозападно отъ Мокрени. "Турците идатъ" беше мълвата...Добитъкъ остана на полето, по пътищата, а някои затворени въ дворищата. Жалкиятъ вой на кучетата се разнасяше по улиците на селото, което изглеждаше страшно...Сутриньта на 16 августъ ст. ст. 1903 год., гъсти облаци отъ димъ обвиха хубавото, потънало въ зеленила Мокрени! Турскиятъ аскеръ слязалъ отъ Върбица планина по дирите на комитите...Мокрени обвзе стихиенъ пожаръ, който унищожи всички къщи. Въ същия тоя день са избити отъ аскера и башибозука всяко срещнато лице въ и около Мокрени, повечето стари, които не са успяли да избягатъ...Манастира беше препълненъ съ мокренци, жени, деца, стари...Тукъ ужасите бяха неописуеми. Страхътъ за общо клане отъ турците, които непрекъснато стреляха и избиваха  предъ очите на всички, намиращи се вънъ отъ двора на манастира, обвзе въ паника всички - общъ плачъ и ридания - неутешно пищатъ децата! Вратите на манастира се отварятъ и аскера нахлува въ него....

Пепелището Мокрени прибра пакъ свойте обитатели, но вече бежанци. Те започнаха наново да го възстановяватъ и въ продължение на няколко години, благодарение на емигрантите въ Америка, построиха се нови и хубави жилища.

Следъ възстанието до балканската война Мокрени се радва на свое българско училище, макаръ съ некои прекъсвания поради борбите съ патриаршията, която както видяхме въ миналото, води непрекъснато борба за погърчване българското население въ тоя югозападенъ край. Зачестиха сраженията между български и гръцки чети презъ 1904, 1905, 1906 и 1907 год. Гръцки чети усъдействувани отъ турските власти, направиха големи вандалщини и жестоки убийства надъ български мирни селяни. Въ 1906 год. по заповедъ на турската власть, въ Мокрени бива назначенъ за гръцки учитель някой си бившъ разбойникъ Георги Анастасовъ, който стоя въ селото само няколко дни, безъ да започне обучението, защото нито едно дете не се явило въ училището. Бива принуденъ съ турска полиция да събира децата отъ къща на къща, обаче безъ резултатно. Мокренци правятъ постъпки чрезъ българския инспекторъ тогава Минчевъ и изтръгватъ отъ Цариградъ заповедьта: "Веднага да си заеме българския учитель мястото и започне занятката".

До 1908 год. учителствува самъ неуморимия, скроменъ и крайно преданъ на делото учитель - мокренеца Иванъ п. Данаиловъ. Мокренци дължатъ много на тоя скроменъ труженикъ, живъ и днесъ. Презъ хуриета 1908 год. се завръща отъ България въ селото си Никола С. Андреевъ съ жена си, които ставатъ учители. И ето въ Мокрени ставатъ трима учители. Борбите между гръцки чети съ турците отъ една страна и българи легални и нелегални отъ друга все продължаваха. Никола Андреевъ, като учитель и като войвода, защищавайки интересите на селото, бе наново се издигналъ като страшилище за турци и гърци въ околията...

Въ Балканската война Мокрени наново бива опожарено наполовина и ограбена всичката му покъщнина и добитъкъ при отстъплението на гърците отъ Кили Дервентъ и Соровичъ. Благодарение на съединените чети на Пандиль Шишковъ отъ Върбени и мокренската милиция начело на Петъръ Нановъ, турците биватъ задържани въ сражение на 23 септември. На 24 септември 1912 г. Мокрени бива опожарено за шести пъть! Два три дни следъ това, следъ като съюзнишката армия отблъсна турците, мокренци се завръщатъ въ полуизгореното си село и нареждатъ съ сълзи на очи написания отъ техния войвода стихъ съ заглавие "Пакъ при тебе ида, село, село изгорено, пепелище...

По силата на гръцко-българската конвенция за "доброволното" изселване на инородците, бяхъ избранъ, или по-право азъ се избрахъ за делегатъ предъ трета гръцко-българска подкомисия, която действуваше въ костурско. Баща ми беше далъ декларация въ смисълъ: имота ни да остане на тамошните роднини, но азъ горейки отъ силно желание да отида въ родното село, искахъ да използувамъ този случай. Съгласихъ няколко души мокренци отъ Варна да ме упълномощятъ да защитавамъ техните интереси предъ комисията. Те сториха това съ най-голямо удоволствие...Тръгнахъ къмъ втората половина на августъ 1927 год.

Мокрени отстои на около 20 клм. югозападно отъ гара Соровичъ, последната станция, където трябваше да слезна. Тукъ на същата тая гара презъ 1919 год. азъ минахъ като пленникъ...Цели два и повече месеца чакахъ комисията, която заседаваше изъ костенарията на костурско и презъ това време азъ обиколихъ всички кътчета на Мокрени и околностьта му. Радвахъ се като дете на неговите хубости...Комисията закъсня и това беше по-добре за менъ, защото и азъ не бързахъ. Най-после, тя дойде въ Мокрени на 2 ноемврий 1927 год. и на другия день откри заседанието въ новото малко училище средъ село. Състава на III-а подкомисия беше: председатель французина Жиро, бившъ комендантъ на Солунъ, презъ общоевропейската война. Отъ българска страна запасния генералъ Каблешковъ и единъ гръкъ отъ гръцка страна, чието име не помня. Комисията си зае мястото и започна разглеждането на делата едно по едно, съгласно подадените декларации на мокренци емигранти въ България. Азъ също си заехъ моето място като делегатъ. Салона беше препълненъ отъ селяни-мокренци.

Първите няколко дела минаха тихо, но когато дойде реда на делата по които азъ трябваше да взема участие като защитникъ, председателя Жиро явно отричаше моите показания и не искаше да признае никакво освидетелствуване на някакъвъ си български делегатъ, който отдавна билъ забегналъ въ България. Той, както обикновено се е обославялъ само на тамошните свидетели, които по силата на обстоятелството, че оставатъ подъ гръцка властъ, трябваше да лъжесвидетелствуватъ, като предупредени предварително отъ гърците.

Така е ставало навредъ изъ костурско подъ председателството на г-нъ Жиро, който си създалъ име между делегатите изъ тоя край, като лошъ председатель на III-а подкомисия. Това научихъ отъ делегати още при отиването ми въ Солунъ. Стана скарване между нашия председатель г-нъ Каблешковъ и председателя Жиро по вакъвските имоти...Въ тоя моментъ на разправи и караници, азъ не можахъ да се стърпя и казахъ на г-нъ Жоро на френски, че той като председатель на тая комисия е само на гръцка страна и никога на българска. Нервно стана, г-нъ председателя съ заканителни жестове, приближи се до менъ и каза: "азъ да бъда нареченъ така отъ единъ български делегатъ, маршъ още сега отъ гръцка територия!" Той нареди веднага да се съобщи по телефона на пристава въ Клисура, за да ми се предаде паспорта и още същата вечеръ да замина...

Трябваше ли да му склоня глава тамъ въ моето родно огнище, въ моя домъ, въ моето училище, да прося милость отъ този, който пръска само неправди? Не, азъ трябваше да му кажа истината, макаръ и съ рискъ да бъда арестуванъ. Отъ Мокрени, обаче, г-нъ Жиро разбра, че не трябва да се гаври съ участьта на единъ поробенъ народъ, който отъ векове се мъчи съ кръвьта си да извоюва свободата си! Тая случка именно, докара уволнението на Жиро, като председатель на III-а подкомисия, както се научихъ въ последствие..."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Август 15, 2015, 03:16:54 pm

Автобиография на Коне Г. Самарджиев, 1908 г.

http://strumski.com/biblioteka/?id=199

"Роденъ съмъ въ гр. Прилепъ на 6 октомври 1854. Презъ 1860 г., на чисти понеделникъ, баща ми, следъ като на олтарната врата енорийскиятъ ни свещеникъ хаджи попъ Георги ми прочете молитва, заведе ме въ училище. По това време Коте Пазовъ и Аце Смичковъ учеха българските деца на църковнославянски езикъ...

Отъ началото на 1876 почна да излиза в. "Зорница" въ Цариградъ. Той вече, както на всичкото тогавашно младо българско поколение, стана учитель-ръководитель и отвори жажда за четене...

Въ началото на май писахъ Манчову, вместо да проважда скъпо плащанъ чиновникъ въ Солунъ, ако му се броятъ 200 лири, за каква сума би отпусналъ книги, за да се открие българска книжарница въ Солунъ. Г-нъ Манчовъ веднага на красива бланка ми отговори, че съ готовностъ приема предложението ми...Шуреятъ ми, покойниятъ Ицо х. Аневъ - Гаро, човекъ състоятеленъ, съ чиято каса разполагахъ неограничено въ търговските ми предприятия масларство и житарлъкъ, кога му изложихъ въпроса и дадохъ да прочете г-нъ Манчовото писмо, прие да станемъ съдружници: той да вложи 200 лири и азъ 50, братъ му Иванъ да продава книги въ Прилепъ, а азъ въ Солунъ. Направихме си контрактъ и на 13 юли с.г. съ 250 лири въ пазухата потеглихъ чрезъ Солунъ за Пловдивъ...

Втората седмица на августъ, земените отъ г. Манчовъ десетина сандъка "Бащини язици", "Християнска вяра" и пр. пристигнаха въ Солунъ. По тогавашните обичаи книгите се занесоха при меарифа въ правителствения домъ. Не свикналъ на солунските августовски жеги, хвана ме треска. Трескавъ и както си бяхъ въ прилепската униформа - антерия и чохена салтамарка седехъ си връзъ сандъците въ меарифската стая. Влезе въ стаята единъ внушителенъ господинъ и ни поздрави. Разбрахъ, че милостьта му е директоръ на меарифското управление. Види се, съ своята оригинална носия, обърнахъ му вниманието и веднага съ единъ предразполагаещъ съчувственъ тонъ ме запита:
- Не варъ, оглумъ? (що има, синко?).
- Тези сандъци съ учебниците са мои и моля за преглеждането имъ.
- Откъде сте родомъ?
- Отъ Прилепъ.
- Тамъ ли ще носите тези книги?
- Тамъ, полугласно и полуразбрано му отговорихъ.
- Слушай, сину, Прилепъ е единъ малъкъ и отстраненъ градецъ; тамъ ще можешъ да продавашъ книги само въ няколко градове; моятъ бащински съветъ е, съ Божие име единъ день да кажешъ Богъ да прости Монтасъ бей, ти тукъ, въ Солунъ, да си наемешъ една магазичка и да си наредишъ тия книги и полека-лека ще успеешъ въ работата си. Солунъ е скеле на цялата страна, търговци дохаждатъ отвсякъде; и за Разлогъ, и за Костуръ, и за Дебъръ, и за Калканделенъ (Тетово), отъ тукъ ще продавашъ книги, а пъкъ по царската воля, комуто Богъ да продължи живота, навсякъде се откриха и се откриватъ български училища, та ще имашъ успехъ въ работата...
Следъ няколко дни уредена беше книжарницата въ маазите на Бохоръ Маталонъ - правата улица при казанджиите...

По това време въ мъжката гимназия имаше около 300 ученика; стари учебници нямаха учениците; помня, като сега, една сряда следъ обядъ учениците напълниха тясната книжарница - неразбория, помолихъ ги да излязатъ на улицата, затворихъ вратата и отъ прозореца взимамъ първо парите и давамъ учебници. Монтасъ бей стои отсреща и наблюдава съ сиящо лице отъ радостъ. Поканихъ го да влезе въ маазата. Добриятъ човекъ цялъ часъ може да стоя на улицата правъ. Като си отидоха учениците, дойде и седна въ книжарницата.
- Е, е! Благодаренъ ли си отъ работата?
- Господь да дава на Ваше Благородие, що сърце Ви желае - вадя си хлеба - и ще помня и благославямъ до животъ моя благодетель, Монтасъ бея.
- Тукъ има нужда отъ българска печатница, и тя ще успява като книжарницата. Заправихъ "себапъ" (добрина), искамъ да го довърша.
По съветите му дадохъ заявление на виляетското управление за печатница и съ съдействието на Монтасъ бея изпълниха се всички формалности, като се достави отъ прилепския каймакамлъкъ потребната мазбата. Писа се въ Цариградъ. Наскоро Монтасъ бей биде преместенъ отъ Солунъ и заедно съ това заглъхна и въпросътъ за печатница.
Следъ петь години, на 1888 г., при италиянската печатница на С. Муратори открихме българско отделение..."


Йордан Самарджиев от Прилеп - СПОМЕНИ

http://strumski.com/biblioteka/?id=201

"За да се има една ясна представа по революционните борби в Македония и Одринско, необходимо е да се проследи това двнжение от самото му начало...Никола Наумов постъпва като коректор в печатницата на К. Г. Самарджиев, а Д. Груев по препоръки от баща ми до прилепското учил. настоятелство бива назначен учителв гр. Прилеп, гдето се запознава с Перета Тошев. В същата тая година дохожда в гр. Солун слависта д-р Облак с препоръки за съдействие до баща ми с цел да изучи българския диалект в Солунско в свързка с черковно- славянския език на Св. Св. Кирил и Методий...

Никола Наумов минава на служба в Външно министерство, като секретар на Скопското бълг. консулство,а заместник в печатницата ни взимаме Д. Груев.По това време дохожда в Солуна и се настанява напрактика д-р Христо Татарчев, който възприема революц.идеи на Д. Груев и правят предложение на Атанас Наумов, директор на девич. гимназия в Солун, на баща ми и др. за образуване на рев. комитет, обаче те отказват, защото намират, че е рано за революция, понеже голяма част от македонските българи са в пълен мрак като патриаршисти.Те бяха за просвета, за национнално самосъзнание, а след това за революция. От тука разцеплението на легални инелегални дейци...

Илинденското въстание стана с общите усилия и едело на всички поробени българи, обаче само величавияСолунски атентат е дело на частна инициатива и е елмазана мак. революция.
София 6.VII.1933"

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Август 18, 2015, 10:39:18 pm

Събитието въ Марсилия - Иван Михайлов, Спомени IV

http://strumski.com/biblioteka/?id=440

"Черноземски
На друго место съмъ казалъ вече неколко думи за моето запозна­ване — презъ 1922 г. — съ Черноземски, чието истинско име беше Ве­личко Георгиевъ Керинъ...Родното му село не е далечъ отъ Батакъ, чиято съдба подбуди навремето Уилямъ Гладстонъ да дигне мощния си гласъ и която е прякосвързана съ последвалото освобождение на България. Красотата и шепотътъ на родопскитЪ гори, всредъ които 6е израстналъ Величко Ге­оргиевъ, очевидно са му говорили за трагичното минало, забравено отъмнозина вече въ свободна България, но все още настояще задъ планин­ските гребени, преграждащи на югъ погледа къмъ Македония. Черноземски даде единъ знаменитъ ударъ срещу злото въ тоя святъ, какъвтоБатакъ — половинъ столетие преди това — нанесе на едно друго, но въизвестни отношения по-малко зло, чрезъ невинната кръвь на нёколкохиляди свои жители.Че Владо е мечтаелъ така именно да се жертвува противъ робствотона Македония, показватъ няколкото реда отъ 1924 г., които той ми 6е написалъ върху една своя снимка отъ Македония, въ четнишката мууниформа. Намирайки се всредъ поробения народъ, комуто сръбската властьналагаше и езика си, Владо на две места въ това кратко писъмце влагаирония спрямо сръбския езикъ, а именно — въ адреса „За ГосподинуИв. Брезову“ и въ думата „бугараши“, често употребявана отъ при­шълците сърби.Въ картичката прочетохъ неколко доста смислени и силни стихо­творни реда. Владо имаше наистина нещо поетическо въ себе си. Аковъ българската домашна или преводна литература няма такова стихо­творение, трябва да се приеме, че авторътъ му е самиятъ Владо. Етоонова, което е добре четливо и разбираемо въ тая картичка отпредипетдесеть години. Съ разредени букви са думите, които той самъ е подчерталъ въ картичката: "Подарявамъ ликътъ си за споменъ на нашия учитель-ратникъ— любимецътъ на "хъшоветЪ“ Иванъ Михайловъ (Брезовъ) - отъ единъ отъ многото "Бугараши“ ....

Копнежа на Революционера

Съ едно желание душата си обжарвамъ,
Съ едно стремление по пътя къмъ върхътъ;
Съ едно копнение — ръждивите окови
Съ единъ замахъ да ги разбия
Тамъ, где духа си калихъ.

Че любя волностьта на бурята — въ гърмежа,
Както молния проблясва въ нощьта;
Че любя азъ сломените крила въ стремежа,
Крила сломени въ красота.

Животъ, о, дай ми ти на молния крилата,
И порива свещенъ на ястребъ устременъ,
Да срещна азъ въ набегъ врагътъ-тиранинъ,
Да смажа неговата мощь.

Македония
В. Димитровъ (шофьора)
17 - I - 1924 г.

Въ думите му "тамъ, где духа си калихъ“ требва, очевидно, да сеподразбира поробена Македония.Минаватъ години следъ това. Той продължава да е въ редовете наМакедонското движение. Но като се озова при хърватите, той напълное знаелъ, че врагътъ на хървати и македонски българи 6е общъ.Той лично познаваше жестокия сръбски режимъ въ Македония,положението на измъчения тамошенъ народъ.Челъ 6е и е слушалъ какво ставаше също съ хърватския народъи съ други, насила вмъкнати въ Югославия. Целеше се и се прилагашезатриването имъ, всекидневно, систематически, чрезъ всички видовенасилия и подлости. Отъ както се създаде тая държава и до днесъ —тамъ свободата е разпъната на кръстъ.Тия му впечатления и убеждения са ръководили сърдцето му,мисъльта му и ръката му. Нищо друго!И ако милиони народъ го възхвалява и благославя, не само средъбългарите и хърватите, а и въ далечно бъдаще ще го слави, — то етъкмо защото той е единъ герой срещу тиранията, а не нещо друго.Кратките стихове, впрочемъ, които той е написалъ цели десетьгодини преди да го чуемъ въ Марсилия, потвърждаватъ това, коетоказвамъ.Извършеното отъ него въ Марсилия не може да се нарече убийство.Това е така ясно за всеки, който що-годе познава режима на кральАлександъръ и плановете на Белградъ. Въ същность значи, убиецътъбе Александъръ и белградската политика. А Владо се яви само катоизпълнитель на наказанието, което чрезъ хиляди клетви, потоци сълзии кръвь беха произнесли срещу него цели народи — като македон­ските българи, хърватите, албанците, както и други милиони недовол­ни граждани и селяни всредъ другите народности въ тая държава; меж­ду техъ и доста сърби.Въ множество илюстрации, въ Европа и Америка, проникна снимката, изобразяваща момента на нападението.

Тъй изобилни са злините, които върховната държавна управа нанасяше надъ народите въ Югославия; тъй очевидно е намерението за самото изкореняване на самобитностьта на повечето от тези народности - и то, на първо място, чрезъ даваната отъ горе, отъ самия краль, директива. Поробените народности си бяха казали отдавна мнението за краль Александъръ. Казала си бе мнението и наша Македония, и то - още въ 1912 - 1913 г. Който иска да го почувствува, нека прочете страниците на Карнегиевата анкетна комисия...

Но, дълги дни и нощи би трябвало да чете читательтъ трагичните, унизителни, невероятни примери за сръбските злодеяния въ Македония, ако бихме рекли и ако бе възможно да ги изброимъ едно по едно. Сърбите третираха македонските българи горе-доле така, както бяха третирани негрите отъ ония господа, които някога по Африка съ ласо са ги ловили и продавали презъ океана за черна работа. Разликата бе тази, че Белградъ не искаше да ни праща презъ океана, а да ни посърби чрезъ всички средства, та да станела по-голяма сръбската нация...

Както е известно, Владо Черноземски е действувалъ по твърдесмелъ начинъ. Излезналъ отъ редиците на публиката, пълнеща тротоа­рите на булеварда, по който минавалъ автомобила на краля. Затичанъкъмъ автомобила, извикалъ на френски „Да живее краля!“ (Вивъ льороа!); скочилъ върху стъпалото на автомобила, мигновенно извадилъреволвера и стрелялъ. Случайно, обаче, е билъ засегналъ и министърана външните работи на Франция, г-нъ Луи Барту, който се помина. Араненъ е билъ и френския генералъ Жоржъ, членъ въ Върховния воененъ съветъ, намиращъ се също въ автомобила.Не е точно казано дали Владо е успялъ да стреля върху себе си,преди да бъде ударенъ съ сабя отъ подполковникъ Piollet, който съконя си е съпровождалъ наблизо кралския автомобилъ.

Тримата хървати, другари на Черноземски въ тая задача, Поспишилъ, Мио Краль и Райчъ, по една случайность са били заловени на френска територия, близо до швейцарската граница, когато насмалкощяли да я прехвърлятъ. Te бяха осъдени на дълъгъ затворъ.Процесътъ срещу тяхъ бе единъ измежду най-интересниге междудвете големи войни. Защитникътъ имъ беше адвокатътъ при Парижкия апелативенъ съдъ Жоржъ Десбонъ, чието име основателно се разнесепо света заради смелото му държание. За да се угоди на Югославия,види се, той биде отстраненъ отъ списъка на адвокатите. Но по-къснофренскиятъ парламентъ му възвърна адвокатското право.Жоржъ Десбонъ е роденъ въ Мобурге, малъкъ градъ северно отъПиринеите. Училъ е въ Парижъ въ лицея Св. Станиславъ. Свършилъ еправния факултетъ въ френската столица, където е взелъ и докторатаси. Бивалъ е подпрефектъ, назначенъ отъ министъръ Вивиани. Изпълнявалъ е мисии въ Холандия, Палестина, Полша, Египетъ, Швейцария и прочее. Написалъ е неколко книги и брошури върху икономически,обществени, правни и политически въпроси.Четейки книги по балканските въпроси, самъ, безъ ничий страниченъ подтикъ, е схваналъ правото и мъката на българщината, която несправедливо биде ощетена отъ свои съседи и техните покровители.Но особено 6е проникналъ въ трагедията на македонските българи. Техната защита той пое доброволно, съвършено незаинтересовано и съ ентусиазъмъ. Перото му бе великолепно, а същевременно беше и превъзходенъ ораторъ. Десбонъ бе отдавна преди това познатъ на македонското общество. Запознатъ бе съ Македонския въпросъ основно, по-добре отколкото го познавать мнозина наши общественици...   

Повече отъ десеть години следъ втората голема война го срещнах­ме въ чужбина съ жена ми. По това време той беше така любезенъ да ни подари, на Менча и мене, отлично аргументираната негова книга, която бе печаталъ презъ 1930 година въ защита на България и Македония. Въ знакъ на почить къмъ тоя борецъ за правда, когото и нашитё бъдещи поколения требва да зачитатъ като независимъ приятель на македонските българи и на хърватите, въ приложение давамъ снимка отъ посвещението му върху подарената ни книга...   

Белградъ отправи настойчиви обвинения противъ Италия, където хърватските усташи имали база; но също така и срещу Унгария, по същите мотиви. Пресата на тия две държави и Австрия, общо взето, държаха обща линия на поведение следъ събитието въ Марсилия. Много вестници поддържаха тезата, че като се разглежда този атентатъ, на­ложително е да се разгледатъ и всички събития, станали въ близките предшествуващи години. А тъкмо подобно нещо плашеше Югославия.Тя бе дала нота до Обществото на народите, съ обвинение срещу Унгария въ връзка съ покушението върху краля. Италия отказа да предаде на Югославия хърватските емигранти д-ръ Анте Павеличъ и Евгенъ Кватерникъ, обвинени като участници въ устройването на атентата. Апелативниятъ съдъ въ Торино взе решение въ тоя смисълъ...

Колкото до виновниците по убийството ние ще кажемъ, че те сa самите сръбски шовинистически среди, които и до днесъ още нематъ другъ погледъ върху работите въ Югославия, а стоятъ на старите изгнили схващания за държавно управление и отношение къмъ чуждите народи. А виновенъ на първо место си бе самъ краль Александъръ, който се явяваше както символъ, така и реаленъ вдъхновитель на безправията въ държавата му. Александъръ показа характера си още когато залепи плесница на едно момиче отъ десетгодишна възрасть въ Скопйе, въ деня кога­то той влизаше тамъ следъ отстъпването на турската армия при Ку­маново, въ 1912 г. Целъ народъ се зачуди на тази недопустима сцена. Колкото до управлението му пъкъ, ако г. Фотичъ обича, можемъ да му дадемъ поименно данни за избити стотици хора изъ Македония отъ страна на сръбската властъ — само защото сa били българи. Много нещо ще има да каже за това управление и Хърватско. Ако г. Фотичъ оспорва тези работи, нека поиска една анкета отъ ОН. Има начинъ и сега да се установятъ фактите. Неоспоримата голема истина е, че краль Александъръ следваше една програма, целяща да затрие отъ лицето на земята народностите съ 14-вековна история, по-високо стоящи отъ сърбите въ културно отношение и съ по-богато минало отъ техъ. Така че, губене на време е за г. Фотичъ тепърва да търси отго­ворностите за убийството на краля. Ако до сега не е разбралъ къде е капиталната, най-съществената отговорность, никога нема и да я съгледа...

На 9 октомврий 1934 год. приключи живота си краль Александъръ.Огромното мнозинство всредъ всичките южни славянски народиса били обхванати отъ вълнуваща радость.Твърде жалки беха официалните съобщения отъ Белградъ поонова време, че . . . всички въ Югославия плачели за краля.Кой може въобще да помисли, че за загубата на Александъръ са плакали хърватите, македонските българи, албанците, немците, унгар­ците, босненските мюсюлмани и прочее?Истината е, че всички те са тържествували, а мнозина сигурно са и плакали отъ радость. Обяснимо...

Но и много светъ въ чужбина, който е считалъ, че правата на на­рода стоятъ по-високо отъ едноличната воля — и особено отъ тирани­ята — на единъ коронованъ глава, е разбиралъ правилно и одобрявалъстаналото въ Марсилия.Хърватската и македонската емиграции въ Америка са били дъл­боко ентусиазирани. Известието тамъ стигнало късно презъ нощьта. ВъТоронто и на други места мнозина нашенци се намерили на улицата ивъ кафенетата; вълнението ги е подтиквало да излезнатъ отъ къщи, наулицата, и да чакатъ нови подробности по събитието.Азъ научихъ за станалото въ турския корабъ „Анкара“, на пъть зачерноморското пристанище Инеболу, на северния брегъ на Турция. ОтьЦариградъ бехме потеглили съ жена ми, придружени отъ турски по­лицаи, на 9-ти октомврий. Радиотелеграфистътъ въ кораба бё хваналъизвестието късно следъ вечеря, когато се бехме прибрали вече за спане.Турската власть беше намерила за подходяще да ни изпрати въ мало­азиатския градъ Кастамону, следъ като бёхме престояли около единъмесецъ въ Цариградъ подиръ военния сърбофилски превратъ въ Бъл­гария.Марсилската акция удари въ сърдцето режима на Кимонъ Георгиевъ въ България, на когото тъкмо сръбскиятъ краль беше най-важнатаполитическа и морална опора... 

Ако огромното мнозинство отъ народа въ Югославия би имало възможность свободно да избере съдъ, за да се произнесе той за зло­деянията надъ тия народи между двerе световни войни, редица бел­градски управници биха били отправени на гилотината; пръвъ между тяхъ би билъ кральтъ. А ако тия народи имаха оръжие въ ръка, подигнали биха се на революция. Впрочемъ, светътъ виде въ 1941 годинамесецъ априлъ, какъ всички хървати, албанци, македонски българи,босненско-херцеговски мюсюлмани, маджари, немци въ Югославия, ане малъкъ брой и черногорци, не само отказаха да защищаватъ катовойници тая държава, но се нахвърлиха срещу нея, за да я видятъ часъпо-скоро унищожена.Но когато съсъ голи ръце, и при рискъ да бъдатъ унищожени, —какъ биха могли другояче да реагиратъ потиснатите въ Югославиянароди, освенъ чрезъ наказване поне на най-проявениге и отговорнинасилници?Въ защита на народиге винаги се явяватъ доброволно техни само­отвержени синове. Такива примери ни посочва и самата Библия.Защитната речь на Черноземски — ако имаше възможность да япроизнесе, сигурно би била твърде проста и убедителна, както са простии велики основните права на човека и на народиге... 

Ще споменемъ бегло, че презъ 1969 година италианската телевизия е предавала вътечение на близо половинъ часъ сцени отъ станалото въ Марсилия, при­дружени съ доста обяснения за живота на Черноземски и другарите мухървати въ едно малко италианско село. Предавани са били изявлениятана жени и мъже отъ селото; на хората, въ чиито домове съ квартирували; на техни познати въ това полупланинско место. Нито единъ измеждутия интервюирани хора не е казалъ една лоша дума за своите познатиотъ онова време, настанили се въ селото като бежанци. Всички са гихвалили за техното почтено, кавалерско държание. Особено възторженоса се изказвали мъже и жени за Черноземски, когото са наричали "булгаро", "мълчаливецъ", "проповедникъ на моралъ и на въздържа­ние", "прекрасенъ човекъ" и прочее.Славата на Черноземски ще пребъде, както и стремежътъ у чове­ка къмъ свобода никога няма да изчезне."   

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Август 21, 2015, 10:17:54 am

Подвигът на Мара Бунева - Иван Михайлов

http://strumski.com/biblioteka/?id=535

"Беше мъгливъ, влаженъ день. Сякашъ още виждамъ какъ по измо­крената й връхна дреха се стичаха дъждовните капки. Нямаше какво повече да си кажемъ. Очите й ме гледаха уверено. И въ ръкуването й почувствувахъ нейната сигурность; а заедно съ това и доловимия трепетъ на ръката й — знакъ, че искаше да ме прегърне, за сбогомъ съ мене и съ всички, които следъ нея оставаха въ борбата. Някаква вина и мъка чувствувамъ и до сега, че пропустнахъ да я прегърна. Загледанъ бяхъ въ очите й, за да й изразя всичко, което съ думи бе неизразимо въ тоя моментъ; а може би ме възпря подсъзна­телно тогавашното ми — очевидно пресилено и престаромодно — мое схващане за коректно отношение. Ако наистина има другъ святъ, въ който искаме да вярваме, тамъ ще поправя грешката си, мила сестро Мара!

На 13 януарий 1928 г. въ Скопйе въ 12 часътъ и 15 минути на обедъ, когато сърбинътъ Велимиръ Преличъ се връщалъ отъ канце­ларията си покрай вардарската улица наречена "Войвода Путникъ", предъ печатницата "Стара Сърбия", билъ застигнатъ отъ една млада, добре облечена жена, която съ три куршуми го повалила. Атентаторката, Мара Бунева, успела да изстреля единъ куршумъ въ гърдите си преди да се доближи до нея пазительтъ на Прелича, единъ албанецъ. Пристигнала полиция, която отнела револвера й. Мара направила опитъ да се хвърли въ Вардара съ викове: "Искамъ да умра", но не успела. Видели, че кръвь блика отъ гърдите й и я завели въ болницата. Тамъ тя прекарала три часа въ агония, следъ което издъхнала. Лекарите успели да я свестятъ за малко, за да бъде раз­питана отъ следствените власти. Преличъ е занесенъ въ болницата; била му е направена операция. Въпреки големите грижи на лекарите, не можали да го спасятъ. На 15 януарий 1928 г., следъ две денонощия, починалъ.

Вестьта за атентата въ Скопйе се разнела отъ уста на уста, като мълния. Града е билъ пъленъ съ пазарджии. Граждани и селяни заре­зали пазаря и дюкяните и се впуснали първо къмъ местото на атентата и после къмъ болницата. Великиятъ жупанъ, като чулъ за станалото, просто се вкаменилъ и нищо не можелъ да проговори. А самиятъ краль веднага наредилъ да се направи всичко възможно за спасяването на живота на Преличъ и да му съобщаватъ всичко относно тоя атентатъ. Сръбските вестници са дигнали много големъ шумъ въ връзка съ този атентатъ. Велимиръ Преличъ бе юристконсултъ на скопската жупания. Ро­домъ е отъ Сйеница, Стара Сърбия. Отишелъ е въ Скопйе още въ тур­ско време, заедно съ всички тия сръбски главорези, които нахлуха въ Македония преди войните и заедно съ турците вилнееха надъ маке­донското население. "Нема злодейство въ Скопйе и въ Скопско, на което той да не е билъ вдъхновитель — пише въ в. "Македония" единъ скопянинъ, който е напусналъ неотдавна родния си градъ. Жупанътъ винаги е билъ по-назадъ отъ него въ това отношение. Пропитъ отъ омраза къмъ всичко българско, познаващъ всички дейци отъ величавата македонска борба, бидейки самъ зритель на ней­ния разгаръ, той вървеше следъ всека стъпка на местните граждании изнамираше всички средства, за да задуши и последната надежда въ българското сърдце. До край остана чума за местното население. И зачестиха всички ония грозотии въ Скопско, съ които той спечели своята тъмна слава...

Но своята грозна слава въ цела Македония Преличъ затвърди глав­но съ мъченията надъ македонските студенти. По негова заповедь е стягана главата на Чучковъ, разтягани мус­кулите на Борисъ Андреевъ съ въже, закопванъ е до шия Нецевъ въ гробъ въ турските гробища Гази-Баба, изважданъ е Чкатровъ предъ отворенъ гробъ съ насочени върху него револвери, чупени са ръцете на Чучковъ съ дъсчици между пръстите (отъ което отичатъ ръцете), проплювалъ е кръвь Петъръ Хаджипанзовъ и пр. и пр., а да не говоримъ за Гюзелевъ, който е смазанъ отъ бой, воденъ край Вардара, за да го хвърлятъ въ него...Всичко това го изнесоха студентите предъ съда, а го предадоха сръбските и хърватски вестници...

Рискътъ, на който Мара се излагаше — да стреля посредъ бялъ день въ Скопйе — беше за нея огроменъ. Но за дялото й, а покрай това и за каузата на Македония, още по-възторжено може да се говори следъ като тя реши да турне край и на живота си. Такъвъ случай, като нейния, наистина налагаше самоубийство...

На два пъти Мара се е надявала да намери вкупомъ жупана Вилдовичъ, Преличъ и някой другъ големецъ. Но явявали се пречки и е трябвало да отлага за други пъть решението си... Съ много хладнокръвие е преследвала своята задача Мара. Еднажъ се вмъкнала въ двора на Преличъ — съ когото са съседи — и щяла тамъ да се закрие, за да го дочака. Но случайно я забелязалъ неговиятъ братъ, който я запиталъ очудено: "Што желите, Госпогя Маро ?"— Търся една наша загубена кокошка, му отговорила тя спокойно и напуснала двора. Сама е разказвала, че когато въ Скопйе требвало да се освещава електрическата централа, определена е била да бъде една отъ дамите, които ще прислужватъ на банкета. Очаквали да пристигнатъ влади­ката Варнава, жупанътъ Вилдовичъ, Преличъ и други. Мара била гото­ва да повали поне двама, ако не и трима. Но поради някаква причина не дошли...

Когато Мара бе отишла въ София съ баща си за бракоразводния процесъ, нарочно измисленъ, за да има основание да се установи въ Македония и да заблуди сръбската власть — пожела да посети Менча Кърничева, която наскоро се бе завърнала отъ Виена. Менча живееше съ родителите си въ София и много посетители се беха изредили презъ тези месеци при нея. Мара дошла съ една своя приятелка и съпругътъ на последната, офицеръ. Като ме виде следъ известно време, Менча не пропустна да ми каже, че се запознала съ сестрата на моя другарь Борисъ Буневъ, дошла на гости у дома й. И ми добави:
— Тази жена е годна за големи дела. Погледнахъ я очуденъ, и я запитахъ:
— Какво сте разговаряли, та вадишъ това заключение ? Тя ли изяви готовность за некаква акция, или какъ?
— Нищо особено не сме разговаряли; даже само приятелката й и азъ говорехме. И азъ не знамъ защо имамъ това впечатление. Толкова жени срещнахъ, толкова прегърнахъ, а за никоя до сега не мога да кажа такова нещо.
Каква интуиция 6е тази ? Какво са излъчвали очите на Мара отъ душата й, за да го предаде на Менча ? . . . Знамъ само това, което е казала на близките си: че искала да отиде при Менча само за да я види, да й се порадва... 

Презъ време на втората световна воина е билъ намеренъ въ се­лото му, близо до Качаникъ, албанецътъ телохранитель на Преличъ. Казалъ: "Тая жена беше мужка жена, ама беше и инсафлия (човечна) — защото можеше и мене да убие". Болничарката сръбкиня, която я е дочакала въ болницата, е била също жива по време на войната. Тя разказвала: "Като я донесоха, въ колата съ нея бяха единъ капитанъ и братътъ на Прелича, който я нарече "престъпница". Капитанътъ го пресече, като му каза: "Не виждашъ ли, че е ранена ?" Мара изглеждала пожълтила и била облегната въ колата. Болничарката я питала въ първия моментъ болна ли е, а тя отговорила: "Ранена съмъ". Веднага я отнесли въ операционната зала. Арменецътъ лекарь, който е присъствувалъ при операцията, разказалъ — пакъ по време на войната: "Бяхъ дежуренъ лекарь като я докараха. Обадиха ми се отъ жупанията да се старая да я запазя жива докато дойде лекарь отъ Белградъ и следствените власти. Наистина, подиръ два часа пристигна съ аеропланъ дворцовия лекарь генералъ Костичъ, отъ Белградъ. Съ него дойде и жупанътъ Вилдовичъ. Докъмъ три часътъ Мара беше въ добро съзнание. Генералъ Костичъ я запита: "Йе ли, Госпогя Мара, зашто сте убили Прелича ?"— Убихъ го защото той измъчваше моите млади сънародници, македонските студенти — отговорила Мара и сетне добавила: "Умре ли Преличъ?"...

И зулумите не закъснеха. Изчезна на първо место братътъ на Бунева, Лазаръ, който беше войникъ въ битолския гарнизонъ. Власти­те убиха подиръ това братовчеда й Борисъ Андрейчинъ въ Тетово на 31 януарий с.г. Той беше адвокатъ, 30-годишенъ. Единъ албанецъ въ Тетово бе съсипанъ отъ бой въ ареста, само защото казалъ, че Андрейчинъ е билъ добъръ човекъ. Множество други граждани бидоха арестувани, всички безпричинно. Въ едно писмо поместено въ "Свобода или Смърть" отъ 2 юлий с.г., се казва: "Единъ день минавахъ покрай казармата на жандармерийската казарма. Тамъ се вършатъ всич­ки побоища. По това време извеждаха арестантите. Бащата на Мара 6е цялъ окървавенъ отъ бой. Гърбачътъ, съ който го бяха били, 6е също кървавъ. Държеше го единъ жандаръ. Сломенъ, изнуренъ отъ боя и прегърбенъ отъ годините и нещастието блъсканъ отъ жандармите старецътъ излизаше съ другите арес­танти. Никога презъ живота си няма да забравя неговия мъченически погледъ! Останалите арестанти не са въ по-добро състояние. Маноилъ Стояновъ е битъ на "Гази Баба" и отъ лекарите са установени рани. Паркачевъ, следъ ужасенъ бой, е пратенъ въ болница на ле­чение. Васка е също така бита и изтезавана. Единъ агентъ ми разправя, че нищо не признавали. Та какво да признаятъ?... Охраната за "сигурность" въ града е сега по-голяма отъвсякога. Жандари има на всеки ъгълъ, а също така и агенти. Линията е почти блокирана; землянките, които се намиратъ по нея, често се подпалватъ отъ треновете. При тунелите къмъ Скопйе е образуванъ цялъ лагеръ отъ войска и жандарми..." 

Мара беше млада, весела, хубава. Беше образована, енергична жена, съ всички изгледи за спокоенъ животъ. Защо предпочете да умре? — Заради родолюбието й. Има и всредъ други народи подвизи като този на нашата знаме­нита тетовка. Но все пакъ съвсемъ редки са те. Лесно можемъ да си дадемъ сметка, че и въ нашето народно борчество на пръсти се броятъ случаите като този съ солунските атентатори и съ Мара Бунева... 

Новината за самия атентатъ проникна въ печата на всички страни. Но понеже нямаше кого фактически да съдятъ сръбските власти, не се и разви сензационенъ процесъ. Затова липсваха и чужди корес­понденти, които подробно да осветлятъ общественото мнение. Сръб­ските вестници се пълнеха само съ нападки противъ македонското дви­жение, а и по правило — заплахи срещу България. На много места и въ чужбина бидоха публикувани статии и бележки, изразяващи удивление предъ подвига на Бунева. Спомнямъ си известията на приятели отъ Виена, че за целия тамошенъ печатъ истин­ска сензанция е било съобщението отъ Скопйе за убийството на Прелича по такъвъ начинъ, както го извърши Мара. Такива известия имаше и отъ Римъ — че въ италиянската преса са се появили обширни ко­ментари. Така 6е въ Унгария, Франция и другаде. Голямъ брой напомняния въ печата обръщаха внимание на отговорните фактори наново, че мирътъ на Балканите, а може би и въ Европа, няма да е сигуренъ докато не се уреди македонския въпросъ... 

Мара е била погребана въ гробищата, разбира се, отъ полицията. По несъобразителность, скопски младежи следъ некой день покрили гроба й съ цветя. Това е дало поводъ на властите да заличатъ гроба и да дигнатъ неизвестно къде тленните й останки. А когато дойде комунистическата власть въ Скопйе, която прогла­си себе си за "освободителка", премахна възпоменателната плоча отъ местото, където Мара извърши безсмъртния си подвигъ..."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Август 23, 2015, 04:27:40 pm

Събитието въ Виенския Бургтеатъръ - Менча Кърничева

от 171 стр. до 214 стр.
http://strumski.com/biblioteka/?id=610

"Крушево е кацнало на една височина надъ хиляда метра, обико­лено съ букова гора — като да е било нарочно построено тамъ за епо­пеята, която населението изнесе презъ Илинденското възстание...Крушево има две махали: на горния край българската, населена съ българи (мияци и бърсяци) и на долния влашката, населена съ вла­си...

На 2 септемврий 1918 година заминахъ въ Германия да уча търго­вия и езикъ. За Германия тръгваше и едно семейство отъ София — майка съ две дъщери, Арсови. Мама познаваше едната отъ дъщерите, която някога 6е моя учителка въ Царибродъ. Само при това условие майка ми се съгласи да ме пустне, като ме повери на госпожа Арсова. Съдбата искаше щото съ това семейство да пътува и балдъзата на Тодоръ Паница, Магдалена Измирлиева, съ която се запознахме въ влака...   

Въ София отъ време на време се срещахъ съ Магдалена Измир­лиева, съ която не бехъ прекъснала връзките си. Знаехъ ли пред­варително, че тя ще бъде презъ лятото на 1920 година въ Лъджене, или срещата ни тамъ 6е една случайность — не си спомнямъ. Тя бе на квартира въ домътъ на познатото тамъ семейство Бояджиеви. На горния етажъ живееше фамилията на Чудомиръ Кантарджиевъ, техенъ политически приятель. Тамъ при Магдалена за пръвъ пъть срещнахъТодоръ Паница, човекътъ, който ще определи моята по-нататъшна съдба, а и азъ неговата. Никой отъ насъ тогава не е подозиралъ това. Той бе съ боядисана черна брада и коса, защото иначе 6е русъ, съ сини хитри очи. Пазеше се, както винаги. По онова време се гле­дало делото му въ Пловдивъ за незаконно забогатяване въ Драмско по време на войната...

Въ началото на 1924 година бяхъ при родителите ми въ Царибродъ. Тамъ дойде Паница. Той се е отбивалъ при родителите ми още като миналъ границата нейде къмъ Годечъ, ако се не лъжа. Вероятно по съвета на Магдалена е потърсилъ техъ. Паница ме помоли да кажа, като се върна въ София, на домаш­ните му, да заминатъ за Виена. Обещахъ му да имъ предамъ поръчката и добавихъ, че те много ще се радватъ да се събератъ заедно. Но той отговори, че едва ли ще остане въ Виена; поясни, че предстоела сериозна работа срещу "господа автономистите" (подразбираше хората на ВМРО); и че е говорилъ съ Жика Лазичъ за засилване на групите имъ въ Македония. Жика Лазичъ бе шефъ на обществе­ната безопасность въ Югославия. Паница добави самодоволно, че опитите съ Стоянъ Мишевъ дали добри резултати. Въ Щипъ Стоянъ билъ всесиленъ и ако сме имали някаква работа нататъкъ, могли сме да получимъ препоръка до Ми­шева, за да ни услужи. По-късно узнахъ, че този Мишевъ, заедно съ Паница и другарите имъ, се сражавали срещу "автономистите" при с. Сатовча, Неврокопско. Следъ като са били разбити, Стоянъ Мишевъ съ група негови другари се предалъ на гръцките власти, а отъ тамъ за­минали на сръбска служба. Сега виждахъ, че Паница е влязналъ въ услуга на сръбската власть. Това ме възмути много. Виждахъ, че имамъ работа съ единъ пре­датель, а не съ единъ народенъ борецъ. Идеше ми да го пребия, и то не отъ някакви оформени политически убеждения, каквито още нямахъ, а отъ омраза къмъ сърбите, новите поробители и на Царибродъ. Това откритие, че работи съ сръбската полиция, е направило тежко впечат­ление и на моите родители по същите мотиви. И те не обичаха сърбите като поробители... 

Така наближи и датата на моето заминаване за Виена. Бе презъ януарий 1925 година...Когато една вечерь, преди заминаването ми, Радко ми заговори за решението ми, че Паница требва да се премахне, предложи ми да участвувамъ само като помощенъ факторъ при издирването му. Но азъ не се съгласявахъ съ такава роля. Ако го открия, азъ ще му платя, казахъ. Отдавна съмъ схванала, че той заслужава най-тежко наказание. Радко се опита да ме убеждава — а може би съ цель още повече да разучи на какво съмъ решена, — че азъ съмъ едно дете на роди­телите ми. Но му отговорихъ, че всеки другъ би билъ роденъ отъ майка, която ще жали. Завършихъ своето разсъждение съ условие: последния куршумъ да запазя за себе си; защото много по-лесно ми е да умра, отколкото да стоя по затвори. Той предоставяше на мене да постъпя и така, но само ако се случи да намеря предателя въ Югославия или Гърция, където няма другъ изходъ и където изобщо не може да се води никакъвъ съдебенъ процесъ, нито въ защита на македонската освободителна кауза, пъкъ нито лично на мене. И наистина, той имаше право...

Въ Виена Магдалена живееше на Зайденгассе № 32. Азъ подържахъ по-рано редка кореспонденция съ нея. Квартири се намираха труд­но. Тя ме покани, ако желая, да остана въ нейната стая, където имаше две легла. Хазяйката живееше въ кухнята. Азъ си плащахъ своя дялъ за наема. Хранехме се на гостилница. Моите родители ми изпращаха необходимата издръжка. Сестрата на Магдалена, госпожа Паница, бе по това време въ Белградъ при мъжа си. А после се обадиха отъ Атина и Солунъ, съ снимки и писма...Въ Виена бехъ изненадана отъ единъ новъ фактъ, който не ми бе известенъ до тогава, а именно, че Паница бе и болшевишки агентъ, а не само сръбски и гръцки. Когато той следъ некой месецъ пристигна въ Виена съ жена си отъ Атина и Белградъ, отиде на докладъ и ин­струкции при руския представитель Черски. И това не е било за първи пъть, както узнахъ отъ Магдалена...Самиятъ Паница и жена му пътуваха съ югославянски паспортъ, издаденъ му отъ сръбските власти въ Белградъ подъ името Арнаудовичъ... 

Няколко пъти ставаше дума, отъ като Паница и жена му беха дошли, да отидемъ на театъръ. Понеже не познавахъ добре Виена и местата, където продаваха билети за театъръ, отидохъ при Катя Антонова, сестра на Никола Антоновъ, чиновникъ въ българската легация тамъ, която познавахъ отъ София. Помолихъ я да ме придружи до некое бюро, или касата на театъра, за да купя билетите. Азъ не знаехъ още добре езика и нямаше да мога да се оправя. Купихъ билетите и се сбогувахъ съ Катя. Понеже ложа номеръ 2, рангъ 3, дясно, не можеше да побере всички ни, купихъ две места въ друга ложа, където отидоха Магдалена и мъжътъ й. Азъ останахъ съ Паница, жена му и телохрани­теля му Яне Богатиновъ. Бяхъ много спокойна, както всеки човекъ, който е взелъ едно безвъзвратно решение. Тази вечерь, на 8 май, въ Бургтеатъръ се даваше "Перъ Гинтъ" отъ Ибсенъ. Следъ първите изстрели, дадени срещу Паница, жена му хвана ръката ми. Азъ я издърпахъ и тогава съмъ ранила нея въ устата. Това, обаче, научихъ по-късно въ затвора; то не влизаше въ намеренията ми. Яне Богатиновъ се опита да стане, но изгърмяхъ въ краката му и той похлупи главата си върху перилата на ложата. Гърмежите въ ложата се сляха съ тия на сцената, където се възпроизвеждаше корабокрушение, или буря. Никой измежду публиката не разбра нищо. Азъ спокойно напуснахъ ложата и слезнахъ долу на улицата, за да търся полицай, комуто да се предамъ... 

Следъ полицейския разпитъ ме препратиха въ затвора. Поставиха ме сама въ отделна килия, която се охраняваше малко по-строго отъ другитe. Само директорътъ можеше да я отключва. Кръжещите слу­хове за възможно мое отвличане отъ страна на македонски патриоти, или за мое убиване отъ противници, създавали грижи на полицията. Когато една нощь стана нужда отъ някаква медицинска помощь, треб­ваше да се чака докато издирятъ директора, за да отключи. Още въ по­лицията краката ми се бяха подули и не можехъ да обувамъ обувките си; вероятно поради цимента и влагата. Но сега започваше моето тежко боледуване наново. Синозитъ, бодежи, бъбреци, температура — всичко се стовари върху изтощения ми организъмъ. Бяхъ се нагласила добре. Преместиха ме въ болницата на затвора...

По време на моята акция въ "Бургтеатъръ" баща ми се намиралъ въ Царибродъ, където отишелъ да продава къщата ни. Билъ я вече продалъ, взелъ парите и търсилъ начинъ да ги препрати, когато една сутринь идва известието за убийството на Паница. Той билъ въ чаршията, въ дюкяна на свой приятель, когато този четелъ гласно сръбски вестникъ. Прочелъ му първо, че Паница загиналъ въ Виена и баща ми казалъ: "Добре му са сторили; сръбско куче". Но приятелътъ продължилъ да чете следващата фраза — кой го е убилъ — моето име. Така неочакванъ е билъ удара, че баща ми припадналъ. И още докато се опитвали да го свестятъ, пристигнали сръбски стражари да го арестуватъ. Сърбите са били бясни отъ загубата на едно такова ценно оръдие; и не можейки мене да затриятъ, арестуватъ невинния ми баща... 

Още следъ първото заседание се виде, че азъ не съмъ въ състоя­ние седнала да "следя", по-право да присътствувамъ на процеса. Требваше да лежа и затова ме довеждаха и отвеждаха на носилка, увита въ одеало. Както при следствието, така и на процеса, се нала­гаше да има преводчикъ. Презъ цялото следствие преводчикъ 6е Алфредъ Фуряковичъ, хърватъ по рождение...Вечерь ме връщаха въ болницата, капнала отъ умора и съ болки въ гърдите и бъбреците...

Присъдата 6е произнесена късно вечерьта на 2 октомврий 1925 г. Не бяхъ нито изненадана, нито натъжена — чувствувахъ облекче­ние — свърши се това разкарвание на носилка, това напрежение. Очаквахъ смъртна присъда, защото не знаехъ, че Австрия била премахнала смъртното наказание. Осемь години затворъ ми се виде много малко. Втората часть на присъдата, която гласила, че поради здравословното ми състояние тя не може да бъде приложена, не съмъ нито чула, нито разбрала. За менъ 6е важно, че цельта — една открита трибуна за нашата кауза — 6е постигната. По този поводъ светътъ требваше да чуе за ужасите на робството въ нашата родина...Единъ день пристигатъ въ болничната стая председателя на съда и моя адвокатъ и ми съобщаватъ, че съмъ свободна. Допълнително ще ми съобщатъ за определеното време на тръгването. Бехъ много изтощена вече за такова силно вълнение. Мисъльта, че ще видя пакъ любимите хора, бе за мене необхватна; сърдцето ми от­слабнало и съмъ загубила съзнание...Моето освобождение е станало възможно поради съществуването на единъ австрийски законъ, споредъ който, ако некой осъденъ не е здравословно въ състояние да излежи наказанието, се освобождава...

Моятъ процесъ, и главно самата акция, е предизвикала големъ ентусиазъмъ въ България. Вестниците са били пълни съ подробности. Азъ не знаехъ нищо отъ това. Когато се завърнахъ, Радко ми подари всички вестници, които са писали по този случай, подвързани...Повече отъ четвъртъ столетие го следвамъ като сенка, рамо до рамо въ добро и зло, при незгоди и премеждия; и така ще бъде докато е рекълъ Богъ."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Август 26, 2015, 10:14:04 am

ТОДОРЪ АЛЕКСАНДРОВЪ - Иванъ Михайловъ, Спомени II

http://strumski.com/biblioteka/?id=437

"Въпреки изпитанията отъ миналото и зловещите решения въ Парижъ, македонското движение започна следъ войната свой новъ възходъ, начело съ ВМРО. Съ тоя възходъ неразривно свързано ще остане името на Тодоръ Александровъ...Подиръ свършека на големата европейска война — края на 1918 г. — се озовахъ при Тодоръ Александров, въ канцеларията на Задграничното Представителство на ВМРО. Тамъ Тодоръ идваше всеки день и оставаше до обедь. Моята работа бе въ същность само съ него...Той не започваше нещо неизвестно въ миналото на нашия на­родъ. Той, обаче, посочи при едно почти катастрофално смущение въ българската душа, че връщане назадъ, изневера къмъ миналото не може да има, отказване отъ пътя на българщината не може да се допустне. Името на Тодоръ ще остане историческо. Извършеното отъ него не беше безъ влияние и върху обществените настроения всредъ цялата българска народность; а имаше отгласъ и надалече. Заслугата на ВМРО следъ 1918 година е по-голема отъ тая презъ 1910 година и поради това, че сега бе въ опасность духътъ на целокупната българщина...

Въ началото на 1913 год. Тодоръ се намира въ щаба на Трета бригада на Македонското опълчение, а по време на междусъюзни­ческата война принася съ другарите си големи услуги на българската осма Тунджанска дивизия. Следъ 1913 год. и до началото на първата световна война е инспириралъ и oрганизиралъ революционните действия на ВМРО срещу новонастъпилото робство (сръбско и гръцко) въ Македония. Следъ приключване на първата световна война възстановява връзките съ поробените части на Македония; чрезъ куриери събира сведения за вършените отъ сърби и гърци насилия и ги прави об­ществено достояние.

Презъ пролетьта на 1920 г. замина съ чета въ Македония, където наново възстанови ВМРО и постави предъ световното вни­мание неразрешения македонски въпросъ. Най-отличителното у Тодора беше туй, че подиръ думите му идваха дела. Идеите му всякога се отличаваха съ практически усетъ, съ здрава мисъль, безъ да са лишени отъ дълбочина и оригиналность. Потърсите ли у него темперамента — ще намерите деловия темпераментъ на единъ силенъ човекъ. Въ лицето на Тодора акцията бе намерила майстора си, чиято мощь се проявяваше ед­накво когато требваше да се замисли, когато требваше да се започне, когато требваше да се преследва и да се завърши нещо. Той бе сякашъ роденъ за борба; стихията му бе въ преодоля­ването на трудностите. Въ моменти на непрогледни разочарования, въ времена, които не беха така бедни откъмъ стари македонски дей­ци, запознати съ народа, не случайно се яви на чело Тодоръ; волята му беше изключителна и само тя можеше да се изпречи противъ сляпото въ събитията и срещу хаоса на развалините. Съ него скоро се нареждаха ратници, подиръ него можеха да дойдатъ и други,но пръвъ се втурваше той.

Съ вродена решителность, не плашейки се отъ отговорность предъ големината на предприятията, той като-че по интуиция долавя­ше моментите. Много отъ постъпките му оставаха да бъдатъ догон­вани отъ мудните умове на другите. Въ това отношение Тодоръ е проявявалъ замаха на общественикъ отъ големъ калибъръ; такъвъ човекъ не чака и бабите да видятъ дадена нужда, за да удобрятъ избрания отъ него пъть. Такъвъ е примера съ делото на Алексан­дрова подиръ 1918 година, — време на спорове и резигнации, на приказки и разсъждения, когато отечеството имаше нужда само отъ работа. Ако най-трудната задача за единъ военачалникъ е да стегне редовете не разпръснатите войски и да ги поведе отново къмъ победа, Тодоръ се показа блестящъ водачъ на целъ разпръснатъ и обърканъ народъ; при фаталенъ исторически завой спаси отъ сгромолясване колата на македонското бъдеще и я насочи изъ пътя на народните идеали и интереси.

Реалистъ въ долавянето на нуждите и на моментите, той бе такъвъ и при подбора на хората: преценяваше ги не по думите имъ, не даже и по ума имъ само, а чрезъ проверка въ дело. Той съумеваше бързо и точно да познае некого, за когото у васъ бавно и несигурно се е формирало мнение и трудно сте могли да схванете преодоляващото му качество. Когато се явяваше новъ охотникъ запостъпване въ редовете на ВМРО, четници и войводи си пошушваха: "Ще ходи при терезията (кантаря)", т.е. — при Тодора, за да го премери.

Че до Александрова революционна Македония не познава по-крупенъ конспираторъ отъ него — едва ли може да се оспорва. Както въ скрояването на изолиранъ ударъ, тъй и при постройка на цело действие, той даваше отпечатъка на незаменимия Алек­сандровски методъ, въ основата на който бе правилото: по-добре е да замислимъ малко, но да го осъществимъ, отколкото много нещо да проектираме и да остане неизпълнено. Неговата проницателность като стрела се спускаше върху най-деликатния и труденъ моментъ на едно изпълнение; него се стараеше да осветли, да разучи и да разреши. Въ комплекса на единъ планъ безпогрешно определяше местото на личната храбрость, на осторожностьта и на техническия похватъ. Еднакво надеждно боравеше и съ повече и съ по-малко разполагаеми сили. За намеренията на противника се досещаше на­време и не еднажъ, преди още да е атакуванъ, заемаше позиция,която разбъркваше съображенията му и го поставяше въ морална залисия. Колкото беше страшенъ въ прямия ударъ, толкова бе загадъченъ и страшенъ за неприятеля при избора на маневрата, на обхода издалече.

Народътъ познава Александрова и ще го предава въ легендата повече като светия, отколкото като герой. Осанката му и въ най-дребните прояви вдъхваше страхопочитание. Тихия му и бавенъ говоръ, даже и мълчанието му по-авторитетно се налагаха, отколкото красноречието на единъ ораторъ. Волята му се бе наложила преди всичко на самия него; всички прищевки на организма и волности на духа отстъпваха предъ нея. Не е ли чудно, че при най-неблагоприятни условия за животъ презъ дълги години, той живя съ мерка и редъ, намираше време редовно да се нахрани, да почине, да пътува, да работи; при неимоверна претрупаность съ работа успяваше да се вгледа въ много страни на обществения животъ изобщо, да следи политиката, да научи и френски езикъ, като отделя отъ минутите си за сънь; да понася и студъ, и умора, и гладъ. Неговото трудолюбие и самодисциплинираность са пословични. Последенъ заспиваше, пръвъ се събуждаше и се залавяше за работа, ог­ромна, но подредена и експедитивно привършена отъ него.

Обноската му бе пропита съ вежливость от скромность. Той не бе небреженъ спрямо никого, нито спрямо себе си. Силната му па­меть му помагаше да не забравя хилядите познати; виждайки, че не ги е забравилъ, селяните затвърдяваха преданностьта си къмъ него; те го наричаха "Стария". Може би тия прости хора верваха въ успеха на борбата покрай верата имъ въ самия Тодоръ. Но и той лично всекога е билъ оптимистъ, фанатично верваше въ успеха на Делото. За този успехъ той допринасяше главно съ моралната си мощъ, както и успехите на нашето движение наричаше преди всичко морални. Духътъ на македонската революция Тодоръ позна­ваше основно, а самъ беше негово олицетворение.Първостепененъ борецъ, Тодоръ Александровъ вдъхновяваше борбата и създаваше борци. Защото преди да си служи съ оръжието, той владееше надъ душите.

Като характеристика за Т. Александровъ Медаровъ казва след­ното:
"Тодоръ говореше заповеднически, дори когато думите му бяха едва чути. И смъртни присъди издаваше съ най-лекия и приятенъ гласъ. Никакви нерви. Абсолютно никаква нервность, но и никакви песни, свирене или веселба.. Вечно наведенъ надъ колената, пише де­нонощно. Когато сме малко четници, двама или трима, и той вижда, че часовоятъ е изморенъ или му се дреме, веднага самъ застава на постъ като часовой. Не го интересуваше какво ще се готви днесъ. Каквато и да е манджа. Нито пъкъ го интересуваше на какво ще спи. Много малко спеше. И когато си лягаше, казваше на часовоя: "Щомъ дойде някое писмо, или някой човекъ, веднага ще ме събудите! "Така и правехме. Дойде някое писмо нощеска. Ние го събуждаме веднага. Покриваме го съ нашите пелерини, той чете писмото при фенерче, батерийка. Когато сме били и въ най-опасно положение, той не е давалъ никакъвъ нервенъ видъ...

Тодоръ не можеше да понася никакъ другарите да вършатъ нещо некрасиво, или да говорятъ неприлично. Въ момента нищо няма да ти продума. Но той ще те начека, ще ти го каже, ама ще те боли...Той си носеше вода въ матерка. Преди да пие, пита другаригe:— Ще пие ли някой отъ васъ?Той я носи, ние пиемъ...Той забраняваше да му викатъ "господине". Викаха му или "бай Тодоре" или "дядо Тодоре" или само "Тодоре". А помеждуси ние предимно казвахме Старио. А на него "бай Тодоре". Това е обикновено. Така и въ писмата му пишехме. Когато някой отъ селянитЬ въ началото му казваше "господинъ Тодоре", той го пре­сичаше:— "Азъ не съмъ господинъ! Другъ пъть да не ми викашъ господинъ! Азъ си имамъ име. Господиновци са ония, които на зеле­ната маса разделиха Македония."

Когато виждаше някой четникъ да си събува царвулите и си разпасва патрондаша преди да легне да спи, още на другия день той ще чуе гласа на Тодора:— Хайде, момче, ти ще занесешъ пощата въ Кюстендилъ и да си починешъ, виждамъ доста си се изморилъ, сваляшъ патрондаша, събувашъ царвулите; доста си изморенъ, та иди тамъ, азъ ще ти пиша кога да дойдешъ. Пъкъ няма да му пише никакъ, разбира се. Не помагаха никак­ви молби...Просто взелъ 6е душата на селяните. Когато го убиха, селяните знаеха, че е убитъ отъ противниците на Македония. И го оплакаха като свой."   

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Август 28, 2015, 12:37:34 pm

ЕФРЕМ ЧУЧКОВ от Щип, Македония (1870 - 1923)


"Той бе втората авторитетна личность на ВМРО средъ нелегалните й дейци, подиръ Тодоръ Алек­сандровъ, въ новата борба. За кратко е билъ и членъ въ Централния Комитетъ, презъ турския режимъ, а също войвода въ Щипско и други околии. Чучковъ се бе подвизавалъ изъ Малешевско 25 години по-рано, като учитель и революционенъ ръководитель. Следъ като бе напустналъ заедно съ Гоце Делчевъ софийското военно училище и тръгналъ като агитаторъ средъ поробения народъ, най-големиятъ си успехъ той отбеляза въ този край. Сега, още като се бе чуло, че той е стигналъ съ чета, почти всичките малешевски села са били завла­дяни психологически. Спомените отъ некогашната му работа не са били изчезнали; името му запазено въ голямо обаяние.

Безъ да става нужда отъ премного трудъ, немирните елементи се поставятъ подъ знамето на тайната организация. Качаците, меж­ду които някои са действително неукротими, се прислоняватъ при Чучкова като при старъ приятель. Съ тяхъ той се носи бащински; го­вори напълно техния диалектъ; познава манталитета имъ. Една не­гова дума е достатъчна да се жертвуватъ въ името на освободи­телната идея тъкмо тези, които до скоро бяха неподатливи на дисци­плина като горски пилета. Не са малцина нелегалните въ нашето дело, които са импони­рали на селската маса чрезъ юнашката си фигура и държанието; отъ които лъха смелость и сила. Други са спечелвали доверието на народа безъ сянка отъ подобенъ ефектъ, а съ простата си обноска, чрезъ някакво естествено приравняване съ селяните и еснафа, безъ да изгубятъ съ това нищо отъ авторитета си. До голяма степень и Александровъ притежаваше тая черта, но у него въздействуваше и аскетическата му осанка, и пронизителните черни очи; а у Чучкова и това немаше. Простата обноска у него бе намерила първообраза си. Тоя дребничъкъ и скроменъ човекъ е нещо внушително като проповедникъ на бунтъ всредъ нашите селяни. На техъ харесва и външностьта му, която бе точенъ противовесъ на бабаитските фигури. Низъкъ; имаше изразъ какъвто се среща тъй често у възстарите наши заморени селяни; малко прегърбенъ; маниери и говоръ напъл­но народни. Ако се преоблече въ бедна селска носия, би билъ взетъ за някой отъ най-простите и невзрачни колибари...

Така че, следъ двадесеть и петь изтекли години Малешевско на­ново укриваше стария си ръководитель и следваше пътя указанъ отъ първата клетва. Презъ пролетьта на 1923 г. го видяхъ въ едно село. И тукъ спеше съ по-голямо удоволствие изъ плевните, отколкото въ селските стаи. Смукаше отъ време на време по глътка ракия отъ малко шишен­це съ дървена, промушена запушалка, като го подаваше на селяните и четниците около него. На колана му нямаше револверъ и го запитахъ не носи ли оръжие. — "А, ето го тамъ пищолчето, надъ греда­та" — ми отговори. Полюбопитствахъ да видя револвера му. Калъфа бе натъпканъ съ сено, затиснало и патроните. Безъ основно прочистване не би могло да се стреля съ тоя нагантъ. Пушката му 6е по-чиста; и тя окачена на гредата. Очевидно, бай Ефремъ разчиташе за трудни моменти на пушката си и на левентите около него.

Въ селото бе пристигналъ комуниста Димо хаджи Димовъ, съ когото Чучковъ бе познатъ отъ времето на Гоце ДЬлчевъ. Поприказ­ваха два-три часа върху една грамада отъ камъни и хаджи Димовъ замина. Като останахме насаме, ми каза: "Хаджията дошелъ да ми пее неговата песень. Казахъ му, че азъ съмъ тамъ, където съмъ се обрекълъ още отъ младини, при нашия народъ. Има място и за него тукъ, ако желае да работи за Македония, а не за чужди програми."

Като нелегаленъ заболя и тайно бе пренесенъ въ софийската болница "Червенъ кръстъ". Почина на 1 Окт. 1923 година. За присъствието му въ болницата знаеше директорътъ й д-ръ Каракашевъ, комуто македонските борци дължатъ признателность. У мнозина отъ тяхъ живее споменътъ за голямата му човещина, български патриотизъмъ и безкористна любовь къмъ Македония. По онова време приемането на войводата Чучковъ можеше — ако би се узнало — да има твърде неприятни последици за д-ръ Каракашева.

Успяхъ еднажъ да видя въ болницата моя заслужилъ съгражданинъ. Знаехъ, че няма надежда да оздравее. Намерихъ го бодъръ. На раздяла ми каза: "Ванчо, синко! Младите работете здраво; окото ви да не мига отъ нищо. Делото требва да ce изкара до край". Това бе, смятамъ, поръчение до цялата наша младежь отъ Делчевия другарь и пръвъ нелегаленъ сътрудникъ на Александрова, който ра­боти за Македония безъ отдихъ тридесеть години." - Иванъ Михайловъ, Спомени II

http://strumski.com/biblioteka/?id=437


"Въ паметъ на Ефремъ Чучковъ
Стъмни се. Възрадванъ тръгнахъ да следвамъ чичо Ефрема. Той ми ставаше първия учитель и ме водеше къмъ Малешевско...Денуваме средъ величави девствени гори, непокътнати отъ вековете и необезпокоявани отъ злия човешки кракъ. Въ Малешевско горите на вълни се губятъ хей тамъ далечъ нейде въ хоризонта. Окото се потапя въ неузнаваема наслада. О, колко хубава е Македония въ тази си часть! Никога азъ не съмъ билъ тъй щастливъ, както подъ южното небе на Малешевско. Дните преминаватъ въ някакво си блажено опиянение. Тукъ, въ благоухаещия въздухъ на дивните малешевски планини, при общуването ми съ винаги веселия Чучковъ, при изгревъ и залезъ на слънцето, азъ за пръвъ пътъ станахъ щастливъ, азъ се преродихъ. "Азъ каня всеки българинъ да посети тая часть на Македония, за да може по-силно да обикне Родината си..." - често ми казваше Чучковъ..." - Панчо Михайлов, "В страната на сълзите"

http://strumski.com/biblioteka/?id=513

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Август 29, 2015, 08:45:33 pm

ЛЮБОМИР ВЕСОВ от Велес, Македония (1892 - 1922)

български революционер, офицер и поет, деец на Македонското студентско дружество "Вардар“, окръжен войвода на ВМРО

Към своите

Догарят сетни скрити сили -
О, аз съм смъртно наранен,
До братски редове могили
Нов гроб е зинал и за мен.
Спомнете ме, о мили.

Вам черна птица предвести ли
Сълзи и скръбна пустота,
Край родна стряха зли сибили
Не минаха ли през нощта?
Спомнете ме, о мили.

Летете птици тъмнокрили
Към роден дом, вестете скръб,
Вестете там, че са убили
Едничък Син, любим и скъп.
Спомнете ме, о мили.


"Въ Крушовско войвода бе Любомиръ Весовъ, отъ Велесъ. Фамилията му е отдавна преселена въ София, но никога не се е откъсвала отъ интереса си за Македония. Целото си образо­вание, включително университетското, е получилъ въ България. Любомиръ вдъхваше доверие съ своята естественость и прямота. Разговаряйки съ него, чувствува се вродената му скромность; и не получавате бързо убеждение, че имате работа съ много издигнатъ, културенъ човекъ. Но безъ да има нужда отъ вторъ разговоръ, разделяте се отъ него убеденъ, че притежава непоклатими убеждения, и способенъ всекакъ да ги брани, макаръ да не е пледиралъ съ много думи предъ васъ. Подобни положителни характери, нада­рени съ идеализъмъ, са най-ценните елементи, бихъ казалъ съставляватъ гръбнака на всеко обществено дело, и особено на ръководния идеенъ елитъ въ народните освободителни борби. И Весовъ както и Кушевъ, беха добре подготвени практически за дейность, свързана съ лишения и рискове; презъ целата първа война беха офицери на фронта. Весовъ бе също и поетъ. Загина на 3 ноемврий 1922 г. при село Острилци, Крушевско, въ сражение срещу сърбите." - Иванъ Михайловъ, Спомени II

http://strumski.com/biblioteka/?id=437

"Раздяла
Въ паметъ на Весовъ и Кушевъ
"Г-нъ Чавдаръ, нося ви бърза поща отъ Богданъ..." Побързахъ да отворя пакета съ писмата. Не зная защо огненъ трепетъ пропълзя изъ душата ми и азъ инстинктивно въздъхнахъ. Някакво предчувствие подкоси жилавата ми снага, а ръцете отказаха да ми се подчиняватъ. "...Твоите другари Любомиръ Весовъ и Илия Кушевъ загинаха въ безсмъртна величава борба съ общия врагъ на българското племе при стените на борческо Крушево и исторически Вардаръ. Миръ на праха имъ!"

Ледна болка разтърси снагата ми и почувствувахъ душата си въ мъгла. Гръдьта ми се проби отъ мечъ. Кръвьта се сля съ мисъльта ми. Ръцете увиснаха, краката се подкосиха, а въ погледа ми искряха огнени звезди топящи се въ неизвестность и тъга. Чувствувахъ ръката, свита въ юмрукъ чиличенъ, да сочи карабината къмъ западъ...Когато се опомнихъ, усетихъ дълга къмъ Македония да ме крепи.

Любомиръ Весовъ и Илия Кушевъ бяха войводи. Заминаваха съ чети за Велешко. Менъ се падна честьта да придружа тия хвъркати юнаци до брега на мътенъ кървавъ Вардаръ. Споменътъ отъ тоя ми маршъ съ тяхъ дълбоко се вряза въ паметьта ми и зъбътъ на времето не ще успее да го запрати въ забвение. Пътувахъ съ мълчаливци - двамата мълчеха. Въ мълчание живееха своя животъ. Денемъ сгушени единъ до другъ се вслушваха въ пулса на Македония, когато надъ тяхъ слънцето жестоко хвърляше своя жаръ. Дните бавно течеха. Често поглеждаха часовниците си. И когато нощъ падаше надъ тая земя, де всичко тръпне въ мъка и горесть и когато всички хора отъ долините навлизаха въ съня, Весовъ и Кушевъ ставаха и водеха другарите си на пъть далеченъ, но желанъ. Напредъ вървяха войводите, а следъ тяхъ редица отъ левенти юнаци. Отъ върховете на планините къмъ бреговете на Вардаръ слизаха великаните Весовъ и Кушевъ и бързаха къмъ...Голгота.

Въ день на велика радость, призори подъ ниския врежъ, де е текла най-благородната българска кръвь - четите се спряха на станъ. Предъ насъ древния Вардаръ съ своята епопея, на брега на който Любе се изправи, за да изплаче своята любовъ: "О, свещена река! Защо сънливо плискашъ живи си води? Нима не чувствувашъ юначните крака на твоите братя, дошли тукъ да влеятъ животъ, светлина, любовь? Стоимъ тукъ предъ гъвкавото ти тяло съ безаветна любовъ къмъ тебъ и втори пъть ти даваме клетва за верно служене народу." И Вардаръ заплиска бурните си води, целувайки бреговете съ бялата си гръдь, така много въ миналото опръсквана отъ алена българска кръвь и шумно ни приветствува...

Денятъ мина въ мъчително очакване на нощьта. Вардаръ, отстоящъ на 20 крачки отъ насъ, продължаваше своята жестока песень, тоновете на която бяха огненъ зовъ къмъ всичко дейно и идейно българско за свещена борба съ вековенъ врагъ...Прелиствахъ миналото и чертаехъ бъдещето. Хвъркати юнаци летятъ надъ гори, поля, реки и сеятъ семето на свободата изъ Битолско - Охридско - Македония. Десетгодишна революционна борба и знамето на живота се развява надъ бунтарско Крушево за да прикове на укоръ и порицание "хуманна" и "човеколюбива" Европа. Следъ още десетки години ето и цялото българско племе на станъ за люта брань при Шаръ, Охридъ, Черна, Вардаръ, Струма и Егея...Корабокрушение!...Затишие!...Ново светло знаме, нови борби...Надъ тая земя, напоена съ много кръвь и натискана отъ могили отъ кости, безсмъртни духове витаятъ и ни будятъ. Въ Македония отново ще закипи революционната борба, въ която тирана ще намери своя залезъ, а бореца народъ - свещени права...

При стените на борческо Крушево и живописенъ Велесъ два великана чрезъ смъртьта се родиха. На една отъ най-чаровните невъзпяти до сега македонски планини два юнака лежатъ съ карабини въ ръка и зовъ за мъсть. Да целунемъ паметьта на Весовъ и Кушевъ, които въ собствената си смърть съзряха безсмъртието на тая страна, що навредъ се зове - страната на вечните сълзи." - Панчо Михайлов, "В страната на сълзите"

http://strumski.com/biblioteka/?id=513

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Септември 06, 2015, 09:25:30 am

ТРИДЕСЕТ ГОДИНИ НАЗАД - Коте Попстоянов, летописец на Разловското въстание, син на п. Стоян Разловски

"Между планините Голак и Средна, от памтивека облечени в дъбови и букови дървета, бистро и бързо се промъква реката Брегалница. Тук, на еднакво почти разстояние от околните Пианец, Кочанско и Малешево, на големия солунски път се намира селото Разловца. Населението на това село е изключително българско...

Настъпи хиляда осемстотин седемдесет и петата година. Още от зимата като вятър се пренесе вестта между населението, че тая година ще има въстание, но незнайно как и где. Тази новина се предаваше от уста на уста и се държеше под камък. По-учените, по-заможните започнаха да разговарят, взеха да беседват. Случеше се да се съберат 5—10 души и предметът за разговор сам дохажда на устните им. Старият почне да разправя, как бил слушал някога, че руските царе имали от старо клетва да освободят християнския свят от турците. Това време, както изглежда, трябва да е дошло, но за това е нужно да се вдигне въстание. Друг пък на това отгоре добави, че наистина е дошъл часът на въстание, но то изисква много пари и оръжие, каквото се намира само у турските търговци. Тия спънки, обаче, лесно разрешава друг от беседващите, който им доказва, че нашите български юнаци и с ръждясали пищови ще съумеят да си набавят оръжие и джепане от самите турци...

Както и да е, в три месеца отгоре, бидоха накупени достатъчно револвери и двуцевни пушки; направи се даже едно свилено знаме, което трябваше да се развява над Малешевските и Осоговски планини. Това знаме представляваше един огнен лъв без корона, върху жълто поле. То беше красива изработка на учителките баба Неделя и дъщеря й Станислава Караиванови. И днес още то се съхранява от Димитър Беровски. Тези учителки по-преди учителствуваха във Воден, дето биваха подлагани на много гонения от страна на гръцкия солунски владика, който настоятелно искаше да убеди воденци, че него трябва да слушат и че там са нужни само гръцки учители... 

В полите на планината Голак има една хубава местност, Каладжерджево, собственост на п. Стоян. Това място беше определено за съвещание на въстаниците. Тук те взеха едно решение, което преследваше главно организирването на въстанието. Според това решение Димитър Беровски трябваше да обиколи с помощта на една малка четица околиите: Малешевско, Радовишко, Струмишко, Петричко и Мелничко. Навред той ще трябва да съобщи на мъжкото население да бъде готово и щом чуят за въстанието да вземат сами оръжието, а жените, децата и стоката да доведат в планините. Самият план на въстанието беше да се повдигнат най-напред пеянечките села, после да навлязат в околните турски поселения, а главно Царево село и ги очистят от всякакъв турски елемент. След това въстаниците от Пиянеца ще преминат в Малешевската област, дето ще се каже на българското население, че който не е с нас, той е против нас и ще се гони еднакво с турците, а турци, колкото се намерят, ще бъдат избити. Оттам въстаническите сили трябваше да се опътят за с. Берово, дето има една цяла махала турска, която ще бъде изгорена и след като бъде избито всичкото турско население ще се рекрутират нови сили за подкрепление на въстаническото тяло, защото тук българското население е по-голямо и готово да воюва за своята независимост. Така разширено, въстанието ще премине към с. Пехчево, дето около 700 кьщи са турски и 100-тина пък български с мюдурлук, което също тъй трябваше да се предаде на сеч и пожар...

Следобед пак всички въстаници се събраха и Д. Беровски предложи на пръв план да заминат за Малешевско и посетят всички български села до Берово, а за по-нататък щеше да се обмисли после. И това се прие заедно с предложението на Цоне Спасев, който искаше половината от четата да остане в с. Разловца до окончателното му изпразване. Това обаче ослаби значително силите на въстаниците и доведе до непоправими последствия. Но както и да е, п. Стоян и Д. Беровски възседнаха по един кон, развиха знамето и потеглиха за Малешевско. Числото на дружината възлизаше до 30—40 души. Неописуема радост се рисуваше върху лицата на всички. Всякой говори, всякой иска нещо, ти слушаш, отговаряш и не можеш да разбереш кой що говори, кой що иска от радост. Първото село, в което влязоха другарите, беше Митрошинци...

Високите чиновници от Царево село скроиха един особен план на действия против въстанието, за виновник на което те напълно считаха п. Стоян Разловски. Те много добре знаеха значението на поповете между простото население, което току-що бе изплувало на повърхността на черковните борби, които то олицетворяваше в свещеническия сан...Всичките тия разпоредби и наводнения на десетки батальони аскер по села и каази рисуват доста ярко сериозното внимание, що бе обърнало Разловското въстание върху себе си. Кел Хасан паша дори, разярен като звяр, трябваше с цял табор войска да дойде из Тракия чак в Кюстендил, който за малко не стана театър на турското разорение. Малка част от войските на тоз паша се установи тук, а останалите продължиха пътя си към с. Разловца и развълнуваното Малешевско. Те биваха придружени из своя път от стотина гладни башибозуци и подобно на хайка, като откриха огън от всички страни, почнаха да изкарват избягалите в планината селяни. Картината, която е представлявала тая смъртоносна гонка, била ужасна...

Коте Карчов, от друга страна, също тъй изгубен от другарите, намерил п. Стоян, който все още безизходно се скитал из планините. Последният възнамерил и убедил другаря си да отидат в Рилския манастир, игуменът на който бил от числото на съмишлениците и негов познат. Коте Карчов одобрил този план и съгласно взетото решение те минали Малешево, Пиянец, Джумалийско, дето намерили и Илия Горанов, също тъй изгубен от дружината и най-после дочули екота на буйната манастирска река. Поп Стоян твърде добре знаял колко скъпо би коствувало на обителта едно тяхно появление пред манастирските слуги, затова трябвало да се търси друга възможност да проникнат до предполагаемия покровител, отец Панталеймон (така беше името на игумена на Рилския манастир). От друга страна, нощем тук влизането беше невъзможно, защото, според заведения обичай, вратите на манастира биваха залоствани всяка вечер още във видело. А между това, времето минувало и вече клепалото възвестявало обед в стените на манастира. Това насърчило донякъде п. Стоян и му дало повод да допусне, че даже ако би имало полицейски хора, те ще бъдат заняти с обеда и няма да го съпикасят. С това предположение той оставил камата и двустволовата си пушка при двамата свои другари и наметнат с една дълга черна дреха, която донякъде мязала на попско расо, се упътил към самоковската врата, като не забравил да пъхне револвера в един от джобовете си. Влязъл п. Стоян през широките манастирски врати и право тегли към помещението на игумена. Кое-как той достигнал под стаите, които стоят успоредно с храма, но за нещастие тук пред него се изпречва един от калугерите, добър приятел на турците, и го спира...Така п. Стоян решил да чака последния си час, като изказал съжаление, че не последният, а първият куршум е назначен от орисията му да отправи срещу собствения си череп. Това негово решение, въпреки изгодната обстановка, която му даваше възможност да убие най-малко петима души преди себе си, съдържаше едно рядко християнско самопожертвувание, което съображаваше спасението на обителта от напаст. На третия ден въоръжените заптиета обиколили вратата на затвора и с един пандур начело отключили тежката брава, една сянка се мръднала в тъмния кът на затвора и наближила към вратата. Това бил п. Стоян. При самия вид на въжето, което се виело в ръцете на едното от заптиетата, и при вида на обтегнатите пушки към себе си — той се досетил за какво го викат и излишно било да му казват, че трябва да се готви за път. Последен път и най-силно по лицето му се изрисувало едно явно колебание, но — взето един път решението, той трябвало да му се подчини. Тогава под претекст, че си забравил дрехата, п. Стоян се връща обратно в затвора и. . . един гърмеж долетял из дълбочините на кулата, който събудил ехото на заспалата обител. Така довърши своето отечествено дело великият безизвестен герой п. Стоян Разловски. Неговото тяло стояло два дена незарито и чак на третия ден братята го погребали в манастирската гробница...

Четата, време е да се повърнем към нея, значително намаляваше и много от момчетата се бяха разпръснали по разни страни. Тя не можеше да има никакви съобщения с другари, съмишленици, нито с народа. А, между това, зимата почна да дава своите предисловия и вече доста осезателно напомняше за себе си. Тогава останалата част от въстаниците, заобиколиха из някои и други местности и вредом съветваха населението да седи мирно и предвид на настъпающата зима и голямата турска сила. Много мъчно ставаше на момчетата, когато биваха принудени да слушат упреците и негодуванията на населението, което сърдито им говореше: „Де ви е Дядо Ильо, който щеше да дойде уж с 3000 души? Де е Сърбия, която при първа пушка щеше да нахлуе в тая робска земя?"

Окуражени от отсъствието на Дядо Ильо и слуховете за очертанието на новите граници, пиянечките турци намислиха да изиграят една хубава шега на българите. Нашествието на Хафъз паша от Скопие, което последва едва една седмица след отпътуването на войводите в Цариград, беше резултат на тоя отмъстителен замисъл. Затова с неговото нахлуване в областта на Пиянец ние виждаме как местните турци, придружени от всичкия башибозук из Кочанско, грабват наново оръжието и озверени се устремяват за отмъщение. В тях имаше доволно много оръжие, защото по-голямата част, и то преиумуществено по-хубавите пушки, те скриха и запазиха за себе си, като колкото за лице предадоха на Дядо Ильо ония, които им бяха излишни или съвсем негодни за работа. Българското население беше сравнително лошо въоръжено и след няколко изстрела изпразни цялата местност в един ден. Това стана тъй ненадейно, щото всичките 34 пиянечки чисто български села, а особено с. Цръквинец, което най-много имаше да дължи за своята слава — останаха с всичките си покъщнини и стада на разположението на победителите. В добавък на това, много от тия села бидоха опожарени, а мястото на някои от тях, като Долни и Горни Цръквинец и съседното с тях с. Очипаля, след тия грозни събития можеше да се определи само по пушека и черните пепелища. И тъй лишени от всякакъв поминък, нещастните бежанци се упътиха за Кюстендил, осланяйки се само на милостта на свободното кюстендилско население. И наистина те тук можаха да се радват на добър прием на българите: изпразнените турски къщи и техните пълни житници се отвориха, за да дадат подслон и храна на тоя злочест народ; фурни, нарочно устроени вадеха ежедневно хляб за бежанците, дрехи и помощи се сипеха отвред като признак на братския прием на кюстендилци, без който те щяха да паднат в най-отчаяно бедствие. Обаче те не забравяха своето родно място...

Около това време въпросите на Балканския полуостров бяха взели вече по-друго направление — те преминаха под компетентността на великите заинтересовани сили. Европейският концерт пренесе разискванията от селцето "Свети Стефан" в Берлин, който срути съзиданото със стотици хиляди трупове и продължи робството на един цял неколкомилионен народ. Вцепенението и разочарованието, които последваха от скования тук договор, парализираха енергията на най-пламенните дейци от онова време. Те се чувствуваха уморени, за да тръгнат наново по трудния, трънлив път на национално събуждане. Това те оставиха като завет на грядущите поколения..."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Септември 08, 2015, 08:46:54 am

Охридска пролет 1881 - Димитър Е. Спространов

"На светлата памет на дедите ми Наум и Ангел Спространови, работили и страдали за свободата на Македония
Авторът

Робевци бяха издънка на едни от най-старите охридски родове. Легендата говореше, че са потомци на най-близките съратници на цар Самуила, борци и създатели на Охридска България. Търговци на кожи, най-доходното и благородно занятие, те бяха много пътували - бяха ходили и в Липиска и Беч, прехвърляли Синьото море и стигали до Дубровник и Венеция. Оттам бяха донесли знания, опит и вкус към хубавото и затова къщата им напомняше дворците на венецианските благородници. Търговията и богатството за тях не бяха цел, а средство, за да могат да живеят добре и да работят за благото и свободата на народа си...

Доктор Константин Робев, най-старият от Робевци, бе завършил в Беч. Той с право се ползуваше с уважението и почитта на съгражданите си - те го ценяха не само като отличен лекар, но и за неговия добър характер и обич към народа. Той обичаше от време на време да събира у дома приятелите си и някои от по-първите граждани на града. Те приказваха, обсъждаха някой и друг народен въпрос, набелязваха някое народополезно начинание. И тая вечер в просторната горница, наредена за гости на втория кат на старата господарска къща се бяха събрали някои от приятелите и познатите на доктора...Доктор Робев се понамести по-удобно на миндера, протегна ръка към жаравата и каза:
- Е, драги приятели, такъв ни бил късметът. Нашите сънародници от Горна България се освободиха, а ние си останахме клети сираци. За нас не изгря свободата. Грехота е от Бога и срамота от людето да седим със скръстени ръце и да чакаме да се отървем от турския ярем. Никой няма да ни поднесе свободата на тепсия, сами ще трябва да си я извоюваме. Да си спомним какво беше някога - нашето минало ни учи, че спасението ни е в борбата. Вдигнахме се против фанариотите и ги прогонихме. Лека ли беше борбата за българска черква и книга?
Стрико Климе се размърда на мястото си. Кротките му очи загоряха:
- В тая борба не загинаха ли и двамата Миладина? Ех, че бяха мъже - големият, Димитър - огън, а малкият, Костадин - сладкодумец и песнопоец. Не страда ли и Григор Пърличев за рода си, за българщината?
Докторът одобрително кимна с глава:
- Така беше, Клименте, те ни поведоха и успяхме. Време е да почнем отново, ние да поведем младите към нова борба. С черковната борба се свърши, трябва да се почне борба за национално, политическо освобождение. Сега положението е по-благоприятно от по-рано - имаме българско княжество. Утре и Румелия ще се присъедини към него. Тогава ще дойде и нашият ред - те ще ни подкрепят и подпомогнат в борбата...

Кулата на Оломан бег се издигаше на една скалиста височина. На два ката, изградена от сиви, неодялани камъни, тя приличаше повече на старинна крепост, отколкото на сграда за живеене. Малките прозорчета на долния кат напомняха бойници, пригодни за отблъскване на вражески пристъпи...Обикновено Оломан бег живееше в Дебър, където имаше богато наредена къща, в която се намираше и харемът му, но когато идваше да обиколи чифлика си, отсядаше в кулата...

Докато се хранеха, Недан разказваше за насилията и безправието, на които той и съселяните му бяха подложени от Оломан бег. Бегът ги караше да му работят почти без пари, никога не им давал това, което било уговорено, уж му работеха нивите на изполица, а винаги по-големия дял от жътвата задържал за себе си. И само някой да се осмелеше да подири правото си - биел го до смърт. Не можела мома или млада невеста спокойно да отиде за вода. Често ги отвличали и изнасилвали...
Ангел загреба с лъжицата от киселото мляко, сякаш се сети нещо, и като вдигна глава към младия Недановец, попита:
- А бе, Китане, като дойдох, татко ти загатна нещо - я Солун, я другаде - и се усмихна под мустак. И въпросително го погледна.
- На тебе мога да кажа - от Солун отидох във Влашко, там ме завари войната и влязох в българското ополчение. - Той замълча и някак особено додаде: - Бил съм се на връх Свети Никола.
- Китане, братко! - Стана и го притисна до гърдите си.
Китан, сам трогнат от тоя изблик на радост и възхищение у младия си другар, се усмихна и тайнствено прошепна:
- Ела, ела да ти покажа нещо! - И с твърда стъпка се отправи към плевнята.
Младите люде влязоха в плевнята. Обгърна ги полумрак, лъхна ги мирис на сено. Китан се пресегна и от вдлъбнатината между две греди извади една пушка и здраво я стисна в ръката си:
- С нея съм се бил...имам и патрони...триста парчета - с гордост прошепна младият домакин. Момъкът се замисли, сякаш се двоумеше нещо, и изведнъж разтвори ризата си - на гърдите му имаше завързан с връв сребърен кръст. Ангел го погледна въпросително:
- Какъв е тоя кръст?
- Георгиевски...Кръст за храброст...Сам генералът ми го даде, там, на Шипка...

У Неданови край огнището се бяха събрали цялото семейство, Ангел Момиров, който беше дошъл в Топола да види приятелите си, и Секула...Ангел изгледа насядалите край огъня и продължи:
- Никой от нас сам не може да се бори против зулумлуците на оломанбеговци и шакирбейовци, да вдигне глава срещу султана и омразната му държава и да вярва, че ще ги събори. За да освободим и себе си, и братята си, целия български народ в Македония, трябва да се съберем в Заверата и обвързани с обет и клетва, по-голяма сила от нас няма да има - тържествени и твърди прозвучаха думите му в сиромашката селска къща...

В тоя вечерен час, безмълвно и тихо, по различни улици към старата черква на свети Климента се отправиха петима души. Те се движеха предпазливо, гледаха да не смутят тишината на града, на заглъхналите улици и да не бъдат забелязани от някое недружелюбно око. В стаята на стрико Климе се събраха Константин Робев, Марко Фиданчев, Ангел Момиров, Китан Неданов и Секула...Робев се поизправи, острият му поглед обходи насядалите около него и заговори:
- Братя, ние говорихме, обмисляхме и решихме - за да се отървем от турската робия и потисничеството на султана, трябва да основем нашата Охридска Завера. Дойде часът от думи да преминем към дела. Но трябва да ви напомня, че борбата ще бъде трудна, ще иска усилия и жертви от нас, залагаме главите си...Но да не забравим и нещо друго...Клетвата! Трябва да се закълнем, че свето ще пазим тайната и че сме готови да дадем и живота си за делото на Заверата, за свободата на Македония.
Очите на стрико Климе широко се разтвориха, в тях загоря чуден огън и той възторжено каза:
- Клетвата...Да се закълнем в черквата пред статуята на свети Климента.
- Добре го рече...Да вървим! - шепнешком се съгласи Марко.
Всички преминаха двора мълчаливи и влязоха в старата вековна черква. Посрещна ги мъждукащото кандило, което от хиляда години гореше пред образа на първия български учител и просветител. Незнайният майстор бе издълбал в дървото и проницателния поглед на светия мъж, поглед, дълбок и вълнуващ, устремен във вековете, властен и пророчески, който му бе спечелил любовта и преклонението на стотици поколения, на целия български народ...

Обща покруса беше обхванала всички, сякаш слана ги беше ознобила, божия напаст ги беше връхлетяла. Но изведнъж се понесе мощен и силен глас, гласът се издигна, пълен с бодрост и вяра. Ангел Момиров запя:
Стани, стани, юнак балкански,
от сън дълбок се събуди,
срещу народа отомански
ти българите поведи.
Бодра тръпка премина по телата на годежарите. Сърцата обжегна огън и прогони покрусата, заличи отчаянието. Те подеха песента и тя зазвуча пламенна и победна като зов за борба...И нови сълзи, тоя път на умиление и надежда, овлажниха очите. Отново се емна бунтовната песен. Тя се носеше в охридската нощ като зов и клетва - изхвръкна като лястовица през прозореца, литна към родните небосклони и се понесе по цялата българска бащиния. Заслуша се езерото, приведоха Галичица и Петрино, отвъд езерото се смълча и Мокра планина. Изведнъж и те се откликнаха, подеха бунтовната песен и я разнесоха по цяло Българско...

От незапомнени времена горе, в планината, се гушеше манастирът "Слепче". Вековна букова гора го беше обхванала в своята зеленосива прегръдка, а буен планински поток, що протичаше край него, със своя ромон нарушаваше манастирската тишина и се сливаше с нея. Когато повееше вятър, гората напяваше за отколешни дни, а потокът разказваше за превратностите на манастира. Той бе видял и майсторите, които бяха положили основите му, беше свидетел как през дългите векове на мрак и потисничество манастирът беше останал светилник на родна книга и на родно българско четмо...В манастирския двор влезе керван от пет коня - Ангел Момиров и другарите му бяха дошли да изпълнят решението си - да се срещнат с Китана. Излезе да ги посрещне игуменът Андроник...Той погали Трайко по главата:
- Чие е това момче?
- Мое е - отговори клисарят.
- Ходиш ли на училище?
- Ходя.
- На кое, на гръцкото ли?
- Аз съм бугарче и си ходя на нашето, на бугарското училище...
Повея хлад и гостите побързаха да се приберат в отредената за тях горница. Стрико Климе се погрижи за вечерята. Ангел се усмихна на младия Рудар:
- Ашколсун, Трайко, добре й рече на тая гръцка лисица.
Стрико Климе каза:
- Може ли моето дете, детето на клисаря на черквата на свети Климента, да ходи в гръцка сколиа? Златниот ще ми се разсърди, ще вдигне ръката си от мене...
- Така е, стрико Климе, нали той е първият, най-старият български учител. Който се откаже от рода си, от българското четмо и книга, ти право рече - той ще вдигне ръка от него, ще го прокълне - обади се Ангел Момиров...

Оломан бег пришпори коня си и излезе напред, опна юздите и конят се дръпна назад, удари с копито в земята, и спря на двадесетина крачки от пещерата. По лицето му се четеше диво тържество, в дрезгавината изплаваше чалмата му, а вятърът полюляваше пауновото й перо. Китан го позна и си прошепна:
- Рано е още да тържествуваш!
Той се прицели и пусна куршума. Бегът се залюля и се повали на земята. Чалмата му се търколи. Китан вдигна лявата си ръка и хвана кръста за храброст, който сам генерал Столетов бе окачил на гърдите му на Шипка, с дясната ръка измъкна пищова си, насочи го към сляпото си око и натисна спусъка. Пищовът гръмна и синът на дядо Недан Моисов се опря на скалата и отпусна глава. Пукотът на пищова се блъсна в гората, ехото го поде и разнесе из цялата българска земя вестта за смъртта на Китан войвода...

Небето беше надвиснало тъмно и мрачно над стария град. Към чаршията се стичаха мъже и жени, деца и старци - осъдените щяха да бъдат откарани на заточение. Изпращачите се спущаха по стръмните улички. Край къщите на главната улица се беше стекъл целият град. От затвора горе, край езерото, се зададе конната и пешата стража. Низамите, възседнали дорестите си, с дълги опашки коне, с къси пушки, опрени на коленете, вървяха напред и разчистваха пътя. След тях със заредени пушки и натъкнати ножеве крачеха заптиетата и обграждаха купчината осъдени...Трайко не се изплаши от приклада на заптието, подскочи и се намери до баща си.
- Татко, и аз съм тука...Нямай грижа за мене...и аз като тебе няма да забравя рода си и вярата си. Ще ударя камбаната на черквата.
В първия миг стрико Климе не можа да разбере какво иска да каже син му, но очите му широко се разтвориха, озари ги светлина и той почти извика:
- Удари, Трайко, камбаната на "Свети Климента". Така я удари, че да се чуе по цяло Българско..."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Септември 18, 2015, 01:26:15 pm

БУНТОВНИ ВРЕМЕНА - Д-р Светозар Тошев, племенник на Пере Тошев от Прилеп

- документална книга за Дамян Груев
"Смилево - чисто българско село, без дори и един инородец, мъжествено устоява на фанариотските интриги.В борбата за родна българска църква, за отхвърляне господството на духовниците - фанариоти и за признаване на Българската екзархия дядо Груйо е между първите. Голям сиромах, той не се побоял от заканите на битолския гръцки владика Бенедикт, отправени към него и към селото...

Трудолюбив и ученолюбив, Дамян Груев завършва първоначалното си образование в Смилево и потегля за Битоля, където се записва ученик в българското класно училище и живее в пансиона към него...Ученолюбивият Даме Груев често обикаля край солунската българска гимназия "Св. Кирилъ и Методий" за която е слушал още в Смилево. Създадена от Екзарх Йосиф веднага след освобождението на България, тази гимназия става твърдина на българщината. Всяка година възпитаниците й се пръсват из българския юг и разнасят просвета и революционен устрем по села и градове. Мнозина от най-добрите български педагози, писатели и политически деятели са преподавали в Солунската гимназия. Между възпитаниците й бързо се разпространяват идеите на Раковски, на Левски и Ботев...

Всред македонските градове Прилеп отдавна си е извоювал особено положение. Синовете на този чисто български град имат неоспорими заслуги за народностното осъзнаване на македонските българи през Възраждането и по-късно, във времето на революционните борби, вземат дейно участие в тях...Старите манастири в околността и църквите в с. Варош са огнищата, където се е пазела българската вяра и писменост. Прилеп е между първите български градове, които се вдигат на смела борба против фанариотското гръцко духовенство. Още през 1838 г. Прилеп има българска църква. Пет години по-късно, в 1843 г., в града се открива и ново българско училище. През вековете Прилеп остава чисто български град. Град Прилеп и неговите будни синове записват светли страници във възрожденските борби на българския народ...Ученолюбието и тяхното родолюбие са известни навред из българската земя, защото Прилеп дава на Македония и на българщината много учители и духовници из поробения край и изтъкнати дейци във всички области на културния и политико - обществения живот на свободните български предели...

През летните месеци на 1893 г. Даме Груев заминава за Солун и става коректор в българската печатница и книжарница на прилепчанина Коне Г. Самарджиев. Съдбата определя не в Прилеп, а в друг град да се положат основите на Македоно - Одринската революционна организация...В печатницата работеше упорито, с увлечение. Добре познаваше силата на печатното слово и беше щастлив, че българските книги, които печатаха пръскат родната писменост и до най-отдалечените хижи из македонските планини. В обедните часове Даме Груев заобикаляше редовно българските училища и гимназията...На 23 октомври 1893 г. Даме Груев събира част от своите познати на първа организационна сбирка. Още рано след обяд той, д-р Христо Татарчев, Петър Попарсов, Иван Хаджиниколов - Хаджията, Андон Димитров и Христо Батанджиев незабелязано се промъкват в стаята на Хаджията на ул. "Челебибакал". Разговорите започват веднага прями и откровени, подхващат се дълги разисквания. Изказват се мисли и предложения за бъдещата дейност...През януарските празници, преди Богоявление същите шестима души се събират наново, този път в стаята на учителя Андон Димитров...После шестимата се обявиха за централен комитет. За председател на комитета бе избран д-р Христо Татарчев, а за секретар - Даме Груев. Основаната организация беше наречена "Български Македоно-Одрински революционни комитети"...

На 15 август 1894 г. в гр. Ресен по случай освещаването от владиката Григорий на новопостроената българска църква "Св.св. Кирилъ и Методий" става голям църковен събор. Пристигат българи от близката околност и от по-далечни краища. Така църковният събор става удобно прикритие на първата революционна среща на дейците от възникналите местни комитети и на дейците от централния комитет в Солун. Заседанията продължават три дни в бащината къща на д-р Христо Татарчев. Вътрешните дейци на срещата в Ресен единодушно преценяват изключителната важност на Битоля за бързото възземане на Организацията. Битоля е голям български град, крепост на българщината...

В едно майско утро на 1896 г. в Солун, в познатата вече къща на учителя Андон Димитров, която се намирала срещу пансиона на българската гимназия, се събират предводителите и представителите на революционна Македония и Одринско. Близостта на пансиона значително улеснявала незабелязаното промъкване на българи в нея. Това е първият конгрес на който участвуват почти всички първи ръководители на Организацията. За официално название било прието "Български Македоно-Одрински революционни комитети"...Член на БМОРК "може да бъде всеки българин без разлика на пол, който не е компрометиран с нищо нечестно и безхарактерно пред обществото и който обещава да бъде с нещо полезен в революционното освободително дело." Територията, върху която действува Революционната организация, добива своето окончателно разделение на Солунски, Битолски, Скопски, Щипски, Струмишки, Серски и Одрински революционни окръзи...

Подобно на окръжния конгрес на битолските революционни дейци в Смилево, дейците на Одринско-Странджанския край също се събраха на 11 юли 1903 г. на революционен конгрес в местността "Петрова нива" в Странджа. Конгресът на Петрова нива беше ярка проява на народната сплотеност и готовност на българите от този район да се жертвуват за народната свобода. Уверени в неотменимостта на въстанието в Македония и тракийските българи бързаха да се хвърлят в борбата: "Една обща организация подготви населението за въоръжено въстание - българите в двете области вървят заедно в борбата. Въстанието в Македония трябва да се подкрепи от братята им в Тракия" - заявяваха те единодушно на конгреса и бързо се подготвяха за деня, очакван с векове. В епичното време преди въстанието народът сам изтегли съдбоносния жребий на събитията. Не е ли това сполучливо повторение на познат нему от историята урок? Паметната 1876 г. започна с вярата, че "Туркия ке падне", а влезе в историята на българския народ с пожарищата в Панагюрище и Клисура, с кланетата в Батак и Перущица. Двадесет и седем години по-късно - през 1903 г. - на Илинден в Македония и на Преображение в Одринско, народната драма се повтори. Народът наново бе прегърнал бунта със същата вяра. Смилево и Петрова нива не са изолирано явление в историята на българския народ. Първом над родния небосклон блесна сиянието на Оборище, по-късно Смилево и Петрова нива подсилиха неговото зарение, увеличиха неговото безсмъртие. И трите исторически  народни събрания - Оборище, Смилево и Петрова нива - станаха непосредствено преди въстанията, приближавайки тяхното начало. И на средногорския букак Оборище, и в героичното Смилево в Бигла планина, и на Петрова нива в хайдушката Странджа народният дух беше един и същ, еднаква беше народната мечта - "Свобода или смърт". Изумителна, неповторима, смайваща прилика, която навеки ще остане в нашето съзнание на българи и ще огрява с вяра нашите съца!

Не ми се привършва този суров, тъжен разказ. От болка, от обич, от безкрайна мъка по родния край. Разказах за един бурен, неспокоен живот, за драматичните събития, свързани с него, и за десетки герои, преплели своята съдба със съдбата на Даме Груев. Името и делото на Даме Груев неизбежно навеки ще се свързва с живата история на Македония. Те неволно ще пренасят съвременния читател към бунтовните времена в южните български предели."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Септември 21, 2015, 07:51:07 pm

ПОСЛЕДНИЯТ ЦАР НА ПЛАНИНИТЕ - Биографичен очерк за Тодор Александров - Дечо Добринов

"В редовете на самоотвержените радетели за българска просвета и пробуждане на националния дух заслужено място заема и бащата на Т. Александров - Александър Попорушов. При него се прекъсва семейната традиция, тъй като той е първият от рода, който не наследява свещеническия сан от баща си - поп Оруш. Но младият Александър избира друг път да засява и жъне плодовете на народната нива - този на просветителя. Богато надарен (той е и певец, поет и композитор), Ал. Попорушов предсрочно завършва училище и веднага е назначен за помощник на учителя Йосиф Ковачев - привърженик на модерната класна система на образование. В следващите години Ал. Попорушов се посвещава изцяло на учителската професия.

От брака си с Мария Хаджиянева - също от Щип, от родолюбивия род Хаджиянови, Ал. Попорушов има седем деца. Тодор е второто по ред и единствения син в семейството. Най-голямата сестра е Екатерина, следват София, Василка, Елена, Кира и Константина. Сестрите на Т. Александров завършват Солунската гимназия и също се посвещават на учителската професия. Кира е дълги години учителка в българската колония в Цариград, до 1945 г., когато е уволнена без право на пенсия като "сестра на Т. Александров". Константина учителствува в Струмица, Г. Джумая и София. Активно участвува в дейността на македонските просветни дружества, една от учредителките на македонския женски съюз. След 1944 г. с мотива, че е "сестра на Т. Александров", е уволнена, по-късно арестувана и прекарва две години в Белене.

Тодор Александров Попорушов е роден на 4 март 1881 г. в щипската махала Ново село, където баща му е главен учител в непълната гимназия. Като учител Ал. Попорушов е под върховенството на Екзархията и за това, когато нейните чиновници намират за нужно да го изпратят в Радовиш, той се подчинява и заминава с цялото си семейство. Но с изпращането на Ал. Попорушов в Радовиш, Екзархиятацели не само укрепването на учебното дело. Доказан родолюбец и духовен водач, младият учител има задачата да поведе борба срещу проникването на протестантството в Радовиш - задача, с която той се справя успешно.

През 1888 г. Тодор Александров постъпва в радовишкото училище. Тук учи до 1893 г., когато баща му отново е преместен в Щип. В родния си град Тодор продължава образованието си и с успех завършва II и III прогимназиялен клас. По времето, когато Тодор Александров завършва прогимназията, в Солун става събитие, което ще предопредели не само неговата, но и съдбата на целия народ...В Радовиш местният комитет е основан от Ал. Попорушов.

По това време Т. Александров вече е завършил III прогимназиялен клас в Щип и изявява желание да продължи образованието си в най-реномираното учебно заведение в Македония - Солунската българска мъжка гимназия "Св. св. Кирил и Методий". Но липсата на достатъчно материални средства осуетява това желание и през следващата учебна година Т. Александров постъпва в Скопското педагогическо училище. Тук той ще срещне за първи път човека, който ще изиграе решителна роля за оформянето му като личност и революционер от най-висок ранг. Същата година 1895 като главен учител тук е назначен бъдещият идеолог и виден ръководител на ВМОРО - Христо Матов...

Като първа стъпка към възстановяването на организацията след Винишката афера Матов посвещава в делото всички випускници на педагогическото училище. Така Хр. Матов става и кръстник на Т. Александров като член на ВМОРО. Директорът революционер е познавал добре личните качества на своите възпитаници, тъй като по негова лична препоръка Т. Александров е разпределен като основен учител не другаде, а именно в центъра на аферата - Виница. Успоредно с преподаването в училище Т. Александров работи и за възстановяването на организацията в района.

През учебната 1900 - 1901 г. Т. Александров получава назначение в Кратово като учител в местната прогимназия. Като работник с известен организационен опит той веднага се включва в дейността на Кратовския околийски революционен комитет. В Кратово е и самият П. Шатев - свързан вече с кръжока на "гемиджиите" и интерниран в родния си град. Александров и Шатев са почти връстници и се познават още от пансиона на Скопското педагогическо училище. Естествено възникват и тесни приятелски отношения, водят се дълги разговори на една - единствена тема - революцията. П. Шатев споделя с Александров тактиката на "гемиджиите" и прави опит да го привлече в кръжока. Но, приятелят му, въпреки че напълно споделя идеята за атентати, отказва. П. Шатев пише в своите спомени: "Той гледаше на нещата много по-реално и искаше да бъде полезен и на делото, и на своите близки и не му се искаше да прави експерименти. Неговият трезвен ум работеше непрекъснато и той не губеше своите свободни часове, а постоянно работеше и мислеше как да бъде полезен на освободителното движение. Той диреше пътища и методи на действие, за да се организира масата и да се създадат грамадни организации, които да бъдат ръководени от един център, който център в даден момент да разполага тялом и духом с хората на тези градски и селски организации за изпълнението на известни революционни акции. Така той мислеше за създаването на една мощна и гъвкава революционна организация, когато аз мислех само как ще можем да направим някой атентат."

През февруари 1902 г. пътищата на двамата революционери се разделят, за да се пресекат близо година по-късно в Кочани, където Т. Александров е преместен като учител и едновременно е член на околийския революционен комитет. На базата на старото приятелство П. Шатев успява да убеди Т. Александров да окаже съдействие за прехвърлянето на известно количество динамит, необходим за атентатите в Солун. Макар и да е наясно за разногласията на "гемиджиите" с ЦК на ВМОРО, Александров не отказва помощ на своя приятел. С неговото съдействие динамитът е прехвърлен първо в Кочани, а оттам чрез друг съмишленик - Т. Органджиев, е пренесен във Велес...

В тази напрегната обстановка в ЦК на ВМОРО се налага идеята за обявяване на въстание в Македония и Одринско през 1903 г...Тодор Александров подобно на редица други дейци смята решението за прибързано предвид слабата подготовка на своя район за една решителна акция. Но след като решението веднъж е взето, в Александров се проявяват присъщите му практически усет и организаторски талант...Погълнат от грижата да осигури средства за въоръжаването на Кочанска околия, Т. Александров сам попада под ударите на действуващата репресивна машина на Хилми паша и на 3 март е арестуван. При обиска в квартирата му са намерени и други компрометиращи материали - шифровани писма, правилник за четите и др. Отведен под силна стража в Скопие, Т. Александров е осъден на пет години затвор, тринадесет месеца от които ще излежи в скопския зандан "Куршумли хан"...След амнистията през учебната 1904 - 1905 г. Т. Александров е назначен за главен учител на второкласното училище в родната му махала Ново село в гр. Щип. Както и преди, той съчетава преподавателската дейност с революционната. През декември 1904 г. след едно сражение на четата на М. Развигоров в ръцете на властите попада писмо, от което се разбира за революционната дейност на Т. Александров. Предупреден на време, той се укрива и след няколко дни е вече в четата на М. Развигоров. С това завършва легалния период от живота на Т. Александров. В следващите години ярко изявеният му организаторски талант и неизтощима енергия ще го отведат до върховете на ВМОРО...

Активни бойни действия, основани на предложената от Тодор Александров тактика, организацията предприема още от 1910 г. Малки чети, добре екипирани и снабдени с подривни материали, извършват успешни атентати срещу пътища, мостове, ж.п.гари, пощи и други обекти. Нуждата от материали расте постоянно и с тяхното доставяне се ангажира лично Т. Александров. Дори се налага той да стане изобретател на подръчен взривател за възпламеняване на зарядите. Имайки предвид уроците на миналото, сега, когато държи в ръцете си цялата мощ на организацията, Т. Александров особено се старае да запази постигнатото единство и нейния приоритет като единствена революционна сила в Македония (с изключение на Серския окръг, който е изолиран). Тодор Александров добре съзнава и значението на пропагандата за успеха на делото и отделя немалко време и средства за издаването на вестници, брошури и книги, които да разясняват и убеждават общественото мнение в необходимостта от решителна въоръжена борба в останалите под робство български земи. Той притежава ценната способност да се огражда с интелигентни и талантливи личности, да ги вдъхновява, но и да се вслушва в компетентното им мнение. През 1910 - 1911 г. на дневен ред се поставя задачата да се разбиват съществуващите все още илюзии по отношение на младотурците. През септември 1911 г. Т. Александров финансира от касата на ВМОРО издаването на в. "Вардар" с редактор талантливия журналист Данаил Крапчев...

По време на самата война Т. Александров се намира в Щаба на Осма тунджанска дивизия. Крахът на върховното национално усилие, на идеала, на който той и хиляди други борци са обрекли живота си, го изпълва с покруса и болка по напразно дадените жертви. В дните на отчаяние и песимизъм, на апатия и безнадеждност Т. Александров проявява едно от най-ценните качества на характера си - вярата в справедливостта на поетия кръст, на делото, на което служи. В тези трагични, траурни дни ръководителят  на Вътрешната организация е вероятно един от малцината, които не разделят крайния песимизъм. Тодор Александров не се поддава на отчаянието и апатията. Той вече мисли за новата борба, която предстои. Това ценно качество на своя характер - без да трепне, винаги да е в състояние да възсъздава от руините движението и делото, на които служи, той проявява непрекъснато от 1909 г., но в пълна сила тази му невероятна способност ще се прояви през 1919 - 1920 г., когато възкресява от пепелищата на втората катастрофа още по-силна и мощна ВМРО..."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Септември 24, 2015, 03:21:53 pm

Македонските Патриотически Организации в Канада - Костадин Гърдев

"Българите от Македония напускат неспокойния Балкански полуостров поради тежкото си социално-икономическо и политическо положение и поради размирната политика на балканските държави. Особено много българи от Македония бягат от феодална Турция за Америка, от изостанала страна към по-прогресивна, от държава с робство към свободните страни в Северна Америка. И от 1913 г. те емигрират от държави, където са подложени на преследване, на национален и културен геноцид (в Сърбия и Гърция) към страни, в които могат да намерят състрадание и толерантност...

Торонто заедно с Детройт, щата Мичиган, САЩ, стават едни от най-големите български емиграционни центрове в Северна Америка. Към март 1911 г. в Торонто има 1094 българи. Най-много са от Македония: от Костурско - 511 души, от Леринско - 332, от Охридско, Битолско, Кайларско и др. - 210 души, а от границите на България има само 38 души. През периода непосредствено след икономическата криза (1909 - 1912) в САЩ пристигат десетина хиляди българи, част от които преминават в Канада. Към 1918 г. броят на българите от Македония в Торонто възлиза между две и три хиляди души...До 1918 г. българската колония в този град е установена на едно място - на ул. "Кинг". По тази улица се говорело предимно на български. Но по-късно нашата емиграция там се разделя на три групи: на улиците "Кинг", "Ниагара" и "Джънкстон". Колонията на ул. "Кинг" е сърцето на българската емиграция в града главно защото там се намира българската църква "Св. св. Кирил и Методий", както и дружествата "Балкански юнак" и "Просвета". В Торонто българите по това време, в мнозинството си от Македония, притежават 22 ресторанта и кафенета, 8 бръснарници, 10 ваксаджийници, 9 билярдни зали, 3 сладкарници, 4 магазина за дрехи, 2 шивачници, 3 хлебарници, 2 обущарници, 2 часовникарски работилници, една книжарница и 10 други заведения. През 1933 г. българската колония в Торонто значително нараства и достига около 8000 души, мнозинството от тях са дошли от Костурско. От там има преселени почти цели села. От с. Желево пристигат близо 400 семейства, от Габреш - повече от 100, от Търново и от други села - около 50 семейства...

Данните показват, че до 1928 г. от Солунско, Битолско, Скопско, за Северна Македония емигрират 35 000 наши сънародници, от границите на България 70 000 души, от Добруджа и Западните покрайнини - около 7000...Втората световна война става причина към Канада да се отправят нови групи българи от поробените краища на Македония. Те идват главно от Егейска Македония, намираща се под гръцко владение, където са обезправени и са подложени на денационализация. А след края на войната притокът на българи от Македония, включена  в границите на Югославия, се засилва. Една от главните причини за заселването на българските емигранти от Македония в Торонто е че там вече има установена силна българска колония...

Македонските българи в Северна Америка се отличават с големия си патриотизъм. След обявяването на Балканската война около 15 000 души от живущите там наши сънародници се завръщат в отечеството си и застават под българските бойни знамена като доброволци. Те се сражават храбро и много от тях оставят костите си по бойните полета. Вместо обединение на целия български народ, което силно се желае от македонските българи и в името на което се обяви и се води Балканската война, с подписването на Букурещкия мирен договор се нанасят големи разочарования и мъка на всички българи. Голяма част от дошлите от Северна Америка да вземат участие във войната наново се връщат обратно...

Силен тласък за насочване на родолюбивата дейност на българите от Македония в Северна Америка в полза на националноосвободителното движение в родината оказва наложеният на България Букурещки мирен договор през 1913 г., както и нейния разгром в Първата световна война, следствие на който Македония пак попада под робство, този път още по-жестоко, свързано с насилствено денационализиране и асимилиране на доминиращия там български елемент. Нашите сънародници в Северна Америка откликват живо срещу национално-политическия гнет върху българите в Македония. Чрез своите протестни събрания, митинги, меморандуми, апели и др. те искат ревизия на статуквото и приемане на принципа на народността като решаваща за присъединяване на Македония към България или за изграждане на автономна Македония...

Съюзът на македонските патриотически организации в САЩ и Канада възниква след Първата световна война като протест срещу Ньойския диктат, наложен на България и поставил по-голяма част от Македония отново под гръцко и сръбско управление. Голяма заслуга за създаването на организацията имат българите от Македония, емигрирали в България. Изпълнителният комитет на македонските братства в България дава подтика за идейно-политическата насоченост и за организационния характер на МПО. Всичко останало обаче организацията извършва сама. За кратко време тя успява да привлече повечето от македонските българи в Северна Америка. Нейните членове в мнозинството си произхождат от формиралото се през 10-те и началото на 20-те години на XX в. сред българската емиграция от Македония в САЩ и Канада търговско съсловие, което е заможно и патриотично, жертвуващо значителни средства и време за каузата, която Съюзът на МПО преследва. Благодарение на тези свои членове само за няколко години организацията успява да стане най-солидната, най-богатата и дейна българска емигрантска организация на американския континент, претендираща да е политически изразител на мнозинството от македонските българи в САЩ и Канада, както и защитник на техните интереси.

Съюзът на МПО отправя остри критики срещу несправедливите мирни договори, които България е принудена да подпише, срещу изземването на църквите, училищата и имотите на македонските българи, срещу забраната те да си служат със своя роден български език в Гърция и Югославия, да четат български книги и т.н. Стоящ на антимарксистки идейни позиции, Съюзът на МПО впоследствие влошава отношенията си с комунистическата власт в България, до известна степен и в резултат на грешки на БКП по македонския въпрос, извършени под натиска на Й.В.Сталин и на Коминтерна. Съюзът на МПО стои на последователни и твърди позиции по този въпрос и не е склонен на никакви компромиси относно българския характер на славянското население в Македония...

Съюзът на МПО, създаден и действуващ сред чужда етническа маса, оставя трайни следи след себе си главно поради неизтощимата енергия, с която се бори за запазване и поддържане на българското народностно съзнание, самобитност и култура на подложените на асимилация и денационализация от страна на властите в Югославия и Гърция македонски българи. Друга важна негова задача е оглавяването и организирането на легалната борба на македонските българи в САЩ и Канада за показване на света българския национален характер на по-голямата част от населението в Македония. На тази борба се подчинява дейността му за запознаване на световното обществено мнение с истината по македонския въпрос и спечелване на авторитетни и влиятелни приятели в Северна Америка и в света за защита на българската национална кауза...

Съюзът на МПО е единствената легална организация, която има възможност да държи постоянно открит македонския въпрос. Особена заслуга за това има нейният печатен орган в. "Македонска трибуна". Вестникът е оръжието, с което Съюзът на МПО си служи, за да утвърждава своите принципи и идеи, и същевременно да отбива атаките, отправени срещу него. Той претендира да е официален орган както на МПО в САЩ и Канада, така и на част от българските църкви там. По тираж вестникът превъзхожда всички други български емигрантски вестници на американския континент...

Тридесет години след приключване на народните ни борби за духовна и политическа свобода в Северна Америка започва една вълна на усилия за народностно самосъхранение сред българската емиграция. Две са отначало местата, където най-силно запламтява огънят на народностното чувство и заблестява пламъкът на българското народностно съзнание - това са българската църква и училищата...Училищата, които на първо време откриват българските църкви и изградените за тази цел дружества в Канада, а по-късно, към 1927 г. и МПО, са преди всичко училища за изучаване на български език и българска история. За единство в работата и в програмите на тези български училища по това време не може да се говори, тъй като те възникват и функционират по инициатива на местните български колонии там. Първите учители в тях, подобно на ранните години на нашето Възраждане, са тамошните български свещеници, а когато за учители започват да се назначават и светски лица, то много често те вършат и друга работа, с която главно се издържат. Когато МПО се заемат с грижата за българските училища в Канада, те добиват по-траен характер като постоянни институти. Започват да се назначават и заплащани учители - лица измежду българската емиграция, които и в родните си места в повечето случаи са били учители. Занятията вече се водят по установена програма...

Първото българско училище в Новия свят е открито в Торонто през 1914 г.. За училищно помещение е използуван църковният салон. Пръв учител е бил Кузо Темелков, който в стария край също е учителствувал. Дружество "Балкански юнак" открива още през 1917 г. в Торонто българско училище за възрастни. Настоятелството на църквата "Св. св. Кирил и Методий" отпуска църковния салон на дружество "Балкански юнак" за училище. През 1920 г. към дружество "Просвета" в Торонто, българската емиграция открива свое училище...През декември 1931 г. в квартал "Жънксон" в Торонто се открива българско основно вечерно училище. В него се записват 28 ученици, предимно желевци, тъй като в този квартал болшинството от българските емигранти са от с. Желево. Българската църковна община в Торонто "Св. св. Кирил и Методий" съгласно своя правилник и поради нуждите на българската емиграция издържа четирикласно българско народно училище...През 1935 - 1936 г. към МПО "Правда" в Торонто има две български училища с двама учители...

Наред с българските църкви и училища в Канада и МПО провеждат културна дейност сред българската емиграция. Чрез своите театрални, танцови, хорови и др. състави организациите поддържат патриотичния дух и българското народностно съзнание у нашите сънародници в Канада...Запазването на вярата на македонските българи, на езика им, на българската им народностна принадлежност са главните причини за създаването на българските църкви в Канада. Същевременно българската църква в Канада играе ролята на обединяващ и етнодиференциращ фактор. Църковното настоятелство към нея ръководи и организира както църковния, така и културно-просветния живот на нашата емиграция, като създава различни художествени самодейни групи, училища и курсове за български език, женски и младежки секции и т.н...

Голям културен празник на българската колония в Канада е Денят на славянските просветители и създателите на българската писменост Кирил и Методий. За пръв път този ден се празнува тържествено от българската емиграция в Торонто през 1911 г. Това е и първото чествуване на този празник в Северна Америка...Създадената към МПО "Правда" в Торонто театрална група, която е най-добраталюбителска драматична трупа на организацията в САЩ и Канада, изнася през септември 1926 г. комедиите "Бай Гню в Европа" и "От любов към изкуствата". По инициатива на българското  младежко дружество "Балкански юнак" в Торонто МПО "Правда" създава народен хор за изпълнения на народни песни и музикални композиции, съставен от 40 души момчета и момичета...

За да разберем какви чувства са вълнували тези първи зидари на българската култура в Канада, кое е поддържало духа и вярата им в техния изпълнен с огромни трудности и лишения живот в далечната страна, какви надежди са таилите в сърцата си за бъдещите поколения, ще си позволя да цитирам част от текста на акта от 23.X.1927 г., поставен в основния камък на Народния дом: " Ние, македоно-българите, живущи в Торонто, Онтарио, оставили бащин край по неволя от робство и несгоди, и които сме обаче верни на своето племе, език, църква и обичаи, сдруженив едно около нашата родна църква "Св.св. Кирил и Методий", дойдохме до споразумение да построим тоя народен дом, за да ни служи като свърталище, дето да черпим поука и морално развлечение, дето нашите деца да се запознават едно с друго, да се събират на това свое място и да знаят, че са от едно племе и че имат общи народни идеали. Един македонски българин може да е достоен гражданин на Канада, но в същото време може да бъде и верен син на своето родно отечество..."

По повод навършването през 1987 г. на 75 години от Балканските войни 66 редовен конгрес на МПО в САЩ и Канада излиза с декларация, в която заявява, че след 75 години положението на българите в Македония не само че не се е подобрило, но значително се е влошило. В Югославия, се твърди в декларацията, властите продължават да прилагат национален и културен геноцид и небивала фалшификация на историята на живущите в Македония българи. Гърция също така отрича всякакви права на живущите в Южна Македония българи. Участниците в конгреса апелират към всички, които са загрижени за човешките права и свободи, да упражнят своето влияние за даване поне на елементарни човешки права на българите в Македония - правото да имат свои училища и църкви, където да се учат и молят на своя български език, правото да се организират и да публикуват собствени печатни издания. Поддържа се старата теза за създаване на независима Македония, осигурена с международни гаранции, като най-справедливо и рационално решение на македонския въпрос..."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Септември 27, 2015, 09:46:57 am

ЦАР БОРИС III - живот и дело в дати и документи - Христо Дерменджиев

"МАНИФЕСТ КЪМ БЪЛГАРСКИЯ НАРОД
Българи,
С манифест от днешна дата МОЯТ възлюблен баща възвести отказването си от Престола в МОЯ полза и с това велико самопожертвуване пред върховните интереси на нацията даде пример на неизменна обич към България.
Обявявам на българския народ, че от днес АЗ встъпвам на Престола на българските царе под името ЦАР БОРИС III.
Роден на хубавата българска земя и духовно чедо на Православната вяра, израснал в средата на МОЯ любим народ и заедно с него споделял радостите на светлите му подвизи и постоянния му напредък, винаги въодушевен от идеалите му, проникнат от демократическия дух, проявен както в традиционните му борби за свобода и независимост, така и във всичките му държавни и обществени институти, АЗ тържествено заявявам, че ще почитам Конституцията и ще служа вярно и предано за благоденствието и преуспяването на народа.
Осланяйки се на волята на народа и уповавайки се на закрилата на Всевишния, призовавам всички българи да се сплотят около МОЯ Престол и Ми дадат пълната си подкрепа, за да изпълня свещения си дълг към милата МИ Родина, която преживява моменти на крайни усилия и тежки изпитания, и да подготвя достойно и честито бъдеще на българското племе.
Да живее България!
София, 3 октомврий 1918 г.
На първообразния със собствената на НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО ЦАРЯ ръка написано
БОРИС III"


СЛОВО НА ЦАР БОРИС III ПРИ ПОЛАГАНЕТО НА ОСНОВНИЯ КАМЪК НА БЪЛГАРСКАТА АКАДЕМИЯ НА НАУКИТЕ на 27 май 1926 г.
"Ваше Високопреосвещенство, господа!
Събрали сме се днес тук, за да положим по традиционен наш обичай основите на бъдещата нова сграда на Българската академия на науките.
Преди близо шестдесет години, просветени и родолюбиви българи основаха Българското книжовно дружество, което впоследствие се превърна в днешната Академия на науките.
Запален още пред епохата на тъмното робство, факелът на просветата и културата ще бъде, нека се надяваме, в скоро време пренесен в новата сграда, чиито основи полагаме днес. Нека и от тука този факел свети винаги високо над българската земя и далеко извън пределите й с пламък все по-бляскав и по-могъщ. Нека сградата, която ще се издигне на това място, бъде храм, в който най-видни представители на родната мисъл и творчество ще продължат да развиват и разпространяват науките и изкуствата, да ратуват за българската книжнина и ревниво да пазят и разработват най-скъпия завет от нашите прадеди - родния ни език.
Като призовавам Божиятя благословия и подкрепа на това ново българско начинание, прогласявам постройката на новата сграда на Българската академия на науките за започната.
С благословението на Всеподателя - за преуспяването и славата на Българската академия на науките. Амин!"


РЕЧ НА ЦАР БОРИС III на всенародните тържества на Шипка през 1934 г. във връзка с откриването на паметника, в присъствието на всички министри, митрополити, опълченци, войскови части, родолюбиви организации и хиляди граждани
"Българи,
Освобождението на Българския народ е най-величавият момент, най-крупното събитие в нашата история. То е апотеозът на сбъднатите най-съкровени въжделения, хранени от векове от българската душа.
На това място преди 57 години българската съдба беше се спряла в колебание. По тия върхове руси и българи водиха три дни страшните боеве, от които  зависеше изходът на Освободителната война. Старинната доблест на руското войнство се покри тук с нови лаври, а Българското опълчение, родоначалникът на нашата храбра армия, извърши легендарен подвиг.
И пред учудените погледи на света тук възсия славата на българското оръжие, възкръснало след пет века. От Орловото гнездо блесна първият сияен лъч на българската свобода.
Шипка е героичният образ на Българското възраждане. Тя събира в един епически устрем мъжеството и духовните сили на Българския народ. Но пътят до Шипка бе далечен път. По него е килията на Паисий, българската църква на Фенер, лобното място на Левски, на Ботев и черешовото топче, които символически отбелязват преходите на неудържимия възход на Българския народ. Народните будители и апостоли на революцията, борците за българската държава работиха със средствата на своето време, но с еднакъв полет и със същата светла надежда за българското освобождение.
Победоносната Освободителна война, водена от руските войски, начело с незабравимия благороден рицар Цар Освободител, бляскаво увенча тоя полет на българина към свобода и народно добруване. Тая война бе от страна на братския руски народ едно дело на великодушие, безпримерно в историята на народите.
На тая светла епоха от борби, на това велико дело на Освобождението и на техните дейци и герои, народната признателност издигна тук, на тов свято за нас място, тоя величествен паметник.
Всеки паметник, обаче, е разрушим от времето. Неразрушим е споменът, който живее в поколенията и ги вдъхновява към подвиг. Такъв невидим паметник трябва да издигнем и ние в душите си за великата епопея на Освобождението, за безсмъртния подвиг на Шипка и да го предадем на нашите потомци.
Пред лицето на ратниците, героите и доблестните опълченци, живи между нас, и пред невидимите гробове на славно загиналите, нека кажем, че свято ще пазим техния спомен. На живите нека кажем: "Бъдете горди, вашият пример вечно ще въодушевява българските сърца". А на падналите в борбата да кажем: "Спете спокойно! Вашите завети няма да бъдат забравени!"
С тия чувства на развълнувана почит, с които у всеки българин е свързана неделимо и почитта към братския руски народ и към руските герои и ветерани от Освободителната война, аз се прекланям дълбоко пред светлото дело на нашето Освобождение и от името на Българския народ откривам тоя паметник и го предавам на градющите поколения за назидание, вечна слава и признателност."


ПРИВЕТСТВИЕ на войводата Страхил Развигоров, отправено към Цар Борис III при посещението му в Щип на 25 април 1941 г.
"Ваше Величество, в тоя велик и тържествен час, когато виждаме свободата да изгрява над нас, аз от името на съгражданите ми тук, както и от името на ония, които са прокудени в чужбина от страшния насилнически режим, имам неописуемата радост да Ви поздравя в родния ми град и да Ви пожелая славно и дълго царуване над голяма, обединена и Велика България. Вие идвате тук, в предната гранитна крепост на българщината, и ние се гордеем с голямата чест, която ни правите. Въпреки дадените жертви, духът ни е останал непоколебим и в гърдите ни тупти здраво българско сърце. Желаем Ви щастливо царуване над всички българи!"


РЕЧ НА НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО ЦАР БОРИС III произнесена на 20 май 1941 г. при приемане на свещения огън, запален в храма на Цар Симеон Велики и донесен от старата българска столица Преслав, за да бъде отнесен във всички освободени земи
"С благоговение приемам свещения огън, запален в старопрестолния наш Преслав и с благоговение го предавам на вас, младите българи, за да го разнесете по всички краища на новоосвободените български земи. Неговият пламък, светил през вековете в Преслав, Търново и в Светата Рилска обител, нека в деня на Св. Кирила и Методия се отрази с нов блясък във водите на Дунава, Вардара и Нишава, на Охридското езеро и Бялото море.
Нека този огън, символ на духовното единство на целокупния български народ, да стопли сърцата и да обедини около божествения си пламък всички българи в името на нашите скъпи завети и светини, вековни копнежи и съкровени идеали.
Тази божествена искра, която през хилядолетието на нашата история, всред величие и слава, в борби и покруси, никога не загасна, създаде и кали несломимия български дух и неговия безспирен полет към свобода и напредък.
Нека този божествен огън отново освети и сгрее цялата наша свободна свещена земя. Нека възпламени душите и сърцата, за да изградим тая земя благоденствуваща и мощна.
Да живее и пребъде свободна и обединена България!"


Надпис върху иконата, поднесена от името на освободена Македония в юли, 1942 г.:
"Нашата вяра, нашия труд и плода на нашата земя поднасяме на своя Цар Освободител Негово Величество Борис III."


Здравко Груев, камердинер при Цар Борис III и управител на дворците Врана, Чамкория, Евксиноград и Кричим:
"За 20 години служба при Цар Борис III мога да кажа, че добре опознах и нрава, и навиците му. Особен човек беше. Пътуваше сам - като се качи сутрин на коня и обикаля из планината къде ли не. Разправя после къде е ходил, що е правил - с туристи се срещал - снимки после получавахме от хората, с които се събирал, сам - без никаква охрана. Той беше добър шофьор, ездач, даже и машинист беше. Помня, когато се откриваше новата линия Левски - Ловеч, той сам се качи и кара влака между двете гари.
Борис беше много религиозен. Сутрин, преди да излезе някъде, или на път когато тръгне, първата му работа бе да влезе в църквата, свещ да запали, да се помоли. През Сирните Заговезни в първата, Тодоровата седмица, в дворцовата кухня блажно не се готвеше - нито за царя, нито за персонала. Гол фасул и леща, а в събота на Тодоровден идваше свещеникът да го причести. Борис носеше характера на майка си. Тя е била скромна жена, и го е съветвала един ден, като стане цар, да бъде с хората, да не бъде надменен. И така и беше..."


ИЗ СПОМЕНИТЕ НА Д-Р ГЕОРГИ ПАСКОВ ЗА ЦАР БОРИС III
"Ходеше усмихнат, яздеше сам на кон, без охрана, по полето си говореше със селяните, ядеше с тях хляб и лук. Всеки можеше да си заведе гости в двореца му, да седи по поляните, да обядва на тревата...
Бях страстен риболовец. Освен с въдици, ловях и с "комбайн" - бракониерски метод и се улавя много риба. Царят нареди да ме извикат. Отивам в двореца, той седнал, чака ме и гледа строго. Поговорихме, накрая каза, че не е доволен от такова безогледно бракониерство и ме накара да обещая, че в бъдеще ще ловя с обикновена въдица, за да не обеднява водоемът. Той мислеше и за природата. Помня как на един лов царят  забрани да убием една сърна...
На погребението му денонощно чакаха хора да се поклонят..."


ОТКЪС ОТ "МЕМОАРИ" НА ЦАРИЦА ЙОАННА БЪЛГАРСКА
"Протоколите на разговора между Хитлер и моя съпруг не съществуват вече или са попаднали в ръцете на руснаците...Минаваха тревожни седмици, през които Борис ме гледаше в очите и аз в неговите, без да си говорим. Трябваше сега да се страхувам за съпруга си, за децата, за България...
Хитлер покани Борис в Главната квартира и посещението на 15 август се развило възможно най-схематично. Царя придружаваха генерал Никола Михов, министър на отбраната, и един адютант. Разговорът се е водил върху подготвена от София тема: "Проучване на военната ситуация и главната политика. Дискусии около функциите на България по време на войната"...Хитлер изслушал съображенията на Борис. После яростно нападнал своите събеседници. Борис запазил цялото си спокойствие. Казал: "Моят дълг е да не заблуждавам моя народ!"
Борис имаше очевидното намерение да излезе от съюза, както мислеше, че трябва да направи и Италия. Пътуването до Главната квартира на Хитлер бе осъществено с немски самолет. Трябвало  да се приеме и рискът за връщане с него. Сбогуването било студено, но коректно.
Борис, Михов и адютантът били качени на един "Юнкерс-52", пилотиран от поручик Бауер, мъжествен и смел авиатор, придружавал вече царя до Главната квартира. В България ги посрещна първият министър Филов. Борис бързо му казал: "Не съм отстъпил по нито една точка, не отстъпих нито един войник!"

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Септември 28, 2015, 12:51:29 pm

Подполковникъ Борисъ Дранговъ - сп. “ОТЕЧЕСТВО”, 10 юни 1917 г.,Поруч. Хр. Минковъ, Лични спомени

http://sportnabiblioteka.bg/index.php?option=com_k2&view=item&id=173%3A%D0%BE%D1%82%D0%B5%D1%87%D0%B5%D1%81%D1%82%D0%B2%D0%BE

http://sportnabiblioteka.bg/images/download/otechestvo/4_23.pdf

“Моренъ день надъ мътния Вардаръ, вечно напяващъ приказки за световни неправди и родни теглила. Стариятъ градъ е тъженъ, като че ли притиснатъ отъ нещо тежко, много тежко. И цялъ обвитъ въ черно...

Скопие, въ което до преди день имаше толкова радостъ и смях - посрещаше тялото на своя най-достоенъ синъ, Бориса Дранговъ, падналъ на полето на честьта.

Човекътъ, който не преди много вървеше тъй гордо изъ скопските улици, на чело на своите орли, беше вече мъртавъ трупъ. И никой не искаше да повярва, и на всекиму сърцето се свиваше отъ болка до болезень - чувствувайки, че единъ голямъ, голямъ човекъ си отива...въ тези тежки времена...

“Бъди възторженъ идеалистъ, смелъ до безумие, влюбенъ въ България до фанатизъмъ, честенъ до самопожертвувание. Военното дело се издига изцяло въ самоотверженость, себезабрава. Който не може да отмъсти своята личность въ името на делото, той никога няма да бъде честенъ войникъ, достоенъ и полезенъ офицеръ.”

Това е той, Борисъ Дранговъ, любимецътъ на армията, кумирътъ на младия офицеръ, който е ималъ щастието да го види и чуе.

Щастливо съчетане на красота, сила и самосъзнание. Високъ и снаженъ, съ мощно опнато чело, дишащо енергия, пламтящи очи и усмивка на уста, винаги бодъръ, винаги съ стегнати мисци, вирната глава и борческа походка. Кой не се е любувалъ, гледайки го отстрани, кой не е желалъ да го срещне и поздрави, знаейки, че ще получи поздравъ отъ сърце и съ опънатъ по солдатски лакътъ...

Офицеръ съ редки войнишки добродетели, непоколебимъ самоотверженъ служитель на дълга, проникнатъ изцяло отъ едно-едничко начало - да служи честно на родината...И той се не отби никога отъ своя пътъ.

Пръвъ между първите въ военното училище, любимецъ на войници и другари, като младъ офицеръ въ казармата, той се срастна съ нея, работи и израстна отъ нея, обикна до фанатизъмъ войника, и познаващъ отлично войнишката душа, - способенъ да обае, да вдъхне вяра и да поведе хората.
Помня, какъ съ трепетъ ние, млади юнкери, шепнехме името му, когато научихме, че го назначаватъ за нашъ ротенъ командиръ. Смелъ кавалеристъ отъ генералния щабъ, комита въ Македония, отличенъ ораторъ. И всичко това го издигаше предъ насъ, като романтиченъ герой.

Отъ първата среща той ни покори и завладя. Стройната редица тръпне въ ожидание, проехтява звучно “мирно” и ето го отдалечъ задава се мощниятъ човекъ, пронизва ни отъ единия край до другия съ погледа си, спира се въ срядата, разтваря гърди и едно “Здравейте другари” се разнася изъ училищния дворъ. - “Вие сте орли, вие сте витязи, вие сте надеждната опора на България!”...Очите му блестятъ, въ думите му има огънь и ние чувствувахме, какъ той расте предъ насъ като великанъ и какъ самите ние израстваме въ нашите очи...А когато дойде редъ за Македония, която той обичаше до забрава, той и ние, обединени въ колективна душа, плакахме отъ възторгъ, дадохме си, въ насъ, тържественъ обетъ, да умремъ и отмъстимъ, викнахме ура и го носихме на ръце, носихме го до измора...

И отъ тогазъ, той остана нашия кумиръ, когото боготворехме, подражавахме. Отъ тогазъ той стана нашия незабравимъ началникъ и другарь.

Въ класъ, на плаца, на учение, все съ насъ, пръвъ въ походъ и пръвъ въ атака, вечно засмянъ, вечно гордъ, вечно даващъ личенъ примеръ. И въ никой походъ той не възседна конь, въ никоя атака той не бе зритель - никога той не забрави нашия казанъ: - “Въ казана е силата, момчета - да ври казана”.

И никога ние няма да забравимъ неговите пламенни слова и наставления. - “Азъ говоря едно и също, защото делото е едно и също; ние се готвимъ за война и люта разправа, и додето всичко не е извършено, нищо не е направено”. Това бяха началните думи на неговите беседи, които той цяла година, въпреки умори, ни държеше вечерь следъ проверка. И цяла година подъ редъ ние заспивахме съ възторгъ и ура на устата. Цяла година той ни учи и влива въ душите ни свещенъ патриотизмъ. “Азъ искамъ желязо да влея въ вашите души.” - Късно си отиваше той вечерь, а пъкъ сутринь, когато заря ни будеше, ние го виждахме изправенъ да козирува до дневалния и чудехме се ние и удивлявахме се на железния човекъ и на неговата неизчерпаема енергия. И обаянието му върху насъ растеше още повече.

На Черния връхъ ни води на походъ. Горе бойно учение и стрелба. Слизаме въ Бистрица, капнали отъ умора, ротата е строена, началникътъ на училището (Жековъ) благодари за трудния походъ и показана енергия, и дава единъ день почивка. Подполковникъ Дранговъ сияе отъ възторгъ, изтъписва се отпредъ: “Г-нъ полковникъ, желязната рота няма нужда отъ почивка”. Мощно ура се пониса къмъ Витоша и двамата любими началници литватъ въ въздуха на ръце...

Това бе подполковникъ Борисъ Дранговъ, сърцеведецътъ, притежаващ обаятелната сила да завладява сърцата и волята на своите хора и да ги води, гдето той пожелае. Такъвъ беше въ мирно време, такъвъ си остана и на война, на Чаталджа, въ легендарните боеве при Криволакъ, въ възторжения походъ и боевете въ Добруджа и Ромъния, и на 1050 при Битоля.

Животътъ му беше епопея на думи и дела, смъртьта му - легенда.

И безстрашниятъ човекъ, който живя тъй буйно, който чу толкозъ победни тръби и води полка си отъ победи на победи при Криволакъ, Беласица, Добруджа и въ тъжното поле на Леринъ, сега почиваше спокойно подъ стрехата на бащина къща. Усмивката му е пакъ на уста, челото му е пакъ мощно опънато, дишаще енергия. Надвесена стара майка, жена и мили деца бдятъ надъ него...Защото скоро черната земя ще го погълне и те няма, няма да го видятъ вече никога; този тъй милъ и обичанъ човекъ...Съ разбито сърце, презъ навалица и много цветя преминахъ азъ, приближихъ се и го целунахъ по хладното чело за последньо прости и горко заплакахъ. Заплакахъ и за родната армия, която изгубва единъ отъ големите си водачи...

Почивай спокойно, мили другарю, ти умря отъ най-достойната смърть, смъртьта за родината, и въ безсмъртието на България, ти обезсмърти своето име...Ние няма да те забравимъ, ти си въ нашите сърца. И когато по родината настане пакъ слънце и миръ, ние ще минемъ край твоя гробъ, ще се поклонимъ и смирено прошепнемъ: “Поклонъ герою, твойте дела са наша мечта”.
Скопие, 28 май, 1917 г.
Поруч. Хр. Минковъ”

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Септември 29, 2015, 12:47:25 pm

сп. “Летецъ”, издание на въздушните на Н. В. войски, септемврий, 1943 г.

http://sportnabiblioteka.bg/images/download/Letec/12_1.pdf

http://sportnabiblioteka.bg/index.php?option=com_k2&view=item&id=185%3Aletets

“Подъ траурното небе на България

Негово Величество Царьтъ е сериозно заболялъ” - това бяха заглавните страници на вестниците, това бяха първите болезнени думи, които се впиха като отровни стрели въ сърдцата на всички, които въ ранни зори можаха да прочетатъ първите вестници на 27 августъ т.г.
Като някаква електрическа вълна се понесе тая зловеща весть, отъ домъ на домъ, отъ улица на улица, ливна изъ булевардите на столицата, заля всяко учреждение, всеки магазинъ, всяко кътче, което дишаше съ пулса на родината. И до обедъ въ столицата  за нищо друго не се говореше, освенъ за тая мъчителна весть...
Болезненъ трепетъ скова всички сърдца, устните се свиха въ загрижена гримаса и погледите се отправяха вече съ мъчителенъ въпросъ къмъ Двореца. А тамъ, отъ двете страни на улицата, бяха застанали вече стражари на постъ, които не позволяваха минаването на каруци и моторни коли. Възцарената тишина около Царския домъ още повече внесе смущение въ душите на столичните граждани.
Електрическата вълна продължаваше да разнася по всички краища на нашето отечество мъчителната весть. До вечерьта нямаше вече кътче отъ България, където тези жестоки думи и този болезненъ въпросъ да не се вбождаха като отровни пипала въ сърдцата на българите...
И изведнажъ образътъ на Царя - величественъ и мъжественъ, усмихнатъ и лъчезаренъ,  се издигна въ съзнанието на всички и всеки се мъчеше да си припомни единъ моментъ на среща съ Царя, било при разни тържества, било въ дни на всенародна радость, било въ тежки минути на народни бедствия. Защото, кога и при какъвъ случай Царьтъ е отсътствувалъ от народната трапеза - отъ народната радость и народната скръбъ...Въ най-тежки дни за Родината, той винаги е билъ пръвъ - съ съчувствието, съ помощьта си, съ утехата си...
Първата нощь премина тежка и кошмарна. Въ ранни зори на другия день - въ събота - вестниците засилиха тревогата. Съобщението - кратко, но все така твърдо, гласеше, че промяна въ положението на болестьта на Царя не е настъпила. Отново смущение, отново мъка, отново загриженость.
- Царьтъ е боленъ!
Това бяха думи, които се шепнеха не само отъ устните на възрастните, но които, съ някаква трепетна болка, се сричаха и отъ детските уста...На улицата атмосферата се сгъстява. Погледите на гражданите са все повече мрачни, лицата - все повече загрижени. Една спонтанна, неизразима мъка е обхванала всички хора. Не се чува вече  обичайния шумъ изъ улиците. Някаква болезнена тишина е проникнала навсякъде. Всички се поздравяватъ шепнешкомъ и сякашъ - безъ воля. Всеки иска да научи нещо повече, всеки иска да остане самъ съ своите мисли и да се отдаде на молитва за своя Царь...
До вечерьта часовете се изнизватъ мъчителни, като погребални колесници.
- Господи, запази ни Царя!
Всеки безъ да иска, неволно, дълбоко въ себе си произнася тая молба къмъ Всевишния... А образътъ на Царя расте въ съзнанието на всички - израства величественъ, божественъ, протегналъ защитната си десница надъ изстрадалата Родина...
И втората мъчителна нощь се изнизва съ болезнените тръпки на жестоката загадка...
- Дано утрото е по-добро...
Но и до вечерьта въ събота вестниците продължаватъ неизменно твърдото съобщение: “Въ болестьта на Царя не е настъпила промяна”. Тукъ вече и дворцовиятъ лекаръ дава малко утешителни обяснения - сякашъ единъ мъничъкъ светликъ въ помрачените души се промъква...И всеки се хваща за обясненията на лекаря, всеки гадае по оповестената температура някаква промяна, а въ това време мълчанието около Двореца се сгъстява, тишината става по-убийствена и усмивките една подиръ една изгасватъ отъ лицата на хората...
Къмъ храма Александъръ Невски се тълпятъ граждани. Мълчаливи, загрижени, измъчени всички бързатъ къмъ историческия храмъ - паметникъ, да излеятъ открито молитвите си за здравето на Царя...Минава обеда въ мъчително напрежение. Къмъ единъ часа радиото внесе една нова утеха, едно мъничко разведряване въ душите на всички, но по-късно, но по-късно...
Къмъ шесть часа следъ обедъ изъ булеварда край Двореца царуваше гробно мълчание. Някаква дълбока загриженость бе обхванала минаващите. Някакъвъ зловещъ отпечатъкъ върху лицата на всички издаваше несподелената мъка отъ една непоносима весть...Но вестьта - жестоката, смъртната весть - още стоеше заключена между четирите стени - тамъ, където е изживялъ последните си тръпки на животъ незаменимиятъ български Царь...
Къмъ 7 часа и половина мълнята тресна надъ столицата. Вестьта се бе разнесла вече и бързо проникваше като студена мъгла въ всеки домъ, въ всяко кътче, въ всяка душа...Първите сълзи се проливаха отъ срещнатите на улицата хора. Очите са влажни, устните свити, погледътъ устременъ къмъ Царския домъ. Такава тишина изъ улиците никога не се е въдворявала - тишина като на гробища...
- Царьтъ почина! - две думи - тежки като олово, отровни като раздвоения езикъ на усойница, мъчителни като майчина клетва, се блъскаха отъ зидъ на зидъ, отъ домъ на домъ, отъ човекъ на човекъ...
Неделята премина въ мълчание и скръбь. Скръбь, каквато никой никога въ личния си животъ не е запомнилъ дори по най-скъпия си близъкъ...Небето се смръщи. Сиви облаци налетяха като плачещи жени, забрадени въ черно. Надъ българската земя заситни дребенъ дъждецъ, а върволиците започнаха да се отправятъ къмъ Александъръ Невски, дето са изложени смъртните останки на Царя. Денонощно пристъпватъ българските граждани, стъпка по стъпка, съ богоговейно чувство и съ препълнени отъ горестъ сърдца...Часовете минаватъ, настъпва нощь, а редиците все повече се сгъстяватъ. Толкова дълги колони отъ живи и мълчаливи хора София никога  не е виждала! А хората идватъ, идватъ на тълпи, прилепватъ се къмъ колоната отъ чакащи и бавно се придвижватъ по широкия булевардъ къмъ Народното събрание.

Понеделникъ, вторникъ...Дъждътъ вали, редиците се увеличаватъ все повече, отъ гарата пристигатъ скръбни гости на столицата. Идватъ поклоници на Царя отъ Македония, идватъ отъ Тракия, отъ Добруджа...Столицата на България е претъпкана отъ народъ. Единъ народъ е притисналъ въ сърдцето си най-острата болка и бърза къмъ лобното място, бърза къмъ най-свещенната Голгота, да се поклони предъ Онзи, който няма да се върне, къмъ Онзи, който е неповторимъ.
 Вестниците се пълнятъ съ снимки и статии. Черна скръбь излъчва всеки редъ - това е скръбьта на всеки българин, скръбьта на всеки роденъ синъ, на всяка българска майка, на всяка българска девойка. Колко тежки са тези скръбни часове! Черните жертвеници, простнати по дължината на улиците около двореца къмъ храма Александъръ Невски, образуватъ единъ мрачен тунелъ, по който се изнизватъ молещите се за упокоение душата на своя Царь...
Провисналите черни знамена навяватъ още по-голяма мъка и въ столицата на България, до вчера окъпана съ лъчи, средъ кротко разливащия се дъждъ, се носи вопълътъ на единъ измъченъ, на единъ покрусенъ отъ дълбока скръбь народъ - на българския народъ. Небето плаче. Следъ цялъ месецъ слънчеви дни, безъ капка дъждъ, самъ Богъ изпраща надъ България своите сълзи. И ние ги приемаме като благословение делото на нашия великъ, на нашия непостижимъ български Царь Борисъ!
Цветанъ Чачановски”


НЕГОВО ВЕЛИЧЕСТВО ЦАРЪ БОРИСЪ III ПОЧИНА
Нашиятъ всеобичанъ Царъ и любимъ Августейши Шефъ на Въздушните войски, Негово Величество Борисъ III, отъ 16 ч. и 22 м. на 28 августъ т.г. не е вече между живите. Съ затаенъ дъхъ и съ нескрита надежда за Неговото оздравяване, целокупниятъ български народъ следеше въ продължение на 5 дни новините за Неговото състояние. Но, уви! Той не бе щастливъ да чуе радостното това, което най-много желаеше да чуе. А когато въ деньтъ на Св. Богородица по цялата българска земя, като електрически токъ, се разнесе вестьта за Неговата кончина, това известие потопи въ дълбока скръбь и накара да изтръпнатъ отъ ужасъ и тъга всички, които до вчера виждаха въ Неговото лице сигурниятъ свой водачъ и своята днешна и утрешна опора.
Осироте българския народъ съ загубата на своятъ любимъ Царь, осироте българската войска съ загубата на своя Върховенъ Вождъ, осиротеха и Въздушните войски които загубиха Оня, въ Името на Когото години наредъ неуморно работиха и съ Чието Име на уста умираха въ изпълнение на своя отечественъ дългъ. Неоценима е, наистина, загубата за българския народъ, неоценима е тя и за Въздушните войски, чийто вдъхновенъ водачъ бе Негово Величество Царь Борисъ III!
Родилъ се на българска земя, благословенъ отъ Бога, очакван и обикнатъ отъ целия български народъ, Той израстна всредъ грижите на Своите родители и любовьта на всички българи. Той получи своето възпитание и обучение като войникъ въ нашите учебни заведения и въ родната казарма. Още въ ранното Си детинство, Той се срастна съ грижите на България, и идеалите на българския народъ станаха още тогава и Негови съкровени такива.
Негово Величество Царь Борисъ III встъпи на Престола на българските царе въ едно бурно и несигурно време, когато армията ни, макаръ и непобедена, беше принудена да изостави борбата, и когато самъ Той, като непосредственъ участникъ въ тази славна, но нещастна за България война, трябваше, заедно съ целия български народъ и войска, да изпие до дъно горчивата чаша на разочарованието. Неговото царуване въ продължение на четвъртъ векъ протече въ непрестанни грижи за заздравяване държавата ни и за лекуване тежките рани отъ тая изтощителна и нещастна за България война. Неговиятъ животъ всредъ насъ бе една безкрайна върволица отъ грижи за насъ. Неговото голямо сърдце въ продължение на двадесеть и петь години се ломи за нашето добруване, за да не може повече да издържи и на 28 августъ т.г. то престана да тупти.
Има ли къть отъ нашата земя, където Неговиятъ кракъ да не е стъпилъ? Не е ли неговото царуване една истинска апостолска дейность? Не бе ли Той, който следъ жестокиятъ Ньойски миръ, когато българскиятъ народъ бе отвърналъ погледъ отъ световната история и съвесть, непрекъснато обхождаше страната, за да може, непосредственно всредъ изтръпналия отъ току що понесените страдания народъ, да го одобрява, окуражава и да му вдъхне вяра въ по-добро бъдеще?! Не бе ли Той, който,  при всички народни бедствия, пръвъ се отзоваваше между пострадалите, за да имъ донесе Своята морална и материална подкрепа и утеха!
Неоспорима истина е, че отъ Своята юношеска възрасть, до последния Си часъ, Царь Борисъ III само страда и се бори, за да доведе българската държава, народъ и войска до оная висота, на която те днесъ се намиратъ, и само чрезъ която стана възможно изпълнението на най-висшия ни идеалъ, на нашата първа историческа задача - обединението на всички български земи въ една велика, мощна и благоденствуваща България. Това целокупниятъ български народъ съ смирение и болка въ душата си признава и за това, така искрена, неподправена и сърдечна е днесъ неговата тъга по внезапната и неочаквана кончина на неговия любимъ Царь-Обединитель. За това дни и нощи наредъ, непрекъснато, този народъ, дошелъ отъ всички краища на българската земя, съ търпение и кротость, чакаше своятъ редъ за да влезе въ храма, където почиваха Неговите скъпи останки, за да Му се поклони, и каже своето последно сбогомъ. За това бледи, посърнали и съ нескрити сълзи въ очите, люде отъ всички възрасти и категории, съ отмалели отъ тъга нозе изкачваха трите стъпала, заставаха смиренно предъ останките на своятъ любимъ Царь и целуваха ръката, която ги бе водила двадесеть и петь години само къмъ все по-щастливи и радостни дни. За това така неудържимо и искренно сълзите бликаха.
Но Той и сега и въ бъдеще ще бъде пакъ опора въ сърдцата и съзнанието на нашия народъ! Неговиятъ Духъ ще бъде неотлъчно между насъ, за да ни води, вдъхновява и окуражава въ всички наши начинания.
Ние, неговите летци, ще носимъ винаги съ себе си, където да сме, на земята, или всредъ необятните въздушни простори, въ миръ и война, спомена за нашиятъ любимъ водачъ и Августейши Шефъ и завета, който Той ни остави, като примеръ за вярна, честна и безкористна служба на държава и народъ. Нека тоя примеръ бъде непресъхващъ изворъ на сила, куражъ и добродетели, както за народа, така и за войската ни! Нека бъде светълъ пътьтъ Му къмъ небесните селения! Нека бъде вечно Неговото Име!  Нека бъде вечна и незабравима Неговата паметь!...
Майоръ Комбаковъ П. “

“МЪРТАВЪ ЛИ Е ТОЙ
Не, Той не е мъртавъ! Той живее въ нашите души! Духътъ Му витае всредъ насъ и сгрява сърдцата ни. Ние не искаме да вярваме въ кончината Му, така неочаквана е тя! Предъ Тебъ, Царю и наш Върховенъ Вождъ свеждаме смирено нашиятъ покрусенъ летешки погледъ. Предъ Твоите Височайши тленни останки плуватъ нашите многобройни спомени за напътствията и личният Ти примеръ, проявенъ не веднажъ въ дни на големи изпитания за насъ. Предъ Твоето скъпо тяло ние, летците, даваме обетъ че ще служимъ самотвержено и не ще пожалимъ живота си, за да останемъ достойни изпълнители на Твоя заветъ - наш идеалъ!...
Всяко летешко сърдце трепти отъ вълнение. Всяко летешко сърдце оплаква загубата Ти, Царю - Обединителю...Вечна да бъде паметьта на Царя - Обединитель!...
Майоръ Т. Ивановъ”


Скръбьта на летците

Скърбятъ летците, въ трауръ, съ крилата,
моторите безтрепетно мълчатъ...
Какъ мрачни са и пусти небесата!
Като сълзи излива се дъждътъ...

Хангарите са въ плътенъ крепъ обвити,
а самолети свели са крила...
Жестока мъка тегне надъ летците,
посърнали са техните чела...

Те знаятъ, че смъртьта внезапно грабна
най-смелия, най-първия летецъ, -
че съ волята на несломимъ борецъ,
десницата Му нивга не отслабна!

Те знаятъ, че за тяхъ, съ любовь Той вложи,
сърдцето Си и Своя духъ крилатъ, -
и тамъ да бранятъ родни край възложи,
и по-високо гордо да летятъ...

Те знаятъ, съ колко много топла обичь
окриляше ги техний Царь - патронъ,
и до последни часъ - дори до гроба,
Той взираше се въ родни небосклонъ!

Защото тамъ, въ небесните простори
витай духътъ на нашите царе,
отгдето гледатъ Бялото море
и слушатъ Дунавъ сладко да говори...

Защото първи българи литнаха
съ крила да бранятъ родната земя,
и свойта топла кръвь като проляха,
врагътъ, притиснатъ, горко занемя...

И ето, отъ тогава легиони
възрастнаха безсънните летци,
които бдятъ съ любовь от небосклона
надъ роденъ край и земните бойци...

Царю, те бяха горди съ Твойто име
и - литнали - те мислеха за Тебъ
и за земята пламенно любима,
която днесъ ридай, обвита съ крепъ!

О, колко безпределна скръбь сковава
днесъ всеки орлякъ, всеки самолетъ!
Изпращайки Те въ смъртния полетъ,
летците тъжно съ Тебе се прощаватъ.

Но те ще носятъ въ своите сърдца
любимъ и светълъ образъ на Водача,
и ще си спомнятъ своя Царь юначенъ,
и ще превърнатъ своя взоръ въ слънца!

И ще огряватъ родната страна
съ лъчите на безмерната си обичь,
кълнейки се на своя Вождъ надъ гроба -
да пазятъ свойте бойни знамена!

Почивай въ миръ, Царю любимъ, и съ вяра
въ полета смелъ на родните крила!
Заклеваме се въ името на Царя,
че пакъ ще вдигнемъ смело ний чела!

И ще летимъ високо въ небесата,
изпълнени все съ същия възторгъ!
Ще бдимъ отъ тамъ надъ паметьта Ти свята
и върху родни край, че С’ НАМИ БОГ!
Цветанъ Чачановски”

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Октомври 01, 2015, 06:58:08 pm

ГОЦЕ ДЕЛЧЕВЪ - П. К. Яворовъ

http://www.slovo.bg/showwork.php3?AuID=130&WorkID=3502&Level=1

“Гоце (Георги) Николовъ Делчевъ е роденъ въ гр. Кукушъ (Източна Македония) презъ 1872 година, 23 януари. Въ зимното утро, когато бай Никола Делчевъ е отивалъ съ гордо вирната глава и съ особно юнашки завити мустаци къмъ своята кючюкъ-махленска кръчма, сигурно е гадаелъ хиляди работи за бъдещето на явилата се подиръ две щерки първа мъжка рожба. Но презъ умътъ на шастливия баща едва ли е минувала някаква мисъль, че следъ години, старецъ вече, той ще се изправи пред кукушкия каймакаминъ и ще слуша: "Твоя синъ е най-големия врагъ на царщината; твоя синъ е главатарь на всички комити; или ще ни го дадешъ на ръка, или ще изгниешъ въ затвора."...

Ако средата, отъ която човекъ добива най-ранна представа за широкия божи святъ, ако тая среда непременно туря свои белези върху душевния нашъ образъ, Гоце може би дължи нещо и на родния си градъ. Кукушъ въ противоположностъ на повечето македонски градове може да се нарече чисто български. При неговите две хиляди български къщи едва има и стотина турски. Българите са твърде благосъстоятелнн и турците, въ мнозинството си бедни, поминуватъ съ работа край тяхъ. Така щото Гоце нямаше като дете непосредствени впечатления отъ натискътъ на владетелното племе. Той беше чувалъ само изобщо за турските неправди, колкото да знае, че на света има силни и слаби, че силните господаруватъ надъ слабите и че следователно ще бъдешъ добре, ако се усетишъ силенъ и поведешъ борба. Донегде затова може би Гоце нямаше по-сетне оная злоба къмъ турчина, която винаги характеризира македонския българинъ. Еднажъ другари го бяха упрекнали въ голяма хуманност – и той беше отговорилъ: "Азъ не мразя османците като народъ; азъ воювамъ противъ османската тирания като господарствена система." Кукушани стоятъ между първите отъ ония, които почнаха работа за отхвърляне фанариатското иго, гнетуще някога българина почти наравно съ турския яремъ. Тая работа продължава съ неимоверни патила до началото на осемдесетге години, когато кукушките българи, за да се избавятъ отъ гръцки козни, намериха покровителството на френските консули, като приеха унията. Католишките мисионери, които по-рано бяха вече излъгвани отъ кукушани, тоя пъть насочиха старанията си да приспятъ националното чувство на разкаяните чада, защото само тъй оставаше някаква надежда, че ще бъде опазено кукушкото стадо подъ сянката на папския престолъ. Въпреки това обаче подиръ десетина години, безъ голяма врява, кукушани поблагодариха "за всичко" и се повърнаха въ православие...

Революционната проповедь намери готова почва средъ македонските  българи; нещо повече, тя удовлетворяваше просто  едно изискване на времето. Събитията презъ последните десетилетия бяха упражнили естественото си влияние върху масата и процеса на "събуждането" беше отъ само-себе си завършенъ. Интелигенцията, която стоеше посредствомъ училището винаги между народа, беше делила съ него надежда и разочарование, така щото имаше горе-долу еднакво състояние на духовете, следователно лесно се идеше и до една обща мисъль...

Трябаше да стане обичайния годишенъ съборъ отъ видни работници на съзаклятието. Тоя съборъ утвърждава единъ “уставъ на революционната организация”, почти копие на стария български, твърде оригиналенъ съ положението, че само екзархисти българи  се приематъ за членове на комитетите. Обаче такова едно решение беше тъкмо съобразно съ условията, при които се работеше.

Въ онова време революционната идея трябаше да издържа твърде мъчна борба...Тя, прочее трябаше да стане обща за национално самосъзналото се българско мнозинство, че тогава да подири пъть и въ средата на елементи, върху които всевъзможните златни и сребърни пропаганди бяха упражнили едно крайно развратително влияние. Все пакъ революционерите не можеха да избягнатъ случайни сблъсквания съ казаните пропаганди, вследствие на което се отиваше до големи крайности. И често борбата вземаше даже тъменъ шовинистически цвятъ. Гоце - човекъ на твърде широки възгледи, вдига ръка за предметния членъ въ устава безъ какви да е резерви. Но туй не тряба да ни учудва, защото той беше и практически деятель въ най-строгъ смисъль. По-късно, щомъ обстоятелствата се поизмениха, Гоце пръвъ настояваше да се измени и устава. Тогава революционната организация отбеляза, че за постигане гонимата цель тряба да бъдатъ сплотени всички потиснати народности въ страната. И вече съзаклятникъ можеше да бъде и българинътъ, и гъркътъ, и всеки, който би билъ кадъренъ да принесе някаква полза на освободителното дело...

 Все презъ това време Гоце влазя въ споразумение съ арменски революционери, отъ които иска да му препоръчатъ някой майсторъ леярь на ръчни бомби и на разни видове инструменти за разрушително-пакостна работа. Исканиятъ майсторъ се намира и денонощно бълнуваната "фабрика" се урежда. Въ края на пролетьта, 1897 година, въ пазвата на Осоговските планини, между вехтите саблерски колиби пониква и новата сграда на една твърде бърже  импровизирана желязолеярница. Дрипави и бледни човешки фигури се мяркат въ нея и около нея. Мрачни и съсредоточени, тия хора свещенодействуватъ. Единъ по единъ чугунените шарове се търкалятъ къмъ общия купъ, напътствувани съ енергична благословия за султанъ и паши. Гоце работи въ леярницата заедно съ другите и повече отъ всички. Трудътъ е ужасенъ, средствата недостатъчни, мизерията нетърпима. Но Гоцевия примеръ ободрява, насърчава и умилява...

Още въ началото Гоце беше натоваренъ съ грижата да уреди чета за всяка революционна околия. Той биде признатъ и за началникъ на всички чети въ Македония. Нека притуримъ – и на всички чети въ присъединеното къмъ общото съзаклятие Одринско. Презъ това време турското правителство беше отворило вече систематична борба противъ революционната организация, или все равно – противъ българщината въ Македония. Легионъ шпиони запъплаха и по градове, и по села – легионъ шпиони, на които се плащаше и плаща не само да издирятъ, но и да измислятъ: по тоя начинъ трябаше да се премахне цвета на опасния народъ. Хитро ползуващи се отъ началото "разделяй и обезсилвай", властите оказваха и оказватъ най-широко покровителство на разните пропаганди, които глождят македонската снага: въ борби за национално самосъхранение трябваше да се изцедятъ и последните сили на вироглавото племе. Най-после валии, мютесерифи и каймаками организираха тъй наречените панислямски дружини, като укриха подъ една патриотическа маска същинската си цель, която беше да се изправи народъ противъ народа, да се хвърли племе върху племето – и да се постигне окончателно смазване на раята. Прочее между турската власть и революционното съзаклятие се почваше явенъ двубой. Въ тия обстоятелства именно предстоеше на революционната чета да се покаже най-вече – да пресъздава, да ободрява, да отмъщава...

Ту самъ, ту съ двама-трима, ту съ 10- 20 или 50- 60 души, Гоце влазяше изъ градове и села, ходеше всредъ зима по гори и планини – при ежедневни опасности, всякога бодъръ и засмянъ, всякога пъргавъ и безстрашенъ... Въ единъ-два месеца Гоце обходи почти цяла Западна Македония. Презъ всичко това време турските власти го диреха най-усилено и султанътъ обещаваше за главата му по 500 и по 1000 лири. А той играеше на "кришъ-мишъ" съ военните патрули въ Тиквешко или пътуваше съ файтон въ Прилепско, или беседваше съ осъдени другари изъ тъмниците въ Битолско, или се надгонваше съ потерите въ Леринско и Костурско. И познатия Дервишъ ефенди говореше въ Скопие на българите: "Кажете па тоя юнак Делчевъ, че азъ искамъ да го видя и да му се поклоня – отъ царь до говедарь ние сме вече изморени, а той самъ не се уморява..."

Тоя пъть, на работа въ Турско, Гоце се ограничаваше да беседва по цели нощи единствено съ най-будните членове на съзаклятието. Той искаше да бъде хубаво разбранъ отъ ония, които стоеха между населението като преки негови ръководители. Шумътъ, повдигнатъ вече изъ цяла Европа около македонския въпросъ, не трябаше да заглъхне. Напротивъ, тоя шумъ беще успехъ на делото – и трябаше да се усили. А това можеше да се постигне, само ако революционната организация преминеше въ борба, нападателна спрямо турските власти. И Гоце излагаше своя планъ за по-нататъшно действие.
– Ний имаме задъ себе си – говореше той, – примера съ арменците, а предъ себе си – изгледите, които ни открива австро-руското съглашение. Освенъ това, престъпно е да се освобождава народъ чрезъ преднамерено създавани пожарища и касапници. Инакъ ний ще заприличаме на просякътъ, който човърка раните си и вади гноища и кърви, за да застави хората да се избавятъ съ единъ десетакъ отъ зрелището на една гнъсотия.
– И практически съображения – учеше той, – ни налагатъ борбата съ най-голяма икономия на средства и сили. Ний не сме сигурни, че като предизвикаме турците на пленъ и опустошение, непременно ще предизвикаме и намесата на великите сили. А не сме сигурни още, че даже и ако последва една европейска намеса, непременно ще ни се даде и нещо, което достатъчно би оправдало една крайна жертва.
– Ний тряба да почнемъ – смяташе той – съ нападения отъ страна на четите върху аскерски отделения и съ атентати отъ страна на решителни момци по железо-пътни линии, също и по държавни учреждения. И да продължимъ така, но всякога далече отъ българското население, което не тряба да излагаме на турски преследвания и жестокости. Българите в Македония носятъ почти сами върху гърба си товара на революцията – и те са нуждни, за да се продължи борбата ни, докато постигнемъ крайната си цель.
– Да се хвърли цяло Турско въ анархия, да се разклати царството на султана отъ основа, да се направи положението нетърпимо  понататъкъ... И по тоя начинъ, изобщо казано, да се заставятъ ония, които днесъ въ името на всевъзможни интереси треперятъ надъ едно варварско statu-quo, да предприематъ, пакъ въ името на тия си интереси, промяна къмъ една по-човешка наредба.
– Разбира се, друго е, ако бихме имали една нова гръцко-турска или някоя сръбско-турска, или най-после българо-турска война; обаче лошо бихме отплатили на България за многобройните нейни жертви подиръ насъ, ако искаме да я вкараме боса въ огъня.
Тъй проповядваше Гоце, защото само любовта къмъ народа го ръководеше на всяка стъпка въ бурния неговъ животъ...

Подиръ няколко дни Гоце беше вече въ Драмско съ три чети – неговата, демиръ-хисарската и местната драмска. На 25 марта той пишеше до "редактора" на  Свобода или смърть: "Брате П., разрушихме при Анжиста железнопътния мостъ и близкия при него тунел; скъсахме на едно място релсите и на две места телеграфните жици. Всичко се извърши тъй сполучливо, че и най-добрия воененъ инженеръ би ни завидял. Отъ страна на турците и досега няма никакви движения. Като пишешъ въ вестника по извършеното, недей го отдава на чета, ами на оная сила изобщо, която се намира изъ цялата страна, подъ името тайна революционна организация.." Бедния Гоце! До болезненостьскроменъ, той се боеше да не се помене неговото име преди името на организацията...

На 20 априлъ Гоце разказваше на другарите си по-раншни свои сънища, които съвпадаха съ избиването на близки нему хора, и думаше:
– Съ нашия животъ, какъвто е, станахъ вече и фаталистъ. Нощеска сънувахъ, че турци ме удариха въ сърдцето. Щипската чета е разбита въ Карбинци. Миланъ, братъ ми, е въ тази чета и сигурно е убитъ.
Гоце не беше сънувалъ смъртьта на втория свой по-малъкъ братъ: Миланъ падна много по-късно, летосъ, въ Неманци, Кукушко. Гоце забравяше своите неотдавнашни предчувствия. Сънътъ пророчествуваше неговия гробъ. Почти едновременно съ Гоце биватъ убити още шестима, въ това число и Гущановъ. Останалите живи влазятъ въ една плевня, отдето следъ цялъ день сражение, се измъкватъ незабелязано между пламъците на Баница, цяла изгорена.
– Петнадесеть часа – спомня си г. хаджи ДимовЪ – турците не посмяха отЪ куршумите ни да приближатъ нашите убити. Петнадесеть часа ний гледахме мъртвия Гоце, приведенъ сякашъ върху гробътъ на Македония. И петнадесеть часа ни се късаха сърдцата...
Защото осиротяваше цялъ народъ.”

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Октомври 05, 2015, 03:29:06 pm

Спомени на отец Търпо Иванов Поповски (1848 - 1928) от с. Косинец, Костурско - Македонски дневник

“Роден съм в с. Косинец, което се намира в Кореща-Кол, северозапад от Костур, от който отстои на четири часа път. Споменатото село се състояло преди Балканската война от 210 къщи чисто български...

За отварянето на първите три български училища и борбите с гръцките временни владици

През 1871/1872 г. се завърнах в родното си село Косинец, в което през 1869 г. бях открил за пръв път в Костурската епархия училище само за 2 1/2 месеца. При завръщането си още не съм отпочинал, ето че се явяват гореспоменатите първенци косинчани, които ми предложиха за през 1871/1872 г. да остана в селото си и да продължа започнатото по-рано учителстване. Предвид горещото желание на селяните се съгласих да остана в селото си...Същевременно се научих, че и Георги Динков отворил българско училище в с. Загоричени, състоящо се от 550 къщи и отстоящо от гр. Костур на 3 часа на източната страна. Отварянето на тези две национални светила насърчило и монаха Герасим из с. Търсье да открие и той в собственото си село народно училище...Герасим, възползван от отварянето на български училища в Косинец и Загоричени, се яви и той на сцената и ето че се поражда борба  от тогавашния гръцки Костурски владика Никифор против тримата народни дейци.

Известието за отварянето на Косинското българско училище стреснало гръцкия кириарх Никифор, който като много прост и неграмотен се ръководеше от секретаря си Яни Граматик, който беше все и вся и веднага повдигна дело в Корчанското съдилище, на което ме представи за най-интригант и нарушител на владишките показания, затвори училището ми и съдружно с косинските първенци, числящ се и свещеник Захария, ни закара в Корча, дето несправедливо ни държа три цели месеци под надзор в мръсните ханища. Благодарение на битолските народни дейци, с които от порано имах познанство, именно: Димитраки Робев, д-р Костаки Пателейски, Димко Рдев, Мал Димко, Даме Ханджията и пр., които се застъпиха пред тогавашния валия, който моментално ни освободи и при завръщането в селото наново открих училището, което макар в постоянно гонене от владиката, следваше от ден на ден да успява...Никифор със секретаря си Яни, зашеметен от появата на българизма и от силното движение на новодошлите учители, се запрегнаха с всички морални сили да попречат на подновеното българско учебно дело, за което употребиха немалки суми, само и само да могат унищожи тримата учители и да затворят училищата им. Постоянно подкупени албанци сновяха по 3 български села и търсеха случай да убият родолюбивите трима учители, но напразно...

Унищожителите на българските старини
Владиката Никифор се счита за разсипник и подкопател на разни български старини, изостанали скрити в разни селски църкви и манастири. На 1872 г. случайно се срути един от зидовете на Гаришката (Костурско) църква, дето се откри една яма с доста голямо количество славянски книги, написани на меврана (пергамент), за които, уведомен, владиката изпрати нарочно свои човеци, които натоварили три конски товара, закарали ги в митрополията и моментално са ги изгорили. Същевременно прибрал и всичките славянски книги, нахождащи се в сливенския манастир “Св. Никола”, които са били останали още от времето на Охридската патриаршия, под чието ведомство се падал този манастир. Същият Никифор изгори и книжата, намерени в олтара по време на ремонта на църквата “Св. Вмчца Параскева” в Костур, Драгор махала. За всичко гореказано и направено Бог най-грозно наказа Никифора, който не умре от естествена смърт, а когато през 1875 г. се бануваше в Кониските (Янинско) бани, падна и се удави...Подир смъртта на удавилия се Никифор на 1876 г. замести го Иларион, родом българин от Станимака. Той, ако и българин, като пратеник на Гръцката патриаршия, употреби своето влияние, за да напакости на българщината...Втората година, като се ориентирал, че епархията му е населена изключително от български народ, изменил си поведението, стана по-омекчителен...

Селото Дъмбени се състои от 250 чисто български къщи. От Костур отстои 3 часа северо-западно. За да се открие българско училище в това село, доста голям труд съм направил. От началото на отварянето на училище в Дъмбени учениците охотно се прибираха като пчели в кошера си и в късо разстояние можаха да усвоят четмото...На 20 май 1880 г. аз като учител се настаних в с. Дъмбени и в това време Гръцката патриаршия изпрати някой си Константин, един от второстепенните патриаршески дякони с непълно средно образование. По характер той беше не толкова религиозен и много груб. Поради неговата неспособност след една година от назначението му бе уволнен. Преди да се уволни, падна му се жребието и той да се види с мен и да ме оцени. Макар мен да не ми беше по желанието, за да видя мнението му, направих всичко и с учениците излязох на посрещане. Учениците почнаха да пеят училищни български песни, които естествено не са му се харесали...Другия ден, владиката още в тъмни зори с протосингела си поп Яни из с. Чърчища (Тесалия) дойде в църква и почна утринната служба. Токущо влезна владиката в църква, аз още отпърво изпях многолетието по славянски. Протосингелът се опита да ме спре, но пред силната народна воля не успя. Повдигна се от народа силна врява, та владиката премълча и криво-ляво извърши службата, след която заповяда на едного от църковните настоятели да ми обади, че старият иска да посети училището и да изпита учениците. Заведох го на определеното му място и той седна. Протосингелът му обаче, мислейки, че ще намери голям лов, завтече се на учителската маса и потегли чекмеджето. Аз пък, извиках му:”Отче, какво търсите на масата, аз не съм елински учител да държа противни учебници.” Аз без никакви предварителни церемонии, повиках един от учениците, именно Наум Л.Караджов, който от самата природа бе надарен с всички земни качества и първо накарах да прочете от гръцката христоматия един комплект и да го преведе на български. Протосингелът извика:”Бре, антихристе, що! Искаш да ги направиш българи!”
- Отче, вземете си думата надире. Надявате се още, че ще можете задържи под ваше иго народ, който изконно бил български!
Владиката извика:”А бре, Търпе, не си виноват ти, но ние, че те оставихме досега да прелъстяваш хората!” От гореповдигнатите разправии се повдигна голяма глъчка в училището и в момента грабнах  за гърба владиката и го изхвърлих низ стълбата вън от училището...

От даскал на поп Търпо. Ръкоположението.
Преди да потегля за Цариград, повиках съмишлениците си съселяни на общо заседание, с които разискахме въпроса, приготвихме два еднообразни акта, от които един за Костурската община и един за Екзархията. Един ден след извършеното пристигнах в гр. Солун, дето се настаних в Бошняк хан. Понеже нямаше параход направо за Цариград, останах 2, че се ръкоположих-3 дни в Солун. В хана се срещнах с първите дейци революционери, а именно: Трайче Китанчев, Гьорче Петров, Дамян Груев и Пере Тошев, с които още по-рано се познавах. Те след разпитване за положението на костурските страни и за моето пътуване ме посветиха със започнатото дело. Пристигайки в Цариград, представих се на Негово Блаженство блаженопочивший екзарх Йосиф, който ме прие много любезно и беседва с мен час и половина. На излизане от стаята ми каза, че ще бъда ръкоположен от Брегалнишки епископ Антим, подир Търновски митрополит в неделята, десети октомври 1893 г. На 10-и бидох произведен в дяконски чин, а на  -и същия месец - в презвитерски. Подир 15-дневно практикуване на Фенерската църква заминах за селото си. От Солун телеграфирах, че се ръкоположих, и на 6-и ноември вечерта пристигнах в гр. Лерин. На 7-и същия месец още от много рано потеглих от Лерин, но що да видя - още от излизането на града забелязвам тълпи, тълпи и купчинки народ от разните край шосето Лерин-Корча села са излезли да посрещнат за пръв път български свещеник...

През 1895 г., в началото на юни, получих от Екзархията предписание, с което ми се съобщаваше, че се назначавам вместо свещеник Кръстев за председател на Леринската българска община. На 13-и юни се настаних в гр. Лерин и заех длъжността си, само до 5 януари 1896 г. Цялата ми деятелност в Лерин се състои в това, че можах след дълги борби с гръцкия владика Аверкий да туря клепало на новопостроената българска църква “Св.св.Кирил и Методий”. При това помирих и гражданите, които бяха подразделени на партии. В края на 1895 г. ми се предписва да предам делата на общината и да замина за Костур да заместя покойния йеромонах отец Сава...

Предателството на Димко послужи за факти на каймакамина...На 21 август 1901 г. залови ме каймакаминът и под най-силен конвой ме изпрати в Корча, дето останах 20 дни под надзор. В моето от Костур отсъствие без ни най-малка отнякъде закрила водеха селяните според дадения на предателя списък, като овце на заколение. Костурският влажен затвор се изпълни с невинни хора, между които личеше и синът ми Никола. Всички сбрани и арестувани на нощи, завързани с вериги и под най-строг конвой и оградени от войници, ги пращаха в Корча...Писа се в губернаторството и каймакаминът биде уволнен, а пък владиката, предвиждайки опасността, се побратими с турския комитет, подкупи Коте от Руля, когото във вид на гръцки войвода задължи да преследва българските чети. Аз пък със 175 души първенци и по-събудени българи останах да гния във влажните корчански затвори и едвам в 1902 г. едни с мене се освободиха, а други се осъдиха кой на 101 г., кой на 15 г., кой на 7 1/2 г., кой на 4 г., и кой на 3 г. Благодарение султанската милост на 16 февруари 1903 г. всички политически “престъпници” се освободихме...

31 март, ден Велик петък, 47 души вързани под силна стража войници, изпратиха ни в Костур, дето в една 5-метрова стая бяхме затворени всичките 47 души. В тази стая прекарахме три вечери и първия ден от Великден. Втория ден, понеделник, още заранта се приготвихме и потеглихме на път...Около 6 часа след пладне пристигнахме на Суровичката гара и моментално с ръчна машина ни фотографираха, туриха ни в товарните вагони и до вечерта от битолската гара, под силна стража, ни предадоха и установиха в битолския затвор...Илинден дойде. Уверени, че този ден ще бъде знаменит за българите, още от зори станахме, прекръстихме се и дотърчахме направо до прозорците. До вечерта се научихме от турците затворници, че навсякъде, от Костур до Дебър, Кичево, Прилеп и Лерин, имало бунт. Работата е била сериозна, та вярвали, че българите ще бъдат изклани от войските...

Това положение трая доста дълго време. На 25 октомври 1903 г. след дълги доказателства се оправдах и се освободих. Едвам при освобождението си от затвора можах да се науча, че Каравангелис във време на въстанието немалко съдействал на турците да опустошават българските села и да убиват по-видните българи. Сам той предал поп Васил от с. Личища, поп Христо от Четирок и Атанас Далов, които немилостиво били смазани и потъпкани с камене. Той стана причина за убийството на Лазар Москов в с. Вишани, нему беше предадена от руленеца Коте главата на Лазар поп Трайков...

Благодарение патриотизма на Пандо Кляшев, Митро Влашето, Атанас Кършаков, Трайко Данданов и много други, плановете на Каравангелис пропаднаха и българщината в Костурско стана още по-силна. Българското правителство (Червен кръст) предвид големите загуби от човешки жертви, грабежи на движими имоти, които е претърпяло българското население в Битолския окръг, благоволи да изпрати за раздаване на това население разни дрехи, покривки, платна, обувки. Тези подаръци според разпоредбата на тогавашния български политически агентин в Битоля г-н Ан. Тошев беше натоварен да ги раздава покойният Пелагонийски преосвещенейши митрополит Григорий. Преосвещенейшият Григорий, натоварен за целта, имаше нужда и от съпътешественик, познаващ отблизо местността през разните епархии, в които предстоеше да се върви. За такъв избра мен и няколко мирски хора...

Установявайки се сърбите в страната ни, почнаха да прииждат от вътрешността на Сърбия цели кервани стари, млади, мъже, жени, деца, карайки със себе си множество коли, които натоварваха с каквото намираха и всичко завеждаха в Сърбия. Не са оставили дюкян и къща непленени, обраха от населението всички ценни мебели и покъщнина, които с хиляди вагони возеха по железниците, без ни най-малко да се стесняват...

Началникът стана и държа една предупредителна реч и прочете декларация...След прочитането на тази декларация се пристъпи към подписването й, но всички отказаха да се подпишат, вследствие на това началникът заповяда и ни турнаха в затвор, в който цял ден ни държаха гладни. При отказа ни съобщи ни началникът, че ще ни екстрадират...В 12 часа на 25 юли след пладне потеглихме за Ресен и като цялата нощ вървяхме, в 6 часа сутринта пристигнахме в Битоля, дето в отсъствието на окръжния управител бидохме представени на главнияокръжен секретар, който, проверявайки описаните в писмото лица, на Евтим Ляпчев каза, че за него нямало място в сръбската държава, и на останалите каза ни, че ще бъдем изпратени през гр. Солун в България. Тогава го замолих аз: - Господине, вместо да ни пращате чрез Солун, ако е възможно, на наши разноски, изпратете ни чрез Прилеп, защото, както знаете, гърците изтезават, колят, бесят...
Секретарят се обърна и каза: “Господине, нас не ни е грижа, ако ви заколят, па ние затова ви пращаме чрез Солун.”

Австрийският параход “Урани” беше препълнен...ни закараха в пристанището Урла, където държахме цели 15 дни карантина в морето...позволи се на парахода да излезе от пристанището и да отпътува за Цариград...административните власти не ни позволиха да изпаднем на суша, вследствие на това останахме една вечер и един ден в парахода при цариградското пристанище на Сарай Бурну. Потеглихме за гр. Бургас, в който около 11 1/2 часа предобед пристигнахме и оттам се разпределихме да се настаним кой в Бургас, кой във Варна, кой в София при своите роднини. Това наше мъчително пристигане дошло до знанието на българското правителство, което, заинтересувано да узнае завътрешното положение на българското население в Македония, понеже тъкмо тогава беше пристигнала в София Карнегиевата комисия, повика ни телеграфически в столицата. Всички единогласно пристигнахме в София и предварително, като се видяхме със заинтересуваните правителствени управници, се представихме на споменатата Карнегиева комисия, на която в присъствието на Брайсфор, Мюлюков и се докладвахме за всичко, извършено от сърби, гърци и турци..."

https://www.youtube.com/watch?v=SUFPHHRXkB8

https://upload.wikimedia.org/wikipedia/commons/8/8d/Trpo_Popovski_archives.pdf

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Октомври 23, 2015, 07:02:08 pm

ИЗПОВЕДТА НА ЕДИН МАКЕДОНСКИ ЧЕТНИК - Алберт Сониксен, 1909 г.

https://books.google.mk/books?id=iHGPI-ouoE0C&printsec=frontcover&dq=Confessions+of+a+Macedonian+Bandit+A+Californian+in+the+Balkan+Wars&source=bl&ots=P5t-VQTkM_&sig=6GmDDc0_Heg1hTpbsSIEsUbgFKg&hl=en&ei=Nrq5S6qsFN6HONvgsKEL&sa=X&oi=book_result&ct=result#v=onepage&q&f=false

http://www.promacedonia.org/as/index.html

“В Княжество България има 50 000 македонски емигранти, повечето от които са политически бежанци, потърсили убежище през границата между свои кръвни родственици, защото по своя произход българите и македонците са едно. Много от тези емигранти преуспяваха, някои бяха изключително богати, а други се бяха издигнали на високи правителствени постове. Ето защо съвсем естествено беше Комитетът на представителите да се установи в България, защото една от неговите функции беше да събира средства за каузата на революцията...
Паспортът ми даваше правото да престоявам по един ден във всеки град по пътя. Аз слязох във Воден...Срешу мен се спуснаха момчета за багажа, но аз държах здраво куфарчето си, докато не забелязах един як, млад човек, който носеше бял фес и стоеше в най-задната редица на момчетата. Той се промъкна сред навалицата и улови багажа ми. Другите отстъпиха. Младежът ме последва. От гарата до града има около един и половина километра.– Ще ви заведа в гръцкия хотел – каза младежът на български. – Така ми поръчаха да ви кажа. Следобед най-напред при каймакамина, после в гръцкото училище, а ако остане време и при гръцкия владика. След това в четири часа ще ви чакам пред хотела...

Воден е официално гръцки град, но разговорите, които чувах наоколо си, бяха само на български или турски. Трябваше да питам за пътя и не знаех какво да правя. Турски не можех да говоря, а за български беше уговорено да се преструвам, че не владея...Съдържателят на хотела уж беше грък, а говореше на слугите си български; по-късно научих, че той говорел гръцки, колкото и аз...

 Най-после стигнахме подножието на голяма надвиснала скала. Седнахме до основата, която беше тъй стръмна, че снегът се задържаше само в пукнатините й. Кучета лаеха, като че във въздуха горе. Оттам стигна и един зов, на който другарите отговориха. Чух трясъка на камъни, които се изсиваха по надвесената скала, после различих човешки фигури, които бавно слизаха по тясна пътека, и долових блясъка на оръжието им. Редица от петдесет души слизаше надолу. Приближихме и ние. Начело на дошлите различих висок човек с брада и широкопола шапка. Той ме назова по име и аз улових ръцете на моя стар познайник от София Лука Иванов...Почна да се зазорява, когато легнахме да спим. В полусън усетих, че някой полека ме покрива с дебел козяк. Това беше Лука. Той вярваше, че само българинът може да понася суровия живот... 

 Същата нощ  в Солун били арестувани няколкостотин българи, между които и целият Централен комичет. На първо място Дамян Груев, първият организатор на движението, д-р Хр. Татарчев, виден лекар...

Между малкото Преспанско езеро и Костур се издига голата планина Корба, именувана в древността Скарбус. През месец септември Владо и аз минахме нейните върхове и влязохме в една страна, съвършено различна от другите части на Македония, които аз бях видял. Наистина, тя беше гола като планините, които минахме, без гори и скалиста, но в дъната на малките долинки растяха златно жито и зелени лозя. Първите дни прекарахме в едно село, което приличаше на градец. Някои от къщите бяха двуетажни, каменна структура с украсени фасади. Черквата била бомбардирана и отчасти разрушена през време на въстанието, но била наново иззидана с кула...
Ние влязохме в черквата. Там бяха събрани около сто деца, всички насядали на пода, някои четяха, други пишеха, а едно решаваше аритметическа задача на черната дъска. Две момичета ги ръководеха и двете облечени в селски дрехи, но те ни поздравиха на правилен български език.
– Защо нямате училище – попитах аз – и защо нямате столове за децата?
– Защото това е караулно училище – обясни едната от учителките.
Тя ме заведе до един от прозорците и ми посочи близкия връх на хълма. Две деца седяха там под сянката на една скала. Разбрах. Те бяха пазачите. Ако някоя рота аскер почнеше да се приближава по пътеките, които водят към селото, острото око на тия деца ще забележи това движение. Те навреме ще предупредят и от учениците няма да остане никаква следа. Двете учителки ще почнат да бият масло или да перат дрехи. Костур е едно от ония места, в които схизмата не е призната от турското правителство и поради това градът се намира под временното ведомство на гръцкия владика. Естествено, той бе забранил училищата, в които се говори български език и понеже населението е чисто българско, не говори гръцки, то не можеше да търпи учители, които не знаят да говорят на неговия роден език. Ето защо беше решено да няма никакви училища. При все това българите имаха училища...

 
"Лука, войвода на българска чета
до каймакама на Караферия
1/14 март 1906 г.
Господине,
Гръцка чета, съставена от селяни от различни села на Караферийска каза на 28 февруари ст. ст. нападна българското село Св. Марина и след като стреля дълго време с пушки, уби един невинен селянин. При все че знаехте нападателите – вместо да ги преследвате и арестувате, вие арестувахте невинни от нападнатото село.
Освен това на 27 февруари ст. ст, гръцка чета нападна село Голо, Епиджевардарска каза, където тя изгори две къщи и рани един човек. Властите знаят много добре кои са нападателите, но обвиняват самите жертви.
Вследствие на това, като виждам, че вместо да преследват виновните, властите ги покровителствуват, а преследват изключително невинните жертви, аз, Лука, реших да накажа някои от виновните и затова опожарих село Ниси и убих двама от жителите му, които бяха взели участие в злодеянията на гръцките чети. Занапред ще се постарая да наказвам виновните, които властите покровителствуват. Съжалявам обаче, че от това ще пострадат и интересите на чифликчиите."

 
"До британския консул,
Солун, Турция
Господине,
Вие вероятно ще познаете в долуподписаното име американския гражданин, който изчезна от Воден на 16 февруари. По този начин ще научите, че аз съм бил с революционерите точно един месец и нека добавя, имах възможност да наблюдавам всички инциденти, станали в това време между македонските революционери от тази околия и въоръжените чети на гръцките владици.
В интерес на делото, което вярвам, че е едно от най-справедливите, за които някога са се борили хората, аз пожелах като вас да събера фактите, всеки от които ще намерите потвърден от безпристрастно проучване, които доведоха до изгарянето на гръцкото село Ниси през нощта на 14 март от революционерите под ръководството на Лука Иванов и Апостол. Аз бях очевидец на повечето от тези събития и имах възможност да ги проуча внимателно. Като американец, вие можете да знаете, че предубежденията, които имам, не са основани на расова или религиозна омраза. Естествено, аз съм предубеден, но моите предубеждения са основани на твърдата увереност в справедливостта нз едната страна в тази борба и егоистичните мотиви на ръководителите на другата. Но даже и такова пристрастие не би следвало да повлияе на фактите, които представям.
На 7 февруари (стар стил) селяните от Марина, Караферийска каза, получили писмо от Коста Акритас, войвода на чета от гръцки "войници на Христа", предупреждаващо ги, че ако се оплакват пред европейците или турците от гръцките чети и ако не се обявят веднага за привърженици на гръцката църква, техните къщи ще бъдат изгорени, те, техните жени и деца и целият им род ще бъдат убити и нарязани на малки парчета. Те трябва също да отиват да пазаруват в града Негуш. Селяните отбягваха този град като известно свърталище на гръцките чети. Писмото веднага беше изпратено на Лука Иванов, революционен ръководител на тази околия, след което аз го изпратих нз Лондонския Балкански комитет, заедно с друго подобно.
Никаква бележка не беше взета от тази заплаха. През нощта на 10 март (н. ст.) в селото внезапно нахлула гръцка чета, която влязла в една къща и започнала да насилва обитателите. Някои от селяните, със стари пушки и револвери, заели позиции и открили огън. Гърците отвърнали на огъня и шумът довел на помощ мъже от едно съседно село, които помогнали на тези от Марина да отблъснат гърците. Те отстъпили, като оставили след себе си петима убити. От селяните един бил убит. При лунната светлица гърците били видени да отстъпват едни към Негуш, други към Ниси. В същото време, докато ставало това, турски войници влезли в съседното село Янчиша и тъй като селяните се връщали от сражението в Марина, те уловили един - Леко, и го подложили на мъчения, за да признае къде е скрито оръжието. По-късно аз го видях; гърбът му беше една незараснала рана. На кръста му се виждаше също рана от щик. Сутринта на 13 март гърците отново нападнали село Голо, изгорили две къщи и ранили един селянин, но накрая били отблъснати от селяните. Било забелязано, че гърците отстъпват през блатата към Ниси.
Лука Иванов и Апостол със своите подвойводи се срещнаха и взеха решение за бърза наказателна мярка срешу Ниси, което беше известно като главен център на гръцката чета. Предния ден те бяха приготвили обръщения към консулите, че след две години на въздържане те не могат повече да търпят гръцките действия и занапред българите трябва да защищават своята кауза пред европейското мнение, което досега не е обръщало внимание на безчислените влашки и български села, изгорени от гръцки чети. Тези документи бяха захвърлени настрана, хората бяха събрани заедно и през нощта се отправиха към Ниси.
Като очевидец на събитието, давам подробности. Иванов с 20 души влезе в горния край на селото, Апостол с 20 – в долния край. Десет души бяха оставени отвън като охрана. Два залпа бяха изстреляни над покривите, за да предупредят жителите да избягат. Тогава къшите в центъра на селото бяха подпалвани една по една, след като първо се проверяваше да не е останало назад някое дете. В няколко къщи, особено в къщата на попа, имаше големи складове от бойни припаси за пушки "гра", които избухнаха, когато огънят стигна до тях. Бяха давани чести залпове, за да се предупредят евентуално дошлите на помощ, че силите са значителни. За да се подсили това впечатление, вън от селото беше възпламенена връзка динамит. Бяха убити двама албанци и един грък случайно, а друг нарочно, тъй като беше известен като голям шпионин. Дали са пострадали и други, ние не знаем.
Един мъж и жена с две деца бяха останали в селото и бяха взети под личната закрила на Иванов и по-късно им бе дадено писмо, адресирано до кмета на селото, в което се обясняваше защо бе изгорено селото. Нищо не бе ограбено, даже запасът от цървули, намерен в хана, беше оставен да изгори. Междувременно "войниците на Христа" не бяха далеч и откриха огън от блатата. Отначало революционерите отвърнаха, но след като се видя, че те са вън от обсега и останаха така през цялото време, докато ние бяхме там, повече не им се обърна внимание. Селото беше окупирано два часа, от 3 до 5 (по турски). По-бедните къщи в горния край на селото не бяха изгорени.
От моя опит с по-легално воюване аз прецених, че би могло да има опасност от беззаконие. Но хората на Иванов и Апостол всички до един постъпваха с по-голяма сдържаност и спокойствие, отколкото съм наблюдавал да проявяват американските войски във Филипините. Вие може би знаете от инцидентите от вашата собствена война с бурите, че даже дисциплинирани войници е трудно да се управляват в дела от този род. Всички правила, съблюдавани от цивилизованите армии, бяха спазени в Ниси срещу хора, които от своя страна не постъпват така.
Отсега нататък всяко нападение, извършено от гърци върху непатриаршистко село, ще бъде последвано от наказателна мярка върху патриаршистко село. Това е решението, взето от войводите на тези два района. Друга тактика беше безуспешна следвана от две години; гръцките чети сериозно отказват да се срещат с въоръжени революционери и само тероризират невъоръжени общини и отделни личности. Това съм помолен да ви съобщя с посочените съображения. Подобна декларация е изпратена до каймакама на Караферия. Не се сметна за нужно да се безпокоят другите консули и цивилните агенти, тъй като досега не е имало никакви резултати от оплакванията до тях.
Не зная какви са вашите средства за получаване на информация и точни данни за положението на населението във вътрешните околии на Македония. Ако мога да ви бъда в услуга в това отношение, ще ми бъде драго да ви снабдявам с резултатите от моите наблюдения, тъй като зная, че ще ги използувате честно във вашите доклади. Ако решите да отговорите на това писмо, приносителят ще вземе вашия отговор. Разбира се, аз ще смятам всяко съобщение от вас като абсолютно поверително.
Искрено ваш Алберт Сониксен."

 
"До британския консул,
Солун  5 април 1906 г.
Уважаеми господине,
В последния конгрес на Българския революционен комитет, състоял се през миналия октомври, беше решено занапред всички оплаквания или молби от населението до чуждите представители да се отправят направо до консулите. Тъй като цивилните агенти досега са се отзовавали на оплакванията на населението като бездушни стени, занапред те ще бъдат по същия начин пренебрегвани. Войводите на Воденски, Караферийски и Пазарски революционен район са единодушни във вярата, че от всички чужди консули в Солун само вие, представителят на Великобритання, бихте проявили човешки интерес към положението на населението в Македония. Вярва се поне, че вие ще направите всичко, което зависи от вас, за да представите на вашето правителство фактите такива, каквито са. По тази причина аз отправям това писмо само до вас.
Преди няколко седмици ви писах, като обясних защо революцнонните сили в тези райони изгориха Ниси. Казах ви, че е било взето местно решение за всяко българско село, нападнато от четите на гръцкия владика, да се изгаря гръцко село. През нощта, след като беше изгорено Нисн, гърците отново нападнаха българите, като изгориха три къщи в село Голишани, убиха един селянин, раниха друг и изклаха 17 вола. Въпреки взетото решение, вземайки пред вид също, че Ниси пострада тежко и с надежда за мир, не беше преприета никаква наказателна мярка. Инцидентът беше подминат. Дори това обаче, че са дали последния изстрел, не удовлетворява гърците. В последвалата през седмицата война те бяха тежко потърпевшите, тъй като техните нападения на села във всички случаи бяха отблъсквани. Сега те прибягват към друга тактика.
Тази сутрин получихме новината, че миналата нощ, когато селяните се връщали от пазар в Караферия, гърците ги нападнали и убили 4 и ранили 2. Убитите са Доне Париш от Миноспата, Ангел Гешов, ранен, от съшото село, Джоджа Тръпчок и Търпо Попиванов от Долно Купаново и Георги Лутак от Голишани, убити. Ранен Паско Пешов от Царбор. Вероятно ще си спомните, че на 24 септември м. г. невъоръжени селяни бяха убити от гръцка чета на връщане от пазар във Воден. Единственото отмъщение от страна на революционерите беше да посъветват селяните да бойкотират града Негуш, известното свърталище на войниците на гръцката църква. Други подобни инциденти в по-малък размер ставаха често, но те бяха подминавани.
Последният инцидент обаче не може да бъде пренебрегнат. Убийците са ясно разпознати като жители на Негуш. Тъй като турското правителство, въпреки факта, че тяхната самоличност може да бъде доказана, не ще вземе мерки срещу тях, революционните ръководители ще трябва да го направят. Това е очевидно дело на терористите на гръцката църква. Тъй като настоящите убийци ще бъдат вероятно съшо добре защитени от турските войници, за да не бъдат заловени, ще се вземат други наказателни мерки. Желанието на войводите тук е да накажат най-виновните, но тъй като това е невъзможно, ще бъдат преследвани тези, които им дават поддръжка. Когато всички други средства за отбрана пропадат, трябва да се прибегне до убийство за убийство.
Ние ви пишем с надеждата, че вашето правителство може по някакъв начин да употреби своето влияние, за да се сложи край на този гръцки тероризъм, и по този начин да не се допусне щото революционерите да бъдат заставени да започнат подобни действия на тероризъм в защита на населението. Във властта на вашето правителство е да направи това, защото без подкрепата на турските правителствени чиновници гърците не биха могли да продължават тази игра нито седмица повече. Султанът, както и гръцкият патриарх, са действителните фактори, на които трябва да се въздействува. Това във всеки случай вие вероятно знаете толкова добре, колкото и ние.
Искрено ваш Алберт Сониксен."

 
През нощта на 9 ноември Владо и аз, с десетина други, се промъкнахме през границата и моите македонски приключения свършиха ...Сега, когато пиша тези редове, чета във вестниците, че Сандански бил начело на една дружина, състояща се от стотина българи, следвана от смесени батальони от гърци, евреи и турци, пред вратите на Цариград. Успехът на младотурците наистина ме избави от обикновените пророчески предсказания, с които е прието да завършват подобни книги. Когато започвах разказа си, никога не бих могъл да предскажа събитията, които станаха след това. Предричането, че днес турци, българи и гърци ще маршируват рамо до рамо към Цариград, за да свалят султана, би накарало да избухнат в смях всички трезвомислещи политици...”

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Октомври 31, 2015, 05:43:17 pm

В МАКЕДОНИЯ ПОД РОБСТВО - Солунското Съзаклятие (1903 г.) - Павел Шатев

http://strumski.com/biblioteka/?id=653

"От градовете в Македония, които имат значение за запазването на българския дух и традиции от тъмните епохи на духовното и политическо робство, една завидна роля се пада и на старинния град Кратово...Градът Кратово е населен с турци и българи, които живееха в отделни квартали и освен на пазара - чаршията, почти не се срещаха едни с други. Разделени по език и вяра, обичаи и нрави, градът бе разделен, тъй да се каже, на две половини...

През Първото и Второто българско царство от кратовските рудници, или както в днешно време ги наричат рупи, се добивало мед, желязо, сяра, сребро и злато...От останалите по разни библиотеки, музеи, паметници всеки може да се убеди, че в Кратово се е култивирал българският дух в оная далечна епоха с една ревност, присъща само на призвани за висока мисия духовници, народни труженици...Кратово и околията имаше 23 030 души население, от, което 3850 турци, 55 власи, 210 цигани, а останалите българи. Околията има 72 села, от, които само 2 бяха турски (Стрисовци и Рудари), а останалите са български...

Сега след толкова преживени събития за всички е ясно, че ако в 1912 година вместо дележ на Македония беше се усвоил от съюзниците автономният принцип, то нямаше да бъдем днес свидетели на нейната разпокъсаност, на нейното обезличаване и на безкрайните страдания на македонските българи...ВМРО беше вече напълно обхванала почти цялата страна със своите тайни конспиративни мрежи. Във всеки град или село, където имаше по-компактно българско население, съществуваха вече тайни конспиративни комитети или групи...

Солун по своето народонаселение представляваше мозайка от различни народности с различен расов и религиозен произход. Турци, евреи, българи, гърци, власи - всички имаха своите черковни общини, училища и др. народностни институти...Турската власт гледаше на солунската българска гимназия като на едно образцово училище. Един турски държавник в своите мемоари пише следното: "Българите в Солун имаха една гимназия с пансион, в която се възпитаваха младежи от всичките краища на Македония, тъй като в града българите бяха съвсем малко... Обаче болшинството от християнското население в Македония бе българско. Патриаршията наистина държеше под свое влияние много български села и почти цялото население смяташе за гърци, обаче то бе българско, говореше български и почти нищо не разбираше от гръцките молитви. Патриаршията всъщност се крепеше на невежествената и фанатизирана маса. Българската гимназия в Солун беше отлично уредена и както турците, тъй и гърците завиждахме..."

Знае се, че българските манастири, пръснати по разните български земи, са играли извънредно голяма народно-просветна роля още откак християнството проникна в България. Те са били не само места за молитва, за отдих и мир, но и народни училища, народни библиотеки, прибежища на писатели и учени хора, огнища на българската образованост, пазилища на българската народност. Между българските манастири ония в Македония се отличаваха със своята родолюбива дейност още от времето на св. св. Климента и Наума. Манастирите "Св. Наум" (Охрид), "Св. Йоан Предтеча" – Бигор, Хилендарският и Зографският манастир (в Света гора), "Св. Атанас Лешовски", "Св. Прохор Пчински", "Св. Яким Осоговски", "Св. Гаврил Лесновски" и др. са люлки не само на българската просвета в Македония, но и такива на борбата на македонските българи за свобода...

В гимназията вече съществуваше един конспиративен кръжок, в който се посвещаваха ученици, които даваха надежда, че желаят и че могат да се ангажират в революционната борба. Този кръжок ловко се дирижираше от някои учители от гимназията. През пролетта на 1900 г. аз бях посветен като член на този кръжок. Двама ученици, мои съкласници, ме заведоха в една частна къща. Още с влизането в стаята видях 10-15 души, всички ученици от горните класове, които станаха на крака и ме посрещнаха с непринудена радост, тъй както се посреща един новопокръстен. Според обичая положих клетва и целунах революционните емблеми - револвер и кама, които бяха сложени на малка маса...През 1900 г. влязох в един отделен терористически кръжок, който вече съществуваше в Солун. Тоя кръжок бе образуван по образеца на някои други такива, съществуващи другаде: Пловдив, Кюстендил, Женева. В тоя кръжок влизаха: Орце Попйорданов, Константин Кирков, Дим. Кощанов, и др., които бяха във връзка с някои лица от пловдивския кръжок...

Атентаторите, след като се убедили, че нито през време на рамазана, нито при селямлъка султанът не ще може да бъде убит, изоставят намерението за убийството на султан Хамид и замислят нов, друг план. Намислят да хвърлят във въздуха помещението на Банк отоман, находяща се на главната улица, която отива от Галата към Пера...Планът за бомбардирането на Банк отоман е бил измислен от Слави Мерджанов. Както Банк отоман, така и тютюневата режия са чужди европейски кредитни учреждения, чиито капитали бяха изключително английски и френски. По това време Банк отоман поради привилегиите, които имаше в държавата изпълняваше ковчежническа роля в Турция. Тази, макар частна банка, бе монополизирала финансите в държавата и по своите функции по-скоро се смяташе държавна, отколкото частна банка. Освен това зданието, в което се помещаваше Банк отоман, се намираше почти в самия център на европейската част на града...Най-напред трябваше да се ангажира едно помещение, откъдето чрез един подземен канал щеше да се стигне до основите на зданието, в което се помещава Банк отоман. Тъй като на главната улица било невъзможно да се наеме подходящо самостоятелно помещение, откъдето да се почне копането на канала, спират се на едно двуетажно здание срещу един от ъглите на зданието на Банк отоман. То било приспособено за склад, а не за живеене и само като такъв могло да се ангажира. За най-целесъобразно се намерило да бъде склад на българската печатница, където се печаташе екзархийският орган в. "Новини". Печатницата бе притежание на Калчо Стоянов, българин, родом от гр. Ресен, но от няколко години преселен в Цариград. Той бе стар човек и по никой начин не бе възможно да му се открие работата. Ето защо в тайната биде посветен само неговият син Нанчо К.Стоянов, на възраст 30-35 г., женен и в близки връзки със Сл. Мерджанов...

При това положение те почнали да размишляват за последствията или по-скоро за ефекта на акцията, когато тя ще се извърши. Убеждават се, че от обстоятелството, какво взривът ще стане в Цариград - столицата на Турция, всички, особено общественото мнение в Западна Европа, ще сметнат акцията като чисто анархистическа. Поради това именно решават също такива акции да се предприемат и в останалите по-големи градове в Европейска Турция - Македония, Одринско. Слави Мерджанов повиква в Цариград Йордан Попйорданов (Орцето) и уговарят, щото последният със своя кръжок, известен под името"гемиджиите", да започне подобна акция в Солун, и то пак с подземен канал, през който канал да може да се постави известно количество динамит под самите основи на зданието, в което се помещава клонът на Банк отоман...

Названието, прозвището "гемиджии" (сиреч лодкари) си дадоха самите атентатори. Под това име обикновено в разговори са именували онези, които са се простили с живота, от който нищо добро не очакват, и пуснати в житейското море с цел или да сполучат, или в края на краищата да извадят гемията - кораба си - на сухо, на пясъка, сиреч в нищо да не успеят. През март 1900 г. Йордан Попйорданов (Орцето) и Димитър Кощанов в подробности ми съобщиха всичко, което възнамеряваха, и ме посъветваха веднага да не напускам гимназията, а да чакам до края на годината, че тогава, веднага с привършването, да се причисля към кръжока и да започнем работата в духа на всичко онова, което бяхме приказвали по тактиката на революционното движение в Македония. През това време чрез мене се получаваше кореспонденцията от София, Цариград, Велес, Перник. Един-два пъти от Цариград се получиха по двайсет наполеона, които предадох на другарите си. Тези пари бяха необходими за започване на работата. С тази сума гемиджиите започнаха работата. С тези пари се нае един сравнително малък магазин на улицата, тъкмо срещу входната врата на хотел "Коломбо", до който непосредствено бе зданието в което се помещаваше клонът на Банк отоман...

Стигнахме до участъка и ме покани да вляза. След малко ме въведоха в стаята на същото цивилно лице, което бе наредило за моето арестуване в сладкарницата. Още в началото ми зададоха въпрос как се казвам, откъде съм родом и защо съм дошъл в Цариград. Отговорих, че съм още ученик, че се казвам Павел П.Шатев и че съм дошъл в Цариград с намерение да постъпя в Галата-сарайския императорски лицей.
- Ами, защо не следваш в българската гимназия в Солун, където си бил досега? - ме запита полицаят.
- В българската гимназия се учат много предмети, но френски и турски не могат добре да се изучават, тъй като преподаването става по български, пък аз искам добре да изуча френски и турски, които в бъдеще ще ми бъдат от голяма полза като гражданин и като човек, защото без турски и френски мъчно може човек да работи търговия в Турция - му отговорих...
След малко от стаята изведоха и мене. С един полицай слязохме в най-долния етаж и вместо към изходната врата към улицата той ме отведе към вътрешността на двора на едно друго, прилепено към участъка помещение - към затвора. Отвътре се показа един едър човек, обвит в кожух, със силен гръмлив глас.
- Какъв е тоя? - запита.
- Предавам ти един българин – отговори полицаят...
От една от стаите излезе един стар турчин, на когото Шабан ага каза да ме заведе в неговия кауш (стая). Аз влязох и Нури баба ми посочи мястото, където аз трябваше да седна и да лежа...
– Как си българине? – попита ме Нури баба...

Нури баба, като почваше да разправя за своето минало като участник в Руско-турската война, продължително разправяше за Шипка, за Стара Загора, а след това общо за България и българите.
- Вие, българите - казваше Нури баба - сте дебелоглави хора. Вие ум и разум нямате. Едно време с дървени топове (той визираше черешовото топче) станахте да разрушавате Отоманската империя. Е, това възможно ли беше? Кажи де, отговори!
- Какво да кажа, какво да отговоря - аз нищо не зная. Когато всичко това е ставало, аз не съм бил роден. Откъде ще зная?
- Тъй зер! Сега вие с книги, с писма искате да съборите Турция. Това е детинщина. Това е невъзможно. Сами си причинявате неприятности и нещастия. Твърди глави сте вие, българите - разправяше със самодоволство Нури баба...

През време на дружбата ми с Тодор Александров той ми направи впечатление на един много разсъдителен, трезвен ум и готов за всички жертви пред олтара на освободителното дело. Ние двамата добре се разбирахме и по цели часове и дни беседвахме. Аз, въпреки, че бях съвършено откъснат и изолиран от моите другари – гемиджии, – все бях пълен с вяра и надежда, че все пак ще вляза във връзка с тях, че пак ще започнем отново работата, и исках да убедя Тодор Александров да стане наш другар, като при първаия зов напусне учителството и се причисли към нашия кръжок. Обаче Т. Александров, въпреки че напълно възприемаше нашата борба – терористическа дейност срещу видни турски сановници и атентати срещу големи банкови и търговски институти в страната, предимно чуждестранни, за да се обърне вниманието на интелектуалния свят в Западна Европа към Македония, като един етап от общата революционна борба в Македония – все пак със своя трезвен и практичен ум схващаше, че аз не бях реалист, че не стоя на здрава и солидна почва...Той гледаше на нещата много по-реално и искаше да бъде полезен и на делото, и на своите близки и не му се искаше да прави експерименти. Неговият трезвен ум работеше непрекъснато и той не губеше своите свободни часове, а постоянно работеше и мислеше как да може изобщо да бъде полезен на освободителното движение.
Той диреше пътища и методи на действие за да се организира масата и се създадат грамадни организации, които да бъдат ръководени от един център, който център в даден момент да разполага тялом и духом с хората на тия градски и селски организаци и за изпълнението на известни революционни акции. Така той мислеше за създаването на една мощна и гъвкава революционна организация, когато аз мислех само как ще можем да направим някой атентат. Но макар че пътищата ни бяха различни, все пак Тодор Александров се стремеше да ни бъде полезен...

През април 1902 година Орце Попйорданов пристигна в София след като беше се срещнал в Женева с Борис Сарафов и беше уговорил, щото Б. Сарафов да закупи и препрати по съответния начин 1000 кг динамит, необходим за бъдещата ни акция в Солун и другаде, а същевременно бе взел от него и една сума от 10 000 зл. франка...Орце Попйорданов трябваше да замине за Македония да се срещне във Велес с находящите се там другари гемиджии Константин Кирков, Т. Богданов, Ил. Тръчков и др. и да отиде в Солун при Т. Органджиев и Вл. Пингов, за да започнат пак работата, като наемат пак бръснарницата или някой съседен дюкян, откъдето трябваше наново да се копае канал за под отоманската банка...
 
Оше първите дни след моето пристигане всичкия динамит – стар и нов, – поставен в единадесет газени тенекии, добре натъпкани, подредени под прав ъгъл, от едната страна пет, а от другата в шест тенекии, подредихме в канала под самите основи на банката. Две от тенекиите се свързаха с два отделни дълги бикфордови фитили, които през канала отиваха до избата и на краищата им поставихме около 200 – 250 г нобелов динамит във валчеста като крушка форма, а краищата на фитилите окачихме чрез един гвоздей на стената, готови за запалване. По тоя начин минирането на банката беше напълно гарантирано...Макар и нелегален, аз ходех в Солун открито. Често пъти срещах мои познати, с които разговарях. Настаних се в една квартира близо до българската черква "Св. Кирил и Методий"...

Всичко, което можеше да се подготви беше направено. Само че въпреки всичките ни усилия и всички разходи, ние не можахме да се снабдим с достатъчно количество динамит, за да изпълним акцията в този размер, в който проектирахме. Голямото количество от 1000 кг динамит пропадна, а цялото количество, с което сега разполагахме – стар и нов – мелинит беше около 300 кг. От тях около 250 кг се постави под банката, а от останалото количество аз взех 11 – 12 кг, предназначен за изгарянето и бомбардировката на парахода, а с останалите 20 – 25 кг се приготвиха 70 – 80 бомби...

От всички държави най-отзивчива можеше да бъде Франция, а освен това в нея, поради духа, темперамента на французкия народ по-силно бе прогресивното обществено мнение. Ето защо решихме да се повреди и бомбардира някой французки параход. В последния момент от справката, която направихме научихме, че параходът "Гвадалкивир" от компанията "Messegeries Maritimes" щеше да пристигне на 15/28 април, за да отпътува на другия ден – 16/29 април – 1903 година за Цариград – Одеса. Тоя ден трябваше да бъде първият ден за привеждане в изпълнение на приготвения план. Аз бях определен да бомбардирам и повредя парахода "Гвадалкивир", но при условие бомбардировката да стане или в солунското пристанище или в краен случай в Босфора, но в никой случай не на открито море, за да не би да пострадат пътниците в него, като съвсем невинни и случайно пътуващи лица...

На определения ден параходът "Гвадалкивир" пристигна в пристанището с няколко часа закъснение и спря далеч от брега. На другия ден рано сутринта само с един куфар аз излязох от квартирата си с файтон за към пристанището. В куфара имаше няколко ризи, чорапи, между които се мъдреха и две томчета от "Клетниците" на Виктор Юго, издание на Библиотек насионал. Динамитът, около 11 – 12 килограма, разпределен на малки плоски четвъртити парчета, обвит в хубаво хасе, бе прикрит към двете вътрешни страни на куфара и прикрит отгоре с двата вътрешни капака на куфара, а по средата – от едната страна на куфара – бяха наредени дрехите, книгите и пр. Това беше моят "гардероб". В един от ъглите на куфара беше прикрит краят на фитила, който скопчваше един от пакетите с динамит, а на края на фитила имаше около 10 – 30 г във форма на лешник "топчица", нобелов динамит, обвит в хартия. Това беше направено в случай, че при прегледа на митницата някой по-наблюдателен стражар се усъмнеше в тежестта на куфара и пожелаеше да види всичко. Аз за един миг трябваше само да поставя цигарата до малката с нищо незабелезваема точица в самия ъгъл на куфара и взривът за по-малко от една минута щеше да стане, тъй като фитилът беше добре маскиран (укрит) и беше дълъг 2 – 3 см.

Минавайки с файтона покрай кея, всичките другари – с изключение на Орце Попйорданов, който нарочно на този ден беше останал за "часовой" в тунела под Банк отоман – стояха пред едно кафене, седнали на чаша ракия, за да видят как параходът щеше да потъне или да изгори и да се напият по една-две чаши ракия за "бог да прости". При раздялата ни всеки каза по нещо с пожелание за успех. И аз трябваше да кажа нещо, та в доста равълнувано състояние заявих на своите другари, които смятах, че за последен път виждам, следното: "След малко над морето ще се развее черно-червеното огнено знаме на смъртта, а вие гемиджиите ще откриете и ще водите сражението. За резултата и за последиците няма какво да мислите. Нека историята да преценява."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Ноември 07, 2015, 02:05:39 pm

Ангелъ Андреевъ, Преспански войвода - СПОМЕНИ

“Роденъ съмъ въ с. Рудари (Преспанско) на 23 априлий, 1867 г...

Въ писмото Давидовъ ми пишеше: “Бъди готовъ, Ангеле, потегли, всичко е готово, гледай да не те разбере никой.”..Отъ Мисъ-Стоновските пари се купиха пушки. На 1 октомври минахме границата надъ Кюстендилъ отгоре къмъ Кочанско. Куриеръ ни беше Андонъ Кьосето, който и сега е живъ, и Ангелъ Величковъ, когото убиха въ Кочанско на другия день, следъ като заминахме. Ние бяхме съ Давидова около 50 души...Отъ тия 50 души 15 души оставихме въ Кочанско съ войвода Симеонъ, 6 души проводихме за велешката чета на Никола Дечевъ, та останахме 22 души,, които образувахме т.н. ревизионна чета, която беше въоръжена съ манлихерки и само съ две мартинки. Давидовъ беше съ офицерска форма. Ние бяхме добре облечени, въоръжени, съ револвери. Половината пушки ни се дадоха въ Кюстендилъ, а половината ги взехме вътре въ Македония, като минавахме границата - въ първото село ни дадоха пушки отъ организацията. Отъ после вече по каналъ ни посрещаха вътрешните чети. Съ куриери минавахме Отъ Кочанско на Радовишко, а отъ тукъ на Тиквешко, минахме Вардара...

По целия пъть, гдето минахме, покръщавахме, окуражавахме. Въ Битолско вече захванахме систематическа агитация. Задачата на ревизионната чета беше да проверимъ, какво е приготвено, да разправимъ недоразуменията между четници и войводи, между селяни и войводи. Сменявахме войводи, разместяхме четници и обучавахме въ военно обучение; преглеждахме сметките на войводите: взимаха се бележки за планините, местата, где и какъ може да се скрива храна, брашно и др...

Рудари - въ нашето село, гдето и азъ, следъ петь години се видяхъ съ жена си, майка си и съ най-стария си братъ, Коте Андреевъ, който беше селски ръководитель на организацията. Въ нашата къща беше Давидовъ на гости...Отъ Ресенско минахме на Смилево. Срещнахме се съ битолските чети. После отидохме въ Демирхисарско заедно съ Пиперката, че сетне въ Кичевско. Ходихме тукъ по селата и отъ Подвисъ минахме въ Поречието, въ с. Козичино. Тукъ намерихме за първъ пъть неколцина сърбомани въ Македония. Тъкмо въ това време докараха двама суварии единъ сръбски попъ и изгониха българския попъ, който беше попъ и на с. Дупяни...

Дойде известие, че има конгресъ въ Смилево. На другия день се завърнаха войводите, казаха, че конгресътъ се свършилъ, че било решено, и донесоха писмо, че съмъ назначень войвода за Преспанско, въ родното ми място. Бяха изпратили двама куриери, за да ме взематъ въ Смилево. Тукъ заварихъ Сарафова и Груева, съ които се разговорихъ за всичко. Дадоха ми още манлихерови патрони за моята пушка, дадоха ми една чанта. Кокаревъ беше определенъ въ същия конгресъ за началникъ на Долна Преспа. Азъ него трябваше да признавамъ за началникъ, а пъкъ той на щаба. Пенчо беше войвода и неговъ помощникъ отъ Дупени до Подмочани; азъ пъкъ бяхъ войвода на втория районъ на Кокаревъ. Моите села бяха: Германъ, Ръби, Медово, Стърково, Рудари, Опаа, Пъпли, Оровникъ, Лъкъ, Дреново, Буковикъ, Бесвиня, Търново, Граждено, Хорово, Нивици, Дробитища и Ахилъ...

Когато азъ съ Кокарева първомъ минахъ по селата, имаше до 300 пушки, а сетне се прикупиха още 100-тина пушки та преди въстанието имаше въ Германъ 100 пушки, въ Рудари 32, въ Стърково 12, Медово 15, Ръби 20, Опаа 2, Оровникъ 10, Лъкъ 30, Дреново 6, Буковикъ 15, Бесвиня 45, Търново 14, Граждено 35, Хорово 26, Нивици 55, Дробитища 42, Ахилъ 9, - всичко около 420 пушки. Когато Кокаревъ си отиде назадъ, азъ втори пъть обиколихъ селата си, - за обучение, за патрони, гуни, торби и пушки, гдето нямаше. Въ черквите нощно време или въ някоя голяма къща ги събирахъ, после ги покръщавахме тамъ всички...

Моята чета до въстанието състоеше отъ 8 души: Петъръ Христовъ отъ с. Германъ, Вангелъ Христовъ отъ с. Бесвиня, Василъ Крапчето отъ с. Крапи, Даме Смиловче отъ с. Смилево, Пандо Наумъ Башовъ отъ гр. Ресенъ, Наке Миовъ отъ с. Нивици, Наумъ Геровски отъ с. Германъ и азъ. Като наближи  време за въстанието, получихме писмо отъ щаба - отъ Бориса и Груева...Въ писмото се казваше да се групиратъ силите въ няколко чети, и първата вечерь, гдето има аскеръ, да се нападне. Поляците по селата да се избиятъ. Решихме азъ първата вечерь съ 200 души да нападна Пъпли, гдето имаше 150 души аскеръ и башибозукъ, а Кокаревъ да нападне Наколецъ, гдето имаше 200 д. аскеръ...

Българите отъ селото свободно излязоха и дойдоха въ моето село Рудари, което е наблизу. Тогава ние съ гърмогласно ура, залпове почнахме да горимъ къщите на редъ. Турците се сбраха въ 10 къщи. Така трая нощьта и утрения день. Паднаха двама наши и двама бяха ранени. Държахме селото 12 дена...Ние нападнахме съ сила и турците се принудиха да отстъпятъ. Това беше на 6 августъ. Заровихме мъртвите...На 12-тия день пристигна аскеръ до 800 души и азъ отстъпихъ, а войската влезе вътре. Когато тия отминаха, повърнахъ се вечерьта съ четата въ Пъпли и го довършихъ. Това беше къмъ 10 августъ. Следъ това се оттеглихме въ гората...

Въ Наколецъ има до 20-30 къщи български, тамъ имахме до 15 пушки. Турците изгориха българските къщи въ Наколецъ - къмъ 14-15 августъ...

Караха ни всички единъ по единъ да ходимъ вързани съ синджири на ръцете, и трябваше да минаваме покрай турското консулато, двама по двама на единъ синджиръ вързани. На истиндака казахъ, че съмъ българинъ, а не гръкъ, взелъ съмъ участие въ въстанието...Питаха, кой ни купува оръжието - българскиятъ ли комитетъ? Отъ где съмъ родомъ? “Ти си отъ България” - казваха. “Ти лъжешъ, вие не се бихте за свобода, а противъ насъ, елинизма, убивахте попове и учители гръцки.” Отговорихъ, че убивахме шпиони въ името на революцията и нашия законъ и нищо повече. Посочиха ни гръцки вестникъ, въ който се описвали нашите ужъ зверски дела. Ние отговорихме, че всичко това е лъжа. Хвърлиха ни следъ това въ големия затворъ въ Трикала, гдето стояхме 30 дена. Най-сетне ни пуснаха сургунъ въ Воло и отъ тамъ въ Пирея заедно съ войводата Иванъ Поповъ. Въ ужасенъ затворъ престояхме 24 часа. Отъ Пирея ни изпратиха въ Атина. Тукъ пакъ истиндакъ.

Дойдоха и кореспонденти въ затвора. Чудеха се, какъ подъ диктовката на българите отъ България ние сме се увлекли да правимъ въстание. Ние отговаряхме, че нито за Гърция, нито за Сърбия, нито за България работимъ, а само за Македония. Не въ едно лято, а 10 години сме се приготовлявали и язъкъ за ученостьта имъ, че могатъ да вярватъ, какво въ едно лято можело да се подготви таково едно дело - революция, която обедини и гъркомани и власи и българи въ едно противъ общия врагъ. Толкова, види се, гърците се интересуваха за Македония, като разбрали за въстанието едвамъ сега, когато пукна пушката..."

https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BD%D0%B3%D0%B5%D0%BB_%D0%90%D0%BD%D0%B4%D1%80%D0%B5%D0%B5%D0%B2

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Ноември 11, 2015, 04:24:09 pm

ПЛОВДИВСКА ХРОНИКА - Никола Алваджиев

https://www.youtube.com/watch?v=OHU5oLfjhCo

“Известен е бил Пловдив със своята красота още в античния свят. Понамаляла тя в средните векове, защото градът неведнъж бил разрушаван от варварски племена, а през петвековната робия мюсюлманите нямали желание да развалят кефа си за градеж на дворци с колони и капители, с мозайки и мраморни статуи или да запазят останалото от стари времена...В първия план на града, изработен от инж. Йосиф Шнитер в 1892 г., са посочени 32 площада, 399 улици и около 40 махали...

В началото на XX в. Пловдив се славеше не само като търговски град със своите магазини, складове, но и като средище на духовния живот в България. Такъв си бе останал той още от времето на нашето Възраждане. Тук бяха живели и работили мнозина труженици на перото, изкуството, науката. Д-р Иван Богоров бе списвал “Журнал за наука” между 1859 и 1865 г., бе издал тук “Първичка Българска словница”, а Вазов и Драган Манчов бяха сложили началото на “Народний глас” и списание “Наука” в 1880 г. Все в Пловдив след Освобождението бе започнал да излиза първият български вестник “Марица” с брой 1 от 25. 07. / 6. 08. 1878 г. Издател бил Христо Г. Данов. Съобщенията и новините във в. “Марица” били така подробни и достоверни, че в София предпочитали да се осведомяват от него, а не от местните вестници. За да знаят и чужденците какво става в България, имало статии и на френски език. В 1907 г. в Пловдив излизаха повече от десет вестника, освен периодическите списания...

Улиците в Пловдив били криви, калдъръмени, не виждали слънце, защото сградите почти се допирали със стрехите си, хората си подавали това-онова с ръка...Цялата градска част около Хисаркапия е обявена за старина. Така можаха да се запазят сгради, еркери, стрехи, комини, улици, та да се добие представа за предстолетното строителство и за бита на хората от възрожденския Пловдив...Ул. “Съборна” бе една от главните в града. Наричаха я така по името на катедралния храм “Св. Богородица”, в чийто двор имаше няколко стари гроба на пловдивски чорбаджии-възрожденци, взели живо участие в църковната и националната борба...

Срещу черквата “Св. Богородица” живееше славният син на Клисура Христо Г. Данов - българският Гутенберг, който бе издал първата си печатна книжка със спестените пари, когато бил учител в Перущица и Пловдив. Къщата и сега е там, но не е там нито дядо Данов, нито някой друг от семейството му, нито големият приятел на българите княз Церетелев, който като руски генерален консул в Източна Румелия бе живял в нея. При хубаво време Христо Г. Данов, подпирайки се на бастуна си с широката извита дръжка и бяла тенекийка на върха, слизаше бавно по стъпалата пред дома си и тръгваше към чаршията да се види с някой от малкото живи свои приятели. Кой не го познаваше, кой не го поздравяваше. Когато минаваше покрай дюкяните, и големи, и малки ставаха на крака, та тъй да му покажат колко го сайдисват. Старият книгоиздател поспреше тук-таме, разменяше някоя дума с познати и по навик се отправяше към печатницата, която се намираше на ул. “Средна гора” (днес ул. “Хр. Г. Данов”). Дълъг път бе изминал дядо Данов, много бе сторил за пробудата на българския народ и сега спокойно очакваше неизбежния си край. На 8/20 май 1905 г. бе чествувана петдесетгодишнината от неговата книгоиздателска дейност. Видният син на България почина в 1911 г. в Пловдив. Гробът му е в двора на черквата “Св. Богородица”. Той бе започнал с панакидата и кокала в килийното училище в Клисура, а умря като учител на цял народ...

Къщата с No 18 (доскоро библиотека “М. Горки”) някога принадлежала на доктор Стоян Чомаков, неуморимия борец за църковна и национална свобода, светло име от епохата на нашето Възраждане. За него е писано много. Като представител на Българската църковна община в Пловдив той прекарал повече от десет години в турската столица и много пъти по разни поводи носил до великия везир жалби, дълги повече от двадесет аршина, със стотици печати и хиляди подписи. Той и братя Гешови, Чалъковци, доктор Вълкович, Цоко Каблешков, Искро и Цоко Кесякови, Салчо Ив. Чомаков изиграли голяма роля за извоюване на църковната свободаи за отваряне на български училища в града. След Освобождението д-р Чомаков бил назначен за градски лекар в Пловдив. Присъствувал като официално лице при посрещане тленните останки на княз Александър Батенберг в София на 14/27. 11. 1893 г. Погребан е в гробищата “Св. Архангел” в Пловдив...

Номер 43 е някогашната къща на Найден Геров. От 1897 г., когато бил петдесетгодишният му юбилей като книжовник, общественик и политик Н. Геров бил провъзгласен от Пловдивската община за почетен гражданин. Той почина в 1900 г. и е погребан в гробищата “Св. Архангел”. Посещенията в неговата къща, свързани с възрожденската история на града, бяха чести. Идваха хора от Пловдив, от София, от провинцията, разглеждаха, разпитваха и сядаха да си починат в сенчестия двор с големия шадраван по средата. По онова време в къщата живееше един доста словоохотлив старец от Копривщица, дългогодишен прислужник при Найден Геров. На този човек никога не омръзна да повтаря подробностите из живота на неговия сродник - че бил учител по български език в епархийското училище “Св. св. Кирил и Методий”, че Дякончето му бил ученик, че тук е издаден неговият “Речник на българския език”...С гордост разправяше как Геров подстрекавал българите да казват Пловдив, а не Филипопол и Филибе, как заради това имал големи разправии с гърците, които го обвинявали пред турците, че бунил народа...

Срещу Геровата къща бе девическата гимназия, която бе издигната на мястото на някогашното епархийско училище “Св. св. Кирил и Методий”. Наричали го епархийско, защото основателите му го тъкмели за разсадник на учители, които да разнасят светлина между българите в Пловдивската епархия. На името на народните просветители го нарекъл Найден Геров, който тогава бил учител в Пловдив. В 1849 г. на същото място бил Божигробският метох...На 21. 11. (ст.ст.) 1879 г. митрополит Панарет свикал градско събрание, което да обсъди въпроса за откриване главно Девическо училище. Още там били записани доброволни пожертвования 328 турски златни лири, 600 рубли и 100 златни полуимпериала. Вратите на тази гимназия за първи път били отворени на 1/12. 09. 1881 г. Много поколения минаха през тях, поколения от хубави скромни девойки, както и младежи - през Мъжката гимназия, която до учебната 1881/1882 г. се помещавала в т.н. Жълто училище и след това била преместена в новопостроената сграда на десния бряг на Марица под името мъжка гимназия “Александър I”. Години, много години оттогава! Остарелите липи и орехи в двора на Девическото училище не са се уморили да шумолят, да събуждат спомени за дните, когато жадните за просвета момичета са идвали тук със светнали лица, поглъщали са знанията, та да могат със самоувереност да влезат в живота...

На улица “Митрополит Паисий”, на южните поли на Джамбаз-тепе, се намираше Вазовото читалище, огнището на българската просвета в Пловдив. В продължение на десетки години от прогнилото здание бяха хвърчали искриците на пробудата, бяха палени неугасими огньове в душите на редица поколения...

Махалата “Мараша” започваше северно от площада “Мюселле”. Летописците казват, че преди Освобождението там и в “Каршияка” говорили само български. Турски малко, а гръцки - никога. В 1848 г. в двора на черквата “Св Георги” било открито първото постоянно основно училище, а в 1874 г. - черквата “Св. Харалампий”. Това се вижда от надписа над тежката желязна врата...На ул. “Св Георги” No 11 живееше осемдесетгодишната баба Маньо, жена на Костадин Найденов, който заедно с поп Илия, Нане Турчев, Инже Костаки, Милю Чобана, Кочо Честеменски и други неколцина съставлявали основания от Левски комитет в “Мараша”. Тя много обичаше да разказва за тези мъже, за Левски, който често идвал у тях, за горещата вяра у народа, че такива като него ще освободят България от османско иго...

Един от най-големите празници, верски и национален, бе Гергьовден на 23.04 /6.05. - бойният празник на българската войска. Възбуда обхващаше гражданите още от сутринта. След тържествената служба в черквата “Св. Георги” шествието се отправяше за площада пред градината “Цар Симеон”, отдето щяха да преминат частите на Пловдивския гарнизон. Много народ се събираше там. Погледите са насочени към гарата, по ул. “Ив. Вазов”. Първи се задаваха кавалеристите. До Военния клуб конете вървяха ходом, а оттам, като чуеха сигнала, започваха тръс и така минаваха пред официалната трибуна. Гордата стойка на войниците, запенените коне, искрите изпод копитата им, цвиленето, караха хората да потръпват от възторг. След кавалерията минаваха топчиите (артилеристите). Насядали по лафетите, с вирнати глави, съсредоточени, съзнаващи величието на минутата, младите войници приличаха на свинксове. Изреждаха се пехотата, обозът...

Засаждаха се много дръвчета, цветя и след време Пловдив стана като градина. Много от дебелостволите дървета по тепетата, Парка на свободата и близката околност са от онова време - детски ръце им дали живот преди половин столетие, наперени гимназисти копали дупките, румени ученички заривали фиданките. Дали още расте някое дърво, засадено от Димчо Дебелянов, който в онези години учеше в мъжката гимназия “Александър I” и на този ден чевръсто копаеше дупка след дупка? На ул. “Бунарджик” No 34 живееше Гунка Стоянова Алваджиева, негова първа братовчедка. Бяха израсли в Копривщица, свързваше ги здрава родствена обич. Димчо живееше у една своя сродница - Найда Герданикова, но на ул. “Бунарджик” бе винаги скъп, желан гост. Влизаше шумно, размахваше шапка, здрависваше се сърдечно с всички и сядаше на любимото си място, на миндера до прозореца, откъдето се виждаше хубавият Бунарджик. Приказваше за какво ли не, а усмивката, слънчевата усмивка не слизаше от лицето му. Кой би могъл да прозре тогава каква тъга е стягала сърцето му, каква печал се е утайвала в душата?...Димчо живяняколко години в Пловдив, после отиде в София да довърши учението си. Бялата къща с четирите липи отпред, бялата къща на ул. “Бунарджик” No 34 чу за сетен път смеха му в първите дни на септември 1916 г., когато, заминавайки на фронта, бе дошъл да се сбогува..."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Ноември 13, 2015, 08:02:03 am

Спомени - Гьорчо Петровъ

"Въ първитѣ времена при започване на дѣлото недѣлнитѣ училища послужиха за агитационно срѣдство за групирване и възбуждане по-интелигентната младежь. По инициатива на младежитѣ и съ съучастие на първитѣ работници на дѣлото недѣлни училища бѣха открити въ повечето чисто български градове въ страната...

Въ едно по-предишно идване въ София, офицеритѣ ме запознаха съ единъ чехь, който имаше на булевардъ Патриархъ Евтимий желѣзарска работилница. Наредихме тогава да му дамъ пари (150—200 лири) да си нареди калъпи и леярницата съ условие да изучи нѣкое наше момче да лѣе бомби. Изучихме тогава Димитъръ Зографовъ, телеграфистъ (прилепчанинъ) и го изпратихме после въ Радовишкото село Дѣдино за да лѣе на мѣстото бомби (въ 1896 г.презъ ваканцията)...

Тогава стана освещението на черквата въ Цариградъ. Дойдоха сума гости отъ София...Тамъ Величковъ ме препорѫча на единъ хотель. Бѣхъ съ голѣма брада, зле облѣченъ. Слугата подозрително ме изгледа. Тогава имаше силно преследване противъ арменцитѣ. Съобразихъ, повикахъ господаря: „Ще те направя резилъ предъ единъ твой приятель, прати ме тукъ Величко ефенди, твой приятель, а ти си ми далъ такава лоша стая”. Щомъ разбраха, че съмъ българинъ и пр., заинтересува се оня гъркъ-спекулантъ, попита, ще ли дойдатъ много българи за освещението на черквата. Той взе да ме моли да му доведа българи мющерии и ми даде по-добра стая и храна. Куртулисахъ. Величковъ бѣше тогава министъръ...

Презъ 1894 уч. година, по мое настояване и на директора Наследниковъ, Пере Тошевъ биде отъ Скопье премѣстенъ въ Битоля. Съ познати отъ младежитѣ П. Тошевъ образува първия революционенъ крѫжокъ тамъ. Даме Груевъ въ това време бѣше въ Солунъ. Въ този крѫжокъ следъ единъ месецъ и азъ формално влѣзохъ като членъ. Презъ ваканцията 1894 г. Пере и Даме направиха обиколка по селата да основаватъ дружества. Скоро мрежата на крѫжока се прострѣ въ Ресенъ, Охридъ и Прилепъ. Първото ни желание главно бѣше да образуваме по възможность колкото повече можемъ крѫжоци, чисто „конспиративни”, между близки другари, които си вѣрватъ единъ други— по градоветѣ и по селата та да предприемемъ нѣщо съ „бомби” противъ Турция. Че въ „бомбаджилъка” е била надеждата ни, се вижда отъ това, че подиръ движението отъ 1895 г. на чело съ Сарафова първата ни грижа бѣше да си доставимъ отъ България бомби. Още въ първитѣ времена на агитацията въ Битоля почнахъ да издавамъ хектографиранъ вестникъ „На орѫжие!” Излѣзоха 9 броя. Разпращахме го въ 30—40 екземпляра. Решихме вече да почнемъ да купуваме орѫжие, най-напредъ револвери. Паралелно съ тая дейность въ Битолско подобна дейность се е развивала въ Солунъ. Турятъ се така основи въ Кукушъ, Щипъ, Воденъ, Велесъ и Гевгелия. Сама по себе си се яви нужда да има взаимни връзки и нѣкакъ формално да се обедини тая отдѣлна работа на комитетитѣ.Тогава се дадоха псевдоними на по-главнитѣ деятели напр. Марко = Гьорче, Лефтеръ = Пере и пр...

Презъ 1895 г., подиръ въстанието, бѣше вече нареденъ начинъ за вноска на материяли чакъ отъ България: презъ границата се носѣше материялъ отъ селяни (нелегални) до Кочани, Виница, Щипъ (бомби, револвери, пушки). Презъ това време Дѣлчевъ бѣше въ Щипъ. Въ Битоля пристигнаха 8 бомби отъ щипския комитетъ — отъ Кочани. Втора пратка стигна 4 бомби. Кираджията Доне, организационенъ човѣкъ, при влизането въ Битоля го заловиха. Бомбитѣ бѣха турени въ чували съ оризъ. Колджиитѣ съ шишове бъркатъ за тютюнъ; шишътъ удря въ желѣзото и се заповѣдва скоро да се растоварятъ чувалитѣ. Доне търтилъ да бѣга, хванаха го. Опита се съ подкупъ — не сполучи; отнесоха го като великъ престѫпникъ. Насъ обхвана ужасъ — пръвъ пѫть стълкновение съ властьта. Валията Абдулъ Кязимъ паша наредилъ бомбитѣ на масата си и вика консулитѣ да имъ ги показва, какво правятъ българитѣ. Доне биде много изтезаванъ; горенъ по гърба съ желѣзо, битъ, но остана до край твърдъ — съ отговоритѣ си „не знамъ нищо, другъ ги е турилъ безъ да ме е питалъ.” Осѫдиха го на 101 година и лежа въ Битоля, а после биде амнистиранъ...

Аферата Мисъ Стонъ бѣше вече станала. Залавянето ѝ стана безъ наше знание. Ние знаехме, че се крои да се залови друго лице на Долноджумайския панаиръ, — Сѣрско. Като не сполучихме, разложката чета на чело съ Сандански, на връщане въ Разлогъ, скроила на бързо новъ планъ та заловили Мисъ Стонъ заедно съ Цилка...Правителството бѣше сериозно загрижено да залови Сандански; срамно имъ бѣше, че българското име се позори въ Европа и Америка...

Паритѣ ги донесоха Сандански, Кръстьо Асѣновъ и Сава Михайловъ, — въ злато, все лири. Въ моята стая ги донесоха. Азъ скришно се бѣхъ върналъ за нѣколко дена отъ Търново. Разпредѣлихме ги на малки части на разни приятели за да ги пазятъ временно. Една часть бѣха оставили въ Костенецъ Баня, една въ Враца по роднини и познати. Пазѣха ги хората като светиня, а имаше и страхъ отзадъ. Хората излѣзнаха вѣрни. На Страшимирова, поета, бѣхъ далъ за пазене 3000 лири, у Биолчевъ — 1000, у единъ докторъ, който живѣе съ роднини, — 2000 лири. Страшимировата жена Стефка ги пазѣше като светиня — неизлизаха отъ кѫщи, — цѣлъ день очитѣ ѝ тамъ, докато не ни ги предадоха. Като за споменъ не се сѣтихме да дадемъ нѣщо, за възнаграждение, — така честно се запазиха. Паритѣ не се взеха наведнажъ отъ хората, които ги пазѣха, но постепенно, както се харчеха. Дѣлчевъ се извика отъ вѫтре и се образува комисия: Дѣлчевъ, Н. Малешевски, Туше Дели Ивановъ и Стефановъ, мисля. Тѣ бѣха натоварени да решаватъ и контролиратъ по харченето на паритѣ, именно на оная часть, която бѣше опредѣлена да се харчи въ България. Една часть бѣше опредѣлена за вѫтре и се разпредѣли по окрѫзитѣ. Повечето пари се похарчиха тука. Никой отъ прямитѣ участници никакво възнаграждение за себе си не взема и никакви промѣни на живота имъ, пъленъ съ лишения, не последва нито се забеляза. Тѣзи пари тукъ, въ общи черти, много помогнаха за повдигане на организацията...

Понеже се продължи подготовката и понеже се разгласи, че въстанието ще се прогласи на Илиндень, нарочно отложихъ отиването си до деня на въстанието, за да снема и всѣка отговорность отъ себе си. Вечерьта на Илиндень потеглихъ отъ тукъ съ файтонъ до Кюстендилъ заедно съ запасния поручикъ Лука Ивановъ, който загина въ Воденско сетне, следъ въстанието. И четата си бѣхъ изпратилъ по-напредъ въ Кюстендилско. Помощникъ ми бѣше Лука Ивановъ, и за случай на сражение на него най-много разчитвахъ. На Андонъ Кьосето, старъ нашъ войвода, предоставяхъ чисто войводската работа за пѫтуването. Имаше двама войводи дебрани — Тале (тукъ е) и другъ единъ (забравихъ му името, убиха го после). Повечето момчета бѣха тамкашни — отъ Дебъръ (до 25 души); отъ Демирхисарско, Охридско, Кичевско (до 40 души), нѣколко битолчанчета и повече прилепчанчета...

Докато да стигнемъ до другия пунктъ за Кратовско, момчетата се измориха. Всѣки носѣше до 25—30 кила товаръ. Нѣмаше конье още. Носѣхме динамитъ 130 кила, всѣко момче по 1 кило, около 200 бомби, електрически машини 8 (две европейски и 6 тукашна направа), адски машини (часовници) до 6 или 8-бѣха; патрони носѣхме въ изобилие. Много отъ четницитѣ носѣха патрони за своитѣ тамъ (за братъ и пр). Отъ пушкитѣ само 22 бѣха манлихери, а други бердани, мартини. Носѣхме брашно, два пѫти препечено съ бъбречна лой, на момче по 1 1/2 кило и пр...

Азъ бѣхъ твърдо решенъ отъ тука да премина Вардара и да сложа главата си, ако стане нужда, въ Битолско, гдето съмъ посѣялъ първото семе. Всички момчета желаеха сѫщото, защото си бѣха отъ тамъ...Разбрахъ добре, че тукъ  всички чакатъ пушки отъ България... По цѣлия пѫть презъ кратовска и кумановска каза останахъ съ впечатлението, че  тукъ нѣма никаква организация и просто трѣбваше да си пробиваме пѫть презъ селата, всичката имъ задача бѣше да ни посрѣщатъ и изпращатъ. Всички очакваха отъ България...

Стигнахъ въ Прилепско около 10. августъ — на 14—15 августъ най-късно на 20. августъ се обадихъ на Дамета, а бѣше вече късно, септемврий, когато чрезъ Битоля ми дойде хаберъ отъ Даме. Бѣха вече разбити въ Демирхисаръ, въ Охридско имаше вече реакция и пр. Азъ продължавахъ съ четата заедно съ Пере и Петъръ Ацевъ да отиваме по селата. Предприемахме дребни работи — нападение на нѣкой чифликъ, нѣкоя кула — дребна, мизерна работа. Но тукъ агитирахме, че тамъ ще вършимъ всички работи, а тамъ никаква работа не вършехме. Четницитѣ останаха безъ дрехи и цървули. Отъ Прилепъ не ни се достави нищо. Разочарование пълно. Нѣкои момчета буквално ходѣха боси. Страшно разочарувани, повечето пожелаха да ме оставятъ, да се върнатъ въ България. Съ тѣхъ бѣше Кьосето, войводата, съ 3/4 отъ моята чета (около 25—26 души) и отъ прилепската (около 20 души). Останаха съ мене 14 момчета. Азъ бѣхъ решенъ да оставя Битолско, но не искахъ да се връщамъ, бѣхъ се зарекълъ да не се връщамъ живъ въ София, отъ гдето тръгнахъ много огорченъ, оскърбенъ поради туй, че ми измѣниха най-близкитѣ. И тамъ вѫтре се разочарувахъ отъ много нѣща, намѣрихъ егоизъмъ. Около единъ месецъ се лутахме. По това време дойде отъ Костуръ една чета начело съ Лазаръ попъ Трайковъ и Иванъ Поповъ на чело съ 130 души. Тѣ бѣха разбити въ Костурско, като сѫ били въ източната половина на Костурско, подгонени, бѣха дошли презъ Леринско—Битолско—Морихово за да се запазятъ. Презъ Воденско, подгонени отъ гладъ, стигатъ въ Прилепско съ намѣрение за да отидатъ въ България...

Сѫщата вечерь се получи сведение, че въ околнитѣ села дохажда аскеръ та ние сѫщата вечерь се упѫтихме къмъ върха на Нидже планина за прикритие и за пребѣгване оттатъкъ. Съвършено неочаквано, за голѣма наша изненада, сѫщата вечерь и на сѫщото мѣсто съ 14—15 души пристига и Сарафовъ, който е бѣгалъ откѫде Костурско. Сарафовъ ми съобщи за решението на щаба да се разформируватъ четитѣ, защото въстанието пропада, четитѣ се разпадатъ та да спасимъ поне орѫжието. И за амнистия имало надежда. Това разформируване по заповѣдь, по решение на началството, което е водило четитѣ на борба, ми се видѣ неморално. Бихъ стоялъ до край, но самъ не бихъ ги съветвалъ да си идатъ по домоветѣ, особено когато началствующитѣ лица си бѣха решили да идатъ въ България. Това нѣщо доведе до страшенъ мораленъ крахъ, населението се смѣташе изиграно. Трѣбваше и Борисъ и всички да останатъ вѫтре, да теглятъ. Само азъ, Даме и Пере останахме въ страната. Пере остана само съ двама по горитѣ въ Прилепско, Даме се криеше като вълкъ по пещери въ Демирхисарско. Останахъ самъ, следъ като всички водители напуснаха страната и отидоха въ България...

Отъ Воденско съ Луката се прехвърлихме въ Ениджевардарско при Апостолъ. Въ Воденско дойдоха мнозина граждани да се видимъ, особено младежи. Въ срещата съ Лука Ивановъ отъ него разбрахъ, че въ Воденъ има много жива и способна за активна работа младежь, но рѫководнитѣ сили сѫ запазили архаизмитѣ още отъ първитѣ години на организацията — традиции. Отъ изпитванията си личеше, че е твърде възможна съвмѣстна работа отъ еснафа между двата лагера — екзархисти и гъркомани. Но корифеитѣ не сѫ допускали, по стара вражда, мисъль за съвмѣстна работа. Партийнитѣ ежби и тамъ бѣха силни и неразрешеми. Преди мене влизали въ града и Даме единъ пѫть и Лука Ивановъ два пѫти, но нищо не успѣли да изгладятъ...Пръвъ пѫть тамъ решаватъ окрѫжниятъ комитетъ въ името на организацията да се разпореди до битолскитѣ войводи да обърнатъ гъркоманскитѣ села въ български като отпоръ на проявенитѣ тенденции на гръцкитѣ владици и консули да използуватъ катастрофата въ полза на гръцката пропаганда. Мотивътъ на окрѫжното бѣше да се предприеме контра - действие за да се парализува ужъ, а въ сѫщность то бѣше вече упадъкъ на революционната дейность и наклонность, безсъзнателна може би, у Дамета да бѫде приятенъ на официалния български свѣтъ..."

http://www.promacedonia.org/bugarash/gp/index.html

Свидетелство на Гьорче Петров от училище

http://macedonian-library.com/documents.php?sec=2&cid=31&album=229&pid=1877

http://macedonian-library.com/library.php?sec=1&cid=1&album=47

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јануари 28, 2016, 10:33:35 pm

Пейо Яворовъ - ХАЙДУШКИ КОПНЕНИЯ, Спомени отъ Македония

http://chitanka.info/text/7211-hajdushki-kopnenija

“Три похода — и пред мене стоят, пропити от миризма на мешинена чанта, три бележника в оръфани черни корици. Стотини стенографически редове, писани някога с весела безгрижност или мрачни предчувствия, при масата на някой учител или върху приклада на пушката, край задимено селско огнище или под зелен хайдушки шатър в планината…

Да, то беше в началото на януари, 1903 година; — ясното студено утро ни засвари на път из рилските пазви. Трийсетина души въоръжени хора, сподирени от шест коня, натоварени с меланит, ние следим линията на Белия Искър, заспал под ледовете. Замръзналия одръжлив сняг хрущи под нозете ни и сякаш крила ни носят по лекото нагорнище. Делчев, който върви пред мене, току се обръща засмян и ми пожелава "добър час"...

Ние достигнахме върха и пред очите ни се откри широката разложка котловина, триъгълник накъдрен с хиляди малки възвишения. Преградена югозападно от настръхналия насреща ни Пирин, източно — от бледния при западното сияние Доспат, и под нас — от величава Рила, тя ми напомняше море, замръзнало в минута на вълнение. А рядката вечерна мъгла, отразила и черния пирински масив, и белите рилски гърди, покриваше цялата картина с паяжината на тъмнопрозрачно було. Аз посочих на Делчева, изправен до мене: "Виж, Македония ни посреща в траур!"
И дълго ние се заглеждахме нататък, всеки унесен в своите мисли. Аз бях спокоен и дори весел, с усещанията на човек, спечелил някакъв съдбоносен облог... Делчев стоеше нервен и мрачен, с вида на човек, застанал пред смъртния одър на мило същество.
Другарите оряха вече снега надоле към празната "семковска" казарма, в която щяхме да заместваме през нощта турския аскер. "До виждане!" — извиках аз към България и свалих шапка. "Няма да я видя!"— махна ръка Делчев, без да се обърне... Но слизайки подир отминалите другари, никой не мислеше, че случая ще направи да наричам случайното едва ли не предчувствуване на предопределеното.

Подир четири месеца, в началото на мая, аз пътувах обратно. В торбата ми лежаха дузина броеве от хектографиран "вестник", който издавах залутан по селата с един преписвач. По чудо бях изхвръкнал со шестима другари из кръстосания осемчасов огън на паплач аскер и башибозук. И носех потвърждение на слуха за ужасите, настъпили в Източна Македония след солунските атентати. Делчев почиваше вече в земята...

Аз бях другарувал с Гоце Делчев вече дълго време в София, другарувахме и после из Македония. Но помисля ли за него, той изпъква пред въображението ми само такъв, какъвто го гледах тоя първи ден па турска земя. И аз тряба да преповторя портрета, нарисуван в книгата ми, посветена нему. Той стои пред очите ми все такъв, с бял арнаутски фес и тъмен шал на хубава обла глава, в сиви шаечни дрехи — куртка и панталони, — които очертават здравите форми на среден ръст фигура. Все такъв — с облечено само в левия ръкав тъмносиво кепе, с опънати до колене орехови чешири в пристегнати цървули, с преметната зад рамо дълга манлихера — приличен на никое хайдушко божество. Аз още се заглеждам в големите кафяви очи, които озаряваха неговото мургаво лице, с поглед обикновено кротък, но готов да заблести като нож при всяка тревога. И ловя там нещо извънредно меко и същевременно упорито, нещо много нежно и пак заповедническо, кой знае как мечтателно и винаги стремително и победно. Ловя онова, което беше самия Гоце — в своята мисъл и чувство, в своето историческо дело, в своя живот до сетен час...

За пръв път в Разлога аз виждах Гоце между народа и всичкото му обаяние като агитатор. Той беше работил години сред тая маса, неговото око гледаше през душата й напреки, както се гледа през някой стъклен предмет. Но аз не забелязах у него изкуство да експлоатира слабостите й за своята мисъл или цел. Може би никога правдата и истината, обожанието и благоговението пред идеала не са добивали повече осезателност в човешки думи — както в ония, които излазяха от неговата уста. Седнал по турски сред събранието, виещ цигара след цигара, ту спокоен и хладен, ту нервен и пламенен, Гоце не учеше, а разсъждаваше, и не проповядаше на другите, а изповядаше сам себе си. И той преливаше ярката светлина на душата си у слушателите по ония най-сигурни пътища, които често пъти не са освен един лъч в погледа, една нота в гласа или едно скършване в движението. Така необикновената любов и вяра на тоя необикновен човек ставаха любов и вяра на целия народ. И Македония се кълнеше в негово име...

Обаче Гоце, чиито възгледи споделях и аз, искаше да осъществи по онова време други планове за действие, които биха имали, както предполагахме, всички плодове на едно въстание без големи рискове от народа. Солунското решение противоречеше на намеренията ни и естествено беше да пожелаем осуетяването му. Ние побързахме навътре към пункта, дето трябаше да срещнем всички нелегални ръководителни сили на окръга, за да си осигурим и тяхната поддръжка. Поради това из Неврокопско почти не ни оставаше време за системна работа, както в Разлога...

Надали има в света други народ освен нашия, чиито песни, с редки изключения., да са тъй неразличими от гласен плач. Поспрете се утрин край някое гробище или идете на пладне при жетварите в полето, или присъствувайте на някоя селска сватба — и слушайте чрез душата си! Вие ще чуете все едно и също...

Оттук Гоце отмина с две чети: неговата — 12-мина облечени в турски аскерски униформи, и районната — 7 или 8 души с Илия Кърчовалията начело. Аз и Кирилиев също отпътувахме следната нощ за паланката Крушово. Но подир десет дни ние се срещнахме още веднъж, Гоце ми пишеше да отида на 18 февруари заранта при "Понова чука", в скалите над село Кърчово. Аз го видях с няколко кокичета в ръка. Той беше получил вече два броя от проектирания в Каракьой революционен лист и ми подаде китката: "За вестника!" Угасналите очи и повяхналото лице свидетелствуваха за неговите двойни страдания. Едно хроническо коремно разстройство при сегашния четнишки живот се беше изявило с особна сила и го ломеше физически. А организационните дела, които отиваха в противоречие с неговите най-скъпи възгледи, раздробяваха и душата му...
— Остава — каза той — всеки да решава въпроса за себе си. Колкото се отнася до мене, аз няма да се противопоставя, но няма да изпълня и никакво конгресно решение. Дето остана да въстаничествувам — ще въстаничествувам, както си зная: без прякото участие на населението. Все пак ще ида в Солун, да чуя тия хора отблизо. Може...

Ние приказвахме все същото и през нощта, която прекарахме край огъня в някаква изоставена козарска колиба. Приказвахме и целия следен ден, попаднали в един магесан кръг, из който нямаше изход. Гоце щеше да остане тук още 2—3 дни за почивка след обиколката, но аз трябваше да се връщам при работата си. Надвечер, когато влязох в колибата за сбогом, той лежеше превит от треска и коремни болки.
— Отиваш ли? Ето тия документи по въстанието. Ако останат у мене, ще пропаднат.
— Какво думаш! Вероятността е еднаква за двама ни...

Изправен на границата и обладан от предчувствия, Гоце сочеше България: "Няма да я видя!" С нещо тъмно и далечно в поглед и глас, той пророчествуваше и сега. И това бе последната ни среща...
Ирин-Пирин — едно име, в което звучи дивното съдържание на неизречената хайдушка песен, загатната от най-големия български поет. Едно име — което сякаш разгръща пред душата страница по страница вековната епопея на народни борби и жертви. На отиване или връщане, четири пъти съм виждал аз Пирина ту от един, ту от други рилски връх. И вся кога изпъкваше той пред очите ми като някой стар хайдутин, огърнат в своята тъмна гуня, нахлупил рошав калпак над сключени вежди и приседнал на засада. Блазе томува, който се е простил с мило и драго, за да се халоса там, под сянката на бащинско крило...”

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јануари 28, 2016, 10:41:19 pm

Спомени от Македония - Артър Смит, 1908 г.

https://archive.org/stream/fightingturkinb00smitgoog#page/n0/mode/1up

http://macedonia.kroraina.com/as2/index.html

"Берлинският договор даде на българите от България толкова демократични свободи, колкото притежаваше всяка друга европейска нация. Бяха осигурени образованието, прогресът и постепенното изграждане на националната култура. Но какво получиха техните братя от другата страна на Родопите – двата милиона и половина от Македония, какво получи третото разклонение от дървото на нацията в Източна Румелия? На втората половина на този въпрос бе даден отговор през 1885 г., когато Източна Румелия въстана срещу султана, присъедини се към България и стана нейна неделима част. Но какво стана с македонските българи? Какво извършиха те? Как се развиха през този четвърт век, в който техните събратя се превръщаха в една поне умерена сила сред европейските народи? Как усъвършенствуваха познанията си? Направиха ли необходимото за подобрението на света като цяло? Написаха ли книги, които си струва да бъдат прочетени? Дали извършиха нещо от нещата, които един просветен народ счита за чест да направи?

Отговорът на всички тези въпроси е отрицателен. Те не направиха нищо, защото нямаха възможност. Докато България напредваше крачка по крачка, Македония бе умствено недоразвита, макар че от време на време я разтръсваше смътен копнеж за свобода. Преди петнадесет години този копнеж за свобода и освобождение от потисничеството се материализира за пръв път. Казах петнадесет години, но не е лесно да се определи точната дата. Във всеки случай преди около петнадесет години малка група македонски изгнаници, включваща двамата Татарчеви и някои други, от които днес малко оцеляха, създадоха Македонския революционен комитет. Пет години те не предприеха нищо, но в 1898 г. или някъде там, те прибягнаха до активни действия или, по-точно казано, до въоръжена съпротива. Това бе действително начало на македонската революция, която в течение на десет години се водеше из значителна част от Европейска Турция. Много скоро гърците и сърбите започнаха да се безпокоят от напредъка на българската борба. Няма да бъде преувеличено, ако кажа, че те бяха толкова обезпокоени, колкото и турците...През по-голямата част от времето трите страни се нахвърляха срещу тази, която се биеше сама – българите...Ако погледнем безпристрастно, най-вероятният наследник на Македония е България, защото болшинството от населението е българско...

По това време в Македония срещу турците се водеше борба от три страни – от българи, гърци и сърби. Най-значимо бе въстанието на българите и то бе най-добре познато на останалия свят. Това не бе изненадващо, тъй като българите безспорно съставляват болшинството от македонското население. По изчисления от четирите милиона, живеещи в Македония, два милиона и петстотин хиляди са българи. Македонският българин – това е българинът от същинска България, Княжеството, което обяви своята независимост от Турция през октомври 1908 г. в Търново. По външен вид и по говор те не се различават, а до голяма степен и мислят еднакво. Накратко, те са от един род. Между двете родови линии няма никаква разлика, освен че македонските българи в резултат на положението им под турска власт имат по-ниска култура и образование от своите северни братя...

Не много след като пристигнах в София, се заех да търся революционния комитет, ръководещ борбата в Македония...Карл веднага ме посъветва да взема за водач един от хотелските прислужници и да отида в ресторант "Балкан", където, каза той, вечерят много от изтъкнатите революционери. Ресторант "Балкан" се намираше надолу, по една криволичеща странична уличка с дюкяни и ханове по нея. Представляваше ниска, широка стая, изпълнена с маси и почти всички места бяха заети. Човек трудно може да си представи, че този ресторант "Балкан" притежава забележително минало. Тук са обмисляни някои от най-смелите нападения из турската територия. Тук е и главната квартира на много от прочутите водачи на революцията. На какви само случки е била свидетел тази неугледна и доста опушена малка стаичка!

Едва имах време за тия наблюдения, преди да ме отведат към маса в дъното на ресторанта, където седеше необикновена група хора. Имаше нещо в тях, което приковаваше вниманието. Начело седеше едър мъж, кривоглед с едното око, червендалест и с плешива глава. Това беше от комитета Иван Гарванов. От дясната му страна се намираше човек с типичен вид на селянин, какъвто беше и по произход, който говореше съвършен френски. Това беше Христо Матов, третият член на комитета. Вторият член, Сарафов, бе извън града. В края на масата седеше д-р Божидар Татарчев, бивш председател на революционерите в Лондон, който говореше английски превъзходно. За известно време разговорът се въртеше около американските интереси в македонския въпрос. Постепенно обърнах разговора към сегашното състояние на нещата в Македония и попитах дали не мога да бъда изпратен през границата с една от четите и сам да видя положението. Първоначално бяха склонни да погледнат с недоверие на този проект и имаше дълги словоизлияния за физическите несгоди, с които ще трябва да се справям.
– Вие сте слаб човек – каза д-р Татарчев. – Смятате ли, че ще можете да издържите? Много е трудно. Не можете да си починете. Аскерът е винаги по петите ви. Обут сте в цървули, които не предпазват краката. Често трябва да вървите и без храна. Когато сте уморен до изтощение, захвърляте последния си хляб, за да не трябва да пожертвувате част от патроните. Това е тежък и неблагодарен живот, господине.
– Вие не разбирате характера на военните действия, водени от турците. Не е така, както в Западна Европа. Няма никаква милост. Няма да помогне и това, че сте цивилен. Ако ви хванат, така или иначе ще ви убият. Аскерът никога не взима пленници. Млад сте и животът е пред вас. Помислете за това. Дали си струва? Помнете, че не сте като нас и ние не сме като вас. Защо трябва да рискувате живота си за някаква си чужда кауза? За човек, който влезе в Македония, среден път не може да има. Той тръгва или с турците, или с четниците, а ако тръгне с четниците, трябва да е въоръжен.
– Разбирам рисковете – казах аз. – Знам какви ще бъдат и желая да ги поема...
А сега позволете ми да кажа нещо за българина, нещо, което научих от личните си и непосредствени контакти. Той е прям, скромен и пестелив. Не е човек на многото приказки. Никога не говори, когато приказките са излишни. Към непознати е склонен да бъде плах и стеснителен и вероятно това е причината някои хора да го обвиняват в недодяланост. В Европа от дълги години казват, че ако дадеш на българина парче земя, той за по-малко от година ще я превърне в розова градина...

Милев беше извадил своя далекоглед и обследваше хоризонта. От нашето орлово гнездо дори с просто око можеше да се обхване огромното пространство, но не се виждаше каквато и да е следа от живот. Нежен ветрец разклашаше клонките и огъваше стръкчетата трева и прещипа. Войводата се повдигна на една страна и посочи над боровите върхове към сините възвишения оттатък долината.
– Македония! - каза той.
Всички четници се усмихваха щастливо, като момчета. Но имаше нещо в техните усмивки, което не беше радост. Видях това по лицето на Андрей, зареял някъде очи. "Македония" – прошепна с уважение няколко пъти той сам на себе си, така както човек шепне молитва в църквата...

Тия четници бяха хора ентусиасти. Двете групи не бяха се виждали месеци наред. Милев и хората му бяха пълни с новини от София. Те знаеха какво става по широкия свят – света отвъд Дунав, от който с всяка година умните българи се интересуваха все повече. А в багажа си нашите четници носеха вестници от преди не повече от 2 – 3 седмици. Другите пък можеха да разказват за оживени краткотрайни престрелки в планината и нощни нападения из равнината. Имаха дупки от куршуми и трофеи, които да покажат, и бяха живели такъв живот толкова дълго, с такова постоянство, че не бе необходимо да мислят, преди да влязат в бой, и можеха да намерят пътя си из непознаващите пътеки хълмове дори в най-тъмната нощ. Както казах, бяха седем на брой – Георги Занков, Стефан и Георги Мангелов от Драмската област, Петър Янков, Илия Гавалилев, Костадин Маварок и Георги Иванов. Имената им помня добре, защото с последннте четирима впоследствие станахме големи приятели...Тези македонски четници са особен тип хора. Млади, смели и умни – те са цветът на българския род...

Не е лесно да се добие задоволителна представа за тези бурни нощи на борба и смърт, дори сега, когато гледаме на тях през призмата на времето. Казват, че е настъпил краят на македонската борба. Турци, българи, сърби и гърци живеят един до друг в мир и братство. Но не беше така преди няколко месеца. Като побеснели кучета те се бяха хванали гуша за гуша и най-доволен бе този, който бе пролял най-много кръв на противника си. Никъде другаде освен в Македония не бе възможно така изведнъж изблик на смирение да залее масите. Македония, привикнала на кръвопролития и на терор, когато дойде времето мигновено отхвърли игото. Може би през всичките тези тежки години на престъпления и отмъщения тя несъзнателно се подготвяше за тази промяна...

Водачът се оказа добър музикант и наду гайдата. Навесът беше в малка долчинка в планинския скат с идеална амфитеатрална форма. Над нея се издигаха огромни хълмове. Небето бе обсипано от звезди, подобно на снежинки, а луната едва надничаше иззад хребета пред нас. Бе такава нощ, каквато човек си представя, че вещиците избират за своите пирове, защото въпреки искрящата светлина на звездите, мракът беше мъгляв и тази мъглявина правеше предметите й да изглеждат призрачно-явни, но неуловими. Когато дивите високи нотки на гайдата се разливаха по поляната, свръхестественото усещане се усилваше. Тя плачеше и крещеше, а планината, скупчила се наоколо, с насмешка връщаше ехото. В началото не беше ясно какво точно свири водачът, но постепенно нотите се подредиха в странен, напълно фантастичен танц. Човек не можеше да го обърка. Не бе ни в най-малка степен цивилизован или модерен. Това беше музика, която подканва селяните към танци или призоваваше самодивите от възвишенията. Но не може да се отрече, че тя бе пропита от един пулсиращ, завладяващ ритъм.
Музиката предизвика странно въздействие върху четниците. Те скочиха на крака и залавяйки се през раменете, оформиха кръг за хоро. По-силно и по-силно, по-пискливо и по-пискливо, музиката се лееше, извисяваше се в един пронизващ писък на агония и печал, почти човешки по своята напрегнатост и страст, които планините повтаряха чрез своето неразбираемо ехо. От тази кулминационна нота гайдата постепенно трелира към по-ниска гама, пулсираща и тъжна, през цялото време пропита от нещо недоловимо и странно, което бях почувствувал в началото.
Като се вземат съвкупно дивата музика и околният пейзаж, хармониращ с всеки свой детайл, този танц бе една от най-странните гледки, които бях наблюдавал. Строги, без буйно веселие, четниците скачаха и приклякаха, огромната сянка, която хвърляха на земята, бе прилична на познатите духове, които участвуват в самодивските пиршества...

Какво странно има в това, че българите мразят поробителите – непримирима и трайна омраза, безгранична и без смекчение, непонятна за чужденците, освен за този, който е ял от българския хляб и сол и е бродил безмълвно с четите по балканските кози пътеки? Българите са убедени, че с турците не може да има траен мир. Европа може със сила да затвърди ненавистното примирие, в което биха живели едно-две поколения, но докато в Европа господствуват мюсюлмани, те могат да са сигурни в омразата на българите – техни съседи или поданици.Може би на първо място сред най-силните причини за тази омраза е фактът, че голяма част от българския народ е все още под господството на султана. Спокойно може да се каже, че няма друга личност в английската история по-искрено ненавиждана от българите от Дизраели. Той бе човекът, който посредством Берлинския договор осуети създаването на "Голяма България" и по този начин захвърли обратно в ръцете на турците два и половина милиона българи от Македония. През 1878 г. неговите действия може и да са били необходими, за да спрат настъплението на Русия към Средиземно море, но те причиниха години на страдание за милиони християни.

От това кратко изложение може да се разбере, че българите са имали достатъчно време да изградят омразата си към поробителите. Преди около 10 години тя достигна своя връх в революционната борба в Македония, която продължи до лятото на 1908 г., когато младотурците взеха властта. Това бе безпощадна и унищожителна борба, в която никой не молеше, но и не раздаваше милост. Цели християнски общини бяха заличени от лицето на земята, а четниците, както наричаха бойците на въоръжената борба, извършиха неописуеми подвизи. Борците възродиха духа и бойния възглас на кръстоносците. Отново по земята прозвучаха "За бога! Смърт на неверниците!" и страшната битка между Кръста и Полумесеца опустоши най-красивата страна на Европа. Векове българите са били тъпкани от мюсюлманския ботуш, но видели и други страни, свободни и щастливи, чиято цивилизация някога е била по-неразвита от тяхната. Странно ли е, че са се вдигнали на борба? Тази борба не бе освободителна в прекия смисъл – те знаеха, че не са достатъчно силни за това. То бе един зов към Европа, към Америка: "За бога, освободете нас, робите!"

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Февруари 05, 2016, 12:28:47 pm

Антонъ Кецкаровъ - "Изъ спомените ми по революционното дело въ Охридско"

http://macedoniandocuments.blogspot.mk/2009/07/anton-keckarov.html

"Българскиятъ народъ, макаръ и робъ, се чувствуваше обединенъ подъ турското владичество. Гласътъ отъ Тулча се слушаше въ Охридъ чрезъ общия културенъ центъръ Цариградъ. Охридъ очакваше освободителните руски войски по Санъ-Стефанския договоръ. Берлинскиятъ договоръ направи да възпяваме по бреговете на Охридското езеро песеньта "Проклета и триклета да бъдешъ ти, Европо, блуднице Вавилонска". Книжката "Санъ-Стефанскиятъ договоръ" тайно се поднасяше отъ ръка на ръка, четеше се съ жаръ и плачъ. Несбъднати мечти...

Влязохъ въ редовете на Вътрешната македонска революционна организация още при основаването й (1893-1894) въ Битоля и продължавахъ да обучавамъ младежьта въ Неделното училище, отъ което скоро излязоха най-добрите работници на Организацията ни. Презъ 1901-1903 год., като директоръ на Охридското трикласно училище, бяхъ членъ въ Охридското революционно началство заедно съ Христо Д. Узуновъ, Наумъ Анастасовъ (Цветиновъ), Наумъ Чакъровъ (Лондра), Левъ Огненовъ и Наумъ Златаревъ. Следъ арестуването на Христо Узунова (1902 год.) приехме за членъ въ Началството Иванъ Нелчиновъ. Подъ ръководството на Охридското революционно началство и въ разстояние на три години районътъ се организирваше въ боево, съдебно, финансово и стопанско отношение. Съ боевите сили, състоещи се отъ 105 явни четници и около 3000 тайни селски и градски четници, районътъ ни бе въ пълната смисълъ на думата държава въ държава. Съдебниятъ институтъ при революционното началство извръшваше всички съдебни процеси и съ това анулирваше напълно официалните турски съдилища...

Презъ тъмните нощи, по Охридското езеро кръстосваха безстрашните Охридски чунари, съ своите незабравими десетари: учительтъ Анастасъ Каневчевъ, чунарьтъ Климентъ Рилковъ и Янко отъ Елена. Отъ югозападното прибрежие на езерото донасяха оръжия въ североизточното прибрежие. Лазурното езеро, осенчено отъ Галичица и Мокренските планини, пазеше нашите гребци. Селските чети, предизвестени, чакаха Охридските "лебеди" на североизточния брягъ, при местностьта "Пандзиръ", взимаха оръжието и съ чудна скорость го разнасяха по селата въ Езерския районъ, Горна и Долна Дебърца, Малесия и Дримъ-колъ. Настъпи ли день, учительтъ е между учениците, рибарьтъ въ рибарницата, чунарьтъ пренася пътници до Струга, до Поградецъ, и обратно. Освежени, ободрени отъ своите нощни успехи, те по-усилено работеха за своето препитание. Облаги и заплати за нощния трудъ бяха немислими - това беше въ реда на нещата; това беше за светото дело. Дойдатъ ли болни четници въ града, те са подъ грижите на градските групи...Цялото градско или селско население беше посветено въ Делото и влизаше въ групи, мъжки или женски, изпълняваше възложената му работа и винаги беше "очи и уши" за всяко движение на аскера и за всяко действие противъ Организацията...

За всеко убийство и злоупотребление върху българин четите отмъщаваха, а мирното население правеше оплаквания до валията и до консулите въ Битоля. Въ 1903 г., 18 февруарий, бе убитъ гражданинътъ ни Наумъ Фортомаровъ. Въ знакъ на протестъ гражданите държаха затворена чаршията една седмица; изпратиха протестъ до Султана, до Хилми паша, до валията въ Битоля; направиха демонстрация предъ Беледието (Общинското управление) и Хукюмата. Отвори се чаршията, следъ като се залови и арестува убиецътъ Далипъ, и се уволни почти целото Хукюматско дайре (целиятъ персоналъ на управлението). Тактиката на Охридското революционно началство бе: да кали населението въ самоотбрана и безстрашие, да го въоръжава и обучава, да бойкотира съдилищата турски...

На 13 юлий 1903 г., дойде известие отъ Щаба, че въстанието ще се дигне на 20 юлий презъ нощьта въ неделя срещу понеделникъ - на "Илинденъ", сиречъ, ще загърми цяла Македония и Одринско. Въ Брежанските гори, между с. Брежани и с. Плаке, скроихме плана на въстанието за района ни. На 20 юлий презъ нощьта, подъ предводителството на самите началници и войводи, Горна и Долна Дебърца, Малесия и Езерскиятъ районъ загърмеха. Унищожиха се телеграфни жици и стълбове между Охридъ и Ресенъ, Охридъ и Елбасанъ, Охридъ и Корча; изринаха се мостове, кули и турски постове. Само Сирулски ридъ и Издеглавйе, дето имаше много турска войска, не можеха да се завладеятъ, макаръ и да се води 24-часово сражение за завладяването имъ. Следъ 2 - 3 дни настъпиха много люти частични сражения при всичките села и въ разстояние на четири седмици турскиятъ аскеръ сполучи да изгори и опустоши всичките села до основи, следъ вихрения отпоръ на всяка селска чета, следъ огромни жертви наши и на аскера. Аскерътъ следъ всеко сражение се прибираше въ своите лагери при Сирулски ридъ и Издеглавйе, а четите - около селата и горите...
Въ Чемерски долъ, близу до с. Брежани, имахме наредена болница, завеждана отъ Христо Ангеловъ, а домакинъ беше дядо Христо, баща на войводата Тасе. Тя беше импровизирана горска болница съ кревати, душеци отъ шума, чаршафи, ризи, медикаменти и чистъ пшениченъ хлябъ. Войводата Аргиръ Мариновъ още въ първите дни на въстанието плени 65 товара брашно и 10 товара разни медикаменти и платове отъ турския аскеръ на джадето до "Пренто мостъ", близу до с. Опейнца. Съ това продоволствуваше болницата доста сносно. Жени, старци и деца прислужваха въ болницата...

Големъ беше възторгътъ въ първите дни на въстанието, макаръ че селата изгореха, макаръ че се дадоха жертви. Горите, обаче, бяха наши, тамъ се пееше "Живъ е той, живъ е " и гордо се развяваше Охридското красиво знаме, съ изобразенъ левъ на едната страна, а на другата - мома съ гола сабя и текстъ: "Тозъ който падне въ бой за свобода, той не умира" и пр. Населението се радваше, че скоро ще дойде помощъ, че охридчани, живеещи въ България, съ своите офицери вече дохождатъ и скоро ще пристигнатъ въ Охридско. Уви, въ средата на м. августъ всички разбраха, че въстанието заема само Бигла планина - Охридско, Кичевско, Демирхисарско (Битолско), Ресенско, Крушевско и Костурско.

Настъпи разочарование въ населението. Христо Узуновъ, Наумъ Анастасовъ и Наумъ Златаревъ отбраняваха Долна Дебърца, а азъ заедно съ дошлите презъ време на въстанието Алерксандъръ Г. Чакъровъ отъ Струга и Лазаръ Димитровъ отъ Дебърско, причислени къмъ Горското ни началство, отбранявахме Горна Дебърца. Въ Езерския районъ и Малесия не бе възможно вече да се задържатъ четите. Лука Групчевъ, който ръководеше действията въ Дринъ колъ, се прибра заедно съ четата си при насъ, въ Горна Дебърца...

На 30 срещу 31 августъ, аскеръ около 10,000 души съ артилерия, разположенъ на височината "Мазатаръ", нападна мирното население въ "Марковото долче". Подвижните чети бяха заставени да завържатъ сражение, за да отбраняватъ мирното население. Люто сражение се завърза за животъ и смъртъ. Въ продължение на 10 часа сложиха костите си 27 четници, между които бяха: Антонъ Узуновъ (братъ на Христо Узунова), Аргиръ Мариновъ, Началникътъ Наумъ Златаревъ, Дуле Пармаковъ, Стефанъ Куртеловъ, Ламбе Берберчето. До 150 души жени деца и старци бяха убити. Въ Лешанско тогава бе заловенъ и закланъ отъ турския аскеръ свещеникътъ Василъ попъ Ангеловъ, единъ отъ най-добрите наши ратници.

Турскиятъ аскеръ даде много жертви, но Долна Дебърца вече бе изгубена за четите. Христо Узуновъ отстъпи въ Демирхисарско, а Наумъ Анастасовъ съ останалите чети отстъпи въ Езерския районъ. Следъ два дни и двамата дойдоха въ Горна Дебърца. Ние, останалите членове на Горското началство, започнахме да преорганизирваме останалите боеви сили въ селата: Слатино, Мраморецъ, Турье, Върбяни, Сливоо, Лактине и Годиве, за да постоянствуваме въ борбата. Започнаха да се разпръсватъ възвания отъ турската властъ, която подканваше населението да сложи оръжието, като предаде революционните си началници, срещу което обещаваше му се пълна амнистия. Никаква помощ отъ никъде, никакво известие отъ никъде..."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Февруари 07, 2016, 06:58:58 pm

“Тодоръ Александровъ” - Иванъ Михайловъ, в-к "Македонска Трибуна"

http://macedoniandocuments.blogspot.bg/2009/02/todor-aleksandrov_03.html

“Тодоръ е роденъ на 4 мартъ 1881 година въ щипската махала Ново-село. Баща му, Александъръ попъ Орушевъ, е български учитель, съ духъ изцяло възрожденски, дисциплиниранъ, учтивъ и сериозенъ човекъ, съ твърди разбирания по народните работи. Що се отнася до волята, много нещо трябва да е получилъ Тодоръ и отъ майка си. Борческата атмосфера го е засегнала още преди да постъпи като ученикъ въ българското педагогическо училище въ Скопие. Оттамъ излиза оформенъ борецъ и става учитель въ Брегалнишката область; но повече е заетъ съ ръководство на местните комитетски въпроси където учителствува специално въ Кочани и околията. Наскоро става нелегаленъ.

Множество наши войводи въ Македония, както и борци безъ пушка на рамо, са били популярни, съ силно обаяние въ своите райони; имената имъ са ставали известни и въ цялата страна. Но дори измежду големите водачи на ВМРО малцина са тези, чиято известность е минавала вънъ отъ границите на Македония. При турския режимъ изглежда най-шумно прозвучало въ чужбина името на Борисъ Сарафовъ. Следъ турския режимъ името на Тодоръ Александровъ често попада въ чуждата преса, особено въ тая на западния святъ; и то, съ подчертаване на ролята му като водачъ на македонското освободително движение.

Делото на Тодора се разви въ двете епохи на македонското освободително движение - въ турския султански режимъ и сетне тиранията на християнските окупатори на Македония, сръбските (по-сетне наричани югославски) и гръцки власти. Имаше една грамадна разлика между турския режимъ и двата споменати други режими, главно въ следното: турската власть въ новите времена не се реши да си постави за задача унищожението или денационализирането на нашата българска народность въ Македония, нито на местните румъни и гърци. А тъкмо тая бе задачата на тия християнски режими, отъ които единиятъ бе отгоре на туй и славянски. Така че, борбата на ВМРО и на цялото наше движение следъ 1912 г. се върна точно къмъ програмата, която се чете въ кратките страници на Паисиевата история: преди всичко спасяването на народностьта ни, а успоредно съ това стремежъ къмъ политическа свобода.

Що се отнася до социалните и икономически въпроси, и на тяхъ ВМРО посвещаваше, въ кръга на всяка възможность, усилия и средства; преди всичко за защита на селяните ни, фактически най-потиснатото съсловие. Но бе очевидно, че социално и икономически единъ народъ ще може да се съвземе задоволително само ако разполага съ политическа свобода. Идеята - сила, която правеше народа готовъ за всяка жертва, бе концентрирана въ думата СВОБОДА. Тя изразяваше всичките му желания и нужди. Същата идея безпогрешно схванаха и преследваха, приемайки всички рискове, и Даме, и Гоце, и Тодоръ, и цялата ВМРО. Еднакво те всички бяха корави българи; еднакво приемаха автономията на страната; еднакво бяха противъ агресивните и денационализаторски намерения на Белградъ и Атина, подушени добре още при турския режимъ; еднакво осъждаха върховизма, който даваше козъ въ ръцете на сръбско-гръцките домогвания, съюзени съ турската власть противъ всяка автономия на Македония.

Както преди Тодоръ Александровъ, така при него, а и следъ него, македонското освободително движение не се обяви противъ основната програма, усвоена преди осемдесеть и седемь години, съдържаща белезите на швейцарския образецъ за политико-обществено устройство, което на никоя историческа народность не отнима нищо нейно: име, езикъ, минало, църква, човешки права. Зачитани тези ценности, виждаме - напримеръ - че отъ австрийската империя, следъ Първата световна война, се появиха на сцената, непокътнати, културно развити, редицата народности - така национално оформени, каквито влезнаха въ тая империя преди хиляда години.

Въ султанска Турция нашиятъ народъ можа да води дълга и упорита борба противъ Гръцката патриаршия, за националното си съхранение, и победи съ извоюване на Българската ни национална църква, което означаваше възобновление, следъ векове, на старата ни църковна самостоятелность, олицетворявана въ Охридската и Търновска наша патриаршия. Възраждането ни и при чужда, турска власть - показа предъ света наново българската физиономия на народа ни, съ истинското ни историческо минало.

Александровъ отлично познаваше условията за борбата, както и положението на народа ни. Дейностьта му бе съобразна съ интересите на нашия народъ, каквито ги виждаха и всички негови предшественици въ ръководството на ВМРО. За съжаление, и той трябваше да губи време и енергия, да бъде отвличано вниманието му срещу странични пречки - явление, което се и засили подиръ него. Всички тези пречки идваха отъ сметките на странични фактори, некои даже доста отдалечени географски отъ Македония. Възникването на ВМРО (къмъ 1893-1894 г.) не дойде като сензация. За всички щогоде осведомени политически хора изглеждаше неминуемо да поникне легална или нелегална борба за прилагането на обещаната по членъ 23 отъ Берлинския договоръ някаква автономия за Македония.

Но появяването на ВМРО подиръ Първата световна война дойде като голяма изненада въ разни посоки. Изненадани бяха преди всичко ония политически фактори, които - подведени до голяма степень отъ Пашичъ и Венизелосъ - повярваха, че македонскиятъ въпросъ е вече окончателно решенъ съ договорите, които се сключиха въ 1919 година въ околностите на Парижъ. Изненадани бяха самите поробители, които и сами първи взеха да оповестяватъ, че ВМРО е почнала подземно да работи между граждани и селяни въ заетата отъ Югославия македонска область. Не малко бяха - искрено и радостно учудени - многобройните наши емигранти въ България и Америка, които въ мнозинството си бяха доста омърлушени, както и цялото българско общество, следъ третия опитъ на България да се спасява македонската българщина пакъ чрезъ война, следъ като бяха пропуснати всички вероятности да се обезпечи автономията на Македония при Балканската война.

Тая обща изненада има известенъ дялъ въ оформяването на легендата, която обкръжава името на Тодора - легенда създадена предимно чрезъ делата му. И тукъ можемъ да кажемъ, че появяването на ВМРО по онова време подигна духа изобщо всредъ българщината. То напомняше, че съ изгубената война не се е свършила историята на българщината, нито се е увековечила, съ гаранция на Провидението, грабежническата политика на нашите съседи. Отъ много страни появата на ВМРО се прецени правилно: като пръвъ - по необходимость нелегаленъ - протестъ срещу извършените неправди въ околностите на френската столица - неправди, които дойдоха като някакъвъ динамитъ, нагласенъ точно подъ основите на сключваните безразсъдно договори, поставящи на първо място подъ безправие къмъ петдесеть милиона души национални малцинства въ Европа.

Историческата стъпка на Александровъ въодушеви нашето общество. Съвсемъ неочакваното негово убийство смрази за моментъ духа на македонските българи и на множество патриоти въ България. Обаче още по-неочаквано надеждите наново се укрепиха и освободителната борба продължи съ енергия. Въ воденето на борбата за свободата на Македония, десетилетия подъ редъ, македонското движение е намирало широка морална подкрепа въ средата на българския народъ. Политиката на правителствата въ България, на партиите, не винаги е била такава, каквато е следвало да бъде спрямо стремежите на потиснати братя подъ чуждо иго. Намиратъ се тукъ-таме единици, въодушевлявани най-често отъ собствени самолюбия и бездействия, да казватъ - въ унисонъ съ държавната сръбска четническа пропаганда, че лесно било да се прави революция съ подкрепа на дадена държава. Но тия прибързани мнения се даватъ безъ да се взима предъ видъ какво е ставало и става въ широкия святъ. Иначе би следвало да отречемъ всякакви заслуги, лични качества или изобщо борчество и самоотречение на Левски, Ботевъ, Каравеловъ, Раковски, дядо Ильо Малешевски и пр., които се ползуваха отъ известни симпатии въ Румъния и Сърбия на времето. Значило би да не доглеждаме или отричаме известната, макаръ тънка нишка, която свързваше съ Румъния (където имаше българска емиграция) деятелите отъ Априлското възстание. Ще трябва да отречемъ, че дори при партизанските борби - презъ Втората световна война - известни презморски или въздушни връзки съ външенъ святъ имаха партизаните, били марксисти или националисти, въ Франция, Гърция, Югославия. Сръбското и гръцкото национални възстания, въ началото на миналия векъ, имаха връзки съ външния святъ - сърбите съ Австрия, гърците чрезъ морето. Излишни са повече подсещания за политически грамотни хора. Особено са излишни спомени изъ кръга на връзките на хилядите борци въ ВМРО съ свободните българи, почвайки отъ времето на Даме и Гоце, въ течение на десетилетия.

Тодоръ Александровъ - и като име и като проявена дейность - означава велико свидетелство за българска проява въ Македония. Работилъ е за победа на правдата, а чрезъ това за примирение на Балканите. Безъ правда помирение никога не се постига. Легендата около Тодора се роди всредъ народната маса на поробените българи. Тя не е рожба на чиято и да е партийна пропаганда. Опитвали са се хора, които приказватъ български добре, но не чувствуватъ по български достатъчно да замъгляватъ тая легенда. Но опитите имъ са като натискане върхъ здрава пружина, която е по-силна отъ тяхъ. Да заличвашъ или да изопачавашъ заслуги на личности като Т. Александровъ, значи да заличваш страници отъ българската национална история.

По поръка на Белградъ пъкъ въ сегашно Скопие, било за Даме, за Гоце, за Тодоръ и за всеки борецъ на ВМРО избягватъ да кажатъ, че е билъ българинъ и особено български учитель. Тамъ пишатъ за редица македонски дейци като прикриватъ всичките имъ български прояви, започвайки отъ деня на рождението имъ като българи. Четейки “историите”, които се пишатъ въ Скопие, имате закръглено чувство, че влизате въ някоя широка музейна зала, където са наредени редица статуи, подъ всяка отъ която е написано името на дадено лице. Но на всички статуи главите са отрязани. Така обезличени, изфалшифицирани са всички герои на нашата близка и по-стара национална българска история. Естествено е, че такива историци могатъ да намиратъ приятелство и подпора само въ Белградъ.
Слава на Тодоръ Александровъ!”

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Февруари 13, 2016, 07:56:10 pm

“И каурките станали комити” - Христо Настев от Щип,"Илюстрация Илиндень"

http://www.strumski.com/biblioteka/?id=884

“Още въ Крушовския районъ, въ селата Селце и Дивяците, бяха ни казали, че турското население навсякъде било стреснато отъ активната проява и на българската жена въ революционната борба. По селата и на пазара навсякъде разправяли, че две каурки убили по най-жестокъ начинъ първия богаташъ и ага въ с. Лера, Битолско, и станали комитки. Следъ настаняването ни въ с. Смилево, местниятъ ръководитель на организацията Георги Чурановъ и районниятъ войвода Г. Сугаревъ ни заинтересуваха също съ подробностите на току-що приключената афера въ с. Лера, което отстои на 10 клм. подъ Смилево, вследствие на една доста смела акция съ убийството на всеизвестния въ този край узурпаторъ и всесиленъ деребей Джелебъ Реджо Сульвъ отъ с. Лера.

Като изкупителна жертва на тази афера, те ни представиха новозачислените изпитани вече четници въ районната чета Апостолъ Илиевъ Ушлиновски, жена му Сребра и снаха му отъ братовчедъ Донка Ставрева Ушлинова отъ с. Лера - автори на наказателната акция съ убийството на Реджо, обявени за нелегални дейци, въ редовете на революционната организация. Като типиченъ и смелъ революционенъ актъ, който по своя характеръ и начинъ на изпълнение, съ активното лично участие на две млади, едва 19 годишни жени - селянки, съставлява и първа по рода си терористическа акция на В.М.О.Р.О. въ битолския революционенъ окръгъ, поради което заслужава да се знае: кой е убития Реджо, защо и какъ е убитъ, при какви обстоятелства и пр.

“И каурките станали комити” не е заглавие на поема, нито приказка или легенда отъ забравено минало, а една действителна история за назидание на реаленъ и революционенъ актъ отъ първа величина изъ борбата на българите въ Македония. Убийството на Джелебъ Реджо Сульовъ беше извършено къмъ края на м. августъ 1902 г., въ с. Лера, което отстои на 15 км. отъ гр. Битоля, разположено при подножието на Пелистеръ планина, съ около 200 къщи, отъ които само 80 съ българско население, останалите съ турско. Китно село, до което тече и планинската река Шемница, която напоява полето и се влива въ най-горното течение на р. Черна. Българите въ с. Лера бяха, сравнително, добре обзаведни; имаха и своя уредена църква и основно училище; ала зле третирани и тормозени отъ съселяните си турци. Поради своето изключително местоположение, селото неможе да се посещава свободно отъ районната чета...

Българското население въ с. Лера винаги е било подъ неограниченъ тормозъ въ всяко отношение отъ местния богаташъ Реджо Салиевъ, всеизвестенъ и въ окръга съ прозвището Джелебъ Реджо, понеже се е занимавалъ главно съ закупване на добитъкъ и като такъвъ е билъ и главенъ доставчикъ на властьта за продоволствие на целия воененъ гарнизонъ въ Битоля. Същиятъ дълги години преди това е билъ и спахия, закупчикъ на десятъка и на околните села: Рамна, Сръбци, Цапари, Свинища, Стрежово, Метимеръ и др., поради което се е ползувалъ предъ властьта и съ неограничени права и привилегии. Винаги навсякъде е ходилъ въоръженъ на оседланъ силен конь, охраняванъ отъ няколко свои хора, също въоръжени, които са били и най-необузданите катили въ с. Лера. Чрезъ тяхъ е държалъ винаги въ респектъ цялото население и въ околните села. Независимо отъ економическия гнетъ, българското население въ с. Лера ежедневно е изпитвало и тормоза на неморалните му попълзновения. По-хубавите моми и жени не са могли да излизатъ никакъ отъ къщите си, даже и за вода.

Презъ 1901 г. Реджо хвърлилъ око и замислилъ да потурчи за своя втора жена хубавицата Сребра Димова Ив. Домазетова, около 18 годишна мома отъ с. Лера. Цялото село заговаря и се носи отъ уста въ уста за намеренията и заканванията на Реджо. Цялото семейство и роднините на Сребра са загрижени. Тя се крие и живее повечето време между роднините си. Загрижено е и цялото българско население въ селото. Макаръ да е имало много кандидати отъ добри семейства въ Лера и отъ околните села за Сребра, никой не се е решавалъ да обяви годежъ и да я вземе, защото Реджо явно се е заканвалъ, че който я вземе ще го убие и ще грабне силомъ Сребра. Последната съ сълзи на очи често е молила родителите си да се изселятъ отъ с. Лера. Родителите й, обаче, не са въ положение да направятъ това, защото въ такъвъ случай ще трябва да се простятъ завинаги и съ цялото си имущество и пето-членното имъ семейство ще се лиши отъ всякакви средства за преживяване. Най-голяма рожба на родителите й е била Сребра, а другите малолетни: Христо 9 години и Траянъ - 7 годишенъ.

За всичко това съвещаватъ се съ ръководителя на организацията Темелко Спасовъ. Бащата на Сребра - Димо Ивановъ - се оплаква и на мухтарина (кмета) въ селото и го молилъ да съветва Реджо или да нареди чрезъ властьта въ Битоля, да не безпокои дъщеря имъ, защото каквото е намислилъ, никога няма да постигне. Тези постъпки, обаче, още повече амбицирали честолюбието на всесилния Реджо, поради което една нощь неговите хора хванали бащата на Сребра - Димо Ивановъ, премазали го съ бой и му се заканили, че ще го убиятъ, ако не склони дъщеря си да пристане за ханъма на Реджо. Следъ няколко дни и самиятъ мухтаринъ, като представитель на властьта въ селото, отишълъ въ къщата имъ и заявилъ на родителите на Сребра, че не е въ положение да имъ помогне и да не очакватъ нищо отъ него. Съ това те вече изгубили всяка вяра и надежда за помощь и закрила отъ властьта.

Единъ отъ многото кандидати по това време за Сребра е билъ и Апостолъ Илиевъ Ушлиновски отъ същото село. Въпреки всички заплашвания и заканвания на Реджо, въпреки ежедневните тревоги на родителите и роднините на Сребра поради нанесения побой на баща й, следъ като се съветвалъ съ братовчеда си Темелко Спасовъ, Апостолъ съ още по-голяма настойчивость подновилъ постъпките и искалъ Сребра. Единъ день той заявилъ поверително на Сребра и родителите й: “Не се бойте отъ оня келешинъ Реджо! Ще видимъ кой кого ще убие! При застъпничеството на роднините и родителите на Сребра, последната се съгласила тоя пъть и си дали дума. Скоро се и венчали. На свадбата имъ взело участие цялото българско население. Тази имъ брачна радость, обаче, винаги е била съпроводена и съ постоянни терзания за утрешния день отъ заканванията на Реджо. За всичко това Темелко Спасовъ като ръководитель на организацията въ селото е държалъ въ течение за всичко районния войвода въ Битоля и решаватъ да се убие Реджо. За нещастие планътъ е билъ осуетенъ поради предприетите обиски отъ войски въ селото имъ, въ следствие на което и ръководительтъ напусналъ и се причислилъ къмъ четата на Тодоръ. Всички усилия на Апостолъ да извърши самъ тази работа не успяли. Вместо той да издебне Реджо, хората на последния го издебнуватъ, залавятъ го и го завеждатъ въ турска къща, където го премазали отъ бой, за да се откаже завинаги отъ булката си. Пребитъ, Апостолъ едвамъ се прибира у дома и разправя на домашните си за станалото. При тяхъ живее и снаха му Донка, родена въ с. Смилево, преди година омъжена за братовчедъ на Апостола Ставре Христовъ Ушлиновски, който заминалъ на гурбетъ въ Цариградъ. Като млада булка, въ отсътствие на мъжа си, и Донка била ежедневно обезпокоявана и преследвана отъ хората на Реджо. Веднага наложили добре Апостола, увили го въ овчи кожи и подобрили и спасили положението му. Бащата на Сребра отъ няколко месеци заминалъ на гурбетъ въ Цариградъ, та единствения мъжъ въ двете семйства билъ братътъ на Апостола - Цветко Илиевъ Ушлиновски, учитель и легаленъ ръководитель на организацията въ селото, който уведомява за станалото съ брата му началството въ Битоля и районния войвода...

Време за повече умувания нямало. Трябвало да се бърза. Обмислили и веднага решаватъ и разгласяватъ, че Сребра си е отишла въ бащината си къща, та като дойде Реджо да я вземе, да го обезоръжатъ, да му метнатъ въжето около врата, да го удушатъ, а следъ това да го заровятъ безследно, безъ да разбере никой това. Реджо, обаче, билъ доста снаженъ и физически силенъ, съ дебелъ вратъ, като бикъ, та между Апостола и Сребра се поражда загриженость и съмнение, дали ще успеятъ сами да свършатъ сполучливо тази работа. За по-сигурно, решаватъ и поканватъ за съучастница Донка, на която откриватъ плана и последната се съгласява безъ сякакво колебание. Дали са си клетва, че и следъ като убиятъ и заровятъ жертвата си, каквото и да стане, няма да разкриятъ никому нищо. За тази работа подготвили и посветили напълно и майката на Сребра - Петрана Димова...

Майката, подготвена вече добре отъ дъщеря си Сребра, за да не узнае никой другъ, отива лично при Реджо и му съобщава, че ще му даде не само Сребра, но и Донка, понеже двете са неразделни. Сполучила да го убеди, че и двете били напълно съгласни да му станатъ ханъми, ако самъ отиде презъ някоя нощь и ги вземе, за да не се узнае отъ никого въ селото. Реджо, ухиленъ до уши се съгласилъ на всичко. Възложилъ й да каже на Донка и Сребра да се приготвятъ, като се събератъ двете наедно и на другата вечерь ще дойде да ги вземе лично безъ да узнае никой. За уговореното баба Петрана съобщава подробно на дъщеря си Сребра. Веднага приготвятъ здраво въже, тесла и една пиралка (дървена бухалка). Съобщаватъ същото на Апостолъ и Донка, които незабелязано същата нощь се прибрали наедно у Сребрини. Така събрани, уговорили подробно и плана за начина на убийството, като си разпределили кой какво ще говори, къде ще стои и какво ще прави още съ влизането на Реджо, за да не породятъ и най-малко подозрение или съмнение въ него, още повече, че той винаги ходелъ въоръженъ. На уговореното време презъ нощьта Реджо отишълъ съ всичкото си величие да вземе новите си ханъми...

Апостолъ, Сребра и Донка, успели да избягатъ и властьта ги обявила за “фираръ”(нелегални). Въ анкетната комисия за разкрития трупъ са взели участие съ личното си присътствие и консулите на великите сили въ Битоля. Заключението на комисията е било, че убийството на Реджо е политическо, защото върху убития били намерени всичките му скъпоценности, които е ималъ: златни и сребърни пари, златенъ пръстенъ, часовникъ и пр., освенъ оръжието му, което не е било намерено и следъ втория по-щателенъ обискъ и претърсвания въ с. Лера...Апостолъ, Сребра и Донка бяха осъдени задочно на доживотенъ строгъ затворъ, която присъда беше останала въ сила и следъ Илинденското възстание, поради което бяха зачислени въ районната чета на Г. Сугаревъ.
Сребра и Донка отъ с. Лера битолско, бяха първите жени - комитки, които съ пълно съзнание и редка смелость се проявиха въ тази акция и заслужено бяха зачислени презъ 1902 г. въ редовете на нелегалните дейци въ битолския революционенъ районъ, където съ рядъкъ стоицизъмъ отстояха суровия нелегаленъ четнишки животъ и презъ Илинденското възстание, следъ което, както много други, напуснаха родината си, като по каналенъ редъ бяха прехвърлили границата и се приютиха въ свободна България.

Сребра и Донка винаги бяха съ претенции да бъдатъ третирани наравно съ мъжете въ четата. Инструкциите бяха, споредъ нуждите да се движатъ въ по-добре организираните села за образуването женски групи, които при нужда да бъдатъ въ помощь за продоволствието на четите, снабдяване и ушиване на облекло и припаси. Сребра съ простодушния си пронизителенъ погледъ, съ завидно стройно развито тялосложение, които издаваха редка жизнерадость и вродена скромность на селска свенливость, криеше въ себе си и своето кораво, но туптяще будно национално сърдце. Винаги резервирана и скромна до наивность въ отношенията си, тя не се смущаваше отъ никакви несгоди и лишения при новото си положение. Тя не откриваше, обаче, тъгата за майка си, която е била изтезавана и осъдена по същата афера и наедно съ двете й братчета бяха въ затвора, а въ отсътствието на баща й къщата и всички имоти оставени на произвола. При всяка изразена мисъль обаче, въ нея проличваше неограниченото задоволство въ пламналото й отъ мъсть сърдце, че е премахнатъ вече оня, отъ когото цяли денонощия са треперели и плакали съ майка си, угрижени за утрешния день.

Донка е по-низка на ръсть и мургава, но съ строго изразителни очи. Особено любознателна и винаги охотно приказлива, лесно се приспособяваше къмъ всички като добра събеседница. Доста ревнива опонентка на издържливость къмъ всички незгоди и лишения при нелегалния четнишки животъ, когато й се заговореше за извършеното отъ тяхъ убийство, винаги пламваше отъ озлобление, съ което издаваше и наболелите си чувства на мъсть и задоволство, че са премахнали единъ злодей, който винаги е билъ кошмаръ на мораленъ и материаленъ тормозъ въ селото имъ, а още повече за тяхъ и семействата имъ. - Сега вече мога да умра спокойно - винаги прибавяше въ края на разговора си Донка.
Съ тази смела и единствена по рода си акция въ с. Лера, македонската българка издигна гордо знамето за защита моралните традиции на своята вяра и семейна честь, които бяха издигнати въ култъ.”

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Февруари 16, 2016, 11:16:21 pm

Кецкаровъ къмъ охридчани - Октомврий, 1941 г., Илюстрация Илиндень

http://www.dlib.mk/bitstream/handle/68275/365/RS-III-8-1941.pdf?sequence=3&isAllowed=y

 Пълно течение на списанието за 1928-1943: сканове със свободен достъп на сайта на Скопската университетска библиотека: http://www.dlib.mk/handle/68275/365

“Правдата възтържествува. Идеалътъ се осъществи. Сега мога да кажа думите на Св. Тома: “О, Господи, пръстътъ ми е въ раните Ти и вярвамъ въ Твоето възкресение”. Възкръсна свободата и въ Охридъ. Честита да ни бъде тя и за вечни времена. Доста съмъ старъ и мога да ви спомня всички борби, които нашиятъ Охридъ е изживялъ въ повече отъ половина векъ; да ви припомня всички трепети, които са вълнували три поколения, когато искрите на надеждата за свободата са блясвали надъ нашето мило езеро. Считамъ се слабъ да изразя великата радость, която вълнува нашите сърдца - вие изпихте до дъно чашата на страданието, а ние пъкъ тукъ съ болка на сърдцето допускахме, че можемъ да умремъ съ отворени очи за Охридъ.

Сега, когато свободата наново изгрява надъ яките кули на старата и мощна българска столица на царь Самуила, азъ искамъ само да ви спомня, колко велико държавотворно чувство е живяло въ гр. Охридъ презъ вековете, и колко заслужено той получава свободата си. Охридските граждани, нашите деди и прадеди, винаги са живяли съ спомена за своя Българска държава, за свой български патрикъ. Нямало е, няма охридчанинъ, който да не се гордее, че името на неговия градъ буди въ всеки българинъ спомена за старата и мощна българска държава.

Това чувство, което е кръвь и плътъ на охридчанина, ние дължимъ преди всичко на нашия “Златенъ Свети Климентъ”. Св. Климентъ чрезъ българската просвета направи дълговечни - и споменътъ за Българска държава, и надеждата за нейното възкресение. Трябва ли да ви припомня, че Охридъ “до 1767 лято” (вие помните песеньта на Пърличева) запази вещественъ споменъ за стара българска патрикана! Не е време и място тукъ да ви изреждамъ упорството на Охридчани въ тяхната черковно-народностна борба. Това са правили, правятъ и ще правятъ нашите учени, каквито и нашия Охридъ винаги е давалъ. Това са правили и чужди учени отъ съседни и далечни народи. Тези чужди учени неведнажъ са изпъквали несломимия български духъ на охридчанина.

Сега нека ми бъде позволено да събудя само спомена за нашата единодушна борба за човешки права и свобода; да спомена имената на починалите борци за нея около Илинденското възстание. Въ 1903 г. презъ м. февруарий, когато нашиятъ съгражданинъ Наумъ Фортомаровъ бе убитъ отъ злодейска ръка на Хамидовия режимъ, тогава охридчани единодушно спустнаха кепенците на цялата чаршия и принудиха турската власть да влиза въ преговори съ насъ българите. Това беше проява на дисциплина и единодушие - предвестникъ за борба и съ оръжие въ ръка. “Делото” (така ний наричахме организацията) беше станало свещенна дума. Мога ли да изреда кои работиха за него? Та кой не беше съ него? Има, има, между васъ стари и мои ученици. Нека те разкажатъ на младите за чудния пламъкъ който гореше въ сърдцата на охридчани. Кажете имъ какъ техните деди и бащи отделяха отъ залъка си, за да купуватъ оръжие. Кажете сега на нашите рибари, лебеди и чунари какъ Грунчеви, Рилкови, Банджови, Канефчеви, Бакалови, Зарови, Маслови, Еленкови и пр. какъ съ чунове кръстосваха езерото и пренасяха оръжие отъ арнаутлука. Спомнете на младите, какъ се бойкотираха всичките институти на Хамидовата власть - особено съдилищата; какъ се създаде държава въ държава въ Хамидовия режимъ; Спомнете си за нашите жертви въ борбата съ грабителите на нашата свобода, похлупена съ договорите въ Букурещъ и Парижъ. Нека ми бъде позволено да спомня имената, ако не на всички илинденци, които проляха кръвьта си въ борбите за свободата, поне на Хр. Узуновъ, М. Патчевъ, Аргиръ Мариновъ, Наумъ Златаревъ, Наумъ Чакъровъ, Антонъ Узуновъ, Дуле Пармаковъ, Климе Рилковъ, Гурко Садиловъ и пр.; допълнете тия имена съ много много други и съ ония, които отидоха следъ тяхъ презъ 1913 и 1918 г. Помнете ги съ благоговение предъ олтара на нашия покровитель Св. Климентъ.

Открихъ тази страница изъ живота на моето поколение, не за да го поставя като начало и конецъ на нашата борба за свободата, а за да напомня, че въ основите на Българската държава почти всяко поколение е вложило кости напоени съ изобилна кръвь, и да подчертая колко заслужена и скъпа е свободата, която днесъ получаваме отъ двамата велики вождове на Германия и Италянския народъ - Адолфъ Хитлеръ и Бенито Мусолини.

Драги съграждани,
Позволете ми на моята старость да дамъ и единъ съветъ: народите заслужаватъ свободата си не само съ това, което са направили, но и съ онова, което имъ предстои да правятъ. Свободата, която днесъ справедливо получаваме, ние трябва да заслужимъ съ истинско държавно чувство. Където и да ни е поставилъ животътъ - въ полето на труда, въ търговията, въ производството, или на държавна служба, ние всички дължимъ на държавата данъкъ отъ сърдцето си, отъ ума си, отъ труда си, отъ кесията си. Само така ние ще бъдемъ възнаградени стократно съ истинска свобода и благоденствие, които ще получимъ чрезъ добри и справедливи закони и чрезъ честно и дейно изпълнение на тия закони.

Свършвамъ съ горещата благодарность къмъ божествената справедливость, която изгря надъ българския народъ и съ искренъ зовъ да бъдемъ достойни творци на единна и мощна България въ нейните етнически, исторически, стопански и географски граници. Да пребъде на вечни времена мощна Българската ни държава.
Да живее върховниятъ ни вождъ, нашиятъ любимъ Царь Борисъ III и Царствующия домъ.
Да живее Престолонаследникътъ ни Симеонъ II.
Да живее германскиятъ и италиянскиятъ народи и техните вождове, богоизбранници и носители на правдата, мира и труда!
Довиждане, мили съграждани и роднини!
Антонъ Ев. Кецкаровъ
77 годишенъ пенсионеръ, бившъ дългогодишенъ гимназиаленъ учитель, единъ отъ началниците на Илинденското възстание.”

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Февруари 17, 2016, 03:31:21 pm

ЦАРЬТЪ НА БЪЛГАРИТЕ - “Илюстрация Илиндень” априлъ 1941 г., Кирилъ Христовъ отъ Битоля, главен редактор, председател на Илинденската организация, революционер, деец на ВМОРО

стр. 67 http://www.dlib.mk/bitstream/handle/68275/365/RS-III-8-1941.pdf?sequence=3&isAllowed=y

Пълно течение на списанието за 1928-1943: сканове със свободен достъп на сайта на Скопската университетска библиотека: http://www.dlib.mk/handle/68275/365

“Знаемъ го ние още отъ неговото раждане. Що туку встъпвахме въ нашето юношество достигна вестьта - родилъ се царъ на България. И засияха лица, възрадваха се сърдца. Молитви горещи достигнаха небесата. Благословии, въжделения изтръгнаха се изъ сърдцата. По неведоми пътища стигнаха ни и снимки. Радвахме му се всички. И той растна заедно съ засилването мощьта на българския народъ.

Изнизаха се години. Полетя българскиятъ войникъ къмъ светилищата на светите братя, къмъ чертозите на царя Самуила. И съ очите си видяхме наследника на престола въ първите редове да осиява съ присътствието си духовете на борящите се витязи. Не едно премежие се бе изпречило на пътя му, не единъ пъть животътъ му е висялъ на косъмъ, но народътъ изпроси милостьта Божия и Богъ ни го съхрани.

Настъпи 3. X. 1918 г. Потъналъ въ трауръ, народътъ възложи своите надежди върху мъдрия, върху истинския народенъ нашъ царь Борисъ III, който съ царственото си сияние тръгна изъ села и градове да успокоява, да вдъхновява вяра въ светлото бъдеще на храбрия свой народъ. И всички въжделено го очакваха, всички му се радваха и го посрещаха както самиятъ Богъ се посреща.
Ураганъть, миналъ и върху царствения му домъ, постепено утихна. Настъпило вече спокойствието въ страната, тя се отправи къмъ своя възходъ и отново просия благополучието на народа, впрегналъ последни свои усилия да омие позора, който Букурещъ и Ньой бяха му наложили. И всички заговориха отново за “обетованата земя”. Гонимата отъ победителя цель да се опогроми окончателно българскиятъ духъ - неуспя, пропадна.

Поелъ здраво въ ръцете си всестранното управление на страната си, таящъ въ душата си всичките въжделения на своя народъ, по Божие вдъхновение царьтъ на Българите бе налучил пътя за извеждане на народния ни корабъ на спасителния брягъ. И свърза той съдбата на българина съ тази на жестоко обругания великъ Райхъ, великъ по духъ, великъ по мощь, по жажда за отплата. Тоя му съюзъ бе благословенъ и отъ създателя на всеобщо обичаната наша царица, която дари българския престолъ съ въжделено очаквания наш престолонаследникъ Симеонъ князъ Търновски.
И целиятъ народъ единодушно, спонтанно прегърна съюзника си отъ 1915 - 18 г. и отвори обятията си, та го посрещна така, както онещастливена майка прегръща изгубения свой синъ, единствената своя надежда и утеха - осамотенъ бе останалъ българинътъ, заобиколенъ отъ стръвни за българска кръвь съседи.

И настъпи великата радость за всяко българско сърдце. И то импулсира, до пръсване то тупти! Всички българи подъ скиптъра на своя мъдъръ царь! Боже! Истина ли възкръсна българската правда? Велика България, въжделената, мечтаната отъ векове целокупна българска родина, възстанови ли се вече? Престанаха ли вече заплахите на исконни врагове за посягане върху всичко свето, за заробване на всичко българско? Питатъ се всички - всички зашемедени отъ светкавичната бързина на развилите се събития.

Щастливъ народъ съ Богопомазания свой Царь! Отъ години наредъ, той, царьтъ, все утеха и радость носи за своите поданици - братя. Неговата блага усмивка пълни съ възторгъ и радость сърдцата на граждани и селяни. Съ посещенията си изъ всички краища на страната само крепкость и вяра за добро щастие вдъхва. Спечели той сърдцата на всички, заради това и Богъ го благослови. И ето - почти удвоена България по пространство и народъ - безъ жертва, безъ капка кръвь, безъ сътресения, безъ страдания - при общо ликуване, при несбъднала се отъ векове общобългарска радость.

Да пребъде на веки славата на царьтъ на българите Борисъ III. Да утвърди Богъ царствената му корона, осияна вече съ безценните камъни Мизия, Тракия, Добруджа, Македония и Поморавия!
Да бъде тя вечна, безконечна!”

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Февруари 18, 2016, 04:11:14 pm

МАРА БУНЕВА - “Илюстрация Илиндень” февруарий, 1942 г.,Кирилъ Христовъ отъ Битоля, главен редактор, председател на Илинденската организация, революционер, деец на ВМОРО

стр.26, 27  http://www.dlib.mk/bitstream/handle/68275/365/RS-III-8-1942.pdf?sequence=2&isAllowed=y

“Освободителните борби на македонския българинъ изнесоха предъ историята и предъ света подвизи и дела, които ще се славятъ презъ вековете. Нищо не бе предприето за смекчение отношенията между потисници и роби. Обратно, властимеющите настройваха всичко противъ раята - безправна, унизена, малтретирана, преследвана при вина или безъ вина, съ присъда или безъ присъда - култивираше се единъ видъ омразата отгоре. А времената крайно бяха се изменили. До когато владеющата нация бе останала почти такава, каквато е била тамъ, отъ където бе дошла, българинътъ бе напредналъ твърде много въ образователно отношение. Владичеството на първия, безконтролното му буйствуване надъ българина бе го озверило, а излишествата съ които разполагаше и безделието, на което бе се отдалъ, убиха всякакво творчество, всякаква инициатива у него.

Обратно. Трудътъ, свещениятъ трудъ на българина, вечниятъ неговъ ламтежъ къмъ просвета, пестеливостьта, трезвеностьта му бяха го издигнали на най-високото стъпало всредъ народите на обширната отоманска империя. Като се знае отъ друга страна, колко силно българинътъ е привързанъ къмъ земята, която го е родила, земята, която е подържала рода му презъ вековете, земята, която е наситена съ потьта и кръвьта на неговите деди, ще се разбере, че не е било трудно за апостолите на революционната борба въ Македония да намерятъ свои привърженици. Не бяха нуждни убеждения и агитации - почвата беше подготвена, създадена отъ векове насамъ. Трябваше да се раздвижатъ само духовете.

Освобождението на България, неправдата извършена въ Берлинъ, бяха създали народното въжделение за отхвърляне на ярема - тежъкъ, мъчителенъ, унизителенъ. Затова толкова лесно се разрастна революционната мрежа, затова въ услуга на организацията се притече всичко дееспособно - мъжко и женско, богато и бедно, учено и просто, старо и младо. Илинденското възстание не бе само една проява на ултрапатриотичното чувство на македонския българинъ. Добре организирано, жарко прегърнато отъ цялото българско население, най-дълготрайно, най-блестяще проведено, то донесе и своите резултати - предвидеха се реформи, чието постепенно разширение достигна до срещата между руския и английския императори въ Ревалъ. Тоя процесъ на развитие бе прекъснатъ отъ Балканската война. Ентусиазъмътъ на българина бе толкова силенъ, проявениятъ патриотизъмъ бе тъй беззаветенъ, радостьта, че най-после Македония ще бъде освободена бе тъй чрезмерна и заради това омерзението въ душата на българина бе тъй сатанинско противъ изменниците - “съюзници-разбойници”. Малко имъ бяха придобивките, които благодарение храбростьта на българина спечелиха, та се нахвърлиха върху Македония и върху народа й, който бе се борилъ 35 г. наредъ заради свободата си!

И до какви мерки не прибегнаха новите владетели, за да изкоренятъ всякаква възможна съпротива и да убедятъ - да измамятъ по-добре - света, че Македония въ северната си часть е сръбска, въ южната - гръцка. И еднокръвни братя, които случайностьта бе разделила, станаха - единиятъ сърбинъ, другиятъ гръкъ, а третиятъ българинъ - споредъ това въ коя часть на Македония ги свари Букурещкиятъ договоръ! Поробениятъ наново българинъ изтръпна, смая се. И се замисли какъ да се справи съ новите натрапници - сатрапи - те не оставиха българска светиня непоругана, българска къща неразорена, неонещастливена. Трябваше да се реагира. Но какъ? Страната, херметически затворена, пиле неможеше въ нея отвънъ да прехвръкне. Но има ли народъ безъ първи хора, безъ вождове? Македонскиятъ българинъ, особено, който прояви чудеса отъ храбрость, възможно ли беше да бе се лишилъ окончателно отъ носители на своите вековни идеали?

Съпротивата проявявана по разни начини изъ разните краища на поробената страна още отъ първия день на похитяването й отъ хора отъ разните среди на обществото, бе увенчана съ подвига на лице изъ нежната половина на българския святъ: Намери се жена, която извърши подвигъ, който възгордя жената въ целия святъ въобще, който възвеличи духа на българина и срази похитителите на народната ни свобода - сърбите.

Светътъ има да се удивлява отъ храбростьта на Мара Бунева. Млада, смела, жизнерадостна, хубава, пълна съ желание за животъ, тя бе решила да посвети своя животъ за отечеството си и бе готова да поеме всичките страдания, които обстоятелствата биха й наложили, само и само да изпълни своя обетъ. За да се подготви достойно да изпълни великата мисия, която бе прегърнала съ всичката страсть и сила на цялото свое същество, Мара Бунева мина една обширна и разнообразна тренировка на спортъ, на стрелба, на издържливость, и, когато се почувствува готова да извърши подвига, замина за родната си страна. Предвидлива, съобразителна каквато беше, тя успява да спечели доверието на властвующите, които, подозрителни, гузни въ своята съвесть, се боеха и отъ сянката си и не даваха да се добере до тяхъ несърбинъ. Та едничъкъ ли беше случаятъ за поука? Жика Лазичъ, министърътъ на Вътр.Работи, не бе ли застрелянъ, въ самия му кабинетъ въ Белградъ? “Паница”-та не бе ли счупена отъ “Менче”-то въ театъра въ Виена?

Нахалството на сърбите съ псувните, които не слизатъ отъ устата имъ, тяхното надменно и хулиганско държане предъ всичко българско - предъ царь и народъ - не бе ли възмутило всички? Те чувствуваха неприязъньта на поробените, те виждаха и всичкото тяхно превъзходство - тяхната умереность, тяхната привързаность къмъ семейство и родъ, тяхната почтеность - и заради това почти странеха отъ българското общество. Но Мара Бунева имъ се наложи. За света остава необяснимо какъ не се разколеба нейниятъ духъ, какъ не се смути нейната душа, какъ не трепна нейната десница! Жена феноменъ за времената на женска суета, въ които живеемъ! Какъ можа да упази тайната, която я занимаваше дълго време? Какъ не се откри предъ някого тя, какъ поне на сънь не се издаде! И никой не я разбра, никой не предугади мисъльта, която занимаваше цялото й същество. Енигма съща, тя удивляваше еднакво и българи и сърби, и мъже и жени - нещо свръхчовешко, невиждано, несрещано по земята.

Не една македонска българка прояви своето безстрашие въ борбата. Който желае да извлече заключението, че и въ храбростьта жената не отстъпва на мъжа, нека се взре въ дела, който македонката взе въ освободителните ни борби. Почти по-голямата часть отъ куриерската работа на революционната организация въ страната се извършваше отъ жени-куриерки. Жената взе наравно участие, еднаква отговорность съ мъжа въ борбата. Не една жена се е борила съ оръжие въ ръка наравно съ комитите. Но, куриерките, комитките са зимали колективно участие въ борбата, а знае се - смъртьта е по-сладка, когато се понася дружно. Какъвъ великъ духъ е бушувалъ въ слабото, въ нежното тяло на Мара Бунева, за да се затвори въ себе си, и да упази тайната, целостна, свещена, безъ да й даде възможностъ да избухне някога тя отъ напрежение!

Само любовъ неземна, любовъ Божествена, любовъ свещена, само най-възвишенъ патриотизъмъ, най-беззаветна преданость къмъ родъ и родина, могатъ да сътворятъ чувство за най-върховна саможертва съ пълно съзнание, съ най-висша душевна гордость. Нещо необикновено, нещо чудодейно, забележително, нечувано до сега. И Преличъ - кръволокътъ на невинна българска кръвь, Преличъ - българоубиецътъ, Преличъ, който нарочно бе доведенъ отъ Белградъ, за да устрои унищожението на всичко видно българско, Преличъ - страшилището, звярътъ, чудовището въ човешка кожа, тъкмо когато съ мили очи посрещаше своята незнайна душманка, отмъстителката за толкова извършени грехове противъ българския родъ, бе прострелянъ край Вардара въ Скопие, а самата тя собственоръчно прекрати туптенето на героичното си сърдце високо заявявайки предъ Великия Тронъ, предъ трона на сатрапа и предъ цялъ святъ “Българка съм и за българския народъ умирамъ”.

Ударътъ, който Мара Бунева нанесе на сърбството бе поразяющъ. Той съкруши окончателно надеждата на сърбите, че съ Македония е вече свършено, както те се изразяваха наляво - надясно, и македонскиятъ въпросъ наново избухна и засия предъ цялъ святъ. Кой другъ народъ е далъ героиня като Мара Бунева? Не беше ли това духъ свещенъ въплътенъ въ нейното красиво тяло, отрекло се отъ себе си, отъ всякаква човешка суета! И днесъ на лобното място на Мара скроменъ металически кръстъ сочи великото й дело, предъ което и най-коравото сърдце не може да не се трогне и предъ което ежедневно поклонници съ сведени глави падатъ на колене и превъзнасятъ великата слава на българската героиня, на отмъстителката за всичките злини причинени отъ злите сърби противъ българина, противъ винаги скромния българинъ - миренъ, тихъ, християнинъ въ истинския смисълъ на думата, неламтящъ за чуждото, неструващъ зло никому.

Мара Бунева загина. Тялото й както всяко тяло се скри някъде въ земята, макаръ и неизвестно къде, но все едно - “земля еси - въ земля отидеши”, както се казва въ свещените книги, но духътъ й се всели въ всяко българско сърдце и ще съществува, и ще възвеличава българина въ веки вековъ, докато святъ святува, докато на свята българинъ съществува. Не ще бъде далече деньтъ, въ който на това лобно място ще се издигне паметникъ, величественъ, каквото бе велико саможертвоприношението на Мара Бунева, паметникъ, който ще напомня на поколенията свещената борба, която македонскиятъ българинъ е водилъ за своята свобода. Някога великиятъ германски поетъ и философъ Гьоте въ своя Фаустъ бе казалъ великата истина - “Свободата и живота заслужава само този, който е готовъ винаги да се бори за тяхъ”. Тази усвоена отъ световната съвестъ максима кой другъ народъ я е прегърналъ така горещо както българскиятъ народъ?

Ако българинътъ беше мечталъ само за животъ, па макаръ какъвто и да бъде той, ако той бе се помирилъ съ наложения му отъ превратностите на съдбата хомотъ, не би създавалъ всеки 3-4 десетилетия бунтове изъ всичките краища на своята земя, не би извършвалъ преселения отъ единия до другия й край, а не веднажъ и вънъ отъ пределите на Балканския полуостровъ, не би издигвалъ планини отъ кости, не би леялъ реки отъ кърви - не само “шуми Марица окървавена”, но още по-окървавенъ шуми и Вардаръ съ Велика, Брегалница и Църна, шумятъ и Струма, Места и Бистрица, а въ безбройните македонски езера, известни съ своя чаръ цели векове са се оглеждали денемъ слънцето, нощемъ звездите и месецътъ, помрачени отъ червените пари на кръвьта, която на потоци са леяли най-достойните синове на българската земя, и българинътъ би изгубилъ досега своята национална самостойность.

Храбъръ, просветенъ, толерантенъ, вяротърпимъ, свободолюбивъ, мре за свободата си, но пази свободата и достоинствата на чуждите елементи - няма друга страна въ света, въ която чужденецътъ да се чувствува свободенъ както въ отечеството си - всички тези достоинства на българина са правилно оценени отъ приятели и съюзници и затова днесъ той се радва, както никой другъ на света на своята свобода, на своето обединение.”

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Април 12, 2016, 09:56:23 pm

Анастас Лозанчев - “Илинден. Как се достигна до Илинденското въстание, и неговото значение" - "Илюстрация Илинден" 1943 г.

http://www.strumski.com/biblioteka/?id=341

http://www.strumski.com/books/%D0%90%D0%BD%D0%B0%D1%81%D1%82%D0%B0%D1%81%20%D0%9B%D0%BE%D0%B7%D0%B0%D0%BD%D1%87%D0%B5%D0%B2%20-%20%D0%98%D0%BB%D0%B8%D0%BD%D0%B4%D0%B5%D0%BD.pdf

“Илиндень!
Илинденско Възстание!
Великъ день, велико дело! Славенъ день, славно дело! Велико и славно дело не само за македонския българинъ, но и за целия български народъ отъ вековете. Низъкъ поклонъ предъ паметьта на загиналите знайни и незнайни мъченици за свободата! Дълбокъ поклонъ къмъ тоя младъ народъ отъ битолския край. Велико щастие е за менъ, че принадлежа къмъ него. Не отъ локаленъ патриотизъмъ, не отъ някакво суетно парадиране, което е неприсъщо менъ, заявявамъ предъ васъ, мои драги слушатели, пъкъ и предъ целия български народъ, че не въ много далечно бъдеще историята ще си каже своята дума, че отъ всички общи и частични протести на роба българинъ презъ вековете и волята му за свобода на най-високо място ще стои илинденската епопея...

Преизпълненъ съмъ съ радость, че Господъ ми отреди за втори пъть да посетя освободена Битоля. Битоля ми е много мила, не само защото тукъ съмъ се родилъ, но защото тукъ работихъ отъ основаването на Организацията и тукъ въ нейните околности преживехъ най-светлия денъ на тая Организация - Илинденското Възстание. Битола ми е мила защото още миналата година намерихъ я овехтяла, обедняла, но съ същия, съ стария непокътнатъ борчески духъ. Тя и сега е такъва и такъва ще си остане. Битола ми е мила още, защото тукъ сме се събрали да се видимъ, да разменимъ мисли по-голямата частъ отъ останалите живи дейци отъ участвуващите въ възстанието и изобщо въ Организацията. Азъ Ви поздравлявамъ въ моя роденъ градъ и Ви пожелавамъ, на по-младите щастливъ и дълговеченъ животъ, а на възрастните като менъ - добри старини.

На малцина е известно, че като основатель на Организацията въ битолския край е Пере Тошевъ...Революционната подготовка за нашия край почна отъ Октомврий 1894 г., отъ деня на срещата ни съ Пере Тошевъ. Пере беше съ оформени идеи, съ оформени възгледи по революционните борби, каквито никой другъ по това време нямаше. Той беше старъ революционеръ, участвувалъ и съ други македонски българи, като Дим. Ризовъ - битолчанецъ - въ съединението на Северна и Южна България. Билъ е боецъ въ Сръбско - Българската война. Още отъ първата ни среща съ Пере разбрахме се и поехме организирането на младежъта...

Илинденското възстание не е велико по проявите на храбрость и решителность на отделните витязи, или групи на такива, но отъ единодушното решение на народа да жертвува живота си, да жертвува всичко мило и драго, като възстане противъ петвековния си потисникъ. И на Илиндень, на 20 юлий 1903 г., точно въ полунощъ - означено време отъ своите водачи, народътъ възстана като единъ човекъ. Възстана едно население отъ южния брягъ на Костурското езеро до Бабуна на северъ и отъ Дримколъ на западъ до Мариовските планини на изтокъ. Всички, абсолютно всички се дигнаха и бяха на поста си, решени да умратъ. В.М.Р.О ще има видно място въ историята на българския народъ, но на най-видно място ще бъдатъ Солунските атентати, едно недостижимо по храбрость и самопожертвуване дело на шепа смелчаци и на най-високото стъпало, много високо ще стои Илинденското възстание!

Гордъ съмъ, че и азъ - малъкъ човекъ - бяхъ водачъ на такъвъ съ велика душа, съ мощенъ духъ народъ. Гордъ съмъ още, че допринесохъ за организирането на възстанието, както и за изнасянето му, за изпълнението му. Гордъ може да бъде целиятъ български народъ съ възстанието, но още по-горда трябва да бъде Битоля, защото тя беше сърдцето откъдето се ръководеше сложната организационна машина. Гордъ трябва да бъде българскиятъ народъ, защото всички тукъ останаха верни до край на своята клетва, верни на своите водачи.

Истина е, че народътъ ни тукъ следъ прекратяването на възстанието изгуби радостьта си - подчертавамъ - изгуби само радостьта си, но никога, нито за моментъ не изгуби вярата си, че правдата ще възтържествува, че свободата ще го огрее. Той до край, безъ да възроптае, не се раздели отъ своите водачи, които останаха покрай него, макаръ че главниятъ щабъ на възстанието да беше решилъ повечето отъ водачите му да напуснатъ страната, за да се облегчи положението. И при най-опасните времена този народъ ни пази и храни, както презъ зимата следъ възстанието, така и презъ 1904 г. и следващите години. “Ще ви храня, подъ езика си ще ви крия”, ми казваше кметътъ на с. Боища, Илия. Тоя повикъ беше у всички.

Величието на душата, несъкрушимиятъ духъ на тоя народъ се виждатъ отъ следния фактъ. 3 1/2 месеца презъ лятото на 1904 г. бяхъ боленъ и въ абсолютна летаргия. И това население което толкова пострада повече отъ менъ, отколкото отъ всеки другъ, пази ме, храни ме, пренася ме отъ място на място, което може да направи само една майка за свидната си рожба. Моята най-гореща благодарность!
Видни чужденци, като Бр. Бъкстонъ, Браилсфордъ, Леди Гроганъ и други, които посетиха пострадалите околии съ благотворителна цель, бяха изумени отъ безпримерния стоицизъмъ, съ който посрещаше населението изживените нещастия и неволия и отъ оная готовность на това население да се вдигне въ борба противъ врага, ако бъде повикано отъ своите водачи, на които остана за всякога вярно...

Целиятъ български народъ, а най-вече битолчани, трябва да въздигнатъ паметникъ на безсмъртните герои, които жертвуваха живота си за свободата на тоя милъ народъ съ велика душа, съ несъкрушимъ духъ, който презря всичко мило тукъ на земята. Паметникътъ трябва да бъде високъ, по-високъ отъ Пелистеръ, за да го гледа целиятъ български народъ и да се вдъхновява отъ него. Той трябва да бъде високъ, за да го гледатъ и народните неприятели, които толкова са газили тоя народъ и той пакъ остана на крака. За да се тури основа на такъвъ паметникъ, още днесъ внасямъ въ битолската община 10 000 лв. като фондъ “Паметникъ за Илинденското Възстание”.
Азъ вярвамъ, вярвайте и вие всички мои другари, а още повече вие отъ Кичевско, Струга на Хр. Матовъ, Преспа, Леринско на Марко Лерински, героично Костурско, Воденско на Лука Ивановъ и Апостолъ войвода, Кукушко на безсмъртния Гоце Делчевъ, че всичко, което е българско, ще бъде българско...

Да живее България!
Да живее Българскиятъ народъ обединенъ и целокупенъ!
Да живее славната Българска войска!
Да живее Българскиятъ Царъ и царското Семейство!
Да пребъде въ вековете Илинденъ!
Добри старини Вамъ, стари илинденци, и на всички събрани тукъ всичко добро. Моите привети на всички битолчани!
А. Лозанчевъ
Бившъ главенъ ръководитель на II рев. окръгъ и членъ отъ Главния Щабъ на Илинденското възстание.”

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Април 28, 2016, 04:45:43 pm

"Нашата песен"- Кирил Христов Совичанов от Битоля, просветен деец, ВМОРО революционер и председател на Илинденската организация

http://strumski.com/biblioteka/?id=841

“Годините, които ни делят от робството, съвсем са недостатъчни, за да се обхване всичко, което народът ни е създал в областьта на духовната култура. Духовните ни творби, пръснати из всички български земи без почти никакви писмени паметници, останали само в душата на българина, все още немогат да се съберат, да се проучат и да се класират по своите общи черти и по целите, за които са били те създадени. От събраното до сега, обаче, се знае, че българинът стои на първо място, що се отнася поне до славянските народи, по своите народни умотворения - специално в областьта на народната песен. Няма събитие в живота на бележита личност, на някаква обществена проява или народно дело, което да не е възпято. Песеньта ни е огледалото, в което се отразяват на най-блескав начин всестранните копнежи и преживявания на българина през неговото вековно съществувание, изпълнено с славен възход и с тъмни разочарования...

Войните - тежки, люти и кървави - това са били чрезмерни напъни на целия ни народ, чиито стремежи са били съсредоточени в осигуряване условията за мирното му съществувание. Подвизите, проявявани в борбите от отделната личност или от масата, са намирали отражение в народната душа, която е изкусен валятел и твори, и създава и възпява всяка проява на саможертва. Пожертвува ли героят всичко, с което природата щедро го е надарила, за народно благо, народът ще го възнагради, като възпее подвига му и го остави да живее за назидание в душата на грядущите поколения. И обратно. Даде ли някой простор на своя егоизъм, измени ли на идеалите на народа, последният ще го осмее, ще го поругае, ще прокълне измяната, все с цел да запази своите синове за себе си, да растят, да се развиват и да действуват като жреци в народен храм свещен...

Най-забавния, най-увлекателния, най-непринудения и най-добрия начин за въздействуване върху отделната личност и върху обществото, това е народната песен. За разлика от останалите видове народни умотворения песеньта има това преимущество, че, като всяка музика, тя действува с някаква необяснима магическа сила върху сърдцето и буди най-възторжени чувства. Захвърляйки в забвение земните грижи, тя предразполага всекиго към веселие, възвеличава духа, ободрява и успокоява. Тя омайва, тя уталожва страстите, укрепява духовете и създава най-блаженно настроение.

Самият певец пък, проникнат и отдаден всецяло на своята песен, насладен и очарован от нея се захласва и забравя своето съществувание, времето му лети неусетно и в сълзи или в възхита възнася своя дух към свърхземното - слива се с блаженството. Никъде въздействието не е така големо, както при песеньта. Полека-лека тя завладява всички, и всички почват отначало да пригласят, и след няколко кратното изпълнение повишават тона и зимат наравно участие с певеца. Така, от еднолична, песеньта става обща и всички пеят. По тоя начин се предават песните от един на друг...

 С цел да се проучи Македония в нейната същност - подземни и надземни богатства, величествени пейсажи, материална и духовна култура, фолклор, нрави и обичаи и т.н. през време на освободителните войни беха изпратени учени и специалисти, които събраха и донесоха ценни материяли. Музикални сили само не можаха да проникнат там, за да се събере всичко що е създала душата на македонския българин, облика на неговите копнежи за свобода, за любов към родината и за готовност да жертвува всичко, за да осигури нейното свободно съществувание. Нема тържество литературно или музикално или увеселение в тесен кръг на близки или познати, в което македонската песен да не заема почетно место. Нема българин, осиян или не от благоволението свише да владее музикалното изкуство, който да не подири душевна наслада в македонската песен.

Неизчерпаем източник по разнообразието и величието на своя напев, и по дълбочината на философските и поетични форми, макед. песен представлява нещо необятно, нещо чудно със своя всестранен обхват на всичките духовни прояви на българина въобще. Народната песен на макед. българин, това е стихията, в която се проявява българският гений. Тя е тъй нежна и приятна, така самобитна и своеобразна, тъй разнородна и така богата по своето съдържание и форми, по своята мелодичност и благозвучие, щото човек се удивлява и не знае на какво да отдаде това тъй пъстро и богато творчество на македонеца. Мъчно е да се отговори на какво се дължи всичко това...

Известна е набожностьта на макед. българин, който всеки праздник пълни храмовете, обградени с най-нежни грижи и с най-изискано благолепие. Достойни църковно-служители, пропити с пълна вяра в Бога, вяра, на която всеки трябва да им завиди, и отдали Богу всичките си упования и надежди за свобода и братство, за радост и щастие, всички посещават черквата на драга воля и жадна душа, възприемат цялото черковно изпълнение. А певците, най-надарените свише с музикални способности и благочинние лица, възнасят горещи молитви към Бога на напеви, които изтръгват из дълбините на народната душа очарование и възторг. Всичко това не създаде ли убеждението у най-видните капацитети музиколози, че огнището на старобългарския напев, в който има моменти, които предизвикват тръпки у слушателите, е онова място, на чийто език светите братя Кирил и Методи са превеждали черковните книги? Самото това обстоятелство не иде ли да подскаже, че българинът в Македония, като че ли е създаден да възпее величието на славянския род въобще и на българския в частност...

От Македония дойде културата на България, а като важна проява на тази култура е песента, която дойде тоже от Македония и наложи своя отпечатък върху българската народна песен. Крайно време е да се впрегнат всички сили да издирят и съберат народните песни, върху които се нанася ужасно поражение от модернизма, ако би могло да се нарече така нахалството и порнографията в музиката. Песента требва да пазим като най-съкровен дар изпратен нам от Бога. А що става? Всеки сега се надпреварва да изнесе некой по-банален и безсрамен шлагер, присаден тук от чужбина или измишльотина на разни стихоплетци, които убиха нашите чисти нрави и унищожиха духа на свен и срам в младежта... песни които със закон требва да бъдат забранени, за да се прекрати опустошението в душите на гражданите и пораженията върху стимулите, които единствено са запазили народа ни през всички превратности на съдбата." 

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Мај 24, 2016, 08:44:04 pm

МИХАИЛ ГЕРДЖИКОВ - В Македония и Одринско

http://www.strumski.com/books/Spomeni%20na%20Tatarchev.pdf


“Роденъ съмъ на 26 януарий 1877 г. въ Пловдивъ. Баща ми, Иванъ Павелъ Герджиковъ, е отъ Коприщица, а майка ми, Магдалина Иличъ, — отъ Батакъ. Баща ми следъ освобождението на България бѣше председатель на върховното сѫдилище въ Пловдивъ, а следъ Съединението бѣше директоръ на банка. Той е свършилъ Белградската гимназия. Азъ получихъ първоначално образование въ Пловдивъ. Още отъ трето отдѣление минахъ въ французския пансионъ въ Пловдивъ и тамъ се учихъ до IV. класъ, а сетне — въ българската гимназиитѣ въПловдивъ и Сливенъ. Въ 1897 г. следвахъ VII-ия класъ въ пловдивската гимназия, но не го довършихъ. Презъ есеньта сѫщата година заминахъ за Швейцария и постѫпихъ по правото въ Лозанския университетъ, само първото полугодие, а сетне още три полугодия — въ Женева. Отъ Швейцария се върнахъ на 1899 г. въ София, гдето стояхъ два месеца. Отъ тукъ заминахъ презъ есеньта въ Македония за учитель въ битолската гимназия. Учители бѣха тамъ Дамянъ Груевъ, Василъ Пасковъ, Петъръ Мартуловъ...

Къмъ края на октомврий 1900 г. отидохъ въ кукушката чета. Войводата на четата Чернопѣевъ бѣше дошелъ въ Солунъ, гдето азъ се криехъ, да се цѣри отъ раната си. Д-ръ Татарчевъ го цѣрѣше та заедно съ Чернопѣевъ заминахме за четата му. Въ с. Грамадна (1 часъ до Кукушъ) се ставихме съ четата, — бѣха 7—9 души. Съ четата ходихъ до месецъ мартъ 1901 г. Чернопѣевъ водѣше организационната работа, а на мене дадоха агитационната. На втория месецъ се раздѣлихме съ Чернопѣевъ, раздѣлихме четата на две — по четирима души. Азъ взехъ полската чета, а той горската...

Въ Тиквешко се случи единъ пѫть, че вече трети день нищо не бѣхме яли и бѣхме много изнурени. Хванахме единъ овчаринъ и го пратихме за хлѣбъ; всички бѣхме изпаднали. Едни спѣха, а Попето се кърпѣше. Азъ седнахъ до него и бѣхъ взелъ малко отчаяна поза. Той никого не оставяше да се отчайва, той пѣеше пѣсни, катерѣше се по дърветата, правѣше шеги, разсмиваше ни, изобщо не даваше да се отчайваме. Азъ бѣхъ се умислилъ. Той ме погледна и ме попита: „А бе, адашъ, какво си се умислилъ?” Азъ му се оплакахъ, че измежду тоя народъ, за който сме решили да дадемъ и живота си, има и такива, които сѫ готови да ни предадатъ и пр. Попето отговори: „Знаешъ ли, азъ не съмъ тръгналъ за тия хора, що ни предаватъ, а за тия хора въ народа, които чувствуватъ и мислятъ като насъ. И ако да бѣхме срещнали ние тѣзи хора, сигурно тѣ щѣха да ни дадатъ хлѣбъ”. Този отговоръ ми направи впечатление и азъ се убедихъ, че Попето съзнателно се бѣше предалъ на революционна работа...

Тукъ въ София въ туй време и ние си имахме своитѣ нещастия. Представители на организацията бѣха Гьорче, Д. Стефановъ и Туше Делиивановъ. Гьорче се бѣше скаралъ съ Стефанова и Делииванова...Поради раздоритѣ между представителитѣ на организацията останахъ тукъ да се занимавамъ съ тѣхъ. Па остана азъ да се занимавамъ и съ Мисъ-Стоновата работа, както Дѣлчевъ ми бѣше порѫчалъ, а нѣмаше и кой да води преговоритѣ за откупа. Гьорчо бѣше въ Търново, а Стефановъ заяви, че не желае да се занимава съ тая „нечиста” работа. Ходихъ нарочно въ Търново да ги сдобря, но напразно. Гьорчо одобряваше Мисъ-Стоновата работа, само препорѫчваше предпазливость и желаеше да се остави подъ негово рѫководство тая работа, но другаритѣ, Сандански и пр., повече довѣряваха тогава сѣкашъ на Стефанова, а не на Гьорчо. Стефановъ се боеше да вземе отговорность по тая работа. Съ тая работа ми отиде зимата. Ходихъ въ Кюстендилъ та обиколихъ складоветѣ съ орѫжие по границата. Между туй паритѣ отъ Мисъ Стонъ бѣха взети, но докато не дойде Дѣлчевъ, не се дадоха на организацията да разполага съ тѣхъ. Дѣлчевъ дойде въ началото на пролѣтьта и тогава въ редъ събрания на по-главнитѣ дѣйци и представителитѣ се разпредѣлиха паритѣ...

Тогава стана конгресъ — първиятъ „конгресъ на Одринския вилаетъ” въ Пловдивъ, въ нашата кѫща. Революционното движение въ Одринско въ тая форма, въ която се прояви въ Македония, датира отъ по-късно, отъ около 1899 година. Тогава именно Дѣлчевъ, Лазаръ Маджаровъ и Стоянъ Лазовъ (Димитровъ) предприеха една обиколка по Лозенградско. Преди това Дѣлчевъ заедно съ Антонъ Бозуковъ бѣха ходили съ чета въ Македония, специялно съ мисия да търсятъ пари. На Боздагъ Бозуковъ се скаралъ съ Дѣлчева — и се раздѣлили, та Дѣлчевъ, като се върна безъ да извърши нѣщо, замина въ Одринъ и Лозенградско. Въ тая обиколка, която е траяла кратко време, единъ месецъ, Дѣлчевъ набързо е изходилъ Лозенградския санджакъ...При това положение въ Одринско се налагаше да се свика едно събрание за да се обмисли, какви мѣрки да се взематъ за да се заякчи организацията въ Одринско. Това събрание, наречено конгресъ, стана въ Пловдивъ. Главната инициятива за конгреса е излѣзла отъ Ц. К., отъ Дѣлчева, понеже само съ Дѣлчева одринчани се сношаваха. Двамата представители на Ц. К., Стефановъ и Т. Делиивановъ, дойдоха да заседаватъ по право. Като делегати на Ц. К. бѣхме азъ и Дѣлчевъ...

Азъ стигнахъ въ София, срещнахъ се съ Дѣлчева. Съ него говорихме за положението въ Одринско. По окрѫжното отъ Солунъ Дѣлчевъ ми каза, че това трѣбва да е станало по настояването на битолчани, но той самъ каза, че и той е билъ повиканъ, но че не искалъ да иде въ Солунъ. Още тогава той признаваше, че следъ въстанието на цончевиститѣ положението е натегнато въ цѣлата страна — въ Македония, че ние не можемъ да я караме все тъй, както до тогава, но че и не бива да се прибѣгва къмъ едно масово движение, а ще трѣбва да се помисли за нѣкой новъ начинъ за работа. Азъ бѣхъ партизанинъ на една теория за тероръ, тероръ надъ административнитѣ власти въ Турция. Тоя мой възгледъ Дѣлчевъ го знаеше; азъ бѣхъ на това мнение още въ Женева преди да стѫпя въ редоветѣ на вѫтрешната организация. Цельта бѣше да се подготвятъ отдѣлни терористически крѫжоци, които по своя лична инициятива да предприематъ терористични акции. Дѣлчевъ настояваше азъ да замина самъ въ Македония и по градоветѣ да основавамъ такива крѫжоци...

Мина се доста време, януарий месецъ, и тукъ пристигнаха Гарвановъ и Думевъ като делегати на солунския конгресъ да докладватъ за решенията, които сѫ взели тамъ, и да сондиратъ мнението на нелегалнитѣ дейци, които се бѣха събрали тукъ случайно въ голѣмъ брой. Въ редъ събрания докладваха тѣ за решенията, взети въ солунския конгресъ. Азъ и Дѣлчевъ останахме силно изненадани отъ смѣлитѣ решения, които сѫ взели тѣ, даже безъ да сондиратъ и повечето видни дейци отъ битолскитѣ. Въпрѣки доводитѣ, които тѣ ни приведоха, не можахме да се съгласимъ съ тѣхъ, че е настѫпилъ моментътъ за едно общо, масово въстание. Ние имъ заявихме, че който обича да вдига въстание, да го вдига, но ние нѣма да вземемъ участие. Силно настояваха за въстание Гарвановъ, Матовъ, Татарчевъ, Мартиновъ. Пере Тошевъ, запитанъ да си каже мнението, мълча. Това бѣше странно. Противъ въстанието решително бѣхме азъ, Дѣлчевъ, Гьорчо и Стефановъ. Като се опълчихме ние тъй силно, запитаха ни, какво можемъ да предложимъ ние отъ своя страна вмѣсто туй решение. Тогава ние, както бѣхме по-рано говорили съ Дѣлчева, предложихме да се възприеме принципътъ на отдѣлни терористични акции. Азъ по-подробно развихъ въ събранието тая своя мисъль. Гьорчо ме подкрепи и тя се възприе въ смисълъ, щото никакво въстание да нѣма, а да се предприематъ отдѣлни терористични организационни акции съ знанието и съгласието на мѣстния окрѫженъ комитетъ и, разбира се, на Ц. К. Казахме, че трѣбва да се турятъ на изпитание интереситѣ на европейскитѣ капитали въ Турция. Попитаха ни противницитѣ, да ли можемъ да извършимъ ние нѣщо отъ тоя родъ като за начало и примѣръ. Отговорихъ, че лично азъ съмъ готовъ веднага да замина за Турция и да извърша атентатъ по турскитѣ желѣзници, на експреса, или на конвенциолния тренъ или на нѣкой воененъ тренъ. Дѣлчевъ сѫщо заяви, че и той е готовъ още веднага да замине да извърши сѫщо такава една акция по желѣзницитѣ. Ние тамъ не казвахме, где ще извършимъ, защото не искахме да се знае отъ никого, а имахме предъ видъ линиитѣ Одринъ—Цариградъ и Одринъ— Солунъ. Събранието одобри туй нѣщо, и ние се разотидохме като ангажирахме солунскитѣ делегати да уредятъ работата въ Солунъ въ смисълъ да отложатъ взетото решение за въстание...

Слелъ като се раздѣлихме, азъ и Дѣлчевъ почнахме да се приготовляваме за атентатитѣ, които трѣбваше да извършимъ. Между материялитѣ, които трѣбваше да вземемъ, трѣбваше да имаме и по една електрическа машина (сухи батерии). Туфекчиевъ имаше само една отъ седъмъ килограма тежесть (сетне се получиха по-леки, по три килограма). Понеже и Дѣлчевъ имаше нужда отъ такава машина, азъ му я отстѫпихъ, а азъ взехъ петарди. Дѣлчевъ замина преди мене, защото имаше работа по границата и имаше да урежда канала. Азъ останахъ тукъ да приготвя четата си и орѫжие. Следъ десетина дена, въ края на януарий 1903 год., заминахъ и азъ за Турция съ 25 души другари. Заминахъ първомъ за Бургасъ и отъ тамъ презъ Аланкайрякъ, презъ с. Велика, после презъ с. Пенека, гдето има български колиби Апортесъ. Отъ тамъ напуснахме организационната територия. Условието бѣше, щото терористичнитѣ акции да ставатъ вънъ отъ организационната територия за да не създаваме афери на организацията...

Когато дойдохъ въ София, Матовъ и Татарчевъ ми съобщиха, че въпрѣки нашето решение не било възможно да са отложи въстанието; битолчани наблѣгали. Това бѣха съобщили на окрѫжния комитетъ въ Одринъ та и отъ тамъ ми се съобщи сѫщото. Туй много ме изненада. Не знаехъ, какво да правя. Казахъ на Матова и Татарчева, че въ Одринско не ще можемъ да вземемъ участие, но тѣ ми забелязаха, че въ такъвъ случай, ако ние не вземемъ сега участие, сетне никога сами не ще можемъ да дигаме въстание. Дѣлчевъ бѣше вѫтре и съ него не можехъ да кореспондирамъ. Тогава азъ решихъ, че по тоя въпросъ трѣбва да се произнесе единъ одрински конгресъ, който да стане вѫтре въ Одринско. Разпратихъ едно окрѫжно вѫтре за да се избератъ делегати отъ околнитѣ и фиксирахме Петровдень за конгреса...

Ние почнахме вѫтрешно да се уреждаме нѣкакъ си. Ала азъ предвиждахъ много добре, какъвъ ще бѫде изходътъ. Населението бѣше весело, по селата хора играеха, гозби слагаха. Немаше мое-твое: въ горитѣ преди и следъ конгреса имахме приготвени складове; цѣлата реколта бѣше сложена, въ брашно и жита, въ общи хамбари, въ общи складове. И добитъкътъ бѣше станалъ общъ имотъ. Понеже бѣхме взели много пушки отъ турски войници и бѣхме внесли още кримки отъ България, раздадохме ги на населението и почнахме да обучаваме тия, които знаеха да боравятъ съ орѫжие. Споредъ мене ние си изгубихме времето съ тия второстепенни работи...Преди първия день на акциитѣ този, който трѣбваше да рѫководи движението въ участъка на с. Велика, Кондоловъ, биде убитъ отъ турцитѣ. Билъ тежко раненъ въ корема, мѫчилъ се нѣколко часа, молилъ се на другаритѣ си да го довършатъ, и тѣ хвърляли жребие, кой да извърши това, и така единъ го застрелялъ въ главата. Тази загуба бѣше много чувствителна за насъ...

Около 4—5 дена тая върволица бѣжанци се мѫкнѣше по тоя каналъ. Когато изминали бѣжанцитѣ, получихъ известие, че въ България около Аланкайрякъ се натрупали до 15—20 хиляди бѣжанци, гладни, безъ покривъ, безъ храна, безъ нищо, безъ да се грижи нѣкой за тѣхъ. Тогава отдѣлихъ 10-на души другари отъ четата до завлѣкатъ цѣло едно турско стадо говеда, около 100-тина глави, което бѣше наблизу, въ България кѫде Аланкайрякъ за бѣжанцитѣ. Селянитѣ, които бѣха при мене, сѫщо така настояваха да идатъ въ България. И азъ видѣхъ, че е глупость да се опирамъ вече, минахме всички границата и се упѫтихме къмъ Аланкайрякъ. Срещнахъ и Маджарова и Икономова, които тъй сѫщо бѣха минали въ България презъ тоя и презъ предния день. Бѣжанцитѣ бѣха всички на една голѣма поляна до с. Аланкайрякъ...

Следъ това турцитѣ станаха окончателно господари на положението. Нашитѣ бѣжанци, отъ една страна тия, що бѣха близу до Аланкайрякъ, отиваха къмъ Бургаско, а други имаше къмъ Алагюнъ и Факията. Азъ съ Силянова и Икономова предприехъ една обиколка за да видимъ, на какъвъ халъ сѫ бѣжанцитѣ. Намѣрихме ги въ ужасна обстановка — тѣ спѣха по улицитѣ, по черковнитѣ дворища, гладни, изнемощѣли. Надумвахме ги да се върнатъ обратно въ Турция и ги увѣрявахме, че и ние ще идемъ съ тѣхъ. Ала тѣ бѣха обзети отъ панически страхъ та не рачиха. А околийскиятъ началникъ отъ Бургасъ имъ обещаваше, че ще бѫдатъ настанени въ Бургаско. Всичко туй продължава до къмъ края на септемврий. Тогава се върнахме, и азъ отидохъ въ Пловдивъ. Бѣха назначени комисии отъ правителството подъ председателството на окрѫжни управители за да настаняватъ бѣжанцитѣ. Тия емигрантски комисии настаниха бѣжанцитѣ отъ часть въ Варненско, — най-много въ Варненско, не по-малко отъ 6—7 хиляди души, а другитѣ въ Бургаско, Карнобатско и Айтоско...”

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јуни 07, 2016, 03:36:07 pm

ХРИСТО НАСТЕВ от Щип, Македония - СПОМЕНИ

“През 1898 г. свърших Скопското средно българско педагогическо училище, първи випуск. По настояването на окръжния революционен комитет бях назначен главен учител в първокласното и основно смесено училище във Виница. Възложиха ми ръководството на пункта заедно със селата по левия бряг на Брегалница (в Кочанския район) до границата. Аз заварих пункта разорен съвършено от прочутата Винишка афера (1897 г.). Изключителният режим беше парализирал всичко. Обаче благодарение на връзките ми от 1894/1895 г. скоро възобнових пункта във Виница и канала Кюстендил - Щип. Ала в края на учебната 1898/1899 г. един първенец и член на организацията - Георги Иванов - който е бил и същевременно плащан таен шпионин на турците, разкри на властта всичко. Аз можах да избягам в Кюстендил. Тук получих от Екзархията назначение за главен учител в първокласното и основно смесено училище в Бунархисар. За назначението ми съдействува и Одринският окръжен революционен комитет. Така преди 28 г.- месец август 1899 г. - революционната организация с нейната политика на действие ме пренесе от полите на Плачковица (Виница) при полите на Странджа...

В Бунархисар останах удивен от радушния и приветлив прием. Настаниха ме на квартира у баба Руса Аврамица, бездетна вдовица. Скоро спечелих доверието й за синовни грижи към мен. На домашните си и на приятели не се обаждах, за да се прикривам от властта в Кочани, Щип и Скопие, която непрестанно ме търсеше поради шпионството на Георги Иванов от Виница. По нареждане на организацията той бе убит публично сред пазара на Кочани.

Бунархисарци бяха дружелюбиви. Аз скоро се почувствувах между свои и заработих като главен учител и ръководител на революционната организация. Доверих тайната първоначално на по-първите хора. Родолюбивите им чувства ме трогваха...Архиерейски наместник беше старият свещеник Димитър Вълчев, той беше и непосредствен началник на черковно-училищните работи в Бунархисарско. В качеството си на главен учител с него съгласувах деянията си в града и околията. Винаги получавах одобрението му...Под предлог да изуча нуждите на селските училища посетих Урумбеглия, Курудере, Яна, Чонгара и Колибите. Така влязох в непосредствени връзки с по-първите хора из околията. Заедно с учителите се образуваха отделни групи и местни управителни тела. Населението изобщо с готовност се отзоваваше на делото и беше готово на всякакви жертви за преуспяването му...

На Великден 1900 г. един куриер от лозенградските села ми донесе писмо от Делчев. То беше написано с шифъра на Централния комитет, който шифър знаех още от Виница. Писмото гласеше:”Брате Зюлфикар, с двама другари съм не по-далече от 20 км. Ще дойда да се видим. Изпрати куриер, но с писмо определи и паролата при пристигането ни там. Ахил.” Ахил беше псевдонимът на Делчев, а Зюлфикар - моят псевдоним от Виница. Писмото ме зарадва много. Удаваше ми се случай да се осветля подробно по много организационни въпроси. Делчев за пръв път правеше обиколка в Одринско. Без да съобщя никому, изпратих куриера обратно с писмо. Първата ми работа беше да посветя и да подведа под клетва баба Руса, тъй като реших за по-удобно да приема дейците в квартирата си. На другата вечер предупредих хазайката си, че ще имам гости, та да гледа да се отсрами. След полунощ те пристигнаха без Маджаров, който останал по болест нейде из Лозенградско. Баба Руса разбра сега значението на клетвата, която даде предния ден. Делчев и Лазов цяла седмица седяха в Бунархисар. Баба Руса се държеше извънредно внимателно към тях и се грижеше като майка за децата си. Делчев схвана задоволството й, та винаги се обръщаше мило към нея, наричайки я “майко”. Бабата чистосърдечно казваше, че иска да помогне на такива добри чеда, тръгнали по народни работи.

Още първия ден съобщих на по-първите хора от организацията в града за гостите в квартирата ми. Представители на селата пък извиках под предлог за текущи работи. Така Делчев и Лазов можаха да се опознаят с всички по-видни членове, да беседват с тях и да разменят мисли по делото. Духът на легалните посетители се повиши. Делчев плени сърцата на всички със сладкодумството си и със своя благ характер. С обиколката си из Одринско Делчев искаше да го проучи лично, за да се съгласува революционната дейност в пределите му с тая из Македония...Делчев и Лазов се върнаха пак из Лозенградско. На тръгване първият ми обеща пълна подкрепа за набавяне първоначално по 10 пушки с патрони за по-младите членове и по един револвер за ръководителите. Уверих го, че сам ще събера стойността им. Той ме прегърна, целунахме се и ми пожела второ виждане...

Щом изпратих четата в Лозенградско, приготвих се да замина за Бургас и София по въпроса за оръжие и канал за пренасянето му. Минах през Лозенград и Одрин, където говорих с комитетите за предстоящите ми въпроси в България. Когато бях вече в София, вестниците заговориха за масови арести в Лозенград. Веднага заминах за Бургас да се осведомя за развитието на аферата от пунктовия началник в тоя град Георги Минков. Подробности прочее научих от пристигналите емигранти. Четата на Георги Тенев заловила на своя глава гръцкия лекар Костаки Керемидчиоглу. За освобождението му поискали 4000 лири турски. С това си деяние тя предизвика разкрития, които скъпо костваха на много хора и на самата организация. Създадената афера се ширеше все повече и повече...Жертвите които даде Бунархисарско в тази афера, са много. Около 70 души попаднаха в затвора, а двойно повече бяха успели да се укрият и избягат в България. Заедно с арестуваните и мене осъдиха задочно на 101 години строг тъмничен затвор. Не можех да се върна вече в Бунархисарско. Изпратиха ме из Македония, дето ме свари въстанието като секретар в четата на войводата Тома Давидов, Битолския революционен окръг...”

http://macedoniandocuments.blogspot.mk/2009/12/ilinden-april-1943.html

http://macedonian-library.com/documents.php?sec=2&cid=32&album=126&pid=3563

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јуни 09, 2016, 12:42:07 am

"Траурния Тодор Александров ден в София", 18 септемврий 1924 г.

18 септемврий. Из ранна сутрин тъжни камбанни звукове нашепват тиха тъга - тъга по скъпа загуба. Широките улици на стохилядния град са пусти и глухи. По всички магазини голями - с едри букви - надписи известяват “Тодор Александров - Траурен ден - затворено”. Стените навсякъде са покрити с хартия на която отдалече личи - “Тодор Александров”. Към 8 ч. малки групи хора прииждат към катедрата. Всички са тъжно замислени. Черна лента с името и лика на Тодора обвива левата ръка на всекиго. Групите се увеличават и се разрастват в цяло множество, което покрива целия площад и улиците към него. Венци и плакарди безброй. Първа от всички е плакардата на Щипяни. “Щипяни ще съумеят да се разправят с всички родоотстъпници”. В 10 ч. се почва панахидата. Хор от 300 души приглася молитвите на свещениците. Запява се “Вечная памят”. Цялото море от хора пада на колене. Всички през сълзи ридаят - оплакват великия покойник. Няколко оратори рисуват фигурата на Тодора и неговите дела. Множеството от хора се отправи за Паметника Левски. Друго такава се е наредила по тротоарите и образува неподвижен шпалир от хора. Една 50 хил. манифестация настъпва по Бул. Дондуков, бул. Цар Освободител, бул. Ботев - за пам. Левски. Главата на тази манифестация наближава последния, а края е още далече зад двореца. Венците - повече от 90 - се слагат на паметника. Последният е малък за да ги събере. Тук от 10 трибуни се говори. Ораторът от Варна, идещ от Черно море, проклятие черно отправи към убийците народни; оратора от Джумая възвести светлата и здрава вяра, която Джумайци и всички южно от тях имат и след смъртта на Тодора в успеха на делото, за което Той падна. Тракийци и Добруджанци, които са гледали на Тодора като на борец и за тяхната свобода, казаха топли съболезнователни слова.

Семейството на Тодора - неговите жена и сестри, неговите близки и роднини, горди в своето съзнание, че Тодор, освен техен беше и остава, преди всичко, на Македония, с твърдост присътствуваха на чело на манифестацията. Едва в 1 ч. сл.пл., когато и последния оратор завърши, манифестацията, разделена по всички улици се отправи за св.Неделя, откъдето всички се разотидоха. Магазините през целия ден останаха затворени.

Така София, Столицата на България, отдаде почитта си към Тодора. Защото Тодор със смъртта си, смъртта победи. Чия смърт? Смъртта на Македония, смъртта на България! Тодор беше българин и той не желаеше през нещастието на целия български народ, през опожарена и унищожена България, да стигне до свободата на Македония.”

http://strumski.com/biblioteka/?id=971

http://stara-sofia.blogspot.mk/2012/09/15-000.html

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јуни 09, 2016, 12:45:17 am

Алексо Турунджов, лерински войвода на ВМОРО

“Роден през май 1874 год., в голямото и знаменито българско село Екши-су (Върбени). Син на заможни родители с гарантирано бъдеще което се чертае по цариградските пазари, дето го води баща му, той още млад 18 год. се впусна в революционните борби като влиза в организационния кръжок при Босфора. Като терорист още през 1898 г. той взема участие в разни комитетски акции в Цариград извършвани винаги героично. Завърнал се в Екши-су, през 1902 г. постъпва в четата на Попанчев, Лерински районен войвода, дето бива оценен за своето безстрашие. След геройски загиналия Попанчев в с. Баница през м. май 1903 г., Алексо бива избран вече за Лерински войвода. А през време на възстанието беше член-войвода в Леринския горски ръководен комитет и се отличава както с подготовката на възстанието в Леринско, тъй и в разни сражения, в които се дадоха скъпи жертви. След възстанието, въпреки увещанията на свои близки и приятели да замине на почивка временно в България, той остава да буди покрусения дух на населението в Леринско, обикаля цяла година любимия си район, докато подкупен ренегат от Костурския владика Каравангелис, имено Митре Гинов от с. Айтос, го предава на турците на 4 април 1904 г. в същото село. Намерил се в невъзможност да се защити, или самоубие, той пада в ръцете на турците. Откаран в Невеска, Лерин и Битоля, той с гордост отговаря, че за всички комитски акции той носи всичката отговорност. Но неговия дух не може да се помири с положението на затворник в Битолското “Катилхане”, и ето защо, без некому да каже, решава той тайно да тури край на изтерзания си живот, като ненадейно се хвърля от прозорците на втория етаж на калдъръма на двора с вик: “да живее Македония”. Обаче злата орисница пак го запазва жив, с раздробено обаче тяло. Турците дълго време го лекуваха докато можа да се поподигне наново, за да бъде обесен 1905 г. на “Ат-пазар”, който чу обаче неговия безстрашен възглас: “да живее Македония”. Той спокойно се изкачи на бесилката и все тъй спокойно остави да му завържат около шията примката.

Добри българи сутриньта го свалиха от бесилката и по християнски го погребаха до олтаря на българската черква “Св. Неделя”, край града близо до гробовете на други заслужили синове. Неговото обесване бе събитие в Битоля. Затаени по съседните къщи и ханове, битолчани следеха с трепет трагедията на македонския син и го фотографираха отдалеч из един укрит прозорец. А населението не го е забравило, защото и певци песни за него пеят. Ще чуете и днес по битолските мегдани и по леринско поле да се носи тъжната мелодия на неговата песен:
Църно му било пишано
на Александър войвода,
шеснайсе годин войвода
низ битолските планини.
Излезе млади Алексо
из тия тесни долапи
тогай Алексо врзаа
бяли му ръци на опак.
Тогай Алексо си разбра
дек него чека невеста.
Викна Алексо извикна:
“Не видам мойта невеста,
тук видам мойта бесилка,
дек ке ме мене бесите!
Нека са живи бракя ми,
арни войводи ке бидат.”
Дойде поп да го опева,
Алексо на попо думаше:
“Де гиди дедо свещеник,
Ако си сърбин ма'ани се,
Ако си бугарин ела сам!"
Свещеник сълзи порони,
па прийде да го опее.
Алекса дума продума:
“Не плачи, дедо, не жали,
ако ме мене обесат,
Нека са живи бракя ми,
по-арни ке са от мене,
по-арни храбри войводи.”

http://strumski.com/biblioteka/?id=985

http://macedonian-library.com/photos/Alexo%20Turundjov/tv_1761.jpg

https://www.youtube.com/watch?v=iNjJ_jt8yOQ

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јуни 14, 2016, 08:42:52 pm

ДОНЧО ЩИПЯНЧЕТО (Андон Стоянов Тошев) - български революционер и герой на ВМОРО, основоположник на стоицизма, праотец на твърдостта - СПОМЕНИ

http://strumski.com/biblioteka/?id=977

https://www.youtube.com/watch?v=Xh3E-75cEuk&nohtml5=False

“През 1895 г. на няколко пъти докарвах от Виница пушки, вестници, револвери и др. на учителя Чакъров (от гр. Велес). Чакъров от Виница избяга в България и се върна обратно нелегален. Заведох го в Щип. В Битоля и Прилеп ходих няколко пъти при Пере Тошев, директор в Битоля, а в Крушево отивах два пъти, за да нося писма, вестници и револвери. През 1896 г. почнах да ходя по-често в Битоля - на всеки 15 дни...

Когато ме заловиха, тръгнах за Битоля с два товара ориз и в ориза 10 бомби, четвъртити, празни, 10 револвера малки, динамитови патрони и вестници. Всичко това ми се даде в Щип. Носех още 50 ока восък, 50 ока бадеми. Всичко карах три коня. За Битоля тръгнах на 3 април ст.стил 1896 г. Вечерта бях в Кавадарци, на 4 април в Прилеп. На 5 април събота в Прилеп беше пазар. Престоях на пазара. В неделя на 6 април пристигнах в Битоля. Към черквата Св.Неделя ме спряха колджиите. Първият кон върви напред - на сто метра от другите два коня, при които съм аз. Когато ме спряха и ме заговориха, аз им отговорих на турски език. Не можаха да ме познаят, че съм българин, но ме арестуваха. Водиха ме цели два часа из града. Не знаят къде да разтоварят конете. Колджиите бяха 5 души. Най-сетне спряха в Белидието (общината). Там имаше десет души войници - караул. В общината имаше един майстор мияк - Веле от село Смилево. Запознахме се - беше осъден на 5 години...

В два часа по турско време дойдоха трима полицаи и ме запитаха от къде съм роден, какъв миллет съм и пр. Казах им, че съм от Щип и че съм българин. Като разбраха че съм българин, рипнаха и като казаха: “гяур!” - забиха ме. Не зная колко са ме били, паднал съм в несвест, лежал съм 4 часа. С вода ме свестиха - целият бях измокрен. Още колджиите намериха писмото. Аз успях да го скъсам и глътнах половината. По това което взеха, разбраха, че е адресирано до Аврам Моисов - Битоля. Скроих следния план: оризът е купен от Виница, търговецът е Скопянец, от каква вяра - не зная. При разпита обясних, че търговецът ми е казал: “Момче, можеш ли да си кираджия, за да ти дам тая стока за Битоля?” Казах, че мога и пазарихме кирията от Виница до Битоля - за двата товара ориз по 4 бели меджидии. Аз не зная що има в товара, понеже съм кираджия.

На другия ден пред обед ме изведоха при валията на горния етаж. Полицаят каза, че снощи един кираджия е донесъл стока, но това е нещо лошо - един товар турбии. Една да се запали, цяла Битоля ще изгори. Валията ме пита:”Какъв миллет си?” Отговорих му: бугар.
- А, бугар, гяурдур!
Тогава валията ме хвана и се опита да ме хвърли надолу, но полицаят ме прихвана. Свалиха ме долу. Цели три месеца ме разследваха, повече нощно време. Молиха ме с пари - даваха ми двеста лири, предлагаха да съм комисар и други служби, да съм при тях на работа и още що не. А аз каквото си зная, това говоря. Биха ме много. Шест месеца ме държаха под долапо - като зимен прозорец, в кал и вода до колене, широк един метър, висок 1.50. Лежах една година до делото и още 6 месеца по делото. Трите коня ми взеха още в беледието...

Осъдиха ме на 101 години затвор в пранги. В затвора се запознах с Йордан Гавазов, Стоян Лазов и седем негови другари. Там се бихме срещу Мицко Кръстич - сърбомански войвода. При борбата на Мицко забихме четири ножа. Поради това наново ме турнаха още три месеца в долап.

През 1897 г. на 20 октомври стар стил, амнистираха ни десет души от Битоля, поради Гръцко-турската война. Ако не беше войната, щяха да ме пратят на Диар-бекир. Най-много настояха за мене Димитър Лимончев и консулът в Битоля. Лимончев беше секретар в консулството. Консулът се интересуваше за мене и всеки месец ми пращаше по 3-4 лири. На 23 октомври ст.ст. 1897 г. през нощта излязох от затвора. Заедно с мене  излезе от затвора и Стоян Митрев.

Когато ме заловиха в града, Организацията наредила до Пешкови от Битоля да ме убият, за да не издам някоя тайна. Също така и в затвора Гавазов се опасявал да не издам нещо и влязъл в споразумение с някой арнаутин да ме убият. После, като разбрал, че не съм издал нищо, отменил убийството...”

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јуни 18, 2016, 09:40:38 pm

Кръстьо Ресенски

“Покойният бивш войвода на Ресенска околия, Кръстю Трайков, се помина на 7 януарий 1942 г. на 77 годишна възраст. Опелото му се извърши в ресенската катедрална църква “Св. св. Кирил и Методий” в присътствието на целокупното ресенско гражданство и множество делегации от околията. На опелото е държал прочувствена реч архиерейският наместник протойерей Александър поп Ефтимов, илинденец...Покойният войвода Кръстю Трайков бе посветен в революционните ни борби още от ранна младост и действува в разни места на поробена Македония. Още в 1903 г. той напуска Цариград, дето беше отишъл на печалба и заминава като четник в Одринско, където го заварва Илинденското възстание. В 1905 г. той отива в Ресенско като околийски войвода и работи като такъв до хуриета - 1908 г. когато подмамен от младотурските управници, както и другите войводи и четници се предава на властта. Но когато тя почна да гони и убива върналите се революционери, покойният Кръсте, заедно със своите другари-четници хваща пак гората...

Издигнал се до войводски чин поради обаянието, което беше си спечелил между революционните среди, дядо Кръсте се ползуваше с общата почит на цяло Преспанско, което приживе го възпя:
Се зададе тъмен облак
От към изток, от към запад
Не ми беше тъмен облак
Тук ми беше вража сган.
Сардисале планините
Планините и полето
Сардисали во Преспата
Славно село Вълкодере.
Дякон вика да бегаме,
Кърсте вика да стреляме
Врази викат Алах, Алах
Ура-а викат комити!
И не само бе възпят от народа - той доби и световна известност - чрез кореспонденциите на известния Алберт Сониксен, американски журналист, който през 1907 и 8 г. обиколи нелегално Македония с пушка на рамо и сам взе участие в не едно сражение...

През време на сръбския режим пок. Кръсте остана да живее в съседство с родното му село Крушйе, ресенска околия. Сръбските власти в 1919 г. го арестуваха и откараха в Битолския затвор, дето, окован във вериги, лежа три години. После освобождението си остана на мирно жителство в гр. Ресен до идването на нашите власти, които покойният бе щастлив да дочака и преживее всички почести и радости, каквито един мъченик за свободата заслужава. През сръбския режим покойният Кръсте, въпреки съблазните и опитите на властите да го подкупят и поставят в служба на сърбизма, остана твърд и верен на своя национален велико български идеал. Един подир други той изпродаде всичките си имоти, за да посреща най-необходимите нужди. Гол остана, но презря подмамките, които народният душманин слагаше пред  всяка негова стъпка. “Гол съм се родил, гол ще умра”, беше неговата утеха и неговата гордост и с тях той завладяваше всички и на всички влияеше, всички запази от зараза.

Един от стълбовете на българския дух в тоя прабългарски край, в края на своя живот, Кръсте Трайков достигна най-висше щастие - пръв той посрещна освободителите на родния му край и, подобно на праведний Йосиф, целуна тъй ожидано очакваното българско знаме, целуна го и треперейки от вълнение, от щастие и радост изрече: “Нине, отпущаеши раба Твоего Владико!”

С очите си го видяхме. Висок, плещест, омършавял, овехтял, но с изправена глава, горд, светъл поглед, сините му очи излъчват искри, които се забиват в сърдцето - хипнотизатор същи - и с тях той завладяваше, с тях обайваше целия ресенски край. Дал всичко за прослава на българския народ, пред отечествения олтар той принесе  скъпа жертва - единствения свой брат Йонче, паднал убит като четник от ресенската чета в с. Кривени - 1905 г.
Да пребъде неговата слава!
Мир и покой на великата му душа!”
Илюстрация Илинден, април, 1942 г.

http://macedonia.kroraina.com/podporuchik/il_il/illustration_ilinden_year_14_issue_4.pdf


“При пълнолуние ние се приближихме до мястото на срещата – един горист хълм. Едно силно свиркане предупреди нашия човек, който беше изпратен напред, да разузнава. След това от гората излязоха няколко тъмни фигури. Един широк, брадясал, подобен на горила човек, се спусна към нас и сграбчи ръцете ни, един след други, като че забиваше ножове на своите врагове при разпалена схватка. Неговият тъмен, впит в тялото албански костюм, без власатите ръкави, му придаваше изглед на току-що изскочил в живота млад Хенри Осми (от Холбайн) – едно наподобяване, което още повече се засилваше от особеното наречие, на което с громък глас изказваше своите поздравления. Почувствувах силата му, когато сграбчи ръката ми. Той я задържа кратко време, след това ме улови за рамото, с другата ръка преметна ремъка на карабината си на другото рамо и ни повлече към дърветата, като че бяхме негови пленници.През една ивица стари дъбове и храсталаци излязохме на поляна на височината на хълма. Кръстьо ни сложи на едно легло от клончета и сухи треви, постлано под голямо дърво, и се просна между нас. Другите момчета, осемнадесет на брой, се разположиха като нас под дърветата.Хубаво беше да се чувствува човек отново гост на такава голяма чета. Аз можех да наблюдавам лицето на Кръстьо на лунната светлина, докато той говореше дебело и гърлено, като че из гърдите си. То бе широко, обкръжено с буйни червени бакенбарди, брада и куп кестенява коса. Не е чудно, мислех си аз, че Сарафов е сила в организацията при такива привърженици...”
“ИЗПОВЕДТА НА ЕДИН МАКЕДОНСКИ ЧЕТНИК”, Алберт Сониксен, 1906 г.

http://www.promacedonia.org/as/index.html

https://books.google.mk/books?id=iHGPI-ouoE0C&printsec=frontcover&dq=Confessions+of+a+Macedonian+Bandit+A+Californian+in+the+Balkan+Wars&source=bl&ots=P5t-VQTkM_&sig=6GmDDc0_Heg1hTpbsSIEsUbgFKg&hl=en&ei=Nrq5S6qsFN6HONvgsKEL&sa=X&oi=book_result&ct=result#v=onepage&q&f=false


"Щом ни видяха, ресенчани онемяха от радост. Видният ресенски войвода Кръстьо Ресенски, когото тогава ресенчани посочиха за кмет, не можа да продума нито дума от вълнение. Отказвам се да предам картината на изблик на радост в Ресен при нашето явяване. То може да се види, да се почувства, да се изживее, но не и да се опише. Всяко предаване би било бледо отражение на онова, което почувствахме и видяхме. И тук се произнесоха прочувствени слова за дошлия ден на свободата, за вековно очаквания ден на възкресението...”
Сотир Нанев “Македония 1941 Възкресението”

http://www.strumski.com/books/S_Nanev_Vazkresenie_Makedonija.pdf

Песен за Кръстьо Трайков:
https://www.youtube.com/watch?v=O0pZk3-GqRs
 

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јуни 24, 2016, 09:19:42 pm

ЛУКА ИВАНОВ

“Лука Иванов е роден в гр. Панагюрище в недрата на Средна-гора на 5 август 1867 г. Още млад 18 годишен той взима участие в сръбско-българската война. След войната следва във военното училище и го завършва през 1887 г. Произведен подпоручик той бил изпратен в 5 Дунавски полк. След сръбско-българската война взел да се интересува живо от македонските революционни борби. Завършен с приказките на борците от Средно-горското възстание, слушал за турските изпитания на братята оттатък Рила, той не е останал глух към техните войни и взел живо участие в македонските освободителни борби.

През 1903 г. - Илинденското възстание - Лука Иванов е избран за началник на Воденския революционен район. Взима участие в ред сражения и се връща след възстанието в Софийско. А когато след възстанието андарти нахлуха в Македония, Лука Иванов пак се отзова на народното дело и заминава за Воденско. Той организирал такъв отпор срещу гръцките чети, че станал страшилище за тях. Сам Лука Иванов е влизал в ред сражения с андартите и все побеждавал, дори и пленил една андартска чета. Винаги Лука действувал с такт и умение, бил храбар и неустрашим.

На 13 август 1906 г. когато с четата си бил в едни влашки колиби, шпионско око го предава и в сражение с андартите пада убит. Убийството на Лука Иванов покруси цялото българско население. Дълго време другарите му скърбяха, но таеха неговата смърт, за да не се отчае народът. Лука бе извънредно много симпатичен човек, спокоен, умен, храбър и добряк по природа. С приятната си усмивка той пленяваше всички които се срещаха с него. Народът и сега ги помни и сега още храни най-добри спомени и песен му пее. Лука Иванов вечно ще живее в сърцата и ума на воденчани.”
"Илюстрация Илинден", Календар “Илинден“, 1942 г.

“С пристигането си във Воденско, Лука Иванов мислеше да действува по-меко, без сътресения, да не пролива кръв. Но предателството на гръкоманите в с. Месимер и убийството на двамата му четници, решително му отвориха очите, той промени своята тактика и възприе девиза на Апостола: “Никому прошка, който лесно може да се отказва от род и родина, да служи на патриканата”. Той почна да влиза из селата с няколцина четници, а останалите оставаха да охраняват селото. Влезеше ли в някое село, настъпваше народен праздник за селяните. Мало и голямо тичаше да види откритото чело и гордата осанка на войводата. Той пристъпваше ведната към организационна беседа. Със своето пламенно слово, в сбита форма обясняваше правните повели на ВМОРО и изясняваше на селяните това, което изведнъж неможеха да схванат. Той им препрочиташе новия устав на революционната организация, съгласно който всички граждани и селяни, членове на местните организации, имаха право на гласоподаване; обясняваше им, че те имат задължения къмъ организацията, но да не забравят, че имат и права, които трябва свещено да пазят и бранят от посегателства; при всички избори да си отварят очите и да избират не роднини и приятели, а само тия, които могат и желаят доброволно и безвъзмездно да служат на народа. Тия беседи с поробената рая възродиха местните революционни комитети. И с пълно право революционните работници във Воденско смятаха своя челник като слезъл от Олимп, неговата дума за тях беше свещен завет, който трябваше да се изпълнява...”
Стефан Аврамов, Македонска мисъл, кн. 1-2, год. 1, 1945

“Качването ставаше бавно и трудно между скалите и сипеите. Усещах как раменните мускули на моя кон се издуваха и движеха под колената ми. Понякога яздехме по тесни пътеки, които извиваха край надвесени скали. След половин час минавахме по същия път, само че на няколкостотин метра по-високо.Най-после стигнахме подножието на голяма надвиснала скала. Седнахме до основата, която беше тъй стръмна, че снегът се задържаше само в пукнатините й. Кучета лаеха, като че във въздуха горе. Оттам стигна и един зов, на който другарите отговориха. Чух трясъка на камъни, които се изсиваха по надвесената скала, после различих човешки фигури, които бавно слизаха по тясна пътека, и долових блясъка на оръжието им. Редица от петдесет души слизаше надолу. Приближихме и ние. Начело на дошлите различих висок човек с брада и широкопола шапка. Той ме назова по име и аз улових ръцете на моя стар познайник от София Лука Иванов. Страшният Лука, от когото любезните гърци ме предпазваха! Повечето момчета от неговата районна чета бяха тук. Като поехме по стръмната основа на скалата, ние постепенно се изкачихме до едно село. Четата се пръсна по къщите, като остави само Лука, четирима негови другари и мене със селяните. След няколко минути в една от къщите накладоха огън. Дрехите ми бяха вкоравени от студ. Започна се оживен разговор. Аз съблякох моите парцали и облякох най-напред тежко вълнено облекло отдолу, после сиви потури, грубо изплетени чорапи, бели навуща, опинци от волска кожа и една сива, добре пристегната куртка, каквато носеше и Лука.
– Гледай как дрехите преобразяват човека – засмя се младият помощник на Лука. – Ако някой войник само види тоя цвят, дори през далекоглед, маузерката му загърмява.
Селяните се струпаха в стаята, а една баба ми довесе нещо топло за пиене – някаква смесица с коняк. Всички бяха възбудени, всеки селянин настояваше лично да поговори с чужденеца, който дошъл от далечна Америка да прави комитаджилък. Старият селски поп държеше на правото си да каже поздравителните думи, които по-скоро бяха изтърпени, отколкото са слушани. Седнахме да вечеряме – една вечеря, която можеше да засрами кухнята на първия хотел в София. Имахме цяло опечено агне, пилета, прясно мляко, яйца, запазено грозде, ябълки, орехи, печени кестени и бира в бутилки, донесени от Солун. Почна да се зазорява, когато легнахме да спим. В полусън усетих, че някой полека ме покрива с дебел козяк. Това беше Лука. Той вярваше, че само българинът може да понася суровия живот...”
Алберт Сониксен, “ИЗПОВЕДТА НА ЕДИН МАКЕДОНСКИ ЧЕТНИК”

Как стана убийството на Лука Иванов
“След няколкодневно обикаляне по полските села, при Лука Иванова пристигна куриер, изпратен от Апостол Петкова. Последният предлагаше среща на двете чети и нашият войвода му отговори, че тая среща да се състои въ влашката колиба при с. Сборско. Освен писмото до Апостола, Лука Иванов изпрати такова и до кехаята на бачията, за да приготви храна за четата. Нашият куриер занесъл писмото на кехаята в това време, когато в бачията била на почивка гръцка чета, под началството на гръцкия капитан Коста Критис. Четата броила около 200 души андарти. Куриерът се върна още същата вечер, а кехаята се похвалил на гръцкия капитан, че войводата Лука Иванов ще му гостува с четата си. Когато пристигнахме в бачията, тук заварихме само власите, които радушно ни приеха и ни предложиха хубаво ядене и пиене: бутилки коняк и хубаво вино. Ние не подозирахме присътствието на близостоещия неприятел и през целия ден на денуването не забелязахме нищо подозрително. Вечерта, ние четниците бехме настанени в три колиби, а войводата Лука Иванов с 8 души четници се настани в друга колиба. Към полунощ веселбите престанаха и всички се прибрахме в колибите си. Към 3 часа през нощта един от власите, по нареждане на андартския войвода, влязъл в колибата, в която спеше войводата Лука Иванов и наклал силно огъня. На излизане, уж по невнимание, бутнал пушката на дремещия часови Пено Марчаков, който след това, оставил пушката си в колибата, и скоро задрямал. Към 3 1/2 ч. влахът обходил още един път колибата и като забелязъл, че четниците и часовият дълбоко спят, обадил на андартите. Последните нападнаха спещите в колибата четници и войводата. От пушечната стрелба ние, четниците от другите колиби, се разбудихме и с пушки в ръце се затекохме към колибата на войводата. Гърците прогонихме, но когато влязохме в колибата, заварихме всички наши другари убити, а войводата тежко ранен. След като прибрахме оръжието на убитите ни другари и взехме на ръце ранения войвода, на излизане от колибата, близо до една малка полянка, забелязахме нещо да се чернее. Аз извиках, кой е и понеже не се обади, изгърмях пет изстрела и се запътих към черния знак, който се оказа човешки труп. Претарашувах го и взех пушката, револвера и чантата му. После от документи се оказа, че това е бил трупът на войводата на андартската чета. В чантата, освен разни книжа, намерихме и 470 турски лири. След като вървяхме няколко часа, останахме да денуваме близо до с. Сборско. Към 11 ч. през деня войводата се помина. Повикахме селския ръководител и заедно с представители на селото погребахме останките на любимия ни войвода. Поради силните потери, нам не беше възможно да останем въ Воденско и затова заминахме в Тиквешко. Оттам аз и петима мои другари, родом от България, върнахме се по канал в Кюстендил.”
"Илюстрация Илинден", книга 5 (35), София, 1931 г.

http://strumski.com/biblioteka/?id=773

http://www.promacedonia.org/podporuchik/il_il/illustration_ilinden_year_13_issue_9.pdf

http://promacedonia.org/mm/mm_1945_1.pdf

http://macedonia.kroraina.com/as/index.html

http://illustrationbelomore.blogspot.mk/2011/08/105.html

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јули 10, 2016, 09:34:24 pm

Апостол Петков Терзиев - Ениджевардарското слънце

“Съ спомени за борчески подвизи и за страдания сѫ пълни не само планинитѣ и населенитѣ мѣста на Македония, но и нейнитѣ многобройни езера — Охридско, Прѣспанско, Костурско, Врабченско, Островско, Ениджевардарско, Дойранско, Лъгадинско, Арджанско, Аматовско. Революционниятъ гений на българина не остави неизползувани и тѣзи затворени водни пространства, съ които капризната природа е увеличила богатствата и разнообразила красотата на неговата злочеста инакъ родина. Вълнитѣ на нѣкои отъ изброенитѣ езера ще разнасятъ съ шепота си легендитѣ на отлетѣлитѣ революционни години и ще напомнятъ на поколѣнията за дивнитѣ дѣла на предцитѣ. Вълнитѣ само на нѣкои ..., понеже часть отъ езерата въ нѣкогашния Солунски революционенъ окрѫгъ вече не сѫществуватъ. Не сѫществува и най-прославеното между тѣхъ, Ениджевардарското. Пресушено и превърнато въ работна земя, то е днесъ само единъ географически споменъ. И, все пакъ, макаръ и неотбелязвано въ картата на Македония, то ще продължава да живѣе чрезъ историята на македонскитѣ освободителни борби, която никакви превратности и никаква техника не е въ състояние да изличи отъ човѣшката паметь.

До 1897 година Ениджевардарското езеро — „Пазарското блато”, или просто „Гьолътъ”, както мѣстното население го наричаше, — бѣше посещавано само отъ рибари, ловци, събирачи на тръстика и на други полезни растения. Имаше издигнати всрѣдъ тръстиката нѣколко десетки колиби, направени по типа на първобитнитѣ наколни жилища и служещи за нуждитѣ на рибаритѣ. Павле Граматиковъ Кониковски (отъ с. Кониково, ениджевардарско), възпѣтъ харамия, страшилище за турскитѣ деребеевци и арнаутитѣ, пръвъ се досѣти да си построи обикновена рибарска колиба, която да му служи за тайно убѣжище. Апостолъ Петковъ Терзиевъ, организационенъ войвода следъ 1897 г., направи, още преди възстанието, отъ езерото постоянно убѣжище на четитѣ, като увеличи числото на колибитѣ и усъвършенствува тѣхната направа.

Апостолъ Петковъ е род. презъ 1870 г. въ с. Боймица, Ениджевардарска револ. околия. Произхожда отъ юначния родъ Терзиевци. По-стариятъ братъ на Апостола, Митре, е хайдутувалъ по Паякъ-планина, по-малкиятъ му братъ, Тано, и братовчедъ му, Андонъ Терзиевъ. загинаха като четници. Кантонеръ по линията Солунъ — Скопие, хайдутинъ въ най-благороденъ смисълъ следъ 1892 г., революционеръ, покръстенъ въ Солунъ отъ свещеника Стаматъ Танчевъ презъ 1897 г. и после организационенъ войвода въ продължение на цѣли 15 години — това е животътъ на тоя неграмотенъ българинъ, който съ своитѣ вродени дарования на стратегъ и съ доброто си родолюбиво сърдце, стана единъ отъ най-прославенитѣ, най-популярнитѣ и най-заслужилитѣ македонски борци. До Илинденското възстание той излезе невредимъ отъ цѣлъ редъ кървопролитни сражения — при Грубевци, Бераковци, Либяхово, Тушилово, Горгопикъ, Боймица и Крива.

Особено значение Блатото придоби презъ тежкитѣ години, настанали подиръ възстанието. Апостолъ не се прибра въ България, а остана въ околията си, реорганизира я и постави въ всѣки единъ отъ четиритѣ ѝ участъка по едно четнишко отдѣление, начело съ десетарь. Тъкмо сега, когато нѣкои бѣха помислили, че революционното движение е угаснало, той се отдаде на трескава работа; чистѣше предателитѣ и измѣнницитѣ, които и тукъ се бѣха наплодили, и премахваше отъ време на време по нѣкой отъ най-лошитѣ арнаути, кехаи и овчари, плъпнали въ необикновено множество презъ зимата на 1903—1904 г. изъ Солунската равнина. Апостолъ използуваше екзекуциитѣ за по-осезателно назидание на всички душмани, обрѣзани и необрѣзани; обесваше наказания край селището или посрѣдъ царския пѫть, като оставяше на мѣстото бележка съ обяснение защо го е наказалъ. Експлоататоритѣ-чифликчии, каймакаминътъ и мюдюритѣ въ околията често получаваха отъ Апостола писма, въ които ениджевардарскиятъ войвода имъ говорѣше съ тонъ на властелинъ и на призванъ закрилникъ на угнетенитѣ и беднитѣ. И той бѣше наистина такъвъ. Населението така се привърза къмъ своя войвода-баща, че му посвети не една пѣсень и го укичи съ най-изразителното име — Ениджевардарско слънце — слънце, което прорѣзва съ лѫчитѣ си мрака на неговата робска неволя и стопля сърдцето му съ сладка надежда...”- Хр. Силянов,“Освободителнитѣ борби на Македония”

“Апостол Петков Терзиев е най-популярния и най-заслужилия деятел в Боймия - дългогодишен околийски войвода в Ениджевардарско и защитник на политически и икономически поробените боимци, поради което е възпят в народната песен с името: “Ениджевардарско слънце”. Неговото име и делата му ще заемат съответно място в историята на македонското освободително движение наравно с големите интелектуални деятели в това движение не като проповедник на освободителната идея, не като идеолог на движението, а като организатор и боев ратник, обхождащ денонощно полските и планински Боимски села. Той беше неук, но притежаваше природен ум и душевни добродетели. Всеки, който се срещнеше с него, на пръв още поглед в лицето и очите му четеше доброта и благородство. По душа той беше добродушен, отзивчив, честен, справедлив и безкористен; по темперамент - подвижен и храбар, а по усет - съобразителен и предвидлив. Той странеше от “учените”, които наричаше “чонголи”, не защото бягаше от светлината на разума, а защото предпочиташе делата и практическите решения пред словоохотливостта и страхливостта...

Той замисли да създаде и укрепи втора своя военна база в Ениджевардарското блато, освен тази в Паяк-планина, където, последователно построи ред колиби, в които почна да складира оръжие и храни и в които можеха да почиват заболели четници. Тези колиби след въстанието станаха важна база и опора против нападенията на гръцките андарти и турския аскер в борбата им против Организацията и изобщо против българщината в Македония...” - Христо Шалдев,"Из Революционните борби в Паяк Планина"

http://www.strumski.com/biblioteka/?id=876

http://www.promacedonia.org/obm2/index.html

http://www.strumski.com/biblioteka/?id=609

https://www.youtube.com/watch?v=UcI5MfYlGtA

https://www.youtube.com/watch?v=u71ax7XXfCo

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јули 10, 2016, 09:38:30 pm

Иван Наумов Алябака

“Иван Наумов Алябака е роден около 1870 г. в село Ораовец, Велешка околия, където е преживял детинството си. Още в най-крехкото си юношество - като син на бедни родители - той отива на гурбет в Солун. В престолния град на Македония Алябака дълги години изнемогва от тежка физическа работа за насъщния корав залък. Благодарение на своята желязна структура и ентусиазъм за борба, той към 1890 г. влиза в очите на Михаил Попето и други революционери в Солун, които го посветяват в тайния си кръжок, а след основаването на ВМОРО, той влиза вече като нейн член. След дългогодишна делова работа, като легален и нелегален, в Алябака се оформява бъдещия безстрашен и смел войвода.

Той беше висок, широкоплещест и здравеняк, с мургаво лице и черна коса, които го уприличаваха на мавър, поради което получи прекора “Алябак”. Неговият орлов поглед, войнствен дух, походка, смелост, себеотрицание и вяра в делото го издигаха пред очите на другари и противници. Него го вълнуваше една - единствена мисъл - Свободата на Родината. Във време на сраженията и с турци и със сърби, той налиташе като разярен лъв, увличайки след себе си четниците. Във Велешко, Прилепско и Поречието той бе единствения войвода, който бе вселил страх в редовете на сръбската пропаганда, агентите на която го третираха за непобедим и неуязвим.

През 1901 и 1902 г. той взема живо участие като войвода в Одринския вилает. През Илинденската епопея - в сражението при казармите в Крушово - като секторен войвода, пеейки Ботевата безсмъртна песен: “Тоз който падне в бой за свобода, той не умира...”, Алябака с развето знаме заема своя обект - казармите.

След злополучния край на възстанието той не се отчая. Като близък другар и сподвижник на Борис Сарафов, през 1904 г., той обикаля Велешко, Крушовско, Кичевско и Поречието. През 1904 и 1905 г. в ред ожесточени сражения с четите на сръбската пропаганда, Алябака отстояваше против домогванията на Григор Соколов да заеме “Азот”, която местност бе стратегически пункт.
Алябака е участвувал във верига сражения, между които: през 1904 г. в селата Оморани и Вир със сръбските чети, през 1905 г. с турската потера в с. Павлишени, кумановско, със сръбските чети във Вир и Крапа, Поречието, и село Ореше - велешко, в 1907 г. при с. Попадия - Никодин.

През есента на 1907 г. Алябака пристига в с. Белица - кичевско. По бърза и неотложна организационна работа той се отдалечава от четата, но на връщане бил съгледан от случайно минуващия аскер, който му предлага да се предаде. Отстъпвайки към четата си, Алябака завежда сражение с аскера и, след ожесточена престрелка, загина в разцвета на младостта си, когато в него бликаше ентусиазъм за борба и освобождение. Неговата загуба най-много се почувствува във Велешко. Присътствието му в тоя край принуждаваше ренегата Григор Соколов да държи сметка за произволите си, знаяйки, че Алябака не прощава. Виждайки се с развързани ръце, пропагандата в края на 1907 г. съвършено се настани в “Азот”.

Алябака падна на бранно поле, но неговият горд и безстрашен вихрен полет цели двадесет години витае из непристъпните китни усои на майката Родина и, при полъхване на зефира и монотонната песен на старинните букаци, насядалите на почивка край горските буйни ручеи млади Орлета, подчуват мощният басов напев на Алябака: “Тоз който падне в бой за свобода, той не умира...”

http://www.promacedonia.org/podporuchik/il_il/illustration_ilinden_year_1_issue_3.pdf

https://www.youtube.com/watch?v=rqntRmfph3Y

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јули 10, 2016, 09:47:07 pm

ХРИСТО ЧЕРНОПЕЕВ

“Тези планини имаха в себе си и друг един предмет на остър интерес за мене, тъй като в техните гори скиташе един човек, чиято анонимна слава се носеше из цяла Европа и Америка. Аз исках да го видя и да чуя другата страна на една история, която в продължение на шест месеца пълнеше колоните на американските вестници и страниците на американските списания. Ние пътувахме усилено цялата нощ и когато настъпи мъгливата утрин, качвахме се мъчително по един стръмен планински склон, през гъсти дъбови фиданки, чиито листа вече бяха станали тъмножълти от първите мразове на настъпващата зима. Пронизително изсвирване отгоре насърчи нашата редица за още един напън и ние скоро стигнахме на една равна поляна сред тълпа яки четници. Извърши се обикновената мълчалива размяна на братската целувка и всички насядахме в широк кръг около един огън. Един висок, свадлив човек ораторствуваше. Той говореше като човек, който има да пропагандира идеи.
– Този ли е Христо Чернопеев? – попитах аз съседа си, един спокоен, нисък човек, който не беше говорил досега.
– Не – каза той на много ясен, отсечен български език, като се усмихваше иронично.
– Аз съм Христо Чернопеев.
Аз се извърнах към него веднага.
– Значи, вие – казах аз – пленихте мис Стоун, нали?
Той кимна глава с мрачна усмивка.
– Да - призна той. – Но не ме осъждайте, без да сте ме чули. Вие като четник трябва да бъдете по-справедлив. Искам вие да разберете как беше това – за тях аз не давам две пари. – И той махна с ръка към границата. Аз знаех, че той разбираше цяла Европа. Той беше дребен човек с лице, което, когато бе спокойно, бе лице на селянин: права, кестенява, остра коса, ниско остригана, стърчаща нагоре, упорита, малки жълтеникави мустаци. Това бе, както казах, лице на селянин, но когато той се усмихваше, в тази усмивка бе всичко...

- Ние се нуждаехме от пари. Затова решихме да заловим някой богат турчин и да вземем няколко хиляди лири откуп. Опитахме веднаж, но не успяхме. По това време при нас дойде един четник, който е бил ученик в американското училище в Самоков.
– Заловете някой от мисионерите – предложи той – и турското правителство веднага ще плати откупа, за да избегне усложненията.
– Тази идея ни завладя. Знаете, не беше приятна работа. Никога не бяхме залавяли турчин за откуп. Когато чухме, че доктор Хауз идва насам, решихме да заловим него. Д-р Хауз винаги е бил приятел на селяните. Когато чухме, че той решил да не идва, аз например почти не съжалявах. Няколко дена по-късно чухме, че мис Стоун е в Банско и че след няколко дена ще пътува на юг. Спуснахме се към Банско. За мис Стоун аз не държах много. Тя често проповядваше против нас, като казваше на селяните, че господ ще ги отърве от бедите, а не четниците. Все безобидни приказки – никой не ги вземаше за сериозни, но това направи работата по-лесна за преглъщане. В Банско имаше гарнизон и селяните не можеха да ни донесат дори храна. Но в продължение на два дена Сандански и аз бяхме в селото, облечени като селяни. Следяхме мис Стоун и уреждахме работата. Селяните ни убедиха да не правим това в Банско. Те се страхуваха от репресии.

Куриерът, който по-късно бе водач на групата на мис Стоун, бе наш човек. Той я доведе при нас...
- Ние нагласихме драматически сцени. Аз бях най-добре в тях, затова аз съм "лошият човек". Но Яне Сандански имаше инстинктите на френски учител по танци. Ех, той получи наградата си. Той бе записан в историята като "добрия човек"...После дойде бебето. Около това време именно косата ми посивя. Представете си, новородено бебе на път с нас! Колко пъти трябваше човек да си скрива главата в някоя дреха, за да задуши една кихавица. После, помислете, едно здраво плачливо бебе е с нас, а областта гъмжи от аскер, но странно, как едно безпомощно бебе действува върху човека, особено ако дълго време е бил далеч от жени и деца. То беше смъртта на нашия авторитет...
– Какво стана с парите,които взехте?
- Един комитет бе натоварен с тях. Д. С. сега в София, и старият М. в Дупница, вие познавате и двамата – хора, чиято честност е над всяко подозрение. Третият беше Гоце Делчев. Повечето от парите финансираха въстанието през 1903 г. в Битоля...Но ние сме извън закона. За себе си не ме е грижа, но другите – повечето от тях загинаха за идеите си и никога нямаха дори и лира в джоба си. Но те бяха само разбойници. Господи! Какви лицемери са те! Тези самодоволни дипломати, вестникари и духовници, с техните увиснали бузи и закръглени шкембета. Да, ние сме разбойници. Те допускат нашите жени и малки бебета да бъдат изнасилвани и избивани и когато търсим помощ или поне прекратяване на тези безчинства в името на бога, те ни отвръщат с благи лъжи. А после, когато подложихме една от техните жени на малко неудобства, които и ние споделяхме с нея, само за да намерим средства, с които да спасим милиони жени от смърт и дори от нещо по-лошо, те ни наричат разбойници. Защото това беше една от техните жени, а за бедната госпожа Цилка изобщо нехаеха. Не, само за мис Стоун. Затова ние сме разбойници, престъпници, хора извън закона. Да бъде проклета такава цивилизация! Тя не е истинска!”
Алберт Сониксен, “ИЗПОВЕДТА НА ЕДИН МАКЕДОНСКИ ЧЕТНИК”

“По право името ми е Ч е р н ь о П ѣ е в ъ, но хората свикнали да ме казватъ Ч е р н о п ѣ е в ъ. Роденъ съмъ въ 1868 година юлий м. въ с. Дерманци (Плевенски окр.). Учихъ се въ плевенското трикласно училище. Служихъ въ плевенския полкъ, сетне въ ломския полкъ. Уволнихъ се като фелдфебелъ, пехотинецъ. Въстанието презъ 1895 год. повлия върху мене, искахъ да се уволня и да взема участие въ това движение. По-рано само бѣхъ челъ по вестницитѣ за македонското дѣло. Борисъ Сарафовъ служеше въ ломския полкъ презъ 1895 год. Когато се завърна Сарафовъ, малко стоя въ полка и отъ тамъ отиде въ Русчукъ, въ русчушкия полкъ. Тогава по-близко се запознахъ съ Сарафова и узнахъ повече подробности по македонския въпросъ...

Тукъ се срѣщахъ главно съ Сарафова и съ Гьорчо Петровъ. Разбрахъ, че вѫтре има нужда да се организира революцията като се подготви за това народътъ, преди всичко духътъ на народа. Знаехъ, че има организиранъ комитетъ — централенъ комитетъ, разбрахъ, че Гьорчо Петровъ е делегатъ на централния комитетъ, и отъ Гьорча главно узнахъ за вѫтрешната организация.Тогава бѣ дошелъ и Хаджи Николовъ отъ Солунъ, съ когото чрезъ Гьорча се запознахъ, и препорѫчанъ на тогова, че ще замина, нѣмаше нужда да нося писмено препорѫчително. Сарафовъ ми каза, че ще върша длъжностьта на терористъ подъ заповѣдитѣ на Ц. К., а Гьорчо, комуто отдавахъ по-главно значение, ми каза, че ще върша всичко, каквото ми каже комитетътъ..."
Спомени на Черньо Пѣевъ

http://macedonia.kroraina.com/bmark/lm_voevodi/gal/index.html

http://www.promacedonia.org/as/index.html

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јули 10, 2016, 09:50:33 pm

Лазар Поптрайков

“Името и славата на тоя приказен революционен водач отдавна бяха прехвърлили пределите на костурския революционен район и се носеха надлъж и нашир низ борческа Македония. Той беше учен, умен, честен, морален, храбър, смел, благороден, но беше и прекомерно любвеобилен. Тая негова любвеобилност го правеше доверчив, даже и наивен; той беше поет. Бидейки сам чист, той неможеше да види нечистотиите в людските души. Най-малко той можа да види смрадта в душата на Коте. Защото, ако беше я видял, той нямаше да действува и да съдействува, повече от всички, за приютяването на Коте към кадрите на организацията. Коте, без неговото застъпничество би имал участта на някогашните свои аркадаши. Това Коте знаеше. А Лазар Поптрайков не само не знаеше, но и не подозираше, че приютява в пазвите на организацията и в своите собствени пазви змия осойница, змия кукулята. Тая змия беше Коте...

Когато през 1893 г. се появи революционната организация и със своята мрежа обхвана цяла Македония, първата й задача беше да се справи с разбойниците. На тях тя обяви борба безогледна, безмилостна и безпощадна. При развоя на тая борба, много разбойници бидоха унищожени, а останалите бидоха обезвредени. Под ударите на тая борба попаднаха, разбира се, и разбойниците българи. И от тях, мнозина бидоха унищожени, на мнозина вратовете бидоха превити, а самите те бидоха впрегнати на дейна работа в организационните кадри. По-късно, при развоя на революционното дело, някои от тях станаха отлични организационни работници и с това изкупиха старите си прегрешения.

Не такъв край, обаче, има и приютеният към организацията костурски разбойник Коте, родом от костурското село Руля. Той беше разбойник не само по занаят, а и по призвание. Разбойническите инстинкти в него бяха вродени; те му бяха даровете, с които Бог беше го дарил. Бидейки добър гъркоманин, гъркоманството беше разработило в него тия разбойнически инстинкти и беше ги вкиснило в хитрината, лукавството, подлостта, измяната и изневярата, които са присъщи на гръцката душа. Ето защо, когато Коте, пощаден от организацията, беше впримчен в организационната мрежа, той не изгори разбойническия си байрак, а го сдипли и от него си уши новото си походно “вурге”; той не се прости с разбойническите си инстинкти, а ги спотаи в душата си. Постави ги, сиреч, под спуза, за да не изгаснат, а да тлеят и да чакат деня, когато отново да пламнат.

По това време начело на революционното дело в костурския край стояха големи хора, надарени с всички революционни качества и добродетели. Големи те, големи бяха и техните подчинени - строеваците на костурската революционна организация. Едните и другите заедно сътвориха известната безсмъртна Илинденска епопея в костурския край. Изчадието на тая епопея беше Коте. Неговата роль в нея беше ролята на хиена, която търсеше и дебнеше избрана жертва, за да й излочи кръвта. Такава жертва му попадна. Тая негова жертва беше Лазар Поптрайков.

Едхем паша със своята петдесет хилядна войска и костурският гръцки владика Германос Каравангелис, със своите разузнавачи и гръцки андартски чети успяха, при задружни действия, да потушат Илинденското въстание в костурския край. Организационните отряди бидоха разбити, а селищата бидоха опожарени. Костурският край биде обърнат на пепелище. Тъкмо това Коте чакаше. Той пръв се отлъчи от организационния строй и се скри в непристъпните планини около родното си село. Лазар Поптрайков по това време напусна полесражението ранен: в боя при Мориховското село Чанища вражески куршуми бяха му разбили челюстите и езика; той почти беше онемял. В това положение Лазар Поптрайков се отправи към скривницата на Коте, за да иска подслон и билка за раната си. Коте го прие “радушно”, но, вместо да му даде билка за ранената му глава, той със своята разбойническа пала му отряза цялата глава. И след като я отряза, изпрати я дар на костурския гръцки владика Германос Каравангелис. Костурските гърци и турци, след като се нагавриха над тая до преди няколко дни жива, непокорна, упорита, непреклонна и бунтарска глава, фотографираха я и я предадоха на общината в село Апоскеп да я погребе. Така, по такъв трагичен начин, биде погубен големият син на борческия костурски край.

Коте със своята разбойническа пала отряза не само главата на Лазар Поптрайков; той отряза, същевременно, и връзките си с революционната организация. Почувствувал се вече свободен, той отново отдипли сдипления си до тогава разбойнически байрак; отново даде шир на затаените си до тогава разбойнически инстинкти и забегна в лагера на андартите. Отиде, сиреч, при своите; намери си, сиреч, призваното място. Коте стана андартски главатар. Като такъв, той неможа да просъществува дълго време, защото от неговите нови злодеяния бяха се отвратили даже неговите нови аркадаши, макар те да бяха лики-прилики с него. При една случайна схватка с една турска потера, той биде пленен и закаран в Битоля, гдето със своята нечиста и нечестива кръв омърси бесилото в тоя град. Така той загина. Не загина, обаче, демоническото дело, което той извърши. То е незабравимо и незаличимо. Споменът за него вечно ще буди в душите на костурчаните чувства на погнуса и отвращение, както вечно ще възкръсва в костурските души великата фигура на Лазар Поптрайков с неговата лъчезарна отрязана глава.”
"Илюстрация Илиндень” май, 1929 г.

На 31 май 1903 г. 1000 войници турски аскер обграждат село Дъмбени, четата на Лазар Поптрайков заема връх Виняри в Дъмбенската планина, в помощ на сражаващите се пристига четата на Дичо Андонов, която заема връх Локвата и удря турците в гръб. Сражение продължава дълго, като в помощ на сражаващите се пристигат и четите на Васил Чекаларов, Пандо Кляшев и Митре Влаха. Лазар Поптрайков възпява битката в поемата „Локвата и Виняри“, написана на книжовен български език с малко примеси на костурски диалект:

http://www.strumski.com/books/L_PopTrajkov_Lokvata_i_Vinjari.pdf

https://www.youtube.com/watch?v=ADgUDh44xiI

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јули 10, 2016, 09:54:37 pm

ГЕОРГИ СУГАРЕВ

“Битолскиятъ окрѫженъ войвода Георги Сугаревъ е отъ онѣзи мнозина скромни и предани дейци на македонското дѣло които умрѣха съ орѫжие въ рѫка срѣдъ вихъра на неравната борба срещу враговетѣ на потиснетия македонски робъ и върху чиито свещени кости всрѣдъ народа израстна, като изполинъ, съзнанието за революционна борба низъ македонскитѣ бранни поля. Той е роденъ въ гр. Битоля презъ 1876 година отъ крайно бедни родители. Преживѣната мизерия въ голѣма степень се бѣ отпечатала по лицето му. Още въ детскитѣ си години той е почувствувалъ умраза и отвръщение къмъ поробителя, а въ юношескитѣ му години тя добива все по-голѣмъ и по-голѣмъ размѣръ. Едва завършилъ IV. класъ на Битолската гимназия, поради голѣмитѣ семейни лишения, той напуща гимназията и се отдава на учителската кариера, въ която единственно намиралъ своето призвание: да буди народа и го учи, какъ да се бие и умира за свободата си. Той учителствува въ града Битоля, Битолската и Кичевска околии.

Презъ 1901 година, недоволенъ отъ легалната си дейность, той става четникъ въ Демиръ-Хисарската чета при войводата Никола Петровъ Русински. Презъ сѫщата година, обаче той бива избранъ за членъ на рѫководното тѣло на битолската революционна организация и, за да може да изпълнява възложената му организационна длъжность, става учитель въ гр. Битоля. Но шумниятъ градъ и надмѣннитѣ ефендиета и влечугитѣ около тѣхъ погнусяватъ издънъ душата на Сугарева. Градскиятъ животъ не задоволяваше възвишената борческа душа на тоя пламененъ борецъ: той напуща Битоля и съ нѣколцина другари почва нелегална дейность въ Битолска околия. Той превъзпита въ революционно съзнание своитѣ четници и, впоследствие, мнозина отъ тѣхъ станаха войводи. Той отиваше навсѣкѫде, гдето се почувствуваше нужда отъ неговата смѣла организаторска опитность. Той преброди Демиръ-Хисарско, Кичевско, Рѣсенско, Крушевско и Порѣчието. Сугаревъ извънредно обичаше да общува съ селянитѣ и по цѣли нощи да води разговори съ тѣхъ по революционнитѣ и частно-домакински тежения на дадено село. Той бѣше извънредно тихъ, спокоенъ и разсѫдливъ: обичаше да изслушва и винаги бѣ справедливъ въ своята преценка по какъвто и да било въпросъ. Каквито и конфликти да се появяваха всрѣдъ мѣстнитѣ организации, Сугаревата намѣса още въ зародиша имъ ги претѫпяваше. Той имаше твърдъ характеръ и силна воля, крайно упоритъ въ сѫжденията си и никога не отстѫпваше отъ заетото веднажъ отъ него становище по даденъ въпросъ. Той притежаваше ценни качества за единъ добъръ организационенъ рѫководитель.

Илинденската епопея презъ 1903 година завари Сугарева войвода въ Битолско, а презъ самото възстание той биде назначенъ горски началникъ и взема участие въ редъ ожесточени сражения, въ които тихия, скромния и винаги мълчаливъ каленъ борецъ създаде дивни легенди всрѣдъ мѣстното население. Настѫпи злополучниятъ край на въстанието, въ което мнозина смѣли борци беззаветно сложиха своя животъ предъ олтаря на свободата — малцина останаха живи. Въ Битоля и Битолско рѫководнитѣ лица на организациитѣ се намираха въ ужасно положение. Мнозина се отчаяха, обаче Сугаревъ бѣ единъ отъ първитѣ сподвижници на Даме Груева, който съ стоицизъмъ понесе грозната катастрофа. Той виждаше и чувствуваше болкитѣ народни, но той не плачеше, а съ своята непринудена блага усмивка, почна да утешава и ободрява...

Убийството на Г. Сугаревъ въ Паралово
Въ пролѣтьта на 1906 година, поради появяване на гръцки андарти въ Мориховско и Буфъколъ (Леринско) отъ една страна, и отъ друга — навлизането на една сръбска чета отъ Порѣчието, въ Кичевско къмъ с. Карбуница, съ което се заплашваха Крушовско, Демиръ Хисарско, Охридско и Стружко, битолското окрѫжно тѣло възлага на окрѫжния войвода Георги Сугаревъ да се справи съ появилитѣ се неприятелски чети. Сугаревъ се отправя къмъ Кичевско и прогонва сръбскитѣ чети. Въ началото на месецъ мартъ председательтъ на битолското окрѫжно тѣло Петръ Лигушевъ пише писмо на Сугарева, съ копие до ресенския войвода дяконъ Евстатий и демиръ-хисарския войвода Алексо Стефановъ да заминатъ веднага съ четитѣ си за Мориховско, за да се справятъ съ появилитѣ се гръцки андарти. Въ отговоръ на това писмо Сугаревъ и дяконътъ писмено отказватъ да заминатъ веднага поради лошото време и редъ друти съображения, заявявайки, че това ще направятъ следъ нѣколко дни, щомъ се оправи времето. Тогава Петъръ Лигушевъ устройва следнята игра: пише на дякона веднага да замине за Битоля при окрѫжното тѣло, а съ друго писмо предписва на Сугарева да замине веднага за Мориховско, съобщавайки му, че дяконътъ отъ Битоля ще го настигне по пѫтя. Въ това си писмо Лигушевъ засѣга честолюбието на Сугарева. Последниятъ, незнаяйки примката, която му се готви, огорченъ и обиденъ отъ подигравката, за да докаже, че той изпълнява заповедитѣ и нарежданията на по-висшето началство, макаръ и нецелесъобразни, напуща Смилево и заминава за Мориховско. Отъ село Кукуречани той писмено поисква среща съ дякона, обаче писмото било получено отъ Лигушевъ, който отъ името на дякона съобщава Сугареву, че дяконътъ не може да се срещне съ него веднага поради голѣмо раздвижване на войскитѣ низъ Битоля.

Съмнението на дяконъ Евстатий и много други организационни дейци, че Петъръ Лигушевъ предателствува, бѣше извънредно голѣмо. На другия день Лигушевъ препраща Сугаревото писмо на дякона. Последниятъ, предчувствувайки, че това е примка, веднага тръгва за Агларци, дано застигне Сугарева и го върне обратно, обаче Сугаревъ заминалъ за Паралово. Поради раздвижванего на турскитѣ войски дяконътъ се прикрива въ село Карамани, близо до Битоля. На 24 мартъ 1905 година ст. ст. сутриньта, поради предателството на Петъръ Лигушевъ, който имаше връзки направо съ валията и бѣше му предалъ цѣлия маршругъ на Георги Сугарева, многобройни турски пълчища нападнаха четата при гората надъ Параловския манастиръ. Следъ ожесточено сражение, което трае до обѣдъ, паднаха убити самиятъ войвода Сугаревъ и 21 четници.

Съ загубата на Георги Сугарева се нанесе голѣмъ ударъ въ редоветѣ на ВМРО въ битолския край, отъ една страна, а отъ друга — за дълго време се отсрочи акцията за унищожението на нелегалната сила на сръбската пропаганда въ Порѣчието, тъй като Георги Сугаревъ бѣше единъ отъ първитѣ привърженици за осѫществяването ѝ. Трѣбваше отново организацията да търси и намѣри единъ отъ своитѣ подходещи дейци да изпрати въ Бабуна. Загубата на Сугарева се понесе най-тежко отъ велешкия войвода Панчо Константиновъ, който въ лицето на Сугарева виждаше човѣка, който му бѣше необходимъ за повеждането на пролѣтната кампания за окончателното ликвидиране съ пропагандата. При това положение Панчо Константиновъ пакъ се намѣри осамотенъ всрѣдъ кървавитѣ борби, които му предстояха...”
"Революционни борби въ Азоть (Велешко) и Порѣчието" - Ст. Аврамовъ стр: 91 - 131 (Освободителното движение в Македония и Одринско II)

http://promacedonia.org/bmark/sa/gal/index.html

https://www.youtube.com/watch?v=gUxPWO3UNBQ

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јули 11, 2016, 03:19:50 pm

ХРИСТО УЗУНОВ - Охридски войвода

“Най-трагични, ала същевременно и най-обилни с възвишени пориви са годините, в които един поробен народ се възмогва да отхвърли чуждия ярем и да извоюва свободата си. Усилията на македонския българин за политическа свобода носят знака на едно мъченичество каквото претърпяха Христос и неговите последователи през първите три века в нашата ера. Четиридесет годишна епическа борба води Македония за своята свобода. И в нея загинаха плеада борци самоотвержено с един завет, който има силата на клетва спрямо идещите след тях: да продължат делото им със същата преданост и вяра в неговия благополучен завършек - освобождението на поробения им край. Историята ни дава много примери на рицарска доблест и героично самопожертвувание за общо благо. Ала никое революционно движение не е отбелязало в летописите си толкова много борци, които са предпочитали да турят сами край на младия си живот, нежели да паднат в плен у врага. Такъв е случаят с Христо Узунов и неговите сподвижници, които след като свършат патроните си, за да не попаднат живи у неприятеля, турят край на живота си. В борбите за свободата на Македония, Охрид е дал редица герои, чиито сянки и до сега поддържат в местното население незаличимия спомен за общата Родина и за българщината.

Христо Узунов е роден на 22 октомврий 1978 г. в гр. Охрид. Син на народен учител, той остава без баща още на девет-годишна възраст. Неговата доблестна и умна майка, дъщеря на големия патриот Георги Чакъров от гр. Струга, се предава изцяло на грижите да даде добро възпитание на своя син. Тя е от ранга на ония патриотки-Охридчанки като Филдишова, Ангелина Ил. Филева, Петрейца Огненова и други, които заставаха на чело на стотиците жени и образуваха жива защитна стена пред Св. Климентовия храм, за да го пазят от посегателството на гръцките владици. Майката на Христо Узунов не можеше да не се въодушевлява от борческия дух на Гр. Пърличевата майка, нейна близка родственица, която, изпращайки своя син Гр. Пърличев в Дебърския затвор, насърдчава го да не падне духом с думите: “Бъди ми юнак! Пред Св. Климент горят безброй лампади, ако ми се уплашиш, харам да ти е млякото ми що си го цицал”. Така поласкан от майчин поглед, ободрен от героичните й думи, Пърличев поема път към Дебърската тъмница.

Отрасъл и възпитан в такава борческа среда Хр. Узунов не можеше да не поеме път - предначертан от своята майка - да работи за свободата на Македония. След като свършва III клас в гр. Охрид, постъпва в педагогическото училище в гр. Солун. По този начин той смята, че най-добре ще бъде полезен на родината си, като народен учител. През 1896 г. той свършва курса на това училище и се настанява учител в родния си град - Охрид. Тук той учителствува четири години, и се впуща с най-голяма жар в освободителното дело.

В 1898 г. месец август бива убит в Охрид ренегатът Д. Гърданов. По тоя повод Христо Узунов бива арестуван в Битолския затвор. Тежкият затворнически живот цели 9 месеца не сломява бодрия му дух. Наопаки, той излиза от затвора още по-кален и с нов устрем в революционната борба, обикаля селата около Охрид, които го посрещат с голяма радост и слушат с голяма охота, когато им говори за освободителното дело. Къщата му в Охрид се превръща в клуб за работниците по делото от града и селата. Това, разбира се, не е могло да остане незабелязано от властта. На 31 януарий 1892 г. той бива отново арестуван, а през март 1903 г. амнистиран и освободен.

Става районен началник на Охридско и Дримкола, той е в постоянен контакт със селските маси и от най-нерешителните създава борци, та подготвя добра почва за великия ден - Илинденското възстание. През възстанието той е един от началниците в района. Паметно ще остане сражението при с. Куратица на 13 септемврий където Хр. Узунов проявява невероятна самоотверженост. Тук той изгубва по-малкия си брат Антон. След потушението на възстанието Христо Узунов заедно с Даме Груев не напусна своя опожарен район, а остана между населението да подкрепя духа му и то, макар и разорено, не изневери на водителите си.

През 1904 г. Узунов е ръководител на по-голямата част от II революц. окръг и навсякъде успява да възстанови организационната мрежа. По тоз начин той се явява готов защитник срещу всяко посегателство от страна на похитителите. Събитието, извършено в с. Цер-Битолско, ще остане ненадминато в историята на революционната борба на Македония. Неприятеля нахълта в Цер и върши жестокости. Узунов се притича в помощ и влиза в жестока борба с многолюдния неприятел. Залоствайки се в една двуетажна къща, обкръжената чета проявява ненадмината храброст цели 24 часа. Войводата се провиква: “Нека останем верни на клетвата и на Родината си” и вижда как един по един другарите му слагат кости пред отечествения олтар. Приближава вече и неговия час. Изважда хартия и почва да пише. Обръща се към своите другари и ги моли да бъдат искрени към освободителното дело, защото само искреността и чистотата са възвисили организацията. “Нашата идея ще се осъществи - Македония ще бъде свободна, пише той, ето защо аз умирам спокоен. Моля, нарочно поздравете милата ми майка, която никога не е излезла от ума ми. Нека и тя ми прости, че с нищо не се е нарадвала на мене. Бъдете искрени, завършва той, и пазете основните закони на организацията.” Нов гърмеж разсгърсва обкръжения дом.

Виждайки четниците мъртви, спущат се войниците яростно със щиковете срещу тях. Трогнат от героизма на четниците, обаче, офицерът ги спира: “Назад! Никой да не докосне самоубилите се четници. Поклонете се пред тези герои, те се бориха юнашки и като герои умряха за Родината си.” Така свършва геройски живота си на 7 май 1905 г. в с. Цер (Битолско) войводата Хр. Узунов, ръководител на II-ия революционен окръг. Така умряха и достойните му другари - негови сподвижници. Вярата в успеха на освободителната борба на тоя голям борец се вижда в горното писмо, писано няколко минути преди да тури край на живота си. Душите на тия паднали за свободата на Македония герои могат да се успокоят: техната жертва не бе безплодна, а делото им ще остане пример за беззаветна служба на род и Родина.”-П.М.Скопаков,“Илюстрация Илиндень”,юний, 1942 г., стр. 3, 4

“Където и да отидехме, все за поп го считаха, понеже не го познаваха, и аз за такъв го представях. Колко баби му целуваха pъка и благоговееха пред него. Узунов беше доста представителен с брадата, висок и пълен, пък беше и комик. Често пъти правеше изненада на домакините, като си сваляше расото и се покажеха четнишките му дрехи - дебърска носия. Не го мързеше никак да пише. Постоянно ще го видиш с молив в ръцете. Беше винаги весел и често пъти подхвърляше весели шеги. Неприятните новини всякога посрещаше с хпаднокръвие. Много употребяваше думата "лятифе", за да буди веселост и смях. С него не само бяхме другари по идея, но се познавахме и като ученици от Солун, заедно свършихме, а също така и в затвора лежахме заедно една година. Той беше извънредно честен и искрен, особено към другари и приятели. В окръга аз нямах по-близки и по-близки другари от него и Георги Сугарев. Напълно се разбирахме по всички въпроси на делото. У всички нас господсташе идеализъм. Като идеалисти загинаха и двамата в борбата...

През месец април Христо Узунов падна убит в с. Цер. Неговата смърт беше една от най-големите загуби за окръга през това време. Това беше истинско нещастие. С него загинаха и 13 четници. Ето как е станало това. Узунов беше влязъл в Крушево. Там се среща с ръководителя Иван Групчев, негов съгражданин, а след това се отправя за с. Пуста река, гдето беседва с войводата Ванчо Сърбаков, който беше пристигнал от България с 15 души чета. Оттам всички тръгват за с. Цер, без ни най-малко да подозират, че са предадени...Като видял, че положението е безизходно, Узунов, за да не пострада селото, предпочел да не открива огън. Решават всички да се самоубият. Самоубиват се 13 души в квартирата...” - Георги Попхристов,”Революционната борба в Битолския окръг”

http://www.promacedonia.org/podporuchik/il_il/illustration_ilinden_year_14_issue_6.pdf

http://www.strumski.com/books/%D0%A1%D0%BF%D0%BE%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D0%B8%20%D0%BD%D0%B0%20%D0%93%D0%B5%D0%BE%D1%80%D0%B3%D0%B8%20%D0%9F%D0%BE%D0%BF%D1%85%D1%80%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%BE%D0%B2.pdf

http://strumski.com/biblioteka/?id=256

https://www.youtube.com/watch?v=52-aLKTPOjo

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јули 15, 2016, 09:14:24 pm

МЕТОДИ ПАТЧЕВ

“Изтръпнах още при първите редове и казах с разтреперан глас: — Чуйте какво пишат от Битоля: “На 25 м. месец, празника Благовещение, прилепският войвода Методи Патчев е бил предаден от кмета на с. Кадино село и заграден в една кула. От Прилеп и Битоля се стекла войска, на брой от 500 души, пехота и кавалерия. Патчев и шестте му другари са се сражавали юнашки цели 22 часа и след като са изстреляли всичките си патрони, за да не паднат живи в ръцете на врага, свършили са със самоубийство. Убитите и ранени турци се пресметат на 60. Всички тук, без разлика на народност и вера, се удивляват на героизма и самопожертвуванието на падналите наши другари. Мир на праха им!”Хвърлих писмото, но чувствувах върху си приковани всичките погледи. Никой не искаше да повярва...

И изправиха се пред мене живи шестте верни синове на Македония. И сред тях надрасналата ги фигура на Патчев. Страшният терорист, който сред бял ден пред самия правителствен дом в Охрид повали гъркоманина-шпионин Гърдан. В празнични дни ние, гимназистите, отивахме да го навестяваме в битолския затвор, за да почувствуваме отблизо силата на затворения в клетка лъв, несломимата бодрост, която се криеше зад неговата постоянна блага усмивка на щастливец. Един по един се събираха народните металици, за да образуват шепата жълтици, нужни, за да се подкупи съдът и да се освободи скъпият затворник. Преди четири месеца, когато, напуснал Марковата чета, бързаше към Прилепско, за да заеме войводския си пост, ние другарувахме ден-два в Битоля и на прощаване се прегърнахме и целунахме крепко, защото пътищата ни се разделяха и бяха пълни с неизвестност.И тоя човек, който чудно съчетаваше в себе си външната кротост и благост с могъществото на духа и който бе предназначен за големи дела, свърши толкова рано! Възможно ли е?...” - Писма и изповеди на един четник, Хр. Силянов

“Въ Охридъ дълго време организационното рѫководство е спъвано отъ бдителното око и доноситѣ на дръзкия сърбоманинъ и турски шпионинъ Дим. Гърдановъ. Трима учители: Кирилъ Пърличевъ, Хр. Узуновъ и Методий Патчевъ хвърлятъ жребе и на последния се пада честьта да унищожи Гърдана. Убийството се извърши на 5 августъ срещу Преображение 1898 г. Всички охридски учители, основни и класни, бѣха арестувани. Патчевъ лежа въ битолския затворъ близо три години...” - Освободителнитѣ борби на Македония, I, Хр. Силянов

Кадино-селските герои

Пръстта е ровка йощ на седемтях ви гроба,
безкръстни те личат, не кичат ги венци!
Но — с вяра в свойта мощ! — към тях се носи роба
и вази величай, о паднали борци!

Вековният позор, о синове бурливи,
под борчески байрак тъй рано ви събра,
и тоз живот, безцен за труповете живи,
за вас бе на часа, на случая игра!
Но целий свят видя как доблестно борците
откупват свойта кръв, надвиват и смъртта!
И ваште трупове, от свой куршум пробити,
за роба са триумф, победа над сганта!...

Сега от вашта кръв и бури и мъченья
самотен гроб личи... Дремете в сън блажен!
Аз нямам зарад вас ни песни, ни хваленья —
ненужни са венци за ваший прах свещен!
Христо Силянов

http://strumski.com/biblioteka/?id=876

http://strumski.com/biblioteka/?id=851

https://www.youtube.com/watch?v=zDruvVPe7dI

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јули 19, 2016, 04:05:44 pm

Георги Въндев Гьошев - Вардарския герой

“Въндев е роден в с. Лесково, Гевгелийско. Син е на популярния стар войвода Въндо, който се е движил в Солунско. Още на 16 годишна възраст Георги влиза в редовете на революционната организация, като четник при войводата Щерю Юнана. Сетне е станал секретар в четата на баща си. През 1913 г. е затворен от гърците и осъден на смърт, но е бил спасен от директора на солунския затвор. След излизането му от затвора стана нелегален. Войвода в Струмишко е веднага след първата световна война.

Старият Въндо, бащата на Георги, е роден през 1858 г. в същото село. Отровен е от гърците през 1917 г. в солунския затвор. Взел е живо участие при схватките между българските войски и гръцките в град Солун, по време на междусъюзническата война в 1913 г. Бил е куриер на ВМРО от 1898 г.; сетне е четник с Иван Карасулията и Апостол Петков. Като войвода е обикалял и в Енидже-Вардарско, Гевгелийско, Серско. Дал е множество сражения на турските войски и на гръцките чети.

На 15 декемврий 1921 г. четата на Въндев е открита в с. Билотино и изнася голямо сражение. Осем души се борят срещу няколко стотин войници и полицаи. Впечатлението от това сражение всред народа е твърде благоприятно. Четата е показала голямо себеотрицание и юначество...

През месец април 1923 г. сърбите бяха струпали доста войска в Струмишко. Получи се впечатление, че този край наново се окупирва военно от страна на Сърбия. Тормозът над набелязани граждани и селяни се засилва. И сръбската преса призна поне част от тези насилия. Така в-к “Београдске новости” от 16 Декемврий 1923 г. съобщи, че в района на струмишкия съд имало арестувани 250 души от Струмишко, 40 души от Малешевско, 107 души от Дойранско и 20 души от Радовишко. Но и нелегалните борци на ВМРО действуват енергично. Четата на Георги Въндев обикаля из цялата околия. Тя има различен състав; често стига до тридесет души, но обикновенно към двадесет. Наскоро отделните нелегални групи се съединяват с околийската, в обща чета...” - Иван Михайлов, Спомени II, стр.:149, 150

http://www.strumski.com/books/%D0%9C%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%B9%D0%BB%D0%BE%D0%B2,%D0%98%D0%B2%D0%B0%D0%BD-%20%D0%A1%D0%BF%D0%BE%D0%BC%D0%B5%D0%BD%D0%B8%202%20.%20%D0%9E%D1%81%D0%B2%D0%BE%D0%B1%D0%BE%D0%B4%D0%B8%D1%82%D0%B5%D0%BB%D0%BD%D0%B0%20%D0%B1%D0%BE%D1%80%D0%B1%D0%B0%201919-1924%20%D0%B3..pdf

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јули 19, 2016, 04:10:05 pm

ЕКАТЕРИНА АРНАУДОВА

УДОСТОВЕРЕНИЕ
“Ръководното тяло на Илинденската Организация удостоверява, че г-жа Екатерина Арнаудова, родом от с. Либяхово/Неврокопско/, на възраст 68 години, българка, православна, е редовна членка на Илинденската Организация още от основаването на Организацията, че тя като възстаник е взела участие в освободителните борби на Македония с четите на войводата дядо Илия Малама, на запасния капитан Атанасов, на капитан Юрдан Стоянов, на войводата Дончо Златков и че във време на походи и сражения тя е била ценен другар и нагледник на разболелите и ранени четници. Дава се настоящето на г-жа Екатерина Арнаудова, за да й послужи където трябва”

“Тя е потомка на родолюбиви българи от Западна Македония, побягнали от родния им край още през 18-ти век заради жестокостите и изстъпленията на тамошните османлии спрямо по-будните българи. Заселили се в Неврокопския край, където през 1870 г. в с. Либяхово се ражда Екатерина. Буйна, едра, красива и с несломим дух растяла Екатерина. Отличавала се с весел нрав и с лудории, характерни повече за момчетата. Била горда, независима. Докато връстничките й предели, плели и се подготвяли за семеен живот, тя съвсем не се занимавала с това. Нейната момчешка натура ставала причина да се задържа повече сред момчетата и с тях да се състезава на скачане и демонстративно показване на физическите способности. По-свенливите ергени на Либяхово нямали смелост да разговарят с Екатерина, други споделяли, че с държанието си тя приличала повече на момче. Затова вероятно не са известни, или пък не са се откривали, евентуалните й интимни обожатели. Ето защо тя се омъжила не в родното си село, а в недалечното Гайтаниново и то за някой си съвсем скромен, мекушав младеж.

Не била Екатерина Арнаудова за семеен живот. От няколко години желаела да последва примера на двамата си братя, като се включи в четническото движение. И това за неин късмет станало съвсем скоро, при интересни обстоятелства. Докато оряла нивата си близо до планината Алиботуш (сега Славянка), пред нея се явили двама въоръжени четници. В разговора, за тяхна голяма изненада, Екатерина настояла да я вземат в четата, която била някъде наблизо. Отговорили й,че трябва да питат главния войвода и при следващата им среща ще я осведомят.След няколко дена двамата отново дошли тук, като носели и мъжки дрехи. Тя си отрязала дългите коси, препасала един стар хайдушки нож и потеглила с четниците. Това станало около 1893-94 година. Любопитен е фактът, че четири десетилетия след това, когато като пенсионерка дошла от София в Либяхово, Екатерина подхвърлила на шега на близките й да я заведат на същата нива в Гайтаниновско землище, за да види дали още не висят на дървото оставените от нея женски дрехи...

Екатерина Арнаудова участвала в много битки и акции срещу турците. Тя се включила в известната Четническа акция на Върховния македонски комитет през 1895 г.,когато с четата на Илия Малама дошла в Неврокопско. За участието на Екатерина Арнаудова в тази чета научаваме от издаденото й удостоверение номер 138, София, 12 април, 1904 г. от Задграничното представителство на Вътрешната Македоно-Одринска революционна организация, подписано от д-р Христо Татарчев и Христо Матов.В края на 19-ти век Екатерина Арнаудова се установява да живее в София.В навечерието и по време на Илинденското въстание тя броди из Пирин с четата на Дончо войвода и Йордан Стоянов. Преди това се включва в Горноджумайското въстание през есента на 1902 г. През месец септември 1902 г., ден преди да замине четата на Йордан Стоянов, пред него се явява, по думите му, “млада, здрава, стройна мома” и му казва; “Войводо, моите родители, пък и аз, много сме теглили и патили от турци поганци; аз горя от желание да си отмъстя, както и да воювам за свободата на моята родна Македония. Аз ще бъда може би първата жена четничка при вас, но вие ще видите, че аз няма да бъда бреме на четата и в никой случай не ще засрамя македонката. Моля ви, приемете ме във вашата чета, не ми отказвайте”. Тези думи правят изключително голямо впечатление на войводата. Възхитен от нейната прямота и решителност, той, след кратко съвещание с щаба на четата и с част от четниците, съобщава, че я приема, но при условие – “щом покаже каквато и да е най-малка слабост, свойствена на жената, веднага да бъде обезоръжена, наказана и изпратена в къщи”. Видимо радостна и доволна от решението на войводата, на другия ден Екатерина Арнаудова – стегната в пълна четническа униформа, с къса бердана през рамо, заминава с четата за Македония.Тежък, изпълнен с невероятни трудности, е четническият живот. При студ и несгоди, понякога гладни и уморени, седмици и месеци наред четниците бродят всред горите и долините на Пирин, посещават редица села и уверяват населението в скорошното освобождение от османско потисничество. Никакви признаци на униние, недоволство или отпуснатост не се наблюдават у Екатерина – напротив, наравно с мъжете тя демонстрира сила, увереност и голямо желание за сблъсък с османлиите, към които отдавна храни голяма ненавист. Четниците я наричат “Арнаутчето” (комитското й име е Катина), а населението в посетените села – “Комитката”.

През декември същата година, когато в един студен зимен ден с дебел сняг четата е в Кресна и е с намерение да посрещне заедно с населението Бъдни вечер и Коледа, часовите докладват, че многоброен турски аскер се придвижва към селото.Набързо четниците се подготвят и напускат Кресна. На една височина с име Голак, доста далеч от селото, заемат удобна позиция за бой.Ето какво разказва войводата за времето непосредствено преди началото на сражението: “Беше 2 часа след обяд. Ние тръпнем от студ в своите позиции, отдето снегът бе изхвърлен навън и образува нещо като крепост за нас. Далеч под нас, по дебелата покривка на снега, се чертае дълга подвижна редица. Тя бавно, като змия, лъкатуши и се движи към нас по нашите следи. Ние знаем какво ни чака и взимаме съответните мерки. Аз разпределих четниците в удобни позиции и им дадох нужните наставления и заповеди.Екатерина Арнаудова настаних в една позиция ведно с двама стари, опитни четници и добри стрелци. Като същинска тигрица сега, тя бе настървена, очите й, вперени в настъпващия неприятел, изкряха”. И когато турците наближават „на около 1000 крачки от четата”, започва ожесточен, страшен и неравен бой.Околността ехти от оглушителен пукот на пушки и бомби. Екатерина се сражава геройски и от удобна позиция убива много турци. По време на боя, с високия си писклив глас кълне турците с “ужасни, страховити клетви”, нарича ги “мръсни кучета”, “проклета агарянска сган”, проклина ги със заканите “Господ сега ще ви порази”, “чума ще ви затрие”, “мътната ще ви понесе”. И стреля непрекъснато. Същевременно окуражава четниците, които се възхищават от духа й.Настъплението на османлиите по стръмнината е трудно и в един момент напълно спира. Те дори си позволяват да искат четниците да се предадат. След всеки такъв призив обаче стрелбата към тях се засилва и броят на убитите турци нараства.След няколкочасово сражение, в един момент на затишие, главният войвода отива специално при Екатерина Арнаудова да я похвали за геройското й държане. Но тя така е съсредоточена в неприятелските позиции, че дори не обръща внимание на войводата. И точно при неговото присъствие улучва двама османлии. Четниците около нея възторжено я поздравяват за отличната й стрелба и за юначеството й. На смрачаване боят престава, унилите османлии, с доста убити, се спускат към Кресна, а четата, невредима, продължава в планината към други селища за подслон и почивка след тежката битка. С подвига си в боя при Кресна Екатерина Арнаудова си спечелва прозвището “Безстрашната пиринска четничка”. По-късно другарите й посвещават специално стихотворение.

При това тримесечно участие в четата на Йордан Стоянов из Пирин в края на 1902 г. Екатерина Арнаудова се проявява и като медицинско лице – има отпреди известни познания и лекува разболели се и ранени четници.През март 1903 г. Екатерина Арнаудова заминава за Македония с четата на Дончо войвода. Пред четниците тя се изповядва: “Ах, защо не ме е създал Бог мъж, та да чуете и видите какво бих извършила над тия проклети агаряне. Днес, макар и жена, дай Боже, сила, ще видя да им платя, каквото заслужават”(в-к „Вечерна поща”, 11 април 1903 г.). С тази чета тя броди из Пирин около месец и половина и в края на май се връща в София. От 1 юни до 15 август 1903 г. посещава редовно и практикува в Александровска болница в София , “учи се да превързва разни видове болни и ранени”. За това й е издадено удостоверение от „старшии лекар на хирургическото отделение на болницата д-р Тантилов. През втората половина на август Екатерина Арнаудова заминава с многобройната чета на запасния поручик Сотир Атанасов и участва в Илинденското въстание в Скопския вилает. Наистина тук тя изпълнява фелдшерска функция, но и с пушка в ръка се сражава срещу турците в Кумановско...

При освобождението на гр. Неврокоп (дн.Гоце Делчев) от турско робство през есента на 1912 г. тя (вече 40 42годишна) става знаменоска на сформираната в София Неврокопска опълченска дружина, която по-късно е преименувана на Трета рота на Одринската опълченска дружина.След като се завръща в Софиа, Арнаудова полага големи усилия за настаняване в столицата на бежанци от Македония през войните 1912/1918 г. С голяма активност и настоятелност успява да осигури значително количество купони за хляб и храна на бежанците.През август 1919 г. Екатерина Арнаудова гостува в Либяхово, посрещната с голямо внимание от цялото население. В нейна чест се организира общоселско празнично хоро на “Ширината”. Дошла облечена в “градски” дрехи и считана за “софийска дама”, тя се облича със селска празнична либяховска носия. Довеждат и фотограф за обща снимка.През 1923 г в София се учредява Илинденската организация, която представлава взаимоспомагателно и културно-просветно сдружение на българи бежанци от Македония, бивши участници в национално-освободителното движение. Още от основаването й до разпускането й през 1947 г. Екатерина Арнаудова членува в нея. След 1930 г., вече пенсионерка, тя зачестява посещенията си в Либяхово, винаги тържествено посрещана от цялото население. А и нейният дом в София по всяко време е изключително гостоприемен за либяховци.През 1937-38 г. тя посещава Божи гроб в Йерусалим и на връщане минава през Либяхово, приветствана от всички. Навсякъде, където има деца, тя им хвърля бонбони. И нейните съселяни след това започват да я наричат “баба Хаджийка”. От гостуването й в родното й село по това време са запазени доста снимки, от които е видно голямото уважение и преклонение към нейната личност.

Екатерина Арнаудова се проявява и като дарителка на ценни вещи и одежди за църквата в Либяхово и за храма “Никола Софийски” в София. Тя подпомага финансово и няколко предприемчиви мъже от родното й село да развият търговия в столицата.Тази смела боркиня срещу османското робство умира на пределна възраст в София на 30 март 1958 г., запазвайки в сърцето си докрай любовта към родното място и неговите хора.” -"Комитката от село Либяхово", Атанас Панчелиев

http://macedonian-library.com/documents.php?sec=2&cid=32&album=126&pid=3711

https://jenivmro.wordpress.com/%D1%87%D0%B5%D1%82%D0%BD%D0%B8%D1%86%D0%B8-%D0%B8-%D0%BA%D1%83%D1%80%D0%B8%D0%B5%D1%80%D0%B8/%D0%B5%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B5%D1%80%D0%B8%D0%BD%D0%B0-%D0%B0%D1%80%D0%BD%D0%B0%D1%83%D0%B4%D0%BE%D0%B2%D0%B0-%D0%BF%D0%B8%D1%80%D0%B8%D0%BD%D1%81%D0%BA%D0%B0%D1%82%D0%B0-%D1%87%D0%B5%D1%82%D0%BD/

http://www.promacedonia.org/podporuchik/il_il/illustration_ilinden_year_5_issue_7-8.pdf

http://toppresa.com/53588/gradat-bezstrashnata-pirinska-chetnichka

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јули 19, 2016, 08:46:17 pm

Параскев Цветков

“Параскев Цветков е роден на 20 май 1875 г. в гр. Плевен...Параскев свърши третокласното училище в родния си град, след което замина за София, където завърши гимназия. Расъл в следосвободителната епоха, когато идеалите на народа ни бяха големи, той учителствува 2 години в Плевенските села, за да даде дан от народническия дух на тогавашното време. През 1897 г. той замина за Европа да учи музика, към която имаше особена наклонност. В Прага бе една година и две години в Дрезден, където свърши консерватория с голям успех. Той постъпи учител в Плевенската гимназия и блескаво бъдеще се разкриваше пред него. И той би бил твърде щастлив в обикновения си живот, ако не бе предпочел едно по-трайно щастие, което ни смъртта, ни времената могат разруши - щастие, което се печели само сред хиляди лишения и горчевини. Наистина - Провидението искаше друго да направи от него. Бащата на Параскев - носител на много добродетели, на високо съзнание за дълг към народ и държава, можа със своя естествен дар да се издигне и да заеме мястото на виден обществен деец в Плевен. Видял и живял под робство, откърмен със силно родолюбиво чувство и стремежи да даде всичко за останалите под робство братя, баща му възпита и предаде на децата си дълга за беззаветна и безкористна служба на род и отечество, плод на което бе голямата революционна дейност и славна смърт на първия син - незабравимия Пъшо. Естествено е следователно за Пъшо да презре и бляскава кариера в живота, да забрави трепетливите примамки на бъдещето и след една защита на македонските българи, направена от него на един учителски събор, от трибуната на читалище “Съгласие” в Плевен, да напусне роден край, да се прости с домашни и приятели и да замине през есента на 1902 г. за Македония, за да работи и сложи кости като скромен труженик за тия, от съдбата на които се интересуваше още от ученическата скамейка и студентските си години.

В Битоля, дето бе назначен за учител по български и по музика, той прояви голяма деятелност и благодарение на бистрия си ум, на горещината, с която почваше всяка работа, на твърдата си воля, на приятната си външност и на убедителното си слово, той жънеше само успехи. Денем агитатор, нощем революционен ръководител, ту учител, ту четник; душа на ученическия революционен кръжок, който имаше за задача да подготвя за народа агитаторски революционни кадри, винаги усмихнат, с черните си искрещи очи, в които се откриваше широка възторжена душа - сам поет и музикант - такъв един човек не можеше да не бъде обичта на Битоля...

И стана той районен войвода на най-опасния район - Битолското поле. И схлупените хижи на Кукуречани, Могила, Карамани и пр. почнаха да се оживяват от едно слово, което носеше и любов към унижените и оскърбените. Неговата чета бе една от отлично екипираните чети: неговите другари бяха все големи хора на делото, като Александър Кошка, после сам войвода, дядо Андрей, който носеше опитността на Марко Лерински и неговата пушка и чанта, Йован Кафеджията - героя на Буфско, Димитър Филдишев - младият гимназист от Охрид, ученик в Битолската гимназия и секретар на Цветков и др.

На 17 април 1903 г. П. Цветков бе делегат в прочутия Смилевски конгрес, който реши възстанието в Битолския и другите виляети. И там той бе една от централните фигури - там той бе назначен за горски началник на Битолския полски район и избран за секретар на конгреса. Но пламенната душа, която чакаше възстанието със всичките възторзи на музикалното си чувство...не го дочака. Една нощ, когато той преваляше с четата си от Облаковите височини шосето Прилеп - Битоля, на път за с. Могила, четата му бе забелязана от случайно минаваща жандармерийска част. На другия ден - 8 май стар стил - 903 г., ден какъвто Битоля редко е преживявала, Битолски гъсти войскови маси вече обсаждаха с. Могила, кацнало в полето само на един час от Битоля. Артилерийска канонада пригласяше на страшната буря, която се следеше от всички Битолчани. Видяхме най-сетне с очите си, как шепа български юнаци, на чело със същия легендарен Параскев Цветков да отстояват в близкото село Оризари през цяла нощ, на бесните атаки на хилядния аскер и десетките топовни гърла. С каква ли клетва на уста е умирал този вече забравен Плевенски гражданин, този втори Христо Ботев във вихъра на Илинденската борба, на цял един народ. И наистина...приготовленията на властта бяха големи, защото борбата бе не само срещу обсадените 80-90 души, но срещу македонския дух и идеализъм, които бяха излезли на двубой със силното царство на Османите. Трепет обладаваше всичко живо по Битоля.

Под надслов: “Всред ужасите” специалният кореспондент на в. “Журнал” Людвиг Нодо с дата 3.VI.903 г. между другото пише: “От всичко, което видях в Македония, най-дълбоко впечатление ми направи боят при село Могила. Вървяхме по грамадното поле, на което се намира Битоля и вече бяхме близко до града, когато зачух няколко топовни гърмежи, придружени от по-слаби пушечни изстрели. Скоро, аз съгледах едно село, чийто очертания се губеха в синкав облак, тежко повиснал във въздуха. Стълбове дим се издигаха от няколко къщи и от върха на една могила можах с мъка да разпозная далеч пред мене борците, как клекнали покрай низката полусрутена стена, бързо стреляха...Като контраст на тия безформени лешове, наблизо лежеше тялото, почти непокътнато на един мъж. Главата му бе прекрасна, глава на образован, или по-скоро на интелигентен човек. Казаха ми, че те са смъртните останки на професора по музика в българската класическа гимназия в Битоля, по име Параскев Цветков. Ни една рана не грозеше ясната хубост на тоя покойник. Най-неверующият человек би коленичил пред него и аз чувствувах едно безумно желание да извикам: “О, нещастнико, нямаш ли вдовица, сестра, приятел, който да дойде да се прости с тебе?” Трябва всеки да признае, че тия хора юнашки са се били за свободата - те, осемдесете са се държали цели 36 часа срещу 300 турци. Те не са разбойници, нито злосторници, нито диваци, но...интелигентни, образовани хора, представители на моралната сила на страната; хора във всичко подобни на нас и които са се пожертвували за една възвишена идея. Ако това, което те са извършили, като са прегърнали смъртта и паднали всички до един, без да помислят да се предадат, не се нарича героизъм, тогава аз не мога да разбера смисъла на тази дума.”

Параскев Цветков падна в името на възвишена идея, издигайки си паметник в душата на битолчанеца и ставайки едно от много лелеяните имена на македонския роб. Македония никога не ще забрави делото на Цветков и в скрижалите на македонското освободително движение неговото име и дело ще бъдат едни от първите. Светата кръв, която този герой на освободената част на българското отечество, бе дошъл да пролее за свободата на заробения брат, не изчезна безследно. И днес битолчани палят свещи върху неговия гроб. Смирен и дълбок поклон пред подвига на храбрия Пъшо. Светла и вечна да бъде неговата памет!”
Илюстрация Илиндень, май, 1939 г.

http://www.promacedonia.org/podporuchik/il_il/illustration_ilinden_year_11_issue_5.pdf

песен: https://www.youtube.com/watch?v=ccuv5YAFtTY

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јули 21, 2016, 03:15:33 pm

Деян Димитров — Карпата, Охридски войвода

“Един от смелите витязи на лазурния Охрид е и незабравимия войвода Деян Димитров. Той е родом от с. Лактине, Охридско. Изпил до дъно горчивата чаша на страдалеца-роб, той се калява в борбата и става един от първите между борците за род и родина. Преди Илинденското възстание войводата Деян заедно с група другари, пристига без оръжие в Охридско, където бързо се въоръжава и започва своята безшумна революционна дейност, както и всички чада на този край. Той беше висок и строен човек, буен, храбър и способен войвода. През време на възстанието взема най-активно участие в Охридска Дебърца, а след зло-получния край на възстанието с тъга на душата временно напусна своя роден край. През м. юний 1905 г. Деян със своята чета, придружен от кичевската чета на Пешо Радев Пашата, премина Вардара и Велешко. Пашата остана в своя район - Кичевско, а Деян премина в Охридско. През цялата година той работи в Охридско за стабилизиране на всички селски организации, особено в Дебърцата...- ”Илюстрация Илиндень”, август, 1937 г.

“След няколко срещи у дома ми с Деяна и Смиле, които се почнаха на 28 януарий 1904 г., тези сами доведоха на 2 февруарий и другаря си Никола Митрев, та и той допълняше от своя страна разказа за борбата в Охридско. Обнародваните тук спомени нека служат за траен паметник на тяхната искрена преданост към поробената си родина, за която непринудено и безкористно бяха обрекли живота си...Деян беше буен, енергичен. Той пламтеше от патриотизъм, прям, силен, както чисто го е схванала неговата груба, но непокварена душа. У него дадена дума е дума; заповед на “началството”, на което той като четник и войвода е бил подчинен, безпрекословно се изпълнява - в името на “делото”. А това “дело” Деян беше душевно възприел с религиозно и дълбоко почитание. За него той е готов всичко да извърши без колебание, без да жали себе си. Затова нему са възлагали и най-вратоломни акции. Духовито му е бил даден псевдонимът “Карпата” - той напълно подхождаше към цялото му физическо битие. Според Деяна можах по-ясно да разбера множество други незнайни мен характерни народни юнаци, без каквито македонската революция при оскъдните си материялни средства и при ужасните условия, в които се е развивала, изисквайки от четниците само жертви и жертви, не би смогнала да се задържи на високото морално ниво, с което се прочу, не би можала да запази морална дисциплина в четите, а също и у населението. Впечатлението от Деяна у мене беше много силно. Деян наскоро пак замина за Македония и загина там в едно сражение...” - Л.Милетич,"Борбата в Костурско и Охридско”

“Аз съм родом от същото село Лактинье. Роден съм в 1873 г. 9 март. На 1890 г. дойдох в България по работа - майсторлък, каменоделство...Узнах, че има организация тепърва когато влязох член в стрелческото дружество. Срещах се и с наши хора, които бяха ходили с четите. Протогеров ни насърдчаваше да се упражняваме, че ще дойде един ден, когато ще се каят тия, които пропустнат случая да се обучат на оръжие. Като разбрахме, че има у нашите места организация и че има по другите места чети, а знаехме, че по нашите места няма чета, договорих се със споменатите двама другари да тръгнем за дома и да образуваме чета. Ние тръгнахме от Русе на 5 май 1901 г...

Презъ това време всичките български села бяха посетени. Само въ Издеглавье заради аскера - башибозука не влезе четата, но работници и въ това село имаше. Презъ зимата младежите вечерно време, било въ някоя голяма къща или въ черква, въ училище, се обучаваха въ стрелба - само въ прицелка: лежешкомъ, отъ колене, стоешкомъ, какъ да си подхвърли пушката и пр. Учехъ ги азъ и презъ пролетьта, денемъ въ гората и съ куршумъ - на нишанъ...

На 1 март 1903 г. дойде капитан Тома Давидов. Той дойде от Кичевско, от Белица, в с. Мраморец. Тасе и аз го посрещнахме горе в планината. Той водеше със себе си 18 души. Облечен беше в униформа. В четата му имаше момчета от Демирхисарско, от Битоля, от Костурско. Неговата чета я наричахме ревизионна чета. Тя послужи за насърдчение на селяните. Събрахме по-главните работници и селяни от селата Слатина, Хърбино, Мраморец, Сливово и Турия та пред всички Давидов държа реч. Агитацията беше: скоро да се въоръжаваме, защо въстанието скоро ще става, та затова съветваше селяните да си приготвят храна, да купуват и да си направят складове по горите, особено брашно да приготвят. Проповядваше масово въстание...” - Деян Димитров, Спомени

песен https://www.youtube.com/watch?v=w6MeGfVB2SY

http://www.strumski.com/books/Smile_Vojdanov_Borbata_v_Ohridsko.pdf

http://www.promacedonia.org/podporuchik/il_il/illustration_ilinden_year_9_issue_7.pdf

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јули 22, 2016, 01:04:02 pm

Стоян Мълчанков

“Тази есен като пътувах по долината на Места за Неврокоп в местността “Букова Лъка”, видях, че стърчи отстрани на шосето скромен кръст, който напомня на пътника за страшното злодеяние, което се извърши преди 6 години от долни и престъпни злодеи. Тук, на това място падна убит големия българин Стоян Мълчанков. Колко и какви тъжни спомени възкръснаха в умът ми, като се намерих при лобното място на тоя велик и заслужил син на своя народ. Твърде малко ми се видя стореното за него до сега. Трябваше много да си близък, за да видиш великата и благородна душа на Ст. Мълчанков. Историята тепърва ще определи неговото място в редицата герои-мъченици за народа ни.

Той бе роден през 1875 г. в с. Скребатно (Неврокопско), хубаво българско село в полите на Родопите. На четмо и писмо се учил в родното си село и впоследствие постъпва в солунската гимназия, гдето и завършва средното си образование. Тук бива посветен в революционната борба, като влиза в ученическия кръжок. Между другарите си, той се ползува с добро име и още от ученическата скамейка взима живо участие и се подготвя за бъдещата си дейност. След свършване на гимназията, връща се у дома и става учител в родния си край. Като учител Мълчанков развива обширна революционна дейност в Неврокопско, като подготвя и организира народа срещу вековния тиранин, срещу турското робство.

През 1903 г. взима живо и активно участие като се поставя на чело на голяма чета и действува в Пиринската област. В ред сражения срещу турския аскер, той се отличи със своята решителност и себеотрицание. Късно през есента, когато става невъзможно да се стои вече, той се връща в свободна България и ред години учителствува в Пазарджишко. Никога, обаче, не престава да мисли за родната земя, за брата роб. С перо и с оръжие бе решил да продължи борбата. Подир прословутия “хуриет”, връща се и става учител в Неврокоп. Начело застава на конституционните клубове и взима участие във всички просветни начинания. Мълчанков виждаше фалшът на турския хуриет, затова и не вярваше, че ще последва нещо добро за народа ни.

През 1909 г. Мълчанков бива отново заловен и хвърлен в турските зандани, заедно с мнозина други видни и интелигентни хора от околията. Мълчанков заедно с другарите, след страшни терзания и мъчения, бива хвърлен в солунския затвор Еди-Куле и осъден на смърт чрез обесване и после по застъпничеството на солунските консули, заменена с доживотен затвор и изпратен в Смирна, Матилин и Родос. Глава на голямо и многочленно семейство, той преживя в затвора тежки минути в грижа за децата си. През 1911 г. бива амнистиран, но с условие да напусне Турция, затова дохажда в България и става учител в Бялослатинско. Балканската война го свари в България. На чело на една голяма чета, той влиза в Неврокопско и в неравна борба, подготвя пътя на българските войски. Той първи влезе в Неврокопско.

След туй взима участие в Македоно-Одринското опълчение и изпълнява длъжността командир на нестроевата рота от 13-а Кукушка дружина от същото опълчение, която се формира на 3-и март 1913 г. Никога не падаше в униние, в отчаяние, но всякога намираше запас от енергия да продължи и работи за народа си. Твърд като гранит, силен като хала, той не отстъпваше от предначертания си план. Нищо не бе в сила да повали несъкрушимия му дух. Само пъкленни изверги от засада и чрез подлост, убиха една голяма, несъкрушима сила, убиха Ст. Мълчанков, който бе необходим за Родината си.

Връща се жив и здрав и се предава на обществена дейност, като в 18 и 19 обикновенно Народно събрание бива избран за народен представител от Неврокопско. Току що бе почнал да работи за културно-икономическо повдигане на своя край, на 22-и април 1920 г., по пътя от Неврокоп за Разлог, за да вземе участие в камарата, бива убит от родоотстъпници злодеи - от братски куршум. Така загина Ст. Мълчанков, който още от ранна възраст, с младенчески жар се предаде на революционната дейност със слово, реч и перо или с пушка на ръка в дебрите на Пирина.” - Л. Томов, “Илюстрация Илиндень”, февруарий, 1928 г.

http://www.strumski.com/books/Il_Ilinden_I_Godishnina.pdf

https://www.youtube.com/watch?v=i0Ap2-3FwKI

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јули 23, 2016, 05:51:20 pm

ГЕОРГИ ЧУРАНОВ - Смилевският ръководител

“Провидението бе отредило на миячкото селце Смилево, загнездило се всред усоите на Бигла-планина, да играе историческа рол в подготвяното въстание. Първият ръководител на Смилевската организация е Георги Павлев Чуранов, роден около 1860 г. Той си остана на поста до Илинденското въстание. През един период от десет бурни години, той неуморно работи за подготовка на Илинденското въстание и взимаше активно участие почти във всички срещи и конференции между първите хора на ВМРО, било в Битоля, било в други краища на революционния окръг. Той беше станал почти център на цялата революционна дейност в Демир-Хисарско, Крушовско, Кичевско и Ресенско, тъй като Смилево беше ключът за подготовката на въстанието и през Чуранова преминаваше цялата кореспонденция, оръжие и припаси. През време на въстанието, за горски началници на Гявато-колския район биват назначени: Георги Сугарев, Дякон Евстатий и Георги Чуранов, като за старши горски началник  остава Георги Сугарев.

Георги Чуранов е човек кротък и благ. И когато си най-много застрашен и ядосан, само една усмивка на Чуранова, само една негова блага дума са в положение да изменят всичко наопаки. Неговата вечна усмивка е запечатана на лицето му. Той, като горски началник, изпълни възложената му отговорна длъжност с чудно спокойствие и хладнокръвие. Един само подвиг най-добре охарактеризирва и открива неговата широка душа, окриляна от светлите лъчи на оная епоха - подвиг, който малцина могат да сторят.

На Илинден 1903 г., според обичая, турските войници се приготовляват за вечерна молитва. Малко преди това, обаче, въстаниците заедно със своя щаб напущат китната Бигла и тайно навлизат в Смилево. Когато аскерът започва вечерната молитва, въстаниците, под ръководството на щаба - Даме Груев и Анастас Лозанчев - и горските началници: Дякон Евстатий и Георги Чуранов, заемат центъра на селото, а Смилевските селски войводи с четите си, обхождайки селото, обхващат всички опасни места и уреждат засади, като в това време войводата Сугарев с Цапарските чети пази тила откъм Гявато. Всички въстаници очакват с нетърпение турските войници да излязат на открито пред българското училище (обърнато тогава на казарма) и почнат молитвата. При започването на последнята, залпов огън, като фурия, изненадва от всички страни аскера. Войниците, при настъпилата суматоха, се изпокриват кой къде намери. Една част от войската се вмъква в бакалския дюкян и хан на Чуранова, където заема позиция и почва да се отбранява, давайки подкрепа на останалите войници, прикрити в казармата. При това положение, щабът решил да се подпали другото масивно здание на Чуранова, което по това време служило за българско училище и в него е заседавал конгресът, та от него да се подпали Чурановият хан и бакалският дюкян, та по такъв начин войските да бъдат принудени да излязат на открито.

Щабът извиква Чуранова, описва му положението и го пита какво да прави. Последният се обръща със своята блага усмивка към четниците си и им дава нареждане да донесат 2-3 тенекии газ, като Борис Сарафов и поручик Димитър Стойков през град от куршуми подпалват заседателната зала на конгреса, откъдето огънят се пренася и подпалва околните здания. Когато Чуранов вижда, че горят неговите масивни къщи, запява: “Жив е той, жив е там на Балкана...” Тоя жест на висок революционен дух внесъл ентусиазъм за борба всред въстаниците и всички гледали Чуранова с възхищение за неговото голямо съзнание в предприетата борба, а той се провиква със своя мощен глас: “Горете, братя, палете къщите ми...,не ме жалете...Когато дойде свободата, по-хубави и по-нови ще си направя”. Така той и покойната му жена посрещат хладнокръвно пожара, който стихийно унищожил собствените им хубави къщи и то в момента, когато един от синовете им (първенецът) участвува в редовете на въстаниците, за да опита своята буйна стихия в прогон с вековния неприятел.

След голямото сражение и настъплението на грамадните Бахтияр-пашови пълчища, на 15 август 1903 г. въстаниците заедно със щаба и цялото население отстъпват, като все пак Георги Чуранов е един от първите между непадналите духом, който поддържа духа на въстаниците и населението и остава един от първите сподвижници на Даме Груева.

Едва две години бяха минали от епическата борба в Смилево, не бяха още ветровете разнесли пепелта на изгорелите и поругани къщи и дъждът не беше измил още съсирената кръв на падналите на поле брани, Георги Чуранов се върна на своя пост в родното си село. Това той направи веднага щом се даде амнистия, за да бъде всред унилите духом свои братя и да повдигне духа им.

Като ранен, бях останал на лечение в с. Големо Илино. Бях решил да отида в Смилево да догоня четата на Дякон Евстатий, обаче, към Боища съм бил съгледан от жандармата Вангел и проследен. Стигнах в Смилево с един куриер, влизайки направо в къщата на Чуранова. След малко се пукна зората и пред къщата се мернаха силуетите на жандармите. Бях решил вече да свърша със себе си, когато усетих мощната десница на бай Георги, който ми грабна оръжието и го метна встрани: “В моята къща си, аз отговарям за тебе с главата си. Ако падне моята глава и твоята ще падне” - ме смъмра той и, слизайки надолу по стълбата, ме изгледа така, че аз се засрамих на своите 20 крехки години. Със своето държание той отклони жандармите да правят обиск в къщата му и след двудневно престояване в Смилево напуснах къщата му...” - Стефан Аврамов, “Илюстрация Илиндень”, Октомврий, 1930 г.

http://www.dlib.mk/bitstream/handle/68275/365/RS-III-8-1929-1930.pdf?sequence=13&isAllowed=y

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јули 24, 2016, 07:40:03 pm

Димко Сарванов - Димче Могилче, войвода на ВМОРО

Качак Шевки и Димко Могилчето

Земя поробена, земя прочуена,
ногу против одат турци ем бугари,
битка ми се бият гърци ем бугари.
Еден от нас падне - сума гръкомани.
Турци сеир гледат, църно кафе пият,
църно кафе пият, вестници си чатат.
Време не помина, време не замина.
Време не помина царот да се свести.
Турци ужасени, турци уплакани
за качак Шевкия - царот македонски.
Айде Шевки ошел во село Могила,
айде там си нашел млада субашица.
Шевки е нарачал ручок да юготви,
руча Шевки руча, оно се засръкна,
тоге изговоре той качак Шевкия:
- Ой ти, субашице, млада субашице,
ногу ручок имаш, сладок ручок имаш,
дури от сладини язе се засръкнаф,
али е на арно, али е на лошо?
Тоге субашица она изговоре:
- Ой ти, качак Шевки - царот македонски,
колку е на арно, пойке е на лошо!
Айде па ми пойде кае Димковица,
айде тоге дума той кочак Шевкия:
- Каде Димко, море, млада Димковице?
- Димко си отиде горе во ливаге.
- Димко го отепаф, млада Димковице,
тебе ке те земам кадъна да бидеш!
- Димко не е юбит, Димко ми е живо,
Димко ке ти земит твоята кадъна.
Тоге се разпути тай качак Шевкия,
айде па удари млада Димковица,
она изтърчува на Димка кажува:
- Каде си бре, Димчо, мене ме удари
тай качак Шевкия, то'а мръсно куче!
Тоге отговаря Димко Могилчето:
- Ойди си назади, млада Димковице,
оти да не земам тебека да стрелям.
Шевки коньо явна, Битоля ке одит.
Пръвна пушка пукна Шевкия ми падна,
от кон ми под кон ми Шевкия ми падна,
коньот му избега, Димко си го фати.
Гледа Шевки гледа, от кай пушка пукна.
Кога гледа Шевки Димка Могилчето,
со комитски дре'и, куса малихера:
- Аман море, Димко, поляци сме биле,
молам ти се Димко живо ме йостави!
Димко му ги собул сивите потури,
Димко му соблече сърманлийот чепкен,
Димко му го зеде фесот пескуллия.
Димко си облече сивите потури,
Димко си облече сърменлийот чепкен,
Димко си го кладе фесот пескуллия,
па си Димко явна коньот на Шевкия:
- Гледай, Шевки, гледай, гледай, мръсно куче.
Дали ми прилега ага като тебе!
- По-арно ти личе тебека от мене.
Сакай, Димко, сакай, сакай що ке сакаш,
само молам, Димко, жив да м'йоставеш!
Нищо я ти нейкям, тебека те сакам,
абер да си пратеш право на султано,
оти лек се найде и за тебе Шевки,
вака е по-арно Шевкия за тебе!
Па му удри Димко ножот во сърцето.
Панчо Михайлов,”Български народни песни от Македония"

“Той се е родил през 1879 г. в с. Могила-Битолско. Като дете Димко е бил доста буен. Неговият по-голям брат е бил покръстен от Стоян Донски, който първи, начело на една малка дружина, е обикалял Битолско и е сеял семето на бунта. Няколко месеца преди Илинденското въстание, при една организационна обиколка на Сугаревата чета в с. Могила, е бил въвлечен в кипежа на революцията и самият Димко. През време на въстанието Могилчето действува заедно с Йон Кафеджията. В тая чета е бил и другият по-сетнешен легендарен полски войвода - Йон Пашата. Между тези именити синове на Битолско поле се е завързала една много тясна дружба. След въстанието Димко Могилчето става околийски полски войвода. Като такъв той показа чудеса от храброст и хладнокървие. Той води много сражения, паметно от които ще остане голямото сражение при с. Ивени - Мариовско. Той участвува при унищожението на прочутия турски деребей Шевкия...” - Илюстрация Илиндень, септемврий, 1930 г.

“След смъртта на Георги Сугарев се създадоха нови чети, тая на Димко Могилчето, на Йон-Паша и на Трайко Крало. Тези чети поеха работите в Битолско и в част от Мориховско. Те успяха да привлекат всички чифликчии на своя страна. И така, след като Димко Могилчето, Йон-паша и Трайко Крало успяха да привлекат на своя страна чифликчиите, остана само потераджията Шевкия...Един ден Шефкия отива в с. Могила, родното село на Могилчето. Той имаше тук чифлик. Шевкия повиква ортакчията си и го пита, дали е време за косене на ливадите. Ортакчията му отвръща, че е още рано. “Хайде, донеси ручек, пак после ще видим, дали ливадите са за косене.” Шевкия бе турчин янкеседжия, награждаван от султана с орден за храброст, голям колкото една чинийка. През това време в селото се намирал и Димко Могилчето заедно със своята чета от седем души. Селените, като се научават за намерението на Шефкия, отиват при Димка и му съобщават всичко. Димко ги запитва, за пътя по който ще минат турците, за да отидат в ливадите, защото два бяха пътищата, които водеха на там. Селените, също не знаели, кой път ще хванат. Тогава Димко заръчва да му донесат седем кожуси. Донасят кожусите и Димко с трима четници взима единия път, а Йон-паша с други двама хваща втория път. Шефкия заедно със своя кяя възсядат своите коне и поемат за към ливадите. В селото остават всички останали от тайфата на Шевкия, башибозук, правят чумбуш с дайрета и тамбури и се веселят. Шефкия попада въ капана...” - Алексо Стефанов,"Революционната дейност в Демирхисар (Битолско)

песен  https://www.youtube.com/watch?v=XISweRpHOnc

http://www.strumski.com/books/%D0%A1%D0%B1%D0%BE%D1%80%D0%BD%D0%B8%D0%BA%20%D0%9F%D0%B0%D0%BD%D1%87%D0%BE%20%D0%9C%D0%B8%D1%85%D0%B0%D0%B9%D0%BB%D0%BE%D0%B2.pdf

http://www.strumski.com/books/Alexo_Stefanov_Spomeni.pdf

http://www.dlib.mk/bitstream/handle/68275/365/RS-III-8-1929-1930.pdf?sequence=13&isAllowed=y

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јули 26, 2016, 06:56:25 pm

Христо (Ичко) Димитров - Паячкият лъв

“Апостол имаше отлични и школувани помощници, които приживе още го заместваха в обширния му район. Те продължиха делото му и дадоха клетва да отмъстят за подлото убийство на своя учител - революционер. Един от многото негови помощници и ученици е Ичко Димитров-Гюпчев. Той е роден в с. Баровица (Гумендженско). Планинският климат, суровият планински характер на землището на родното му село и главното занятие на баровци, което се състои в скотовъдство и дърводелство, създадоха в лицето на Ичко един удивително пъргав, физически здрав, хитър и свободолюбив младеж, който двадесетгодишен вече, през 1902 г. напуска легалния живот и се присъединява към четата на Иванчо Карасулията, на когото става пръв негов помощник. При тоя войвода Ичко се школува да бъде смел в срещите си с неприятеля, поради което скоро му бива поверена една десетка, а след убийството на Иванчо, той го замества и със своите физически качества и природния си ум се поставя в респект както спрямо четниците си, тъй и спрямо многобройните си неприятели.

Както войвода Ичко върви пред четата си на 20-30 крачки напред и й служи за преден патраул; той върви много бързо и въпреки двойния му багаж никога не се изморява. Той върви бързо и дочува малък шум от далечно разстояние, разпознавайки го от какво естество е той. При нощните и дневни походи обикновените трапища той не ги заобикаля, а ги прескача. Негови четници разказват, че той свободно е прескачал два впрегнати вола, поради което заслужено бил наричан “Паячки лъв”.
В сражението на 22 март 1905 г., в което Иванчо Карасулията бе убит, Ичко бе ранен и замина за България да се цери. През 1907 г., той заминава като титулярен гевгелийски войвода и при срещата си с Апостол Петков, като му изразил своята почит и уважение, заявил му, че ще се справи със всички гърчеещи се българи и куцовласи, които са оръдие на гръцката пропаганда и противници на Организацията. На 15 април същата година, когато Ичко с четата си почивал в една пещера в Паяк планина, поради предателство на овчари-куцовласи, бил обграден от многоброен аскер, с който завързал ожесточено сражение. Тук той бил ранен на две места - в лицето и в бута и с мъка успял да си пробие път. За да се цери от раните, той заминава за България, отдето през 1908 г. с добре въоръжена, но малобройна чета отново заминава за района си, в който върлуваха, явно покровителствувани от Хилми-пашовата полиция, андартски чети. В борбата с андартите Ичко прояви голям такт и съобразителност.

При хуриета Ичко заедно с другарите си слиза от гората, представя се на местния младотурски комитет в Гевгели, а в Солун той е неразделим другар на Апостол Петков. Тук, в Солун, Ичко се предава на мирен труд, отдето през 1910 г. избягва в България и отново става нелегален...През 1911 г. Ичко с малобройна чета заминава за района си заедно с Апостол Петков, който бе определен за окръжен войвода. Когато Ичко узнал за убийството на Апостола, напуснал Гевгелийско и се отзовал в Паяк планина, за да следи по-отблизо положението на Ениджевардарска околия, гдето по-отделно обикаляха Иван Пальоша в и около блатото и старият Въндо - в Корнишорската планина...

През пролетта на 1912 г. Ичко заминава с отлично екипирана тридесетчленна чета. Той заминава вече като окръжен войвода на Солунския революционен окръг, снабден с пълномощно и печат от Тодор Лазаров и с достатъчно експлозиви. Негови непосредствени помощници войводи в районите на окръга са: Михаил Радев-Странджата, Капитан Георги Тодоров, като военен инструктор, Христо Аргиров-Чауша и Митре Робков...След като минал Вардар и оставил експлозивите на сигурни места, Ичко се заел с организирането на селата по Гевгелийския Кожух, който е в съседство с Тиквешията. С това той е целил да осигури своя тил за бъдещите свои действия...

Към средата на м. февруарий 1913 г., Ичко Димитров, четниците му и всичката въоръжена селска милиция, бяха повикани да заминат за град Дойран и се зачислят в редовете на Македоно-Одринското опълчение. Заминаха повече от 400 души, годни да носят оръжие...При обявяването на междусъюзническата война Ичко Димитров начело на многобройна чета пръв нападна неприятеля при с. Мойн и пропъди сърбите и веднага след това се намери на Маядагските височини при едно положение на отстъпление на гръцките войски оттам и Гумендже. А при нашето отстъпление той последен се изтегли и мина на левия бряг на реката Вардар, като при Голак, вървейки след отстъпващите български войски, даде голямо сражение, в което изгуби преданите си и храбри другари Тома Дураков, Ичко Караджов и Тано Танчев.

През Световната война Ичко Димитров е в партизанските отряди, като с момчетата си разузнава и дава ценни сведения за разположението на неприятеля по Паяк планина. А когато през 1917 г. се подигна известният сръбски бунт в Нишко и се появиха из разни места в Моравско сръбски чети, които целеха да смущават тила на българските войски, които се биеха на южния фронт, Ичко Димитров бе изпратен в Моравско като началник на планински взвод и там остана до свършване на войната.

След войната, когато Организацията отново почна да се възобновява, той замина с чета в стария свой район, за да го преорганизира. На връщане, край с. Градец, той и другарите му попадат на сръбска засада и в завързалото се сражение той бива ранен в крака и, като вижда, че не може да продължи пътя с другарите си, казва им да го оставят, а сам той сутринта на 14 септемврий 1920 г., когато при него се приближили сръбски пандури, за да не падне жив в ръцете на новите поробители на Македония, се е самоубил.

След Апостол Петкова и Иванчо Карасулията, Ичко Димитров е най-крупната нелегална личност в Боймията. И приятели и неприятели в неговото лице виждаха един революционер, който изпълняваше своите строго обмислени и планомерни действия с удивителна бързина и решителност.”
Христо Шалдев, "Илюстрация Илиндень", Септемврий, 1930 г.

http://www.dlib.mk/handle/68275/365

http://www.dlib.mk/bitstream/handle/68275/365/RS-III-8-1929-1930.pdf?sequence=13&isAllowed=y

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јули 29, 2016, 06:16:18 pm

ИЛЮ ВОЙВОДА МАЛЕШЕВСКИ

“Войводата–герой през петдесет години, който от Кара Илия е станал Илю Малешевски; от Илю Малешевски – български легионер в Сърбия, после български революционер–хъш в Румъния и от там велик всебългарски Илю войвода, цар на Стара планина, на Рила и Родопи, на Пирин, Шар, че до Беласица, – тоя герой е бил вече преживял да види юначествата на българите в Бузлуджа и Милин камък, в Панагюрище и Клисура, на Шипка и на Сливница...Видел той Освободена България, бил на Сан Стефано, Султанът го е сам отличил като юнак–баща на най-юнаците българи...Да, тоя велик юнак на 90 годишна възраст е препратил в Македония геройските чети на Мутафова и Начева...
Нему слава и чест вовеки веков! И поклон на скромния му гроб в Кюстендил!”
"Сите българи заедно": Антон Страшимиров, “МАКЕДОНСКИ ВОЙВОДИ”

“През време на Кримската война Илия хайдутувал с дружина от 70 души из планинския възел между България, Тракия и Македония, като закрилник на българското население против турския гнет. Тук той пази края от разбойници, придружава търговци и кервани през опасните пътища и, при случай, наказва насилниците турци. Затова капитан Илия в очите на турците минава за разбойник и местните власти постоянно го дирят и искат да го уловят. Но населението го обича и го крие от потерите.

Турците в Дупница през 1854 г. се готвели да изколят заранта на Великден българското население. Като научил това, Илия изпратил да кажат на дупнишките власти, че цялата нощ той ще обикаля с дружината си около града и при пръв знак за клане ще нападне и ще избие всичко турско, а турските махали ще изравни със земята. Турците се изплашили и не предприели нищо, макар всичко да било приготвено за избиването на гражданите-българи...

В обнародваните турски документи за Рилския монастир узнаваме, че още с завладяването на България това българско светилище често било насилвано от разни турски властници, войници, стражари, чиновници, безделници, разбойници. Султаните напраздно издавали ферман след ферман в защита на монастира и зачитане на неговите стари привилегии, с които бил дарен от българските царе и от първите султани. Напраздно султаните заплашвали с най-строги наказания ония свои чиновници, които допускали да се вършат тия насилия над монастира, имотите и монасите му. Последният от той род документи е предписанието на великия везир Мустафа Найли паша от началото на Кримската война - 28 ноемврий 1853 г. до нишкия мютесариф Исмаил паша:
“От три години насам мюлтезимите не престават да притесняват и заплашват монасите на Рилския монастир и да им искат на сила и други данъци. Според както научаваме, монасите теглели много от такива незаконни действия и насилия. Поради това те стигнали до върха на немотията. Поминъкът им крайно се влошил и те станали петимни за къс хляб. Заради това министерството на финансиите заповядва на своите подведомствени чиновници да действуват добросъвестно, да не допускат по никой начин да се угнетяват и измъчват монасите и да избягват незаконни и противошериятски действия.”
Тъкмо тогава Ильо е в монастира и през време на Кримската война, бди над неговото спокойствие. Името на Ильо внушавало страх и трепет у турците и те не смеяли да нахлуват и разбойничат в монастира, както обикновено правели до тогава...” - Ив.Кепов, “Илюстрация Илиндень”, февруарий 1934 г.,стр.10,11,12

“Дневникът на К. Иречек в два огромни тома е книга, която по своята висока цена не е достъпна за широкия кръг четци, та намерихме за нужно да извадим и подредим ония сведения за Ильо войвода, които на времето си е отбелязал нашият именит историкограф. Наистина, те са съвсем къси, но при се това съставят важен материал за животоописанието на бележития наш хайдутин.

На 29 юлий 1880 г. Иречек среща дяда Иля в Рилския монастир, където в разговор му съобщил, че познавал добре Л. Каравелова. По лице дядо Ильо, казва Иречек, напомня Богорова. На другия ден по негова молба Иречек му писал прошение до княза за пенсия...

На 17 юний 1883 г. началникът на санитарното дяло в България генерал Грим (лекар), разказвал Иречеку че не е виждал човек с повече рани от Ильо войвода: ресепция на рамото, липса на две ребра...” - Ив.Кепов, “Илюстрация Илиндень”, март-април, 1934 г.,стр: 24 - 30

http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=497%3Adia&catid=29%3A2010-04-24-09-14-13&Itemid=61

http://www.dlib.mk/bitstream/handle/68275/365/RS-III-8-1933-1934.pdf?sequence=10&isAllowed=y

https://www.youtube.com/watch?v=w5KBX6e8FmQ

https://www.youtube.com/watch?v=EgrMCqVKRjU

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Ноември 14, 2016, 07:09:14 pm

"Възрожденските корени на моя род" - Проф.д-р Атанас Попов от Либяхово, Неврокопско, Пиринска Македония

“Зимбилевият род е с едни от най-старите корени в с. Либяхово. Благородството и будният дух на неговите създатели още преди 200-250 години са известни не само в селото, но и в цялата Неврокопска кааза. Названието му продължава да се носи от много фамилии и до наши дни. Само семейството на прадядо ми свещеник Стоян Атанасов Зимбилев получава фамилното име Попови след неговото жестоко убийство по време на молитва през 1912 година...

Винаги съм бил горд, че съм потомък на Зимбилевия род. Но радостта ми е помрачавана от онези, които посегнаха върху името и славата му. През годините на революционните борби за свободата на Македония едни от най- будните чеда на Зимбилевия род са били жестоко преследвани и измъчвани от поробителите на българския народ, други - разстреляни от предатели, създавали вражди и омраза между роднини и приятели и поставили началото на братоубийствата в нашето село. Българоубийците Яне Сандански, Тодор Паница и Иван Коемджиев посяват първи заразеното семе на „левия фанатизъм” в Либяхово. ”Осъдителното и престъпното в тяхната дейност - пише Хр. Силянов - започва, когато в споровете за принципи и за тактики се туря в действие и оръжието”. За съжаление, това оръжие е било насочено и срещу прадядо ми свещеник Стоян Атанасов Зимбилев, дядо ми - пунктовия войвода Атанас Попов, и вуйчо ми Борис Мангушев. Използват го последователи на комунистическите идеи. Самите те след това стават жертви на своето безумие. След установяването на комунистическата власт през 1944 г. някои от потомците на Зимбилевия род бяха жестоко пребивани, изселвани от родното село Либяхово, или изпращани по лагери, създавани за т.нар. „ врагове на народната власт”...

В израз на искрена признателност към моите прадеди и деди от Зимбилевия род, чиято кръв и плът нося, падам на колене и правя поклон пред тяхната памет. Светлите им народополезни дела и саможертвата, която са проявили в революционната борба за свободата на Македония ме зоват да разкрия историческата истина, свързана с тяхното безсмъртие. На родосъздателя Иван Зимбилев (Коджабашията) благодаря за това, че е изградил и запазил здравите темели на нашия род. На неговия син Георги Иванов Зимбилев заради това, че за първи път е запалил светилника на българското училище в цяла Източна Македония. На брат му Атанас Иванов Зимбилев, че е един от основателите на най- патриотичната българска организация ВМРО в Неврокопския край. На прадядо ми Стоян Атанасов Зимбилев за готовността му да се саможертва в революционната борба за единна и целокупна България, за неговата мъдрост като деец на българската православна църква. На дядо ми, неврокопския пунктов войвода Атанас Попов, на когото нося името, правя дълбок поклон за това, че е събрал, съхранил и обогатил добродетелите на неговите предшественици от Зимбилевия род, че още от младежките си години се отдава с чисти помисли и дела за свободата на Македония, че не е пожалил своите сили и организационни способности, за да възстанови опожареното от гръцките войски наше родно село Либяхово, на което продължаваме да се радваме, когато дойдем отново в неговите скути, за да ни прегърне и стопли с дъха на нашите прадеди и деди...

Коджабашията Иван Зимбилев
През годините на турското робство прапрадядо ми Иван Зимбилев е първият кмет (коджабашия) в Либяхово, който управлява селските работи цели пет десетилетия . Не само той, но и децата му са прочути като даровити, благородни и много почтени в отношенията си къв всички свои съселяни. Вратите на неговата голяма и просторна къща са били по всякое време отворени за всички от селото. Заради пословичното трудолюбие и таланта му да обединява своите съселяни Иван Зимбилев е избиран няколкократно за кмет на Либяхово. За неговата почтеност и народополезните му дела се е знаело в цялата Неврокопска кааза...

Георги Иванов Зимбилев
- изтъкнат възрожденски просветен деец и участник в църковно – националните борби на българския народ в Източна Македония
Като учител в родното си село Либяхово през 1851г. Георги Иванов Зимбилев прави опити за създаване на новобългарско училище. За първи път в Източна Македония той започва открита национална духовна борба за подмяна на гръцкия с родния български език, както в училищата, така също и в църквите. Никой друг през тези години в Неврокопско, Драмско и Серско е нямал смелостта да започне борба срещу силното гръцко влияние върху българското население. През 1852 Георги Иванов Зимбилев заминава в някои от драмските и серските села, където подготвя почвата за преодоляването на наслоеното от гръцкото духовенство въздействие върху образованието на българското население. Две години учителствува в будното село Просечен. През това време някои от другите драмски села продължават да настояват пред Георги Зимбилев да приеме поканата им да учителствува в тяхното село...

Още през 1868 година Георги Иванов Зибилев създава новобългарското училище и в с. Горно Броди, където заменя гръцкото преподаване в училището с българско, преди разрешаването на черковния въпрос. Това според Васил Кънчов, е станало по силното желание на всички първенци в селото, в което живеели българи-християни. Тяхната радост е била голяма, защото обучението на децата им има вече светски характер. За три години в това будно село либяховският учител е обучил 400 ученици...Георги Иванов Зимбилев е единственият възрожденски просветител в Източна Македония, който създава цяла школа от негови ученици -последователи, които продължават делото му за създаване на първите български училища в Драмско, Неврокопско, Серско и Мелнишко...

Атанас Иванов Зимбилев – деец на ВМОРО
Атанас Зимбилев се оформя като един от първите и най-уважавани революционери от село Либяхово, на когото централното ръководство на ВМОРО е доверило тайните, целта и задачите на революционната организация. Още преди и по време на Априлското въстание, заедно с брат си учителя Георги Иванов Зимбилев, Атанас Иванов Зимбилев участвува активно в освободителната борба на Македония. Едни от най-близките му съратници са синът му Стоян и Петко Илиев Гюров. Тримата приемали първите членове на организацията, които се заклевали понякога в олтара на църквата, в която е служил свещеникът Гюров. В навечерието на Илинденското въстание Атанас Зимбилев свързва сина си Стоян и Петко Илиев Гюров с Борис Сарафов. Революционната дейност на Атанас Иванов Зимбилев се откроява като особено активна в подготовката и навечерието на Илинденското въстание. Залавян е от турските власти и подлаган на нечовешки мъчения, които обаче не сломяват, а каляват революционния му дух...

Свещеник Стоян Атанасов Зимбилев
През 1884 година по искане на местното население Стоян Атанасов Зимбилев е ръкоположен за свещеник в Либяхово, където бързо спечелва голямата любов на местното население, заради неговата начетеност и голяма любов към местното население. Прадядо ми Атанас Зимбилев, баща на свещеника Стоян Зимбилев, му предава съхранените от него ръкописни преводи на брат му Георги Зимбилев от гръцки на български, които съдържат неделни, празнични и други евангелия, както и молитви за водосвет, кръщение и венчание, слова за празнични дни и други богослужения. Със своето вълнуващо слово и меден глас новият свещеник омайва населението на Либяхово, което поставя край на гръцкото влияние в църквата...

Цели 28 години, чак до неговото злодейско убийство, свещеник Стоян Атанасов Зимбилев се посвещава активно, както на духовна, така също и на революционна дейност. Известен е като една от най-светлите личности в историята на родното му село Либяхово. Като свещеник превръща църквата “Света Богородица” в духовен храм на всички околни села, в училище за стари и млади. Бил е с висока култура, пред която немеели и враговете му, които се плашели от напредничавите му идеи и мисли, от неговата начетеност. Завиждали са на авторитета му в цялия Неврокопски край. Славата му на благородник се носела извън пределите на родното му село. Бил е с несломим български дух, който предава на децата и внуците си...

Атанас Попов – пунктов войвода на ВМРО и кмет на с.Либяхово
Зимата на 1914 година е тежка за останалите без покрив семейства. Кметът Атанас Попов е непрекъснато при тях, за да им осигури необходимата храна и отопление за оцеляването им. През пролетта, преди да започне полската работа започва подготовката за възстановяването на селото, но като напълно ново, с модерни за времето къщи и широки улици...Ако не беше потомственото родолюбие на кмета Атанас Попов, закърмено от баща му Стоян Атанасов Зимбилев, Либяхово, което е родно място на толкова известни дейци на просветата, науката, културата и македонското революционно движение, наистина би изчезнало от картата на България. Тогава може би нямаше да се знае, че тук са родени един от ръководителите на Илинденското въстание Борис Сарафов и най - големият български артист Кръстьо Сарафов. Под ръководството на кмета започва денонощна работа за построяване на нови къщи и широки улици във всяка махала...

Една от най-важните задачи, която била поставена пред Атанас Попов като пунктов войвода е била охраната на селата в неговия район и границата от крадци, контрабандисти и разбойнически банди. Изпълнението на тази задача е обуславяла необходимостта от съвместната му дейност с граничното поделение в Либяхово. В това отношение той е създал истински образец на ползотворни взаимоотношения, както между него и офицерите, така също и между местното население и граничарите. В селата от района на дядо, където е бил пунктов войвода, създава местни чети от 20 до 30 млади патриоти, които се отличавали с висок морал, смелост и решителност да защитават светлите идеали на организацията. В помощ на четниците се присъединили и онези мъже, които имали оръжие и изразили готовност да спазват временните правила на организацията, чрез които тя се превръща като „държава в държавата”...

Ето какво пише в своите спомени вуйчо ми Иван Мангушев, четник на организацията на ВМРО в Либяхово, за виновниците, които поставиха началото на братоубийствата в Либяхово: „Кръвта пролята у Мангушеви на поп Стоян Атанасов Зимбилев, кръвта пролята пред портата на Бродеви на Атанас поп Стоянов, кръвта пролята до кръчмата на Атанас Чехлев на Борис Мангушев, побоят нанесен над Кръстьо Димитров Зимбилев при дерето на Госпойца, писанията на Сарафовите тополи, че Георги Димитров Зимбилев ще бъде убит, побоищата от санданистите по големите християнски празници на хорището на Поляната, на Чакалето и на Ширината заредиха атмосферата в селото с голяма омраза и мъст“. Това са една част от злодеянията на комунистите и оранжевите земеделци в Либяхово, за които те и потомците им след девети септември 1944 година не обелваха нито дума...
В нашето китно село Либяхово има толкова много родове, които са предавали от поколение на поколение най-хубавите черти на българина, свързани с неговото трудолюбие, ученолюбие и неувяхващата любов към родния край. Вярвам, че някои от сегашните потомци на тези родове ще ни зарадват с тяхно изследване, за да остане неувяхваща родовата ни памет.”

http://atanaspopov.org/upload/iblock/ca9/ca986e277e0e9d7c678814b37db2e75d.pdf

http://atanaspopov.org/

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јануари 09, 2017, 10:50:05 am

АСЕН АВРАМОВ от с.Скрижево, Драмско - общественик, деец на ВМРО и МПО, втори редактор на в. „Македонска трибуна"

"Български общественик, деец на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) и на Македонската патриотична организация (МПО) и втори редактор на в. „Македонска трибуна“. Години наред е близък сътрудник на Иван Михайлов в Рим.

Роден е на 10 март 1900 г. в гр. София, България, в семейството на видния учител от драмското село Скрижево Константин Аврамов – сподвижник на Дамян Груев, Гоце Делчев, Христо Матов и Иван Гарванов. Учи право в Софийския университет и оглавява студентското дружество „Вардар“. След завършването си започва частна адвокатска практика. Той е първи секретар на Македонския младежки съюз и се опитва да укрепи организацията в тежките времена след убийството на Александър Протогеров и разкола във ВМРО.

През септември 1929 г. е изпратен от Иван Михайлов в САЩ да заеме секретарската длъжност на ЦК на МПО, която е овакантена от Йордан Чкатров. За разлика от други дейци на МПО, като Лазар Киселинчев, които поддържат линията на неутралитет на МПО при разцепленията във ВМРО, Асен твърдо заема позицията на Михайлов. На 2 септември 1930 г. по време на Деветия конгрес на МПО в гр. Йънгстаун, щата Охайо, той успява да прокара резолюция, обвързваща МПО с михайловистката линия.

Асен е избран и за главен редактор на в. „Македонска трибуна“ през 1930 г., след като Борис Зографов си подава оставка. Той прави пропагандни обиколки из Щатите и учредява две нови местни организации на МПО – „Родина“ в гр. Гери, щата Индиана, на 14 декември 1930 г. и „Христо Матов“ в гр. Масилон, щата Охайо, на 2 юни 1931 г. През 1931 г. предава поста си на Любен Димитров, а през юни 1932 г. е принуден да се прибере в България поради неуредени емиграционни документи.

В България Асен работи като адвокат. След Деветнадесетомайския преврат в 1934 г. е арестуван заедно с много други дейци на ВМРО. Кандидатира се неуспешно за народен представител в гр. Неврокоп (днешен Гоце Делчев). В 1937 г. се включва в осъществяването на идеята на Христо Татарчев за международна анкета в окупирана Македония. Асен се свързва с Международната арбитражна лига в Лондон и получава нейното съгласие, както и обещание за финансиране от МПО, но през юли 1938 г. правителството на Георги Кьосеиванов издава забрана за неговото пътуване като реакция на тормоза над митрополит Андрей Велички в Северна Америка от страна на МПО.

През първата половина на 1939 г. Асен снабдява МПО с информация, свързана с развитието на македонските дела. В 1941 г. изпраща телеграма до колебаещата се каква позиция да заеме МПО, в която твърди, че единствената алтернатива е присъединяване на Македония към България. След Деветосептемврийския преврат от 1944 г. Асен емигрира в Италия, където работи с Иван Михайлов и участва на събранията на МПО през 1952, 1954 и 1964 г.

Асен Аврамов е бил предан на Иван Михайлов от студентските години до смъртта си на 26 март 1968 г. в Рим. На погребението му присъстват тогавашният председател на МПО Петър Ацев и представителят на МПО „Тодор Александров“ в Брюксел Георги Димов."
http://www.macedonian.org/Tribune/history.asp

http://bgemigration.org/store/archives/asen-avramov/asen-avramov.html


“Особено полезен бе в Неврокопско Асен Аврамов, фактически легален представител на Спомагателната организация в този край. Запознах се с него през 1923 г. До днес сме били неизменно в идейна връзка, а през дълги периоди и в непосредствена близост. Преди още да го срещна лично, той беше в средата на организи­раните и деятелни младежи всред нашата емиграция в България. Та­зи му дейност го поставя във връзка с редица обществени организации и групи, а му спечелва и множество приятелства, за което допринасят личните му качества. Бивал е делегат в редица конгреси на нашата емиграция в България; участвувал е в конгреси на Македонския сту­дентски съюз между двете големи войни, и прочее.

Случи му се няколко години под ред да живее и в Пиринския край, първо в Мелнишко, а сетне в Неврокопско. Там навсекъде оставил отлично впечатление всред народа, както между българи­те, така и между мохамеданите турци и помаци. Това великолепно се удостовери след сърбофилския преврат в България през 1934 г., когато диктаторската власт произведе „избори“. Следвало би в отделна брошура да се изрисуват мерките на тази власт срещу Аврамов, за да се осуети избирането му за народен представител в Неврокопска околия. Такава книжка, обаче, би могла да ни даде верна кар­тина само ако би била написана от перото на един Алеко Константинов, знаменитият автор на „Бай Ганьо“. След флагрантни насилия и фалшификации, авторите на споменатия преврат изкалъпиха свои депутати за Неврокопско. Но всички в околията разбраха, че истинският победител беше Аврамов. Полицията не един път го е раз­карвала из разни места на България като интерниран. Но той съумеваше да спечелва и там симпатиите на местни граждани за Македон­ската кауза. До самото надвечерие на Втората световна война Асен беше под полицейско око, тъй като отдавна Македонското движение в България — за угода на Белград — се намираше под забрана. А подир вой­ната емигрант в Средна Европа. През 1952 година посети нашата емиграция в Америка. Години преди това той беше секретар на МПО. Бивал е и ръководител на вестник „Македонска Трибуна“. По-късно — през 1959 и 1964 година — наново престоя в Америка с месеци, все като гост на тамошните организирани наши братя. С извършеното от Асена за нашата родина може да се гордеят не само родното му село и Серския край, но и всички наши легални организации и родолюбци. Той считаше за свое родно село Скрижево, в Драмско, откъдето е роден баща му, макар самият той да е видял Божия свет в Со­фия, през 1900 година. От най-крехка възраст се е почувствувал като българин от Македония. Бащата на Асена е познатият в миналото гимназиален учител Константин Аврамов, който е бил в приятелски връзки с големи­те наши борци — Груев, Делчев, Матов, Гарванов и други. От тех бащата е запазил ценни писма и документи. Част от тех Асен беше дал на нашите легални организации; и беха публикувани между двете световни войни. Всички, които са го срещнали, ще потвърдят, че той беше много приятен събеседник. От него повеваше нещо топло и приветливо. Хората оценяваха неговата скромност. Никога, през толкова години на обществена служба, не е проявил суетни стремежи; никога не е помислювал да прокарва нещо лично за сметка на общото, на народното. За хора, които изпълняват дълга си в максималните граници на техните възможности, основателно се казва, че наистина са изпълнили дълга си. Асен Аврамов бе от категорията на тези хора. Не помня случай той да е влезнал в противоречие или конфликт с основните изисквания на нашата народна борба: идейна твърдост, верност и дисциплина; ясен поглед и спокойно преценяване успе­хите или неуспехите на нашата народна борба. Ако би се намерил не­кой да каже, че Асен се е престарал, макар и с един градус, в нещо — то ще бъде само в обичта му към българската народност. С тези думи аз казах съвсем малко от многото, което може да се каже за скромния, но многозаслужил Асен Аврамов...

Известният Балкански комитет в Лондон, или негови членове, сa поискали през 1939 г. от Централния комитет на македонските политически организации в Индианаполис да бъде изпратено едно лице в Лондон, за да може с него да се разговаря върху македонския въпрос. В Индианаполис сметнали, че е по-подходяще с такива за­дача да се натовари некой от нашите хора в София. Отнесли се до Асeн Аврамов, когото от миналото познават като секретар на ор­ганизираната американска наша емиграция. След съвещание с някол­ко свои другари, Аврамов решил да замине за Лондон. Вярвало се, че правителството на Кьосеиванов би му дало паспорт за такова пътуване. Сам Аврамов разказва:
„Поисках от Дирекцията на полицията паспорт; даде ми се, без каквито и да е трудности. Веднага почнах да искам виза от Румъния, Унгария, Австрия, Франция и Англия. Всички легации, освен французката, ми дадоха визи. Французката ми отказа; бил съм в списъка на нежеланите лица за Франция. Взех визи от Германия и Белгия, за да мина през тия две държави. От Индианаполис ми пратиха веднага необходимата сума за пътуване. Взех си билет София-Букурещ с аероплан, а остана­лия път с влак. На аеродром Божурище беха се почти изпълнили всички гранични формалности, за да се кача вече на аероплана. В последния момент се яви един граничен чиновник и ми каза, че по личното нареждане на министър-председателя, което току-що се получило, не мога да пътувам. Единственият, който ме изпращаше, бе Д. Ци­лев. При това положение, веднага се върнах. Приятелите, които знаеха за моето пътуване, се изненадаха, като ме видеха. Изглежда, че това спиране веднага се е разчуло всред българ­ските и чуждестранните кореспонденти. Дойде при мене Любчо Крап­чев и ми каза, че сензация всред журналистите била забраната да напусна страната и начина, по който е дадено нареждането. С връщането ми, Дирекцията на полицията веднага постави три­ма политически детективи да вървят по стъпките ми от ранна сутрин до късна вечер; те ме причакваха пред дома ми сутрин, следеха ме навсекъде — по съдебни зали, учреждения, кафенета, пред кантората ми, на театър и пр; и вечер, колкото и късно да се прибирах, ме следваха до пътната врата на дома ми. Приятелите решихме да поискаме обяснения лично от мини­стър-председателя Георги Кьосеиванов. Пратихме X. У. при него, понеже те се познаваха от Белград. Кьосеиванов го прие и му ка­за: „Спирането на Аврамов е по искането на югославската легация. Тя даде нота, в която казваше, че пътуването му е в връзка с ма­кедонския въпрос и за повдигане на тоя въпрос вън от България; затова искаше на всека цена да не му се позволява на напуска страна­та“. В нотата се казвало още, че подобно пътуване е в противоре­чие на възприетата политика на сближение между двете страни. По-сетне разбрахме, че французката легация, с отказа, веднага е уведомила югославската, че аз съм търсил виза, че имам пас­порт и че ще напускам България. Казаха ни, че некой от протоге­ровистите работил в французкото консулство и той бил уведо­мил. Около три месеци ме следеха тия три детективи.“

Кой може да оправдае постъпката на властта, защото тя била ис­кана от югославската легация? Никой не е знаел с каква цел пътува за чужбина Аврамов. Но и да се е знаело, на какво основание българ­ската държава ще требва като покорен слуга да слуша заповедите на Белград, даже и като се касае за пътуване вън от България на нейн гражданин? Обясненията, които са били дадени, абсолютно не оправдават никого. Те само потвърждават, че отговорните среди в Бъл­гария по това време са прокарвали една антибългарска политика, съпро­водена с недопустими унижения...“ -  Иван Михайлов, Спомени IV, стр. 394 - 396, 931 - 933
http://strumski.com/biblioteka/?id=784

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јануари 14, 2017, 03:50:32 pm

Великият македонски събор

“На 12 февруарий 1933 г. в гр. Горна Джумая се събра Великият македонски събор. Това име заслужено му бе дадено, тъй като той е единствен по рода си в цялата история на Македонското освободително движение до този момент. На Събора присътствуваха близо двадесет хиляди души посетители от цялата македонска емиграция в България, както и от Пиринска Македония. Със свои делегати бяха представени всички македонски братства, всички дружества “Илинден” на бившите македонски революционери, македонските женски дружби, македонските младежки дружества, управителните тела на Македонския студентски съюз, на Македонския научен институт, Македонската парламентарна група в целия си състав. Получена бе и телеграма от американската емиграция, организирана в МПО. По този начин действително цялото Македонско освободително движение бе представено на Събора, пред който бе прочетено и специално послание от Централния комитет на ВМРО, за да се подчертае единодушното мнение и воля на всички съществуващи родолюбиви македонски организации в света. Председателят на Националния комитет на емиграцията Георги Кондов откри Събора със съдържателна реч. Избра се Бюро на събора в състав: председател: инженер Хрис­то Станишев; подпредседатели: запасният генерал Симеон Добревски, д-р Владимир Руменов и Александър Димчев, председател на Петричката окръжна постоянна комисия; секретари: Павел Дими­тров, подпредседател на Старозагорския окръжен съд; г-жа Сла­вова, председателка на Женската дружба във Варна; Иван Димитров, председател на братството в Пловдив и д-р Владимир Бъчваров от Горна-Джумая.


След това председателят на Събора, г-н инженер Станишев, произнесе следното слово:
„Братя и сестри,
На днешния събор виждам, че участвува единната мисъл и воля на Македония. Тук е нейната безгранична любов към оте­чеството, тук е нейният български дух, тук е душата на Македо­ния. Тук е тая душа, която нашите поробители искат да изтръгнат от нашите гърди, за да ни обезличат като народност, за да унищожат нашето духовно единство с братята ни в Добруджа, Мизия и Тракия. Но тая душа живее, тоя български дух на Македония е несъкрушим. Той ще победи...”


От страна на ЦК на ВМРО бе отправено приветствие, което бе прочетено от Йордан Чкатров:
„Уважаеми Господин Председателю, драги братя,
От името на ВМРО сърдечно приветствуваме Великия събор...Ние не се борим само с нашите поробители. Много са факто­рите, които от страна се мъчат да смутят победоносния ход на нашето движение. На първо място стои комунизмът. Неговите пре­стъпни попълзновения да разрушава нашето надкласово народно де­ло и да направи от народа ни свой инструмент са постоянни. На­бегите на комунизма, неговите коварни развращаващи средства за постижение на тази му задача не отстъпват на похватите на сърби и гърци. Срещу тази напаст требва да бъдем готови да се борим и занапред със слово, перо, със събрания и на улицата — навсякъде. Можем да бъдем сигурни, че победата на този фронт ще бъде наша. След многогодишни усилия комунистите едва са успели да увлекат против Македония, против собственото си отечество, само отделни слаби и продажни единици, част от които същевре­менно са на служба и на сръбската полиция. С дълбоко възмущение ние се спираме върху страницата, в която през годините на най-голямото македонско напрежение за самозапазване се записаха толкова факти на вражество и злорадство, на спънки и подли удари от страна на известни български обществе­ници против македонското освободително дело, за срам пред историята на нашия народ и пред света. ВМРО требваше да създава отбранителен фронт и спрямо идещите от София удари. Докато в масата на свободните българи същест­вува една жива братска обич към Македония и нейната кауза, в същото време от страна на българските общественици и на официална България се създават само пречки за успеха на македонско­то дело. Всички наченки на разрушителни тенденции, всички прояв­ления на изхвърлени от нашите редове лица са намерили насърдчение и подкрепа в София. Партизанските сметки, които се правят там по отношение на Македонското движение, представляват вече не по-малка опасност за Македония, отколкото тъмниците на Бел­град и Атина. Почти никой от управляващите в София не схваща, че тази игра с нашето дело може да се окаже по-опасна за духовното развитие на българското племе, отколкото телените мрежи по гра­ниците; никой там не вижда, че сърбите със своите козни в София могат да постигнат тъкмо туй, което напразно се мъчат да постигнат чрез своя режим в Македония...Има и сериозни опити за спечелване на терен в София за едно сърбоманство, на което като трън в очите се явяват ма­кедонските организации. В резултат на тази странна действителност паднаха най-видни представители на македонското легално дви­жение. За тези жертви плаче цяла Македония...От името на поробеното македонско население ние призоваваме всички наши братя емигранти и всички родолюбиви българи да бъдат нащрек. Сърбоманството не успя в Македония, а сега се мъчи да хване корен в София. Ние, обаче, имаме дълг да се борим и там против него...“


Се явиха д-р Асен Татарчев от Ресен и съпру­гата му Марта, които наскоро беха избегали от Югославия заедно с децата си. Д-р Татарчев произнесе следното приветствие:
“Драги братя,
Идвайки от нашето поробено отечество, моята жена и аз сме щастливи да приветствуваме братски Великия събор на македонска­та емиграция в България. За нас е особена радост да бъдем в средата на прогонените наши братя в България, които работят с толкова ентусиазъм и с такава вяра за освобождението на Македония. Вам е известно, че моята жена и аз, напускайки по принуда пределите на нашата прекрасна Родина, отидохме в Женева да подадем от името на македонското население една петиция пред Об­ществото на народите и да изпълним един човешки и отечествен дълг. Аз съм щастлив да заявя пред вас, Великия събор на ма­кедонската емиграция в България, че робството в Македония не е успяло да съкруши борческия дух на нашия поробен народ. Не само това. В Македония никога не е била по-силна вярата в близкото ни освобождение, отколкото днес. Аз съм щастлив също така да заявя, че ние, живеещите в границите на кървавото сръбско кралство, сме единни в борбата ни за свобода и политическа самостоятелност с другите поробени народи, които не могат да останат равнодушни към жестокостите на Белград. Напразно Белград уверява света, че в Югославия живее единен югославски народ. Всички народи в Югославия имат гордото съзнание за своята история, за своето културно и морално надмощие над сърбите и за своето право да бъдат господа­ри в собствената си земя. Наш дълг е, драги братя, да продължим борбата със същото постоянство, с което са я водили нашите предшественици...“


Г-жа Марта Татарчева:
“Швейцарка по рождение, моята съдба ме свърза с македонски българин. Седем години живях в Ресен и там, както и при дру­гите си обиколки в Македония, се убедих, че там живеят бъл­гари. Това могат да отричат само хора, които не желаят да видят истината. Моят мъж и аз отидохме в Женева, за да защитим Маке­дония. Аз защищавах нея, защото имах пълното убеждение, че защищавам правдата. Вашето дело, госпожи и господа, е право. То ще победи, въпре­ки жертвите и страданията. Моят мъж лежа 4 години в затвора, но аз, като майка на две деца, заявявам с гордост, че съм гото­ва винаги да възпитавам своите деца в любов към Македония и към нейната борба за освобождение...”


Председательт даде думата на г-н Марко Дошен, кой­то прочете отправеното до Събора поздравление от председателя на Върховното старейшинство на „Хърватски Домобран“, г-н д-р Анте Павелич:
“Драги братя,
Върховното старейшинство на „Хърватски Домобран“ поздравлява днешния Събор, на който са се събрали представителите на родолюбивите македонски организации, за да манифестират още един път в тези критически часове силата и единството между всички македонски организации в борбата за самостоятелност на Македония и да вземат важни решения с оглед на бъдещата ра­бота и борба. Ние искаме да подчертаем, че общият ни неприятел е осъден от безпристрастното обществено мнение, което се отвращава от грубите и безчовечни постъпки на Белград...
С братски поздрав:
Председател: Анте Павелич; Секретар: Милкович”


Г-н Марко Дошен от своя страна отправи съдържателно при­ветствие:
“Мили братя и сестри,
Българите и хърватите в миналото имаха свои държави, свои исторически имена. Те оставиха на Балканския полуостров следи от своя юнашки дух и от своята национална култура. Като погледнем на нашето минало, ще забележим, че сме били много един до друг, че много добре се познаваме; в миналото сме били не само добри съседи, но и добри съюзници. С пълно право се надяваме, че нашият съюз в бъдещето ще бъде още по­ здрав и по-силен...”

За Горна-Джумая този ден бе и ще остане като незабравим, а за Македонското движение като твърде важен момент, в който всена­родно се подчертаха исканията на Македония.” - Иван Михайлов, Спомени IV стр.305, 306, 449 - 457, 869 - 872

http://www.strumski.com/books/I_Mihajlov_Spomeni_IV.pdf

http://www.promacedonia.org/podporuchik/il_il/illustration_ilinden_year_5_issue_4.pdf

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јануари 19, 2017, 06:53:31 pm

Васил Василев (1897- септември,1944) от Емборе, Македония - секретар на Националния комитет на Македонските братства

“Един мрачен съюз между Белрад и Атина е на поход за унищожението на всичко българско в Македония и не само там. Ние стоим, опърлени от пламъците на изгорените ни къщи, пред хиляди гробове на знайни и незнайни наши братя; училищата ни са затворени, нашите църкви - също. Нещастието е пълно. Но...борбата продължава, защото и след всички изпитания, Македония запази своя огън за живот. Изпитанията закалиха само нейната воля, възвисиха нейния дух, утвърдиха нейната мъдрост...” - В. Ив. Василев, в."МИСЪЛЪ", 1931 г.
http://www.sportnabiblioteka.bg/images/download/misal/2_37.pdf

“Баща ми Васил Иванов Василев е роден в с. Емборе, на юг от Солун, завършил е стопански науки. Преселва се в България, където става директор на районния кооперативен съюз за Варна и Варненска област. Викат го да оглави кооперативния съюз за цяла България, но след военния преврат през 1934 г. го шкартират както още хиляди българи и не му разрешават да работи в София. Той е един от основателите на младежкото движение на ВМРО преди 1944 г. и е бил депутат в 23-ото Народно събрание. Негови приятели са ми разказвали, че е бил един от най-добрите оратори. Взимал е винаги отношение по македонския въпрос, където е имал твърди позиции.
Именно това му изяжда главата. След 9 септември животът ми, както и на цялото ми семейство, се превръща в пълен ад заради другарите комунисти. На 29 септември 1944 г. от Варна е закаран в Дом на Слепците в София по заповед на вътрешния министър Антон Югов Подложен на разпит от комендант Лев Главинчев. Когато го вижда, Главинчев го пита: „Ти още ли си с тази глава?!” На което е получил точния отговор от страна на баща ми: „Аз нямам основание да я сменям, защото никога не съм я продавал”. Предателят Главничев почервенял от яд, тъй като след 9 септември продава душата си на БКП и на руските господари, за да живее с чужди пари и да работи за чужди интереси. Нахвърлил се на баща ми и го заудрял с всичка сила...

Успяха да го унищожат. Завели са го в централното управление на милицията, днешната полиция, където е имало локално парно. Точно там са го изгорили жив. Преди това се размина само с един куршум, докато си вървял, но благодарение на д-р Станишев успя да запази ръката си. Вторият опит за убийство нямаше как да не е успешен. Майка ми веднага замина за София и обикаляше т.нар. Бермудски триъгълник – „Славянска беседа”, Дом на слепците и Централния софийски затвор, за да разбере какво се е случило с баща ми. От него нямаше ни вест, ни кост. След това тя се разболя много бързо, гаснеше ден след ден и почина в дълбока психическа депресия.

Тогава в стотиците убийства на македонските българи участваха и Тодор Живков, и Мирчо Спасов, както и вътрешният министър по онова време Антон Югов. Най-жесток от всички е бил Главинчев, досущ като един македонски граф Дракула. Докато останалите само са давали нареждания, Лев собственоръчно е убивал хора. Ако след мъченията, които могат да се сравнят с тези на средновековната инквизиция, някой случайно е оцелял, Главинчев е ходил с пистолета и подобно на Катинската гора е гърмял в главите на агонизиращите. Той всъщност е бил сръбски агент и неговата задача е била да избие всички, родени в Македония с българско самосъзнание...”- Борислав Василев
http://frognews.bg/news_39146/Jurnalistat_Borislav_Vasilev_Lev_Glavinchev_e_makedonskiiat_graf_Drakula/


“Измежду македонската интелигенция в България най-познат на широките емигрантски слоеве и жителите в Петричкия окръг бе и друго чедо на Емборе - Васил Василев. Със стотици лица бе завързал лично познанство при грижите му за масови народни нужди. Много пъти е очаквал по гарите идващи от Гърция бежанци, на които е отправил първите братски думи в свободна България. И е полагал първите грижи за техното подслоняване. Много пъти е говорил пред селяни във връзка с инициативата за техното стопанско възмогване. Много другарски срещи и многолюдни събрания е устройвал всекъде из България където живеят македонски българи...

Дълго време той бе измежду ръководителите на македонското младежко движение всред емиграцията. По-късно бе организатор на целата емиграция и влизаше в нейното ръководство. Василев имаше дарба за строителство и организиране. Не случайно е създал организации по села и градове, организатор е на синдикати за напояване, за строене на хижи из Пирина и вдъхновител на кооперации и пр. Първото мла­дежко дружество в България е основано във Варна преди повече от тридесет години; негов двигател е Василев. Когато бе поканен за организатор на емиграцията, той остави доходната си частна работа и апостолски се отдаде на нашето народно дело. Целата му младост протече в агитации, в организиране, в движение. Когато врагът поиска да спъва народното ни дело, първо върху Васил Василев посегна всред емиграцията. Очевидно и врагът го бе преценил спо­ред стойността му в македонското движение. По чудо той остана жив, въ­преки получените неколко рани. И продължи работата с още по-голема твърдост в редовете на движението. Той бе един измежду най-популярните македонски оратори. Беше отличен другар, лоялен, търпелив, духовит...

Чрез големата работа извършена от него за каузата на поробените бъл­гари, чрез посегателството върху живота му и чудното му спасение, чрез от­вличането му безследно от народния враг подир 9 септемврий 1944 г. — Ва­сил Василев се врежда между нашите големи герои и мъченици. С достойн­ство може да бъде посочван като назидателен пример за всички, които ис­кат честно да служат на Македония и своята народност...” - Иван Михайлов, Спомени IV стр. 135, 794 - 796
http://www.strumski.com/books/I_Mihajlov_Spomeni_IV.pdf

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јануари 20, 2017, 03:09:53 pm

Димитър Михайлов от Битоля - председател на Македонския национален комитет

“До Негово Величество Фердинанд І Цар на Българите"
Ваше Величество,
С паданието в български ръце на градовете Битоля и Охрид - сърдцето и умът на Македония и на дългите революционни борби, сметайки че освобождението на голема част от многоизмъчената ни родина, изтръгната вече от ноктите на грозната сръбска тирания, почти е завършено и македонския роб в тая страна след дълги теглила и без брой жертви - озарен от лъчите на свободата; преизпълнени също с радост и тържествуващи за скъсванието на чудовищния и крайно несправедлив Букурещки договор, по силата на който България бе ограбена от своите съседи, ние, македонските емигранти в столицата считаме за свой свещен дълг да поздравим Вас, Върховния Вожд на славната ни армия и главния виновник за свободата на нашата родина и да поднесем по тоя случай смиренно пред Ваше Величество нашата искрена благодарност и гореща признателност...

Ваше Величество,
Македонското дело прекара в своето развитие големи перипетии, срещна непреодoлими спънки и се изпитаха не малко горчевини. Но въпреки всички трудности Вие, Ваше Величество, съзнавайки и прогласявайки, че Свободна България има не само права, но и дълг към поробена Македония, с своята мъдрост и непоколебимо постоянство, подкрепени от единодушието на българския народ и чрез храбростта на крилатото и славно българско войнство, съумехте да изкарате благополучно до край грандиозната сграда на Освободителното дело в по-големата й част, поради което ще имате вечната признателност на поколенията, които ще ви величаят и преданността на многострадалното македонско население, което ще Ви обича и почита като велик, мъдър и предвидлив Цар-Освободител. Живейте, Царю честити, за слава и величие на скъпото обединено Отечество!
За признателните македонски братства: Битолско, Велешко, Воденско, Горнобродско, Дебърско, Демир-Хисарско, Енидже-Вардарско, Костурско, Кочанско, Кратовско, Крушовско, Кукушко, Кумановско, Леринско, Малешевско, Охридско, Паланско, Прилепско, Ресенско, Скопско, Солунско, Серско-драмско, Тиквешко, Тетовско и Щипско.
Председател на Битолското братство - Д. Михайлов.
25 ноември 1915
София”
http://strumski.com/biblioteka/?id=995

http://www.strumski.com/books/Mk_Bratsva_Do_Negovo_Velichestvo.pdf


“На 16 май 1932 г. в София бе убит председателът на Македонския национален комитет Димитър Михай­лов. Не беше минало много време откакто той беше застанал начело на емиграцията. Но още в първите седмици се бе почувствувала не­говата организаторска способност, както и твърдата му воля. Всички, които от миналото го познаваха, изтъкваха големите му духовни и интелектуални качества. Не си спомням дали бе изминал един месец и враговете на Македония го погубиха. Още тогава изказах пред приятели подозре­ние, че е бил убит главно защото ръководителите на злосторниците са се побояли от акцията му, която би довела, може би, до техната капитулация.
Д. Михайлов е роден на 13 окт. 1873 г. Основно и гимназиално образование е получил в Битоля. Следвал е в Софийския университет. След това е учил в Мюнхен. Бивал е училищен инспектор (на бъл­гарските училища, естествено) в Македония. Димитър Михайлов имаше солидно класическо образование. Познат беше като отличен педагог; дълги години е бил учител в софийската Семинария, където мнозина от издигнатите български духовници са били негови ученици. След Първата световна война е работил неколко години в Българската Екзархия в Цариград. Изборът на Д. Михайлов на чело на емиграцията в България беше щастливо събитие. Той можеше да допринесе твърде много за македонската кауза. Това бе известно и на протогеровистите; не е из­ключено поради това именно също да са побързали да стрелят върху него.

Битоля, родният град на Димитър Михайлов, с гордост може да посочва неговото име в редицата на най-заслужилите на българщината битолчани. От младини още Михайлов е бил участник в македонското народно дело. И чрез заслугите си, и чрез върховната си жертва, презаслужено записа името си в историята на нашия народ...

Погребението на Д. Михайлов е извършено на 19 май. Траурната манифестация била огромна, с неколко стотин венци от различни организации и отделни лица... Председателът Шанев от името на македонската емиграция в Америка изпрати телеграма до Националния комитет: „Сърдечни съболезнования за големата загуба. Смъртта на председателя Михай­лов да стегне македонските редици около Националния комитет за тържеството на нашия идеал. Това ще бъде най-заслуженото нака­зание за долните убийци — чужди оръдия. Положете венец от наше име върху тленните останки на скъпия покойник.” - Иван Михайлов, Спомени IV стр. 797 - 799
http://www.strumski.com/books/I_Mihajlov_Spomeni_IV.pdf

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јануари 21, 2017, 06:59:58 pm

Симеон Евтимов от Емборе, Македония - “Външния министър на ВМРО“

“Че животът е една корава борба — това бе дълбоко запечатано в съз­нанието на Евтимов. Крайната сиромашия, която бе познавал в детинство, още повече го бе подготвила за това съзнание. И той бе винаги добре въоръжен за тая борба — приемаше я не като гладиатор, комуто тя е наложена, а като борец, за когото тя е самата му мисия. Затова във всяка негова работа има­ше лъх на въодушевление. Между нашата интелигенция той бе с качествата на призван борец. Велико дело са извършили ония патриоти в Емборе, начело с непокла­тимия родолюбец и просветител Иван Василев, които не са оставили мал­кия Симо да изтлее със всичките си способности в село, а се погрижили да бъде подпомогнат за учение в Солунската българска търговска гимназия. Там той е между първите ученици. Поради Балканската война учението си завършва в България. А още като юноша сърдцето му бие в съзвучие с трепетите на нашата нация. Твърде млад, още непълнолетен, се явява като доброволец във войната. След Първата световна война остава за известно време в София, където е чиновник в една френска книжарница. Там успева да овладее френски език, добре запознат още в Солунската гимназия. Но не се поглъща в частните си работи, а посвещава голем дел от времето и старанията си в полза на освободителната кауза. Поддържа връзки с най-активни хора от Македон­ското движение, които още тогава по-точно са могли да схванат, че той може да бъде неоценимо полезен за Македония.

Подир смъртта на Тодор Александров на Евтимов се предлага да за­мине за Женева и основе вестник. Замина и създаде вестник „Ла Маседоан“, от който беха възхитени в скоро време всички приятели на македонската кау­за в чужбина. Той направи от него авторитетна трибуна за осведомляване на политическия свет по Македонския въпрос и остро оръжие против вражес­ките заблуждения във връзка с нашето отечество. Евтимов, обаче, не сметна, че неговата работа в чужбина се изчерпва само в колоните на вестника. От ре­дакцията той създаде политическа канцелария по Македонското движение. За­върза връзки в много посоки. С писма и изложения възразяваше на много ав­тори, вестникари и общественици, които изпадаха в грешки относно нашата ка­уза; дава обилни осветления на безброй отправени му от разни страни запитва­ния. Оказва се, че тая дейност е по-внушителна от самата работа във вестника. С всеки ден връзките му с чуждия журналистически свят растеха. Негови статии се явяваха понекога и в чужди издания. На чужди езици публикува и не­кои брошури, които са образцов принос в политическата литература относно Македония. След неколкогодишна работа в чужбина, той пое редакторството на орга­на на македонската емиграция в България. Никой в нашите среди не се съмня­ваше, че той е най-способния журналист между македонските българи. Но има­ше всички данни да се наложи в недалечно време и като най-добрия български журналист изобщо. Макар и с ограничена рамка — да пише предимно, даже изключително, по македонската кауза — вестник „Македония“, попаднал от месец-два в ръцете на Евтимов, обърна вниманието на българското културно общество, на политически мислящите хора в България. Стари опитни журналисти бързаха да се запознаят с редактора му и изказваха възторга си пред негови приятели. Всред емиграцията се появяваше некаква нова вълна. Нейният орган започна да я води идейно и да я въодушевлява, както никога до­ тогава. Евтимов бе прекрасен полемист. Задоволяваше читателя с хубавия стил на статиите си, със сериозните си мисли, с дълбочината и силата на аргу­ментацията си, с широта на погледа. Смел общественик, убеден патриот, просветен борец се чувствуваше в написаните от него редове.

Но той бе и голем оратор — със същата логика, същия борчески темперамент, както и с творчески отпечатък в излагането. Който е чел как Ев­тимов пише или го е слушал да говори, веднага ще разбере, че има работа с човек отлично запознат с Македонското движение, предан, убеден и обречен на Македония. Симо бе прям, казваше истината направо в очите на всекиго. Имаше за­бележителна енергия. Извънредното му трудолюбие бе подсилвано от крайна добросъвестност. — „В частната фирма си длъжен да работиш осем часа дневно. А колко требва да работиш за Македония . . . .“ — говореше пред съ­трудниците си. И не можеше спокойно да спи, ако не е работил поне дванадесет, често до петнадесет часа в денонощието. Той бе измежду ония македон­ски дейци, които почиват само през краткия сън. Блескавите способности на Евтимов имаха и една още по-светла рамка — това бе неговият издържан възвишен характер. Към другарите си може­ше да бъде само верен, към каузата — неизменно предан, към себе си — строг, критичен, логичен в мисъл и дело. Бе точен, скромен и услужлив. Във всяко общество, но особено в идейно и борческо общество, хората имат често повече значение чрез характера си, нежели чрез дарбите си. Ев­тимов бе с безукорен характер. Готов бе на всекакви рискове и жертви за Македония. Той загина още твърде млад. В гроба занесе огромен неизползуван капитал от дарования, енергия, борчество. „Смъртта на Евтимов е една наци­онална катастрофа“ — ни бе казал един бележит български общесгвеник и писател, който отблизо бе следил издаваните от Евтимова вестници и който е неоспорван авторитет при преценка на способности. Той не преувеличаваше, като се вземе пред вид колко много извърши Симо в пет-шест години, на­чални за неговата обществена и народна служба, и какво би могъл да извърши, ако бе поработил още двадесет-тридесет години. Истинско Божие благоволение е малък народ като нашия да бъде даруван със синове като Евтимов. След 1918 г. най-големата загуба за легалната наша борба бе той, както за нелегалната бе Тодор Александров.“- в. „Македонска Трибуна“, 11 март 1948 г.,Индианаполис, Индиана, Иван Михайлов


“Погребението на С. Евтимов може да се нарече грандиозно. Опе­лото се извърши в черквата „Света София“. Молитвата бе прочетена от Епископ Борис, в съслужение с всички македонски свещеници. Говори председательт на Националния комитет Георги Кондов. След опелото се образува внушителна процесия, толкова многолюдна и продължителна, че не можа да се види началото и нейният край. В знак на траур всички магазини, където минаваше процесията, и околните, беха затворени. Пред Външното министерство множеството направи внушителна демонстрация. Хиляди гърла проклеха белградските оръдия, спрямо които българската власт се държеше съвсем пасивно. Повече от триста венци беха носени от македонски девойки и младежи, а поднесени от софийските братства и делегации на про­винциалните. След венците вървеше музиката на Македонската мла­дежка организация. Отстрани на ковчега се развеваха знамената на братствата и мла­дежките организации. Музиките тръбеха марша на македонските ре­волюционери. Тридесет хиляди души стъпваха бодро в процесията, с непреклонна воля за борба. Едно море от народ покриваше и тротоарите на софийските улици. Пред сградата на Националния комитет прочувствено гово­риха Кирил Христов, председател на Илинденската организация и Печо Господинов от името на добружанската емиграция.

В 12 часа без пет минути, в същото време, когато Симеон бе пронизан от оръдията на Белград, процесията спре на площад „Александър I“, където падна незаменимата жертва. Целото множест­во тук коленичи; грамадният площад почерне от народ. На това место вдъхновено говориха Георги Николов от името на македон­ската младеж, а Асен поп Аврамов от името на Пиринския край. Вървейки към гарата, шествието се спре и направи демонстрация пред Дирекцията на полицията. В два часа, всред звуците на „Кол славен“ влакът с ковчега и голем брой придружаващи го родо­любци напустна софийската гара на път към Пирина. От софий­ската емиграция заминаха за погребението повече от три хиляди души. Дирекцията на железниците отпусна и други два специални влака. На гара Перник влака бе посрещнат от македонската емигра­ция и почти целото тамошно гражданство. Всички коленичиха при изпеване „Вечная памят“. Същото се повтори в Радомир. Към пет часа след обед влакът бе посрещнат в Дупница от много­бройни почитатели. В тоя град тленните останки на Симо останаха една нощ. Пристигналите с влакове и местното гражданство заляха улиците на Дупница, където Евтимов беше много познат; там беше прекарал неколко години на частна работа. Множеството е наброява­ло към десет хиляди души, предвождано от местните хорове „Све­ти Иван Рилски“ и „Родни звуци“. Двадесет свещеници начело с архиерейския наместник Еньо Мънков прочетоха молитва в черква­та. Говориха свещеник Мънков, д-р Сапунджиев от името на Дупнишкото македонско братство, и учительт Д. Рясовски от името на гражданството.

На другия ден влакът бе изпратен тържествено за Горна-Джумая. Дупничани разправяха, че от освобождението на града от тур­ско робство до днес не било виждано подобно шествие. В село Кочериново са се стекли да посрещнат процесията сто­тици селяни. При моста на село Бараково — границата между Македония и България — грамадно множество се е събрало, начело с всич­ки градски и множество селски кметове от Македония под българ­ска власт. В Горна-Джумая множеството е наброявало около двадесет хи­ляди души. Там е произнесъл реч представительт на Македонския национален комитет Козма Георгиев. В речта си е заявил: „Македонското дело се руши не на Вардара, а в София“. Сигурно Горна- Джумая ще помни този ден години под ред, когато всичко живо в града и множество селяни са се поклонили пред паметта на Ев­тимов, оплаквайки жертвата му. В Симитли кортежът е причакан от две хиляди души колени­чили селяни. На баирите до село Крупник са накацали множество селяни, за да изпратят процесията. При излизане от прохода Кресна, в Крива-Ливада, са били струпани селяните от всички околни села. При село Белица е срещната също група от множество селяни. В Свети Врач неколко хилядно множество е дочакало кортежа. В хубавата си реч там другият представител на Македонския на­ционален комитет, гимназиалният учител Христо Зографов, е казал, че Евтимов сам беше цела една македонска организация. При село Делчево беха се струпали от град Петрич и от мно­го села на Мелнишка и Петричка околия повече от хиляда души мъже. При селата Хотово и Деремислим също такива големи групи селяни са посрещнали процесията. В град Мелник са я чакали и посрещнали две хиляди души.

На гроба е чакала една внушителна маса към шест хиляди души, изключително мъже главно от планинските мелнишки села. Стотици души измежду тех са минали по пиринските урви, за да стигнат до гроба, а некой са прехвърлили целия Пирин, потеглили от долината на река Места, за да присътствуват при последното прощаване със Симо. На самата поляна пак около двадесет свещеници са прочели молитва. Подир туй възторжено са говорили Панче Тошев, младежът Аспарух Миников, госпожица Костадина Александрова — сестра на Тод. Александров — от името на Македонския женски съ­юз, и гимназиалният директор Стефан Димитров, съгражданин на Евтимов, от името на емборчани. Не е възможно да се опише големия ентусиазъм, воля и преданост към македонския идеал, който се манифестира от десетки хиляди македонски българи, които изразиха почитта си към Евти­мов. Навсякъде гърмеха музики; непрекъснато се пееше македонския марш и други патриотични песни; на много места се произнесоха въз­торжени речи. Като се почне от паметника на Царя Освободител в София и се свърши до гроба на Тодор Александров, от Витоша до Али Ботуш, непрестанно гърмогласно „ура“ на хилядите македонци, а и множество наши братя от стара България, огласяше урви и долини. При спускането на ковчега коленичилото множество изпя „Покой­ници“, подир което едно громко ура огласи долините на Пирина. В изблик на родолюбиво чувство, към сто и двадесет хиляди души по такъв начин изказаха и презрението си към предателите. Ако некому бе нужно да се уверява и в ония моменти, че делото на ВМРО и на македонската емиграция е дело народно, требвало би да придружи тленните останки на Симеон Евтимов от София до мелнишките долини над село Сугарево.”- Иван Михайлов, Спомени IV стр.799 - 810

http://www.strumski.com/books/I_Mihajlov_Spomeni_IV.pdf

http://www.promacedonia.org/podporuchik/il_il/illustration_ilinden_year_5_issue_4.pdf

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Јануари 28, 2017, 07:00:10 pm

Радон Тодев - разложки войвода на ВМОРО

“Израстнал в полите на гордия Пирин, възпитан в духа на своя чичо, той бе голям родолюбец и предан син на своето поробено отечество. Радон не остана далеч от революционната борба в Разложко. Той влезна в редовете на ВМРО и показа на дело своята любов към Родината, като взе живо участие в подготовката на Илинденското въстание през 1903 г. На 14 септемврий (ст.ст.) Кръстовден, бе определено разложкото население да въстане с оръжие в ръка против вековното турско робство. В околийския революционен конгрес на Разложко бе решено, всички годни за оръжие млади и стари да се групират в чети, на всяка чета да се назначи войвода, който да я ръководи. На една от местните чети в Банско бе назначен за войвода Радон Георгиев Тодев.
Щабът на революционните сили даде нареждане, всички чети да се съберат на 13 септемврий в местността “Света Богородица”, в Годлевската планина. Оттук, по нареждане на щаба, започнаха нападенията на четите на с. Бачево, гр. Разлог (Мехомия) и пр. Телеграфните жици беха изсечени и Разложко бе откъснато от другите околии. На 16 септемврий (ст.ст.) от щаба бе дадено нареждане да се преместят една част от четите и да нападнат аскера в с. Белица. Радон със своята чета от 25 бойци, все отбор юнаци, остана на “Чала”, над “Света Богородица”, да отбранява позицията и отбива нападенията на турците. С него бяха останали и други групи от местното население.

На 17 и 18 септемврий четата на Радон бе нападната и атакувана от турския башибозук и аскер. Радон Тодев тук показа своята безгранична обич към Родината. Бори се като лъв. Когато четата е била заобиколена от всички страни и атакувана от многобройния неприятел, някой от четниците предложил да отстъпят. Радон категорически отказал и всички продължили неравната борба, в която падна сам Радон с 20 млади и верни другари от Банско. На полесражението на “Чала”, над “Света Богородица”, паднаха и от другите чети няколко четници - всичко около 30 души. Радон загина геройски със свойте верни юнаци. Останалите живи другари, след неколко дни, се завърнаха, събраха труповете на убитите и под сенките на вековните гори ги погребаха.

Народът оцени правилно героизма на Радона и нарече местността на сражението “Радонова позиция”. Делото на Радона няма да заглъхне, то все повече ще расте. Народът, в отплата към делото на своя мил син, всека година на втория ден на Великден се събира на “Света Богородица” на поклонение на гроба, за да отдаде дан на почит и да почерпи поука и назидание за бъдещето. Младежите също отиват, за да посетят лобното място в Разложко и да се поклонят пред величавия подвиг на Радоновата чета. Радоновият другар по оръжие, Константин Молеров, възпя подвига на Радона в следната песен:

Жална ми бабо, послушай!

Глуха е доба потайна,
месец е грейнал над село -
де гиди слънце хайдушко!
Листата шепнат, треперят,
бухълът буха зловещо -
бухай ми птицо кръвнишка!
По друм дружина минава,
край село тихо, заспало,
де джиди село комитско,
ей гиди село хайдушко!
Жална им баба насреща
жално си пита дружина:
дружина верна, сговорна,
де ви, дружина, млад Радон,?
къде ми, баби, остана
моето чедо Пиринско?
- Радон ти, бабо, остана
горе ми, горе на Рила -
жална ми бабо, послушай! -
на Годлевската плaнина,
в Радоновата пусия -
ей гиди чедо хайдушко!
- Кам му, дружина, пушката,
пушката, баби, мартина? -
дружина верна сговорна!
- Остана, бабо, на шума,
по тия ширни пържари -
де гиди зрели ягоди!
- Кам му, дружина, кепето?
три дни го майка китила,
милото кепе хайдушко!
- Остана бабо, остана,
на дива коза легало
жална ми бабо, послушай!
- Кам му, дружина сабята,
сабята чичовaта му? -
дружина мила на баби!
- Остана, бабо, на шума,
по тия рилски рудини -
бре леле майко хайдушка!
На бор столетен, вековен,
окачихме му пушката,
пушката, бабо, мартина,
до пушката е сабята,
долу е кепе китено -
ой мори кепе хайдушко!
Под бора лежи млад Радон,
твоето чедо, хайдушко -
жална ми бабо, послушай!
Здравецът цъвти до него
ягоди зреят край него -
ей гиди чедо пиринско!
Гората чудна над него,
песен му пее хайдушка -
жална ми бабо, послушай!
Кога нощ страшна настане,
когато ревне гората,
ой мори, горо зелена,
завият влъци, лисици,
забухат птици кръвнишки,
бухайте птици злокобни!
Радон от гроба излиза,
откачя сабя от бора -
сабята чичовата си -
по гори броди самотен,
броди и търси чича си
жална ми бабо, послушай!”- Лазар Томов, "Илюстрация Илинден", год.2, книга 7(17), 1929 г.

http://www.strumski.com/books/%D0%A0%D0%B0%D0%B4%D0%BE%D0%BD%D0%A2%D0%BE%D0%B4%D0%B5%D0%B2.pdf

http://www.faktor.bg/mnenia/intervyu/93394-naslednik-na-makedonski-voyvoda-perverziya-e-da-se-veyat-znamena-na-vmro-s-flagove-na-rusiya-i-ataka.html

Песен за Радон Тодев:
https://www.youtube.com/watch?v=2HC95P81M00

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Февруари 02, 2017, 12:52:31 pm

ОБРЕЧЕНО РОДОЛЮБИЕ - ВМРО В ПИРИНСКО 1919-1934 - Димитър Тюлеков

http://www.mni.bg/2015/10/dimitur-tiulekov-vmro-v-pirinsko.html

"В продължение на 40 години от 1893 до 1934 г. легендарната Вътрешна македоно-одринска революционна организация (ВМОРО, ВМРО) носи ореола на полюсната емоционална обагреност. Борческата народна организация е надежден щит за изстрадалото българско население от Македония и Одринска Тракия. Нейният бунтовен заряд, провокиран от несправедливо очертаните държавни граници след 1878 г. и от всебългарското желание за целокупен живот в бленуваното обединено Отечество, подхранва съпротивата срещу османските власти, а по-късно и против окупаторските сръбски и гръцки обезродяващи режими...

В края на Първата световна война и в следващите години селата и градовете на пограничния окръг са сред първите в страната, които дават подслон на многохилядния бежански поток от Македония. Според непълни данни на Стою Хаджиев, председател на Окръжната постоянна комисия в Петрич, броят на бежанците към декември 1923 г. по околии (без Петричка) е следният: Неврокопско – 4 788, Мелнишко – 3 564, Горноджумайско – 2 968, Мехомийско – 277. Общият брой на заселените семейства е над 4 500, на които е раздадена повече от 180 000 дка земя. Те съставляват 16,7 % от населението на окръга, който се нарежда на второ място в страната сред бежанските райони...

След 1919 г. в Петрички окръг остават на постоянно местожителство бежански семейства главно от “Македония под гръцко робство”. Тези страдалци разказват за ужасните издевателства на местните гръцки власти спрямо тях и така поддържат будно националното, патриотично съзнание сред дошлите по-рано бежанци и местното население. Те създават една особена атмосфера на родолюбие и съпричастност към теглото на сънародниците си. В Пиринския край се настаняват “прокудени от родните си домове, неможещи и неискащи да забравят произхода си българи”. Основната част от тях получават идейна, политическа и боева закалка в редовете на ВМРО до 1912 г. Сред тукашното население са живи традициите на организираното национално движение, то участва във всички бунтовни прояви, както и във войните за освобождение и обединение на българския народ. Представителите на българската екзархийска интелигенция в окръга също поддържат родолюбивия дух и спомен...

Известно е, че след дълги обсъждания Изпълнителният комитет на възстановените македонски братства в България и ЦК на ВМРО през пролетта на 1919 г. молят дипломатите в Париж да съдействат за присъединяване на “Македония, цяла и неделима, към общото отечество – майка България”, а ако това не стане, да се застъпят за “една независима, самостоятелна Македония пред дележа й между съседните държави”...

Авторитетът на организацията след 1919 г. и превръщането й във важен обществено-политически фактор е дело на нейните кадри. Основната част от тях са наистина “с по-силна воля, с по-остра съвест и по-сърцати, готови да се противопоставят на злото и да се жертвуват за доброто на народа си”. Независимо от злощастното отражение на втория национален погром, възрожденският порив не е съкрушен. Този извод в най-пълна степен се отнася за основната част от македонските революционни дейци, които сега като бежанци са готови да се включат с нови надежди в изграждането на ВМРО...

Наред с предприетото “най-тясно сближение с Кралството на сърби, хървати и словенци”, земеделската държавна администрация полага разнообразни усилия, за да установи контрол над организираното македонско движение. Освен репресивните мерки в Пиринския край, правителството прави опит да атакува директно влиянието на ВМРО в България...В Софийски, Петрички и Кюстендилски окръзи е въведено военно положение, което още повече задълбочава пропастта между управляващата партия и ВМРО...

Възникването и преустройството на ВМРО в пограничния район обективно съвпада с целите и поощрява онази част от българското общество, която е готова на всяка цена да воюва срещу оранжевото тоталитарно управление. Но в тази посока ВМРО залага главно на конспиративни форми на действие, а не на мащабно използване на нейните периферни сили в общобългарските политически борби, чиито кипящ център е София. Така създадената спомагателна организация безспорно е един боеви резерв, който лесно може да бъде поставен в услуга на всяко българско правителство, което застъпва гледище по македонския въпрос, сходно с това на ВМРО. Вярно е, че раждането на спомагателната организация е предизвикано от конфликтните отношения между ВМРО и правителството на БЗНС. Наистина са положени основите на “държава в държавата”, на “царство в царството” и на “власт във властта”...По идея на Т. Александров и организационните съветници се изгражда класическа мрежа от комитети, характерни за предвоенната ВМРО. За кратко време нелегалните групи са преобразувани в околийски и местни ръководни тела на организацията...

Ожесточението е подсилено и от противобългарската същност на сключената в Ниш българо – югославска спогодба, предвиждаща ликвидиране базите на ВМРО в Петричко. Освен това, военното положение в окръга, твърдият правителствен курс срещу ВМРО от март 1923 г., както и безкомпромисната позиция на Организацията, допълнително нажежават обстановката. С подписаната Нишка спогодба се утвърждава вярата на сръбския премиер Никола Пашич и неговото правителство в искрените намерения на българските земеделски управници да предприемат наказателни мерки в пограничните райони. Всички са убедени, че най-после комитетските гнезда от двете страни на границата ще бъдат разрушени. В средите на ВМРО спогодбата е оценена като удар в гърба, който “развързва ръцете на Н. Пашич откъм България, откъдето той е очаквал, изглежда, най-голямо противодействие за прилагане на своя опасен план за посърбяване на Македония”...Решено да изпълнява договореностите в Ниш и да спре братоубийствения граждански конфликт в България, на 7 май 1923 г. земеделското правителство приема специално постановление. То има за цел да спре въоръжените действия на автономисти и федералисти чрез арест и затваряне в специални лагери, както и да ограничи легалните прояви на организираното движение, затрудняващи отношенията със западния съсед. Постановлението влиза в сила веднага, в резултат на което биват затворени редица видни представители на македонските българи...

Главната цел на БКП в хода на преговорите с ВМРО е не да разцепи и овладее организацията чрез създаването на прокомунистическа фракция в нея и отстраняването на Александров и Протогеров посредством амбициозния Василев, а да постигне нейния неутралитет. Нещо, което никак не е малко и тя успява да го стори... През септември 1923 г. ВМРО не може да бъде безучастна, когато местните комунисти доказват, че поставят по-високо целите на международния комунизъм, отколкото тия на Македония...Членът на ЦК Т. Александров нарича 1923 г. “годината, през която ВМРО извоюва силни позиции и ознаменува победа на идейността и морала”. Наред с оптимистичното начало, през тази година в дейността на ВМРО са заложени насоки, които осмислят нейното развитие и през следващата 1924 г...

Властите в Белград диктуват на София не само ликвидиране на ВМРО, но и “забрана” българската общественост да мисли за страдалческата съдба на сънародниците си и да оказва подкрепа на освободителната им кауза. Организацията на македонските българи, която има самочувствието на независим политически ръководител в освободителното движение, не може да се съобразява с това становище. Конфликтът с правителството е неизбежен...

Целите на Коминтерна съвпадат с тези на федералистите. Доказателство за това е един доклад, съставен от Т. Паница и изпратен на 6 януари 1924 г. до Задграничното бюро на ЦК на БКП и до съветския агент във Виена. Видният федералист, който не е чужд на идеята да осребри богато новото си политическо “верую”, определя серската група на ВМОРО за “родоначалник на революционното федеративно движение в Македония”...

Смъртта на Т. Александров е желана еднакво силно не само в Петрич и София, но и в Атина, Белград, Виена и Москва. Не е случайно, че именно на Щ. Влахов е възложено извършването на престъпното деяние. Горноджумайският околийски войвода е в остър конфликт с Т. Александров. От началото на август 1924 г. той е в Мелнишко, където под покровителството на Ал. Василев не пропуска да даде публичен израз на личната си неприязън към “члена в ЦК на ВМРО”. В заговора са посветени все лица от обкръжението на Ал. Василев – Динчо Вретенаров, мелнишки околийски войвода и невъоръжените куриери Динчо Балкански и Динчо Сугарски. Подготвено старателно, злощастното убийство е извършено безупречно. На път за конгреса на Серски революционен окръг, близо до с. Лопово Т. Александров е убит от Щ. Влахов и Д. Вретенаров. Злокобната дата е 31 август...Внушителните панихиди и искрено оплакване определят заслуженото място на Т. Александров като легендарен революционен водач на българското освободително движение в Македония. След вестта за “изменническото убийство”, населението в Петрички окръг чрез траурни шествия, събрания, телеграми и др. форми, дава израз на преклонението си пред неговата памет...

Върху цялостната дейност на ВМРО след Първата световна война съществен отпечатък налагат личностните качества, характерни особености и обществено-политически възгледи на нейните първи хора. До 31 август 1924 г. водещата фигура е безспорна – Т. Александров. След него постепенно започва да се утвърждава Ив. Михайлов. Той се отнася с крайна резервираност към опитите партийната идеология и влияние да проникват и да завоюват терен сред македонското освободително движение. Изпитва органическа нетърпимост към комунистическата идеология...

Съгласно наредбата членовете на ВМРО повсеместно се организират в групи от 10-20 души “начело с десетари и петдесетари, назначени от околийския пълномощник на ЦК след допитване до членовете”. В селата, градовете и общините, се формират управителни тела, състоящи се от ръководител, секретар, касиер и трима запасни членове, избрани от десетари и петдесетари, като тези ръководства се утвърждават от околийското управително тяло. Отделните населени пунктове имат само ръководител и негов заместник, определян от ръководното тяло на общината. Околиите са разделени на райони от по няколко общини с районен началник, утвърждаван от пълномощникът на ЦК. В неговия район той е и боеви началник. За всяка околия се създава тричленно управително тяло. Председател по право е пълномощника на ЦК за околията и двама запасни членове, избирани от околийския конгрес. Нормата за делегатско представителство се определя от околийското управително тяло. В новия Правилник на ВМРО е отделено място на “пунктовата служба”. Утвърждава се практиката около границата със Сърбия и Гърция да функционират организационни пунктове, ръководени от верни кадри и опитни дейци. Пунктовите началници завеждат пограничните канали и поща, приемат, укриват и препращат върналите се чети, бежанци и единични лица, уреждат складовете за оръжие...

Антикомунизмът е част от типичния идеен облик на ВМРО след 31 август 1924 г. и априлския софийски атентат от 1925 г. Един от доверените журналисти на ВМРО Кр. Велянов, съмишленик на Ив. Михайлов, пише по темата “Комунизмът и национализмът” следното: “Днес болшевиките се представят за най-революционните поддръжници на всички национални движения. Но това е от съображение на корист, а не от искрено съчувствие към тези движения...Белград и Москва са срещу Македония. Те са в един странен фронт против македонското движение, едните защото не могат да го сломят, другите защото не успяват да го подчинят”. По-късно е изразена категоричната позиция: “Третият интернационал не бива да има работа в македонското освободително движение. Да възприеме македонското национално-революционно движение болшевишкото схващане – това би било равносилно с неговото самоунищожение”...

Идейната революционност се аргументира, а нейното приложение с куршуми и смърт се оправдава, с липсата на “минимални политически свободи в Македония”. А убеждението, че на “оръжието трябва да се отвърне с оръжие” има немалко поддръжници в тогавашния свят. Неслучайно във в. “Македония” проф. д-р Л. Милетич заявява: “Македонските българи са принудени със сила да се защитават от насилието. Това е свещено право на всички угнетени народи”...

До януари 1926 г. ВМРО разполага с 6714 души, 310 558 патрони, 1651 местни четници и 8 107 мъже, годни за оръжие.Вземайки предвид преброяването през 1920 г.,според което населението в окръга възлиза на 160 000 души, Ив. Михайлов разсъждава: “от тях могат да се мобилизират 16 000 души. В тиловите и другите специални служби ако се ангажират 4 000 души, остават 12 000 годни да носят оръжие.” Замислено е за тази своебразна войскова част да се намерят още пушки...Окръжната територия е разпределена на 41 бойни района.Дейността на боевите инструктори е в съответствие с приетия от общия конгрес Правилник на ВМРО, като тя продължава установената традиция за военно възпитание и обучение на организираното население. През 1925 г. Б. Бунев е подвижният боеви инструктор на ВМРО. От януари 1926 г. той е на отчет към Петричка околия. В Светиврачко е Стефан Карайорданов. От януари до април 1926 г. за Разложко в боево отношение отговаря Александър Зографов, а след това е назначен Костадин Василев...

Превратът на 19 май 1934 г. под кодовото име “Сабя” е извършен от опитните офицери-заговорници “гладко и ефикасно”. Четиринадесетата точка от програмата на новото правителство за “възстановяване авторитета на държавната власт върху цялата територия на страната” веднага е приложена в невралгичния пограничен окръг...Във вътрешността на страната под строг полицейски надзор са интернирани главните функционери на ВМРО от окръга. Бившият окръжен пълномощник П. Тошев е в гр. Карлово с К. Джаров и др., Захари Новев е в гр. Плевен. Главните противници на българо-югославското сближение са интернирани от звенарската власт в гр. Лом. Там са Вл. Куртев, Г. Настев, К. Дрангов, П. Мърмев, М. Монев, Ст. Филипов, Й. Чкатров и др...По силата на приетата от звенарите “наредба за отнемане в полза на държавата имотите на нелегалните организации” е конфискувано имуществото на ВМРО...“Антимакедонският вятър”, задухал откъм официалните среди в София, обхваща и Пиринска Македония. Успоредно с разтурянето на ВМРО в деня на преврата, две от околиите – Неврокопска и Разложка, на премахнатия Петрички окръг са включени в състава на Пловдивска област, а Петричко, Светиврачко и Горноджумайско – към Софийска област. Кадрите и съмишлениците на българската освободителна организация постепенно са уволнени от общинските и държавни служби. Интригантството, клеветничеството и обругаването на бившите организационни ръководители е широко поощрявано от началниците на войсковите гарнизони и полицейски участъци. Възстановяването на държавния суверенитет и авторитета на българските закони в Петричко се схваща като поставяне под строга забрана на “македонското име”. Никой не трябва да споменава Македония и освободителната борба на нейните български чеда. Повсеместно са смъкнати портретите на Г. Делчев, Т. Александров и други български революционери. Забранено е да се пеят “чудните български песни от Македония, в които е излята цялата скръб на родната земя и на нейната борба за освобождение”. Носенето на червено-черната лента, символът на македонския траур, се наказва с глоба...авторите на преврата от 19 май 1934 г. нанасят удар върху българското духовно единство."

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Февруари 06, 2017, 10:38:53 pm

ИВАН КАРАДЖОВ от с. Лешко, Горноджумайско, Пиринска Македония (1875-1934) - български революционер и общественик, деец на ВМОРО, член на Ц.К. на ВМРО, музикален педагог, автор на музиката на песента "Тих бял Дунав се вълнува"

"Тих бял Дунав се вълнува":
https://www.youtube.com/watch?v=FcqcKkQ904U

СПОМЕНИ
"На 29 ноември 1915 г. нашата армия стигна на гръцката граница при Мая-даг и там настъплението спре. Англо-френците се оттеглиха към Солун, но като видеха, че нашите не минават границата, почнаха да се повръщат и наново да влизат в контакт с нашите предни постове. Моят партизански отряд ("Съботско"), състоящ се от 20 души, почти всички родом от Енидже-Вардарско и Мъгленско, получи наредба да се установи на запад от Гевгели в с. Хума. Тук наскоро добегаха от гръцка територия и се присъединиха към нас още десетина души, които беха от разни села на Енидже-Вардарско и Воденско и които досега беха нелегални там. Районът на нашето разузнаване беше западно от Вардара до Воден и с. Сборско...

Боевият участък от Мала-Рупа, Яребица, Гашет, Гевгели до Вардара бе зает от 5-а Дунавска дивизия, а нашият отряд се намираше в района на 5-и Дунавски полк...На 20 май 1916 г. в 7 1/2 ч. вечерта, в състав 20 души, отрядът се отдели от нашите секретни постове. Всичката мъчнотия за нас бяха гръцките постове, които като че ли нямаха друга задача, освен да пречат на нас. За да не ни усетят или разберат, ние трябваше да вървим без всяка пътека, по най-непристъпни места, без всякакъв шум и диря и, главно, в тъмно - без месечина. Ако гърците ни усетяха, задачата ни се осуетяваше и положението ни ставаше рисковано. След осем часов ход и почивка през най-дяволски карпи, около 4 ч. сутринта пристигнахме на визираното място, повидимому благополучно, неподушени от никого. Огледахме набързо фаталното място, което трябваше да турим в засада и да чакаме душманите. Разбихме се на групи от по 3 - 5 човека и в буките на всяка чука се загнезди по една група. Бяхме с мокри нозе, защото през нощта газихме реката над с. Купа...

Около 8 ч. изведнъж долетя над нас и много низко аероплан. Познахме, че е французки и не мръднахме. Направи няколко кръгове и изчезна на юг. Допуснах, че разглежда местността, където след него, вероятно, ще дойдат кавалеристите. Не се мина и половин час и в крайната наша дясна застава изтрещя манлихера и се нададе силен вик. Пропука се и в лявите засади, пред които се отърколи един бял кон, с кавалериста заедно. Загърмяха и завикаха всичките засади. Върху нашата позиция връхлетя един хубав кон със всичките принадлежности на конника и с разпуснати юзди. Заловихме го и го увлекохме в буките зад нас. Сражението трая малко време, защото останалите кавалеристи се пръснаха назад. Ние сме без жертви. Тръгнахме обратно, решихме да си пробиваме открито път през гръцките постове...

Вечерта пристигнахме на нашия фронт. Както се видя от заловените вещи, убитият началник на разязда бе Jacques Lafranchir, а полкът към който принадлежеше бе 8-и Африкански кавалерийски полк. От писмата които намерихме в каската на убития се виждаше, че е родом от гр. Константин в Алжир. Между другото, невестата му го питаше: “...истина ли е, че българите са свирепи и че са на 50 м. от вас?” Френските войници, кой знае защо, ни мислеха за зверове. Когато залавяхме някои от тях, те изпадаха в едно психологическо изтъпление...” - Иван Караджов,”Илюстрация Илинден", март, 1929 г.
http://strumski.com/biblioteka/?id=752


“Един от достойните синове на Македония, който през цялия си живот е излъчвал съзнателна и волева работа за свободата на своята Родина, е починалият на 26 май т.г. Иван Караджов, името на когото в продължение на 40 години се преплита в македонското освободително движение. Роден в с. Лешко, Горноджумайско, Ив. Караджов завършва основното си образование в родното си място. Дарованията на Караджов обръщат внимание на възпитатели и роднини, които съдействуват да бъде изпратен на учение в Цариградското 3-то класно училище, помещаваще се тогава в квартала Фенер. Тук той става помощник на диригента на съществуващия при училището черковен хор. След завършването на трети клас Ив. Караджов постъпи в Солунската гимназия, която завърши с много добър успех. През това време той е посветен в революционното дело. След свършването на гимназията учителствува в Горна-Джумая и Скопие, където обра­зува и ръководи певчески хор и оркестър. Колегите му от скопското педагогическо училище, виждайки особените дарби и склонност към музиката, съветват го да замине в Русия, за да получи спе­циално образование, като му обещават и материална подкрепа. И ето Ив. Караджов е студент в Петерсбургската императорска певчевска капела, коята завършва през 1902 г. с добър успех. От Петерсбург Караджов заминава за Солун, където е назначен за учител при мъжката гимназия, но поради атентата срещу Банк Отоман в Солун властта го интернира в Горна-Джумая. През Илинденското възстание той се връща наново в Солун, но като неблагонадежден бива пак интерниран в Горна-Джумая, и тук арестуван. След амнистията Ив. Караджов е назначен за учител в Сярското педагогическо училище, където учителствува от 1905 до 1907 г., през което време е окръжен ръководител на ВМРО. Скоро, обаче, Караджов е заставен да напусне Македония и избягва в България, където учителствува в Т. Пазарджик и Дупница. След обявяването на Хуриета той се връща в Македония и учи­телствува една година в мъжката и 4 години в девическата гимназия в Солун, където е преместен за наказание, защото в един годи­шен акт, в присътствието на валията и представители на дипломатическото тяло на европейските държави в Солун, между другите музикални номера, хорът му изпълни с голям успех съставената от него мелодия върху думите на стихотворението „Тих бял Дунав се вълнува”. Тук го заварва Балканската война. Победоносният ход на българската армия и влизането й в Солун го накарва да хармонизира няколко народни песни, и да съчини концертите: „ С нами Бог, разумейте язици ” и „ Воспейте Господеви” — композиции, които са сериозен принос към българската църковна музикална литература. Няколко дни преди обявяването на Междусъюзническата война Ка­раджов напуска Солун и се зачислява в Македоно-одринското опълчение, а след 1913 г. се установява в постоянно местожителство в Г. Джумая, където учителствува до 1930 г., винаги облечен във войни­шкото си облекло, говорейки на познати, че "до освобождението на Македония всички българи, млади и стари, винаги требва да сме готови войници”. През световната война той е доброволец и е началник на разузнавателен отряд в сектора на Кожух планина. През време на учителствуването си в Горна-Джумая от 1913 до 1930 г. Ив. Караджов занемарява музиката и всецело се отдава на революционното дело, като влиза в най-близък контакт с Тодор Александров и други видни македонски дейци на ВМРО и е на техно разположение, докато през 1928-1931 г. той стана член на Централ­ния комитет на ВМРО. Но по здравословни причини требваше да се оттегли на почивка. Разклатеното му здраве постоянно се влошаваше, докато на 26 май т.г. Караджов почина. Той остави след себе си дълбока бразда от народополезни дела. Като учител той беше такъв не само на маловръстните деца, но и на възрастните хора; като революционер беше всецело отдаден на освободителното дело. Той беше и приятен събеседник във всека компания. Той беше човек с широка душа, беше най-после голем българин, в душата и съзнанието на когото бе легнала идеята за освобождението на българите под чуждо иго”.- Иван Михайлов, в-к”Македонска Трибуна”, 26 юлий 1934 г., стр.552-555
http://www.strumski.com/books/Ivan_Mihajlov_Spomeni_III.pdf

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Февруари 09, 2017, 10:41:09 am

ИЛИЯ КОЦАРЕВ от Охрид - български революционер, охридски войвода на ВМОРО, активист на ВМРО и Българските акционни комитети, адвокат и общественик, кмет на Охрид, управлявал в периода 1941-1944г.,жертва на комунистическия терор в Титова Югославия, починал през 1954г.

Освобождението на Охрид 1941: https://www.youtube.com/watch?v=QIMNl8ksUqs

“В черните дни под сръбското иго изразител на българския дух става един от ярките представители на видното българско семейство Коцареви – юристът Илия Коцарев. Апогеят на неговата народна дейност настава през време на последната война, когато той е вече на почтена възраст, но исполин по дух. Разгромът на кралска Югославия го заварва в родния му град. Но там като "освободители" от сръбско иго се явяват италианците, които влизат в града с коварната цел да си го присвоят чрез маската на покровители на албанското население. Коцарев веднага застава начело на българския национален комитет заедно с ревностния родолюбец Христо Паунчев, потомък на възрожденското семейство Паунчеви. Отправят се протести до германското командуване, изпращат се доверени хора при българските власти, които вече са поели управлението на най-голямата част на Вардарска Македония. Охридчани копнеят да видят по-скоро български войник и в своя град. Най-после тоя ден настава: първенецът на града Илия Коцарев посреща българските войски с хляб и сол. След това бива единодушно посочен и назначен за кмет на града, на който пост остава до края на българското управление.
През всичкото време на своето кметуване Коцарев носи двоен товар на национална задача: да се грижи за материалния и духовния живот на града и на малката и твърде бедна административна околия под българска власт и да прави всичко за поддържането на духа на останалата под итало-албанска окупация друга част на Охридската околия. Известен по цяло Охридско и Дебърско като доверен адвокат и голям българин, Коцарев се ползува с огромен авторитет и става народен изповедник за всички вълнения на поробените отвъд границите българи. При него идват тайно народни учители от отвъдните села, пренасят учебници и друга българска литература за организираните от тях тайни български училища, донасят за трагичното положение, получават помощи и съвети и си отиват ободрени от него. Защото Коцарев е бил мъдър, самообладан, търпелив, разсъдлив и силно пожертвователен.
Когато забелязва, че пребягналите на италиано-албанската територия антибългари-партизани почват да тормозят с оръжие в ръка населението, да искат да ги крие и храни, при това тровейки го с противобългарски проповеди, той не се колебае да прехвърли границата, без да носи оръжие, самичък, влиза в тия села и пред събраното население изобличава неканените гости, като обяснява техните истински намерения: че под маската на комунизма се крие сърбизъм с противобългарска същност. Особено го е развълнувала постъпката на неговия бивш стажант – адвокат Петър Пирузев, който също бил подмамен от нелегалните и обикалял с тях окупираните български села. Коцарев пак минава границата нелегално, влиза в с. Велмеи и пред събрания народ издига глас на порицание срещу изменника: "Къде е той, да дойде тук пред очите ми и да каже защо изневерява на своите бащи и деди! Защо вдига ръка срещу цялата ни история на мъченици българи?"След това изпраща селяните при Пирузев да го убедят да дойде при него на диспут, без да се бои за безопасността си, защото той – Коцарев – е без оръжие и без въоръжена охрана, но и без страх. Но Пирузев, обезоръжен от всенародната почит към тоя български ветеран и рицар на българското име, не посмява нито да се яви пред него, нито да му напакости...
Тия факти прекрасно характеризират Коцарев като страж на българщината. Обаче най-внушително се изправи той като такъв в онив трагичии дни и сюблимни моменти, когато български войски, командувани от полковник Дренски, се изтеглят от Охрид, оставяйки на населението всичките си припаси. Изпращани от охридчани с плач, с траурни забрадки и с последни подаръци за спомен, тези войски поверяват на Коцарев всичко, включително и бойните припаси. Той остава единствен крепител на народните надежди и народната съпротива. Тогава именно се случва най-великото – спасяването на пленените от германците български войници, след като България обяви война на Германия. Тук ще подчертаем ролята на Коцарев като рицар на саможертвата. Когато германският комендант иска от него или войниците, или 25 души известни комунисти, които да вземе като изкупителна жертва, той категорично заявява: "Аз мога да умра, но не мога да предам 25 души заложници срещу избягалите 25 души български войници и да затворя по тоя начин 25 български къщи". Както видяхме вече, Охрид бива спасен благодарение на неговия авторитет чрез откуп със злато, което обаче бива върнато на населението по необикновен начин.
Тъй Охрид начело с вожда си Илии Коцарев написва на 13 и 14 октомври 1944 г. най-светлата страница в новата си история под лозунга: "Се ке дайме, бугарски войиик не даваме!"
С влизането си в града партизаните намират, че първата им задача е да арестуват Коцарев въпреки протестите на цялото гражданство. И той поема тежкия кръст на страданието. Пред съда извисява глас срещу обвинението, че се е противопоставил на партизаните, които носели освобождението на Македония: "Ами не ми е ясно, бре луге, како може да се ослободува веке еднаж ослободената Македония".Осъден на 20 години затвор заедно с други свои роднини, вече много възрастният Илия Коцарев стоически понася тежките изпитания. След известно време ослепява и бива освободен, за да умре у дома си. При вестта за неговата смърт целият Охрид излиза на улиците и тръгва с безкрайна почит след тленните му останки. Тъй Илия Коцарев излиза победител, велик с непреклонния си дух, равен на възрожденските великани на родния си град, украсен обаче и с ореола на народен мъченик за българското име.”- Коста Църнушанов,”Македонизмът и съпротивата на Македония срещу него”, стр.262-264
http://www.strumski.com/books/%D0%9C%D0%B0%D0%BA%D0%B5%D0%B4%D0%BE%D0%BD%D0%B8%D0%B7%D0%BC%D1%8A%D1%82%20%D1%81%D0%B1%D0%B8%D1%82.pdf


“Илия Коцарев е роден през 1884 г. и произхожда от голяма българска охридска фамилия. Тя дава на България поколения патриоти, които винаги са били символ на непокорния български дух в Охрид. Още през епохата на Българското възраждането Коцареви са в челните редици на борбата за прогонване на фанариотите и изграждане на независима българска екзарийска църковна община. Илия Коцарев е охридски войвода на ВМРО. По време на Илинденско-Преображенското въстание е районен войвода в Стружко. В черните дни под сръбското иго става изразител на съпротивителния българския дух. През 1926 г. е избран за член на окръжното ръководството на ВМРО в Битоля. Апогеят на неговата народна дейност настава през време на Втората световна война. Разгромът на кралска Югославия го заварва в родния му град. Италианците имат коварен план, според който те трябва да заграбят българския град чрез маската на покровители на албанското население и поддръжници на албанските претенции. Илия Коцарев веднага застава начело на българския национален комитет, в който действа активно заедно с ревностния родолюбец Христо Паунчев - потомък на възрожденското семейство Паунчеви. Дейността на българския комитет е широкомащабна. Отправят се протести до германското командване. Изпращат се доверени хора при българските власти, които вече са поели управлението на най-голямата част на Вардарска Македония. Охридчани копнеят да видят по-скоро български войник и в своя град. Най-после тоя ден настава: първенецът на града Илия Коцарев посреща българските войски с хляб и сол. След това бива единодушно посочен и назначен за кмет на града, на който пост остава до края на българското управление.

На всичките снимки в кинохрониката от дните на освобождението на Охрид може да се види ликът на този достоен българин, вкл. в сублимния за охридчани момент как през 1941 г. вдига българския национален флаг на площада в Охрид в момента на идването на българските войски. На 24 май 1941 г. се извършва смяната на гарнизона в Охрид. На централния градски площад в присъствието на много граждани и официални лица е проведена тържествена церемония. Подробности за нея се знаят, защото събитието е филмирано, а лентата е оцеляла по чудо до наши дни. Така кинохрониката запечатва завинаги това щастливо за България и за Охрид събитие. Кметът Илия Коцарев е пряко ангажиран и лично участва в церемонията. Той поднася специално приветствие към командира на българските войски. От името на Райха германският генерал обявява предаването на Охрид на България. Нацисткото знаме е снето. Вместо него тържествено, под звуците на военна музика, се издига българското знаме. Германските войски се изтеглят и българските военни части заемат мястото им. От името на Н. В. Цар Борис III е издигнато българското знаме. Следва молебен, а накрая и военен парад. Охридчани гордо и през сълзи на очи гледат стройните редици на своята българска войска. Накрая кметът Илия Коцарев приема лично от германския генерал германското знаме с пожелание да го пази в знак на българо-германската дружба, довела до освобождението на Македония. Кметът Илия Коцарев приема знамето и благодари за оказаната му висока чест. Денят 24 май 1941 г. е знаменателен за охридските българи и с друго събитие. За пръв път след 1918 г. в старопрестолния град на царете Борис и Самуил се отслужва тържествена литургия на български език. Тя е извършена от Ловчанския митрополит Филарет в храма ''Св. Климент” „при голямо стечение на богомолци, които вземат живо участие в църковното пение”.- Янко Гочев

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Февруари 12, 2017, 11:16:38 am

Христо Андонов - войвода на ВМРО

“На 29 август 1928 г. бе убит Христо Андонов, който е бивал войвода в Дойранско и Гевгелийско. Той е роден в с.Гърчище, Гевгелийско през 1887 г. През 1911 година турците го подгонват и избягва в България. През 1912 г. с четата на Коста Попето действува в Гевгелийско, като взима участие и в сражението при с. Серменин. След туй е в четата на войводата Старий Въндо в Енидже-Вардарско, където е участник в сражението при местността „Байраците“. Бил е и в сражението при село Крива. През 1913 г. е доброволец в македонското опълчение и участвува в боя при Кешан. След войната се прибира в селото си, но наскоро трябва да бягa от сръбската власт. С десетина другари развива революционна дейност в Гевгелийско, а малко по-късно се е проявил при известното Валандовско нападение. При сръбския режим подир първата голяма война наново е не­легален в струмишката чета. Взе участие в сражението при местността „Макриевска“, където сърбите трябваше да употребят срещу тази чета и артилерия. Сражавал се е срещу сърбите и между струмишките села Дървош и Амзали. През 1923 г. в Гевгелийско е с друга чета и води сражение при село Радна, Тиквешко и Дойранско. През 1924 г. е дойрански околийски войвода и няколко пъти влиза в сражение. Важни услуги е принесъл при извършване на железопътните атентати около Вардара в 1927 година. Седемнадесет години Христо Андонов бе посветен почти не­прекъснато на нелегална и боева дейност. „Протогеровистът“ Гоглев е подканвал Андонова да се обяви срещу ВМРО. Но е бил посъветван от Христо да се върне в правия път. За да се яви пред сърбите с „капитал“, Гоглев по най-подъл начин е убил скромния и многозаслужил борец.

В броя на вестник „Свобода или Смърть“ от 20 септемврий с. г. е пи­сано следното: „Новите Паницовци не можеше, разбира се, в края на краищата да не стигнат там, където отидоха и всеизвестните вече ренегати. Поддръжниците на злополучното Задгранично представителство са вече в обятията на сърбите. Преди неколко дни на сръбските власти в Струмица се предаде разбойникът Гоглев който посегна върху живота на Христо Андонов. Както това посега­телство от страна на Гоглева, така и предаването му на сърбите и бъдещите негови изстъпления над македонския роб, влизат в равносметката, която Македония ще прави днес и утре за деятелността на Баждаровци. Те и без туй дават да се разбере, че щом не са ръководители на македонското дело, по-добре би било то никак да не съществува. Делата им, обаче, още по-красноречиво показват до каква степен те са себепоклонници и колко слабо ги е интересувала здравината на ВМРО. Ние сме заявили, че на интригиге и измисли­ците им няма да отговаряме; полемика с тях няма да водим, защото е уни­зително за Македонското движение да води спор с тях. Обаче, няма да престанем да изнасяме на показ делата им, защото те трябва да се знаят и да се отбележат; по делата им ще ги познаят, може би, и шепата техни лични приятели ще се отвратят от тях. По делата им ще се разбере до колко е истина и всичко онова, което в течение на два месеца те се мъчат да разпространят в обществото във вреда на ВМРО. В случая ние подчертаваме вероятността на една наша констатация, направена неотдавна, а именно: че бившите задгранични представители и техните неколцина жалки сподвижници ще изпра­тят нови ренегати при сърбите. Съвсем малко време мина и нашите предвиж­дания се оправдаха.“ По-нататък вестникът напълно основателно казва, че Христо Андонов, един ветеран на живото дело, загина заради престъпните домогвания на една група интелигентни лентяи от софийските кръчмарници, които взети вкупом, не струват нито колкото едната ръка на Христо Андонов...” - Иван Михайлов, Спомени IV стр.817, 818
http://www.strumski.com/books/I_Mihajlov_Spomeni_IV.pdf


“Христо Андонов, стегнат с патрондаш и манлихерка, е в четата на Попето, броди Гевгелийско през пролетта и лятото на 1912 г. В сражението на 23 юлий с.г., което стана в с. Серменин между четата и турската войска, Христо храбро се би. После идването на съюзените войски, той замина за доброволец в гр. Малгара и Кешан и участвува във войната. През пролетта на 1915 г. във Валандовския бунт той беше помощник войвода на Христо Чауша. През време на общоевропейската война Христо беше на бойна линия - строеви войник. Когато се прекрати войната и Македония остана в чужди ръце, Христо остана там, където дългът го повика. Той е вече член на възобновената подир войната ВМРО и нейн верен деятел. От начало четник в четата на Георги Хаджимитрев, после се издигна и стана сам водач на чета. По характер, той бе тих момък. На пръв поглед, никой в него не ще подозре, че в душата му гори огънят на бунта. Природата бе сложила върху му печата на разумен човек, характерен, разсъдлив, незлоблив. Никогаш никого не нагрубил. Не помня с някого да се е скарал. С делото не парадираше. Готов бе да загине за своята чета. Всички го обичаха. Организацията възлагаше на него големи надежди. Наричаха го “Ключът на Вардара”. Той наистина беше такъв. Телените мрежи, що заграждат Македония, той ги разкъсваше. Вълчите ями храбро прескачаше и винаги беше между своите заробени братя. Историята ще отдели за него светла страничка.”- "Илюстрация Илиндень", октомврий, 1933, стр.14
http://www.promacedonia.org/podporuchik/il_il/illustration_ilinden_year_5_issue_9-10.pdf

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Февруари 14, 2017, 06:37:46 pm

Георги Белев от Охрид - ВМОК революционер, просветен деец, участник в Илинденско-Преображенското въстание, последен директор на Солунската българска гимназия преди закриването и от новите гръцки власти през 1913 г.

СПОМЕНИ

“Горно-Джумайското въстание презъ 1902 година предизвика намѣсата на великитѣ сили въ Македония, гдето бѣха въведени така нареченитѣ „Пѫдарски реформи". Илинденското пъкъ въстание презъ 1903 година предизвика по-широки реформи: подъ контрола на специална комисия отъ представитель на султана и двама представители на великитѣ сили, наречени цивилни агенти, въведени бѣха въ Македония така нареченитѣ „Мюрцщегски реформи." Споредъ тѣхъ Македония бѣ раздѣлена на 5 сектара: Скопски — австрийски, Битолски — италиянски, Солунски — руски, Сѣрски — француски и Драмски — английски. Въ тия сектори бѣха се настанили офицери отъ съответнитѣ държави като контрольори въ управлението на страната. Но тия реформи не отговаряха на жертвитѣ, дадени презъ въстанията; тѣ не удовлетворяваха желанията и очакванията на българското македонско население, тѣ не задоволяваха исканията на дветѣ македоно-одрински организации. Отъ старъ опитъ се знаеше, че Турция обещава всичко, докато е на тѣсно, и че мине ли веднажъ бурята, опасностъта, тя, оставена въ Македония съ свои войски и турци управници, ще пусне въ ходъ всички интриги и ще осуети всичко, което не е по волята ѝ. Пъкъ и самиятъ фактъ, че на чело на реформаторската мисия бѣ поставенъ Хилми-паша, познатъ по своето лукавство, визинтийщина и българоядство, бѣ достатъченъ да обезсърдчи всѣки българинъ. Ето защо въ редъ конгреси вѫтре въ Македония, въ редъ събрания и въ София, като се взе предъ видъ горното и главно неугасналиятъ борчески духъ y българското македонско население, готовностьта му да даде нови жертви за свободата на Македония, взеха се решения: борбата да продължи до извоюването на пълна автономия за Македония и Одринско...

Върховниятъ комитетъ реши да делегира въ Солунъ едно свое довѣрено лице, което да се срещне тамъ съ рѫководителитѣ на революционната организация, да имъ обясни всичко...За такова лице другаритѣ избраха мене, членъ на Върховния мак.-одр. комитетъ и неговъ касиеръ. Макаръ и много рисковано, азъ приехъ възложената ми мисия и се приготвихь за пѫть. На 16 май 1904 година съ турски паспортъ заминахъ съ трена презъ Нишъ за Солунъ. По цѣлия пѫть до Солунъ бѣхъ придруженъ отъ Иванъ Манолевъ, кукушанинъ, македонски деецъ, познатъ на менъ и на Комитета. Тогава той бѣ учитель въ Солунското католишко училище при „Зейтинлъка",Ив. Манолевъ бѣ се задължилъ, въ случай че бѫда заловенъ отъ турцитѣ, да извести това както на Върховния комитетъ въ София, тъй и на мѣстната революционна организация...При пѫтуването ми въ Македония отъ гара Зибевче до гр. Солунъ въ нашето пѫтническо купе се качваха и слизаха отъ разни гари много пѫтници, предимно българи и турци. Отъ това, що ставаше съ пѫтницитѣ низъ пѫтя, за менъ стана ясно, че за реформи и нѣкаква свобода и дума не може да става. Турцитѣ се държаха все тъй недружелюбно, враждебно, предизвикателно спрямо пѫтницитѣ българи, както бѣ това и по-рано. Тѣ негодуваха и псуваха „гявуритѣ" и особено новодошлитѣ европейци-реформатори, за които казваха, че скоро щѣли да си вървятъ, отъ гдето сѫ дошли. Българитѣ пъкъ бѣха все така боязливи, подозрителни, мнителни, и не вѣрваха, че въ Македония, при турски чиновници и турска войска, ще може да има нѣкакво подобрение. Всички българи, съ които ме запозна г. Манолевъ въ трена и на гаритѣ, заявяваха, че българитѣ не сѫ доволни отъ реформитѣ, защото тѣ сѫ само на книга. „Всичко си е както по-рано; нищо ново, никакво подобрение нѣма," заявяваха всички...

На третия день заминахъ за Битоля безъ никаква спънка отъ страна на полицията. На гарата, при тръгването, бѣ ми върнатъ паспортъть. Съ сѫщия тренъ пѫтуваха за роднитѣ си мѣста върнали се въ Солунъ, предния день амнестирани заточеници, идещи отъ Диаръ-Бекиръ (Мала-Азия). Тѣ бѣха около 208 души българи, македонски дейци — революционери: свещеници, учители, търговци, селяни. Отъ 310 души заточеници преди една година сега, следъ въстанието, следъ дадената обща амнистия, се връщаха само 208 души. Другитѣ 102-ма сѫ били измрѣли отъ болести или сѫ били избити при пѫтуването и въ затворитѣ. Всичкитѣ заточеници бѣха бодри, весели и разправяха ужасии за своитѣ тегла и патила. Тренътъ ехтѣше отъ тѣхнитѣ революционни пѣсни. Съ повечето отъ тѣхъ бѣхъ се запозналъ въ хотелъ „Вардаръ", гдето последната вечеръ се веселихме до късна доба та почти всички заточеници добре ме познаваха. Тѣ знаеха, че въ моето първокласно купе пѫтуваха двама кореспонденти-французи, та при всѣки случай, при всѣка гара, шумно манифестираха своитѣ български патриотични чувства. До града Битоля на всѣка гара слизаха и се раздѣляха отъ другаритѣ си по сѫдба групички заточеници, посрѣщани отъ своитѣ близки. Чудни, трогателни сцени се разиграваха на всѣка гара и особено пъкъ на Леринската гара, гдето слезна най-голѣмата група заточеници. Посредъ шумнитѣ, радостнитѣ възклицания, приветствия, прегръщания и целувки, посрѣдъ пѣснитѣ и шумни веселия на посрещачи и заточеници, често се чуваха писъци, плачъ и проклятия отъ ония, които не дочакваха, не виждаха между заточеницитѣ своитѣ близки и сега чакъ научаваха за тѣхната зла орисия, — че сѫ оставили кости по турски зандани и далечни пущинаци. Двамата кореспонденти си държаха белѣжки за всичко и високо заявяваха, че народъ като българския, който знае така да цени, почита и посрѣща своитѣ народни труженици, такъвъ народъ не умира; тоя народъ заслужава почитъ и и уважение, той е достоенъ за свободата, за която се бори...”
http://promacedonia.org/mp/mp_index.htm

http://strumski.com/biblioteka/?id=188

http://strumski.com/biblioteka/?id=710

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Февруари 16, 2017, 10:06:34 pm

Тодор Александров - Първият редовен окръжен конгрес на Скопския революционен окръг в 1905 г.

“След 13-месечен затвор в известния скопски зандан “Куршумли хан”, бях амнистиран през април 1904 г. заедно с всички българи, осъдени за политически “престъпления” и в началото на учебната година назначен главен учител при II-класното училище в родния ми град Щип (в махалата Ново село). Още в първите месеци на учебната година турската власт ми забрани да учителствувам. Това ми даде възможност да се отдам всецяло на организационната работа. Като запознат добре с организацията в Щипската околия, макар силно заподозрян от турците, и аз бях един от избраните делегати на тая околия за първия Скопски окръжен конгрес. Датата на конгреса бе определена (1 януари, ст. ст. 1905 г.), но мястото се пазеше в най-строга тайна, за да не бъде предварително издадено на турците и по тоя начин да се осуети конгресът...

Като най-удобна за целта бе избрана Кратовската околия, която в планинската част има големи гори, па тогава тя бе и една от добре организираните околии на окръга. От друга страна, тя граничеше с царството, та в случай на откриване конгреса от турците лесно можеха да се спасят всички интелектуални и военни ръководители на окръга, като забягнат в България. През втората половина на декември делегатите от град Щип очаквахме всеки ден да бъдем повикани от околийския войвода Мише Развигоров, за да заминем на конгреса...

След един ден очакване да наближат скопската и велешката чета под войводството първата на Ефрем Чучков, а втората на Стефан Димитров, заедно с делегатите на тия две околии, на 30 декември вечерта потеглихме на брой около 60 души от с. Арбанаси, Щипско, за Кратовската околия. Понеже делегатите от другите околии бяха се събрали вече (ние бяхме закъснели да чакаме скопските и велешките делегати и конгресът трябваше да се открие на другия ден), ние трябваше да побързаме, за да стигнем навреме или поне да не закъсняваме много. Цяла зимна нощ трябваше да вървим по засипаните със сняг и заледени тайни кози пътеки между селата Патетино – Барбарево – Стубол – Кундино – Маричино – Добрево, за да успеем при зори, капнали от умора, да стигнем до с. Лесново. През другата нощ взехме крайно уморителния път през с. Куково за с. Ямище. От всички тия села бяхме посрещани и водени от въоръжени опитни куриери от следващото село...

Едва на другия ден дойдоха куриери и ни заведоха в Кнежевската планина в специално приготвените за конгреса колиби, дето намерихме събрани делегатите от другите околии на окръга. Колибите бяха 3 и бяха приготвени от селяните на селата Кнежево и Емирица под ръководството на енергичния и опитен войвода на Кратовската околия Атанас Бабата. Те бяха построени всред гъста гора край един голям извор от студена балканска вода. Направата им бе много проста: изкопана в земята четириъгълна дупка в наведено място, от двете, по-тесните страни поставени два здрави дирека, върху тях закована една греда, над тая греда и пръстта наредени от двете страни цели буки една до друга, за да се покрие целият покрив на колибата, като са оставили отгоре само две четириъгълни дупки, за да излиза от тях пушекът. Вместо керемиди отгоре наредени чимове с тревата надолу, а пръстта нагоре. Така покрити, колибите не пропускат вода, когато вали дъжд или се топи снегът, а имат и друго удобство, че отдалеч по нищо не може да се познае, че там има колиба...

При тия неудобства: пушек и студ, в тъмни и влажни дупки, конгресът продължи 6–7 дена заседанията си, но затова пък беше спокоен, необезпокояван от никого и “сигурен”, доколкото може да се говори за сигурност при такива условия.Четниците, на брой около 250 души, които придружаваха делегатите, бяха разпределени на групи от по 30–40 души и пръснати в селата около мястото на конгреса като един вид охрана. А всички делегати бяха събрани в описаните вече колиби. Между делегатите личеха известните войводи: Ефрем Чучков от най-старите дейци на организацията, другар на Гоце Делчев и Дамян Груев, сега скопски околийски войвода, Кръстьо Бьлгарията, войвода на Кочанската революционна околия, Атанас Бабата, един едър, добродушен и енергичен мъж, който като войвода на Кратовската околия, дето ставаше конгресът, съгласно организационните наредби считаше се за главен началник на всички чети тук и се разпореждаше за реда, изхранването и доставянето на всичко необходимо. Войводите на другите околии бяха: Мише Развигоров – на Щипската, добър организатор, интелигентен и много енергичен войвода, той има печалната участ в сражение в гр. Щип да изгори в къщата, дето се сражаваше, Стефан Димитров, велешки околийски войвода, Петьр Ангелов, войвода на Паланечката околия, и двамата съперничещи войводи за Кумановската околия Ив. Нунков и Байчев...

На 2-и сутринта – с 1 ден закъснение – се откри конгресът. След като се провериха пълномощията и се избраха бюро и комисия, почна се усилена работа: заседания ставаха и преди, и след пладне, а комисиите и секретарите работеха след вечеря. Избраха се няколко комисии.
1. Комисия за организиране, въоръжаване и действия
2. Комисия съдебна
3. Комисия за икономическа борба
4. Комисия културно – просветна и др.
Докладчиците от комисиите, след като докладваха изработения материал, дебатираше се върху него и след това се взимаха решения. Най-напред се минаха чисто революционните въпроси: засилване и стягане организацията, подобрение състава на околийските чети, въоръжаване и обучение на населението, начини на действие и пр. Сетне се взеха решения за водене икономическа борба с държавата и със стопаните на големите чифлици с цел да се принудят да изпродадат чифлиците си и се издириха редици мерки, за да може продаваните земи да се купуват само от селяните, които обработват земите. За да се улеснят селяните, реши се да се създадат земеделчески каси, да се покачат надниците на работници, жетвари, вършачи, както и годишната заплата на ратаите (момците), които работят на турските чифлици.Тия решения се приложиха още с. г. през лятото и дадоха много добри резултати:покачиха се надниците на онеправданите и експлоатирани до тогава българи работници; принудиха и мнозина стопани на чифлишки земи да ги изпродадат и ги изкупиха селяните българи. Като получаваше тия материални облаги от организацията, населението още повече се привързваше към последната.

Конгресът реши още: организацията да въведе задължителното основно образование за българите в Македония, като се погрижи да се отворят повече училища в селата и да се направят по-удобни училищни помещения. И наистина със съдействието на организацията следните години се отвориха повече училища. След като се свършиха въпросите от дневния ред на конгреса, избраха се окръжен комитет, делегати за общия конгрес на организацията, контролна комисия и задграничен представител на окръга. За членове на окръжното нелегално тяло (комитет) бяха избрани: Дамян Груев, Ефрем Чучков, Кръстьо Българията и Атанас Бабата,а за временен задграничен представител на организацията – Ив. Гарванов. След това конгресът биде закрит от председателя му Ефрем Чучков с няколко добри думи и пожелания.

Преди да се разотидем, бяхме намерили за уместно да се съберат на едно място всички четници от целия окръг, за да им се дадат някои упътвания от новоизбрания окръжен комитет. Пръв говори пред събраните четници председателят на конгреса Чучков. Той обясни значението на конгреса и някои по-важни решения, които има да се прилагат от четите в окръга. Последен говори Кръстьо Българията. Той обясни задълженията и правата на четниците. На края изброи всички несгоди, лишения и мъчнотии, с които е свързан четнишкият живот, и каза, че всички тежести, мъки и лишения на добросъвестния четник са толкова много и толкова тежки, че натоварени на един лъв, той би се пръснал и не би могъл да ги понесе. Тия последни думи на Българията направиха силно впечатление особено на новите четници. От конгреса всички се върнахме в околиите си, ободрени и окуражени за предстоящата трудна, но приятна работа.”- Борбите в Македония и Одринско 1878-1912, стр.661-666 (Сборник Илинден, кн.4, 1925 г., стр.5-12)

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: тиквешанка на Февруари 25, 2017, 10:17:02 pm

НИКОЛА КОЛАРОВ от Царево село, Македония - юрист, журналист, лидер на Македонския младежки културно-просветен съюз

“Никола Коларов е един от най-известните дейци на македонското движение през XX век, преследван от болшевишката тоталитарна система след 9 септември 1944 г. и незаслужено забравен. Целия си съзнателен живот отдава на съхраняването на българщината в Македония под сръбска и гръцка власт. През двадесетте години той се изгражда и утвърждава като един от най-видните и авторитетни дейци на младежкото македонско движение в регионален и национален мащаб...Родът на Никола Коларов се преселва след 1878 г. от Царево село, в гр. Дупница. Никола Костадинов Коларов е роден на 24 януари 1902 г. в Дупница, където е завършил основно и гимназиално образование. Като гимназист е председател на дружеството на Юношеския туристически съюз (ЮТС) в Дупница и е участвал като делегат на конгресите в Търново през 1919 г., в Пловдив 1920 г., Русе 1921 г. и на конгреса в Дупница 1922 г. В средата на месец май 1923 г. Н.Коларов създава в Дупница Македонско младежко културно-просветно дружество “Даме Груев” което работи за запазване и разпространение културните традиции на македонските българи сред младежта. Той присъства като един от двамата делегати на тази организация на учредителния конгрес на Македонския младежки съюз в гр.Варна 1923 г...

На проведения единен общ конгрес на Македонския младежки съюз 1923 г. в Русе за съюзен секретар е избран Никола Коларов и той се установява в София. След обединението и конституирането на всички ръководни органи на ММС и определяне на основния му девиз и лозунг “Чрез просвета, култура и родолюбие към освобождение на Македония”, неговата дейност е насочена в две основни направления: организационна и културно-просветна...На Първия редовен конгрес на ММС проведен през юни 1924 г. в Пловдив присъстват 110 делегати от 30 младежки организации, представляващи над 4000 членове, на който е преизбран за съюзен агитатор заедно с Васил Василев. На Втория редовен конгрес на ММС, проведен на 21 и 22 август 1925 г. в Горна Джумая, обширен историко-политически доклад пред делегатите изнася съюзният агитатор Никола Коларов. В него той прави основен преглед на историческите събития и вековните борби на българския народ и доказва абсурдността на сръбските и гръцките псевдонаучни и политически аргументи за заграбването на Македония. В новите ръководни органи на ММС за съюзни организатори са преизбрани Н.Коларов и В.Василев. Конгресът гласува и приема резолюция до Обществото на народите и до световната общественост, в която енергично протестира против сръбския и гръцкия терор и асимилаторската политика спрямо българското население...

Третият редовен конгрес на ММС, проведен от 21 до 23 ноември 1926 г. в София, констатира организационно укрепване и нарастване на младежките организации на 136 с 15 411 организирани членове. Конгресът набелязва редица мерки за разширяване цялостната дейност на ММС както в България, така и в чужбина. За тази цел се създава нова институция - представителство на ММС в чужбина. За първи негови ръководители са назначени Н.Коларов и Живко Гелев. За да бъде постоянно в Европа, Н.Коларов записва в края на 1927 г. в Париж да следва висше образование и там остава до януари 1928 г. През януари 1928 г. Никола Коларов се завръща от Париж в България и се оженва за дъщерята на видния щипски войвода Мише Развигоров, Бойка Мишева Развигорова...През юни 1928 г. Н.Коларов заминава за Виена, защото е избран за секретар на Македонския студентски съюз в чужбина...В Париж Н.Коларов извършва огромна организационна и пропагандна дейност, провежда сказки, много събрания, на които изнася беседи и кани като лектори много видни чужденци, свързани с историята на българите в Македония...

През май 1932 г. Никола Коларов се завръща от Париж в България, избран е за член на Македонския национален комитет и продължава юридическото си образование в София. През 1933 г. Н.Коларов издава първата си книга “От Ньой до свободата на Македония...По инициатива на Н.Коларов на 8, 9 и 10 октомври 1933 г. в Дупница е проведен Деветият редовен конгрес на ММС...В края на 1933 г. ММС наброява 246 младежки организации, а през първите месеци на 1934 г. 250 с около 25 000 членове...Дейността на ММС е прекратена след преврата на 19 май 1934 г., когато са разтурени всички политически партии, организации и движения. Ръководните му дейци в София и провинцията са арестувани, около 220 клубни помещения с библиотеки и хиляди томове литература и архиви са конфискувани. По този начи организационно и материално е ликвидирана най-голямата българска младежка национално-освободителна организация на македонските българи...

Никола Коларов от 16 март 1935 г. до 19 декември 1936 г. в София издава вестник “Обзор”- седмичник за политика, литература и обществен живот в тираж от 4500 броя. От 31 януари до 19 юни 1937 г. Н.Коларов, заедно с Христо Огнянов издават вестник “Стожер”- политически и информационен седмичник в тираж от 6500 бр. И двата вестника отстояват позиции на македонските българи и са негласен орган на ВМРО (Иван Михайлов).

След завършване на юридическото си образование Н.Коларов е назначен за асистент и след това за преподавател по международно право и дипломатическа история. От 26 март 1941 г. той е избран за доцент и се утвърждава като виден учен, публицист и оратор по македонския въпрос. Той е активен член на МНИ. През 1938 г. Никола Коларов издава втората си книга “Очерк върху дипломатическата история на Балканските войни”. Той е коректор на най-авторитетния български вестник “Зора”, както и редактор на в.”Питиепродавец”. Заминава за Скопие и на 10 май 1941 г. сформира редакцията на в.”Целокупна България”. Той е определен за директор на вестника...Вестник “Целокупна България” излиза в Скопие от 24 май 1941 г. до 31 август 1944 г. в тираж 5000 бр. Вестникът представлява незаменим писмен паметник, важен архивен документ за събитията по това време и се превръща в изключително важна държавна институция и води до истинско възраждане на българщината в Македония...

През 1942 г. Н.Коларов започва да издава “Библиотека Целокупна България”, а в кн. 1 озаглавена “Слова край Вардар”, той публикува 4 свои статии...От януари 1943 г. започва да издава в гр.Скопие художествено и научно-популярно списание ”Македония”...На 8 септември 1944 г. напуска Скопие...До края на същата година той се е укривал при свои близки в Кюстендил, Дупница и Елена. До края на 1945 г. той се укрива в Присовски манастир до Търново с помощта на неговия шурей Страхил Развигоров. Много хора след 9 септември 1944 г. са предадени на сръбските власти. Това го е принудило да се укрива 12 години...Чрез трима секретни сътрудници на ДС, Никола Коларов е разкрит. Той е арестуван на 3 юли 1956 г. от органите на ДС от София..С присъда №6 от 4 април 1945 г. Народният съд в София по процеса срещу журналистите осъжда на 10 г. строг тъмничен затвор...Никола Коларов е изпратен от Софийския в Старозагорския затвор да изтърпи присъдата си, наложена от Народния съд...На 16 май 1960 г. той е изпратен в затвора в Белене...”

http://www.mni.bg/2016/02/nikola-kolarov.html

http://sportnabiblioteka.bg/images/download/Celokupna%20BG/3_721.pdf

http://www.sitebulgarizaedno.com/index.php?option=com_content&view=article&id=860:im&catid=29:2010-04-24-09-14-13&Itemid=61

http://www.archivesforbalkans.bg/cgi-bin/e-cms/vis/vis.pl?qs=0002&sl=0090&ord=pos&ind=20&vis=000009&start=121&s=001&p=0090&n&sstr&ssec=0090&boolean&&g

http://macedonia-history.blogspot.mk/2008/01/1941-1944_13.html

Наслов: Одг: Книги за България и ВМРО
Поставена од: опълченец на Март 26, 2018, 02:21:30 pm

ОТРЯЗАНАТА ГЛАВА
9 ЮЛИЙ 1911 ГОД


http://macedonia-history.blogspot.bg/2008/01/9-1911.html